Татко

Глава 21

Тази сутрин татко ще ходи при Марти. Аз се излежавам до късно в мекото, пухкаво легло — имам чувството, че спя в куп овесено брашно.

Налага се да стана, за да отида до тоалетната. Тихо излизам навън с гол задник, промъквам се отзад и пикая срещу стената. Тогава забелязвам, че колата вече е изчезнала. Татко е заминал. Връщам се обратно в стаята, скачам в леглото и потъвам в пуха.

Започвам да се унасям, когато се появява баба. Преструвам се, че спя. Искам да разбера какво е замислила този път.

Поне не се прокрадва като призрак. Втурва се към леглото и разтърсва рамото ми. Бавно отварям очи. Пребледняла е и трепери. Плъзвам се нагоре така, че да се облегна на възглавницата.

— Какво става, бабо? Седни; изглеждаш ужасно.

Тя рухва на леглото до мен и започва да плаче. Сграбчва ръката ми и я стиска. Ама че късмет — точно в деня, в който татко решава да изчезне, някой умира. По дяволите! Изплашен съм, а и все още съм с гол задник.

— Били, трябва да ми помогнеш! Не знам какво да правя! Той се държи като луд. Страхувам се дори да говоря с него!

— Какво прави, бабо, кажи ми! Какво е станало?

— Съвсем се е побъркал, Били. Да го види сега онзи негов психиатър и ще разбере, че съм права. О, Господи! Поне баща ти да си беше тук. Сигурна съм, че този път ще трябва да го затворим някъде; с моето сърце не издържам повече!

Исусе, ако само ми каже какво е станало или поне да излезе от стаята, така че да мога да се облека и сам да отида да видя!

— Бабо, кажи ми какво става? Какво прави дядо? Кажи ми!

— Няма да повярваш какво прави. В тоалетната е; седи там цяла сутрин. Разтревожих се и отидох да видя; никога няма да можеш да познаеш какво прави?

Млъква и ми дава две секунди. Ако ги беше удължила с още две, щях да се изкуша да кажа, че седи на тоалетната чиния и се опитва да се облекчи на спокойствие. Какво друго?

— Били, той пълни умивалника с вода и пуска в него малки лодчици, направени от кибритени клечки или хартия. Едва не умрях! Той не ме забеляза, така че го наблюдавах известно време. Първо пълни умивалника, после пуска малките си лодчици в него и изтегля тапата, за да изтече водата. Дори прави вълни с ръката си, така че лодчиците да се движат в кръгове — също като някое дете. Никой не може да ме убеди, че това е нормално, Били; той напълно е откачил.

— Да-а, бабо, е, и, какво стана тогава? Пита ли го какво прави? Може само да се е опитвал да намести умивалника.

Поглежда ме, като че ли и аз съм луд. Опитвам се да печеля време; какво ли може да е обяснението на това, по дяволите?

— Накрая събрах смелост и се приближих към него, така че той ме забеляза. Обръща се и ми се усмихва, като че ли всичко е в реда на нещата. Опитвам се да говоря спокойно; не искам да го предизвиквам: „Какво правиш тук, Джак?“ Изплашена съм до смърт. Човек никога не знае какво може да направи.

— Казва нещо за жена на име Карол Алис, после върти пръсти във въздуха, мърмори нещо за въртенето на земята; после ме поглежда в очите и произнася съвсем ясно: „Може би няма да се плашиш повече от земетресенията, Бес.“

Исусе! Ако баба е схванала вярно поне половината от това, което разказва, дъските на дядо действително хлопат! Напоследък наистина беше много различен, но това вече е прекалено!

— Това ли е всичко!

— Били, толкова се изплаших, че излязох заднешком и дойдох тук да те събудя. Може би трябва да телефонираме на Марти и да кажем на баща ти. Не знам коя е тази Карол Алис, но името ми звучи като негърско; вероятно има предвид някоя от онези сестри, с които флиртуваше в болницата. Винаги съм казвала, че няма по-голям глупак от един старец.

— Виж какво, бабо. Засега не можем да се свържем с татко; той е някъде по плажа с Марти и нямам представа какво смятат да правят след това. Излез навън, за да се облека. Ще ида да видя дядо. А ти можеш да останеш тук и да се успокоиш; просто си легни на това легло и се съвземи.

Най-сетне успявам да я накарам да излезе от стаята и се обличам. После я настанявам в леглото.

Влизам в къщата; очаквам всичко. Нямам никакъв опит с луди — освен двете момичета в университета, които прекаляваха с наркотиците. Но умопомрачението им беше временно и наоколо беше пълно с хора.

Промъквам се през страничната врата. Вратата на тоалетната е все още отворена и баба не преувеличава: надвесен е над умивалника и по водата се носят малки лодчици от кибритени клечки. Обляга се на коша за мръсни дрехи, бастунът му е до него. Вижда ме веднага щом влизам. Решавам да разбера какво се е случило.

— Пускаш лодчици, а, дядо?

Поглежда ме и се усмихва: усмивката му е една от най-хубавите в света. Може би всички откачени се усмихват така.

— Били, какво знаеш за ефекта на Кориолис?

С този въпрос наистина ме хвана натясно. Имам някакви смътни спомени за този ефект от часовете от океанография. Но, Исусе, що за въпрос рано сутринта на гладен стомах!

— Не много, дядо… Не е ли нещо такова, че когато водата изтича от умивалника, в Северното полукълбо се върти надясно, а в Южното — обратно.

— Това е част от отговора, Били. Повечето учени твърдят, че ефектът на Кориолис не е толкова силен, че да накара водата в мивката да се върти в каквато и да било посока.

Отново изтегля запушалката; наблюдавам водата заедно с него. Тя наистина се върти по посока на часовниковата стрелка, както можеше да се очаква. Лодчиците му се завъртат на повърхността, но после водовъртежът ги подхваща и той ги спасява точно преди да потънат в канала.

— А сега гледай, Били.

Пълни мивката догоре и отново пуска лодчиците си. Този път, преди да изтегли запушалката, върти водата с ръка в обратна посока. Измъква запушалката. Отначало лодчиците се завъртат в посока, обратна на часовниковата стрелка, но постепенно водата променя движението си.

— Видя ли това, Били? За двайсет и шести път го правя — резултатът е един и същ.

— Но, дядо, нали точно в това се състои ефектът на Кориолис.

Отстъпва към коша за мръсни дрехи и взема бастуна си. Не мисля, че е луд. И къде, по дяволите, е чел за ефекта на Кориолис?

— Били, в това е проблемът. Силата на този ефект на ускоряване е само 0.005, т.е. пет хилядни от сантиметъра от секунда на квадрат, докато нормалната сила на гравитация е около деветстотин осемдесет и пет сантиметра на секунда на квадрат. С други думи, силата на земното привличане е почти двеста хиляди пъти по-голяма от силата на ефекта на Кориолис. Каквито и изчисления да се направят, при това положение той просто не може да действа в малък съд с вода. Но сега след двайсет и седем опита, моят коефициент на грешка става много малък. Нещо не е наред.

Навежда се и отново започва да пълни умивалника. Приближавам се до него; сякаш отново съм в училищната лаборатория.

— Били, причината, поради която водата изтича от умивалника с въртеливо движение, е триенето в резултат на земното привличане, което се упражнява върху водата от стената на умивалника. Водата в периферията е подложена на най-голямо въздействие от това триене, а в центъра се върти по-лесно и резултатът е, че в крайна сметка водата се движи с различни скорости в центъра и в периферията. С намаляване на обема при изтичането в канала скоростите се увеличават. Получава се водовъртеж или воден циклон при изтичането на водата в канала. Впечатлен съм от факта, че въртенето е винаги по посока на часовниковата стрелка. Започвам да си мисля, дали нашият умивалник не е направен така, че водата да се върти и да изтича по-бързо в канала.

— Били, ще позвъниш ли на „Стандърт Плъминг“ на „Сепулведа“ и да ги запиташ дали правят умивалници и вани с някакво изкривяване? Бих се обадил и сам, но мразя да говоря по телефон.

Обещавам да го направя — ще направя всичко, което да го спаси от тази щура идея. Хиляди дяволи! Къде е учил за ускорение, земно притегляне, коефициент на грешка? Мислех, че е изкарал само осми клас.

Намирам телефона на „Стандърт Плъминг“ и след три опита се свързвам с някого в производствения отдел, който ме уверява, че техните умивалници както от неръждаема стомана, така и от порцелан са с правилна форма без никакви закривявания. Знам какво си мисли онзи — че се опитвам да направя рекламация. Предавам отговора му на дядо. Той клати глава.

— Били, това е само едната възможност. Може би ще трябва да опитаме и с други. Къде можем да намерим много умивалници?

Хората непрекъснато ми задават въпроси, на които сами си отговарят.

— Знам, Били. Игрището за кегли точно зад хълма. Ходих там на път за обществената пералня; там има поне десет умивалника.

Исусе, той се отлепва от коша за мръсни дрехи; готов е да тръгне!

— Но, дядо, татко е взел колата. Как ще отидем до там, не можем да стигнем пеш.

— Мотоциклетът е на алеята пред къщата, Били. Можем да отидем с него. Пътувам с баща ти и нямахме никакви проблеми при паркирането.

Напълно е сериозен! Но ако баба разбере, че съм завел дядо с мотоциклета до игрището за кегли, за да пуска в умивалниците лодчиците си, сигурно ще извика ченгетата. Той измъква скапаните каски, които все още държим тук; готов е за мотоциклета. В края на краищата защо пък да не го закарам? Освен това и на мен започва да ми става интересно.

Изтиквам мотора до края на улицата. Дядо върви до мен. Слава Богу, поне не е с бастуна! Надявам се, баба да не ни чуе. Той с мъка се покатерва отзад, рита надолу опорите за краката и се хваща здраво. Какво, по дяволите, е накарало моят старец да се носи насам-натам с неговия старец отзад върху тази купчина старо желязо? Човек никога не знае какво да очаква от татко.

Отиваме до игрището за кегли, минаваме край пътечките и влизаме в стаята за почивка. Отстрани сигурно изглеждаме, сякаш сме си определили много ексцентрична, перверзна среща. Слава Богу, рано е и там няма хора: цялата стая е на наше разположение. Първо, правим запушалки от хартиени кърпички и пълним всички умивалници. Това ни отнема около десетина минути. Нямам представа какво, по дяволите, ще кажем, ако влезе управителят. Решавам веднага, че обясненията ще ги дава дядо.

Изпускаме водата от десетте умивалника. Тя се върти по посока на часовниковата стрелка. Напълваме ги отново, даваме старт на водата в посока обратна на часовниковата стрелка и изтегляме запушалките; същото нещо — сменя посоката на движението си и се излива в канала; изглежда дядо нещо греши с математиката и физиката. Чудя се, откъде все пак му е хрумнала такава идея.

Прибираме се вкъщи. Оставям го на ъгъла и тикам мотора до алеята отпред. Дядо влиза през предната врата, а аз отивам отзад да проверя баба да не е умряла на онова меко легло. Стаята е празна.

Влизам във всекидневната и ги виждам двамата. Той й разказва как сме се разходили по улицата. За щастие каските са на мотора. Баба ме поглежда въпросително; още е изплашена. Но аз нямам никакво намерение да казвам каквото и да било — освен ако дядо сам не поиска.

Седим така: всеки чака другия да направи нещо или да каже нещо. Иска ми се татко да си е вкъщи, става много напрегнато. После дядо става.

— Ела в работилничката, Били; там има нещо, което искам да ти покажа.

На баба това съвсем не й харесва, но, изглежда, ще ни остави на мира. На вратата се обръщам и свивам рамене да покажа, че съм на нейна страна, но истината е, че не съм.

В работилницата дядо взема едно от неговите малки специални изобретения, които вечно правеше за нас, децата. То представлява пръчка с прорези от едната страна и малка перка на върха. Винаги сме ги наричали „въртящи се пръчки“; тази е правена сега, перката е дялана на ръка и закрепена с щифт.

— Спомняш ли си как работи това, Били?

Подава ми го заедно с друга, гладка пръчица. Прекарвам пръчката по прорезите, докато перката започва да се върти. Това винаги ни е учудвало като деца — аз все още не знам какво кара перката да се върти.

— Забелязваш ли нещо във въртенето на перката?

Опира се на бастуна си и спира перката с пръст. Започвам отново да търкам с пръчката. Оставя перката да се завърти бързо, после отново протяга ръка и я спира.

— Гледай внимателно! Ще видиш, че тя се върти винаги в посока, обратна на часовниковата стрелка.

Този път той задвижва бързо перката по посока на часовниковата стрелка. Но когато започвам да търкам с пръчката, тя спира и променя посоката на движението си.

— Майсторя тези „въртящи се пръчки“ в продължение на четирийсет години и никога не можах да накарам някоя от тях да се върти в обратна посока. Опитвал съм какво ли не: правех прорезите под различен ъгъл, променях разстоянието между тях; променял съм модела на перката, но те винаги се въртяха в една и съща посока.

Поглежда ме и отново се усмихва. Завърта перката назад и двамата наблюдаваме как тя сама променя посоката на движението си, докато търкам с гладката пръчка.

— Какво всъщност става, дядо? Защо се получава така?

— Не знам, Били. Може би някой учен ще обясни това явление; аз не мога. Интересното за мен е, че тук се получава съвсем обратното на ефекта на Кориолис в умивалника. Ела, ще ти покажа още нещо.

Води ме в оранжерията. Виждам фуния, прикрепена към стара кофа, и в нея тече вода през малък маркуч. Към фунията с връвчица е вързана тапа. Пуска водата, докато фунията се напълни. После поставя върха на пръчката с прорез накрая на фунията и търка, докато по повърхността на водата във фунията се образуват вълнички.

— Сега издърпай тапата, Били, и гледай какво ще се случи.

Издърпвам я и наблюдавам как водата от фунията изтича в кофата под нея, докато той продължава да търка по пръчката. Водата се върти по посока, обратна на движението на часовниковата стрелка — противно на ефекта на Кориолис!

— Какво мислиш за това, Били?

— Какво я кара да се върти обратно, дядо? Вибрациите?

— Това е още една загадка за учените, Бил. Но след като те дори не вярват, че водата се излива в канала с въртене по посока на часовниковата стрелка, откъде ще знаят за въртящите пръчки?

Отмята глава и се смее. Това смях на маниак ли е?

Повтаряме търкането по пръчката и изпускането на водата пет или десет пъти с един и същ резултат. После дядо отива до средата на оранжерията, където се намира стар, плетен стол, и сяда на него. Изплетен е по шест различни начина. Веднъж татко ми каза, че дядо сам е направил този стол преди двайсет години от тънки жилави пръчици, които е насякъл от дърветата край потока в Топанга. Сядам на пейката, на която той обикновено държи празните си саксии.

— Добре, Били, ще ти кажа още нещо, и то звучи много по-невероятно от случаите с умивалника и пръчката. Все пак слушай внимателно!

Поглежда ме, сякаш се страхува, че няма да му повярвам; кръстосва краката си. Те са толкова тънки — висят като пръчки към земята и почти не може да се разбере, че са кръстосани. Готов съм да повярвам на всичко, което ми каже. Започвам да си мисля, че моят дядо е гений.

— Били, заинтригувах се от ефекта на ускорение на Кориолис преди трийсет години, когато работех за „Дъглас“. Опитвахме се да вградим автоматичен коректив на Кориолис към навигационната система на бомбардировачите. Беше много секретно и аз работих върху това повече от година. Накрая трябваше да се откажем. Причината за ефекта на Кориолис е, че земята се върти с различна скорост в зависимост от отдалечеността от екватора. Тук, в Лос Анджелис, ние се въртим с над хиляда двеста и шест километра в час, но в Бостън скоростта им на въртене е само около деветстотин и шейсет и пет километра в час. Всичко бе толкова сложно за мен, че не можах да го проумея и ме преместиха на друга работа. Пилотите продължиха да правят сами необходимата компенсация. Знаеш, че ако летиш от Сиатъл за Ню Йорк, ще се озовеш в Бразилия, ако не компенсираш ефекта на Кориолис.

Все още се взира в мен, като че ли се страхува, че няма да му повярвам.

— Но, Били, това нещо за Кориолис заседна в мозъка ми и аз винаги наблюдавам изтичането на водата от умивалника.

— После, през 1953 година, когато се роди сестра ти Марта, забелязах, че водата започна да се излива в канала, като се върти в посока, обратна на часовниковата стрелка. Това продължи три дни — точно преди голямото земетресение в Бейкърсфийлд. Продължи да се върти в обратна посока още шест дни след земетресението. Не казах на никого. Нямаше смисъл, още повече след като едното нещо изобщо се предполага, че не се случва. После, през 1971 година, стана онова ужасно земетресение в Нюхол, на около трийсет километра оттук. Забелязах, че пет дни след него водата се въртеше в обратна посока. Този път казах на Джоан — нейната къща е по-близо до Нюхол; тя провери и потвърди, че водата се върти обратно и там. Оттогава и двамата с Джоан непрекъснато следим водата при изливането й в канала. Преди две години водата при нея започна да се върти обратно. Проверихме с умивалника и тук — също. Два дни по-късно имаше земетресение в пустинята, което не се почувства тук, но силата му беше пет цяло и три по скалата на Рихтер.

Разказва ми всичко това най-спокойно. Погледни го само — седи си кротко тук и вероятно открива нещо много важно!

— Хей, дядо, но това е страхотно! Някои изследователи трябва да научат за това; може би ще могат да го преценят и разработят.

— Аз имам по-добра идея, Били. Знам начин, с който можем да направим проверка сами и може би да си създадем малко удоволствие. Знаеш, че баба ти обича Калифорния, но се страхува до смърт от земетресения. По време на онова в Нюхол, докато се люлеехме в леглото, си мислех, че няма да го преживее. Дори звукът от прелитащите самолети я хвърля в паника. Сега, с това нейно болно сърце, сигурно ще бъде от значение, ако направим някакъв вид приспособление за предсказване на земетресения. Как ти се струва?

— Да-а, ще бъде голяма работа — но как?

— Знам как, Били, но имам нужда от твоята помощ.

Протяга ръце.

— Тези ръце вече не са така стабилни и определено не са така силни. Хайде двамата с теб да направим заедно уред за предсказване на земетресенията. Ще работим тайно. Това ще бъде изненада за баба ти.

— Какво ще кажем на баба и татко? Те ще искат да знаят с какво се занимаваме.

— Ще им кажем, че това е тайна. Имаме право на малка тайна. Когато го направим и той работи, ще ги изненадаме с него.

— Да-а, но баба изпадна в истерия от това, че си играеш с лодчици в умивалника. Какво да й кажа? Какво ще си помисли?

— Всичко ще бъде наред, Били; ще й кажа, че работим по научен проект. Ще й поговоря, но ние едва ли можем да постигнем много с нея. Баба ти и без това от дълго време е убедена, че съм луд.

Усмихва се и клати глава, като че ли това е най-смешното нещо в света.

— Били, ето, вземи този молив и лист хартия; запиши нещата, които трябва да купиш. Първо, голяма прозрачна пластмасова фуния, поне два пъти по-голяма от тази тук. Второ, аквариум с диаметър на отвора около двайсет и пет сантиметра; ще имаме нужда и от няколко пластмасови тръби с вътрешен диаметър пет милиметра; батерия за фенерче, крушка и звънец, онова ново епоксидно лепило. Ще трябва да се купи и малка електрическа помпа от тези, които се използват за аквариуми: не въздушна, а водна помпа. Можеш да намериш всичко в магазина за декоративни рибки. Купи зелена боя за боядисване на яйца. Тук, в работилницата, имам стара тръба — мисля, че това е всичко, от което ще имаме нужда.

Пъха ръка в задния си джоб и измъква портмоне. Подава ми банкнота от десет долара, прибавя още една от пет долара.

— Ако това не стигне, Били, ще ми кажеш.

Преповтарям написаното. То е такъв странен асортимент, че за нищо на света не бих искал да обяснявам на баба, а даже и на татко какво ще купувам.

Когато се връщаме, баба излиза от задната спалня, бавно приближава до нас. Дядо я прегръща и я целува. Тя си умира от страх. Иска да я последвам в спалнята. Намигам на дядо и влизам след нея.

— Какво става, Били? Защо се държи като побъркан? Видя ли го как ме целуна пред тебе? Никога по-рано не е вършил такива неща.

— Не се тревожи, бабо, нищо му няма. Има причина за онази работа с умивалника и лодчиците. Той подготвя изненада за теб и аз му помагам. Не се плаши, не е луд.

— Исусе, Света Дева Марио и Йосиф! И ти си точно толкова глупав, колкото баща ти и онзи психиатър! Какво прави за мен — лодчица-играчка? Няма да се изненадам, ако е така; няма да се учудвам на нищо, което той прави. Ако той не е побъркан, тогава трябва аз да съм лудата; а ако все още не съм, то сигурно скоро ще бъда! Повече не мога да понасям това!

Дори и да се опитам да й обясня нещата, няма да има никакъв смисъл. Скачам на мотора и отпрашвам за „Кълвър Сентър“. Паркирам зад магазина и за петнайсет минути се сдобивам с всичко с изключение на водната помпа. Никой не може да ми каже къде продават такива помпи. Когато се прибирам, намирам дядо в работилницата; разглобил е нещо на тезгяха. Стара електрическа самобръсначка. Показвам му купеното и му казвам за помпата.

— Добре, Били, така и предполагах. Можем да направим малка помпа от това старо моторче тук.

Посочва моторчето върху тезгяха. Как, по дяволите, ще направи помпа от електромотор на стара самобръсначка?

— Ще се наложи ти да свършиш по-голяма част от работата, Били. Но сам ще се увериш — преди да се усетиш, ще имаме чудесна малка помпа на разположение.

Работим цял следобед. Накара ме да изрежа вентила от вътрешна гума на колело; залепваме го с епоксидна смола и след това закрепваме полученото към система от тръби. Показва ми как да прикрепя духалото към мотора, и — невероятно! — когато го свързваме към тръба, потопена във вода, направеното от нас приспособление помпи като откачено.

Сетне пробиваме малък отвор във фунията. От външната й страна залепяме с епоксидно лепило тръба като клапан: докато водата тече в една посока, клапанът е затворен; отваря се в момента, в който тя промени посоката си, и тогава през отвора изтича вода.

После правим малка Т-връзка с тръбите там, където може да влезе вода. Ако в Т-връзката влезе вода, тя затваря веригата чрез проводници, свързани с батериите. Едновременно се задействат и звънецът, и лампичката.

Сковаваме малък корпус за помпата и той го боядисва в черно. После поставяме фунията в отвора на аквариума. Единият край на пластмасова тръба виси над фунията на телена кукичка от закачалка за палто; другият й край минава през помпата и се връща в аквариума. Напълваме го със зелена вода, боядисана с боя за великденски яйца. Водата се изпомпва нагоре и се излива във фунията, откъдето непрекъснато изтича обратно с въртене според ефекта на Кориолис. Дядо монтира в аквариума и водонепромокаема лампа — и то е осветен през цялото време.

Цялата система работи съвършено. Водата непрекъснато се пълни отгоре, върти се, излива се в аквариума, изпомпва се отново. Човек може да изпадне в хипноза — все едно, че гледаш работеща пералня или една от онези вулканични лампи. Толкова е красиво, че няма значение дали предсказва земетресения или не. И без това кой знае дали някога ще разберем това.

Междувременно татко се връща и баба ми веднага му се оплаква от нас. Той ме пита какво става, казвам му, че правим изобретение. Допълвам, че то ще бъде изненада. Татко се безпокои особено много как тя ще възприеме това. Успокоявам го, че всичко ще е наред. От своя страна той ме осведомява, че бременността на Марти започва да й личи и че трябва да се видя с нея. Някак странно е да мисля за Марти като за бременна жена; това ме кара да се чувствам по-стар, а тя като че ли се превръща в нещо повече от сестра.

Вечерята е истински кошмар — баба ми е в истерия. Татко или мълчи, или се опитва да поддържа някакъв безопасен разговор. Двамата с дядо нямаме търпение да се върнем в работилничката.

Приключваме към осем. Боята върху кутиите не е изсъхнала съвсем. Слагам цялата машинарийка в кашон и го отнасяме във всекидневната. Дядо върви до мен с лице, грейнало в широка усмивка. За мен този ден с него беше страхотен.

Татко и баба гледат „Малка къща в прерията“; най-вероятно само баба гледа, а той й прави компания. Поставяме кашона на пода до масичката за кафе и търсим контакт. Намираме го и аз пляскам с ръце.

— Драги присъстващи, сега ще демонстрираме най-великото откритие на нашия век, единствения и неповторим предсказател на земетресения. Тази вечер имаме късмет: между нас е и самият изобретател, доктор Джон Тремънт.

Дядо седи на дивана и се усмихва. Виждам, че мръсният кашон във всекидневната е смачкал фасона на баба.

— Джаки, казвам ти, тия двамата тук са толкова глупави, колкото си и ти. Какво има все пак в този кашон, Били? Няма да търпя никакви животни в къщата — само цапат, а все аз чистя.

— Не се безпокой, мамо. Казват, че става въпрос за изобретение; това не е животно. Я ми кажи, Том Суифт, какъв е шансът това нещо да гръмне?

— Съвсем безопасно е, Джони. Бес, искам да кажа, Бет, ужасно се страхуваш от земетресенията, нали? Е, ние решихме проблема. Това изобретение ще предсказва земетресенията. Докато работи безшумно — нямаш причина за тревога. Ако предстои земетресение, светва лампичка и започва да звъни. Ще имаш на разположение два дни да се скриеш под легло или където решиш, че ще бъдеш в безопасност.

Дядо става внимателно, отива до баба и отново я целува. Тя ме гледа над рамото му, а аз настройвам предсказателя. Поставям помпата под дивана, за да не се вижда. Останалото сме изработили така, че изглежда като направено и монтирано от професионалисти. Готов съм да го включа в електрическата мрежа. Дядо вдига ръце като диригент на симфоничен оркестър.

— Дръжте си шапките, дами и господа, старт!

Насочва пръст към мен и аз включвам машинката. Лампата в аквариума светва, моторът се върти, тя помпи, излива и върти водата — точно като в увеселителен парк в центъра на града. Баба и татко са вторачени в нея занемели. Дядо обяснява.

— Виждате ли, тя трябва да си работи така непрекъснато. Ако има земетресение, водата започва да се върти обратно и задейства алармената система. Как ви се струва?

Повече не мога да мълча.

— Това е изключително изобретение и произведение на изкуството, ако питате мен. Това е работа на истински гений!

Баба посочва окото си, за да видя дали в него не плуват корабчета. Хили се, но изглежда напрегната.

— Вие и двамата сте се побъркали; това ви е в кръвта. Човек, който има капчица разум, никога няма да направи такава щура измишльотина.

Татко се интересува как ще работи при евентуално земетресение. Навежда се напред и дядо обяснява за Кориолис и за въртящите пръчки. Пускам телевизора. Предсказателят си работи — все едно, че си имаме малък фонтан или водопад върху масичката за кафе. Веднага мога да го продам на разните глупаци и откачени колекционери на щуротии. Баба все още мята светкавици с очи и се държи като ухапана от оса.

— Били, аз не знам нищо за земетресенията, но ти казвам едно: ти не можеш да държиш тази машинка върху масата за кафе тук, във всекидневната. Само от шума й ще полудея; то е като нещо, измислено от Бък Роджърс. Джак, може би ще си я сложиш в оранжерията и ще ми кажеш, когато започне да звъни.

Това е. Дядо ме поглежда и се усмихва. Не мисля, че някой от нас е очаквал тя да приеме нещата по друг начин. Честно казано, радвам се. Премествам предсказателя в моята спалня и си го слагам на нощното шкафче. Докато заспя, го наблюдавам. Затварям бавно очи и си представям, че слушам водопад. Дано проклетото нещо не започне да звъни през нощта.