Татко

Глава 6

На следващия ден, след като се връщам от болницата, започвам да работя върху моята хонда. Първо постилам вестници, за да не капне грес. Продухвам карбураторите, издърпвам клемите, изчегъртвам ги и ги поставям отново. Бяха престояли толкова дълго непобутнати, че и на двете клеми има плесен. Движа мотоциклета напред-назад, за да проверя дали моторът не е клеясал или замръзнал, но всичко е наред, буталата се движат.

Почиствам и настройвам накрайниците, доколкото мога без подходящи инструменти. Въпреки че съм лош механик, обичам да се намирам на работа с малка, проста машина като тази: тя е нещо, което мозъкът ми може да обхване, а точно сега се нуждая от такава занимавка.

Татко излиза и ме наблюдава. Той винаги е бил такъв талантлив механик — присъствието му ме кара да нервнича. Моята несръчност в тази област отдавна се бе превърнала в семейна шега. Викат ми „майстора“, защото съсипвах всичко, с което се захващах. Трябваше да заживея далеч от къщи в продължение на цели пет години, за да разбера, че съм бездарен само в сравнение с татко и Джоан.

Татко се надвесва над мен. Изтъквам предимствата на мотоциклета: нищо излишно, само двигател и колела; идеално транспортно средство, което може да се сравнява единствено със самолет. Татко си мисли, че е опасно и недостолепно мъж на средна възраст да балансира на две колела.

Намирам ключа на обичайното място. Свързвам акумулатора, но той, разбира се, отдавна е изтощен. Демонтирам го, слагам го в багажника на колата; отиваме заедно с татко до най-близкия сервиз, за да го заредим. Казват ми, че ще отнеме около час.

— Добре, татко, докато чакаме, хайде да изпием по една бира в бара отсреща.

Той ме поглежда стреснато.

— Какво?

— Отсреща има барче, хайде да обърнем по едно, докато чакаме.

— Мислиш ли, че е разрешено?

— Разбира се, хайде, и двамата сме над двайсет и една години, няма закон, който да забранява следобедна халба бира в някой бар. Та нали за това са заведенията.

Барът е съвсем обикновен; сумрачен, прохладен, дочува се тихото бръмчене на стария вентилатор на прозореца. Има нещо, поради което обичам да влизам в бар през деня, особено тук, в Калифорния. След като си бил на открито под това високо синкаво небе и странната потискаща пустота на всичко наоколо, истинско облекчение е да се гмурнеш в тъмния тежък въздух на някой бар.

Сядаме в сепаре. Типичен, класически бар; няколко редовни посетители седят или стоят на бара, където винаги има поне един енергичен сервитьор да обслужва следобедната клиентела.

— Какво ще пиеш, татко?

— Няма да е лошо да изпия една бира, но у дома в хладилника има достатъчно студена бира.

Поръчвам две бири и питам татко, дали не предпочита да седне на бара.

— Мислиш ли, че това ще бъде правилно?

— Разбира се, хайде да се преместим.

Покатерваме се на високите столчета, барманът избутва към нас купичка с фъстъци.

— За фъстъците отделно ли се плаща, Джон?

— Не винаги — освен ако заведението е засегнато от „инфлацията“.

Грабвам шепа, а татко плахо взема един фъстък.

Споделя, че не е стъпвал в бар, откакто се е оженил — близо петдесет години. Наблюдава хората в огледалото зад бара. Поглежда жените и една от тях му се усмихва мило. Бързо навежда глава и се вторачва в бирата си.

— Свикнал ли си да ходиш по барове, Джон?

— В Париж няма толкова много барове, татко; обичайно е да се ходи в кафенета. Сядаш, пиеш кафе или бира, но преживяването е различно. В повечето от тях масите са на тротоара. Някои от любимите си кафенета посещавам често.

Татко ме поглежда, сякаш се пита дали не съм вятърничав човек. Поглеждам часовника си: имаме на разположение половин час. Опитвам се да го подтикна да говори за времето преди женитбата си, когато е работил като дърводелец в Хог Айлънд заедно с баща си и братята си. Удрям на камък. Не съм сигурен дали наистина не си спомня, или просто не желае да говори за това. От паметта му се е заличило дори времето, когато чичо Хари живееше с нас във Филаделфия. А този период е твърде важен за мен и ми е трудно да приема, че той изобщо не си го спомня.

Знам, че Врон помни неща, които съм забравил, същото се отнася и за мене. В известен смисъл всички сме самотници.

Вземаме акумулатора, прибираме се вкъщи и го монтираме на мотоциклета. Завъртам ключа, ритвам стартера и моторът заработва. Страхотно удовлетворение изпитва човек, когато съумява да пусне отново в движение един мотор, да върне нещо към живота.

Правя няколко кръгчета с мотоциклета нагоре-надолу по улицата. Толкова дълго не е бил в движение, че отначало плюе черен пушек и хвърля искри. Паркирам в алеята пред къщи. Моторът постепенно замира.

Време е за вечеря; обмислям идеята за ресторант, но решавам, че вълнението с бара е предостатъчно за един ден. На татко вече му липсват „сапунените опери“ по телевизията, разхожда се безцелно наоколо, поглежда часовника си, пуска и спира телевизора. Днешния ден от живота му все едно е загубен. За него телевизионният свят е заместил реалния живот, и аз съм виновен за пропуснатия ден.

Реших да направя загубата поносима, като приготвя набързо вкусна вечеря. Прерових съдържанието на фризера и открих две добри на вид пържоли. Ще скалъпя набързо един от моите специалитети. Размразявам ги, изпържвам ги в сос от гъбена супа. Сипвам малко вино и оставям яденето да къкри на слаб огън в продължение на час. Получава се много вкусно ястие — нещо средно между печено и яхния. Като използвах една от скарите-фурни, размразих няколко френски риби и отворих консерва грах. Готвенето ми създава удоволствие. Татко е в градината, полива я, после отива в оранжерията. От време на време надниквам да видя дали всичко е наред, но там, вътре, той е невидим за мен.

Слагам масата и викам татко. Той отново се изненадва, че изнасям храна от кухнята и че тя е гореща и в чинии.

Пита ме дали в месото има лук — уверявам го, че няма. Предлагам да изпием по чаша бира.

— Ще се напием, Джон.

— Не съм чул някой да се е напил от две бутилки бира, татко. Хайде, това ще ни накара да се отпуснем.

И така, пием бира, докато вечеряме, а след това и кафе. Приготвям слабо кафе: тъй като е нес, всичко зависи от количеството.

Татко си слага обичайната равно напълнена лъжичка захар, бърка съсредоточено почти минута, почуква лъжичката по вътрешната страна на чашата, за да изтръска последните капки. Повдига чашата внимателно със събрани и издадени напред устни — също като кон или муле, което се навежда към кофа с вода. Духа леко, преди да отпие. Знам колко чувствителни са устните му към горещо.

Отдръпва глава назад и поглежда в чашата си, слага още две лъжички захар и отново повтаря ритуала с бъркането и изтръскването на лъжичката. Този път допива кафето, като че ли пие калвадос или първокласно бургундско вино.

— Ей, Джон, това се казва кафе. Без кофеин ли е? Ние с майка ти пием истинско кафе само сутрин.

Уверявам го, че кафето е без кофеин.

— Наистина е силно. Такова кафе ли правят в армията?

— Не, татко, така се приготвя кафе във Франция, французите пият малки чаши много силно кафе обикновено без сметана или мляко.

— Сигурен съм, че тази нощ ще спя добре.

Измивам чиниите и тръгваме към болницата. Този път татко си спомня имената на няколко улици. Паметта му се възстановява. Обяснявам му, че може да се наложи да закара майка спешно в болницата.

— Но аз нямам шофьорска книжка, Джон.

— Говоря за спешен случай, татко. Ако трябва да спасиш живота й, няма да те арестуват.

Ще го накарам да обиколи квартала няколко пъти с колата.

Майка се оплаква. Не й разрешават да гледа телевизия. На стената има телевизор, но сестрите не й дават дистанционното. Иска да знае дали не бих могъл да ги накарам да я освободят от системите.

— Побъркват ме, Джаки — тези неми зелени линии, които се гърчат нагоре-надолу, да не говорим за червената точка там, която мига непрекъснато. Това може да подлуди всеки.

Обяснявам за пулса и електрокардиограмите, за задължението на сестрите да наблюдават стриктно данните.

— Виж какво, използват ме като морско свинче! Знам! Как е възможно всичко това да подобри състоянието ми? Те правят опити с мен. Плащаме добри пари, а тях не ги е грижа дали ще живея, или ще умра.

Татко клати глава.

— Бет, трябва да правиш това, което казват лекарите. Те си знаят работата. Трябва да им имаш доверие.

Тъкмо се каним да си тръгваме, когато той отново излиза със стария си номер. Толкова се надявах, че ще успея да го отведа навреме.

— Кога ще се върнеш вкъщи, Бет?

Мама ме дарява с друг от нейните погледи. Тя не само вдига вежди, но съумява в същото време да спусне лявото си око в бавно, многозначително намигване. Татко вижда и се сгърчва видимо.

— Не се безпокой, татко; на майка й е добре тук и тя ще си дойде вкъщи, когато лекарите решат.

Майка не се стърпява да не се намеси.

— Повярвай ми, аз най-много искам да изляза от тук колкото е възможно по-бързо.

Тя настоява да обсъдя с лекарите нейната теория за лошото храносмилане. Обещавам й, че ще се срещна с тях.

Когато се прибираме вкъщи, обяснявам на татко нещата, които трябва да научи.

— Никога няма да запомня всичко това, Джони. Имай предвид, че аз забравям.

Започвам да правя списъци. Пиша ги с печатни главни букви с флумастер върху картони с размери около дванайсет на седемнайсет сантиметра. Все едно че правя компютърен алгоритъм. Свеждам всичко до факти и мислене в границите на „да-не“. Опитвам се да опростя и изчистя всяко нещо. Например, когато пиша „измий чиниите“, изброявам всичко, свързано с това действие. Оказа се, че има трийсет и седем ясно разграничени етапа като: „изстискай течен сапун във водата“ или „издърпай запушалката от умивалника“, „изстискай гъбата“. Закачам този картон над умивалника. По отношение бърсането на прах изброявам всички предмети, които се нуждаят от това, посочвам къде се намира парцалът за прах и завършвам с „постави парцала обратно на кукичката в шкафа“.

За мен цялата тази активност е едно удоволствие, а и татко навлиза в духа на нещата. Не се обижда. Харесва му да му казвам какво да прави по ясен за него начин, така че да не греши. Отново е налице синдромът „шеф-работник“.

Закрепвам комплект картончета върху табло — на тях съм изброил нещата, които трябва да бъдат свършени за един ден. Татко разнася това табло със себе си. През нощта го поставя на нощната си масичка.

Следващата сутрин се облича сам, оправя си леглото, излиза от стаята си и тръгва към банята с работното си кепе от летището на глава. Докато си влачи краката през хола към банята, чете от списъците ми, закрепени на таблото. Гледката е едновременно и тъжна, и смешна, но той е щастлив: за него това е както търсенето на съкровища за малките момчета. Вечерта, когато не гледа телевизия, той прехвърля отново различните картончета на таблото, задава ми въпроси.

— Мога да направя това, сигурен съм, че мога да направя всичко, което си написал тук.

Започнах да го подготвям и за грижите около майка. Безпокоя се, че ще получи друг удар, когато си тръгна. А първите минути за толкова важни. Изкуственото дишане уста в уста и масажът на сърцето могат да се окажат решаващи в такъв момент. Татко трябва да научи и това.

Започвам да му говоря на тази тема, но нещо в него отказва да слуша: не иска да има нещо общо с такава стресова ситуация. Но аз настоявам. В този случай не мога да отстъпя.

— Виж, татко, ще ти покажа как точно се прави това. Трябва само да изпълняваш инструкциите.

Той избягва очите ми.

— На тези неща ни учат в армията, стотици хора са спасени по този начин.

Мразя да го лъжа, но се освобождавам от всички задръжки. Единственият път, когато съм се опитвал да правя изкуствено дишане уста в уста и сърдечен масаж, беше на една възрастна жена във Франция, и то след като вече беше умряла. Малкото, което знам, научих от личната си библия — медицинския наръчник „Мърк менюъл“.

По време на рекламите уговорих татко да легне на пода. Той ляга и кръстосва ръце върху гърдите си. Очите му са втренчени в тавана, все още не ме поглежда. Коленича до него, пъхам ръка под тила и повдигам главата му.

— Отвори сега уста и се изплези.

Той го прави, аз го хващам под брадичката, като едновременно повдигам и тегля назад; стискам носа му с пръсти, очите му са вторачени в мен. През цялото време му разяснявам нещата със спокоен и тих глас.

— Сега точно, татко, е моментът, в който слагам уста върху твоите и дишам вместо тебе.

Започва да се бори, за да се освободи. Извива глава и се обръща настрана.

— О, не, не прави това.

Коленичи.

— Нямам намерение наистина да го правя, татко, само обяснявам!

Лягам на килима и го моля да ме хване по същия начин, по който аз го бях държал. Направлявам ръката му под тила си и изплезвам език. Поставям другата му ръка така, че да може да стисне носа ми. Ръцете му треперят толкова силно, че той едва не ми откъсва носа. Непрекъснато поглежда към телевизора, за да не изпусне продължението на телевизионното шоу. Поглежда надолу към мен.

— Хората правят ли това на обществени места, Джон?

— Разбира се, може да ти се наложи да го направиш на майка. Ако тя получи нова сърдечна криза, ще трябва да приложиш изкуствено дишане. Това е единственият начин да я спасиш.

Той се обляга назад. После се изправя на крака и се оттегля към люлеещия се стол.

— Това може и да е правилно, Джон, но изглежда греховно. Наистина ли хората правят това един на друг? Може би понякога Господ иска ние да умираме.

Настанявам се и гледам телевизия с него. Разбирам чувствата му, но той трябва да ги преодолее; става въпрос за нещо твърде важно.

При следващото прекъсване на шоуто се опитвам да му покажа нещо за сърдечния масаж. Уговарям го отново да легне на пода.

— Виж сега, татко, докато правиш дишане уста в уста, ще трябва същевременно да масажираш сърдечната област. Това се прави за стимулиране на сърцето — то трябва да затупти отново. Трябва да натискаш силно и ритмично, веднъж в секунда, точно в центъра на гръдния кош.

Навеждам се над него и започвам да натискам с дланта си върху гръдната кост. Разбира се, не толкова силно, колкото е нужно за стимулиране на сърцето, но все пак достатъчно силно, за да схване идеята.

— Хей, причиняваш ми болка! Това би могло наистина да нарани една жена: ти ще я натискаш право в… в… гърдите.

— Тя няма да чувства нищо, татко, тя ще бъде в безсъзнание. По-добре е да получиш някоя и друга синина, отколкото да умреш, нали?

Повдига се на лакът.

— Тя никога няма да ми разреши да го направя, Джони. Тя никога няма да ми разреши да я натискам така. Никога не съм удрял жена в живота си. Никога няма да мога да направя това.

— Ще трябва, татко, това е въпрос на живот и смърт.

Шоуто продължава: показват някакъв много умен делфин, ако, разбира се, вярвате в съществуването на такива.

Татко се настанява с дълбока въздишка в люлеещия се стол. Диша тежко и от време на време ме поглежда крадешком: като че ли току-що се е спасил от някакъв откачен секс-маниак.

Докато гледа телевизия, аз написвам върху картони с големи букви телефонните номера на болницата, на пожарната, на най-близката „Бърза помощ“ и на Джоан. Забождам картоните на стената над двата телефона: във всекидневната и в спалнята. Най-големият проблем е, че татко никога не използва телефон. Човек едва може да го накара да вдигне слушалката и да я държи, когато някой го е потърсил. Да си призная — никога не съм го виждал да набира номер. Докато живеех у дома, нямахме телефон. Едва в Калифорния родителите ми си поставиха. Самият аз мразя телефоните, но, Господи, в този огромен свят те са необходимо зло!

Така че няма да бъде лесно да подготвя татко да телефонира за „Бърза помощ“. Опитвам се да му обясня всичко. Написвам го с печатни букви над всеки от телефоните. Текстът е:

Принуждавам татко да повтаря това, докато го научи наизуст. Упражняваме се да набираме номера на Джоан, без да вдигаме слушалката, докато той започва да се справя сам. Отивам в спалнята и се обаждам на Джоан. Казвам й, че татко ще й телефонира, за да упражни повикване при спешен случай. Отговаря ми, че ще чака на телефона.

Оставям слушалката обратно и влизам в тоалетната. Когато се връщам във всекидневната, татко отново е погълнат от делфините. Просвам се на пода пред него и оставам да лежа с разперени ръце.

— Татко, представи си, че съм мама и току-що съм получил сърдечен инфаркт. Обади се на Джоан.

Той се изправя и застава над мен.

— Добре ли си, Джони?

— Да. Сега направи това, което упражнявахме.

Отпуска се на колене, слага ръка под главата ми.

— Не, татко. Първо трябва да се обадиш на Джоан.

Изправя се с мъка и отива до телефона. Набира номера, без да вдигне слушалката.

— Вдигни слушалката, татко.

Той се подчинява и я държи до ухото си, без да набира номера.

— Номера, татко.

Хванал е слушалката обратно, така че кабелът излиза от ухото му.

— Обратно, татко.

Завърта апарата върху масата.

— Не апарата, а слушалката, татко. Обърни я така, че микрофонът да е пред устата ти.

Отдръпва я от ухото си, втренчва се в нея, бавно я обръща. Усмихва се. Съсредоточава се върху картона на стената.

— Запомни, татко! Телефонираш на Джоан.

— Да, разбрах, Джон, на Джоан.

Започва да набира. Върти бавно, като задържа шайбата на всяка цифра. Слава Богу, чувам гласа на Джоан! Напрягам се да доловя думите. Татко държи слушалката на пет сантиметра от ухото си.

— Ало, татко?

— О! Здравей, Джоан, радвам се да те чуя.

Подсказвам му.

— Предай й съобщението.

— Джоан, Джони иска да говори с теб.

Понечва да ми връчи слушалката, както си лежа на пода, но кабелът не е достатъчно дълъг.

— Татко, не. Предай й съобщението, нали си спомняш съобщението.

— О, да. Прав си. Джоан! Джони лежи на пода пред мен, казва, че е майка ти и че е получил сърдечен инфаркт.

В този момент не съм сигурен, че не се шегува. Ставам и вземам слушалката.

— Ало, Джоан, познай кой се обажда.

Тя се залива от смях. Толкова съм се вглъбил в страхотните си планове, че не виждам комичната страна на положението. Накрая и аз се разсмивам, а татко седи на стола и също се хили. Приятно му е да чува смеха ни.

Упражняваме се, докато татко научава ролята си безпогрешно. Телефонирам на „Бърза помощ“ и ги питам дали ще могат да се включат в играта. Проявяват разбиране. След това татко половин час упорито стои на вратата в очакване на линейка.

На следващия ден му е необходим както обикновено цял час, за да си оправи леглото. Надниквам в спалнята. Той изглажда внимателно всяка гънка, пълзи на колене около леглото, проверява дали покривката виси равномерно от всички страни. Опитвам се да му покажа как може само да разстели, да я пъхне под възглавниците и да я опъне след това. Покривката за легло е плюшена, на ромбове.

Татко се безпокои, че може да има невидими гънки по чаршафите. На леглото му има само два чаршафа, електрическо одеяло и покривката, но това му отнема цял час.

Предавам се. Прави му удоволствие и му осигурява някакво занимание. Така имам повече време за себе си. Започнах да правя йогистките си упражнения, докато той се мотае с леглото. Навлизам вече в реда на мама.

Преди две години тя ме завари да правя тези упражнения и настъпи истинска трагедия: това било езическа религия, можело да ме отлъчат от църквата. Настояваше да се изповядам пред свещеник. След този случай, когато им отивах на гости, си правех упражненията тайно.

Все пак татко започна да се облича сам. С помощта на картончетата намира дрехите, измива се и, общо взето, се грижи за себе си. Появява се в кухнята за малко шунка с яйца. И, разбира се, любимата му кифла. Пускам радиото. Измива чиниите от закуска — пак с помощта на моите картони, докато аз почиствам кухнята. Практически той няма кой знае каква работа, тъй като сме само двамата. Изтърквам умивалника в банята и ваната с „Аякс“, после почиствам основно тоалетната чиния.

Показвам на татко как да слага мръсното си бельо, ризи и чорапи в коша за мръсни дрехи в банята и къде да окачва панталоните си. Дори се научава да намира пуловерите си в долното чекмедже на шкафа в спалнята.

При следващото ни отиване в болницата той ме направлява през целия път. Започва да се наслаждава на новооткритата си способност да взема участие в живота около него. Дори задава въпроси за Париж и как Джаки се справя в училище.

Майка ми е като замаяна. Не знам дали състоянието й се дължи на приетите лекарства, или е нормална реакция след инфаркт. Имам среща с лекуващия лекар, доктор Коу.

Оставям татко при мама и слизам на долния етаж, където се намира кабинетът му. Той е млад човек, внимателен и разумен. Обяснява ми какво се е случило с майка, показва ми кардиограми. Очевидно се е стигнало до запушване в резултат на атеросклероза и до сърцето й не е достигало достатъчно количество кръв. Въпросът е, доколко сериозни ще бъдат последствията. Ако състоянието й се влоши, могат да опитат байпас, но не е препоръчително на нейната възраст. Мнението му е, че трябва да остане на легло и да взема лекарства.

Повтаря колко опасно и непредсказуемо е заболяването й.

Впечатлен съм от Коу, но съм потиснат от истината за състоянието на мама. Връщам се в стаята й, тя е дошла на себе си. Разказвам й, че съм разговарял с лекаря и че съм видял всички кардиограми. Определено е претърпяла инфаркт, няма какво да се лъжем. Ще се оправи, стига да следва съветите на лекаря. Просто трябва да се успокои и да приема нещата по-леко; и без това през целия си живот е работила много.

Очите й се насълзяват; лицето й успява обаче да приеме добре известния поглед: „Съпротивлявай се на всяка цена“.

— Но това е невъзможно, Джаки. Как да се отпусна, когато трябва да се грижа за баща ти? Знаеш какъв е той.

— Не се безпокой. Ще измислим нещо. Татко ще може да поеме нещата, когато се върнеш вкъщи. Той сам си оправи леглото тази сутрин и изми чиниите. Уча го да готви. Полива градината и поддържа моравата. Всичко върви чудесно.

Сега тя плаче, плаче истински, на глас.

— Не ми говори. Ти ще се върнеш обратно към живота си на битник, а Джоан е твърде заета със собственото си семейство. Кинг Конг, оня надут италианец, никога няма да й разреши да идва повече от веднъж седмично. Няма дори да й позволи да ми се обажда по телефона — въпреки че аз плащам, за да може да телефонира спокойно. Знам какво ще стане, не ме лъжи!

Изчаквам я да свърши и да се успокои. Татко се привежда. Страда от сълзите на майка ми, не я е виждал да плаче много често.

— Честна дума, Бет, ще видиш. Наистина се опитвам, ще се справя, ще видиш. Не се безпокой, ние ще се оправим.

Замълчава, сетне добавя:

— Колко време според теб ще мине, преди да си дойдеш вкъщи, Бет?

Не толкова въпросът, колкото плачливата нотка в гласа му е от значение. Мама заплашително ме поглежда през сълзи.

— Не се безпокой, татко! Тя няма да бъде изписана толкова скоро. Лекарят ще определи кога. Престоят на мама в интензивното отделение струва двеста долара дневно, така че никой не задържа хората тук по-дълго, отколкото е необходимо. Когато състоянието й се подобри, ще я преместят в друго отделение и чак след това ще я изпишат. Ще приготвим собствена малка болница у дома.

Майка отново плаче.

— Предпочитам да умра, отколкото да живея по този начин. Искаш да кажеш, че отсега нататък ще бъда инвалид, бреме за всекиго? Не е честно. Не е честно това да се случи точно на мен. Винаги съм се грижила за себе си, правих си упражненията редовно, пазила съм диета с витамини. И всичко това напразно. Не е честно.

Така е. Храната в нашия дом никога не е била удоволствие. Когато сядахме на масата като деца, задължително ни се предлагаха по три различни зеленчука. И не само това: трябваше да изпиваме и сок от тези зеленчуци. Времето за хранене ме изпълваше с ужас: сок от зелен фасул, сок от спанак, сок от грах, сок от моркови; когато сядахме на масата, те вече ни очакваха, всеки в отделна чаша. Каквото и да се направи след това, каквото и да се слага: сол, пипер, кетчуп, всички сокове имаха вкус на помия. Майка отпиваше от тях, сякаш бяха еликсирът на живота; тя беше голям почитател на Бернар Макфейдън. Татко отказваше да ги пие, също дядо и чичо Хари. Но ние с Джоан нямахме избор.

Освен това всяка сутрин трябваше да поглъщаме и рибено масло. Мисля, че ако старият Бернар заявеше, че кравешката пикня е много полезна за здравето, защото съдържа, примерно, витамин Р, майка ще се впусне след кравите с чаша в ръка. Когато се оплаквахме твърде много от рибеното масло, тя купуваше нова марка, съдържаща джоджен, гранули, които приличаха на мазна дъвка. Слагаше ги в сока от портокали: най-отгоре в чашите ни плуваха тлъсти, вонещи на джоджен гранули.

Не мога да пропусна и бирената мая. Трябваше да вземаме по глътка всяка сутрин: не мога да забравя вкуса на изгнили листа и плесен в устата си. Предполагаше се, че в нея има някакъв друг вид витамини. Майка знаеше всичко за витамините още преди да ги открият. Насочваше нейния и нашия живот в посока „безсмъртие“. Беше изпреварила с години времето. Сега, с всичките тези магазини за здравословна храна за маниаците на тема здраве, тя е всъщност много по-хипи, отколкото аз някога ще бъда.

Права е, не е честно. Никога няма да приеме това. Знам. Точно сега тя търси начин да се справи с инфаркта си. В никакъв случай на легло: това е повече от сигурно. Виждам я да измисля някакво налудничаво упражнение за сърцето. Чудесно е, че притежава този вид находчивост, но сега това може само да я довърши.

Прибираме се вкъщи навреме за „сапунените опери“. Отивам в стаята откъм градината и рухвам на леглото; напрежението си казва думата. Когато се събуждам, правя още по-подробни списъци за татко. Справям се с още няколко домакински задължения, като почистване на банята и размразяване на хладилника.

Когато сериалите приключват, татко ме завежда в оранжерията си. Много го бива да разсажда растения от клончета, особено декоративни. Притежава огромно разнообразие от тях. Има дори пръчки Popsicle, наредени една до друга с латинските им имена, датата и мястото, където ги е открил.

В оранжерията се чувстваш като в истинска джунгла. Татко вечно си къса клонки или листа от всеки интересен храст или растение. От Хаваи трябва да е отмъкнал поне стотина клончета и листенца. Пренесе ги в куфара си, увити в мокри хавлиени кърпи. Сигурен съм, че майка не беше много ентусиазирана, но там нямаше как да го спре. После по някакъв начин той съумя да отгледа растения от тези малки клонки и листа.

В оранжерията инсталира уникална система за поливане. Свързана е с уреда за измерване на влагата и се пуска в действие автоматично, което поддържа свежестта на тази местна джунгла. Дори и миризмата е като в джунгла; човек едва ли не очаква да чуе крясъци на маймуни и папагали в клоните на пълзящите растения. Татко прекарва значителна част от свободното си време в оранжерията. Чувства се по-добре тук, отколкото вкъщи.

В градината татко има дървета авокадо — три различни сорта, така си осигурява плодове през цялата година. Освен това има лимоново дърво и още едно, което той нарича „моето плодово-салатно дърво“. Всъщност това е праскова, облагородена с нектарин и с кайсия: трите клона дават плод едновременно — отстрани дървото изглежда като картина от Бош.

Татко поддържа и малка зеленчукова градина с швейцарско цвекло, обикновено цвекло, домати, маруля, репички, моркови. Грижи се за зеленчуковата градина само за удоволствие; казва, че е по-евтино тези зеленчуци да се купят, отколкото да се отглеждат, но с гордост носи в кухнята своята реколта.

След вечеря се обажда Марти. Току-що се е върнала от гинеколога си и разбрала, че е бременна. Бяха правили напразни опити да имат деца в продължение на две години и сега тя е толкова развълнувана, че едва говори. Аз съм във възторг! Ще ставам дядо! Подавам слушалката на татко и тя му казва новината. Той държи слушалката настрана от ухото си, слуша, хили се, кима с глава. Не говори, само се усмихва. Сълзи пълнят очите му, преливат и се търкалят по бузите му. Трябва да е прекрасно чувството, когато ще ставаш прадядо, да знаеш, че поколението се продължава.

Затваряме телефона и се вглеждаме един в друг. И двамата се усмихваме и трием сълзи. Това е прекалено велик момент за всеки от нас, за да правим дори опит да говорим.

Татко става и пуска телевизора, но на мен не ми се гледа как Мърв Грифин се преструва, че говори точно на нас. Нещо отвътре не ми дава мира; искам да се освободя от нарастващото неспокойствие.

— Хайде, татко, нека да излезем и да отпразнуваме събитието!

— Какво разбираш под „излезем“, Джони?

— Знам едно място, татко. Долу във Венеция и се нарича „Ор Хаус“. Хайде да отидем там.

— Какво! Какво каза?

Повтарям го ясно и се смея.

— „Ор Хаус“, татко: весла, весла.

Търговската камара на Санта Моника вдигна такъв шум, че собствениците трябваше да смъкнат фирмата си. Сега над вратата има само огромни кръстосани весла.

Тук стените вибрират от мощната стереоуредба като в дискотека, но има страхотен избор на песни: музика от двайсетте години до кънтри, рок и електронни стенания. Продават кана бира за долар и половина с толкова пуканки и фъстъци, колкото можеш да изядеш. На разположение е огромна купа, пълна с необелени печени фъстъци, и машина за пуканки, която никога не спира. Вероятно би могло да се живее на бира, пуканки и фъстъци — купища протеини, въглехидрати и витамини.

Но най-хубавото нещо са стените и таваните. Покрити са с графити и възможно най-чудатата колекция от странни предмети, които висяха или бяха залепени към тях. Тук човек можеше да види старомодни печки, големи спортни шейни, гигантски кули, велосипеди, счупени часовници, автомобилни части. Съчетанието от цветове е твърде странно.

В петъчните и съботните нощи повечето хора танцуват боси. Подът е посипан със стърготини с дебелина над два сантиметра и мирише на цирк: пот, фъстъци и стърготини. Светлината е възрозова и се сменя постоянно. Харесвам такива места, тук се отпускаш; провинциална викторианска кръчма; английска пивница, внезапно предала Богу дух. А в добавка — пикантния привкус на стар бар в Дивия Запад.

Отиваме там, близо е до плажа — само на десетина минути от дома на родителите ми. Татко се спира на прага и се оглежда.

— Боже, Джони, тези хора тук са луди! Погледни това.

Посочва кукла, която виси от тавана надолу с главата — без коса е и някой я е боядисал в синьо.

— Какво означава това?

— Нищо, татко, просто само украса.

Грабвам от бара кана, пълна с тъмна бира, и две силно изстудени халби. Повеждам татко към любимото ми сепаре в дъното с чудесно разположение по отношение на озвучаването. На това място на човек му се струва, че звукът излиза право от главата му. Вземам шепа пуканки и фъстъци и ги пускам на масата. На металната й повърхност има рисунка на момиче в твърде изкусителна поза. Не бях я забелязал досега. Виждам нещата някак различно — като при посещение на зоологическа градина с дете.

Гледаме тълпата. Пред очите ни се разиграва голямо блъскане и флиртуване; всички са облечени главно в джинси и леки ризи. Предполага се, че трябва да си навършил двайсет и една години, за да влезеш в такова място, и това изискване се спазва строго. Момичетата обаче изглеждат по-млади. Все пак не трябва да забравям, че напоследък почти всяка жена под четирийсет години ми изглежда като дете.

Татко се е захласнал. Почти забравя да пие бирата си.

— Хей, Джони, това е по-добро от Фейъс Тиътър във Филаделфия някога.

Той върти глава и се смее. Когато се смее, слага ръка пред устата си и покрива зъбите си. Двамата с татко имаме разделени предни зъби — искам да кажа, значително разделени, поне на половин нормален зъб. Татко е страшно чувствителен към това. И при неговия баща е било така. Колкото до мен, аз съм прекалено инатлив или суетен и се гордея с тази си особеност. Приемам я като белег на мъжката линия в нашето семейство. Но нито Били, нито Джаки са го наследили. Марти да, и това ни струваше една значителна сума за зъболекар. Аз дори харесвам разделени зъби при жени, но не е възможно да се очаква, че едно момиче ще е във възторг от това.

Татко така се смущава от разделените си зъби, че никога не се усмихва или смее, без да постави ръка пред устата си и затова сега си седи и се хили зад ръката си.

Изпиваме бавно бирата си, слушаме музиката и се забавляваме в продължение на около час. Връщаме се вкъщи около десет часа. И двамата сме уморени, едва успяваме да се доберем до леглата си. Дори и през ум не ни минава да включваме телевизора.

На следващия ден нещата започват добре. Чувам как татко се пипка с дрехите си и оправянето на леглото. Правя си йогистките упражнения и премитам. Татко излиза към девет часа. Дори си намира лекарствата и сяда заедно с мен, готов за закуска. Движенията му са по-бързи. Седи по-изправен, яде по-бързо. Спомням си как бързо поглъщаше храната си като млад; питам се дали ще започне да се храни отново така.

Дори водим сравнително логичен разговор. Преди години му бях дал кутия с бои. Бях му осигурил всичко, от което можеше да има нужда, включително две средно големи платна.

Тогава той се отдаде на рисуване и нарисува няколко ужасяващи картини, каквито никога не бях виждал. Постави ги в рамки за мама и сега те висят в спалните.

Първо, татко не използва платната, които му оставих. Каза тогава, че ги бил спестявал; предполагам, че ги е запазил за бъдещите си шедьоври. Купува платна от памук, опънати и залепени върху пресован картон. Размерите им бяха петнайсет на двайсет и два сантиметра. За татко картините са ръчно изработени и ръчно оцветени фотографии. Той се залавя да рисува картини с размери на снимки. И дори рисува от снимка. Нищо не може да го убеди да рисува директно от природата или да използва въображението си. Иска да рисува това, което може да измери.

Една от картините му представлява индианец, който тъче на вертикален стан насред пустинята; всичко това на платно, не по-голямо от снимка с размери дванайсет и половина на седемнайсет и половина сантиметра. Татко вероятно е господарят на четката с три косъма. Тази негова индианска рисунка е чудесен пример на координация между окото и ръката, но като картина не струва.

Нарисува и две картини, разпределени на платното с помощта на цифри. Това е точно според неговите разбирания. И двете са в приемлив размер: трийсет на четирийсет и пет сантиметра. Едната е „Свещеното сърце“, а другата — „Благословената майка“. Той постави и тях в рамки; закачени са в спалнята до леглото, на което спя. И тук работата му е съвършена: изключително съчетание на цветове и точно спазване на линиите. И двете могат да бъдат използвани като модели за рисуване върху разделеното с цифри платно.

Но тази сутрин на закуска той ми казва, че с кариерата му на художник е свършено. Оказа се, че се е опитал да нарисува един от манастирите в чест на Сан Фернандо. За миг си помислих, че наистина е ходил до Сан Фернандо, но се оказа, че отново става въпрос за фотография. Показва ми я; опитал се беше да я оразмери. Невъзможна картина за прерисуване. Не съм сигурен дали и аз бих могъл да създам добре композирана картина от този хаос. На преден план имаше храсталак, следва празно калифорнийско небе, което заема поне половината от снимката. Между храсталака и небето е натикана жълтеникавата сграда под ъгъл към плоскостта на снимката. Нещата се влошават допълнително от арки, минаващи през най-близката страна на сградата. Това практически не се поддава на композиция, подобно на стрела преминава от лява предна позиция до дясна задна.

Татко ми разказа колко са го измъчили тези арки. Общата композиция не го безпокои — но арките са го подлудили. За него перспективата е истинска мистерия.

След ритуала с чиниите отиваме в спалнята и той ми показва картината си. Скрил я е така, че майка да не я види. Представлява кален хаос с няколко зелени петна в предната част.

Опитвам се да я коригирам, показвам му как да поправи арките, вкарвам някаква идея за перспектива, но е невъзможно да се създаде картина от такава слаба фотография. По принцип рисуване от фотография не е добро като идея; камерите имат око на циклоп, губи се динамиката на биоптичното човешко зрение.

Страшно ми се иска да пиша на Врон и да й съобщя за бебето, но знам, че Марти желае да направи това сама.

Татко влиза в оранжерията. Със сигурност ще прекара много време там.

Посещаваме майка и й казваме за Марти. Тя приема новината спокойно, сякаш я е очаквала. Може би когато си на смъртно легло, раждането на нов живот не ти изглежда кой знае какво. Дори е възможно да се чувства като пренебрегната.

Когато се връщаме, все още съм прекалено неспокоен, така че отивам в задния двор и работя по мотоциклета си. Привършвам и решавам да изведа татко на разходка. Ще бъде удоволствие да отидем до плажа с мотоциклет. Мисля си, че възбудата от този вид разходка може да помогне да се прочистят някои паяжини в главата му.

Знам, че тук имаме две стари каски. Ровя се за тях в гаража. Татко ме наблюдава.

— Какво ще кажеш, татко? Какво ще кажеш за една разходка с моя мотоциклет до океана: следобедът е чудесен; да отидем да погледаме залеза.

Втренчва се в мотоциклета.

— Не знам какво да ти кажа; страх ме е от него.

Помагам му да стегне ремъците на резервната каска. Не знам защо, но той не прилича на мотоциклетист, а на Чарлз Линдбърг с една от тези стари, кожени авиаторски шапки. Освен това каската навежда главата му напред, изглежда твърде тежка за врата му.

Яхвам мотоциклета, освобождавам подпорите. Обяснявам му как да се качи зад мен. Казвам му да ме прегърне през кръста и да се държи здраво.

— Само така ли мога да се държа?

— Това е най-сигурният начин, татко. Искам от теб да се навеждаш напред, когато аз се навеждам — все едно, че сме един човек.

Стяга ръце около мен; ритам стартера и включвам на първа. Измъкваме се от алеята пред къщи и обикаляме много бавно нагоре-надолу по някои от слепите улички. Поддържам втора. Връщаме се обратно до къщи и спираме.

— Е, татко, как е?

— Не е по-лошо от каране на велосипед. От дете не съм се качвал на нещо с две колелета.

— Готов ли си да отидем до Венеция? Ще карам по задните улички и няма да имаме проблеми с движението.

— Нямам нищо против, Джони, момчето ми, но не искам и да мисля какво ще каже майка ти, ако катастрофираме.

Кикоти се и оправя каската си.

— Тя ще си стои в болницата, а ние и двамата ще сме мъртви.

— Не се безпокой, татко, няма да се убием. Карам мотоциклети в продължение на двайсет години. В по-голяма безопасност сме, отколкото в колата.

Мъчи се да се качи отново на мотора. Закопчавам ремъка на шлема си.

— Работата е там, татко, че по-голяма част от хората, които карат мотоциклети, са маниаци. Ако същите тези хора карат леки коли, ще предизвикват катастрофи с леки коли.

Ритам стартера, но безрезултатно. Давам му малка пауза.

— Воланът е този, който убива в една кола, както и предните стъкла, и таблото с уредите отпред: колата спира, а хората запазват инерцията на движението. Когато караш мотор, няма в какво да се удариш пред себе си; ти просто летиш във въздуха и забавяш скоростта си, преди да се удариш където и да било.

Вслушвам се в думите си и решавам да млъкна. Не звучи съвсем окуражително. Татко се хваща за мен и се хили отново.

— Ти можеш да продадеш и най-святото на дявола.

Отмята глава и се смее от все сърце; не закрива уста с ръка; няма как, държи се здраво с две ръце, за да запази живота си.

Тръгваме бавно по Палм. Красив следобед е и слънцето е ниско пред нас. Изкачваме се от едната страна на леко заоблените хълмове и се спускаме по другата страна, все едно сме в детска ролкова шейна. Минаваме край игрището за голф на Палм и пресичаме „Линкълн“. Спускаме се по Роуз авеню и паркираме на алеята за разходки.

Отправяме се към океана; срещу нас се втурват няколко огромни вълни; разбиват се в брега, пръски се вдигат нагоре като ветрило, пречупват слънчевата светлина. Покрай плажната ивица има пътека за велосипедисти; тя е добре проектирана с леки, лъкатушещи извивки.

Пъхаме каските под мишница като двойка заседнали на пясъка рицари. От водата излизат хора, на плажа деца свирят на бонго и пияница се опитва да танцува в такт с музиката. Тя е лека и приятна; надявам се, че татко ще се отпусне и няма да се стяга така и при най-малките поводи.

Спираме и се вслушваме в мелодията. Към бонгото се прибавят и няколко китари. Струва ти се, че си в тропиците; трудно е да се повярва, че булевард „Линкълн“ е наблизо, с коли, магазини и хиляди реклами, които се стремят да привлекат вниманието ти. Татко се обръща към мен.

— Знаеш ли, Джони, сбъркал съм си призванието. Струва ми се, че трябваше да стана хипи.

Тръгваме по мостчето. Странно е, че го наричат така, когато е циментово и няма подпори. Представлява всъщност нещо като уличка сред плажа. Някога може да е била покрита с дъски.

Стигаме до магазинче, наречено „Плодове и ядки“. Собственици са млада двойка — Тони и Шели. Те са много любезни и внимателни. Интересуват се как е мама и предлагат билки за усилване на сърцето й. Сервират ни големи стъклени чаши сок, изстискан от пресни моркови. Правят го с миксер и той е сладък и приятен на вкус, съвсем различен от мамините сокове. Татко ме поглежда, пие си морковения сок и се усмихва. Тони е с брада и дълга коса, вързана отзад на опашка. Стопроцентово хипи!

Той разказва на татко за билки, които могат да нормализират кръвното налягане. Искам да си купя от тях: готов съм да опитам всичко! Но Тони просто ми ги дава! Чувствам се толкова виновен, че купувам няколко ябълки и банана; Тони ни уверява, че са пресни и вкусни. Разрязва на четири една ябълка, за да можем да я опитаме.

Трудно ни е да си тръгнем обратно. Вървим по алеята и хрупаме ябълки. Никой не може да яде ябълка толкова шумно, както баща ми: като го слуша човек как звучно и апетитно я дъвчи, ще си помисли, че няма нищо по-вкусно от ябълката.

— Господи, Джон, тези хора бяха чудесни; познаваш ли ги?

— Съвсем не. Не разбирам как все още не са фалирали: раздават се наляво и надясно.

Татко захапва друга ябълка, която изважда от книжната кесия.

— Може би са богати. Може би магазинчето им е просто ей така, за удоволствие.

— Но те съвсем не изглеждат богати.

Слагаме си каските, качваме се на мотоциклета и се отправяме бавно към къщи. Залезът все още багри небето зад нас в червено. Това е една от онези редки меки, благоуханни вечери в Калифорния, когато мъглата се задържа до падането на нощта.

Тъкмо влизаме и телефонът звъни. Марти. Двамата с Гари мислят да позвънят на Врон и да й кажат новината. Искат да съм с тях. Предлагам им да прескочат до къщи, имаме телефон.

Пристигат, когато свършваме с вечерята си. Очите на Марти блестят от вълнение. Набираме директно и веднага се свързваме. Марти започва да плаче още след първото изречение. Аз съм на телефона в спалнята. Хубаво е да чуя гласа на Врон. Може би тя също плаче; както и аз. Похарчихме десет долара, за да плачем заедно на шест хиляди мили един от друг. Когато приключваме и се връщаме във всекидневната, виждам, че татко си е махнал очилата и си бърше очите. Поглежда ме.

— За какво плачем, Джони?

Точно това ни трябваше и ние се заливаме в смях. Изпиваме по чаша вино, преди Марти и Гари да си тръгнат.

Татко пуска телевизора. Бях помолил Марти да ми донесе някаква книга. Опитвам се да я чета на глас, но всеки път, когато започна, татко ме прекъсва. Четенето е порок в тази къща. Майка ми няма равна на себе си в горене на вестници и списания един ден след получаването им. За нея хартията е като падналите листа, естествен и постоянен враг, с който човек трябва да се бори. Книгата е само хартия — прочиташ я и я изгаряш. Да държиш книги в дома си е все едно да не си оправяш леглото сутрин. Освен това четенето предизвиква омекване на мозъка, разваля очите и внушава протестантски или комунистически идеи.

Татко също има предубеждение към четенето, но поради съвсем други причини. Според баща му то било само за момичета. Той дал образование на момичетата си, всички са завършили гимназия, но момчетата са ги спирали от училище веднага щом пораснат достатъчно, за да започнат да учат фермерство, дърводелство или шлосерство. Баща ми счита, че мъжете са творците, а жените — изпълнителите.

Към десет и половина се измъквам от всекидневната и си лягам. Не знам колко време след това татко е продължил да гледа Джони Карсън.

Три дни по-късно мама излиза от интензивното отделение. Доктор Коу ми казва, че ще остане в болницата още две седмици. Всички изследвания показвали, че е прекарала тежък инфаркт и й предстои дълго възстановяване.

Междувременно татко се справя чудесно. Вече е самостоятелен. Една неделя дори излязохме в открито море заедно с един мой приятел и на него не му прилоша.

Когато бяхме на платноходката, забелязах, че татко се нуждае от бръснене. Не си спомням баща си небръснат за повече от половин ден. Питам го дали няма някакво кожно заболяване; допускам, че може да е изпуснал точка от сутрешния списък в банята. Поглежда ме, докато завивам по булевард „Джеферсън“.

— Не, Джони, кожата ми е добре.

Прекарва ръце по наболата си брада. Изчаквам една минута, без да съм наясно как ще се справя с проблема.

— Татко, попитах, защото ми се струва, че тази сутрин си пропуснал да се обръснеш.

Усмихва се и отново прекарва ръка по лицето си, като прикрива усмивката си.

— Знаеш ли, Джон, никога не съм виждал брадата си. Започнах да се бръсна, когато бях на петнайсет години, и съм се бръснал всяка сутрин през целия си живот. Дори когато ходех на лов с татко и другите, се бръснех със студена вода. Искам само да видя как изглежда брадата ми. Мисля, че всичко е наред, нали? Майка ти е в болницата; когато се върне вкъщи, ще я избръсна.

Изненадан съм от собствените си реакции. Безпокоя се какво ще кажат съседите. Може би ще си помислят, че съм го оставил да се запусне.

В следващия момент схващам комичната страна на положението и започвам да се смея. И татко се смее. Когато отбивам в алеята пред къщи, и двамата все още се смеем. Без съмнение съседите едва ли си мислят, че сме се съсипали от скръб заради инфаркта на мама.

Гледаме някакво спортно състезание по телевизията с участието на тима на „Доджърс“. След него татко подхваща разговор. Започва с това, че винаги е бил привърженик на „Ейнджълс“, защото в „Доджърс“ имало много негри. Първата ми реакция е да се измъкна от тази тема; не исках да разваля добрите чувства между нас в момента. Но той желае да говори; има нещо, което го смущава.

— Когато бях дете и се преместихме за пръв път от Уискънсин на изток, живеехме в Югозападна Филаделфия близо до негърския квартал. За нас не беше безопасно да пресичаме някои части на града и бяхме готови да убием всеки негър, на когото му хрумне да се премести на запад от Шейсета улица или на север от Уудлоон авеню. От сутрин до вечер бяхме като на война. Точно затова се преместихме на Ъпър Дарби. Мразех идеята да се местя на пет мили от семейството си, но се страхувах от тези негри. Гордеехме се, че църквата „Сейнт Барнабас“ предлага единственото училище без негри; в онези дни дори свещениците говореха за това.

Спира да говори. Чудя се каква реакция очаква от мен.

— Сега, Джони, в църквата ни говорят, че трябва да забравим всичко това. Свещеникът ни казва, че е смъртен грях да мислим и чувстваме както по-рано. Честна дума, нямам нищо лично против негрите, Джони; само тази тръпка, която пропълзява надолу по гръбначния ми стълб — знаеш как се изправя и втърдява козината на влудено или изплашено куче. И се обзалагам, че негрите изпитват същото към мен. Когато двамата с Бет отиваме на черква в Сейнт Огъстин, винаги се оглеждаме за място по-далеч от каквито и да било негри или мексиканци. С тази „целувка на помирение“, с тези нови отношения сега, от нас се очаква да подаваме ръка на хората около нас, а ние не можем да го направим с някой мексиканец или негър. Джон, хората не могат да се променят толкова бързо. Казах това на свещеника при изповед, а той ми отговори да се моля за любов и милосърдие.

— Моля се, Джони, но нищо не излиза. И като си помисля, че сигурно ще отида в ада само защото не мога да се накарам да обичам негрите! Не е честно. На млади години човек прави каквото се предполага, че трябва да прави, а после те сменят правилата.

Замълчава. Все още не разбирам какво очаква от мен. Радвам се, че нямам такъв проблем: не само тази част за расовата нетърпимост, но и зависимостта от някого, който да определя дали съм добър или лош. Хората лесно се оставят някой да управлява живота им.

Правя бърза закуска: бира, чипс и солени бисквити. Татко пуска телевизора, оглежда се и сяда в люлеещия се стол; аз сядам на маминия „златен“ стол.

— Татко, проблемът е там, че брадата ти ще докара майка до припадък, когато я посетим. Не можеш да отидеш в болницата така.

Той ме дарява с една от хитрите си усмивки, става и отива в банята. Връща се след няколко минути с хирургическа маска над долната част на лицето си и пробляскващи очи над нея.

— Майка ти слага това, когато си боядисва косата. Ще й кажем, че съм настинал и не искаме да я заразя.

Задавям се с бирата си и тичам до умивалника в кухнята. Той ме следва обезпокоен. Поглеждам го крадешком: има вид на хирург. Като се има предвид маминият страх от микроби, това решение е дяволски хитро.

Номерът с маската минава чудесно. Татко дори добавя приемливо подсмърчане и кашлица. Брадата му расте бързо. Само за седмица започва да се завива. Тя е къдрава и гъста, с твърди косми, напомня окосмяване на полови органи. Татко е почти плешив и това, което е останало на главата му, е побеляло. Все още има някой и друг тъмен косъм във веждите му — и това е всичко, което подсказва какъв е бил цветът на косата му.

Но тази брада е нещо съвсем друго. Тя е преобладаващо тъмнокестенява, не бяла. Изглежда поне десет години по-млад и невероятно жизнен.

Многократно го сварвам пред огледалото в банята. Тези негови разделени предни зъби са чудесно обрамчени от брадата. Трудно ми е да го възприема — като че ли татко се върна назад с цяло поколение и сега двамата сме връстници.

Джоан е във възторг. Тя гали брадата му, а той се усмихва и накрая тя го целува силно и възторжено. Едва не припадна от смях, когато й показахме трика с хирургическата маска. Но се безпокои, че майка ще ни разкрие по някакъв начин.

През последната седмица двамата с татко ходим всяка вечер в „Ор Хаус“. Вземаме си нашата кана бира и се отдаваме на удоволствието да наблюдаваме шумния живот пред нас: предпочитаме го пред телевизията. Водим почти смислени разговори. Говорим за майка, за здравето й и за нещата, които трябва да направим, за да бъде къщата по-удобна за нея. Той дори предлага свои идеи. Инсталира вътрешен телефон между стаите. Идеята му е „лудешка“, но върши работа.

Веднъж позвъни посред нощ и ме изплаши до смърт. Казва ми, че искал да провери дали звукът е достатъчно силен, за да събуди спящ. Часът е три сутринта, когато той обикновено ходи до тоалетната. Баща ми има доста развито чувство за хумор.

Няколко пъти ходим на гости на Гари и Марти. Не говори много, но очевидно ни слуша с удоволствие. Разговорът се върти около бебето и мама. Не гледаме телевизия.

Идва денят, в който мама се връща вкъщи. Всичко е готово. Сутринта татко излиза от банята гладко избръснат; никакви коментари. Докарваме майка вкъщи с колата и тя бърбори почти без да си поеме дъх. Струва ми се, че ще получи втори инфаркт, преди дори да сме я прибрали у дома.

Слагам я в леглото, дърпам щорите и настоявам да подремне. До този момент не бях осъзнал каква огромна отговорност е връщането й вкъщи. Ако се случи нещо, до болницата има най-малко петнайсет минути.

Паникьосан съм повече от татко. Двамата с него пием бира и ядем сандвичи в задния двор. Той ме пита кога според мен ще може отново да спи до майка. Не бях и помислил за това.

Веднага след дрямката й я намирам седнала в леглото; опитва се да си напъха ръцете в хавлиена роба. Иска да отиде до тоалетната, отказва подлога в леглото. Нищо от моите доводи не може да я спре. Движим се бавно към тоалетната. Тя се придържа с едната си ръка за мен, а с другата — за стената. Успявам да я вмъкна в тоалетната, тя ме отблъсква и заключва вратата.

Двамата с татко обикаляме отвън, чуваме урината й да се блъска в стената на тоалетната чиния, после водата в нея. Чакаме, но тя не излиза. Накрая татко не издържа.

— Добре ли си, Бет?

„Бет“ е произнесено като „пет“1.

— Добре съм. Не висете така около мен, влудявате ме.

Отключва вратата. Гримирана е и косата й е навита на ролки. Не може да се отрече, че майка ми има кураж, но не съм сигурен дали е с всичкия си.

Нещата се подобряват с всеки изминал ден. Майка си възвръща цвета на лицето — или може би това е само руж? Не е лесно да я задържим в леглото. Иска отново да поеме нещата в ръцете си. В същото време се оплаква, че диша трудно.

На третия ден я извеждаме в задния двор. Спокоен, топъл ден е, а тя беше прекарала достатъчно дълго време между четири стени. Идеята изглежда добра; тя лежи на слънцето и се опитва да се отпусне.

Може да се каже, че татко готви. Той с право се гордее със себе си. Всяка сутрин ставаме в осем часа и единият приготвя закуска, другият мете, на следващата сутрин се сменяме. Оказва се, че е лудо влюбен в метлата. Тя подлудява майка: настоява да пускаме прахосмукачка, твърди, че само вдигаме прах, а мръсотията си остава.

До края на седмицата сме насъбрали куп дрехи за пране. Татко предлага да ги изпере в обществената пералня. Иска само да го закарам там и да му покажа как става това. Джоан си предлага услугите, но татко иска да го направи сам.

Докато мама спи, закарвам татко до търговския център и му демонстрирам как се работи с машините. Идвал е тук с майка и по-рано, но не е обръщал внимание на пералните.

Влюбва се в тях. Ефикасността и строгият ред на цялата операция го изпълва с огромно задоволство. Предлагам му да погледа играта на кегли отсреща, ако му доскучае или да се разходи по „Лъки Маркет“. Оставям го съвсем сам в продължение на цял час.

Когато се прибирам вкъщи, мама е събудена. Пита къде е татко.

— Пере в обществената пералня.

— О, Света Дево! Джаки, той никога няма да се справи с това. Само ми е пречил, когато съм го взимала със себе си. Непрекъснато сгъва чаршафите така, че да няма гънки, направо ме подлудява!

— О, той ще се справи, мамо.

Тя изсумтява и незабавно ме присъединява към увеличаващата се компания на „глупитата“.

— Ще видиш. Ще сложи белина на цветните дрехи или ще направи някакъв друг тъп номер. Джоан каза, че тя ще изпере; вие двамата изобщо не трябваше да се месите. Тя не върши кой знае какво.

— Всичко е наред, мамо. Джоан си има достатъчно работа.

Но пълното й отрицание на последното ни мероприятие започва да ме човърка отвътре. Сдържам се да не се върна в центъра, но непрекъснато поглеждам часовника си. Чувството е същото, което човек изпитва, когато изпрати за пръв път малко дете до магазина съвсем само; голямо е изкушението да го последваш.

Когато тръгвам, казвам на майка, че ще приготвя обеда веднага щом се върнем. Усещам неспокойствието й: нещата се изплъзват от контрола й. Няма да мине много време, преди да направи нещо глупаво.

Намирам татко в обществената пералня с всички дрехи, изсушени и наредени в коша. Дори ги е разделил на три купчини: майчините, моите и неговите. Не мога да повярвам на очите си. Горд със себе си, седи си до коша и ближе малинов сладолед на клечка.

— Хей, Джон, прекарах чудесно! Пресякох отсреща и погледах играта на кегли. Не съм играл на кегли, откакто се състезавах с Айра Тейлър на Шейсет и девета улица, а това трябва да е било преди повече от трийсет години. Забравил бях удоволствието от тази игра. Представи си само, живеем на не повече от няколко преки разстояние, а никога досега не съм идвал тук. Човек се отдава на работата си и забравя удоволствията. А е само половин долар на пътечка! Можем да си го позволим и без това имам толкова много свободно време. Не съм чак толкова стар.

— Разбира се, татко, можем да дойдем тук и да поиграем на кегли. И аз не съм играл отдавна.

Натоварваме дрехите в колата и изчаквам татко да приключи със сладоледа си. Не искам да се появи вкъщи със сладоледа, това със сигурност ще довърши майка. Вкарваме колата в задния двор и започваме да я разтоварваме. Мама е станала и отваря страничната врата. Внасяме дрехите вътре. Когато влизам в кухнята, виждам, че е приготвила обяд.

За миг оставам неподвижен — чудя се как да постъпя. Не искам да се отнасям към нея като към дете; но не искам и да ме види ядосан. Решавам да отстъпя. Не мога да измисля никакъв друг начин на поведение, който да обезкуражи този вид глупост.

И така се нижат нашите дни. Мама се намесва във всичко: двамата с татко не вършим нищо както трябва. Оплаква се дори, че татко не си мие зъбите правилно.

— Трябва да го наблюдаваш, Джаки; той си измива само предните зъби и забравя останалите.

И това за човек все още с всички зъби в устата си! Майка има мостове и от двете си страни. Отначало работим с часове: метем, пускаме прахосмукачка, подреждаме контейнерите за боклук, търкаме тоалетни, бършем прах, тупаме килими и пътеки, мъчим се да обхванем всичко, но каквото и да правим, все е погрешно.

Джоан идва; казвам й какво става. Тя се смее и сяда.

— Джони, никой не може да угоди на мама. Мислех, че знаеш това. Идвам всяка седмица тук да помагам при голямото почистване — миене на прозорци, търкане на подове. Знам, че тя ще повтори всичко след мен, ще измие повторно всеки прозорец и ще мърмори през цялото време. За мама е удоволствие да убеди себе си и всички други, че никой не е толкова добър, колкото нея по отношение на каквото и да било. Светът се дели на два вида хора: Бет Маккарти и останалите. „Останалите“ са некадърни и по принцип не държат на чистотата. Успокой се, Джак, приеми нещата такива, каквито са. Двамата с татко прекарахте чудесно заедно, но не можете да спечелите.

По дяволите, знам всичко това! Пропуснах го, ентусиазиран от факта, че татко се справя добре.

Джоан просто не може да възприеме естествено рязката промяна в него: сега той е толкова буден, толкова жизнен. Наистина е трудно да се повярва, че той е човекът отпреди няколко седмици. Разказвам на Джоан за някои от нещата, които правим: „Ор Хаус“, разходки с платноходка, с мотоциклет. Смята, че всичко това е чудесно, но по-добре е мама да не знае.

— Тя ще превърне живота му в ад, Джони. А ако някога разбере за тази брада — бедна ти е фантазията. Като си спомня само за всичко, което трябваше да изслушам за твоята брада — о, не! Това ще я убие със сигурност.

Кикотим се. Мама спи, татко е в оранжерията си.

Когато на следващия ден отивам в банята, забелязвам, че ваната е изтъркана. Това вече минава всички граници. Ако има нещо, което сърдечно болен не трябва да прави, то търкането на вани трябва да е сред първите точки в списъка. Майка е в задния двор, пече се на слънце с татко. Излизам при тях.

— Майко! Ти ли изтърка ваната?

— Джаки, беше толкова мръсна, образувала се бе черта от мръсотия и водата бе разплискана навсякъде. Не издържах. Сигурна съм, че вие двамата се измъквате от ваната, без да погледнете назад; ръсите косми наляво и надясно, да не говорим за двата сантиметра мръсна пяна след вас. Може и да съм болна, но това не значи, че трябва да живея в кочина.

— Не е вярно, не е била чак толкова мръсна. Преди малко влязох, за да я изтъркам. Трябваше да изчакаш само още десет минути. За десет минути и няколко косъма в някаква вана излагаш живота си на опасност.

Загубвам контрол над себе си.

— Двамата с татко толкова се стараем, а ти си запълваш времето, като правиш нещата още по-трудни за нас. Майко, казвам ти — ако не лежиш, не се отпуснеш и не следваш предписанията на лекарите, още утре ще си замина. Ако това, което правим, не е достатъчно, наеми помощничка. Прави това, което трябва, отсега нататък няма да приема никакви глупости.

Майка ме поглежда и се разплаква.

— Ако не мога да върша и най-малката работа в къщата си, защо да живея. Знаеш, че той не може да върши нищо.

Маха с ръка по посока на татко.

— Джоан никога не идва, а ти само броиш дните, които ти остават до завръщането в Европа при онези чужденци там.

Обръщам се и влизам в къщата; оставям я да беснее. Татко идва след мен. Приготвям обяда. Той е разтревожен; всички сме в това състояние.

— Тя не е виновна, Джони, не бъди толкова суров с нея; не й е лесно да се отпусне, знаеш каква е.

— Да, татко. Но помни: тук няма място за обикновеното глезене, не можем да я оставим да прави каквото си иска, както по-рано; тя може много лесно да умре. Нямам намерение да гледам отстрани как се убива от гордост и стремеж да налага волята си. Ти също трябва да й се противопоставяш: за нейно и за твое добро. Това е нещо, на което не можем да махнем с ръка. Ако смята да търка вани, няма шанс да остане жива и това не е шега.

Не знам дали ме разбра. Той е така изплашен, че се затваря в старото си „аз“, кима с глава, изглежда сериозен и ми сервира своето собствено разделяне на света на работници и шефове.

— Прав си, Джони. Напълно си прав. Ще говоря с нея. Тя плаче сега там сама, а не плаче кой знае колко често; и това не е добре за сърцето й.

— По-добро е от търкането на вани, татко.

Господи, нима ще трябва да я наблюдаваме денем и нощем? Връщам се със сандвичи, бира и малко кола за мама. Очите й са зачервени, бърше си сълзите. Не ме поглежда.

— Слушай, мамо. Разтревожи татко до смърт със своя инат, но аз няма да кажа нито дума повече. Ако в този момент поискаш да се качиш на онзи покрив да танцуваш рап, няма да те спра — ще седя тук и ще ръкопляскам. Ако решиш да грабнеш четка за търкане и започнеш да почистваш с нея поляната — прекрасно, нито дума от мен.

— А когато получиш следващия си инфаркт, ще се опитам да помогна. Ще се опитам да те върна отново в болницата навреме и може би те пак ще те спасят. Ако не могат, ще направя нужното за погребението ти и ще се погрижа за татко. И това е всичко. Отказвам да се отнасям с тебе като с бебе! Възрастен човек си, не страдаш от старческо оглупяване и става въпрос за собствения ти живот. Ако желаеш да се убиваш, това си остава твоя работа.

Правя пауза, за да й дам възможност да осъзнае всичко това.

— Ясно ли е, мамо? От мен повече няма да чуеш и дума. Всичко зависи от теб; ти поемаш отговорността за собствения си живот. Мисля, че имаш повече разум, отколкото си показала от момента на връщането си от болницата досега. Смятам, че искаш да живееш, но не искаш и да се откажеш от удоволствието да ни тормозиш с татко.

Така е по-добре. Сега тя трябва да докаже, че не е глупава. Но на представата й какво може да направи без отрицателни последствия за себе си не може да се вярва. Съжалявам татко — цялото задължение да я пази пада върху него. Клатя недоверчиво глава, когато я виждам да оправя легло или да пере бельото ни, но не казвам нищо.

Марти се обажда почти всяка вечер и предлага да дойде да ме смени. Казвам й, че всичко е наред: знам как я тормози мама: почти всичко, свързано с Марти, я дразни. Най-вече това, че е млада и си живее живота.

След две седмици трябва да закарам майка на контролен преглед. Предварително се обаждам на лекаря и го моля да я сплаши и по възможност да ограничи активността й.

Той прави голяма сцена, но мога да видя вътрешното решение на майка да се съпротивлява. Показва й рентгенови снимки, но тя почти не ги поглежда, размахва пред нея кардиограми, обяснява й изследванията на кръвта, измъква диаграми, за да покаже каква част от сърцето й е засегната. Никаква полза; тя не иска и да знае. Когато по-късно карам майка до паркинга в инвалидна количка, тя се обръща и ме поглежда.

— Джаки, съмнявам се, че е истински лекар. Не съм убедена, че е кардиолог. Видя ли му колана и тесните панталони? Още едно хипи. Сега дават диплома за медицинско образование на кого ли не. Навярно е още студент, не може да е на трийсет години.

За нейно безкрайно разочарование не й противореча. През целия път към къщи тя непрестанно одумва доктор Коу и болницата. Сетне подхваща темата за чернокожите медицински сестри и се забравя.

Усмихвам се и кимам неспирно като идиот, мъчейки се да се съсредоточа върху шофирането. Майка ми непрекъснато натиска „спирачки и сменя скорости“. Заклевам се следващия път да нахлузя чувал върху главата й и да я натикам на задната седалка.

Вкъщи осведомява татко, че била имала много лек инфаркт, толкова лек, че дори е съмнително дали изобщо го е имала. Не споменава за казаното от доктор Коу, повтаря само това, което беше пожелала да чуе. Ще кажа истината на татко по-късно; не искам да я разплаквам отново. Баща ми е прав, плачът не е най-доброто за един сърдечно болен.

След обяда тя вече е под пълна пара.

— Погледни само как се бели боята на тази къща. Градината е съвсем запусната, никой не я плеви. Прозорците са мръсни. Откакто съм се върнала, не сме яли нито едно балансирано меню. Татко ти не си взема хапчетата редовно, не изглежда добре и така се носи напред-назад, че ще получи втори удар.

Доколкото знам, той още не е изкарал първия.

Опитвам се да я успокоя, че татко е добре и че се храни правилно. Но всичко е безсмислено. Тя губи контрол и изпада в паника: това, което е осмисляло живота й постепенно й се изплъзва.

Истината е, че татко все повече идва на себе си, придобива независимост. Отива при нея и я пита със своя нов, жизнерадостен тон как е и какво може да направи за нея. Това я побърква: ролите са разменени, и то така бързо, така лесно. Носи й вода, дава й лекарства, оправя леглото й, регулира електрическото й одеяло, масажира я и се опитва да направи всичко, за да й помогне да се отпусне. Но това само влошава нещата. Тя се е озовала в неочаквана двойна хватка.

Татко готви все по-добре и по-добре. Не става въпрос за сериозна кухня, но в тази къща никога не е имало нещо, което да напомня кулинарно изкуство. Татко отваря консерви с готова супа и пече сандвичи в тостера. Без моя помощ лесно приготви две истински вечери — агнешки котлети с консервиран грах и картофено пюре и котлети със зелен фасул и размразена френска риба — нищо сложно, но добре приготвено и добре поднесено.

Понякога татко влиза в спалнята да види как е майка, забравил да свали кухненската престилка и тя едва не подскача до тавана. Започнах да подозирам, че прави това нарочно: тази престилка, както и пилотското кепе за него се бяха превърнали в символ на авторитет и самостоятелност. Знам, че всичко това се отразява много по-лошо на майка ми, отколкото физическото самонатоварване, но не мога да намеря изход от положението. Рано или късно ще трябва да си отида, а сестра ми не може да прави всичко.

И Джоан се тревожи, но и тя, както и аз, не може да види никакъв друг изход. Татко трябва да поеме нещата в свои ръце. Болногледачка не може да бъде разрешение с човек като майка ми. Тя е категорична по въпроса: няма да допусне непознати да живеят в нейната къща.

И така, всичко това продължава още една седмица. С всеки изминал ден татко изглежда все по-добре, а мама пуска пара и продължава да се напряга. Наближава седемдесет и третият рожден ден на татко. Решаваме да организираме тихо тържество в негова чест само за нас четиримата: Джоан, аз, татко и мама. Не искаме да включим майка в подготовката, но не успяваме да я изолираме. Пека блата за рождения ден — тя е убедена, че ще подпаля къщата: настоява да купя торта от магазина на Ван де Камп. Отваря толкова често вратичката на фурната, че проклетият блат спада. Поведението й може да подлуди всекиго. Поне десет пъти я завличам обратно в леглото. А-ха да се разплаче. Тезата й е:

— Това може да е последният рожден ден, който някога ще празнувам заедно със съпруга си, а вие искате да направите всичко. Познавам себе си; чувствам се добре; вие не можете да знаете как аз се чувствам…

Джоан купува на татко синя фланелена пижама на райета и жилетка от името на мама. Аз му купувам нова, тъмнозелена шапка на пилот от военноморската авиация. Исках да му подаря канарче, но не можах да намеря; вирусно заболяване, особено опасно за млади птици, едва не бе унищожило канарчетата в Америка.

Татко с удоволствие помага при приготвяне на тортата. Не използваме специална смес за блата и той не може да повярва, че е възможно да се направи блат само с брашно, захар, яйца, мляко, масло и сол, с малко ароматизатори и бакпулвер. Питам се как по-голяма част от мъжете допускат да бъдат така изолирани от някои хубави страни на този живот. Изпичаме още един блат след спадането на първия и ги налагаме един върху друг.

„Приемът“ минава с голям успех. Нарязваме тортата — малко е сплескана, но е чудна на вкус. Татко духа всички свещички наведнъж: седем големи и три малки. Той прави цяло представление с отварянето на подаръците: тръска ги, да чуе дали дрънчат, изказва невероятни предположения и настоява да развърже всеки възел, за да запази опаковъчната хартия. Внимателно сгъва хартията, преди да премине към следващия подарък. Удължава максимално удоволствието.

— Хайде, Джак, отвори го, стига си си играл с тази хартия, нямаме цял ден на разположение.

Татко се обръща към майка и й се усмихва.

— О, Бет, имаме го! Днес е моят ден, целият ден.

Казва това мило и с усмивка, но за пръв път в един период от повече от двайсет години го чувам да й се противопоставя. Джоан поглежда към мен и ми отпраща един от нейните погледи: затваря плътно уста, разтваря широко очи. Докато прави това, кима и вбива глава в раменете си. Най-добрият превод на всичко това е: „О, по дяволите! Просто да не повярваш!“

Тъй като не можах да намеря канарче, давам на татко швейцарския войнишки нож, който Били ми подари на петдесетия ми рожден ден. Надявам се, че Били няма да се засегне. Притежаването на един такъв нож поражда странно чувство на завършек, на попълване на последно липсващо звено… Този има тринайсет различни остриета и инструменти, включително лупа, клечка за зъби от слонова кост, ножички, клещи, трионче, две остриета, две шила (обикновено и „Филипс“), отварачка за бутилки, тирбушон и шило за кожа. Татко е очарован и отваря всички остриета едновременно. Ножът заприличва на таралеж в ръката му. Майка веднага реагира с очакваното „глупи“ и тримата се смеем от сърце.

— Ще видите, сигурно ще си отреже някой пръст, преди да се мръкне.

Безпокои се и за прането на фланелената пижама — съхне толкова бавно…

По-късно татко влиза в банята и излиза облечен в новата си пижама, с новата жилетка върху нея и тъмнозелената пилотска шапка върху главата си. Стои пред нас усмихнат, отваря швейцарския си нож, освобождава лупата и се взира през нея в нас като през лорнет.

За мама това е доказателство, че с всеки изминат ден все повече го обхваща старческото оглупяване и че скоро съвсем ще полудее — също като сина си. Татко казва, че се чувства като гангстер или затворник в раираната си пижама. Изпява няколко реда от любимите си песни.

Гласът му трепери, но е силен и пее вярно. Мисля, че не съм го чувал да пее от времето, когато бяхме деца, и той ни пееше, за да ни приспи.

Тази нощ те искат да спят заедно. Премествам се от спалнята към градината в страничната спалня, а мама отива да спи при татко в задната спалня. Татко се усмихва и заявява, че това е най-хубавият подарък за рождения му ден. Това за него е почти неприличен израз; Джоан се смее и той се изчервява.

Посред нощ чувам звънеца до леглото си. Грабвам слушалката, но татко е вече на прага; лицето му изглежда побеляло в неясната светлина.

— Майка ти мисли, че има нова сърдечна криза, Джони. Изглежда ужасно.

Скачам и се втурвам към тяхната спалня. Тя е бледа и обляна в пот, но в съзнание. Казва, че има ужасяваща болка и стягане в гърдите. Плаче. Давам й дигоксин, но това не помага. Сега аз трябва да извърша всички онези неща, на които упражнявах татко. Оставям го с нея и му казвам да вика, ако тя загуби съзнание.

Звъня първо на „Бърза помощ“, после се обаждам в болницата, за да ги предупредя, че пристигаме.

Тичам обратно в спалнята. Тя все още е в съзнание, но я боли и плаче. Струва ми се, че плаче най-вече от разочарование и обезкуражаване: изглежда, си бе внушила, че не е преживяла инфаркт. Плачеше и от страх.

Линейката пристига за по-малко от десет минути. Разгъват носилка и приготвят кислородна маска; поставят й я веднага. Дежурният й мери кръвното налягане, клати глава и казва, че трябва да се побърза. Качваме я в линейката, казвам, че тръгвам с тях и питам татко, дали иска и той да дойде. Не, той ще стои вкъщи и ще се моли.

Потегляме с болничната кола, оранжевата й светлина се върти, сирените вият, носим се по Палмс, пресичаме на червено… В болницата отиваме право в отделението за „Бърза помощ“, а те я препращат в интензивното. Оставам в чакалнята.

Половин час по-късно слиза млад лекар и пита за мен. Казва ми, че е получила втори инфаркт и че правят всичко възможно да й помогнат. Казва още, че е по-добре да се прибера вкъщи. Ще ми се обадят, ако настъпи някаква промяна. Иска да каже, ако умре.

Страшно ми се пикае и влизам в тоалетната. Поглеждам се в огледалото и виждам, че съм блед почти като мама. Нямам представа за силата на шока, в който се намирам. Чувствам вина за тържеството по случай рождения ден на татко и за това, че ги оставих да спят заедно. Тя ме подведе. Вероятно бе подвела и себе си. Трудно е да се каже къде точно трябва да се тегли чертата.

Вземам такси до къщи. Татко ме чака на прага. Все още е по пижама, но поне беше съобразил да си сложи пуловер и новата шапка. Плащам на шофьора и влизам.

— Как е тя, Джони? Как е?

Готов е да се разплаче; в ръцете си върти броеница.

— Добре е, татко, не се безпокой. Ще се оправи. Върнаха я в интензивното. Лекарите правят всичко необходимо. Имат на разположение всякакви апарати, които им помагат.

Завеждам го до спалнята и му помагам да си легне. Докато съм бил в болницата, той е оправил леглото по неговия педантичен начин. Гася лампата и затварям вратата зад себе си. Мисля да телефонирам на Джоан, но се отказвам. Нещата са извън нашите ръце. Не можем да направим нищо, а сестра ми се нуждае от нощната си почивка. Чувствам се като изстискан. Връщам се в леглото си и някак съм успял да заспя. На следващата сутрин телефонирам в болницата. Казват ми, че няма промяна в състоянието й. Насочвам вниманието си към татко. Изглежда добре; не показва признаци да се затваря вътре в себе си, както беше първия път. Сега той е напълно адекватен, изпълнен с желание да помогне.

— Това трябва да ни е за урок, татко. Да не я слушаме. Тя не иска да повярва, че е болна, и не трябва да й се гласува доверие. Необходимо е да я защитим от самата нея.

Татко кима.

— Да, но не е лесно да отгатнеш намеренията й, Джон. Никога не знаеш какво всъщност мисли и какво смята да направи в следващия момент.

Обаждам се на Джоан и й казвам какво се е случило. Шокирана е и се чувства виновна, както и аз. Съгласява се да се срещнем в болницата. Татко заявява, че ще остане вкъщи, ще почисти кухнята и ще работи в оранжерията. По-добре е да не го натоварваме прекалено много.

Майка е упоена от лекарствата и всички монитори са включени отново. Хранят я венозно и й е поставен катетър; всичко около нея работи, за да поддържа живота й. Сестрите си спомнят за нас. Казват ни, че доктор Коу е прегледал майка и ни чака в кабинета си.

Слизаме долу. Казва ни, че е получила нов инфаркт, но не толкова обширен като първия. Пита ме дали е преживяла някакъв неочакван шок или стресова ситуация. Казвам му за тържеството и за това, че двамата след това са си легнали заедно. Той клати глава.

— Трябва да бъдем по-внимателни с нея, господин Тремънт. Не бива да се напряга; сърцето й не допуска това.

На път за вкъщи двамата с Джоан спираме да изядем по една пица. Потиснати сме. Опитваме се да намерим изход от положението. Татко не може да я задържи в леглото повече, отколкото можем ние. Иска ми се да махна всички почистващи средства от къщи, за да не може да стигне до тях. Ще заключа всичко в спалнята към градината. Все едно да крия ножчета за бръснене от самоубиец. Джоан клати глава.

— Виж какво, Джон, трябва да я оставим да си живее собствения живот: Тя има право на това.

Не съм сигурен. Трудно ми е да се реша да оставя нещата така.

Джоан казва, че ще идва два пъти седмично и ще се опитва да поддържа идеална чистота. Предлагам да й купя четка за зъби, за да може да почиства с нея пукнатините в пода.

Говорим за билета ми. Почти минавам граничните четирийсет и пет дни. Джоан казва, че двамата с Марио ще платят половината от стойността на обратния билет, ако се съглася да остана още малко. Знае много добре, че вече ми се иска да се прибера у дома, но имаме ли избор?

На следващия ден завеждам татко да види мама. Тя е в съзнание, но все още упоена от лекарствата. Настроението й е сълзливо. И татко плаче, шокиран от състоянието й. Първия път не я беше виждал в най-лошия й вид. Майка говори тихо, на пресекулки.

— Ако ще получавам удар от такова нищожно нещо като тържество за рожден ден, за какво ми е да живея? Нямам намерение да се превръщам в инвалид за цял живот, само за да остана жива.

Колебая се, после разигравам последния си коз.

— Майко, това е отчаяние; колкото повече говориш и мислиш по този начин, толкова по-малко вяра показваш в Бога. Този начин на мислене не помага на шанса ти за възстановяване и ти поставяш под заплаха безсмъртната си душа. Освен това е жестоко по отношение на татко.

Мразя да използвам това, но нямам избор — нещата ми изглеждат отчайващи. Ако майка реши да не живее, нищо на този свят не може да запази живота й.

Татко ме поглежда така, като че ли местният тапетаджия внезапно се беше превърнал в кръвожаден убиец с брадва в ръка.

— Майко, когато говориш така, извършваш непростим грях; фалшивата гордост е обида за Бога и тайнствената му сила.

По дяволите, и това може да се окаже безсмислено, но си струва да се опита. Мама е разкъсана между озлоблението и спасението на душата си, но постепенно се успокоява. Няма кой знае какъв избор.

Двамата с татко се връщаме към старите си навици. Той започва да се съвзема. Наслаждаваме се на приятелството между нас, което бяхме изградили по-рано. Когато майка е вкъщи, такова нещо е невъзможно; нейното присъствие изискваше непрекъснато тичане напред-назад в напразни опити да я задоволим, потиснати от неизбежното чувство за некомпетентност.

Първо, изработваме парапет за стълбата от страничната врата до задния двор. Работата на открито с добри инструменти и дъбов материал създава чудесно настроение.

По-късно след като прибираме лежащите столове и пускаме пръскачката в задната градина, стоим и гледаме втренчено залязващото слънце.

— Джони, защо не отидем до океана да погледаме залеза?

Веднага се съгласявам.

— Добра идея — може би това ще ни поразсее.

Татко влиза вкъщи за палтото си, а аз започвам да загрявам колата. Той излиза с мотоциклетните каски в ръка.

— Няма нужда да изкарваме колата, Джон; да идем с мотоциклета.

Слагаме каските и се спускаме до Венеция. На плажа татко се събува, навива крачолите на панталоните си и двамата се разхождаме по мократа ивица до океана. Обгърнато в мекото си злато, слънцето си отива бавно сред пурпурния залез. Океанът е спокоен: дълги вълни без напрежение и заплаха в тях. Отлив е. Последната слънчева светлина се отразява от мокрия пясък след оттеглянето на водата. И други хора се разхождат; някои тичат за здраве. Всеки се усмихва и поздравява. Наоколо подскача ирландски сетер. С него си играе младо момиче; то хвърля пръчки, камъни или мидени черупки над вълните. Това е момент, изпълнен с магия; шанс да забравиш колко труден може да бъде животът понякога.

Не говорим много. Наслаждаваме се на откраднатото удоволствие, незаслужено, непланирано…

Почти седем часът е, а още не сме приготвили вечеря. Предлагам да вечеряме в ресторант, известен под името „Бъфало Чипс“, досами „Ор Хаус“. Собствениците са същите хора и атмосферата там е горе-долу същата. Всъщност човек може да премине от едното място в другото по стълба и коридор отзад.

Отправяме се в тази посока и откриваме място за паркиране точно отпред. Полицаи проверяват личните карти за „Ор Хаус“ — събота вечер е. Мога да си представя колко странно изглеждаме на тези млади момчета — някакъв си чешит на петдесет и две години върху стар мотоциклет със седемдесет и три годишния си баща отзад. Двамина се приближават до нас, докато закрепвам мотоциклета.

— Надявам се, че вие двамата имате лични карти; тук не се допускат посетители по-млади от двайсет и една години.

Татко бавно смъква каската, все още е възседнал мотоциклета. Усмихва се.

— Ще ти кажа нещо, синко. От години се опитвам да си остана на двайсет и една. Това е четвъртият ми опит, но все още не мога да му хвана цаката.

Смеем се и си подаваме ръце. Обещават да наглеждат мотоциклета.

Оказва се, че ресторантът се е специализирал в сандвичи от пъстърма до пържола. Топлите сандвичи с говеждо печено са нещо изключително. Поръчваме два и кана бира. Тук сервират говеждото печено добре намазано с хрян. И двамата с татко страшно си падаме по хряна. Говорим за италианските продавачи на хрян по улиците на Филаделфия в миналото.

Тълпата тук е същата като в „Ор Хаус“. Цари атмосфера на смях и шеги, флиртове. След вечеря се прехвърляме през задното стълбище в „Ор Хаус“. Имаме късмет и намираме две места, издигнати високо до една от стените — оттук можем спокойно да наблюдаваме танцуващите. Вземам още една кана бира, седим и си пием сред истински хаос.

Виждам, че полицаите приближават към нас. Те се оглеждат за по-младите на вид посетители и проверяват личните им карти. Застават до масата ни.

— А, ето ги къде са.

Говори по-високият, едър млад човек с големи, гъсти, щръкнали мустаци.

— Знаех си аз, че вие двамата влязохте в ресторанта със задната мисъл да се вмъкнете тук.

Усмихва се.

— О’кей, дайте си личните карти, драги.

Татко го поглежда, усмихва се, после се смее на глас.

— Ще се наложи да ни изхвърлиш, синко, нямаме лични карти. Аз отдавна не шофирам, а синът ми живее в Париж, Франция.

Приятно ми е да виждам татко така горд и нападателен.

Смеят се и отминават. Бавно допиваме бирата си. Наближава единайсет часа; време е да си тръгваме. Поемаме към вратата. Славата на стария ни мотоциклет се беше разнесла и някои излизат да погледат как ще си тръгнем. Помагам на татко да си закопчее каската — ръцете му треперят. Закопчавам и моята, ритам стартера и този път моторът запалва веднага.

Пътуваме до къщи, обгърнати от приятен хлад, с отпуснати нерви. Татко вече се научи да се вози на мотоциклет: на завоите се накланя в правилната посока, не се бори с мен.

Когато на сутринта идва за закуска, забелязвам, че отново не се е обръснал. Не казвам нищо. Ще ходим при мама в два часа и дотогава ще бъде повече от очевидно, че не се е бръснал. Татко мие чиниите, аз мета. Когато свършваме с тези задачи, отиваме да подредим работилничката му.

Татко има едни от най-фините инструменти, които съм виждал. Закачени са по стената с нарисувани силуети в бяло, за да си проличи, ако не са на мястото си. Инструментите, които не са по стените, са поставени в метални кутии. Старата му дърводелска кутия е също тук, всичко е в пълен порядък, включително и чукът „Станли“ — с дървена дръжка, както и трите триона „Дайтцен“, две бичкии и трион за надлъжно рязане. Татко винаги е имал слабост към инструментите и нещо повече: умее да борави с тях. Сами по себе си те са красноречив разказ за живота и характера му.

Тук, в работилничката му, го питам как смята да съчетае посещението при майка с брадата си. Не може отново да повтори номера с хирургическата маска. Решението на татко е да й каже, че смята да си остави брада.

— Джон, тя си подстригва и боядисва косата, без да ме пита; защо аз да нямам право да си пусна брада, ако искам?

— Но татко, това ще я убие със сигурност.

Той ме поглежда иззад тезгяха си.

— Наистина ли мислиш така, Джони? Не искам да я убивам.

Това прозвуча така, като че ли беше обмислил проблема с подробности и в края на краищата беше решил все пак да не убива мама.

— Добре тогава, ще се обръсна. Ще изчакам, докато се пооправи, и тогава ще й кажа.

Прибираме се вкъщи и той се избръсва, преди да потеглим към болницата.