Тайната на Медичите

29.

Рагуза, юни 1410

Когато слънцето започна да наднича откъм изток, Козимо и неговите хора бяха оставили манастира далеч назад. Три дена по-късно стигнаха в крайбрежния град Рагуза.

Беше приятно да се върнеш в цивилизацията, но те не се впуснаха в хвалби за трудностите, които бяха преживели. Когато стигнаха до една странноприемница, разположена в средата на оживеното пристанище, слънцето започна да залязва, озарявайки проблясващите води на залива с топло златисто сияние. Моряците лъскаха палубите на лодките, а продавачите гледаха да разпродадат евтино рибата и зеленчуците, струпани по сергиите им. Заливащи се от смях деца играеха край въжетата, с които лодките бяха привързани за кея, и се гонеха около мрежите и кошовете, докато възрастните разговаряха и си пийваха.

Козимо беше във весело настроение. Приключението се оказа крайно рисковано, но си заслужаваше. Придобивките от манастира бяха наистина удивителни. Сред тях имаше колекция от есета на Марциал, коментар върху Омир и един смайващ текст, който, изглежда, беше ранен препис на Платонова лекция. Беше успял да спаси и част от оригинален текст на Аристотел, който ценеше най-много, както и едно оригинално произведение на великия Херодот, наречено „История“. Тази нощ и тримата спаха като заклани, защото това бяха първите истински легла от нощта на нападението срещу манастира.

Козимо почука на вратата. Той потропа отново, този път по-силно. Пак нямаше отговор.

— Амброджио… Амброджио — провикна се той.

Контесина и Николи чакаха в коридора зад гърба му. Те се обърнаха, когато гостилничарят се появи, размахал голяма връзка ключове.

— Притеснявате се за вашия приятел? Може би снощи е пийнал малко повечко. — Мъжът се изкиска и потърка четината по брадичката си.

Той отключи вратата и я бутна да се отвори.

Амброджио лежеше с разперени крайници на леглото.

— А сега ще ви оставя да лекувате махмурлука му — весело подхвърли гостилничарят.

Контесина хвана ръката на Томазини.

— Амброджио — прошепна тя. Той трепна, когато тя го повика отново и очите му се отвориха.

— Изглеждаш ужасно — обади се Козимо. — Мислех, че можеш да контролираш пиенето си.

Той се спря рязко до ъгъла на леглото на Томазини. Подът беше омазан с кръв и гнусна на вид жълта течност. Голям кафяв плъх с разперени лапи лежеше по гръб до повърнатото. Огромен тумор, почти с големината на черепа му, беше изскочил от главата му. По козината се виждаха ивици съсирена кръв, а очите му бяха още отворени.

— Амброджио, болен ли си? — изписка Контесина.

Томазини се опита да седне в леглото и със стенание стисна челото си. Около очите му имаше черни кръгове, устните му бяха сухи и напукани, а кожата смъртнобледа.

— Аз… не можах да спя — гласът му беше слаб и пресеклив.

— Какво, за бога, е това? — попита Козимо и посочи към пода.

Томазини погледна надолу и бързо извърна лице.

— Боже мили! Отрова? — дрезгаво попита той.

— Дано да е само това… наистина.

Сребърни звезди пронизваха черната нощ, когато Козимо се облегна на релинга и се загледа в мастиленото спокойствие на водата. Търговският кораб „Задар“, на който се качиха в Рагуза, беше бърз, но за него нямаше достатъчно бърз плавателен съд. Единственото, което искаше, бе да си е у дома, да крачи по улиците на Флоренция и да има време да изучи великите съкровища, които бяха спасили от варварите на Стасанор.

Пътуването им щеше да продължи седем дни. Първо щяха да плават на запад покрай брега, а после на юг и щяха да стигнат до Анкона. Маршрутът им щеше да ги преведе близо покрай брега, но също така означаваше, че щяха да опишат голяма дъга около Венеция. После щяха да са им нужни два дни езда, преди да си стигнат вкъщи. Изведнъж му стана студено и Козимо се зави още по-плътно в грубото вълнено одеяло, което беше наметнал на раменете си.

Събуди го остър писък. Докато навличаше бричовете си в мрака, едва не падна. Щом излезе на палубата, видя Николи и Контесина да се появяват откъм кърмата. Те гледаха със замаяни очи в тази ранна сива и студена утрин. Млад моряк тичаше към тях с почернели от ужас очи. Козимо точно се готвеше да го сграбчи, когато чу гласа на капитана.

Капитан Давоник беше едър мъж с дълга прошарена брада, тъмнокафяви очи и обветрено лице. Той беше плавал по този маршрут за Анкона поне хиляда пъти, а хората говореха, че във вените си вместо кръв има морска вода.

— Кулин, какво става? Имаш вид, сякаш си видял призрак.

Младежът трепереше и му беше трудно да говори членоразделно. Капитанът го хвана за ръката.

— Успокой се.

Момчето посочи безмълвно към релинга на левия борд.

Докъдето човек можеше да види, около кораба водата беше покрита с мъртва риба от всички видове, размери и форми. Полюшваха се на водата и стотици хиляди очи гледаха празно в оловното небе.

Скоро слънцето щеше да изгрее и Козимо седеше сам в трюма върху обърнатия кош, който служеше за маса. В главата му мислите се надбягваха, всяка следваща по-шантава от предишната. Беше тъмно, като се изключи трепкащият жълт кръг светлина, идващ от една-единствена свещ, сложена на обърнатия кош. Около него бяха струпани кошове, пълни с подправки и екзотични хранителни продукти от Турция, Персия и още по-далечни страни, кошници, пълни с тъкани с най-разнообразни основи и разноцветни като дъгата. Скоро щяха да бъдат разкроени, ушити по последната мода и разпродадени в богатите Неапол, Генуа, Венеция и Флоренция. В този товар можеше да се намира и коприната за сватбената рокля на неговата любима, размишляваше той.

Пред него лежеше разтворена книга, том, който би се смятал за най-голямата скъпоценност във всяка библиотека в който и да е град на света. Това беше трактат от гръцки историк на име Тукидид, който преди почти хиляда години беше съчинил погребална реч за известния гръцки политик Перикъл. Козимо прочете думите на глас: „Ние със сигурност няма да останем без почитатели. Оставяме могъщи знаци за нашата власт, които ще ни направят чудото на този и на идващите векове“.

На вратата се появи Контесина. Тя носеше кана вино и голяма купа с хляб и плодове.

— Хайде, Кози — усмихна се нежно неговата любима, — кълна се, че откакто се качихме на борда, не съм те виждала да ядеш.

— Мислиш, че трябва да напълнея?

— Определено.

Контесина подреди виното и храната върху импровизираната маса и седна до Козимо.

— Изобщо не съм гладен.

— Нито пък аз, но трябва да ядем.

Козимо наля малко вино. Рубинената течност, остра и силна, идваше от лозя близо до Рагуза.

— Капитан Давоник даде ли някакво обяснение на случилото се тази сутрин? — попита той уморено.

Контесина поклати глава.

— Не. Разказа ми, че повече от трийсет години плава в Адриатика. Бил по-малък от Кулин, когато направил първото си плаване, и никога не е виждал, нито чувал за подобно нещо. Напълно е объркан.

— Ако позволя на разума си да се разколебае, щях да кажа, че това е дело на дявола.

В помещението влезе и Николи.

— Трябва да говоря с вас за Амброджио — започна той.

Контесина му предложи малко вино. Той отказа, но седна на масата.

— Трябва да е било два часа, преди да съмне. Не можех да спя и продължавах да мисля за този плъх в стаята на Амброджио. Накрая станах и се качих на палубата. Нощта беше необичайно тиха. Виждах остров Ластово откъм десния борд. Тогава забелязах, че край страната на кораба има спуснат кош. В него беше Амброджио, легнал по корем, а ръцете му бяха във водата. Видях да проблясва нещо зелено. Стана толкова бързо, че не съм сигурен.

— Стъкленицата — обади се Контесина.

— Защо не ни е казал?

От палубата се чуха силни викове.

Козимо стигна първи до стълбата, качи се горе и протегна ръка, за да помогне на Контесина.

Амброджио Томазини беше почти гол. Мокрото му тяло беше облечено в мръсна жилетка и скъсано бельо. Той се свиваше като диво животно, а лицето и ръцете му бяха покрити с големи рани и подутини, от които изтичаше жълта течност. Очите му горяха диво. Косата му, някога красив рус перчем, сега беше опадала цялата, като се изключат няколко мокри кичура, залепени за окървавения му скалп.

Капитанът и помощникът му стояха на около метър от него и се бяха вторачили ужасено в ставащото.

— Отдръпнете се! — изкрещя Томазини. — Отдръпнете се! Не ме докосвайте. Аз съм прокълнат — тогава забеляза Козимо и останалите. — Кози… Кози — сълзи се затъркаляха по бузите му, смесвайки се с кръвта.

Започна да вали.

— Амброджио, какво направи?

На лицето на Томазини се изписа учудване.

— Защо скри стъкленицата от нас? Защо не…

Томазини залитна две крачки към тях. На зловещо разкривеното му лице се изписа налудничава усмивка.

— Козимо, о, благородни, добродетелни Козимо. Я се чуй, може би тогава ще разбереш защо на толкова хора им се повръща от теб.

Вече валеше силно.

— Какво се надяваше да постигнеш, Амброджио?

— Козимо, аз имах своите нареждания.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурно не смяташ, че само ти и Лигата на хуманистите се интересувате от откритията на хора като Валиани, а? — Той се закашля и повърна. Кръв изпръска палубата. Когато вдигна отново глава, приличаше на вампир от ада. — А Валиани — той дишаше с мъка, — не беше много потаен за пътуванията си. Нали така? Светият отец знаеше за Голем кораб много преди нас.

— Светият отец? Какви ги говориш?

— Козимо, имаш много къса памет. Започнал си да забравяш. Моят баща беше главен теолог на кардинал Балтасаре Коса, както Негово светейшество беше известен по-рано. Аз израснах в дома на бъдещия папа. — Томазини се опита да се усмихне, но резултатът беше смразяващ. Лицето му заприлича на чудовищата по улуците на черквите.

— Искаш да ми кажеш, че папа Йоан е знаел за тази стъкленица?

— Знаеше, че в стария манастир има скрити тайни. Един пратеник от Македония спомена това място още преди години и после… — Томазини погледна към небето, а лицето му се изкриви от болка. — Светият отец научи, че Валиани и други хора са по следите на тези тайни. Бях повикан в Рим, за да разговарям с Негово светейшество. Той знаеше за моето приятелство с теб. Щях да имам възможност да му съобщя всяка информация, на която можехме да попаднем. — Той отново направи гримаса и притисна едната си страна. — И когато изведнъж се появи Валиани, изпитах чувството, че съм получил всичко на тепсия. Трябва да призная, че не се радвах на изгледа да пътуваме по македонските чукари, но все пак ставаше дума за една много благородна кауза.

— Така ли?

— Да, Козимо, може и да не знаеш, но другите хора имат различни идеали. Моят господар, папа Йоан има врагове, които го нападат от всички страни. Той е както военен, така и духовен водач… Той… той… — Краката на Томазини започнаха да поддават и той падна на колене. — Папата… се надяваше да има нещо… много ценно в библиотеката на Голем кораб…

Очите на Томазини горяха от омраза към самия себе си.

— О, господи, Козимо, мой верни приятелю… толкова съжалявам… аз, аз… отворих стъкленицата.

Устните му продължиха да мърдат, но повече нищо не се чу. С дълбок стон той падна напред като полупразен чувал с брашно.

Всички се бяха събрали на палубата на „Задар“. Капитанът, екипажът, Козимо, Контесина и Николо Николи. Тялото на Амброджио Томазини лежеше завито в импровизиран саван върху дъската, по която щеше да се плъзне във водите на Адриатика. Капките дъжд барабаняха по палубата, оставяйки тъмнокафяви петна с големината на златен дукат.

Козимо не можеше да спре да мисли за онези, които бяха умрели. Изгубили живота си в замяна на какво? Идеи, няколко къса хартия, думи, казани от отдавна умрели хора. Болката беше почти непоносима. Той погледна нагоре към небето и остави капките да плющят по лицето му, да се стичат надолу по бузите като заместители на сълзите, които още не можеше да пролее.

Нима папата е знаел през цялото време за стъкленицата? Козимо можеше да си мисли само най-лошото и трябваше да действа според това. Стъкленицата трябва да бъде скрита, за да не попадне никога в неподходящи ръце. Той вдигна глава и каза:

— Мили Боже, вземи моя приятел Амброджио, покосен толкова жестоко и толкова млад. Амброджио се поддаде на изкушението и то го унищожи. Той страда ужасно за своите грехове. Аз ще се моля душата му да почива във вечен мир, защото беше добър човек, истински и верен приятел. Човек, слаб като всички нас. Прощавам му и се моля, ти, Отче, в своята безкрайна мъдрост също да му простиш.

Той кимна на капитана и увитото в саван тяло на Амброджио Томазини потъна в морето.