Тайната на Медичите

4.

Флоренция, 4 май 1410

Козимо де Медичи преценяваше отражението си в малкото огледало в неговата спалня. Беше грозен млад мъж и го знаеше. Не можеше да иска тежките руси къдрици или добре оформения нос на най-добрия си приятел Амброджио Томазини, нито пък да мечтае за големите му кафяви, понякога неразгадаеми очи с дълги мигли. Лицето на Козимо беше странна смесица от неподхождащи си черти: изпъкнала брадичка, тънки устни и напълно непривлекателен нос. Да, очите му бяха големи и с хубава форма, но се различаваха малко в размерите си, а и бяха разположени някак си несиметрично около носа. Макар да беше току-що навлязъл в двайсет и втората година от живота си, косата му беше тънка и рядка, а кожата жълтеникава. Усмихна се леко и лицето му на секундата се промени. Все още си беше грозен, но в очите му заблестя нова светлина. Внезапно появилите се бръчици около тях го състариха с десет години, но излъчваха топлина. Той се чувстваше удобно с лицето, което го гледаше втренчено от огледалото, и в този миг не би разменил своята чудата физиономия с вдъхващата страхопочитание красота на Амброджио. Вдигна своето луко, разкошното пурпурно, дълго до глезените палто, което носеше всеки ден, пъхна ръце в ръкавите и остави големите дипли елегантно да се нагънат около китките му. Миг по-късно вече крачеше към вратата.

Докато вървеше по отекващия коридор и после надолу по широкото, извиващо се каменно стълбище, къщата оставаше тиха, но щом Козимо се озова във фоайето, започна да чува шума от крачещите на улицата хора и на тракащите по паважа копита.

Козимо намери майка си Пикарда седнала в стаята за шев, разположена близо до фасадата на сградата. Пердетата бяха дръпнати докрай и слънчеви лъчи нахлуваха през капаците, очертавайки широки лимоненожълти ивици из помещението. Шестгодишното му братче Лоренцо си играеше с една от котките. Оломо, малкият черен роб, пристигнал наскоро от Лисабон, почистваше пепелта от камината и я смиташе в голямо дървено ведро, подпряно на ръба на цокъла. От време на време той размахваше метлата в широка дъга, за да прогони кафяво-бялото котенце, опитващо се да разпръсне купчината сива прах, която беше свалил толкова грижливо от решетката.

— Ще се срещна с татко в един — съобщи Козимо на майка си.

— А закуската?

— Някъде по пътя ще спра да хапна хляб. — Наведе се и целуна Пикарда по бузата.

Лоренцо забеляза брата си и дотича при него. Козимо разчорли косата на детето. После го вдигна високо и го завъртя във въздуха.

— Кози, да не забравиш нашата игра на топка. Нали помниш, че ми обеща по-късно да поиграем.

— Как бих могъл да забравя едно толкова важно обещание? — Той постави брат си отново на килима, целуна го по темето, махна на майка си и излезе.

Семейство Медичи живееше в голяма, но съвсем обикновена къща на Пиаца дел Дуомо и прозорците на горния етаж предлагаха възхитителна гледка към Понте Векио. Предната част беше доминирана от издигащия се в далечината недовършен колос на катедралата „Санта Мария дел Фиоре“, цялата обгърната от дървени скелета.

Улиците в близост до катедралата вече бяха оживени. На площада Козимо ловко избягна мъж, който дърпаше количка, натоварена със зеленчуци, и пое на юг по Виа деи Калцауоли в посока реката и района на банките, разположен около Виа Порта Роса, където неговият баща Джовани ди Бичи преди тринайсет години основа банката на Медичите. Въздухът беше натежал от смесицата различни миризми: оцетеният лъх от работилниците за щавене на кожи и амонячната воня на рибешки черва се сблъскваха с прекрасния аромат на прясно опечен хляб. Но Козимо почти не усещаше миризмите. Той беше роден само на няколко метра оттук в ден, когато наоколо са се носели същите ухания. За него бяха толкова естествени, колкото безоблачното синьо небе над кулите, покритите с керемиди покриви и уличните павета под краката му.

Когато вдигна очи, видя една матрона да тръска чаршаф, преди да го закачи по дължина на тънката връв, опъната на балкона. От вътрешността на къщата се носеха детски писъци, след това се чу трясък и после се разкрещя някакъв възрастен. Козимо се усмихна на себе си и ускори крачки, защото вече закъсняваше.

Няколко метра по-напред можеше да види как проблясва реката на утринното слънце, а точно насреща му се намираше Понте Векио с неговите струпани магазинчета и къщи, щавачите, майсторите на кесии и неколцината месари. Мостът вече беше пълен с хора, които разменяха стоки или се пазаряха за цената на фина кожена кесия или еленска плешка. В реката малка баржа се приближаваше към кея. Момче с черна филцова шапка и скъсани тесни панталони стоеше на носа; то се наведе напред и запрати швартовото въже с умела ръка и още от първия опит го наниза на кнехта. След това момчето извика нещо неразбираемо към мъжа на руля и се втурна към кърмата, за да върже лодката.

Козимо зави надясно по Виа Порта Роса и пред себе си видя фасадата на банката. Както през повечето дни отпред се въртяха трийсетина души. На малките дървени маси, покрити със зелено сукно седяха мъже в черни официални жакети, закопчани догоре. Около всяка от тях се тълпеше малка групичка хора, които се блъскаха и пречеха на мъжете отпред да говорят със служителите. Пред тях стояха пачи пера и мастилници, купчинки полици и малки кулички монети. До всяка маса стърчаха въоръжени пазачи, стиснали пики. На ревностните им лица беше изписана готовност да се хвърлят в действие.

Козимо мина покрай масите и струпаните около тях клиенти, изкачи шестте каменни стъпала пред входа на банката, кимна на охраната пред вратата и влезе в голямото фоайе.

Вътре беше хладно. Стъпките му отекваха по гладкия каменен под. От двете страни бяха разположени още маси и модно облечените мъже с още по-важен вид от онези, които вършеха същата работа отвън. Козимо мина между тях, без да поглежда към клиентите, и се изкачи по тясно стълбище до мецанина. Щом стигна горе, зави надясно и пое по коридора към тежка дървена врата. Почука, но когато не получи отговор, потропа повторно.

— Кой е?

— Твоят син, татко.

— Влез.

Козимо отвори вратата и пристъпи в голямо полупразно помещение с нисък таван, в което имаше само едно тежко дървено писалище и две кресла. По-голямото стоеше зад бюрото, а по-малкото беше разположено от другата страна. Бащата на Козимо — Джовани ди Бичи вече крачеше към него с протегнати ръце. Носеше официална червена мантия, а на главата си кепето на неговата гилдия.

— Ела, момчето ми — посрещна го той с топъл и нежен глас. — Ял ли си? Да ти донесат ли нещо?

Козимо погледна баща си в лицето. Скоро беше станал на петдесет, но изглеждаше по-възрастен. И неговата физиономия беше уродлива. Също като при най-големия му син, нищо не си подхождаше както трябва. Всяка черта беше леко разместена, създавайки една непривлекателна асиметрия. Но настойчивите кафяви очи на Джовани, загриженото смръщване и линията на брадичката му, всяка от тези черти изразяваше с необичайна яснота различни страни на неговия характер.

— Не, татко, благодаря — отговори Козимо и когато Джовани се оттегли зад писалището, младият мъж седна на другия стол. Постави ръце в скута и се загледа внимателно в баща си в очакване да заговори.

На бюрото пред Джовани имаше купичка с недоядени плодове. Беше я сложил върху купчина листове и сок беше изпръскал нещо, което на Козимо се стори като официални документи. Преди да заговори, възрастният мъж набоде парче портокал със сребърна вилица и поднесе капещия резен към устата си. После избърса с длан влажната си брадичка.

— Предполагам, че се чудиш защо те повиках днес тук, Козимо — започна той бавно, вторачвайки в сина си тъмните си очи. Приведе се малко и набоде парче светлозелена круша.

— Е, татко, завърших следването си преди две седмици. Предполагам, че искаш да вложа усилията си тук, в банката.

Джовани му се усмихна нежно.

— Казваш го така, сякаш съм чудовище. Две седмици и вече искам да те заробя!

Козимо отвърна на усмивката, но се почувства обезпокоен. Баща му се шегуваше, но той знаеше, че свободата му скоро ще свърши и че завинаги щеше да изгуби досегашния си живот на учение и размишления, на който толкова се беше радвал.

— Всъщност, имам някои новини и си помислих, че може да те развълнуват.

— Така ли?

— Уредих да направиш една обиколка на клоновете на нашата банка.

— Обиколка?

— Да. Разбира се, тя няма да включва всичките трийсет и девет клона, но пътуването ще ти даде възможност да посетиш тези в Италия. Обиколката ще те отведе във Венеция, Генуа и Рим. За теб това ще бъде прекрасен начин да научиш повече за бизнеса на Медичите.

Козимо показа колко високо оценява жеста, но усети, че настроението му се помрачава.

— Кози, изглеждаш ми недоволен.

Младият мъж се беше загледал в празното пространство, а пред очите му проблясваше предначертаната кариера.

— Козимо?

— Извинявай, татко. Да, обиколката.

— Казах, че не ми изглеждаш доволен.

Козимо замълча секунда по-дълго, преди да отговори. Беше ясно, че каквото и да каже, то ще окаже малко въздействие, а може дори да усложни нещата.

— Татко, не съм недоволен. Просто се чувствам малко… ъъъ… сякаш ме караш да бързам?

Джовани остави вилицата в купичката и се облегна. Отново се вторачи в сина си със своите пронизващи тъмни очи. Козимо познаваше баща си като грижлив и добросърдечен мъж. Знаеше, че всички, които въртяха бизнес с него, го уважаваха и му се възхищаваха като човек, издигнал се от скромен произход до един от най-успешните банкери в Италия. Но Козимо също така знаеше, че баща му има желязна воля и винаги постигаше онова, което поиска. Той вярваше, че знае какво е най-доброто за семейството и за бъдещата династия, която беше основал. Козимо се беше наслаждавал на свободата и жизнерадостта на младостта, но сега дойде времето да поеме тежкото бреме на зрелостта и отговорностите. Освен това Джовани не одобряваше твърде групичката приятели, която Козимо беше събрал около себе си през последните една-две години. Такива млади мъже като Амброджио Томазини и онзи, другия тип Николо Николи, с когото неговият син изглеждаше особено близък, определено излъчваха поквара. Джовани не приемаше голяма част от хуманистичните идеи на по-младите поколения.

— Козимо, смятам, че вече е време. Дойде мигът да поемеш ролята, за която си подготвен. Ти си Медичи и моят най-голям син. Доказа стойността си като учен, но сега вече трябва да започнеш да показваш на света многото си други качества.

— Но татко, аз се надявах…

— Искаше да прекараш лятото в градината на удоволствията и в безделие с приятелите си?

— Не в безделие, татко, а в разговори и спорове. Сигурно…

— Скъпо момче — прекъсна го Джовани, без да губи търпение, но и това щеше скоро да се случи, — разбирам тези подтици. И аз някога мечтаех за света на интелекта, както ти сега, но бързо ми се струпаха отговорностите и трябва да кажа, че вече трийсет години не съжалявам за пътя, по който поех. Не желаеш ли да имаш жена и семейство? Не мечтаеш ли за самостоятелност и за свой собствен принос в разрастването на семейния бизнес? На тази велика банка? Аз си мислех, че искаш.

Козимо много добре знаеше, че баща му го манипулира и въобще не се заблуждаваше кой ще спечели този спор. Ако ставаше дума на по чаша вино да се обсъди литературната значимост на Данте, може би щеше да има някакъв шанс. Но на тази тема и срещу желязната воля на баща си, той се почувства попарен като цвете при първите студове.

— Разбира се, татко. Просто си помислих…

— Много добре. Тогава ще направя необходимата подготовка. — Джовани скочи на крака и показно се зарови в документите на писалището. — Смятам, че тази обиколка ще те обогати много, момчето ми.