Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Десет

В понеделник сутрин се събуждам доста рано, с усещането на някаква пустота в душата. Погледът ми се зарейва към неотворените пазарски торби, струпани в ъгъла на стаята ми, и в същия миг бързо отскача встрани. Знам, че похарчих твърде много пари в събота. Знам, че не трябваше да си купувам два чифта обувки. Знам, че не трябва да си купувам и онази пурпурночервена рокля. Изхарчих общо… Всъщност, не искам да мисля колко съм изхарчила. „Сети се за нещо друго, веднага!“, заповядвам си мислено. Нещо друго. Каквото и да е.

Усещам обаче някъде дълбоко в мозъка ми глухо да ръмжат двете ужасяващи за мен чувства-чудовища: Вината и Паниката.

Вина Вина Вина Вина

Паника Паника Паника Паника

Ако им позволя, те ще се промъкнат и ще ме превземат цялата. Ще се почувствам тотално парализирана от угризения и страх. Така че бързам да приложа един мой си отдавна заучен трик: да не слушам това глухо ръмжене. Просто изключвам „звука“ в глъбините на мозъка си и край, повече нищо не ме тревожи. Въпрос на самосъхранение. Мозъкът ми е много добре трениран в това отношение.

Другият трик, който използвам, е да се разсейвам с различни други мисли и занимания. Ето защо ставам, пускам радиото, вземам си душ и се обличам. Глухото ръмжене е все още някъде там, дълбоко в мен, но малко по малко постепенно заглъхва. И когато влизам в кухнята да си направя чаша кафе, вече почти не го чувам. Усещам да ме залива предпазлива вълна на облекчение — същото, което човек изпитва, когато таблетката болкоуспокоително най-сетне премахне главоболието му. Вече мога да се отпусна. Ще се оправя.

На излизане спирам в антрето, за да се огледам в огледалото (блуза — „Ривър Айланд“; пола — „Френч Кънекшън“; чорапи — „Прити Поли Велвит“; обувки — „Ревъл“) и посягам да сваля от закачалката палтото си (палто — „Хоуз ъф Фрейзър Сейл“). И точно тогава сутрешната поща се изсипва през процепа на входната врата. Отивам да я вдигна. Плик с изписан на ръка адрес и пощенска картичка от Малдивите за Сузи. А за мен — два очевидно служебни плика, от онези с прозорчетата. Единият е от „Виза“, другият — от Ендуич Банк.

За момент сърцето ми буквално спира да бие. Откъде накъде второ писмо от банката? Ами „Виза“? Какво искат още? Не могат ли просто да ме оставят на мира?

Грижливо оставям писмата за Сузи върху шкафчето в антрето, а моите две пъхвам в джоба на палтото си, като си казвам, че ще ги прочета на път за работа. Щом се кача в метрото, ще ги отворя и ще ги прочета и двете, колкото и да са неприятни.

Наистина точно така ще направя. Честно. Вървейки по тротоара, си обещавам, че ще прочета писмата.

Но когато свивам зад ъгъла и тръгвам по другата улица, виждам пред една от къщите боклукчийски контейнер. Огромен жълт боклукчийски контейнер, вече наполовина пълен. От къщата влизат и и излизат строителни работници и изсипват в него чували с дървени парчетии и мазилка. Купища боклуци.

И в ума ми се промъква една мисълчица.

Намалявам крачка, а когато стигам до контейнера, спирам и се заглеждам втренчено в него, сякаш съм заинтригувана от думите, изписани на една от външните му стени. Стоя така, с разтуптяно до пръсване сърце, докато работниците не се прибират обратно в къщата и наоколо вече няма никой, който да ме види. После бързо измъквам двете писма от джоба си и ги мушвам отстрани между боклуците.

Край, няма ги.

Все още съм до контейнера, когато един работник минава покрай мен с две торби натрошена гипсова мазилка и ги изсипва вътре. Сега вече наистина изчезнаха. Погребани под слой гипсови парчетии, непрочетени. Никой никога няма да ги намери.

Слава Богу, изчезнаха.

Бързо обръщам гръб на контейнера и продължавам пътя си. Но вече с много по-лека стъпка и с по-ведро усещане.

Не след дълго вече се чувствам невинна като младенец, пречистена от всякаква вина. Така де, никакви прегрешения не могат да ми се вменят, щом като изобщо не съм ги чела тези писма, нали? Също както не нося вина и за това, че не съм ги получила, нали? На влизане и станцията на метрото вече съвсем искрено се чувствам така, сякаш тези писма никога не са съществували.

Когато стигам в офиса, включвам компютъра си, делово кликвам върху иконката за нов файл и започвам да пиша материала си за пенсиите, Защото ми хрумва, че ако работя наистина здравата, Филип ще ме повиши, с което ще нарасне и заплатата ми. Ще оставам до късно всяка Божа вечер, ще го впечатля силно с моята всеотдайност към работата и той ще си даде сметка, че значително ме подценява. Може дори да ме направи асоцииран редактор или нещо подобно.

„В днешно време — пиша скорострелно — никой от нас не може да разчита на това, че правителството ще се грижи за нас на стари години. Ето защо е желателно колкото е възможно по-рано да започнете да планирате пенсионните си спестявания — най-добре още в деня, когато подпишете първия си трудов договор.“

— Добро утро, Клеър — казва Филип, влизайки в офиса, все още с палто. — Добро утро, Ребека.

Аха! Сега е моментът да го впечатля!

— Добро утро, Филип — отговарям с дружелюбна деловитост. След което, вместо да се облегна назад на стола си и да започна да го разпитвам как е изкарал уикенда, аз се врътвам отново към компютъра си и пак започвам да пиша. И то с такава бясна скорост, че текстът на екрана се нагьчква със сгрешени букви. Добре де, признавам, аз поначало не владея кой знае колко съвършено клавиатурата. Ама на кого му пука? Важното е, че изглеждам страшно професионално.

„Чусто вяй-доблото ришиние е да исберете пенсионнниа план на вашта компания. Но ако тва не е въсможво, на падара имй десетки друи пенсионни анове, так са почни от…“

Спирам и се присягам да взема брошурата на един от пенсионните фондове, после я прелиствам делово, като спирам поглед ту тук, ту там, сякаш подбирам от страниците само критично важната информация.

— Как мина уикенда, Ребека? — пита Филип.

— Чудесно, благодаря — отвръщам, като вдигам поглед от брошурата, сякаш изненадана от това, че ме прекъсва, когато работя.

— Ние пък в събота се качихме с колата нагоре по Фулхам Роуд, до оня, нашумелия планински курорт, дето е над твоя баровски квартал.

— Аха — отронвам разсеяно.

— В днешно време било модно да се ходи точно по такива места. Жена ми беше чела статия на тази тема в някакво списание. И си е истина, да ви кажа. Във Фулхам беше пълно с шик мадами, от онези, на които парите им идват от разни доверителни фондове.

— Сигурно — правя поредния си небрежен принос към разговора.

— Мисля си, че точно така трябва да започнем да те наричаме и теб, Ребека — заявява Филип с леко изпръхтяване. — Нашата шик мадама.

Шик мадама ли? За какво всъщност става дума?

— Именно — отвръщам, като му се усмихвам любезно.

Така де, той е шефът. Може да ме нарича както си…

О, не, задръж. Чакай, чакай малко. Да не би Филип да си мисли, че съм някоя богаташка? Да не би да си е въобразил, че разполагам с доверителен фонд или друга подобна смехория?

— Ребека — обажда се Клеър, с телефонна слушалка в ръка, — телефонно обаждане за теб. Някой си Таркуин. Прехвърлям ти го.

Филип се захилва, един вид „Аз нали ви казах“, след което се врътва и поема към неговата си офискутийка, а аз зяпвам след него изумена и объркана. Хубава работа, всичко се прецака. Защото ако Филип смята, че имам странични доходи, никога няма да ми повиши и заплатата, нали така?

Но пък, за Бога, откъде накъде ще си мисли подобна дивотия?

— Бекиии — проточва Клеър многозначително и кима към звънящия телефон на бюрото ми.

— О! — отвръщам. — Да, добре. — Вдигам слушалката и казвам: — Здравейте, Ребека Блумууд на телефона.

— Беки — долита до слуха ми неповторимият, глухо стържещ глас на Таркуин. Звучи изнервено, сякаш дни наред е събирал кураж за това обаждане. Може и така да е. — Толкова се радвам да чуя гласа ти. Знаеш ли, много често си мисля за теб.

— Така ли? — казвам колкото се може по-ненасърчително.

Добре де, хубаво, знам, че е братовчед на Сузи и тъй нататък, ама пък, честно казано…

— Аз… на мен… ще се радвам да прекарам малко повече време в твоята компания — изрича явно преглъщайки от притеснение Таркуин. — Бих искал да те поканя на вечеря, може ли?

О, Боже. Какво се предполага, че бих могла да отговоря? На едно толкова невинно предложение! Така де, не ме е попитал: „Може ли да спя с теб?“ или „Може ли да те целуна?“ Защото в такъв случай с чиста съвест мога да му кажа: „Не!“ Докато ако отхвърля поканата му за вечеря, все едно му казвам: „Ти си толкова неприятен, че ми е непоносимо дори да прекарам два часа на една маса с теб.“

Което, впрочем, е доста близо до истината, ама все пак не върви да му го кажа, нали така? Пък и в последно време Сузи се държа толкова мило с мен, че наистина ще й докривее, ако отрежа категорично любимия й братовчед.

— Предполагам, че да — отговарям е пълното съзнание, че не звуча особено въодушевено.

Давам си сметка, разбира се, че е много по-почтено да му заявя направо: „Не си падам по теб.“ Ама някак си не ми стиска да го направя. Да си призная, по-лесно ще ми е да приема и да изляза на вечеря с него. Така де, няма начин да е чак пък толкова ужасно, нали?

Пък и не е задължително наистина да отида. Ще измисля някаква неотложна причина, ще му се обадя в последния момент и отменя срещата. Чиста работа. И съвсем лесна при това.

— До неделя ще съм в Лондон — казва Таркуин.

— Ами да се видим тогава в събота вечер — казвам ведро. — Точно преди да заминеш.

— В седем? — пита той.

— Какво ще кажеш за осем? — предлагам аз.

— Добре — съгласява се той. — В осем.

И затваря, без изобщо да спомене къде смята да ме заведе на вечеря. Но пък това всъщност е без значение, защото в действителност изобщо не възнамерявам да излизам с него, нали така? Оставям слушалката, пускам една показна въздишка на нетърпение и отново атакувам клавиатурата на компютъра си.

„В повечето случаи най-доброто решение е да се обърнете за консултация към някой независим финансов експерт, с когото да се посъветвате относно вашите специфични пенсионни нужди и който да ви препоръча подходящи пенсионни планове. Новост на тазгодишния пазар на пенсионното осигуряване е… — Спирам и се присягам към струпаната на бюрото ми купчинка стари брошури. Измъквам една и продължавам да пиша: — … пенсионният план «По-късни години» на «Сън Ашурънс», който…“

— Този тип май те канеше на среща, а? — подхвърля Клеър Едуардс.

— Ами да — отвръщам нехайно, като вдигам за миг поглед от клавиатурата. Независимо от всичко, усещам лека тръпка на удоволствие. Защото Клеър си няма ни най-малка представа що за птица е Таркуин, нали така? Сигурно си въобразява, че е някой страшно красив и остроумен тип. — Ще ме води на ресторант в събота вечер — подхвърлям й с безгрижна усмивка и отново свеждам поглед към клавиатурата.

— О, така значи — казва тя и напъхва в ластиче една от купчинките писма върху бюрото си. — Добре че ми каза, защото преди време Люк Брандън ме пита дали си имаш гадже.

За момент буквално замръзвам. Люк Брандън е питал дали си имам гадже ли?

— Наистина? — отвръщам с възможно най-естествен и безразличен тон. — Кога… кога те е питал?

— Всъщност онзи ден — казва тя. — Филип ме прати на брифинга в „Брандън Къмюникейшънс“, тогава ме попита. Съвсем между другото, нали разбираш…

— И ти какво му каза?

— Че си нямаш — захилва се Клеър. — Не си падаш по него, нали?

— Не, разбира се! — отвръщам, като врътвам възмутено очи към небето.

Но, да си призная, чувствам се доста въодушевено, когато се обръщам отново към компютъра си. Люк Брандън! Така де, не че го харесвам или нещо подобно… ама все пак… Люк Брандън!

„Този гъвкав пенсионен план — продължавам да пиша — предлага редица възможности за допълнителни печалби и осигурява солидна сума при пенсионирането. Например, ако типичният работещ тридесетинагодишен мъж инвестира в този пенсионен фонд по сто лири стерлинги месечно…“

„Мамка му! — изведнъж просветва в главата ми и спирам да пиша насред изречението. — Каква тотална досада! Та аз заслужавам повече от това!“

Заслужавам повече от това да седя в този мърляшки офис, да преписвам дивотии от някаква скапана брошура, опитвайки се да ги превърна в нещо като вдъхваща доверие журналистика. Заслужавам някаква по-интересна работа от тази тук. Или по-добре платена. Или и двете.

Подпирам се с лакти върху бюрото и облягам брадичка на дланите си. Време е за ново начало! Защо и аз да не се захвана с нещо такова, като новата работа на Ели? Не че ме е страх от малко по-яко бачкане, нали така? Защо не взема да сложа в ред живота си — ще се обърна към някой „ловец на глави“ от лондонското Сити и чрез него ще си намеря работа, за която всички да ми завиждат! Ще получавам огромна заплата, ще разполагам със служебна кола и всеки Божи ден ще нося дрехи от „Карън Милън“. И никога, никога повече няма да ми се налага да се тревожа за пари.

Чувствам се безкрайно въодушевена. Ами да! Това е отговорът на всички проблеми. Ще бъда…

— Клеър — подхвърлям уж между другото, — кои в Сити-то получават най-високи заплати?

— Откъде да знам — отговаря Клеър и смръщва вежди замислено. — Брокерите на фючърси може би? (Спазарени предварително стоки (от рода на зърнени храни, вълна, памук и др.) с уговорка за заплащане при доставянето им — Бел. прев.)

Край, решено. Ще бъда брокер на фючърси. Фасулска работа.

И наистина се оказва фасулска. Толкова фасулска, че още в десет часа на другата сутрин крача нервно към входа на „Уилям Грийн“ — най-реномираните „ловци на глави“ в Сити-то. Когато бутвам да отворя остъклената врата на сградата, мярвам отражението си и усещам тръпка на триумфална възбуда. Господи, ама НАИСТИНА ли го правя? Не сънувам ли?

Не, не сънувам. Облечена съм в най-страхотно деловия си черен костюм плюс тъмни чорапи и черни обувки с високи токчета. С „Файнаншъл Таймс“ под мишница, естествено. А освен дамската си чантичка нося и дипломатическо куфарче — от онези, дето се заключват с цифрова комбинация. То ми е подарък от мама за една Коледа, но аз така и никога не го използвах. Отчасти защото е доста тежко и обемисто, а отчасти и защото съм забравила комбинацията, така че в действителност изобщо не мога да го отворя. Но видът му подхожда много на настоящата ми роля. А това е най-важното, нали така?

Джил Фокстън — жената, с която имам среща — беше много мила по телефона, когато й казах, че искам да сменя кариерата си, и остана силно впечатлена от досегашния ми професионален опит. Натраках си набързо СиВи-то и й го пуснах по електронната поща — добре де, признавам, поукрасих го мъничко, ама това си е съвсем в реда на нещата, нали така? Човек трябва да умее да се продава. И номерът мина, защото тя ми звънна десетина минути, след като го беше получила, и ме покани да отида да се видим, защото имала някои интересни възможности за мен.

Интересни възможности за мен! Това така ме развълнува, че буквално не ме свърташе на едно място. Веднага отидох при Филип и му казах, че искам да ме освободи от работа на другия ден, за да мога да заведа племенника си на зоологическа градина. И той се съгласи, без изобщо да подозира какво го очаква. Ще бъде като поразен от гръм, когато открие, че за една нощ съм се превърнала от мижава уж журналистка в суперценен и преуспяващ брокер на фючърси.

— Здравейте — казвам самоуверено на жената на рецепцията. — Идвам при Джил Фокстън. Аз съм Ребека Блумууд.

— От…?

О, Боже, няма начин да кажа, че съм от „Успешно спестяване“, нали така? Защото до Филип може да стигне слухът, че се оглеждам за нова работа.

— От… всъщност от никъде — отговарям и се засмивам с привидно безгрижие. — Просто Ребека Блумууд. Срещата ми с Джил е за десет часа.

— Чудесно — отвръща жената с усмивка. — Седнете, моля, да изчакате.

Вдигам от пода дипломатическото си куфарче и се отправям към тапицираните с черна мачкана кожа полукресла, като се старая да не издавам нервността си. Сядам и хвърлям изпълнен с надежда поглед към купчинката списания, пръснати по ниската масичка за кафе пред мен (уви, нищо интересно, само глупости от сорта на „Икономист“), после се облягам назад и се оглеждам наоколо. Трябва да призная, че фоайето им изглежда доста внушително. С шадраванче по средата, с плавно извиващо се нагоре широко стъклено стълбище, а в дъното на дългия сякаш няколко километра коридор се виждат изработените като същински произведения на изкуството остъклени асансьорни кабинки, И то не една или две, а около десетина. Да ме вземат мътните, ама това място трябва да е наистина грамаданско.

— Ребека? — изниква изведнъж пред мен русокосо момиче в кремав костюм с панталон.

Хубав костюм. Даже много хубав костюм.

— Здрасти! — казвам. — Джил?

— Не, аз съм Ейми — усмихва се блондинката. — Асистентката на Джил.

Уау!! Върхът! Да пращаш асистентката си да посреща хората, които идват при теб, сякаш си много велика и заета, за да го правиш лично. Хм, може би и аз ще натоваря асистентката си с тази задача, когато стана важен брокер на фючърси и Ели, примерно, дойде да се видим. Или не, по-добре ще е да имам МЪЖ за асистент — и двамата с него ще се влюбим! Господи, ще бъде също като на кино! Преуспяващата финансово и с висок статус жена и сладкият, чувствителен…

— Ребека? — Отърсвам се от мечтите си и виждам Ейми да ме гледа с любопитство — Готова ли сте да ви заведа при Джил?

— Да, разбира се! — отвръщам весело и вдигам дипломатическото си куфарче.

Докато вървя след нея през просторното фоайе към асансьорите, крадешком оглеждам още веднъж костюма й — и погледът ми попада върху дискретното етикетче на „Емпорио Армани“. Не може да бъде! „Емпорио Армани“! Тук АСИСТЕНТКИТЕ носят „Емпорио Армани“! С какво ли тогава ще е облечена самата Джил? В „Кристиан Диор“ може би? Господи, вече го обичам това място!

Качваме се с един от асансьорите до шестия етаж и поемаме по безкрайни коридори, застлани с дебели меки килими.

— Значи искате да бъдете брокер на фючърси, така ли? — пита Ейми по едно време.

— Да — казвам. — Такива са намеренията ми.

— И вече имате известна представа какво изисква тази работа, предполагам.

— Ами, знаете ли — отвръщам със скромна усмивка, — доста съм писала по въпроси от всички финансови сфери, така че се чувствам доста добре подготвена.

— Чудесно — казва Ейми и ми се усмихва. — Защото понякога идват хора, които си нямат ни най-малка представа за какво става дума. А после Джил им задава един-два стандартни въпроса и…

И тя прави жест с ръка, който макар и да не знам какво точно означава, но определено не изглежда добре.

— Именно! — заявявам с възможно най-небрежна самоувереност. — И по-точно… какъв тип въпроси?

— О, нищо особено — отвръща Ейми. — Вероятно ще ви попита… о, не знам всъщност. Нещо от рода на: „Как ще изтъргувате една пеперуда?“, или „Каква е разликата между отворени и затворени разноски?“, или „Как ще калкулирате датата на изтичането на срока на фючърса?“ С една дума, въпроси от най-елементарно естество.

— Именно — повтарям и преглъщам мъчително. — Страхотно.

Нещо в мен ми казва да се обърна и да побягна — но вече сме спрели пред една врата от светло дърво.

— Пристигнахме — усмихва ми се Ейми. — Какво предпочитате, чай или кафе?

— Кафе, моля — отвръщам любезно, макар да ми се иска да кажа „Як джин, моля“.

Ейми почуква деликатно на вратата, отваря я, пуска ме да мина напред и оповестява:

— Ребека Блумууд.

— Ребека! — възкликва тъмнокосата жена зад бюрото, става и протяга ръка за здрависване.

За моя изненада тоалетът на Джил изобщо не е толкова шик, колкото този на Ейми. Облечена е в морскосин костюм с пола — по-скоро като тези, които носят грижовните мамички — и с ниски обувки. Но карай, няма значение, тя е шефът все пак. А офисът й е направо потресаващ.

— Много се радвам да се запознаем — казва Джил и ме кани с жест да седна на стола пред бюрото й. — Веднага искам да призная, че професионалната ви биография ме впечатли изключително много.

— Наистина ли? — питам и усещам да ме залива вълна на облекчение.

Е, няма начин нещата да протекат чак пък толкова лошо, нали така? Била е впечатлена ИЗКЛЮЧИТЕЛНО много. В такъв случай сигурно ще е без значение, ако не знам отговорите на онези откачени нъпроси.

— Особено ме впечатлиха езиците, които знаете — добавя Джил. — Това е МНОГО добре. Вие, изглежда, сте една от онези редки личности, които се чувстват навсякъде в свои води.

— О, френският ми е по-скоро само разговорен — отвръщам скромно. — Voici la plume de ma tante и тъй нататък. (Voici la plume de ma tante (фр.) — Ето перодръжката на леля ми — една от стандартните фрази от учебниците за първолачета — Бел. прев. )

Джил се позасмива одобрително и аз й се усмихвам лъчезарно.

— Ами финландският! — възкликва тя и протяга ръка към оставената върху бюрото й чашка с кафе. — Доста необичайно.

Продължавам да й се усмихвам лъчезарно с надеждата да приключим по-скоро темата за езиците. Да си кажа честно, написах „владея финландски“, защото ми се стори, че „разговорен френски“ звучи доста постно и скучно. Ами така де, кой, за Бога, говори финландски? Абсолютно никой!

— Впечатлиха ме също и финансовите ви познания — продължава Джил, като прелиства двете странички на автобиографията ми. — Изглежда, сте придобили задълбочен поглед върху различните финансови сфери през годините, когато сте работила като финансов журналист. — И добавя, поглеждайки ме: — Какво всъщност ви привлече към деривациите по-специално?

Какво? Ама за какво ми говори тя? Ааа, да! Деривациите. Това беше нещо като фючърси, нали така?

— Ами… — започвам уверено, но бивам прекъсната от влизането на Ейми, която ми поднася чашка кафе. — Благодаря — кимвам с усмивка и поглеждам към Джил с надеждата, че вече ще преминем към друга тема на разговор. Виждам обаче, че тя все още чака отговор на въпроса си. — Мисля, че фючърсите са бъдещето — заявявам уверено. — Това е една безкрайно предизвикателна област и мисля, че… — Хубаво де, какво мисля? О, Боже! Дали да не смотая нещо набързо за търговия с пеперуди, за изтичащи срокове или друга подобна дивотия? Май ще е по-разумно да не забивам натам. — Мисля, че съм добре подготвена за тази специфична област — казвам най-сетне.

— Разбирам — отвръща Джил и се обляга назад в стола си. — Питам ви, защото търсим човек за висок пост в банковото дело и ми се стори, че тази работа също би ви подхождала. Но щом като интересите ви са насочени в друга сфера, не знам как бихте погледнали на подобно предложение.

Висок пост в банковото дело ли? Ама тя сериозно ли говори? Наистина ли ми е намерила работа? Не мога да повярвам!

— Е, не бих имала нищо против — отговарям, като се опитвам да прикрия въодушевлението си. — Фючърсите определено ще ми липсват. Но пък и банковото дело също си го бива, нали така?

Джил се разсмива. Вероятно смята, че това е някаква остроумна шега или нещо подобно.

— Клиентът ни е чуждестранна банка от най-висока международна класа. Търсят нов човек да оглави отдела за финансиране на дългове в лондонския им клон.

— Ясно — отбелязвам умно.

— Не знам дали сте запозната с принципите на европейския арбитраж в тази насока?

— Абсолютно — заявявам уверено. — Миналата година писах обширна статия точно по този въпрос.

Как го нарече тя? Арби-нещо си.

— Разбира се, не ви притискам за незабавно решение — продължава Джил. — Но щом желаете да смените кариерата си, бих казала, че този пост ще е идеален за вас. Ще бъде проведено кратко интервю, естествено, но не смятам, че би имало някакви проблеми. — Тя ме поглежда с усмивка и добавя: — И съм убедена, че ще можем да се преборим да получите изключително атрактивен финансов пакет.

— Наистина ли?

Изведнъж усещам дъхът ми да спира. Тя ще се бори да получа изключително атрактивен финансов пакет! Аз да го получа!!

— О, да! — казва Джил. — Трябва да знаете, че специалисти като вас са един на хиляда. — Усмихва ми се доверително и добавя: — Знаете ли, когато вчера получих автобиографията ви, буквално заподскачах от радост! Такова невероятно съвпадение!

— Абсолютно невероятно! — Съгласявам се и също й отправям лъчезарна усмивка.

Боже Господи, та то си е направо фантастично! Все едно изведнъж да ти се изпълни най-съкровената мечта! Ще бъда банкер! И то не някакъв си там прост банкер, а банкер от най-висока международна класа!

— В такъв случай — подема Джил с непосредствен тон, — да вървим да се запознаете с новия си работодател!

— Какво? — зяпвам изненадано, на което тя се усмихва доволно.

— Не исках да ви го казвам, преди да ви видя лично. Мениджърът по човешките ресурси на Банк ъф Хелзинки е тук за среща с нашия изпълнителен директор. Убедена съм, че много ще му допаднете. Така че ще можем да уредим документите по назначаването ви още до обяд.

— Отлично! — възкликвам и ставам. Ха-ха-ха! Ще бъда банкер!

Вече сме изминали половината коридор, когато думите й изведнъж стигат до съзнанието ми: Банк ъф Хелзинки.

Хелзинкската банка!?! Чакай малко, това май означава да… Тя не иска да каже, че…

— С нетърпение очаквам да ви чуя да си говорите на финландски — подхвърля Джил въодушевено, когато поемаме нагоре по стълбите в дъното на коридора. — Изобщо нямам представа как звучи този език.

О, Боже. О, БОЖЕ! НЕ!!!

— Пък и на мен езиците никога не са ми вървяли — продължава Джил доверително. — Изобщо не ме бива в тази област. За разлика от вас!

Хвърлям и лъчезарна усмивка, без да изоставам нито крачка от нея. Но сърцето ми бие до пръсване и едва си поемам дъх. Мамка му! Ами сега? КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ЩЕ ПРАВЯ СЕГА?

На горния етаж тръгваме с лека стъпка по друг коридор. Дотук се справям чудесно. Стига само да продължаваме да вървим, всичко ще е наред.

— Финландският труден ли е за изучаване? — пита Джил.

— Не особено — чувам се да отговарям с леко пресипнал глас. — Баща ми… баща ми е наполовина финландец.

— Ясно, и аз си помислих, че сигурно има нещо такова — отбелязва Джил и добавя, като се позасмива: — Все пак, това не е предмет, който се изучава в училище, нали?

„Лесно й е на нея да се смее“, мисля си обзета от ярост. Така де, не я водят нея на заколение! О, Боже, ужас! Непрекъснато се разминаваме с разни хора, които ме поглеждат с усмивка, сякаш си мислят: „Аха, говорещата финландски!“

Откъде накъде ми щукна да пиша, че говоря финландски, за Бога? Що ли ми трябваше?!

— Добре ли сте? — пита Джил. — Май сте мъничко притеснена?

— О, не! — отвръщам на секундата с широка усмивка. — Изобщо не съм притеснена!

Може пък да успея да се измъкна по някакъв начин. Така де, този тип сигурно няма да иска да проведе цялото проклето интервю на финландски, нали така? Ще каже „Haållø“ или както там им е поздравът, и аз също ще му отговоря с „Haållø“ а после ще го изпреваря и преди да успее да продължи, ще кажа: „Знаете ли, напоследък не съм имала възможност да говоря често на финландски, така че имате ли нещо против да продължим на английски?“ И той ще отговори любезно…

— Почти стигнахме — съобщава ми с усмивка Джил.

— Чудесно — отвръщам ведро и се вкопчвам още по-яко с потната си длан в дръжката на дипломатическото си куфарче.

О, Боже! Моля те, спаси ме! Моля те, Боже, моля те…

— Тук е — оповестява Джил.

Спираме пред врата с табела „Заседателна зала“. Тя почуква лекичко, после я отваря. Вътре е пълно с хора, насядали около заседателната маса. Всички извръщат глави и впиват очи в мен.

— Ян Виртанен — казва Джил, — да ви представя Ребека Блумууд.

Един брадат тип се надига от стола си, усмихва ми се широко и протяга ръка за здрависване.

— Neiti Bloomwood — започва той ведро. — On oikein hauska tavata. Pitääkö paikkansa että teillä on jonkinlainen yhteys Suomeen? (Здравейте, госпожице Блумууд. Радвам се, че се срещаме. Наистина ли имате някаква роднинска връзка с Финландия? — Превод от финландски: Ралица Петрунова)

Зяпам го онемяла и усещам как се изчервявам. Всички ме гледат в очакване да отговоря.

— Ами… ъъъ… ъъъ… „Haållø“ — изричам най-сетне, като лекичко махвам с ръка за приятелски поздрав и се усмихвам поред на хората в залата.

Но никой не ми отвръща с усмивка.

— Ъъъ… Налага ми се да… — Започвам да отстъпвам към вратата. — Налага ми се да…

Обръщам се. И побягвам.