Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Деветнадесет

Колата, която ми изпращат от телевизията, за да ме откара до студиото им, пристига точно според уговорката ни — в 7.30 ч. на следващата сутрин. Когато чуваме звънеца на входната врата, мама, татко и аз едновременно трепваме стреснато, въпреки че от десет минути сме го очаквали в напрегнато мълчание.

— Е, пристигна все пак — отбелязва татко мрачно, като поглежда часовника си.

Откакто вчера му казах за уговорката с телевизията, татко нееднократно предричаше, че колата в крайна сметка няма да дойде и че ще се наложи той да ме закара до студиото. Снощи дори си начерта маршрут, а за всеки случай звънна и на чичо Малкълм, за да го постави в готовност да ме закара, ако — не дай си, Боже — с него се случи нещо непредвидено. (Всъщност, струва ми се, че татко тайничко се надяваше колата да не дойде, за да може той да се включи активно в акцията по откарването ми в телевизията.)

— О, Беки! — възкликва мама с треперещ от вълнение глас и насълзени очи. — Успех, миличко! — Отправя ми изпълнен с нежност поглед и поклаща глава. — Нашата мъничка Беки! По телевизията! Просто не мога да повярвам.

Надигам се да стана от дивана, но татко ме задържа за ръката и казва:

— Помисли за последно, Беки, преди да отвориш вратата. Сигурна ли си, че е разумно да го правиш? Съзнаваш ли риска, който поемаш? — И той поглежда към мама, която си прехапва устните разтревожено.

— Всичко ще е наред! — отговарям колкото се може по-успокоително. — Стига де, татко, нали вече го обсъдихме този въпрос.

Снощи на баща ми изведнъж му щукна, че ако се поява по телевизията, моят злонамерен преследвач ще знае къде да ме намери. Татко беше повече от категоричен, че трябва да се обадя и да откажа участието. Наложи се да положа доста усилия, докато най-сетне успях да убедя мама и татко, че в телевизионното студио ще бъда в пълна безопасност. По едно време двамата дори настояваха да ми наемат бодигард, представяте ли си?! Господи, като си помисля само на какво ли щях да приличам, ако се бях появила с бодигард в телевизията!

Всъщност, щях да изглеждам страхотно важна и загадъчна, нали така? Мамка му! Май не трябваше да им отказвам — идеята си я биваше.

Звънецът на входната врата отеква отново и аз скачам на крака.

— Е, ами в такъв случай, внимавай и се пази — казва татко.

— Ще внимавам и ще се пазя, не се тревожете! — отговарям, като грабвам чантата си.

Отправям се с отмерена крачка към входната врата, като се старая да не си проличи външно колко съм развълнувана и въодушевена. Вътрешно обаче се чувствам като сапунено мехурче, готово всеки миг да полети в небесата.

Просто не мога да повярвам колко добре се нарежда всичко. Не само ще се появя по телевизията, но и всички се държат така мило с мен! Вчера на няколко пъти говорих надълго и нашироко по телефона с една асистент-продуцентка на „Сутрешно кафе“ — невероятно сладко момиче на име Зелда. Първо уточнихме какво точно ще говоря по време на токшоуто. После тя уреди колата, която да дойде да ме вземе. А когато й казах, че съм в къщата на родителите ми извън Лондон и че тук нямам никакви подходящи дрехи под ръка, тя помисли малко и после отговори, че бих могла да си избера някакъв тоалет от гардероб на телевизията. И това ако не е страхотно! Да си избера какъвто тоалет си пожелая от гардероба на телевизията! Освен това предполагам, че после ще ми позволят да го задържа все за себе си!

Когато отварям входната врата, сърцето ми рязко подскача от вълнение. На алеята за коли ме чака блестяща лимузина, а до нея, чинно изправен, стои достолепен мъж на средна възраст, в тъмносин блейзер и с униформена шапка. Моят частен шофьор! Всичко става от страхотно по-страхотно!

— Миз Блумууд? — учтиво пита шофьорът.

— Да — потвърждавам и не мога да се въздържа да не му отправя широка усмивка на върховно щастие.

Вече протягам ръка към дръжката на една от вратите на лимузината, но той пъргаво ме изпреварва, отваря я с елегантен замах и замръзва до нея, в очакване да се кача. О, Боже, все едно че съм кинозвезда или нещо такова!

Обръщам се и поглеждам към мама и татко, които стоят на прага на къщата и изглеждат напълно поразени от величието на разиграващата се пред очите им сцена.

— Е, довиждане засега — подхвърлям им аз, като се старая да говоря колкото се може по-непринудено, сякаш непрекъснато пътувам насам-натам с лимузини, карани от униформени шофьори. — Ще се видим по-късно!

— Беки, ти ли си? — долита глас откъм съседната къща.

В следващия миг Дженис се появява по пеньоар от другата страна на оградата. Очите й се уголемяват като понички, когато вижда лимузината и замръзналия до отворената й врата униформен шофьор. Дженис хвърля удивен поглед към мама, която приповдига рамене, сякаш да каже: „Знам, изглежда невероятно, нали?“

— Добр’утро, Дженис — казва татко.

— Добр’утро, Греъм — отвръща Дженис като замаяна. — О, Беки! Никога не съм виждала подобно нещо! През всичките тези години… Де да можеше и Том да те види… — Тя прекъсва насред изречението и се обръща към мама: — Направихте снимки, нали?

— Не, не сме! — стряска се мама. — Дори не се и сетихме за това. Греъм, бързо, тичай да вземеш фотоапарата.

— Чакай, чакай, аз ще донеса нашата камера! — засуетява се Дженис. — Ей сега се връщам. Ще заснемем как лимузината пристига по алеята и спира пред къщата. После как Беки излиза от входната врата… Можем да използваме „Четирите годишни времена“ за саунд-трак. После ще минем направо към…

— Не! — прекъсвам я рязко и категорично, защото виждам в очите на шофьора да проблясват весели искрици, а устните му да потръпват, сякаш едва се сдържа да не се разсмее. Ама че в неудобно положение ме поставя тази Дженис! А така успешно се справях с ролята си на хладнокръвна професионалистка! — Няма време за снимки. Трябва да стигна до студиото все пак!

— Добре — съгласява се Дженис веднага, като ме поглежда разтревожено. — Да не би да закъснееш? — пита и уплашено се взира в часовника си, сякаш се бои, че токшоуто може вече да е започнало. — То е от единадесет, нали?

— Токшоуто започва точно в единадесет — обажда се татко. — Но на всички казвам да си програмират видеото така, че да се включи за запис в единадесет без пет.

— И ние така ще направим — кимва Дженис. — За всеки случай. — После въздъхва и добавя: — Цяла сутрин няма да смея да мръдна от телевизора, дори за да отида до тоалетната, от страх, че може да изпусна появата на Беки!

Докато се качвам в лимузината, цари благоговейно мълчание. Шофьорът ме изчаква да се настаня, после затваря елегантно вратата, заобикаля и сяда на мястото си зад волана. Натискам бутона, за да сваля тъмното стъкло на прозореца си и се усмихвам широко на мама и татко.

— Беки, миличко, а после какво ще правиш? — подвиква мама. — Тук ли ще се върнеш, или ще се прибереш в апартамента си?

Усмивката ми веднага се стопява, свеждам поглед и се преструвам, че се занимавам с бутона за прозореца. Не искам да мисля за после.

Истината е, че изобщо не мога дори да си го представя това „после“. Ще участвам в предаване по телевизията… и това е, няма никакво „после“. Останалата част от живота ми е стабилно заключена в нещо като черна кутия, тикната някъде в дъното на главата ми — дори не искам и да си спомням, че е там.

— Ами… не знам със сигурност — отвръщам. — Зависи как ще мине всичко.

— Сигурно ще те заведат на обяд след предаването — казва татко с вид на познавач. — Хората от шоубизнеса непрекъснато обядват едни с други.

— Течни обяди — позасмива се нервно Дженис.

— В „Айви“ — допълва мама. — Нали там ходят всички кинозвезди?

— „Айви“ е вече демоде! — срязва я татко. — Ще я заведат в модния клуб „Гручо“.

— В клуб „Гручо“! — плясва възторжено с ръце Дженис. — Нали там ходеше Кейт Мос?

Цялата тази работа вече става комична.

— По-добре да тръгваме — предлагам и шофьорът кимва.

— Успех, миличко — подвиква татко.

Вдигам стъклото на прозореца и се облягам назад на тапицираната с кожа седалка. С тихо мъркане лимузината напуска алеята за коли пред дома ни.

Известно време пътуваме мълчаливо. Току поглеждам уж небрежно през прозореца, за да видя дали някой ме гледа как минавам в моята лимузина с шофьор и вероятно се чуди коя ли съм (може би онази млада и красива актриса, която се появи в последната серия на „Жителите на Ийст Енд“). Макар че, дори някой да гледа и да може да ме различи през опушените стъкла, ние се движим с толкова висока скорост, че сигурно ще му се мярна като смътен проблясък.

— Е — обажда се след малко шофьорът, — значи ще се появите в „Сутрешно кафе“, така ли?

— Да, ще се появя — отвръщам и на секундата усещам как на лицето ми цъфва възторжена усмивка.

Господи, трябва да престана с това хилене! Мога да се закълна, че Джеръми Паксман не се ухилва глупашки всеки път, щом някой го попита дали се появява в „Предизвикателството на университета“. Той вероятно изхъмква снизходително, сякаш да каже: „Разбира се, че се появявам в «Предизвикателството на университета», как може да не знаеш!“

— И заради какво?

Вече се готвя да му отговоря „За да се прочуя и да получа някой и друг безплатен тоалет“, когато изведнъж схващам, че той ме пита нещо съвсем друго.

— Заради една финансова далавера — отвръщам внушително. — Моя статия на тази тема излезе в „Дейли Уорлд“, продуцентите я прочели и ме поканиха да участвам в токшоуто им.

— Била ли сте и друг път в телевизионно предаване?

— Не — признавам неохотно. — Не съм била.

Спираме на някакъв светофар и шофьорът се поизвръща на седалката си, за да ме погледне.

— Ще се справите — казва ми той окуражително. — Само си успокойте нервите.

— Нерви ли? — отвръщам, като се позасмивам леко попресилено. — Изобщо не съм нервна. Само малко… нетърпелива.

— Радвам се да го чуя — казва шофьорът и пак обръща глава напред. — Няма страшно в такъв случай. Защото, знаете, има хора, които сядат на онзи техен диван в студиото, убедени, че няма да има проблем, защото се чувстват спокойни и щастливи… после обаче светва червената лампичка и те изведнъж осъзнават, че ги гледат два и половина милиона души в цялата страна. Някои изпадат в истинска паника. И аз не знам защо.

— О! — отронвам след кратка пауза. — Ами… няма опасност да ми се случи подобно нещо! Ще се справя!

— Добре — казва шофьорът.

— Добре — повтарям като ехо, макар и малко по-неуверено, и се заглеждам през прозореца.

Ще се справя. Ама, разбира се, че ще се справя. Никога през живота си не съм изпадала в паника от нерви, така че няма опасност и сега да…

Два и половина милиона души.

Мамка му! Като се позамисли човек — никак не са малко, нали така? Два и половина милиона души, седнали в домовете си пред телевизорите, загледани в екрана… Загледани в лицето ми. Очакващи какво ще кажа.

О, Боже! Добре де, не мисли за това! Най-важното е нито за миг да не забравям, че съм много добре подготвена. Снощи часове наред репетирах пред огледалото и знам буквално наизуст всичко, което ми предстои да кажа.

Трябва да говоря с кратки изречения, простичко и разбираемо, както ме помоли Зелда — тя обясни, че 76% от аудиторията на „Сутрешно кафе“ се състои от домакини, грижещи се за малки деца, поради което неспособни да съсредоточават вниманието си изцяло в телевизора. Зелда на няколко пъти ми се извини за необходимостта от прилагане на такъв, както тя го нарече, „ефект на изглупяване“, като каза, че подобно изискване сигурно е много неприятно за финансов експерт от моя ранг — аз, разбира се, се съгласих с нея.

Но да си призная, истината е, че изпитах огромно облекчение. Всъщност, колкото по-глупаво искат да говоря, толкова по-добре, ако ме питате мен. Защото едно е да пиша статия за „Дейли Уорлд“, с всички документи и уточнителни бележки под ръка, и съвсем друго — да отговарям на живо на разни засукани въпроси, нали така? (Доста стряскаща перспектива, впрочем — но това, естествено, не го казах на Зелда, защото не исках да си помисли, че съм някоя глупачка.)

Както и да е. Та значи, ще започна с един простичък въпрос: „Ако ви предложат като подарък стенен часовник или двадесет хиляди лири стерлинги, кое ще изберете?“ Рори и Ема ще отговорят: „Двадесетте хиляди, естествено!“ А аз ще кажа: „Точно така. Ще изберете да ви подарят двадесет хиляди лири стерлинги.“ Ще направя кратка пауза, за да може размерът на сумата да стигне до съзнанието на аудиторията, а после ще кажа: „За жалост, когато от «Флагстаф Лайф» предлагат на своите инвеститори да им подарят стенен часовник, ако прехвърлят спестяванията си от един в друг техен фонд, те изобщо не им казват, че по този начин ще загубят двадесет хиляди лири!“

Звучи доста добре, не мислите ли? Рори и Ема ще ми зададат някои съвсем простички въпроси — от сорта на „Какво биха могли да направят хората, за да се защитят?“, — на които аз ще дам също толкова простички отговори. А към края на предаването — просто за да уталожим напрежението от сериозната тема — ще поговорим малко за това какво би могло да се купи с двадесет хиляди лири.

Всъщност, именно тази заключителна част от изявата си очаквам с най-голямо нетърпение. Вече съм си набелязала куп неща за купуване. Знаете ли например, че с двадесет хиляди лири можете да си купите петдесет и два часовника с марка „Гучи“ и дори да ви останат достатъчно пари за една чанта „Гучи“?!

Телевизионното студио, от което се излъчва „Сутрешно кафе“, се намира в района Мейда Валеи. Колкото повече наближаваме, толкова по-познато ми изглежда всичко — от уводните кадри, с които започва всяко излъчване на токшоуто. И толкова по-силно вълнение ме обзема. Наистина съм тук! Наистина ще се появя по телевизията!

Портиерът на входа към комплекса ни махва с ръка да минем през бариерата и след малко лимузината спира плавно пред огромните двойни врати на една от сградите. Шофьорът излиза и ми отваря вратата. Слизам с леко треперещи крака, но се принуждавам да се изкача уверено по няколкото стъпала към вратите на студиото, а после и да прекося обширното фоайе, за да стигна до рецепцията.

— Идвам за „Сутрешно кафе“ — казвам и се позасмивам, когато си давам сметка колко двусмислено е прозвучало. — Имам предвид…

— Знам какво имате предвид — прекъсва ме момичето на рецепцията любезно, но категорично.

Проверява за името ми в някакъв списък, набира кратък номер по един от телефоните върху плота и казва в слушалката:

— Джейн? Ребека Блумууд дойде.

После ми посочва с жест към меките столове встрани от рецепцията и казва:

— След малко някой ще дойде да ви вземе.

Отивам и сядам на един от столовете, срещу жена на средна възраст, с буйно разпиляна гъста черна коса и с гердан от едри кехлибарени зърна около врата. Тя си запалва цигара и въпреки че самата аз съм ги отказала вече доста отдавна, сега изведнъж ми се приисква да си дръпна.

Не че съм нервна или нещо подобно, просто ми се иска и аз да запаля цигара.

— Извинете — провиква се момичето от рецепцията, — тук не се пуши.

— Да ги вземат мътните — процежда жената с нисък, дрезгав глас. Дръпва си веднъж дълбоко, после изгася цигарата в една чинийка на ниската масичка пред нас и се обръща към мен със съзаклятническа усмивка: — Ще гостувате в шоуто ли?

— Да — отвръщам. — И вие ли?

Жената кимва.

— Ще представя новия си роман „Кървавочервен залез“ — казва тя, понижава глас до интригуващ задгробен шепот и добавя внушително: — Една потресаваща история на любов, алчност и убийство, която се разиграва в безскрупулния свят на перачите на пари в Латинска Америка.

— Страхотно! — казвам. — Звучи наистина…

— Ще ти подаря един екземпляр — прекъсва ме жената. После бръква в голямата платнена торба, оставена на пода до стола й, измъква книга с твърди корици и яркоцветна обложка и ме пита: — Ще ми припомниш ли как се казваш?

Да й припомня как се казвам ли?

— Ребека — отговарям. — Ребека Блумууд.

— „На Беки — казва жената на глас, докато пише на посвещението си върху първата страница на книгата — с обич и много нежност.“

Подписва се със замах и ми подава книгата.

— Страхотно! — възкликвам отново. — Благодаря… — поглеждам бързо корицата на книгата и добавям: — …Елизабет.

Елизабет Плоувър. Да си призная, никога нищо не съм чувала за нея.

— Сигурно се чудите откъде знам толкова много подробности за този техен изпълнен с насилие и опасности свят — казва Елизабет. После се привежда към мен и впива в лицето ми огромните си зелени очи. — Истината е, че живях с един латиноамерикански перач на пари. Живях с него цели три дълги месеца. Обичах го. Научих много неща от него… а после го предадох. — Гласът й заглъхва до треперлив шепот. — Никога няма да забравя погледа, който ми отправи, докато полицията го отвеждаше. Разбрах, че знае какво съм извършила. Знае, че аз съм неговият Юда Искариотски. И все пак, колкото и да е странно, мисля, че той ме обичаше заради стореното от мен.

— Уау! — възкликвам, неволно силно впечатлена. — И всичко това стана в Латинска Америка, така ли?

— Не, тук — казва жената след кратка пауза. — Но перачите на пари са еднакви навсякъде по света.

Преди да измисля какво да й отговоря, чувам някой да произнася името ми:

— Ребека!

Двете с жената вдигаме поглед и виждаме към нас да приближава момиче с гладко пригладена къса черна коса, облечено с дънки и черно поло.

— Аз съм Зелда — казва то, като спира пред нас. — Вчера говорихме по телефона.

— Зелда! — възкликва Елизабет, скачайки пъргаво от стола си. — Как си, какво правиш, мила! — пита тя сърдечно и разтваря ръце за прегръдка.

Зелда я гледа с недоумение.

— Извинете, не мисля, че… — започва тя, но спира, когато погледът й попада върху моя екземпляр на „Кървавочервен залез“. — О, да, ясно. Елизабет Плоувър. След минутка една от помощничките ми ще дойде да ви вземе. Междувременно заповядайте, вземете си кафе. — Зелда й отправя кратка усмивка, след което се обръща към мен: — Ребека, готова ли си да тръгваме?

— Да! — възкликвам нетърпеливо и скачам от стола си.

(Да си призная, чувствам се твърде поласкана от факта, че Зелда е слязла лично да ме посрещне. Така де, явно не го прави за всеки!)

— Радвам се да се запознаем на живо — казва ми Зелда, докато се ръкуваме. — И много се радвам, че ще участвате в нашето токшоу. По това време, както винаги, тук е страшна лудница… така че, ако нямаш нищо против, предлагам ти да тръгнем веднага към гримьорната, където ще ти направят прическа и грим, и да говорим по пътя. Съгласна ли си?

— Абсолютно — отговарям, стараейки се да прикрия вълнението си. — Чудесна идея.

Прическа и грим! Върхът!

— Има малка промяна в плана на предаването, за която трябва да поговорим — казва Зелда. — Нищо особено, така че не се тревожи… Имаме ли вече нещо от Бела? — подхвърля тя към рецепционистката.

Момичето врътва отрицателно глава и Зелда промърморва нещо под нос, което ми прозвучава като „Тъпа крава“.

— Добре, дай да тръгваме — обръща се тя към мен и бързо се отправя към двукрила остъклена врата-махало в дъното на фоайето.

— Боя се, че днес лудницата е дори още по-голяма от обикновено. Един от редовните ни участници не се яви, така че спешно търсим с кого да го заместим, пък и в кухнята имаше някакъв инцидент… изобщо… — Зелда минава устремно през вратата, аз я следвам плътно по петите и двете се понасяме едва ли не в тръс по покрития със зелен килим коридор, който гъмжи от подтичващи насам-натам хора. — На всичкото отгоре днес ни гостуват и „Хивън Сент 7“ — подхвърля ми Зелда през рамо. — А това означава, че телефонната ни централа скоро ще излезе от строя от наплива на звънящи фенове, а освен всичко друго трябва и да осигурим индивидуални гримьорни на седем тип със свръхнапомпано его.

— Ясно — вметвам безгрижно.

В следващата секунда обаче дъхът ми спира, „Хивън Сент 7“ ли? „Хивън Сент 7“?! Ама те… ами те… те са наистина страхотно прочути! И аз ще съм в едно и също токшоу с тях! О, Боже! Ще мога да се запозная с тях и тъй нататък, нали така? Може би след предаването ще отскочим някъде заедно да пийнем по нещо и ще станем наистина много добри приятели. Те и седмината са малко по-млади от мен, ама това всъщност е без значение. Мога да им бъда нещо като по-голяма сестра.

А може и да… може и да ИЗЛЯЗА с един от тях! О, Боже, да! Онзи сладур примерно, с черната коса. Натан. (Или май беше Етан? Добре де, няма значение как се казва.) Той ще улови погледа ми след края на предаването, ще приближи към мен и тихичко ще ме покани да вечеряме заедно, без останалите. Ще отидем в някой малък, уютен ресторант и отначало всичко ще бъде съвсем спокойно и дискретно, после обаче папараците ще ни надушат и така ще се превърнем в една от онези наистина страхотно прочути двойки, които непрекъснато ходят по разни премиери. И аз ще съм облечена в…

— Е, стигнахме — чувам гласа на Зелда и се оглеждам със замаян поглед.

Спрели сме на прага на обширна стая, цялата в огледала и насочени светлини. Три от редицата столове пред огледалата са заети от три жени. Косите им са покрити с найлонови шапчици, а три модно изглеждащи момичета в дънки ги гримират. На четвърта жена в момента й сушат косата. Звучи тиха и приятна музика, на чийто фон се чува дружелюбно бъбрене, а във въздуха се носи упойващ примес от ароматите на спрей за коса, пудра и кафе.

Всъщност, именно това е моята представа за рай.

— И така — казва Зелда и ме повежда към едно червенокосо момиче, — Кло ще те гримира, а после ще те заведем в гардеробната. Става ли?

— Чудесно — казвам, съвършено неспособна да възпра широката усмивка, която се разлива по лицето ми, когато обхващам с поглед колекцията на Кло от гримове.

Господи, та тук има хиляди четчици, кутийки и тубички, подредени в стройни редици на масата пред нас, и все от най-добри марки, като „Шанел“ и „МАК“.

О, Боже, каква страхотна професия! Винаги съм си знаела, че е трябвало да стана гримьорка!

— А сега да поговорим за твоето явяване — продължава Зелда, докато аз се настанявам на въртящия се стол пред огледалото. — Както вече казах, схемата, която обсъждахме вчера с теб, претърпя известна промяна…

— Зелда! — долита мъжки глас откъм коридора. — Бела те чака на телефона!

— По дяволите — измърморва Зелда. — Виж, Ребека, трябва да го проведа този разговор, но ще се върна веднага, щом свърша. Става, нали?

— Няма проблем! — отвръщам щастливо.

Кло вече е заметнала раменете ми с козметична престилка и в момента прибира косите ми нагоре с широк ластик. От радиото долита любимата ми песен на Лени Кравиц. Върхът!

— Като начало ще почистя лицето и ще сложа фон дьо тен, а после ще направим и основния грим — казва Кло. — Би ли затворила очите си…

Затварям очи и след няколко секунди усещам по лицето си прохладна кремообразна течност, която Кло започва да втрива деликатно в кожата ми. Това е възможно най-приятното усещане на света. Бих могла да остана и цял ден така.

— Е… — обажда се Кло след малко, — какво те води в шоуто?

— Ъъъ… финансите — отвръщам неопределено. — Статия за финанси.

Да си призная, така съм се отпуснала, че почти напълно съм забравила защо съм тук.

— Ааа, да — казва Кло, нанасяйки умело фон дьо тена на лицето ми. — Малко по-рано говориха за нещо подобно. — Тя се пресяга и взема палитра със сенки за очи, смесва два цвята, после подбира подходяща четчица. — И ти си финансов експерт, така ли?

— Ами… нещо такова — казвам и скромно свивам рамене.

— Уау!! — възкликва Кло с възхищение, като започва да нанася сенките върху клепачите ми. — Аз лично не разбирам нищо от пари.

— Нито пък аз! — намесва се едно тъмнокосо момиче откъм другия край на стаята. — Моят счетоводител вече е вдигнал ръце от мен. Чуя ли го да казва „фискална година“ и умът ми буквално изключва.

Вече се готвя да подхвърля съчувствено „И моят също!“, след което да се впусна в приятно бъбрене на разни интересни женски теми, но навреме се възпирам, защото изведнъж осъзнавам, че това може и да не е особено подходящо. Предполага се, че съм финансов експерт, все пак!

— Всъщност, всичко е много простичко — казвам, като пускам уверена усмивчица. — Веднъж усвоиш ли трите основни принципа, после нямаш никакви проблеми.

— О, така ли? — възкликва тъмнокосото момиче и се обръща заинтригувано към мен, стиснало сешоар в ръка. — И какви са тези принципи?

— Ами… — казвам с леко покашляне, — …ъъъ… първият е…

Правя кратка пауза, за да си потъркам носа. Господи, умът ми е съвършено празен.

— Извинявай, Ребека — обажда се Кло, — но се налага да те прекъсна. — (Слава Богу за което!) — Какво ще кажеш червилото да е ягодовочервено?

Поради цялото това финансово бъбрене изобщо не бях обърнала внимание какво прави Кло с лицето ми. Сега обаче се поглеждам в огледалото и направо не мога да повярвам! Очите ми са огромни; а скулите ми са направо фантастични… Ей Богу, изглеждам като съвършено друг човек! Как не съм знаела да нося такъв грим всеки ден?!?

— Уау!! — възкликвам възхитено. — Супер!

— С теб се работи лесно, защото си напълно спокойна — отбелязва Кло и започва да рови в едно черно козметично куфарче. — Докато има хора, които направо се тресат от нерви. Дори знаменитости. Едва успявам да ги гримирам.

— Наистина? — попривеждам се любопитно към нея, с надеждата да чуя някои клюки, но гласът на Зелда прекъсва интересния ни разговор.

— Извинявай, че те изоставих, Ребека! — казва тя. — Е, как я карате тук? Гримът ти е страхотен. А с косата какво ще правим?

— Оформена е много добре — отбелязва Кло, като повдига един след друг няколко кичура от косата ми, а после пак ги пуска и те се разпиляват артистично около лицето ми. — Само ще я продухам със сешоара, за повече обем и блясък.

— Чудесно — казва Зелда. — След което отиваме в гардеробната. — Хвърля поглед в бележника си, после сяда на въртящия се стол до мен и подема: — Добре, Ребека, а сега да поговорим за участието ти.

— Няма проблем — отговарям с подобен на нейния делови тон. — Подготвила съм всичко според изискванията ви. Съвсем простичко и пределно разбираемо.

— Аха — казва Зелда. — Точно за това става дума. Вчера се събрахме тук и обсъдихме нещата. И сега ще те зарадвам: в крайна сметка решихме, че не бива да е чак пък толкова опростено! — Тя ме поглежда доволно и ми се усмихва широко: — Така че можеш да говориш толкова професионално сложно, колкото ти душа иска! Графики… таблици… както си му е редът.

— О, разбирам — казвам, като се старая да не издам потреса си. — Ами… добре! Чудесно! И все пак, смятам да не вдигам летвата чак толкова високо…

— Ще ни се да избегнем снизходителното отношение към аудиторията. Зрителите ни не са тъпаци, все пак! — възкликва Зелда и продължава, като снишава леко глас: — Освен това, вчера получихме резултатите от последното ни проучване на аудиторията. Излиза, че 80% от зрителите ни се чувстват подценени и засегнати от ниското ниво на част или дори на цялото съдържание на шоуто. Така че се налага да балансираме по нов начин нещата. Ето защо променихме изцяло и плана за твоето участие! — Тя отново ми се усмихва широко. — Решихме то да не бъде просто и елементарно интервю, а зареден с напрежение професионален дебат.

— Зареден с напрежение професионален дебат ли? — повтарям като ехо, като се опитвам да не издам обзелия ме ужас.

— Абсолютно! — възкликва Зелда. — Ще ни се да проведем една наистина разгорещена дискусия! Остра размяна на лични мнения, повишен тон… и тъй нататък.

Размяна на лични мнения ли? Ами че аз нямам никакви лични мнения!!

— Не възразяваш, предполагам? — пита Зелда и леко смръщва вежди към мен. — Изглеждаш ми малко…

— О, няма проблем! — пресилено лъчезарно и се усмихвам аз. — С нетърпение чакам да започнем! Зареден с напрежение професионален дебат! Върхът! — Покашлям се лекичко изпитам: — А с кого… с кого ще го водя този дебат?

— С представител на „Флагстаф Лайф“! — триумфално оповестява Зелда. — Очи в очи с врага! Ще стане страхотно предаване!

— Зелда — долита глас откъм коридора. — Бела е на телефона!

— О, за Бога! — възкликва Зелда и скача на крака. — След секунда се връщам, Ребека.

— Чудесно — успявам да изцедя от свитото си гърло. — Ще се видим след малко.

— И така… — подема Кло ентусиазирано, — дай да ти сложа червилото, докато я няма.

Взема дълга четчица и започва да нанася течното червило по устните ми, а аз се гледам в огледалото, опитвайки се да запазя самообладание. Само без паника!! Сърцето ми обаче бие до пръсване, а гърлото ми е така свито от ужас, че не мога да преглъщам. Никога досега, през целия ми живот, не съм била толкова уплашена.

Няма начин да водя зареден с напрежение професионален дебат! Не мога да го направя и това си е! Нямам никакви лични мнения. Не разполагам с никакви факти. Абсолютно нищо не знам…

О, Боже, ЗАЩО изобщо реших, че искам да се явявам по телевизията?!

— Ребека, би ли престанала да си мърдаш устните? — пита Кло, като смръщва вежди озадачено. — Започнаха да треперят.

— Извинявай — прошепвам, сякаш хипнотизирана от отражението си в огледалото.

Права е. Цялата треперя. О, Боже, кофти работа! На всяка цена трябва да се успокоя. Мисли позитивно, Ребека! В стил Дзен! За нещо ведро и щастливо!

За да разсея мрачните си мисли, откъсвам очи от собственото си отражение на смразен от ужас заек и обхващам с поглед в огледалото какво става зад гърба ми. Виждам Зелда да стои в коридора и да говори по телефона с разкривено от ярост лице.

— Да — чувам я да казва през стиснати зъби. — Ясно. Чуй ме сега пък ти, Бела! Плащаме ти пяло състояние не за друго, а за да бъдеш винаги на разположение. Мамка му! Какво се предполага, че трябва да направя аз сега, като ми извъртя такъв номер?! — Тя вдига поглед и явно вижда някой да приближава към нея, защото махва за поздрав. — Добре, Бела, разбирам, че…

В коридора се появят една русокоса жена и двама мъже. Зелда им кима с извинителна мимика. Не мога да им видя лицата, но и тримата носят очевидно скъпи връхни дрехи и луксозни дипломатически куфарчета. Единият мъж държи и дебела папка с документи. Палтото на жената е доста красиво и елегантно. А ръчната й чантичка определено е от „Фенди“ — отдалеч си личи, че е от кожа на пони. Коя ли е тази жена?

— Да — скърца със зъби Зелда в слушалката. — Аха. Е, ако смяташ, че ТИ можеш да ни осигуриш експерт, който да отговаря вместо теб на телефонните запитвания на зрителите…

Зелда повдига извинително вежди към русокосата жена, която свива леко рамене и се обръща да разгледа някакъв плакат на стената. И в този миг сърцето ми буквално спира.

Защото виждам лицето й. И знам коя е. Алиша. Алиша от „Брандън Къмюникейшънс“. На десетина метра от мен.

Почти ме напушва смях поради нелепата й поява. Какво ли търси тук? За Бога, каква работа има тук Алиша Дългокраката Кучка?!

Един от мъжете се обръща, за да й каже нещо — лицето му ми се струва познато. Май и той работеше за „Брандън Къмюникейшънс“ — един от тяхната сюрия нафукани и агресивни млади типчета с бебешки физиономии.

Но какво, по дяволите, правят тук тия двамата? Какво става? Определено няма начин те да…

Невъзможно е да са дошли, за да…

Не! О, Боже, не!! Изведнъж ме побиват ледени тръпки.

— Люк! — долита откъм коридора гласът на Зелда и стомахът ми се свива болезнено на топка. — Толкова се радвам, че успя да дойдеш! Знаеш колко обичаме да гостуваш в шоуто ни! Виж, Люк, нямах ни най-малка представа, че „Флагстаф Лайф“ са твой клиент, докато Санди не каза, че…

Поглеждам се в огледалото и виждам, че съм пребледняла като мъртвец.

Сигурно сънувам! Моля те, Боже, нека да сънувам!

— Авторката на статията е вече тук — долита до мен гласът на Зелда. — Запознах я накратко с промените в схемата. Мисля, че дебатът ви ще е доста разгорещен. Убедена съм, че ще стане страхотно предаване!

Зелда поема нанякъде по коридора. Виждам Алиша и нахаканият й млад колега да тръгват след нея. Вторият мъж също тръгва след тях и всеки миг ще мине покрай гримьорната. Въпреки че стомахът ме присвива от ужас, не мога да се въздържа — бавно обръщам глава към вратата точно когато той минава покрай нея.

Срещам сериозните, тъмни очи на Люк Брандън и за момент двамата оставаме загледани един в друг. После той отклонява рязко поглед и забързва надолу по коридора. А аз се извръщам отново към огледалото, вглеждам се безпомощно в гримираното си лице и усещам как буквално ми прилошава от паника.