Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Четири

Когато пристигам в къщата на родителите ми, сварвам ги в разгара на поредния им разгорещен спор, Татко е стъпил по средата на градинската стълба, опряна на страничната стена на къщата, и бърника нещо по улука, а мама е седнала до масата от ковано желязо насред моравата и прелиства стари броеве на каталога „Отминали времена“. Никой от двамата дори не поглежда към мен, когато влизам чрез портичката откъм улицата.

— Казвам само, че точно те би трябвало да дават добър пример! — отбелязва настойчиво мама.

— Значи мислиш, че да излагаш сам себе си на опасност е добър пример, така ли? — възкликва възмутено татко. — И смяташ, че това ще реши проблема, а?

— Опасност! — процежда презрително мама. — Не бъди толкова мелодраматичен, Греъм. Наистина ли възприемаш по този начин британското общество?

— Здрасти, мамо — казвам аз. — Здравей, татко.

— И Беки е на моето мнение. Нали, миличко? — отбелязва мама, като ми посочва към една страница от „Отминали времена“. — Виж този плетен жакет — казва ми тя полугласно. — Прелестна бродерия!

— Изобщо не е на твоето мнение! — отсича татко. — Това е възможно най-комичната идея, която съм чувал!

— Нищо подобно! — отвръща мама възмутено. — Беки, и ти също смяташ за добра идея Кралското семейство да се движи с обществен транспорт, нали, миличко?

— Ами… — започвам предпазливо. — Аз всъщност не съм…

— Мислиш, че когато отива на делови срещи, Кралицата трябва да пътува с рейс 93, така ли? — изсумтява саркастично татко.

— А защо не? Може би тогава рейс 93 най-сетне ще стане по-редовен!

— Е — отронвам, като се настанявам на градинския стол до мама, — как сте?

— Даваш ли си сметка, че страната отива към разруха? — горещи се мама, сякаш изобщо не ме е чула. — Ако в най-скоро време общественият транспорт не започне да бъде използван от повече хора, няма да има средства за поддръжка на пътищата!

Татко клати с възмутено недоумение глава.

— И ти значи мислиш, че ако Кралицата започне да пътува с рейс 93, това ще реши проблема, така ли? Независимо, че това ще породи затруднения с охраната й; независимо от факта, че ще закъснява за срещите си и че като цяло ще може да изпълнява много по-малко служебни ангажименти…

— Нямах предвид непременно Кралицата — скастря го мама и след кратка пауза добавя: — Но някои от останалите. Принцеса Мичъл Кентска примерно. Защо тя да не пътува от време на време с метрото, а? Тези хора трябва да видят какъв е истинският живот!

Последното пътуване на мама с метрото датира май от 1983 година.

— Да направя ли кафе? — предлагам ведро.

— Ако ме питаш мен, цялата тази работа с разрухата е пълна глупост — отсича татко, като скача от стълбата на тревата и изтупва мръсотията от ръцете си. — Чиста проба пропаганда.

— Пропаганда ли? — възкликва мама с обидения тон на човек, засегнат в най-съкровеното си.

— Чудесно — обаждам се припряно, — отивам да включа кафеварката.

Влизам в къщата през предния вход, прекосявам хола, за да стигна до кухнята, където включвам котлона и присядам на кухненската маса в едно от топлите слънчеви петна, нахлуващи през стъклата на прозореца. Вече съм забравила за какво точно спорят този път мама и татко. Знам си, че след като въртят и сучат известно време, в крайна сметка ще стигнат до единодушното решение, че всичко е по вина на Тони Блеър. Както и да е, аз лично имам много по-важни неща за обмисляне. Опитвам се да пресметна колко и какво именно трябва да дам на Филип, моя шеф, след като спечеля националната лотария. Не мога да го пренебрегна, разбира се. Но пък няма ли да е малко неудобно и за двама ни да му дам пари в брой? Няма ли да е по-добре да му направя някой хубав подарък? Чифт наистина страхотни копчета за ръкавели, например. Или някое от онези хитри куфарчета за пикник, с всичките му чинии и прибори вътре? (Естествено, Клеър Едуардс няма да получи нищо.)

Седнала сама в слънчевата кухня, усещам душата си сгрята от моята малка тайна. Ще спечеля джакпота от националната лотария! Тази вечер целият ми живот ще се промени. Господи, изгарям от нетърпение! Десет милиона лири стерлинги! Само като си помисля, че още утре ще мога да купя всичко, каквото си поискам, и… Всичко, каквото си поискам!

Вестникът на масата пред мен е разгърнат на страницата за недвижими имоти — отгръщам го нехайно на раздела за продажби и започвам да преглеждам обявите за луксозни къщи. Къде да се преместя да живея? Дали в Челси? Или в Нотинг Хил? Може би в Мейфеьр? Зачитам се в една обява: „Белгрейвия. Великолепна къща със седем спални и всички удобства, с пристройка за прислугата и добре поддържана градина с големи дървета.“ Хм, това ми звучи подходящо. Мисля, че седем спални в Белгрейвия ще ми свършат работа. Погледът ми автоматично намира цената и буквално се парализирам от шока: шест цяло и пет десети милиона лири стерлинги! Толкова струва тази къща: шест милиона и половина!

Освен че съм поразена, усещам да ме обзема и все по-силен гняв. Ама тези хора да не са полудели?! Та аз ги нямам тези шест цяло и пет десети милиона лири стерлинги! Останали са ми само около… четири милиона. Или пък не бяха ли пет? Все едно, не стигат. Втренчвам се в обявата с горчивото усещане, че съм излъгана. Предполагах, че хората, спечелили джакпота на националната лотария, могат да купят всичко, каквото си поискат! А ето че вече отново се чувствам като последната беднячка.

Ядосано бутвам вестника настрани и вземам една от безплатно разпространяваните по пощата брошури — тази е пълна със снимки на различни бели кувертюри за легла, по сто лири едната. Да, точно така. Решавам, че като спечеля джакпота от националната лотария, до края на живота си ще използвам само бели кувертюри за леглото си. А леглото ми ще е от бяло ковано декоративно желязо, прозорците на спалнята ми ще са с красиви бели капаци, аз самата ще съм в пухкав бял халат и…

— Е, какво ново в света на финансите? — прекъсва размислите ми гласът на мама, вдигам очи от брошурата и я виждам да влиза в кухнята, все още стиснала в ръка каталога на „Отминали времена“. — Сложи ли кафето? Миличкооо, събуди сеее!

— Ей сега ще го направя — казвам занесено и се понадигам на стола си.

Но както можеше да се очаква, мама ме изпреварва. Пресяга се и сваля от рафта красив керамичен буркан за кафе — явно е нов, защото не съм го виждала преди, — отваря го и започва да сипва лъжички кафе в също новата златна на цвят кафеварка.

Мама е направо ужасна! Непрекъснато купува все нови и нови неща за кухнята — старите ги стоварва с кашони в офиса на местната благотворителна организация за подпомагане на изпаднали в нищета семейства. Нови електрически кани и чайници, нови тостери и скарички… Тази година вече минахме през три кухненски кофи за боклук — тъмнозелена, после хромирана, а най-новата е от наситеножълта прозирна пластмаса. Не знам друг да харчи така безразсъдно парите си!

— Мм, много е хубава полата ти! — възкликва мама и ме оглежда така, сякаш едва сега ме забелязва. — Откъде е?

— От „DKNY“ — измърморвам в отговор.

— Много е красива — цъка с език мама. — Скъпа ли е?

— Не особено — отвръщам на секундата. — Някъде към петдесет лири.

Е, не е съвсем вярно. Полата струваше близо сто и петдесет. Но няма никакъв смисъл да казвам на мама истинските цени на нещата, които си купувам, защото повече от сигурно ще получи разрив на сърцето. Всъщност не, тя първо ще отиде да каже и на татко и тогава двамата заедно ще получат разрив на сърцето, а аз ще остана сираче.

Ето защо оперирам с нещо като система за двойно счетоводство — „истински цени“ и „цени за пред мама“. Все едно, че си в магазин, където всичко се продава с 20% намаление — вървиш между рафтовете и мислено преизчисляваш цените надолу. След известно време дотолкова свикваш, че го правиш съвършено автоматично, без изобщо да се замисляш.

Разликата е в това, че използваната от мен система наподобява по-скоро тази при прогресиращото данъчно облагане. Започва се с 20% (ако нещо струва примерно двадесет лири, казвам на мама, че струва шестнадесет) и се стига до… е, при необходимост и до 90%. Веднъж например си купих едни ботушки, които струваха двеста лири, а казах на мама, че съм ги взела за двадесет при разпродажба. И тя ми повярва!

— Апартамент ли си търсиш? — пита мама, като занича през рамото ми към вестника, все така разгърнат на страницата за недвижими имоти.

— Не — отвръщам нацупено и разлиствам брошурата с кувертюрите.

Родителите ми непрекъснато ме юркат да съм си купела апартамент. Ама изобщо не са наясно какви са цените на апартаментите в днешно време. Като, разбира се, не говорим за апартаменти в Кройдън, нали?

— Знаеш ли, оказа се, че Томас си е купил като начало една малка, но много приятна къща в Рейгейт — съобщава ми мама, като кимва с глава по посока на съседите ни, от които ни дели само една ограда. — И се премести!

Казва го с такова огромно задоволство, сякаш е спечелил Нобеловата награда за мир.

— Е, аз пък не мога да си позволя покупка на апартамент — заявявам, — Още по-малко пък на къща „като начало“.

— Финансови затруднения, а? — вметва татко, влизайки в кухнята. — Знаеш ли кои са двата метода за излизане от финансови затруднения?

О, Боже, не! Пак се започва. Прословутите афоризми на татко!

— „П. П.“ — казва татко със светнал поглед. — Или „П. П. П.“.

Той прави пауза за по-голям ефект, а аз отгръщам страниците на брошурата с кувертюрите, като се преструвам, че не го чувам.

— „Пести парите“ — оповестява татко невъзмутимо. — Или „Прави повече пари“. Или едното, или другото. Е, кой от двата метода смяташ да приложиш ти, Беки?

— О, и двата, предполагам — отвръщам ведро и отгръщам на нова страница от брошурата.

Да си кажа правичката, почти ми става жал за татко. Такъв шок ще бъде за него, когато узнае, че единствената му дъщеря изведнъж е станала мултимилионерка.

След семейния обяд двете с мама се запътваме към местното начално училище, където се провежда изложение на занаятите. Намерението ми е само да правя компания на мама, без нищо да купувам. Когато стигаме там обаче, виждам една масичка, отрупана с удивително красиви поздравителни картички, ръчна изработка, и то само за лира и половина едната! Купувам си десет. В края на краищата човек винаги има нужда от хубави поздравителни картички, нали така? Виждам и една сладурска висяща поставка За саксия, със симетрично разположени по кръга мънички слончета — от сума ти време разправям на Сузи, че в апартамента ни трябва да има повече растения! Купувам я. И то само за петнадесет лири. Толкова е изгодно да се пазарува на занаятчийски изложения, нали така? Обикновено отиваш с мисълта, че са пълна глупост, но всеки път се оказва, че откриваш НЕЩИЧКО, което искаш да имаш.

Мама също е щастлива, защото е успяла да си купи две керамични свещничета за колекцията. Освен свещничета, тя събира още щипки за тостери, керамични чаши, стъклени фигурки на животни, бродирани поставки за чаши и напръстници. (Лично аз не смятам, че нейните напръстници могат да се броят за колекция, защото тя ги получи всичките накуп, барабар със специалното куфарче с чекмедженца, където да ги прибира, по една обява от последната страница на неделната журнална притурка на „Дейли Мейл“. Ама никога на никого не го е казала. Всъщност, май и аз не трябваше да го казвам.)

Както и да е, мисълта ми е, че и двете се чувстваме доста доволни от себе си и решаваме да идем да се почерпим с по чаша чай. На излизане от изложението минаваме покрай една от онези наистина ужасно жалки масички, до които никой не припарва — хората ги поглеждат изпод око и забързват нататък. Бедният човечец зад нея изглежда съвсем унил, става ми жал за него и спирам да хвърля един поглед. Нищо чудно, че хората го подминават. Той продава дървени купи с напълно откачени форми и подобни на тях дървени лъжици, вилици и ножове. Боже мили, да ме убиеш, не виждам какъв е смисълът да имаш дървен нож.

— Сладки са — отбелязвам ведро, като вземам и оглеждам една от купите.

— Ръчно обработено ябълково дърво — казва мъжът. — Отне ми една седмица да я направя.

Е, напразно пропиляна седмица, ако питате мен. Купата е безформена и грозна, а дървото е с някакъв странен и всъщност отвратителен нюанс на кафявото. Когато обаче се каня да я оставя обратно на масичката, мъжът изглежда толкова отчаян, че ми дожадява и я обръщам, за да видя цената, изписана на дъното и, като си мисля, че ако е до пет лири, ще я купя. В следващия миг се облещвам: осемдесет лири! Показвам цената на мама и тя ми прави недоумяваща физиономия.

— Точно този предмет на изкуството беше на снимка в „Ел — Декорасион“ (Притурка за вътрешен дизайн и обзавеждане на престижното френско модно списание „Ел“ — Бел. прев.) миналия месец — измънква мъжът мрачно и ми показва откъсната страница от списание.

При тези негови думи буквално замръзвам. „Ел — Декорасион“?!? Сигурно ме занася.

Не, не ме занася. Откъснатата страница наистина е от „Ел — Декорасион“ и на поместената на нея цветна снимка се вижда стая — напълно празна, с изключение на една торба за през рамо от чортова кожа, ниска дървена маса и дървена купа върху нея. Вторачвам се невярващо в снимката.

— Това точно тази купа ли е? — питам, като се старая да не издам вълнението си. — Тази, която държа ли?

И когато мъжът кимва, аз я стисвам още по-здраво. Не мога да повярвам! Държа в ръцете си предмет, заснет за „Ел — Декорасион“! Та това е страхотно! Изведнъж ме обзема чувството, че съм невероятно изискана и модно стилна — ще ми се да бях обута в бели ленени панталони и косата ми да е пригладена назад, също като Ясмин Льо Бон, както я помня от нейни снимки в „Ел“.

Случката само потвърждава, че наистина имам изключително добър вкус. Ами да, не я ли избрах аз тази купа — пардон, този ПРЕДМЕТ НА ИЗКУСТВОТО — измежду всички останали, при това съвсем сама?! Не го ли оцених веднага по достойнство? Вече си представям как ще променим интериора на хола в апартамента на Сузи, като го подчиним изцяло на стила на купата — в пастелни цветове и минималистично. Осемдесет лири! Нищо пари за такъв предмет на изкуството, чиито стил и стойност са вечни.

— Ще го взема — казвам решително и бръквам в чантата си за чековата книжка.

Същевременно си напомням, че да купуваш евтино всъщност е илюзорна спестовност. Много по-добре е да платиш малко повечко, но да направиш сериозна покупка — нещо, което ще ти е за цял живот. А тази дървена купа повече от очевидно е класика. Сузи ще бъде невероятно впечатлена.

Когато се прибираме вкъщи, мама влиза направо вътре, а аз оставам на алеята за коли и грижовно прехвърлям новата си класическа придобивка от нейната в моята кола.

— Беки! Каква изненада!

О, Боже! Мартин Уебстър, най-близкият ни съсед, се е привел над оградата — с лейка в ръката и широка дружелюбна усмивка на лицето. О, БОЖЕ! Не знам защо, но в присъствието на Мартин винаги се чувствам виновна.

Всъщност, знам защо. Защото съзнавам, че той винаги се е надянал, че като порасна ще се омъжа за Том, сина му. А пък аз не го направих. Историята на моята „връзка“ с Том е следната: той ме покани да изляза с него веднъж, когато и двамата бяхме шестнадесетгодишни, но аз му отказах, защото по онова време излизах с Адам Муур. И — Слава тебе, Господи! — това беше всичко. Защото ако трябва на бъда напълно откровена, по-скоро бих се омъжила за Мартин, отколкото за Том.

(С това съвсем не искам да кажа, че наистина бих искала да се омъжа за Мартин. Нито пък че харесвам по-възрастни мъже и други такива работи. Казах го просто така, за да стане по-ясно отношението ми към Том. Пък и Мартин си е щастливо женен.)

— Ооо, здравей! — възкликвам свръхентусиазирано. — Как си?

— Всички сме много добре — отвръща Мартин. — Чу ли, че Том си купи къща?

— Да — казвам. — В Рейгейт. Фантастично!

— Има две спални, баня, салон и открита кухня с трапезария към нея — рецитира Мартин. — И с шкафове от ламиниран дъб в кухнята.

— Ооо! — възкликвам. — Страхотно!

— Том е страхотно въодушевен — отбелязва Мартин. — Дженис! — изведнъж виква той през рамо. — Ела да видиш кой е тук!

Миг по-късно Дженис се появява на предната врата на къщата им с вечната си готварска престилка на цветчета.

— Беки! — възкликва тя. — Съвсем ти забравихме очите! Откога не си идвала!

О, Боже, сега пък започвам да изпитвам вина, че не посещавам родителите си по-често.

— Ами… — опитвам да се усмихна безгрижно… знаеш как е, ужасно съм заета в работата ми и разни такива.

— О, да, работата ти — казва Дженис, като ми отправя изпълнен с възхита поглед.

Незнайно защо, Дженис и Мартин са си набили в главите, че аз съм някакъв могъщ финансов гуру. Неведнъж съм се опитвала да им обясня, че това изобщо не отговаря на действителността, но колкото повече отричам, толкова по-нагоре ме издигат те във финансовата йерархия. Абсолютен параграф 22. Та сега те си мислят, че съм високопоставена И скромна.

Но пък, от друга страна, на кого му пука? Дори ми е доста забавно да се правя на финансов гений.

— Да, напоследък бяхме доста натоварени — пояснявам великодушно. — С това сливане на „ЕсБиДжи“ и „Рутланд“…

— Естествено — въздъхва Дженис благоговейно.

— О, щях да забравя — възкликва изведнъж Мартин. — Стой тук, Беки, ей сега се връщам.

И той изчезва към къщата им, преди да успея да кажа каквото и да било. Изведнъж двете с Дженис потъваме в неловко мълчание.

— Та значи… — започвам, без всъщност да знам как да продължа, — чух, че Том има шкафове от ламиниран дъб в кухнята!

Просто нищо друго не ми хрумна да кажа. Усмихвам се на Дженис и чакам да ми отговори нещо — да става разговор. Тя обаче се втренчва в мен и се усмихва до уши. Цялото й лице сякаш светва — и аз изведнъж осъзнавам, че съм направила огромна грешка. Не трябваше да споменавам проклетата нова къща на Том. Нито пък скапаните му кухненски шкафове. Щото сега Дженис явно си мисли, че тези негови ламинирани шкафове са ми взели акъла, нали така? И че сега, когато Том има собствена къща, аз изведнъж съм започнала да си падам по него.

— Кухнята е с ламиниран дъб и плочки от „Медитериниън“, тип средиземноморски интериор. Колебаехме се дали да бъдат от „Медитериниън“ или от „Фармхауз Куори“ и Том избра „Медитериниън“.

За миг ми минава през ума да кажа, че аз лично бих предпочела по-автентичния и топъл стил на „Фармхауз Куори“, но решавам, че ще прозвучи много дребнаво.

— Прелест — казвам. — И с две спални, така ли?

Какво ми става, за Бога?! Защо изобщо не я зарежа тази тема за проклетата му нова къща?

— Той настояваше за две спални — пояснява Дженис. — В края на краищата човек никога не знае, нали? — усмихва ми се Дженис лукаво и колкото и да е смешно, усещам, че започвам да се изчервявам. О, Боже, защо пък се изчервявам сега?! Толкова е глупаво! Това още повече ще я накара да си мисли, че си падам по Том. Сигурно вече си ни представя двамата да се гушкаме в някоя от двете скапани спални или пък да си готвим заедно вечеря в идиотската му средиземноморска кухня!

Трябва да кажа нещо! Би трябвало да й кажа: „Виж, Дженис, не си падам по Том. Намирам го за голям дългуч, пък и дъхът му мирише.“ Но как, за Бога, бих могла да кажа подобно нещо?!

— Е, предай му много поздрави и целувки от мен — чувам се да казвам вместо това.

— Непременно — отвръща ми тя и след кратка пауза пита: — Той има ли ти телефона в Лондон?

О, не, по дяволите!

— Мисля, че да — излъгвам светкавично, като се захилвам лъчезарно. — Пък и винаги може да ме открие тук, стига да пожелае.

Боже! Каквото и да кажа, всичко звучи ужасно двусмислено. Просто си представям как тя ще предаде на Том този наш разговор: „Тя разпитваше НАЙ-ПОДРОБНО за новата ти къща. И заръча да й се обадиш!“

Животът щеше да бъде сто пъти по-лесен, ако разговорите можеха да бъдат пренавивани обратно и изтривани — като видеозаписи. Или ако човек можеше да дава инструкции на събеседниците си да зачеркнат от паметта си онова, което току-що е казал — както се прави в съда: „Моля да бъде заличено от стенограмата всичко, казано във връзка с нови къщи и средиземноморски кухни.“

За щастие, точно в този момент Мартин се появява отново, стиснал някакъв лист хартия в ръка.

— Помислих си, че ще можеш да хвърлиш едно око на това тук — казва ми той. — Вече от петнадесет години имаме спестовен влог във „Флагстаф Лайф“ по тяхната програма за бонусно олихвяване. Сега обаче се чудим дали да не прехвърлим влога си към новата им програма за увеличаване на спестения капитал чрез инвестиране в цялостни проекти. Какво мислиш по въпроса?

Откъде да знам какво мисля?! За какво изобщо ми говори той? Май за някакви пенсионни планове. Пробягвам с поглед по формуляра, който ми е тикнал в ръцете, като се надявам, че го правя с внушителен вид на финансов експерт, и кимам многозначително.

— Да — проточвам най-сетне неопределено. — Е, струва ми се, че това е доста добра идея.

— В придружителното писмо от компанията, което получихме заедно с формуляра, се казва, че сигурно не бихме възразили да разполагаме с по-високи доходи, когато се пенсионираме — отбелязва Мартин. — И още, че по тази тяхна нова програма има гарантирана сума като основен пенсионен фонд.

— И че ако се прехвърлим към нея, ще ни изпратят като подарък голям стенен часовник с махало — вметва въодушевено Дженис. — Швейцарски.

— Ммм — отвръщам неангажиращо, забила поглед в фирмената заглавка на формуляра.

„Флагстаф Лайф“, „Флагстаф Лайф“, повтарям си мислено. Сигурна съм, че наскоро чух нещо за тях. Ама кои по-точно бяха „Флагстаф Лайф“? Ааа, да! Тяхно беше онова парти с шампанско в „Сохо Сохо“. Тогава Ели се отряза жестоко и заяви на Дейвид Селсбъри от „Таймс“, че го обича. Като се сетя сега — страхотен купон беше. Един от най-яките.

— Цениш ли ги като компания? — пита Мартин.

— Абсолютно — отговарям, — Имат много добра репутация в бранша.

— Ами добре тогава — казва Мартин видимо доволен. — В такъв случай мисля, че би трябвало да последваме съвета им. И да забогатеем.

— Бих казала, че колкото повече се забогатява, по-добре — заявявав с възможно най-професионално звучащ глас — Но все пак има и други мнения по въпроса.

— Е, какво пък — казва Мартин и хвърля поглед към Дженис. — Щом Беки мисли, че идеята е добра… да я послушаме.

— О, аз лично не бих се слушала! — обаждам се припряно.

— Чуй я само какви ги говори! — позасмива се Мартин, явно приел думите ми на шега. — И това ми било финансов експерт!

— Знаеш ли, Беки, Том си купува твоето списание от време на време — намесва се Дженис. — Не че сега му остават кой знае колко излишни пари, с ипотеката на къщата и всичко останало… Но той казва, че твоите статии са много добри! Казва, че…

— Колко мило! — прекъсвам я аз. — О, вижте, наистина трябва да тръгвам. Радвам се, че се видяхме. Много поздрави на Том!

Толкова бързам да се скрия в къщата, че си удрям с все сила коляното в рамката на вратата. После ми става някак кофти, че не съм се сбогувала с тях като хората. Но пък, от друга страна, няма защо да си кривя душата — ако чуя още една дума за проклетия Том и проклетата му къща, направо ще превъртя.

По времето обаче, когато се настаних пред телевизора, за да гледам тегленето на числата от националната лотария, вече бях забравила за тях. Вечерята с мама и татко беше много приятна — имахме пиле по провансалски от „Маркс енд Спенсър“ и бутилка марково розе, донесено от мен. А знам, че произходът на вкусното пиле по провансалски беше от „Маркс енд Спенсър“, защото аз самата неведнъж съм купувала точно такива пилета точно от там. Така че веднага разпознах и резенчетата домати, и маслините, и всичко. Мама, разбира се, упорито се преструва, че тя го е приготвила собственоръчно, по нейна специална рецепта.

Не ми е много ясно защо изобщо си дава труд да се преструва. Никой не поставя на въпрос произходът на пилето — особено като се има предвид, че на масата сме само аз и татко. Пък и е всеизвестно, че в нашата кухня не влизат сурови продукти. Тя е пълна с празни картонени и пластмасови кутии от пицарии и китайски ресторанти, а хладилникът е зареден дори не е полуфабрикати, а с готови за директна консумация храни — и това е, нищо друго. Въпреки очевидните доказателства за противното, мама обаче никога не си признава, че е купила напълно готово някое от ястията, сервирани на масата — дори когато ни поднася пая, примерно, затоплен в тавичката от дебело фолио, с която е бил донесен от супермаркета. И татко си изяждал поднесеното му парче пай, фарширано с пластмасови на вкус гъби и гарнирано с пореста, лепкава заливка, и с напълно сериозна физиономия възкликва: „Ммм, вълшебно си го приготвила, любима.“ А мама му се усмихва лъчезарно и изглежда ужасно доволна от себе си.

Тази вечер обаче тя ни поднася не пай в тавичка от фолио, а пиле по провансалски. (В името на справедливостта трябва да кажа, че то изглежда почти като домашно приготвено — само дето никой нормален човек не би рязал чушките на толкова фини ивички, когато си готви у дома, нали така? Ами да, хората обикновено имат да вършат далеч по-важни неща!) Както и да е, изядохме пилето на мама, почти допихме моето марково розе, хапнахме си за десерт от затопления във фурната готов щрудел и аз предложих — съвсем между другото — да седнем по семейному да погледаме телевизия. Поредният нетърпелив поглед към часовника в кухнята ми беше подсказал, че тегленето на националната лотария ще започне всеки момент. Още само няколко минути и животът ми ще се промени завинаги. О, Боже, изгарям от нетърпение!

За мое щастие родителите ми не са от хората, които обичат да обсъждат надълго и нашироко политиката или новите книги. Вече си бяхме обменили всички фамилни новини, бях им споделила това-онова за работата си, а те ми бяха разказали за ваканцията си на Корсика, така че темите ни за разговор се бяха поизчерпали. Включването на телевизора бе добре дошло и за трима ни.

И така, отправяме се вкупом към хола, настаняваме се на дивана, а татко включва монтираната в камината газова печка, имитираща жив огън, и пуска телевизора. Ето, най-сетне! Предаваната на живо програма с тегленето на националната лотария в пищните цветове на нашия „Текниколор“. Светлините в студиото блестят ярко и вълнуващо; водещият Дейл Уинтън си подхвърля закачки с тазвечершната си гостенка — Мартина Маккътчиън, която изпълнява ролята на Тифани от популярния сериал „Жителите на Ийст Енд“; — а присъстващите там зрители току подвикват и свиркат нетърпеливо. Стомахът ми се свива все повече и повече на топка, а сърцето ми бумти до пръсване. Само след броени минути топките в глобуса ще започнат да падат една след друга в улия. След броени минути ще бъда милионерка!

Облягам се привидно нехайно назад в дивана и се замислям какво ще направя, като спечеля. Имам предвид, в мига, когато спечеля. Дали ще изпищя от радост? Или ще се парализирам от щастие? Може би ще е добре да го запазя в тайна за двадесет и четири часа. Може би изобщо не бива да казвам НИКОГА и НА НИКОГО.

Тази нова мисъл определено ми допада страхотно. Ами да! Ще бъда таен милионер! Ще си разполагам спокойно с всичките пари, без да ми се налага да изживявам каквото и да било притеснение. А като ме питат как мога да си позволя да купувам толкова скъпи маркови тоалети, просто ще казвам, че работя извънредно. Точно така! И ще мога да преобразя живота на всичките си близки анонимно, като невидим ангел. Никой никога няма да разбере кой го е направил. Върхът!

Точно се опитвам да обмисля колко голяма къща мога да купя, без хората да заподозрат, че има нещо мътно, когато един глас от екрана ме стряска:

— Въпросът е към номер три.

Каквооо?

— Любимото ми животно е фламингото, защото е розово, пухкаво и има дълги крака.

Едно от трите момичета на екрана, седнали на високи кръгли столчета, откръстосва бавно и чувствено дългите си стройни крака и мъжката част от присъстващите в студиото зрители подлудява от иьзторг. Какво става, по дяволите? Защо гледаме „Среща на сляпо“?!

— Напоследък това предаване става все по-скучно и по-скучно, а преди беше толкова забавно — отбелязва мама.

— Наистина ли смяташ тази тъпотия за забавна? — възкликва невярващо баща ми.

— Татко, не може ли всъщност да се върнем на…

— Не казвам, че сега е забавно. Казах, че…

— Татко! — повтарям настойчиво, като се старая все пак гласът ми да не прозвучи панически. — Може ли да върнеш за малко на БиБиСи 1?

„Среща на сляпо“ изчезва и аз въздъхвам с облекчение. В следващия миг обаче на екрана цъфва мъж в делови костюм и с тревожен израз на лицето.

— В действителност — гъгне той припряно, — полицията не оцени факта, че свидетелите не бяха достатъчно…

— Татко!!

— Къде е телевизионният справочник? — пита баща ми нетърпеливо. — Не може да няма нещо по-стойностно за гледане от всички тези глупости.

— Има! Лотарията! — почти изпищявам аз. — Искам да гледам тегленето на лотарията!

— Защо ти е да гледаш тегленето на лотарията? Да не би да имаш билет?

Замълчавам за миг. Ако ще бъда таен милионер, не мога да разправям наляво и надясно, че съм си купила билет, нали така? Дори на собствените ми родители.

— Не! — отвръщам и за повече достоверност се изсмивам леко. — Просто искам да видя Мартина Маккътчиън.

За мое огромно облекчение татко връща на БиБиСи 1 — Тифани пее някаква песен. Отпускам се на дивана и поглеждам часовника си.

Много добре знам, разбира се, че шансът ми да спечеля не зависи от това дали ще гледам тегленето на числата или не. Но пък не искам да изпусна великия момент, нали така? Сигурно ще си помислите, че съм откачила, но имам чувството, че ако гледам тегленето, ще мога някак си да повлияя на топките. Ще съсредоточа цялата си мисловна енергия в погледа си, с който ще ги следя, докато се подмятат насам-натам в сферата, като мислено насочвам към улея моите числа. Все едно че подкрепям любимия си отбор. Отбор „1, 6, 9, 16, 23, 44“.

Само дето числата никога не излизат по ред.

Отбор „44, 1, 23, 6, 9, 16“. Или отбор „23, 6, 1…“.

Изведнъж в студиото избухват аплодисменти — Мартина Маккътчиън е завършила песента си. О, Боже! Ей сега ще се случи! Ей сега животът ми ще се промени!

— Лотарията е станала ужасно меркантилна, нали? — отбелязва мама в момента, когато Дейл Уинтън повежда Мартина към червения бутон за задвижване на сферата с топките. — Срамна работа, наистина.

— Какво искаш да кажеш с това, че е станала меркантилна! — веднага подхвърля войнствено татко.

— Ами навремето хората участваха в лотарията, защото искаха да подпомагат разни благотворителни дейности.

— Нищо подобно! Не ставай смешна! На никой изобщо не му пука за благотворителност. Всеки го прави заради себе си, заради себе си и само заради себе си! — Баща ми гневно махва с дистанционното към Дейл Уинтън и екранът угасва.

— Татко! — извиквам потресено аз.

— Значи смяташ, че благотворителността е глупост, така ли? — пита мама в настъпилата тишина.

— Не съм казал такова нещо — отвръща баща ми мрачно.

— Татко! Пусни телевизора! — изскърцвам със зъби аз. — Пус-ни те-ле-ви-зо-ра!! — повтарям и вече се готвя да му измъкна дистанцонното от ръката, когато той натиска копчето и екранът светва отново.

Втренчвам се в него и не мога да повярвам на очите си. Първата топка вече е паднала в улея. Числото е 44. Моето число 44!

— …се появи за последен път преди три седмици — довършва изречението си Дейл Уинтън. — А ето и втората топка… И това е 1!

Буквално се парализирам. Ето, случва се! Пред очите ми! Наистина печеля лотарията! АЗ ПЕЧЕЛЯ ПРОКЛЕТАТА ЛОТАРИЯ!

Сега, когато това наистина става, изведнъж ме обзема невероятно спокойствие. Сякаш винаги съм знаела, през целия си живот, че точно така ще стане. Седя притихнала на дивана и имам чувството, че гледам документален филм за самата себе си и Джоана Лъмли примерно чете текста: „Дълбоко в себе си Беки Блумууд винаги е знаела, че някой ден ще спечели джакпота от националната лотария. Но когато това наистина става, дори самата тя не е могла да предвиди, че…“

— А ето че излезе и още едно число от първата десетка. И това е 3!

Какво?! Умът ми се връща рязко към действителността и аз се втренчвам объркано в екрана. Има някаква грешка! Сигурно искат да кажат 23.

— А ето че излезе и числото 2. Печелившето число от миналата седмица.

Усещам, че се смразявам. Каквсг става, по дяволите?! Какви са тези числа?!

— О, ето още едно число от първата десетка! Числото 4! Доста популярно число — това е дванадесетата му поява през тази година. И накрая… Числото 5! Невероятно! То се пада за първи път! А сега, нека подредим излезлите числа по ред…

Не! Не може да е вярно! Сигурно има някаква грешка! Просто няма начин печелившите числа в това теглене да са 1, 2, 3, 4, 5, 44. Това изобщо не е лотарийна комбинация! Това е някаква… някаква… гадна шега.

Та нали аз печелех! Печелех, по дяволите!

— Гледайте, гледайте! — възкликва мама. — Абсолютно невероятно! 1, 2, 3, 4, 5, 44!

— Че какво му е невероятното? — веднага я срязва татко. — Комбинация като всяка друга.

— Не може да бъде! — настоява мама.

— Джейн, имаш ли изобщо някаква представа от законите на вероятността?

Мълчаливо ставам от дивана и излизам от хола в момента, когато от телевизора се разнася заключителната музикална тема на предаването. Влизам в кухнята, сядам на масата и заравям лице в ръцете си. Да си призная, чувствам се доста… меко казано, объркана. Бях толкова дълбоко убедена, че ще спечеля джакпота от националната лотария! Вече живеех в голяма къща и прекарвах ваканциите си на Барбадос, заедно с всичките си приятелки, и влизах нехайно в „Аньес Б.“, откъдето си купувах каквото ми душа иска… Всичко беше толкова реално!

А сега какво?! Седя в кухнята на родителите ми, не мога да си позволя и да помисля за ваканция, а на всичкото отгоре днес следобед дадох осемдесет лири за някаква дървена купа, която дори не ми харесва!

Безкрайно нещастна пускам котлона, вземам оставения върху шкафа брой на „Женски журнал“ и започвам да го прелиствам — но дори това не е в състояние да ме разведри. Всичко ми напомня за парите, които дължа. Може би татко е прав. Може би наистина „П. П.“ ще ми реши проблема. Да предположим, че… да предположим, че започна да ограничавам всичките си разходи, така че да пестя по шестдесет лири седмично. След сто седмици ще съм ги спестила тези шест хиляди, дето ги дължа.

Изведнъж в ума ми проблясва светлина. Шест хиляди! Хич не е зле, нали? А като се позамисли човек, сигурно не е чак пък толкова трудно да се спестяват по шестдесет лири седмично. Ами да, приблизително толкова ми струват две вечери на ресторант. Искам да кажа, няма да умра без тях, нали така?

Ами да! Ей Богу, точно така и ще направя! Ще спестявам по шестдесет лири седмично, всяка седмица без изключение. Може дори да си открия специална сметка, по която да ги внасям. Ще бъде направо фантастично! Ще имам пълен контрол над финансите си! А когато си изплатя всички дългове, просто ще продължа да спестявам. Ще ми стане навик да бъда пестелива. А после, в края на всяка година, ще влагам спестените средства в някой класически инвеститорски проект с доказана стойност — например в костюм на Армани. Или на Кристиан Диор. В нещо наистина шик.

„От понеделник започвам“, мисля си развълнувано, като сипвам ентусиазирано в чашата си няколко лъжички шоколад на прах „Овалтайн“. Знам какво ще направя — изобщо НИЩО няма да харча. Ще спестявам всичките си пари и ще забогатея. Страхотно!