Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Седемнадесет

Никога преди не съм бачкала толкова яко по написването на някоя статия.

Но пък и никога преди не ми се е налагало да се вмествам в толкова кратък срок. В „Успешно спестяване“ разполагаме с цял месец, за да си предадем материала за броя — и непрекъснато мрънкаме, че времето не ни стига. Затова и когато Ерик Форман ме попита „Можеш ли да го напишеш до утре?“, отначало си помислих, че се шегува и му отговорих почти през смях „Да, разбира се!“ За малко да добавя закачливо „Всъщност, след пет минути ще ти го пусна по факса!“, но съвсем навреме си прехапах езика. Защото в същия миг осъзнах, че той говори напълно сериозно. Напълно сериозно!!

Така че рано-рано на другата сутрин се озовавам при Мартин и Дженис с бележник и диктофон, за да запиша съвсем точно цялата информация във връзка с техните спестявания и инвестиции, като същевременно — по съвет на Ерик — се опитвам да им изкопча колкото се може по-сърцераздирателни подробности.

— Трябва да събудиш интерес към човешките съдби — беше ми казал той по телефона предната вечер. — Нямаме нужда от скучни финансови репортажи. Накарай ни да изпитаме състрадание към тях. Разплачи ни. Обикновени трудови хорица, които са си въобразявали, че могат да разчитат на дребните си спестявания за старини. И най-безскрупулно са били ограбени от тлъстите финансови плъхове. Къде живеят и какво представлява домът им?

— Ъъъ… Самостоятелна двуетажна къща в Съри… с четири спални и с…

— Това в никакъв случай не го пиши, за Бога! — бе изгърмял гласът на Ерик в ухото ми. — Искам почтени, бедни и горди хорица. Никога не са взели и пени от държавата. Цял живот са се трудили здравата и са разчитали само на себе си. Спестявали са, за да не опират до социални помощи и на старини. Поверили са парите си на уж заслужаваща доверие финансова институция. Която обаче им се е изплюла в лицето. — Той бе замълчал за миг, а долитащите откъм слушалката звуци ме накараха да си представя, че си чисти зъбите с нокът. — Такъв тип материал ми трябва. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш?

— Ами… ъъъ… да! Разбира се! — измънках почти уверено аз.

„О, Боже! — бях си помислили, оставяйки слушалката. — О, Боже, в какво се забърквам!“

Сега вече е твърде късно да бия отбой. Ето защо направих всичко възможно да убедя Дженис и Мартин, че няма нищо лошо в това историята им да се появи в „Дейли Уорлд“. (Добре де, ясно ми е, че „Дейли Уорлд“ не е от класата на „Файнаншъл Таймс“. Нито дори на обикновения „Таймс“. Но пък, от друга страна, напомних им аз, можеше да бъде и далеч по-лошо — можеше да бъде „Сън“, където да бъдат сбутани между снимките на някоя топлес манекенка и на Виктория „Пош Спайс“ Бекъм, нали така?)

За мой късмет те двамата явно са толкова зашеметени от усилията, които полагам заради тях, че, изглежда, изобщо не им пука в кой вестник ще излезе статията ми. А когато им казвам, че по обяд от Лондон ще пристигне фотограф, за да ги снима, реагират така, сякаш самата Кралица на Великобритания ще им окаже честта да ги посети.

— Господи, косата ми! — възкликва Дженис, като се оглежда критично в огледалото. — Ще има ли време да извикам Морийн да ми я пооправи?

— Твърдо не — заявявам категорично, но веднага бързам да добавя: — Прическата ти е прелестна, наистина. Пък и от вестника искат да изглеждате колкото се може по-естествено и непринудено. Почтени, обикновени хора… каквито сте си.

Оглеждам дневната, за да подбера някои „по-сърцераздирателни“ детайли, които да включа в статията си.

— Трябва да се обадя на Филис! — възкликва Дженис. — Няма да повярва на ушите си, като й кажа!

— Да си бил случайно професионален войник или нещо подобно? — питам замислено Мартин. — Или… или… пожарникар примерно? Изобщо… нали разбираш… преди да станеш търговски пътник?

— Май не, Беки — отговаря Мартин и сбърчва чело, нажален, че му се налага да ме разочарова. — Бил съм само в организацията „Млади кадети“ в училище.

— Ммм, чудесно — възкликвам. — Това също ще ми свърши работа.

— Фотокопирах ти всички документи, с които разполагаме — казва ми Мартин. — Цялата тази бумащина. Не знам дали ще ти е от полза, но…

— О, благодаря — поемам купчината листове, които ми подава. — Ще ги прегледам най-внимателно.

— Дженис? — питам уж между другото аз. — Добре ли си? Да не ти е зле… или нещо подобно?

— Малко съм нервна, да си призная — казва тя, като отклонява за миг поглед от огледалото. — Така е всеки път, като ме снимат.

— Е, мисля, че събрах достатъчно материал — казвам, като изключвам диктофона и ставам. — Вероятно ще се наложи МЪНИЧКО да попроменя нещата от записа, за да стане историята по-четивна. Не възразявате, нали?

— Не, разбира се! — възкликва Дженис. — Пиши, както сметнеш за добре, Беки! Имаме ти пълно доверие.

— Какво следва сега? — пита Мартин.

— Отивам да се обадя и да поговоря с хората от „Флагстаф Лайф“ — обяснявам му аз. — Да изслушам защитата, един вид.

— Защита ли? Каква защита?! — възмущава се Мартин. — Нищо не може да оправдае начина, по който постъпиха с нас!

— Знам — казвам и му се усмихвам широко. — Точно за това става дума.

Връщам се вкъщи и се качвам в стаята си с щастливото усещане за прилив на адреналин. Остава ми само да си осигуря някакъв цитат от страна на „Флагстаф Лайф“ и мога да започна да пиша. Нямам много време — най-късно до два следобед трябва да съм написала материала си, за да може да излезе в утрешния брой. Господи, колко вълнуващо! Защо ли никога преди не съм смятала работата си за интересна и вълнуваща?

Грабвам телефона и набирам номера на „Флагстаф Лайф“ — само за да изслушам запис на студен женски глас, който ме уведомява, че всички журналистически въпроси трябва да бъдат отправяни към наетата външна фирма за връзки с обществеността, на телефон… Номерът ми звучи някак смътно познато. Замислям се за миг, после бързо го набирам.

— „Брандън Къмюникейшънс“, добър ден — отговаря ми мелодичен женски глас.

О, Боже, ами да, разбира се! Изведнъж ми прималява. Когато чувам името Брандън, имам чувството, че някой най-неочаквано ме удря е юмрук в слънчевия сплит. Напълно бях забравила Люк Брандън. Да си призная, напълно бях забравила абсолютно целия си живот в Лондон. Пък и честно, нямам никакво желание да си ги припомням.

Добре де, не е задължително да говоря лично с него, нали така?

— Здравейте — казвам в слушалката. — Обажда се Ребека Блумууд от… ъъъ… Бих искала да уточня някои неща във връзка с „Флагстаф Лайф“.

— Момент да проверя… — отговаря момичето. — Да, банката е клиент на Люк Брандън. Ще ви свържа с неговата асистентка.

Преди да успея да кажа каквото и да било, чувам в слушалката мелодийката, която ти пускат, докато те прехвърлят насам-натам по линиите.

О, Боже!

О, БОЖЕ! Не, не мога да го направя! Не съм в състояние да говоря с Люк Брандън. Листът, на който съм нахвърляла въпросите си, е пред очите ми, но не мога и думичка да прочета. Отново изпитвам безкрайното унижение, което изживях в „Хародс“. Пак се присвивам от болка, както и тогава, когато чух снизходителния тон на гласа му и осъзнах какво мнение има за мен — че служа за посмешище; че съм едно голямо нищо.

„Вземи се в ръце, Ребека! — казвам си твърдо. — МОЖЕШ да го направиш!“ Добре де, мога да го направя. Ще говоря сухо и делово, ще си задам въпросите и…

— Ребека! — долита женски глас откъм слушалката. — Как си? Алиша е на телефона.

— О! — възкликвам изненадано. — Мислех, че ще мога да поговоря с Люк. Става дума за „Флагстаф Лайф“.

— Да, разбирам — отвръща сухо и делово Алиша. — Но Люк Брандън е изключително зает човек. Убедена съм, че и аз ще мога да отговоря на всичките ти въпроси.

— Ами добре тогава — казвам и замълчавам за миг. После питам: — Но „Флагстаф Лайф“ не е ваш клиент, нали?

— Смятам, че в случая това е без значение — позасмива се Алиша. — Какво те интересува по-точно?

— Момент — казвам и поглеждам в листа пред мен: — Интересува ме дали „Флагстаф Лайф“ съзнателно са използвали в свой интерес стратегията да приканят инвеститорите да прехвърлят спестяванията си от печелившия фонд в друг, новосъздаден и непечеливш, буквално дни преди официалното оповестяване на сделката? Знаеш, предполагам, че поради това някои хора са изгубили страшно много.

— Ясно… — казва Алиша. — Благодаря, Камила. За мен с пушена сьомга и маруля.

— Какво? — питам неразбиращо.

— Извинявай, да, слушам те — отговаря Алиша. — Записах си въпроса ти… Боя се, че ще трябва да ти звънна по-късно, за да ти отговоря на него.

— Разбирам, но трябва да получа отговор колкото се може по-скоро! — казвам. — След два часа трябва да предам материала си.

— Ясно — отговаря Алиша. После гласът й изведнъж зазвучава приглушено: — Не, пушена сьомга. Добре тогава, пиле по китайски. Да. — И отново я чувам ясно: — Някакви други въпроси, Ребека? Знаеш ли какво, най-добре ще е да ти изпратя новия ни пакет с материали за пресата. Там повече от сигурно ще откриеш каквото те интересува. Или пък ни изпрати по факса въпросите си.

— Чудесно. Точно така и ще направя — отговарям остро и трясвам слушалката.

Миг-два оставам загледана право пред себе си, а ушите ми жужат от рязко настъпилата тишина. Тъпа високомерна крава! Дори не си дава труда да приеме въпросите ми насериозно.

Постепенно осъзнавам, че всъщност всеки път, когато съм се обаждала в офисите за връзки с обществеността, отношението към мен винаги е било като това на Алиша. Никой никога не си е давал труда незабавно да отговори на въпросите ми, нали така? Карали са ме да чакам, обещавали са да ми се обадят и… нищо. Досега никога не съм се дразнила от подобно отношение — дори ми харесваше да вися на телефона и да слушам различните мелодии, които ти включват, докато чакаш (при всички положения ми се струваше по-интересно, отколкото пряката ми работа). И никога преди не ми е пукало дали хората ме възприемат насериозно или не.

Днес обаче ми пука! Захванала съм се с нещо ЗНАЧИМО и ИСКАМ да ме възприемат насериозно!

„Ще й покажа аз на нея на какво съм способна!“, мисля си обзета от ярост. На всички ще им покажа на какво съм способна! Включително и на Люк Брандън. Ще им покажа, че с мен, Ребека Блумууд, шега не бива!

Решително измъквам от калъфа й пишещата машина на татко. Пъхвам лист хартия, включвам диктофона, поемам си дълбоко дъх, стисвам зъби и започвам да пиша.