Тайното оръжие на агресията (Подривната дейност на САЩ срещу СССР)

В търсене на малодушни о податливи

През изминалото десетилетие въпреки бурното развитие на техническите и другите средства за разкриване на отбранителната мощ на Съветския съюз американското разузнаване не само че не отслаби, а обратното — засили усилията си в главната и най-трудна за него насока — в търсенето на кадри за сигурна агентура в съветската страна. Съвременните схващания на американците за агентурното разузнаване са изразени в множество печатни трудове. "Самият факт, че едната страна пази някаква тайна — пише Ладислас Фараго в книгата си "Война на умовете", — поражда необходимостта другата страна да я научи. Това е и основната задача на шпионажа."[163]

Под този извод са готови да се подпишат всички ръководители на ЦРУ, все едно дали са дошли в Ленгли със сегашния републикански екип на Белия дом или със стопаните от Демократическата партия.

Агентурата — решаващ метод за проникване в чуждите тайни

В практиката на "разузнавателната общност" на САЩ агентурната информация се смята за незаменима. Агентурният метод, т.е. вербуването на агент на място или вкарването му отвън, си остава решаващо средство за преодоляване на преградите, издигани от държавите за защита на националните интереси. "По пътя на получаването на най-важните сведения пише Шърман Кент, като обосновава теоретично значението на разузнавателната дейност за САЩ — често има трудно преодолими пречки. Те умишлено се създават от другите страни и за да бъдат преодолени, са нужни такива методи, които много често не са познати на обикновения човек. Тези методи се състоят в получаването на сведения по нелегални пътища."[164]

Настояването за активно търсене на агентурни източници на информация, което се отнася за цялата "разузнавателна общност", е адресирано преди всичко към ЦРУ. Както твърдят американските автори, появата на нови средства в арсенала на разузнаването на САЩ само е разтоварила системата на агентурно получаване на сведенията от задачите, които могат да се решат по други начини. Така ориентацията му става по-строга и по-точна, вниманието му се насочва към главните насоки, определяни съобразно развитието на военноикономическия потенциал на социалистическите държави. Смята се, че дори в случаите, когато с помощта на технически средства, визуално наблюдение и използване на открити източници разузнаването дава достатъчно задоволителни резултати, това в най-добрия случай само ще помогне да се разкрият военните и икономическите възможности на държавата. А агентурният метод позволява да се разкрият намеренията и конкретните й планове.

В книгата си "Кратък курс по тайна война" добре осведоменият по въпросите на американското разузнаване автор, подписващ се с псевдонима Ч. Феликс, пише по този повод: "Информацията за противника включва данни и за възможностите и намеренията му… При което е важно да се знаят намеренията, тъй като от тях произтичат действията. Но да се установят намеренията е толкова трудно, че основната задача на дипломацията се свежда просто до издигането на най-вероятните хипотези. Тайните операции имат за цел да подкрепят предположенията с конкретни факти."[165]

Историческият опит от борбата с подривната дейност на разузнаванията показва, че за да действуват на територията на СССР, те винаги са използвали и продължават да използват тайна агентура. Според американските специалисти именно това създава най-реални предпоставки за проникване във внимателно пазените тайни на съветската страна.

Неслучайно Алън Дълес изтъква, че "тайното събиране на информация (шпионажът) трябва да си остане основният вид разузнавателна дейност"[166].

Много факти от практиката на ЦРУ ни убеждават, че това е точно така.

На 30 ноември 1978г. членът на Камарата на представителите Самюъл С. Стратьн се обръща към ЦРУ с открито писмо, в което изразява загриженост, че Съединените щати били събирали разузнавателна информация "едва ли не само с технически средства и отделят малко внимание на класическия вид тайна дейност — агентурното разузнаване"[167].

Тогавашният директор на ЦРУ адмирал Стансфийлд Търнър, принуден преди това да съкрати временно апарата на Дирекцията за тайни операции поради настръхването на общественото мнение в САЩ след разобличаването на престъпната намеса на ЦРУ във вътрешните работи на други страни, побърза да успокои конгресмена. В отговора си, поместен във вестник "Ню Йорк таймс", той пише: "Уверявам Ви, че това мнение е погрешно… Когато докладвах на Конгреса, че трябва да се направят съкращения в Дирекцията за тайни операции, заявих: "Днес този орган ни е нужен не по-малко от вчера. Макар че съвременните технически средства ни позволяват да разширим събирането на разузнавателни данни, те само допълват, но не заменят агентурните източници. Само с помощта на агентурните средства може да се получи представа за мотивите и намеренията, за мислите и плановете на потенциалния противник.""[168]

През 1979г. в Камарата на представителите на Конгреса на САЩ отново започват разисквания относно необходимостта or активизиране на агентурното разузнаване. Милитаристичните кръгове настояват вашингтонските стратези да бъдат обезпечени с най-точните и най-нови шпионски данни за военната и икономическа мощ на другите държави.

"… За съжаление през последните години се отделяше твърде много внимание на техническите средства за събиране на информация — заявява членът на Камарата на представителите С. Брумфийлд. — Страхувам се, че ние твърде много вярвахме, че с помощта на най-новите технически постижения сега ще можем да разберем всичко за нашия потенциален противник."[169] Някои от тези технически "чудеса", продължава той, наистина могат да направят много, но засега още не е измислена такава камера, която да може да фотографира плановете, които зреят в ума на ръководителите на социалистическите държави.

"Много хора днес се интересуват от въпроса, защо отстъпихме толкова много от позициите си в агентурното разузнаване. Ние несъмнено надценихме много ролята на техническите средства за разузнаване. Тук обаче има значение и фактът, че честите случаи на разобличаване на агенти, които работят тайно за нашата "разузнавателна общност", се отразяват крайно отрицателно върху активността на разузнавателните служби на САЩ"[170] — принуден е да признае американският конгресмен.

Той ненапразно скърби, тъй като не е далеч от истината. През последните години органите за държавна сигурност в СССР пресякоха много от опитите на разузнавателните центрове на САЩ да внедрят своя агентура, разобличаваха я своевременно и я обезвреждаха.

Много американски разузнавачи бяха заловени на местопрестъплението, когато провеждаха шпионски операции, и бяха изгонени от Съветския съюз. През януари 1982г. вестник "Правда" съобщи някои от тези факти. Например аташето от посолството на САЩ в Москва Кели и жена му — кадрови сътрудници на ЦРУ, са заловени в момента, когато поставят в скривалище инструкции на центъра за агентите на американското разузнаване Каноян и Григорян.

През лятото на 1977г. за шпионска дейност от СССР беше изгонена аташето от посолството на САЩ Марта Питърсън… На 15 юли, ярко облечена, тя отива с кола до кино "Русия", където показват нов филм, но не влиза на прожекцията. Спряла автомобила на безлюдно и слабо осветено място, тя бързо се преоблича и се появява на улицата в скромен черен пуловер и панталон. Без да бърза, тя се приближава към автобусната спирка и в последния момент се качва в потеглящия автобус. След като минава два квартала, тя пак така внимателно се прекачва на тролейбуса, а след известно време се прехвърля на метрото. Тук Питърсън прибягва по доста разпространения сред американските разузнавачи метод, наречен от тях "откъсване от опашката". Качила се в последния вагон, тя скача от него в момента, когато вратите започват да се затварят. След това минава от другата страна на перона и се качва на влака, който отива в обратна посока. На една от спирките Питърсън излиза от метрото и с такси отива в района Лужники, като минава през целия град.

Ако се съди по по-нататъшните действия на Питърсън, тя е била съвсем сигурна, че е успяла да изпълни указанието, дадено навремето от директора на ЦРУ адмирал Стансфийлд Търнър на "най-добрите разузнавачи". "Агентурното разузнаване — казва адмиралът — не е точна наука и успехът тук в значителна степен зависи от мъжеството и изобретателността на оперативните работници."[171]

"Изобретателността" на Марта Питърсън обаче не успява да я предпази от провал. Задържана е, когато слага под арката на един мост контейнер с шпионски материали, предназначени за американския агент Огородников, разобличен малко преди това от органите за държавна сигурност. При това аташето показва необикновени способности в използването на карате и неприлични думи.

В контейнера са намерени фототехника, съветски пари, злато, списък на въпросите, по които трябва да се събира шпионска информация, и дори ампули с отрова.

Министерството на външните работи на СССР връчи на посланика на САЩ Туун протестна нота, в която по-специално се казва:

"На 15 юли т.г. съветските компетентни органи задържаха на местопрестъплението при провеждането на шпионска операция — в момента, когато използва скривалище — аташето от посолството на САЩ в Москва Марта Д. Питърсън. При задържането в нея беше намерена портативна радиоапаратура. Контейнерът беше отворен по време на официалното разследване, проведено в присъствието на съветник при посолството на САЩ. В него имаше шпионски инструкции, миниатюрна фотоапаратура, различни скъпоценни изделия, голяма сума съветски пари, два резервоара с отрова и специална инструкция за ползването й.

Съвсем ясно е, че американските специални служби развиват активна подривна дейност на територията на Съветския съюз, като за целта използват и дипломатическо прикритие в лицето на посолството на САЩ и не се спират пред никакви средства, та дори и пред отровата.

Министерството решително протестира и обявява сътрудничката на посолството М. Питърсън за персона нон грата.

Същевременно министерството обръща внимание на посолството, че както личи от предварителното разследване, проведено от компетентните органи, в това дело са замесени и първият секретар при посолството Р. Фултън, и сътрудниците на Държавния департамент на САЩ С. Карпович и Дж. Грюнер. Известно е, че това не е единственият случай, когато американски дипломати се занимават с дейност, несъвместима с официалния им статут.

Министерството настоява американската страна да вземе ефикасни мерки за прекратяване на подобна дейност, която направо противоречи на задачата за развитие на конструктивни отношения между нашите страни."[172]

Любопитни са обясненията, които посланикът на САЩ Туун дава в Министерството на външните работи на СССР относно другите американски длъжностни лица, замесени в тази шпионска операция. "Що се отнася до другите лица, споменати от вас — заявява той, — те не са ми известни. Не познавам сътрудници на Държавния департамент с такива фамилии." Накратко казано, опитвайки се да разграничи Държавния департамент от провалилите се разузнавачи, посланикът иска да даде да се разбере, че и Фултън, и Карпович, и Грюнер спадат към друго ведомство и той не носи отговорност за действията им, въпреки че във входните визи на Карпович и Грюнер се посочва, че са сътрудници на Държавния департамент и "са пристигнали в СССР за консултации с посолството".

Наскоро беше заловена на местопрестъплението още една шпионска двойка — Винсент и Беки Крокет. И отново американският консул бе принуден да спасява от беда провалилите се разузнавачи, представили се за дипломати. Те са имали за задача да осъществят конспиративна връзка с агента на ЦРУ Филатов, завербуван, когато е бил в чужбина.

От разобличените агенти на ЦРУ и от заловените на местопрестъплението американски разузнавачи са конфискувани голямо количество различно шпионско снаряжение и материали: миниатюрни фотоапарати — във вид на запалки и химикалки за снимане на документи — и радиоприемници; шифри и кодове; инструкции за свръзка и задачи от ЦРУ за събиране и предаване в центъра на секретна информация; пистолети, изхвърлящи нервнопаралитичен газ; ампули със смъртоносна отрова — цианкалий. Както показва разследването, цялото това снаряжение се доставя в съветската страна по каналите на дипломатическите представителства на САЩ.

"Технология" на вербовъчната работа на ЦРУ

Авторите на американските публикации, които изследват дейността на "разузнавателната общност", постоянно подчертават, че един от най-трудните проблеми, с които винаги са се сблъсквали Съединените щати при организирането на агентурното разузнаване срещу социалистическите страни и особено срещу Съветския съюз, е бил подборът на нужните хора и обработването им, за да бъдат склонени за тайно сътрудничество. Те се мъчат да разрешат този проблем, откакто съществува съветската държава. С победата на социализма в СССР буржоазните разузнавания се лишиха от социалната база за подривната си дейност в съветската страна. Ликвидирането на експлоататорските класи и укрепването на морално-политическото единство на съветския народ, както е известно, значително ограничиха възможността за вербовъчна работа и усложниха внедряването на агентура. Обединените усилия на американското разузнаване и на всевъзможните емигрантски националистически организации, поддържани от самото правителство на САЩ и целещи да създадат в чужбина след войната "нова емиграция" и по такъв начин — дълговременна антисъветска база за вербуване на агентура, не дават желаните резултати. Пред американското разузнаване отново стои остро проблемът за търсене на необходимите хора и то не пропуска нито една възможност. Репатрирането на бивши военнослужещи или на представители на националностите, напуснали още в царско време Русия (по-точно, потомците им), или завръщането на децата на бели емигранти винаги е повод да се правят опити за тайно проникване в съветската страна. От такива позиции американското разузнаване разглежда и естествения процес на развитието на научните, обществените, културните, търговските и другите контакти на Съветския съюз и другите социалистически страни с капиталистическия свят. И то с всички сили се стреми да се включи в този благотворен процес с престъпните си цели. Американските разузнавателни служби например внимателно проучват съветските граждани, които заминават в чужбина: членове на различни делегации, туристи, специалисти в дългосрочна командировка и накрая персонала на съветските дипломатически представителства, както и личния състав на съветските войски, дислоцирани извън СССР. Съветските граждани в чужбина се следят постоянно, като се правят опити да им се оказва идеологическо влияние, да бъдат убедени да не се връщат в родината и вербувани като тайни агенти. За целта се укрепват подразделенията на американското разузнаване, които се занимават с работа срещу съветските граждани. Например за три години, от октомври 1977г., значително са засилени контраразузнавателните подразделения на ФБР, броят на чиито сътрудници е нараснал на 448 души, а финансовите средства — на 16,5 млн. долара годишно.

През 1977г. в САЩ излезе книгата "Тайните операции на ЦРУ", чийто автор Хари Розицки през 1970г. е подал оставка след 25 години работа в американското разузнаване. Розицки, който в ЦРУ години наред ръководи отдела, занимаващ се с планирането и извършването на тайните операции срещу Съветския съюз, твърди, че от края на 1940г. ведомството на "плаща и кинжала" съсредоточава по-голямата част от оперативните си ресурси за проучване и обработка на намиращите се в САЩ и в другите капиталистически страни съветски граждани, някои от които по мнението на американското разузнаване потенциално са ценен източник на информация, а други от негова гледна точка са уязвими в лично отношение.

Както е известно, след редицата провокации, извършени през тези години от американските власти спрямо съветски граждани, Министерството на външните работи на СССР решително протестира срещу подобни действия. Както често става в Америка и досега, всички обвинения решително се отхвърлят като безпочвени. В действителност, както признава сега Розицки, тези провокации са работа на ЦРУ. "Най-простият и най-нерезултатният метод на вербуване от ЦРУ през онези години — пише той — беше директното предложение за тайно сътрудничество с нас, като това често се предлагаше на някого, за когото не знаехме почти нищо." Той си спомня и за така наречения метод на "петцентовата монета". Сътрудник на ЦРУ звъни по телефона на служител от съветско представителство, когото дори не познава, и, както се казва, право в лицето му предлага да работи за американското разузнаване. Ако русинът не затвори веднага телефона, отсреща успяват да му направят предложение за "услуга", като му обещават голяма сума и бързат да си уговорят среща на безопасно място. Обикновено, оплаква се Розицки, русите отговаряха с категоричен отказ, а понякога и ругаеха.

Ако телефонните позвънявания, както смята Розицки, са своеобразна "игра", другите методи имат по-настойчив и траен характер. Той дава два примера за илюстрация.

Сътрудникът на ЦРУ, който планира вербовъчно мероприятие, както изглежда, е обмислил сценария във всички подробности. Изпреварвайки малко нещата, Ро-зицки уверява, че случаят е толкова поучителен, че би могъл да послужи не само за архива, но и на другите оперативни работници в Ленгли.

"Аз с голям интерес прочетох отчета за операцията и разбрах, че сътрудникът, привлечен за изпълнението й, е срещнал човек с рядко силен характер — пише Розицки. — Разказът му ми прозвуча като доказателство за съветския патриотизъм, който много хора на Запад направо подценяват. Струва си историята да бъде преразказана."[173]

Аташе от съветското посолство в една европейска страна привлича вниманието на ЦРУ с това, че за цяла година пребиваване в чужбина не е завързал нито едно познанство. Той е ерген над четиридесетте. Нито един от многото и, както изглежда, добре обмислени опити на сътрудника на ЦРУ да се срещне и да влезе в контакт с него не успява. Всичко, което се знае за него, са само данните, записани в паспорта. Няколко седмици, преди да изтече срокът на пребиваването на аташето в страната, става ясно, че той е запланувал да се върне у дома с влак. Тъй като знае, номера на влака и вагона, ЦРУ настанява в съседния вагон свой сътрудник, който свободно владее руски език.

Преди границата с Австрия в купето на аташето чукат митничарите и граничарите, които проверяват документите и багажа, и си отиват. След няколко минути на вратата отново се почуква. На прага стои непознат, който поздравява учтиво и казва на руски: "Искам да ви кажа няколко думи. Не се безпокойте, моля!" Докато влакът се движи по австрийска територия, в купето разговорът продължава два часа.

"Това е бил — съобщава по-нататък Розицки — много откровен разговор. Сътрудникът на ЦРУ е предложил на аташето да работи за САЩ, веднага след като се върне у дома. В беседата той умело е използвал аргументи като опасността от война, поставените на карта човешки ценности, високите идеали на западните съюзници."

Убеждавайки съветския дипломат, че бъдещето му (в Съветския съюз — бел.авт.) е несигурно, сътрудникът на ЦРУ рисувал картината на "хубавия" живот на Запад след изпълнението на задачата. Реакцията на съветския аташе била обезоръжаваща…

Той спокойно благодарил на посетителя за вниманието към скромната му особа, помълчал, а след това казал, че едва ли може да бъде полезен на американското разузнаване. "Искам — добавил той — да ме разберете правилно… Аз съм роден в едно малко селце. Баща ми беше слабограмотен човек. Живеехме много скромно, задоволявахме се с това, което осигуряваше на семейството работата на баща ми — кантонер на жп линия… Когато дойдоха немците, аз избягах в гората при партизаните. Тогава бях още момче и лесно успявах, без да ме заподозрат фашистите, под носа им да изпълнявам ролята на свръзка между партизанския отряд и местното население, осигуряващо му продоволствие. След края на войната бях представен за правителствена награда… Работех много и същевременно учех. След като завърших политехническия институт, бях назначен в Министерството на отбраната, където работих години наред, преди да бъда изпратен в задгранична командировка… Повярвайте, не бих искал да прозвучи високопарно, но всичко, което съм постигнал в живота, дължа на своята страна. Надявам се, че ме разбирате. Благодарение на грижите на моята страна и на партията аз можах да получа образование. Благодарение на доверието им отидох в чужбина. А сега след всичко това да ги предам?" Съветският аташе казал всичко, което искал, и на вербовчика от ЦРУ не му останало нищо друго, освен да си отиде.

В друг случай обект на вербовъчна операция е "съветски дипломат с висок ранг", когото ЦРУ дебнело през цялото време на пребиваването му в чужбина. Според американските вербовчици съветският дипломат бил уязвим в известен смисъл: струвало им се, че на него му допадал западният начин на живот, не бил безразличен към жените, положението му в министерството в родината според някои наблюдения изглеждало неясно. Независимо че той участвувал активно в живота на дипломатическия корпус, ЦРУ така и не успяло да намери пряк достъп до него. Няколкото косвени опита не давали резултат: той не отговорил на нито едно от изпратените му писма, оставил без внимание посланието, предадено му чрез един чужд дипломат, не реагирал на телефонните обаждания с предложение за среща. Дипломатът очевидно разбирал, че го преследват.

След изтичането на срока за пребиваването му в страната той се отправил към дома с влак. Двама сътрудници на ЦРУ тръгнали по същия маршрут. Направили са два опита да разговарят с него, първия път — в купето, а втория — във вагон-ресторанта. И двата се оказали безрезултатни.

Последната спирка на контролираната от САЩ територия била Западен Берлин. Тъй като видели, че намерението им се проваля, сътрудниците на ЦРУ решили да направят последен опит, който им се струвал изобретателен. Те скочили от влака, по който вече се движел паспортният контрол, и намерили голям рекламен плакат. На обратната му страна направили надпис с големи букви, донесли го до самата линия, на която, готов за заминаване, стоял влакът, и го сложили до прозореца на купето на съветския дипломат.

Те изчакали дипломатът да погледне към перона и веднага обърнали плаката обратно, където било написано: "Вие сте в беда. Елате с нас." Той видял надписа и, разбрал простия трик, се изсмял в лицето на своите злополучни вербовчици.[174]

Разказвайки за минали времена, Розицки споменава съветския военнослужещ, някой си "майор Б.", когото ЦРУ успяло да склони за тайно сътрудничество и на когото възлагало големи надежди. Като съобщава със съжаление за разобличаването на "майор Б." от органите за сигурност, Розицки потвърждава пълното участие в тази работа на един американски дипломат. Последният е бил кадрови сътрудник на ЦРУ и е играел ролята на свръзка (навремето въпреки преките улики правителството на САЩ упорито отричаше, че той е от разузнаването).

В съветския печат от време на време се съобщава, че органите за държавна сигурност са разкрили и обезвредили американски тайни агенти измежду съветските граждани. Тези факти не са много, но за съжаление все още съществуват.

"Разбира се, дори през периода на формирането на нови, комунистически отношения — отбелязва Юрий Владимирович Андропов през 1967г. — може да се намерят отделни екземпляри, които по едни или други причини от личен характер или под влияние на вражеската пропаганда от чужбина стават благоприятен обект за чуждото разузнаване."[175]

Американското разузнаване проявява голям интерес към малките слабости на човека, попаднал в зрителното му поле, и се мъчи да използва недостатъците или пороците му, да го заблуди, да го изплаши, използва, както пише западногерманският експерт Й. Йостен, подкуп, шантаж и дори физически и душевни изтезания, за да накара изглеждащия подходящ човек да стане предател.

За никого не е удоволствие да се рови в дребните души на предателите. Но случаите на предателство, макар и редки, са поучителни. Може да се съди какъв човешки материал използва вражеското разузнаване за вербуване, как се организира самото вербуване и как си правят сметките при подбора на хората специалните служби на империалистическите държави. Ще стане дума за един офицер, служил в съветските войски в чужбина. Преди няколко години Военната колегия на Върховния съд на СССР осъди бившия офицер от Съветската армия подполковник П. С. Попов на най-тежкото наказание. Всъщност той е започнал да умира пет години преди това, когато започва сътрудничеството му с американското разузнаване. Да умира всеки ден — от страх от разобличаване, от вътрешно опустошение. Всеки ден той облича шинела и идва в частта, поздравява се с другарите си, но е техен враг. Сведенията, които предава на чуждото разузнаване, вече работят срещу страната, на която се е заклел във вярност. Той се среща всеки месец с шефовете си от американското разузнаване и получава инструкции и пликове със "сребърници" срещу разписки. Наистина до разписките не се стига веднага.

Докато служи във Виена, Попов тайно се среща с някоя си Емилия Коханек, от която не крие влечението си към "лекия" и "красив" виенски живот. След като го преместват в един град в ГДР, Емилия започва да му пише писма. Тя не пропуска случая да му изпрати поздравителна картичка, с която да му напомни за дните, "прекарани весело във Виена". Понякога в писмата й се долавя тъга: тя пише, че много би искала да го види. Веднъж те решават да се срещнат. Уговарят се Емилия да дойде в Западен Берлин, а Попов да си издействува служебна командировка до столицата на ГДР.

След като идва в Берлин, Попов се преоблича в цивилен костюм и тайно от командуването отива в западния сектор на среща с любимата. Емилия Коханек не е на уговореното място. Чакат го обаче двама яки агенти на американската военна полиция. В столицата на ГДР се връща вече не подполковник Попов, а тайният американски агент "Макс". По-късно той разказва при разпита:

Служебните характеристики на Попов са безупречни.

Но както се случва понякога, авторите на характеристиките не са го познавали истински. Те не са забелязали онези отрицателни черти, които в определени условия стават опасни. Било е известно например, че Попов е користолюбив и потаен, лишен от елементарно мъжество във взаимоотношенията си с другарите, направо страхлив. В сложната обстановка, в която е работел, тези качества са привлекли "ловците" и са го направили обект на атаката на американското разузнаване. И той се е предал, изплашил се е, станал е предател.

Както му обяснил сътрудникът от американското разузнаване подполковник Шарнхорст (той е Хари Гросман), "Макс" ще трябва да събира сведения за Съветските въоръжени сили, по-точно да измъква съветски държавни тайни. От шефовете си той получава средства за тайнопис, шифровъчни таблици, поставени в долната част на спинингови макари, инструкции за свръзка. И той известно време работи по тях, докато не попада в полезрението на органите за държавна сигурност на СССР. А това става така.

В посолството на САЩ в Москва работи Ръсел Огъст Ланжели. Дипломат, баща на три деца и внимателен съпруг, той, както изглежда за околните, води твърде порядъчен живот. Всяка сутрин отива на работа в посолството, вечер се разхожда из града, а когато времето е хубаво, излиза със семейството си до живописните места в Подмосковието. Като че нищо не показва, че освен административно-стопанската работа в посолството той има и други грижи. Някои постъпки на Ланжели обаче навеждат на мисълта, че официалната му длъжност е само прикритие.

Веднъж през лятото под перилата на стълбата, която води от Ленинские гори към Москва река, е открит миниатюрен контейнер с инструкции и пари, оставен от Ланжели и предназначен за неизвестен агент. Ланжели извършва тази "операция" под формата на невинна разходка с жена си и децата.

И така, образцовият семеен мъж привлича вниманието на органите за сигурност. Той продължава (явно, за да провери не го ли следят) да се разхожда из града и тогава, когато трябва да бъде на работа в посолството. Често го придружава жена му — явно, за да придаде безобиден характер на разходката. Веднъж след като оставя колата си, Ланжели слиза с жена си в метрото и без явна цел пътува по сложен маршрут. Изглежда доста странно: след като е влязъл във вагона, преди влакът да тръгне, той задържа затварящата се врата, скача и изтичва на другия перон. За професионалистите обаче няма съмнение: Ланжели старателно заличава следите. След като накрая излиза от метрото, той се приближава към спирката на автобуса и застава на опашката до някакъв подполковник. За миг раменете и ръцете им се докосват. Ланжели вече е с пакет под мишницата. А после двамата, без да дочакат автобуса, тръгват в противоположни посоки. Подполковникът е същият този "Макс". По това време още не се знае нищо за похожденията му с Емилия Коханек, нито за последвалите срещи с американските разузнавачи. Сега вече заедно с Ланжели под наблюдение е и Попов.

Има един документален филм "Отново по черния път". Някои от епизодите имат пряко отношение към описания от нас пример. Там е заснета друга среща между Ланжели и "Макс" — в преддверието на московския ресторант "Централний", на ъгъла на улиците "Горки" и "Немирович-Данченко".

Камерата показва тълпата разхождащи се по улица "Горки": юноша, прегърнат с девойка; старец отваря пакет цигари; двама мъже разговарят до витрината на книжарница и накрая ситнещи крака, пагони на подполковник и лице в едър план. Офицерът явно е възбуден. Камерата рядко се плъзга по другите фигури, в центъра е подполковникът. Той се приближава към вратата на ресторанта, поглежда вътре. По лицето му се вижда: още не са дошли на срещата. Подполковникът се разхожда нагоре-надолу по тротоара.

От пресечката бавно излиза кола с чужда марка. Мъжът на волана спира и излиза от автомобила, заобикаля го и подава ръка на дамата си. Камерата снима в едър план. Обективът следи ръката на мъжа: той нежно обвива талията на жената и изважда от джоба на жакета й някакъв предмет. Това е малка кутийка. Двойката отива във фоайето на ресторанта. Натам се отправя и "Макс".

По-нататък снимките са правени през масивната стъклена врата на ресторанта. Зад нея има телефонен автомат. Изглежда, че и подполковникът, и новодошлият трябва да говорят по телефона. Какво с това? Същата кутийка, която преди минута видяхме в ръцете на чужденеца, сега е в ръцете на подполковника. Но нали те не се познават, във всеки случай камерата, която през цялото време ги следи, не е отбелязала да са се поздравили или да са открили, че са познати. А и те се разминават като съвсем непознати хора. Но ние вече знаем, че познанството им е станало, както се казва, зад кадър.

Ето какво разказва за това "Макс" на следствието: "… Шарнхорст ме запозна в Берлин с американския разузнавач с прозвище "Даниил". Това беше направено за в случай, че ме командироват в Москва. "Даниил" ми даде номера на домашния си телефон в Москва и две условни фрази, за да го извикам на среща…"

За хората, които снимат този документален филм, няма съмнение, че Попов е предател, а Ланжели е човекът, комуто Попов предава шпионските сведения.

Но това не е достатъчно. Престъпниците трябва да бъдат заловени на местопрестъплението. Известно е какво "искрено негодувание и възмущение" изразяват някои американски дипломати, когато ги обвиняват в непозволена, забранена от закона дейност. Нужни са неоспорими доказателства. И скоро те са получени.

Веднъж Ланжели, както обикновено, тръгва в 8 ч. сутринта към автобусната спирка на Кутузовски проспект на път за работа в посолството. На спирката го чака "Макс". След като стоят на опашката, те се качват в автобуса. След тях влиза и оперативният работник. В момента, когато Ланжели си пробива път към изхода, минавайки покрай подполковника, те си разменят пакети незабелязано от пътниците или поне така смятат. Сътрудникът от държавна сигурност, който през цялото време внимателно ги следи, дава условен знак на другарите си, които чакат на една спирка. След като слиза от автобуса с пакета, който е получил от шпионина, Ланжели моментално се озовава в колата им, а след две спирки е задържан на местопрестъплението и "Макс". Такъв е краят на неговото краткотрайно сътрудничество с американското разузнаване.

През 1979г. в Москва се състоя съдебен процес по делото на А. Б. Нилов, който преди ареста е бил старши инженер на лаборатория в едно от висшите учебни заведения. По време на една продължителна командировка в Алжир той грубо нарушава правилата за поведение на съветските граждани в чужбина, вследствие на което привлича вниманието на американското разузнаване. През 1974г., използвайки аполитичността и користолюбието на Нилов, сътрудниците на резидентурата на ЦРУ в Алжир го завербуват. Преди да замине за Съветския съюз, той е обучен за начините на конспиративна връзка, снабден е със специално снаряжение и подробно е инструктиран за по-нататъшното му тайно сътрудничество с американците. След като се връща в СССР, Нилов предприема практически стъпки, за да изпълни шпионските задачи, възложени му от ЦРУ, но е разобличен от органите за държавна сигурност и осъден.

Следните два примера, за които сравнително скоро беше съобщено в съветския печат, характеризират похватите и методите, прилагани от разузнаването на САЩ за вербуване на съветски граждани на територията на СССР.

В полезрението на американските разузнавачи неочаквано попада някой си Калинин.

… Снажен, начумерен момък върти хитро очи и обикаля из американската изложба в Москва. От време на време внимателно се оглежда. Улучил момента, когато наблизо няма посетители, Калинин бързо приближава до гида американец и му казва:

— Интересувам се от живота в Щатите. Ще ми дадете ли нещо да прочета на тази тема? По-добре на руски език. Подарете ми нещо.

— Говорете по-тихо — предупреждава го гидът. — Мога да ви подаря книги и списания, но утре.

— Това не ме устройва — отговаря Калинин. — Аз минавам през Москва с влака след уволнението ми от казармата. Утре сутринта ще си бъда у дома в Ленинград.

След като чува думата "уволнение" и оглежда Калинин, гидът казва:

— Тогава може би тази вечер, но не тук, а в града.

Срещат се в уречения час. С американския гид идват и двама сътрудници от посолството на САЩ. Те предлагат на Калинин да се поразходят за литературата за Америка до "московския им дом".

След като минават през града с дипломатическата кола, американците го докарват в сградата на посолството на САЩ и тук го подлагат на интензивна обработка, за да го склонят на тайно сътрудничество с ЦРУ.

С това веднага се залавят чиновниците от посолството и по-точно кадровите сътрудници от американското разузнаване, които работят в Съветския съюз под прикритието на дипломати. Младежът се оказва словоохотлив, податлив. Той по малко започва да издава това, което знае за военните части, за дислокацията им, за бойната техника; казва адресите на свои другари по служба, фамилиите на командирите, съобщава отличителните им данни.

Морално неустойчив човек, смятайки се за обиден в службата, Калинин започва да разказва злобни измислици за съветската действителност — личните обиди и неуспехи са го откъснали от средата му. Това не убягва на закоравелите разузнавачи, в чиито ръце е попаднал Калинин.

— Ти си наше момче — потупвайки го по рамото, казва един от тях, — постепенно ще станеш богат. Ще изпълниш няколко поръчения и ще ти открием сметка в американска банка.

Така Калинин попада в мрежите на ЦРУ. Той получава задача да събира секретна информация за промишлените предприятия в Ленинград. Дават му пари и за повдигане на духа получава рядък подарък — химикалка с автограф от самия президент на САЩ.

Американските разузнавачи не се разделят с Калинин същия ден. Желаейки да свършат колкото може по-бързо работата, която изглежда толкова перспективна, те оставят Калинин в сградата на посолството. "Дипломатите" го обучават как да използва тайнопис, какви са начините за връзка и как да предава материалите.

На другия ден по тъмно извеждат Калинин с дипломатическа кола — покриват го, за да не се вижда, и го оставят на спирка "Смоленская" на метрото. Същата вечер той бързо заминава за Ленинград и скоро след уволняването си от армията успява да постъпи на работа в едно предприятие на отбранителната промишленост. Там той започва да събира шпионските сведения, които сътрудниците на ЦРУ очакват от него…

Скоро Калинин получава шпионска кореспонденция от шефовете си в Москва, написана с тайнопис. А след известно време, взел чрез измама кратък отпуск от предприятието и съобщил, че отива в Гатчина, той отлита за Москва, за да вземе шпионския контейнер, който сътрудниците на посолството са оставили за него.

Същия ден вечерта Калинин минава няколко пъти покрай телефонните кабини близо до Белоруската гара и в 23 ч и 05 мин взема от тайника магнитния контейнер. След това се опитва да се скрие, но е задържан от сътрудниците на органите за държавна сигурност. От контейнера са извадени тефтери с шифри, индиго за нанасяне на тайнописен текст, писма-прикрития, предназначени за изпращане на шпионски донесения в чужбина на фалшиви адреси.

Уличен от безспорните доказателства, Калинин е принуден да разкаже за шпионската си дейност и за връзките си с представителите на ЦРУ. Тази връзка се потвърждава и от това, че в момента на арестуването му у Калинин са намерени разузнавателни инструкции на ЦРУ, тефтери с шифри, средства за тайнопис, сведения, подготвени за предаване на американското разузнаване, голяма сума пари, пропуски и чисти бланки, откраднати от предприятието.

А ето и друг пример. Преди около четири години сътрудниците на ЦРУ успяват да завербуват някой си Капустин. Целта на живота на станалия предател на страната си субект се свежда до едно — да забогатее, на всяка цена да получи много пари, при това без да се изморява с "безсмислено учене и работа", да запази силите си за "красив и безгрижен живот". Тази цел става особено важна за Капустин, който се стреми да вземе реванш за трите години изправителен труд, с които заплаща за кражба.

По време на поредния ресторантски гуляй случаят го събира с "обаятелен чужденец", който оживено говори на руски. С подкупваща Капустин щедрост той го черпи, изпъстря тостовете с шеги и усмихвайки се, казва колко е жалко, че животът ни среща рядко с хубави, истински хора. Без открит намек да го унижи, американецът подчертава "напълно естествената ограниченост на възможностите" на новоизлюпения си "руски другар" и жално добавя: "И то при такива лични достойнства". Всичко това попада в подготвената почва на духовно безпринципния човек, който смята, че животът не е справедлив към него.

Когато американецът направо му предлага да не изгубят връзката, която може да бъде еднакво полезна и за двамата, Капустин охотно се съгласява. След два месеца познатият на Капустин от ресторанта му се обажда за пръв път у дома по телефона и моли по-нататък да го нарича "Ваня". След това започва да се обажда редовно. "Ваня" се интересува от всичко около Капустин, като твърди, че това има огромно значение за него. В разговора той някак си дава да се разбере недвусмислено каква американска служба в Съветския съюз представлява, но това не смущава Капустин: пред очите му са сребърниците на Юда.

На 17 ноември "Ваня" съобщава по телефона, че на определеното място има пакет за Капустин. След като взема необходимите предохранителни мерки, Капустин прибира предназначения за него тайник — омаслена ръкавица, в която е сложен полиетиленов пакет. В къщи Капустин изважда от пакета инструктиращо писмо на ЦРУ, в което по-специално се казва: "Скъпи приятелю! Макар че много искахме да се срещнем с Вас, не можахме да го направим, тъй като не сме напълно сигурни, че е безопасно. Като вземаме предпазни мерки и внимателно планираме действията си, ние можем безопасно да работим заедно. Искрено се надявам, че взаимоотношенията ни ще бъдат дълготрайни и взаимноизгодни…"

Освен писмото в ръкавицата са намерени и специално индиго за тайнописни послания, инструкции за зашифроването им, тефтерче с шифър, писма на английски език от името на туристи, уж пътуващи из Съветския съюз. След нанасянето на тайнописните донесения Капустин е трябвало да изпрати тези писма отвъд океана на фалшиви адреси на ЦРУ.

В инструктиращото писмо има дълъг списък на въпросите, на които Капустин е трябвало да отговори най-подробно. След сведенията за себе си и за всички свои роднини той е трябвало да съобщи също какви възможности за получаване на секретна информация имат приятелите и познатите му.

И така, главният въпрос, който интересува ЦРУ, е поставен. И Капустин, който на всяка цена иска да спечели пари, съставя списък на своите близки, които имат отношение към отбранителната промишленост.

В разглеждания случай привлича вниманието фактът, че когато го вербуват, Капустин, който работи в обикновено предприятие, смята, че не би могъл да представлява някакъв по-сериозен интерес за американското разузнаване като източник на информация. Сътрудниците на ЦРУ обаче, като виждат, че имат пред себе си човек, който охотно се съгласява да сътрудничи, решават, че това не е толкова важно. Първо, те се ръководят от указанието на своето ведомство в Ленгли, че "дори и откъслечната информация за потенциалния и реалния противник при условие, че има стабилен приток, в края на краищата ще даде възможност заедно с другите сведения да се пресъздаде цялостната картина". Разчита се, че в процеса на едно дългосрочно сътрудничество може да се открият най-неочаквани възможности за завербувания. Главното според тях е търпеливо да укрепват връзките, щедро да рисуват светли перспективи за бъдещето и по всякакъв начин да поддържат в агента съзнанието за "изключителните" му високи интелектуални способности, останали незабелязани от съотечествениците му, но затова пък напълно оценени от чуждото разузнаване.

Характерно е, че сега американските автори често се връщат към анализа на поуките от "позорния ден" за САЩ — 7 декември 1941г., като подчертават, че внезапното нападение срещу Пърл Харбър е било възможно, тъй като властите във Вашингтон са пренебрегвали препоръките, че в Япония трябва да бъде създадена широка агентурна мрежа сред местните жители. Именно агентурната информация, твърдят те, е помогнала на японците да разгромят американците в Пърл Харбър. "Благодарение на това, че използваха голям брой тайни агенти — пише видният експерт по разузнаването на САЩ Макгъвъри, — японците имаха много точна информация за разположението на нашите военноморски сили в Тихия океан и успяха да нанесат страхотен удар по Пърл Харбър."[176]

Тъй като вече се знае истинската причина за "позорния ден" на САЩ, всеки непредубеден читател лесно може да разбере смисъла на едно толкова примитивно акцентиране върху ролята на агентурното разузнаване. Целта е ясна: на всяка цена да се обоснове опасността от подценяването на тайната агентура.

Наистина, както вече отбелязахме, тази цел старателно се прикрива в откритите американски публикации с разсъждения за огромното нарастване на легално събираната, натрупвана и преработвана информация и за намаляването във връзка с това на относителната част на сведенията, които постъпват от нелегални източници.

Към подобна съзнателна дезориентация по различно време прибягват в работите си Д. Пети, Р. Хилсман, А. Дълес, Е. Захариас, У. Макгъвърн, Л. Фараго и други автори.

Затова би било много неправилно да се доверяваме на изводите на американските автори и да смятаме, че с развитието на техническите средства за разузнаване противникът съкращава агентурното разузнаване.

Опитите на ЦРУ да вербува тайна агентура в съветската страна са претърпявали и претърпяват провал след провал в резултат на действията на органите за държавна сигурност на СССР, които осуетяват намеренията на империалистическото разузнаване. Но ЦРУ не се отказва от опитите си по агентурен път да проникне в тайните на нашата страна. Те са продиктувани от агресивните стремежи на американския империализъм. Това не трябва да се забравя, това трябва да се има предвид.