Тази нощ или никога

ГЛАВА ДЕВЕТАОБГРАДЕНИ ОТ СМЪРТНИТЕ ГРЕХОВЕ

Няколко дни по-късно, когато Джон минаваше през преддверието на замъка, на входната врата силно се почука. Повдигнал вежди, той застина по средата и се зачуди какви ли нови неприятности са застанали пред прага му. Поне едно нещо бе сигурно относно Chacun a Son Gout — тук никога не беше скучно.

Икономът побърза натам, като непрекъснато се извиняваше на лорд Секстън, сякаш шумното тропане бе по негова вина. И когато отвори вратата, се озова пред седмина викащи един през друг французи.

Които на всичко отгоре имаха доста окаян вид.

Горкичкият иконом вдигна ръце и се опита да въведе някакъв ред в суматохата, но французите не искаха и да чуят. Всеки се опитваше да надвика другия, за да се чуе именно неговото мнение.

Джон спокойно пристъпи напред.

— Малък проблем, а, Калоуей?

Икономът прочисти гърло.

— Ъ, да, милорд. И думичка не разбирам какво ми говорят.

— Позволи ми аз да се занимая с тях.

Джон се приближи към живописната групичка и остана крайно изненадан, когато в тяхно лице разпозна братята Сендреак, застанали вкупом на собствения му праг.

— Говорете на английски, момчета — той им се усмихна широко, някак странно зарадван, че все още имат глави на раменете си. Колкото и да бяха шумни и свадливи, те все пак представляваха много приятна групичка.

— Лорд Секстън — заговори единият от тях на съвсем правилен английски и без никакъв френски акцент, като гласът му се извиси над врявата, вдигана от останалите. — Търсим графиня Фонболар и нейната внучка, само че този слуга не ни пуска да влезем.

— А каква работа имате с тях?

— Не се дръжте глупаво! Търсим убежище, разбира се! Току-що избягахме от Place de Greve. Ние сме добри приятели със семейство Фонболар. А сега, ако обичате, отдръпнете се, за да минем… — той бе по-млад и малко по-нисък от Джон, но въпреки тези обстоятелства някак успя да погледне виконта отвисоко иззад аристократичния си френски нос. — Преживяхме големи трудности… както и сам можете да се уверите.

И наистина видът им говореше за доста тежки изпитания. Бяха окъсани, мръсни, а вероятно и страшно гладни. Но въпреки състоянието си, все още изглеждаха невероятно изискани.

Очевидно дори и кошмарите на затворническата килия не бяха достатъчни, за да сломят тяхната joie de vivre8.

Той, разбира се, смяташе да ги пусне. Но чувстваше, че преди това е наложително да изясни на тези луди паленца поне едно нещо.

Като се облегна нагло на рамката на вратата и препречи пътя на онзи, с когото току-що бе разговарял, му попречи бързо-бързо да се вмъкне в къщата.

— Нека си изясним само едно нещо, граф Сендреак.

Седем графски лица го загледаха с надменни изражения.

— Аз съм господарят на това имение. И трябва да търсите именно моето съгласие — за всичко!

— Вие? — един от тях се изсмя презрително. — Вие сте просто част от обстановката, доколкото съм чувал!

При тези думи той се опита да си пробие път с лакти навътре, но виконтът упорито отстояваше подстъпите към замъка.

— Хмм. Съжалявам, момчета, но за ваше сведение тази част от обстановката случайно се ожени за господарката на имението, което означава… — той остави мисълта си недоизказана, сигурен, че ще проникне до съзнанията им.

Четиринадесет златисти очи се разшириха едновременно от учудване. Съобщението прието.

Бързината, с която започнаха един през друг да му се подмазват, бе направо комична.

Двама от тях го потупаха по гърба; един му намигна; друг кимна одобрително; трети пък обяви, че това е най-добрият възможен избор от страна на графинята.

— Но кой е говорил за графинята? — тихичко попита Джон. — Аз съм съпруг на Хлое.

— О, не! — нещастен вопъл се надигна от групичката. Явно на братята тази мисъл ни най-малко не им допадна. — Но ние смятахме да се оженим за нея!

Джон поклати глава.

— И седмината ли?! — иронично попита той.

— Не ставайте смешен! По пътя насам решихме, че Адриан ще се ожени за нея! А сега какво ще правим? — всички вдигнаха трагично ръце във въздуха.

Джон не успя да сдържи усмивката си.

— Не знаех, че някой от вас, приятели, вече е решил да се жени. Доколкото съм чувал историите за вас, те подсказваха, че сте настроени тъкмо на противоположната вълна.

— Ами, да, но сега е различно! — отговори единият.

— И как по-точно?

— Трябва ни имение!

— Нашето бе конфискувано!

— А какво е един граф без имение? — всички го пронизаха с многозначителните си погледи.

Съвсем доскоро и самият Джон бе виконт без имение.

— Повярвайте ми, момчета, все някак ще оцелеете — саркастично отбеляза той. — Хайде, влизайте вътре. Имате вид на хора, които едва се държат на краката си.

Те с благодарност го сториха.

Въпреки дързостта си, братята Сендреак бяха много приятни младежи. Джон не хранеше лоши чувства към тях, а и те бяха близки приятели на семейството на жена му.

— Merci, лорд Секстън — каза онзи, който пръв бе разговарял с него. — Благодарни сме ви за гостоприемството. Пътуването ни бе наистина трудно.

— Как стигнахте дотук? — тихо попита Джон.

— Черната роза ни спаси от гилотината, и то буквално когато ножът вече бе опрял до кокала.

Младежът се ухили дръзко на шегичката си, но въпреки това Джон забеляза бледността по лицето му. Явно преживяното не е било просто безгрижна игра за тях. Той се възхити от храбростта на момчето.

— И той ли ви доведе дотук? — полюбопитства Джон. Събитията се развиваха доста странно.

— Доведе ни почти до прага ви, лорд Секстън.

Джон се почеса по брадичката.

— Хмм.

Първо Зу-зу, а сега и братя Сендреак. Много интересно. Икономът ги поведе нагоре по стълбището.

— Има и още нещо, мои скъпи графове — всички се обърнаха, за да го погледнат. Наистина имаха крайно изтощен вид. Джон искрено ги съжали.

— Oui? — в един глас попитаха те.

Каквото и да имаше да им казва, можеше да почака още известно време. Той любезно им се усмихна.

— Починете си добре. Тук сте в безопасност.

Те му се усмихнаха с благодарност в очите и побързаха нагоре след Калоуей.

Мили боже, та те бяха дори по-млади, отколкото бе предполагал! По-млади и несъмнено по-опасни. Изглеждаха на възраст от около шестнадесет до двадесет и една години, едва ли повече. Все пак той въобще не можеше да различи кой е по-голям и кой — по-малък. Всички толкова си приличаха!

Страхотно! Седем братя, които според слуховете не са били обект на родителски надзор от години, и чийто морал, както е при всички членове на доскорошната аристокрация, вероятно бе прогнил като стар дънер. Репутацията им несъмнено бе ужасна. Направо можеше да съперничи на неговата. Не съвсем, но пък и малко хора можеха да го надминат.

Той се ухили. Седемте смъртни гряха, И то тук, под неговия покрив.

Усмивката бавно се стопи. Под един и същ покрив с неговата прелестна Хлое? Кожата на лицето му, обикновено златисто-бронзова, сега бе със значително по-блед оттенък.

Ще ги гилотинира саморъчно, ако не се държат прилично.

На бас, че ще го направи.

Същата вечер, когато Джон се отправи надолу за вечеря, Пърси го причака из засада. А Джон и без това вече бе закъснял.

Хлое целия следобед бе помагала на баба си да бутилира някакви ароматни масла — задача, която, по думите й, тя страшно много обичала особено след дългата зима.

И тъй като почти не бяха излизали от стаята си през последните няколко дни, той я бе пуснал да иде в оранжерията с една бърза целувка и бе решил през времето, когато ще я няма, да изследва поне част от наследството на рода Харт, складирано на тавана на имението.

Бе изровил два много интересни лични дневници и те бяха погълнали вниманието му за целия следобед.

За миг той се учуди какво ли е станало с личните вещи на рода Секстън? Може би е добре да започне да ги издирва и би могъл да откупи поне някои от тях? Идеята му се стори интересна. Отбеляза си наум по-късно да попита Хлое. Хлое чудесно умееше да обмисля подробностите. Ако се наемат с такава задача, помощта й ще е неоценима.

Като си даде сметка, че не е особено вещ в цифрите, той си призна, че сигурно тя ще върши по-голямата част от работата по издирването, описването и откупването на вещите.

Всъщност да ръководи цялата операция.

Той въздъхна дълбоко. Може би не беше честно да иска от нея толкова много. Е, все пак, ако й покаже, че ще работи заедно с нея през цялото време, може би тя ще се съгласи да обмисли предложението му.

Лорд Секс тръгва да издирва антики. Той се подсмихна. Кой ли би приел сериозно подобна новина?

Джон се замисли колко ли забавна ще се окаже тази работа — да проследяват пътя на предметите, да пътуват заедно, за да ги открият — и точно в този момент Пърси го причака в коридора.

И темата отново бе прословутата испанска муха.

Защо ли тръгнах точно по този коридор? Джон потръпна, отвратен от несправедливостите на съдбата.

— Пърси, ще престанеш ли с това? Въобще не ме интересува идиотския цвят на панталоните ти!

Контето изпищя ужасено, а звукът отекна в главата на Джон.

— Панталоните?! Въобще не ти говоря за панталони! Говоря ти за нещо къде-къде по-важно — за жилетката!

— Боже, дай ми сили! — проскърца Джон със зъби.

А когато най-сетне стигнаха в трапезарията, всички вече се бяха настанили по местата си около масата и се водеха няколко разговора едновременно.

Пърси се поспря на вратата, колкото да отбележи:

— Виждаш ли, Джон? Същия си като Дон Жуан — духовете на френските аристократи вечерят на една маса с теб.

Като се подсмихна лекичко, той махна с ръка към нетърпеливото множество. Горкичките, явно часовете за храна в Chacun a Son Gout им се струваха малко късни в сравнение с онези, с които са свикнали.

— Много забавно, Пърси, няма що! Дано само не вещаят смъртта ми — Джон му смигна и зае мястото си начело на масата.

Пърси вдигна лорнета си, за да огледа внимателно виконта.

— Има всякакви видове смърт, скъпи ми приятелю. На бас, че е така — като се ухили на някаква негова си мисъл, Пърси седна на своето място до графиня Замбо, която пък бе успяла да се настани точно отдясно на Джон.

Джон огледа критично масата и забеляза, че братята Сендреак са вече изкъпани, преоблечени и с пухкави опашки. На двама от тях по едно око бе насинено, а само допреди два часа не изглеждаха така. Странно.

Той забеляза също така и няколко от собствените си дрехи, облечени от по-младите мъже. Стояха им доста зле. Срещу тях, от другата страна на масата, Дитер бе облякъл отново златната му жилетка. А вуйчо му в далечния й край се бе нагиздил с нова риза под тъмното си сако.

Но това е моята риза с цвят на слонова кост!

А той все се чудеше къде ли изчезват дрехите му. В този момент дочу думите на единия от братята Сендреак.

— … ние сме Сендреак и живеем заради романтиката!

Отлично! Само това оставаше да чуе.

Но нищо не можеше да стори. Той въздъхна и повдигна супената лъжица към устните си.

— Не са ли прелестни? — графиня Замбо постави ръка върху бедрото му и му се усмихна кокетно. — Малко младички са за вкуса ми — предпочитам по-зрелите и по-опитни мъже.

Джон тъкмо се канеше да опита гъстата супа, но сега се спря насред движението и примигна. Ръката на тази жена се бе запътила нагоре по крака му със скоростта на препуснал в тръс жребец. Бавно и внимателно той вдигна поглед към другия край на масата, за да…

Истинското значение на израза убийствен поглед му се изясни едва сега. Жена му повдигна чашата си и отпи премерена глътчица вино. После се обърна към най-близкия Сендреак и го дари с ослепителна усмивка.

Джон побесня. С какво бе заслужил всичко това?

Той се обърна към Зу-зу.

— Графиньо, струва ми се, че сте поставили ръката си не където трябва.

— О, нима? — закачливо попита тя.

Тя бе жена, свикнала винаги да получава онова, което желае. Но пък виконт Секстън нямаше никакво намерение да я окуражава. Нито пък смяташе да позволи на Хлое да продължава да флиртува с онова паленце.

— Не си играйте с мен — съвсем тихо, но доста грубо прошепна той. — Махнете си ръката!

Замбо се нацупи. Но миг след това лицето й просветна.

— О, сигурно сте гладен, нали? Колко съм недосетлива. Е, ще продължим по-късно.

— Нищо подобно няма… — но тя вече се бе обърнала, за да чуе нещо, което Пърси казваше в момента. И Джон реши да изостави темата и да се заеме отново със супата си.

В другия край на масата Морис любопитно наблюдаваше сценката, а хитрият му поглед не преставаше да снове между Хлое и Джон. Хо-хо! След малко той отново се вгледа в младите Сендреак и по лицето му бавно се разля усмивка. Беше крайно време да ги вземе под свое покровителство.

— И така, казвате, че Черната роза отново се е появил в критичния момент — Морис отпи от виното си. — Отървали сте се на косъм, а, Жан-Жак?

— Жан-Жак? — объркано попита Джон.

— Oui, аз съм Жан-Жак.

Жан-Жак, както Джон скоро узна, бе името на един от братята Сендреак. Хлое весело го информира за имената на останалите.

— Това е Жан-Пол, ето Жан-Луи, Жан-Клод, Жан-Жул, Жан-Пиер и… Адриан.

Устните на Джон помръднаха.

— Адриан? — какво ли му напомняше това?

— Oui — отговори този в края на масата.

Джон забеляза, че това е същият брат, който бе разговарял с него в коридора. И, изглежда, братята се вслушваха в думите му. Мили боже, та той май вече можеше да ги различава един от друг!

— Значи вие сте най-големият?

— Non, аз съм най-малкият.

Джон зяпна от изненада.

— Но другите, изглежда, ви се подчиняват.

— Аз съм с най-високата титла — той гордо засия. — Папа я запазил за мен.

— Освен това — намеси се Жан-Жул — той е и най-умният от нас. Папа казваше, че с него най-сетне налучкал правилното съотношение.

Адриан се ухили.

— А какво ще кажете за близнаците? — попита Хлое.

— Близнаците? — като ехо повтори Джон.

— Да, Жан-Пол и Жан-Клод очевидно са близнаци, Джон.

Как пък е разбрала това? На него всички му изглеждаха съвсем еднакви. Едни и същи черни къдрави коси, бели зъби и златисти очи. Той сви рамене.

— Близнаците са по-големи от мен — философски отвърна Адриан.

Джон вдигна поглед към небето, благодарен, че поне досега не му се е налагало да се разправя с братя близнаци. Макар че тези тук явно бяха щастливи да са заедно — стига човек да не обръща внимание на насинените очи и на постоянните драки. Ъгълчетата на устата му се извиха.

Морис се върна към темата за Черната роза.

— Който и да е той, ние сме му безкрайно задължени за това, че е спасил приятелите ни — и махна с ръка към всички около масата.

— Чуйте, чуйте! — повечето от присъстващите задрънчаха лекичко с вилиците си по винените чаши.

— Тост за Черната роза! — Пърси внезапно се изправи, обхванат от възторжено благоразположение спрямо тайнственият спасител. Той вдигна чашата си за тост. — Anna virunque cano — Възпявам оръжията и човека!

Моля те, само това не! Джон сви устни, разбрал какво ще последва. Без да излъже очакванията му, Пърси се впусна в декламация на ужасното си стихче.

— Търсят го тук, търсят го там…

Хлое, Морис и двете графини се присъединиха към него:

— … Къде е той, и аз не знам…

Олеле, заразата се разпространява. Джон хвана горната част на носа си.

Най-сетне всичко приключи с отвратителния финален стих: … че все ги надхитрява неуловимата Роза.

Джон най-сетне се осмели да си поеме отново дъх.

Обаче на братя Сендреак, изглежда, стихчето им хареса, защото всички графове моментално изразиха желание Хлое да ги научи. Джон реши, че ако сега пък започнат да го цитират вкупом, непременно ще ги изхвърли навън, без да дава и пет пари, дали ще ги гилотинират.

— Наистина се отървахме на косъм — тихо заговори Жан-Жул. — Но някои други нямаха този късмет.

— Някой, когото познаваме? — попита Морис.

— Дук дьо Монтен и дъщеря му, баронеса Дюфон.

— Помниш ли ги, Хлое? — попита Жан-Клод. — Той винаги си виреше носа, а тя имаше щръкнали зъби и беше кривогледа.

Той онагледи думите си, като издаде горните си зъби напред и събра очи над носа си.

— Тя не е виновна, че изглежда така. — Защити дамата Жан-Жул, което говореше за чувствителната му душа.

— Наистина — Адриан сви рамене. — Но постоянно се оплаква и хленчи, Жул. Не можеш да го отречеш.

— Е, скоро няма да има възможност да го прави.

Той хвърли салфетката си и напусна трапезарията. Всички останаха много изненадани от внезапното му излизане. Най-сетне Адриан проговори.

— Жан-Жул понесе всичко това много тежко. Той е изключително чувствителен и ужасите, на които бе свидетел го сломиха. В затвора беше болен… — гласът му секна, сякаш и той не искаше да си припомня кошмарните сцени, които бе видял.

— Ще се оправи ли? — Хлое бе искрено разтревожена за любезния младеж.

— Да. Жан-Жул все пак притежава невероятно силен дух.

Джон огледа Адриан с ново уважение. Вече разбираше защо братя Сендреак очакват напътствия от него. Въпреки младостта си, той сякаш бе роден за водач.

— Тези истории са толкова потискащи — Пърси попи очите си с дантелената си кърпичка. — Само като си помисля — седем млади мъже, хвърлени в затвора, само защото са…

— Чакайте малко — Джон се сепна и се поизправи на стола си. — И седмината ли? Графиньо Замбо, не споменахте ли, че само шест от тях са били заловени? Че единият е избягал?

Зу-зу изглеждаше много изненадана.

— О, ами да, стори ми се, че са шестима.

Джон прониза Адриан с предизвикателен поглед.

— Какво ще кажете за това, граф Сендреак? Как така един от вас не е бил в затвора, а сега е тук, при нас, заедно с останалите? Може би един от вас е Черната роза, а?

Братя Сендреак се спогледаха.

Адриан очевидно не хареса развоя на събитията.

— Но това е абсурдно, лорд Секстън! Моите уважения, Зу-зу, но сигурно сте се объркали. Всички бяхме заловени!

Замбо сбърчи чело.

— Може би наистина съм сгрешила. Но винаги бих познала мъжа, който ме спаси. И той не бе Сендреак!

Джон все още не беше напълно убеден.

— Не се обвинявайте за това, че ви се ще да разбулите мистерията, Секстън. Всички искат да разберат кой е Черната роза — Пърси преглътна парче пилешко месо. — Казват, че някога бил пират. Как ви се струва, а? Първо, граби богатствата на аристократите само за да се втурне да спасява кожите им на следващия ден!

Всички започнаха да обсъждат тази апетитна клюка. Докато задгробният глас на Дитер не се извиси над бърборенето им.

— В моето село един мъж умря четири пъти.

Всички моментално млъкнаха и се вторачиха в човека, изрекъл подобно странно нещо.

— Първия път, когато умря, го погребахме в гробището — той прониза всеки от запленената аудитория със злокобно мрачен поглед. Шнапс подсили ефекта, като показа зъба си. — Но той се върна.

Всички ахнаха ужасено.

Освен Хлое, в чиито виолетови очи, както Джон забеляза, се бе появило любопитно пламъче. Какво кръвожадно девойче, каза си той и се изкикоти. Хлое направо си умираше за някоя смразяваща кръвта историйка.

— Втория път… — гостите около масата се наведоха напред очаквателно — вълците…

И гласът му затихна.

— Вълците? — подкани го Жан-Луи. — Какво за вълците?

Брадичката на Дитер клюмна върху гърдите му, последва силно изхъркване.

— О-о-о! — всички се облегнаха назад в столовете си, безкрайно разочаровани.

Джон успя да потисне смеха си. Всеки път се хващат на въдицата!

— А пък аз онзи ден чух много забавна история — Пърси потупа устни със салфетката си. — Нали познаваш граф Лаудър, Джон?

Джон отвори уста, за да отговори. Обаче в онази мъничка пауза, необходима на човек да си поеме дъх, за да каже нещо, Пърси успя да продължи. Сър Сесил-Базил явно и неотклонно се придържаше към максимата, че който се колебае, го прекъсват.

— Та този човек е направо невъзможен хипохондрик. Не може да понася нещо, което би могло дори и мъничко да промени перфектно подреденото му съществувание.

— Звучи ми някак познато — измърмори Джон в чашата си.

— Казват, че не бил отронил и дума от пет години насам.

— Защо? — графинята не беше чувала за това.

— Не знам. Човек би могъл да предположи, че според него изговорените думи променят подредения му живот и по някакъв начин са заразни.

— Ама че ексцентрично — Зу-зу никога не би сметнала някой член на аристокрацията за напълно откачен.

— О, но има и още нещо! Изглежда, са му казали, че някаква писателка щяла да дойде при него, за да се срещнат… май беше Мариан Търнъри — тази, дето е написала онази романтична книга…

— О, тя е направо великолепна! — графинята се усмихна.

Пърси оформи с устни едно „О“ и продължи:

— Само че на графа не му харесала новината. Започнал да крещи: „Спасете ме, спасете ме!“

Всички на масата се разсмяха, включително и Джон. Пърси добави провлачено:

— Изглежда ужасът, че ще се зарази от тази литературна чума, е бил достатъчен, за да го излекува от мономанията му.

Всички в трапезарията се запревиваха от смях.

На следващия следобед Джон седеше в кабинета си и се взираше мрачно в дебелите счетоводни книги пред себе си.

Мразеше счетоводни книги.

Защо въобще му трябваше да се захваща с тях? Особено в ден като този? Погледът му се плъзна към френския прозорец отвъд бюрото му и полетя навън в градината. Денят бе прекрасен, слънчев и топъл.

И онова, което истински желаеше в момента, бе да отведе Хлое навън в градината и…

Почти нямаше шанс това да се осъществи.

У него се надигна раздразнение. По някаква причина Хлое му бе ужасно сърдита. Дори снощи бе отказала да се любят, като му бе обърнала гръб в леглото.

Точно това бе вбесило Джон.

Желаеше я толкова силно, че почти се изкушаваше да й заяви, че в ролята си на неин съпруг има известни съпружески права и ако поиска, може да ги упражни.

Обаче навреме се усети как би прозвучало подобно изказване. Досега никога не се бе държал така надуто и нямаше намерение тепърва да го прави.

А вината за всичко несъмнено беше на онази Замбо.

Предната вечер, след като мъжете бяха изпили вечерния си портвайн и се бяха присъединили към дамите в салона. Зу-зу бе продължила най-безсрамно да го преследва. През цялата вечер. Колкото и да се стараеше да я разубеди, каквито и неща да й казваше, всичко бе напразно. Тя просто не обръщаше внимание на съпротивата му и продължаваше невъздържано да го ухажва.

Хлое бе сигурна, че Джон по някакъв начин е предизвикал благоразположението й, а на всичкото отгоре намекна, че и тя би се държала така при подобно предизвикателство. Според нея Адриан бил най-красивият от братята Сендреак, макар че всички били направо прелестни.

Сега Джон си даде сметка, че в онзи момент май наистина се бе държал някак заповеднически. Беше й заявил по най-недвусмислен начин, че е абсолютно безполезно да си губи времето в размисли, кой ли е най-красивият Сендреак, тъй като това в никакъв случай няма да й е от полза.

Тя сърдито се извърна от него, макар да му се стори, че за миг забеляза на лицето й доволна усмивка. Но после Джон си каза, че сигурно се е излъгал заради слабото осветление в помещението.

Просто не виждаше защо тя да е доволна, когато той й нарежда, заповядва й да се държи настрана от френските графове.

В крайна сметка тя си легна, като го остави да ври и кипи в не едно отношение.

Ето на, още едно ново усещане, осигурено му от Хлое.

Сексуално разочарование.

Кой идиот бе казал, че въздържанието било полезно за душата? Пръстите му барабаняха нервно по бюрото. Въобще не му харесваше, а и със сигурност не му се отразяваше добре!

Когато тази сутрин отвори очи — все още болезнено възбуден — той протегна ръце към нея, само за да открие, че Хлое вече не е в леглото! „Ще бера теменужки“, гласеше бележката й.

Той въздъхна. За него това бе много странен развой на събитията: Лорд Секс лишен от секс. И никаква утешителна възможност в отсъствието на жена му.

Той прокара ръка по лицето си.

Най-лошото бе, че въобще не му бе ясно как се е озовал в тази заплетена ситуация. Но тъй като вече му се бе случило, той не виждаше защо пък трябва да страда.

Отчаян, Джон отвори друга дебела счетоводна книга и се загледа с празен поглед в страницата. Забеляза, че повечето от записките в нея бяха с лъкатушния почерк на графиня Фонболар. Докато преглеждаше колонките, забеляза и едно място, където тя бе поставяла въпросителни в полетата. Тази част бе последвана от дързък и уверен почерк, за който Джон бе сигурен, че принадлежи на вуйчо му.

Той се усмихна, защото веднага разбра какво е станало. Имало е някаква неяснота в счетоводството и Морис веднага е помогнал на графинята.

Двамата са се грижили за Хлое толкова добре, управлявали са имението й с удивителна прилежност. По-скорошните записки, той скоро забеляза това, бяха написани от спретнат, прегледен почерк, който се редуваше с този на вуйчо му, Морис явно е показвал на Хлое как да поддържа счетоводните книги.

За нея той беше почти като роден дядо…

Затова му стана още по-чудно защо ли вуйчо му се е съгласил да я остави в ръцете на Джон, за когото със сигурност знаеше, че е отявлен негодник и женкар.

Защо всички му вярват толкова много?

А сега те в действителност очакват той да ги ръководи! Всичко това съвсем го объркваше.

Джон разсеяно започна да проверява записките.

Има толкова пленително носле! Когато се смее, то се набръчква. Толкова обичаше от време на време да я дразни, като целува върха на носа й…

Ама какво прави той?

Трябва непременно да довърши тези книги! Джон съсредоточи погледа си върху ситните цифрички, изписани с тъмносиньо мастило. Всъщност то е почти виолетово.

Като очите й…

Струваше му се, че може направо да се изгуби в тези очи.

Джон троснато затвори книгата. По-късно. Ще се занимава с книгите по-късно.

Той подпря брадичка на дланта си. Може би трябва да напише писмо на адвоката си с молба да потърси някакви сведения за наследствените вещи на рода Секстън.

Да, това му се стори добра идея.

Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади хартия, перо и мастило. И там, в едно ъгълче на чекмеджето, се спотайваше мъничка къдрица морковеножълта коса, завързана с розова панделка.

Той я извади и леко се усмихна. Бебешката косица на Хлое.

Пръстът му погали меката къдрица. Той много добре помнеше кога косата й бе толкова фина и мека. Тогава тя бе едно мъничко момиченце, което за него бе истинско съкровище.

А сега бе съпруга, която обожаваше.

Откъде се появи тази мисъл? Капчици пот избиха по челото му. Не искаше да се занимава с подобни емоционални обвързвания. Хлое бе просто…

Отвъд френския прозорец чу далечните гласове на братята Сендреак: …un… deux… trois!, последвани от нещо, което приличаше на писък от удоволствие. Той поклати глава и се върна към мислите си.

Тя бе…

… un… deux… trois! Този път той наистина чу писък и го идентифицира като възклицание от устните на лейди Секстън.

Джон скочи от стола си като ужилен и се втурна към френския прозорец, за да го отвори широко.

И там, пред очите му, насред поляната, се намираха братята Сендреак, които държаха опънат един чаршаф. А в средата му се намираше собствената му жена, която те подхвърляха във въздуха, сякаш бе нова играчка или смешно малко чучело, предоставено им, за да се забавляват.

Той изскочи на поляната като буреносен облак.

— Моментално я оставете на земята! — изрева Джон.

Всички го зяпнаха слисано, но и с не малка доза страх.

За щастие все още държаха здраво чаршафа, тъй като Хлое в момента летеше надолу.

И се приземи в центъра на импровизирания батут със звучно тупване.

— Не ме ли чухте? — гласът му бе ужасно тих и ужасно заплашителен.

Седмината братя пуснаха чаршафа и се разотидоха.

Хлое седеше в средата му, заобиколена от теменужки, които се бяха разпилели навсякъде: върху нея, по чаршафа и по земята. Ръцете й бяха подпрени решително на кръста, а прекрасното й лице бе засенчено от сърдито неодобрително изражение.

Явно не бе особено доволна.

— Джон, какво ти става?

— Ти луда ли си? Ами те те хвърляха във въздуха!

— И какво от това?

— Какво от това? Но ти… можеше… те не биваше… — без да е наясно какво всъщност иска да каже, но сигурен, че иска непременно да й го съобщи, Джон кръстоса ръце на гърдите си и се намръщи.

По лицето на Хлое се разля широка усмивка.

— Ела тук, Джон — каза тя и потупа местенцето до себе си.

Той повдигна вежди, но все пак, макар и неохотно, приседна до нея на земята.

— Какво? — измърмори той.

Трапчинките по страните й станаха още по-дълбоки.

— Да не би да ревнуваш?

Той изсумтя.

— Не ставай смешна!

— Обаче ми се струва, че наистина ревнуваш.

Някак небрежно тя поглади с ръка плата до себе си.

Той хвана раменете й, за да привлече цялото й внимание.

— Но не ревнувам повече, отколкото ти снощи заради графинята.

Хлое го погледна право в очите.

— Значи наистина страшно много ме ревнуваш!

От устните му се отрони дълбока въздишка. Тя отново го изненадваше.

— Хлое… — той се поколеба. После лицето му помръкна. — Не си играй с мен. Не ми харесва това. Не и от твоя страна.

— Не си играя с теб, милорд — тя се притисна към него и той почувства топлината й.

Джон я гледаше мълчаливо.

— Никога не бих си играла с теб — тя приглади една къдрица от косата му, паднала върху челото. — Освен ако не се нуждаеш от това — поясни след миг.

Това бе повече, отколкото можеше да понесе. Досега никога не бяха играли на подобни игрички.

Той сграбчи китката й, като спря интимния й жест. Изумрудените му очи хвърляха искри.

— Не си търси белята, мадам — отвърна рязко и заплашително, — защото непременно ще я намериш.

Хлое трепна, изненадана от грубостта му. Малцина познаваха и тази страна на Джон. Решителната му сила, която се изправяше като захлопната врата, когато нещо одраска повърхността на чувствата му.

Сега тя за пръв път бе опитала да го стори и за пръв път той бе изправил тази преграда между двама им. И това дълбоко я нарани.

Очите й се изпълниха със сълзи и тя се отдръпна от него.

Джон моментално бе обзет от угризения, а и нещо се стегна в гърдите му.

Като постави ръце на раменете й, той я притегли отново към себе си.

— Съжалявам, котенце. Не исках думите ми да прозвучат така.

Въпреки че извинението му направо я шокира, Хлое моментално осъзна какъв скок е направил той. Като подсмръкна лекичко, тя вдигна поглед към него.

— А как искаше да прозвучат?

Той отвори уста, но не откри правилния отговор.

— Не знам — призна най-сетне.

Хлое го гледаше любопитно. На лицето му се бе появило прелестно объркано изражение. За нея то бе картина, по-красива дори и от най-прочутите произведения на изкуството!

Объркването бе отличен резултат!

Тя обхвана непокорната му брадичка и нежно целуна устните му.

— Нека засега забравим това, Джон — прошепна тя. — Както и да е, мисля, че ми се дремва.

Тя се престори че се прозява, като му хвърли един възпламеняващ поглед изпод полупритворените си клепки.

Лорд Секстън моментално засия.

Дремването му се стори прекрасна тема за разговор.

И при това, напълно безопасна.