Тази нощ или никога

ГЛАВА ДЕСЕТАЧЕРНАТА РОЗА СЕ ПОЯВЯВА ОТНОВО

Няколко дни по-късно дук Дьо Монтен, дъщеря му, баронеса Дюфон, и няколко други бегълци французи се появиха пред прага на Chacun a Son Gout.

И всички разказваха все същата история.

Били спасени от гилотината от Черната роза. На Джон вече не му се струваше странно, че идват точно в неговата Къща. Стори му се направо подозрително.

Освен това започваше полека-лека да подозира, че Черната роза също се приютил под неговия покрив.

Заключението му се основаваше на няколко факта. Първо, много от спасените бяха лични приятели на семейство Фонболар. Второ, след като спасяваше тези хора, тайнственият герой сигурно се нуждаеше и от място, където да ги приютява. Разположението на Chacun a Son Gout, в Южна Англия между Дувър и Брайтън, превръщаше имението в отличен изходен пункт за набезите на спасителя.

Оттук бе съвсем лесно човек да пресече Ламанша, като от Дувър стигне в Кале, а може и въобще да не слиза на сушата, а просто да пресече Ламанша до Хавър и да тръгне нагоре по течението на Сена, до самото сърце на Париж. Ако пътува само по вода, той би трябвало да е на произвола на ветровете. Но пък понякога бе напълно възможно вятърът да му помага и този път да е най-удобен.

Пътят по суша, от Кале до Париж, бе най-често използваният и би изложил човек на риска да бъде разкрит. По-добър вариант би бил от Брайтън в Англия, като прекоси Ламанша до Булон, да продължи по суша оттам към Париж. Така ще е далеч по-бързо, защото няма да се бори с насрещното течение на реката чак до Париж.

Разбира се, колкото повече време прекара на сушата, особено на френска земя, толкова по-голям ще е рискът да го открият. А освен всичко друго Черната роза ще трябва непременно да разполага с отпочинали коне на равни интервали по пътя, пък и с някой, на когото може изцяло да се довери в тази враждебно настроена към него страна.

Джон можеше да се обзаложи, че този човек се прехвърля в Булон или някъде там, а после плава по обратния път заедно с освободените затворници — така няма да стои на френска земя по-дълго, отколкото е необходимо, особено в компанията на освободените аристократи.

Като се има предвид, че Замбо и братята Сендреак са били освободени много бързо в последния момент, това означаваше, че човекът може да язди като светкавица, да се бие като самия дявол и да плава по море като вятъра.

А клюката, донесена от Пърси, че този човек някога е бил пират, вероятно съвсем не бе далеч от истината.

Джон се опита да си припомни кой кога е присъствал в замъка и кой кога е отсъствал. Но това бе ужасно трудна задача — в къщата имаше толкова много гости, а и точно по това време той съвсем не бе обръщал внимание на околните. Доколкото си спомняше, почти цялата седмица бе прекарана само с Хлое. На няколко пъти бяха слизали при останалите от имението, но между тези случаи имаше толкова големи промеждутъци от време, че тогава всеки би могъл да идва и да си отива незабелязано.

Ето например групичката от тази сутрин.

Няколко от тях споменаха, че не били доведени съвсем до къщата, а скрити през нощта в стара колиба някъде в покрайнините на някакво село, чието местонахождение не им бе известно. После били придружени до Chacun a Son Gout. И тъй като спасителят им винаги се появявал маскиран по различен начин, те не били сигурни дори дали един и същи човек ги е довел от Франция дотук.

Джон смяташе, че не е. Също така вярваше, че който и да е, успява да се върне в къщата дори и цял ден преди пристигането на бегълците, за да отклони подозренията от себе си. Зависеше на каква помощ може да разчита. А това Джон нямаше как да разбере.

Черната роза, отново скрит на безопасно място в собствената му къща, очакваше заедно с останалите да дойдат новите пришълци французи и изразяваше подобаваща изненада при пристигането им.

Така, но кой ли може да бъде?

Джон мислено състави списък на заподозрените.

Интересното бе, че и Морис, и Пърси, и Дитер през последните дни няколко пъти бяха повиквани извън имението, и все с различни извинения.

Морис бе отишъл да нагледа собственото си имение, понеже получил бележка, че в едно от крилата възникнал пожар. Той се бе завърнал вчера с историята, че не е имало никакъв пожар и никой не знаел кой е изпратил съобщението.

На Джон много му се искаше да вярва на вуйчо си, но бе наясно с буйното минало на Морис в младежките му години, а и не би се изненадал, ако този французин е сметнал, че е негов дълг да спасява сънародниците си.

Дитер не се бе появявал два дни и когато го попитаха, той твърдеше, че някой го е упоил и че е спал непробудно. И никои не се е сетил да види какво става с него — факт, който явно много го бе разсърдил. А и напълно сериозно попита Джон на никого ли не му се струва странно, че е спал толкова дълго време.

На Джон му бе почти невъзможно да признае, че не му се струва странно. Дитер бе голяма загадка. И все пак Джон доста се затрудни, когато се опита да си представи мрачния баварец в ролята на такъв дързък герой.

Оставаше Пърси. Контето бе решило да посети някакъв приятел в съседния град за няколко дни и лорд Секстън нямаше никакво намерение да осуетява похвалното му намерение. Що се отнася до идеята, точно той да е Черната роза… е, това бе доста абсурдно при каквито и да е обстоятелства. Ето защо Джон реши да премине към следващия кандидат.

Или по-точно кандидати, тъй като имаше предвид братята Сендреак. Всъщност един от братята Сендреак, за да бъдем точни.

Според Джон тази догадка се намираше най-близо до истината. Но кой от тях? Беше ужасно трудно да ги следиш, а и както си приличаха, ако не са всички заедно на едно място, бе почти невъзможно да разбереш дали някой от тях отсъства.

Те биха млади, безразсъдни и глупаво храбри. Да се превъплъщават в различни образи и да си правят майтап с гражданската армия, бе точно това, което би привлякло един жаден за приключения млад граф.

Като се замисли човек, можеше да се окаже, че става въпрос за повече от един… да, но пък Зу-зу каза, че ги е видяла в затвора и Джон й вярваше. Вярваше й обаче и че е видяла само шестима, а не всичките седмина братя Сендреак. Седмият я е спасил от обезглавяване, а после се е върнал и е освободил и братята си.

И продължаваше в съшия дух.

А сега, при толкова народ в къщата, бе почти невъзможно да следи кой кога и къде отива. Снощи дори им се наложи да се преместят в голямата банкетна зала. Някои слязоха на вечеря, други не.

Това бе прекрасно прикритие.

Все пак Джон бе твърдо решен да открие кой е Черната роза. Затова реши да си държи очите и ушите отворени, а и сам да се заеме с малко шпиониране. Ако се наложи, той можеше да бъде много вещ в хитрините.

Дори и така знаеше, че ще има поне един човек, с когото ще трябва да обсъди положението. Хлое. Не след дълго тя сама ще се досети, че нещо не е наред. Морковчето винаги бе проявявала изключителна прозорливост.

Ето защо той не бе особено изненадан, когато същата вечер, щом се вмъкнаха в леглото, Хлое го попита:

— Не си ли забелязал някаква странна закономерност относно…

— Да.

Челото й се набръчка замислено.

— Кой мислиш, че може да е?

— Все още не знам, но ще ти кажа едно…

— Какво?

Той я прегърна и я притисна към себе си.

— Със сигурност не е баронеса Дюфон.

Хлое се изкикоти. За краткото време, откакто бе пристигнала, вдовицата бе успяла да дотегне на всички с постоянните си оплаквания и прищевки. Баща й, дукът бе дори по-лош случай. Изглежда, единствено Жан-Жул бе способен да я търпи. Даже често я защитаваше, което пък ужасно смущаваше братята му.

— Имаш ли вече някакви предположения? — попита Хлое, като потри личицето си в топлата кожа на гърдите му.

Джон винаги бе толкова приятен при допир, а и миришеше прекрасно. Баба й бе направила за него специален аромат и всяка Коледа му подаряваше сапуни и одеколон с това горско ухание. Той, изглежда, много го харесваше, тъй като използваше само него, макар и пестеливо.

— Да, вече да — той я галеше разсеяно. — Мисля, че е един от Седемте смъртни гряха.

— Братята Сендреак? — тя се замисли над изказването му, при което набръчка нослето си.

Джон се наведе и целуна върха му.

— Но защо да е Сендреак?

Той й обясни по какъв път е стигнал до това заключение.

— Хмм… Не смятам така, Джон. Дори и само за това, че са прекалено млади и не толкова опитни, за да се справят с подобни дръзки подвизи.

— Някои от тях са по-големи от теб, а младостта често е пламенна.

Тя повдигна едната си вежда въпросително.

— Охо, а какво е твоето извинение?

— Не е смешно, слонче.

— Мразя да ми казваш така!

Той се ухили.

— Да, знам.

— И все пак не смятам, че е някой от братята Сендреак.

Долната й устна леко се изду, когато тя отново премисли ситуацията.

— Защо? — той улови тази примамлива устна и я засмука между зъбите си.

След това много неохотно пусна апетитната хапчица, за да може тя да му отговори.

— Ами, нали Пърси каза, че Черната роза преди е бил пират, а никой от братята Сендреак не се е проявявал на това поприще. И това автоматично ги изключва от списъка на заподозрените.

— Не. Пърси каза, че имало такъв слух. Но това не означава, че Черната роза наистина е бил пират.

— Все още не съм убедена.

— Добре, а ти какво предполагаш? — ръцете му галеха гърба й, като лекичко го масажираха.

— Мисля, че е някой, когото ние не познаваме… Някой, който не е гост в къщата, но знае, че сме френски аристократи. Той смята, че ние ще бъдем съпричастни на каузата му и със сигурност никога не бихме отказали подслон на някой съотечественик. Той дори може да се представя за някой от прислугата ни, а ние нищо да не подозираме.

— Не съм съгласен.

Хлое се подпря с длани на гърдите му, за да се поотдалечи от него и да го погледне в очите.

— Защо?

— Защото — Джон отново я притегли към тялото си — той знаеше точно кои са вашите приятели и се постара да спаси именно тях.

— Е, добре, какво пречи да е някой от слугите в къщата? Той ще е чул разговорите ни и това обяснява всичко.

Той поклати глава.

— Просто не ми изглежда вероятно.

Хлое го погледна през миглите си.

— Да се обзаложим ли?

Той вдигна вежди.

— За да видим кой от нас ще излезе прав?

Тя кимна, а на бузите й се появиха две пакостливи трапчинки.

— Отлично, мадам. На какво предлагате да се обзаложим? — гласът му преливаше от двусмислени интонации.

— Нека басът е за… — тя млъкна, за да помисли. — Че ако аз се окажа права, за една нощ ти ще правиш абсолютно всичко, което си пожелая.

Джон вдигна очи към тавана и поклати глава, невярващ на ушите си. После отново сведе очи към обърканото й личице и отвърна с предизвикателна усмивка и блеснал поглед:

— Хлое, Хлое, забрави ли какво ти казах, когато се къпахме? Трябва да избираш наказание, което другият да не приема на драго сърце.

Тя отново се нацупи, осъзнала грешката си.

Той се подсмихна.

— Обаче аз с радост приемам условията ти, миличка — и Джон потърка нос в нейния.

— Добре — грейна тя, като вече се разпалваше при мисълта за перспективите, откриващи се пред нея, ако може изцяло да разполага с Джон в продължение на една нощ. — Трябва да направим план как да го проследим.

— Това всъщност няма да е толкова трудно.

Хлое го погледна въпросително.

— Сега, когато вече знаем, че действа във и около имението — обясни той, — всичко, което трябва да сторим, е да следим входа на замъка през късните часове на нощта. Повечето от „пратките“ пристигат рано сутринта. Нещо ми подсказва обаче, че следващите пратки, ако има такива, ще пристигнат посред нощ.

— Защо мислиш така?

— Той е прекалено хитър, за да поема излишни рискове. Сигурно вече предполага, че някой от нас се е досетил за истината и го търси. А нощта ще му предложи идеална защита, за да скрие самоличността си.

— Това ми звучи логично. Никога не съм предполагала, че си толкова умен, Джон — тя го погъделичка по ребрата.

Той бързо грабна ръката й. Точно там Джон имаше ужасен гъдел и тя добре знаеше слабото му място.

— Понеже току-що пристигна една пратка бегълци, смятам, че през следващите няколко дни няма да има други. Но от утре вечер започвам да го дебна.

— Да предположим, че той се появи. Тогава какво?

— Тогава ще го проследя.

Хлое леко пребледня.

— Не мислиш ли, че може да се окаже опасен, Джон? Искам да кажа, ако наистина е бил пират… Не искам да се излагаш на опасност!

— Благодаря ти, морковчето ми — иронично отвърна той. — Все пак мога да те уверя, че ни най-малко не се страхувам.

Говореше се, че Джон е отличен стрелец, а бил много добър и с шпагата. Вече бе участвал в достатъчно дуели с ревниви любовници и вбесени съпрузи, за да го докаже. С неговата репутация той би трябвало да е най-добрият фехтувач в цяла Англия.

Тя се намръщи при тази неприятна мисъл. После го ритна по пищяла.

— Ох! Защо направи това?

— Имам си причини.

— А имаш ли нещо против да ми ги съобщиш?

— Имам — и тя сърдито вирна брадичка.

Джон все си мислеше, че вече е опознал жените, но те винаги изненадваха горкичката мъжка половина на човечеството с нещо ново и неразгадаемо.

Той въздъхна дълбоко и реши да остави този въпрос. Нямаше представа, кое ли негово престъпно деяние я е ядосало този път.

— Ще кажа на готвача да ни приготви малко храна.

Челото му се набръчка от объркване.

— За какво?

— В случаи че огладнеем по време на нощното бдение.

— Огладнеем? Някои да е споменавал нещо за нас? Ти няма да дойдеш, Хлое.

— Напротив, ще дойда — пръстът й проследи линията по средата на стомаха му.

Той обаче я спря, когато, достигна до пъпа му.

— Не, няма да дойдеш. Прекалено опасно е.

— Нали току-що каза, че не е опасно!

— За мен. Но ти въобще няма да се приближаваш до Черната роза.

— Е, Джон, ако е прекалено опасно за мен, тогава е прекалено опасно и за теб и аз просто няма да те пусна.

Джон зяпна удивено.

— Какво?!

— Съжалявам, но това е положението — тя го потупа утешително по бузата.

Негодникът направо бе онемял. Досега никой никога дори не се бе опитвал да му нарежда какво може и какво не може да прави, дори и вуйчо му.

— Една жена не може да нарежда на мъжа си какво да прави! — изтърси той.

— Но тази жена пред теб може — тя се прозя и се сгуши до гърдите му.

— А какво те кара да си мислиш, че ще го позволя Хлое? — попита той много тихо.

Хлое ни най-малко не се обезпокои. Тя близна плоското зърно на гърдите му.

— Значи смяташ да ме оставиш тук сама… с братя Сендреак? — попита тя сладко.

Последва мъртва тишина. В продължение на няколко минути.

— Ще вземем едни кон, само моя. И е добре да се приготвиш за дълго бдение.

Тя тайничко се подсмихна.

— Ще говоря с готвача за храната.

Той отново въздъхна нетърпеливо.

— Това не е някакъв си пикник, Хлое!

— Ще видиш колко ще си доволен, че съм се погрижила за това. А се чудех дали да не приготвя и едно одеяло…

Джон отчаяно вдигна ръце във въздуха.

— Хлое!

— Много добре, Джон, ще се откажа от одеялото — лицето й се озари от вълнение. — О, колко интересно е всичко това! Само си представи — та ние може да се окажем щастливците, които ще разкрият кой е Черната роза.

Само че на кого ли ще го кажем, чудеше се Джон.

Хлое лекичко гризна ключицата му.

— Колко време смяташ, че ще ни отнеме?

— Да открием кой е Черната роза ли?

— Не — тя го целуна под брадичката. — Да ми покажеш…

Той я наблюдаваше със сластно очакване, а ясните му зелени очи искряха.

— Да ти покажа…?

Устните й очертаха по мускулестите му гърди дълга въображаема линия, като се поспряха до пъпа му, колкото да го погъделичкат по-обстойно. За целта тя използва езика си, като го завъртя около въпросната област с кратки отсечени движения. Джон потръпна.

— Да ти покажа…? — подкани я той, изненадан, но и много доволен от дръзките й действия.

Устните й продължиха надолу, като лизнаха чувствителната кожа под стегнатия му корем. Джон вече чувстваше как отмалява под въздействието на сладостната магия на устните й. И точно това желаеше Хлое.

— Да ми покажеш всичко, което знаеш. Колко време смяташ, че ще ти отнеме? — и тя наблегна на въпроса си, като хвана члена му и прокара езичето си по върха му с бързо леко движение.

Нужен му беше един момент, за да осмисли думите й, омаян от прелестното усещане при ласките й.

Джон си пое дълбоко дъх само миг преди да осъзнае какво всъщност го пита тя. Интересуваше се колко време остава, докато може да заживее като най-видната жена развратник в цяла Англия.

— Ще ми трябва много време, Хлое — тихо отвърна той. Много тихо.

Пръстите й лекичко потупваха жезъла му, докато тя обмисляше отговора.

После наведе глава и го пое в устата си за миг, преди да спре, за да попита:

— Нима знаеш толкова много, Джон?

Той хвана с ръце главата й и я притегли обратно към себе си.

— Да — отвърна задавено. — Знам наистина много.

Устните й се притиснаха към него.

— И нямаш нищо против да ни отнеме дълго време? — тя го пое изцяло в устата си и го засмука.

Джон простена гласно.

— Не, любима, нямам нищо против — дрезгаво промълви, а обикновено плътният му глас сега бе някак пресипнал.

Хлое се усмихна на себе си. За такъв прословут женкар Джон се справяше направо чудесно. И тя бе особено горда с него. Този лорд Секстън има наистина чудесен вкус, реши тя. Вкус на неописуеми възможности.

Вкус на мъжа, когото обича.

Джон затвори очи, като се остави на магията на устните й. Струваше му се, че единственото нещо, за което може да мисли, са тези устни върху тялото му. Тези устни… Тези невероятни устни, мисълта за които не го оставяше ни денем, ни нощем, които направо го влудяваха!

Фактът, че тя бе съвсем неопитна в това занимание, сякаш само още повече засилваше удоволствието му. Струваше му се, че никога не е изпитвал нещо толкова прелестно като усещането в този момент.

Без да брои случаите, когато бе в нея, разбира се.

Нейното пъргаво настойчиво езиче направо щеше да го подлуди. Тя лекичко го гризна, което накара пръстите му да се вкопчат в гъстите й коси. И той отново простена.

Хлое го наблюдаваше. Очите му бяха затворени и той изглеждаше изцяло отдаден на момента. Почти прехласнат. Тъмните му ресници почиваха върху високите скули в дълги извити дъги.

Когато тези пленителни очи бяха затворени, чертите на лицето му се очертаваха с изящна яснота и тя отново се зачуди каква класическа красота притежават те. Той просто бе невероятно красив мъж.

И освен това бе един прекрасен човек със сложна душа и невероятна дълбочина на характера.

— Хлое — прошепна той името й, докато тя нежно го галеше и целуваше. Дългите й коси гъделичкаха бедрата му. От гърлото му се разнесе дълбок стон.

За нея това бе знак, който й подсказа да се отдръпне леко назад и да отметне глава напред, така че косите й се посипаха като водопад върху него. Тя се позачуди каква ли ще е реакцията му, ако въобще…

Той издаде някакъв неясен звук, който прозвуча съвсем диво през стиснатите му зъби. Най-ненадейно ръцете му я сграбчиха и я повдигнаха, за да я поставят седнала върху него.

— Джон!

Той потъна в тялото й, а силните му длани неумолимо притискаха хълбоците й.

Усещането, когато Джон я изпълни докрай, бе просто неописуемо.

Устните й се разтвориха и от тях се отрони едва доловима въздишка. Но тя разбра, че Джон я е чул, тъй като почувства как той помръдва в нея.

Очите му едва-едва се отвориха.

Изпод прелестните тъмни ресници я наблюдаваха две дълбоки зелени очи със зеници, разширени от страст. Той завъртя бедрата си.

Хлое извика в екстаз.

— Винаги съм смятал, че трябва да давам от себе си не по-малко, отколкото получавам, мадам.

Кадифеният му глас сега звучеше като сластно ръмжене.

— И затова ти, моя прекрасна съпруго, ще получиш нещо много, много… хубаво.

С това кратко предупреждение коленете му се повдигнаха, като я принудиха да се наведе напред и надолу към него. Той навлезе дори още по-дълбоко в нея.

— Mon Dieu! — възкликна Хлое, подпряла длани на гърдите му.

Когато Хлое заговореше на френски, Джон знаеше, че е тръгнал по правилния път, за да я влуди до крайност. И сега не й даде време да привикне към новото усещане, а направо я дари и с още едно.

Със свити колене, той се изправи до седнало положение, като се подпираше с ръце на възглавниците зад себе си. После постави краката й от двете си страни и силните му ръце се сключиха около нея в здрава прегръдка.

— Мer…

Устните му се впиха в нейните в дълбока пламенна целувка, а езикът му се промуши навътре, докато той нахлуваше отново, и отново в тялото й.

Хлое простена, запленена от парещите му устни. Той отново се завъртя под нея.

Докато я целуваше дълбоко и страстно, той я притегли силно към себе си, и отново се плъзна навътре. Усещанията, които създаваше в нея, бяха толкова неустоими, че Хлое сграбчи раменете му и заби пръсти в гладката му кожа. И започна направо да скимти в прегръдката му.

Джон продължаваше да се движи в нея.

Тя извика от удоволствие при това неописуемо преживяване.

Изведнъж Хлое осъзна в каква опасност се намира, Джон бе прекалено съсредоточен — ами ако тя изгуби контрол? Това трябва да спре! Тя се оттласна от раменете му, уплашена, че той може и да я накара да изгуби власт над себе си.

Опита да се отдръпне от него, но Джон не я пускаше.

Вместо това той я притисна още по-силно, ръцете му я сграбчиха още по-здраво и той продължи да се движи в тялото й.

Ноктите й се забиваха в гърба му, а дъхът й излизаше на пресекулки. А Хлое дори не съзнаваше, че му причинява болка.

— Да… — сластно мъркаше Джон току до устните й. — О, да…

Той нахлуваше на тласъци в нея, като отказваше да я пусне от прегръдката си или да освободи устните й.

Тя започна да вика на френски.

— Джон! — задъхваше се тя. — C’est coup de maitre!

Устните на Джон се разтегнаха тайничко в усмивка, докато продължаваше да я опожарява в страстта й. Хлое току-що му бе казала на френски, че й е нанесъл майсторски удар.

— Мм-хмм — съгласи се той с готовност, като продължи да прониква дълбоко в тялото й.

— Fin! Fin! — молеше се тя, за да го накара да сложи край на това сладостно мъчение.

— Но аз тъкмо започвам, любов моя — изръмжа той. Като хвана глезена й, той повдигна крака й върху сгъвката на ръката си.

Хлое бе шокирана.

— Но… но какво правиш?

— Ето това!

Той отново се плъзна дълбоко в нея и това енергично движение, особено в странната им поза, моментално и донесе конвулсиите на облекчението.

— Ооо…

Още преди да затихнат тръпките й, той се претърколи заедно с нея по леглото и спря така, че тя се озова точно под него.

Хлое го гледаше зашеметено, а косата й бе залепнала по потното й чело, сякаш някой я бе прекарал през въртящи се воденични колела.

Джон приклещи двете й китки към леглото и така я прикова неподвижно под себе си.

Надигна се над нея и се поспря за миг, за да я погледне в очите. Златните му коси увиснаха напред и я погъделичка предизвикателно по връхчетата на гърдите.

Без да продума, Хлое го наблюдаваше със затаен дъх.

Тогава Джон бавно се впусна напред в росната й топлина. Движенията му станаха бавни и премерени, сякаш той разполагаше с всичкото време на този свят, за да я отведе в рая.

— О, Джон… моля те… моля те…!

Горещият му сладостен дъх повя до устните й. Мънички капчици пот оросиха челото му. Той наведе лице към нея така, че устните му почти, но не съвсем, докоснаха нейните, за да прошепнат като едва доловимо дихание:

— Tant mieux.

Много по-добре.

Той улови розовото връхче на гръдта й и започна да го смуче, като не преставаше да се движи плавно и равномерно в нея. Темпото, което бе наложил, само я разпали още повече. Той я водеше все по-напред в забързващия се танц.

Верижката около врата му се плъзна напред, а мъничкото морковче затанцува върху гърдите й. Когато вдигна глава, той остави морковчето да се плъзне по всяко от настръхналите зърна на гърдите й.

Златото бе като нажежено от допира с кожата му и сякаш прогоряваше следи по тялото й. Ето личния печат на Джон.

Тя се извиваше, като не спираше да стене. Ръцете й се гърчеха, но той не пускаше китките й.

Когато започна да прави същите движения като преди малко — да завърта бедрата си, докато е дълбоко в нея, Хлое направо простена: Non… Non, сякаш той я измъчваше. А май наистина бе така.

Чувствените му устни леко се извиха, докато той продължаваше с онова, което си бе наумил. Продължаваше неумолимо да се плъзга и завърта в нея. О, това направо я убиваше! Като някаква блажена смърт. Хлое прехапа устни, за да не изрече онова, което не искаше в никакъв случай да му разкрие.

— Погледни ме! — силният му глас проникна до замъгленото й съзнание. Тя отвори очи и се втренчи в лицето му. Изглеждаше невероятно див, мъжествен, прекрасен.

И той изрече само една думичка:

— Сега!

Устните му отново се впиха в нейните. Той започна да се движи в нея невероятно мощно с решителни тласъци. Ръцете му пуснаха китките й, като се плъзнаха по дланите й, и той вплете пръсти в нейните, сякаш ръцете им бяха едно цяло.

Хлое ридаеше в устните му, а неумолимите тласъци на тялото му сякаш я убиваха. Скоро тя почувства разтърсващия трепет отново, да се надига в нея. Тръпките обхванаха цялото й тяло, от главата до петите, когато за втори път достигна до шеметния връх на екстаза.

С един последен мощен тласък Джон завъртя в кръг бедрата си, сякаш за да постави удивителен знак на края на това невероятно постижение.

Тогава силно извика, достигнал до собственото си облекчение.

После се отпусна тежко върху нея, опитвайки се да уравновеси дишането си.

— Voila tout — прошепна той дрезгаво до врата й на френски.

Казваше на съпругата си, че засега е приключил. Но Хлое така и не чу последните му думи. Тя сякаш бе изгубила чувствителността си към всичко останало, отмаляла от невероятното удоволствие, с което съпругът й я бе дарил.

Джон наистина й бе дал от себе си нещо много, много хубаво.