Тази нощ или никога

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТАВРАТАТА СЕ ОТКРЕХВА

— Но вече пробвах всички възможни начини! Този човек е абсолютно непоклатим в привързаността си!

— Сигурна ли си, Зу-зу? Наистина ли опита всичко? — двете жени се бяха разположили в оранжерията и пиеха чая си.

— Oui! Приклещвах го в тъмни коридори; направо го канех в покоите си; дори го опипвах по най-недвусмисления начин — нищо не е в състояние да го разколебае!

Графиня Фонболар сви устни и се замисли.

— Ти си експерт в тази област, Зу-зу. Щом устоява на твоите провокации…

— Казвам ти, въобще не поглежда към други жени! Нещата говорят сами за себе си, Симон. Защо не ги оставиш намира?

Графинята сложи чашката си в чинийката с рязко иззвънтяване.

— Грешиш относно мотивите ми, скъпа. Не това се стремя да постигна! Не искам да ги разделям, а точно напротив — искам да ги събера!

Зу-зу пренебрежително махна с ръка.

— Ами те вече са заедно. Какво повече би могла да желаеш?

— Много повече — тихо отвърна тя.

Графиня Замбо потупа приятелката си по коляното.

— Разбирам те, но тези неща понякога трябва да бъдат оставени да следват собствения си ход. Може би е най-добре човек да не се меси в подобни проблеми — тя сви рамене с примиренческо изражение, което явно бе френският начин да бъде изразено отношение към всички усложнения на явлението amour.

— Глупости! Аз съм нейна баба и съм длъжна да се намеся.

Двете жени се спогледаха и се разсмяха.

— Даваш ли си сметка, че Хлое почти не ми говори? Какво ли си е помислила за мен?

Графинята махна небрежно на грижите й.

— Ще го преодолее. Хлое не умее да се сърди на никого. В това отношение тя е като баба си — и тя хвърли един многозначителен поглед към Замбо.

Зу-зу се нацупи.

— Така и не успя да ми простиш за онзи път с Морис.

— Не желая да обсъждаме точно тази тема.

— О, нека най-сетне изплюем камъчето, скъпа моя Симон. Какво значение има след толкова години?

Както обикновено, когато тази тема изникваше между тях, графинята започваше да се ядосва. Зу-зу винаги можеше да познае, че е раздразнена, защото тогава движенията на приятелката й ставаха някак отсечени, а думите — резки.

— Казах ти, че нямам намерение да го обсъждам!

— Напротив, ще го обсъдим — Зу-зу остави чашата си с чай. — Защо не си се омъжила за Морис? Не го ли обичаш?

— Разбира се, че го обичам! Но то няма нищо общо с това!

— Значи е заради онова, което си мислиш, че се е случило преди толкова много години?

— Non — графинята дълбоко си пое дъх. — За онова вече съм му простила.

— Колко благородно от твоя страна, Симон. Особено като се има предвид, че въобще няма за какво да му прощаваш!

Графинята вдигна поглед, невярваща на ушите си.

— Да не би да очакваш, че ще ти повярвам? Зу-зу, та ти си спала с всички! Защо не и с Морис? Той пренощува в твоя замък онази нощ.

Зу-зу стовари ръката си върху масата. Чаят в чашките се разля по покривката.

— Не съм спала с всички!

Графинята изсумтя презрително.

— Добре де… Спала съм почти с всички… Но не и с Морис.

— Ако думите ти са верни, тогава защо не си го направила?

— Исках, не ме разбирай погрешно — той беше и все още си е невероятно красив, очарователен мъж. Но той не искаше.

Това бе доста изненадващо. В младежките си години Морис бе имал репутацията на истински bon vivant, ненаситен за красиви жени.

— Но защо?

— Той те обичаше, Симон — Зу-зу дълбоко въздъхна. — Винаги те е обичал.

Графинята бе направо онемяла. Морис е бил верен? Още тогава?

Зу-зу се облегна на стола си.

— Така и не успях да го разбера.

— Искаш да кажеш, че той никога не е…

— Абсолютно.

Графинята известно време мълчаливо смилаше тази изненадваща информация.

— И така, щом не е заради онази нощ, тогава защо не си се омъжила за него, Симон?

— О, ами, това държи мъжете винаги под напрежение, нали? На тях толкова им харесва преследването. Струва ми се, че много повече им харесва, когато ги караш да чакат.

— В продължение на двадесет години?

— Не желая да говорим за това — графинята се нацупи.

— Отлично — Зу-зу въздъхна. — Но що се отнася до Джон, мисля, че трябва да се откажеш. Той просто не е заинтересован, скъпа, а, изглежда, и на Хлое не й се играе ролята на жената собственичка на съпруга си.

Графинята се замисли върху това. Може би наистина трябваше да остави природата да се погрижи за нещата.

— Симон?

— Да? — разсеяно отвърна тя.

Графиня Замбо си повя с ветрилото по недвусмислен и кокетен начин, а устните й потрепнаха.

— Мислиш ли, че Жан-Жак е прекалено млад за мен?

Приятелката й я зяпна изумено.

— Зу-зу!

Спокойно отпуснат на обичайното тайно местенце в прелестната оранжерия, Морис вече се замисляше дали пък това кътче не е разковничето към всички скрити мотиви в Chacun a Son Gout.

И се усмихна загадъчно.

— Как, за бога, успя да го измъкнеш от нея?

Хлое тъкмо бе връчила на Джон малкото корабче. Намираха се в спалнята си и си почиваха преди вечеря. Тя се усмихна самодоволно.

— Сключихме мъничък облог с нея относно изхода на състезанието.

Върху чувствените устни на Джон играеше едва забележима усмивка.

— Да не би да си заложила на мен, щурче такова? Дори и след като вече бе видяла черния жребец?

— Разбира се!

Той се разсмя и поклати глава.

— Значи е било чудесно стечение на обстоятелствата, че Шнапс е паднал на пътя… А да не би да е било планирано предварително, за да разсее шейха и да го забави? — попита той, като вдигна вежди подозрително.

Хлое се засмя.

— Не бях се сетила за това, честно да си кажа. Но бях твърдо решена да отмъкна макета от главата й. О, само да я беше видял! Въобще не искаше да се раздели с него.

Джон я притегли върху скута си.

— А ти как я накара да го стори? — той потърка нос в бузата й.

— Това бе лесно. Нали знаеш онзи грозен мъничък кон, който държиш върху старото си писалище? Металния с жълтите боядисани очички? Е, тя каза, че това нещо щяло да изглежда зашеметяващо върху главата й, особено на конни надбягвания. И аз естествено се съгласих.

Джон замръзна.

— Не си го заложила, нали?

— Напротив — тя се обърна в скута му, забелязала странното смълчаване. — Какво има? Нали не си бил кой знае колко привързан към него?

— Той принадлежеше на майка ми — тихо рече Джон.

Хлое почувства внезапен пристъп на угризения.

— О, Джон, нямах представа, че е така!

— И очите му не са боядисани, миличка. Те са от жълти диаманти.

Хлое се втренчи в него, онемяла от учудване.

— Нима си притежавал този предмет през всичките онези години, когато едва си оцелял… когато си умирал от глад? И е бил толкова ценен! Защо не си го продал? Поне щеше да имаш с какво да преживяваш!

— Бях само едно дете. Страхувах се, че ако го покажа на някого, той ще ми го открадне или пък ще ме измамят — той се поколеба. — Но не това е истинската причина, поради която го запазих.

— А защо тогава?

— Това бе всичко, което имах… за да ми напомня кой съм. Много отдавна баща ми го подарил на мама и той бе единственото нещо, от което тя не искаше да се откаже. Когато умря, го притискаше силно към гърдите си и все още викаше името на баща ми — на челото му се появи дълбока резка. — След всичко, което той ни бе причинил, тя все пак… му бе простила.

Той си пое дълбоко дъх.

— Никога не можах да я разбера.

Хлое нежно го прегърна, а очите й се наляха със сълзи. Той никога не я е разбрал, но въпреки това е запазил мъничкия кон. А за Хлое всичко бе толкова ясно.

— Наистина съжалявам, Джон. Нямах представа за всичко това. Е, много добре тогава, че спечели състезанието — и тя се опита да му се усмихне.

Вниманието му отново се върна върху нея.

— Каквото и да се бе случило, никога не бих й го дала. Дори и ако трябваше да й предложа стократната стойност на този предмет.

Хлое се почувства още по-зле.

— Наистина ужасно съжалявам — прошепна тя. — Просто исках да ти върна корабчето.

Джон внезапно осъзна колко е разстроена от разкритието му.

Той се наведе към нея и целуна връхчето на носа й.

— Зная… Не се тревожи за това. Беше чудесен жест от твоя страна и ти благодаря за него.

Дланите на Хлое обгърнаха красивото му лице и го приближиха към устните й за още една целувка.

— Просто за в бъдеще ще бъда много по-внимателна, когато залагам нещо.

— Умно решение — измърмори той и я целуна.

И едва след няколко часа Хлое осъзна, че той е запазил коня точно по същата причина, по която е запазил и нейното морковче.

Няколко нощи по-късно Джон и Хлое решиха да подновят бденията си пред къщата, за да разкрият кой е Черната роза.

От последното спасяване на французи бе изминало достатъчно време. Тайнственият герой сигурно вече си е починал и е готов да се изправи пред новата френска армия с още един дързък план за освобождаване на осъдени на смърт.

Бяха заели местата си отстрани на къщата, добре прикрити и готови да чакат дори и през цялата нощ, когато Джон забеляза, че Хлое е забравила наметалото си.

— Тичай и си го вземи. Нощите все още са доста хладни.

— Не е чак толкова зле — заяви тя, въобще не й се искаше да пропусне дори и един миг от вълнуващото приключение, да не би точно тогава да се случи нещо.

— Навън е много влажно и е доста вероятно да стоим тук цяла нощ. Не можем да сме сигурни, че ще се появи точно тази вечер. А не искам да се простудиш. Хайде, тичай.

Хлое подпря ръце на кръста си.

— Не можеш просто ей така да ми заповядваш!

Той я погледна през рамо и повдигна вежди многозначително.

— О, стига, ставаш направо непоносим!

Той се ухили, а в тъмнината проблеснаха белите му зъби.

— Много благодаря, мадам.

— Ами ако изпусна нещо?

Той изсумтя, вече раздразнен.

— Какво мислиш, че ще изпуснеш за пет минути? Играта на лунните лъчи по алеята?

— Много смешно, милорд. Обещаваш ли, че ако се случи нещо, ще ме чакаш?

— Да, ще те чакам. А сега се качи горе и си вземи наметалото!

Много неохотно Хлое се отдалечи и влезе в къщата през една странична врата. По едно от задните стълбища пъргаво изтича до стаята си и взе топлата дреха.

Наметна се и реши, че ще стигне много по-бързо, ако мине през западното крило. Там имаше някакво стълбище за прислугата, водещо точно до мястото, откъдето наблюдаваха алеята.

Бързо-бързо прекоси тъмния коридор натам.

За щастие благодарение на късния час тук бе съвсем тихо и спокойно. Повечето гости явно вече спяха. Въпреки че наметалото прикриваше необичайния й костюм, тя все пак не желаеше да се окаже принудена да обяснява какво търси самичка по това време в този коридор. Пределно ясно й бе какви клюки ще роди подобно събитие. Първо, ще се позачудят защо ли не е с мъжа си. После пък ще се зачудят кого ли е тръгнала да посети.

Шансовете да срещне някого бяха толкова незначителни, че тя остана много изненадана, когато една врата внезапно се отвори и някакъв мъж пристъпи в коридора и тихо затвори.

Горното копче на панталоните му беше разкопчано, а бялата му риза бе разтворена отпред, разкривайки загорелите му мускулести гърди. По раменете му се спускаше дълга, черна като обсидиан, коса с фин копринен блясък. Той бе неустоимо красив.

Но кой беше?

Тя със сигурност щеше да си го спомня, ако бе видяла толкова красив мъж сред гостите?

Очевидно тъкмо се връщаше в стаята си от тайна среща. Хлое хвърли един поглед към вратата, от която току-що бе излязъл, и се опита да си припомни кой бе настанен именно в тази стая.

А, да, прелестната вдовица, лейди Къртни. Нищо чудно, че е бил толкова зает.

Когато тя се приближи към него, той се обърна и очевидно остана не по-малко изненадан от самата нея, че вижда някого в този коридор.

Очите му бяха с онзи неповторим син цвят като на яйцето на червеношийката.

Дори и в полумрака на коридора те искряха със странно бледо сияние, контрастиращо с черната му коса. Омагьосана от тези очи, Хлое едва не се блъсна в него. Странно, но той й се стори някак познат.

— Извинете ме — Хлое проговори първа. — Не ви видях.

— О, няма нищо, мадам — отвърна й дълбок спокоен глас.

Сега, когато вече бе близо до нея, тя го виждаше съвсем ясно и се убеди, че пред нея стои един наистина невероятен мъжки екземпляр. Направо неустоим.

За миг се зачуди с кого ли е дошъл, после сви рамене и продължи по коридора. Джон я очакваше и не й се щеше да пропусне срещата с Черната роза!

Мъжът се размина с нея и продължи да крачи по коридора.

Някаква загадъчна, бавна усмивка се разля по тайнственото му лице.

Тя дори не ме позна…

Приглушен смях се надигна в гърдите му.

По-късно същата нощ един уморен съпруг и една уморена съпруга се влачеха по стълбището към спалнята си.

Бяха го чакали почти цяла нощ, а Черната роза не се бе появил.

Около четири и половина Джон прекрати бдението, като обяви, че не му се вярва вече да си дойде. Зората вече бе наближила и човекът сигурно няма да рискува да бъде разкрит на дневна светлина.

Хлое бе много разочарована, но пък се зарадва много на леглото си. Едва държеше очите си отворени, а нощната влага се бе просмукала направо до мозъка на костите й. Джон се бе оказал прав относно онова наметало. Тя наистина се радваше, че бе изтичала да си го вземе.

И двамата се съблякоха със завидна бързина и се шмугнаха под топлите завивки, за да се сгушат заедно за оставащите до разсъмване часове.

Хлое заспа почти на момента, докато Джон, не по-малко уморен от жена си, явно не можеше да се отпусне.

За кой ли път вече се въртеше в леглото. Най-сетне се обърна така, че да гледа как Хлое спи спокойно до него.

В слабата светлина на наближаващата зора той едва-едва различаваше миловидните й черти.

Лежеше настрани с лице към него. Едната й ръка се бе отпуснала до лицето й с дланта нагоре и със свити пръсти, като на заспало дете, невинно и безгрижно в съня си.

Той се усмихна. Бе я виждал как спи по този начин почти през целия й живот. Тогава всъщност му хрумна за пръв път, отколко дълго време познава Хлое. Почти половината от неговия живот и почти целия неин. Познаваше настроенията й, какво харесва, какво не харесва, чувството й за хумор, мирогледа й, мненията й, чувството й за справедливост, а откакто се бяха оженили, знаеше още толкова много неща. Познаваше я така интимно, както мъжът може да познава жената. Познаваше страстта й. Забравата й. Какво е да я докосва. Да я чувства до себе си. Да я вкусва. Аромата й. Как потръпваше, когато той влизаше в нея…

Погледът му се спря върху устните й. Тези пълни, сочни устни, които той толкова…

А какво се случваше в нея?

Той я наблюдаваше мълчаливо.

Тя сякаш крие нещо от него.

Джон не бе съвсем наясно кога точно се е промъкнала в съзнанието му тази мисъл, но понеже вече се бе загнездила там, той просто не можеше да се отърве от нея. Тревожеше го — като някакъв непрестанен, досаден подсъзнателен дразнител, който просто не ще и не ще да изчезне.

Всъщност долавяше я все по-ясно и по-ясно.

Нежно, за да не я събуди, той целуна тези сладостни меки устни. Устни, които знаеха как да го отведат в рая.

После се измъкна от леглото, като внимаваше да не наруши съня й.

Облече зеления си халат и прекоси бос стаята. Тихо отвори френския прозорец и излезе на балкона.

Слънцето тъкмо се показваше на източния хоризонт. Лъчите му се разливаха над градините и моравите на Chacun a Son Gout, къпеха със златиста светлина върховете на дърветата и горите отвъд парка. Всичко бе приказно тихо и спокойно.

В очакване на пробуждането.

По гърба му премина тръпка.

Чувстваше се до такава степен част от всичко около себе си, че се зачуди дали и той не е…

Опита се да се отърси от странната мисъл, като се загледа в един мъничък заек, който прекоси с подскоци поляната, а рижавите му уши помръдваха.

Зайчето Хлое.

Усмихна се нежно, а мислите му се върнаха отново към спомените.

Онази нощ бяха излезли на тази тераса. Той я бе поставил на този перваз и я бе любил. Лунната светлина я обливаше в сребърен порой точно както слънчевите лъчи го къпеха сега.

И той бе осъзнал колко силно желае този живот, това имение, тази…

Дълбоко замислен, той прокара пръст по каменната стена, където тя бе седяла, загледана в него, загледана по онзи неин котешки начин. Струваше му се, че дори и сега топлината й се излъчва от камъка.

Какво криеше тя от него?

Той не знаеше, но каквото и да бе то, лорд Секстън реши, че го желае с цялото си същество.

— Много съм разочарован от вас.

Седем красиви глави се наведоха засрамено.

— Но ние опитахме всичко, маркиз Шавано! — както обикновено, Адриан говореше от името на всички. — Изглежда, нищо не й действа.

— Oui! — Жан-Жак пристъпи напред, за да ги защити от несправедливите обвинения. — Въобще не се интересува от бягство с някой от нас.

Морис вдигна ръце към небето, сякаш търсеше подкрепа свише.

— Разбира се, че не се интересува! Задачата ви бе, да накарате Джон да си мисли, че тя се интересува! И това ми било французи!

Седемте къдрави глави отново клюмнаха омърлушено.

— Но какво друго можем да сторим? — попита Жан-Клод по-възрастния и съответно по-мъдър мъж. Говореше се, че маркизът е много вещ по отношение на така интересуващата ни amour.

Морис въздъхна.

— Трябва да накарате Джон да ревнува! Направете така, че да ви свари в компрометираща ситуация с Хлое!

— Това няма да е честно спрямо нея — тържествено възрази Жан-Клод. — Ами ако я обвини?

Маркизът заклати глава и започна да си мърмори нещо на френски.

— Днешната младеж нищичко не разбира! Какво би казал баща ви, ако можеше да ви види, а? Да не можете да накарате един англичанин да ревнува жена си от вас!

Седемте глави увиснаха още по-ниско.

— Може би трябва да я отведем в лабиринта? — осмели се да предложи Жан-Клод.

— Ами да! И тогава ще съблечем ризите си, сякаш…

— Mon Dieu! И седмината ли? Той пък ще извади пистолет и ще ви застреля до един на място!

Братя Сендреак пребледняха като платно. Всички преглътнаха едновременно.

Морис едва се сдържа да не се изсмее на глас. Тези палави паленца щяха да си навлекат сериозна беля, а дори не подозираха.

Морис поклати глава с разочаровано изражение.

— Non, non, вече ми е ясно, че нищо няма да излезе. По-добре да изоставим тази идея.

Те моментално се стегнаха в столовете си.

— Но ние искаме да ви помогнем!

— Да, вие бяхте големи приятели с папа.

— Графинята винаги е била толкова мила с нас.

— Ще измислим начин да заинтригуваме Хлое…

Морис вдигна ръце, за да спре потока от слова.

— Виждам, че имате още много да се учите, момчета, да се учите за неведомите пътища на романтичната любов.

— Но ние живеем заради романтиката! — извикаха всички в един глас.

— Добре. Това е чудесно. Един французин трябва да живее заради романтиката. Само че… има някои тънкости, които трябва да научите. По принцип баща ви е трябвало да ви научи на тези неща. Но за нещастие това няма как да стане… — Морис остави мисълта си недоизказана.

Адриан се почеса по ухото.

— Това, което казвате, е самата истина. Действително ще ни бъдат от полза някои напътствия.

Морис кимна.

— Маркизе, като се има предвид отколешното приятелство на нашите семейства… бихте ли се съгласили вие да ни научите?

— Moi? — попита Морис, като се престори на изненадан.

— Oui, вие сте много вещ в това отношение, а и папа винаги е имал доверие във вас.

— Хмм — Морис се престори, че обмисля предложението.

Братята се наведоха напред, нетърпеливо очаквайки отговора му, а по лицата им грееше надежда.

— Да, смятам, че мога да го сторя.

Еднакви усмивки озариха лицата им.

— Но при някои условия, разбира се — хитро добави Морис.

— Условия? Какви условия, маркизе? — Жан-Пол го погледна разтревожено.

— Тази вечер графинята организира специален прощален бал, като се надява, че гостите ще схванат намека и най-сетне ще си тръгнат. Към края на бала и аз ще замина, ще се прибера в имението си в Съмърсет.

Адриан бе озадачен.

— Графинята знае ли за решението ви?

— Не още — тайнствено отвърна Морис. — Но това не ви засяга. Ако желаете аз да се заема с обучението ви, трябва да сте готови да ме слушате, така както бихте слушали баща си. Иначе не съм съгласен.

При това изявление всички се смълчаха.

— Естествено можете да се повеселите на бала, но веднага след това очаквам да ме последвате в имението ми в Съмърсет. Там ще се заема да ви науча на обноските, необходими на мъже във вашето положение.

Това, изглежда, не се понрави особено на младите графове. Те бяха свикнали със свободата си. Всъщност не познаваха друг начин на живот.

— Как мислите, че ще си намерите заможна булка, ако продължавате да се държите по този начин? Какво можете да предложите сега?

За това не се бяха замисляли.

— Ние… ние нямаме вече имения. Отнеха ни всичко — тъжно продума Адриан.

— Аз ще ви взема под покровителството си, но само при тези условия — той на практика им съобщаваше, че името Шавано ще бъде зад гърба им, ако се съгласят да се поставят под опеката му.

Братята се колебаеха под тежестта на такова отговорно решение.

Морис извади от джоба си часовник и го отвори, с което искаше да намекне, че е прекалено зает, та да чака дълго време отговора им.

— Съгласни ли сте?

Братя Сендреак се спогледаха.

— Ще трябва ли и да спрем да се караме помежду си?

— Да.

Те въздъхнаха.

— Баща ви също би желал да го сторите — тихо рече Морис.

— Добре тогава — отговори Адриан от името на всичките. — Съгласни сме.

— Да — отвърнаха глухо те, но съвсем не бяха сигурни дали са толкова съгласни.

— Bien. А сега идете и се пригответе за бала, а аз очаквам от вас тази вечер да се държите прилично.

— Oui, маркиз Шавано — отвърнаха те в един глас.

— Е, какво чакате още? Тръгвайте! — и той ги подкани да вървят.

Столовете им заскърцаха по пода, докато те ги избутваха настрани. После се втурнаха към вратата и излязоха.

Морис се усмихна и поклати глава. Бяха наистина очарователни, но действително се нуждаеха от обучение. А що се отнася до графинята…

Той започна да си тананика любимата си песничка, за онази мишка, която погълнала котката.