Тази нощ или никога

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТАКОРАБИ, ПРЕМИНАВАЩИ В НОЩТА

Отново дворът започна да се изпълва с карети. Градът пристигаше.

Благодарение на местоположението си близо до Брайтън, имението винаги бе представлявало любимо място за гостуване на представителите на висшето общество. Поради тази причина то обикновено привличаше повече гости, отколкото бе нормално. Като прибавим към това и факта, че престолонаследникът, принцът на Уелс, често се отбива в личната си ферма на запад от Стейн, Chacun a Son Gout оказваше и удобно местенце за почивка, когато пътниците от града решаваха да се поосвежат за няколко часа, преди да продължат нататък към Брайтън.

За щастие къщата бе разположена достатъчно далеч от главния път, така че тези случаи не бяха отегчителна рутина, а напротив, нещо като дългоочаквано събитие. Гостите, пристигащи от време на време от Лондон, оживяваха къщата между периодите на сравнително спокойствие.

Джон винаги бе смятал, че имението е с идеално разположение. Тъй като се намираше само на пет часа път с карета от Лондон, то предоставяше възможността за спокоен живот в провинцията, без да ги лишава от развлеченията, които предлага градът, и то на поносимо кратко разстояние.

А очевидно и Черната роза бе на мнение, че имението е с идеално разположение.

Без значение по какви неведоми пътища се разпространяват клюките, скоро всички разбраха, че в имението се появявали много френски аристократи, по чудо спасени от обезглавяване не от друг, а от самия прочут герой Черната роза.

Всички направо си умираха от любопитство да чуят разказите от извора. Не след дълго Chacun a Son Gout се превърна в мястото, където трябва непременно да бъдеш, за да си в крак с модата.

И ето че гостите заприиждаха.

Нахвърлиха се върху имението и върху новия му господар като скакалци върху ечемичена нива. Не мина много време, и къщата отново се пукаше по шевовете от гости, а Хлое се чудеше и маеше къде ли ще настани следващата група спасени, ако такива въобще пристигнат.

Баба й се бе оттеглила в убежището си, тоест в оранжерията, Морис се криеше някъде. Дитер вероятно бе заспал в някое забутано ъгълче, и никой не се сещаше да го събуди, а Пърси се мяркаше тук-там, мотаеше се наляво-надясно и където и да идеше, ръсеше безценни образци на остроумие и многозначителни забележки.

Графинята бе заплашила, че няма да покаже носа си навън, докато замъкът не се върне към нормалния си живот. Това бе накарало лорд Секстън да се разсмее и насмешливо да отбележи, че в тази къща никога не е било възможно нормално да се живее.

А сега, с всичките тези хора в къщата, за Джон и Хлое бе направо невъзможно да следят кой влиза и кой излиза, особено пък братя Сендреак, за които Джон все още предполагаше, че един от тях е Черната роза.

Братята знаеха, че са обект на подозрение, и това ги караше да се чувстват едновременно и объркани, и горди. Очевидно младежите се мислеха за много храбри и дръзки, за да родят подозренията, че някой от тях е тайнственият герой.

Но всичко това ни най-малко не пречеше на седмината да се забъркват в какви ли не каши час по час.

Освен че преследваха всички жени в имението, братята имаха странното свойство да причиняват страхотни бъркотии навсякъде, където се появят. Помощник-готвачката бе казала на Хлое, че един от братята отишъл в килера, за да търси нещо за похапване и за нула време успял да събори от стените половината от рафтовете. След това на прислугата им бе отнело половин ден да разчистят пораженията. А главният готвач Лафен се бе оттеглил от полесражението и бе отказал да приготви вечерята, тъй като нервите му не издържали.

И той не бе единственият.

Камериерките категорично бяха отказали да влизат в която и да е от стаите на братя Сендреак, тъй като се страхували някой от буйните младежи да не ги притисне в ъгъла. Тогава Джон се видя принуден да поговори за това с момчетата, но се чувстваше ужасно неудобно да играе тази роля.

Лорд Секс да изнася пред младежите лекции на тема благоприлично поведение — това се оказа горе-долу толкова резултатно, колкото и един изпечен разбойник да чете конско на някой дребен джебчия относно неблагопристойността на кражбата като занаят.

В края на краищата Джон просто ги заплаши с телесни повреди. Това братята разбраха. И прехвърлиха вниманието си само върху гостите от нежния пол — това не бе кой знае какво постижение, но така поне имаха чисти чаршафи в спалните си.

Главният градинар докладва, че трима от ония чернокоси френски дяволи са полудували в градината, при което са прекатурили няколко декоративни урни и една статуя на ангел, която веднага се счупила на две, а главата й се търкулнала от раменете и се отъркаляла точно до краката на внушителната маркиза Лакламп.

Когато маркизата видяла как към нея се търкаля отрязана глава, моментално припаднала върху горкичкия дребничък маркиз Лакламп и той сега беше прикован към леглото си с натъртен гръбнак.

Междувременно дрехите на Джон изчезваха от гардероба му със завидна бързина.

— Не се ли радваш, че се ожени за мен, Джон? — изпробва чувството му за хумор Хлое. — Виж само какви чудесии щеше да изпуснеш, ако не го бе сторил.

Джон се разсмя и я прегърна.

— Пак щях да се намирам тук. Просто нямаше да се очаква от мен да се справям с бъркотията.

Лицето на Хлое засия.

— Не бях се сетила за това.

Той подръпна една къдрица от косата й.

— Е, разбира се, можем просто да изчезнем в нашата спалня, както правят останалите членове на семейството, и да оставим лудостта да си вилнее, докато ние…

Хлое въздъхна отчаяно.

— Не можем, Джон.

— Защо не? — попита той с многозначителна интонация.

— Нали знаеш как се унасяш в работата си, лорд Секстън — тя кръстоса ръце върху гърдите си и игриво затропа с краче.

— А, да, всичките онези въздишки и стенания и страстни викове, които аз издавам — той я погледна с искрящи очи, като устните му лекичко се разтегнаха в развеселена усмивка.

— Сега пък за какво се смееш? — Хлое поклати пръст срещу него.

— Смея се, защото виждам как баронеса Дюфон се е запътила насам, за да се оплаква за нещо, а пък аз смятам да изчезна.

— О, не! Не и тя! Джон, да не си посмял да ме оставиш сама да се разправям с… Върни се веднага!

Но Джон вече бе излязъл през вратата.

— Ще ми плати за това по-късно — закани се Хлое под носа си.

— Виконтесо! — повика я пискливият носов глас.

Хлое заскърца със зъби, пое си дълбоко дъх и се насили да се усмихне приветливо.

— Да, баронесо Дюфон?

Тази изнервяща жена се придържаше неотклонно към старите дворцови моди от времето на нейния крал, Луи XVI. Напудрената й коса бе изтеглена нагоре в прическа, висока почти колкото самата нея. На върха на тази извисяваща се грамада се мъдреше малък макет на кораб, чиито платна сега се издуваха от лекия ветрец, повяващ от отворените врати.

— Има проблем със стаята ми.

— Наистина съжалявам. За какво става дума? — Хлое се вгледа по-отблизо в корабчето и видя, че това е един макет, който Морис бе подарил на Джон. Съвсем доскоро той се намираше в старата му спалня на бюрото му. Макетът му бе особено любим. О, божичко!

Тя се замисли. Може би Джон няма да го познае?

— Сутрин стаята е много шумна — оплака се баронесата, вирнала нос. — Чувам пристигащите карети с посетители и не мога да спя!

— Извинявам се за неудобството, но нали разбирате, има толкова много гости, повечето стаи са заети. Ще ми е много трудно да ви преместя точно сега.

Баронеса Дюфон, чийто баща бе дук, сега погледна виконтесата иззад носа си с онова надменно нацупено изражение на крайно неудоволствие, което можеше да бъде усвоено единствено от каймака на френската аристокрация.

Хлое виждаше това изражение почти непрекъснато още откакто тази жена бе пристигнала в имението. И вече направо й се гадеше от него.

Въпреки че баронесата не бе точно кривогледа, както бяха казали някои от братята Сендреак, мъничките й черни очи наистина имаха склонността да се приближават към носа й, когато е недоволна. А, изглежда, през повечето време тя бе именно в това състояние. Издадените й напред горни зъби също спомагаха за интензивността на изражението, което тя бе довела до съвършенство.

Хлое просто не знаеше какво да каже. Как би могла да угоди на тази жена? Нямаше къде да я премести. И ето че бе спасена от най-неочакван герой.

Жан-Жул се появи зад гърба им и се оказа, че е дочул по-голямата част от разговора.

— Можете да се настаните в моята стая, баронесо. Тя гледа към горите на изток и е много приятна.

В жената настъпи изненадваща промяна. Лицето й придоби почти благо изражение. Тя кимна доволно и запърха с ветрилото си.

— Merci, граф Сендреак. Вие сте истински джентълмен!

Хлое бе доста изненадана от жеста на Жан-Жул, но не и шокирана. Дори още преди да пристигне тази дама, той все я защитаваше. Беше доста озадачаващо.

— Ще съобщя на Калоуей, че стаите ви трябва да бъдат разменени — и тя се усмихна окуражително на жената.

— Благодаря ви, виконтеса Секстън — баронесата се извърна да си върви и се плъзна към френския прозорец. Хлое можеше да се закълне, че вижда как малкото корабче вдига котва и потегля през вълните на прическата й.

Джон, който се намираше навън, забеляза един Сендреак близо до жена си и реши да се върне в стаята. Докато влизаше в къщата, той се размина с баронеса Дюфон и погледът му случайно попадна върху корабчето, което преплава покрай носа му. Той се намръщи разсеяно на странната прическа и продължи.

Две крачки по-късно се закова на мястото си.

Бавно се извърна, подпрял ръце на кръста си, и изгледа ядно декорацията на прическата й.

— Моят макет! — измърмори той под носа си.

В изумрудените му очи пламна негодувание. Джон моментално промени курса си и последва кулата от коса навън. Бе решен да преследва този кораб!

Хлое видя как Джон се запъти след жената с буреносно изражение. Ръката й притисна устните, за да заглуши смеха й. Ни най-малко не се съмняваше, че корабчето все още ще се мъдри на главата на баронесата, когато я види на вечеря. Джон неминуемо ще бъде удостоен с прословутия поглед а ла Дюфон.

— Тази прическа е наистина много оригинална — Жан-Жул се обади до нея, а на устните му играеше закачлива усмивка.

Хлое му се усмихна широко.

— Изглежда, вие сте неин пръв закрилник, Жул.

— Така ли?

Хлое поклати глава.

— Може ли да ви попитам нещо?

Той повдигна вежди и точно в този момент тя сякаш зърна мъжа, в който щеше да се превърне след десетина години.

— Да не би да изпитвате към нея нещо като tendresse, Жан-Жул?

Той неопределено сви рамене.

— Една нощ, когато бяхме в затвора, тя бе мила с мен.

Хлое повдигна вежди многозначително.

— Non, не в този смисъл.

— Какво се случи тогава?

— Бях много зле. Разболях се от някаква треска. Една нощ, най-тежката нощ… — по скулите му изби тъмна червенина, издаваща колебанието му, дали да продължи да разказа за това прекалено лично изживяване.

— Да? — подкани го Хлое.

Той си пое дълбоко дъх.

— Тя държеше главата ми в скута си и постави ръка на челото ми. После ми каза, че съм прекалено храбър, за да умра по този начин в един мръсен затвор, който вони на зло.

Златистите му очи се загледаха в някаква птичка, която подскачаше отвън на моравата.

— В онази нощ треската отслабна. Спомням си, в един момент изпитах огромна радост, че ще живея. После дойдоха няколко войници, за да отведат следващата група към гилотината и видях всичко в друга светлина. Но през онази нощ тя бе мила с мен.

Хлое наблюдаваше как графът се бори с чувствата си. Мислеше си колко впечатлителен е този младеж, чувствителен и с добро сърце.

Една нощ една осъдена жена е открила у себе си достатъчно доброта, за да се държи мило с този младеж, застанал на прага на смъртта. И го е дарила с майчинска ласка.

Най-дребните прояви на доброта се запомнят най-много, осъзна Хлое. Жан-Жул никога няма да обръща внимание на неприятния характер на баронеса Дюфон, защото в онзи момент тя се е издигнала до най-доброто в себе си и му е показала, че в душата си не е лоша.

— Благодаря ти, че го сподели с мен, Жан-Жул. Винаги ще го помня.

Жан-Жул кимна лекичко, някак смутен от разкритието си. После бързо се извини и се отдалечи, за да потърси братята си.

Същия ден на вечеря Хлое забеляза, че корабчето все още се мъдри весело върху високата прическа на баронеса Дюфон. Джон седеше начело на масата, а красивото му лице бе помрачено от сърдито изражение.

Не остана особено изненадана от този резултат. Горкичкият Джон. Просто бе с прекалено добро сърце. Половината от гостите се размотаваха наоколо, накипрени поне с една от личните му вещи.

Адриан Сендреак, седнал точно до нея, използва тази възможност да се приближи още повече и да я попита за риболова в едни поток, който случайно открил в северната част на имението.

В банкетната зала бе толкова шумно, че й се наложи да се наведе още повече към ухото му, за да успее да му отговори и да бъде чута.

Когато спря да говори, тя вдигна поглед и слисано откри, че две зелени очи, присвити и опасни, се забиваха като свредел в нея от другия край на масата.

Джон явно не харесваше интимното й държание с всички братя Сендреак. Много добре.

Просто за да го ядоса още повече, Хлое му се усмихна лъчезарно от своя край на масата и лекичко помаха с пръсти.

Той я гледаше с каменно изражение.

Хлое моментално се обърна наляво, за да заговори човека до себе си.

За нещастие това пък бе друг Сендреак.

Жан-Пол, разположен от другата й страна, започна да я забавлява с комичен анекдот за някакъв пекар и един циганин. Историята я заинтригува, а когато най-сетне той стигна до финала, Адриан го изпревари с поантата на целия виц, което моментално предизвика гневното избухване на по-възрастния брат. Хлое прихна да се смее, развеселена от избухливостта им. Бяха толкова забавни…

Студени тръпки пробягаха по гърба й, Хлое вдигна очи към Джон.

На долната челюст на мъжа й беше затрепкало едно мускулче.

Bien! Хлое отпи глътка от виното си, неизразимо щастлива поради напредъка, постигнат от този развратник. Подобно каменно изражение със сигурност означаваше, че я ревнува. А ревността бе ключът към другите чувства.

Тя реши да поокуражи още малко братята Сендреак. Като се престори, че ги намира за ужасно забавни. Джон очевидно изпитваше нежни чувства към нея.

В другия край на масата Джон обмисляше варианта да стане и нежно да извие хубавото й вратле.

Какво иска да постигне, като подкокоросва така онези луди палета? Не разбира ли какво прави? И без това те вече я наобикалят като пчели уханно цвете. И седмината. Трябваше да ги наблюдава непрестанно, за да е сигурен, че някой от тях няма да я метне на рамо и да я отнесе в някое ъгълче.

Явно се налагаше да проведе още един сериозен разговор с женичката си. Очевидно тя не схваща колко сериозно се отнася той към условията на споразумението му.

Като вдигна чашата си, той отпи малко вино, без да я изпуска от погледа си над ръба на чашата. Вече едва се сдържаше.

Хлое почувства изпепеляващия му поглед чак от другия край на стаята.

Сепната, тя се задави с виното си и вдигна ръка към гърлото си. Може би малко преиграва с вниманието към братя Сендреак? Джон изглеждаше някак… вбесен.

Да, като че ли се бе държала като безсрамна флиртаджийка.

А сега какво да прави? Трябваше бързо да го успокои, защото точно тази вечер те смятаха да започнат с нощните бдения, за да открият Черната роза.

А Джон въобще няма да е приятна компания, ако все още ври и кипи от гняв.

Хрумна й една идея.

Като се изправи, тя се извини набързо и се отправи към другия край на масата, където се намираше Джон. Когато стигна до мястото му, виконтът се престори, че въобще не е наблюдавал всяко нейно движение и бавно и спокойно отпи глътка вино.

Отлично, Джон. Сякаш не знам, че нито за миг не отделяше поглед от мен!

Тя сложи ръка на рамото му и се наведе, за да прошепне:

— Ужасно съжалявам за корабчето ти, Джон. Може би ще успея да ти намеря друго, съвсем същото като него?

Ядът на Джон нарасна с още една стенен. Сякаш настроението ми се дължи изцяло на загубата на малкото корабче!

Символичният й жест не успя да го заблуди нито за миг. Като остави чашата си, той се обърна, за да я изгледа през рамо.

— Колко мило от твоя страна, лейди Секстън! — сухо отвърна той.

Хлое си помисли, че способността да се оттеглиш навреме е не по-малка добродетел от храбростта. Тя понечи да се върне на мястото си с надеждата, че след малко той ще се поуспокои. Но една силна ръка стисна китката й.

Той я издърпа обратно до себе си, като буквално я накара да падне върху скута му.

— Джон! Всички ни гледат! — Хлое се подпря на силните му рамене.

— Да не мислиш, че ми пука от това? — той я наблюдаваше изпод натежали клепачи.

— Джон, престани! Ужасно неудобно ми е.

Другата му ръка обхвана тила й и притегли главата й към лицето си. После здраво я притисна към устните си.

Това не бе любовна целувка.

Бе съвсем собственическа. И бе предназначена за братята Сендреак.

Щом видяха домакина и домакинята така романтично прегърнати, гостите около масата започнаха да тропат по покривката и да подрънкват с чашите си в знак на весела добронамереност.

Джон рязко я пусна. Като се обърна отново към вечерята си, той недвусмислено й обърна гръб и тя си остана там, съвсем пренебрегната и объркана от поведението му.

Адриан Сендреак привлече вниманието на Морис на съседната маса и му намигна, преди да вдигне тост с чашата си и да обяви на всеослушание:

— Нещата говорят сами за себе си.

Джон направи кисела физиономия, когато всички го поздравиха с чаши.

Така ти се пада, лорд Секстън, сърдито си помисли Хлое. След като правиш такива сцени, само и само да…

Хлое се сепна. Всъщност така Джон предявява правата си над нея! Правата си на единствен притежател!

Приятно изненадана, тя погледна негодника, но той не пожела да отвърне на погледа й. Вместо това предпочете да се обърне към Замбо и да завърже с нея някакъв доста интимен разговор, от което Хлое съвсем не се почувства по-щастлива. Все пак, като се има предвид какво бе сторил току-що, тя бе склонна да му прости поредната забежка.

Досега Джон никога през живота си не се бе държал собственически с която и да е жена. Защо го стори сега? Дали това бе просто проявата на мъжкар, който маркира територията си, или зад жеста му се крие и нещо друго? Споразумението им все още бе в сила, така че защо ли Джон се чувства… заплашен? Дали въобще е така?

Тя разглеждаше замислено профила му, без да смее да се надява.

Точно в този миг графиня Замбо намигна на лорд Секстън и плъзна ветрилото си по ръката му.

Ето на, все още е само половин съпруг. Но и половин женкар. Хлое се нацупи. Явно Джон се дърпаше от юздите.

Внезапно я завладя ужасът, че все още е възможно да изгуби всичко.

На челото й изби пот. Изведнъж й стана зле и с някакво прибързано извинение тя напусна трапезарията и се отправи към стаята си.

Там набързо се съблече и се мушна между студените чаршафи на леглото. Искаше да остане сама в тъмната стая само с една свещ — тази на неспокойните й мисли.

Нямаше причина да се чувства така. Нали Джон все пак напредваше изключително бързо и…

Заля я вълна на униние.

Хлое прие като причина за това липсата на достатъчно сън наскоро — Джон все я държеше будна до малките часове на нощта, за да правят любов — и тя реши да си поспи и да види как ще се чувства. Ако и тогава все още се безпокои за него, сигурно ще й се наложи отново да го удари с нещо по главата.

Хлое въздъхна натъжено.

Макар и да го правеше за негово добро, тя се съмняваше, че лорд Секстън ще остане доволен от този метод на лечение.

Хлое вече се унасяше, когато почувства как леглото до нея леко хлътва.

— Джон? — измърмори тя сънено.

— Моли се да е той, иначе… — прегърна я. — Какво има? Нали не си болна?

В гласа му звучеше загриженост.

— Не, просто…

Той приглади една къдрица, която бе паднала върху лицето й.

— Просто какво, Хлое? — устните му се притиснаха към челото й.

— Аз… — тя го погледна в очите.

— Какво? — прошепна той. — Кажи ми какво има.

Но тя в никакъв случай не можеше да го стори.

— Аз… просто искам да поспя, Джон.

Той, изглежда, остана разочарован от отговора.

— Разбира се, Хлое. Както искаш.

Въпреки това той продължаваше да я държи в прегръдките си.

— Много съм уморена, Джон.

— Тогава спи, миличка. Ще те събудя по-късно, когато вече е време да тръгваме.

Тя кимна и зарови лице в топлите му гърди. Добре познатият горски аромат, който друг път така я утешаваше, сега по някаква причина накара очите й да се изпълнят със сълзи.

Ами ако той никога не разбере… Не! Дори не си го помисляй, Хлое!

Джон почувства влагата на очите й до гърдите си. Съвсем объркан, той погледна надолу към жената в прегръдките си и се зачуди какво ли я бе разстроило толкова.

Нали той именно бе ядосаният заради държанието й с братята Сендреак! Нима тя толкова ги желае? Много зле. Той въобще няма да й го позволи! И явно вече трябва да й даде да разбере това съвсем недвусмислено.

Няма да има други мъже.

Тя бе негова.

Точка!

Когато се събуди, Хлое наистина се почувства по-добре.

Възвърнала обичайното си жизнерадостно настроение от ободрителния сън, сега тя кипеше от нетърпение да тръгнат по следите на Черната роза, а не й липсваха сили, ако се наложи, дори и да удари съпруга си по главата.

Всъщност, оказа се, че Хлое трябва да го събужда, а не той нея. Тя задърпа завивката, докато най-сетне Джон се изтърколи от леглото, увит като пашкул в оплетените чаршафи.

И тупна като камък на земята.

— Оу! По дяволите, Хлое! — той разтри главата си и си помисли, че ако получи още един удар от нея, ще може да се кандидатира за поста селски идиот.

— Ставай, Джон. Трябва да тръгваме, ако искаме да имаме някакви шансове да го заловим.

— Не си мисли, че той е там долу и ни чака, Хлое — измърмори той. — Ще ни се наложи да се скрием и да дебнем за появяването му. А има голяма вероятност и въобще да не се появи тази… Какво си облякла, за бога?!

— Харесва ли ти? — Хлое се завъртя, за да я огледа по-добре. Носеше черни кожени панталони. Които бяха плътно прилепнали по закръгленото й задниче.

— Откъде намери това? — попита тихо той, стиснал зъби.

— Братята Сендреак ми помогнаха. Те…

— Казала си на Сендреак — гласът му бе нисък и някак безизразен. — Не на друг, а на главните заподозрени.

— О, не за това — тя нетърпеливо махна с ръка. — Просто им казах, че ми трябват чифт панталони.

Джон затвори очи и поклати глава. Хлое прехапа устни.

— Всички ми предлагаха собствените си панталони, но бяха прекалено големи и…

Очите на Джон моментално се отвориха.

— Пробвала си панталоните им?

— Ами…

Мускулчето на челюстта му отново затрепка.

— Само един чифт — добави тя успокоително. — Но тъй като ми бяха прекалено големи, братята откриха тези… някъде.

На тавана, ако трябва да сме точни.

— Струва ми се, че са принадлежали на прачичо ми Хари. Пъкления Хари. Наричали го така, защото имал ужасен нрав! Мисля, че се е дължало на ниския му ръст. Цялото му недоволство е било събрано на прекалено малко място и…

Джон стисна горната част на носа си.

— Хлое.

— Какво? — тя сложи ръце на кръста си и се намръщи.

— Просто се погрижи да си вземеш и голямо наметало.

— Заради нощния хлад?

— Не. За да прикриеш нелепото си облекло.

— О, това ли било? Знаеш ли, братята сметнаха, че е много очарователно.

Той я погледна с пламнал поглед. После се освободи от чаршафите и стана от пода чисто гол. Приближи се до нея и я притисна до стената.

Подпря длани от двете страни на главата й и умишлено я притисна. Няколко кичура от златистата му коса паднаха върху челото му, когато той наведе глава, за да се втренчи в нея с присвити пламтящи очи.

— Стои далеч от тях, когато си сама, мадам — каза той с умишлено нисък глас. — Ясен ли съм?

Тя едва успя да сдържи доволната си усмивка.

— Да, Джон.

Като обви ръце около врата му, тя се повдигна на пръсти и лекичко го целуна по устните.

Той затвори едното си око и повдигна веждата на другото. Това му придаваше особено негоднически вид.

— Говоря сериозно, Хлое.

— Разбирам. Противоречи на условията на споразумението ни.

— Това няма нищо общо с…

Но Хлое вече се бе мушнала под ръката му и бе избягала. Сега започна да хвърля към него дрехите му и го припираше да побърза.

— Имам чувството, че тази нощ той ще се появи.

Джон кипеше от гняв. Струваше му се, че не е успял да постави това морковче на мястото му, но поне така тя нямаше да се озове сама в компанията на игривите графове.

— Ммм — бе всичко, което продума в отговор, докато се намъкваше в панталоните си и ги закопчаваше над стройните си бедра.

— Просто смятам, че трябва да попиташ някого, нищо повече.

— Казах, че ще го открия.

Джон вече го повтаряше от няколко часа. Намираха се върху жребеца му и яздеха през мъгливата нощ, отправени бог знае накъде, защото Джон със сигурност не знаеше, въпреки че твърдеше противното.

По-рано същата нощ те се бяха настанили на едно местенце, удобно за наблюдение на входа на имението.

Скоро Джон се бе отегчил и ръцете му започнаха да се отплесват насам-натам. Най-вече по цялото тяло на Хлое. А един удобен плевник едва не им попречи да го видят. Черната роза!

Той изникна от мъглата, облечен, в съответствие с името си, изцяло в черно и възседнал як черен кон. Зад себе си водеше група окаяни французи в разнебитена каруца.

Доведе ги току до портите на имението, после изведнъж се отдалечи от тях и изчезна зад дърветата покрай алеята.

Хлое ахна.

— Видя ли…

Но Джон вече бе на крака и действаше.

Удивително бързо и ловко той я метна пред себе си на коня и препусна в галоп, като внимаваше да се държи на разстояние от черния ездач, за да не бъде забелязан.

Следиха Черната роза два часа и най-накрая, когато той влезе в някакво селце, го изгубиха от поглед. Там мъжът се вмъкна в една крайпътна кръчма и така и не излезе.

Или поне така им се струваше.

Джон нареди на Хлое да се скрие до коня и влезе в кръчмата, за да се опита да открие нещичко. Остави й пистолета си и й каза да стреля във въздуха, ако се наложи.

Явно мисълта да остави Хлое сама за по-дълго време не му се нравеше особено, защото бързо-бързо излезе от кръчмата. Жена му доволно гризеше някакво парче пилешко месо. Той поклати глава, невярващ на очите си.

— Кръчмарят си спомни за него. Каза, че човекът разпитвал за Рандълф, някакво малко селце на запад. Сигурно някак е успял да се измъкне, без да го видим.

Джон вдигна Хлое на коня си и се качи зад нея.

— Вероятно точно в този момент той вече препуска към Рандълф.

— Знаеш ли пътя натам? — попита тя, докато му подаваше една пилешка кълка. Той се поколеба за момент, преди охотно да я захапе.

Хлое се усмихна скришом. Трябваше да вземе и допълнително одеяло.

— Ще го открия — отвърна той и обърна коня по пътя, водещ на запад.

Всичко това се бе случило преди няколко часа. Всъщност Хлое бе сигурна, че вече са минавали покрай това езеро. И то два пъти.

— Загубихме ли се? — жално попита тя.

— Не.

— Сигурен ли си? Струва ми се, че вече минахме покрай това езеро и…

— Не сме се загубили.

— Но, Джон…

— Хлое!

Тя шумно въздъхна. Знаеше, че са се загубили! Защо не иска да си признае? Мъже! Пред тях се привидя нещо, което приличаше на крайпътен хан.

— Виж, страноприемница! Защо просто не влезеш и не попиташ за посоката към…

— Не сме се загубили!

— Повтаряш го от часове. Не разбирам защо просто не попиташ някого как да стигнем дотам! Вече цяла вечност се въртим в кръг!

Джон стисна зъби.

— Мадам, ще го открия.

Раменете на Хлое увиснаха. Мъжете бяха толкова опърничави животни!

Измина още един час и зората вече се разпукваше. Пред очите им изникна същият крайпътен хан.

Хлое възкликна с отвращение.

Джон мълчеше подозрително.

— Е, вече спокойно можем да се откажем. Човекът сигурно е стигнал чак до Уелс — хапливо вметна тя.

— Ще опитаме друга нощ — и той тръгна обратно към имението. Или поне се надяваше, че пътят, който е поел, води натам.

Когато най-сетне стигнаха до входните стъпала, измръзнали и уморени от нощното пътуване през влажни гори и мъгливи долини, Хлое въобще не искаше да му говори.

И не друг, а точно Пърси се озова на входните стъпала, за да ги поздрави.

— Охо, малка сутрешна разходчица, а? — той им се усмихна весело. — Не знаех, че си падаш по ездата рано сутрин, Секстън. Но пък една прелестна невеста несъмнено може да промени мъжа към по-добро! — той размаха пищно украсения си с дантелки ръкав. — Nulla dies sine linea — нито ден без нещо свършено!

Джон дълбоко си пое дъх и се втренчи с каменно изражение в контето. И то на латински. Пърсиус, направус ще те удушаус.

— Всъщност двамата с Джон решихме да разгледаме цялата околност от Брайтън до Портсмут. И то няколко пъти — саркастично се обади Хлое, докато скачаше от коня. Въобще не изчака Джон да й помогне. — Изглежда, лорд Секстън е експерт по пейзажите.

С тези думи тя троснато влезе в къщата и остави двамата мъже навън сами.

— Олеле! — Пърси гледаше как тя влиза в преддверието. — Нещата май не вървят особено добре за теб, старче. Може би ще ми позволиш да ти дам няколко съвета? — добави услужливо той.

Джон го погледна невярващо. Не му стигаше тежката нощ, ами сега и това: Пърси му предлагаше съвети на тема, как да се справи с една жена!

— Стъпи на земята, лорд Сесил-Базил! — измърмори сухо той, преди да се отправи към входа.

— Точно така — Пърси примигна, а отрупаната му с пръстени ръка почеса тила на напудрената му глава.

И пак се усмихна едва забележимо.