Театърът на сенките

3

Бяха се преоблекли за вечеря.

Така беше прието. Винаги се преобличаха за вечеря.

Това, както и Спектакълът, влизаше в постепенно оформилия се ритуал, който те строго спазваха, за да не загубят разума си, да не забравят, че са цивилизовани хора, а не само безпощадни ловци на знания, опитващи се да решат проблем, който всеки един от тях с радост би предпочел да не реши.

Оставиха скалпелите и другите инструменти, покриха микроскопите, внимателно прибраха епруветките с културите, сложиха в шкафовете съдовете с физиологичните разтвори, в които се пазеха препаратите. Свалиха престилките, излязоха от лабораториите и затвориха вратите след себе си. И за няколко часа забравиха, или се постараха да забравят кои са и над какво работят.

Преоблякоха се за вечеря и се събраха в така наречената гостна, където им бяха приготвени коктейли, а след това преминаха в трапезарията, давайки си вид, че са най-обикновени човешки същества — не повече… и не по-малко.

На масата имаше прибори от фин порцелан и тънко стъкло, цветя, горяха свещи. Започнаха с лек ордьовър, след който последваха разнообразни блюда, подредени в строга последователност от специално програмирани роботи с безупречни маниери; за десерт имаше сирене, плодове и коняк, а за любителите — и по пура.

От председателското място Лодж огледа всички и в един миг срещна погледа на Сю Лоурънс и се запита дали е намръщена, защото е сърдита, или лицето й изглежда мрачно поради променливата игра на светлините и сенките.

Разговаряха като всяка вечер — пазарно светско дрънкане на безгрижни, лекомислени хора. Беше време, в което те заглушаваха в себе си чувството за вина, измиваха от душите си кървавите му следи.

Лодж забеляза, че сега те не бяха в състояние, не бе по силите им да изхвърлят от съзнанието си онова, което бе станало през деня, защото говореха за Хенри Грифис и неговата внезапна смърт, а по напрегнатите им лица бе застинало изражение на фалшиво спокойствие. Хенри беше своеобразен човек, овладян от твърде силни страсти. Никой от тях и до края не можа да го разбере. Но имаха високо мнение за него и въпреки че роботите се бяха постарали да разположат приборите така, че отсъствието му от масата да мине незабелязано, острото усещане за загубата не ги напускаше нито за миг.

— Ще изпратим ли Хенри вкъщи? — попита Честър Сифърд.

Лодж кимна.

— Ще помолим един от патрулните кораби да го вземе и да го върне на Земята. Тук ще има само кратка панихида.

— А кой ще държи реч?

— По всяка вероятност Крейвън. Той беше се сближил с Хенри. Вече говорих с него. Ще каже няколко думи в негова памет.

— Хенри има ли роднини на Земята? Той не обичаше да говори много за себе си.

— Някакви племенници. А може би брат или сестра. Това е за съжаление всичко.

Тук се обади Хю Мейтлънд.

— Доколкото разбирам, няма да прекъснем Спектакъла.

— Точно така — потвърди Лодж. — Така ни съветва Кент и аз съм съгласен с него. Кент знае кое е най-доброто за нас.

— Да, това е по неговата специалност и е професионалист.

— Безусловно — каза Мейтлънд. — Обикновено психолозите се държат особено. Представят се за въплъщение на съвестта. Кент има друга система.

— Държи се като свещеник — заяви Сифърд. — Съвсем като истински свещеник, дявол да го вземе!

Отляво на Лодж седеше Елън Грей и той видя, че тя не разговаря с никого, а е вперила поглед във вазата с рози, която днес украсяваше центъра на масата. Не й е лесно, помисли си Лодж. Тя първа бе видяла мъртвия Хенри и смятайки, че е заспал, го бе разтърсила за рамото, за да го събуди.

На другия край на масата до Форестър седеше Елис Пейдж. Тази вечер тя бе необичайно бъбрива, беше малко странна жена, затворена, а в ненатрапчивата й красота имаше нещо неуловимо печално. Сега тя се бе приближила до Форестър и възбудено нещо му доказваше с тих глас, за да не слушат останалите, а Форестър търпеливо я слушаше, скривайки тревогата си под маската на спокойствието.

Разстроени са, помисли си Лодж, и при това много повече, отколкото предполагах. Разстроени, възбудени и всеки миг могат да загубят самоконтрол.

Смъртта на Хенри ги беше потресла много по-дълбоко, отколкото му се струваше.

Макар Хенри да не се отличаваше с лично обаяние, той все пак беше член на малката им група. Един от тях, помисли си Лодж. А защо не един от НАС? Но така беше от самото начало — за разлика от Форестър, чието най-голямо постижение се състоеше в това, че бе станал един от тях, Лодж трябваше да избегне близките контакти, да проявява сдържаност, да спазва при общуването с тях едва забележимата дистанция на хладното отчуждение. В тези условия това беше единственото средство да се поддържа авторитета на властта и да се предотврати възможното неподчинение, а за него това бе твърде важно.

— Хенри е бил близко до някакво откритие — каза Сифърд.

— Вече чух това от Сю.

— Умрял е в момента, в който е записвал нещо в бележника си — продължи Сифърд. — Ако изведнъж това…

— Ще разгледаме записките му — обеща Лодж. — Всички заедно. Утре или вдругиден.

Мейтлънд поклати глава.

— Никога няма да направим това откритие, Бейярд. Не използваме правилна методика и работим в неправилна посока. Необходимо ни е да погледнем на проблема по нов начин.

— А как? — повиши глас Сифърд.

— Не знам — каза Мейтлънд. — Ако знаех…

— Джентълмени — намеси се Лодж.

— Извинете — наведе глава Сифърд, — нещо не съм наред с нервите.

Лодж си спомни, че Сюзън Лоурънс, застанала до него на прозореца, докато гледаше безжизнената унила повърхност на търкалящата се в пространството скална отломка, на която те се бяха приютили, бе казала: „Не е искал да живее повече. Страхувал се е да живее.“

Какво е имала предвид? Това, че Хенри Грифис е умрял от страх? Че е умрял, защото се е страхувал да живее?

Може ли психосоматичният синдром да бъде причина за смъртта?