Театърът на сенките

4

Когато се преместиха в театралната зала, напрежението на намаля, въпреки че всички, проявявайки завидна сила на волята си, на пръв поглед се държаха леко и свободно. Разговаряха за незначителни неща и се правеха, че нищо не ги тревожи, а Мейтлънд дори се опита да се пошегува, но неуместната му шега мъчително предаде Богу дух, смазана от фалшивия смях, с който реагираха останалите.

Кент греши, помисли си Лодж, чувствайки как ужасът го залива. В тази идея има смъртоносен психологически заряд. Достатъчен е незначителен тласък и ще започне верижна реакция, която може да доведе до разпадането на групата им. А ако групата се разпадне и престане да съществува като единно цяло, ще се превърне на прах целият дългогодишен труд, годините на обучение, месеците, необходими за създаването на навици за съвместна работа, като се изключи непрекъснатата, нито за миг неспираща борба за създаване на добро настроение, за да не се хванат за гушите. Ще изчезне сплотяващата ги вяра в колектива, която през тези месеци постепенно смени индивидуализма, ще бъде разрушен отлично сглобеният механизъм за спокойно сътрудничество и съгласуваност на действията, ще се обезцени значителна част от вече извършената работа, защото никои други учени, дори най-квалифицираните, няма да могат в движение да поемат щафетата на своите предшественици, дори ако имат на разположение всичките материали с резултатите от изследванията, проведени от онези, които са работили преди тях.

Една стена от помещението бе заета от изпъкнал екран, пред който минаваше тясна, яркоосветена сцена.

А зад екрана, скрити от погледите, причудливо преплели тръбите си, бяха генераторите, звуковъзпроизвеждащите устройства и компютрите — чудо на техниката, въплъщение на мисълта и волята им в зрими, движещи се образи, които сега ще изникнат на екрана и ще заживеят свой живот. Марионетки, помисли си Лодж, но марионетки, създадени от човешката мисъл и притежаващи странна, плашеща човечност, която вечно не е достигала на изрязаните от дърво фигурки.

Някога Човек е творил само с ръцете си, обработвал е късове кремък, правел е лъкове, стрели, битови предмети, по-късно е изобретил машини, станали като че ли придатък на ръцете му, и тези машини започнали да произвеждат изделия, които не могат да бъдат произведени ръчно, а сега Човек създаваше не само с ръце и с машини, но и с мисълта си, въпреки че трябваше да използва сложна апаратура, която да материализира мозъчната му дейност.

Ще дойде ден, помисли си Лодж, когато единственият съзидател ще стане човешкият мозък — без посредничеството на ръцете и машините.

Екранът замига и върху него се появи дърво, след това още едно дърво, пейка, езеро с патици, на втори план някаква статуя, а в далечината, полускрити от клоните на дърветата, се мержелееха неясните контури на високи градски здания.

Точно на тази сцена вчера вечерта те прекъснаха представлението. Персонажите на Спектакъла бяха решили да си устроят пикник в градския парк, пикник, който почти сигурно щеше да трае само няколко мига, докато някому не хрумне да го превърне в нещо друго.

Но може би днес пикникът ще си остане пикник, помисли си с надежда Лодж, и те ще завършат сцената до края, ще разиграват Спектакъла спокойно, без обикновената разпаленост, обуздавайки фантазията си. Именно днес са недопустими всякакви неочаквани промени на действието, всякакви сътресения, защото да се помогне на персонажа да се измъкне от лабиринта на нелепите ситуации, които възникват при внезапното изменение на сюжета, е необходимо значително умствено напрежение, а това в тази постановка може да доведе до тежки психически нарушения.

Така стана, че днес ще бъдат с един персонаж по-малко и много зависи от това, кой от тях ще отсъства.

Засега сцената бе празна и приличаше на внимателно изрисуван с маслени бои пейзаж в приглушени тонове, с изображението на кътче от пролетен парк.

Защо не започват? Какво чакат?

Нали се погрижиха да оформят сцената. Какво още чакат?

Някой от зрителите измисли вятър — чу се шепотът на клоните, а повърхността на езерцето се набръчка.

Лодж създаде във въображението си образа на своя персонаж и го въведе в екрана, съсредоточавайки мисълта си върху тромавата му походка, сламката, стърчаща от устата му и обраслия с къдрави кичури врат.

Някой друг трябва да започне. Няма значение кой…

Селският Хубавец се засуети и се отдръпна назад, изчезвайки от екрана. След секунда се появи отново, носейки голяма плетена кошница с капак.

— Съвсем бях забравил за кошницата — съобщи той с глуповата срамежливост на селски жител.

В тъмната зала някой се изкикоти.

Слава Богу! Изглежда, всичко върви нормално. ХАЙДЕ ИЗЛИЗАЙТЕ ДЕ, КОЙ Е ТАМ ОЩЕ!

Върху екрана се появи Бедният Философ — изключително преставителен мъж без нито една положителна черта в характера. Импозантната му външност, гордата осанка на сенатор, пъстрата му жилетка и дългите сиви къдрици бяха параван, зад който се криеше скитник, безделник и рядко срещан лъжец.

— Приятелю мой — каза той. — Скъпи мой приятелю.

— Не съм ти никакъв приятел — заяви Селският Хубавец. — Виж, ако ми върнеш тристата долара, тогава ще видим.

АМА ИЗЛИЗАЙТЕ НАЙ-ПОСЛЕ ДЕ, КОЙ Е ТАМ ОЩЕ!

Появиха се Красивата Курва и Приличният Млад Мъж, който като че ли всеки момент щеше да бъде ужасно разочарован.

Селският Хубавец клекна насред ливадата, отвори кошницата и започна да изважда от нея храна — пушен бут, дива патица, сирене, буркан с конфитюр, кутия маринована селда, термос.

Красивата Курва кокетно му намигна и разлюля бедра. Селският Хубавец прихна и бързо навеждайки глава, скри лицето си.

Кент викна от залата:

— Само така! Унищожи го!

Всички се разсмяха.

ТОВА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ЩЕ ОПРАВИ НЕЩАТА. ВСИЧКО СЕ НАРЕЖДА.

Ако зрителите започнат да си разменят шеги с действащите лица от Спектакъла, работите непременно ще се оправят.

— Не го измисли лошо, глупако — отвърна Красивата Курва. — Ще го запомня.

Тя тръгна към Хубавеца.

Хубавецът, все още не вдигнал глава, продължаваше да вади от кошницата всевъзможни неща — толкова много, че едва ли биха се побрали и в десет такива кошници.

Купища салами, планини от шницели, хълмове от бонбони… И накрая извади от кошницата брилянтена огърлица.

Красивата Курва изкрещя от възторг и като лешояд се хвърли към огърлицата.

Междувременно Бедният Философ бе откъснал кълка от дивата патица и ту отхапваше от нея, ту я размахваше във въздуха, за да подсили впечатлението от високопарните цветисти фрази, които като неудържим поток се лееха от устата му.

— Приятели мои — ораторстваше той, нагъвайки кълката. — Приятели мои, колко е уместно и естествено… Повтарям, сър, колко е уместно и естествено, когато близки приятели се срещат в такъв наистина прекрасен пролетен ден, за да се насладят заедно от общуването с ликуващата природа, да намерят за срещата си дори в самото сърце на този безсърдечен град толкова уединен и тих кът…

Ако имаше възможност, щеше да разтяга локуми до безкрайност. Но сега, отчитайки напрегнатата обстановка, бе необходимо на всяка цена да се спре това словоблудство.

Някой пусна в езерото малък, но твърде пъргав кит, който с поведението си напомняше повече на делфин, та този кит изскачаше от водата, описвайки във въздуха изящна дъга, и плашейки плаващите в езерото патици, се скриваше за кратко време под водата.

Тихо, стараейки се да не привлече вниманието върху себе си, на екрана изпълзя Извънземното Чудовище и се скри зад едно дърво. Беше напълно ясно, че това не е за добро.

— Пазете се! — извика някой от зрителите, но актьорите изобщо не го чуха. Понякога те проявяваха невероятна тъпота.

На екрана подръка с Мустакатия Злодей излезе Беззащитното Сираче (и това също не предвещаваше нищо добро), а след тях шестваше Представителят на Извънземното Дружество на Цивилизациите.

— Къде е нашата Прелестна Девойка — попита Мустакатият Злодей. — Като че ли всички сме заедно, само нея я няма.

— Ще се появи — каза Селският Хубавец. — Преди малко я видях в кръчмата да се налива с джин…

Философът прекъсна витиевата си реч на половин изречение, а кълката замря във въздуха. Посребрените му коси ефектно се изправиха и той рязко се обърна към Селския Хубавец.

— Вие сте простак, сър! — провъзгласи той. — Такова нещо може да каже само един простак.

— А на мен ми е все едно — заяви Хубавецът. — Дрънкай каквото си искаш, щото аз съм прав, а не ти.

— Я го оставете — заврещя Красивата Курва, галейки с пръсти брилянтената огърлица. — Не смей да наричаш приятелчето ми простак.

— Стига, К. К.! — намеси се Приличният Млад Мъж. — Съветвам ви да се държите по-далеч от тях.

— Я си затваряй зурлата! — рязко обръщайки се към него, отряза тя. — Ти ли, лицемерен мухльо, ти ли ще ме учлш? Според теб съм недостойна да ме наричат със законното ми име? Стигат ми само инициалите, така ли? Нещастен шут, долен шантажист! Махай се оттук, и по-бързо!

Философът бавно излезе напред, наведе се и замахна. Полуизядената кълка удари Хубавеца по челюстта.

Хубавецът грабна печената гъска и бавно се изправи в цял ръст.

— А, така значи… — процеди той.

И метна гъската по Философа. Тя се удари в пъстрата му жилетка и го изпръска с мазнина.

О, Господи, помисли си Лодж. Сега сигурно ще стане нещо лошо. Защо Философът се държи толкова странно? Защо поне днес, поне веднъж не се въздържаха да не превърнат обикновения приятелски пикник в дявол знае какво? Защо онзи, който бе създал Философа и ръководеше всичките му постъпки, го накара да замахне с тази кълка?

И защо той, Бейярд Лодж, внуши на Хубавеца да хвърли гъската?

И задал си вече този въпрос, Лодж изтръпна, а когато отговорът се оформи в съзнанието му, в него възникна чувството, че някаква ръка е притиснала вътрешностите му.

Той разбра, че изобщо не е правил това.

Не бе заставял Хубавеца да метне гъската. И въпреки че в мига, когато Хубавецът бе ударен, в него избухнаха възмущение и злоба, той не заповяда мислено на персонажа си да отвърне на удара.

Не беше следил толкова внимателно действието, съзнанието му се бе раздвоило и половината от мислите му, една друга опровергавайки се, бяха погълнати от търсенето на обяснение за онова, което бе станало сега.

Трик на апаратурата. Тя е заставила Хубавеца да метне гъската — та нали изключително сложните механизми, които бяха монтирани зад екрана, не по-лошо от човека знаеха каква реакция може да предизвика удар в лицето. Машината бе реагирала автоматично, без да изчака получаването на съответната мислена заповед… по всяка вероятност без да се съмнява в нейното съдържание.

Това е естествено — доказваше едната част от съзнанието му на другата, машината знае как реагира човек на един или друг дразнител и още по-естествено е, че когато знае това, тя реагира автоматично.

Философът, след като удари Хубавеца, внимателно отстъпи назад и се изпъна в стойка „мирно“, държейки като „за почест“ изгризаната и изцапана кълка.

Красивата Курва заръкопляска и възкликна:

— Сега сте длъжни да се биете на дуел!

— Познахте, мис — каза Философът, без да променя позата си. — Точно за това го и ударих.

Капки мазнина бавно се стичаха по стилната му жилетка, но по изражението на лицето му и по осанката му никой не би се усъмнил, че самият той се смяташе за безупречно облечен.

— Трябваше да се хвърли ръкавица — с назидателен тон каза Приличният Млад Мъж.

— Нямам ръкавици, сър — честно си призна Философът онова, което бе очевидно за всички.

— Но това е ужасно неприлично — поддържаше мнението си Приличният Млад Мъж.

Мустакатият Злодей разкопча сакото си и от задните джобове на панталона си измъкна два пистолета.

— Винаги ги нося със себе си — с хищна усмивка съобщи той. — За всеки случай.

Трябва по някакъв начин да намалим напрежението, помисли си Лодж. Трябва да се намали агресивността им. Не трябва да се допуска някой да се разпали още повече.

И вложи в устата на Хубавеца следната реплика:

— Виж к’во ще ти кажа. Не ги обичам тия работи с огнестрелните оръжия. Без да искаш, може да гръмнеш някого.

— Дуелът няма да ти се размине — заяви кръвожадният Злодей, държейки двата пистолета в едната ръка, а с другата си гладеше мустаците.

— Правото на избор на оръжия принадлежи на Хубавеца — намеси се Приличният Млад мъж. — Като лице, на което е било нанесено оскърбление…

Красивата Курва престана да ръкопляска.

— Не се бъркай където не ти е работата — изкрещя тя. — Нещастен умник, мамино синче. Та ти просто не искаш те да се бият.

Злодеят се поклони.

— Правото на нзбор на оръжието принадлежи на Хубавеца — обяви той.

— Това е направо смехория! — изчурулика Председателят на Извънземното Дружество на Цивилизациите. — Колко са забавни хората!

Иззад дървото надзърна Извънземното Чудовище.

— Остави ги на мира — изрева то с противния си акцент.

— Ако искат да се бият, нека се бият. — И като налапа опашката си, се превърна в колело и се затъркаля. С луда скорост обиколи езерото, като не преставаше да мърмори:

— Нека се бият, нека се бият, нека се бият… — И отново бързо се скри зад дървото.

— А аз смятах, че това е пикник — жално рече Беззащитното Сираче.

Всички така смятахме, помисли си Лодж.

Въпреки че още преди началото на представлението можеше да заложи главата си, че пикникът няма да продължи дълго.

— Бъдете добър да изберете оръжието — с пресилена любезност се обърна Злодеят към Хубавеца. — Пистолети, ножове, мечове, бойни брадви…

Трябва нещо смешно, помисли си Лодж. Трябва да се предложи нещо смешно и несериозно.

И застави Франта да произнесе:

— Вили. От разстояние три крачки.

На екрана, тананикайки си гуляйджийска песничка, долетя Прелестната Девойка. Съдейки по възбудения й вид, тя вече бе успяла прилично да се зареди.

Но като вижда Философа, по чиято жилетка течеше гъша мазнина, Злодея, стиснал във всяка ръка по един пистолет, и Красивата Курва, подрънкваща с брилянтената огърлица, тя се спря като закована и попита:

— Какво става тук?

Бедният Философ най-после се раздели със стойката „мирно“ и със самодоволна усмивка удовлетворено потри ръце.

— Каква приятна задушевна обстановка! — радостно възкликна той, излъчвайки братска любов към околните. — Най-после деветимата се събрахме…

Седящата в зрителната зала Елис Пейдж скочи от мястото си, хвана се с ръце за главата, стисна с длани слепоочията си и затваряйки очи, истерично запищя…