Театърът на сенките

5

На екрана имаше не осем персонажа, а девет. Персонажът на Хенри Грифис участваше в представлението наравно с останалите.

— Побъркали сте се, Бейярд — каза Форестър. — Ако човек умре, значи е мъртъв. Не се наемам да преценявам дали след смъртта напълно се прекратява съществуването му, но ако е умрял, човек все пак продължава да съществува, вече на друго ниво, в друга плоскост, в друго състояние, в друго измерение. Нека теолозите или спиритистите използват каквато си искат терминология, отговорът на този въпрос при всички е един.

Лодж кимна в знак на съгласие.

— Ловя се за сламката. Прехвърлих всички възможни варианти. Знам, че Хенри е умрял. Знам, че мъртвите не оживяват. И въпреки всичко трябва да се съгласите, че е съвсем естествено, ако при такива обстоятелства в главата ми се разхождат най-невероятни мисли. Трудно ни е напълно да се избавим от суеверията — много са жизнени.

— Ако сега оставим ситуацията без контрол, взривът е неминуем — каза Форестър. — В момента, когато това стана, те вече се намираха в състояние на крайно нервно напрежение — тук са и съмненията в целесъобразността и възможността за решаване на проблема, над който отдавна и безуспешно се блъскат, и различните конфликти и неуредици, неизбежни в случая, когато девет души в продължение на дълги месеци живеят и работят рамо до рамо, плюс неврозата от типа на клаустрофобията. И всичко това ден след ден нарастваше и се изостряше. Наблюдавах този разрушителен процес със затаен дъх.

— Да предположим, че сред тях се е намерил някой шегаджия, който е подменил Хенри — каза Лодж. — Какво ще кажете за това? Изведнъж някой от тях започва да управлява не само своя персонаж, но и персонажа на Хенри, а?

— Човек не може да управлява повече от един персонаж — възрази Форестър.

— Но кой все пак пусна кита в езерото?

— Правилно. Обаче този кит бързо изчезна. Подскочи няколко пъти и изчезна. На този, който го е създал, не са му достигнали сили да го поддържа повече на екрана.

— Декорацията и реквизита измисляме заедно. Защо някой от нас да не може незабелязано от другите да отклони от оформлението на Спектакъла всичките си мисли за два персонажа?

Върху лицето на Форестър се изрази съмнение.

— Разбира се, по принцип това е възможно. Но тогава вторият персонаж почти сигурно ще бъде дефектен. А вие забелязахте ли дори най-малка странност в някой от персонажите?

— За странностите не знам — отговори Лодж, — но Извънземното Чудовище се криеше…

— Това не е персонажът на Хенри.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Хенри не беше човек, който ще направи свой персонаж Извънземното Чудовище.

— Добре, да допуснем. Тогава кой бе неговият персонаж?

Форестър раздразнено плесна с длан по ръчката на креслото.

— Вече ви казах, Бейярд, че не знам кой от тях стои зад едно или друго действащо лице от Спектакъла. Опитах се да подбера за всеки подходящ персонаж, но нищо не се получи.

— Ако знаехме, много по-лесно бихме решили тази загадка, най-вече…

— Най-вече, ако знаехме кой от персонажите принадлежи на Хенри — довърши Форестър.

Той стана от креслото и закрачи из кабинета.

— Предложението ви за някакъв шегаджия, който уж извел върху екрана персонажа на Хенри, има едно слабо място — каза той. — Помислете сам, откъде този митичен шегаджия ще знае какъв персонаж трябва да създаде.

— Прелестната Девойка! — извика Лодж.

— Какво?

— Прелестната Девойка. Тя се появи на екрана последна. Не си ли спомняте? Мустакатият Злодей попита къде е тя, Селският Хубавец отвърна, че я е видял в кръчмата…

— Господи! — въздъхна Форестър. — А Бедният Философ побърза да обяви, че накрая всички са заедно. При това с явно издевателство! Като че ли искаше да ни се подиграе!

— Смятате, че това е работа на онзи, който стои зад Философа? Ако е така, тогава той е предполагаемият шегаджия. И той е въвел в екрана деветия член на трупата — Прелестната Девойка. Но ако на екрана се съберат осем действащи лица, ще стане ясно, че онова, което отсъства — деветото, е именно персонажът на Хенри.

— Или това наистина е нечий номер — каза Форестър, — или по неизвестна на нас причина персонажите в някаква степен чувстват и мислят самостоятелно, като частично са оживели.

Лодж се намръщи.

— Тази версия не е за мен, Кент. Персонажите са образи, които създаваме във въображението си, проверяваме доколко съответстват на предназначението си, преценяваме и ако не ни допадат, ги изхвърляме от съзнанието си завинаги. Те напълно зависят от нас. Техните личности са неотделими от нашите. Не са нищо друго освен плод на фантазията ни.

— Не ме разбрахте съвсем правилно — възрази Форестър. — Имах предвид машината. Тя подбира нашите мисли и от тази суровина създава зрими образи. Трансформира играта на въображение в псевдореалност…

— А паметта?

— Мисля, че такава машина спокойно може да притежава памет — каза Форестър. — Бога ми, че тя е съставена от предостатъчно количество разнообразна и прецизна апаратура, та да бъде почти универсална. Нейната роля в създаването на Спектакъла е по-значителна от нашата — голямата работа върши тя, а не ние. В края на краищата ние сме все такива простосмъртни, каквито сме били винаги. Само интелектът ни е по-висок в сравнение с прадедите ни. Строим за себе си механични придатъци, които разширяват възможностите ни. Нещо като тази машина.

— Не знам какво да ви кажа на това — произнесе Лодж. — Наистина не знам. Уморих се от тези преливания от пусто в празно. От безкрайните разсъждения и прогнози.

Но си помисли, че всъщност има какво да каже. Знаеше, че машината може да действа самостоятелно — тя накара Хубавеца да запрати гъската по Философа. Впрочем това беше чисто автоматична реакция и нищо не значеше.

Или се лъже?

— Машината е могла да възпроизведе на екрана персонажа на Хенри — убедено заяви Форестър. — Могла е да застави Философа да се гаври с нас.

— Но с каква цел? — попита Лодж, който вече знаеше предварително защо машината, ако се приемеше, че притежава самостоятелност, бе постъпила именно така и по тялото му пробягаха мравки.

— За да можем да разберем — отговори Форестър, — че тя също чувства и мисли.

— Никога не би се решила на това — възрази Лодж. — Ако в нея се е появило такова качество, тя щеше да го държи в тайна. В това е единствената й защита. Та нали можем да я унищожим. И по всяка вероятност точно това щяхме да направим, ако разберехме, че е оживяла. Щяхме да я демонтираме, да я разглобим на съставните и части, да я разрушим.

Двамата млъкнаха и в настъпилата тишина Лодж почувства, че всичко около него е пронизано от ужас, но необикновен ужас. В него се бяха слели обърканите мисли и чувства, внезапната смърт на един от тях, излишният персонаж от екрана, животът под постоянен контрол, безизходната самота…

— Главата ми не работи повече — каза той. — Ще поговорим утре. Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Добре — съгласи се Форестър.

— Искате ли да пийнете нещо?

Форестър отрицателно поклати глава.

На него също не му се разговаря повече, помисли си Лодж. Гледа да си тръгне по-скоро.

Като ранено животно. Ние всички сме като ранени животни, изпълзяваме от дупките си, за да не останем сами. Повдига ни се един от друг, втръснало ни е постоянно да се виждаме на масата и да срещаме по коридорите едни и същи лица, да гледаме едни и съши уста, повтарящи едни и същи безсмислени фрази, така че сега сблъскаш ли се с притежателя на някоя определена уста, вече предварително знаеш какво ще ти каже.

— Лека нощ, Бейярд.

— Лека нощ, Кент. Приятен сън.

— Ще се видим утре.

— Разбира се.

Вратата тихо се затвори.

ЛЕКА НОЩ. ПРИЯТЕН СЪН.

АКО ВИ УХАПЕ ДЪРВЕНИЦА — СМАЧКАЙТЕ Я.