Театърът на сенките

6

След закуска всички се събраха в гостната и Лодж, местейки поглед от едно лице на друго, разбра, че под външното им спокойствие се крие неописуем ужас, почувства как с безмълвен вик излизат душите им, облечени в непроницаемата броня на самообладанието и желязната дисциплина.

Кент Форестър, без да бърза, запали старателно със запалката цигара и заговори с небрежен делничен тон, като че ли между другото, но Лодж, който го наблюдаваше, отлично съзнаваше какво му струва на Кент това самообладание.

— Не трябва да допуснем тази история да ни разяде отвътре — произнесе Форестър. — Трябва да си изкажем болките, да споделим преживяванията си…

— С други думи, да намерим разумно обяснение на това, което се случи? — попита Сифърд.

— Казах „да си изкажем“. Това е такъв случай, в който самоизмамата е изключена.

— Вчера върху екрана имаше девет персонажа — произнесе Крейвън.

— И кит — добави Форестър.

— Не знам. Ако това е направил някой от нас, нека той или тя да си признаят честно. Всички ние сме способни да разберем и оценим една шега.

— Ако е шега, е отвратителна шега — отбеляза Крейвън.

— Това вече е друг въпрос — каза Форестър.

— Ако разбера, че това е просто мистификация, камък ще падне от сърцето ми — проговори Мейтлънд.

— Точно така — подхвана Форестър. — Именно това исках да изясня.

— Някой има ли да каже нещо? — попита след малко той.

Нито един от присъстващите не пророни дума. Мълчанието ставаше неприятно.

— Никой не си признава, Кент — каза Лодж.

— Да предположим, че този нещастен шегаджия иска да запази инкогнито — каза Форестър. — Желание напълно разбираемо при такива обстоятелства. Тогава може би си струва да се раздаде на всеки по лист хартия.

— Раздайте — измърмори Сифърд.

Форестър извади от джоба си сгънат лист хартия, внимателно го разкъса на еднакви парчета и ги раздаде на присъстващите.

— Ако вчерашното произшествие е станало по вина на някой от вас, в името на всичко свято, кажете ни — помоли Лодж.

Листовете се върнаха при Форестър. На някои беше написано „не“, на други — „какви ти шеги“, а на един — „нямам нищо общо“.

Форестър събра листовете в пачка.

— Какво пък, оказва се, че идеята не върши работа — каза той. — Впрочем трябва да призная, че не възлагах особени надежди на нея.

Крейвън тромаво се надигна от стола.

— На всички нас не ни дава покой една мисъл — каза той. — Тогава защо да не я кажем на глас?

Млъкна и предизвикателно загледа останалите, сякаш даде да се разбере, че няма да могат да го спрат.

— Хенри тук не го обичаха — каза той. — Не смейте да отричате. Беше суров, труден човек. Труден във всяко отношение, а такива не се ползват с благоразположението на околните. Сближих се с него повече от който и да било друг член на групата. И с удоволствие се съгласих да кажа няколко думи в негова памет на днешната панихида, защото въпреки трудния си характер, Хенри бе достоен за уважение. Притежаваше такава твърда воля и упорство, каквито рядко ще срещнеш дори при подобни личности. Но душата му беше неспокойна, измъчваха го съмнения, за които никой от нас не се досещаше. Понякога в кратките ни разговори той се изпускаше и разговаряше с мен откровено — действително откровено, както никога не е разговарял с нито един от вас.

Хенри стоеше на прага на някакво откритие. Беше го обхванал панически страх. И умря.

А беше съвършено здрав.

Крейвън изгледа Сю Лоурънс.

— Може би бъркам, Сюзън? — попита той. — Кажете, беше ли болен от нещо?

— Не, беше здрав — отговори доктор Сюзън Лоурънс. — Не трябваше да умре.

Крейвън се обърна към Лодж.

— Наскоро е разговарял с вас, нали?

— Преди два дни — каза Лодж. — Изглеждаше както винаги.

— За какво е говорил с вас?

— Е, собствено за нищо особено. За работи от второстепенна важност.

— За работи от второстепенна важност ли? — язвително попита Крейвън.

— Е, добре. Ако искате да знаете, мога да уточня. Каза, че не иска да продължава изследванията си. Нарече работата ни дяволско привидение. Именно така се изрази: „Дяволско привидение“ — Лодж огледа седящите в стаята хора.

— И го убедихте да продължи работата?

— Обсъдихме гледната му точка.

— Вие сте го убили!

— Възможно е — каза Лодж. — Възможно е аз да убивам всеки един от вас. Или всеки от нас убива себе си. Откъде да знам? — Той се обърна към доктор Лоурънс: — Сю, може ли човек да умре от психосоматично заболяване, предизвикано от страх?

— Според теорията, не — отговори Сюзън Лоурънс. — Но ако имаме предвид практиката, страхувам се, че ще ми се наложи да отговоря положително.

— Попаднал е в капан — заяви Крейвън.

— Заедно с цялото човечество — рязко го прекъсна Лодж.

— Ако не можете да се стърпите да не размахвате пръст, направете го към всеки един от нас. Към цялото човешко общество.

— Според мен това няма отношение към обекта на вниманието ни — намеси се Форестър.

— Напротив — възрази Крейвън. — И ще обясня защо. От всички хора аз последен бих повярвал в съществуването на привидения…

Елис Пейдж скочи на крака.

— Млъкнете! — извика тя. — Млъкнете! Млъкнете!

— Успокойте се, мис Пейдж — помоли я Крейвън.

— Но вие сам казахте…

— Говорех за това, че ако допуснем тази възможност, тук се е създала такава ситуация, при която духът, напуснал тялото си, би имал повод и даже бих казал, право да посети мястото, където го е настигнала смъртта.

— Седнете, Крейвън! — заповяда Лодж.

Крейвън нерешително се позабави и седна, злобно мърморейки си нещо под носа.

— Ако намерите някакъв смисъл в по-нататъшното обсъждане на този въпрос — каза Лодж, — настойчиво ви моля да оставите на мира мистиката.

— Струва ми се, че няма нищо за обсъждане — каза Мейтлънд. — Като учени, посветили се на търсенето на първопричините при възникването на живота, трябва да сме наясно, че смъртта е абсолютният край на всички жизнени явления.

— Много добре знаете, че това трябва и да се докаже — възрази Сифърд.

Намеси се Форестър.

— Хайде да оставим тази тема — решително каза той. — Можем да се върнем към нея по-късно. А сега да поговорим за друго. — И бързо добави: — Трябва да изясним още нещо. Кажете, някой от вас да знае кой беше персонажът на Хенри?

Мълчание.

— Става дума не за отъждествяване на всеки от участниците в Спектакъла с определен персонаж — поясни Форестър. — Но методът на изключването…

— Добре — прекъсна го Сифърд, — раздайте още веднъж листовете си.

Форестър извади от джоба си останалата част от хартията и отново я разкъса на малки парчета.

— По дяволите тези ваши подправени хартийки! — избухна Крейвън. — На такава въдица не се хващам.

Форестър вдигна поглед от листовете към Крейвън.

— Въдица?

— Точно така — с предизвикателен тон отговори Крейвън. — Ако говорим откровено, вие през цялото време май че се опитвате да разберете кой персонаж на кого е.

— Не отричам това — заяви Форестър. — Но не бих изпълнил дълга си, ако не се опитвах да установя кой от вас стои зад един или друг персонаж.

— Учудва ме колко внимателно крием това — заговори Лодж. — В нормална обстановка подобно явление би било без значение, но тук живеем и работим в много сложни условия. Струва ми се, че ако всеки престане да прави от това тайна, всички ще заживеем много по-лесно. Що се отнася до мен, с удоволствие ще назова персонажа си. Готов съм да бъда пръв — само дайте команда. — Той млъкна и предизвикателно изгледа останалите.

Команда не последва.

Всички го гледаха втренчено и лицата им бяха безстрастни — не изразяваха нито злоба, нито страх, изобщо нищо.

Лодж сви рамене, сваляйки от тях бремето на неуспеха.

— Добре, да оставим това — каза той, обръщайки се към Крейвън. — За какво говорехте?

— Исках да кажа, че ако напиша името на персонажа си на листчето, е все едно да стана и да го кажа на глас. Форестър ни познава почерците. Лесно ще разпознае автора на всяка бележка.

— Изобщо не съм мислил за това — защити се Форестър. — Честна дума. Но по принцип Крейвън е прав.

— Какво предлагате? — попита Лодж.

— Щом споменахте за това, значи трябва да се има предвид и тази възможност — невъзмутимо произнесе той.

— Долу в лабораторията имам набор от печати — уморено каза Форестър. — За да бележа образците на препаратите. Сред тях все ще се намери някой с кръстче.

— Така става ли? — попита Лодж.

Крейвън кимна.

Лодж бавно стана от стола.

— Ще отида за печата — каза той. — А в мое отсъствие можете да подготвите списъците.

Като деца са, помисли си той. Истински деца — всичките до един. Недоверчиви, егоистични, наплашени до смърт, точно като подгонени животни. Вкарани в онзи ъгъл, където стената на страха се съединява със стената на комплекса за вина, попаднали в капана на съмненията и неувереността в самите себе си.

Спусна се по металните стъпала в помещението, определено за лаборатория, и докато вървеше, почукването на токовете му отекваше като ехо в невидимите ъгли, където се бяха притаили страхът и угризенията на съвестта.

Ако не беше внезапната смърт на Хенри, всичко щеше да се размине. И как и да е все пак щяхме да довършим работата си. Но той знаеше, че шансовете за това са твърде малки. Ако Хенри не беше умрял, някой друг щеше да даде повод за взрив. Всички бяха узрели за това, дори презрели. От няколко седмици и най-незначителното събитие всеки миг можеше да подпали фитила.

Намери печата и тампона и с тежки стъпки се заизкачва по стълбата.

На масата лежаха списъците на персонажите. Някой бе донесъл кутия за обувки и изрязал в капака й пролука, превръщайки я в подобие на урна за гласуване.

— Всичките ще седнем в този край на стаята — каза Форестър. — А след това по ред ще ставаме и ще гласуваме.

И въпреки че при думата „гласуване“ всички се спогледаха с недоумение, Форестър се направи, че не е забелязал това.

Лодж постави печата и тампона на масата, прекоси стаята и си седна на стола.

— Кой ще започне? — попита Форестър.

Никой не помръдна.

Дори това ги плаши, помисли си Лодж.

Пръв се изправи Мейтлънд.

В гробно мълчание, един по един, те отиваха до масата, поставяха на списъците знак, сгъваха листа и го пускаха в кутията. Докато гласуващият не се върнеше, следващият не мърдаше от мястото си.

Когато свършиха, Форестър отиде до масата, взе кутията и я разклати, за да разбърка листовете.

— Трябват ми двама за контрол — каза Форестър.

Той огледа присъстващите.

— Крейвън — повика го той. — Сю.

Двамата станаха и отидоха до масата.

Форестър отвори кутията, извади един лист, разтвори го, прочете го и го подаде на доктор Лоурънс, а тя го връчи на Крейвън.

— Беззащитното Сираче.

— Селският Хубавец.

— Извънземното Чудовище.

— Красивата Курва.

— Прелестната Девойка.

„Тук нещо не е в ред — помисли си Лодж. — Само този персонаж може да принадлежи на Хенри. Нали Прелестната Девойка се появи на екрана последна! Тя бе деветата!“

Форестър продължи да разгъва листовете и да произнася на глас имената на отбелязаните с кръстчета персонажи.

— Представителят на Извънземното Дружество на Цивилизациите.

— Приличният Млад Мъж.

Оставаха неназовани още два персонажа. Само два. Бедният Философ и Мустакатият Злодей.

Ще се опитам да отгатна, помисли си Лодж. Ще се обзаложа със самия себе си — кой от тях е персонажът на Хенри. Това е Мустакатият Злодей.

Форестър разтвори последното листче и прочете:

— Мустакатият Злодей.

Все пак спечелих облога, мярна се в съзнанието на Лодж. Чу как останалите със свистене си поеха дъх, с ужас осъзнавайки какво означаваше резултатът от това „гласуване“.

Персонажът на Хенри се оказа главното действащо лице във вчерашното представление, най-дейното и най-енергичното — Философът.

Записките в бележника на Хенри бяха пределно лаконични, а почеркът — неясен. Символите и уравненията поразяваха с ясното им изписване, но буквите имаха някакъв своеобразен, дързък наклон. Лаконичността на фразата граничеше с грубост, въпреки че трудно можеше да си представи човек кого би искал да оскърби — освен самия себе си.

Мейтлънд затвори бележника, побутна го и той се плъзна в средата на масата.

— Е, сега вече знаем — каза той.

Седяха с бледи, изкривени от страх лица, като че ли разстроеният и потиснат Мейтлънд беше същият онзи призрак, за когото вчера намекна Крейвън.

— На мен ми стига! — избухна Сифърд. — Не искам повече…

— Какво имате предвид? — поинтересува се Лодж.

Сифърд не отговори. Седеше, сложил ръце пред себе си върху масата. Ту силно стискаше юмруци, ту така изправяше пръсти, като че ли с усилието на волята си искаше да ги сгъне в противоестествената посока и да ги притисне към горната част на китката.

— Хенри е бил душевноболен — рязко каза Сюзън Лоурънс. — Само душевноболен човек може да има такива кошмарни идеи.

— От вас като лекар едва ли може да се очаква друга реакция — забеляза Мейтлънд.

— Работя в името на живота — заяви Сюзън Лоурънс. — Уважавам живота и докато организмът е жив, до последния миг с всички средства ще го пазя и поддържам. Изпитвам дълбоко състрадание към всичко живо.

— А нима ние се отнасяме към това по друг начин?

— Искам само да кажа, че за да разбереш наистина какво чудо е животът, е необходимо напълно да му посветиш себе си и с цялото си същество да се проникнеш от неговото могъщество, величие и красота.

— Но, Сюзън…

— И знам… — бързо продължи тя, без да му позволява да й възрази, — твърдо знам, че животът не е разпадане и разлагане на материята, не е нейното остаряване, не е болестта. Да признаеш живота за проява на крайното изтощаване на материята, за последния стадий в деградацията на мъртвата природа, е равносилно на твърдението, че норма за съществуването на Вселената е застоят, отсъствието на еволюция, разумен живот и цел.

— Тук възниква семантично объркване — забеляза Форестър. — Ние, живите същества, използваме определени термини, влагаме в тях свой специфичен смисъл и не можем да ги съпоставяме с термини, които имат общ смисъл за цялата Вселена, дори да ги познавахме.

— А тях естествено не знаем — каза Елън Грей. — Може би в разбиранията ви да има зрънце истина, особено ако изводите, до които е стигнал Хенри, съответстват действително на положението на нещата.

— Внимателно ще изучим записките на Хенри — мрачно каза Лодж. — Крачка по крачка ще проследим целия ход на мисълта му. Аз лично смятам идеята му за погрешна, но не можем веднага да я отхвърлим — кой знае, а ако изведнъж се окаже прав?

— Искате да кажете, че дори той да се окаже прав, работата ни няма да спре?! — избухна Сифърд. — Че за достигането на поставената пред нас цел смятате да използвате дори такова унижаващо Човека откритие?

— Разбира се — каза Лодж. — Ако животът наистина се окаже симптом на заболяване и старческо обезсилване на материята, какво пък, нека да е така, с това нищо не може да се направи. Както справедливо забелязаха Кент и Елън, смисълът на нашите термини е твърде специфичен и зависи от категориите, с които мислим. Защо не може да се допусне, че за Вселената смъртта е това, което… което за нас е животът? Ако Хенри е прав, той е открил онова, което е съществувало винаги от сътворението на света.

— Не разбирате какво говорите! — Извика Сифърт.

— Грешите! — отвърна му Лодж. Просто не сте добре с нервите. Вие и някои от останалите. И аз вероятно. Или всичките. Овладял ни е и ни управлява страхът — за вас това е страхът от възложената ви работа, а за мен — страхът, че тя няма да бъде свършена. Уловени сме в капан и блъскаме главите си в каменната стена на собствената си съвест и нравствени норми. Ако бяхте сега на Земята, нямаше да ви измъчва така подобна идея. Може би в началото щяхте малко да се постреснете, но ако ви докажат, че предложението на Хенри е правилно, благоприлично щяхте да го преглътнете и да продължите да търсите първопричините за това заболяване и разпадане на материята, което наричаме живот. А самото откритие щяхте да приемете само за сведение, то само щеше да разшири кръга на знанията ви и толкова. Но намирайки се тук, вие си блъскате главите в стената и пищите от страх.

— Бейярд! — извика Форестър. — Спрете! Не смейте…

— Ще посмея — отряза го Лодж. — И няма да спра. Повръща ми се от техните вайкания и стенания. Уморих се от тези разглезени отпуснати фанатици, които сами са се довели до състояние на фанатично изстъпление, грижливо отглеждайки в себе си измислени, безпочвени страхове. За да се справим с работата си, са необходими мъже и жени, притежаващи остър ум и твърда воля. За такава работа се изисква огромна смелост и висок нравствен интелект.

Устните на Крейвън бяха побелели от ярост.

— Но ние вече сме работили! — извика той. — Дори тогава когато против това въставаха всичките ни чувства, даже тогава когато представите ни за порядъчност и етика, нашият разум и религиозен инстинкт ни призоваваха да зарежем тази работа, все пак продължавахме да я вършим. Не се заблуждавайте, че ни е въодушевявала вашата палячовщина.

Форестър удари с юмрук по масата.

— Прекратете този спор! — настоя той. — Да си гледаме работата…

Крейвън, все още блед от гняв, се облегна на стола си. Сифърд продължи да свива и да разтваря юмруците си.

— В записките на Хенри е формулиран изводът му — каза Форестър. — Макар че това едва ли може да се смята за извод. По-добре да наречем заключението му хипотеза. Какво според вас трябва да правим с нея? Да не й обръщаме внимание, да я пренебрегнем или все пак да проверим доколко тя е правилна?

— Смятам, че трябва да я проверим — заяви Крейвън.

— Това е хипотеза на Хенри. Но той умря и не може да защити идеята си. Наш дълг е да проверим правилността на предположението му, той заслужава това.

— Ако подобна хипотеза изобщо се поддава на проверка — забеляза Мейтлънд. — На мен лично ми се струва, че тя по-скоро се отнася до философията, отколкото до конкретните науки.

— Философията върви ръка за ръка с всички конкретни науки — каза Елис Пейдж. — Не трябва да се отказваме от проверката на хипотезата на Хенри само защото на пръв поглед ни изглежда много сложна.

— Какво общо има тук сложността — възрази Мейтлънд.

— Исках да кажа… Е, по дяволите всичките тези разсъждения, дайте по-добре да се заемем с нейната проверка.

— Съгласен съм — каза Сифърд. Той бързо се обърна към Лодж. — Но ако проверката даде положителни резултати или поне някакви доказателства в полза на правилността на тази хипотеза, ако не съумеем напълно да я опровергаем, веднага прекъсвам работата. Предупреждавам ви съвсем официално.

— Това е ваше право, Сифърд. Можете да се възползвате от него по всяко удобно за вас време.

— Може би ше бъде еднакво трудно да се докаже както правилността, така и погрешността на тази идея — рече Елън Грей.

Лодж усети погледа на Сюзън Лоурънс — тя мрачно се усмихваше и върху лицето й бе изписано неволно възхищение с циничен оттенък, като че ли в този момент му казваше: „ЕТО ЧЕ ПАК ПОСТИГНАХТЕ СВОЕТО. НЕ МИСЛЕХ, ЧЕ ТОЗИ ПЪТ ЩЕ УСПЕЕТЕ, НАИСТИНА НЕ МИСЛЕХ. НО КАКТО ВИЖДАТЕ, СБЪРКАХ. ОБАЧЕ НЯМА ВЕЧНО ДА НИ ВЪРТИТЕ НА ПРЪСТА СИ. ЩЕ ДОЙДЕ ВРЕМЕ…“

— Обзалагате ли се? — шепнешком я попита той.

— На цианкалий — отвърна тя.

Лодж се разсмя, въпреки че беше убеден в правотата й — бе права повече, отколкото й се струваше на нея самата.

Защото това време вече беше дошло и спецгрупа №3 под кодовото название „Живот“ фактически беше престанала да съществува. Предизвикателството, което им бе подхвърлил Хенри Грифис със своите записки в бележника, ги засегна дълбоко и те ще продължават да работят по-нататък, ще изпълняват добросъвестно, както и преди, работните си задължения. Но творческата им страст бе угаснала безвъзвратно, защото в душите им твърде дълбоко се бяха заселили страхът и предубедеността, а мислите им се бяха увили на такова кълбо, че бяха загубили почти напълно способността за разумно възприемане на действителността.

Ако Хенри Грифис се бе стремял към спиране на изпълняваната програма, помисли си Лодж, той бе постигнал целта си. Умрял, той имаше по-голям успех в това начинание, отколкото ако беше жив. На Лодж изведнъж му се стори, че чува неприятния жесток смях на Хенри и той в недоумение сви рамене, защото на Хенри напълно му липсваше всякакво чувство за хумор.

Въпреки че той се оказа Бедният Философ, твърде трудно бе да го свърже с такъв персонаж — стар, оглупял дърдорко с изискани маниери и високопарен стил. Самият Хенри никога не бе лъгал или се хвалил, маниерите му изобщо не се отличаваха с изящество, а и беше напълно лишен от красноречие. Беше затворен, мълчалив, а когато му се налагаше да каже нещо, говореше отривисто и досадно.

Я го виж ти, помисли си Лодж. Нима все пак е бил съвсем различен от този, за когото се е представял? Че с помощта на своя персонаж — Философа, им се е подигравал, издевателствал е над тях, а те не са подозирали нищо?

Лодж поклати глава, мислено спорейки със себе си.

Ако предположим, че Философът е издевателствал над тях, правил го е много деликатно, толкова деликатно, че нито един от тях не го е почувствал, толкова изкусно, че никой не е разбрал.

Но най-страшното не е в това, че Хенри ги е правил за посмешище без да разберат. Ужас внушаваше друго — че Философът се появи на екрана втори. Излезе след Селския Хубавец и докато продължаваше представлението, непрекъснато бе в центъра на вниманието, с удоволствие ядеше патешката кълка и дирижираше с нея в такт с високопарната си реч, с която поливаше зрителите като с автоматен откос. Да, Философът изобщо беше най-значителното и най-активното действащо лице в целия Спектакъл!

Значи нито един от тях не би могъл да го създаде импровизирайки и да го пусне на екрана.

А това сваляше подозрението поне от четирима участници във вчерашното представление.

И можеше да означава:

или че сред тях присъства призрак,

или че машината, притежавайки памет, сама е създала персонажа на Хенри,

или че те — и осмината, са станали жертва на масова халюцинация.

Обаче нито едно от трите предположения не издържа никаква критика. И изобщо всичко, което ставаше тук, изглеждаше абсолютно необяснимо.

Представете си група висококвалифицирани учени, възпитани в духа на материалистическия подход към действителността, скептицизма и нетърпимостта към всичко, което отдалеч понамирисва на мистицизъм — учени, насочени към изучаването на фактите и само на фактите. Какво може да доведе до разпадането на един такъв колектив? Не клаустрофобията, развиваща се в резултат на продължителната изолация на този астероид. Не постоянните угризения на съвестта, причина за които е неспособността да се изтръгнат от плена на дълбоко вкоренените етични норми. Не атавистичният страх пред призраци. Всичко това бе твърде елементарно.

Тук действаше някакъв друг фактор. Друг неизвестен фактор — мисълта, която все още не бе хрумнала на никого. Така, както все още никой не се бе замислил за нов подход при решаването на поставената пред тях задача. Този нов подход, за който спомена на вечерята Мейтлънд, казвайки, че за проникване в тайната на първопричините за възникване на жизнените явления би трябвало да пристъпят към този проблем от някоя друга страна. „На погрешен път сме — бе казал тогава Мейтлънд. — Нужно ни е да намерим нов подход.“ И Мейтлънд несъмнено е имал предвид, че за техните изследвания старите методи вече не вършат работа, защото тяхната цел е търсенето, натрупването и анализа на фактически материал, че научното мислене в течение на продължителен период е работило в един-единствен, вече порядъчно изтрит коловоз на остарелите категории и не водеше до други пътища на познанието…

Спектакълът? — изведнъж го осени. Може би този фактор е бил Спектакълът? Че ако играта на Спектакъл, която по замисъл трябва да сплоти членовете на групата и да им помогне да запазят здравия си разум, по някаква непонятна засега причина се е превърнал в нож с две остриета?

Бяха започнали да стават от столовете си, за да се разотидат по стаите си и да се приготвят за вечеря. А след вечеря — отново Спектакъл.

Навик, помисли си Лодж. Дори сега, когато всичко е отишло по дяволите, те си остават роби на навика.

Ще се преоблекат за вечеря и ще играят в Спектакъла. А утре сутринта ще се спуснат в лабораториите си и отново ще започнат работа, но техният труд ще бъде непродуктивен, защото целта, за постигането на която те бяха отдали всичките си професионални знания, беше престанала да съществува за тях, изпепелена от страха, раздиращ душата с противоречия, смъртта на един от тях и призрака.

Някой го докосна по лакътя и Лодж видя, че до него стои Форестър.

— Е, какво, Кент?

— Как се чувствате?

— Нормално — отвърна Лодж и като помълча малко, каза:

— Изглежда, отлично разбирате, че това е краят.

— Ще се поборим още малко — заяви Форестър.

Лодж поклати глава.

— Може би вие, защото сте по млад от мен. Но на мен не разчитайте — аз изгорях заедно с останалите.