Тортила Флет

9КАК ДАНИ БЕ ПОДМАМЕН ОТ ЕДНА ПРАХОСМУКАЧКА И КАК НЕГОВИТЕ ПРИЯТЕЛИ ГО ОТЪРВАХА

Долорес Енграсия Рамирес си живееше в своята къщурка в горната част на Тортила Флет. Работеше като чистачка по домовете на някои госпожи в Монтерей и членуваше в „Дружеството на туземците дъщери от Златния запад“. Тя не беше красива, тази тъмнолика паисана но в движенията на тялото й имаше някакво сладострастие, а в гласа й — известна гърленост, която някои мъже намираха за особено показателни. Когато премрежеше клепачи, очите й пламваха в сънна страст и онези мъже, за които плътта има значение, намираха тази страст привлекателна и дръзновено подканяща.

Станеше ли груба, тя просто беше нетърпима, но заедно с това често я спохождаха и пристъпи на влюбеност, така че в Тортила Флет я наричаха Сладура Рамирес.

Беше приятна гледка, когато в нея се пробуждаше животното. Как се навеждаше тя над пътната врата. Как приспивно шужкаше гласът й! Как леко се поклащат бедрата й ту притиснати до оградата, ту залюлявани назад, като лятна морска вълна, която е стигнала плажа и сега се връща, ту отново притиснати до-оградата! Кой би могъл да вложи толкова дрезгав смисъл в думите: „Ей, амиго! Къде отиваш?“

Вярно е, че гласът й обикновено беше хриплив, лицето й грубо и заострено като тесла, тялото й — възлесто, а желанията й — егоистични. Нейната нежност се проявяваше само веднъж или два пъти в седмицата, предимно вечер.

Когато Сладура чу, че Дани е станал наследник, тя се зарадва и за него. Замечта да стане негова любима, както мечтаеше и всяко друго женско същество в Тортила Флет. Вечер се облягаше на входната врата и чакаше мига, в който той ще мине и ще попадне в нейната клопка. Но дълго време клопката й хващаше само бедни индианци и паисаноси, които нямаха нито къщи и чиито дрехи често бяха бегълци от по-добрите чужди гардероби.

Сладура не беше доволна. Къщата й бе над къщата на Дани, в посока, към която той тръгваше съвсем рядко. Сладура не можеше сама да отиде да го потърси. Тя беше дама и нейното поведение се определяше от строгите правила на собствеността. Ако Дани, да речем, минеше наблизо, ако те седнеха да си поговорят като стари приятели, ако влезеше да изпие с нея чашка вино за компания, ако природата се окажеше твърде силна, а нейното женско съпротивление — твърде слабо, тогава нямаше да има сериозно нарушение на частната собственост. Но за нея беше немислимо да изостави своята паяжина, опъната пред входната врата.

Много месеци тя напразно чакаше всяка вечер и приемаше само ония скромни дарове, обути в дочени панталони, които случаят й изпращаше. Но тъй като в Тортила Флет има твърде ограничен брой пътеки, рано или късно Дани неизбежно щеше да мине край входната врата на Долорес Енграсия Рамирес, така и стана.

През цялото време, откак двамата се познаваха, не бе имало случай, при който Сладура да извлече повече изгода от минаването на Дани, защото Дани точно тази сутрин бе намерил цяла бъчонка с медни гвоздеи, загубени от Централната снабдителна компания, Тъй като наблизо нямаше нито един служащ от компанията, той бе сметнал, че те са изхвърлени като ненужен баласт. Дани изсипа медните гвоздеи от бъчонката и ги прибра в един чувал. После зае от Пирата количката, помоли и самия Пират да я бута вместо него и занесе находката си в Западната снабдителна компания, където продаде гвоздеите за три долара. Бъчонката подари на Пирата.

— Можеш да си държиш в нея разни работи — каза му той. Пирата много се зарадва.

И сега Дани се спускаше по склона и се насочваше с пълна точност към Торели. Трите долара бяха в джоба му.

Гласът на Долорес прозвуча дрезгаво, нежен като бръмченето на пчела.

— Ей, амиго, къде отиваш?

Дани спря. Неговите планове претърпяха изменение.

— Как си, Сладур?

— Какво значение има как съм! Никой от приятелите ми не се интересува как съм! — отвърна тя лукаво. И бедрата й се поклатиха грациозно, като вълни, които се движат в кръг.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дани.

— Ами че ето, например моят приятел Дани дошъл ли е досега да ме види?

— Аз сега идвам да те видя — галантно каза Дани. Тя отвори малко вратата.

— Ще влезеш ли да пийнем по чаша вино за доброто приятелство?

Дани влезе в къщурката.

— Какво си правил в гората? — изгука тя.

Тогава Дани направи грешка. Той самохвално й разказа за сделката, извършена от него, и й издрънка за трите долара.

— Разбира се, аз имам съвсем малко вино — рече тя. — Дето се вика, колкото да напълня два напръстника!

Те седнаха в кухнята на Сладура и изпиха по чаша вино. След малко Дани храбро и енергично нападна добродетелта й. За свое удивление той срещна съпротива, съвсем несъответствуваща на нейните размери и репутация. У него се пробуди грозният звяр на похотливостта. Той беше ядосан. Едва когато си тръгна, нещата се изясниха.

Тогава дрезгавият глас рече:

— Ако искаш, ела да се видим довечера, Дани! — Очите на Сладура плуваха в мъгла от сънни обещания. — Човек трябва да държи сметка и за съседите — тактично обясни тя.

Тогава той разбра.

— Ще дойда — рече Дани.

Беше следобед. Дани се спусна по улицата, отново насочил се към Торели: и звярът в него се промени. От хищен, ръмжащ вълк той се превърна в голяма, космата, сантиментална мечка.

„Ще взема малко вино за милия Сладур!“ — реши той.

Докато слизаше, кого можеше да срещне, ако не Пабло? Пабло имаше цели две дъвки. Той даде едната на Дани и тръгна с него.

— Къде отиваш?

— Сега нямам време за приятели — кисело каза Дани. — Първо, отивам да купя малко вино за една дама. Можеш да дойдеш с мене, но повече от една чаша няма да получиш. Омръзна ми вече да купувам вино за дами, а приятелите ми да го изпиват всичкото.

Пабло се съгласи, че такова поведение е наистина нетърпимо. Колкото до него лично, той не търсел виното на Дани, а само неговата компания.

Отидоха у Торели. Изпиха по чаша вино от току-що купения галон. Дани призна, че е подло да дадеш на приятеля си само една малка чаша. Въпреки страстния протест на Пабло, те изпиха още по една.

„Дамите — помисли си Дани — не бива да пият много вино. Те много лесно оглупяват от виното, а пък и то притъпява чувствата, дето на човек му се ще да буйствуват у една дама!“

Те изпиха още по няколко чаши. Половин галон беше достатъчно щедър подарък, още повече, че Дани смяташе да слезе в града и да купи друг подарък. Премериха половин галон и изпиха остатъка. После Дани скри шишето в бурените край канавката.

— Ще ми се и ти да дойдеш с мене да купим заедно подаръка, Пабло — каза той.

Пабло разбра причината за тази покана. Тя се криеше наполовина в желанието Пабло да му прави компания и наполовина в страха да остави виното, докато Пабло е сам и знае мястото. Слязоха към Монтерей, като се стремяха да имат достоен вид и да вървят по права линия.

Мистър Саймън от компанията „Саймън — инвестиции, бижута и кредит“ ги посрещна в магазина си. Името на магазина определяше широките граници на всички артикули, които компанията продаваше, тъй като вътре имаше саксофони, радиоапарати, пушки, ножове, рибарски въдици и стари монети; всичко това на оказион, но в същност по-добро от ново, защото бе добре разработено.

— Бихте искали да купите нещо? — попита мистър Саймън.

— Да — каза Дани.

Собственикът изреди някои стоки и изведнъж спря по средата на едно изречение, защото видя, че Дани гледа голяма алуминиева прахосмукачка. Торбата за праха беше на сини и жълти квадрати. Кабелът й беше дълъг, черен и гладък. Мистър Саймън отиде при нея, избърса я с ръка, застана отстрани и потъна във възхищение.

— Интересува ли ви тази прахосмукачка? — попита той.

— Колко?

— За тази четиринайсет долара.

Това не беше истинската цена, а по-скоро едно усилие да се разбере с колко пари разполага Дани. А Дани пожела да купи прахосмукачката, защото тя беше голяма и лъскава. Нито една жена в Тортила Флет нямаше прахосмукачка. В този миг той забрави, че в Тортила Флет няма електричество. Той сложи двата долара на тезгяха и изчака да мине експлозията; яростта, гневът, мъката, бедното семейство, разорението, мошеничеството, бяха изтъкнати полировката й, цветът на торбата, необикновено дългият шнур, та дори, ако се вземе само стойността на метала!… И когато всичко това заглъхна, Дани излезе, носейки в ръце прахосмукачката.

Твърде често, за да убива време през следобедите, Сладура вадеше прахосмукачката и я облягаше на някой стол. Когато приятелките й идваха да я видят, тя я буташе напред-назад, да покаже колко леко се плъзга. И самата Долорес бръмчеше като мотор, за да имитира прахосмукачка, която работи.

— Моят приятел е богат човек — казваше тя. — Аз смятам, че съвсем скоро ще прокарат електрически ток направо в къщи, и тогава, само като каже „бррр“ и хоп — цялата къща ще е чиста!

Приятелките й се опитваха да омаловажат подаръка, като казваха: „Колко жалко е, че не може да се използува тази машина!“ Или пък: „бе то, да си кажем правата, няма нищо по-хубаво от метлата и лопатата, стига само да знаеш как да си служиш с тях!“ — но тяхната завист беше безсилна пред прахосмукачката. Благодарение на нейното притежание Сладура се издигна до върха на обществената стълбица в Тортила Флет. Хората, които не й помнеха името, я наричаха „Онази с машината за метене“. Често, когато неприятелите й минаваха край нейната къща, Сладура се появяваше до прозореца и буташе напред-назад прахосмукачката, а от гърлото й се разнасяше оглушително бръмчене. Наистина, след като беше премитала къщата дни наред все по тоя начин, тя продължаваше да тика прахосмукачката насам-натам по силата на теорията, че тя, разбира се, чисти по-добре с електричество, но човек не може да има всичко наведнъж.

Тя предизвика завист в много домове. Нейното държане стана достойно и пълно с грация и тя държеше брадичката си високо изправена, както подобава на една собственица на машина за метене. В разговора си тя често я споменаваше:

— Рамон мина тази заран, когато тиках прахосмукачката…

— Не бяха минали и три часа, откакто пометох с прахосмукачката, и Луиза Митър си поряза ръката.

Но в своето обществено издигане тя не пренебрегна Дани. Гласът й заръмжаваше от вълнение, когато той беше при нея. Тя извиваше снага като млад бор срещу вятъра. И той прекарваше всяка вечер в къщата на Сладура.

Отначало неговите приятели не обръщаха внимание на отсъствието му, защото в правото на всеки мъж е да си има такива малки афери. Но след като минаха цели седмици и от твърде бурния семеен живот Дани взе да бледнее и да става безразличен към света, приятелите му дойдоха до убеждението, че благодарността на Сладура за прахосмукачката не е от полза за здравето на Дани. Те изпитваха и ревност, че такова едно положение може толкова дълго време да отнема всичките му интереси.

Пайлън, Пабло и Джизъс Мария Коркоран поред се опитаха да прелъстят и завладеят гнездото на неговите чувства, но колкото и да бе поласкана от вниманието им, Сладура остана вярна на мъжа, който я бе издигнал до такива висоти на обществото. С оглед на бъдещето тя се опита да остане добра приятелка и на тримата, защото знаеше колко нетрайно е щастието, но иначе твърдо отказа да сподели с приятелите на Дани онова, което сега за сега беше посветено изцяло на Дани.

Тогава в отчаянието си приятелите образуваха група, предназначена за нейното съкрушаване.

Може би Дани дълбоко в душата си беше вече почнал да изпитва досада от чувствата на Сладура и от задълженията, които те му налагаха. Но ако в него наистина имаше такава промяна, той не би я признал пред себе си!

Веднъж, в три часа следобед, Пайлън, Пабло, Джизъс Мария и унило следващият ги Джо Портаджи се върнаха тържествуващи, след като бяха прекарали в неимоверни усилия целия ден. За организираната от тях кампания Пайлън бе вложил и използувал до последна граница своята безжалостна логика, Пабло — своя артистичен финес, а Джизъс Мария Коркоран — своята нежност и човечност. Големия Джо не беше допринесъл нищо.

Сега те се връщаха като четирима ловци след гонка, още по-щастливи от факта, че победата им бе трудна за постигане. А в Монтерей един нещастен, изумен италианец постепенно достигаше до убеждението, че е бил измамен.

Пайлън носеше шише с галон вино, скрито във вързоп бръшлян. Те радостно нахлуха в къщата на Дани и Пайлън сложи галона на масата.

Дани се събуди от дълбокия си сън, усмихна се, тихо стана от леглото и извади бурканите. Той наля виното. Неговите четирима приятели се строполиха на столовете. Това беше един твърде изтощителен ден.

Те пиеха кротко в късния следобед, в това време на странен преход. Тогава почти всеки човек в Тортила Флет си почива, размисля над ония неща, които са станали с него през току-що изтеклия ден, и разсъждава за възможностите на вечерта. За много неща може Да се разисква в такъв един следобед.

— Тази заран Корнилия Руис си хвана нов човек — забеляза Пайлън. — Един с плешива глава. Името му е Килпатрик. Корнилия казва, че миналата седмица старият й човек не се прибрал цели три нощи. Това не й харесало.

— Корнилия е жена, която не се задържа на едно място за дълго — каза Дани. Той самодоволно се сети за своята сигурна връзка, зациментирана с подарената прахосмукачка.

— Бащата на Корнилия беше още по-лош — рече Пабло. — Той никога не казваше истината. Веднъж ми взе назаем един долар. Колко пъти съм казвал на Корнилия за това, но тя все се прави на ударена.

— Кръвта вода не става. Крушата не пада по-далеч от корена си — издекламира Пайлън поучително.

Дани отново наля бурканите и галонът свърши. Той печално погледна празното шише.

Джизъс Мария, този приятел на хората, тихо заговори:

— Пайлън, знаеш ли, видях Сузи Франсиско! Тя каза, че лекарството работело много добре. Досега Чарли Газмън вече три пъти я бил возил на моторетката си. Първите два пъти, когато му дала любовното лекарство, на него му прилошало. Отначало помислила, че то не струва. Но сега Сузи казва, че когато пожелаеш, можеш да ходиш при нея и да си вземаш по някоя бисквита.

— Какво имаше в това лекарство? — попита Пабло. Пайлън стана тайнствен.

— Това не мога да ви кажа. Но ми се струва, че на Чарли Газмън му е прилошало от желъдите.

Галонът с вино се свърши прекалено бързо. Всеки от петимата приятели усещаше такава остра жажда, че тя се превърна в мъчително желание. Пайлън погледна през спуснати клепки своите приятели. Те също го погледнаха. Заговорът беше готов.

Пайлън се изкашля.

— А бе, Дани, какво си направил ти, та целият град ти се смее!

Дани го погледна уплашено.

— Какво искаш да кажеш? Пайлън се изкикоти.

— Хората казват, че си купил машина за метене на една дама и че тази машина ще работи само ако прокарат жици в къщата. Такива жици струват маса пари. Някои смятат този подарък за много смешен.

Дани се почувствува неудобно.

— Тази дама харесва машината за метене — каза той, за да се защити.

— Как няма да я харесва? — съгласи се Пабло. — Тя разправяла, че си й обещал да прокараш жици в нейната къща, та да може машината за метене да проработи.

Дани доби още по-объркан вид.

— Наистина ли го е казвала?

— На мене така ми го разправиха.

— Никакви жици няма да й прокарвам — извика Дани.

— Ако не ми беше и на мене смешно, щеше да ме е яд, че хората се подиграват с моя приятел — забеляза Пайлън.

— А какво ще направиш, когато тя поиска да й прокараш тия жици? — попита Джизъс Мария.

— Ще й кажа „не“ — рече Дани. Пайлън се засмя.

— Ще ми се да съм там и да видя това с очите си. Не е толкова лесно да кажеш на такава дама „не“! Дани разбра, че приятелите му са настроени срещу него.

— Какво да правя? — попита той безпомощно.

Пайлън повика на помощ своя здрав разсъдък и своя реализъм, за да разреши въпроса.

— Ако тази дама нямаше машината за метене, тя нямаше да иска и жици — каза той.

Приятелите кимнаха в знак на съгласие.

— Така че — продължи Пайлън — цялата работа е да й се отнеме машината за метене.

— О, тя няма да ми позволи да си я взема — възрази Дани.

— Тогава ние ще ти помогнем — каза Пайлън. — Аз ще взема машината, а в замяна ти можеш да занесеш на тази дама един галон вино. Тя няма дори да разбере къде е изчезнала машината за метене.

— Някой съсед ще те види, като я изнасяш.

— О, не! — каза Пайлън. — Ти, Дани, си стой тука! Аз ще прибера машината.

Дани въздъхна с облекчение, като видя, че добрите му приятели поемат всички трудности.

Едва ли в Тортила Флет можеше да се случи нещо и Пайлън да не знае за него. Неговият буден ум веднага си вземаше бележка от всичко, което очите виждаха или ушите чуваха. Той знаеше, че всеки ден, към четири часа следобед, Сладура отива на пазар. Върху този неин неизменен навик той построи и своя план.

— По-добре е ти да не знаеш нищо за тази работа — каза той на Дани.

Пайлън си беше приготвил в двора ютена торба. Той отряза с ножчето си разкошен клон от розовия храст и го пъхна в торбата.

Като стигна къщата на Сладура, той откри, че тя е излязла, тъй както се беше надявал.

„Тази машина наистина е на Дани“ — каза си той.

Цялата работа, да влезе вътре, да сложи прахосмукачката в торбата и изящно да постави розовия храст в отвора на торбата, му струва не повече от миг.

На излизане от двора той срещна Сладура. Пайлън учтиво си свали шапката.

— Минавах, та рекох да те видя — каза той. — Е, няма ли да влезеш сега?

— Не. Имам работа долу, в града. Закъснял съм.

— Къде си тръгнал с този розов храст!

— Един човек в Монтерей иска да го купи. Много хубав розов храст. Виж как силно мирише!

— Мини някой друг път, Пайлън!

Докато спокойно слизаше по улицата, той не дочу вика на ярост.

„Може да не й потрябва скоро“ — помисли си той.

Половината задача беше разрешена, но другата половина тепърва предстоеше.

„Какво ще прави Дани с тази машина за метене? — запита се Пайлън. — Ако я държи при себе си, Сладура ще разбере, че той я е взел. Мога ли да я хвърляна улицата? Не, защото все пак тя има стойност. Работата е хем да се отървем от нея, хем да извлечем изгода от стойността й.“

Сега вече цялата задача бе разрешена. Пайлън се упъти надолу към къщата на Торели.

Прахосмукачката беше голяма и лъскава. Когато Пайлън отново излезе на пътя, той носеше по един галон вино във всяка ръка.

В къщата на Дани приятелите го посрещнаха с мълчание. Той сложи едното шише на масата, а другото — на пода.

— Донесох подарък да занесеш на дамата — каза той на Дани. — А тук има малко вино и за нас.

Те щастливо се посгъстиха около него. Жаждата им бушуваше като гневен пожар. Когато първият галон изчезна, Пайлън вдигна буркана към светлината на свещта и погледна през стъклото.

— Нещата, които стават, нямат сами по себе си значение — каза той. — Но от всяко нещо, което става, може да се извлече поука. От това, което днес стана, ние научихме, че какъвто и да е подаръкът, особено за дама, той не трябва да довежда до даването на втори подарък. Ние научихме също така, че е грешно да се дават подаръци с голяма стойност, защото те могат-да докарат до алчност.

Първият галон беше свършил. Приятелите погледнаха Дани, за да видят как приема въпроса. Той бе стоял тихо през цялото време, но сега видя, че приятелите му очакват нещо от него.

— Тази дама имаше гореща кръв — каза той разсъдливо. — Тази дама имаше милозлива душа. Но по дяволите! — изруга той, — Това ми омръзна! — Той посегна към второто шише и отпуши тапата.

Пирата, който седеше в ъгъла при кучетата си, се усмихна и с възторг прошепна:

— По дяволите! Това ми омръзна! „Какви хубави думи!“ — помисли си Пирата, Едва бяха преполовили второто шише и едва бяха изпели две песни, когато при тях влезе младият Джони Пом-пом.

— Бях при Торели — каза той. — О, този Торели е полудял! Той вика като бесен! Удря с юмруци по масата!

Приятелите не проявиха изгарящо любопитство:

„Нещо, значи, се е случило… Ами сигурно Торели си го заслужава. Колко пъти само е отказвал на почтените си клиенти по чашка вино.“

— Какво е станало с Торели? — попита Пабло, Джони Пом-пом пое един буркан с вино.

— Торели казва, че купил от Пайлън машина за метене и когато я прикачил на електрическата жица, тя не работела. Тогава той погледнал вътре и видял, че тя няма мотор. Торели казва, че ще убие Пайлън.

Пайлън беше шокиран.

— Не знаех, че тази машина е дефектна — каза той. — Но не съм ли казвал аз, че Торели заслужава всякакво зло? Машината струва три-четири галона вино, а този скъперник Торели даде за нея само два.

Дани изпита към Пайлън топло чувство на благодарност. Той отпи малко вино и млясна с уста.

— Това вино на Торели става все по-лошо и по-лошо — каза той. — То по начало си беше помия, дето и прасетата не помирисват, но напоследък е станало толкова лошо, че дори и Чарли Марш няма да иска да го пие.

Те всички усетиха, че поне малко са отмъстили на Торели.

— Смятам, — каза Дани — да купуваме виното си от другаде, ако Торели не си вземе бележка.