Тортила Флет

4КАК ДЖИЗЪС МАРИЯ КОРКОРАН, ЕДИН ДОБЪР ЧОВЕК, НЕВОЛНО СТАНА ПРОВОДНИК НА ЗЛОТО

Животът течеше гладко за Пайлън и Пабло. Едно утро, когато слънцето бе изскочило върху боровете, а синият залив се гърчеше и блестеше под тях, те бавно и замислено станаха от леглата си.

Това е времето на тихата радост — слънчевото утро. Искрящата роса е още по тревата и всяко стръкче държи по един бисер, който е хубав, макар да няма стойност. Това не е време за бързане и суетене. В утрото мислите са бавни, дълбоки, златни.

Пабло и Пайлън, по сини дочени панталони и сини ризи, се разходиха в дерето зад къщата и след малко се върнаха, за да седнат на слънце пред верандата, да слушат клаксоните от улиците на Монтерей и да обсъждат с блуждаещи, сънливи гласове събитията в Тортила Флет; защото животът върви напред и всеки ден в Тортила Флет стават хиляди неща.

— Ако капчиците на росата бяха диаманти — каза Пабло, — щяхме да бъдем много богати. Цял живот щяхме да пием до насита.

Но Пайлън, над когото проклятието на реализма тежеше и винаги го мъчеше, добави:

— Тогава всеки би имал колкото щеш диаманти-Те нямаше да имат цена, а виното винаги струва пари. По-добре щеше да бъде всеки ден да вали вино вместо дъжд и да имаме варел, за да го събираме.

— Само че да е хубаво вино: — вметна Пабло, — а не киселаш като оня, дето го донесе последния път!

— Не съм плащал за него — каза Пайлън. — Някой го беше скрил в тревата край танцувалния салон. Какво искаш от вино, което си намерил в тревата?

Седяха и с безразличие махаха ръце, за да пъдят мухите.

— Вчера Корнилия Руис намушила черния мексиканец — забеляза Пайлън.

С леко любопитство Пабло вдигна вежди.

— Имало е бой, така ли? — попита той.

— О, не! Черния не знаел, че Корнилия вчера си е хванала нов. Опитал се да влезе. Тогава Корнилия го намушила.

— Той е трябвало да знае — каза Пабло поучително.

— Бил долу, в града, когато Корнилия си хванала новия. Черния само се опитал да влезе през прозореца, когато тя заключила вратата.

— Черния е глупак — каза Пабло. — Заклала ли го е?

— О, не! Само го ръгнала в ръката. Корнилия не била много ядосана. Тя просто не искала Черния да влезе.

— Корнилия не е твърде добродетелна — каза Пабло. — Но все пак тя вече десет години прави литургии за упокой на баща си.

— Той има нужда от тях — забеляза Пайлън. — Беше лош човек, макар и да не бе лежал в затвора, а и никога не ходеше да се изповядва. Когато старият Руис умирал, свещеникът отишъл да го изповяда и оня си признал всичко. Корнилия разправя, че свещеникът на излизане бил бял като вар. Но после свещеникът казваше, че не вярва и половината на това, което Руис изповядал.

С котешка ловкост Пабло уби една муха, кацнала на коляното му.

— Руис винаги е бил лъжец — каза той. — Душата му има нужда от много литургии. Но ти мислиш ли, че една литургия ще хване, щом парите за нея идват от джобовете на мъже, които са преспивали в къщата на Корнилия?

— Литургията си е литургия — рече Пайлън. — Ако някой ти продава чаша вино, не те пита откъде си взел парите. Също така и господ не се интересува откъде иде литургията. Той просто обича да има литургия, както ти обичаш да имаш вино. Отец Мърфи все ходеше за риба и светото писание месеци наред миришеше на скумрия, но от това не стана по-малко свято. Тия работи са за свещениците, ние няма какво да си блъскаме главите с тях. Сега се чудя отде да намеря няколко яйца. Не ще да е зле да имаме по едно яйце, а?

Пабло си нахлупи шапката над очите да не му блести слънцето.

— Чарли Милър ми каза — рече той, — че Дани ходел с Роза Мартин, оная от рода на Портаджи. Пайлън се надигна разтревожен.

— Може би това момиче иска да се ожени за Дани? Тия Портаджи все им се ще да се женят и много обичат парите. Та ако те се оженят, Дани ще ни заяде за наема. Тая Роза ще иска нови рокли. Всички жени са такива. Знам ги аз!

Пабло също изглеждаше обезпокоен.

— Може би, ако ние поговорим с Дани… — предложи той.

— Дани сигурно има яйца — каза Пайлън. — Кокошките на мисис Моралес добре носят.

Те си обуха обущата и бавно тръгнаха към къщата на Дани. Пайлън се наведе, вдигна лъскавото капаче на бирена бутилка, изпсува и го хвърли.

— Някой мръсник го е сложил нарочно — каза той, — за да се лъжат хората, че е монета!

— Аз го видях още снощи — каза Пабло. Той погледна в един съседски двор, където зелената царевица вече узряваше, и реши, че това трябва да си го има наум.

Дани седеше на предната веранда, до розовия храст, и си мърдаше палците на краката, за да гони мухите.

— Здравейте, амигос! — поздрави ги той равнодушно.

Седнаха до него и си свалиха шапките и обущата. Дани извади торбичка тютюн и няколко вестника и ги даде на Пайлън. Пайлън погледна едва ли не стъписан, но не възрази.

— Корнилия Руис намушкала черния мексиканец — каза той.

— Чух за това — отвърна Дани. Пабло заговори кисело.

— Това са жените. Не останаха вече свестни между тях.

— Опасно е да се ходи с жени — продължи Пайлън. — Чух, че имало една от младите Портаджи, тук в Тортила Флет, която можела да навлече на всеки мъж такова нещо, та да я помни цял живот, щом като е бил толкова глупав сам да си го потърси!

Пабло възмутено зацъка с език. Той протегна ръце напред.

— И какво ни остава тогава? — попита той. — Щом нямаш в никого доверие!

Те гледаха Дани в лицето, но там не се изписа никаква тревога.

— Момичето се казва Роза — рече Пайлън. — Но не искам да й кажа второто име.

— Аха, ти говориш за Роза Мартин — забеляза Дани без особен интерес, — Добре де, какво можеш да очакваш от един Портаджи?

Другите двама въздъхнаха с облекчение.

— Как са кокошките на мисис Моралес? — между другото запита Пайлън.

Дани тъжно поклати глава.

— Умряха до една. Мисис Моралес беше засадила малко фасул в саксии и саксиите се спукаха. Тя даде фасула на кокошките, а кокошките взеха, че умряха до една.

— И къде са сега тия кокошки? — попита Пабло, Дани махна пренебрежително с ръка.

— Някой казал на мисис Моралес да не яде тия кокошки, защото ще се отрови, но ние извадихме вътрешностите и ги продадохме на касапина.

— И отрови ли се някой? — попита Пабло. — Не. Аз мисля, че кокошките са си били съвсем здрави.

— Може би си купил малко вино с парите от тези кокошки? — опита се да познае Пайлън. Дани му се усмихна цинично.

— Мисис Моралес купи вино и аз снощи й бях на гости. Тя е доста мила жена и не е чак толкова стара! Пабло и Пайлън отново се разтревожиха.

— Братовчед ми Уили казва, че била на петдесет години — рече възбудено Пайлън. Дани вдигна рамене.

— Е та що от това на колко години е — философски забеляза той. — Кръвта й е гореща. Има си къща и двеста долара в банката. — Тук Дани за миг се замисли. — Ще ми се да направя подарък на мисис Моралес.

Пайлън и Пабло се загледаха в краката си и напрегнаха всичките си умствени сили, за да избягнат онова, което щеше да последва. Но усилието им остана напразно.

— Ако имах малко пари — каза Дани, — щях да й купя една голяма кутия с шоколадови бонбони. — Той многозначително погледна своите наематели, но те и двамата мълчаха. — Трябват ми един-два долара.

— Чин Ки суши сепия — забеляза Пайлън. — Може би, ако почистиш сепия половин ден.. Дани постави въпроса направо.

— Не ми отива на мен като собственик на две къщи да чистя сепия. Но може би, ако ми платите малко от наема…

Пайлън сърдито се надигна.

— Все с тоя наем! — извика той. — Добре тогава, изхвърли ни на улицата, да спим в канавката, а ти се изтягай в мекото легло! Да вървим, Пабло! Да вървим да търсим пари за тоя сребролюбец, за тоя дърт скръндза!

Двамата излязоха на двора.

— Отде ще ги вземем парите? — попита Пабло.

— Не знам — отвърна Пайлън… — Може и да не ни иска пак!

Но безчовечната постъпка на Дани беше дълбоко развълнувала душевното им спокойствие.

— Занапред, като го виждаме, ще му викаме „дърт скръндза“! — рече Пайлън. — Толкова години сме му приятели! Когато бе в нужда, го хранехме! Когато му бе студено, го обличахме.

— Кога бе това? — попита Пабло.

— Как кога? Ами ако се нуждаеше от нещо и ние го имахме, нямаше ли да му го дадем? Ето какви истински приятели му бяхме ние! И сега той потъпква нашето приятелство, за да купи шоколадови бонбони на някаква си дърта и дебела брънтия!

— Шоколадовите бонбони са вредни за човека — каза Пабло.

Многото вълнения бяха изтощили Пайлън. Той седна в канавката край пътя, опря с ръка брадичката си и остана така, неутешим.

Пабло също седна, но по-скоро за да си почине, защото неговото приятелство с Дани не беше толкова старо и хубаво както на Пайлън.

Дъното на канавката беше покрито със суха трева и храсти. Гледайки надолу в скръб и болка, Пайлън забеляза човешка ръка да стърчи изпод един от храстите. А до ръката шише, пълно до половината с вино. Той хвана Пабло за ръката и посочи нататък.

Пабло се опули.

— Тоя да не е умрял?

Пайлън бе дошъл вече на себе си, дишаше спокойно и мислеше ясно.

— Ако е умрял — каза той, — това вино не му трябва. Няма да му го сложат в гроба!

Ръката се раздвижи, размести храстите и откри калното лице и късата червена брада на Джизъс Мария Коркоран.

— Здравей, Пайлън! Здравей, Пабло! — изръмжа той.

Пайлън скочи от ръба на канавката при него.

— Амиго! Джизъс Мария! Ти си много зле. Джизъс Мария се усмихна нежно.

— Само съм пиян! — промърмори той. После се изправи на коленете си. — Елате да пием, приятели! Хубаво да си пийнем! Има още много!

Пайлън се пресегна през лакът и докопа шишето. Той глътна четири пъти и около половин литър от виното изчезна. Тогава Пабло пое шишето. Той заигра с шишето като котка с мишка. Обърса устата си с ръкав. Вдъхна от виното. Отпи две-три предварителни глътки и остави няколкото капки в устата си, за да измъчи сам себе си. После рече: „Пресвета Дево, какво вино!“ Вдигна шишето и червеното вино щастливо заромони в гърлото му.

Дълго преди Пабло да свърши, Пайлън отново се пресегна и обърна мек и възхитен поглед към своя приятел Джизъс Мария.

— Да не си намерил съкровище в гората? — попита той. — Или някой велик човек е умрял и те е споменал в своето завещание, мой мили приятелю?

Джизъс Мария беше човеколюбец и винаги бе изпълнен с доброта. Той се изкашля и плю.

— Дайте ми да пия! — рече той. — Гърлото ми засъхна. Ще ви кажа как стана тая работа.

Той отпи мечтателно, като човек, който е имал толкова много вино, че може, докато го пие, да си почива, може дори да разлее малко от него, без да съжалява за това.

— Бях легнал да спя на брега преди две нощи — поде той. — На брега до плажа. През нощта вълните докараха една празна лодка. Хубава малка лодка, и то заедно с греблата! Качих се вътре и я закарах в Монтерей. Можех да взема за нея двайсет долара, но пазарлъкът не тръгна, та накрая се съгласих на седем.

— Остана ли ти нещо от тях? — възбудено попита Пайлън.

— Нали това ви разправям — продължи гордо Джизъс Мария. — Купих два галона вино и ги докарах тук, в гората, и тогава отидох на разходка с Арабела Грос. Купих й от Монтерей чифт копринени кюлоти. Тя много ги хареса — бяха едни мекички и съвсем розови! После й купих шише уиски, а след туй срещнахме едни войници и тя току тръгна с тях!

— Ето как задигат на добрия човек парите! — извика ужасен Пайлън.

— О, не! — отвърна мечтателно Джизъс Мария. — И без това трябваше вече да си отива. И тогава аз дойдох тук и легнах да спя.

— Значи, нямаш повече пари?

— Не знам — рече Джизъс Мария. — Чакай да видя! — Той бръкна в джоба си и изкара оттам три смачкани банкноти от по един долар и една десетцентова монета.

— Тази вечер — каза той — ще купя за Арабела Грос едно от ония работи, дето се връзват отзад и повдигат гърдите.

— Искаш да кажеш ония малки копринени джобчета, дето са закачени на една ивица?

— Аха! — потвърди Джизъс Мария. — И те не са чак толкова малки, колкото си мислиш! — Той се поизкашля.

Изведнъж Пайлън наостри уши.

— Това е от нощния въздух — каза той. — Слушай, хич не е хубаво да се спи на открито. Хайде, Пабло, ние ще го вземем в нашата къща, да го излекуваме от настинката му. Дробовете му вече са пострадали, но ние ще го оправим.

— Какво дрънкаш ти бе! — възпротиви се Джизъс Мария. — Аз съм си много добре.

— Така си мислиш! — каза Пайлън. — Така мислеше и Рудолфо Келинг! А ти сам отиде на погребението му преди месец! Така мислеше и Анджелина Васкес! А умря миналата седмица!

Джизъс Мария се изплаши.

— Какво мислиш, че ми има?

— Това е от спането на открито — каза мъдро Пайлън. — Дробовете ти са пострадали.

Пабло скри шишето с виното в храсталака и така го маскира, че всеки, който минеше, щеше да умре от любопитство, докато разбере какво съдържат бурените.

Пайлън вървеше до Джизъс Мария и от време на време го хващаше под ръка, за да му напомни, че е болен човек. Те го закараха в своя дом, поставиха го на леглото и макар че времето бе топло, завиха го с едно старо одеяло. Пабло със съчувствие заговори за бедните хора, които страдат и се мъчат от туберкулоза. Пайлън изнежи гласа си до немай-къде, Той възторжено заговори за щастието да живееш в малка къща. Когато нощта дойде и всичкото вино се изпие, и всичките приказки се изприказват, и навън студени мъгли се впият в земята като духове на гигантски пиявици, тогава човек не отива да легне в опасната влага на дерето. Не, човек се прибира, ляга в дълбоко, удобно и топло легло и спи като малко дете.

В този момент Джизъс Мария заспа. Пайлън и Пабло трябваше да го събудят и да му дадат да пие. Тогава Пайлън заговори с трогателно умиление за сутрините, когато човек лежи в своето топло гнездо, докато слънцето се вдигне толкова високо, че да се усети горещината му. Човек тогава не подскача и не зъзне в утрото, нито трие ръцете си, за да ги запази от премръзване.

Най-сетне двамата се надвесиха над Джизъс Мария като два хищни и безмълвни териера, които са настигнали своята плячка. Те дадоха на Джизъс под наем своя дом за петнайсет долара на месец. Той с радост прие. Тримата си стиснаха ръцете. Шишето отново излезе от бурените. Пайлън отпи голяма глътка, защото знаеше, че най-трудната му задача е още пред него. Той спомена за нея съвсем кротко и между другото, докато Джизъс Мария пиеше от шишето.

— А сега ще трябва да ни платиш само три долара в аванс.

Джизъс Мария остави шишето и го погледна ужасено.

— Не! — избухна той. — Аз съм обещал на Арабела Грос да й купя едно от ония малки работи. Наема ще си платя, като му дойде времето.

Пайлън разбра, че е сгрешил.

— Когато лежеше на плажа край брега, нали добрият господ ти прати тази малка лодка? Как мислиш, затова ли ти я изпрати добрият господ, за да купуваш копринени кюлоти на някаква си фабрична фльорца? Не, господ ти я изпрати, за да ти спаси живота, за да не спиш повече на открито и да не простинеш. Мислиш ли, че, господ се интересува от гърдите на Арабела? А освен това — продължи той — ние ти искаме само два долара. За един долар ще можеш да вземеш едно от ония работи, толкова голямо, че ще крепи и вимето на крава!

Джизъс Мария все още упорствуваше.

— Виж какво ще ти кажа — продължи Пайлън. — Ако не платим на Дани два долара, ще бъдем изхвърлени на улицата и това ще е по твоя вина. Ти ще ни береш греха, че пак ще трябва да спим в канавките.

Нападнат от много страни едновременно, Джизъс Мария Коркоран отстъпи. Той подаде две от измачканите банкноти.

И ето че напрегнатата атмосфера веднага отлетя от стаята и на нейно място се възцари мир, спокойствие и дълбоко топло другарство. Пайлън си отдъхна. Пабло отнесе обратно одеялото на леглото си и разговорът се поднови.

— Ще трябва да дадем тези пари на Дани. След като бяха утолили първата си жажда, сега смучеха виното от бурканите.

— Какво толкова са му притрябвали на Дани тия два долара? — попита Джизъс Мария.

Пайлън се настрои да откровеничи. Ръцете му за-играха като пеперуди-близнаци и само китките ги задържаха да не полетят на пода.

— Дани, нашият приятел, е тръгнал с мисис Моралес. Ама да не мислиш, че е глупак. Мисис Моралес има двеста долара в банката. Дани иска сега да купи голяма кутия шоколадови бонбони и да я поднесе на мисис Моралес.

— Шоколадовите бонбони са вредни за човека — забеляза Пабло. — От тях болят зъбите.

— Това си е работа на Дани — каза Джизъс Мария. — Ако той иска зъбите на мисис Моралес да я болят, то си е негова работа. Какво ни е грижа нас за зъбите на мисис Моралес?

Лицето на Пайлън се помрачи от неспокойствие.

— Но, — твърдо възрази той — ако нашият приятел Дани занесе шоколадовите бонбони на мисис Моралес, и той ще опита от тях. Тогава и него ще го болят зъбите.

Пабло загрижено поклати глава.

— Ще бъде много лошо, ако ние, като приятели на Дани, от които той зависи, станем причина да го болят зъбите.

— Какво да правим тогава? — попита Джизъс Мария, макар че и той, и всички знаеха много добре какво да правят. Всеки от тях учтиво изчакваше другият да направи неизбежното предложение. Мълчанието продължи. Пайлън и Пабло почувствуваха, че не е редно предложението да изхожда от тях, тъй като би могло да се сметне, че те са заинтересовани страни.

Джизъс Мария пък, мълчеше от уважение към домакините, но когато тяхното мълчание му даде да разбере какво се очаква от него, той веднага пристъпи към въпроса.

— Един галон вино също е добър подарък за една дама — каза той с приятен глас.

Пайлън и Пабло се учудиха на неговата блестяща находчивост.

— Ние ще кажем на Дани, че ще бъде по-добре за неговите зъби да купи вино вместо шоколадови бонбони.

— Но може Дани да не обърне внимание на нашия съвет. Ако човек даде пари на Дани, никога не може да каже какво ще направи той с тях. Напук на всичко може да купи шоколадови бонбони и тогава всичките ни грижи ще идат напразно.

Те бяха превърнали Джизъс Мария в човека, който изразява мислите им, който разрешава трудните положения.

— А защо да не купим самите ние виното и после да го дадем на Дани? — предложи той. — Тогава няма опасност.

— Точно така! — извика Пайлън. — Ето какво трябва да направим!

Джизъс Мария се усмихна скромно, доволен, че неговите схващания се приемат така единодушно. Той знаеше, че рано или късно някой от тях тримата трябваше да ги изрази.

Пабло изля последните капки вино в бурканите и след толкова много безпокойства те уморено го изпиха. Бяха горди, че са намерили такова логично разрешение и при това са изхождали от интересите на своя приятел.

— Огладнях — рече Пабло.

Пайлън стана, отиде до вратата и погледна слънцето.

— Минава пладне — каза той. — Пабло и аз ще мръднем до Торели да вземем виното, а ти, Джизъс Мария, върви в Монтерей да намериш нещо за ядене. Може би мисис Бруно от кея ще ти даде малко риба. А може да докопаш отнякъде и парче хляб.

— Я по-добре да дойда с вас — каза Джизъс Мария. Той подозираше, че някакви други мисли, също така логични и неизбежни, почват да се мътят в главите на неговите приятели.

— Не, Джизъс Мария! — твърдо отвърнаха те. — Сега е два часът или горе-долу толкова! След един час ще бъде три. По това време ще те чакаме тук и ще хапнем. А може да имаме и по чаша вино с хапването.

Макар и неохотно, Джизъс Мария се отправи към Монтерей, а Пабло и Пайлън радостно тръгнаха надолу, към кръчмата на Торели.