Тортила Флет

2КАК ЖАЖДАТА ЗА МЯСТО В ОБЩЕСТВОТО СЪБЛАЗНИ ПАЙЛЪН И КАК ТОЙ ИЗОСТАВИ ГОСТОПРИЕМСТВОТО НА ДАНИ

Адвокатът се сбогува с тях пред вратата на втората къща, качи се в своя „Форд“ и забоботи надолу към Монтерей.

Дани и Пайлън стояха пред небоядисаните колци на стобора и гледаха с възхищение имуществото — една ниска къща, отдавна измазана с вар, с прозорци без завеси, кухи и слепи. Но там, пред вратата, растеше голям храст розова кастилска роза, а сред бурена в предния двор червенееше мушкатото на дядото.

— Тази е по-хубавата — каза Пайлън. — Тази е по-голяма от другата.

Дани държеше в ръка нов шперц. Той пристъпи на пръсти по скърцащата веранда и отвори входната врата. Голямата стая си беше същата от времето, когато дядото бе още жив. Светлочервеният календар от 1906 година, коприненото знаме на стената със страшния Боб Ивънс, който гледа между кулите на един броненосец, закованото букетче изсушени червени рози, нанизите от прашни червени пиперки и чесън, херметическата печка, разбитите столове-люлки.

Пайлън погледна през вратата.

— Три стаи — каза той и дъхът му спря. — И креват. И печка. Е, щастливи ще бъдем тук, Дани.

Дани предпазливо ходеше по къщата. Той имаше лоши спомени от своя вйехо. Пайлън излетя като стрела пред него и влезе в кухнята.

— Умивалник с течаща вода — извика той и пусна крана. — Не тече, Дани, трябва да идеш в общината и да им кажеш да пуснат водата.

Те стояха и се усмихваха един на друг. Пайлън забеляза, че неспокойствието на собственика се изписва вече върху лицето на Дани. Явно бе, че до последния си час това лице нямаше да се освободи от печата на грижата. Никога вече Дани нямаше да чупи прозорци, щом имаше свои. Пайлън беше прав — той се бе издигнал над приятелите си. Той бе напрегнал мишци, за да издържи сложността на живота. Но преди да напусне завинаги своето старо и просто съществуване, един вик на болка се изтръгна от устата му:

— Пайлън! Бих искал ти да имаш къщата, а аз да идвах да живея с тебе!

После Дани отиде в Монтерей да уреди пускането на водата, а Пайлън заскита из буренаците в задния двор. Там имаше овощни дървета, сухи и черни от старост, превити и счупени поради негледане. Над плевелите надничаха няколко прилични на палатки кокошарника. Имаше и обръчи за бъчви, купчина пепел и един прогизнал дюшек. Пайлън погледна през плета в кокошарника на мисис Моралес и след минутно размишление направи в плета няколко малки дупки за кокошките. „На тях ще им хареса да мътят в тази висока трева“ — реши той добродушно и помисли как би могъл да направи двоен капан, ако и петлите почнат да влизат през плета, да закачат кокошките и да не ги оставят да мътят.

„Да, тук ще си живеем щастливо.“ — отново си каза той.

Дани се върна възмутен от Монтерей.

— Общината иска депозит.

— Депозит?

— Да, първо искат три долара, че тогава щели да пуснат водата.

— Три долара са три галона вино! — отсъди Пайлън свирепо. — По-добре да ги изпием, а после ще заемем кофа вода от съседката мисис Моралес.

— Но ние нямаме тези три долара, за да купим виното!

— Знам това — рече Пайлън. — Може би ще трябва да заемем и малко вино от мисис Моралес. Следобедът изтичаше.

— Утре ще се обзавеждаме — каза Дани. — Утре ще мием и ще чистим. А ти ще изкорениш бурените и ще ги хвърлиш долу в дерето!

— Бурените ли? — извика ужасен Пайлън. Само за тия бурени не ми говори! — И той сподели идеята си за кокошките на мисис Моралес.

Дани се съгласи веднага.

— Приятелю мой! — възкликна той. — Радвам се, че ще живеем заедно. Сега аз ще потърся малко сухи дърва, а ти трябва да намериш нещо за вечеря.

Пайлън се сети за коняка и реши, че това е несправедливо.

„Ето че му ставам задължен — горчиво си помисли той. — Ще ми отиде свободата! Заради къщата на тоя скръндза скоро ще трябва и роб да му стана!“

Но все пак отиде да потърси вечеря.

Две улици по-нагоре, до началото на боровата гора, Пайлън срещна един недоизрасъл петел от плимутска порода, който ровеше из улицата. Петелът бе достигнал онази юношеска възраст, когато гласът става дрезгав, но краката, вратът и гърдите са още голи. Може би защото си мислеше добродушно за кокошките на мисис Моралес, Пайлън изпита съчувствие към този малък петел. Той бавно го подкара към тъмната борова гора и петелът побягна пред него.

Пайлън си мислеше:

„Бедната ми мъничка птица! Та ти си ми цялото голо-голеничко! Колко ли ти е студено в ранните утрини, когато пада сланата и въздухът преди изгрев все повече и повече се захлажда! Добрият дядо господ не винаги е добър към малките птици.“ И продължи да си мисли: „Ти сега си играеш на улицата, бедно петленце! А утре някой автомобил ще връхлети отгоре ти. И ако те убие, това ще е щастие за теб. Но той може само да ти счупи крака или да ти откъсне едното крило. Тогава през целия си живот ще се влачиш и ще страдаш. Животът ще е много тежък за теб, мой малки петльо!“

Той се движеше бавно и внимателно. От време на време петелът се опитваше да кривне встрани, но Пайлън винаги беше на мястото си и го водеше накъдето си иска. Най-сетне петелът изчезна в боровата гора и Пайлън се завтече след него.

За честта на душата му трябва да кажем, че петлето дори не изхриптя. Същото това петле, на което Пайлън предричаше да живее в страдания, умря в мир, или поне в спокойствие. А това говори доста за сръчността на Пайлън. След десет минути той излезе от гората и се отправи към къщата на Дани. Малкият петел, оскубан и лишен от крайници, се намираше на части в джобовете му. Ако имаше правило, с което се съобразяваше повече от всичко друго, то беше това: никога, при каквито и да било обстоятелства, да не носи със себе си перата, главата и краката, защото без тях никоя птица не може да бъде разпозната.

Вечерта накладоха огън от шишарки в печката. Пламъците запищяха в комина. Дани и Пайлън, добре нахранени, стоплени и щастливи, седяха на столовете и кротко се люлееха напред-назад. Докато вечеряха, те бяха запалили свещ, но сега само светлината от пролуките на печката разсейваше мрака в стаята. Връх на удоволствието бе дъждът, който зачука по покрива. Тук-таме прокапваше, по малко вода, но то бе на такива места, където не би седнал никой.

— Всичко е много добре! — каза Пайлън. — Като се сетя за нощите, когато спяхме на студа! Ето как трябва да се живее!

— Да, чудна работа — каза Дани. — От години съм бил все без къща. А сега имам две. Аз не мога да спя в двете къщи.

Пайлън не обичаше да губи време.

— Тая работа и мене ме гложди. Защо не дадеш под наем другата къща? — предложи той. Краката на Дани изгърмяха върху пода.

— Пайлън! — извика той. — Как не ми е дошло на ума досега! — Идеята все повече му харесваше. — Но кой ще я наеме Пайлън?

— Аз ще я наема. Ще ти плащам по десет долара месечно.

— Петнайсет — настоя Дани. — Къщата е хубава.

Петнайсет си заслужава.

Пайлън замърмори, но се съгласи. Той би се съгласил и на много повече, защото виждаше по Дани как се издига човек, когато живее в свой дом, а Пайлън копнееше да изпита сам такова чувство.

— Значи, разбрано — заключи Дани, — Ти наемаш къщата ми, О, аз ще бъда добър хазяин. Няма да те тормозя.

Като изключим годините в армията, Пайлън никога през живота си не беше притежавал петнайсет долара. Но все пак, мислеше си той, има цял месец, докато дойде време да се плаща наемът, а за един месец кой знае колко неща могат да се случат.

Те продължиха да се люлеят доволно край огъня.

След малко Дани излезе за няколко минути и се върна с десетина ябълки.

— И без това щяха да изгният на дъжда — оправда се той.

Пайлън, за да не остане назад, стана и запали свещта. Влезе в спалнята и след миг се върна с един порцеланов леген, една кана, две червени стъклени вази и букетче щраусови пера.

— Не е хубаво да имаш наоколо си много чупливи неща — каза той. — Когато се счупят, ти става мъчно. По е добре хич да ги нямаш.

Той откачи изкуствените рози от стената.

— А с това ще поздравим сеньора Торели — обясни той и излезе.

Не след дълго се върна вир-вода от дъжда. Видът му обаче беше победоносен, защото в ръката си държеше дамаджана с галон червено вино.

По-късно остро спориха за нещо, но никой от тях не обърна внимание кой спечели спора, защото и двамата бяха уморени от вълненията през деня. Виното ги приспа и те легнаха на пода. Огънят загасна, печката пропукваше, докато изстиваше. Свещта се свлече и издъхна в собствената си лой с малки, сини протестни пламъчета. Къщата се стъмни, тиха и спокойна.