На следния ден Пайлън отиде да живее в другата къща. Тя беше също като къщата на Дани, само че по-малка. И тя имаше своята розова кастилска роза пред входа, своя буренясал двор, своите стари безплодни овошки, своите червени мушката, а в съседство беше кокошарникът на мисис Сото.
Дани стана голям човек, понеже беше наемодател, а Пайлън също се издигна в обществената стълбица, понеже беше наемател.
Невъзможно е да се каже дали Дани вярваше, че ще получава наема си, както и дали Пайлън смяташе да го плаща. Но ако смятаха, и двамата се лъжеха. Нито Дани някога го поиска, нито пък Пайлън го предложи.
Двамата приятели често бяха заедно. Стига Пайлън да се появеше с шише вино или парче месо, и Дани непременно му ходеше на гости. Ако, обратното, Дани имаше такъв късмет, Пайлън прекарваше бурни нощи с него. Бедният, той би си платил наема, стига да имаше пари, но никога нямаше — поне за толкова дълго време, та да стигнат до Дани. Пайлън беше честен човек. Понякога се притесняваше, когато мислеше за добрината на Дани и за своята бедност.
Една вечер получи един долар при такива изумителни обстоятелства, че веднага се опита да ги забрави, от страх да не би, ако си ги припомни, да се побърка. Пред хотел „Сан Карлос“ някакъв му беше пъхнал долара в ръката и беше казал: „Тичай да донесеш четири бутилки бира! В хотела се свърши!“ Такива неща са почти чудеса, мислеше си Пайлън. Човек трябва да ги приеме на вяра, а не да разпитва за тях и да се мъчи да ги разбере. Той се завтече с долара нагоре, за да го даде на Дани, но по пътя купи един галон вино, а с виното привлече у дома си и две дебелички момичета.
Дани минаваше наблизо, чу врявата и радостно влезе вътре. Пайлън го пое в прегръдките си и заяви, че гостът му можеше да разполага с всичко в дома му. По-късно, когато Дани разполагаше с едното момиче и половината вино, стана наистина хубаво сбиване. Дани изгуби зъб, а ризата на Пайлън бе разпрана. Момичетата стояха прави, пищяха и ритаха мъжа, който се случеше да бъде отдолу. Най-сетне Дани се надигна от пода, удари с глава едното момиче в стомаха, то излезе навън и заквака като жаба. Другото задигна две тенджери и го последва.
Известно време Дани и Пайлън ридаха над женското коварство.
— Ти не знаеш какви змии са жените — каза мъдро Дани.
— Знам — каза Пайлън.
— Нищо не знаеш ти!
— Знам!
— Стига си лъгал!
Последва ново сбиване, но не толкова хубаво.
След тази история Пайлън се почувствува по-спокоен за неплатения наем. Не беше ли и той дал гостоприемство на своя собствен хазяин?
Но минаха няколко месеца и Пайлън пак взе да се безпокои за наема. С течение на времето безпокойството му стана нетърпимо. Най-сетне той в отчаянието си отиде при Чин Ки, чисти сепия цял ден и спечели два долара. Вечерта върза вместо шалче своята червена носна кърпичка, сложи официалната шапка на баща си и тръгна към хълма, за да плати на Дани два долара по сметка.
Но по пътя купи два галона вино.
„Така е по-добре — помисли си той. — Ако му дам чиста пара, това няма да покаже колко близък ми е на сърцето моят приятел. Съвсем друго си е подаръкът. И ще му кажа, че двата галона струват пет долара.“
Това беше глупаво и Пайлън го разбираше, но реши да си го позволи. Никой в Монтерей не знаеше по-добре от Дани цената на виното.
Пайлън вървеше радостно. Бе решил да стори това, което бе измислил, и носът му се насочи право към дома на Дани. Крачеше бавно, но твърдо във вярната посока. Под всяка мишница носеше книжна торба и във всяка торба имаше шише с галон вино.
Беше пурпурен здрач, онова хубаво време, когато дневната дрямка е минала, а насладите и разговорите на вечерта още не са започнали. Боровете чернееха в небето, а всички предмети по земята бяха замъглени от смрачаването. Само небето беше ясно като тъжен спомен. Чайките мързеливо се прибираха по крайбрежните скали след дневното си посещение във фабриките за рибни консерви.
Пайлън обичаше красотата и мистиката. Той вдигна очи към небето, а душата му изскочи от тялото и отлетя при вечерната заря на слънцето. Онзи несъвършен Пайлън, който интригантствуваше и се биеше, който пиеше и псуваше, бавно се провлачи назад и един друг, замислен и лъчезарен Пайлън се вдигна до чайките, които къпеха нежните си криле в здрача. Той бе красив и неговите мисли не бяха опетнени от себелюбие и долни страсти. И хубаво би било да се знаят мислите му в тоя миг.
„Татко наш, ти си нейде в здрача! — мислеше си той. — Тия птици летят край челото на нашия отец! Мили птици, мили чайки, как ви обичам всичките! Вашите плавни криле милват сърцето ми, както ръката на добрия стопанин милва пълния корем на заспалото куче, както ръката на Исус милва детските главички! Мили птици! — мислеше си той. — Отлетете до Светата майка на сладкото страдание и й дайте моето открито сърце! — И тогава той произнесе най-хубавите думи, които знаеше: — Аве Мария, ти, пълна с благодат!“
Краката на лошия Пайлън бяха спрели да се движат. В същност лошият Пайлън за миг бе спрял да съществува. (Чуй това ти, всевиждащ ангеле, който държиш сметка за делата ни!) Не е имало, няма и не ще има по-чиста душа от душата му в тоя миг. Лошият булдог на Галвес доближи изоставените крака на Пайлън, които самотно стояха в мрака. И булдогът на Галвес изсумтя и отмина, без да ухапе краката.
Една пречистена и спасена душа е двойно по-заплашена от злото, тъй като всичко в света се обединява срещу нея. Дори сламките под коленете ми — казва свети Августин — крещят, за да ме откъснат от моята молитва!
Душата на Пайлън не беше предпазена дори от собствените си спомени, защото, докато гледаше птиците, той си спомни, че мисис Пастано понякога смилаше месо от чайки, за да готви тамали, и този спомен го накара да усети глад, а гладът смъкна обратно душата му от небето. Продължи да върви и пак се превърна в същата коварна смесица от добрина и злина. Лошият булдог на Галвес се обърна, заръмжа и тръгна назад, като вече съжаляваше, че е пропуснал великолепната възможност да ухапе Пайлъновите крака.
Факт установен и отбелязан в много истории, е, че душата, способна да извърши най-голямото добро, е способна да извърши и най-голямото зло. „Кой би могъл да бъде по-греховен от новозаблудения свещеник?“ кой — по-похотлив от доскорошната девственица? А може би само така ни се вижда!
Току-що завърнал се от небето, Пайлън, без да съзнава, беше твърде възприемчив към всяка зла сила, към всяко нечисто влияние, което изпълваше нощта около него. Наистина краката му още вървяха към дома на Дани, но в тях вече нямаше нито желание, нито убеждение. Те чакаха и най-малкия знак, за да сменят посоката. Той вече си мислеше как ще се напие, ако изпиеше сам двата галона вино, и нещо повече — колко дълго можеше да го държи.
Беше почти мръкнало. Прашният път не се виждаше, нито се виждаха канавките от двете страни. Не трябва да се извлича никакъв етичен извод от факта, че в този миг, когато мислите на Пайлън бяха достигнали колебливото като перце равновесие между великодушието и себелюбието, в същия този миг се случи Пабло Санчес да седи в хендека край пътя и да изпитва нужда от цигара и чаша вино.
Ах, молитвите на милионите хора — колко често те трябва да се сблъскват и унищожават едни други по пътя си към божия трон!
Най-напред Пабло чу стъпки, после видя една неясна фигура и накрая позна Пайлън.
— Хей, амиго! — извика той възторжено, — Какъв е тоя тежък товар, дето си го понесъл?
Пайлън спря като закован и погледна в хендека.
— Аз мислех, че си в затвора — рече той свирепо. — Чух, че са те хванали с гъска?
— Бях, Пайлън, бях! — каза весело Пабло. — Но не ме посрещнаха добре. Съдията каза, че присъдата не ме оправила, а полицията пък каза, че съм ядял колкото за трима. Така че — завърши гордо той — сега съм пуснат под гаранция.
Пайлън спаси душата си от греха на себелюбието. Наистина той не занесе виното в къщата на Дани, но веднага покани Пабло да го изпият заедно в къщата, която беше взел под наем. Ако две пътеки на щедростта се отделят от големия път на живота и само една може да бъде следвана, кой би могъл да отсъди коя е по-добрата?
Двамата с Пабло радостно влязоха в малката къща. Пайлън запали свещ и достави два празни буркана вместо чаши.
— Наздраве — каза Пабло.
— За твое! — отвърна Пайлън, И след няколко секунди:
— За наше! — каза Пабло.
— Да сме живи и здрави! — пожела Пайлън. Те постояха малко.
— Твой покорен слуга! — каза Пайлън.
— Зло да ни размине! — рече Пабло.
Два галона са много вино, дори и за двама паисаноси. В духовно отношение шишетата биха могли да се градуират така: под гърлото на първото шише — сериозен и съсредоточен разговор. Пет сантиметра по-долу — сладостни и тъжни спомени. Осем сантиметра по-долу — мисли за някогашни щастливи любови. 15 сантиметра по-долу — мисли за някогашни нещастни любови. Дъното на първото шише — всеобща и неопределена скръб. Под гърлото на второто шише — черна, мъчителна потиснатост. Два пръста по-долу — песни за смъртта или за напразните копнежи. Един пръст по-долу — каквато и да е друга песен, стига човек да я знае. Тук градуирането спира, защото след това следите се губят и няма сигурност. От тази точка нататък всичко може да се случи.
Но да се върнем към първата чертичка: тоест сериозния и съсредоточен разговор, тъй като на това място Пайлън нанесе своя удар.
— Пабло — подхвана той, — не ти ли омръзна да спиш в канавките мокър, бездомен, самотен и без приятели?
— Не — каза Пабло.
Пайлън убедително смекчи гласа си.
— Така мислех и аз, моето момче, докато бях мръсен скитник. И бях доволен, защото не знаех колко хубаво е да си имаш малка къщичка и покрив над главата, и градинка. Ех, Пабло, това е то истинският живот!
— Хубаво е, да — съгласи се Пабло. Тогава Пайлън направи скока си.
— Виж какво, Пабло, защо не вземеш под наем част от моята къща? Тогава никога вече няма да спиш на студена земя. Никога няма да ти влиза в обувките твърдият пясък от пристанището. Кажи, не би ли живял тук с мен?
— Разбира се — каза Пабло.
— Слушай тогава! Ти ще плащаш само петнайсет долара на месец. И ще разполагаш с цялата къща, освен моето легло, а също и с цялата градина. Помисли си, Пабло! И ако някой рече да ти напише писмо, ще има адрес, на който да ти го изпрати.
— Разбира се — каза Пабло. — Ще ми порасне работата тогава.
Пайлън въздъхна от облекчение. До тоя миг той не бе усещал колко мъчително е тежал върху плещите му дългът към Дани. Макар да беше напълно сигурен, че Пабло никога няма да плати наема, това обстоятелство не пречеше на тържеството му. Ако някой път Дани поискаше пари, той можеше да каже: „Ще платя, когато Пабло ми плати!“
Минаха към по-долната чертичка и Пайлън си спомни колко щастлив е бил като малко момче.
— Тогава нямах грижи, Пабло. Тогава не знаех що е грях. Колко щастлив бях!
— Никога след това вече не сме били щастливи — с тъга се съгласи Пабло.