Трафик

Глава XV

Съдебната палата представляваше цял блок, разположен срещу сградата на окръжния съд. На първите шест етажа се помещаваше шерифската служба, а на горните четири — окръжният затвор. Всеки би могъл да го разбере отвън. Не само заради решетките на прозорците, а понеже последните четири етажа приличаха на изоставен и обгорен корпус. Сякаш цялата омраза и гняв, затворени в тези задушни килии, се бяха превърнали в огън и дим и бяха боядисали прозорците и циментовите решетки завинаги в черно.

Зданието бе строено в началото на века и каменните блокове му придаваха злокобен крепостен вид. Беше една от малкото сгради в центъра на града, които все още имаха персонал, обслужващ асансьорите. Стара негърка седеше на тапициран стол в ъгъла на всяка от облицованите с дърво кабини и отваряше вратите, а също боравеше и с механизма, изравняващ асансьора с всеки етаж, на който спираше.

— „Седем хиляди“ — каза Бош на жената, след като се качи. Бе минало доста време, откакто не беше идвал в палатата, и не можа да си спомни името й. Знаеше обаче, че тя обслужваше асансьорите тук, отпреди той да стане ченге. Останалият асансьорен персонал също.

Негърката отвори вратата на шестия етаж, където Бош забеляза Рикард още щом слезе. Наркополицаят стоеше пред стъклената преграда на пропуска и пускаше значката си в едно от чекмеджетата.

— Ето и моята — обади се Бош и бързо пъхна значката си в чекмеджето.

— Той е с мен — поясни Рикард в микрофона.

Служителят зад стъклото размени значките с други, които служеха като разрешително за посещение. Бош и Рикард ги закачиха на ризите си. Хари забеляза, че пропускът бе за сектора „Високо напрежение“ на десетия етаж. Във „Високо напрежение“ затваряха заподозрените в най-тежки престъпления. Там те изчакваха процеса си или преместването си в затвор, подобаващ на получените присъди. Те тръгнаха по коридора към асансьора за затвора.

— Вкарал си момчето във „Високо напрежение“? — попита Бош.

— Да. Познавам един човек. Казах му, че става дума само за един ден. Хлапето ще се е насрало от страх. Ще ти изпее всичко, което знае за Данс.

Взеха асансьора за охраната, който се обслужваше от униформен служител. Бош предположи, че това сигурно бе най-лошата служба в изпълнителната власт. Когато вратата се отвори на десетия етаж, там ги посрещна друг униформен служител, който провери значките им и ги накара да се разпишат. След това влязоха през две плъзгащи се стоманени врати в залата за посещения на адвокати, където имаше дълга маса с пейки, подредени от двете й страни. По протежението й минаваше разделителна преграда, висока тридесет сантиметра. В далечния край на масата от едната страна седеше адвокатка, навела се към преградата, и шепнеше нещо на клиента си, който бе вдигнал ръце до ушите си, за да чува по-добре. Мускулите на ръцете на затворника бяха изпъкнали и обтягаха ръкавите на ризата му. Беше същинско чудовище.

На стената зад тях висеше надпис, който гласеше:

ЗАБРАНЕНО ДОКОСВАНЕТО, ЦЕЛУВАНЕТО И ПРЕСЯГАНЕТО ПРЕЗ ПРЕГРАДАТА.

В далечния край имаше още един униформен служител, облегнал се на стената и скръстил огромните си ръце, като наблюдаваше адвокатката и клиента й.

Докато чакаха пазачите да доведат Тайдж, Бош усети шума. Откъм вратата с решетки зад масата за посещения долитаха стотици гласове, които се надпреварваха и отекваха в силна врява. Някъде се тряскаха стоманени врати и от време на време се чуваше неразбираем крясък.

На вратата с решетките се появи униформен служител и каза:

— Ще почакате няколко минути, колеги. Трябва да го изкараме от терапевтичното.

Пазачът изчезна, преди някой от двамата да успее да попита какво се е случило. Бош дори не познаваше момчето, ала почувства как стомахът му се свива. Погледна към Рикард и видя, че той се усмихваше.

— Сега ще видим как са се променили нещата — каза наркоченгето.

Бош не разбираше удоволствието, което Рикард, изглежда, изпитваше от ситуацията. За Хари това беше лошата страна на професията — да се занимаваш с отчаяни хора и да прилагаш отчаяни методи. Беше тук, защото се налагаше. Това бе част от случая му. Не схващаше обаче мотивите на Рикард.

— Та защо правиш това? Какво искаш?

Рикард го погледна.

— Какво искам ли? Искам да зная какво става. Според мен ти си единственият, който може да ми каже. Така че ако мога да помогна, ще го направя. Ако ще струва задника на този хлапак, така да е. От теб обаче искам да разбера какво става тук. Какво е направил Кал и какво ще бъде предприето по въпроса?

Бош се облегна назад и за няколко секунди се опита да реши какво да отговори. Чу, че чудовището в края на масата започна да повишава глас. Като че ли не приемаше предложението на адвокатката. Пазачът направи една крачка към него и отпусна ръце от двете си страни. Затворникът притихна. Ръкавите на пазача бяха навити плътно догоре, за да разкрият внушителните му бицепси. На набъбналата му лява ръка Бош видя татуирани буквите CL, почти като дамга върху бялата му кожа. Знаеше, че пред хората униформените служители с такава татуировка твърдяха, че това са инициалите на „Club Lynwood“, шерифският участък в залятото от банди предградие на Лос Анжелис. Но той знаеше, че това бяха и първите букви на chango luchador, борец-горила. Самият пазач също бе член на банда, макар да му бе разрешено да носи оръжие и да му се плащаше от общината.

Бош отвърна поглед. Щеше му се да запали цигара, но общината бе прокарала закон срещу пушенето даже и в затвора. Това за малко да предизвика затворнически бунт.

— Слушай — обърна се той към Рикард, — не зная какво да ти кажа за Мур. Работя по случая, но не по този, схващаш ли? Работата е там, че той има връзка с два други случая, които са ми възложени. Така че е неизбежно. Ако това момче може да ми даде Данс, ще е от полза. Търся Данс за двата случая, може би дори за Мур. За това обаче не съм сигурен. Зная със сигурност, и днес ще го оповестят открито, че смъртта на Мур, изглежда, е убийство. Това, което няма да обявят, е, че той е прекрачил чертата. Затова ОВР душеше наоколо. Той я е прекрачил.

— Не може да бъде — рече Рикард, ала изобщо не беше убеден. — Щях да зная.

— Не можеш да познаваш хората толкова добре, човече. Всеки си има скрита територийка.

— И какво ще предприемат от „Паркър сентър“?

— Не зная. Не мисля, че са наясно какво да правят. Според мен те искаха да си остане самоубийство. Съдебният лекар обаче започна да създава трудности, затова ще го обявят за убийство. Но не смятам, че ще оставят коша с мръсното пране на „Спринг стрийт“, за да може всеки репортер в града да се порови из него.

— Е, по-добре да си налягат парцалите. Няма да стоя със скръстени ръце. Не ми пука дали е престъпил чертата, човече. Виждал съм го как действа. Беше добро ченге. Виждал съм го да влиза в бардак на наркомани и да извежда четирима пласьори без подкрепление. Виждал съм го да застава между сутеньор и неговата собственост и да поема крошето, предназначено за нея, при което зъбите му изпопадаха по тротоара. Бях с него, когато той профуча девет пъти на червен светофар, опитвайки се да закара жалък стар наркоман в болницата, преди да е пукнал от свръхдоза хероин. Това не са неща, които едно продажно ченге прави. Та мисълта ми е, че ако е преминал чертата, според мен после се е опитал да премине обратно и затова някой го е пречукал.

Тук той млъкна и Бош не наруши мълчанието. И двамата знаеха, че престъпиш ли оттатък веднъж, никога не можеш да се върнеш. Хари чу стъпки, приближаващи се към решетките. Рикард каза:

— Дано ми покажат нещо свястно от „Паркър“ и не оставят нещата така. Иначе аз ще им покажа някои други работи.

Бош понечи да каже нещо, но на вратата се появиха пазачът и Тайдж. Той сякаш бе остарял с десет години в последните десет часа. Отнесеният му поглед напомни на Бош за хора, които бе виждал и познавал във Виетнам. Високо на лявата му скула имаше и ожулено място.

Вратата се плъзна с помощта на невидим електронен механизъм и момчето-мъж се приближи към пейката, след като служителят му посочи къде да отиде. То седна колебливо и като че ли нарочно избягваше да погледне Рикард.

— Как я караш, Къруин? — попита наркоченгето.

Сега момчето го погледна и очите му накараха корема на Бош да се свие на топка. Спомни си първата нощ, която бе прекарал в приюта за деца „Макларън“. Първичен страх и крещяща самота. При това там той бе заобиколен от хлапаци, повечето от които не бяха избухливи. През последните дванайсет часа това момче е било заобиколено от диви зверове. Бош почувства срам, че е част от всичко това, но не каза нищо. Рикард ръководеше парада.

— Слушай, мой човек, зная, че вероятно не се забавляваш много тук. Точно затова се отбихме, да видим дали не си си променил решението за нещата, които обсъждахме снощи. — Той говореше много тихо, така че чудовището в ъгъла да не може да го чуе. След като момчето не каза нищо и дори не даде признак, че го чува, Рикард понатисна. — Къруин, искаш ли да излезеш оттук? Това е твоят човек. Господин Хари Бош. Той ще ми позволи да зарежа всичко това, макар че арестът си беше съвсем законен, ако ни разкажеш за това котенце Данс. Ето, погледни тук. — Той извади един бял лист от джоба на ризата си и го разгъна. Беше готов формуляр за производство на следствие от окръжната прокуратура. — Човече, имам четирийсет и осем часа, за да повдигна обвинение срещу теб. Понеже идва краят на седмицата, това увеличава срока до понеделник. Това тук са твоите бумаги. Не съм ги пипал, щото исках да поговорим още веднъж и да видя дали не искаш да си помогнеш сам. Ако не щеш, ще го попълня и това ще е твоят дом през следващите… Хм, вероятно те очаква година хубави преживявания.

Рикард почака, ала нищо не се случи.

— Една година. На какво според теб ще приличаш, Къруин, след като излежиш една година тук?

За миг момчето сведе поглед и сетне сълзите се затъркаляха по страните му.

— Върви по дяволите! — успя да каже то със задавен глас.

Бош вече беше там. Щеше да помни това дълго. Осъзна, че стиска зъби и се помъчи да отпусне челюстите си. Не можеше. Рикард се наведе напред, за да каже нещо на хлапака, ала Хари сложи ръка на рамото му и го спря.

— Зарежи — каза Бош. — Пусни го да си върви.

— Какво?

— Ще оставим тая работа.

— К’ви ги говориш бе?

Момчето погледна Бош със скептичен израз на лицето си. Хари обаче не играеше театър. Повдигаше му се от това, което бяха направили.

— Слушай — започна Рикард. — Прибрахме четирийсет милилитра РСР от този задник. Той е мой. Ако не иска да помогне, тогава адски жалко за него. Връща се в зверилника.

— Не, не се връща. — Сега Бош се наведе към Рикард, за да не може служителят зад момчето да го чуе. — Не, не се връща, Рикард. Ще го изведем оттук. Сега го направи или ще ти го начукам.

— Какво каза?

— Ще ида с тази история на петия етаж. Това момче изобщо не трябваше да влиза тук с такова обвинение. Контрата е у теб, Рикард. Ще подам оплакване. Твоят човек тук също ще изгори. Това ли искаш? Само защото не си успял да заставиш това хлапе да говори?

— Смяташ, че на ОВР им пука за някакво си хулиганче, което пласира дрога?

— Не. Но ще се заинтересуват, ако могат да те бутнат на топло. Много ще те харесат. Като излезеш, ще вървиш по-бавно и от момчето.

Хари се облегна пак. Няколко секунди мълчаха и Бош виждаше, че Рикард обмисля положението и се опитва да реши дали това не е блъф.

— Човек като теб да иде в ОВР. Не го виждам.

— Ще трябва да рискуваш.

Рикард сведе поглед към листа в ръката си и бавно го смачка.

— Добре, мой човек, но ще е най-добре да ме включиш в списъка.

— Какъв списък?

— На хората, от които трябва да си пазиш гърба.

Бош стана, Рикард също.

— Пускаме го — каза наркоченгето на пазача.

Бош посочи момчето и нареди:

— Искам да има охрана при този човек, докато излезе оттук, ясно ли е?

Униформеният служител кимна. Момчето не каза нищо.

Отне им цял час, докато го изкарат. След като Рикард подписа съответните документи и си получиха обратно значките, те зачакаха безмълвно до стъклената преграда на седмия етаж. Бош се чувстваше отвратен от себе си. Беше забравил изкуството в професията. Разплитането на случаи се състоеше просто в това да предразположиш хората да говорят с теб. Не да ги принуждаваш. Този път бе забравил това.

— Можеш да си вървиш, ако искаш — рече той на Рикард.

— Щом той излезе от тази врата и ти го поемеш, аз изчезвам. Не ща да имам нищо общо с него. Искам обаче да го видя, че тръгва с теб, Бош. В случай че пак се опиташ да ми лепнеш нещо.

— Умно.

— Да, така е.

— Но все още имаш много да учиш, Рикард. Не всичко е черно и бяло. Не всеки трябва да бъде пребит на тротоара. Хващаш едно такова хлапе и…

— Спести ми урока, Бош. Може да имам много да уча, ама няма да е от теб. Ти си първокласна издънка. Мисля, че единственото, на което можеш да ме научиш, е как да сляза надолу по йерархичната стълба. Не, благодаря.

— Няма защо — отвърна Бош и отиде в другия край на залата, където имаше пейка. Той седна и след петнайсет минути момчето се показа. С Бош и Рикард от двете му страни, то се качи в асансьора. Щом излязоха от съдебната палата, наркополицаят се запъти към колата си, но преди това се обърна към Хари и каза:

— Майната ти!

— Така да е — отвърна Бош. Той се спря на тротоара, запали цигара и предложи една на момчето.

То отказа и рече:

— Няма да ти кажа нищо.

— Зная. Няма проблем. Искаш ли да те откарам някъде? При истински лекар? Или да те хвърля обратно до булевард „Холивуд“?

— Може до „Холивуд“.

Те отидоха до колата на Бош, която бе паркирана през две пресечки, до „Паркър сентър“, и той пое по „Трета улица“ към булевард „Холивуд“. Изминаха половината път, преди някой от двамата да проговори.

— Имаш ли дом? Къде искаш да те оставя?

— Където и да е.

— Нямаш ли дом?

— Не.

— А семейство?

— Не.

— Какво ще правиш?

— Каквото дойде.

Хари сви на север по „Уестърн“. Мълчаха още около петнайсет минути, докато Бош не спря пред „Убежището“.

— Какво значи това?

— Стой спокойно. Ще се забавя само една минута.

Вътре управителят се опита да му пробута седма стая, ала Хари му показа значката си и му предложи да опита пак. Управителят, който все още бе облечен с оръфана тениска без ръкави, му даде ключа от тринайсета стая. Той се върна в колата и даде ключа на момчето. Извади и портфейла си.

— Наел съм ти стая за една седмица — каза Бош. — Вероятно не смяташ, че съветът ми струва много, но все пак премисли нещата и после замини колкото можеш по-далеч от този град. Има и по-хубави места за живеене от това.

Момчето погледна ключа в ръката си. Сетне Бош му даде всички пари, които имаше у себе си — едва четирийсет и три долара.

— Какво, даваш ми стая и пари и си мислиш, че ще се разприказвам? Гледал съм телевизия, човече. Всичко беше номер, скроен от теб и онзи тип.

— Не ме разбирай погрешно, момче. Върша това, защото имам нужда да го направя. Което не означава, че одобрявам начина, по който си изкарваш прехраната. Не го одобрявам. Ако пак те видя да действаш на улицата, ще те прибера. Имаш много скапана и почти безнадеждна възможност, но въпреки всичко е шанс. Използвай го както искаш. Можеш да вървиш. Няма никакъв номер.

Момчето отвори вратата на колата и излезе. То погледна Бош.

— Защо тогава го правиш?

— Не зная. Предполагам, защото му каза да върви по дяволите. Трябваше аз да го кажа, а не го направих. Трябва да тръгвам.

Хлапакът се взира в него още няколко секунди, преди да каже:

— Знаеш ли, приятел, Данс изчезна. Не зная защо толкова се притесняваш за него.

— Слушай, малкия, не съм направил то…

— Зная.

Хари само продължи да го гледа.

— Той замина, човече. Напусна града. Каза, че изворът е пресъхнал, и слезе на юг да види ще може ли да подкара пак нещата. Знаеш ли, иска да се издигне и вече той да бъде изворът.

— На юг?

— Спомена Мексико, но повече не зная. Той се чупи. Затова се занимавах с шърми.

Момчето затвори вратата и изчезна в двора на мотела. Бош седеше и докато мислеше, си спомни въпроса на Рикард. Къде щеше да е момчето след година? После се сети как самият той бе живял в западнали мотели толкова много време. Бош бе успял. Бе оцелял. Винаги съществуваше възможност. Той запали отново колата и потегли.