Трафик

Глава XVIII

Блокът, в който Кал Мур бе живял, беше триетажна постройка и на булевард „Франклин“ се открояваше не повече от такситата на летището. Просто още една от многото измазани с хоросан сгради, строени след Втората световна война, които изобилстваха по улиците в този район. Казваше се „Фонтаните“, ала те бяха запълнени с мръсотия и превърнати в кашпи за цветя. На около една пресечка оттук се намираше палатата, служеща за седалище на църквата „Християнска наука“12, и белият неонов надпис на комплекса хвърляше неестествена светлина към тротоара, където стоеше Бош. Беше почти десет часа, поради което не се притесняваше, че някой ще му предложи да направи тест на личността му. Стоя, пуши и разглежда блока половин час, преди най-сетне да се реши да влезе с взлом.

Сградата се заключваше, но все едно бе отворена. Бош бутна резето на входната врата с нож за масло, който държеше при шперцовете в жабката на своя „Каприс“. Следващата врата, която водеше към коридора, не представляваше проблем. Тя имаше нужда от смазване и това си личеше, тъй като не беше затворена плътно. Той влезе, прегледа списъка на обитателите и откри името на Мур изписано срещу апартамент седем, етаж трети.

Апартаментът на Мур бе в края на коридор, минаващ по средата на етажа. Хари видя, че вратата бе запечатана от полицията. Той преряза лепенката с малко ножче, висящо на връзката с ключове, и после коленичи, за да огледа бравата. В коридора имаше още два апартамента. Не чу от никой от тях да долита звукът на телевизор или разговор. Коридорът бе добре осветен, така че фенерчето не му трябваше. Вратата на Мур имаше стандартна брава с обикновено резе. С помощта на инструментите си Бош се справи с ключалката за по-малко от две минути.

Когато хвана топката на вратата с кърпичка, за да я отвори, той отново се запита доколко е благоразумно идването му тук. Ако Ървинг или Паундс научеха, щеше да се озове на улицата в синя униформа преди началото на новата година. Още веднъж хвърли поглед назад по коридора и отвори вратата. Трябваше да влезе. Изглежда, на никой друг не му пукаше какво е станало с Кал Мур и това беше добре. Обаче поради някаква неясна причина на Бош му пукаше. Смяташе, че може да открие тази причина тук.

След като влезе в апартамента, той затвори вратата и я заключи наново. След две крачки се спря и изчака очите му да привикнат. Вътре миришеше на мухъл и беше тъмно, ако не се смяташе синкавобялата светлина от църквата, процеждаща се през прозрачните пердета на прозореца в дневната. Бош влезе в стаята и запали лампата, поставена на масичката до едно старо безформено канапе. На светлината се видя, че апартаментът бе обзаведен със същия декор, с който вероятно е бил и преди двайсет години. По изтъркания тъмносин килим бяха отъпкани пътечки като по изкуствената трева на стадион. Водеха от кушетката към кухнята и към коридора вдясно.

Той продължи нататък и набързо огледа кухнята, спалнята и банята. Беше поразен от празнотата на жилището. Тук нямаше нищо лично. Никакви снимки по стените, никакви бележки на хладилника. Нямаше яке, хвърлено на облегалката на някой стол. Даже в мивката не видя нито една чиния. Мур бе живял тук, обаче сякаш не беше съществувал.

Не знаеше какво търси, затова започна от кухнята. Отваряше шкафчета и чекмеджета. Намери кутия със зърнена храна, бурканче с кафе и почти празна бутилка „Ърли Таймс“. В друго шкафче откри отворена бутилка сладък ром с мексикански етикет. В шишето имаше стъбло от захарна тръстика. В чекмеджетата имаше няколко сребърни прибора и готварски пособия, а също и кибрити от барове в Холивуд като „Пристанища“ и „Куршума“.

Камерата в хладилника бе празна с изключение на двете форми с лед. На най-горния ред имаше бурканче е горчица, половин парче пушена, вече гранясала наденица и самотна бира „Будвайзер“, все още обвита в найлоновата опаковка за шест кутии. На долното рафтче на вратата видя пакет захар „Домино“ от един килограм. Разгледа захарта. Не беше отворена. После си помисли: „Какво толкова, дяволите го взели, вече стигнах дотук.“ Той извади пакета, отвори го и бавно го изсипа в мивката. Приличаше му на захар. Вкусът също бе на захар. В пакета нямаше нищо друго. Пусна топлата вода и проследи как бялото хълмче изчезва в канала. Остави пакета на плота и влезе в банята. В една чашка имаше четка за зъби, бръснарските принадлежности бяха зад огледалото. Друго нямаше.

В спалнята Бош първо се пъхна в гардероба, който бе достатъчно голям, за да може да влезе в него. Богат асортимент от дрехи висеше по закачалките, а в пластмасовия кош за пране на пода имаше още. На рафта стояха зелен кариран куфар и бяла кутия, на която бе изписана думата „Snakes“ Той първо обърна коша и провери джобовете на мръсните ризи и панталони. Бяха празни. Запрехвърля висящите дрехи, докато стигна до задната част на гардероба и намери парадната униформа на Мур, обвита в найлон. След като веднъж престанеш да патрулираш, има само една основателна причина да я запазиш. За да бъдеш погребан с нея. Бош смяташе, че запазването й бе лоша поличба, липса на увереност. Според правилата на управлението той пазеше една униформа, която да облече във време на гражданска криза като например голямо земетресение или бунт. Синята парадна полицейска униформа обаче бе изхвърлил преди десет години.

Той свали куфара. Бе празен и миришеше на мухъл. Не беше използван от доста време. Смъкна и кутията от ботуши, но разбра, че е празна, преди да я е отворил. Вътре имаше мека опаковъчна хартия.

Бош я върна на рафта и си спомни ботуша на Мур, който бе видял изправен на плочките в банята на „Убежището“. Запита се дали убиецът бе срещнал трудности при свалянето му, за да дооформи самоубийството. Или първо бе наредил на Мур да го свали? Вероятно не. Ударът в тила, който Тереса бе открила, означаваше, че Мур сигурно не е разбрал какво става. Бош си представи как убиецът (самоличността му бе забулена в сянка) се приближава отзад и замахва с приклада на пушката към тила на наркополицая. Мур се свлича. Убиецът смъква ботуша, завлича полицая в банята, подпира го на ваната и дърпа двата спусъка. Избърсва ги, притиска палеца на трупа към приклада и прокарва ръцете му по цевите, за да се получат убедителни замазани отпечатъци. След това поставя ботуша изправен на плочките. Прибавя отчупената част от приклада и декорът е готов. Самоубийство.

Леглото, персон и половина, не беше оправено. На нощното шкафче имаше два долара на дребно и малка снимка в рамка на Мур и жена му. Бош се приближи и я разгледа, без да я пипа. Силвия се усмихваше и като че ли седеше в ресторант или може би на празнична сватбена трапеза. На снимката тя бе красива и съпругът й я гледаше така, сякаш го съзнаваше.

— Ти се издъни, Кал — каза Хари на въздуха.

Пристъпи към бюрото, което бе толкова старо, обгорено от цигари и белязано с издълбани от нож инициали, че дори Армията на спасението можеше да не го приеме. В най-горното чекмедже имаше гребен и рамка от черешово дърво, обърната с лицевата част надолу. Взе рамката и видя, че в нея нямаше снимка. Помисли върху това за миг. По рамката бяха издялани цветя. Сигурно бе скъпа и очевидно не вървеше с апартамента. Мур я бе донесъл със себе си. Защо беше празна? Щеше му се да може да попита Шийхан дали той или някой друг е взимал фотография от апартамента, за да им послужи при разследването. Не можеше обаче да го направи, без да разкрие, че е бил тук.

В следващото чекмедже имаше бельо, чорапи и куп сгънати тениски, нищо повече. Третото чекмедже съдържаше още дрехи, всичките прилежно сгънати в някоя обществена пералня. Под един пласт ризи намери порносписание, на чиято корица пишеше, че вътре са приложени разголени снимки на водеща холивудска актриса. Бош прелисти списанието по-скоро от любопитство, а не защото вярваше, че вътре ще има някаква следа. Беше сигурен, че списанието е минало през лапите на всеки детектив и полицай, влизал в апартамента да разследва изчезването на Мур.

След като видя, че снимките на актрисата бяха тъмни и на точки, поради което едва се разбираше, че гърдите й са непокрити, той върна списанието обратно. Реши, че са от някой ранен филм, заснет преди тя да стане достатъчно влиятелна, за да контролира експлоатацията на тялото си. Той си представи разочарованието на мъжете, купили си списанието, когато са открили, че тези снимки са отплатата за лъскавото обещание на корицата. Представи си гнева и притеснението на актрисата. Чудеше се и с какво това бе привлякло Кал Мур. В ума му проблесна образът на Силвия Мур. Той мушна списанието под ризите и затвори чекмеджето.

В последното чекмедже на бюрото имаше две неща: сгънати избелели джинси и бял книжен плик, който с времето се бе намачкал и омекнал. Той съдържаше дебел куп снимки. За това беше дошъл. Бош инстинктивно го усети, когато взе плика. Излезе от спалнята, като пътьом щракна ключа, за да изгаси лампата.

След като седна на канапето до светлината, процеждаща се отвън, той запали цигара и извади купчината снимки от плика. Веднага забеляза, че повечето бяха избелели и стари. Тези фотографии някак си изглеждаха даже по-интимни и посегателски от онези в порносписанието. Това бяха снимки, които документираха нещастната история на Кал Мур. Снимките като че ли бяха в някакъв хронологичен ред. Бош го разбра, защото от избелели и черно-бели фотографиите преминаваха в цветни. Други фактори, например облеклото и колите, като че ли потвърждаваха това.

На първата черно-бяла снимка се виждаше млада латиноамериканка с бяла униформа, вероятно на медицинска сестра. Тя беше мургава и красива; усмивката й — момичешка, а по лицето й беше изписана лека изненада. Стоеше до един басейн, сложила ръце зад гърба си. Бош съзря края на заоблен предмет зад нея и тогава осъзна, че зад гърба си тя криеше табла за сервиране. Не бе искала да я снимат с таблата. Тя не беше медицинска сестра, а домашна прислужница. Слугиня.

В купа имаше още нейни снимки, показващи я в течение на няколко години. Времето бе благосклонно към нея, но все пак си взимаше своята дан. Тя беше останала екзотична красавица, ала й се бяха появили бръчки от тревоги и очите й бяха загубили част от топлотата си. На някои от фотографиите, които Бош прегледа, жената държеше бебе, сетне до нея стоеше момченце. Вгледа се внимателно и макар снимката да бе черно-бяла, той видя, че момчето с тъмна коса и мургава кожа имаше светли очи. Смяташе, че са зелени. Това бяха Калексико Мур и майка му.

На една от снимките жената и момченцето стояха пред голяма бяла къща с испански керемиди. Изглеждаше като средиземноморска вила. Зад майката и сина се издигаше кула, която обаче се виждаше смътно, понеже не беше на фокус. Двата тъмни, неясни прозореца близо до върха бяха като празни очи. Бош си спомни как Мур бе казал на жена си, че е израснал в замък. Това беше той.

На други снимки момчето позираше сковано до някакъв мъж — бял човек с руса коса и тъмен тен. Те стояха до модел на „Тъндърбърд“ от края на петдесетте със заоблен дизайн. Едната си ръка мъжът бе сложил на капака, а другата на главата на момчето. Снимката сякаш казваше, че те бяха негова собственост. Мъжът бе присвил очи пред фотоапарата, но Бош ги различи. Същите зелени очи като на сина му. Косата на мъжа бе започнала да пада отгоре и като сравни със снимките на момчето и жената, направени горе-долу по същото време, Хари предположи, че бащата на Мур е бил поне с петнайсет години по-стар от майка му. Фотографията на бащата и сина бе захабена по краищата от пипане. Много по-захабена от която и да е друга от купа.

Следващата поредица снимки промени мястото на действие. Те вероятно бяха заснети в Мексикали. Имаше малко фотографии, които да документират този по-дълъг период от време. Момчето растеше стремително, а фонът, на който бяха направени, имаше вид на трети свят. Беше се снимало в латиноамериканския квартал. В повечето случаи за фон служеше тълпа от хора, всичките мексиканци, всичките с онзи бегъл израз на отчаяние и надежда, който Бош бе виждал из гетата в Лос Анжелис.

После се появи друго момче. То бе на същата възраст или малко по-голямо. Изглеждаше по-силно, по-яко. Имаше го на много от снимките с Кал. „Може би брат“ — помисли си той.

В тази поредица снимки на майката започваше ясно да й личи напредналата възраст. Момичето, което криеше таблата за сервиране, бе изчезнало. Мястото му беше заето от майка, свикнала със суровия живот. Сега фотографиите придобиха някаква натрапчивост. На Хари му бе неловко да ги разглежда, защото смяташе, че разбира влиянието, което снимките са оказвали върху Мур.

На последната черно-бяла снимка двете момчета, голи до кръста и седнали с долепени гърбове на пикник маса, се смееха на някаква шега, запазена завинаги във времето. Калексико бе младеж с простодушна усмивка. Другото момче, може би по-голямо с една-две години, изглежда, създаваше големи главоболия. То имаше твърд, враждебен поглед. Кал бе вдигнал дясната си ръка и стягаше мускул за пред фотографа. Бош забеляза, че татуировката вече беше там. Дяволът с ореол. Светци и грешници.

На следващите снимки другото момче повече не се появи. Те бяха цветни фотографии, направени в Лос Анжелис. На една от тях разпозна градския съвет, който се извисяваше на фона, а на друга — фонтана в „Еко парк“. Мур и майка му се бяха преместили в Съединените щати. Което и да беше другото момче, то бе оставено оттатък.

Към края на купа майката също изчезна от снимките. Чудеше се дали това означаваше, че е умряла. Последните две фотографии показваха Мур като възрастен. Първата бе от завършването на полицейската академия. Виждаше се курс току-що заклели се полицаи, събрали се на тревната площ пред аудиторията, прекръстена по-късно на „Дарил Ф. Гейтс“. Те хвърляха шапките си във въздуха. Бош различи Мур сред тълпата. Той бе обвил ръка около рамото на друг стажант и по лицето му беше изписана чистосърдечна радост.

На последната снимка се виждаше Мур с парадна униформа, който притискаше младата Силвия в прегръдка. Двамата бяха долепили бузи и се усмихваха. Тогава кожата й е била по-гладка, очите й по-ясни, а косата й по-дълга и по-буйна. И все пак сега тя до голяма степен си оставаше същата, все още една красива жена.

Той мушна фотографиите обратно в плика и го остави до себе си на кушетката. Гледаше го и се питаше защо снимките никога не са били сложени в албум или изложени на показ. Те бяха просто моменти от един живот, затворени в плик и на път да изчезнат. Ала той знаеше причината. У дома си Бош имаше собствени купчини снимки, които никога не би залепил в албум и които изпитваше нужда да вземе в ръка, щом ги погледнеше. Те бяха повече от фотографии от едно друго време. Бяха част от един живот, който не можеше да продължава напред, без да се познава и разбира останалото назад.

Бош посегна към лампата и я изгаси. Запали още една цигара, чийто горящ край проблясваше в тъмнината. Мислеше за Мексико и за Калексико Мур.

— Ти се издъни — прошепна той отново.

Беше си казал, че се налага да дойде тук, за да си изгради мнение за Мур. Така се беше навил. Но докато седеше в тъмното, осъзна, че има още нещо. Знаеше, че бе дошъл да разбере един жизнен път, който не можеше да се обясни. Единственият, който имаше отговори на всички въпроси, беше Кал Мур. А той бе мъртъв.

Погледна към белите неонови отблясъци по пердетата и те му заприличаха на призраци. Това му припомни захабената снимка на бащата и сина, която бе започнала да избелява. Сети се за собствения си баща, когото изобщо не познаваше и когото видя чак на смъртното му легло. Тогава вече бе твърде късно за Бош да промени жизнения си път.

Изведнъж чу, че в ключалката на входната врата влиза ключ. В следващия момент той беше прав, с изваден пистолет, и бързо прекосяваше стаята към коридора. Първо влезе в спалнята, но после се върна по коридора към банята, понеже оттам се виждаше по-добре дневната. Пусна цигарата си в тоалетната и я чу как угасва със съскане.

Входната врата се отвори и няколко секунди след това бе тихо. Сетне лампата в дневната светна и той се дръпна назад в тъмнината на скривалището си. В огледалото на шкафчето за лекарства видя, че Силвия Мур стоеше в средата на дневната и се оглеждаше така, сякаш за първи път влизаше в апартамента. Погледът й падна върху бялото пликче на канапето и тя го взе. Бош я наблюдаваше как преглежда снимките. Силвия се спря на последната, тази, на която бе самата тя. Погали бузата си с ръка, сякаш отбелязвайки промените, настъпили с времето. Когато свърши, тя върна снимките в плика и го остави обратно на канапето. После се отправи към коридора и Бош се отдръпна още по-назад, при което тихо стъпи във ваната. Сега лампата в спалнята светна и той чу отварянето на вратата на гардероба. Последва стържене на закачалки, плъзгащи се по желязната пръчка. Хари прибра пистолета си в кобура и излезе от ваната, а сетне и от банята в коридора.

— Госпожо Мур? Силвия? — извика той несигурно, тъй като не знаеше как да привлече вниманието й, без да я изплаши.

— Кой е? — долетя отговорът й, пронизителен и уплашен.

— Аз съм детектив Бош. Всичко е наред.

Тогава тя излезе от гардероба в спалнята с широко отворени, уплашени очи. Държеше закачалката с парадната униформа на мъртвия си съпруг.

— Господи, как ме изплашихте! Какво правите тук?

— Щях да ви попитам същото.

Силвия държеше униформата вдигната пред себе си, сякаш Бош я бе заварил гола. Тя направи една крачка обратно към вратата на спалнята.

— Вие сте ме проследили? — попита го тя. — Защо?

— Не, не съм ви проследил. Бях тук.

— В тъмното?

— Да. Мислех. Когато чух, че някой отваря вратата, влязох в банята. След като видях, че сте вие, не можах да измисля как да се покажа, без да ви изплаша. Извинявайте. Вие изплашихте мен, а аз вас.

Тя кимна веднъж, като, изглежда, прие обяснението. Беше облечена със светлосиня дънкова риза и неизбелели сини джинси. Косата й бе хваната отзад, а обиците й бяха от някакъв розов кристал. На лявото й ухо имаше втора обица. Тя представляваше сребърен полумесец, в чийто долен край бе закачена звезда. Силвия скалъпи една вежлива усмивка. Бош осъзна, че не се е бръснал от един ден.

— Помислихте си, че е убиецът ли? — попита тя, след като той не каза нищо. — Нещо като връщане на местопрестъплението?

— Може би. Нещо подобно… Всъщност не, не зная какво си помислих. Пък и това не е мястото на престъплението.

Той кимна въпросително към униформата, която тя държеше.

— Трябва да я занеса до „Макавой брадърс“ утре. — Тя сигурно забеляза намръщването му, защото поясни: — Церемонията ще премине при затворен ковчег, разбира се. Мисля обаче, че на него би му харесало да го погребем така, с парадната полицейска униформа. Господин Макавой ме попита дали е у мен.

Хари кимна. Все още стояха в коридора. Той влезе заднишком в дневната и тя го последва.

— Какво казват от управлението? Как ще го направят? Имам предвид погребението.

— Кой знае? Засега обаче твърдят, че е загинал при изпълнение на служебния дълг.

— Значи ще има представление.

— Така мисля.

„Сбогуване с героя“ — помисли си Бош. Управлението не искаше да се самобичува. Нямаше да бъде оповестено пред обществеността, че едно лошо ченге е било очистено от лошите, за които то бе правило лоши неща. Не и докато не се наложеше. Не и когато можеха да устроят едно погребение на герой пред медиите, а после да се изтегнат вечерта и да гледат изпълнените със съчувствие репортажи по седем различни канала. Управлението се нуждаеше от всичкото съчувствие, което можеше да получи.

Той осъзна също, че смърт при изпълнение на служебния дълг означаваше пълни права над пенсията за вдовицата. Ако Силвия Мур носеше черна рокля, бършеше очите си с книжна кърпичка в подходящи моменти и си държеше устата затворена, тя щеше да получава заплатата на съпруга си до края на своя живот. Сделката не беше лоша при всички положения. Ако Силвия бе особата, изпратила доноса до ОВР, сега тя щеше да загуби пенсията, при положение че го публикуваше или го оповестеше по друг начин. Управлението можеше да заяви, че Кал е бил убит заради извънработните си занимания, и край с пенсията. Бош беше сигурен, че това не бе нужно да й се обяснява.

— И така, кога е церемонията? — попита той.

— Понеделник, в един часа. В църквата на мисията „Сан Фернандо“. Погребението ще е в „Оукууд“, Чатсуърт.

„Е — помисли си Бош. — Ако ще изнасят представление, това е идеалното място.“ Върволица от двеста моторизирани ченгета, идващи по виещия се „Вали Съркъл булевард“, винаги ставаше за снимка на първа страница.

— Госпожо Мур, защо дойдохте тук в… — Той погледна часовника си; беше единайсет без петнайсет. — Защо дойдохте толкова късно да вземете парадната униформа на мъжа си?

— Наричай ме Силвия.

— Разбира се.

— Да ти кажа истината, не зная защо точно сега. Не съм спала — искам да кажа, изобщо, — откакто… откакто го намериха. Не зная. Просто ми се прииска да покарам. Пък и едва днес получих ключа от апартамента.

— Кой ти го даде?

— Заместник-началникът Ървинг. Той се отби у дома и каза, че са свършили с апартамента и ако има нещо, което искам, мога да го взема. Проблемът е, че няма такова нещо. Надявах се никога да не видя това жилище. После се обади човекът от погребалното дружество, каза, че му трябва парадната униформа, и попита дали е у мен. И ето ме тук.

Бош взе плика със снимки от канапето и го протегна към нея.

— Ами тези? Искаш ли ги?

— Не мисля.

— Виждала ли си ги някога преди?

— Някои от тях, струва ми се. Поне някои ми изглеждаха познати. За други съм сигурна, че никога не съм ги виждала.

— Защо, мислиш, става така? Човек пази някакви снимки цял живот и изобщо не показва някои от тях на жена си.

— Не зная.

— Странно. — Отвори плика и докато прехвърляше снимките, попита: — Знаеш ли какво е станало с майка му?

— Умряла е, преди да се запозная с него. От тумор в главата. Каза ми, че тогава бил на около двайсет.

— Ами баща му?

— Според думите му е мъртъв. Но вече ти казах, не зная дали това е вярно, защото никога не е споменавал как или кога е станало. Когато го попитах, отвърна, че не желае да говори за това. Никога не разговаряхме по въпроса.

Бош вдигна снимката на двете момчета, седнали на масата за пикник.

— Кой е този?

Тя се приближи към него и разгледа снимката. Бош се взря в лицето й. Забеляза зелени точици в кафявите й очи. Усещаше се лек аромат от парфюм.

— Не го познавам. Предполагам, че е някой приятел.

— Нямал ли е брат?

— Поне не ми е споменавал за такъв. Когато се оженихме, ми каза, че съм единственото му семейство. Каза… каза, че освен мен си няма никого.

Бош на свой ред погледна снимката.

— Някак си ми прилича на него.

Тя не отвърна нищо.

— Ами татуировката?

— Какво за нея?

— Да ти е разказвал къде си я е направил, какво означава?

— Каза ми, че си я е направил в селото, където е отраснал. Бил е момче. Всъщност май е било латиноамерикански квартал. Наричали го „Светци и грешници“. Това е значението на татуировката. Светци и грешници. Според него името идва оттам, че хората, които живеят в квартала, не знаят кое от двете са и кое ще бъдат.

Той си спомни за бележката, намерена в задния джоб на Кал Мур. „Разбрах какъв съм.“ Питаше се дали тя осъзнаваше значението на мястото, където съпругът й бе израснал. Кварталът, в който всяко момче трябваше да разбере какъв е. Светец или грешник.

Силвия прекъсна мислите му.

— Знаеш ли, ти всъщност не каза защо вече беше тук, седнал замислен в тъмното. Трябваше ли да дойдеш дотук, за да го направиш?

— Предполагам, че дойдох, за да огледам. Мъчех се да се отърся от едно хрумване, да си изградя мнение за съпруга ти. Глупаво ли ти звучи?

— На мен не.

— Хубаво.

— И стана ли? Отърси ли се от хрумването?

— Не зная. Понякога е нужно известно време.

— Знаеш ли, попитах Ървинг за теб. Той каза, че не работиш по случая. Каза, че си дошъл онази нощ само защото другите детективи били заети с репортерите и… с трупа.

Бош почувства гъделичкащо вълнение, сякаш бе ученик. Бе се интересувала за него. Нямаше значение, че тя вече знаеше, че той работи по случая на своя глава. Силвия бе разпитвала за него.

— Да, до известна степен това е вярно. Официално случаят не е мой. Възложени са ми обаче други случаи, за които се предполага, че са свързани със смъртта на съпруга ти.

Тя не отмести поглед от неговия. Бош виждаше, че Силвия иска да го попита какви са случаите, ала беше жена на полицай и знаеше правилата. В този момент бе убеден, че тя не заслужаваше поднесеното й от съдбата. Ни най-малко.

— Наистина не си го пратила ти, нали? — попита я той. — Доносът до ОВР. Писмото.

Тя поклати глава.

— Но те не искат да ти повярват. Смятат, че ти си предизвикала разследването.

— Не съм.

— Какво каза Ървинг, когато ти даде ключа оттук?

— Каза ми, че ако искам парите, пенсията де, трябва да оставя нещата така. Да не ми хрумват разни идеи. Като че ли ще седна да кроя нещо. Като че ли ми пука! Напротив. Усещах, че Кал е сгазил лука. Не зная какво е извършил, просто чувствах, че го е направил. Една съпруга усеща и без да й кажат. И това, както и всичко останало, сложи край на отношенията ни. Но не съм изпращала такова писмо. Останах си жена на полицай докрай. Казах на Ървинг и на онзи, който идва преди него, че бъркат. Тях обаче не ги интересуваше. Те просто искаха главата на Кал.

— Преди ми каза, че този, който е идвал, е бил Частайн?

— Той беше.

— Какво точно искаше? Струва ми се, спомена, че напирал да огледа къщата.

— Той размаха писмото и заяви, че знае, че съм го написала аз. Каза, че спокойно бих могла да му разкажа всичко. Е, отвърнах му, че не съм го написала, и му викнах да се маха. Отначало обаче той не щеше да си тръгне.

— Какво точно каза, че иска?

— Ами… В действителност не помня всичко. Искаше отчети за банкови сметки и желаеше да научи каква собственост притежаваме. Мислеше си, че седя и го чакам да дойде, за да предам мъжа си. Каза, че иска пишещата машина, а аз му отговорих, че даже нямаме такава. Избутах го навън и затворих вратата.

Той кимна и се опита да прибави фактите към тези, с които вече разполагаше. Бъркотията бе прекалено голяма.

— Не помниш ли нещо от съдържанието на писмото?

— Всъщност нямах възможност да го прочета. Не ми го даде, защото смяташе (той и всички останали все още вярват в това), че аз съм го изпратила. Така че зърнах съвсем малко, преди да го пъхне обратно в куфарчето си. Нещо за това, че Кал е прикривал някакъв мексиканец. Осигурявал му е протекция. Някъде из редовете пишеше, че е сключил фаустовска сделка. Знаеш какво означава, нали? Сделка с дявола.

Бош кимна. Това му напомни, че тя е учителка. Осъзна и факта, че стояха прави в дневната поне от десет минути. Ала той не понечи да седне. Страхуваше се, че едно внезапно движение ще развали магията, ще я накара да си тръгне и ще я отдалечи от него.

— Е — продължи Силвия, — не зная дали щях да прибягна до такива алегории, ако го бях написала, но по принцип писмото отговаряше на истината. Искам да кажа, не знаех какво е направил, обаче разбирах, че нещо се е случило. Виждах как то го убива отвътре. Веднъж, това беше, преди да се изнесе, аз най-сетне го попитах какво става, а той само отвърна, че е направил грешка и че ще се опита да я поправи сам. Не искаше да говори с мен за това. Изолира ме.

Тя седна в края на един нетапициран стол и сложи парадния костюм в скута си. Столът бе боядисан в ужасен зелен цвят и по дясната му облегалка имаше обгорени от цигари места. Бош седна на кушетката до плика със снимки. Силвия пак се обади:

— Ървинг и Частайн. Те не ми вярват. Когато им кажа, че не съм аз, само кимат с глава. Твърдят, че в писмото имало прекалено много интимни подробности. Не можело да не съм го изпратила аз. Междувременно някой там сигурно се радва. Това малко писъмце го погуби.

Бош се сети за Капс и се запита дали може да е знаел достатъчно подробности за Мур, за да напише писмото. Той бе натопил Данс. Може би първо се беше опитал да натопи Мур. Не изглеждаше много вероятно. Може би писмото бе изпратено от Данс, защото той искаше да се изкачи нагоре в йерархията, а Мур му пречеше.

Хари се сети за бурканчето с кафе, което бе видял в кухненския шкаф, и се почуди дали да не й предложи. Не искаше времето, през което бяха заедно, да свършва. Пушеше му се, ала не искаше да рискува да бъде помолен да не го прави.

— Искаш ли кафе? Има малко в кухнята и мога да направя.

Тя погледна към кухнята така, сякаш нейното местоположение или чистота можеха да повлияят на отговора й. След това отказа и обясни, че не смята да остава толкова дълго.

— Утре заминавам за Мексико — рече Бош.

— За Мексикали?

— Да.

— Във връзка с другите случаи ли?

— Да.

Сетне той й разказа за тях. За черния лед, за Джими Капс и за Хуан Доу №67. Разказа й и за връзката им със съпруга й и с Мексикали. Там се надяваше да разнищи бъркотията. Бош завърши разказа с думите:

— Както се досещаш, хора като Ървинг искат това да се потули. На тях всъщност не им пука кой е убил Кал, защото той е прекрачил чертата. Те го зачеркват като пропаднал дълг. Няма да разследват случая, защото не искат да се взриви под носа им. Разбираш ли какво имам предвид?

— Съпруга съм на полицай, забрави ли?

— Вярно. Значи разбираш. Работата е там, че на мен ми пука. Съпругът ти съставяше един доклад за мен. Доклад за черния лед. Това ме кара да смятам, че може би се е опитвал да направи нещо добро. Възможно е да се е опитвал да направи невъзможното. Да се върне обратно. Може това да го е убило. А ако е така, няма да оставя нещата да бъдат потулени.

След тези думи мълчаха дълго време. На лицето й бе изписана болка, но очите й останаха ясни и сухи. Тя повдигна униформата по-нагоре в скута си. Бош чуваше бръмченето на полицейски хеликоптер, който кръжеше някъде в далечината. Лос Анжелис не можеше да съществува без полицейски хеликоптери и прожектори, кръжащи през нощта.

— Черен лед — прошепна тя след известно време.

— Какво за него?

— Нищо, просто името е смешно. — Тя помълча малко и сякаш оглеждаше стаята с прозрението, че това бе жилището, в което мъжът й бе дошъл, след като я напусна. — Черен лед. Израснала съм около залива, предимно в Сан Франциско, и това бе нещо, за което винаги ни предупреждаваха да внимаваме. Но сам разбираш, ставаше дума за другия черен лед. — Погледна го и сигурно прочете недоумението му, защото поясни: — През зимата, в онези дни, когато силно застудяваше след дъжд. Ако дъждът замръзне на пътя, това е черен лед. Той си е там на пътя, върху черния асфалт, ала не можеш да го видиш. Помня как баща ми ме учеше да карам и как винаги казваше: „Отваряй си очите за черен лед, момиче. Не виждаш опасността, докато не се натъкнеш на нея. После вече е твърде късно. Хлъзваш се и губиш контрол.“ — Усмихна се при спомена и добави: — Както и да е, това беше черният лед, който познавах. Поне в детството си. Точно както коката бе само безалкохолно. Значението на някои думи може коренно да се промени.

Той само я погледна. Искаше пак да я прегърне, да докосне нежната й буза със своята собствена.

— Баща ти никога ли не ти е казвал да внимаваш за черен лед? — попита тя.

— Не го познавах. Сам се научих да шофирам.

Силвия кимна и не каза нищо, ала не отвърна очи.

— Бяха ми нужни три коли, за да се науча. Когато най-сетне го усвоих, никой не смееше да ми даде колата си назаем. И никой не ме е предупреждавал за черния лед.

— Е, аз го направих.

— Благодаря.

— И ти ли си завладян от миналото, Хари?

Той не отвърна.

— Сигурно с всички ни е така. Как беше поговорката? Като изучаваме миналото, научаваме бъдещето си. Нещо подобно. Приличаш ми на човек, който все още изучава миналото.

Очите й сякаш виждаха в душата му. В тези очи имаше много познание. Той осъзна, че въпреки всичкото му желание онази нощ тя нямаше нужда да бъде прегръщана или лекувана от болката. Всъщност тя беше лечителката. Как е могъл Кал Мур да избяга от това? Той смени темата, без да знае защо, само и само да отклони вниманието от себе си.

— В спалнята има една рамка. Черешово дърво с гравюри. Снимката обаче я няма. Помниш ли я?

— Трябва да я видя.

Тя стана, остави униформата на съпруга си на стола и отиде в спалнята. Вглежда се дълго време в рамката, която бе в най-горното чекмедже на бюрото, след което отрече да я е виждала. Погледна към Бош чак след като го каза.

Те стояха до леглото и се гледаха мълчаливо. Накрая Хари вдигна ръка, сетне се поколеба. Тя направи още една крачка към него и това беше знак, че милувката му е желана. Той я погали по бузата по същия начин, по който тя самата го бе направила, когато разглеждаше снимката преди това и мислеше, че е сама. После спусна ръка надолу по шията й и я обви около врата й.

Гледаха се втренчено. Сетне тя се приближи и устата й се насочи към неговата. Прихвана го за врата, дръпна го към себе си и се целунаха. Прегърна го и се притисна към него по начин, който разкри желанието й. Бош видя, че очите й вече бяха затворени, и в този миг разбра, че тя бе неговото отражение в едно огледало от копнеж и самота.

Любиха се върху неоправеното легло на съпруга й; и двамата не обръщаха внимание къде се намират и какво значение щеше да придобие това на другия ден, след седмица или след година. Бош не отваряше очи, понеже искаше да се съсредоточи върху други сетивни усещания — уханието, вкуса и допира й.

След това той се изтегли назад така, че главата му да се отпусне между изпъстрените й с лунички гърди. Тя бе заровила ръце в косата му и движеше пръсти из къдриците. Бош чуваше как сърцето й бие в ритъм с неговото.