Трафик

Глава XXXI

През целия път до граничния пункт Бош размишляваше върху това как бе станало всичко, как сега като че ли парчетата от мозайката си бяха дошли на мястото и как някои можеха да останат незабелязани, ако Агила не бе открил стъпката. Сети се за кутията от каубойски ботуши в гардероба на апартамента в Лос Фелис. Толкова очевидна следа и все пак я беше пропуснал. Бе видял само каквото искаше да види.

Все още беше рано, първите признаци на зората едва започваха да си пробиват път на източния хоризонт и засега нямаше голяма колона на пропусквателния пункт. Никой не почистваше стъклата на автомобилите. Никой не продаваше вехтории. Бош показа значката си на отегчения граничен патрул и той му махна да продължи.

Нуждаеше се от телефон и малко кофеин. След две минути стигна до градския съвет на Калексико, взе си кока-кола от автомата в тясното фоайе на полицейския участък и излезе с нея до телефонния автомат на стената отвън. Погледна часовника си и прецени, че тя ще си е вкъщи, вероятно е станала и се приготвя за работа.

Запали цигара и набра номера, като плати с фонокартата си. Докато чакаше да бъде свързан, той погледна през мъглата към другата страна на улицата. Под разпилените из парка одеяла забеляза очертанията на спящи хора. Ниската мъгла създаваше на образите призрачни и самотни двойници.

Тереса вдигна след второто позвъняване. Гласът й издаваше, че вече бе станала.

— Здрасти.

— Хари? Какво има?

— Извинявай, че те събудих.

— Не си. Какво става?

— Да не би да се обличаш за погребението на Мур днес?

— Да. Какво значи това? Обаждаш ми се в шест без десет, за да попиташ…

— Този, когото ще заравят, не е Мур.

Последва продължително мълчание, през което Бош погледна към парка и видя изправен мъж, наметнат с одеяло, да се взира в него през мъглата. Хари отвърна поглед.

— Какво говориш? Хари, добре ли си?

— Уморен съм, но никога не съм бил по-добре. Казвам ти, че той още е жив. Имам предвид Мур. Току-що го изпуснах тази сутрин.

— Още ли си в Мексико?

— На границата съм.

— Това, което казваш, не е логично. Отпечатъците съвпаднаха, зъбният анализ също даде положителен резултат, а собствената му жена разпозна татуировката от снимка на трупа. Самоличността му бе потвърдена.

— Всичко това са глупости. Той е нагласил нещата.

— Защо ми се обаждаш сега и ми разказваш това, Хари?

— Искам да ми помогнеш, Тереса. Не мога да отида при Ървинг. Само ти ми оставаш. Помогни ми и ще помогнеш и на себе си. Ако не греша.

— Твърде голямо „ако“, Хари.

Бош пак хвърли поглед към парка, ала мъжът с одеялото бе изчезнал.

— Обясни ми само как е възможно това — каза тя. — Убеди ме.

Бош помълча малко като адвокат, подготвящ се за кръстосан разпит. Знаеше, че всяка дума, която кажеше сега, трябваше да издържи на критичната й преценка. Иначе щеше да я загуби.

— Освен отпечатъците и зъбния анализ, Шийхан ми каза, че и почеркът от бележката „Разбрах какъв съм“ съвпадал с неговия. Каза, че го сравнили с формуляр за нова адресна регистрация, който Мур приложил в личното си досие няколко месеца след като се разделил с жена си.

Той си дръпна продължително от цигарата и тя реши, че е свършил.

— Е, и? Не разбирам… Какво от това?

— Една от отстъпките, която профсъюзът на полицаите спечели при преговорите за трудовите договори преди няколко години, беше гарантираното право на достъп до личното досие. Така ченгетата могат да проверяват дали в досиетата си имат мъмрения, препоръки, оплаквания и други подобни. Така че Мур е имал достъп до досието си. Отишъл е в отдел „Личен състав“ преди няколко месеца и го е поискал, защото току-що се бил преместил и трябвало да актуализира адресната си регистрация. — Бош направи кратка пауза, за да оформи останалото в ума си.

— Добре, добре — подкани го тя.

— В личните досиета има и картончета с отпечатъци. Мур е имал достъп до картона с отпечатъци, който Ървинг ти е донесъл в деня на аутопсията. С този картон твоят специалист е сравнил отпечатъците. Разбираш ли? Докато досието е било у Мур, той може да е подменил картончето си с друго. После сте използвали фалшивия картон, за да идентифицирате трупа. Но както виждаш, това не е бил неговият труп. Бил е този на другия човек.

— Кой е той?

— Мисля, че е бил оттук. Един мъж на име Сорильо.

— Това изглежда пресилено. Имаше и други съответствия. Помня онзи ден в моргата. Как му беше името… А, Шийхан. Обадиха му се от лабораторията по криминалистика и му съобщиха, че отпечатъците в мотелската стая на Мур са съвпаднали. За сравнение са използвали образци, различни от нашите. Това е двойно потвърждение, Хари. После имаме и татуировката. Също и зъбния анализ. Как ще обясниш всичко това?

— Тереса, чуй ме. Всичко може да бъде обяснено. Всичко. Зъбният анализ ли? Сама ми каза, че сте намерили само една годна за изследване част — участък от канал към корена на зъба. Това означава, че не е останал никакъв корен. Бил е мъртъв зъб, така че не би могла да определиш преди колко време е бил изваден. Просто е съвпадал със зъболекарските диаграми. Добре, но човек от отряда на Мур ми каза, че е видял как при едно сбиване на булевард „Холивуд“ ударили шефа му и му избили един зъб. Може и да е същият от диаграмата, не зная.

— Добре, ами отпечатъците в стаята му? Как ще обясниш това?

— Лесно. Тези отпечатъци са си негови. Донован, човекът от лабораторията по криминалистика, ми каза, че е взел образеца с отпечатъци от компютъра в Министерството на правосъдието. Те трябва да са били истинските отпечатъци на Мур. Което означава, че действително е бил в стаята, а не че трупът е негов. Обикновено за всички сравнявания се използва един комплект образци, този от компютъра на министерството, ала Ървинг е оплескал всичко, като е взел личното досие. В това е и красотата на плана на Мур. Той е знаел, че Ървинг или някой друг от управлението ще постъпи така. Можел е да разчита на това, защото е знаел, че управлението ще побърза с аутопсията, установяването на самоличността и всичко останало, след като става въпрос за смъртта на техен служител. Ставало е и преди, а той е бил уверен, че ще постъпят така и заради него.

— Донован не е ли сравнил нашите отпечатъци с комплекта, който е взел?

— Не, понеже не е такава процедурата. Може да се е канел да го направи по-късно, след като е обмислил нещата. Случаят обаче се развиваше прекалено бързо.

— По дяволите! — изруга тя. Той усещаше, че я спечелва. — Ами татуировката?

— Тя е емблемата на един квартал. Много хора може да я имат. Според мен Сорильо е бил един от тях.

— Кой е той?

— Израснал е тук заедно с Мур. Може и да са братя, не зная. Както и да е, Сорильо станал местният наркобарон. Мур отишъл в Лос Анжелис и постъпил в полицията, но по някакъв начин работел за него. Историята продължава от това място. Снощи Агенцията за борба с наркотиците атакува ранчото на Сорильо. Той се измъкна, но не смятам, че бе Сорильо. Беше Мур.

— Видя ли го?

— Не беше нужно.

— Търси ли го някой?

— Агенцията. Те съсредоточават усилията си във вътрешността на Мексико. Освен това търсят Сорильо. Мур може повече изобщо да не се появи.

— Всичко изглежда… Искаш да кажеш, че Мур е убил Сорильо и после си е сменил мястото с него?

— Именно. Някак си е примамил Сорильо в Лос Анжелис. Срещат се в „Убежището“ и Мур го поваля — травмата в тила, която ти откри. Облича тялото със своите дрехи и му обува ботушите. Сетне пръсва лицето с пушката. Постарава се да остави малко свои отпечатъци наоколо, за да накара Донован да захапе, и пъхва бележката в задния джоб. Мисля, че тя действа на няколко равнища. В началото я взимат за предсмъртното писмо на самоубиец. Автентичността на почерка е помогнала за определянето на самоличността. Според мен следващото равнище е нещо лично между Мур и Сорильо. Свързано е с квартала. „Какъв си?“ „Разбрах какъв съм.“ Тази част е дълга история.

Известно време и двамата мълчаха и премисляха всичко, което Бош бе казал. Той съзнаваше, че все още имаше много неясни страни, много заблуди.

— Защо бяха всичките убийства? — попита тя. — Какво общо имаха Портър и Хуан Доу?

Точно на този въпрос той имаше няколко отговора.

— Не зная. Предполагам, че с нещо са попречили. Сорильо е наредил смъртта на Джими Капс, защото е бил информатор. Мисля, че Мур му го е съобщил. След това тук пребиват до смърт Хуан Доу (между другото, името му е Гутиерес-Льоса) и го откарват на север. Не зная защо. После Мур гръмва Сорильо и заема мястото му. Защо му е трябвало да очиства и Портър, не зная. Вероятно е смятал, че Лу може да се досети.

— Колко жестоко!

— Така е.

— Как можа да се случи? — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на него. — Те се готвят да погребат този наркотърговец… с пълни почести. Ще присъстват кметът и началникът на полицията. Медиите.

— А ти ще знаеш истината.

Тя обмисля думите му дълго, преди да зададе следващия въпрос.

— Защо го е направил?

— Не зная. Говорим за два различни живота. На ченге и на наркотърговец. Обаче сигурно е имало все още нещо между тях — връзката, каквато и да е тя, създадена в квартала. И един ден незнайно защо ченгето прекрачва чертата и започва да наблюдава улиците на Лос Анжелис под командата на трафиканта. Кой знае какво го е накарало. Може да са пари, а може и да е просто нещо, което е загубил отдавна, още като дете.

— Какво искаш да кажеш?

— Не зная. Все още размишлявам.

— Ако са били толкова близки, защо го е убил?

— Изглежда, ще трябва да го попитаме. Ако изобщо го намерим. Може да… Както ти каза, може би просто е искал да заеме мястото му. Всичките тези пари… Или пък е чувствал вина. Нагазил е твърде надълбоко и е трябвало да намери изход… Мур беше, тоест е завладян от миналото. Жена му ми каза. Може да се е опитвал да изживее нещо отново, да се върне назад. Още не зная.

Линията пак потъна в тишина. Бош дръпна за последен път от цигарата си.

— Планът изглежда почти идеален — продължи той. — Оставя труп при обстоятелства, за които знае, че ще разубедят управлението да се рови в нещата.

— Но ти го направи, Хари.

— Да.

„И ето ме сега къде съм“ — помисли си той. Знаеше какво следваше. Трябваше да довърши работата си. Вече виждаше призрачните фигури на няколко човека в парка. Разбуждаха се за поредния ден на безнадеждност.

— Защо се обади, Хари? Какво искаш да направя?

— Обадих се, понеже имам нужда да се доверя някому. Сетих се само за теб, Тереса.

— И какво искаш да направя?

— Службата ти има достъп до компютъра на Министерството на правосъдието, нали?

— Така установяваме самоличността на повечето хора. Вече ще постъпваме по този начин с всички. Сега държа Ървинг за топките.

— У теб ли е още картонът с отпечатъците, който той е донесъл за аутопсията?

— Мм, не знам. Но съм сигурна, че специалистите са извадили копие, което да остане при трупа. Искаш да направя повторна проверка?

— Да, направи проверка и ще видиш, че не съвпадат.

— Толкова си сигурен.

— Така е. Сигурен съм, но все пак можеш да го потвърдиш.

— А после?

— После сигурно ще се видим на погребението. Имам още едно спиране и сетне тръгвам на север.

— Какво спиране?

— Искам да проверя един замък. Той е част от дългата история. Ще ти разкажа друг път.

— Не искаш ли да се опиташ да спреш погребението?

Хари се замисли, преди да отговори. Сети се за Силвия Мур и загадката, която тя все още представляваше за него. После обмисли възможността един наркобарон да бъде погребан като полицай.

— Не, не искам да го спра. А ти?

— Няма начин.

Той знаеше, че мотивите й са далеч по-различни от неговите. Това обаче не го засягаше. Тереса бе близо до спечелването на поста главен съдебен лекар. Ако сега Ървинг се изпречеше на пътя й, накрая той щеше да прилича на един от пациентите в моргата. „В такъв случай тя ще стане по-влиятелна“ — помисли си.

— До скоро — каза той.

— Внимавай, Хари.

Бош затвори и запали нова цигара. Утринното слънце вече се бе издигнало и започваше да прогонва ниската мъгла от парка. Там се разхождаха разни хора. Стори му се, че чува женски смях. Ала в този момент се чувстваше съвсем сам на този свят.