Трафик

Глава II

Бош се спусна от хълмовете до Холивуд, като караше предимно по пусти улички, докато не стигна до булевард „Холивуд“. По тротоарите стояха обичайните групички от бегълци и гости на града. Шляеха се проститутки. Той видя една с шапка на Дядо Коледа. Бизнесът си е бизнес дори и в коледната нощ. На автобусните спирки седяха елегантно гримирани жени, които всъщност не бяха жени и не чакаха автобуси. Лъскавите гирлянди и коледни лампички, окачени над всяка пресечка на булевард „Холивуд“, придаваха нереална нотка на неоновия блясък и мръсотията. Като проститутка с твърде много грим, ако такова нещо съществуваше.

Ала не гледката го потискаше, а Кал Мур. Очакваше това от почти седмица, от мига, в който чу, че Мур не се е явил на проверка. За повечето ченгета от участъка в Холивуд не стоеше въпросът дали Мур е мъртъв. Въпросът бе просто колко време ще мине, преди да се появи трупът.

Мур беше сержант, ръководещ отряда за борба с уличната продажба на наркотици. Това бе нощна работа и неговата група работеше изключително по булевард „Холивуд“. В участъка се знаеше, че Мур се е разделил с жена си и я е заменил с уиски. Бош разбра това от първа ръка онзи единствен път, когато прекара известно време с него. Научи също, че може би го тормози нещо повече от семейни проблеми и преждевременно похабяване. Мур бе говорил със заобикалки за отдела за вътрешно разследване (ОВР).

Всичко това допринасяше за тежка коледна депресия. Щом чу, че започва издирване на Кал Мур, Бош разбра. Човекът бе мъртъв.

Знаеха и всички останали в управлението, макар че никой не го казваше гласно. Дори медиите мълчаха. Отначало управлението опита да се справи безшумно с проблема. Дискретни въпроси в апартамента на Мур в Лос Фелис. Няколко огледа с хеликоптер на близките хълмове в Грифит парк. После обаче някой подшушна нещо на телевизионен репортер и всички програми и вестниците разтръбиха историята. Средствата за информация чинно отразяваха как напредва издирването на изчезналото ченге. Снимката на Мур бе закачена на таблото за съобщения в пресцентъра на „Паркър сентър“ и големите клечки в управлението направиха стандартните апели към обществото. Голяма драма. Или поне добър театър: конни и въздушни огледи, шефът на полицията показваше снимката на мрачно красивият и сериозен сержант. Но никой не каза, че търсят мъртвец.

Бош спря на светофара на „Вайн“ и видя мъж с плакати на гърба и гърдите си да пресича улицата. Мъжът крачеше бързо и отривисто и колената му постоянно повдигаха картоните във въздуха. Бош забеляза, че на плаката бе залепена спътникова снимка на Марс, като голяма част бе оградена с кръг. Отдолу с големи букви пишеше: „ПОКАЙТЕ СЕ! БОЖИЕТО ЛИЦЕ НИ НАБЛЮДАВА!“ Хари бе видял същата фотография на корицата на долнопробно списание, докато чакаше на опашка пред будка за цигари, ала списанието твърдеше, че това е лицето на Елвис.

Светна зелено и той продължи към „Уестърн“. Мислеше за Мур. С изключение на вечерта, в която пиха заедно в джазклуба близо до булевард „Холивуд“, не бе имал много контакти с него. Когато миналата година Бош бе прехвърлен от ОКУ в холивудския участък, всички колебливо се ръкуваха и запознаваха с него. Но хората по принцип стояха на разстояние. Бе разбираемо, след като го бяха изритали от ОКУ по оплакване на ОВР, а и той не възразяваше. Мур бе един от тези, които се спираха само да кимнат, когато се разминаваха с Бош в коридора или се виждаха на съвещания. Това също бе разбираемо, тъй като повечето служители, разследващи убийства (Бош бе един от тях), работеха в детективското бюро на първия етаж, а отрядът на Мур — „Hollywood Boulevard“ Anti-Narcotics Group3 (BANG) — бе на втория етаж на управлението. Ала все пак веднъж се срещнаха. За Хари целта на срещата бе да събере малко информация за случай, върху който работеше. За Мур пък възможност да изпие големи количества бира и уиски.

Името на отряда на Мур, BANG, бе привидно привлекателно, грабваше журналистите и управлението бе благосклонно към него, но всъщност това бяха само пет ченгета, които работеха в преустроен склад и кръстосваха нощем булевард „Холивуд“, за да бутнат на топло всеки, носещ цигара с марихуана в джоба си. BANG гонеха бройката и трябваше да правят колкото се може повече арести, за да бъдат оправдани исканията за повече работна ръка, оборудване и най-вече пари за извънредна работа от бюджета за следващата година. Това, че областната прокуратура в повечето случаи даваше условни присъди, а с останалите изобщо не се занимаваше, нямаше значение. Важна бе статистиката на арестите. А ако Канал 2 или 4 или репортер от „Таймс“ поискаха да дойдат някоя нощ и да направят репортаж за BANG, толкова по-добре. Във всяко управление имаше отряди, които гонеха бройката.

На „Уестърн“ Бош сви на север и пред себе си видя мигащите синьо-жълти светлини на патрулни коли и ослепителните светкавици на телевизионни камери. В Холивуд такава гледка обикновено означаваше насилствен край на нечий живот или филмова премиера. Хари обаче не знаеше нещо да излиза за пръв път на сцената в тази част от града, освен тринайсетгодишни проститутки.

Бош паркира малко преди пресечката, където бе „Убежището“, и запали цигара. Някои неща в Холивуд никога не се променяха. Просто им измисляха нови имена. Преди тридесет години мотелът се казваше „Ел Рио“ и беше занемарена дупка. Сега пак беше същото. Той никога не бе отсядал там, ала отрасна в Холивуд и помнеше. Беше живял в много места като това с майка си, когато тя бе още жива.

„Убежището“ беше мотел с дворче, строен през четиридесетте. През деня бе добре засенчен от голямо екзотично дърво, засадено в средата на двора. Нощем четиринайсетте стаи на мотела потъваха в тъмнина, нарушавана само от блещукането на червен неонов надпис. Забеляза, че буквата Е от надписа МЕСЕЧНИ НАЕМИ липсваше.

Когато беше момче и „Убежището“ се казваше „Ел Рио“, районът вече бе в упадък. Нямаше обаче толкова неонови надписи и поне сградите, ако не хората, изглеждаха по-свежи, не толкова мрачни. Тогава имаше модерна аеродинамична административна сграда, която приличаше на голям кораб, хвърлил котва до мотела. Тя бе отплувала отдавна и сега там се мъдреше минитърговски център.

Като гледаше „Убежището“ от колата си, Хари реши, че е противно място за пренощуване. Още по-противно бе за умиране. Той излезе и се запъти натам.

Входът на дворчето бе препречен от жълта ограничителна лента и униформени полицаи. В единия край на лентата ярките прожектори на телевизионни камери осветяваха група мъже с костюми. Говореше само някакъв човек с лъщяща обръсната глава. Когато Бош приближи, осъзна, че светлините ги заслепяват. Те не можеха да видят нищо зад журналистите. Той бързо показа значката си на един от униформените полицаи, прибави името си в списъка на хората, посетили местопрестъплението и се мушна под лентата.

Вратата на седма стая беше отворена и отвътре струеше светлина. Носеше се и звукът на електронна арфа и това подсказа на Бош, че Арт Донован се е заел със случая. Експертът винаги си носеше портативно радио. А то винаги бе настроено на „Уейв“, музикална станция за новата генерация. Според Донован музиката внасяла успокояващ елемент на място, където хора са убивали или са били убити.

Хари влезе, държейки кърпичка пред устата и носа си. Това не помогна. Вонята, която нямаше равна на себе си, го погна още с прекрачването на прага. Той видя как Донован, застанал на колене, поръсва с прах за взимане на отпечатъци циферблата на климатичната инсталация, монтирана на стената под единствения прозорец в стаята.

— Да ти е сладко — рече Донован. Той носеше бояджийска маска, за да се предпази от миризмата и от евентуално поглъщане на черния прах. — В банята е.

Бош бързо се огледа, тъй като бе доста вероятно „костюмите“ да му наредят да напусне веднага, щом го открият. Голямото легло в стаята бе застлано с избеляла розова кувертюра. Имаше само един стол, на който лежеше вестник. Бош се приближи и видя, че е брой на „Таймс“ отпреди шест дни. До леглото бе поставено бюро с огледало. Върху него имаше пепелник, в който бе изгасена само една полуизпушена цигара. Имаше още тридесет и осем калибров пистолет в пластмасов кобур, портфейл и кутийка за значка. Последните три бяха поръсени с черния прах. На бюрото нямаше писмо, а според Хари то бе удобно място за такова.

— Няма писмо — каза повече на себе си, отколкото на Донован.

— Няма. В банята също. Хвърли един поглед. Разбира се, ако нямаш нищо против да пропуснеш коледната вечеря.

Хари погледна към късия коридор, който минаваше край лявата страна на леглото. Когато приближи вратата на банята вдясно, почувства, че няма желание да влиза. Вярваше, че не съществува живо ченге, което да не е помисляло поне веднъж за самоубийство.

Спря се на прага. Тялото седеше на мръсния теракотен под, подпряно с гръб към ваната. Първото, което му направи впечатление, бяха ботушите. Сива змийска кожа, скосени напред токове. Мур бе с тях вечерта, когато излязоха да пийнат. Единият ботуш бе все още на десния крак и върху изтърканата гумена подметка се виждаше знакът на производителя, буквата S. Левият ботуш бе свален и стоеше изправен до стената. Кракът, обут в чорап, беше увит в найлоново пликче. Бош предположи, че някога чорапът е бил бял. Сега обаче бе сивкав, а крайникът леко подут.

На пода до касата на вратата лежеше двайсеткалиброва пушка с две цеви. Прикладът бе разцепен в долния край. На плочките имаше десетсантиметров дървен отломък, заграден със синя креда от Донован или от детективите.

Бош не разполагаше с време да обмисли фактите. Просто се опитваше да запамети всичко. Вдигна поглед към трупа. Мур носеше джинси и пуловер. Ръцете бяха отпуснати от двете му страни. Кожата — като восък. Пръстите бяха наедрели от разлагането, ръцете — издути като на Попай4. Бош видя деформирана татуировка на дясното рамо: ухилено дяволско лице под ореол.

Тялото бе отпуснато назад върху ваната и едва ли не изглеждаше, че Мур е отметнал глава, за да я топне вътре, може би за да си измие косата. Бош обаче осъзна, че само така изглеждаше, понеже по-голямата част от главата просто липсваше. Била е пръсната от силата на изстрела, произведен от двуцевката. Светлосините плочки около ваната бяха покрити със засъхнала кръв. Кафявите кървави следи се спускаха във ваната. Плочките, ударени от куршумите, бяха натрошени.

Бош усети нечие присъствие зад гърба си. Обърна се и върху него падна погледът на заместник-началника Ървин Ървинг. Не носеше маска, нито пък държеше кърпичка пред устата и носа си.

— Добър вечер, шефе.

Началникът кимна и попита:

— Какво те води тук, детектив Бош?

Бош видя достатъчно, за да може да възпроизведе случилото се. Дръпна се от прага, заобиколи Ървинг и се отправи към входната врата. Шефът го последва. Разминаха се с двама съдебни лекари, облечени в плътни сини работни комбинезони. Като излезе от стаята, Хари хвърли кърпичката си в боклукчийско кошче, донесено от ченгетата. Запали цигара и забеляза, че в ръката си Ървинг държи кафява папка.

— Чух за това по радиостанцията — отвърна Бош. — Реших, че трябва да дойда, след като съм дежурен тази вечер. В моя участък е и би следвало случаят да е мой.

— Хм, да, но когато се установи кой е в стаята, реших незабавно да прехвърля случая на отдел „Кражби и убийства“. Капитан Група ми се обади и аз взех решение.

— Значи вече е доказано, че там вътре е Мур?

— Не съвсем. — Той вдигна кафявата папка. — Порових се из досиетата и взех отпечатъците му. Разбира се, те ще бъдат решаващ фактор. Също и зъбен анализ, ако е останало достатъчно от зъбите. Ала всичко друго води до това заключение. Който и да е там вътре, той се е регистрирал под името Родриго Моя — псевдонимът на Мур в BANG. А и зад мотела е паркиран „Мустанг“, взет под наем на това име. Не мисля, че засега в целия разследващ екип някой изпитва съмнения.

Бош кимна. Бе работил с Ървинг и преди, когато старият беше заместник-началник, командващ отдела за вътрешно разследване. Сега Ървинг бе един от тримата най-големи в управлението и властта му бе нараснала, като обхващаше ОВР, отдел „Наркотици“ и всички детективски служби. Хари се замисли за миг дали трябва да рискува, като подхване въпроса за това, че не са се обадили първо на него.

— Трябваше да бъда повикан — каза той. — Случаят е мой. Отнемате ми го, преди дори да съм го поел.

— Да, но от мен зависи дали ще ти го дам, не си ли съгласен? Няма нужда да се тормозиш. Да речем, че сме ускорили процеса. Знаеш, че „Кражби и убийства“ поемат всички мъртви полицейски служители. В крайна сметка щеше да ти се наложи да им го прехвърлиш. Така се спестява време. Нямам скрити мотиви, просто това е целесъобразно. Там вътре лежи трупът на един полицай. Длъжни сме заради него и семейството му да действаме бързо и професионално, без значение какви са обстоятелствата около смъртта му.

Бош кимна пак и се огледа. Пред една врата под надписа „МЕСЕЧНИ НА МИ“, близо до входа на мотела, видя детектив от ОКУ, който се казваше Шийхан. Той разпитваше около шейсетгодишен мъж, облечен с тениска без ръкави въпреки вечерния хлад. Мъжът дъвчеше прогизнала угарка от пура. Управителят на мотела.

— Познаваше ли го? — попита Ървинг.

— Мур ли? Не, не може да се каже. Искам да кажа, знаех кой е. Бяхме в едно управление, така че се познавахме. Работеше предимно нощна смяна, и то по улиците. Нямахме много контакти…

Бош не знаеше защо реши да излъже. Чудеше се дали Ървинг го е прочел в гласа му. Той смени темата.

— Значи самоубийство. Това ли казахте на репортерите?

— Нищо не съм им казал. Да, говорих с тях, но не съм споменавал нищо за самоличността на тялото в тази стая. И няма да спомена, докато не се потвърди официално. С теб можем да си стоим тук и да казваме, че трупът вътре със сигурност е на Калексико Мур, ала няма да им го съобщя, докато не направим всички тестове и не попълним подробно смъртния акт. — Той силно удари по бедрото си с кафявата папка. — Ето защо взех това досие. Да ускоря нещата. Отпечатъците ще бъдат изпратени заедно с трупа при съдебния лекар. — Ървинг погледна назад към вратата на мотелската стая. — Но ти беше вътре, детектив Бош. Кажи си мнението.

Хари се замисли за миг. Наистина ли го интересува, или само се заяжда? За пръв път имаше вземане-даване с Ървинг извън противоположните позиции, които заемаха някога при едно разследване на ОВР. Реши да рискува.

— Изглежда, е седнал на пода до ваната, събул си е ботуша и е натиснал и двата спусъка с пръста на крака си. Приемам, че са гръмнали и двете цеви, съдейки по резултата. Натиска спусъците с крак, откатът запраща пушката в касата на вратата и от приклада се отчупва парче. Главата му се разхвърча в обратната посока — по стената и във ваната. Самоубийство.

— Видя ли? — рече шефът. — Сега мога да кажа на детектив Шийхан, че си на същото мнение. Все едно са се обадили първо на теб. Няма причини някой да се чувства пренебрегнат.

— Не е там работата, шефе.

— А къде, детектив Бош? Не можеш да се примириш, че трябва да си тръгнеш ли? Не приемаш решенията на шефа на това управление? Търпението ми към теб се изчерпва. Нещо, за което се надявах, че никога вече няма да се случи.

Ървинг стоеше твърде близо до Бош, ароматизираният му дъх го удряше право в лицето. Това караше Хари да се чувства притиснат от шефа си и той се запита дали бе нарочно. Отстъпи назад и подхвърли:

— Но няма писмо.

— Все още няма. Трябва да проверим още някои неща.

Бош се зачуди какви ли са те. Апартаментът и службата на Мур сигурно са били претърсени, щом се е разбрало за изчезването му. Също и домът на жена му. Какво оставаше? Можеше ли Мур да е изпратил писмо до някого? Досега щеше да е пристигнало.

— Кога е станало?

— Надявам се да разберем от аутопсията утре сутринта. Предполагам обаче, че го е направил скоро след настаняването си. Преди шест дни. При първия разпит управителят каза, че Мур се е нанесъл преди шест дни и оттогава не го е виждал да излиза. Това се връзва със ситуацията в стаята, състоянието на трупа и датата на вестника.

Аутопсията щеше да е утре сутрин. Това предполагаше, че Ървинг е уредил нещата. Обикновено бяха нужни три дни, за да стане една аутопсия. А коледните празници биха я отложили дори повече.

Шефът като че ли прочете мислите му.

— Временният главен съдебен лекар се съгласи да я направи утре сутрин. Обясних й, че в пресата ще се появят хипотези и това няма да е честно спрямо съпругата на починалия или спрямо управлението. Тя се съгласи да сътрудничи. В крайна сметка временният главен лекар иска да стане постоянен такъв. Тя съзнава цената на сътрудничеството.

Бош не каза нищо.

— Така че ще разберем всичко утре. Обаче никой, включително и управителят, не е виждал сержант Мур, откакто се е регистрирал преди шест дни. Той бил оставил специални инструкции да не бъде безпокоен по никакъв повод. Мисля, че го е направил непосредствено след като се е регистрирал.

— А защо не са го намерили по-рано?

— Платил е предварително за един месец. Настоял е да не го безпокоят. В такова място и без това не предлагат всекидневно почистване на стаите. Управителят го е взел за пияница, който или пак ще иде да гуляе, или ще се опита да откаже алкохола. При всички случаи управителят на такова място не може да бъде придирчив. Наемът за месец е шестстотин долара. Прибрал парите и спазил обещанието да не отива в седма стая до днес, когато жена му забелязала, че колата на господин Моя — мустангът — е била разбита снощи. Освен това, разбира се, били любопитни. Почукали на вратата, за да му съобщят, ала той не отговарял. Използвали шперц. Щом отворили, миризмата им подсказала какво е станало.

Ървинг обясни, че Мур (Моя) е пуснал климатичната инсталация на възможно най-ниска температура, за да забави разлагането и да задържи миризмата в стаята. На пода под вратата са били сложени влажни кърпи, за да се запечати по-добре помещението.

— Никой ли не е чул изстрела? — попита Бош.

— Не, доколкото знаем. Жената на управителя е почти глуха, а той твърди, че не е чул нищо. Живеят в последната стая от другата страна. От едната страна на мотела има магазини, от другата — административна сграда. Нощем всички затварят. Отзад има тясна уличка. Ще прегледаме регистрационната книга и ще пробваме да открием другите гости, които са били тук първите дни след настаняването на Мур. Управителят обаче твърди, че изобщо не е давал под наем стаите от двете страни на седма. Предположил е, че Мур може да стане шумен, ако е подлагащ се на въздържание пияница. А и улицата е натоварена. Точно отпред има автобусна спирка. Може никой нищо да не е чул. Или ако са чули, да не са знаели какво е.

След като помисли малко, Бош каза:

— Не разбирам наемането на стаята за месец. Искам да кажа, защо му е? Ако се е канел да свърши със себе си, защо ще се опитва да го прикрие за толкова време? Защо просто не го е направил и с откриването на трупа му историята да приключи?

— Труден въпрос — отговори Ървинг. — Мога да допусна, че е искал да отдалечи проблемите от съпругата си.

Хари повдигна вежди. Не разбираше.

— Те бяха разделени — обясни Ървинг. — Може би не е искал да й стовари това по празниците. Затова се е опитал да покрие новината две седмици, може би и месец.

Това се стори доста плоско на Бош, но за момента и той нямаше по-добро обяснение. Не се сещаше да попита за нещо друго. Ървинг смени темата, което подсказваше, че посещението на Хари на местопрестъплението приключи.

— И така, детективе, как е рамото?

— Добре е.

— Чух, че си слязъл до Мексико да изгладиш испанския си, докато се възстановяваш.

Бош не отвърна. Тези шеги не го интересуваха. Щеше му се да каже на шефа си, че не вярва на тази постановка въпреки всички събрани доказателства и обяснения. Не можеше обаче да обясни защо и докато това не се променеше, бе по-добре да си мълчи.

— Не бях се замислял — казваше Ървинг, — че много от служителите ни (които не са латиноамериканци, разбира се) полагат доста усилия да научат втория език на този град. Ще ми се цялото управ…

— Намерихме бележка — извика Донован от стаята.

Ървинг се откъсна от Бош, без да каже дума повече, и се запъти към вратата. Шийхан го последва заедно с „костюм“, когото Хари познаваше. Джон Частайн, детектив от ОВР. След моментно колебание Бош влезе след тях в стаята.

Единият от патолозите стоеше в коридорчето до вратата на банята, а всички се бяха скупчили около него. Хари съжали, че хвърли кърпичката си. Държеше цигарата в устата си и вдишваше дълбоко.

— В задния десен джоб — каза патологът. — Започнала е да се разпада, но се чете. Беше сгъната два пъти, така че отвътре е съвсем чиста.

Ървинг излезе заднишком по коридора, като държеше пред себе си найлоново пликче за доказателства и разглеждаше малкия лист хартия вътре. С изключение на Бош другите се струпаха край него. Хартията бе сива като кожата на Мур. На Хари му се стори, че вижда само един ред, изписан със син химикал. Шефът го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път.

— Бош, трябва да си тръгваш.

Бош искаше да попита за съдържанието на бележката, ала знаеше, че няма да получи отговор. На лицето на Частайн видя самодоволна усмивка.

При жълтата ограничителна лента спря, за да запали нова цигара. Чу почукването на високи токчета и като се обърна, видя една от репортерките, блондинка от Канал 2, да се приближава към него с безжичен микрофон в ръка и фалшива усмивка на фотомодел. Тя го атакува с добре тренирано и бързо движение. Преди обаче да успее да го заговори, Хари каза:

— Без коментар. Не работя по случая.

— Можете ли само…

— Без коментар.

Усмивката падна от лицето й с бързината на гилотина. Тя гневно се обърна. След секунда обаче токчетата й отново затракаха рязко и тя заедно с оператора си се приготви да заснеме кадъра, с който щеше да открие репортажа си. Изнасяха трупа. Прожекторите блеснаха и шестимата оператори образуваха шпалир. Двамата патолози, които бутаха количката с покритото тяло, минаха през него на път за чакащия син микробус. Хари забеляза, че Ървинг вървеше след тях със сурова физиономия и стоически изправен, но не на твърде голямо разстояние, за да не излезе от кадър. В крайна сметка каквото и да е появяване във вечерните новини е по-добре от никакво, особено за човек, хвърлил око на началническия пост.

Сетне мястото на престъплението започна да опустява. Всички си тръгваха. Репортерите, ченгетата — всички. Бош се мушна под жълтата лента и се оглеждаше за Донован или Шийхан, когато Ървинг се приближи.

— Детектив Бош, промених си решението. Искам да свършиш нещо, което ще ускори нещата. Детектив Шийхан трябва да довърши някои работи тук. Аз обаче искам да изпреваря медиите, що се отнася до съпругата на Мур. Би ли уведомил опечалената? Разбира се, нищо не е сигурно, но искам жена му да знае какво става.

Бош се бе постарал да покаже такова негодувание преди малко, че нямаше как да се отърве сега. Искаше част от случая и я получи.

— Дайте ми адреса — каза той.

След няколко минути Ървинг си бе отишъл и униформените полицаи сваляха жълтата лента. Бош видя, че Донован се отправя към микробуса си с пушката, която бе увита в найлон, и с няколко по-малки пликчета с доказателствен материал. Хари използва бронята на автомобила да си завърже обувката, докато Донован подреждаше пликчетата в дървена кутия, някога съхранявала вино „Напа Вали“.

— Какво искаш, Хари? Току-що научих, че не трябва да си тук.

— Това бе преди малко. Сега вече не е така. Току-що ми дадоха случая. Възложиха ми да уведомя роднините.

— Колкото да се каже, че участваш.

— Ами да, взимаш каквото дават. Какво казва той?

— Кой?

— Мур.

— Слушай, Хари, това е…

— Виж, Допи, Ървинг ми възложи да уведомя роднините. Смятам, че това ме прави част от разследването. Просто искам да зная какво пише. Познавах този човек, разбираш ли? Няма да кажа на никого.

Донован тежко изпусна въздух, бръкна в кутията и зарови из пликчетата.

— Всъщност не пишеше почти нищо. Нищо възвишено. Той включи едно фенерче и насочи лъча към пликчето с бележката. Само един ред: