Трагедия в три действия

Глава първаГАРВАНОВО ГНЕЗДО

Мистър Сатъртуейт седеше на терасата на Гарваново гнездо и наблюдаваше домакина си, сър Чарлз Картрайт, който се изкачваше по пътеката откъм морето.

Гарваново гнездо беше модерно бунгало от подобрен тип. То нямаше дървени конструкции, фронтон и други излишни украшения, скъпи на сърцето на всеки третокласен строител. Представляваше обикновена бяла солидна постройка, която мамеше с размерите си, защото беше доста по-голяма, отколкото изглеждаше. Тя дължеше името си на своето местоположение — високо над Лумътското пристанище. И наистина от единия ъгъл на терасата, предпазена със здрава балюстрада, надолу към морето се спущаше отвесен склон. По шосе Гарваново гнездо отстоеше на една миля от града. Пътят вървеше далеч от брега, а после криволичеше високо над морето. До бунгалото можеше да се стигне пеш за седем минути по стръмната рибарска пътечка, по която сър Чарлз Картрайт се изкачваше в момента.

Сър Чарлз беше строен, загорял от слънцето мъж на средна възраст. Той носеше стари сиви спортни панталони и бял спортен пуловер. Имаше лека, полюляваща се походка и когато вървеше, държеше пестниците си полусвити. Девет дути от десет биха казали: „Типичен моряк в оставка… не може да има грешка.“ Десетият, по-проницателен, би се поколебал, озадачен от нещо неопределимо, което изглеждаше фалшиво. И тогава може би ще изникне неочаквано една картина: палуба на кораб — но не истински кораб, а кораб, смален от спуснати завеси от дебела разкошна материя, — един човек, Чарлз Картрайт, застанал на тази палуба, светлина, която го облива, но не слънчева, полустиснатите пестници, леката походка и гласът — непринуденият, приятен глас на английски моряк и джентълмен, многократно усилен по тон.

— Не сър — казва Чарлз Картрайт, — боя се, че не мога да ви отговоря на този въпрос.

И тежките завеси падат със свистене, блясват светлините, оркестърът засвирва в най-модерен синкопиран такт, момичета с прекалено големи панделки в косите подвикват: „Шоколади? Лимонада?“ Първото действие на „Зовът на морето“ с Чарлз Картрайт в ролята на капитан Ванстоун е свършило.

Мистър Сатъртуейт гледаше надолу от наблюдателния си пункт и се усмихваше.

Съсухрено дребно човече, покровител на изкуството и театъра, упорит, но приятен сноб, мистър Сатъртуейт винаги участваше в по-важните домашни и официални приеми (думите „и мистър Сатъртуейт“ фигурираха неизменно в края на списъка на поканените). При това притежаваше голям ум и бе много проницателен наблюдател на хората и нещата.

В момента той мърмореше, клатейки глава:

— Не очаквах това. Не, откровено казано, не очаквах.

По терасата отекнаха стъпки и той обърна глава.

Върху живото, добродушно, вече стареещо лице на едрия, с прошарена коса човек, който придръпна един стол и седна, ясно беше отпечатана професията му. „Доктор“ и „Харли стрийт“. Сър Бартолъмю Стрейндж бе успял в професията си. Той беше известен специалист по нервни болести и наскоро бе получил ненаследствено дворянско звание и титлата „сър“.

Той приближи стола си до стола на мистър Сатъртуейт и каза:

— Какво не очаквахте? А? Хайде, да чуем. — С усмивка мистър Сатъртуейт обърна внимание на фигурата долу, която се изкачваше бързо по пътеката.

— Не очаквах, че сър Чарлз ще остане толкова дълго време в… ъ-ъ… изгнание.

— Дявол да го вземе, аз също не очаквах! — Събеседникът му се разсмя с отметната назад глава. — Аз познавам Чарлз от дете. Следвахме заедно в Оксфорд. Той винаги си е бил такъв — по-добър актьор в личния си живот, отколкото на сцената! Чарлз винаги играе. Не, може другояче… това му е втора природа. Чарлз не излиза от стаята си — той „напуща сцената“ — и обикновено има за случая някаква подходяща реплика. Пък и обича да сменя ролите си… макар че не печели нищо от това. Преди две години се оттегли от сцената — заяви, че искал да води прост селски живот, далеч от обществото, и да се отдаде на старата си страст към морето. Идва тук и си построява това свърталище. Според собствената му представа за проста селска къщурка. Три бани и най-модерни приспособления! И аз като вас, Сатъртуейт, не предполагах, че ще трае дълго. В края на краищата Чарлз е човек като всички — има нужда от публика. Двама-трима капитани в оставка, куп баби и енорийки свещеник не са кой знае каква публика, пред която да играеш. Мислех, че „простият човек с любовта му към морето“ ще изкара най-малко шест месеца. Откровено казано, смятах, че на края тази роля ще му омръзне. Мислех, че след това ще се залови да играе уморен светски човек в Монте Карло или може би шотландски земевладелец — Чарлз обича да сменя ролите си.

Докторът се спря. Речта му бе излязла много дълга. Очите му бяха изпълнени с нежност и веселост, като наблюдаваше незабелязващия го човек долу. След две-три минути той щеше да бъде при тях.

— Обаче — продължи сър Бартолъмю — изглежда, че грешим. Простият живот го привлича неудържимо.

— Човек, който обича да играе, понякога създава погрешна представа за себе си — забеляза мистър Сатъртуейт. — Никой не смята искреността му за сериозна.

Докторът кимна.

— Да — рече той замислено. — Вярно.

С весело „охо-о“ Чарлз Картрайт изтича нагоре по стъпалата към терасата.

— „Мирабел“ надмина себе си — каза той. — Трябваше да дойдеш, Сатъртуейт.

Мистър Сатъртуейт поклати глава. Той бе патил толкова много, прекосявайки Ламанша, че не си правеше никакви илюзии за издръжливостта на своя стомах по море. Тази сутрин бе наблюдавал „Мирабел“ от прозореца на спалнята си. Духаше силен вятър и мистър Сатъртуейт благодареше искрено на небесата, че се намира на суша.

Сър Чарлз отиде до прозореца на гостната и поръча напитки.

— Трябваше да дойдеш, Толи — обърна се той към приятеля си. — Нима ще киснеш цял живот на Харли стрийт и ще разправяш на пациентите си колко полезен би бил за тях животът върху океанските вълни?

— Голямото предимство да си доктор е в това, че не си задължен да следваш собствените си съвети — заяви сър Бартолъмю.

Сър Чарлз се засмя. Той продължаваше да играе несъзнателно ролята си на грубоват, жизнерадостен моряк. Той беше необикновено красив човек, с хармонично телосложение, със сухо, весело лице, а леко прошарените слепоочия му придаваха допълнително изящество. По външност изглеждаше такъв, какъвто си е — преди всичко джентълмен, а след това актьор.

— Сам ли беше? — попита докторът.

— Не. — Сър Чарлз се обърна да вземе чашата си от една елегантна камериерка, която държеше табла. — Имах си помощник. По-право помощничка — Ех.

В гласа му имаше нещо особено, някаква лека следа от неловкост, която накара мистър Сатъртуейт да вдигне рязко глава.

— Мис Литън Гор ли? Тя разбира нещичко от ветроходство, нали?

Сър Чарлз се засмя някак горчиво:

— Кара ме да се чувствам лош мореплавател; но напредвам… благодарение на нея.

Мислите се въртяха бързо из главата на мистър Сатъртуейт:

„Интересно… Ег Литън Гор… сигурно, затова не му е омръзнало… възрастта… опасна възраст… на тия години винаги се явява някое младо момиче…“

Сър Чарлз продължи:

— Морето… то е незаменимо… слънце, вятър и море… и проста колиба за подслон.

И се загледа със задоволство в бялата постройка зад гърба си, обзаведена с три бани, с гореща и студена вода във всички спални, с най-модерно централно отопление, най-нови електрически уреди и цял щаб от камериерки, прислужница, готвач и кухненска помощница. Представата на сър Чарлз за прост живот беше май малко преувеличена.

От къщата излезе висока и извънредно грозна жена и се запъти към тях.

— Добро утро, мис Милрей.

— Добро утро, сър Чарлз. Добро утро (леко кимване на глава към другите двама). Ето менюто за вечерята. Не зная ще искате ли да се прави някаква промяна?

Сър Чарлз го взе и промърмори:

— Чакайте да видя. Пъпеш, супа борш, прясна скумрия, яребица, суфле „Сюрприз“, сандвичи „Диана“… Не, мисля, че менюто е отлично, мис Милрей. Всички пристигат с влака в четири и половина.

— Аз вече съм дала разпореждания на Холгейт. Впрочем, сър Чарлз, моля да ме извините, но ще бъде по-добре тази вечер да вечерям с вас.

Сър Чарлз като че се сепна, но отвърна учтиво:

— Много ще ми бъде приятно, мис Милрей… само че… ъ-ъ…

Мис Милрей взе спокойно да обяснява.

— Иначе, сър Чарлз, на масата ще бъдете тринайсет души; а толкова хора са суеверни.

От тона й се подразбираше, че мис Милрей би желала всяка вечер до края на живота си да е тринадесетият човек на вечеря, без това ни най-малко да я смущава. Тя продължи:

— Мисля, че всичко е уредено. Казах на Холгейт, че колата трябва да вземе лейди Мери и Бебингтънови. Правилно ли съм постъпила?

— Напълно. Точно това щях да ви помоля.

С лека надменна усмивка на строгото си лице мис Милрей се оттегли.

— Страшна жена — произнесе сър Чарлз с благоговение. — Все ме е страх, че някой ден ще пожелае да ми измие зъбите.

— Олицетворение на експедитивност — каза Стрейндж.

— Тя работи при мен от шест години — заяви сър Чарлз. — Първо като моя секретарка в Лондон, а тук, струва ми се, е нещо като превъзнасяна домакиня. Върти къщата като часовник. А сега, представете си, иска да напуща.

— Защо?

— Казва — сър Чарлз потри носа си в знак на съмнение, — казва, че майка й била болна. Лично аз не й вярвам. Такава жена не може да има майка. Самозародила се е от динамо. Не, тук има нещо друго.

— Възможно е — рече сър Бартолъмю, — хората говорят.

— Говорят ли? — изгледа го учудено актьорът. — За какво говорят? — Боже мой, Чарлз, не знаеш ли що значи „говор?“

— Искаш да кажеш, че говорят за нея… и за мен? С тази физиономия? И на нейната възраст?

— Тя сигурно няма петдесет.

— Предполагам. — Сър Чарлз се замисли върху въпроса. — Но сериозно, Толи, забелязал ли си лицето й? Има две очи, нос и уста, но не е това, което би нарекъл лице — женско лице. И най-злобната местна клюкарка не би съзряла в такова лице любовна страст.

— Ти подценяваш въображението на момата-англичанка.

Сър Чарлз поклати глава.

— Не вярвам. У мис Милрей има някаква ужасна порядъчност, която дори една мома-англичанка трябва да признае. Тя е олицетворение на добродетелността и порядъчността — и е страшно способна жена. Аз винаги си избирам грозни секретарки.

— Умен си.

Няколко минути сър Чарлз остана дълбоко замислен. За да го разсее, сър Бартолъмю запита:

— Кои идват тази вечер?

— Първо, Анджи.

— Анджела Сътклиф ли? Не е лошо.

Мистър Сатъртуейт се наведе заинтригувано напред, жаден да узнае кои ще бъдат гостите. Анджела Сътклиф беше известна актриса, вече не млада, но със силно влияние сред публиката и прочута с остроумието и чара си. Понякога се подхвърляше, че тя ще замести Елен Тери.

— След това — семейство Дейкърз.

Мистър Сатъртуейт пак кимна на себе си. Мисиз Дейкърз беше собственица на „Амброзайн, О. О. Д-во“, процъфтяващо предприятие за дамско облекло. То фигурираше често в театрални програми: „Тоалетът на мис Бланск в първо действие е ушит от «Амброзайн, О. О. Д-во» на Брук стрийт.“ Съпругът й, капитан Дейкърз, беше черен кон1 според собствения му жокейски жаргон. Той прекарваше много време на конни състезания — преди години бе участвал сам в Големия национален турнир. Имал някакви неприятности — никой не знаеше точно какви, — макар че се носеха разни слухове. Следствие не се води — поне открито, ала когато се споменеше за Фреди Дейкърз, хората леко повдигаха вежди.

— После — Антъни Астър, драматургът.

— Разбира се — каза мистър Сатъртуейт. — Тя е авторката на „Еднопосочно движение“. Два пъти съм гледал тази пиеса. Направи голяма сензация.

Очевидно му беше приятно да покаже, че знае, че Антъни Астър е жена.

— Вярно — потвърди сър Чарлз. — Забравих истинското й име… мисля, че беше Уилз. Срещал съм я само веднъж. Помолих я да направи удоволствие на Анджела. Това са външните гости.

— А местните? — запита докторът.

— О, местните ли? Ще бъдат Бебингтънови — той е енорийски свещеник, голям добряк, но не се престарава в службата си, а жена му е много симпатична. Дава ми уроци по градинарство. Ще дойдат също лейди Мери и Ег. Е, това са. А, да, и един млад човек на име Мендърз, журналист или нещо подобно. Красив младеж. С него завършва списъкът на поканените.

Мистър Сатъртуейт беше по природа методичен човек. Той се залови да брои гостите.

— Мис Сътклиф — едно, семейство Дейкърз — три, Антъни Астър — четири, лейди Мери и дъщеря й — шест, енорийският свещеник и жена му — осем, младежът — девет, ние — дванайсет. Или вие, или мис Милрей трябва да сте сбъркали в броенето, сър Чарлз.

— Мис Милрей не може да е сбъркала — заяви сър Чарлз с увереност. — Тази жена никога не греши. Чакайте да помисля. Да, дявол да го вземе, имаш право, пропуснал съм един гост. Изхвръкнал ми е от главата. — Той се подсмихва. — Няма да бъде поласкан от това. Той е най-суетното човече, което познавам.

Очите на мистър Сатъртуейт засвяткаха весело. Той винаги бе смятал, че най-тщеславни хора на тоя свят са артистите. От тази категория не изключваше и сър Чарлз Картрайт. „Присмял се хърбел на щърбел“ — помисли си той весело.

— Кой е този себелюбец? — запита той.

— Един оригинален дребосък — отговори сър Чарлз. — Ала прочут дребосък. Сигурно сте чували за него. Еркюл Поаро. Белгиец.

— Аха, детективът — сети се мистър Сатъртуейт. — Срещал съм го. Твърде странна личност.

— Чудак — вметна сър Чарлз.

— Никога не съм го срещал — каза сър Бартолъмю, — но съм чувал много неща за него. От известно време май не работи вече, а? Повечето от това, което съм чувал, вероятно е измислица. Е, Чарлз, да се надяваме, че по време на гостуването ни няма да има престъпление.

— Защо? Понеже имаме детектив в къщата ли? Ех, Толи, все такива опаки неща ти идват на ум!

— Е, аз си имам своя теория.

— А каква е теорията ти, докторе? — запита мистър Сатъртуейт.

— Че събитията идват при хората, а не хората при събитията. Защо животът на някои е интересен, а на други — скучен? Поради заобикалящата ги среда ли? Съвсем не. Един може да отиде до края на света и нищо да не му се случи. Само седмица преди да пристигне, ще стане някакво клане, а на другия ден, след като си замине — земетресение, а параходът, който е изпуснал, ще потъне. Друг пък може да живее в Балъм и всеки ден да пътува до Лондон, и ще му се случват какви ли не неща. Ще се забърка с изнудвачески банди, с красиви момичета и крадци на коли. Има хора със склонност към корабокрушения — даже когато тръгнат с лодка по изкуствено езеро, непременно ще им се случи нещо. По силата на същата логика хора като вашия Еркюл Поаро не е нужно да търсят престъпление — то само им идва.

— В такъв случай — заключи мистър Сатъртуейт, — може би е добре, че мис Милрей се присъединява към нас и на вечерята няма да бъдем тринайсет души.

— Е — каза сър Чарлз угодливо, — щом толкова желаеш, Толи, може да ти се сервира и убийство. Само че поставям едно условие: да не бъда аз трупът.

И като се смееха, тримата мъже влязоха в къщата.

Глава втораПРОИЗШЕСТВИЕ ПРЕДИ ВЕЧЕРЯ

Главен интерес в живота на мистър Сатъртуейт представляваха хората.

Общо взето, той се интересуваше повече от жените, отколкото от мъжете. Като мъжествен мъж мистър Сатъртуейт знаеше твърде много за жените. В характера му имаше известна женствена жилка, която му придаваше способност да прозира в женската душа. През целия му живот жените му се бяха доверявали, но никога не бяха гледали сериозно на него. Понякога това малко го огорчаваше. Той чувствуваше, че е винаги в първите редове и следи играта, но никога на сцената като участник в драмата. Всъщност ролята на зрител му подхождаше отлично.

Тази вечер, седнал в голямата стая с изход към терасата, изкусно украсена от една модерна фирма така, че да прилича на луксозна корабна каюта, той се интересуваше главно от точния оттенък, в който Синтия Дейкърз бе успяла да боядиса косата си. Тя имаше съвсем нов тон — типично парижки, предположи той, — който създаваше особен, доста приятен зеленикаво-бронзов ефект. Как изглеждаше в действителност мисиз Дейгсърз, не можеше да се каже. Тя беше висока жена с фигура, идеално пригодена към изискванията на момента. Шията и ръцете й имаха обичайния летен загар на полето — естествено ли, или изкуствено постигнат, не можеше да се познае. Зеленикаво-бронзовата й коса беше с изкусна нова прическа, която е способен да направи само най-добрият лондонски фризьор. Оскубаните й вежди, начернени мигли, идеално гримирано лице и начервена уста с извивка, каквато естествено правата й линия не притежаваше, сякаш допълваха съвършенството на нейната вечерна рокля в особено тъмносиньо, наглед ушита много просто (макар че това не подхождаше за случая) и от особена материя — матова, но със скрит отблясък.

„Хубава жена — рече си мистър Сатъртуейт, оглеждайки я с одобрение. — Интересно каква ли е в действителност.“

Но този път той имаше пред вид духом, а не тялом.

Думите й излизаха провлачено, както беше модно по това време.

— Мила моя, беше невероятно. Според мен едно нещо е или вероятно, или не е. А това не беше. Беше просто проникновено.

В момента това беше новата дума — всичко беше „проникновено“.

Сър Чарлз енергично разбъркваше коктейли и разговаряше с Анджела Сътклиф, висока жена с прошарена коса, дяволита уста и прекрасни очи.

Дейкърз говореше на Бартолъмю Стрейндж:

— Всички знаят какво му куца на Лейдизборн. Цялата конюшня знае.

Гласът му звучеше пискливо и рязко. Той беше нисък, румен, приличен на лисица човек с къси мустаци и живи очи.

До мистър Сатъртуейт седеше мис Уилз, чиято пиеса „Еднопосочно движение“ бе възторжено приета като една от най-духовитите и най-дръзките, гледани в Лондон от години. Мис Уилз беше висока и слаба, с брада на гънки и много лошо ондулирана руса коса. Тя носеше пенсне и извънредно широка зелена рокля от шифон. Гласът й беше писклив и безцветен.

— Ходих в Южна Франция — говореше тя. — Но, откровено казано, не ми хареса особено. Хората не са никак дружелюбни. Но, разбира се, пътуването е полезно за работата ми — да видя нравите им, нали разбирате.

Мистър Сатъртуейт си помисли: „Горката. Успехът я откъсва от духовния й дом — пансион в Борнмът. А тъкмо там би искала да бъде.“ Учудваше го разликата между писмените творби и техните автори. Тоя изтънчен „светски“ тон, който Антъни Астър придаваше на пиесите си — можеше ли да се долови у мис Уилз и най-малка искрица от него? Изведнъж той забеляза, че светлосините очи зад пенснето са необикновено умни. В момента те бяха обърнати към него с преценяващ поглед, който леко го смути. Сякаш мис Уилз се стараеше да го изучи.

Сър Чарлз тъкмо наливаше коктейлите.

— Позволете ми да ви предложа един коктейл — каза мистър Сатъртуейт, като скочи. Мис Уилз се усмихна.

— Нямам нищо против — рече тя.

Вратата се отвори и Темпъл обяви пристигането на лейди Мери Литън Гор, мистър и мисиз Бебингтън и мис Литън Гор.

Мистър Сатъртуейт подаде на мис Уилз коктейла, след което се промъкна боязливо до лейди Мери Литън Гор. Както посочихме по-горе, той имаше слабост към титли.

Освен снобизма харесваше благовъзпитаността у жената, а лейди Мери безспорно притежаваше това качество.

Останала вдовица в много тежко материално положение, с тригодишно дете, тя бе дошла в Лумът и наела малка къща, в която живееше оттогава с една предана слугиня. Беше висока, слаба жена, която изглеждаше по-възрастна от петдесет и петте си години. Имаше благо и някак свенливо изражение. Тя обожаваше дъщеря си, но малко се безпокоеше за нея.

Хърмайъни Литън Гор, обикновено известна кой знае защо под прякора Ег2, слабо приличаше на майка си. Тя беше от по-енергичен тип. Мистър Сатъртуейт не я намираше красива, но безспорно привлекателна. А причината за тази привлекателност според него се криеше в преливащата й женственост. Тя изглеждаше двойно по-енергична от всеки друг в тази стая. Имаше тъмна коса, сиви очи и среден ръст. Нещо в немирните къдрици по врата й, в прямия поглед на сивите очи, в извивката на бузите, в заразителния смях създаваше впечатление за буйна младост и жизненост.

Тя говореше права на Оливър Мендърз, който току-що бе пристигнал.

— Не мога да разбера защо ветроходството ви отегчава толкова много. По-рано вие го обичахте.

— Ег, мила моя. Човек пораства.

Той разтягаше думите, повдигайки вежди.

Хубав млад човек, вероятно на двайсет и пет години.

В красивата му външност имаше може би някаква сладникавост. Нещо особено… нещо… като че ли чуждо? Нещо неанглийско.

Някой друг също наблюдаваше Оливър Мендърз. Един дребен човечец с яйцевидна глава и твърде чуждестранни на вид мустаци. Мистър Сатъртуейт се бе представил на мосьо Еркюл Поаро. Дребният човечец беше много любезен. Мистър Сатъртуейт подозираше, че той нарочно подсилва чуждестранните си обноски. Малките му святкащи очички като че ли казваха: „Смятате ме за клоун, а? Очаквате да ви разигравам комедия? Bien3 — ще бъде, както желаете!“

Но сега очите на Еркюл Поаро не святкаха. Той изглеждаше сериозен и малко тъжен.

Негово преподобие Стивън Бебингтън, енорийски свещеник на Лумът, се приближи до лейди Мери и мистър Сатъртуейт. Човек над шестдесет години, с кротки избледнели очи и обезоръжаващо скромно държане. Той каза на мистър Сатъртуейт:

— Имаме голям късмет, че сър Чарлз живее сред нас. Той е крайно добър… крайно благороден. Много приятно е такъв човек да ти е съсед. Уверен съм, че лейди Мери е съгласна с мен.

Лейди Мери се усмихна:

— Той много ми се нрави. Успехът не го е разглезил. В някои отношения — усмивката й стана по-широка — е още дете.

Камериерката се приближи с поднос коктейли точно когато мистър Сатъруейт размишляваше колко безкрайно майчински се държат жените. Като човек от викторианското поколение той одобряваше тази черта.

— Можеш да вземеш коктейл, мамо — каза Ег, усмихвайки се на всички с чаша в ръка. — Само един.

— Благодаря ти, мила — рече лейди Мери покорно.

— Предполагам — каза мистър Бебингтън, — че моята жена ще ми позволи и аз да си взема един.

И се засмя с тихия си, добродушен свещенически смях.

Мистър Сатъртуейт погледна към мисиз Бебингтън, която говореше оживено на сър Чарлз на тема оборски тор.

„Има прекрасни очи“ — помисли си той.

Мисиз Бебингтън беше едра, тромава жена. Тя сякаш кипеше от енергия и навярно никак не беше дребнава. Както се бе изразил Чарлз Картрайт — симпатична жена.

— Кажете ми — наклони се напред лейди Мери. — Коя е младата жена, с която разговаряхте, когато влизахме? Оная в зеленото?

— Тя е драматург… Антъни Астър.

— Какво? Тая… тая млада жена с анемичен вид? О! — Лейди Мери се сепна. — Колко неприлично от моя страна! Но се изненадах. Та тя не прилича на… по-право прилича досущ на нескопосана гувернантка.

Това описание на външността на мис Уилз беше толкова сполучливо, че мистър Сатъртуейт се засмя. Мистър Бебингтън се взираше из стаята с благите си късогледи очи. Той сръбна от коктейла си и се позакашля. „Не е свикнал на коктейли — помисли си мистър Сатъртуейт развеселен, — сигурно са за него олицетворение на модерното, но не му се нравят.“ Мистър Бебингтън отпи решително още една глътка с лека гримаса и рече:

— Лейди ли е там? О, боже мой… Той се улови за гърлото. Екна гласът на Ег Литън Гор:

— Оливър… какъв си хитър Шайлок4…

„Няма съмнение — помисли си Сатъртуейт, — точно така е… не е чужденец… евреин е!“

Каква прекрасна двойка бяха двамата! Толкова млади и красиви… и на всичко отгоре се карат — това е винаги добър признак…

Вниманието му бе отклонено от някакъв звук до него. Мистър Бебингтън се бе изправил и се олюляваше. Лицето му се беше сгърчило.

Ясният глас на Ег привлече вниманието на всички, при все че лейди Мери вече бе станала и протягаше тревожно ръка.

— Гледайте! — прозвуча гласът на Ег. — На мистър Бебингтън му е зле.

Сър Бартолъмю Стрейндж се приближи бързо, подкрепи пострадалия и като го вдигна почти, го пренесе на една кушетка до стената. Останалите ги наобиколиха, готови да помогнат, но безсилни…

След две минути Стрейндж се изправи и поклати глава. Той заговори безцеремонно, тъй като съзнаваше, че няма защо да го усуква.

— Съжалявам — каза докторът. — Той е мъртъв…

Глава третаСЪР ЧАРЛЗ НЕДОУМЯВА

— Влезте тук за минута, Сатъртуейт.

Сър Чарлз подаде глава от вратата.

Беше изминал час и половина. След суматохата бе настъпило успокоение. Лейди Мери изведе разплаканата мисиз Бебингтън от стаята, а после я придружи до дома й. Мис Милрей се обади веднага по телефона. Пристигна местният лекар и пое работата. Поднесена бе по-простичка вечеря и по взаимно съгласие след нея гостите се оттеглиха в стаите си. Мистър Сатъртуейт също се прибираше, когато сър Чарлз го повика от вратата на каютата, където бе станал смъртният случай.

Мистър Сатъртуейт влезе, подтискайки лека тръпка. Той беше вече на такава възраст, че гледката на смъртта го плашеше… Защото скоро може би самият той… Но защо да мисли за това?

„Ще изкарам още двайсет години“ — си каза бодро мистър Сатъртуейт.

Единственият друг човек в каютата беше Бартолъмю Стрейндж. Като видя мистър Сатъртуейт, кимна одобрително.

— Отракан човек — рече той. — Със Сатъртуейт ще свършим добра работа. Той познава живота.

Малко изненадан, мистър Сатъртуейт седна на едно кресло до доктора. Сър Чарлз се разхождаше напред-назад. Той бе забравил навика си да стиска пестници и явно бе загубил донякъде моряшкия си вид.

— На Чарлз не му се нрави тая работа — каза сър Бартолъмю. — Става дума за смъртта на клетия старец Бебингтън.

Мистър Сатъртуейт сметна, че сър Бартолъмю се изрази лошо. Разбира се, едва ли някому се „понрави“ случилото се. Той разбираше, че Стрейндж влага в думите си съвсем не тоя вулгарен смисъл.

— Много печално — каза мистър Сатъртуейт предпазливо. — Много печално наистина — добави той и потръпна, като си спомни.

— Хм, да, тежък удар беше — рече лекарят и за миг в гласа му се промъкна професионалният акцент. Картрайт прекъсна разходката си.

— Виждал ли си досега човек да умре по тоя начин, Толи?

— Не — отговори сър Бартолъмю. — Откровено казано, не съм виждал. — Но — добави той след малко — в същност не съм виждал толкова смъртни случаи, колкото си мислите. Един невролог не уморява толкова много пациенти. Той крепи живота им и изкарва прехраната си от тях. Предполагам, че Макдъгал е виждал много повече смъртни случаи от мен.

Доктор Макдъгал беше главният лекар в Лумът, повикан от мис Милрей.

— Макдъгал не видя как умря мистър Бебингтън. Отчето беше вече умрял, когато той пристигна. Знае само това, което можахме да му кажем, което вие можахте да му кажете. Заяви, че било някакъв припадък, че Бебингтън бил стар и с не твърде добро здраве. А това не ме задоволява.

— Навярно и него не го задоволява — промърмори другият събеседник. — Но всеки доктор трябва да каже нещо. Припадък е хубава дума — не значи абсолютно нищо, ала задоволява неспециалиста. Пък и Бебинггън наистина беше стар и здравето наистина му е създавало неприятности напоследък; лично жена му ни заяви това. Може да е имал някъде някакво неподозирано слабо място.

— Типичен ли беше тоя пристъп, припадък или как го наричате там?

— Типичен в какъв смисъл?

— Типичен за някакво известно заболяване.

— Ако сте учили някога медицина — отвърна сър Бартолъмю, — ще знаете, че почти не съществува такова понятие „типичен случай“.

— Какво конкретно предлагате, сър Чарлз? — запита мистър Сатъртуейт.

Картрайт не отговори. Той махна неопределено с ръка. Стрейндж изхихика тихо.

— Чарлз сам не знае — каза той. — Просто разсъдъкът му е, естествено, обърнат към драматичните възможности.

Сър Чарлз направи укорителен жест. Лицето му беше вглъбено, замислено. Той поклати разсеяно глава.

Мистър Сатъртуейт почувствува някаква неуловима прилика — после разбра на кого му напомня Картрайт: Аристид Дювал, началника на Тайната служба, който разнищва заплетената интрига в „Подземни кабели“. След минута всякакво съмнение изчезна. Вървейки, сър Чарлз несъзнателно накуцваше. А Аристид Дювал беше известен под прякора Куция.

Сър Бартолъмю продължаваше да подлага на безжалостен разбор неизказаните подозрения на сър Чарлз:

— Да, какво подозираш, Чарлз? Самоубийство? Или убийство? Кой би пожелал да убие един безобиден стар свещеник? Просто невероятно. Самоубийство? Хм, според мен това е допустимо. Възможно е Бебингтън да е имал някаква причина да сложи край на живота си…

— Каква причина?

Сър Бартолъмю поклати леко глава.

— Можем ли да знаем тайните на човешката душа? Да вземем например едно предложение: някой е казал на Бебинггън, че страда от неизлечима болест — да речем, рак. Нещо от тоя род би могло да послужи за подбуда. Сигурно е искал да спести на жена си мъката да гледа продължителните му страдания. Разбира се, това е само предположение. Нищо не ни доказва, че Бебингтън наистина е желаел да сложи край на живота си.

— Аз самият почти не допусках самоубийство — подхвана сър Чарлз.

Бартолъмю Стрейндж пак се изкикоти тихо:

— Точно така. Подобна вероятност не те задоволява. Ти търсиш сензация — някаква нова и неоткриваема отрова в коктейлите.

Сър Чарлз направи изразителна гримаса.

— Струва ми се, че не търся точно това. Дявол да го вземе, Толи, не забравяй, че именно аз приготвих тия коктейли.

— Внезапен пристъп на склонност към убиване, а? Предполагам, че в нашия случай симптомите настъпват със закъснение, но до сутринта всички ще бъдем мъртви.

— Дявол да го вземе, ти се шегуваш, но… — Сър Чарлз млъкна ядосан.

— Не, не се шегувам — каза лекарят.

Гласът му се бе променил. Той беше сериозен и някак съчувствен:

— Аз не се шегувам със смъртта на клетия старец Бебингтън. Присмивам се на твоите хрумвания, Чарлз, защото… хм… защото не искам несъзнателно да причиниш някаква пакост.

— Пакост ли? — учуди се сър Чарлз.

— Вие може би разбирате какво имам пред вид, мистър Сатъртуейт?

— Мисля, че се досещам — отвърна мистър Сатъртуейт.

— Не виждаш ли, Чарлз — продължи сър Бартолъмю, — че тези твои неоснователни подозрения може наистина да напокостят някому? Такива неща се разпространяват. Един смътен намек за престъпление, абсолютно необоснован, би могъл да причини сериозни неприятности и страдания на мисиз Бебингтън. Известни ми са един-два такива случая. Внезапна смърт — раз плещят се няколко празни езика — разнесат се разни слухове — слуховете нарастват все повече и повече и никой вече не може да ги спре. Дявол да го вземе, Чарлз, не разбираш ли колко жестоко и ненужно ще бъде това? Ти просто впускаш живото си въображение в галоп по съвсем рискован път.

Върху лицето на актьора се появи изражение на нерешителност.

— Не съм мислил по въпроса от тая гледна точка — призна той.

— Ти си много добро момче, Чарлз, но понякога изпускаш юздите на въображението си. Я кажи сега: вярваш ли сериозно, че някой, който и да е той, ще пожелае да убие тоя напълно безобиден старец?

— Едва ли — отговори сър Чарлз. — Не, както казваш, просто смешно. Прощавай, Толи, но в същност това не беше обикновен „фокус“ от моя страна. Аз наистина подозирах, че тук има нещо нередно.

Мистър Сатъртуейт се прокашля леко:

— Може ли да изкажа едно предположение? На мистър Бебингтън му стана зле само няколко минути, след като влезе в стаята и след като току-що бе пил от коктейла си. А аз случайно забелязах, че направи гримаса, докато пиеше. Помислих, че не е свикнал на тоя вкус. Но да предположим, че теорията на сър Бартолъмю е правилна — че мистър Бебингтън по някаква причина е пожелал да извърши самоубийство. Това ми се струва абсолютно невъзможно, а предположението за самоубийство — направо смешно.

— Според мен възможно е, макар и невероятно, мистър Бебингтън да е пуснал незабелязано нещо в чашата си.

— Виждам, че нищо още не е побутвано в тази стая. Чашите за коктейл са точно там, където бяха. Тая е на мистър Бебингтън. Зная това, понеже седях тук, докато разговарях с него. Предлагам сър Бартолъмю да прати чашата за анализ — това може да стане съвсем тихомълком и без да се дава повод за „приказки“.

Сър Бартолъмю се изправи и взе чашата.

— Добре — каза той. — Ще изпълня желанието ти, Чарлз, но залагам десет лири срещу една, че в нея няма нищо освен обикновен джин и вермут.

— Дадено — съгласи се сър Чарлз. После добави с тъжна усмивка:

— Знаеш ли, Толи, ти си отчасти виновен за полетите на фантазията ми.

— Аз ли?

— Да, с тазсутрешните си приказки за престъпления. Нали ти каза, че тоя човек, Еркюл Поаро, бил нещо като буревестник, че където отидел, престъпленията вървели подире му. И ето, едва пристигна и имаме подозрително внезапна смърт. Естествено, че веднага ми хрумна мисълта за убийство.

— Интересно — подзе мистър Сатъртуейт, но се спря.

— Да — продължи Чарлз Картрайт. — Точно това ми дойде на ум. А ти какво мислиш, Толи? Впрочем имаме ли право да го питаме за мнението му? Искам да кажа, допуска ли това етикетът?

— Правилна забележка — промърмори мистър Сатъртуейт.

— Аз познавам медицинския етикет, но да пукна, ако разбирам нещо от етикета на полицейското следствие.

— Не можеш да искаш от професионален певец да пее — промърмори мистър Сатъртуейт. — А можеш ли да искаш от професионален детектив да води следствие? Да, много правилна забележка.

— Просто мое мнение — каза сър Чарлз.

На вратата се почука леко и се показа лицето на Еркюл Поаро, който надзърташе с извинително изражение.

— Влезте, приятелю — извика сър Чарлз, като скочи. — Тъкмо говорехме за вас.

— Боях се, че ще ви преча.

— Ни най-малко. Ще сръбнете ли?

— Не, благодаря. Аз рядко пия уиски. Виж, чаша сироп…

Но сиропът не влизаше в представата на сър Чарлз за напитка. Като настани госта си на един стол, артистът премина направо на въпроса.

— Няма да го увъртам — подзе той. — Ние тъкмо говорехме за вас, мосьо Поаро, и… и… за случилото се тази вечер. Вижте какво, мислите ли, че тук има нещо нередно?

Поаро повдигна вежди.

— Нередно ли? — повтори той. — Какво подразбирате под нередно?

Бартолъмю Стрейндж се обади:

— Моят приятел си е втълпил, че старият Бебингтън е убит.

— А вие не сте на същото мнение, така ли?

— Искаме да знаем вие на какво мнение сте.

Поаро отговори замислено:

— Призля му, разбира се, много внезапно… много внезапно наистина.

— Точно така.

Мистър Сатъртуейт обясни хипотезата за самоубийство и предложението си да се анализира чашата от коктейла.

Поаро кимна одобрително.

— Във всеки случай от това няма да има никаква вреда. Като познавач на човешката природа ми се струва крайно невероятно някой да пожелае да премахне един обаятелен и безобиден стар джентълмен. Още по-малко вероятна ми се струва теорията за самоубийство. Обаче чашата от коктейла ще ни покаже кое от двете е вярно.

— А какъв ще бъде според вас… резултатът от анализа?

Поаро повдигна рамене.

— Според мен ли? Аз бих могъл само да гадая. Искате да гадая какъв ще бъде резултатът от анализа?

— Да…

— В такъв случай мога да кажа, че ще намерят само останки от превъзходно сухо мартини. (Той се поклони на сър Чарлз.) Да отровиш човек с коктейл сред толкова много коктейли, раздадени с табла… хм, изисква техника твърде… твърде трудна. Ако ли пък този обаятелен стар свещеник е искал да се самоубие, мисля, че не би го извършил на прием. Така би показал много подчертано неуважение към другите, а мистър Бебингтън ми направи впечатление на много деликатен човек. — Той помълча. — Това е моето мнение, щом ме питате.

Настъпи кратко мълчание. После сър Чарлз въздъхна дълбоко. Той отвори един от прозорците, надникна навън и каза:

— Вятърът е променил посоката си с един румб.

Морякът бе възкръснал, а детективът от Тайната служба бе изчезнал.

Но на наблюдателния мистър Сатъртуейт се стори, че сър Чарлз малко копнееше за ролята, която в края на краищата не му беше съдено да играе.

Глава четвъртаСЪВРЕМЕННА ИЛЕЙН

— Да, но какво мислите вие, мистър Сатъртуейт? Какво мислите всъщност?

Мистър Сатъртуейт се озърна насам-натам. Нямаше отърване. Ег Литън Гор го бе притиснала здраво на рибарския кей. Безжалостни са тези съвременни момичета… и ужасно енергични.

— Сър Чарлз ви е втълпил тази мисъл — каза той.

— Не, не ми я е втълпявал. Тя беше вече в главата ми. Още от началото. Всичко стана страшно внезапно.

— Той беше стар човек и в не много добро здравословно състояние…

Ег прекъсна тази декламация.

— Всичко това са бабини деветини. Страдал от неврит и ревматичен артрит в лека форма. Такова нещо не може да причини припадък. Той никога не е имал припадъци. Беше от ония хора, които леко поскърцват, но могат да изкарат до деветдесет. Какво мислите за следствието върху причините на смъртта?

— Всичко изглеждаше… ъ-ъ… нормално.

— А какво мислите за показанията на доктор Макдъгал? Ужасно технически… пък и това подробно описание на органите…, ала не ви ли направи впечатление, че зад цялата тази словесна канонада шикалкавеше? В същност думите му се свеждаха до следното: нищо не доказва, че смъртта не е възникнала от естествени причини. Но не каза, че е била резултат от естествени причини.

— Не търсите ли под вола теле, скъпа моя?

— В това можете да обвините него… беше объркан, ала нямаше на какво да се опре, затова се прикри зад лекарска резервираност. А какво е мнението на сър Бартолъмю Стрейндж?

Мистър Сатъртуейт повтори някои от мислите на лекаря.

— Омаловажи случая, а? — каза Ег замислено. — Естествено, като всеки предпазлив човек… предполагам, че такива и трябва да бъдат големите клечки на Харли стрийт.

— В чашата с коктейла нямаше нищо друго освен джин и вермут — напомни й мистър Сатъртуейт.

— Наглед всичко е ясно. И все пак нещо, което се случи след следствието, ме озадачи…

— Нещо, което сър Бартолъмю ви е казал ли? Мистър Сатъртуейт започна да изпитва приятно любопитство.

— Не на мен… на Оливър. Оливър Мендърз… той беше на вечерята, но може да не си го спомняте.

— Напротив, много добре си го спомням. Той ви е голям приятел, нали?

— Беше. Сега почти непрекъснато се дърлим. Той работи в кантората на чичо си в Лондон и е станал… хм, малко мазен, ако разбирате какво искам да кажа. Все разправя, че щял да напусне и да се залови с журналистика… пише доста сносно. Но мисля, че това са само празни приказки. Иска да забогатее. Струва ми се, че всички са отвратително алчни за пари, не е ли така, мистър Сатъртуейт?

В тоя момент той почувствува младостта й — грубоватата й, дръзка детинщина.

— Скъпа моя — рече мистър Сатъртуейт, — толкова много хора са отвратителни за толкова много неща.

— Повечето хора са свине, разбира се — съгласи се Ег весело. — Затова ми е толкова жал за стария мистър Бебингтън. Защото, знаете ли, той беше много мил човек. Подготви ме за първото причастие и всичко, свързано с него, и макар че тая работа, разбира се, е в много отношения глупост, влагаше цялата си душа в нея. Знаете ли, мистър Сатъртуейт, аз вярвам искрено в християнството… не като мама, с книжлета, утрини и какво ли не още, а разумно, с оглед на историята. Всъщност в църквата цари неразбория… ала самото християнство е здраво. Затова не мога да бъда комунистка като Оливър. На практика нашите убеждения са почти едни и същи — колективност и обща собственост, но различията… е, излишно е да се впущам в тях. А Бебингтънови бяха истински християни; не се бъркаха в чужди работи, не съдеха ближните си и бяха винаги добри и към хора, и към животни. Много мили бяха… а и Робин…

— Робин ли?

— Техният син… Служеше в Индия и там го убиха… Аз… аз бях малко увлечена по Робин…

Ег премига. Погледът й се зарея към морето…

После тя отново насочи вниманието си към мистър Сатъртуейт и настоящето.

— Така че, както виждате, аз съм много развълнувана от случая. Ами ако не е естествена смърт…

— О, мило дете!

— Да, много странно! Трябва да признаете, че е много странно.

— Но нали фактически сама току-що признахте, че Бебингтънови не са имали никакви врагове на тоя свят.

— Точно затова е толкова странно. Не мога да си представя евентуалната подбуда…

— Хубава работа! Та в коктейла нямаше нищо.

— Някой може да му е боднал инжекция.

— С отровата, с която южноамериканските индианци мажат стрелите си — подхвърли мистър Сатъртуейт с лека насмешка.

Ег се ухили:

— Именно. Хубавото старо средство, което не може да се открие. Ех, всички гледате много леко на тая работа. Ала някой ден ще се убедите, че ние сме прави.

— Кои сте вие?

— Сър Чарлз и аз. — Тя се изчерви леко.

Мистър Сатъртуейт мислеше с думите и мярката на своето поколение, когато „Цитати за всички случаи“ се намираха във всеки шкаф за книги.

Малко го досрамя, че мисли с цитати — при това Тенисън не беше твърде на почит в тия времена. Пък и сър Чарлз, макар и загорял, нямаше белези, а Ег Литън Гор, макар и несъмнено способна на благородна страст, никак нямаше вид на девойка, която ще загине от любов и ще броди с лодка из реките. Тя по нищо не приличаше на бледоликата девица от Астолат5.

„С изключение на младостта й…“ — помисли си мистър Сатъртуейт.

Момичетата винаги биват привличани от мъже на средна възраст с интересно минало. И Ег, изглежда, не правеше изключение от това правило.

— Защо не се е оженил? — запита тя внезапно.

— Ами… — Мистър Сатъртуейт се спря. Той се канеше да отговори без заобиколки: „От предпазливост“, но съобрази, че такъв израз не би се харесал на Ег Литън Гор.

Сър Чарлз Картрайт бе имал много любовни истории с жени — актриси и други, — но винаги бе съумявал да избегне брачните вериги. Ег явно търсеше по-романтично обяснение:

— Оная, дето умряла от туберкулоза — някаква актриса, името й започваше с М, — не я ли е обичал много?

Мистър Сатъртуейт помнеше въпросната дама. Мълвата бе свързвала името на Чарлз Картрайт с нейното, но не чак дотам, и мистър Сатъртуейт за нищо на света не би повярвал, че сър Чарлз е останал ерген само за да бъде верен на паметта й. Той избягна тактично тоя въпрос.

— Предполагам, че е имал много любовни истории — каза Ег.

— Ъ-ъ… хм… вероятно — отговори мистър Сатъртуейт, чувствайки се човек с викториански морал.

— Харесват ми мъже с любовни истории — заяви Ег. — Това доказва тяхната мъжественост.

Викторианският морал на мистър Сатъртуейт бе жегнат още по-дълбоко. Той се чудеше какво да отговори. Ег не забеляза объркването му. Тя продължи замислено:

— Знаете ли, сър Чарлз е в същност по-умен, отколкото си мислите. Не ще и дума, позира много, играе като артист; но зад всичко това се крие ум. Той умее да управлява платноходка далеч по-добре, отколкото бихте предположили, като го слушате. Като го слушате, ще си помислите, че всичко това е позираме, ала не е. Същото е и с тая работа. Вие мислите, че всичко туй е направено за ефект — че иска да играе ролята на велик детектив. Аз мога да кажа само, че ще я изиграе отлично.

— Може би — съгласи се мистър Сатъртуейт.

Интонацията на гласа му показваше достатъчно ясно неговите чувства. Ег се улови за тях и ги изрази с думи:

— Но според вас „смъртта на свещеника“ не е сензационна драма. Тя е просто „печална случка на приятелска вечеря“. Чисто светско произшествие. А какво мисли мосьо Поаро? Поне той би трябвало да знае.

— Мосьо Поаро ни посъветва да изчакаме анализа на коктейла; но според него няма;нищо нередно.

— Е, да — каза Ег, — той старее. Изпял си е песента. — Мистър Сатъртуейт се намръщи. Ег продължи, без да съзнава грубостта си: — Елате у нас на чай. Вие се нравите на мама. Тя сама казва това.

Деликатно поласкан, мистър Сатъртуейт прие поканата.

Когато пристигнаха, Ег предложи да се обади по телефона на сър Чарлз и да обясни неявяването на госта му.

Мистър Сатъртуейт седна в малката всекидневна с избелели кретонени пердета и добре полирана стара мебел. Това беше викторианска стая, както наричаше скришом мистър Сатъртуейт всяка женска стая, и я одобряваше.

Разговорът му с лейди Мери беше приятен, в него нямаше нищо блестящо, просто забавно бъбрене. Говореха за сър Чарлз. Познава ли го мистър Сатъртуейт добре? Не отблизо, заяви мистър Сатъртуейт. Преди няколко години субсидирал една от пиесите на сър Чарлз. Оттогава били приятели.

— Притежава голям чар — каза лейди Мери с усмивка. — И аз го чувствам като Ег. Сигурно сте разбрали, че Ег страда много от една болест: боготвори го като свой кумир.

Мистър Сатъртуейт се запита дали като майка лейди Мери не се безпокои от това боготворение. Но, изглежда, не беше така.

— Ег вижда толкова малко от света — въздъхна тя. — Ние сме зле материално. Един от братовчедите ми я заведе и представи на няколко места в града, но оттогава тя почти не е мръдвала оттук, само от време на време ходи на гости. Според мен младите трябва да виждат много хора и места — особено места. Иначе… хм, съседството е понякога опасно нещо.

Мистър Сатъртуейт се съгласи, мислейки си за сър Чарлз и за ветроходството, но след минута-две се изясни, че лейди Мери няма пред вид това.

— Идването на сър Чарлз се оказа много полезно за Ег. То разшири хоризонта й. Знаете ли, тук има твърде малко млади хора — особено мъже. Все се страхувам, че Ег може да се омъжи за някого просто, защото няма възможност да общува с повече от един човек и не вижда други.

Мистър Сатъртуейт притежаваше бърз усет.

— Младия Оливър Мендърз ли имате предвид?

Лейди Мери се изчерви от искрена изненада.

— О, мистър Сатъртуейт, как познахте! Тъкмо него имам предвид. По едно време той и Ег дружаха много и зная, че съм старомодна, но някои от схващанията му не ми харесват.

— Младежта трябва да си има свои разбирания — каза мистър Сатъртуейт.

Лейди Мери поклати глава.

— Много се страхувах… те напълно си подхождат, разбира се, аз зная всичко за него, а и чичо му, който напоследък го е взел във фирмата си, е много богат човек; не става дума за това… глупаво е от моя страна…, ала…

Тя поклати глава, неспособна да изразява мислите си по-нататък.

Мистър Сатъртуейт се почувствува странно близък. Той произнесе ясно и спокойно:

— И все пак, лейди Мери, не бихте се съгласили дъщеря ви да се омъжи за двойно по-възрастен от нея човек.

Отговорът й го изненада.

— Така ще бъде може би по-сигурно. Поне ще знаеш къде си. На тая възраст мъжът окончателно е сложил край на всякакви щуротии и прегрешения; те не му предстоят… в бъдеще…

Преди мистър Сатъртуейт да успее да каже още нещо, Ег се присъедини към тях.

— Много време те нямаше, мила — рече майка й.

— Разговарях със сър Чарлз, скъпа. Той е сам със славата си. — Тя се обърна укорително към мистър Сатъртуейт: — Вие не ми казахте, че гостите са се разпръснали…

— Разотидоха се вчера… всички, с изключение на сър Бартолъмю Стрейндж. Той щеше да остане до утре, но тази сутрин го повикаха с бърза телеграма в Лондон. Един от пациентите му бил в критично състояние.

— Жалко — каза Ег. — Защото възнамерявах да разследвам гостите. Може би щях да уловя някаква диря.

— Диря от какво, мила?

— Мистър Сатъртуейт знае. Е, това не е важно. Оливър е още тук. Ще хванем него. Пипето му сече, когато пожелае.

Завръщайки се в Гарваново гнездо, мистър Сатъртуейт завари домакина си седнал на терасата, която гледаше към морето.

— Здравей, Сатъртуейт. На чай у Литън Горови ли беше?

— Да. Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко. Ег се обади по телефона… Странно момиче е тая Ег…

— Привлекателно — каза мистър Сатъртуейт.

— Хм, да, така мисля и аз.

Сър Чарлз стана и направи безцелно няколко крачки.

— Дявол да го вземе — избухна той внезапно, — не биваше да идвам на това проклето място.

Глава петаБЯГСТВО ОТ ЕДНА ДАМА

Мистър Сатъртуейт си мислеше: „Здравата е хлътнал.“

Той изведнъж почувствува съжаление към домакина си. На петдесет и две годишна възраст Чарлз Картрайт, безгрижният веселяк, разбил толкова сърца, се бе влюбил. И както сам съзнаваше, случаят му беше безнадежден. Младостта търси младост.

„Момичетата са твърде експанзивни — мислеше мистър Сатъртуейт. — Ег парадира много с чувствата си към сър Чарлз. Тя не би правила това, ако наистина има нещо сериозно. Мендърз е нейният избраник.“

Обикновено мистър Сатъртуейт беше много точен в своите преценки.

Но, изглежда, тук имаше един фактор, с който не се съобразяваше, защото сам не го знаеше: че младите ценят повече старите. На мистър Сатъртуейт, човек в напреднала възраст, му се струваше просто невероятно, че Ег може да предпочете мъж на средна възраст пред един младеж. За него младостта беше най-вълшебният дар.

Това му убеждение се засили, когато Ег позвъни след вечеря и поиска позволение да доведе Оливър „да се посъветват“.

С тъмните си очи под дългите мигли и с леките си грациозни движения той беше несъмнено красив момък. Изглежда, се бе съгласил да бъде доведен — което показваше влиянието на Ег; но държането му беше, общо взето, равнодушно-резервирано.

— Не можете ли да я убедите да не се бърка в тая работа, сър? — обърна се той към сър Чарлз. — Този ужасен здрав селски живот я прави толкова енергична. Знаеш ли, Ег, ти си, откровено казано, отвратително буйна. А вкусовете ти са детински: престъпления, сензации и всякакви щуротии от тоя род.

— Нима сте скептик, Мендърз?

— Да, сър, такъв съм. А оня симпатичен дъртак дрънка врели-некипели. Глупаво е да мисли човек за нещо друго освен за естествени причини.

— Дано да излезете прав — каза сър Чарлз.

Мистър Сатъртуейт го погледна. Каква ли роля играеше Чарлз Картрайт тази вечер? Нито бивш моряк, нито международен детектив. Не, някаква; нова и непозната роля.

Мистър Сатъртуейт бе потресен, когато разбра каква беше тая роля. Сър Чарлз свиреше втора цигулка. Втора цигулка след Оливър Мендърз.

Облегнат на креслото си така, че главата му да бъде в сянка, той наблюдаваше двамата, Ег и Оливър, увлечени в спор: Ег — разгорещено, Оливър — вяло.

Сър Чарлз изглеждаше по-стар от обикновено — стар и уморен.

Няколко пъти Ег се обърна към него — пламенно и самоуверено, — но той не отговаряше нищо.

Беше единайсет часът, когато си тръгнаха. Сър Чарлз излезе на терасата с тях и предложи да им услужи с електрическо фенерче, за да си светят, като слизат по каменистата пътека.

Но нямаше нужда от фенерче. Беше красива лунна нощ. Поеха заедно. Докато се спущаха надолу, гласовете им постепенно заглъхваха.

С луна или без луна мистър Сатъртуейт не искаше да се простудява. Той се прибра в каютата. Сър Чарлз остана още малко на терасата.

Когато влезе, затвори прозореца подире си, спусна резето му и като се приближи до една масичка, си наля уиски и сода.

— Сатъртуейт — каза той, — утре заминавам завинаги.

— Какво?! — извика мистър Сатъртуейт смаян. За миг по лицето на Чарлз Картрайт се мярна нещо като печално задоволство от произведения ефект.

— Този е Единственият изход — произнесе той явно с главни букви. — Ще продам това място. Никой никога не ще узнае какво значеше то за мен. — Гласът му затихна бавно… ефектно.

След тази вечер, в която бе играл второстепенна роля, егоизмът на сър Чарлз си отмъщаваше. Това беше голямата Сцена на отричането, толкова често играна от него в най-различни драми. Отказване от Жената на другия, Отричане от момичето, което е обичал.

Когато заговори отново, в гласа му имаше дръзка пренебрежителност:

— Да се откажа от тази загубена кауза… това е единственият изход… Младост с младост… Те са създадени един за друг, тия двамата… Аз трябва да се махна от пътя им…

— Къде? — попита мистър Сатъртуейт.

Актьорът направи небрежен жест.

— Където и да е. Има ли значение? — И добави с леко променен глас: — Вероятно в Монте Карло. — А после, мъчейки се да засили отслабналия ефект, доловен от изтънчения му усет: — Дали сред пустинята или сред тълпата — има ли значение? Най-съкровените кътчета на човешката душа са уединени… самотни. Аз винаги съм бил… самотна душа…

Това явно беше заключителна реплика преди напускане на сцената.

Сър Чарлз кимна на мистър Сатъртуейт и излезе от стаята.

Мистър Сатъруейт стана и се приготви като своя домакин да си легне.

„Но няма да бъде сред пустинята“ — помисли си той, като изхихика тихо.

На другата сутрин сър Чарлз помоли мистър Сатъртуейт да го извини, че тоя ден ще прескочи до града.

— Не прекъсвай краткото си гостуване, драги ми приятелю. Ти трябваше да останеш до утре, а зная, че отиваш у Харбъртънови в Тейвисток. Колата ще те закара дотам. Чувствам, че след взетото решение не бива да поглеждам назад. Не, не бива да поглеждам назад.

Сър Чарлз изправи рамене с мъжествена решителност, стисна горещо ръката на мистър Сатъртуейт и го повери на кадърната мис Милрей.

Мис Милрей изглеждаше готова да се справи с положението така, както се бе справяла с всяко друго положение. Тя не изрази нито учудване, нито вълнение от снощното решение на сър Чарлз. А и мистър Сатъртуейт не можа да изтръгне от нея нито дума по този въпрос. Нито внезапна смърт, нито внезапна промяна на някакъв план не беше в състояние да развълнува мис Милрей. Тя приемаше всичко, което ставаше, като свършен факт и след това действаше по най-целесъобразния начин. Телефонираше на комисионери по продажба на недвижими имоти, пращеше телеграми в чужбина и пишеше усърдно на машината си. Мистър Сатъртуейт избяга от тягостната гледка на тази толкова голяма експедитивност, като излезе да се разходи по кея. Той крачеше безцелно по него, когато изведнъж някой го улови изотзад за ръката, и като се обърна, видя бледолико момиче.

— Защо е всичко това? — попита Ег злобно.

— Кое всичко? — парира въпроса й мистър Сатъртуейт.

— Всички знаят, че сър Чарлз заминава…, че ще продава Гарваново гнездо.

— Напълно вярно.

— Наистина ли заминава?

— Той вече замина.

— О! — Ег пусна ръката му. Изведнъж тя заприлича на малко дете, което са оскърбили жестоко. Мистър Сатъртуейт не знаеше какво да каже.

— За къде замина?

— За чужбина. За Южна Франция.

— О!

Той все още не знаеше какво да каже. Защото тук явно имаше нещо повече от боготворене на кумира…

От съжаление към нея започна да прехвърля в главата си разни утешителни думи, когато тя заговори отново… и го стресна.

— Заради коя от ония развратници? — попита Ег злобно.

Мистър Сатъртуейт се вторачи в нея и зяпна от смайване. Ег го улови пак за ръката и го разтърси силно.

— Вие не може да не знаете — кресна тя. — Коя от тях? С прошарената коса или другата?

— Мила моя, не разбирам за какво говориш.

— Разбирате. Не може да не разбирате. Непременно е заради някаква жена. Той ме харесваше… зная, че ме харесваше. Някоя от тия двете снощи трябва да е забелязала това и е решила да ми го отнеме. Аз мразя жените. Мръсни гадини са те. Видяхте ли тоалета й… на оная зеленокосата? Скърцах със зъби от завист. Жена с такъв тоалет притежава чар… не можете да отречете. В същност тя е много стара и противно грозна, но това няма значение. Пред нея всички изглеждат старомодни. Същата ли е? Или другата, с прошарената коса? Тя е забавна… това си личи. Сексапилна е. И той я наричаше Анджи. Не може да бъде оная, дето прилича на спаружена зелка. Наконтената ли е, или Анджи?

— Скъпа моя, ти си си втълпила много чудновати мисли. Той… ъ-ъ… Чарлз Картрайт не се интересува ни най-малко от тия жени.

— Не ви вярвам. Във всеки случай те се интересуват от него.

— Не, не, не, ти грешиш. Всичко това е плод на въображението ти.

— Развратници — тросна се Ег. — Да, такива са!

— Не бива да си служиш с тая дума, скъпа моя.

— Какво да правя, като не мога да измисля по-лоша.

— Вярно, вярно, но моля те, недей така. Уверявам те: ти се заблуждаваш.

— Тогава защо е заминал… по тоя начин?

Мистър Сатъртуейт се прокашля.

— Предполагам, че… ъ-ъ… така е сметнал за най-добре.

Ег го изгледа проницателно.

— Може би… заради мен?

— Е… сигурно нещо подобно.

— И затова се измъкна, а? Предполагам, че съм си показала картите твърде открито… Мъжете мразят да бъдат гонени, нали? В края на краищата мама излиза, права… Нямате представа колко ласкава е тя, когато говори за мъжете. Винаги в трето лице… по викториански и толкова вежливо. „Мъжът не обича да тичат подире му; момичето трябва винаги да оставя мъжът да тича.“ Не мислите ли, че това е много сполучлив израз — да тича? Звучи обратно на смисъла, който е вложен в него. В същност именно това прави Чарлз — тича. Бяга от мен. Страх го е. И дявол да го вземе, аз не мога да тръгна подире му. Ако тръгна, сигурно ще избяга с параход в пущинаците на Африка или някъде другаде.

— Хърмайъни — каза мистър Сатъртуейт, — сериозно ли говориш за сър Чарлз?

Момичето му хвърли нетърпелив поглед.

— Разбира се, че сериозно.

— А какво става с Оливър Мендърз?

Ег отби въпроса за Оливър Мендърз с нетърпеливо с тръсване на главата. Тя следеше някаква своя мисъл.

— Смятате ли, че мога да му пиша? С нищо няма да го безпокоя. Просто момичешки брътвежи… разбирате ли, ще се помъча да го успокоя, та да превъзмогне страха си.

Тя присви вежди.

— Колко глупава бях! Мама би се справила много по-добре в случая. Тези викторианки му знаят цаката. Отдръпваш се свенливо. Аз сбърках в тая работа. Мислех си, че трябва да го насърчавам. Той като че ли… хм, като че ли имаше нужда от малко помощ. Я ми кажете — обърна се тя внезапно към мистър Сатъртуейт, — видя ли ме той снощи, като се целувах с Оливър?

— Не, доколкото зная. Кога?

— Все под лунната светлина. Когато слизахме по пътечката, мислех, че той още гледа от терасата. Мислех, че може да ме види с Оливър… хм, мислех, че това може да го постресне. Защото той наистина ме харесваше. Мога да се закълна, че ме харесваше.

— Не беше ли това малко жестоко спрямо Оливър?

Ег поклати решително глава.

— Ни най-малко. Оливър смята, че за всяко момиче е чест да бъде целунато от него. Разбира се, това засягаше много самолюбието му; но човек не може да се съобразява с всичко. Аз исках да попришпоря Чарлз. Напоследък той се е променил… станал е по-сдържан.

— Скъпо дете — каза мистър Сатъртуейт, — ти, струва ми се, не разбираш напълно защо сър Чарлз замина така внезапно. Той мислеше, че ти обичаш Оливър. Замина, за да си спести по-нататъшни страдания.

Ег се обърна рязко. Тя сграбчи мистър Сатъртуейт за рамената и се взря в лицето му.

— Вярно ли е? Наистина ли е така? Глупак! Левак! Ох!…

Тя пусна внезапно мистър Сатъртуейт и заподскача до него.

— Тогава ще се върне — рече тя. — Ще се върне. Ако не пък…

— Какво „ако не пък“?

Ег се засмя:

— Ще го накарам някак да се върне. Ще видите дали няма да го накарам.

Като че ли с известна разлика в езика, Ег и бледоликата девица от Астолат много си приличаха, ала на мистър Сатъртуейт му се струваше, че похватите на Ег ще бъдат по-практични от подхода на Илейн и че в тях не влиза смърт от разбито сърце.