Трагедия в три действия

Глава първаСЪР ЧАРЛЗ ПОЛУЧАВА ПИСМО

Мистър Сатъртуейт бе прескочил за един ден до Монте Карло. Гостуванията му бяха привършили, а Ривиерата през септември му беше любимо убежище.

Той седеше в градините, наслаждаваше се на слънцето и четеше „Дейли мейл“ от преди два дена.

Изведнъж едно име привлече вниманието му. Стрейндж. Смъртта на сър Бартолъмю Стрейндж. Той прочете съобщението от начало до край:

Следваше описание на кариерата и дейността на сър Бартолъмю.

Мистър Сатъртуейт остави вестника да се изплъзне от ръката му. Вестта беше много неприятна. През съзнанието му мина образът на лекаря такъв, какъвто го бе видял за последен път — едър, весел, в цветущо здраве. А сега… мъртъв. Някои думи се отделиха от контекста и се зареяха неприятно из съзнанието на мистър Сатъртуейт. „Пиел чаша порто.“ „Изведнъж припаднал… Умрял, преди да успеят да повикат медицинска помощ…“

Порто, а не коктейл, но иначе странно напомня за оная смърт в Корнуол. Мистър Сатъртуейт видя отново сгърченото лице на благия стар свещеник…

Ами ако все пак…

Той вдигна глава и съзря сър Чарлз Картрайт, който идеше към него през моравата.

— Сатъртуейт, каква приятна изненада! Тъкмо човекът, който ми трябваше! Научи ли за горкия Толи?

— Току-що го прочетох.

Сър Чарлз се отпусна на един стол до него. Той беше облечен безупречно в яхтсменски костюм. Нямаше ги вече сивите спортни панталони и старите пуловери. Имаше вид на изискан яхтсмен от Южна Франция.

— Слушай, Сатъртуейт, Толи беше здрав като бик. Никога от нищо не е боледувал. Може да съм глупак с развинтено въображение, но не ти ли напомня този случай за… за…

— За оня случай в Лумът ли? Да, напомня ми. Но, разбира се, може да грешим. Приликата може да е само външна. Та внезапна смърт може да се случи винаги по най-различни причини.

Сър Чарлз кимна с глава нетърпеливо. След това каза:

— Току-що получих писмо… от Ег Литън Гор.

Мистър Сатъртуейт прикри усмивката си.

— Първото ли от нея?

Сър Чарлз не подозираше нищо.

— Не. Беше ми писала скоро след като пристигнах. Писмото й дойде малко след мен. Просто ми съобщаваше някои новини и други неща. Аз не отговорих… Дявол да го вземе, Сатъртуейт, не смеех да отговоря… Разбира се, момичето не знаеше това, но не исках да се поставям в глупаво положение.

Мистър Сатъртуейт прокара ръка по устните си, където усмивката му още блуждаеше.

— А сегашното? — запита той.

— Това е вече друго. То е зов за помощ…

— Помощ ли? — Мистър Сатъртуейт повдигна вежди.

— Тя била там… разбираш ли… в къщата…, когато станала оная работа.

— Сиреч гостувала у сър Бартолъмю Стрейндж по време на смъртта му?

— Да.

— И какво казва за случая?

Сър Чарлз бе извадил писмото от джоба си. Той се поколеба за момент, но после го подаде на мистър Сатъртуейт.

— По-добре го прочети сам.

Мистър Сатъртуейт разгъна листа с разпалено любопитство:

— Е? — попита сър Чарлз нетърпеливо. — Не ще и дума, малко несвързано; писала го е набързо. Но какво ще кажеш за съдържанието му?

Мистър Сатъртуейт сгъна писмото бавно, за да спечели една-две минути за отговора.

Той се съгласи, че писмото е несвързано, но не мислеше, че е писано набързо. Според него то беше много внимателно съставено. Целта му е да погъделичка самолюбието на сър Чарлз, кавалерското му чувство и предприемчивостта му.

Доколкото мистър Сатъртуейт познаваше сър Чарлз, това писмо представляваше известна примамка.

— Според теб кого подразбира тя под „някого“ и „той“? — попита сър Чарлз.

— Мендърз, предполагам.

— Значи, и той е бил там?

— Сигурно. Не зная защо. Толи никога не го е срещал освен при оня случай в къщата ми. Защо го е поканил, не мога да си представя.

— Често ли устройваше такива големи приеми?

— Три-четири пъти в годината. Винаги имаше един по случай конните състезания в Донкастър през септември.

— Много ли време прекарваше в Йоркшир?

— Държеше голям санаториум — частна болница или как се казва там, не зная. Откупи Мелфъртското абатство (то е стара сграда), ремонтира го и построи на мястото му санаториум.

— Разбирам.

Мистър Сатъртуейт помълча минута-две. После каза:

— Интересно кои други са му били на гости?

Сър Чарлз предположи, че това може да е писано в някой друг вестник, и двамата се заловиха да преглеждат вестниците.

— Ето го — каза сър Чарлз.

И прочете на глас:

Сър Чарлз и мистър Сатъртуейт се спогледаха.

— Семейство Дейкърз и Анджела Сътклиф — каза сър Чарлз. — Нищо не се споменава за Оливър Мендърз.

— Да видим днешното европейско издание на „Дейли мейл“ — предложи мистър Сатъртуейт. — Там може да има нещо.

Сър Чарлз прегледа вестника. Изведнъж той настръхна.

— О, боже мой, чуй това, Сатъртуейт:

Той присви вежди.

— Отравяне с никотин. На пръв поглед безобидно… такова нещо не би причинило внезапен припадък. Нищо не разбирам от това.

— Какво ще правиш?

— Какво ще правя ли? Ще си ангажирам легло в спалния вагон на тазвечерния Син влак.

— Е, добре — каза мистър Сатъртуейт, — може и аз да сторя същото.

— И ти ли? — сър Чарлз се обърна към него учуден.

— Тази работа е по-скоро по моята част — заяви мистър Сатъртуейт скромно. — Аз… ъ-ъ… имам известен опит. Освен това се познавам доста добре с тамошния полицейски началник — полковник Джонсън. Това ще ни бъде от полза.

— Чудесно — извика сър Чарлз. — Да вървим в бюрото на „Вагон ли“6.

Мистър Сатъртуейт си мислеше:

„Момичето успя. Връща го. Каза, че ще го накара да се върне. Интересно точно кое е вярно в писмото.“

Безспорно Ег Литън Гор умееше да се възползва от обстоятелствата.

Когато сър Чарлз тръгна към бюрото на „Вагон ли“, мистър Сатъртуейт пое бавно през градините. Мисълта му продължаваше да бъде приятно заета с въпроса за Ег Литън Гор. Той се възхищаваше на нейната находчивост и енергичност и подтисна оная малко викторианска страна в характера си, която не допускаше представителка на нежния пол да взема инициативата в сърдечните работи.

Мистър Сатъртуейт беше наблюдателен човек. Сред размишленията си върху женския пол изобщо и Ег Литън Гор в частност той неволно се запита:

„Но къде съм виждал тая странна яйцевидна глава?“

Притежателят на главата седеше на една пейка и гледаше замислено пред себе си. Той беше дребен човечец с несъразмерни за ръста му мустаци.

Наблизо стоеше с недоволен вид някакво момиченце-англичанче, което пристъпяше ту на единия, ту на другия си крак и от време на време риташе разсеяно тревата.

— Недей така, миличко — каза майка му, която беше погълната от някакъв моден журнал.

— Но нямам какво да правя — оправда се детето. Малкият човек извърна глава да го погледне и мистър Сатъртуейт го позна.

— Мосьо Поаро — каза той. — Много приятна изненада.

Мосьо Поаро стана и се поклони.

— Enchanté monsieur7

Двамата се ръкуваха и мистър Сатъртуейт седна на пейката.

— Всички като че ли са се събрали в Монте Карло. Преди по-малко от половин час срещнах случайно сър Чарлз Картрайт, а сега вас.

— Сър Чарлз, той също ли е тук?

— Занимава се с ветроходство. Знаете ли, че той напусна къщата си в Лумът?

— А-а не, не знаех. Това ме изненадва.

— Аз пък не се изненадвам. Според мен Картрайт не е от ония хора, които обичат да живеят завинаги откъснати от света.

— А, да, тук съм съгласен с вас. Изненадан съм по друга причина. Струваше ми се, че сър Чарлз имаше специална причина да живее в Лумът — много очарователна причина, нали? Не съм ли прав? Малката demoiselle8, която се нарича така смешно — Яйцето?

Очите му святкаха добродушно.

— Аха, значи, сте забелязали?

— Разбира се, че забелязах. Моето сърце е много чувствително към влюбените — предполагам, че и вие сте такъв. А, la jeunesse9 е винаги трогателна.

Той въздъхна.

— Мисля — каза мистър Сатъртуейт, — че наистина сте отгатнали причината, поради която сър Чарлз напусна Лумът. Той избяга.

— От мадмоазел Ег ли? Но е ясно като бял ден, че той я обожава. Защо тогава ще бяга?

— Ах — въздъхна мистър Сатъртуейт, — вие не разбирате нашите англосаксонски комплекси. Мосьо Поаро разсъждаваше по своему.

— Разбира се — рече той, — постъпката му е правилна. Но избягаш ли от жена, тя веднага тръгва по петите ти. Сър Чарлз, човек с голям опит, сигурно знае това.

Мистър Сатъртуейт се развесели.

— Мисля, че не беше точно така — отвърна той. — Но кажете ми, какво правите тук? На почивка ли сте?

— Вече цялото ми време минава в почивка. Аз преуспях. Богат съм. Напуснах работа. Сега пътувам и разглеждам света.

— Чудесно — каза мистър Сатъртуейт.

— N’est-ce pas?10

— Мамо — каза момиченцето-англичанче, — няма ли какво да правя?

— Миличко — рече майката укорително, — не е ли приятно да си в чужбина и на хубаво слънце?

— Да, но нямам какво да правя.

— Тичай… забавлявай се. Върви да гледаш морето.

— Maman11 — каза едно момиченце-французойче, което се появи внезапно. — Joue avec moi12

Една френска майка вдигна очи от книгата си.

— Amuse toi avec ta balle Marselle.13

Французойчето покорно заподхвърля топката си с навъсено личице.

— Je m’amuse14 — рече Еркюл Поаро с много странно изражение на лицето.

После, сякаш в отговор на нещо, което бе прочел върху лицето на мистър Сатъртуейт, той добави:

— Но вие имате много силен усет. Трябва да е така, както казвате…

Помълча минута-две, после продължи:

— Знаете ли, като младеж аз бях беден. Имаше много като мен. Трябваше да си търсим прехраната. Постъпих в полицията. Залягах много в работата си. Постепенно се издигнах в службата. Започнах да си създавам име. Създадох си име. Започнах да придобивам международна слава. Най-после дойде време да се пенсионирам. Избухна войната. Раниха ме. Дойдох в Англия като печален и уморен бежанец. Една добра лейди ми оказа гостоприемство. Тя умря… от неестествена смърт; не, убиха я. Eh bien15, напрегнах си мозъка. Послужих си със сивите клетчици. Открих убиеца й. Разбрах, че още не ми е изпята песента. Не, в същност имах повече сили отпреди. Тогава започна втората ми кариера — на частен детектив в Англия. Разплетох много интересни и неразрешими загадки. Ах, мосьо, чувствах, че живея! Чудна е човешката душа. Забогатях. Някой ден, си казах, ще имам пари, колкото си искам. Ще осъществя всичките си мечти.

Той сложи ръка на коляното на мистър Сатъртуейт.

— Приятелю, пазете се от деня, в който мечтите ви ще се сбъднат. Това дете до нас сигурно също е мечтало за чужбина… как ще се забавлява… колко по-друго ще бъде всичко тук. Разбирате ли?

— Разбирам — отговори мистър Сатъртуейт, — че на вас не ви е забавно.

Поаро кимна.

— Точно така.

Имаше моменти, когато мистър Сатъртуейт приличаше на лукав дух. Сега бе настъпил един от тия моменти. Дребното му набръчкано лице се изкриви дяволито. Той се поколеба. Да каже или да не каже?

Разгъна бавно вестника, който още носеше със себе си.

— Видяхте ли това, мосьо Поаро?

И посочи с показалец въпросното съобщение.

Дребният белгиец взе вестника. Мистър Сатъртуейт го наблюдаваше, докато четеше. Лицето му не се промени, но англичанинът имаше впечатление, че тялото му настръхва като териер, който души миша дупка.

Еркюл Поаро прочете съобщението два пъти, после сгъна вестника и го върна на мистър Сатъртуейт.

— Това е интересно — рече той.

— Да. Изглежда, сър Чарлз Картрайт е бил прав, а ние сме сгрешили, нали?

— Да — каза Поаро. — Изглежда, че сме сгрешили… Трябва да ви призная, приятелю, не можех да повярвам, че толкова безобиден, толкова мил старец може да бъде убит… Е, може наистина да греша… Макар че, разбира се, тази, другата смърт, може да е съвпадение. Случват се съвпадения… просто изумителни съвпадения. Аз, Еркюл Поаро, зная съвпадения, които ще ви смаят…

Той помълча и продължи:

— Сър Чарлз Картрайт сигурно има правилен усет. Той е артист… чувствителен… впечатлителен… долавя нещата по-скоро по чувство, отколкото с разсъдък… Такъв похват в живота се оказва често катастрофален…, но понякога успява. Къде ли е сър Чарлз сега.

Мистър Сатъртуейт се усмихна:

— Аз мога да ви кажа. Той е в бюрото на „Вагон ли“. Тази вечер двамата тръгваме обратно за Англия.

— Аха! — Поаро вложи дълбок смисъл във възклицанието си. Очите му, бляскави, изпитателни, дяволити, гледаха въпросително. — Колко е усърден нашият сър Чарлз! Значи, е решил да играе тази роля, ролята на полицай-любител? Или има друга причина?

Мистър Сатъртуейт не отговори, но в мълчанието му Поаро изглежда долови отговор.

— Разбирам — рече той. — Тук са виновни лъчезарните очи на мадмоазел. Не само престъплението го зове, а?

— Тя му е писала — поясни мистър Сатъртуейт, — моли го да се върне.

Поаро кимна.

— Озадачен съм — каза той. — Не разбирам съвсем…

Мистър Сатъртуейт го прекъсна:

— Вие не разбирате съвременното английско момиче. Но това не ме учудва. Самият аз не винаги ги разбирам. Момиче като мис Литън Гор…

На свой ред Поаро също го прекъсна:

— Пардон. Погрешно изтълкувахте думите ми. Аз разбирам отлично мис Литън Гор. Срещал съм такива като нея… много такива. Вие ги наричате съвременен тип; но той е — как да се изразя? — от памтивека.

Мистър Сатъртуейт беше леко раздразнен. Смяташе, че той и само той разбира Ег. Този глупав чужденец не знае нищо за младите англичанки.

Поаро продължаваше да говори. Тонът му беше замечтан… замислен:

— Познаването на човешката природа… колко опасно може да бъде то!

— Полезно — поправи го мистър Сатъртуейт.

— Може би. Зависи от каква страна се гледа.

— Впрочем… — Мистър Сатъртуейт се поколеба… стана. Той беше малко разочарован. Бе хвърлил въдицата, но рибата не се улавяше. Чувствуваше, че в знанията му за човешката природа нещо липсва. — Желая ви приятна почивка.

— Благодаря ви.

— Надявам се, че при следващото си идване в Лондон ще наминете да се видим. — Той подаде визитната си картичка. — Ето адреса ми…

— Много сте любезен, мистър Сатъртуейт. Ще ми бъде приятно.

— И тъй, засега довиждане.

— Довиждане и Bon voyage16

Мистър Сатъртуейт си тръгна. Поаро погледа минута-две подире му, после пак се вторачи право пред себе си, над синьото Средиземно море.

Седя така най-малко десет минути. Англичанчето се появи отново.

— Гледах морето, мамо. А сега какво да правя?

— Уместен въпрос — промърмори Еркюл Поаро под нос.

Той стана и закрачи бавно към бюрото на „Вагон ли“.

Глава втораИЗЧЕЗНАЛИЯТ ИКОНОМ

Сър Чарлз и мистър Сатъртуейт седяха в кабинета на полковник Джонсън. Началникът на полицията беше едър, червендалест човек с войнишки глас и сърдечно държане.

Той бе посрещнал мистър Сатъртуейт с неприкрито удоволствие и явно се радваше, че се запознава със знаменития Чарлз Картрайт.

— Жената много обича да ходи на театър. Тя е — как им казват американците? — от запалянковците. Да — запалянковци. Аз самият обичам хубавите пиеси — хубавите, приличните, а какви неща се поставят напоследък на сцената — пфу!

Сър Чарлз, признаващ правотата му в случая — той никога не бе поставял „дръзки“ пиеси, — отговори подобаващо с целия си непринуден чар. Когато споменаха целта на посещението си, полковник Джонсън прояви пълна готовност да им каже всичко, което можеше.

— Ваш приятел, а? Много лошо… много лошо. Да, той се ползваше с големи симпатии тук. Говореха се много хубави неща за санаториума му, а и всички смятаха сър Бартолъмю за прекрасен човек, за първокласен представител на своята професия. Добър, великодушен, обичан от всички. Никой не би очаквал, че може да бъде убит такъв човек — а изглежда, че действително е било убийство. Няма никакви указания за самоубийство, а пък изключено е да е било случайност.

— Аз и Сатъртуейт току-що се връщаме от чужбина — каза сър Чарлз. — Прочетохме във вестниците само откъслечни и непълни сведения тук-там.

— И, естествено, искате да знаете всичко за случая. Добре, аз ще ви разкажа точно как стои въпросът. Според мен няма никакво съмнение, че икономът е човекът, когото трябва да търсим. Той бил нов човек — постъпил у сър Бартолъмю само преди две седмици и веднага след престъплението изчезнал — сякаш се изпарил. Това изглежда малко подозрително, нали? А, какво?

— Нямате ли представа къде е отишъл?

Естествено, руменото лице на полковник Джонсън поруменя още повече.

— Ще си помислите: небрежност от наша страна. Откровено казано, действително изглежда така. Естествено, този човек беше под наблюдение — както всеки друг. Отговори на въпросите ни напълно задоволително — посочи лондонското бюро, което му намерило тази работа. Предишният му работодател бил сър Хоръс Бърд. Говореше много вежливо, никакви признаци на паника. И изведнъж — изчезна, и то като се има пред вид, че къщата беше под наблюдение. Четох конско евангелие на хората си, но те се кълнат, че са си отваряли добре очите.

— Много интересно — каза мистър Сатъртуейт.

— Независимо от всичко друго — произнесе сър Чарлз замислено — постъпката му изглежда страшно глупава. Той е знаел, че никой в нищо не го подозира. А като бяга, сам привлича вниманието върху себе си.

— Точно така. Но няма надежда да се изплъзне. Разпространили сме описанието му. Залавянето му е въпрос само на дни.

— Много странно — каза сър Чарлз. — Не го разбирам.

— О, причината е съвсем ясна. Загубил е самообладание. Изведнъж е подушил каква е работата.

— Как е възможно човек, който е имал самообладанието да извърши убийство, да няма самообладание да си кротува след това?

— Зависи. Зависи. Аз познавам престъпниците. Повечето са страхопъзльовци. Той е помислил, че е заподозрян, и е офейкал.

— Проверихте ли достоверността на сведенията, които е дал за себе си?

— Естествено, сър Чарлз. Това е в реда на нещата. Лондонското бюро потвърждава показанията му. Той имал писмена препоръка от сър Хоръс Бърд, който го хвалел много. А самият сър Хоръс е в Източна Африка.

— Значи, препоръчителното писмо е фалшифицирано?

— Точно така — потвърди полковник Джонсън, усмихвайки се лъчезарно на сър Чарлз, като учител, поздравяващ умен ученик. — Разбира се, ние телеграфирахме на сър Хоръс, но ще мине известно време, докато получим отговор. Той е на сафари17.

— Кога е изчезнал човекът?

— На сутринта след смъртта. На вечерята присъствал лекар — сър Джослин Кембъл, — доколкото разбрах, нещо като токсиколог; той и Дейвис (местният доктор) стигнали до единодушно заключение и нашите хора бяха повикани незабавно. Още същата вечер разпитахме всички. Елис (така се казва икономът) се прибрал в стаята си, както обикновено, а на сутринта вече го нямаше. Леглото му беше непобутнато, значи, не е спал в него.

— Измъкнал се е под прикритието на мрака?

— Изглежда. Една от поканените дами, мис Сътклиф, актрисата… сигурно я познавате?

— Да, много добре.

— Та мис Сътклиф ни подсказа една идея. Тя смята, че този човек се е измъкнал от къщата през някакъв таен ход. — Полковникът се изсекна смутено. — Напомня историите на Едгар Уолъс18, но изглежда, че е имало такова нещо. Сър Бартолъмю много се гордеел с него. Изходът му излиза сред някаква разрушена зидария на около половин миля от къщата.

— Наистина това е твърде правдоподобно обяснение — съгласи се сър Чарлз. — Само че… отде ще знае икономът, че съществува такъв ход?

— Да, там е въпросът. Жената винаги е казвала, че слугите знаят всичко. Изглежда, че е права.

— Доколкото разбрах, отровата била никотин — вметна мистър Сатъртуейт.

— Точно така. Според мен, много необикновено средство. Сравнително рядко се употребява. Зная, че ако човек е страстен пушач, какъвто бил например докторът, положението се усложнява още повече. Тоест може да си е умрял естествено от отравяне с никотин. Само че, разбира се, в случая смъртта е настъпила твърде внезапно.

— Как е поел отровата?

— Не знаем — призна полковник Джонсън. — Тук именно ще бъде слабото място на следствието. Според медицинските данни тя трябва да е била погълната само няколко минути преди смъртта.

— Както подразбирам, пиели са порто?

— Именно. Може да се помисли, че отровата е била в портото; но не е била там. Анализирахме чашата му. В тази чаша е имало порто и само порто. Останалите винени чаши бяха празни, разбира се, но те се намираха на една табла в кухненския килер, неизмити, и в нито една от тях нямаше нещо подозрително. Що се отнася до яденето, той е ял същото, както всички други. Супа, писия на скара, фазан с пържени картофи, шоколадено суфле, препечен хляб с хайвер. Готвачът му бил при него от петнайсет години. Не, наглед няма начин да му се даде отрова, и все пак в стомаха му се намери. Заплетена работа.

Сър Чарлз се извърна към мистър Сатъртуейт.

— Същото — каза той развълнувано, — точно същото, както преди.

След това се обърна извинително към полицейския началник:

— Трябва да обясня. В къщата ми в Корнуол имаше смъртен случай…

Полковник Джонсън явно се заинтригува.

— Мисля, че съм чувал за това. От една млада дама… мис Литън Гор.

— Да, тя беше там. Значи, ви разказа за случая.

— Да, разказа ми. Държеше много на своята хипотеза. Но, знаете ли, сър Чарлз, тази хипотеза ми се вижда твърде неиздържана. Тя не обяснява бягството на иконома. Да не би случайно и вашият човек да е изчезнал?

— Аз нямах човек… само една камериерка.

— Ами ако е била преоблечен мъж?

При мисълта за елегантната и очебийно женствена Темпъл сър Чарлз се усмихна.

Полковник Джонсън също се усмихна извинително.

— Просто като идея — каза той. — Не, мога да заявя, че не вярвам твърде на хипотезата на мис Литън Гор. Доколкото съм осведомен, в случая умрелият е някакъв стар свещеник. Кой би пожелал да премахне един стар свещеник?

— Тъкмо това е озадачаващото — каза сър Чарлз.

— Мисля, че е просто съвпадение, в което сигурно сам ще се убедите. Повярвайте ми, икономът е виновникът. По всяка вероятност закоравял престъпник. Жалко, че не можем да намерим отпечатъци от пръстите му. Накарахме дактилоскопа да претърси цялата му спалня, а също и кухненския килер, но нямахме късмет.

— Ако е бил икономът, каква ще е била подбудата му според вас?

— Това е, разбира се, едно от затрудненията ни — призна полковник Джонсън. — Човекът може да е постъпил там с намерение да краде и сър Бартолъмю вероятно го е хванал.

Сър Чарлз и мистър Сатъртуейт премълчаха вежливо. Полковник Джонсън като че ли сам чувствуваше неправдоподобността на това предположение.

— В същност човек може да теоретизира, колкото си ще. Щом поставим Джон Елис под ключ и разберем кой е той и дали е минавал по-рано през ръцете ни… хм, подбудата ще стане ясна като бял ден.

— Предполагам, че сте преглеждали книжата на сър Бартолъмю?

— Естествено, сър Чарлз. Обърнахме голямо внимание на тази страна на въпроса. Трябва да ви представя на груповия началник Кросфийлд, който се занимава със случая. Много кадърен човек. Изтъкнах му и той веднага се съгласи с мен, че е възможно професията на сър Бартолъмю да има някаква връзка с престъплението. Лекарят знае много професионални тайни. Всички книжа на сър Бартолъмю бяха грижливо подредени и описани — секретарката му мис Линдън ги прегледа заедно с Кросфийлд.

— И нищо ли не се намери?

— Нищо показателно, сър Чарлз.

— Не липсваше ли нещо от къщата — сребърни прибори, скъпоценности или нещо от тоя род?

— Абсолютно нищо.

— Кои точно са били гостите?

— Имам списък…, но къде се е дянал? Аха, мисля, че е у Кросфийлд. Трябва да се срещнете с Кросфийлд; в същност аз го очаквам всеки момент да се яви на доклад — чу се звънец, — вероятно това е той.

Груповият началник Кросфийлд беше едър, солиден на вид човек, не твърде разговорлив, но с много живи сини очи.

Той отдаде чест на началника си и бе представен на двамата посетители.

Ако мистър Сатъртуейт беше сам, навярно трудно щеше да се оправи с Кросфийлд. Кросфийлд не можеше да търпи джентълмени от Лондон — любители, които идват с „идеи“. Случаят със сър Чарлз обаче беше съвсем друг. Груповият началник Кросфийлд благоговееше като дете пред магията на сцената. Той бе гледал два пъти сър Чарлз да играе и възторгът, че вижда в плът и кръв този герой на театъра, го предразположи толкова дружелюбно и го направи толкова разговорлив, че повече не би могло да се желае:

— Аз съм ви виждал в Лондон, сър, да, виждал съм ви. Бяхме с жената. „Дилемата на лорд Ейнтрий“ — така се казваше пиесата. Седях в най-задната част на партера…, а салонът беше претъпкан… наложи се два часа да стоим на опашка. Но жена ми беше непримирима. „Трябва да гледам сър Чарлз Картрайт в «Дилемата на лорд Ейнтрий»“ — вика. Беше в театър „Пел-Мел“.

— Само че — каза сър Чарлз, — както ви е известно, аз вече съм се оттеглил от сцената. Но в „Пел-Мел“ още ме знаят по име. — Той извади една визитна картичка и написа на нея няколко думи. — Следващия път, когато прескочите с мисиз Кросфийлд към града, дайте това на касата и ще получите две от най-хубавите места.

— Ще ви бъда много благодарен, сър Чарлз… крайно благодарен. Жена ми страшно ще се развълнува, като й кажа.

След това груповият началник Кросфийлд стана като восък в ръцете на бившия актьор.

— Случаят е много особен, сър. Никога досега в цялата си практика не съм се натъквал на отравяне с никотин. Доктор Дейвис също не помни такова нещо.

— Аз пък все си мислех, че това е някакво заболяване, резултат от прекалено пушене.

— Откровено казано, и аз мислех същото, сър. Но докторът казва, че в чисто състояние този алкалоид представлява безцветна течност и че няколко капки от нея са достатъчни, за да убият почти моментално човека.

Сър Чарлз подсвирна.

— Силна работа.

— Точно така, сър. И все пак, както ще забележите, има много широко приложение. Употребява се като разтвор за пръскане на рози. И, разбира се, може да се извлича от обикновения тютюн.

— Рози — повтори сър Чарлз. — Но къде съм чувал…

Той свъси вежди, после поклати глава.

— Ще докладвате ли нещо ново, Кросфийлд? — запита полковник Джонсън.

— Нищо определено, сър. Имаме сведения, че нашият човек, Елис, е забелязван в Дъръм, в Ипсуич, в Балъм, в Ландс Енд и десетина други места. Това е най-важното, което успяхме да пресеем, останалото не заслужава внимание. — Той се обърна към другите двама — Щом се разпространи описанието на човек, търсен от полицията, веднага го виждат навсякъде из Англия.

— Какво е описанието на човека? — попита сър Чарлз.

Джонсън взе един лист.

— Джон Елис, среден ръст — приблизително метър и осемдесет, леко прегърбен, прошарена коса, малки бакенбарди, тъмни очи, дрезгав глас, липсва един зъб на горната челюст, което личи, когато се усмихва, без особени белези или характерни черти.

— Хм — промърмори сър Чарлз. — Много неопределен, като се изключат бакенбардите и зъбът, а първите той трябва вече да е обръснал, пък и на усмивка не може да се разчита.

— Бедата е там, че хората не са наблюдателни — каза Кросфийлд. — Едва успях да измъкна едно съвсем мъгляво описание от прислужничките в абатството. Винаги е така. Един и същ човек описват като висок, слаб, нисък, дебел, със среден ръст, набит, тънък — дори на петдесет души не може да се намери един, който да си служи, както трябва с очите.

— Убеден ли сте вътрешно, господин началник, че Елис е престъпникът?

— Ако не е, защо ще бяга, сър? Просто нелогично е.

— Това е трудността — произнесе сър Чарлз замислено.

Кросфийлд се обърна към полковник Джонсън и докладва за мерките, които се вземат. Полковникът кимна одобрително, а после поиска от груповия началник списъка на хората, които са били в абатството през нощта на престъплението. Той бе предаден на двамата нови разследвачи. Ето съдържанието му:

— Хм — промърмори сър Чарлз. — Във вестниците е пропусната тази подробност за Тутинг. Излиза, че и младият Мендърз е бил там.

— Това е резултат от злополука, сър — каза груповият началник Кросфийлд. — Младият джентълмен блъснал колата си в една стена точно до абатството и сър Бартолъмю, който както подразбирам, малко се познавал с него, го поканил да пренощува там.

— Много непредпазливо от негова страна — подхвърли сър Чарлз шеговито.

— Вярно, сър — съгласи се груповият началник. — В същност, мисля си аз, младият джентълмен трябва да се е нафиркал, както се казва. Не мога да проумея как тъй се е натъкнал тъкмо на тая стена, ако е бил трезвен в момента.

— Предполагам, просто от приповдигнато настроение — каза сър Чарлз.

— Да, и аз мисля така, сър, приповдигнато от някоя и друга чашка.

— Е, много ви благодарим, господин началник. А вие, полковник Джонсън, имате ли нещо против да отидем да поогледаме абатството?

— Разбира се, че нямам нищо против, уважаеми сър. Макар че, боя се, едва ли ще научите там нещо повече от това, което мога да ви кажа.

— Има ли някой там?

— Само прислугата, сър — каза Кросфийлд. — Гостите се разотидоха веднага след дознанието, а мис Линдън се върна на Харли стрийт.

— Май не е зле да се видим с доктор… ъъ… Дейвис? — подхвърли мистър Сатъртуейт.

— Добра идея.

Взеха адреса на доктора и като поблагодариха сърдечно на полковник Джонсън за любезността му, си тръгнаха.

Глава третаКОЙ ОТ ТЯХ?

Когато вървяха по улицата, сър Чарлз каза:

— Имаш ли някакви предположения, Сатъртуейт?

— А ти? — запита мистър Сатъртуейт. Той се въздържаше да изказва мнението си по възможност до последния момент.

Сър Чарлз обаче не беше такъв. Той заговори откровено:

— Моите са погрешни, Сатъртуейт. Всички са погрешни. Навили са си на пръста иконома. Икономът офейква — следователно икономът е убиецът. Няма логика. Не, няма логика. Трябва да се вземе под внимание другият смъртен случай — оня в моето бунгало.

— Още ли си на мнение, че има връзка между двата случая?

Мистър Сатъртуейт зададе този въпрос, макар че дълбоко в душата му отговорът беше положителен.

— Трябва да са свързани, драги. Всички данни сочат това… Необходимо е да намерим общия знаменател — човек, който е присъствал и в двата случая…

— Да — съгласи се мистър Сатъртуейт. — И това няма да бъде толкова лесно, колкото може да ни се стори на пръв поглед. Имаме прекалено много общи знаменатели. Забелязваш ли, Картрайт, че фактически всички, които присъстваха на вечерята у теб, са били и там?

Сър Чарлз кимна.

— Забелязах, разбира се…, но знаеш ли какъв извод може да се направи от това?

— Не се сещам, Картрайт.

— Дявол да го вземе, човече, мислиш ли, че тук има съвпадение? Не, то е било нагласено. Защо всички, които бяха на първия смъртен случай, са присъствали и на втория? Случайност? Съвсем не. Всичко е било план… замисъл… план на Толи.

— Охо! — възкликна мистър Сатъртуейт. — Да, възможно е…

— Не, дори е сигурно. Ти не познаваше Толи така, както го познавах аз, Сатъртуейт. Той беше сдържан и много търпелив човек. През цялото време, откакто се знаем, не помня случай Толи да е изказал някакво прибързано мнение или съждение. Помисли сам: Бебингтън убит — да, убит, няма да премълчавам или да увъртам — убит една вечер в моя дом. Толи ми се присмива някак добродушно на подозренията ми в случая, но през всичкото време си има свои подозрения. Не говори никому за тях — това му е в характера. Но тихомълком, в душата си, изгражда своя теория. Не зная върху какво я е градил. Мисля, че теорията му не може да е била насочена към определено лице. Той е смятал, че някой от тия хора е виновник за престъплението, и си е подготвил план, някаква проверка за разкриване на този човек.

— А другите гости, семейства Идън и Кембъл?

— Камуфлаж. Така работата става по-малко очебийна.

— В какво се е състоял планът според теб?

Сър Чарлз повдигна рамене — пресилен чужд жест. Той беше в момента Аристид Дювал, „душата“ на Тайната служба. Когато ходеше, накуцваше с левия крак.

— Отде да знаем? Аз не съм магьосник. Не мога да гадая. Но непременно е имало план… Той не е успял, понеже убиецът се е оказал само с една степен по-умен, отколкото е предполагал Толи… Той е ударил пръв…

— Той ли?

— Или тя. Отровата е колкото мъжко, толкова и женско оръжие — дори повече женско.

Мистър Сатъртуейт мълчеше. Сър Чарлз каза:

— Е, не си ли съгласен с мен? Или си на страната на общественото мнение? „Икономът е престъпникът. Той е свършил работата.“

— Как обясняваш случая с иконома?

— Не съм мислил за него. Според мен той не играе никаква роля… Мога да дам обяснение.

— Какво именно?

— Е, да речем, че полицията е права в това отношение — че Елис е професионален престъпник, действащ вероятно с банда крадци. Елис получава този пост с помощта на фалшиви препоръки. След това Толи е убит. Какво е положението на Елис? Убит е човек, а в къщата има друг, известен на полицията човек, чиито дактилоскопични отпечатъци се намират в Скотланд ярд. Естествено, той усеща, че е под подозрение, и офейква.

— През тайния ход?

— Глупости — таен ход. Измъква се от къщата, докато някой от тъпите полицаи, които са наблюдавали къщата, е дремел.

— Виж, това ми се струва по-вероятно.

— А какво е твоето мнение, Сатъртуейт?

— Моето ли? — каза мистър Сатъртуейт. — Ами същото като твоето. Още от самото начало. Струва ми се, че икономът е много непохватна версия. Мисля, че сър Бартолъмю и клетият старец Бебингтън са убити от едно и също лице.

— Измежду поканените ли?

— Измежду поканените.

За минута-две настъпи мълчание, след което мистър Сатъртуейт попита небрежно:

— Кой от тях е според теб?

— Боже мой, отде мога да зная, Сатъртуейт?

— Не знаеш, разбира се — каза мистър Сатъртуейт кротко. — Просто си помислих, че навярно имаш някаква идея — естествено, не нещо научно или аргументирано. Просто обикновена догадка.

— Е, нямам… — Той помисли за минута, после заговори оживено: — Знаеш ли, Сатъртуейт, като разсъдиш, струва ти се, че е възможно да го е извършил някой от тях.

— Теорията ти изглежда правилна — замисли се мистър Сатъртуейт. — Поне що се отнася до събирането на подозрителните. При това трябва да се съобразяваме с някои безспорни изключения. Например ти, аз и мисиз Бебингтън. Мендърз също трябва да се изключи.

— Мендърз ли?

— Да, той пристигнал на местопрестъплението случайно. Не бил нито поканен, нито очакван. Следователно той е извън кръга на заподозрените.

— Също и авторката на драми — Антъни Астър.

— Не, не, тя е присъствала. Мис Мюриел Уилз от Тутинг.

— Значи, тя е… Забравих, че името й е Уилз.

Той се намръщи. Мистър Сатъртуейт умееше да чете чужди мисли. Той прецени с приблизителна точност какво става в Главата на актьора. Когато другият заговори, мистър Сатъртуейт мислено се поздрави за това.

— Знаеш ли, Сатъртуейт, ти си прав. Предполагам, че не са му трябвали непременно заподозрени — защото в края на краищата нали лейди Мери и Ег са били там… Не, сигурно е искал да възпроизведе първия случай… Подозирал е някого, но е държал да има там и други свидетели, които да потвърдят фактите. Нещо от тоя род е…

— Нещо от тоя род — съгласи се мистър Сатъртуейт. — Засега могат да се говорят само общи приказки. Значи, трябва да изключим двете Литън Гор, а също и теб, мен, мисиз Бебингтън и Оливър Мендърз. Кой остава тогава? Анджела Сътклиф?

— Анджи? Ех, драги, та тя е от години приятелка на Толи.

— Тогава опираме до семейство Дейкърз… В същност, Картрайт, ти подозираш Дейкързови. Трябваше да ми кажеш, когато те запитах.

Сър Чарлз го изгледа. Мистър Сатъртуейт имаше някак тържествуващ вид.

— Прав си — произнесе Картрайт бавно. — Фактически не ги подозирам… Просто ми се струват по-вероятни от всеки друг. Преди всичко аз не ги познавам много добре. Убий ме, но не мога да проумея по каква причина Фреди Дейкърз, който прекарва живота си по хиподромите, или Синтия, която прекарва времето си да измисля баснословно скъпи дрехи за жени, ще пожелаят да премахнат един мил, незначителен свещеник…

Той поклати глава, но изведнъж лицето му светна.

— Да, но имаме и Уилз. Пак я забравих. Защо все я забравям? Та тя е най-баналната личност, която съм виждал.

Мистър Сатъртуейт се усмихна:

— Струва ми се, че тя въплъщава прочутия израз на Бърнс19: „Между вас има един момък, който си води бележки.“ Предполагам, че мис Уилз прекарва времето си във водене на бележки. Зад тия очила се крият проницателни очи. Ще се убедиш, че всичко, което заслужава да се отбележи в този случай, е било отбелязано от мис Уилз.

— Така ли мислиш? — в тона на сър Чарлз се долавяше съмнение.

— Време е да обядваме — каза мистър Сатъртуейт. След това ще отидем в абатството да видим какво можем да открием на място.

— Ти май вземаш много присърце тая работа, Сатъртуейт — подхвърли сър Чарлз с весело пламъче в очите.

— Разследването на престъпления не е нещо ново за мен — заяви мистър Сатъртуейт. — Веднъж, когато колата ми се повреди и се наложи да отседна в една усамотена странноприемница…

Той не успя да продължи по-нататък.

— Спомням си — подзе сър Чарлз с високия си, ясен актьорски глас, — когато бях на турне през 1921 година…

Сър Чарлз надви.

Глава четвъртаПОКАЗАНИЯТА НА ПРИСЛУГАТА

Едва ли може да има нещо по-спокойно от двора и сградата на Мелфъртското абатство, когато двамата мъже го съзряха тоя следобед под септемврийското слънце. Някои части от абатството бяха строени в петнадесетия век. То бе възстановявано и му бе добавено ново крило. Новият санаториум беше далеч от къщата, на свое отделно място.

Сър Чарлз и мистър Сатъртуейт бяха посрещнати от мисиз Леки, готвачката, пълна жена, скромно облечена в черна рокля, която бъбреше словоохотливо през сълзи. Тя вече познаваше сър Чарлз и се обръщаше предимно към него:

— Вярвам, ще ме разберете, сър, какво беше това за мен. Смъртта на господаря и всичко останало. Полицаи навред, пъхат си носа тук-там — ще ми повярвате ли: напъхаха си носовете даже в кофите за смет, а пък въпроси! — затрупват те с въпроси. Ох, доживях да видя такова нещо… докторът, толкова хрисим човек беше, а като го направиха сър Бартолъмю, как се гордеехме всички, добре помним това с Биътрис, макар че тя дойде тук две години след мен. А какви въпроси ни задава оня полицейски тип (няма да го нарека джентълмен, понеже съм свикнала с джентълмени и обноските им и зная що за хора са те), да, тип, повтарям, ако ще и да е началник… — Мисиз Леки млъкна, пое си дъх и се измъкна от забърканото словесно тресавище, в което бе попаднала. — Въпроси все за слугините в къщата, а те са добри момичета, всички до една… макар че Дорис се успива сутрин. Поне веднъж на седмицата й напомням това, а Вики пък е малко опърничава, но какво друго можеш да очакваш от младите, като им липсва възпитание… сега майките не ги възпитават… ала иначе са добри момичета, и никой полицейски началник не може да ме накара да кажа лоша дума за тях. „Да — викам му, — не си въобразявайте, че ще говоря нещо против моите момичета. Те всички са добри, да, и е просто грехота да се подхвърля, че имат нещо общо с убийството.“

Мисис Леки помълча.

— Колкото до мистър Елис… с него е друго. Аз не зная нищо за мистър Елис и не можех да отговоря нищо за него, защото беше чужд човек, докаран от Лондон, когато мистър Бейкър беше в отпуска.

— Бейкър ли? — запита мистър Сатъртуейт.

— Мистър Бейкър беше иконом на сър Бартолъмю от седем години, сър. Почти през цялото време си стоеше в Лондон, на Харли стрийт. Не си ли го спомняте, сър? — Тя се обърна към сър Чарлз, който кимна. — Сър Бартолъмю го докарваше тук, когато имаше гости. Но не беше твърде добре със здравето, както казваше сър Бартолъмю, та му даде двумесечен отпуск, отгоре на това му плати таксата за един крайморски курорт близо до Брайтън — наистина добър джентълмен беше докторът — и взе временно мистър Елис, затова, както заявих на тоя полицейски началник, не мога да кажа нищо за мистър Елис, макар че, ако се вярва на приказките му, изглежда, е живял у най-добрите семейства и личи, че има джентълменски обноски.

— Не забелязахте ли нещо… особено у него? — попита сър Чарлз с надежда.

— Хм, чудно, че и на вас ви е дошло на ум за това, сър, защото, ако ме разбирате добре, хем забелязах, хем не забелязах.

Сър Чарлз я погледна насърчително и мисис Леки продължи:

— Не мога да кажа точно какво беше, сър, но имаше нещо…

След такова събитие винаги има нещо, помисли си невесело мистър Сатъртуейт. Колкото и да презира мисиз Леки полицията, тя не е неподатлива на внушение. Ако Елис се окаже престъпникът, мисиз Леки непременно ще е забелязала нещо.

— Преди всичко беше саможив. Е, иначе, много учтив, държеше се като истински джентълмен — както казах, свикнал е с добри семейства. Но странеше от хората, прекарваше много време в стаята си и беше… хм, не зная как да го опиша… хм, имаше нещо…

— Сигурно мислехте, че не е… истински иконом? — подхвърли мистър Сатъртуейт.

— О, не ще и дума, сър, работил е като слуга. Знаеше много неща… и за известни хора в обществото.

— Например? — подкани я сър Чарлз деликатно.

Но мисиз Леки заговори неопределено и уклончиво. Не искаше да разнася слугински клюки. Такова нещо би накърнило чувството й за приличие.

За да я улесни, мистър Сатъртуейт каза:

— Може би няма да ви бъде трудно да опишете външността му.

Мисиз Леки се оживи:

— Да, наистина, сър. Той беше много приличен на вид човек: с бакенбарди и прошарена коса, малко прегърбен, а и пълнееше — това го безпокоеше. Освен туй ръцете му леко трепереха, но не по причината, която може да си помислите. Голям въздържател — не като много други, които познавам. Зрението му беше малко слабо, сър, струва ми се че светлината не му понасяше… особено силната светлина, очите му страшно сълзяха от това. Пред нас носеше очила, но не по време на работа.

— Имаше ли особени отличителни белези? — запита сър Чарлз. — Следи от рани? Или счупени пръсти? Или белези по тялото от рождение?

— О, не, сър, нищо подобно.

— Колко по-лесно е в детективските романи, отколкото в живота! — въздъхна сър Чарлз. — В литературата винаги има някаква отличителна черта.

— Липсвал му един зъб — подсказа мистър Сатъртуейт.

— Възможно е, сър; лично аз не съм забелязвала.

— Как се държеше през трагичната нощ? — попита мистър Сатъртуейт малко книжовно.

— Хм, да си призная, сър, не мога да ви кажа. Видите ли, бях заета в кухнята. Нямах време да наблюдавам нищо.

— Да, разбира се, така е.

— Когато се разчу, че господарят е умрял, всички бяхме като гръмнати. Аз се разплаках и не можеха да ме утешат, също и Биътрис. На младите, разбира се, им беше интересно, макар че бяха много разстроени. Мистър Елис, естествено, не беше разстроен като нас, нали е нов, ала се държеше много деликатно и настояваше двете с Биътрис да сръбнем по чаша порто, за да се съвземем. И като си помисли човек, че в същото време той е бил… престъпникът…

Мисиз Леки не намираше вече думи, очите й святкаха от възмущение:

— Доколкото разбрах, той изчезнал още същата нощ?

— Да, сър, прибра се в стаята си като всички, а на сутринта го нямаше там. Разбира се, това насочи полицията по дирите му.

— Да, да, много глупаво е постъпил. Имате ли представа как е излязъл от къщата?

— Никаква. Изглежда, че полицията е следяла къщата през цялата нощ, но не го е видяла да излиза… Е, такива са си полицаите, нали и те са хора като всички, колкото и важност да си дават, когато влязат в къщата на някой джентълмен и почнат да душат навсякъде.

— Чувам, че ставало въпрос за някакъв таен ход — каза сър Чарлз.

Мисиз Леки изсумтя:

— Така казва полицията.

— А има ли такова нещо?

— Чух да се споменава — призна мисиз Леки предпазливо.

— Знаете ли откъде започва?

— Не, не зная, сър. Тайните ходове са хубаво нещо, но не бива да ги има в помещенията на прислугата. Втълпяват на момичетата какви ли не мисли. Може да им хрумне например да се измъкват оттам. Моите момичета излизат от задната врата и се връщат пак през нея, та затова винаги знаем къде са.

— Браво, мисиз Леки. Виждам, че сте много съобразителна.

Мисиз Леки засия от похвалата на сър Чарлз.

— Мисля си — продължи той, — дали бихме могли да зададем няколко въпроса на останалата прислуга?

— Разбира се, сър, но едва ли ще ви кажат нещо повече от мен.

— О, разбирам. Искам да ги разпитам не толкова за Елис, колкото за самия сър Бартолъмю — за държането му през оная нощ и други неща. Знаете ли, той ми беше приятел.

— Зная, сър. Много добре ви разбирам. Ще поговорите с Биътрис, а също и с Алис. Естествено, тя прислужваше на масата.

— Да, бих искал да поговоря с Алис.

Мисиз Леки обаче държеше на йерархията. Биътрис Чърч, старшата слугиня, трябваше да се яви първа.

Тя беше висока, слаба жена със стиснати устни, които изразяваха враждебна пристойност.

След няколко незначителни въпроса сър Чарлз отвори дума за поведението на гостите през фаталната вечер. Всички ли са били страшно разстроени? Какво са говорили и вършили?

В държането на Биътрис настъпи известно оживление. Тя изпитваше жестока наслада от всяка трагедия.

— Мис Сътклиф беше съвсем съсипана. Много добросърдечна жена е тя и преди е гостувала тук. Предложих да й дам малко бренди или чаша топъл чай, ала тя не искаше и да чува. Но взе аспирин. Мислеше, че няма да може да мигне. Но на сутринта, когато й занесох чай, спеше като дете.

— А мисиз Дейкърз?

— Мисля, че нищо не е в състояние да развълнува тази жена.

От тона на Биътрис личеше, че тя не обича Синтия Дейкърз.

— Само гледаше да се махне по-скоро. Обясни, че работата й щяла да пострада. Тя е голяма модистка в Лондон, така ни каза мистър Елис.

Голяма модистка за Биътрис значеше „търговия“, а тя презираше търговията.

— А съпругът й?

Биътрис изсумтя:

— Успокояваше нервите си с бренди. Или, както биха казали някои, разстройваше ги.

— А какво мислите за лейди Мери Литън Гор?

— Много симпатична жена — заяви Биътрис и тонът й се смекчи. — Пралеля ми работеше за баща й в замъка. Чувала съм, че била хубаво момиче. Може да е бедна, но личи, че е жена на място… пък и така внимателна, никога не ти създава неприятности и винаги говори толкова любезно. Дъщеря й е също симпатично момиче. Разбира се, те не познаваха сър Бартолъмю добре, но бяха много опечалени.

— А мис Уилз?

Биътрис пак стана някак строга:

— Не мога да ви кажа, сър, какво мислеше мис Уилз за случая.

— А какво мислехте вие за нея? — попита сър Чарлз. — Хайде, Биътрис, бъдете милостива.

Неочаквана усмивка образува трапчинки по вкаменените бузи на Биътрис. В държането на сър Чарлз имаше нещо момчешки привлекателно. Тя не можеше да устои на чара, който публиката чувствуваше така силно всяка вечер.

— Е, сър, не зная какво ви интересува.

— Чисто и просто какви мисли и чувства будеше мис Уилз у вас?

— Нищо, сър, абсолютно нищо. Разбира се, тя не беше…

Биътрис се поколеба.

— Продължете, Биътрис.

— Ами не беше съвсем от „класата“ на останалите, сър. Зная, че не можеше да бъде друга — продължи Биътрис добродушно. — Но правеше неща, които една истинска лейди не би правила. Все дебнеше, ако разбирате какво искам да кажа, сър, дебнеше и си пъхаше носа навсякъде.

Сър Чарлз се помъчи да изтръгне повече подробности по този въпрос, но Биътрис не даде допълнителни разяснения. Мис Уилз дебнела и си пъхала носа навсякъде, но когато бе помолена да посочи конкретен пример за дебненето, Биътрис, изглежда, не беше в състояние да каже нищо определено. Тя само повтори, че мис Уилз си пъхала носа в неща, които не я засягат. Най-после се отказаха.

— Младият мистър Мендърз май пристигнал неочаквано? — подхвърли мистър Сатъртуейт.

— Да, сър, катастрофирал с колата си… точно пред пътната врата. Каза, че имал късмет, че се случило тъкмо там. Къщата беше пълна с хора, разбира се, ала мис Линдън нареди да му се приготви легло в малкия кабинет.

— Сигурно всички се изненадаха много, като го видяха?

— О, да, сър, естествено, сър.

На въпроса, какво е мнението й за Елис, Биътрис отговори уклончиво. Рядко го виждала. Бягството му изглеждало подозрително, макар че недоумявала защо пък ще посегне на господаря. Всички недоумявали.

— Как изглеждаше докторът? С нетърпение ли очакваше приема? Имаше ли някаква определена цел?

— Изглеждаше необикновено весел, сър. Усмихваше се под мустак, сякаш кроеше някаква шега. Дори го чух да се шегува с мистър Елис, което никога не е правил с мистър Бейкър. Обикновено беше малко рязък със слугите, иначе любезен, но не им говореше много.

— Какво каза? — запита мистър Сатъртуейт оживено.

— Е, забравила съм точно какво, сър. Мистър Елис дойде с някакво съобщение, предадено по телефона, и сър Бартолъмю го запита уверен ли е, че е чул правилно имената, а мистър Елис отвърна, че бил напълно уверен… говореше много почтително, разбира се. А докторът се засмя и рече: „Ти си човек на място, Елис, първокласен иконом. Е, Биътрис, какво мислиш ти по тоя въпрос?“ Бях толкова изненадана, сър, господарят да разговаря така — не както обикновено, — че не знаех какво да кажа.

— А Елис?

— Май не му хареса, сър, като, че не беше свикнал на такова отношение. Чувствуваше се някак си неловко.

— Какво беше съобщението по телефона? — попита сър Чарлз.

— Съобщението ли, сър? Ами то беше от санаториума… за някаква пациентка, която пристигнала там и понесла пътуването добре.

— Помните ли името?

— Беше особено име, сър. — Биътрис се поколеба. — Мисля, че Ръшбриджър… или нещо подобно.

— А, да — каза сър Чарлз успокоително. — Не е лесно име, трудно е за разбиране по телефона. Е, много ви благодарим, Биътрис. Надяваме се, че сега ще можем да поговорим с Алис.

Когато Биътрис излезе от стаята, сър Чарлз и мистър Сатъртуейт споделиха впечатленията си, като се спогледаха.

— Мис Уилз дебнела и си пъхала носа навсякъде, капитан Дейкърз се напил, мисис Дейкърз не проявила никакво вълнение. Има ли нещо ценно тук? Съвсем малко.

— Твърде малко, наистина — съгласи се мистър Сатъртуейт.

— Да възложим надеждите си на Алис.

Алис беше сериозна тъмноока млада жена на тридесет години. Беше й приятно да говори.

Лично тя не вярваше, че мистър Елис е замесен в случая. Той бил голям джентълмен. Полицията намеквала, че бил обикновен престъпник. Алис беше уверена, че съвсем не е такъв.

— Сигурна ли сте напълно, че беше обикновен, истински иконом? — запита сър Чарлз.

— Не обикновен, сър. Не като другите икономи, с които бях работила дотогава. Подреждаше работата си другояче.

— Но не мислите ли, че е отровил господаря ви.

— О, сър, не мога да си представя как би могъл да свърши това. Аз прислужвах на масата с него и е изключено да е сложил нещо в храната на господаря, без да го забележа.

— А напитките?

— Той раздаваше виното, сър. Първо шери със супата, а после бяло рейнско вино и бордо. Но какво би могъл да направи, сър? Ако е имало нещо във виното, щял е да отрови всички — по-право всички, които са пили от него. Мисля, че господарят не кусна нищо, което останалите да не бяха опитали. Същото бе и с портото. Всички господа пиха порто, а и някои от дамите.

— Винените чаши са били изнесени на табла, нали?

— Да, сър, аз държах таблата, мистър Елис слагаше чашите на нея и аз занесох таблата в кухненския килер, и те бяха там, сър, когато полицията дойде да ги прегледа. Чашите от портото бяха още на масата. И полицията не откри нищо.

— Сигурна ли сте напълно, че докторът не е ял и не е пил на вечерята нещо, от което другите да не са яли и пили?

— Не забелязах, сър. Но съм сигурна, че е така.

— Нещо, което някой от гостите да му е дал…

— О, не, сър.

— Знаете ли нещо за някакъв таен ход, Алис?

— Един от градинарите ми спомена за него. Излизал в гората, където има някакви стари стени и развалини. Но никога не съм виждала в къщата някакъв вход за него.

— Елис никога не е ли споменавал нещо за този таен ход?

— О, не, сър, предполагам, че не е знаел нищо за него.

— Кой в същност според вас е убил господаря ви, Алис?

— Не зная, сър. Не мога да повярвам, че някой е способен на такова нещо… Изглежда, е било някаква случайност.

— Хм. Благодаря ви, Алис.

— Ако не беше смъртта на Бебингтън — каза сър Чарлз, когато момичето излезе от стаята, — можехме да я смятаме за престъпница. Тя е хубаво момиче… И е прислужвала на масата… Не, не може да бъде. Бебингтън беше убит, а Толи никога не обръщаше внимание на хубавите момичета. Не беше в характера му.

— Макар и петдесет и пет годишен — забеляза мистър Сатъртуейт замислено.

— Какво искаш да кажеш?

— На тая възраст мъжът може да хлътне здравата по някое момиче… Дори и да не му се е случвало преди.

— Остави тия глупости, Сатъртуейт, аз съм… ъ-ъ… на петдесет и пет, пък нищо ми няма.

— Зная — каза Сатъртуейт.

И сър Чарлз сведе очи пред добродушния му поглед, в който проблясваше някакво пламъче. Той забележимо се изчерви…

Глава петаВ СТАЯТА НА ИКОНОМА

— Какво ще кажеш, да прегледаме ли стаята на Елис? — запита мистър Сатъртуейт, след като се бе насладил издъно на гледката, която представляваше изчервилият се сър Чарлз.

Актьорът се възползва от това отклоняване на вниманието от себе си.

— Чудесно, чудесно. Точно това щях да предложа и аз.

— Разбира се, полицията вече я е претърсила основно.

— Полицията…

С махане на ръка Аристид Дювал изрази презрението си към полицията. В стремежа си да забрави моментното си смущение той се впусна с нови сили в своята роля.

— Полицаите са тъпаци — отсъди той категорично. — Какво са търсели в стаята на Елис? Доказателства за вината му. Ние пък ще търсим доказателства за невинността му — а това е вече съвсем друго.

— Убеден ли си напълно в невинността на Елис?

— Ако сме прави по отношение на Бебингтън, трябва да е невинен.

— Да и освен това…

Мистър Сатъртуейт не довърши фразата си. Той се готвеше да каже, че ако Елис е бил професионален престъпник, разобличен от сър Бартолъмю, когото е убил по тази причина, целият случай става досадно скучен. Но точно в тоя момент си спомни, че сър Бартолъмю беше приятел на сър Чарлз Картрайт, и с право се ужаси от грубостта на чувствата, които едва не бе издал.

На пръв поглед стаята на Елис като че ли не обещаваше да разкрие много. Дрехите в чекмеджетата и гардероба бяха грижливо подредени. Те бяха добре скроени и носеха етикетите на различни шивачи. Очевидно бракувани и подарени му от първоначалните им собственици в различни случаи. Бельото беше от същото качество. Обувките, добре излъскани, стояха наредени на поставки.

Мистър Сатъртуейт взе една обувка и промърмори: „Четиридесет и първи номер, точно така, четиридесет и първи.“ Но тъй като в случая нямаше отпечатъци от стъпки, от това явно не можеше да се направи никакъв извод.

Лакейската униформа на Елис липсваше, вероятно бе тръгнал с нея, и мистър Сатъртуейт изтъкна на сър Чарлз, че това му се струва неестествено.

— Всеки разумен човек би се преоблякъл в обикновен костюм.

— Да, странно… Може да се помисли, макар и да е нелогично, че изобщо не е излизал оттук… Безсмислица, разбира се.

Продължиха търсенето. Не намериха нито писма, нито книжа освен една изрезка от вестник за лекуване на мазоли и кратко съобщение за предстоящата сватба на дъщерята на някакъв дук.

На една масичка имаше тефтерче с попивателна хартия и шишенце с мастило, но без писалка. Сър Чарлз вдигна тефтерчето срещу огледалото, но безрезултатно. Една страница беше гъсто нашарена — безсмислена бъркотия, а и мастилото се стори на двамата старо.

— Или не е писал никакви писма, докато е бил тук, или не ги е попивал — заключи мистър Сатъртуейт. — Попивателната е стара. Аха, ето… — Той посочи със задоволство сред тая бъркотия едва четливо „Л. Бейкър“. — Според мен Елис изобщо не си е служил с това тефтерче.

— Много странно, нали? — произнесе сър Чарлз бавно.

— Защо?

— Защото е общоприето човек да пише писма…

— Но не, ако е престъпник.

— Да, може би си прав… Трябва да не му е била чиста работата, щом е офейкал така… Може пък да не е убил Толи.

Огледаха пода, повдигнаха килима, надзърнаха под леглото. Никъде нищо не откриха освен едно мастилено петно до камината. Стаята беше отчайващо гола.

Излязоха малко объркани. Детективската им страст бе мигновено угаснала.

Може би си мислеха, че нещата се уреждат по-добре в книгите.

Размениха няколко думи с другите жени от прислугата — уплашени младши служителки, които изпитваха страхопочитание пред мисиз Леки и Биътрис Чърч, но не разкриха нищо повече.

Най-после си тръгнаха.

— Е, Сатъртуейт — каза сър Чарлз, когато минаваха през парка (мистър Сатъртуейт бе наредил на шофьора си да ги вземе с колата при изхода) — прави ли ти впечатление нещо… въобще нещо?

Мистър Сатъртуейт се замисли. Той не бързаше да отговори — особено на загатването, че нещо трябва да му е направило впечатление. Неприятно му беше да признае, че всичките им досегашни усилия са били празно губене на време. През главата му минаваха едно след друго показанията на прислугата — сведенията бяха необикновено оскъдни.

Както бе обобщил сър Чарлз преди малко, мис Уилз дебнела и си пъхала носа навсякъде, мис Сътклиф била много разстроена, мисиз Дейкърз — никак, а капитан Дейкърз бил пиян. Много малко, освен ако напиването на Фреди Дейкърз не показва стремеж да удави гузната си съвест. Но мистър Сатъртуейт знаеше, че Фреди Дейкърз се напиваше много често.

— Е, какво ще кажеш? — повтори сър Чарлз нетърпеливо.

— Нищо — призна мистър Сатъртуейт неохотно. — Освен че… е, според мен от намерената изрезка можем да заключим, че Елис е имал мазоли.

Сър Чарлз се усмихна кисело:

— Много логичен извод. Но води ли ни той… ъ-ъ… донякъде?

Мистър Сатъртуейт призна, че доникъде не ги води.

— Остава само едно… — подхвана той и се спря.

— Какво? Кажи, човече. Всичко може да ни бъде полезно.

— Направи ми впечатление малко странният начин, по който сър Бартолъмю се шегувал с иконома си… нали знаеш какво ни каза камериерката. Струва ми се някак нехарактерно за него.

— Наистина е нехарактерно — произнесе сър Чарлз натъртено. — Аз познавах Толи добре — по-добре от теб — и мога да ти кажа, че не беше от шегобийците. Никога не би говорил така, освен… хм, освен ако по някаква причина не е бил съвсем нормален в тоя момент. Ти си прав, Сатъртуейт, това е важно. Но какъв извод можем да направим?

— Ами… — подзе мистър Сатъртуейт, но разбираше, че въпросът на сър Чарлз е просто реторичен. Той искаше не да чуе мнението на мистър Сатъртуейт, а да изложи своето.

— Помниш ли кога е станало нещастието, Сатъртуейт? Точно след като Елис му донесъл съобщение по телефона. Мисля, логично е да се заключи, че именно това телефонно съобщение е било причината за внезапната необикновена веселост на Толи. Както може би си спомняш, аз попитах камериерката какво е било това съобщение.

Мистър Сатъртуейт кимна.

— Ставало дума за това, че в санаториума пристигнала някаква жена на име мисиз де Ръшбриджър — рече той, за да покаже, че също е обърнал внимание на този факт. — Не изглежда особено интересно.

— Вярно, не изглежда. Но ако съжденията ни са правилни, това съобщение трябва да има някакъв смисъл.

— Даа — проточи мистър Сатъртуейт неуверено.

— Несъмнено — заяви сър Чарлз. — И трябва да открием този смисъл. Тъкмо ми хрумва, че може да е било някакво шифровано съобщение — нещо, което звучи естествено и безобидно, но в действителност означава съвсем друго. Ако Толи е правел разследване за смъртта на Бебингтън, това може да е било свързано с разследването му. Може дори да се е отнесъл до частен детектив, за да издири нещо. Сигурно му е казал: в случай че подозрението му се оправдае, да се обади по телефона и да си послужи именно с тази фраза, така че ако някой друг я чуе, да не разбере истината. С това може да се обясни ликуването му, да се обясни въпросът му към Елис сигурен ли е в името — а в действителност сам той е знаел много добре, че такова лице не съществува. В същност подобна лека неуравновесеност настъпва у човек, когато научава за успеха на някаква важна работа.

— Мислиш, че не съществува такава личност — мисиз де Ръшбриджър?

— Хм, мисля, че трябва да установим това с положителност.

— Как?

— Като веднага прибягаме до санаториума и попитаме старшата медицинска сестра.

— Това може да й се види странно.

Сър Чарлз се засмя.

— Остави на мен — каза той. Те свърнаха настрана от автомобилния път и поеха пеш към санаториума.

Мистър Сатъртуейт заговори:

— А какво ще кажеш ти, Картрайт? Прави ли ти впечатление нещо? В резултат от посещението ни в къщата.

Сър Чарлз отговори бавно:

— Да, има нещо… дявол ла го вземе, не мога да си спомня какво.

Мистър Сатъртуейт го изгледа учудено. Другият се намръщи.

— Как да ти обясня? Имаше нещо… нещо, което в момента ми се стори нередно… неправдоподобно… само, че… нямах време да мисля тогава. Сложих го настрана в главата си.

— И сега не можеш да си спомниш какво е било?

— Не мога… спомням си само, че по едно време си казах: „Това е странно.“

— Сигурно, когато разпитвахме прислугата? Коя от слугините?

— Нали ти казвам, не мога да си спомня. И колкото повече мисля, толкова по-трудно ми е да се сетя… Ако го оставя засега настрана, може само да изникне.

Пред тях се появи санаториумът — голяма, бяла модерна сграда, отделена от парка със стобор. На оградата имаше порта, през която минаха, позвъниха на предната врата и попитаха за старшата сестра.

Сестрата излезе. Тя беше висока жена, на средна възраст, с умно лице и сръчна на вид. Сър Чарлз тя явно познаваше по име като приятел на покойния сър Бартолъмю Стрейндж.

Сър Чарлз обясни, че току-що се е върнал от чужбина, че бил потресен, като узнал за смъртта на приятеля си и за страшните подозрения, свързани с нея, та се отбил в къщата да научи колкото се може повече подробности. Сестрата говореше затрогващо каква загуба ще бъде за тях кончината на сър Бартолъмю и за бляскавата му кариера като лекар. Сър Чарлз полюбопитствува какво ще стане сега със санаториума. Сестрата обясни, че сър Бартолъмю имал двама съдружници, все способни лекари, единият, от които живеел в санаториума.

— Зная, че Бартолъмю много се гордееше със заведението си — рече сър Чарлз.

— Да, лечението му беше много успешно.

— Главно нервни заболявания, нали?

— Да.

— Тъкмо се сетих… един познат, когото срещнах в Монте Карло, имаше тук някаква роднина. Сега съм забравил името й… особено име… Ръшбриджър… Ръсбригър… или нещо подобно.

— Мисиз де Ръшбриджър ли имате пред вид?

— Точно така. Тук ли е тя още?

— О, да. Но се боя, че не ще можете да се видите с нея… за още известно време. Тя е подложена на много строг лечебен режим, изискващ пълна почивка… — Сестрата се усмихна малко лукаво. — Никакви писма, никакви вълнуващи посетители…

— Чак толкова ли е зле?

— Сериозно нервно разстройство — загубване на паметта и силно нервно изтощение. Е, с време ще я оправим.

Сестрата се усмихна успокоително.

— Чакайте, май съм чувал Толи, сър Бартолъмю, да говори за нея. Тя му била и приятелка, и пациентка, нали?

— Мисля, че не, сър Чарлз. Поне докторът не е казвал такова нещо. Тя пристигна наскоро от Западна Индия… откровено казано, много смешно се получи. Името й трудно може да се запомни от слугиня… а нашата прислужничка е доста тъпа. Идва и ми вика: „Пристигна мисиз Западна Индия“, и разбира се, аз се сетих, че е мисиз Ръшбриджър.

— Много… много забавно. Съпругът й оттатък ли е?

— Да, още е там.

— А, така… така… Трябва да я бъркам с някоя друга. Докторът беше особено заинтересуван от случая й, нали?

— Случаите на амнезия са доста чести, но винаги интересни за един медик… разновидностите им, разбирате ли. Рядко се срещат два еднакви случая.

— Много интересно. Е, благодаря ви, сестро, приятно ми беше, че побъбрихме с вас. Зная колко много ви ценеше Толи. Той често ми говореше за вас — излъга на края сър Чарлз.

— О, много се радвам, че чувам това. — Сестрата се изчерви и навири нос. — Такъв прекрасен човек… такава загуба за всички ни. Бяхме просто поразени… какво ти, направо потресени. Убийство! Кой би убил доктор Стрейндж, викам аз. Не може да бъде. Сигурно е оня ужасен иконом. Дано полицията да го улови. И без никакъв повод, без нищо.

Сър Чарлз поклати печално глава и двамата си тръгнаха, като свърнаха по пътя натам, където ги чакаше колата.

Като отмъщение за принудителното си мълчание през време на разговора със старшата сестра мистър Сатъртуейт прояви жив интерес към мястото, където бе станала злополуката с Оливър Мендърз, като отрупа с въпроси портиера, глуповат човек на средна възраст.

Да, точно тук разбил стената. Младият джентълмен бил на мотоциклет. Не, не видял как станало. Само чул и излязъл да види какво има. Младият джентълмен стоял ей там — точно където е застанал в момента другият джентълмен. Изглежда, не пострадал. Само гледал някак тъжно мотоциклета си — а той бил същинска развалина. Запитал само къде се намира и като чул, че е пред дома на сър Бартолъмю Стрейндж, рекъл: „Голям късмет имам“ — и продължил към къщата. Изглеждал много спокоен млад джентълмен… като че ли уморен. Как му се случило това нещастие, портиерът не можеше да проумее, но изказа мнение, че понякога стават такива неща.

— Странна злополука — произнесе мистър Сатъртуейт замислено.

Той погледна широкия прав път. Никакви завои, никакви опасни кръстовища, нищо, което би накарало мотоциклетист да свърне внезапно към триметрова стена. Да, странна злополука.

— Какво мислиш, Сатъртуейт? — запита сър Чарлз с любопитство.

— Нищо — отговори мистър Сатъртуейт, — нищо.

— Странно наистина — каза сър Чарлз и също се взря озадачено в мястото на злополуката. Качиха се на колата и потеглиха.

Мистър Сатъртуейт беше потънал в размисъл. Мисиз де Ръшбриджър… теорията на Картрайт е погрешна… съобщението не е било шифровано… имало е такова лице. Но дали няма нещо около самата жена? Може да е била свидетелка на нещо, или пък Бартолъмю Стрейндж е проявил такъв необикновен възторг просто защото е представлявала интересен случай? А може да е привлекателна жена? Когато човек се влюби на петдесет и пет годишна възраст (мистър Сатъртуейт много пъти бе наблюдавал това), характерът му се променя напълно. Може например да стане шегаджия, ако по-рано е бил сдържан…

Мислите му бяха прекъснати. Сър Чарлз се наклони към него.

— Сатъртуейт — каза той, — имаш ли нещо против да се върнем обратно?

Без да дочака отговор, той даде разпореждане през тръбата за разговаряне с шофьора. Колата се забави, спря и шофьорът взе да завива в съответната посока. След минута-две те се носеха вече по обратния път.

— Какво има? — попита мистър Сатъртуейт.

— Сетих се какво ми се стори странно — отговори сър Чарлз. — Мастиленото петно на пода в стаята на иконома.

Глава шестаЗА МАСТИЛЕНОТО ПЕТНО

Мистър Сатъртуейт изгледа приятеля си учудено.

— Мастиленото петно ли? Какво имаш пред вид, Картрайт?

— Спомняш ли си го?

— Да, помня, че имаше мастилено петно.

— Спомняш ли си положението му?

— Хм… не съвсем точно.

— То беше край перваза, на пода, близо до камината.

— Да, там беше. Сега си спомням.

— На какво се дължи това петно според теб, Сатъртуейт?

Мистър Сатъртуейт помисли една-две минути.

— То не беше голямо — каза той най-после. — Не може да е от преобърната мастилница. Според мен по всяка вероятност човекът е изтървал там стилото си… както може би си спомняш, в стаята нямаше писалка. („Да разбере, че аз съм не по-малко наблюдателен от него“ — помисли си мистър Сатъртуейт.) Така че човекът сигурно е имал автоматична писалка, ако изобщо е писал нещо — а няма никакво доказателство, че е писал.

— Напротив, има, Сатъртуейт. Мастиленото петно.

— Но може да не е пишел — тросна се Сатъртуейт. — Може просто да е изпуснал писалката на пода.

— Но нямаше да има петно, ако капачката на стилото не е била махната.

— Мисля, че си прав — каза мистър Сатъртуейт. — Но не виждам нищо необикновено в това.

— Възможно е и да няма нищо необикновено — съгласи се сър Чарлз. — Не мога да се произнеса, докато не се върна и не видя сам.

Вече завиваха към вратата с портиерската стаичка. След няколко минути бяха в къщата и сър Чарлз задоволи любопитството, предизвикано от завръщането им, като излъга, че бил забравил някаква писалка в стаята на иконома.

— А сега — рече сър Чарлз, след като ловко се отърва от услужливата мисиз Леки и вратата на стаята на Елис се затвори подире им — да видим дали съм кръгъл глупак, или има нещо реално в хрумването ми.

Според мнението на мистър Сатъртуейт първото беше далеч по-вероятно, но от учтивост не каза нищо. Той седна на леглото и загледа приятеля си.

— Ето го нашето петно — каза сър Чарлз, сочейки белега с крака си. — Точно до перваза, срещу бюрото, което е в другия край на стаята. При какви обстоятелства човек би изтървал писалка именно тук?

— Писалка може да се изтърве навсякъде — каза мистър Сатъртуейт.

— Разбира се, може и да се захвърли през стаята — съгласи се сър Чарлз. — Но обикновено човек не се отнася така с писалката си. Какво да ти кажа. Автоматичните писалки са страшно досадно нещо. Мастилото им изсъхва и отказват да пишат точно когато ти трябва. Може би това е обяснението на въпроса. Елис се е ядосал, казал е: „Дявол да те вземе“ — и я е запокитил на другия край на стаята.

— Според мен случаят може да се обясни по много начини — каза мистър Сатъртуейт. — Възможно е просто да е сложил писалката върху полицата на камината и тя да се е търкулнала.

Сър Чарлз направи опит с един молив. Пусна го да се плъзне от ъгъла на полицата. Моливът се удари в пода най-малко на една стъпка от петното и се търколи към газовата печка.

— Е — каза мистър Сатъртуейт. — Какво е обяснението ти?

— Мъча се да го открия.

Седнал на леглото, мистър Сатъртуейт сега стана очевидец на една извънредно забавна сцена.

Сър Чарлз се опита да изпусне молива от ръката си, като вървеше по посока на камината. Седна на края на леглото, залови се да пише там и после изпусна молива. За да падне моливът на желаното място, човек трябваше или да стои прав, или да е седнал, притиснат до стената в крайно неудобно положение, каквото едва ли някой би заел.

— Невъзможно — произнесе сър Чарлз високо. Той оглеждаше стената, петното и горделивата малка газова печка.

— Дали не е горил книга — рече той замислено. — Но книжа не се горят в газова печка…

Изведнъж пое дълбоко дъх.

След минута мистър Сатъртуейт разбра напълно професията на сър Чарлз.

Чарлз Картрайт бе влязъл в ролята на иконома Елис. Той седеше и пишеше на бюрото. Изглеждаше потаен, от време на време вдигаше очи и се озърташе плахо. Изведнъж като че ли чу нещо — мистър Сатъртуейт дори се сещаше какво е то — стъпки в коридора. Човекът имаше гузна съвест. Той придаваше някакво значение на тези стъпки. Скочи, държейки в едната си ръка листа, на който пишеше, а в другата — писалката. Стрелна се през стаята към камината с полуизвърната глава, все така напрегнат… заслушан… уплашен. Помъчи се да пъхне листата под газовата печка…, за да си послужи с двете ръце, захвърли нетърпеливо писалката. Моливът на сър Чарлз, „писалката“ в тази драма, падна точно върху мастиленото петно…

— Браво — похвали го мистър Сатъртуейт, ръкопляскайки от все сърце.

Сцената беше толкова добре изиграна, че създаде впечатление, че така и само така може да се е държал Елис.

— Виждаш ли? — каза сър Чарлз със скромно въодушевление, възвръщайки отново собствената си самоличност. — Ако този човек е чул полицаите или му се е сторило, че полицаите идват, и е трябвало да крие писаното — е, къде би могъл да го скрие? Нито в чекмедже, нито под дюшека — ако полицията обискира стаята, веднага ще го намери. Нямал време да вдига подова дъска. Не, единственото удобно място е било зад газовата печка.

— Сега — каза мистър Сатъртуейт — трябва да проверим дали има нещо скрито зад газовата печка.

— Точно така. Разбира се, не е изключено тревогата да е била напразна и по-късно може пак да е извадил нещата. Но да се надяваме, че очакванията ни ще се оправдаят.

Като свали сакото и запретна ръкавите на ризата си, сър Чарлз легна на пода и прилепи око до пролуката под газовата печка.

— Там има нещо — доложи той. — Нещо бяло. Как да го измъкнем? Трябва ни нещо подобно на игла за дамска шапка.

— Жените не носят вече игли на шапките си — каза мистър Сатъртуейт тъжно. — Може с джобно ножче.

Но не успяха с джобно ножче.

На края мистър Сатъртуейт излезе и поиска от Биътрис кука за плетене. Макар че изгаряше от любопитство да узнае защо му е нужна, чувството на благоприличие не й позволи да запита.

Куката за плетене свърши работа. Сър Чарлз извади пет-шест листа хартия за писма, смачкани набързо и пъхнати отдолу.

С растящо вълнение той и мистър Сатъртуейт ги пригладиха. Те явно бяха различни черновки на писмо, написани със ситен, чист, ясен почерк.

„Пишещият тия редове заявява — започваше първото, — че не желае да причинява неприятности никому и може да се е излъгал в това, което му се стори, че видя тази вечер, но…“

Тук пишещият явно е бил недоволен и прекъснал, за да почне наново:

„Джон Елис, иконом, засвидетелства уважението си и моли за кратък разговор във връзка със снощната трагедия, преди да е отишъл в полицията да съобщи някои сведения, с които разполага…“

Пак недоволен, човекът е опитал за трети път:

„Джон Елис, иконом, разполага с известни данни, свързани със смъртта на лекаря. Той още не е съобщил тия данни на полицията…“

В следващия текст вече не се говореше в трето лице:

„Имам голяма нужда от пари. Хиляда лири стерлинги ще спасят положението. Има някои неща, които бих могъл да кажа на полицията, но не искам да напакостявам никому…“

Последното беше още по-откровено:

„Зная как умря докторът. Не съм казал нищо на полицията… все още. Ако се срещнете с мен…“

Това писмо прекъсваше по друг начин: след „мен“ перото се бе провлачило в някаква драсканица и последните пет думи бяха неясни и зацапани. Навярно, когато е стигнал дотук, Елис е чул нещо, което го е уплашило. Той смачкал листата и се втурнал да ги скрие.

Мистър Сатъртуейт пое дълбоко дъх.

— Поздравявам те, Картрайт — каза той. — Догадката ти за мастиленото петно се оказа правилна. Добра работа. А сега да видим точно докъде сме стигнали.

Той помълча една минута.

— Елис, както предполагахме, е мошеник. Той не е убиецът, но е знаел кой е убиецът и се готвел да го изнуди — него или нея…

— Него или нея — прекъсна го сър Чарлз. — Лошото е, че не знаем кое от двете. Ако нашият човек започваше някое от словоизлиянията си със „сър“ или „мадам“, щяхме да сме наясно. Елис, изглежда, е имал артистична жилка. Много се е мъчил над изнудваческото си писмо. Да беше ни дал поне една нишка — една проста, малка нишка — до кого е адресирано писмото…

— Това не е толкова важно — каза мистър Сатъртуейт. — Важното е, че напредваме. Ако си спомняш, ти каза, че трябва да намерим в тази стая доказателство за невинността на Елис. Е, намерихме го. Тези писма показват, че той е невинен — поне що се отнася до убийството. Иначе си е изпечен мошеник. Но не е убил сър Бартолъмю Стрейндж. Някой друг е свършил тая работа. Някой, който е убил и Бебингтън. Мисля, че сега дори полицията ще трябва да се съгласи с нас.

— Ще им кажеш ли за това?

Гласът на сър Чарлз изразяваше недоволство.

— Не виждам друг изход. Защо?

— Ами… — Сър Чарлз седна на леглото. Челото му се сбърчи замислено. — Как да се изразя най-добре? В момента ние знаем нещо, което никой друг не знае. Полицията търси Елис. Смята, че той е убиецът. Всички са уверени, че полицията го смята за убиеца. Така че истинският престъпник трябва да се чувствува отлично. Той (или тя) ще продължава да бъде нащрек, но ще се чувствува… ъ-ъ… спокоен. Защо да нарушаваме това положение? Не се ли крие тук нашият шанс? Имам пред вид нашия шанс да намерим някаква връзка между Бебингтън и един от тия хора. Те не знаят, че някой свързва тази смърт със смъртта на Бебингтън. Няма да подозират нищо. Такъв шанс не бива да се изпуща.

— Разбирам те — каза мистър Сатъртуейт. — И съм съгласен с теб. Действително това е шанс. Но все пак мисля, че не бива да поемаме такъв риск. Длъжни сме като граждани да съобщим веднага на полицията за това наше откритие. Ние нямаме право да го крием от нея.

Сър Чарлз го погледна насмешливо.

— Ти си образец на добросъвестен гражданин, Сатъртуейт. Не се съмнявам, че трябва да се направи, каквото се полага…, но не съм толкова добросъвестен гражданин като теб. Аз бих премълчал това откритие за ден-два — само за ден-два — без да ме гризе съвестта. Съгласен ли си с мен? Не? Е, добре, предавам се. Нека бъдем опора на закона и реда.

— Разбери ме — обясни мистър Сатъртуейт, — Джонсън ми е приятел и се отнесе много коректно — посвети ни във всичко, което върши полицията, даде ни изчерпателни сведения и какво ли не още.

— Ех, прав си — въздъхна сър Чарлз. — Напълно прав. Само че никой освен мен не се сети да надзърне под тая газова печка. Никому от ония тъпи полицаи не му хрумна такова нещо… Но нека бъде по волята ти. Слушай, Сатъртуейт, къде е сега Елис според теб?

— Предполагам — отговори мистър Сатъртуейт, — че е постигнал целта си. Платили са му, за да изчезне, и той е изчезнал… така, че никой не може да му хване дирите.

— Да — каза сър Чарлз. — Изглежда, че само това е обяснението на тая работа. Той леко потръпна.

— Не ми харесва тази стая, Сатъртуейт. Да се махаме оттук.

Глава седмаПЛАН ЗА ДЕЙСТВИЕ

Сър Чарлз и мистър Сатъртуейт се върнаха в Лондон на другата вечер.

Наложи се разговорът с полковник Джонсън да бъде воден много тактично. Груповият началник Кросфийлд не беше твърде доволен, че обикновени „джентълмени“ са открили нещо, което той и помощниците му са пропуснали. И всячески се мъчеше да спаси репутацията си.

— Наистина много похвално, сър. Признавам, че не ми е идвало на ум да надзърна под газовата печка. Впрочем не мога да разбера какво ви е накарало да търсите там.

Двамата не се впуснаха в подробно описание как, изхождайки от едно мастилено петно, са стигнали до откритието. „Просто по нюх“ — така го обясни сър Чарлз.

— Все пак сте си направили труда да надзърнете — продължи груповият началник — и трудът ви е бил възнаграден. Но откритието ви не ме изненадва особено. Видите ли, логично е, ако Елис не е убиецът, да е изчезнал по една или друга причина, и все си мислех, че специалността му трябва да е била шантажът.

Откритието им имаше един-единствен резултат: полковник Джонсън реши да се свърже с лумътската полиция. Смъртта на Стивън Бебингтън безспорно трябваше да се разследва.

— И ако установят, че е умрял от отравяне с никотин, дори Кросфийлд ще трябва да признае, че двата случая са свързани — каза сър Чарлз, когато се носеха с голяма скорост към Лондон.

Той беше все още малко недоволен, че се е наложило да съобщи за откритието си на полицията.

Мистър Сатъртуейт го успокои, като изтъкна, че това сведение няма да се разгласи и да се даде на печата.

— Виновникът не ще има от какво да се опасява — Търсенето на Елис ще продължи.

Сър Чарлз призна, че това е вярно.

Когато пристигнат в Лондон, обясни той на мистър Сатъртуейт, възнамерява да влезе във връзка с Ег Литън Гор. Писмото й беше изпратено от някакъв адрес на Белгрейв скуеър. Надяваше се, че тя ще е още там.

Мистър Сатъртуейт тържествено одобри този ход. Самият той искаше да се види с Ег. Уговориха се сър Чарлз да й се обади по телефона веднага щом пристигнат в Лондон.

Оказа се, че Ег е още в града. Тя и майка й гостуваха у роднини и по-рано от една седмица нямаше да се приберат в Лумът. Двамата мъже успяха лесно да убедят Ег да излезе на вечеря с тях.

— Предполагам, че ще й бъде неудобно да дойде тук — каза сър Чарлз, оглеждайки луксозния си апартамент. — Това може да не се понрави на майка й, нали? Разбира се, бихме могли да повикаме и мис Милрей…, но предпочитам да я няма. Право да ти кажа, мис Милрей малко ме стеснява. Тя е толкова енергична, че изпитвам комплекс за малоценност.

Мистър Сатъртуейт предложи къщата си. На края се разбраха да вечерят в „Бъркли“. След това, ако Ег пожелаеше, можеха да се преместят другаде.

Мистър Сатъртуейт забеляза веднага, че девойката изглеждаше отслабнала. Очите й бяха като че ли по-големи и по-трескави, брадичката — по-решителна. Тя беше бледа и имаше сенки под очите. Но чарът й бе останал същият, детската й пламенност не бе отслабнала.

Тя каза на сър Чарлз:

— Знаех, че ще дойдете…

От тона й се подразбираше: „Сега, когато сте тук, всичко ще се оправи…“

Мистър Сатъртуейт си помисли: „Но не е била сигурна, че той ще дойде… никак не е била сигурна. Чувствувала се е като на тръни. Страшно се е измъчвала. — А след това: — Нима той не съзнава това? Актьорите обикновено са много суетни… Не разбира ли, че момичето е лапнало по него?“

„Странно положение“ — мислеше си той. Че сър Чарлз е влюбен до уши в това момиче, ни най-малко не се съмняваше. Тя също е влюбена в него. А брънката помежду им — брънката, за която всеки от тях се е вкопчил отчаяно — е едно престъпление — отвратително двойно престъпление.

През време на вечерята не се каза почти нищо. Сър Чарлз разправяше за преживяванията си в чужбина. Ег говореше за Лумът. Мистър Сатъртуейт подтикваше и двамата всеки път, когато разговорът не вървеше. Когато вечерята свърши, отидоха у мистър Сатъртуейт.

Домът на мистър Сатъртуейт се намираше на Челсийския кей. Това беше голяма къща с безброй хубави творби на изкуството. Имаше картини, скулптури, китайски порцелан, предисторически грънчарски изделия, предмети от слонова кост, миниатюри и голямо количество оригинални чипъндейлски и хепълхуайтски мебели. Чувствуваше се атмосфера на топлота и задушевност.

Ег Литън Гор не виждаше нищо, не забелязваше нищо. Тя захвърли вечерната си наметка на един стол и рече:

— Най-после! А сега ми разкажете всичко.

Тя слушаше с жив интерес, докато сър Чарлз разправяше приключенията им в Йоркшир, и дишаше развълнувано, когато описваше откриването на изнудваческите писма.

— Какво е станало след това, можем само да гадаем — завърши сър Чарлз. — Вероятно на Елис е било платено да си държи езика и бягството му е било улеснено.

Но Ег поклати глава.

— О, не — каза тя. — Не разбирате ли? Елис е мъртъв.

Двамата мъже се стреснаха, но Ег повтори твърдението си:

— Няма съмнение, че е мъртъв. Затова е изчезнал така, че никой не може да намери следа от него. Знаел е твърде много, затова е бил убит. Елис е третото убийство.

Макар че никой от двамата мъже не бе се замислял досега върху тази възможност, бяха принудени да признаят, че тя не изглежда чак толкова недопустима.

— Но виж какво, момичето ми — възрази сър Чарлз, — лесно е да се каже, че Елис е мъртъв. Къде е трупът му? Този солиден осемдесеткилограмов иконом трябва да се намира някъде.

— Не зная къде е трупът — отговори Ег. — Има много места, удобни за тази цел.

— Едва ли — промърмори мистър Сатъртуейт. — Едва ли…

— Много — настояваше Ег. — Чакайте да помисля… — Тя помълча малко. — Тавани, има сума тавани, до които никой не припарва. Той се намира вероятно в голям куфар на някой таван.

— Малко вероятно — каза сър Чарлз. — Но възможно, разбира се. По този начин може да остане неоткрит… за… ъ-ъ… известно време.

Не беше в характера на Ег да избягва спорове. Тя незабавно парира възражението на сър Чарлз:

— Миризмата се движи нагоре, не надолу. Разлагащо се тяло се намира много по-бързо в изба, отколкото на таван. Пък и дълго време хората ще мислят, че е умрял плъх.

— Ако теорията ти е правилна, тогава тя доказва недвусмислено, че убиецът е мъж. Жена не би могла да мъкне труп из къщата. Дори за мъж това би било цял подвиг.

— Е, има и други възможности. Както знаете, там съществува таен ход. Мис Сътклиф ми спомена за това, а сър Бартолъмю обеща да ми го покаже. Убиецът може да е дал на Елис парите и да му е посочил как да се измъкне от къщата… спуснал се е с него през хода и го е убил там. Това би могло да бъде извършено от жена. Тя ще го промуши или ще го убие по някакъв друг начин, изотзад. После просто ще остави трупа на място и ще се върне обратно, и никой нищо няма да узнае.

Сър Чарлз поклати недоверчиво глава, но не оспори повече теорията на Ег.

Мистър Сатъртуейт беше уверен, че същото подозрение му е хрумнало за миг в стаята на Елис, когато намериха писмата. Той си спомни как сър Чарлз леко потрепера. Сигурно тогава се е сетил, че Елис може да е мъртъв…

Мистър Сатъртуейт си помисли: „Ако Елис е мъртъв, значи, имаме работа с много опасен човек… Да, много опасен човек…“ И изведнъж усети по гърба си студена тръпка на страх…

Човек, който е убивал три пъти, не би се поколебал да убие пак…

Те бяха в опасност и тримата — сър Чарлз, Ег и той…

Ако разкриеха твърде много…

Гласът на сър Чарлз го накара да се опомни.

— Има едно нещо, което не разбирам в писмото ти, Ег. Ти споменаваш, че Оливър Мендърз бил в опасност…, че полицията го подозирала. Мисля, че тя ни най-малко не го подозира.

На мистър Сатъртуейт се стори, че Ег леко се смути. Дори като че ли се изчерви.

„Аха — рече си мистър Сатъртуейт. — Да видим сега как ще се измъкнеш, девойче.“

— Това беше глупаво от моя страна — каза Ег. — Обърках се. Смятах, че пристигането на Оливър под вероятно нагласен предлог… е, мислех, че полицията го подозира.

Сър Чарлз прие това обяснение, без да спори.

— Да — каза той. — Разбирам.

— Нагласен ли е бил предлогът? — обади се мистър Сатъртуейт.

Ег се извърна към него.

— Какво искате да кажете?

— Злополуката е била много странна — рече мистър Сатъртуейт. — Помислих си, че ако предлогът е бил нагласен, вие може да знаете.

Ег поклати глава.

— Не зная. Никога не съм мислила по този въпрос. Но защо Оливър ще твърди, че е претърпял злополука, ако не е било вярно?

— Възможно е да е имал причини — подхвърли сър Чарлз. — Съвсем естествени.

Той й се усмихваше. Ег стана румено червена.

— О не, — каза тя. — Не може да бъде.

Сър Чарлз въздъхна. Мистър Сатъртуейт предположи, че приятелят му е изтълкувал съвсем погрешно това изчервяване. Сър Чарлз изглеждаше по-тъжен и по-стар, когато заговори отново.

— Е, добре — каза той, — щом вашият млад приятел не е в опасност, каква е тогава ролята ми тук?

Ег се приближи бързо и го улови за ръкава на сакото.

— Вие няма да си отидете повторно. Няма да се откажете, нали? Ще откриете истината — истината. Аз не вярвам някой друг да е способен да открие истината освен вас. Вие можете. И ще я откриете.

Тя беше много настойчива. Вълните на нейната жизненост като че ли се надигаха и бушуваха в старовремешната атмосфера на стаята.

— Вярвате ли ми? — запита сър Чарлз. Той беше развълнуван.

— Да, да, да. Ние ще се доберем до истината. Вие и аз заедно.

— И Сатъртуейт.

— Разбира се, и мистър Сатъртуейт — добави Ег равнодушно.

Мистър Сатъртуейт скришом се усмихна. Независимо дали Ег желаеше да го включи или не, той не възнамеряваше да стои настрана. Изпитваше влечение към тайните и обичаше да наблюдава човешката душа, пък и имаше слабост към влюбените. И трите му склонности навярно щяха да бъдат удовлетворени в тая работа.

Сър Чарлз седна. Гласът му се промени. Той командваше, режисираше постановка.

— Първо трябва да изясним положението. Смятаме ли, или не смятаме, че едно и също лице е убило Бебингтън и Бартолъмю Стрейндж?

— Да — каза Ег.

— Да — рече мистър Сатъртуейт.

— Смятаме ли, че второто убийство е пряка последица от първото? С други думи, смятаме ли, че Бартолъмю Стрейндж е убит, за да не разкрие фактите или подозренията си около първото убийство?

— Да — произнесе Ег и мистър Сатъртуейт с нея, но този път в един глас.

— Тогава трябва да разследваме първото убийство, а не второто…

Ег кимна.

— Според мен, докато не разкрием подбудата за първото убийство, едва ли има надежда да открием убиеца. Подбудата представлява необикновена трудност. Бебингтън беше безобиден, приятен, добродушен старец, може да се каже — без враг на тоя свят. И все пак е бил убит — а трябва да има някаква причина за това убийство. Длъжни сме да открием тази причина.

Той помълча, а после заговори с обичайния си, всекидневен тон:

— Да се спрем на това. По какви причини се убиват хора? Първо, предполагам, за материална изгода.

— За отмъщение — вметна Ег.

— От склонност към убиване — добави мистър Сатъртуейт. — В случая едва ли се касае за crime passionel20 — Но може да е от страх.

Чарлз Картрайт кимна. Той драскаше на един лист.

— Така почти изчерпваме всичко — каза той. — Първо, материална изгода. Има ли някой материална изгода от смъртта на Бебингтън? Дали е разполагал с пари… или е очаквал пари?

— Според мен твърде невероятно — каза Ег.

— И аз мисля така, но по-добре да се отнесем до мисиз Бебингтън по този въпрос.

— Второ, отмъщение. Навреждал ли е Бебингтън някому… може би на млади години? Дали не се е оженил за момичето, към което е имал аспирации някой друг мъж? И това трябва да проверим.

— Следва склонността към убиване. Дали и Бебингтън, и Толи не са убити от луд? Тази хипотеза ми се струва неиздържана. Дори луд влага известен разум в престъпленията си. Например някой луд може да си помисли, че е предопределен свише да убива лекари, или свещеници, но не и едните, и другите. Смятам, че можем да изключим хипотезата за склонност към убиване. Остава страх.

— Откровено казано, това ми се струва най-вероятното разрешение. Бебингтън е знаел нещо за някого… или е познал някого. Убит е, за да не издаде това „нещо“.

— Не проумявам какво компрометиращо би могъл да знае човек като мистър Бебингтън за някого от присъствуващите нея вечер.

— Може би — подхвърли сър Чарлз — нещо, което не е подозирал, че знае.

Той продължи, като се стараеше да бъде ясен:

— Трудно ми е да обясня какво точно имам пред вид. Да предположим например (това е само пример), че Бебингтън е видял някакво лице на някое място по някое време. Доколкото му е било известно, нямало е причина това лице да не бъде там. Но да предположим също, че това лице по някаква причина си е нагласило добре скроено алиби, доказващо, че точно по това време е било някъде другаде на сто мили далеч. И старият Бебингтън можел всеки момент по най-невинен начин да издаде цялата работа.

— Разбирам — каза Ег. — Например в Лондон е извършено убийство и Бебингтън вижда човека, който го е извършил, на Педингтънската гара, но човекът доказва, че то не е негово дело, защото има алиби, което показва, че по същото време той е бил в Лийдз. Така Бебингтън може да издаде цялата работа.

— Точно това имам пред вид. Разбира се, то е само пример. Може да има и нещо друго. Човек, когото е видял нея вечер, но е познавал под друго име…

— Може да е нещо свързано с женитба — каза Ег. — Свещениците правят много венчавки. Някой, уличен в двуженство.

— Или нещо свързано с раждане или смърт — подхвърли мистър Сатъртуейт.

— Имаме много широко поле за изследване — заключи Ег намръщено. — Ще трябва да започнем в обратен ред. Да проучим най-напред хората, които са били там. Хайде да направим списък. Кой е бил у вас и кой у сър Бартолъмю.

Тя взе от сър Чарлз листа и молива.

— Семейство Дейкърз, те са присъствали и на двете места. Оная жена, дето прилича на спаружена зелка, как й беше името… Уилз. Мис Сътклиф.

— Може да изключите Анджела — каза сър Чарлз. — Аз я познавам от години.

Ег се намръщи разбунтуваш.

— Не бива така — тросна се тя. — Да пропускаме хора, понеже ги познаваме. Трябва да бъдем точни. Пък и аз не зная нищо за Анджела Сътклиф. Доколкото разбирам, тя би могла да свърши тая работа като всеки друг — дори вероятността е по-голяма. Всички актриси имат минало. Изобщо мисля, че тя е най-вероятният човек.

Ег гледаше предизвикателно сър Чарлз. В отговор очите му заблестяха.

— В такъв случай не бива да изключваме Оливър, Мендърз.

— Как може да бъде Оливър? Той се е срещал толкова често с мистър Бебингтън.

— Бил е и на двете места, а освен това пристигането му е малко… подозрително.

— Добре — каза Ег. Тя помълча, а после добави: — В такъв случай по-добре да впиша мама и себе си… Така заподозрените стават шестима.

— Мисля, че не…

— Или ще направим списъка, както трябва, или изобщо няма да го правим. — Очите й святкаха.

Мистър Сатъртуейт въдвори мир, като предложи да се освежат с нещо. Той позвъни за напитки.

Сър Чарлз отиде в другия ъгъл да се любува на една скулптура, представляваща глава на негър. Ег се приближи до мистър Сатъртуейт и пъхна ръка под мишницата му.

— Глупаво постъпих, като избухнах — прошепна тя. — Глупава съм си… но защо да се изключва тази жена? Защо той настоява толкова на това? Ох, дявол да го вземе, защо съм така противно ревнива?

Мистър Сатъртуейт се усмихна и я погали по ръката.

— От ревност няма полза, мила моя — рече той. — И да ревнуваш, не се издавай. Впрочем наистина ли мислиш, че Мендърз може да бъде заподозрян?

Ег се усмихна — приветлива, детска усмивка.

— Не, разбира се. Подхвърлих това, за да не тревожа човека. — Тя извърна глава. Сър Чарлз продължаваше да изучава замислено негърската скулптура. — Знаете ли… не искам да си въобразява, че го преследвам. Искам да мисли, че наистина съм увлечена по Оливър… защото не съм. Ох, колко трудно е всичко! Той пак си пее старата песен: „Бъдете благоразумни, чеда мои.“ А аз не искам да е така.

— Имай търпение — посъветва я мистър Сатъртуейт. — Всичко ще се оправи на края, разбираш ли.

— Нямам търпение — отвърна Ег. — Искам всичко да стане веднага и дори още по-бързо.

Мистър Сатъртуейт се засмя, а сър Чарлз се обърна и тръгна към тях.

Докато пиеха, разработиха план за действие. Сър Чарлз трябваше да се върне в Гарваново гнездо, на което все още не бе намерил купувач. Ег и майка й щяха да се върнат в Роуз котидж по-скоро, отколкото са възнамерявали. Мисис Бебингтън все още живееше в Лумът. Щяха да измъкнат от нея каквото могат, а после да действат въз основа на тези сведения.

— Ще успеем — каза Ег. — Зная, че ще успеем. Тя се наклони към сър Чарлз със светнали очи. Протегна чашата си и докосна неговата.

— Да пием за нашия успех — изкомандува тя. Бавно, много бавно, впил очи в нейните, той вдигна чашата до устните си.

— За успеха — произнесе той — и за бъдещето…