Трагедия в три действия

Глава първаМИСИЗ БЕБИНГТЪН

Мисиз Бебингтън се бе преместила в малка рибарска къщурка, недалеч от пристанището. Тя очакваше сестра й да се върне от Япония след около шест месеца. До пристигането на сестра си нямаше никакви планове за бъдещето. Къщурката се оказа свободна и тя я нае за шест месеца. Чувствуваше се толкова зашеметена от внезапната загуба, че не й се напущаше Лумът. Стивън Бебингтън бе живял седемнайсет години в енорийския дом при лумътската църква „Свети Петрох“. Общо взето, това бяха седемнайсет щастливи и спокойни години въпреки скръбта, причинена от смъртта на сина им Робин. От останалите им деца Едуард беше в Цейлон, Лойд — в Южна Африка, а Стивън — лейтенант на кораба „Анголия“. Те пишеха често и сърдечно, но не можеха да осигурят нито дом, нито компания на своята майка.

Маргарет Бебингтън беше много самотна…

Но не си позволяваше да отделя дълго време за мислене. Тя беше още дейна в енорията — новият свещеник беше неженен, мисиз Бебингтън работеше с часове и в малката градинка пред къщурката. За тази жена цветята бяха част от живота й.

Един следобед, докато се занимаваше в градинката, тя чу, че изтрака резето на портичката, и като вдигна глава, съзря сър Чарлз Картрайт и Ег Литън Гор.

Маргарет не се изненадваше, че вижда Ег. Тя знаеше, че момичето и майка й трябва скоро да се връщат. Но се изненада, като видя сър Чарлз. Носеха се упорити слухове, че той напуснал завинаги тия места. Местният печат цитираше съобщения на други вестници за пребиваването му в Южна Франция. В градината на Гарваново гнездо беше закачена табелка „ПРОДАВА СЕ“. Никой не очакваше сър Чарлз да се върне. И все пак той се бе върнал.

Мисиз Бебингтън отметна коса от запотеното си чело и погледна отчаяно изцапаните си с пръст ръце.

— Не мога да се ръкувам с вас — рече тя. — А зная, че в градината трябва да се работи с ръкавици. Понякога си слагам, но рано или късно все ги свалям. По-лесно се пипа с голи ръце.

Тя ги поведе към къщата. Кретонените пердета придаваха уютност на малката всекидневна. Там имаше фотографии и вази с хризантеми.

— Много съм изненадана, че ви виждам, сър Чарлз. Мислех, че сте се отказали завинаги от Гарваново гнездо.

— И аз мислех така — призна актьорът. — Но понякога, мисиз Бебингтън, хората са безсилни пред съдбата.

Мисиз Бебингтън не отговори. Тя се обърна към Ег, но момичето изпревари думите, които бяха на устата й.

— Вижте какво, мисиз Бебингтън. Това не е обикновено посещение. Сър Чарлз и аз имаме да ви говорим по един много сериозен въпрос. Само че… аз… не желая да ви разстройвам.

Погледът на мисиз Бебингтън се измести от момичето към сър Чарлз. Лицето й беше пребледняло и отслабнало.

— Най-напред — подзе сър Чарлз — искам да ви запитам получавали ли сте някакво съобщение от Министерството на вътрешните работи?

Мисиз Бебингтън кимна утвърдително.

— Разбирам… е, може би така разговорът ни се улеснява.

— Затова ли сте дошли, заради заповедта за изравяне на трупа?

— Да. Боя се, че тя… много ви е покрусила.

Мисиз Бебингтън омекна от съчувствието в гласа му.

— Може би не обръщам на това чак толкова внимание, колкото предполагате. Някои хора се ужасяват от мисълта, че ще бъде изровено тяло на мъртвец… аз не съм такава. Мъртвата плът не е най-важното. Скъпият ми съпруг се намира на друго място — в мир, където никой не може да смути покоя му. Не, не става дума за това. Покрусява ме мисълта… страшната мисъл, че Стивън не е умрял от естествена смърт. Това е толкова невероятно… абсолютно невъзможно.

— Предполагах, че ще мислите така. И на мен… и на нас ни се струваше същото… отначало.

— Отначало ли? Какво искате да кажете, сър Чарлз?

— Защото вечерта, когато умря съпругът ви, мисиз Бебингтън, в душата ми се зароди подозрение. Но подобно на вас то ми се стори невероятно, затова го отхвърлих.

— И на мен — вметна Ег.

— Значи и вие — изгледа я учудено мисиз Бебингтън помислихте, че е възможно някой да е убил… Стивън?

Неверието в гласа й беше толкова голямо, че и двамата посетители не знаеха как да постъпят по-нататък. Най-после сър Чарлз подхвана:

— Както ви е известно, мисиз Бебингтън, аз заминах за чужбина. Когато бях в Южна Франция, прочетох във вестника за смъртта на приятеля ми Бартолъмю Стрейндж при почти същите обстоятелства. Освен това получих писмо от мис Литън Гор.

Ег кимна.

— Аз бях там, знаете, гостувах у него по това време. Стана буквално по същия начин — буквално. Той сръбна малко порто, лицето му се промени и… и… с една дума, беше точно същото. Умря след две-три минути.

Мисиз Бебингтън поклати бавно глава.

— Не мога да го проумея. Стивън! И сър Бартолъмю — добър и способен лекар. Кой би желал да им причини зло? Навярно е някаква грешка.

— Имайте пред вид, че според резултатите от следствието сър Бартолъмю е бил отровен — каза сър Чарлз.

— Тогава това трябва да е било дело на луд.

— Мисиз Бебингтън — продължи сър Чарлз, — аз искам да разнищя издъно тая работа. Искам да открия истината. И мисля, че няма време за губене. Щом се разчуе, че трупът е изровен, престъпникът ще вземе предпазни мерки. Още отсега мога да кажа какъв ще бъде резултатът от аутопсията на тялото на вашия съпруг. Предполагам, че и той е умрял от отравяне с никотин. Преди всичко ме интересува дали вие или той знаехте нещо за употребата на чистия никотин?

— Винаги си служим с разтвор от никотин за пръскане на розите. Не знаех, че е отровен.

— Предполагам (снощи четох нещо на тая тема), че и в двата случая този алкалоид трябва да е бил използван в чисто състояние. Случаите на отравяне с никотин са много редки.

Мисиз Бебингтън поклати глава.

— Право да ви кажа, не зная нищо за отравянето с никотин… предполагам само, че от това страдат закоравелите пушачи.

— Съпругът ви пушеше ли?

— Да.

— Мисиз Бебингтън, вие се учудихте много, че някой би пожелал да премахне съпруга ви. Кажете ми, значи ли това, че доколкото ви е било известно, той не е имал врагове?

— Уверена съм, че Стивън нямаше никакви врагове. Всички го обичаха. Понякога го упрекваха, че бил назадничав — усмихна се тя малко тъжно. — Той си караше, както знае, боеше се от нововъведения, ала всички го обичаха. Никой не бе в състояние да мрази Стивън, сър Чарлз.

— Мисиз Бебингтън, предполагам, че вашият съпруг не е оставил много пари?

— Не. Почти нищо. Стивън не беше добър спестовник. Много се раздаваше. Често му се карах за това.

— Навярно и не е очаквал от никого? Не е бил наследник на някакво имущество?

— О, не. Стивън нямаше много роднини. Има сестра, женена за свещеник в Нортъмбърланд, но те са много зле материално, а всичките му чичовци и лели са умрели.

— Значи, никой не би могъл да се облагодетелства от смъртта на мистър Бебингтън?

— Не, никой.

— Да се върнем за минута на въпроса за враговете. Казвате, че съпругът ви нямал врагове; но може да е имал на младини.

Мисиз Бебингтън придоби скептичен вид.

— Едва ли. Стивън не беше свадлив по характер. Винаги се погаждаше с хората.

— Не искам думите ми да звучат мелодраматично. — Сър Чарлз се прокашля малко нервно. — Но… ъ-ъ… когато например той се сгоди за вас, не подля ли вода на някой друг кандидат?

За миг в очите на мисиз Бебингтън проблесна искрица.

— Стивън работеше като помощник на баща ми, също енорийски свещеник. Той беше първият млад мъж, когото видях, когато завърших училище и се прибрах в къщи. Влюбих се в него, а той — в мен. Бяхме сгодени четири години, след това го назначиха в Кент и можахме да се оженим. Историята на нашата любов беше много проста, сър Чарлз… и много щастлива.

Сър Чарлз кимна. Простодушието достойнство на мисиз Бебингтън беше много очарователно.

Сега Ег започна да разпитва:

— Мисиз Бебингтън, мислите ли, че съпругът ви се е познавал с някого от гостите на сър Чарлз преди оная вечер?

Мисиз Бебингтън изглеждаше леко смутена.

— Хм, с вас и вашата майка, мила, и с младия Оливър Мендърз.

— Да, а с някой от другите?

— Бяхме гледали Анджела Сътклиф в една пиеса в Лондон преди пет години. И Стивън, и аз много се вълнувахме, че ще се запознаем лично с нея.

— Никога ли дотогава не бяхте се запознавали с нея?

— Не. Ние не познавахме актриси или актьори до момента, в който сър Чарлз дойде да живее тук. И в случая — добави мисиз Бебингтън — бяхме много развълнувани. Сър Чарлз не може да си представи какво чудно преживяване представляваше това за нас. Полъх на романтика в живота ни.

— Не се ли познавахте с капитан и мисиз Дейкърз?

— За дребния човечец и за жената с чудния тоалет ли става дума?

— Да.

— Не, не ги познавахме. Нито другата жена — оная, дето пише пиеси. Горката, сякаш чувствуваше, че не й е тук мястото.

— Сигурни ли сте, че дотогава не бяхте виждали никого от тия хора?

— Напълно сигурна… и почти съм уверена, че Стивън също не ги е виждал. Знаете ли, ние всичко правехме заедно.

— И мистър Бебингтън не ви е казвал нищо… абсолютно нищо — настояваше Ег — за хората, с които ще се срещнете, или когато ги е видял?

— Нищо предварително… само предвкусваше интересна вечер. А когато отидохме… е, нямаше много време… — Лицето й изведнъж се сгърчи.

Сър Чарлз побърза да се намеси:

— Прощавайте, че ви измъчваме така. Но, видите ли, чувстваме, че има нещо, само дано успеем да открием какво е то. Трябва да има някаква причина за такова явно жестоко и безсмислено убийство.

— Разбирам — каза мисиз Бебингтън. — Ако е било убийство, трябва да има някаква причина… Но не знам… нямам представа… каква може да е тая причина.

За минута-две настъпи мълчание, след което сър Чарлз каза:

— Бихте ли ми дали кратки данни за кариерата на вашия съпруг?

Мисиз Бебингтън помнеше добре дати. Записките на сър Чарлз в окончателен вид гласяха така:

„Стивън Бебингтън, роден в Айлингтън, Девън, през 1868 година. Следвал в училището «Свети Павел» и в Оксфорд. Избран за църковен настоятел и назначен в енорията Хокстън през 1891 година. Ръкоположен за свещеник през 1892 година. Бил помощник на негово преподобие Върнън Лоримър в Елингтън, Съри, от 1894 до 1899г. Оженил се за Маргарет Лоримър през 1899 година и бил назначен в Гилинг, Кент. Преместен в църквата «Свети Петрох» в Лумът през 1916г.“

— Така вече имаме нещо, на което можем да се опираме — каза сър Чарлз. — Струва ми се, най-добра възможност ни предлага времето, когато мистър Бебингтън е бил свещеник в църквата „Света Мария“ в Гилинг. По-раншната му история ми се струва толкова далечна, че не би представлявала интерес за никого от хората, които бяха в къщата ми нея вечер.

Мисиз Бебингтън потрепера.

— Наистина ли мислите… че някой от тях…

— И аз не зная какво да мисля — отвърна сър Чарлз. — Бартолъмю е забелязал нещо или е отгатнал нещо, а Бартолъмю Стрейндж е умрял по същия начин и петима…

— Седмина — поправи го Ег.

— …от тия хора също са били там. Един от тях трябва да е виновникът.

— Но защо? — извика мисиз Бебингтън. — Защо? Каква подбуда би могъл да има някой да убива Стивън?

— Това именно искаме да разберем — каза сър Чарлз.

Глава втораЛЕЙДИ МЕРИ

Мистър Сатъртуейт бе дошъл в Орлово гнездо със сър Чарлз. Докато домакинът му и Ег Литън Гор се намираха у мисиз Бебингтън, мистър Сатъртуейт пиеше чай с лейди Мери.

Мистър Сатъртуейт се нравеше на лейди Мери. Макар и жена с широка душа, тя си имаше много строги принципи по въпроса, кой й харесва и кой не.

Мистър Сатъртуейт посръбваше китайски чай от дрезденска чаша, похапваше от микроскопичен сандвич и бъбреше. При последното му посещение бяха установили, че имат много общи приятели и познати. Разговорът им днес започна на същата тема, но постепенно се насочи към по-интимни въпроси. Мистър Сатъртуейт беше деликатен човек: изслушваше неприятностите на другите и не досаждаше със своите. Дори при предишното му посещение лейди Мери бе сметнала за напълно естествено да сподели безпокойството, което й причинява бъдещето на дъщеря й. Сега тя говореше така, както би говорила на дългогодишен приятел.

— Ег е своенравна — каза тя. — Хвърля се във всяко нещо с цялата си душа. Знаете ли, мистър Сатъртуейт, никак не ми харесва това… дето се меси в тая печална работа. Сигурна съм, че Ег ще ми се смее… но ми се струва, че това не подобава на жена.

Тя се изчерви, докато говореше. Кестенявите й очи, кротки и добродушни, гледаха мистър Сатъртуейт с детинска молба.

— Разбирам ви — отвърна той. — Трябва да призная, че и на самия мен не ми харесва. Зная, че това е просто остарял предразсъдък, но така си е. Все пак — премига той — не можем да искаме от младите момичета да си седят в къщи, да шият и да потръпват от мисълта колко престъпления се извършват в тия просветени времена.

— Аз не обичам да мисля за убийства — заяви лейди Мери. — Никога, никога не съм предполагала, че ще бъда забъркана в нещо от тоя род. Ужасно. — Тя потръпна. Горкият сър Бартолъмю.

— Изглежда, не го познавахте много добре? — реши се да подхвърли мистър Сатъртуейт.

— Струва ми се, че съм го виждала само два пъти. Веднъж — преди около година, когато гостува у сър Чарлз в края на една седмица, и повторно — през оная ужасна вечер, когато умря клетият мистър Бебингтън. Право да ви кажа, доста се изненадах, като получих поканата му. Приех, понеже смятах, че ще бъде приятно на Ег. Горкото дете няма много развлечения, пък и… как да ви кажа, изглеждаше малко омърлушена, като че нищо не я интересуваше. Та реших, че един голям прием ще я развесели.

Мистър Сатъртуейт кимна.

— Кажете ми нещо за Оливър Мендърз — помоли той. — Този младеж особено ме интересува.

— Мисля, че е способен човек — рече лейди Мери. — Разбира се, случиха му се неприятности…

Тя се изчерви, но после в отговор на явно въпросителния поглед на мистър Сатъртуейт продължи:

— Знаете ли, баща му и майка му не бяха женени…

— Така ли? Това не ми беше известно.

— Всички тук го знаят, иначе не бих ви казала нищо по тоя въпрос. Старата мисиз Мендърз, бабата на Оливър, живее в Дънбойн, в една голяма къща на пътя за Плимът. Нейният мъж беше адвокат тук. Синът й постъпи в някаква лондонска фирма и преуспя. Сега е много богат. Дъщерята беше хубаво момиче, но един женен мъж й завъртя главата. Лично аз го осъждам много. Както и да е, на края след голям скандал двамата заминаха заедно. Жена му не искаше да му даде развод. Момичето умря малко след раждането на Оливър. Чичо му в Лондон пое грижата за него. Той и жена му нямаха деца. Момчето прекарваше ту у тях, ту у баба си. Винаги идваше тук за лятната ваканция.

Тя помълча и после продължи:

— Все ми беше жал за него. И още ми е жал. Мисля, че страшно арогантното му държане е твърде преувеличено.

— Не се учудвам — каза мистър Сатъртуейт. — То е доста разпространено явление. Срещна ли човек, който си придава важност и непрекъснато се хвали, зная, че някъде има скрито чувство за малоценност.

— Много странно.

— Комплексът за малоценност е много интересно нещо. Той стои в основата на сума престъпления. Стремеж към самоизтъкване.

— Струва ми се много необикновено — промърмори лейди Мери.

Тя като че леко се присви. Мистър Сатъртуейт я гледаше с почти сантиментални очи. Той харесваше грациозната й фигура с полегати рамене, нежните й кестеняви очи, пълната липса на грим.

„На младини трябва да е била хубавица…“ — помисли си той.

Не горда хубавица, не роза — не, а скромна, очарователна теменужка, криеща своята нежност…

Мислите го пренесоха в безгрижните младежки години…

Спомни си случки от своята младост.

След малко неусетно заразправя на лейди Мери собствената си любовна история — единствената любов, която бе имал. Твърде жалка любовна история според днешните критерии, но много скъпа на мистър Сатъртуейт.

Разказа й за момичето, колко красиво било и как ходели заедно да гледат камбанките при Кю. Той възнамерявал да й направи предложение тоя ден. Вярвал (както се изрази сам), че тя споделя чувствата му. И изведнъж, както стояли и гледали камбанките, му се изповядала… Разбрал, че тя обича друг. Подтиснал мислите, които напирали в главата му, и се нагърбил с ролята на Верния приятел.

Може би това не беше пълнокръвен роман, но звучеше добре в атмосферата на всекидневната на лейди Мери с избелял кретон и крехък порцелан.

После лейди Мери заговори за собствения си живот, за брака си, който не бил твърде щастлив.

— Бях толкова глупаво момиче — всички момичета са глупави, мистър Сатъртуейт. Толкова са самонадеяни, така убедени в своето благоразумие. Много се пише и говори за „женската интуиция“. Аз не вярвам, мистър Сатъртуейт, че има такова чувство. Струва ми се, че не съществува нещо, което да предупреждава момичетата да се пазят от определен тип мъже. Нищо подобно. Родителите им ги предупреждават, но без полза — просто не им вярват. Може да ви звучи грубо, но за момичетата има нещо привлекателно в това, да им кажат, че еди-кой си мъж е лош. Веднага си втълпяват, че любовта им ще го оправи.

Мистър Сатъртуейт кимна вежливо.

— Човек знае толкова малко. А когато знае повече, е вече късно.

Лейди Мери въздъхна:

— Аз сама си бях виновна за всичко. Домашните ми не даваха да се омъжа за Роналд. Той беше от добро семейство, но се ползваше с лошо име. Баща ми каза направо, че бил неморален човек. Аз не му повярвах. Смятах, че заради мен ще се поправи…

Тя помълча минута-две, пренесена в миналото.

— Роналд беше много очарователен човек. Баща ми излезе напълно прав за него. Скоро се убедих в това. Може да ви звучи старомодно… но той разби сърцето ми. Да, разби сърцето ми. Много ме беше страх… от последиците.

Мистър Сатъртуейт, който винаги се интересуваше силно от живота на другите, издаде предпазливо звук на съчувствие.

— Може да ви се види жестоко, мистър Сатъртуейт, но ми олекна, когато го хвана пневмония и умря… Не че го мразех, аз го обичах докрай, но бях загубила вече всякакви илюзии за него. Пък и имах Ег…

Гласът й омекна:

— Какво смешно дребосъче беше тя. Същинско дундаче, мъчи се да се изправи и все пада — досущ като яйце; така й излезе тоя смешен прякор…

Тя пак помълча.

— Някои книги, които четох през последните години, ми донесоха голямо утешение. Книги по психология. Тя изглежда, доказва, че в много отношения хората не могат да надвият себе си. Собствената си чудатост. Тя се среща понякога и в най-възпитаните семейства. Като дете Роналд откраднал пари от училище — пари, от които нямал нужда. Сега разбирам, че не е могъл да надвие себе си… Родил се е с чудатост…

Много внимателно с малка кърпичка лейди Мери обърса очите си.

— Аз не съм възпитана по такъв начин — опита се да се оправдае тя. — Учили са ме, че всеки знае кое е добро и кое лошо. Но някак си… мисля, че не винаги е така.

— Човешката душа е голяма загадка — каза мистър Сатъртуейт вежливо. — Но се мъчим слепешком да я разберем. Случва се обаче на някои да им липсва това, което без преувеличение бих нарекъл спирачка. Ако вие или аз например кажем: „Мразя еди-кого си… искам той да умре“, тази мисъл ще изхвръкне от главата ни още с произнасянето на думите. Спирачките ще заработят автоматично. Но у някои хора мисълта, фикс-идеята пуща корени. Те не виждат нищо друго освен непосредственото осъществяване на възникналата мисъл.

— Боя се — рече лейди Мери, — че това не е за моята глава.

— Извинявайте. Говорех много книжовно.

— Искате да кажете, че младите днес са с твърде слаби задръжки? Понякога това ме безпокои.

— Не, не, съвсем не исках да кажа това. По-слабите задръжки са според мен хубаво нещо… полезно. Предполагам, че имате пред вид мис… ъ-ъ… Ег.

— Мисля, че е по-добре да я наричате само Ег — усмихна се лейди Мери.

— Извинявайте. Мис Ег наистина звучи смешно.

— Ег е много импулсивна и втълпи ли си нещо, нищо не може да я спре. Както казах вече, не искам да се меси в тая работа, но тя не ме слуша.

Мистър Сатъртуейт се усмихна на страдалческата нотка в гласа на лейди Мери.

„Интересно — помисли си той, — дали съзнава поне за момент, че увлечението на Ег в разследването на престъпленията е чисто и просто нов вариант на оная стара, прастара игра — преследването на мъжа от жената? Не, такава мисъл би я ужасила.“

— Ег казва, че мистър Бебингтън също бил отровен. Как ви се струва, мистър Сатъртуейт, вярно ли е това? Или смятате, че е просто едно от прибързаните твърдения на Ег?

— Ще узнаем с положителност след изравянето на трупа.

— Значи, ще изравят трупа? — Лейди Мери потръпна. — Колко ужасно за клетата мисиз Бебингтън! Не мога да си представя нещо по-страшно за жена.

— Предполагам, че познавахте Бебинггънови доста отблизо, лейди Мери?

— Да, вярно. Те са… бяха наши много добри приятели.

— Познавате ли някого, който би могъл да има зъб на свещеника?

— Не, не познавам.

— Той никога ли не е говорил за такъв човек?

— Не.

— И си живееха добре?

— Много си допадаха — доволни един от друг и от децата си. Материалното им положение беше лошо, разбира се, а и мистър Бебинггън страдаше от ревматичен артрит. Това бяха единствените им неприятности.

— Какви бяха отношенията на Оливър Мендърз със свещеника?

— Ами… — лейди Мери се поколеба — не се погаждаха твърде. Бебингтънови съжаляваха Оливър, а през ваканцията той ходеше често у тях да играе с момчетата им…, макар че, струва ми се, и с тях не се погаждаше. Децата не го обичаха твърде. Много се хвалеше с парите, с които разполагаше, със сладкишите, които носеше на училище, и с развлеченията, които имаше в Лондон. Момчетата не прощават такива неща.

— Да, но по-късно… когато порасна?

— Мисля, че той и семейството на свещеника не се виждаха често. Дори един ден тук, в къщата ми, Оливър се държа много грубо с мистър Бебингтън. Това беше преди около две години.

— Какво се случи?

— Оливър отправи твърде неприлични нападки срещу християнството. Мистър Бебинггън се отнасяше много търпеливо и вежливо с него. Това като че ли озлоби още повече Оливър. Той каза: „Вие, религиозните, ме гледате накриво, понеже баща ми и майка ми не са се оженили. Сигурно ще ме наречете копеле. Е, аз се възхищавам от хора, които имат смелостта да изказват убежденията си и не обръщат внимание какво разправят лицемерите и свещениците.“ Мистър Бебингтън не възрази, а Оливър продължи: „Не искате да ми отговорите. Клерикализмът и суеверието са виновни светът да е на такъв хал. Аз бих премахнал църквите в целия свят.“ Мистър Бебингтън се усмихна и рече: „И духовенството ли?“ Струва ми се, че усмивката му раздразни Оливър. Помисли, че не се отнасят сериозно към думите му. „Аз мразя всичко, поддържано от църквата — продължи той. — Самодоволството, спокойствието и лицемерието. Да се избавим от цялата тази притворно набожна пасмина, казвам аз!“ А мистър Бебингтън се усмихна — той имаше много мила усмивка — и рече: „Милото ми момче, дори да премахнете всички църкви, построени или проектирани досега, пак ще трябва да се съобразявате с бога.“

— Какво отговори Мендърз?

— Като че ли се обърка, но после се окопити и взе пак да се държи подигравателно и нагло. Вика: „Възможно е думите ми да не са в «добър тон», отче, и да не се възприемат охотно от вашето поколение.“

— Значи, лейди Мери, тоя младеж Мендърз не ви харесва?

— Съжалявам го — отвърна лейди Мери някак отбранително.

— Но не бихте го искали за мъж на Ег.

— О, не.

— А защо конкретно?

— Защото…, защото не е възпитан… и защото…

— Какво?

— Защото някъде у него има нещо, което не разбирам. Нещо студено…

Минута-две мистър Сатъртуейт я гледа замислено, после каза:

— А какво мислеше сър Бартолъмю Стрейндж? Споменавал ли е някога за него?

— Доколкото си спомням, казваше, че намира Мендърз за интересен субект. Напомнял му за един болен, когото лекувал в момента в частната си болница. Аз възразих, че Оливър ми се вижда необикновено силен и здрав, а той: „Да, със здравето е добре, но си търси белята.“

Тя помълча и после добави:

— Мисля, че сър Бартолъмю беше изключително способен невролог.

— Предполагам, че колегите му много са го уважавали.

— На мен ми беше симпатичен — заяви лейди Мери.

— Казвал ли е нещо за смъртта на Бебингтън?

— Не.

— Никога ли не е споменавал за нея?

— Мисля, че не.

— Смятате ли, трудно ще ви бъде да ми отговорите, щом не го познавате добре, но смятате ли, че е имал нещо наум?

— Той изглеждаше в отлично настроение… дори развеселен от нещо… от някаква своя тайна шега. Заяви ми нея вечер, че ми готвел изненада.

— Аха, така ли?

По обратния път към къщи мистър Сатъртуейт размишляваше върху тия думи.

Каква изненада е готвел сър Бартолъмю на своите гости?

И дали тя е щяла да бъде толкова забавна, колкото е твърдял?

Или пък с това весело държане е прикривал някаква своя потайна, но неотклонна цел? Ще узнае ли някой някога истината?

Глава третаЕРКЮЛ ПОАРО ИЗЛИЗА ОТНОВО НА СЦЕНАТА

— Да си признаем откровено — рече сър Чарлз, — напредваме ли изобщо?

Бяха се събрали на „военен съвет“ в каютата: сър Чарлз, мистър Сатъртуейт и Ег Литън Гор. В камината гореше огън, а навън виеше есенна буря.

Мистър Сатъртуейт и Ег отговориха едновременно на въпроса.

— Не — каза мистър Сатъртуейт.

— Да — рече Ег.

Сър Чарлз ги изгледа последователно. Мистър Сатъртуейт вежливо даде да се разбере, че дамата трябва първа да вземе думата.

Ег мълча минута-две, за да подреди мислите си.

— Напреднали сме — каза тя най-после. — Напреднали сме, понеже не сме открили нищо. Това може да ви се види глупаво, но никак не е. Мисълта ми е, че имаме някои смътни, повърхностни хипотези; сега вече знаем, че някои от тези хипотези са безспорно неиздържани.

— Напредък чрез елиминиране — подхвърли сър Чарлз.

— Точно така.

Мистър Сатъртуейт се прокашля. Той обичаше да анализира фактите.

— Сега можем да изключим окончателно предположението за материална изгода — каза той. — Изглежда, няма човек, който (казано на езика на детективските романи) да извлече изгода от смъртта на Стивън Бебингтън. За отмъщение също явно не може да става въпрос. Независимо от естествено добродушния му и миролюбив нрав, съмнявам се дали той е бил толкова важен, че да си спечели врагове. Така се връщаме на последната си, твърде повърхностна хипотеза — за страха. Чрез смъртта на Стивън Бебингтън някой си осигурява спокойствие.

— Доста сполучливо обобщено — рече Ег. Мистър Сатъртуейт изглеждаше скромно доволен от себе си. Сър Чарлз като че ли беше малко раздразнен. Защото нему се падаше главната роля, а не на Сатъртуейт.

— Въпросът е — каза Ег — какво ще правим по-нататък, какво действително ще правим. На детективи ли ще играем, или що? Ще се дегизираме и ще следим хората ли?

— Мило мое дете — проговори сър Чарлз, — аз винаги съм възразявал, когато ми дават роли на старци с бради, и сега не възнамерявам да се залавям с такава работа.

— Тогава какво? — подзе Ег.

Но бе прекъсната. Вратата се отвори и Темпъл съобщи:

— Мистър Еркюл Поаро.

Мосьо Поаро влезе със сияещо лице и поздрави тримата, които останаха крайно изненадани.

— Ще ми разрешите ли — каза той, премигвайки — да присъствам на съвещанието? Ако не греша, това е съвещание, нали?

— Скъпи приятелю, много се радваме, че ви виждаме — Сър Чарлз, окопитил се от изненадата, стисна сърдечно ръката на госта си и го настани в едно голямо кресло. — Откъде изскочихте така внезапно?

— Реших да се отбия у добрия си приятел мистър Сатъртуейт в Лондон. Казват ми, че отсъствал… бил в Корнуол. Eh bien, ясно като бял ден къде е отишъл. Хващам първия влак за Лумът и ето ме тук.

— Да — каза Ег. — Но защо идвате? Искам да кажа — продължи тя, изчервявайки се леко, като почувствува, че думите й може да са прозвучали неучтиво, — по някаква специална причина ли сте дошли?

— Дойдох — отговори Еркюл Поаро — да призная една грешка.

С пленителна усмивка той се обърна към Чарлз и разпери ръце в чуждестранен жест:

— Мосьо, точно в тази стая вие заявихте, че не сте убеден. А аз… аз си помислих, че това се дължи на драматичния ви усет… рекох си: този човек е голям актьор, държи на всяка цена да има някаква драма. Трябва да призная, струваше ми се невероятно един безобиден старец да е умрял от нещо друго освен от естествена смърт. Дори сега не мога да проумея как е възможно да му се даде отрова и с каква подбуда. Изглежда, абсурдно… немислимо. Ала… след това имаше друг смъртен случай, смърт при подобни обстоятелства. Тя не може да се припише на съвпадение. Не, трябва да има някаква връзка между двете. Затова, сър Чарлз, дойдох да ви се извиня… да заявя, че аз, Еркюл Поаро, съм се излъгал и да ви помоля да ме допуснете до вашите съвещания.

Сър Чарлз се прокашля някак нервно. Той изглеждаше малко смутен.

— Много мило от ваша страна, мосьо Поаро. На зная… ще ви отнеме много време… аз…

Той се спря като че ли объркан. Очите му се насочиха въпросително към мистър Сатъртуейт.

— Много любезно от ваша страна… — подзе мистър Сатъртуейт.

— Не, не, не е от любезност. Просто от любопитство… пък и, видите ли, от наранено честолюбие. Аз трябва да поправя грешката си. Времето ми не е от значение, нали затова бих толкова път? Езиците може да бъдат различни, но навсякъде човешката природа е една и съща. Но, разбира се, ако не съм желан, ако смятате, че се натрапвам…

И двамата мъже заговориха едновременно:

— Не, дума да не става.

— Съвсем не. — Поаро извърна очи към момичето.

— А мадмоазел?

Минута-две Ег мълча и тримата мъже останаха с едно и също впечатление: Ег не желаеше помощта на мосьо Поаро…

Мистър Сатъртуейт мислеше, че знае причината. Това беше лична игра на Чарлз Картрайт и Ег Литън Гор. — Мистър Сатъртуейт бе допуснат до нея — мълчаливо — при изричното условие, че ще бъде незначителна трета страна. Но с Еркюл Поаро беше друго. Той ще иска да играе главната роля. Може да се наложи дори сър Чарлз да се оттегли в негова полза. А тогава плановете на Ег ще рухнат.

Той наблюдаваше момичето, съчувствайки на затрудненото й положение. Тези мъже не разбират, ала той с почти женския си усет съзнава нейната дилема. Ег се бори за своето щастие…

Какво ще каже тя?

Но какво би могла да каже в края на краищата? Как да изрази мислите си? „Махнете се… махнете се… вашето идване може да развали всичко… не ви искам тук…“

Ег Литън Гор даде единствения възможен отговор.

— Разбира се — каза тя с лека усмивка. — С удоволствие ще ви приемем.

Глава четвъртаРОЛЯ НА НАБЛЮДАТЕЛ

— Добре — рече Поаро. — Значи, сме колеги. Eh bien, поставете ме, ако обичате, au courant21 на положението.

Той слушаше много внимателно, докато мистър Сатъртуейт обясняваше какво са направили след завръщането си в Англия. Мистър Сатъртуейт беше добър разказвач. Той притежаваше дарбата да създава атмосфера, да обрисува картина. Описа чудесно абатството, прислугата, полицейския началник. Поаро похвали горещо сър Чарлз за откриването на недовършените писма под газовата печка.

— Ah mais c’est magnifique ça!22 — възкликна той възторжено. — Изводът, инсценировката — отлично! Трябвало е да станете голям детектив, сър Чарлз, вместо голям актьор.

Сър Чарлз прие тези похвали с подобаваща скромност — неговата особена скромност. Той бе получавал толкова години комплименти за изпълненията си на сцената, че си бе изработил маниер да ги приема.

— Вашата забележка също е била много правилна — обърна се Поаро към мистър Сагъртуейт. — Тезата ви за неочакваната му фамилиарност с иконома.

— Мислите ли, че има нещо ценно в хипотезата на мисиз де Ръшбриджър? — попита сър Чарлз оживено.

— Интересна хипотеза. Тя показва… хм, показва няколко неща, нали?

Никой не знаеше точно какви са тия няколко неща, но и никой не искаше да признае това, ето защо само промърмориха в знак на съгласие.

След това сър Чарлз взе думата. Той описа посещението си с Ег у мисиз Бебингтън и неговия почти отрицателен резултат.

— Така че вече сте в течение на положението — каза той. — Знаете какво правим. Кажете ни: как ви се струва всичко това?

Той се наведе напред с детско любопитство.

Поаро мълча няколко минути. Другите трима го наблюдаваха.

Най-после проговори:

— Можете ли да си спомните, мадмоазел, каква чаша за порто имаше сър Бартолъмю на масата си?

Ег поклати безпомощно глава, но в тоя момент се намеси сър Чалз:

— Аз мога да ви кажа.

Той стана и се приближи до един бюфет, от който извади няколко дебели гравирани чаши за шери.

— Разбира се, ония бяха с малко по-друга форма… по-заоблени… както се полага за порто. Купи ги при разпродажбата на вещите на стария Лемърфийлд — цял стъклен сервиз. Много ми харесаха и понеже имаше повече, отколкото му бяха нужни, отстъпи няколко на мен. Хубави са, нали?

Поаро взе чашата и почна да я върти в ръката си.

— Да — каза той. — Отлична работа. Така си и мислех: използвано е нещо подобно.

— Защо? — извика Ег.

Поаро само й се усмихна.

— Да — продължи той, — смъртта на сър Бартолъмю Стрейндж може лесно да се обясни; но със смъртта на Стивън Бебингтън е по-трудно. Ех, как не беше обратното!

— Защо „обратното“? — запита мистър Сатъртуейт.

Поаро се обърна към него:

— Разсъдете, приятелю. Сър Бартолъмю е прочут лекар. За смъртта на един прочут лекар може да има много причини. Лекарят знае тайни, приятелю, важни тайни. Лекарят притежава известна власт. Представете си пациент на границата на лудостта. Само една дума на лекаря и той ще бъде откъснат от света — какво изкушение за един неуравновесен ум! Лекарят може да изпита подозрения около внезапната смърт на някой от пациентите си… о, да, не е трудно да се открият сума подбуди за смъртта на един лекар. Само че, както казах, да беше обратното! Сър Бартолъмю Стрейндж да бе умрял пръв, а Стивън Бебингтън след него. Защото Стивън Бебингтън би могъл да забележи нещо… да заподозре нещо около първата смърт.

Той въздъхна и после продължи:

— Но човек не е способен да наглася тия неща по свое желание. Той трябва да ги приема такива, каквито са. Ще подхвърля само една малка идея. Според мен невъзможно е смъртта на Стивън Бебингтън да се е дължала на случайност — тоест отровата (ако е имало отрова) да е била предназначена за сър Бартолъмю Стрейндж и по погрешка да е бил отровен, който не трябва.

— Остроумна идея — каза сър Чарлз. Лицето му, което бе просветляло, пак помрачня, — но не вярвам да се потвърди. Бебингтън влезе в тази стая около четири минути, преда да му призлее. През това врече той сръбна само половин чаша коктейл… а в този коктейл нямаше нищо…

Поаро го прекъсна:

— Вие вече ми казахте това…, но да предположим, просто, за да поспорим, че в тоя коктейл е имало нещо. Възможно ли е то да е било предназначено за сър Бартолъмю Стрейндж и мистър Бебингтън да го е изпил по погрешка?

Сър Чарлз поклати глава.

— Никой, който познаваше Толи добре, не би се опитал да го отрови с коктейл.

— Защо?

— Защото той никога не пиеше коктейли.

— Никога ли?

— Никога.

Поаро махна ядно с ръка.

— Ах… тази работа… удря на камък. Просто не мога да я разбера…

— Освен това — продължи сър Чарлз — не проумявам как една чаша може да се сбърка с друга… или нещо от тоя род. Темпъл ги разнасяше с табла и всеки си вземаше която чаша пожелаеше.

— Вярно — промърмори Поаро. — Изключено е да накараш някого насила да вземе определен коктейл така, както можеш да го накараш да играе определена карта. Каква е тази ваша Темпъл? Прислужницата, която ме пусна тази вечер ли?

— Точно така. Тя е при мен от три-четири години… старателно, сериозно момиче… познава си работата. Не зная откъде е… мис Милрей може да е осведомена по тоя въпрос.

— Мис Милрей, секретарката ви ли? Високата жена… дето прилича на гренадир?

— Да, много прилича на гренадир — съгласи се сър Чарлз.

— Аз съм сядал много пъти на трапезата ви, но ми се струва, че не съм я виждал до оная вечер.

— Вярно, обикновено тя не се храни с нас. Работата е там, че бяхме тринадесет, разбирате ли.

Сър Чарлз обясни положението и Поаро го изслуша много внимателно.

— Значи, по нейно предложение е била на трапезата? Разбирам.

За минута той потъна в размисъл, после рече:

— Може ли да поговоря с тая ваша камериерка, с тая Темпъл?

— Разбира се, скъпи ми приятелю. Сър Чарлз натисна един звънец. Камериерката се яви веднага.

— Вие ли звъняхте, сър?

Темпъл беше висока тридесет и две, три годишна жена. Тя притежаваше известна елегантност — с добре причесана и лъскава коса, но не можеше да се нарече красавица. Държеше се спокойно и деловито.

— Мистър Поаро иска да ви зададе няколко въпроса — каза сър Чарлз.

Темпъл отмести надменния си поглед върху Поаро.

— Ставаше дума за вечерта, когато мистър Бебингтън умря тук — рече Поаро, — помните ли тая вечер?

— О, да, сър.

— Искам да зная как точно бяха сервирани коктейлите.

— Моля да ме извините, сър.

— Интересуват ме коктейлите. Вие ли ги приготвихте?

— Не, сър, сър Чарлз обича сам да върши това. Аз донесох бутилките — вермута, джина и другите неща.

— Къде ги сложихте?

— На оная маса, сър.

Тя посочи една маса до стената.

— Таблата с чашите стоеше тук, сър. Когато приготви коктейлите, сър Чарлз ги разля по чашите. След това аз тръгнах да обикалям с таблата и да ги раздавам на дамите и господата.

— Всички ли коктейли бяха на таблата, която разнасяхте?

— Сър Чарлз подаде един на мис Литън Гор, сър; в този момент той разговаряше с нея и взе своята чаша. А мистър Сатъртуейт — очите й се отместиха за миг към него — се приближи и взе чаша за една дама… мисля, че беше за мис Уилз.

— Точно така — потвърди мистър Сатъртуейт.

— Другите раздадох аз, сър; ако не се лъжа, всеки си взе, с изключение на сър Бартолъмю.

— Бъдете така любезна, Темпъл, да повторите тази процедура. Някои от присъствуващите ще заменим с възглавнички. Доколкото си спомням, аз стоях тук… мис Сътклиф беше там.

С помощта на мистър Сатъртуейт сцената бе възпроизведена наново. Мистър Сатъртуейт беше наблюдателен човек. Той помнеше много добре кой къде е бил в стаята. Тогава Темпъл започна обиколката си. Установиха, че тя е тръгнала от мисиз Дейкърз, отишла е при мис Сътклиф и Поаро, а после е стигнала до мистър Бебингтън, лейди Мери и мистър Сатъртуейт, които са седели един до друг.

Това съвпадаше със спомена на мистър Сатъртуейт. На края освободиха Темпъл.

— Пфу — изсумтя Поаро, — объркана работа. Темпъл последна е пипала тия коктейли, но не е имала възможност да сложи нещо в тях, а както казах, не можеш да накараш определен човек да вземе определен коктейл.

— Инстинктивно вземаш тоя, който е най-близо до теб — каза сър Чарлз.

— Това би могло да стане, ако подадеш таблата първо на въпросната личност…, но дори и тогава е много несигурно. Чашите са една до друга; никоя от тях не изглежда по-близо от другите. Не, не, не може да се действува така наслуки. Кажете ми, мистър Сатъртуейт, сложи ли мистър Бебингтън чашата си, или я задържа в ръка?

— Сложи я на тази маса.

— Приближавал ли се е някой до тази маса след това?

— Не. Аз бях най-близо до него и мога да ви уверя, че не съм пипал чашата… дори и да можех да направя това незабелязано.

Мистър Сатъртуейт говореше някак студено. Поаро побърза да се извини.

— Не, не, аз не обвинявам… quelle idée23. Но искам да съм напълно уверен във фактите. Според анализа в този коктейл не е имало нищо особено, а сега, независимо от всякакъв анализ, се изяснява, че е невъзможно да е сложено нещо. Един и същ резултат от две различни проверки. Но мистър Бебингтън не е ял и не е пил друго и ако е бил отровен с чист никотин, смъртта е щяла да настъпи много бързо. Виждате ли докъде води това?

— Доникъде, дявол да го вземе — изруга сър Чарлз.

— Аз не бих казал такова нещо… не, не бих казал такова нещо. Това навежда на една много чудовищна мисъл…, но се надявам и вярвам, че тя няма да се окаже вярна. Не, не може да бъде вярна… това се доказва от смъртта на сър Бартолъмю… И все пак…

Поаро се намръщи, потънал в размисъл. Останалите го наблюдаваха с любопитство. Той вдигна глава.

— Разбирате ли мисълта ми? Мисиз Бебингтън не е била в Мелфъртското абатство, следователно мисиз Бебингтън е извън всякакво подозрение.

— Мисиз Бебингтън ли? Но никому дори не е идвало на ум да я подозира!

Поаро се усмихна благо:

— Така ли? Интересно. А на мен ми дойде на ум веднага… да, веднага. Ако клетият джентълмен не е отровен с коктейла, тогава трябва да е бил отровен няколко минути, преди да влезе в къщата. Как може да стане това? С някакво хапче? Може би с нещо за улесняване на храносмилането. Но кой тогава би могъл да го подмени? Само съпругата. Кой би имал подбуда, която никой външен човек не би подозирал? Пак съпругата.

— Но те бяха много предани един на друг — извика Ег възмутено. — Вие нищо не разбирате.

Поаро й се усмихна добродушно:

— Не. Това е важно. Вие го знаете, но аз не го зная. Аз виждам фактите безпристрастно, без предубеждения. И позволете ми да ви кажа нещо, мадмоазел: в цялата си кариера зная пет случая, когато жени са били убивани от предани мъже, и двадесет и два случая, когато мъже са били убивани от предани съпруги. Les femmes24 очевидно те по умеят да се преструват.

— Вие сте направо отвратителен — каза Ег. — Аз зная, че Бебингтънови не са такива. Това е… това е чудовищно!

— Всяко убийство е чудовищно, мадмоазел — рече Поаро и в гласа му изведнъж прозвуча твърдост. Той продължи с по-мек тон:

— Но аз, който виждам само фактите, съм съгласен, че мисиз Бебингтън не е свършила тая работа. Преди всичко тя не е била в Мелфъртското абатство. Не, както вече каза сър Чарлз, виновникът трябва да е човек, който е присъствал и в двата случая — някой от седемте души в списъка ви. Настъпи мълчание.

— А как ще ни посъветвате да действаме? — попита Сатъртуейт.

— Навярно вече си имате план? — подхвърли Поаро.

Сър Чарлз се прокашля.

— Единственият възможен подход, струва ми се, е методът на елиминиране — отговори той. — Аз предложих да вземем всеки човек по тоя списък и да го смятаме за виновен, докато не се докаже, че е невинен. Ще изхождаме от предположението, че има някаква връзка между този човек и Стивън Бебингтън, и ще напрегнем цялата си находчивост, за да разберем каква е тая връзка. Ако не установим никаква връзка, тогава ще преминем на следващия.

— Психологически правилно — одобри Поаро. — А системата ви?

— Още не сме имали време да я обсъдим. На драго сърце бихме приели съвета ви по тоя въпрос, мосьо Поаро. Може би вие самият…

Поаро вдигна ръка.

— Приятелю, не искайте от мен някакво дейно участие. Винаги съм бил убеден, че всяка задача се решава най-добре с размишление. Позволете ми да си запазя, както май се казва, ролята на наблюдател. Продължавайте разследването, което сър Чарлз така умело ръководи…

„А къде оставам аз? — помисли си мистър Сатъртуейт. — Ах, тези актьори! Все в центъра на вниманието, винаги в главната роля!“

— От време на време може да имате нужда — нека се изразим така — от мнението на адвокат. Е, аз ще бъда адвокатът.

Поаро се усмихна на Ег.

— Приемливо ли ви се вижда това, мадмоазел?

— Отлично — отговори Ег. — Уверена съм, че вашият опит ще ни бъде много полезен.

— Лицето й изглеждаше облекчено. Тя погледна часовника си и възкликна:

— Трябва да си вървя. Мама ще припадне.

— Аз ще ви закарам с колата до вас — каза сър Чарлз.

Двамата излязоха заедно.

Глава петаРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ТРУДА

— И тъй, както виждате, рибата клъвна — каза Еркюл Поаро.

Мистър Сатъртуейт, който гледаше вратата, току-що затворила се подир другите двама, трепна и се обърна към Поаро. Последният се усмихваше с лека ирония.

— Да, да, не отричайте. Вие нарочно ми показахте стръвта него ден в Монте Карло. Така ли е? Показахте ми съобщението във вестника. Надявахте се да възбудите любопитството ми с него — да се заема с тая работа.

— Вярно — призна мистър Сатъртуейт. — Но мислех, че не съм успял.

— Не, не, успяхте. Вие сте проницателен познавач на човешката душа, приятелю. Аз се измъчвах от скука… нямах — според думите на детето, което играеше до нас — „какво да правя“. Вие дойдохте в психологическия момент. (Като става дума за това, колко много зависи престъплението от този психологически момент! Престъплението и психологията вървят ръка за ръка.) Но да се върнем на въпроса. Това е много заинтригуващо престъпление — то съвсем ме обърква.

— Кое престъпление — първото или второто?

— Има само едно. Първото и второто, както ги наричате, са само двете половини на едно и също престъпление. Втората половина е проста — подбудата, приложените средства…

Мистър Сатъртуейт го прекъсна:

— Според мен средствата са не по-малко озадачаващи. В никоя от винените чаши не е намерена отрова и всички са яли от храната.

— Не, не, има разлика. В първия случай наглед никой не е можел да отрови Стивън Бебингтън. Сър Чарлз, ако е искал, е имал възможност да отрови някой от гостите си, но не определен гост. Темпъл може да е сипала нещо в последната чаша на подноса — само че чашата на мистър Бебингтън не е била последна. Не, убийството на мистър Бебингтън изглежда толкова невъзможно, че непрекъснато си мисля: то е наистина невъзможно — все пак той е умрял от естествена смърт… Но скоро ще разберем това. Вторият случай е по-друг. Всеки от присъстващите гости или икономът, или прислужницата са можели да отровят Бартолъмю Стрейндж. Тук няма никаква трудност.

— Не мога да разбера… — подзе мистър Сатъртуейт.

Поаро продължи неудържимо:

— Някой път ще ви докажа това с един малък експеримент. Но да минем на един друг по-важен въпрос. Ще разберете (уверен съм, че ще разберете, защото имате състрадателно сърце и чувствителен разум), че аз не бива да играя ролята на човек, който разваля удоволствието на другите.

— Искате да кажете… — подхвана мистър Сатъртуейт с наченка на усмивка.

— Че сър Чарлз трябва да играе главната роля! Той е свикнал. Пък и някой друг очаква това от него. Не съм ли прав? На мадмоазел никак не й е приятно, че аз се намесвам в тази работа.

— Вие, както се казва, бързо схващате, мосьо Поаро.

— А това бие в очи! Аз съм много чувствителна натура — желая да помагам на любовта, а не да й преча. Ние с вас, приятелю, трябва да си сътрудничим — за чест и слава на Чарлз Картрайт, нали? Когато случаят се разплете…

— Ако… — поправи го кротко мистър Сатъртуейт.

— Когато! Аз не допускам провал.

— Никога ли? — попита мистър Сатъртуейт заинтригуван.

— Понякога — каза Поаро с достойнство — за късо време аз, както се казва, бавно загрявам. Не прозирам истината с нужната бързина.

— Но никога ли не сте претърпявали пълен провал? Настойчивостта на мистър Сатъртуейт беше чисто и просто любопитство. Той се интересуваше…

— Eh bien — каза Поаро. — Само веднъж. Отдавна, в Белгия. Но да не говорим за това…

След като задоволи любопитството (и злорадството) си, мистър Сатъртуейт побърза да промени темата:

— Точно така. Както казахте, когато случаят бъде разплетен…

— Сър Чарлз ще го разпиете. Това е от първостепенно значение. Аз ще бъда малък зъбец в колелото. — Той разпери ръце. — От време на време, тук-там ще подхвърлям по някоя думица — само по някоя думичка, намек и нищо повече. Не желая почести… слава. Аз си имам предостатъчно слава.

Мистър Сатъртуейт го изучаваше с интерес. Смешна му се виждаше наивната самомнителност, огромната себичност на това човече. Но той не се поддаде на лесната грешка да сметне думите му просто за празно самохвалство. Обикновено англичанинът е скромен, когато свърши добре някаква работа, понякога доволен от себе си, когато свърши лошо някаква работа; ала човек от латинската раса има по-правилна преценка за възможностите си. Ако е умен, не намира за нужно да крие това.

— Бих искал да зная — каза мистър Сатъртуейт, — много ми е любопитно… какво точно се надявате да извлечете от тази работа? От ловна страст ли се залавяте с нея?

Поаро поклати глава.

— Не… не… не от това. Като le chien de chasse25 аз проследявам дирята, разпалвам се и уловя ли я веднъж, никой не е в състояние да ме отклони от нея. Всичко това е така. Но има и нещо друго… То е — как да се изразя? — страст към разкриване на истината. Няма нищо на тоя свят по-любопитно, по-интересно и по-красиво от истината…

За известно време след думите на Поаро настъпи мълчание.

После той взе листа, на който мистър Сатъртуейт бе преписал грижливо седемте имена, и ги прочете:

— Мисиз Дейкърз, капитан Дейкърз, мис Уилз, мис Оътклиф, лейди Мери Литън Гор, мис Литън Гор, Оливър Мендърз.

— Да — каза той, — показателно, нали?

— Кое е показателното?

— Подредбата на имената.

— Не виждам нищо показателно в това. Просто записахме имената, без да спазваме някакъв особен ред.

— Именно. Начело на списъка стои мисиз Дейкърз. От това заключавам, че я смятате за най-вероятната извършителка на престъплението.

— Не най-вероятната — каза мистър Сатъртуейт. — По-правилно би било да се каже най-невероятната.

— А още по-добре би могло да се изрази с трета фраза. Може би всички предпочитате тя да е личността, извършила престъплението.

Мистър Сатъртуейт отвори неволно уста, но като срещна добродушния насмешлив поглед на лъскавите зелени очи на Поаро, промени това, което се канеше да каже.

— Интересно… може да сте прав, мосьо Поаро… несъзнателно може да казвате истината.

— Искам да ви попитам нещо, мистър Сатъртуейт.

— Разбира се… разбира се — отговори мистър Сатъртуейт снизходително.

— Доколкото разбрах от думите ви, сър Чарлз и мис Литън Гор са ходили заедно да разговарят с мисиз Бебингтън.

— Да.

— Вие не бяхте ли с тях?

— Не. Трима биха били много.

Поаро се усмихна:

— А може би наклонностите ви са ви отвели на друго място. Имали сте си, както се казва, по-важна работа. Къде ходихте, мистър Сатъртуейт?

— На чай с лейди Мери Литън Гор — отговори студено мистър Сатъртуейт.

— А за какво разговаряхте?

— Тя беше тъй добра да сподели с мен някои от неприятностите в началото на брачния си живот.

Той повтори накратко разказа на лейди Мери. Поаро кимаше съчувствено с глава.

— Това е толкова естествено — млада идеалистка се омъжва за негодник и не иска да слуша никого. Но за нищо друго ли не говорихте? Не стана ли дума например за мистър Оливър Мендърз?

— В същност стана дума.

— И какво научихте за него?

Мистър Сатъртуейт повтори казаното от лейди Мери. После рече:

— Какво ви кара да мислите, че сме говорили за него?

— Защото именно с тази цел сте отишли там. О, да, не възразявайте. Сигурно се надявате, че мисиз Дейкърз или мъжът и са извършили престъплението, но мислите, че го е извършил Мендърз.

Той парира протестите на мистър Сатъртуейт:

— Да, да, вие сте потаен по природа. Имате си свои идеи, но ги криете. Разбирам ви. Аз съм същият…

— Аз не го подозирам… Това е абсурдно. Просто исках да науча нещо повече за него.

— Така и предполагах. Избрали сте го инстинктивно. Аз също се интересувам от тоя млад човек. Заинтригува ме по време на вечерята тук, понеже забелязах…

— Какво забелязахте? — попита живо мистър Сатъртуейт.

— Забелязах, че най-малко двама (може да са били и повече) играеха някаква роля. Единият беше сър Чарлз — Поаро се усмихна: — Той играеше морски офицер, прав ли съм? Това е съвсем естествено. Големият актьор не престава да играе дори когато не е вече на сцената. Но младият Мендърз също играеше. Играеше ролята на отегчен и преситен млад човек…, но в действителност не беше нито отегчен, нито преситен, а много буден и енергичен. Затова го и забелязах, приятелю.

— Отде разбрахте, че се интересувам от него?

— По много дребни неща. Заинтригувала ви е злополуката му, вследствие на която попаднал нея нощ в Мелфъртското абатство. Не сте отишли със сър Чарлз и мис Литън Гор да говорите с мисиз Бебингтън. Защо? Защото сте искали да проследите незабелязано някаква ваша нишка. Отишли сте при лейди Мери да научите нещо за някого. За кого? Той може да бъде само местен човек. Оливър Мендърз. А след това, което е много показателно, сте сложили името му на края на списъка. Кои според вас в същност могат да бъдат най-малко заподозрени? Лейди Мери и мадмоазел Ег. А поставяте неговото име след техните, понеже той е за вас черният кон и искате да го запазите за себе си.

— Боже мой! — възкликна мистър Сатъртуейт. — Нима съм такъв човек?

— Précisément26. Вие притежавате проницателен ум и наблюдателност и обичате да държите резултатите от наблюденията си в тайна. Мненията ви за хората са ваша частна колекция. Не ги излагате на показ пред цял свят.

— Мисля… — подзе мистър Сатъртуейт, но бе прекъснат от връщането на сър Чарлз.

Актьорът влезе с пъргава, бодра стъпка.

— Бррр — потръпна той. — Ужасно студена нощ.

Наля си уиски и сода.

Мистър Сатъртуейт и Поаро отказаха.

— И тъй — рече сър Чарлз, — да начертаем плана си за действие. Къде е оня списък, Сатъртуейт? А, благодаря. А сега, мосьо Поаро, кажете си мнението като адвокат, ако обичате. Как да разпределим черната работа?

— Какво ще предложите вие, сър Чарлз?

— Ами можем да си поделим тия хора — разпределение на труда, а? Първо имаме мисиз Дейкърз. Ег май много иска да се заеме с нея. Изглежда, мисли, че обикновените мъже не могат да бъдат безпристрастни към такова изтънчено създание. Не е зле да се подходи към нея професионално. Ако е целесъобразно, двамата със Сатъртуейт можем да разработим другия гамбит. Следва Дейкърз. Аз познавам някои от приятелите му по хиподрумите. Мисля, че ще успея да открия нещо в тази посока. После имаме Анджела Сътклиф.

— Изглежда, че нея ще трябва да обработиш пак ти, Картрайт — каза мистър Сатъртуейт. — Ти я познаваш много добре, нали?

— Да. Тъкмо затова искам някой друг да се занимае с нея… Първо — усмихна се той мрачно, — ще бъда обвинен, че не пипам, както трябва, и второ… хм… тя ми е приятелка… разбирате ли?

— Parfaitement, parfaitement27… вие изпитвате естествена деликатност. Това е съвсем понятно. Добрият мистър Сатъртуейт… той ще ви замести в тази задача.

— Лейди Мери и Ег — те не влизат в сметката, разбира се. А какво ще правим с Мендърз? Присъствието му през нощта, когато умрял Толи, е случайност; все пак мисля, че трябва да го включим.

— Мистър Сатъртуейт ще се занимае с Мендърз — каза Поаро. — Но струва ми се, сър Чарлз, че пропуснахте едно име от вашия списък. Не споменахте мис Мюриел Уилз.

— Вярно. Е, щом Сатъртуейт ще вземе Мендърз, аз пък ще взема мис Уилз. Разбрахме ли се? Имате ли някакви предложения, мосьо Поаро?

— Не, не… мисля, че нямам. Ще ми бъде интересно да чуя какво сте направили.

— Разбира се… не ще и дума. Друга идея: ако се снабдим със снимки на тия хора, можем да ги използваме за разследване в Гилинг.

— Отлично — одобри Поаро. — Имаше нещо… а, да, вашият приятел сър Бартолъмю не пиел коктейли, ала изпил портото, така ли?

— Да, той имаше особена слабост към портото.

— Вижда ми се странно, че не е усетил нищо необикновено. Чистият никотин има много горчив и неприятен вкус.

— Помнете — каза сър Чарлз, — че в портото вероятно не е имало никакъв никотин. Не забравяйте, че съдържанието на чашата е анализирано.

— Ах, да… колко съм глупав! Но по какъвто и начин да е приет… никотинът има много неприятен вкус.

— Мисля, че това няма значение — произнесе сър Чарлз бавно. — Миналата пролет Толи се разболя много тежко от грип, който увреди сериозно вкуса и обонянието му.

— А, да — каза Поаро замислено. — Така може да се обясни. Това опростява значително нещата.

Сър Чарлз отиде до прозореца и погледна навън.

— Бурята продължава. Ще поръчам да донесат багажа ви, мосьо Поаро. „Розата и Короната“ е подходяща за запалени художници, но мисля, че вие ще предпочете добра хигиена и удобно легло.

— Много сте любезен, сър Чарлз.

— Няма защо. Веднага ще се погрижа за всичко.

Той излезе от стаята.

Поаро погледна мистър Сатъртуейт.

— Ще ми разрешите ли едно предложение?

— Какво?

Поаро се наведе напред и произнесе тихо:

— Попитайте Мендърз защо е симулирал злополука. Кажете му, че полицията го подозира — и вижте какво ще отговори.

Глава шестаСИНТИЯ ДЕЙКЪРЗ

Изложбените зали на „Амброзайн О.О.Д-во“ имаха много чист вид. Стените бяха почти бели, а дебелият килим тип персийски — с толкова неутрален цвят, че изглеждаше почти безцветен — също и тапицировката. Тук-там лъщеше хром, а на едната стена имаше огромна геометрична рисунка в яркосиньо и лимонено-жълто. Помещението беше обзаведено по проект на мистър Сидни Стенфърд — най-новия и най-млад декоратор за времето си.

Ег Литън Гор седеше на кресло с модерна конструкция, леко напомняща зъболекарски стол, и наблюдаваше изящните змиеподобни млади жени с красиви отегчени лица, които минаваха грациозно пред нея. Ег се стараеше най-вече да си дава вид, че петдесет-шестдесет лири стерлинги са просто дреболия за нея като цена за рокля.

Мисиз Дейкърз, която както винаги, изглеждаше чудно неземна, беше (както си рече Ег) в стихията си.

— А това харесва ли ви? Тези фльонги на раменете… не ви ли се струват твърде забавни? А талията — твърде тясна. Обаче не одобрявам миниевия цвят; аз я предпочитам в новия цвят — испански… извънредно привлекателен… като горчица, с примес от пиперено-червено. Как ви се вижда Vin Ordinaire? Твърде неподходящо, нали? Прекалено крещящо и смешно. Днешното облекло просто не трябва да бъде сериозно.

— Много е трудно да се реши — каза Ег. — Знаете ли… — тя стана доверителна — никога досега не съм могла да си позволя да имам много дрехи. Винаги сме били страшно бедни. Спомних си колко чудесно изглеждахте оная вечер в Гарваново гнездо и си помислих: „Сега, когато имам пари за харчене, трябва да отида при мисиз Дейкърз и да я помоля за съвет.“ Толкова много ви се възхищавах нея вечер!

— Скъпа моя, колко мило от ваша страна! Аз просто обожавам да обличам млади момичета. Толкова е важно момичетата да не изглеждат сурови — ако разбирате какво искам да кажа.

„В теб няма нищо сурово — помисли си Ег злобно. — Ти си изпечена отвред.“

— Вие притежавате толкова много индивидуалност — продължаваше мисиз Дейкърз. — Нищо у вас не бива да е обикновено. Облеклото ви трябва да е просто и впечатляващо и едва да се забелязва. Разбирате ли? Колко неща искате?

— Имам пред вид четири вечерни рокли, две-три дневни и един-два спортни костюма — горе-долу нещо такова.

Държането на мисиз Дейкърз стана още по-сладникаво. За щастие тя не знаеше, че в този момент банковата сметка на Ег възлизаше точно на петнадесет лири и дванадесет шилинга и че тази сметка трябваше да й стигне до декември.

Край Ег продължаваха да шестват момичета в рокли. В промеждутъците на разговора по технически въпроси Ег вмъкваше тук-там и други неща.

— Предполагам, че оттогава не сте ходили в Гарваново гнездо? — подхвърли тя.

— Не. Не мога, мила. Толкова се разстроих…, а й все си мисля, че Корнуол е ужасно артистичен… Аз просто не мога да понасям артистите. Телата им имат една такава особена форма.

— Тази работа разтърси всички, нали? — каза Ег. — Пък и старият мистър Бебингтън беше много мил човек.

— Просто рядък човек според мен — заяви мисиз Дейкърз.

— Може би и преди сте го срещали някъде?

— Този симпатичен старец? Аз ли? Не си спомням.

— Доколкото си спомням, той намекна за нещо такова — каза Ег. — Но не в Корнуол. Мисля, че беше нещо като Гилинг.

— Така ли? — Очите на мисиз Дейкърз блуждаеха. — Не, Марсел, трябва ми Petite Scandale — моделът на Джени, — а след това оня син Patou.

— Не е ли чудно — каза Ег, — че сър Бартолъмю е отровен?

— Мила моя, стана нещо неописуемо! Голяма изгода имах от това. Какви ли не ужасни жени идват да си поръчват рокли при мен просто заради сензацията. Ала този модел Patou ще ви стои чудесно. Гледайте този абсолютно излишен и смешен волан — той прави цялата рокля божествена, млада, без да бъде отегчителна. Да, смъртта на клетия сър Бартолъмю беше просто благодат за мен. Представяте ли си, може да си помислят, че аз съм го убила. В същност само използвах случая. Идват необикновено дебели жени и просто ме гледат ококорени. Сякаш ще ме пронижат с очи. Пък и знаете ли…

Но тя бе прекъсната от появяването на една монументална американка, очевидно ценна клиентка.

Докато американката излагаше изискванията си, които изглеждаха прекомерни и щяха да й струват скъпо, Ег успя да се измъкне незабелязано, като каза на младата лейди, която бе заместила мисиз Дейкърз, че ще помисли, преди да направи окончателен избор.

Когато се озова на Брутън стрийт, Ег погледна часовника си. Беше един без двадесет. Скоро щеше да може да пристъпи към изпълнението на втория си план.

Тя отиде до Бъркли скуер, а после бавно пое обратно. В един часа прилепи носа си о една витрина, на която бяха изложени китайски objets d’art28.

Мис Дорис Симз излезе бързо на Брутън стрийт и кривна към Бъркли скуер. Точно преди да стигне там, един глас заговори до рамото й.

— Извинете — каза Ег, — мога ли да поговоря с вас за минута?

Момичето се обърна изненадано.

— Вие сте от манекените на „Амброзайн“, нали? Забелязах ви тази сутрин. Надявам се, че няма да се обидите, ако ви кажа, че според мен вие имате просто най-съвършената фигура, която съм виждала досега.

Дорис Симз не се обиди. Само леко се смути.

— Много мило от ваша страна, мадам — каза тя.

— Освен това изглеждате извънредно добра — продължи Ег. — Затова ще ви помоля за една услуга. Бихте ли приели да обядваме в „Бъркли“ или в „Риц“ и да си поговорим?

След моментно колебание Дорис Симз се съгласи. Тя беше любопитна, а и обичаше хубавото ядене.

Веднага щом се настаниха на една маса и поръчаха обеда, Ег се впусна в обяснения.

— Разчитам, че ще запазите това в тайна — подзе тя. — Знаете ли, възложена ми е една работа — да опиша различни професии за жени. Искам да ми разкажете подробно за производството на дамско облекло.

Дорис изглеждаше малко разочарована, но доста любезно изпълни желанието й, като й даде банални сведения за работното време, заплатите, изгодите и неизгодите на занаята си. Ег вписа данните в един малък бележник.

— Много мило от ваша страна — каза тя. — Аз съм страшно тъпа в това отношение. То е нещо съвсем ново за мен. Знаете ли, тази журналистическа работа ще ми помогне да оправя ужасно лошото си финансово положение.

Тя продължи доверително:

— Беше твърде нахално от моя страна, като влязох в „Амброзайн“ и се престорих, че искам да си купя няколко от вашите модели. Откровено казано, до Коледа са ми отпуснати само няколко лири за облекло. Мисиз Дейкърз сигурно ще побеснее, ако узнае.

Дорис се изкикоти:

— Положително.

— Добре ли се държах? — попита Ег. — Имах ли вид, че разполагам с пари?

— Държахте се великолепно, мис Литън Гор. Мадам смята, че ще накупите много неща.

— Боя се, че ще остане разочарована — каза Ег.

Дорис пак се изкикоти. Обедът й харесваше, а Ег я привличаше. „Може да е млада дама от хайлайфа — мислеше си тя, — но не си придава важност. Невероятно естествена е.“

Щом се установиха тези дружески отношения, не беше трудно на Ег да подтикне сътрапезницата си към откровен разговор по въпроса за нейната работодателка.

— Все ми се струва — рече Ег, — че мисиз Дейкърз е ужасно злобна жена. Така ли е?

— Никоя от нас не я обича, мис Литън Гор, и това е истината. Но е умна, разбира се, и много отракана в работата си. Не е като някои светски дами, които се залавят с шиене на дамско облекло и фалират, понеже приятелките им вземат дрехи и не плащат. Мадам е твърда като камък, но, трябва да призная, справедлива и има непогрешим вкус — знае кое какво е и умее да облече хората в най-подходящия за тях модел.

— Сигурно изкарва много пари?

В очите на Дорис се появи особен лукав поглед.

— Не е прилично да говоря за нея… нито да клюкарствам.

— Разбира се — каза Ег. — Продължавайте.

— Но ако питате мен — фирмата май върви към банкрут. Някакъв джентълмен-евреин идва да преговаря с мадам и се забелязват някои неща — убедена съм, че тя сключва заеми с надежда да съживи фирмата и е затънала в дългове. Право да ви кажа, мис Литън Гор, понякога тя изглежда в ужасно състояние. Съвсем отчаяна. Не зная как би изглеждала без грим. Мисля, че нощем не може да спи.

— А що за човек е мъжът й?

— Чудак. Нехранимайко, ако питате мен. Пък и не го виждаме често. Никое от другите момичета не е съгласно с мен, но ми се струва, че тя много държи на него Разбира се, какви ли не гадости се разправят…

— Например? — полюбопитствува Ег.

— Е, не обичам да повтарям такива неща. Никога не ми е било по вкуса.

— Разбира се. Продължавайте. Какво казахте?

— Ами между момичетата се говори какво ли не. За някакъв млад човек — много богат и лекомислен. Не съвсем глупав, ако ме разбирате — ни рак, ни риба. Мадам тичала презглава подире му. Може той да е закърпил положението — от лекомислие бил готов на всичко, — но неочаквано му предписали да пътува по море.

— Кой му предписал — лекар ли?

— Да, някой си от Харли стрийт. Сега разбирам, че е същият лекар, който е бил убит в Йоркшир — по-право отровен, както казват.

— Сър Бартолъмю Стрейндж?

— Такова му беше името. Мадам била на приема и между нас, момичетата, се говореше — просто се смеехме, разбирате ли — е, викахме си: ами ако мадам го е очистила — за отмъщение, разбирате ли! Естествено, това беше само шега…

— Не ще и дума — каза Ег. — Момичешка шега. Напълно ви разбирам. Знаете ли, мисиз Дейкърз съвпада напълно с представата ми за убийца — толкова жестока и безмилостна.

— Необикновено жестока… и много проклета! Разбеснее ли се, никоя от нас не смее да припари до нея. Казват, че съпругът й се страхувал от нея — и нищо чудно.

— Чували ли сте я да говори за човек на име Бебингтън или за някакво селище в Кент Гилинг?

— Откровено казано, не мога да си спомня в момента.

Дорис погледна часовника си и нададе възклицание:

— Олеле, трябва да бързам. Ще закъснея.

— Довиждане и благодаря много, че дойдохте.

— Беше ми извънредно приятно. Довиждане, мис Литън Гор, и дано статията ви да пожъне голям успех. Ще чакам да излезе.

„Напразно ще чакаш, момичето ми“ — помисли си Ег, когато поиска сметката.

След това, като тегли черта на мнимите си бележки за статията, записа в тефтерчето си:

„Синтия Дейкърз. Предполага се, че има финансови затруднения. Описват я като «проклета». Сър Бартолъмю преписал пътуване по море на млад човек, с когото се смята, че е имала флирт. Не реагира, когато се спомене за Гилинг или се подхвърли, че Бебингтън я е познавал.“

— Наглед нищо особено — каза си Ег. — Възможна подбуда за убийство на сър Бартолъмю, но много неиздържана. Мосьо Поаро може би ще съумее да извлече нещо. Аз не мога.

Глава седмаКАПИТАН ДЕЙКЪРЗ

Ег още не бе завършила програмата си за тоя ден. Предстоеше й да отиде в Сент Джонс Хаус — сградата, в която семейство Дейкърз държеше апартамент. Сент Джонс Хаус беше нов блок с изключително скъпи апартаменти. Там имаше разкошни саксии с цветя и такива великолепни униформени портиери, че приличаха на чуждестранни генерали.

Ег не влезе в сградата. Тя започна да се разхожда назад-напред по отсрещната страна на улицата. След около половин час пресметна, че трябва да е извървяла по тоя начин няколко мили. Беше пет и половина.

Изведнъж до блока се приближи такси и от него слезе капитан Дейкърз. Ег си позволи триминутно чакане, след което прекоси улицата и влезе в сградата.

Натисна звънеца на номер 3. Дейкърз лично отвори вратата. Той още събличаше връхната си дреха.

— О — каза Ег. — Здравейте! Помните ли ме? Срещнахме се в Корнуол, а после в Йоркшир.

— Разбира се… разбира се. И двата пъти все на смърт, нали? Влезте, мис Литън Гор.

— Исках да се видя с жена ви. В къщи ли си е?

— На Брутън стрийт — в шивашкото си ателие.

— Зная. Днес бях там. Мислех, че може вече да се е прибрала и няма да има нищо против, ако намина… само се страхувам да не ви досаждам…

Ег млъкна умолително.

Фреди Дейкърз си мислеше:

„Я, бива си го девойчето. Много хубаво момиче наистина.“

А гласно каза:

— Синтия ще се прибере чак след шест. Аз току-що се връщам от Нюбъри. Имах много неприятен ден и си тръгнах рано. Ще дойдете ли в клуб „Седемдесет и две“ да се почерпим по един коктейл?

Ег прие, макар скришом да подозираше, че Дейкърз вече е пил предостатъчно алкохол.

Когато вече бяха седнали в подземния полумрак на клуб „Седемдесет и две“ и посръбваха мартини, Ег каза:

— Много е интересно. Никога досега не съм била тук.

Фреди Дейкърз се усмихна снизходително. Той обичаше младите и хубави момичета. Може би не толкова, колкото обичаше някои други неща…, но все пак доста.

— Объркана работа, нали? — каза той. — Имам пред вид оная в Йоркшир. Някак смешно е да бъде отровен доктор — нали ме разбирате, тъкмо обратно. Та нали докторът трови другите.

Той се засмя гръмогласно на собствените си думи и поръча още един розов джин.

— Много умно казано — рече Ег. — Никога не съм поглеждала на въпроса от тая страна.

— Просто шега, разбира се — каза Фреди Дейкърз.

— Странно, нали — рече Ег, — че когато се срещаме, винаги е на смърт.

— Малко странно — призна капитан Дейкърз. — Сигурно имате пред вид стария свещеник в къщата на оня, актьора, как му беше името?

— Да. Умря по много необикновен начин — така внезапно.

— Просто да се разстроиш — каза Дейкърз. — Чувстваш се някак на тръне, като гледаш как навред около теб пукат хора. Знаете ли, мислиш си: „Сега аз съм на ред“ — и тръпки те побиват.

— Вие навярно познавахте мистър Бебингтън от по-рано, от Гилинг?

— Не ми е известно това селище. Не, никога преди не съм виждал стария. Чудно: пукна по същия начин, както Стрейндж. Малко странно. Да не би да са му светили маслото?

— А вие какво мислите?

Дейкърз поклати глава.

— Не може да бъде — произнесе той решително. — Никой не убива свещеници. Виж, с лекарите е друго.

— Да — съгласи се Ег. — И аз мисля, че с лекарите е друго.

— Точно така. Съвсем логично. Докторите се бъркат навсякъде. — Той малко предъвкваше думите. Наведе се напред. — Да си няма човек работа с тях. Разбирате ли?

— Не — отговори Ег.

— Играят си с живота на хората. Имат прекалено много власт. Не бива да им се позволява.

— Не мога да ви разбера напълно.

— Слушайте, момичето ми, какво ви казвам. Затварят човека и го обричат на адски мъки — ето това имам пред вид. Боже мой, колко са жестоки! Затварят го и не му дават, каквото иска — колкото и да се молиш и да настояваш, няма да ти го дадат. Хич не ги е грижа колко се измъчваш. Такива са докторите. Казвам ви това, защото зная.

Лицето му се гърчеше болезнено. Малките му като точици зеници бяха вторачени някъде зад нея.

— Ад е, уверявам ви… ад. И твърдят, че така те лекуват! Преструват се, че вършат добро. Свине!

— Дали сър Бартолъмю Стрейндж… — подхвана Ег предпазливо.

Той взе думите от устата й:

— Сър Бартолъмю Стрейндж. Сър Бартолъмю Шарлатанин. Ще ми се да зная какво става в прехваления му санаториум. Нервни заболявания. Така поне казват. Ала влезеш ли там, не можеш се измъкна. И разправят, че уж си отишъл доброволно. Доброволно, а! Само защото са те пипнали, когато си имал нервен припадък.

Сега той трепереше. Устата му изведнъж увисна.

— Много съм разстроен — смънка той с извинителен тон. — Разстроен. — Повика келнера, настоя Ег да изпие още една чаша и когато тя отказа, поръча на себе си.

— Сега съм по-добре — каза той, като пресуши чашата. — Успокоих си нервите. Лошо е човек да се разстрои. Не бива да ядосвам Синтия. Тя ми каза да не говоря. — Поклати веднъж-дваж глава. — Не трябва да се казва на полицията всичко това. Може да си помислят, че аз съм светил маслото на Стрейндж. А? Все някой трябва да е свършил тая работа, разбирате ли? Някой от нас трябва да го е убил. Странно хрумване. Кой от нас? Това е въпросът.

— Може би вие знаете кой — вметна Ег.

— Защо говорите така? Отде мога да зная? Той я гледаше ядно и подозрително.

— Аз нищо не зная за случая, уверявам ви. Не исках да вземам проклетото му „лекарство“. Каквото и да казваше Синтия, не исках да го вземам. Той кроеше нещо… и двамата крояха нещо. Но не можаха да ме излъжат.

Дейкърз се поизправи.

— Аж шъм ш-шилен човек, миш Литън Гор.

— Не се и съмнявам — каза Ег. — Кажете ми, знаете ли нещо за някоя си мисиз де Ръшбриджър, която се намира в санаториума?

— Ръшбриджър ли? Ръшбриджър? Стрейндж спомена нещо за нея. Но какво беше? Нищо не мога да си спомня.

Той въздъхна, поклати глава.

— Паметта ми изневерява и това е. Пък си имам и врагове… много врагове. Сигурно в момента ме шпионират.

Той се огледа плахо. После се наведе през масата към Ег.

— Какво търсеше оная жена в стаята ми оня ден?

— Каква жена?

— Жена със заешко лице. Пише пиеси. Беше на другата сутрин… след като той умря. Тъкмо се бях качил горе след закуска. Тя излезе от стаята ми и мина през вратата със завеса в края на коридора… мина в помещенията за прислугата. Странно, нали? Защо беше влязла в стаята ми? Какво е разчитала да намери там? Защо изобщо душеше навред? Каква й беше целта? — Той се наведе тайнствено напред. — Или мислите, че е вярно, това, което казва Синтия?

— Какво казва мисиз Дейкърз?

— Казва, че съм си въобразявал. Казва, че съм имал „видения“. — Той се засмя неуверено: — От време на време наистина имам видения. Розови мишки… змии… все неща от тоя род. Но да видиш жена е друго… Аз действително я видях. Чудачка е тая жена. Има особени зли очи. Просто те пронизва.

Той се облегна на меката кушетка. Като че ли заспиваше.

Ег стана.

— Трябва да вървя. Много ви благодаря, капитан Дейкърз.

— Няма защо да ми благодарите. Беше ми приятно. Извънредно приятно…

Гласът му заглъхна.

„По-добре да се махам, докато не е загубил напълно съзнание“ — помисли си Ег.

Тя излезе от димната атмосфера на клуб „Седемдесет и две“ на прохладния вечерен въздух.

Биътрис, слугинята, бе казала, че мис Уилз си пъхала носа навсякъде. А ето сега и този разказ на Фреди Дейкърз. Какво е търсела мис Уилз? Какво е намерила? Дали мис Уилз знае нещо?

— Защо се е върнал?

Мистър Сатъртуейт се изправи.

— А защо кучето ходи на лов? — попита той. И много доволен от остроумния си отговор, излезе от стаята.

Глава осмаАНДЖЕЛА СЪТКЛИФ

— Вижте какво, приятел ли сте, или детектив? Просто трябва да зная.

Насмешливите очи на мис Сътклиф блестяха, докато говореше. Тя седеше на стол с право облегало, с подобаващо стъкмена прошарена коса, кръстосани крака и мистър Сатъртуейт се любуваше на съвършенството на красиво обутите й нозе и изящните й глезени. Мис Сътклиф беше много очарователна жена главно поради това, че рядко вземаше каквото и да било за сериозно.

— Честно ли е това? — попита мистър Сатъртуейт.

— Драги мой, разбира се, че е честно. Заради красивите ми очи ли сте дошли тук, както казват французите така мило, или сте дошли, нечестивецо, просто да ме разпитвате за убийства?

— Можете ли да се съмнявате в първото си предположение? — запита мистър Сатъртуейт с лек поклон.

— Мога и се съмнявам — отговори актрисата натъртено. — Вие сте от ония хора, които на вид изглеждат толкова безобидни, а в същност се къпят в кръв.

— Не, не.

— Да, да. Само не мога да разбера обида ли е, или комплимент да ме смятат за възможна убийца. В последна сметка мисля, че това е комплимент.

Тя кривна глава малко настрана и се усмихна с оная бавна пленителна усмивка, с която винаги побеждаваше.

Мистър Сатъртуейт си помисли:

„Прелестно създание.“

А гласно каза:

— Признавам, уважаема лейди, че смъртта на сър Бартолъмю Стрейндж ме заинтригува много. Аз, както може би ви е известно, съм се занимавал вече с такива неща…

Той млъкна скромно, навярно с надежда мис Сътклиф да покаже, че знае нещо за неговата дейност. Обаче тя запита само:

— Кажете ми едно: има ли нещо вярно в това, което разправяше онова момиче?

— Кое момиче и какво е разправяло то?

— Литън Гор. Оная, дето е толкова пленена от Чарлз. (Какъв мръсник е Чарлз — той е способен на такова нещо!) Тя мисли, че оня мил старец в Корнуол също е убит.

— А вие какво мислите?

— Е, вярно, че стана точно по същия начин… Тя е умно момиче, знаете. Кажете ми… сериозен ли е Чарлз?

— Смятам, че вашето мнение по въпроса ще бъде много по-ценно от моето — каза мистър Сатъртуейт.

— Какъв досадно дискретен човек сте вие! — извика мис Сътклиф. — Виж, аз — тя въздъхна — съм ужасно недискретна… И му смигна.

— Аз познавам Чарлз доста добре. Изобщо познавам мъжете доста добре. По всичко личи, че той улягва. У него се забелязва някаква добродетелност. Ще обикаля с таблата и за рекордно време ще си създаде семейство — така мисля аз. Колко глупави са мъжете, когато решат да се задомят! Губят целия си чар.

— Често съм се питал защо сър Чарлз не се е оженил досега — каза мистър Сатъртуейт.

— Драги мой, та той никога не е проявявал желание да се жени. Никога не е бил, както се казва, кандидат за женитба. Но беше много привлекателен мъж… — Тя въздъхна. Когато погледна мистър Сатъртуейт, в очите й трепна леко пламъче. — С него бяхме някога… е, защо да отричам нещо, което е известно на всички? Беше много приятно, докато траеше… и още сме си отлични приятели. Предполагам, затова малката Литън Гор ме гледа така накриво. Мисли, че още изпитвам tendresse29 към Чарлз. Така ли е? Може би да. Но във всеки случай още не съм описала подробно в мемоари всичките си любовни истории, както, изглежда, правят повечето от приятелките ми. Ако бях ги описала, знаете ли, нямаше да се харесат на момичето. Щеше да се шокира. Сегашните момичета лесно се шокират. Майка й обаче няма ни най-малко да се шокира. Невъзможно е да шокираш една мила викторианка. Те говорят толкова малко, а винаги мислят най-лошото…

Мистър Сатъртуейт се задоволи да каже:

— Изглежда, имате право, като предполагате, че Ег Литън Гор изпитва недоверие към вас.

Мис Сътклиф се намръщи:

— Не съм напълно сигурна, че не я ревнувам мъничко… Ние, жените, сме като котките, не е ли така? Драс-драс, мяу-мяу, мър-мър…

Тя се засмя:

— Защо Чарлз не дойде да ме разпитва за тая работа? От прекомерна деликатност, предполагам. Човекът трябва да ме смята за виновна… Виновна ли съм, мистър Сатъртуейт? Какво мислите в момента?

Тя стана и протегна ръка.

— Дори всички парфюми на Арабия не са в състояние да направят по-благоуханна тази малка ръчица… Не — прекъсна се тя, — аз не съм лейди Макбет. Моята специалност е комедията.

— А и като че ли липсва подбуда — каза мистър Сатъртуейт.

— Вярно. Бартолъмю Стрейндж ми беше симпатичен. Бяхме приятели. Нямах причина да желая да го премахна. Затова бих искала да участвам дейно в издирването на убиеца му. Кажете ми, ако бих могла да помогна по някакъв начин.

— Предполагам, мис Сътклиф, че не сте видели или чули нещо, което може да има връзка с престъплението?

— Нищо, което вече да не съм съобщила на полицията. Както знаете, гостите току-що бяха пристигнали. Смъртта му настъпи през тая първа вечер.

— А икономът?

— Почти не го забелязах.

— Някакво особено държане от страна на гостите?

— Не. Разбира се, оня младеж — как му беше името? Мендърз, се яви много ненадейно.

— Изглеждаше ли сър Бартолъмю Стрейндж изненадан?

— Да, мисля, че имаше нещо такова. Точно преди да влезем за вечерята, той ми каза, че това му се виждало странно, „нов начин за натрапване без покана“, както се изрази. „Само че — вика — влезе не през вратата, а през стената.“

— Сър Бартолъмю в добро настроение ли беше?

— В много добро настроение!

— А какво ще кажете за тоя таен ход, за който сте споменали пред полицията?

— Предполагам, че той е извеждал от библиотеката. Сър Бартолъмю обеща да ми го покаже…, но, разбира се, горкият човек умря.

— Как стана дума за това?

— Обсъждахме една негова неотдавнашна покупка — старо орехово бюро. Попитах има ли то тайно чекмедже. Казах му, че обожавам тайните чекмеджета. Това е моя тайна страст. А той отговори: „Не доколкото зная, няма тайно чекмедже…, но имам таен ход в къщата си.“

— Не спомена ли за една своя пациентка, някоя си мисиз де Ръшбриджър?

— Не.

— Известно ли ви е селище на име Гилинг, в Кент?

— Гилинг ли? Гилинг, не, мисля, че не. Защо?

— Впрочем вие сте познавали мистър Бебингтън от по-рано, нали?

— Кой е мистър Бебингтън?

— Човекът, който умря или беше убит в Гарваново гнездо.

— Аха, свещеникът ли. Бях забравила името му. Не, никога преди не съм го виждала. Кой ви каза, че го познавам?

— Някой, който сигурно знае — отговори мистър Сатъртуейт смело.

Това, изглежда, се видя смешно на мис Сътклиф.

— Милият старец, нима мислят, че съм имала флирт с него? Архидяконите са понякога много извратени, нали? Тъй че защо да не бъдат и свещениците? Ето го мъжа в гардероба, а? Но аз трябва да очистя петното от паметта на горкия човек. Никога в живота си не съм го виждала!

И волю-неволю мистър Сатъртуейт трябваше да се задоволи с това уверение.

Глава деветаМЮРИЕЛ УИЛЗ

Ъпър Каткарт Роуд № 5 в Тутинг наглед не подхождаше за дом на авторка на сатирични пиеси. Стаята, в която сър Чарлз бе въведен, имаше стени с доста мръсен цвят на овесено брашно и фриз от златни цветчета по горния ръб. Пердетата бяха от розово кадифе, виждаха се много фотографии и порцеланови кученца, телефонът беше свенливо закрит от една дама с плисирана пола, имаше множество масички и няколко месингови изделия с подозрителен вид, дошли от Далечния изток през Бърмингам.

Мис Уилз влезе в стаята толкова безшумно, че сър Чарлз, който в момента разглеждаше една смешно удължена кукла на палячо, лежаща напряко на канапето, не я чу. Тънкият й глас, който казваше: „Здравейте, сър Чарлз. Наистина голямо удоволствие е за мен“ — го накара да се обърне.

Мис Уилз беше облечена в широк моряшки костюм, който висеше печално на ъгловатото й тяло. Чорапите й бяха малко набрани и беше обута в лачени пантофи с много високи токчета.

Сър Чарлз се ръкува, прие цигара и седна на канапето до куклата. Мис Уилз седна срещу него. Светлината от прозореца падаше върху пенснето й, което леко проблясваше.

— Чудно, че можахте да ме намерите тук — каза мис Уилз. — Майка ми много ще се зарадва. Тя просто обожава театъра — особено романтичните пиеси. Често говори за оная пиеса, където бяхте принц в университет. Знаете ли, посещава дневни представления и яде шоколадени бонбони — такава си е. Много обича да ходи на театър.

— Колко мило! — каза сър Чарлз. — Нямате представа колко приятно е да бъдеш помнен. Но паметта на публиката е къса! — въздъхна той.

— Страшно ще се разчувства, като се запознае с вас — каза мис Уилз. — Мис Сътклиф идва тия дни и мама много се развълнува, като се запозна с нея.

— Анджела е била тук?

— Да. Тя поставя една моя пиеса, знаете: „Кученцето се смееше“.

— Разбира се — отвърна сър Чарлз. — Четох за нея. Много заинтригуващо заглавие.

— Радвам се, че сте на такова мнение. Мис Сътклиф също го харесва. То е нещо като модерна версия на детската песничка — пълна с празнословие и глупости: „Хей, тра-ла-ла, отидоха чинията и лъжицата.“ Разбира се, всичко се върти около ролята на мис Сътклиф — всички играят по свирката й, — такъв е замисълът. Сър Чарлз се произнесе:

— Не е лошо. Светът днес прилича на нелепа детска песничка. И кученцето се смее, като гледа тая игра, а? — И си помисли изведнъж: „Няма съмнение, тази жена е Кученцето. Гледа и се смее.“

Светлината се отмести от пенснето на мис Уилз и той видя светлосивите й очи, които го наблюдаваха будно през стъклата.

„Тази жена — помисли сър Чарлз — има сатанинско чувство за хумор.“

А гласно каза:

— Можете ли да отгатнете какво ме е довело тук?

— Ами — каза мис Уилз лукаво — предполагам, че не е само да видите мен, клетницата.

Сър Чарлз долови за миг разликата между говоримата и писмената реч. На хартията мис Уилз беше остроумна и жлъчна, на думи — лукава.

— В същност Сатъртуейт ми втълпи тази идея — каза сър Чарлз. — Въобразява си, че е добър познавач на човешкия характер.

— Той е много наблюдателен — рече мис Уилз. — Бих казала, това му е нещо като хоби.

— И е дълбоко убеден, че ако е имало нещо, заслужаващо забелязване нея вечер в Мелфъртското абатство, вие щяхте да го забележите.

— Така ли каза?

— Да.

— Трябва да ви призная, че много се заинтригувах — произнесе мис Улиз бавно. — Знаете ли, никога дотогава не бях виждала убийство отблизо. Пишещата жена трябва от всичко да черпи материал, нали?

— Мисля, че това е всеизвестна аксиома.

— Затова, естествено — каза мис Уилз, — се стараех по възможност да забележа всичко.

Мис Уилз очевидно така обясняваше думите на Биътрис, че „си пъхала носа навсякъде.“

— Относно гостите ли?

— Относно гостите.

— И какво точно забелязахте?

Песнето се помръдна.

— В същност не открих нищо…, ако бях открила, щях да кажа на полицията, разбира се — додаде тя благонравно.

— Но все пак сте забелязали някои неща.

— Аз винаги забелязвам някои неща. Не мога иначе. Такава съм си. — Тя се изкиска.

— А какво забелязахте?

— Ами, нищо…, тоест… нищо, което би било от значение за вас, сър Чарлз. Просто някои дребни неща за характера на хората. Аз намирам хората много интересни. Толкова типични, ако ме разбирате.

— Типични в какво отношение?

— По отношение на самите тях. Ох, не мога да ви обясня. Никога не умея да се изразявам. Тя пак се изкиска.

— Перото ви е по-смъртоносно от езика ви — усмихна се сър Чарлз.

— Мисля, че не е много правилно да казвате „по-смъртоносно“, сър Чарлз.

— Мила моя мис Уилз, признайте, че перото в ръката ви е много безмилостно.

— Вие сте ужасен, сър Чарлз. Вие сте безмилостен към мен.

„Трябва да се измъкна от тази словесна престрелка“ — рече си сър Чарлз. А гласно:

— Значи, не сте открили нищо конкретно, мис Уилз?

— Не… не съвсем. Но имаше едно нещо. Нещо, което забелязах и трябваше да го кажа на полицията, само че забравих.

— Какво беше то?

— За иконома. Той имаше на лявата си китка нещо като тъмночервен родилен белег. Предполагам, че такова нещо може да влезе в работа.

— Действително много полезна работа. Полицията се мъчи всячески да намери следите на тоя човек. Откровено казано, мис Уилз, вие сте чудна жена. Нито една от слугините, нито един от гостите не спомена за такъв белег.

— Повечето хора не си служат с очите, както трябва, нали? — каза мис Уилз.

— Къде точно беше белегът? И какви размери имаше?

— Моля, подайте си китката… — Сър Чарлз протегна ръка. — Благодаря ви. Ето тук беше. — Мис Уилз сложи безпогрешно пръст на мястото. — Имаше приблизително размерите на шестпенсова монета и по форма приличаше на Австралия.

— Благодаря ви, напълно ми е ясно — каза сър Чарлз, като дръпна ръката си и смъкна маншета си.

— Мислите ли, че трябва да пиша на полицията и да разкажа за това?

— Разбира се. То може да бъде много ценно за издирването на човека. Дявол да го вземе — продължи сър Чарлз с чувство, — в детективските романи злодеят винаги има някакъв отличителен белег. Жалко, че действителният живот се оказва толкова изостанал.

— В романите обикновено е белег от рана — каза мис Уилз замислено.

— Родилен белег също върши работа — рече сър Чарлз. Изглеждаше детински доволен. — Бедата е там — продължи той, — че повечето хора са толкова неопределени. Нямат нищо, за което да се уловиш.

Мис Уилз го изгледа въпросително.

— Старият Бебингтън например — продължи сър Чарлз — беше необикновено банална личност. Много трудно се запомня.

— Ръцете му бяха твърде характерни — забеляза мис Уилз. — Бих казала, ръце на учен. Малко изкривени от артрит, но с много изящни пръсти и красиви нокти.

— Колко сте наблюдателна! Ах, но… разбира се, вие сте го познавали отпреди.

— Да съм познавала мистър Бебингтън ли?

— Да, доколкото си спомням, той ми каза това…, но откъде каза, че ви познава?

Мис Уилз поклати решително глава.

— Грешите. Трябва да ме бъркате с някоя друга… или пък той ме бърка. Аз никога преди не съм го виждала.

— Сигурно грешката е моя. Мислех, че… в Гилинг…

Той я гледаше проницателно. Мис Уилз имаше напълно спокоен вид.

— Не — каза тя.

— Понякога не ви ли е хрумвало, мис Уилз, че той също може да е бил убит?

— Зная, че вие и мис Литън Гор мислите така… или по-право вие мислите така.

— О…, а… ъ-ъ… какво мислите вие?

— Струва ми се невероятно — отговори мис Уилз. Малко объркан от явната липса на интерес у мис Уилз към въпроса, сър Чарлз промени курса.

— Споменавал ли ви е сър Бартолъмю за някоя си мисиз де Ръшбриджър?

— Мисля, че не.

— Тя била пациентка в болницата му. Боледувала от нервно разстройство и загубване на паметта.

— Той споменаваше за някакъв случай на загубена памет — каза мис Уилз. — Разправяше, че можел да хипнотизира човек и да му възвърне паметта.

— Така ли? Интересно… дали това няма да се окаже важно?

Сър Чарлз се намръщи и потъна в размисъл. Мис Уилз мълчеше.

— Нямате ли какво друго да кажете? Нещо за някой от гостите?

Стори му се, че настъпи кратка пауза, преди мис Уилз да отговори:

— Не.

— За мисиз Дейкърз? Или за капитан Дейкърз? Или за мис Сътклиф? Или за мистър Мендърз?

Докато произнасяше всяко име, той я гледаше много внимателно.

По едно време му се стори, че пенснето трепна, но не беше сигурен.

— Боя се, че нищо не мога да ви кажа, сър Чарлз.

— А, добре! — Той стана. — Сатъртуейт ще бъде разочарован.

— Много съжалявам — произнесе мис Уилз надуто.

— Аз също съжалявам, че ви обезпокоих. Сигурно сте били заети с писане.

— Вярно.

— Нова пиеса ли?

— Да. Право да ви кажа, мислех да използвам като действащи лица някои от гостите на приема в Мелфъртското абатство.

— Ами ако ви съдят за клевета?

— Няма такава опасност, сър Чарлз, убедила съм се, че хората никога не могат да се познаят. — Тя се изкиска. — Не, ако, както споменахте преди малко, човек е наистина безмилостен.

— Искате да кажете, че всички ние имаме преувеличена представа за себе си и не виждаме истината, ако тя е достатъчно брутално изобразена. Аз бях напълно прав, мис Уилз, вие сте жестока жена.

Мис Уилз изхихика:

— Не бойте се, сър Чарлз. Обикновено жените не са жестоки към мъжете — освен, ако не е някакъв особен мъж, — те са жестоки само към другите жени.

— Значи, забивате аналитичния си нож в някоя нещастна жена. Коя? Хм, може би ще се сетя. Синтия не е обичана от представителките на своя пол.

Мис Уилз не каза нищо. Тя продължаваше да се усмихва — с някаква котешка усмивка.

— Сама ли пишете пиесата си, или я диктувате?

— О, пиша я на ръка и пращам да се преписва на машина.

— Трябва да си вземете секретарка.

— Може би. Още ли държите оная сръчна мис… мис Милрей ли беше?

— Да, още държа мис Милрей. За известно време беше отишла да гледа майка си в провинцията, но пак се върна. Много способна жена.

— Така мисля и аз. Струва ми се малко импулсивна.

— Импулсивна ли? Мис Милрей?

Сър Чарлз се облещи. Никога дори в най-смелите полети на фантазията си той не бе приписвал импулсивност на мис Милрей.

— Може би само от време на време — каза мис Уилз.

Сър Чарлз поклати глава.

— Мис Милрей е същински робот. Довиждане, мис Уилз. Простете ми за безпокойството и не забравяйте да съобщите на полицията за онова нещо.

— Белега върху дясната китка на иконома ли? Не, няма да забравя.

— Е довиждане… момент — дясната китка ли казахте? Преди малко чух лявата.

— Така ли? Колко глупаво от моя страна! — И тъй, коя точно?

Мис Уилз свъси вежди и притвори очи.

— Чакайте да помисля. Бях седнала ей така…, а той…, ако нямате нищо против, сър Чарлз, подайте ми оная месингова чиния като че е поднос със зеленчуци. Отляво.

Сър Чарлз поднесе кованата месингова страхотия, както му бе заръчано.

— Зеле ли предпочитате, мадам?

— Благодаря ви — рече мис Уилз. — Сега вече съм напълно уверена.

Беше на лявата китка, както казах първия път. Колко съм глупава!

Той каза „довиждане“ за трети път.

Когато затваряше вратата, се обърна назад. Мис Уилз не го гледаше. Тя стоеше там, където я бе оставил, вторачила очи в огъня, а на устните й беше изписана злорадна усмивка.

Сър Чарлз остана поразен.

„Тази жена знае нещо — рече си той. — Готов съм да се закълна, че знае нещо. А не иска да го каже… Но какво ли знае, дявол да я вземе?“

Глава десетаОЛИВЪР МЕНДЪРЗ

В кантората на „Спайър&Рос“ мистър Сатъртуейт попита за мистър Оливър Мендърз и прати визитната си картичка.

След малко бе въведен в една стаичка, където Оливър седеше до писалището.

Младият човек стана и се ръкува.

— Добре сте направили, че се отбихте при мен, сър — каза той.

Ала от тона му се подразбираше:

„Длъжен съм да кажа това, а в същност ми е крайно неприятно.“

Мистър Сатъртуейт обаче не се объркваше лесно. Той седна, изсекна се замислено и като надзърташе над кърпичката си, рече:

— Четохте ли новините тази сутрин?

— За новото финансово положение ли? Е, доларът…

— Не за долара — каза мистър Сатъртуейт. — За смъртен случай. За резултата от изравянето на трупа в Лумът. Бебингтън е бил отровен… с никотин.

— А, за това ли… да, четох го. Нашата енергична Ег ще бъде доволна. Тя непрекъснато настояваше, че било убийство.

— Но не ви ли интересува?

— Вкусовете ми не са толкова груби. В края на краищата убийството… — Той повдигна рамене. — Толкова е брутално и неартистично.

— Не винаги е неартистично — каза мистър Сатъртуейт.

— Така ли? Е, възможно е.

— Зависи кой извършва убийството, нали? Уверен съм, че вие например бихте извършили убийство по много артистичен начин.

— Твърде ласкаво от ваша страна — произнесе провлечено Оливър.

— Но, откровено казано, драги момко, не бих ви похвалил за злополуката, която сте симулирали. А и полицията мисли същото, както подразбирам.

Настъпи кратко мълчание — после някаква писалка падна на пода.

Оливър проговори:

— Извинявайте, не ви разбирам добре.

— Става дума за твърде неартистичното ви представление в Мелфъртското абатство. Интересно ми е да зная — защо точно го направихте.

Пак настъпи мълчание, след което Оливър рече:

— Казвате, че полицията… имала подозрения?

Мистър Сатъртуейт кимна.

— Не ви ли се струва, че изглежда малко подозрително? — запита той учтиво. — Но сигурно имате някакво напълно издържано обяснение.

— Да, имам обяснение — произнесе Оливър бавно. — Издържано ли е, или не, не зная.

— Ще ми позволите ли сам да преценя това?

Настъпи пауза, после Оливър рече:

— Аз отидох там… по тоя начин… по внушение на самия сър Бартолъмю.

— Какво? — учуди се мистър Сатъртуейт.

— Малко странно, нали? Но е вярно. Получих от него писмо, в което ми внушаваше да инсценирам злополука и да поискам гостоприемство. Казваше, че не можел да изложи в писмо причините за това, но щял да ми ги обясни при първа възможност.

— И обясни ли ви?

— Не… Пристигнах точно преди вечеря. Не успях да го видя насаме. В края на вечерята той… той умря.

Отегчеността в държането на Оливър бе изчезнала. Тъмните му очи бяха впити в мистър Сатъртуейт. Той като че изучаваше внимателно реакциите, предизвикани от думите му.

— Имате ли това писмо?

— Не, скъсах го.

— Жалко — каза студено мистър Сатъртуейт. — И нищо ли не сте казвали на полицията.

— Не, всичко изглеждаше… хм, толкова невероятно.

— Да, невероятно е.

Мистър Сатъртуейт поклати глава. Дали Бартолъмю Стрейндж действително е писал такова писмо? Това никак не му беше в характера. Тази история имаше твърде мелодраматична отсянка, противоречаща на веселия и здравомислещ лекар.

Той погледна младия човек. Оливър продължаваше да го наблюдава. „Иска да види дали ще повярвам на историята му“ — помисли си мистър Сатъртуейт.

— И сър Бартолъмю не посочи абсолютно никаква причина за своето желание? — попита той.

— Никаква.

— Чудна работа!

Оливър не отговори.

— И въпреки това се отзовахте на молбата му?

Отегченото държане се възвърна донякъде.

— Да, струваше ми се, че по тоя начин ще поосвежа притъпения си вкус. Трябва да призная, че бях любопитен.

— А нещо друго имаше ли? — запита мистър Сатъртуейт.

— Какво друго имате пред вид, сър?

Мистър Сатъртуейт сам не знаеше какво имаше пред вид. Водеше се от някакъв смътен инстинкт.

— Искам да кажа — рече той — има ли нещо друго, което би говорило… във ваша вреда?

Настъпи пауза. После младият човек повдигна рамене.

— Май ще бъде по-добре да си призная всичко. Жената едва ли ще си държи езика.

Мистър Сатъртуейт го гледаше въпросително.

— Беше на сутринта след убийството. Разговарях с оная, Антъни Астър. Извадих портфейла си и нещо падна от него. Тя го вдигна и ми го върна.

— А какво беше то?

— За нещастие тя го погледна, преди да ми го върне. Беше изрезка от вестник за никотина — колко смъртоносна отрова бил и тъй нататък.

— Откъде имате такъв интерес по въпроса?

— Нямах. Предполагам, че някой ден съм сложил тази изрезка в портфейла си, но не мога да си спомня това. Малко странно, нали?

„История, съшита с бели конци“ — помисли си мистър Сатъртуейт.

— Предполагам — продължи Оливър Мендърз, — че тя е ходила в полицията по този повод?

Мистър Сатъртуейт поклати глава.

— Едва ли. Мисля, че мис Уилз е жена, която обича… хм, да пази тайна. Колекционерка на сведения. Оливър внезапно се наклони напред.

— Аз съм невинен, сър, абсолютно невинен.

— Не съм и намеквал, че сте виновен — каза мистър Сатъртуейт кротко.

— Но някой… някой трябва да е подхвърлил. Някой е насъскал полицията срещу мен.

Мистър Сатъртуейт поклати глава.

— Не, не.

— Тогава защо дойдохте днес тук?

— Отчасти поради моите — ъ-ъ — разследвания на място. — Мистър Сатъртуейт говореше малко високомерно. — И отчасти по внушение на… един приятел.

— Кой приятел?

— Еркюл Поаро.

— Тоя човек ли! — изтръгна се неволно от устата на Оливър. — Пак ли е в Англия?

— Да.

— Смятате я за лъжа ли? — попита сър Чарлз направо.

— Има толкова много видове лъжи — каза Еркюл Поаро.

Той помълча минута-две, после запита:

— Вярно ли е, че тая мис Уилз е написала пиеса за мис Сътклиф?

— Да. Премиерата е идущата сряда.

— Аха!

Поаро пак млъкна. Ег се обади:

— Кажете ни: какво да правим сега?

Дребният човечец й се усмихна:

— Едно-единствено нещо: да мислите.

— Да мислим ли? — извика Ег. В гласа й звучеше възмущение.

Поаро я изгледа с лъчезарна усмивка.

— Да, точно така. Мислете! С мислене се решават всички проблеми.

— Нищо ли не можем да направим?

— Вие искате непременно да действате, мадмоазел, така ли? Но, разбира се, има още много неща да се вършат. Например в това селище, Гилинг, където мистър Бебингтън прекарал толкова години. Бихте могли да направите проучвания там. Казвате, че майката на тая мис Милрей живеела в Гилинг и била болна. Болният знае всичко. Чува всичко и не забравя нищо. Разпитайте я, може да научите нещо… всичко се случва.

— А вие няма ли да предприемете нещо? — запита Ег настойчиво.

Поаро премига.

— Значи, настоявате и аз да действам? Eh bien. Да бъде по волята ви. Само че аз няма да мърдам от това място. Тук ми е много удобно. Но ще ви кажа какво ще направя: ще дам прием — това е модерно, нали?!

— Прием ли?

— Précisément, и на него ще поканя мисиз Дейкърз, капитан Дейкърз, мис Сътклиф, мис Уилз, мистър Мендърз и вашата очарователна майка, мадмоазел.

— И мен ли?

— Естествено, и вас. Присъстващите тук са включени.

— Ура! — извика Ег. — Само че не можете да ме заблудите, мосьо Поаро. Нещо ще се случи на този прием. Нали?

— Ще видим — каза Поаро. — Но не очаквайте твърде много, мадмоазел. А сега оставете ме насаме със сър Чарлз, искам да се посъветвам с него по някои въпроси.

Докато Ег и мистър Сатъртуейт чакаха асансьора, Ег възкликна:

— Чудесно! Също като в детективските романи. Всички ще бъдат там и тогава той ще ни разкрие кой от тях го е извършил.

— Интересно — каза мистър Сатъртуейт.

Приемът се състоя в понеделник вечерта. Поканата бе приета от всички. Очарователната и нетактична мис Сътклиф се засмя злобно, като се оглеждаше:

— Също като гостна на паяк, мосьо Поаро. И всички ние, бедните мушици, сме се наврели в нея. Уверена съм, че ще ни направите чудесно резюме на случая, а след това изведнъж ще ме посочите и ще кажете: „Ето я жената“, и всички ще рекат: „Тя го е направила“, а аз ще избухна в сълзи и ще си призная, понеже страшно се влияя от думи. О, мосьо Поаро, толкова ме е страх от вас!

— Quelle historie30 — извика Поаро. Той се занимаваше с една гарафа и чаши. Подаде й с поклон чаша шери. — Та това е малка приятелска среща. Не ни позволявайте да говорим за убийства, кръвопролития и отрови. La la31 Тези неща развалят вкуса.

Той подаде чаша на мрачната мис Милрей, която бе дошла със сър Чарлз и стоеше права с неприветливо изражение на лицето.

— Voila32 — рече Поаро, като завърши обслужването на гостите. — Нека забравим случая, при който се срещнахме за пръв път. Да се забавляваме, както трябва. Яжте, пийте и се веселете, защото утре може да умрем. Ah Malheur33, пак споменах смъртта. Мадам — поклони се той на мисиз Дейкърз, — позволете ми да ви пожелая всичко хубаво и да ви поздравя за вашата много очарователна рокля.

— За ваше здраве, Ег — каза сър Чарлз.

— Наздраве — каза Фреди Дейкърз.

Всеки промърмори по нещо. Чувствуваше се атмосфера на принудена веселост. Всеки беше решил да изглежда весел и безгрижен. Само Поаро като че ли правеше това естествено. Той бъбреше жизнерадостно…

— Шерито, аз го предпочитам пред коктейла… и милион пъти пред уискито. Ah quell horreus34 е уискито. Когато пиеш уиски, разваляш, напълно разваляш вкуса си. Тънките вина на Франция, за да ги оцениш, не бива никога… никога… ах, qu’est-ce qu’il y a?35…

Някакъв странен звук го бе прекъснал — нещо като сподавен вик. Очите на всички се насочиха към сър Чарлз, който се олюляваше с изкривено лице. Чашата падна от ръката му на килима, той направи слепешком няколко крачки, после се строполи.

За миг настъпи вцепенено мълчание, после Анджела Сътклиф изпищя, а Ег се втурна напред.

— Чарлз! — извика Ег. — Чарлз! Тя се мъчеше слепешком да си пробие път. Мистър Сатъртуейт кротко я задържаше.

— О, велики боже! — изпищя лейди Мери. — Нима още един!

— Той също е отровен… Това е ужасно. О, боже мой, това е просто ужасно…

И като се тръшна изведнъж на едно канапе, започна да ридае и да се смее — неприятен звук.

Поаро взе положението в ръцете си. Той коленичи до просналия се човек. Останалите се отдръпнаха, докато правеше прегледа си. После се изправи, като машинално изтупваше коленете на панталона си. Огледа насъбралите се. Цареше пълна тишина, чуваха се само глухите хълцания на Анджела Сътклиф.

— Приятели — подзе Поаро.

Той не можа да продължи, защото Ег се разфуча:

— Глупак! Ще ни разиграваш абсурдния си театър, глупак! Придаваш си важност, представяш се за гений, който разбира от всичко. А ето че сега допусна да стане това. Още едно убийство. Под самия ти нос… Ако не беше се намесил в тази работа, това нямаше да се случи… Ти уби Чарлз… ти… ти… ти…

Тя се спря, неспособна да пророни нито дума повече.

Поаро клатеше глава сериозно и печално.

— Вярно, мадмоазел. Признавам. Аз убих сър Чарлз. Но аз, мадмоазел, съм много особен вид убиец. Аз умея да убивам… и умея да съживявам. — Той се обърна и с променен тон, със спокоен глас, сякаш се извиняваше, произнесе:

— Великолепно изпълнение, сър Чарлз. Поздравявам ви. А сега може би ще благоволите да се поклоните на публиката.

Със смях актьорът скочи на крака и направи комичен реверанс.

Ег ахна:

— Мосьо Поаро, вие… вие сте чудовище.

— Чарлз — извика Анджела Сътклиф. — Ах, какъв хитрец си ти…

— Но защо?…

— Как?…

— Какво е това, дявол да го вземе?…

С вдигната ръка Поаро накара всички да млъкнат.

— Messieurs, Mesdames36. Моля ви за извинение. Тази малка комедия беше необходима, за да изясня на вас и между другото и на себе си нещо, което разумът вече ми беше подсказал.

Слушайте. На тази табла с чаши аз поставих в една чаша чаена лъжичка обикновена вода. Тази вода представляваше чистия никотин. Тези чаши бяха от същия вид като чашите, притежавани от сър Чарлз Картрайт и сър Бартолъмю Стрейндж. Поради дебелото гравирано стъкло малко количество безцветна течност остава абсолютно незабележимо. И тъй, представете си чашата с порто на сър Бартолъмю Стрейндж. След като била сложена на масата, някой сипал в нея достатъчно количество чист никотин. Това би могъл да направи всеки. Икономът, камериерката или някой от гостите, който се е вмъкнал в трапезарията, когато е слизал долу. С пристигането на десерта се раздава порто, чашата се напълня. Сър Бартолъмю пие… и умира.

Тази вечер ние разиграхме една трета трагедия — мнима трагедия: аз помолих сър Чарлз да изпълни ролята на жертвата. Той извърши това великолепно. А сега предположете за момент, че това не беше комедия, а истина. Сър Чарлз е мъртъв. Какви мерки ще вземе полицията?

Мис Сътклиф се провикна:

— Ами, разбира се, ще се занимае с чашата. — Тя кимна към мястото на пода, където лежеше чашата, паднала от ръката на сър Чарлз. — Вие сте сложили в нея само вода, но ако беше никотин…

— Да предположим, че беше никотин. — Поаро докосна леко чашата с върха на обувката си. — Вие сте на мнение, че полицията ще направи анализ на чашата и ще намери следи от никотин, така ли?

— Безспорно.

Поаро поклати бавно глава.

— Грешите. Никакъв никотин няма да намери.

Всички се вторачиха в него.

— Знаете ли — усмихна се той, — тази не е чашата, от която сър Чарлз пи. — И с извинителна усмивка извади от долния джоб на сакото си една чаша. — Тази е чашата, използвана от него. После продължи:

— Тук виждате простия принцип на фокусническия номер. Вниманието не може да бъде съсредоточено на две места едновременно. За да направя фокуса си, аз трябва да насоча вниманието другаде. Е, за това си има момент, психологически момент. Когато сър Чарлз падна — мъртъв, — очите на всички в стаята са обърнати към трупа му. Всички се втурват към него и никой, абсолютни никой не гледа Еркюл Поаро, а в този момент аз сменям чашите и никой не забелязва…

Така, както виждате, аз доказвам мисълта си… В Гарваново гнездо е имало такъв момент, такъв момент е имало и в Мелфъртското абатство — следователно в чашата с коктейла е нямало нищо, също и в чашата с порто…

Ег извика:

— Кой ги е сменил?

Поаро я погледна и отговори:

— Тъкмо това трябва да разберем…

— Вие не знаете ли?

Поаро повдигна рамене.

Някак неуверено гостите дадоха да се разбере, че се готвят да си тръгват. Държането им беше малко студено. Те се чувстваха жестоко изиграни.

С жест Поаро ги спря:

— Моля ви, само за момент. Искам да ви кажа още нещо. Тази вечер, трябва да признаем, разиграхме комедия. Но ако комедията се играе сериозно, тя може да стане трагедия. При известни условия убиецът може да удари трети път… И тъй, апелирам към всички, които сте тук. Ако някой от вас знае нещо — нещо, което има някаква връзка с това престъпление, умолявам това лице да говори сега. Укриването на известни факти в този критичен момент може да бъде опасно — толкова опасно, че мълчанието да има за последица смърт. Ето защо ви моля отново — ако някой знае нещо, нека това лице говори сега…

На сър Чарлз му се стори, че апелът на Поаро беше отправен най-вече към мис Уилз. Но той остана безрезултатен. Никой не заговори, нито отговори.

Поаро въздъхна. Ръката му падна.

— Е, нека бъде така. Аз предупредих. Нищо повече не мога да сторя. Помнете: мълчанието е опасно…

Но пак никой не проговори.

Гостите си тръгнаха неловко.

Ег, сър Чарлз и мистър Сатъртуейт останаха.

Ег още не бе простила на Поаро. Тя седеше напълно неподвижна с пламнали бузи и гневни очи. Не поглеждаше сър Чарлз.

— Много ловко изпипано, Поаро — похвали го сър Чарлз.

— Изумително — подсмихва се мистър Сатъртуейт. — Просто не мога да повярвам, че не забелязах как правите тая смяна.

— Затова — каза Поаро — не исках да споделя това с никого. Опитът можеше да сполучи единствено по тоя начин.

— Само затова ли го подготвихте — за да видите дали може да бъде направен незабелязано?

— Хм, може би не съвсем. Аз имах и една друга цел.

— Каква?

— Исках да проследя изражението върху лицето на една личност, когато сър Чарлз падна мъртъв.

— На коя личност? — запита Ег рязко.

— А-а, това си е вече моя тайна.

— И проследихте ли лицето на тази личност? — полюбопитствува мистър Сатъртуейт.

— Да.

— И какво?

Поаро не отговори. Само поклати глава.

— Няма ли да ни кажете какво забелязахте?

Поаро произнесе бавно:

— Забелязах изражение на крайно учудване…

Ег пое силно дъх.

— Искате да кажете — рече тя, — че знаете кой е убиецът?

— Може да го формулирате и така, щом желаете, мадмоазел.

— Но тогава…, но тогава… вие знаете всичко?

Поаро поклати глава.

— Не; напротив, не зная абсолютно нищо. Защото, разбирате ли, не зная защо е бил убит Стивън Бебингтън. Докато не зная това, не мога да докажа нищо, не мога да зная нищо… Всичко зависи от едно — подбудата за убийството на Стивън Бебинггън…

На вратата се почука и влезе прислужник с телеграма на поднос.

Поаро я отвори. Лицето му се промени. Той подаде телеграмата на сър Чарлз. Като се наведе през рамото на сър Чарлз, Ег прочете гласно:

„Моля елате при мен веднага, мога да ви дам ценни сведения за смъртта на сър Бартолъмю Стрейндж — Маргарет Ръшбриджър.“

— Мисиз де Ръшбриджър! — възкликна сър Чарлз. — Значи, все пак сме били прави. Тя има нещо общо със случая.

Глава единадесетаПОАРО ДАВА ПРИЕМ

Седнал на удобно кресло в малко претрупания си апартамент в хотел „Рид“, Еркюл Поаро слушаше.

Ег се бе разположила на страничното облегало на едно кресло, сър Чарлз стоеше прав пред камината, а мистър Сатъртуейт седеше малко по-далеч и наблюдаваше групата.

— Поражение по целия фронт — каза Ег.

Поаро поклати спокойно глава.

— Не, не, вие преувеличавате. Що се отнася до връзката с мистър Бебингтън, вярно, вие сте ударили на камък; но сте събрали други показателни сведения.

— Мис Уилз знае нещо — каза сър Чарлз. — Готов съм да се закълна, че знае нещо.

— Капитан Дейкърз също не е с чиста съвест. И мисиз Дейкърз има крайна нужда от пари, а сър Бартолъмю й е попречил да се сдобие с тях.

— Какво мислите за историята на младия Мендърз? — попита мистър Сатъртуейт.

— Струва ми се странна и твърде нехарактерна за покойния сър Бартолъмю Стрейндж.

Има ли нещо вярно в този твърде объркан разказ за сър Бартолъмю Стрейндж? Нима Фреди Дейкърз тайно се е страхувал от него и го е мразел?

Възможно е.

Но във всичко това няма и помен от гузна съвест във връзка със случая Бебингтън.

„Колко странно би било — помисли си Ег, — ако в края на краищата се окаже, че той не е бил убит.“

И в тоя миг се сепна, като съзря на няколко крачки един вестникарски афиш със следните думи: ИЗРАВЯНЕ НА ТРУПА В КОРНУОЛ — РЕЗУЛТАТЪТ.

Тя подаде бързо едно пени и грабна вестника. При това се блъсна в друга жена, която правеше същото. Когато Ег се извини, тя позна секретарката на сър Чарлз, експедитивната мис Милрей.

Застанали една до друга, и двете търсеха рубриката с последните новини. Да, ето я.

„РЕЗУЛТАТ ОТ ИЗРАВЯНЕТО НА ТРУПА В КОРНУОЛ“. Думите подскачаха пред очите на Ег. Анализ на органите… Никотин…

— Значи, е бил убит — каза Ег.

— О, боже мой — възкликна мис Милрей. — Това е ужасно… ужасно… Грубото й лице беше изкривено от вълнение. Ег я гледаше учудено. Тя винага бе смятала мис Милрей за лишена от човешки чувства.

— Това ме разстройва — обясни мис Милрей. — Да ви кажа, цял живот съм го познавала.

— Мистър Бебингтън ли?

— Да, Знаете ли, майка ми живее в Гилинг, където той беше свещеник. Как да не се разстрои човек.

— О, разбира се.

— Откровено казано — рече мис Милрей, — не зная какво да правя.

Учуденият поглед на Ег я накара да се изчерви леко.

— Ще ми се да пиша на мисиз Бебингтън — произнесе тя бързо. — Само че, струва ми се, не е много… ъъ, много… Не зная как е по-добре да постъпя.

Така или иначе това обяснение не задоволи напълно Ег.

Глава дванадесетаЕДИН ДЕН В ГИЛИНГ

Веднага започнаха оживени разисквания. Извадиха железопътно разписание. Решиха, че е за предпочитане да се вземе ранен влак, вместо да се пътува с кола.

— Най-после — рече сър Чарлз — ще изясним тази особена част от загадката.

— Каква е според вас загадката? — попита Ег.

— Нямам представа. Но това не може да не хвърли известна светлина върху аферата Бебинггън. Ако Толи е събрал тия хора нарочно, в което съм почти напълно уверен, тогава „изненадата“, която, както казвал, им е готвел, е имала някаква връзка с тая Ръшбриджър. Мисля, че можем да допуснем това, нали, мосьо Поаро?

Поаро поклати смутено глава.

— Тази телеграма усложнява работата — промърмори той. — Но трябва да действаме бързо — извънредно бързо.

Мистър Сатъртуейт не проумяваше защо е нужно да се бърза толкова, но учтиво се съгласи:

— Разбира се, ще заминем с първия сутрешен влак. Ъ-ъ… необходимо ли е да тръгваме всички?

— Сър Чарлз и аз се разбрахме да прескочим до Гилинг — обади се Ег.

— Можем да отложим това — каза сър Чарлз.

— Мисля, че не бива да отлагаме нищо — заяви Ег. — Не е нужно да ходим и четиримата в Йоркшир. Глупаво е. Излишно струпване на силите на едно място. Мосьо Поаро и мистър Сатъртуейт ще отидат в Йоркшир, а сър Чарлз и аз — в Гилинг.

— Предпочитам лично да се занимая с тая Ръшбриджър — каза сър Чарлз с леко съжаление. — Нали разбирате… аз… ъ-ъ… вече говорих със старшата сестра… навлязъл съм в работата, така да се каже.

— Точно затова е по-добре да стоите настрана — възрази Ег. — И без туй сте се забъркали в сума лъжи и сега, когато тази Ръшбриджър е дошла на себе си, ще ви изкарат изпечен лъжец. Много по-важно е да дойдете в Гилинг. Ако е нужно да се срещаме с майката на мис Милрей, тя ще разкрие на вас много повече, отколкото на всеки друг. Вие сте работодател на нейната дъщеря и тя ще ви има доверие.

Сър Чарлз се взря в пламналото, сериозно лице на Ег.

— Ще дойда в Гилинг — съгласи се той. — Мисля, че сте напълно права.

— Зная, че съм права — заяви Ег.

— Според мен планът е отличен — побърза да вметне Поаро. — Както казва мадмоазел, сър Чарлз е най-подходящият човек, който трябва да разпита тая мисиз Милрей. Кой знае, може да научите от нея много по-важни факти, отколкото тия, които ще научим в Йоркшир.

Разбраха се да действат на тази основа и на другата сутрин в десет без четвърт сър Чарлз взе Ег с колата си. Поаро и мистър Сатъртуейт бяха вече отпътували за Лондон с влак.

Беше прекрасна прохладна утрин, с лек скреж във въздуха. Докато завиваха и лъкатушеха по различните преки пътища, които сър Чарлз от опит бе открил южно от Темза, Ег чувствуваше как настроението й се повишава.

Най-после обаче се понесоха плавно по Фолкстънския път. След като минаха през Мейдстън, сър Чарлз се справи с една карта и щом свърнаха от главния път, закриволичиха по селски пътища. Беше около дванайсет без четвърт, когато най-после стигнаха целта си.

Гилинг беше изоставено от света село. То имаше стара църква, жилище на свещеника, два-три магазина, редица селски къщи, три-четири нови общински сгради и много привлекателна селска поляна.

Майката на мис Милрей живееше в малка къщурка срещу църквата, от другата страна на поляната. Когато колата спря, Ег запита:

— Знае ли мис Милрей, че отивате при майка й?

— О, да. Тя й писа, за да подготви старата лейди.

— Смятате ли това за редно?

— Мое мило дете, защо да не е редно?

— О, не зная… Във всеки случай не я взехте със себе си.

— Откровено казано, сметнах, че ще ми пречи на работата. Тя толкова ме превъзхожда по инициативност… че вероятно ще се опита и да ме командва.

Ег се разсмя.

Мисиз Милрей се оказа почти смешно различна от дъщеря си. Докато мис Милрей беше корава, майка й беше мека, докато мис Милрей беше ъгловата, мисиз Милрей беше закръглена. Тя приличаше на огромна „дунда“, прикована неподвижно за кресло, за удобство поставено така, че да може да наблюдава от прозореца всичко, което става във външния свят.

Мисиз Милрей изглеждаше приятно развълнувана от пристигането на гостите си.

— Не ще й дума, много мило от ваша страна, сър Чарлз. Толкова неща съм чувала за вас от моята Вайълет! (Вайълет! Странно неподходящо име за мис Милрей.)37 Да знаете колко много ви се възхищава тя! Крайно интересно й беше да работи за вас толкова години. Няма ли да седнете, мис Литън Гор? Ще ме извините, че не ставам. От години не мога да си служа с крайниците. Воля божия, не се оплаквам, само казвам, че човек свиква на всичко. Желаете ли нещо освежително за след път?

Сър Чарлз и Ег заявиха, че нямат нужда от освежаване, ала мисиз Милрей не им обърна внимание. Тя плесна с ръце по ориенталски обичай и се появиха чай и бисквити. Докато хрупкаха и посръбваха, сър Чарлз заговори за целта на посещението им.

— Предполагам, че сте чули, мисиз Милрей, всичко около трагичната смърт на мистър Бебингтън, който е бил енорийски свещеник тук?

„Дундата“ кимна енергично в знак на съгласие.

— Да, вярно. Четох във вестника подробностите за изравянето на трупа. И не мога да проумея кой може да го е отровил. Много мил човек беше, всички тук го обичаха… и нея също. И малките им дечица, и всичко.

— Наистина голяма загадка — каза сър Чарлз. — Всички бяхме опечалени. В същност си мислехме дали не ще можете да хвърлите известна светлина върху въпроса.

— Аз ли? Но аз не съм виждала Бебингтънови — чакайте да си помисля — сигурно повече от петнайсет години.

— Вярно, но някои от нас предположиха, че може да има нещо в миналото, което да обяснява смъртта му.

— Право да ви кажа, не зная какво би могло да има. Те водеха много тих живот — много зле бяха, горките, с цяла сюрия деца.

Мисиз Милрей с удоволствие се впусна в спомени, но спомените й като че ли хвърляха твърде слаба светлина върху задачата, която се бяха заловили да решават.

Сър Чарлз й показа увеличение на една снимка, където се виждаше и семейство Дейкърз, а също един отдавнашен портрет на Анджела Сътклиф и малко зацапано клише на мис Уилз, изрязано от вестник. Мисиз Милрей ги разгледа с голям интерес, но с нищо не издаде, че ги познава.

— Трябва да ви кажа, че не мога да си спомня никой от тия… разбира се, това е било доста отдавна. Но нашето село е малко. Не минават много хора. Сестрите Егню, дъщерите на доктора… все се изпожениха и се пръснаха по света, пък сегашният ни доктор е ерген — има си нов млад помощник. Спомням си и за старите мис Кейли… седяха на голямата скамейка в църквата… но всички са умрели от години. И Ричардсънови — той умря, а тя замина за Уелс. И селяните, разбира се. Ала тук почти нищо не се е променило. Вайълет, мисля, би могла да ви каже толкова, колкото и аз. Тогава тя беше младо момиче и често се отбиваше в дома на свещеника.

Сър Чарлз се помъчи да си представи мис Милрей като младо момиче, но не успя.

Той попита мисиз Милрей спомня ли си някоя Ръшбриджър, но това име не предизвика никакъв отзвук.

Най-после си тръгнаха.

Обядваха набързо в пекарницата. Сър Чарлз искаше да ядат другаде, в по-прилично заведение, но Ег изтъкна, че може да научат някои местни клюки.

— Пък и няма да ви стане нищо, ако хапнете веднъж варени яйца и кифли — каза тя строго. — Мъжете са толкова придирчиви в яденето.

— Аз винаги съм мразил яйцата — рече сър Чарлз кротко.

Жената, която им сервираше, беше доста общителна. Тя също чела във вестника за изравянето на трупа и още повече се развълнувала, като разбрала, че става дума за „стария свещеник“.

— На времето бях дете — обясни тя. — Но го помня.

Не можа обаче да им каже много за него.

След обеда отидоха в църквата и прегледаха регистъра за ражданията, венчавките и погребенията. И тук като че ли нямаше нищо обнадеждаващо или показателно.

Излязоха на църковния двор и се повъртяха там. Ег зачете имената на надгробните камъни.

— Какви странни имена! — каза тя. — Слушайте, ето цяло семейство Стейвпени, а тук — някоя си Мери Ан Стикълпат38.

— Но никое не е толкова странно, както моето — промърмори сър Чарлз.

— Картрайт39 ли? Не виждам нищо странно в името ви.

— Нямах пред вид Картрайт. Картрайт е актьорското ми име, което на края узаконих.

— А какво е действителното ви име?

— Не мога да ви кажа. То е моята позорна тайна.

— Толкова ли е ужасно?

— Не толкова ужасно, колкото смешно.

— О, кажете ми го.

— В никакъв случай — заяви сър Чарлз твърдо.

— Моля ви.

— Не.

— Защо?

— Ще се смеете.

— Няма.

— Не ще можете да се сдържите.

— О, моля, кажете ми го. Моля, моля, моля.

— Какво упорито създание сте, Ег. Защо искате да го знаете?

— Защото не искате да ми го кажете.

— Вие сте очарователно дете — произнесе сър Чарлз с малко задавен глас.

— Аз не съм дете.

— Не сте ли? Интересно.

— Кажете ми го — прошепна Ег тихо.

Шеговита и едновременно тъжна усмивка изкриви устата на сър Чарлз.

— Е, добре, ето. Баща ми се казваше Мъг40.

— Наистина ли?

— Наистина и действително.

— Хм — промърмори Ег. — Малко неудобно е. Цял живот да носиш името Мъг…

— Не бих отишъл далеч в кариерата си. Съгласен съм. Спомням си — продължи сър Чарлз замечтано, — мислех (тогава бях млад) да се нарека Людовик Кастильоне…, но на края се примирих с английския му вариант Чарлз Картрайт.

— Наистина ли сте Чарлз?

— Да, кръстниците ми са се погрижили за това. — Той се поколеба, после добави: — Защо не казвате Чарлз… и не зарежете „сър“?

— Може.

— Вчера ме нарекохте така. Когато…, когато… помислихте, че съм умрял.

— О, тогава ли… — Ег се опита да направи гласа си равнодушен.

Сър Чарлз каза внезапно:

— Ег, така или иначе историята с това убийство вече не ми се вижда реална. Особено днес ми се струва невероятна. Исках да изясня тази работа преди… преди всичко друго. Аз съм суеверен в това отношение. Винаги съм свързвал успеха в решаването на проблеми с… успех от друг род. Ох, дявол да го вземе, защо го увъртам така? Аз толкова често съм обичал на сцената, че в действителния живот съм станал стеснителен… Аз ли съм, или Мендърз, Ег? Трябва да зная. Вчера мислех, че съм аз…

— Правилно сте мислили…

— Ти си чуден ангел! — извика сър Чарлз.

— Чарлз, Чарлз, не бива да ме целуваш в църковен двор…

— Ще те целувам, където си искам…

— Нищо не открихме — казваше Ег по-късно, когато бързаха обратно към Лондон.

— Глупости, открихме единственото нещо, което заслужава да се открие… Какво ме интересуват умрели свещеници или умрели доктори? Ти си единственото нещо, което е важно за мен… Знаеш, мила, че съм с тридесет години по-стар от теб… мислиш ли, че това няма значение?

Ег го щипна нежно по ръката.

— Не бъди глупав… Интересно дали другите са открили нещо?

— Да откриват, каквото щат — заяви сър Чарлз великодушно.

— Чарлз… ти толкова се беше запалил по тая работа.

Но сър Чарлз не играеше вече ролята на великия детектив.

— Вярно, представлението водех аз. Ала сега съм го предал на Мустакатия. То е вече негова работа.

— Мислиш ли, че той действително знае кой е извършил тези престъпления? Каза, че знаел.

— Вероятно няма ни най-малка представа, но е принуден да поддържа професионалната си репутация.

Ег мълчеше. Сър Чарлз попита:

— За какво мислиш, мила?

— Мислех за мис Милрей. Тя се държеше така особено оная вечер, за която ти разказах. Току-що бе купила вестника със съобщението за изравянето на трупа и каза, че не знаела какво да прави.

— Глупости — каза сър Чарлз весело. — Тази жена винаги знае какво да прави.

— Бъди сериозен, Чарлз. Тя изглеждаше… разтревожена.

— Ег, сладка моя, какво ме интересуват тревогите на мис Милрей? Нищо друго не ме интересува освен теб и мен.

— По-добре се пази от трамваите! — предупреди го Ег. — Не искам да овдовея, преди да съм станала съпруга.

Върнаха се в апартамента на сър Чарлз тъкмо за следобедния чай. Мис Милрей излезе да ги посрещне.

— Има телеграма за вас, сър Чарлз.

— Благодаря ви, мис Милрей. — Той се засмя с нервен момчешки смях. — Слушайте, трябва да ви кажа една новина. Мис Литън Гор и аз ще се женим.

Настъпи кратка пауза, след която мис Милрей каза:

— О! Уверена съм… уверена съм, че ще бъдете щастливи.

В гласа й звучеше странна нотка. Ег я забеляза, но преди да успее да сподели впечатлението си, Чарлз Картрайт се обърна към нея с бързо възклицание:

— Боже мой, погледни това, Ег. От Сатъртуейт.

Той пъхна телеграмата в ръцете й. Ег я прочете и очите й се отвориха широко.

Глава тринадесетаМИСИЗ ДЕ РЪШБРИДЖЪР

Преди да хванат влака, Еркюл Поаро и мистър Сатъртуейт водиха кратък разговор с мис Линдън, секретарката на покойния сър Бартолъмю Стрейндж. Мис Линдън беше готова да помогне, но нищо важно не можеше да им каже. Мисиз де Ръшбриджър се споменавала в болничния дневник на сър Бартолъмю от чисто професионална гледна точка. Сър Бартолъмю говорел за нея само в медицински аспект.

Двамата мъже пристигнаха в санаториума около дванайсет часа. Прислужницата, която им отвори вратата, изглеждаше възбудена и зачервена. Мистър Сатъртуейт попита първо за старшата сестра.

— Не зная дали може да ви приеме тази сутрин — отговори момичето неуверено.

Мистър Сатъртуейт извади визитна картичка и написа на нея няколко думи.

— Моля занесете й това.

Въведоха ги в малка чакалня. След около пет минути вратата се отвори и влезе старшата сестра. Тя никак не изглеждаше пъргава и енергична, както обикновено.

Мистър Сатъртуейт се изправи.

— Надявам се, че ме помните — каза той. — Аз идвах тук със сър Чарлз Картрайт веднага след смъртта на сър Бартолъмю Стрейндж.

— Да, наистина, мистър Сатъртуейт, разбира се, че ви помня; а сър Чарлз попита тогава за клетата мисиз де Ръшбриджър и това изглежда такова съвпадение.

— Позволете ми да ви представя мосьо Еркюл Поаро.

Поаро се поклони, а старшата сестра отговори разсеяно. Тя продължи:

— Не мога да разбера как е възможно да получите телеграма, както казвате. Цялата тази работа ми се струва много загадъчна. Изключено е да има някаква връзка със смъртта на клетия доктор, нали? Трябва да е работа на някой луд — само така мога да си го обясня. Идването на полицията тук и всичко друго. Наистина беше ужасно.

— Полицията ли? — учуди се мистър Сатъртуейт.

— Да, от десет часа е тук.

— Полицията? — повтори Еркюл Поаро.

— Навярно сега ще можем да се видим с мисиз де Ръшбриджър — подхвърли мистър Сатъртуейт. — Щом ни е повикала…

Старшата сестра го прекъсна:

— О, мистър Сатъртуейт, значи, не знаете!

— Какво не знаем? — попита Поаро рязко.

— За клетата мисиз де Ръшбриджър. Тя умря.

— Умря ли? — възкликна Поаро. — Mille ton nerres41 Сега ми става ясно. Да, сега ми става ясно. Трябваше да се сетя… — Той се спря. — Как умря?

— По много загадъчен начин. Пристигна за нея кутия шоколадени бонбони — бонбони с ликьор — по пощата. Тя изяла един — трябва да е имал ужасен вкус, но предполагам, че не е очаквала това и го е глътнала. Такова нещо не се изплюва.

— Oui, oui,42 и трудно е, ако изведнъж в гърлото ти потече някаква течност.

— И тъй, глътнала го и извикала, сестрата притичала, но не можахме да направим нищо. Умря след около две минути. Тогава докторът повика полицията, дойдоха и изследваха шоколадените бонбони. Целият горен ред е бил препипан, на долните нищо им нямаше.

— А каква отрова е била използвана?

— Смятат, че е никотин.

— Да — каза Поаро. — Пак никотин. Какъв удар! Какъв смел удар!

— Закъснели сме — рече мистър Сатъртуейт. — Сега вече никога няма да узнаем какво е искала да ни каже. Освен ако… освен ако… не е споделила тайната си с някого? — Той погледна въпросително старшата сестра.

Поаро поклати глава.

— Не е имало никакво споделяне на тайни, ще се убедите в това.

— Можем да попитаме — предложи мистър Сатъртуейт. — Например някоя от сестрите.

— Разбира се, питайте — съгласи се Поаро, но гласът му не звучеше обнадеждаващо.

Мистър Сатъртуейт се обърна към старшата сестра, която незабавно поръча да повикат двете сестри, съответно от дневната и нощната смяна, които са се грижили за мисиз де Ръшбриджър, но никоя от тях не можа да добави нещо към вече дадените сведения. Мисиз де Ръшбриджър никога не била споменавала за смъртта на сър Бартолъмю и дори не знаели, че е пратила телеграма.

По молба на Поаро двамата мъже бяха заведени в стаята на умрялата. Там завариха на дежурство груповия началник Кросфийлд и мистър Сатъртуейт го представи на Поаро.

След това двамата мъже се приближиха до леглото и впериха очи в умрялата. Тя беше около четиридесетгодишна, тъмнокоса и бледа. Лицето й не изглеждаше спокойно — все още личеше предсмъртната агония.

Мистър Сатъртуейт изрече бавно:

— Горката…

Той хвърли поглед към Еркюл Поаро отсреща. Лицето на дребния белгиец имаше странно изражение. Нещо в него накара мистър Сатъртуейт да потръпне…

Мистър Сатъртуейт каза:

— Някой е узнал, че тя иска да каже нещо, и я е убил… Убил я, за да й попречи да говори…

Поаро кимна.

— Да, така е.

— Убита е, за да й се попречи да каже това, което е знаела.

— Или това, което не е знаела… Но да не губим време… Предстои ни още много работа. Не бива да има повече убийства. Трябва да предотвратим това.

Мистър Сатъртуейт попита заинтригуван:

— Съвпада ли случилото се с представата ви за самоличността на убиеца?

— Да, съвпада… Но аз разбирам едно: убиецът е по-опасен, отколкото си мислех… Трябва да бъдем внимателни.

Груповият началник Кросфийлд излезе с тях от стаята и научи за телеграмата, която бяха получили. Телеграмата е била подадена в Мелфъртската пощенска станция и когато запитаха там, се изясни, че я е донесло някакво момченце. Дежурната млада служителка си спомни за случая, понеже съобщението я развълнувало много, тъй като там се споменавало за смъртта на сър Бартолъмю Стрейндж.

След като обядваха в компанията на груповия началник и биха телеграма до сър Чарлз, следствието продължи.

В шест часа същата вечер бе издирено момченцето, което подало телеграмата. То побърза да разкаже всичко. Телеграмата му била дадена от някакъв мъж, облечен бедняшки. Човекът пък му казал, че той получил телеграмата от някаква „побъркана жена“ в „Къщата в парка“. Тя я пуснала от прозореца; в телеграмата били увити две монети по половин крона43. Мъжът се уплашил да не се замеси в някаква нечиста работа и тъй като пътят му бил в обратна посока, дал на момчето два шилинга и шест пенса и му казал да задържи остатъка.

Започна дирене на мъжа. Междувременно като че ли нищо повече не можеше да се направи и Поаро и мистър Сатъртуейт се върнаха в Лондон.

Наближаваше полунощ, когато двамата пристигнаха в града. Ег се бе прибрала при майка си, но сър Чарлз ги посрещна и тримата обсъдиха положението.

— Mon ami — рече Поаро, — послушайте ме. Само едно нещо е в състояние да реши тази работа: сивите клетници на мозъка. Да тичаме насам-нататък из Англия, да се надяваме, че този или онзи ще ни каже това, което искаме да знаем — всички подобни методи са дилетантски и глупави. Истината може да се види само отвътре.

Сър Чарлз изглеждаше малко скептично настроен.

— Какво възнамерявате да правите в такъв случай?

— Възнамерявам да мисля. Моля ви да ми дадете двайсет и четири часа за мислене.

Сър Чарлз поклати глава с лека усмивка.

— Ще ви разкрие ли мисленето какво можеше да ни каже тази жена, ако беше жива?

— Предполагам.

— Не ми се вярва. Но както и да е, мосьо Поаро, правете, каквото желаете. Ако можете да разплетете тази загадка, добре. Това обаче не е по моите сили. Трябва да призная, че съм победен. И без туй си имам друга по-важна работа.

Сигурно той очакваше да бъде разпитван, но надеждите му се оказаха излъгани. Наистина мистър Сатъртуейт го гледаше напрегнато, но Поаро остана потънал в размисъл.

— Е, трябва да вървя — каза актьорът. — Аха, забравих нещо. Много съм обезпокоен за… мис Уилз.

— Какво е станало с нея?

— Изчезнала е.

Поаро го изгледа вторачено.

— Изчезнала ли? Къде?

— Никой не знае… След като получих телеграмата ви, мислих много. Както ви казах на времето, бях убеден, че тази жена знае нещо, което не ни е казала. Исках да опитам за последен път да го измъкна от нея. Отидох с колата до къщата й — беше около девет и половина, когато пристигнах там — и попитах за нея. Изглежда, че е излязла от дома си тази сутрин — отишла да прекара деня в Лондон — така обяснила. Вечерта близките й получили телеграма, с която съобщавала, че няма да се върне за ден-два, тъй че да не се безпокоят.

— А безпокоят ли се?

— Доколкото разбрах, доста. Знаете ли, не е взела със себе си никакъв багаж.

— Странно — промърмори Поаро.

— Да. Изглежда като че ли… Е, и аз не зная. Чувствам се неспокоен.

— Аз я предупредих — каза Поаро. — Предупредих всички. Помните какво им казах: „Говорете сега.“

— Да, да. Мислите ли, че и тя…

— Аз си имам свои хипотези — отвърна Поаро. — Засега предпочитам да не ги обсъждам.

— Първо икономът… Елис… после мис Уилз. Къде е Елис? Немислимо е полицията да не може да го намери.

— Не е търсила трупа му, където трябва — каза Поаро.

— Значи, сте съгласни с Ег. Смятате, че той е умрял?

— Елис никога вече няма да бъде видян жив.

— Боже мой — избухна сър Чарлз. — Това е кошмар… цялата тая работа е абсолютно неразбираема.

— Не, не. Напротив, смислена и логична е.

Сър Чарлз го изгледа.

— Така ли смятате?

— Разбира се. Знаете ли, аз имам методичен ум.

— Не ви разбирам.

Мистър Сатъртуейт също гледаше озадачено дребния детектив.

— А какъв ум имам аз? — попита сър Чарлз, малко докачен.

— Вие имате актьорски ум, сър Чарлз, творчески, оригинален, който винаги вижда драматичното. Мистър Сатъртуейт пък притежава ум на зрител, наблюдава действащите лица, проявява усет за атмосфера. А аз, аз имам прозаичен ум. Виждам само фактите, без никакви драматични украшения или светлини.

— Тогава да оставим всичко на вас?

— Тъкмо така мисля и аз. За двайсет и четири часа.

— Тогава успешна работа. Лека нощ. Когато излизаха заедно, сър Чарлз се обърна към мистър Сатъртуейт:

— Този приятел има много високо мнение за себе си. Той говореше някак студено.

Мистър Сатъртуейт се усмихна. Главната роля, а?! Значи, такава била работата. Той запита:

— Какво искаше да кажеш с това, че си имал друга по-важна работа, сър Чарлз?

На лицето на сър Чарлз се появи свенливото изражение, което мистър Сатъртуейт познаваше така добре от присъствието си на сватби на Хановър скуер.

— Ами, въпросът е там, че аз… ъ-ъ… Ег и аз…

— Много се радвам, че чувам това — каза мистър Сатъртуейт. — Честито.

— Разбира се, аз съм много стар за нея.

— Тя не мисли така… пък и сама може най-добре да прецени.

— Много мило от твоя страна, Сатъртуейт. Знаеш ли, бях си втълпил, че е влюбена в младия Мендърз.

— Чудя се какво те е накарало да мислиш подобно нещо — каза мистър Сатъртуейт простодушие.

— Във всеки случай — произнесе сър Чарлз твърдо — не е влюбена…

Глава четиринадесетаМИС МИЛРЕЙ

Поаро не можа да се възползва напълно от непрекъснатите двайсет и четири часа, които бе изискал.

В единайсет часа и двайсет минути на другата сутрин Ег влезе без предизвестие. За нейно учудване тя завари великия детектив зает със строеж на къщички от карти. Лицето й показваше такова дълбоко презрение, че Поаро бе принуден да се защити.

— Съвсем не съм се вдетенил на стари години, мадмоазел. Не. Ала винаги съм намирал строежа на къщички от карти много стимулиращ за ума. Това ми е стар навик. Първата ми работа тази сутрин беше да изляза и да купя тесте карти. За нещастие аз правя грешка, те не са истински карти. Но и тези вършат работа.

Ег се вгледа по-внимателно в постройката на масата.

Тя се разсмя:

— Боже мой, продали са ви „Щастливи семейства.“

— Какво е това, дето му казвате „Щастливо семейство“?

— Игра. Играят я децата в забавачницата.

— Аха. Е, все пак и с тия могат да се строят къщички по същия начин.

Ег взе няколко от картите на масата и ги заоглежда с нежност.

— Мистър Бън, сина на пекаря… аз винаги съм го обичала. А ето мисис Мъг, жената на млекаря. О, боже мой, това съм май аз.

— Защо тази смешна картичка да представлява пък вас, мадмоазел?

— Заради името.

Ег се засмя на недоумяващата му физиономия, а после се залови да обяснява. Когато свърши, той каза:

— Аха, значи, това е имал пред вид сър Чарлз снощи. А аз се чудех… Мъг — аха, да, както се казва на жаргон, вие сте „мъг“ — глупак, така ли? Естествено, ще трябва да си промените името. Не бихте искали да бъдете лейди Мъг, нали?

Ег се засмя.

— Е, пожелайте ми щастие — каза тя.

— Желая ви щастие, мадмоазел. Не краткотрайното щастие на младостта, а трайно щастие — щастие, изградено върху камък.

— Ще кажа на Чарлз, че го наричате камък — рече Ег. — А сега на въпроса, за който дойдох при вас. Много ме безпокои оная изрезка от вестник, която Оливър изпуснал от портфейла си. Разбирате ли, същата, която мис Уилз вдигнала и му върнала обратно. Струва ми се, че или Оливър лъже нагло, като казва, че не си спомня изрезката да е била там,_ или тя изобщо не е била там_. Изтървал е някакво случайно листче, а тази жена твърди, че било изрезка на статия за никотина.

— Защо ли ще постъпи така, мадмоазел?

— Защото е искала да се отърве от нея. Пробутала я е на Оливър.

— Значи, излиза, че тя е престъпницата?

— Да.

— Каква е била подбудата й?

— Излишно е да ме питате. Мога да предположа само, че е душевно болна. Умните хора са често малко откачени. Не виждам друга причина… в същност не виждам изобщо никаква подбуда.

— Ясно е, че сме в impasse44. Няма да искам от вас да гадаете за подбудата. Аз самият непрекъснато си задавам този въпрос. Каква е била подбудата за убийството на мистър Бебингтън? Когато успея да отговоря, случаят ще бъде решен.

— Не мислите ли, че е просто лудост?… — подхвърли Ег.

— Не, мадмоазел… не лудост в смисъла, в който вие разбирате. Тук има някаква причина. Аз трябва да открия тази причина.

— Е, тогава довиждане — каза Ег. — Извинявайте за безпокойството, но просто ми хрумна такава мисъл. Налага се да бързам. Отиваме с Чарз на генералната репетиция на „Кученцето се смееше“ — нали знаете, пиесата, която мис Уилз е написала за Анджела Сътклиф. Утре е премиерата.

— Mon Dieu45 — възкликна Поаро.

— Какво има? Нещо случило ли се е?

— Да, наистина се случи нещо. Едно хрумване. Една блестяща идея. О, но аз съм бил сляп… сляп…

Ег се вторачи в него. Сякаш съзнаваше чудатостта си, Поаро се овладя. Той я потупа по рамото.

— Мислите, че съм луд. Ни най-малко. Аз чух какво казахте. Отивате да гледате „Кученцето се смееше“ и мис Сътклиф играе в нея. Е, вървете, не ми обръщайте внимание какво говоря.

Ег си тръгна някак разколебана. Останал сам, Поаро закрачи назад-напред из стаята, като си мърмореше под носа. Очите му излъчваха зелен котешки блясък.

— Mais oui46… вече всичко става ясно. Интересна подбуда… такава подбуда никога не съм срещал преди и все пак е логично, а като се имат пред вид обстоятелствата — естествена. Изобщо много интересен случай.

Той мина край масата, на която все още лежеше къщичката му от карти. Като замахна с ръце, помете картите от масата.

— Щастливото семейство, вече нямам нужда от него — каза той. — Задачата е решена. Остава само да се действува.

Той грабна шапката си и облече пардесюто си. След това слезе на по-долния етаж и хопът му повика такси. Поаро даде адреса на апартамента на сър Чарлз.

Когато пристигнаха там, плати на таксито влезе в хола. Портиера го нямаше, беше някъде горе с асансьора. Поаро се заизкачва пеш по стълбата. Точно когато стигна втория етаж, вратата на апартамента на сър Чарлз се отвори и оттам излезе мис Милрей.

Като видя Поаро, тя се сепна.

— Вие ли сте!

Поаро се усмихна:

— Аз съм! Или не съм? Enfin moi47!

Милрей каза:

— Боя се, че няма да намерите сър Чарлз. Той отиде с мис Литън Гор в театър „Вавилон“.

— Аз не търся сър Чарлз. Мисля, че един ден забравих тук бастуна си.

— Ах, ясно. Е, ако позвъните, Темпъл ще ви го намери. Съжалявам, че не мога да остана. Трябва да хвана влака. Заминавам за Кент… при майка ми.

— Разбирам. Няма да ви забавям, мадмоазел.

Той се дръпна, мис Милрей мина и заслиза бързо по стълбата. Тя носеше малко кожено куфарче за книжа.

Но когато изчезна, Поаро като че ли забрави с каква цел бе дошъл тук. Вместо да продължи нагоре към стълбищната площадка, той се обърна и тръгна обратно. Стигна до пътната врата тъкмо навреме, за да види как мис Милрей се качи на такси. Друго такси се приближаваше бавно покрай бордюра на тротоара. Поаро вдигна ръка и го спря. Качи се и нареди на шофьора да проследи първото такси.

Никаква изненада не се появи на лицето му, когато първото такси пое на север и на края спря на Педингтънската гара, макар че Педингтън не е най-подходящата гара за пътуване до Кент. Поаро отиде на гишето за първа класа и поиска билет за Лумът, отиване и връщане. Влакът тръгваше след пет минути. Като се загърна до уши с пардесюто си, защото денят беше студен, Поаро се настани в ъгъла на един първокласен вагон.

Към пет часа пристигнаха в Лумът. Вече започваше да се стъмва. Застанал малко назад, Поаро чу, че мис Милрей бе поздравена от любезния носач на малката гара.

— Охо, мис, не ви очаквахме. И сър Чарлз ли иде?

Мис Милрей отговори:

— Дойдох тук неочаквано. Утре сутринта се връщам. Идвам само да взема някои неща. Не, нямам нужда от кола, благодаря ви. Ще вървя пеш по пътеката през скалите.

Здрачът се бе сгъстил. Мис Милрей крачеше пъргаво по стръмната лъкатушна пътечка. На значително разстояние зад нея вървеше Еркюл Поаро. Той пристъпяше тихо като котка. Когато стигна до Гарваново гнездо, мис Милрей извади от чантата си ключ и мина през страничната врата, оставяйки я открехната. Тя се появи отново след минута-две. Държеше в ръката си ръждясал ключ от врата и електрическо фенерче. Поаро се поотдръпна зад един близък храст.

Мис Милрей заобиколи зад къщата и се заизкачва по една стръмна буренясала пътечка. Еркюл Поаро тръгна подире й. Мис Милрей вървеше все по-нагоре и по-нагоре, докато внезапно стигна до някаква стара каменна кула, каквито се срещат често по тоя бряг. Тази имаше жалък и порутен вид. Мръсният прозорец обаче беше с перде и мис Милрей пъхна ключа в голямата дървена врата.

Ключът се превъртя с жално скърцане. Вратата се завъртя със стон на пантите си. Мис Милрей с фенерчето си влезе вътре.

С ускорена стъпка Поаро я настигна. Той на свой ред се провря безшумно през вратата. Светлината от фенерчето на мис Милрей проблясваше на пресекулки по стъклени колби, бензинова горелка, разни апарати.

Мис Милрей бе взела един лост. Тя го държеше вдигнат над стъклената апаратура, когато нечия ръка улови ръката й. Тя ахна и се обърна.

Зелените котешки очи на Поаро бяха впити в нейните.

— Не бива така, мадмоазел — каза той. — Защото това, което искате да унищожите, представлява улика.

Глава петнадесетаЗАВЕСА

Еркюл Поаро седеше на голямо кресло. Стенните лампи бяха угасени. Само един розов абажур хвърляше отблясъка си върху фигурата в креслото. Тук имаше като че ли нещо символично: той сам под светлината, а другите трима, сър Чарлз, мистър Сатъртуейт и Ег Литън Гор — публиката на Поаро, — насядали в околния мрак.

Гласът на Еркюл Поаро беше замечтан. Той като че се обръщаше по-скоро към пространството, отколкото към своите слушатели.

— Да възпроизведе престъплението — това е целта на детектива. А за да възпроизведеш едно престъпление, трябва да поставиш факт върху факт, както поставяш карта върху карта, за да построиш къщичка от карти. И ако фактите не съвпадат — ако картата не пази равновесие, е, трябва да почваш къщичката си наново, иначе тя ще рухне…

Както казах неотдавна, има три различни вида ум: драматичният ум — режисьорският ум, който с механични средства създава ефект за действителност; умът, който се поддава лесно на драматични въздействия — това е младият романтичен ум; и най-после, приятели, прозаичният ум — умът, който вижда не синьо море и мимози, а боядисаното платно на театралните декори.

И тъй, mes amis стигам до убийството на Стивън Бебингтън миналия август. През въпросната вечер сър Чарлз Картрайт лансира хипотезата, че Стивън Бебингтън е бил убит. Аз не се съгласих с тази хипотеза. Не можех да повярвам: а) че човек като Стивън Бебингтън може да бъде убит; и б) че е възможно да се даде отрова на определен човек при обстоятелствата, съществуващи нея вечер.

Сега тук съм принуден да призная, че сър Чарлз е бил прав, а аз съм сгрешил. Сгреших, защото разглеждах престъплението от съвсем погрешна гледна точка. Едва преди двайсет и четири часа изведнъж прозрях правилната гледна точка — и позволете ми да кажа, че от тази гледна точка убийството на Стивън Бебингтън е едновременно и логично, и възможно.

Но засега ще отмина този въпрос и ще ви поведа стъпка по стъпка по пътеката, по която сам вървях. Смъртта на Стивън Бебингтън мога да нарека първото действие на нашата драма. Това действие завърши, когато всички напуснахме Гарваново гнездо.

Второто действие на драмата, бих могъл да кажа, започна в Монте Карло, когато мистър Сатъртуейт ми показа вестникарското съобщение за смъртта на сър Бартолъмю. Веднага стана ясно, че аз греша, а сър Чарлз е бил прав. И Стивън Бебингтън, и сър Бартолъмю Стрейндж са убити, и двете убийства представляват част от едно и също престъпление. По-късно едно трето убийство завърши поредицата — убийството на мисиз де Ръшбриджър. Ето защо ни е нужна една логична, разумна хипотеза, която да свързва ведно тези три смъртни случая — с други думи, тези три убийства са извършени от едно и също лице и са били от изгода и полза за това определено лице.

Сега мога да кажа веднага, че главното нещо, което ме безпокоеше, беше фактът, че убийството на сър Бартолъмю Стрейндж е станало след убийството на Стивън Бебингтън. Ако се разглеждат тези три убийства независимо от времето и мястото, вероятностите сочеха, че убийството на сър Бартолъмю Стрейндж, би могло да се каже, е основното или главно престъпление, а другите две убийства са второстепенни по характер — тоест произтичат от връзката на тези две лица със сър Бартолъмю Стрейндж. Обаче, както забелязах и преди — човек не може да извърши престъплението си така, както иска, Стивън Бебингтън бе убит пръв, а сър Бартолъмю Стрейндж — след известно време. Следователно изглежда, че второто престъпление непременно трябва да е произтичало от първото и поради това се налага да търсим в първото престъпление ключа на цялата история.

Аз наистина клонях дотолкова към такава вероятност, че сериозно си мислех: станала е някаква грешка. Възможно ли е сър Бартолъмю Стрейндж да е бил набелязан като първата жертва, а мистър Бебингтън да е отровен по погрешка! Бях принуден обаче да изоставя тази хипотеза. Всеки, който е познавал сър Бартолъмю Стрейндж горе-долу отблизо, е знаел, че той не обича коктейлите.

Друго предположение: дали Стивън Бебингтън не е отровен по погрешка от някой друг член на първоначалната компания? Не можах да намеря никакви доказателства в този смисъл. Ето защо се върнах на първоначалното заключение, че убийството на Стивън Бебингтън е било безспорно умишлено — и веднага се натъкнах на непреодолима пречка: явната невъзможност да се случи такова нещо.

При всяко следствие трябва да се започва от най-простите и най-очевидни хипотези. При положение, че Стивън Бебингтън е бил отровен с коктейл, кой е имал възможност да сложи отрова в този коктейл? На пръв поглед ми се струваше, че единствените двама души, които са имали възможност да сторят това (тоест които са боравили с напитките), са самият сър Чарлз Картрайт и камериерката Темпъл. Но макар че по всяка вероятност и той, и тя биха могли да сипят отрова в чашата, никой от тях не е имал възможност да насочи именно тази чаша към ръката на мистър Бебингтън. Темпъл е можела да направи това, като ловко подаде таблата така, че да му предложи единствената останала чаша (което е трудно, но не и невъзможно). Сър Чарлз би могъл да стори това, като нарочно вземе въпросната чаша и му я даде. Но нито едното, нито другото не е станало. Изглеждаше като че случайността и само случайността е насочила тази определена чаша към Стивън Бебингтън.

Сър Чарлз Картрайт и Темпъл са пипали коктейлите. Бил ли е някой от тези двамата в Мелфъртското абатство? Нито тя, нито той. Кой е имал най-голяма възможност да бърка в чашата с порто на сър Бартолъмю? Изчезналият иконом, Елис, и помощничката му, камериерката. Но и тук не е изключено някой от гостите да е свършил това. Рисковано, но възможно е някой от поканените да се е промъкнал в столовата и да е сложил никотина в чашата с порто.

Когато дойдох при вас в Гарваново гнездо, вие вече бяхте съставили списък на хората, които са били в Гарваново гнездо и в Мелфъртското абатство. Сега мога да заявя, че четирите имена, поставени начело на списъка — капитан и мисиз Дейкърз, мис Сътклиф и мис Уилз — елиминирах веднага.

Невъзможно е някой от тези четирима души да е знаел предварително, че ще срещнат Стивън Бебингтън на вечерята. Използването на никотин като отрова показваше грижливо обмислен план, а не такъв, който би могъл да бъде приложен импровизирано. В този списък имаше три други имена — лейди Мери Литън Гор, мис Литън Гор и мистър Оливър Мендърз. Макар и невероятни, тези трима бяха възможни. Като местни хора те може да са имали причини да премахнат Стивън Бебингтън и да са избрали вечерта на приема, за да приведат плановете си в действие.

От друга страна, не можах да открия никакви улики някой от тях действително да е извършил такова нещо.

Мистър Сатъртуейт, мисля, разсъждаваше почти по същия начин като мен и насочи подозренията си към Оливър Мендърз. Мога да кажа, че младият Мендърз беше безспорно най-подозрителният. Вечерта в Гарваново гнездо той проявяваше всички признаци на силно нервно напрежение — имаше малко изопачено гледище за живота поради личните си проблеми, силен комплекс за малоценност, който е често причина за престъпление, беше на неуравновесена възраст, действително се бе скарал с мистър Бебингтън, или, можем да кажем, проявяваше открита враждебност към него. Освен това имахме странните обстоятелства, при които пристигнал в Мелфъртското абатство. А по-късно — малко невероятния му разказ за писмото от сър Бартолъмю Стрейндж и показанията на мис Уилз, че носел у себе си вестникарска изрезка по въпроса за отравянето с никотин.

Така че Оливър Мендърз явно беше човекът, който би трябвало да се постави начело на списъка на тия седем заподозрени.

Но изведнъж, приятели, ме озари една странна мисъл. Стори ми се ясно и съвсем логично лицето, което е извършило престъпленията, да е било лице, което е присъствало и в двата случая; с други думи, лице, фигуриращо в тоя списък от седем души — но имах чувството, че тази очевидност е нагласена очевидност. Такава мисъл би се очаквало да хрумне на всеки здравомислещ, разсъждаващ логично човек. Чувствах, че в същност гледам не действителността, а някаква изкусно нарисувана картина. Наистина умен престъпник би разбрал, че всеки, чието име е в този списък, непременно ще бъде заподозрян, следователно той или тя ще нареди така, че да не бъде в списъка.

С други думи, убиецът на Стивън Бебингтън и сър Бартолъмю Стрейндж е присъствал и в двата случая — но не очебийно.

Кои са били в първия случай, а липсват във втория? Сър Чарлз Картрайт, мистър Сатъртуейт, мис Милрей и мисиз Бебингтън.

Може ли някой от тези четиримата да е присъствал във втория случай в качеството на друг освен на себе си? Сър Чарлз и мистър Сатъртуейт са се намирали в Южна Франция, мис Милрей — в Лондон, мисиз Бебингтън — в Лумът. Следователно от четиримата такава възможност като че ли съществуваше за мис Милрей и мисиз Бебингтън. Но можела ли е мис Милрей да бъде в Мелфъртското абатство, без никой от гостите да я познае? Мис Милрей има много характерни черти, които не могат лесно да се прикрият, нито лесно да се забравят. Реших, че не е възможно мис Милрей да е била в Мелфъртското абатство незабелязано. Това важеше и за мисиз Бебингтън.

По силата на същата логика, възможно ли е мистър Сатъртуейт или сър Чарлз Картрайт да присъстват в Мелфъртското абатство и да не бъдат познати? Мистър Сатъртуейт — донякъде; но когато опрем до сър Чарлз Картрайт, това е вече съвсем друг въпрос. Сър Чарлз е артист, свикнал да играе някаква роля. Но каква роля би могъл да играе?

И така вниманието ми се насочи към иконома Елис.

Много тайнствена личност е тоя Елис. Човек, който се появява бог знае отде две седмици преди престъплението и изчезва след това напълно успешно. Защо Елис е успял? Защото Елис не е съществувал в действителност. Елис е бил създание от картон, боя и сценично изкуство — Елис не е бил действителен.

Но възможно ли е това? Все пак слугините в Мелфъртското абатство са познавали сър Чарлз Картрайт, а сър Бартолъмю Стрейндж му е бил близък приятел. Със слугините аз се справих доста лесно. В превъплъщаването като иконом няма никакъв риск — ако слугините го познаят, е, какво ще навреди това — цялата работа ще мине като шега. Но при положение, че минат две седмици, без да възникне някакво подозрение, тогава работата е опечена. И тогава си спомних какво ми бе разказано за отзивите на слугините за иконома. Той бил „истински джентълмен“, работил „в добри семейства“ и знаел няколко интересни скандала. Това беше доста ясно. Но камериерката Алис направила едно много показателно изявление. Тя заявила: „Той подреждаше работата различно от всеки друг иконом, когото съм познавала досега.“ Когато ми бе повторена тази забележка, тя потвърди моята хипотеза.

Но в случая със сър Бартолъмю Стрейндж положението беше друго. Едва ли може да се допусне, че приятелят му ще успее да го заблуди. Той трябва да е знаел за превъплъщението му. Имал ли е някакво доказателство за това? Да. Прозорливият мистър Сатъртуейт още в началото на следствието обърнал внимание на един факт — шеговитата забележка на сър Бартолъмю (съвсем неприсъща за държането му към прислугата): „Вие сте първокласен иконом, а, Елис?“ Напълно понятна забележка, ако икономът е бил сър Чарлз Картрайт, а сър Бартолъмю е бил в течение на шегата.

Защото несъмнено така е гледал сър Бартолъмю на тая работа. Въплъщаването в образа на Елис било шега, може би дори облог, чиято връхна точка трябвало да бъде успешното изиграване на всички гости — на това се дължи забележката на сър Бартолъмю за някаква изненада и веселото му настроение. Обърнете внимание също, че все още е имало време да се откажат. Ако някой от гостите познаел Чарлз Картрайт тая първа вечер на трапезата, все пак нищо непоправимо не би се случило. Цялата работа би могла да мине като шега. Но никой не забелязал прегърбения стар иконом с потъмнени с помощта на беладона очи, с бакенбарди и нарисуван белег на китката. Много хитроумен отличителен белег, който обаче не направил впечатление никому поради липсата на наблюдателност у повечето хора! Този родилен белег бил нагласен така, че да бие на очи в описанието на Елис — и през целите тия две седмици никой не го забелязал! Забелязала го единствено проницателната мис Уилз, на която ще се спрем след малко.

Какво става след това? Сър Бартолъмю умира. Този път смъртта не се приписва на естествени причини. Полицията идва. Разпитва Елис и останалите. По-късно през тая нощ „Елис“ избягва през тайния ход, възстановява истинската си самоличност и след два дена се разхожда из градините на Монте Карло, готов да бъде потресен и изненадан от новината за смъртта на приятеля му.

Имайте пред вид, че всичко това беше само теория. Аз нямах никакво реално доказателство, но случилото се по-нататък подкрепи тази теория. Къщичката ми от карти се оказа добре и правилно построена. А изнудваческите писма, намерени в стаята на Елис? Но самият сър Чарлз ги е намерил!

А мнимото писмо от сър Бартолъмю Стрейндж, с което той молел младия Мендърз да симулира злополука? Е, какво по-лесно от това, сър Чарлз да напише въпросното писмо от името на сър Бартолъмю? Ако Мендърз не бил унищожил сам това писмо, сър Чарлз в ролята на Елис лесно можел да го направи, когато обслужва младия джентълмен. По същия начин Елис лесно пъхва вестникарската изрезка в портфейла на Оливър Мендърз.

А сега стигаме до третата жертва — мисиз де Ръшбриджър. Кога за пръв път чуваме за мисиз де Ръшбриджър? Незабавно след оная издайническа закачка по адрес на Елис, че бил съвършен иконом — това крайно нехарактерно за сър Бартолъмю Стрейндж изказване. На всяка цена вниманието трябва да бъде отклонено от държането на сър Бартолъмю към иконома му. Сър Чарлз побързва да запита какво съобщение е донесъл икономът. То се отнася за тая жена — пациентка на доктора. И сър Чарлз незабавно напряга всички сили да насочи вниманието към тази непозната жена и да го отклони от иконома. Той отива в санаториума и разпитва старшата сестра. Използва до максимум мисиз де Ръшбриджър за отвличане на вниманието.

Сега да разгледаме ролята, играна от мис Уилз в драмата. Мис Уилз е странна личност. Тя е от ония хора, които са абсолютно неспособни да правят впечатление в заобикалящата ги среда. Мис Уилз не е нито красива, нито духовита, нито хитра, дори не е особено симпатична. Тя е безцветна. Но е крайно наблюдателна и изключително умна. Отмъщава си на света със своето перо. Владее великото изкуство да възпроизвежда характери на хартия. Не зная имало ли е нещо у иконома, което да е направило особено впечатление на мис Уилз, но мисля, че тя единствена от сътрапезниците изобщо го е забелязала. На сутринта след убийството неутолимото й любопитство я кара да си пъха носа навсякъде, както се изрази прислужницата. Влиза в стаята на семейство Дейкърз, минава през вратата със завеса в помещенията на прислугата, водена, мисля, от търсаческия инстинкт на мангустата.

Тя единствена е причинила тревога у сър Чарлз. Затова той искал сам да се занимае с нея. Горе-долу се успокоил от разговора си и несъмнено останал доволен, че тя е забелязала родилния белег. Но след това настъпила катастрофата. Мисля, че до този момент мис Уилз не е свързвала иконома Елис със сър Чарлз Картрайт. Мисля, че й е направила смътно впечатление само известна прилика на Елис с някого. Но тя била наблюдателна. Когато той й подавал разни чинии, машинално забелязала — не лицето, а ръцете, които държали чиниите.

Не се сетила, че Елис бил сър Чарлз. Но докато сър Чарлз й говорел, изведнъж разбрала, че сър Чарлз бил Елис! Затова го помолила да се престори, че й подава поднос със зеленчуци. Не я интересувало дали белегът е на дясната или на лявата китка. Тя търсела повод да изучи ръцете му — държани в същото положение, както ръцете на иконома Елис.

И така се добрала до истината. Но тя е особена жена. Наученото й доставяло наслада само по себе си. Пък и не била съвсем сигурна, че сър Чарлз е убил приятеля си. Той бил предрешен като иконом, да — но това не го правело непременно убиец. Много невинни хора мълчат, понеже ако заговорят, ще се поставят в неудобно положение.

Ето защо мис Уилз премълчала наученото — и му се наслаждавала. Но сър Чарлз бил разтревожен. Не му харесвало изражението на злорадство върху лицето й, което забелязал, когато излизал от стаята. Тя знаела нещо. Какво? Засяга ли него? Не можел да бъде сигурен. Но чувствал, че е нещо, свързано с иконома Елис. Първо мистър Сатъртуейт — сега пък мис Уилз. Трябва да бъде отклонено вниманието от това важно обстоятелство. Трябва непременно да бъде насочено другаде. И намислил един план — прост, смел и, както вярва, окончателно заблуждаващ.

В деня на моя прием, предполагам, сър Чарлз е станал много рано, отишъл в Йоркшир и преоблечен във вехти дрехи, дал телеграмата на едно момченце с поръчение да я прати. После се върнал в града навреме, за да изиграе ролята, която му бях определил в малката ми драма. Направил дори нещо повече. Пратил по пощата кутия шоколадени бонбони на една жена, която никога не е виждал и за която нищо не е знаел…

Известно ви е какво се случи нея вечер. По безпокойството на сър Чарлз познах, че мис Уилз има някакви подозрения. Когато сър Чарлз изигра своята „сцена на смъртта“, аз наблюдавах лицето на мис Уилз. Забелязах учудването, което се изписа на него. Тогава разбрах: мис Уилз положително е подозирала, че сър Чарлз е убиецът. А когато той се престори, че умира отровен като другите двама, тя е помислила, че изводите й трябва да са погрешни.

Но ако мис Уилз е подозирала сър Чарлз, тогава мис Уилз е била в сериозна опасност. Човек, който е убил два пъти, пак ще убие. Аз произнесох много тържествено предупреждение. По-късно същата вечер се свързах с мис Уилз по телефона и по мой съвет на другия ден тя напусна внезапно дома си. Оттогава живее тук, в този хотел. Правилността на постъпката ми бе доказана от факта, че сър Чарлз замина за Тутинг на другата вечер след завръщането си от Гилинг. Но беше закъснял. Птичката бе изхвръкнала.

Междувременно от негова гледна точка планът се бе развил добре. Мисиз де Ръшбриджър е имала да каже нещо важно. Мисиз де Ръшбриджър е била убита, преди да успее да проговори. Колко драматично! Колко прилича на детективските романи, пиесите, филмите! Пак картонът, брокатът и нарисуваното платно.

Но аз, Еркюл Поаро, не се излъгах. Мистър Сатъртуейт ми каза, че тя била убита, за да не говори. Аз се съгласих. Той изтъкна по-нататък, че била убита, преди да успее да ни каже, каквото е знаела. Аз добавих: „Или каквото не е знаела.“ Мисля, че това го е озадачило. Но в тоя момент е прозрял истината. Мисиз де Ръшбриджър е била убита, понеже не е можела в същност да ни каже абсолютно нищо. Понеже е нямала никаква връзка с престъплението. Диверсията на сър Чарлз за отклоняване на вниманието чрез нея можела да успее само ако то бъде мъртва. Затова мисиз де Ръшбриджър, безобидна непозната, била убита…

И все пак дори в тази привидна победа сър Чарлз направи една колосална — детинска — грешка! Телеграмата беше адресирана до мен, Еркюл Поаро, в хотел „Риц“. А мисиз де Ръшбриджър никога не бе чувала за връзката ми със случая! Никой в тази част на света не знаеше за тази връзка. Това беше невероятно детинска грешка.

Eh bien, в този момент аз бях стигнал до определен етап. Знаех самоличността на убиеца. Но не знаех подбудата за първоначалното престъпление.

Размислих.

И още веднъж, по-ясно от когато и да било, разбрах, че смъртта на сър Бартолъмю Стрейндж е била първоначалното и целенасочено убийство. Каква причина би имал сър Чарлз Картрайт да убие своя приятел? Можех ли да си представя някаква подбуда? Реших, че мога.

Чу се дълбока въздишка. Сър Чарлз Картрайт се вдигна бавно на крака и се приближи до камината. Той застана там с ръка на хълбока, загледан отвисоко в Поаро. Държането му (мистър Сатъртуейт би могъл да свидетелства за това) наподобяваше държането на лорд Игълмаунт, когато гледал презрително подлия адвокат, който успял да му лепне обвинение за измама. От него се излъчваше благородство и възмущение. Той беше аристократът, наблюдаващ отвисоко жалката сган.

— Вие имате необикновено въображение, мосьо Поаро — каза сър Чарлз. — Едва ли заслужава да добавям, че във вашата история няма нито думица истина. Отде се е взело това противно нахалство, с което ни сервирате този абсурден куп лъжи, не зная. Но продължавайте, аз съм заинтригуван. Каква е била подбудата ми да убия човек, когото познавах от юношеските си години?

Еркюл Поаро, дребният буржоа, вдигна очи към аристократа. Той заговори бързо, но твърдо:

— Сър Чарлз, ние имаме една пословица, която гласи: Cherchez le femme48. Там намерих аз подбудата. Видях ви с мадмоазел Литън Гор. Ясно беше, че вие я обичате — обичате я с оная страшна увличаща страст, която се появява у мъж на средна възраст и обикновено бива разпалвана от някое наивно младо момиче.

Вие я обичахте. Тя, доколкото виждах, ви боготвореше като кумир. Достатъчно беше да кажете една дума и тя щеше да се хвърли в прегръдките ви. Но не казвахте нищо. Защо?

Вие се преструвахте пред приятеля си мистър Сатъртуейт на глупав любовник, който не може да отгатне, че любимата му изпитва същите чувства. Преструвахте се, че мислите мис Литън Гор за влюбена в Оливър Мендърз. Но аз твърдя, сър Чарлз, че вие сте човек с жизнен опит. Вие сте човек, който от опит добре познава жените. Вие не можете да се излъжете. Отлично сте разбирали, че мис Литън Гор е влюбена във вас. Защо тогава не сте се оженили за нея? А вие сте желаели това.

Трябва да е имало някаква пречка. Каква може да бъде тази пречка? Тя може да се състои единствено в това, че вече сте имали жена. Но никой никога не е споменавал, че сте женен. Винаги сте минавали за ерген. Значи, бракът е сключен, когато сте били много млад — преди да станете известен като издигащ се млад актьор.

Какво е станало с жена ви? Ако е още жива, защо никой не знае за нея? Ако сте разделени, можете да решите въпроса с развод. Ако жена ви е католичка или не одобрява развода, пак ще бъде известно, че живее отделно от вас.

Но има две трагедии, пред които законът е безпомощен. Жената, с която сте сключили брак, вероятно излежава доживотна присъда в някой затвор, или пък е затворена в лудница. Нито в единия, нито в другия случай вие можете да получите развод и ако това е станало, докато сте били още младеж, никой е нямало да разбере.

Щом никой не знае, бихте могли да се ожените за мис Литън Гор, без да й кажете истината. Но да предположим, че някой е знаел — приятел, който ви е познавал през целия ви живот? Сър Бартолъмю Стрейндж беше уважаван, честен лекар. Той може да ви съжалява дълбоко, може да съчувства на една любовна връзка или разюздан живот, но няма да мълчи, като види, че встъпвате в двубрачие с едно нищо неподозиращо младо момиче.

Следователно, за да можете да се ожените за мис Литън Гор, сър Бартолъмю Стрейндж трябва да бъде премахнат…

— Сър Чарлз се засмя:

— А милият старец Бебингтън? Нима всичко това също му е било известно?

— Така предположих първоначално. Но скоро се убедих, че няма никакво доказателство в подкрепа на такова предположение. При това първоначалната ми пречка оставаше. Дори ако вие сте сложили никотин в чашата с коктейла, невъзможно е било да направите така, че тя да стигне непременно до определено лице.

Тук беше затруднението ми. И изведнъж една случайна дума на мис Литън Гор ми отвори очите.

Отровата не е била предназначена специално за Стивън Бебингтън. Тя е била предназначена за който и да било от присъствуващите, с изключение на трима: мис Литън Гор, на която сте се постарали да дадете безвредна чаша, вие и сър Бартолъмю Стрейндж, който както ви е било известно, не пиел коктейли.

Мистър Сатъртуейт се провикна:

— Но това е глупост! Какъв е смисълът? Не виждам.

Поаро се обърна към него. В гласа му прозвуча тържество:

— О, напротив, има смисъл. Странно обстоятелство… много странно обстоятелство. За пръв път срещам такава подбуда за убийство. Убийството на Стивън Бебингтън е представлявало чисто и просто генерална репетиция.

— Какво?

— Да, сър Чарлз е бил актьор. Той се е поддал на актьорския си инстинкт. Репетирал убийството си, преди да го извърши. Никакво подозрение не може да падне върху него. Смъртта на никой от тия хора не би му донесла никаква изгода и освен това, както се убедиха всички, не може да се докаже, че е отровил определено лице. И така, приятели, репетицията минава добре. Мистър Бебингтън умира и дори няма подозрение за престъпление. Остава само сър Чарлз да подхвърли това подозрение и той е много доволен, че отказваме да го вземем за сериозно. Сменянето на чашата също минава без засечка. Така той може да бъде сигурен, че когато се стигне до истинското представление, то ще върви „по мед и масло“.

Както знаете, събитията взеха малко по-друг обрат. Във втория случай присъства доктор, който веднага подозира, че е използвана отрова. Тогава е било в интерес на сър Чарлз да изтъкне смъртта на Бебингтън. Смъртта на сър Бартолъмю трябва да се смята за последица от предишната смърт. Вниманието трябва да се насочи към подбудата за убийството на Бебингтън, а не към каквато и да било подбуда, която би могла да съществува за премахването на сър Бартолъмю.

Но е имало едно нещо, с което сър Чарлз не се е съобразил — зорката бдителност на мис Милрей. Мис Милрей е знаела, че работодателят й се занимава с химически опити в кулата в градината. Мис Милрей плащала сметки за разтвор за пръскане на рози и усетила, че значително количество от него изчезва необяснимо. Когато прочела, че мистър Бебингтън е умрял от отравяне с никотин, будният й ум веднага си направил извода, че сър Чарлз е извлякъл чистия алкалоид от разтвора за рози.

И мис Милрей съвсем се объркала, защото още от малко момиче познавала сър Чарлз и била влюбена, дълбоко и всеотдайно, както може да се влюби една грозна жена, в своя очарователен работодател.

На края решила да унищожи апаратурата му. Самият сър Чарлз бил толкова уверен в успеха си, че не смятал това за необходимо. Тя тръгна за Корнуол и аз я проследих.

Сър Чарлз пак се засмя. Повече отвсякога той приличаше на изискан джентълмен, отвратен от плъх.

— Нима всичките ви доказателства се свеждат до някаква си стара химическа апаратура? — запита той презрително.

— Не — отвърна Поаро. — Налице е вашият паспорт, показващ датите, когато сте се върнали и сте отпътували от Англия. И фактът, че в приюта за душевноболни на Харвъртънското графство се намира една жена, Гледис Мери Мъг, съпруга на Чарлз Мъг.

Досега Ег бе седяла мълчаливо — замръзнала фигура. Ала в тоя момент тя се раздвижи. От гърдите й се изтръгна слаб вик — почти стон.

Сър Чарлз се обърна величествено:

— Ег, ти не вярваш нито думица от тази нелепа история, нали?

Той се изсмя. Ръцете му бяха протегнати.

Ег пристъпи напред бавно, като хипнотизирана. Очите й, умолителни, измъчени, се взираха в очите на любимия й. Но внезапно, малко преди да стигне до него, тя се разколеба, сведе поглед, залута се насам-натам, сякаш търсеше подкрепа.

После с вик падна на колене пред Поаро.

— Вярно ли е това? Вярно ли е?

Той сложи ръце на раменете й — твърдо, благо докосване.

— Вярно е, мадмоазел.

След това не се чуваше никакъв друг звук освен риданията на Ег.

Сър Чарлз като че ли изведнъж се бе състарил. Лицето му беше старческо, злобно, лице на сатир49.

— Дяволите да те вземат! — произнесе той.

Никога в цялата негова артистична кариера от устата му не бяха излизали думи, пропити с такава дълбока и съкрушителна злоба.

После той се обърна и излезе от стаята.

Мистър Сатъртуейт почти скочи от стола си, ала Поаро поклати глава, докато ръката му милваше нежно ридаещото момиче.

— Ще избяга — рече мистър Сатъртуейт.

Поаро поклати глава.

— Не, само ще трябва да избере начина да напусне сцената. Дали бавния, пред очите на света, или бързия, зад кулисите.

Вратата се отвори тихо и някой влезе. Беше Оливър Мендърз. Обичайното му иронично изражение бе изчезнало. Той изглеждаше блед и нещастен.

Поаро се наведе над момичето.

— Вижте, мадмоазел — каза той кротко. — Ето един приятел, който е дошъл да ви отведе в къщи.

Ег се изправи. Тя гледаше неуверено Оливър, после пристъпи колебливо към него.

— Оливър… Заведи ме при мама. О, заведи ме при мама.

Той я прегърна и я помъкна към вратата.

— Да, мила, ще те заведа. Ела.

Краката на Ег толкова трепереха, че почти не можеше да върви. Оливър и мистър Сатъртуейт я подкрепяха от двете страни. На вратата тя се овладя и изправи глава.

— Вече съм добре.

Поаро махна с ръка и Оливър Мендърз се върна в стаята.

— Бъдете много внимателен към нея — каза Поаро.

— Ще бъда, сър. Тя е единственото същество, което обичам на тоя свят — вие знаете това. Любовта ми към нея ме направи арогантен и груб. Сега ще бъда друг. Готов съм да я защищавам. И някой ден може би…

— Така мисля и аз — рече Поаро. — Уверен съм, че когато той е дошъл и я е омаял, тя вече е започвала да ви обича. Преклонението пред кумири е реална и страшна опасност за младите. Някой ден Ег ще се влюби в истински приятел и ще изгради щастието си върху камък.

Той гледаше добродушно след младия човек, когато той излизаше от стаята.

След малко мистър Сатъртуейт се върна.

— Мосьо Поаро — каза той, — вие бяхте чудесен… наистина чудесен.

Поаро си придаде обичайния скромен вид.

— Това е нищо… нищо. Трагедия в три действия — и сега завесата е паднала.

— Ще ме извините… — подзе мистър Сатъртуейт.

— Да, навярно има нещо, което искате да ви обясня?

— Искам да разбера нещо.

— Тогава питайте.

— Защо понякога говорите отлично английски, а друг път — не?

Поаро се засмя:

— Аха, ще обясня. Вярно, че умея да говоря точния, идиоматичния английски. Но, приятелю, да говориш на развален английски е огромно предимство. То кара хората да те презират. Казват: чужденец… не може дори да говори свястно английски. Аз не обичам да плаша хората — в замяна на това ги карам да ми се присмиват добродушно. Освен това се надувам! Англичанинът често казва: „Човек, който има такова високо мнение за себе си, сигурно не е добра стока.“ Така мислят англичаните. А е абсолютно погрешно. Затова, разбирате ли, приспивам вниманието на хората. Пък и — добави той — то ми е станало навик.

— Боже мой — възкликна мистър Сатъртуейт, — буквално хитростта на змията.

Той помълча минута-две, мислейки върху случая.

— Май не блеснах в тая работа — каза той печално.

— Напротив. Вие оценихте оня важен факт — забележката на сър Бартолъмю за иконома, — прозряхте острата наблюдателност на мис Уилз. В същност вие можехте да разплетете цялата работа, ако не реагирахте като зрител на драматичните ефекти.

Мистър Сатъртуейт като че се развесели.

Изведнъж го озари една мисъл. Челюстта му се отпусна.

— Боже мой — възкликна той, — чак сега разбрах. Ах, тоя мошеник с отровния си коктейл! Всеки можеше да го изпие. Можех да бъда аз.

— Има една още по-страшна възможност, която не сте взели пред вид — рече Поаро.

— Каква?

— Че можех да бъда и АЗ — каза Еркюл Поаро.