Траперът „Лешоядовия клюн“

16. Комедии по железопътната линия

Лешоядовия клюн се придвижи до гарата, зяпан и следван от любопитна тълпа. Там огледа надписите над вратите, извади билет за първа класа, но до тръгването на влака остана в чакалнята на трета класа. Когато влакът бе готов за потегляне, един служител му обърна внимание да се качва, ако иска да пътува с него. Той излезе и с бърз поглед забеляза, че е налице едно-единствено купе първа класа. Шаферът, към когото се обърна, го изгледа учудено.

— Първа класа ли искате да пътувате? — попита, недоумявайки как подобно облечен човек има желание да ползва най-добрата класа. — Я си покажете билета!

Лешоядовия клюн го подаде. Шаферът се увери, поклати глава и рече:

— Е, тогава се качвайте бързо, потегляме веднага! Странният пътник бе тикнат с пушката и торбата в купето.

В същия миг машината изсвири, вратата се хлопна и влакът потегли.

— Милион кръстове! — отекна към ловеца. — Какво ти скимна?

Онзи, който произнесе думите, бе единственият пътник в купето, и то не някой друг, а лейтенант фон Рафенов.

— Не ти влиза в работата — изръмжа сухо Лешоядовия клюн, като намести вещите си и се изтегна удобно на тапицерията. Само че с това бившият офицер никак не бе съгласен.

— Че имаш ли билет първа класа? — запита.

— Хич не те засяга! — гласеше отговорът.

— Дори много ме засяга. Трябва да съм убеден дали наистина имаш основание да се качиш тук.

— Бъди радостен, че аз не те питам за тия неща. За теб даже е чест, дето благоволявам да пътувам с теб.

— Човече, не се обръщай към мен с «ти». Щом желаеш да пътуваш първа класа, трябва и да се съобразяваш с възприетата форма на общуване, в противен случай ще те изхвърля.

— А-ха, тогава ти сигурно си взел билет за четвърта класа, защото старателно си изучил обичайната за нея форма на общуване. Кой започна с това «ти», аз ли? А ако смяташ да ме предизвикваш, не аз, а ти ще бъдеш изхвърленият.

— Дявол го взел! Да не искаш плесница, дрипльо такъв?

— О, и аз мога да ти отвърна със същата стока. Ето ти една за проба. Тя добре ще те вразуми.

Лешоядовия клюн замахна с бързината на светкавица и нанесе на лейтенанта такава силна плесница, че главата на оня полетя към стената.

— Така — ухили се траперът. — Това е за «дрипльото». Ако имаш и други подобни думи на разположение, с удоволствие ще ти отговоря по същия начин.

Рафенов се съвзе. Страната му пламтеше, а очите бяха кръвясали от ярост. Отново заплаши Лешоядовия клюн, без да разсъждава, че е в състояние да си служи само с едната ръка.

Траперът — досега седнал — се надигна, улови с лявата ръка другия за гърдите, натисна го в ъгъла и зашлевявайки го с дясната, го остави да се свлече на седалката.

— Тъй — отбеляза. — В Германия хората изглежда доста добре се забавляват в купетата на първа класа. Аз съм готов за продължението.

След тези думи отново се настани с пълно душевно спокойствие. А лейтенантът кипеше от гняв. Гърдите му се надигаха с пълна мощ, бе стиснал конвулсивно юмрук, а от носа му бликаше кръв. От възбуждение не намери думи и само изстена. Беше му невъзможно да се раздвижи. Едва след дълго време, когато локомотивът изсвири, че наближава следващата спирка, възвърна говора и подвижността си.

Втурна се към прозореца и го отвори с трясък.

— Шафнер! Насам, насам! — изрева, макар влакът още да не бе спрял.

Колелата затракаха, спирачките заскрибуцаха и влакът спря.

— Шафнер, насам! — ревна пак офицерът.

По гласа онзи разбра, че се касае за нещо спешно. Дотича бързо и запита:

— Какво желаете, майн хер?

— Отворете и доведете началника на влака и началник-гарата!

Човекът отвори и Рафенов изскочи навън. Двамата служители незабавно пристигнаха.

— Майне херен, обръщам се за помощ към вас — поде Рафенов. — Ето най — напред визитката ми. Аз съм граф Рафенов, лейтенант. В това купе един ме нападна.

— О-о! Кой? — запита началник-гарата.

— Този човек!

При тези думи лейтенантът посочи Лешоядовия клюн, който седеше удобно в отвореното купе и наблюдаваше невъзмутимо сцената.

— Тоя мъж? Как е попаднал в купе първа класа? Двамата служители на железниците приближиха да огледат американеца.

— Как влязохте тук? — запита със суров тон началник-гарата.

— Хм! Просто се качих — изхили се траперът.

— Имате ли билет за първа класа?

— Има — потвърди шаферът на въпросния вагон.

— И таз хубава — отсъди началникът. — Такива хора и първа класа! Хер граф фон Рафенов, мога ли да ви запитам какво разбирате под думата «нападна»?

— Тоя се нахвърли върху мен и ме удари.

— Истина ли е? — запита началникът американеца.

— Да — кимна любезно онзи. — Той ме нарече дрипльо. За тая дума му нанесох плесница. Имате ли нещо против?

Началникът не взе под внимание въпроса и се обърна към бившия лейтенант:

— Вярно ли е, че сте си послужил с този израз?

— И на ум не ми минава да отричам. Погледнете човека! Мога ли да се помиря с присъствието на такава сган, след като съм платил първа класа?

— Хмм! Не мога да оспорвам, защото…

— Охо — прекъсна го Лешоядовия клюн. — Та не съм ли платил и аз същата?

— Възможно — рече началникът, дигайки рамене.

— Окъсан и дрипав ли съм?

— Не точно това, но мисля…

В този миг машинистът даде знак, че времето е изтекло.

— Майне херен — обади се Рафенов, — чувам, че сме готови за потегляне. Изисквам наказание за този нахален, човек.

— Нахален? — извика Лешоядовия клюн. — Искаш ли още някоя плесница?

— Тихо! — заповяда началник-гарата. — Ако искате наказанието му, ще ви помоля да прекъснете пътуването, за да се протоколират показанията ви.

— Нямам необходимото време. В определен час трябва да съм в Берлин.

— Тогава съжалявам. Присъствието ви е наложително.

— Да жертвам времето си за един нагъл тип? Освен това изобщо не мисля, че се налага непременно тук да се съставя протокол. Просто арестувайте негодника, разпитайте го, а акта можете да изпратите в Берлин за снемане на показанията ми. Та нали имате адреса ми на визитката.

— На вашите услуги, уважаеми хер.

С тези думи чиновникът пристъпи към вратата на купето.

— Слизайте! — повели на Лешоядовия клюн. — Вие сте арестуван!

— Всички дяволи! И аз като графа трябва да съм в Берлин.

— Не ме интересува.

— Той е виновен за целия тоя процес.

— Ще се разбере. Слизайте!

— Хич не мисля.

— Тогава ще ви принудя.

— Не се церемонете с него — обади се Рафенов. — Вече присъствах на едно негово задържане в Майнц. Той е един негодяй, който само от безочие пътува в първа класа.

— Тъй, тъй! Значи веднъж вече бил арестуван. Слизайте!

— Ако ще съм принуден за сляза, ще искам същото и за графа — заяви Лешоядовия клюн.

— Затваряйте си устата! Вие сте му посегнал.

— Нали вече призна, че преди туй ме е оскърбил.

— Нямате работа в първа класа.

— Ще ви коства доста труд да го докажете. Подчертавам, че претендирам за същите права, тъй като съм платил същите пари.

— Ще си ги получите правата си. Скачайте!

— Готов съм да се легитимирам.

— Има време за тая работа.

— По дяволите, аз го искам сега.

— Обуздайте си ченето! Ще слезете ли най-сетне или да извикам общите работници?

— Добре. Щом не ме оставяте да продължа пътуване си, обръщам ви внимание, че последиците ще отнесете вие.

— И заплашвате ли ме на всичкото отгоре?

— Идвам вече, скъпи приятелю.

Лешоядовия клюн слезе, метна торбата и пушката на рамо, гушна тромбона и зачака какво ще се случи. Погледите на останалите бяха приковани към него. А графът се качи с триумфираща физиономия и се сбогува със снизходително кимване с чиновника. Началник-гарата даде знак, че влакът може да потегли — късо изсвирване от страна на машиниста и колелата се раздвижиха.

— Елате! — нареди служителят на арестанта. Отправиха се към канцеларията, където изпрати за полиция. Въпросната спирка бе малко селище и имаше назначен само един селски стражар. Мина известно време, докато го повикат.

До този момент Лешоядовия клюн се бе държал спокойно, толкова повече че и началникът не си даваше труда да завърже разговор с него. Но сега съобщи събитията на стражаря. Онзи огледа арестанта високомерно.

— Зашлевил сте граф фон Рафенов?

— Да — кимна траперът. — Защото ме оскърби.

— Той само ви е обърнал внимание, че мястото ви не е в първа класа.

— Дявол да го вземе! Със същото право и аз мога да кажа, че на графа не му е мястото в първа класа. Той ме нарече дрипльо, независимо че с нищо не бях го обидил. Кой е виновният в случая?

— Вие не биваше да го удряте, можехте да доложите за него.

— Нямах време. Той също можеше да доложи за мен, вместо да ме ругае, щом наистина е мислил, че мястото ми не е в неговото купе.

— Вашият вид много повече отговаря за четвърта класа.

— Мътните го взели! Знаете ли кой и какъв съм?

— И това ще науча — рече стражарят. — Имате ли легитимация в себе си?

— То се подразбира. Бях готов да се легитимирам пред началника на гарата, ала той не позволи. Отговорността пада върху него.

— Хайде покажете я!

Лешоядовия клюн извади всички документи, които вече бе показал на полицейския комисар в Майнц. Стражарят започна да ги преглежда и лицето все повече се удължаваше. Когато свърши, възкликна:

— Ама че проклета история! Тоя фрак и тоя ужасен костюм могат да подведат всеки. Знаете ли, хер началник, какъв е този хер? Преди всичко прериен ловец и още американски офицер, по-точно капитан.

— Невъзможно!

— Не, така е. Малкото ми ученически френски напълно стига да разчета документите. Хер капитанът е пратеник на президента на Мексико Хуарес.

Железопътният чиновник пребледня.

— А ето и препоръка от хер фон Магнус, пруският шарже-д’афер в Мексико.

— Кой би го помислил!

Двамата мъже се спогледаха смаяно.

— Ее, как стоят сега нещата? — осведоми се учтиво Лешоядовия клюн.

— Но, майн хер, защо сте се облякъл по този начин! — възкликна началник-гарата. — Дрехите ви са виновни да ви сметнем за нещо различно от което сте.

— Дрехите ми? Pshaw! He си търсете оправдание! Аз ви предложих да се легитимирам. Вие не ми позволихте и ето ти вината. Сега какво ще става?

— Естествено вие сте свободен — обади се стражарят.

— Независимо, че съм напляскал лейтенанта?

— Да. То е ответно оскърбление и се наказва само при внасяне на предложение. Графът може да се оплаква, тая работа мен не ме интересува.

— Тъй ли, хмм! Странно! Понеже съм офицер, ме пускат да си вървя. Да не бях, щяха да ме окошарят, защото милостивият граф го пожелал. Дяволът да отнесе тоя мил начин на справедливост!

— Прощавайте, хер капитан — рече чиновникът. — Графът каза, че сте го нападнал.

— Глупости! Той си призна, че плесницата ми е била само отговор на неговото оскърбление. Освен това сигурен ли сте, че човекът, когото зашлевих е наистина граф фон Рафенов, както се представи?

— Естествено. Той ми даде визитната си картичка.

— По дяволите! Моята легитимация не бе погледната, а визитката на оня уважена. Такава картичка всеки мошеник може да поръча да му изработят. Вашата непредпазливост ще ви създаде доста главоболия.

Железопътният служител се изплаши.

— От молбата ми за извинение хер капитанът навярно ще остане доволен!

— Доволен? Аз? Е-ех, от мен да мине! И аз съм си една добра душа. Как обаче ще приеме другият нещата, не знам.

— Другият? Мога ли да попитам, кого имате предвид?

— Хмм. Всъщност не, но под печата на служебната тайна, ще ви се доверя. Отивам при хер фон Бисмарк.

Началникът на гарата отстъпи крачка назад.

— При Бисмарк? Да се надявам, че няма да му споменете за тази неприятна случка.

— Не? Напротив! Длъжен съм най-обстоятелствено да му я опиша. Все пак трябва да обясня защо не съм могъл да се явя на насроченото заседание.

Сега сякаш самият чиновник бе получил страхотна плесница. Изгледа американеца вцепенен от страх.

— Да, едно важно дипломатическо съвещание, което сега ще пропусна. Да бяхте прочел документите ми, когато ви помолих!

— Боже мой, изгубен съм! Няма ли да пристигнете навреме, хер капитан, ако ползвате следващия влак?

— Не. Времето беше пресметнато до четвърт час.

— Какво нещастие! Какво да правим?

— Нищо! Или смятате, че за да оправя вашата недодяланост, ще взема извънреден влак?

Изплашеният човек си пое дълбоко дъх.

— Извънреден влак? Ах, това става! Ето май единственото средство да се навакса загубеното време.

— Вярно, ама аз не съм съгласен. Цялото ви поведение беше изключително голямо оскърбление спрямо мен. И за тая обида още и да се отплащам? Да не би с цената на един извънреден влак?

— Хер капитан, та аз не съм го и искал. Ще ви предоставя безплатно машина с вагон. Машината ще ви закара, ако не настигнете влака по-рано, до Мащебург, където със сигурност ще го заварите.

— Хм. Кога може да потегли?

— Веднага не. Трябва да телеграфирам до Майнц за машина и вагон. Моля най-настоятелно да приемете предложението ми. Съжалявам за извършената грешка, но се надявам, че няма да ми откажете възможността да я изправя.

Лешоядовия клюн погледна замислено към чиновника. В чертите му трепна нещо особено. Потърка носа си, сетне лицето му грейна от удоволствие и запита:

— Не каза ли оня граф, че отива в Берлин?

— Да.

— През Мащебург ли ще пътува?

— Бебра и Мащебург. Там има по-дълъг престой.

— И мога да догоня влака още преди Мащебург?

— Може да се уреди на някой клон да го изпреварите.

— Така че да съм преди графа в Мащебург? Добре. Съгласен съм с предложението ви.

— Значи разрешавате да телеграфирам? — запита зарадван човекът. — И ще имате добрината да не споменавате за моя гаф?

— Е, досадна история беше, но ви прощавам. Но я кажете, голям доход ли имате?

— Не.

— А извънредният влак скъпо ли ще струва?

— Ще има още дълго да понасям последиците от разходите.

— Хм. Всъщност напълно си го заслужавате, ала ми е жал за вас. Какво ще кажете да си поделим разходите?

Лицето на мъжа мигом просветна.

— Хер, наистина ли? — запита.

— Да, какво да се прави, не мога да ви оставя нещастен.

— Благодаря. Вие доказвате, че сте истински янки и джентълмен.

Траперът се почувства поласкан. Лицето му отново придоби лукав израз и той подхвърли:

— А сигурно ще е по-добре, ако поема всички разноски?

— За мен би било от приятно по-приятно, хер капитан.

— Е, тъй да бъде. Аз ще платя всичко. Но поставям условието да пристигна в Магдебург преди графа. А и ще искам от вас няколко реда, които да упоменават, че съм се легитимирал и сте имал неприятности заради показанията на графа.

— Мога ли да науча за какво са ви необходими тези редове?

— Графът ще ме види в Мащебург и навярно ще потърси нова свада. Вашите редове ще ми послужат като удостоверение, че не съм избягал от вас.

— Ще ги напиша веднага, след като изпратя депеша до Майнц.

— Сторете го! А сега вие, хер стражар! Значи съм свободен?

— Напълно, хер капитан — отвърна запитаният.

— В такъв случай напразно си дадохте труда. Ето вземете. Лешоядовия клюн бръкна в джоба, извади два монетни талера и му ги подаде. Онзи благодари вежливо за подаръка и напусна стаята с началник-гарата, който отиде да се погрижи задепешата.

Половин час по-късно пристигна повиканата машина. Лешоядовия клюн се качи и след малко късата композиция вече тракаше извън гарата.

Отдавна вече бе нощ, когато влакът, с който пътуваше Рафенов, стигна в Бьорсум. Тук имаше няколко минути престой. Рафенов се бе разположил удобно и дори бе запалил пура. Отвън прозвуча вик:

— Мащебург, първа класа!

— Проклятие! — изръмжа Рафенов. — Край на пушенето. Вече се готвеше да хвърли пурата през прозореца, когато купето се отвори и погледът му падна върху качващия се. Задържа пурата.

— Добър вечер — поздрави новият пътник.

— Всички дяволи! Добър вечер, хер оберст — отвърна Рафенов.

Новодошлият се вгледа изпитателно в него.

— Познавате ли ме, майн хер? С кого имам честта?

Рафенов не знаеше какво да мисли.

— Какво, не ме ли познахте? а при това са минали едва четири месеца от нашия общ «щастлив ден»! Трябва ли наистина да кажа името си?

— Ще ви помоля за тая услуга. Купето бе затворено и влакът потегли.

— Толкова ли съм се променил действително? — осведоми се Рафенов.

— Възможно — усмихна се полковникът. — И тъй, името ви, моля.

— Ба, то въобще не е нужно. Ето разпознавателният знак! Рафенов дигна дясната си ръка, при което ясно се видя протезата. Полковникът трепна.

— Какво? — извика. — Да не сте лейтенант Рафенов? Човече, как само изглеждате!

Лейтенантът погледна учудено полковника.

— Ей къде е огледалото — продължи онзи. — Още ли не сте се огледал?

До този момент Рафенов бе така погълнат от гнева си, че не бе за чудене, дето не е хвърлил един поглед в огледалото. Сега стана и пристъпи към него, но тутакси отскочи стъписай.

— Пъкъл и Сатана! — изруга. — Така, ето значи как съм бил подреден! Ех, почакай, момчето ми, в търбуха на Сатаната ще те напъхам! Бога ми, пред никой не мога да се появя в тоя вид.

— И на мен така ми се струва. Но какво всъщност се е случило? Човек би казал, че сте отнесъл някоя доста порядъчна тупаница.

— Ще ви разкажа поред, хер оберст. Но по-напред едно пояснение. Откъде идвате?

— От Волфенбютел. А вие?

— От Майнц. Отивам в Берлин.

— Аз също. Въпросът касае една работа, във връзка с която ми е извънредно приятно, че ви срещнах по път.

— Съвсем същото мога да кажа и аз за вас. Лейтенант фон Голцен вчера ми телиграфира.

— Наистина ли? — изненада се полковник Винслоф. — На мен също. Подозирам, че съдържанието на двете депеши е едно и също. Навярно имате предвид оня мерзавец?

— Унгер? Да.

— Голцен ми телеграфира, че обесникът е отново в Берлин. Онзи ден го видял. Естествено веднага потеглих.

— За да сдържите тогавашната си клетва?

— Да. Да отмъстя за това тук! — Сега и полковникът от своя страна дигна дясната си ръка. Той също носеше протеза, пъхната в ръкавица.

Рафенов тропна с крак по пода.

— Като си помисля за ония времена, побеснявам — изскърца със зъби той. — Млад, богат, с голямо бъдеще пред себе си! Но ето че дойде оня проклетник и…ах!

— С мен не е ли същото? — запита мрачно полковникът. — Готвех се да ставам генерал. По дяволите, вие все пак сте по за завиждане от мен. Нямате жена.

— Действително. Разбирам — изсмя се подигравателно Рафенов.

— Постоянни упреци! Без пенсия! Малко състояние! Свободно време, разбира се, имам достатъчно.

— Аз също. И го употребявам добре.

— Аз не по-малко. Всеки ден се упражнявам в стрелба с лявата ръка и твърдя, че сега улучвам по-добре, отколкото преди с дясната.

— И аз сега въртя отлично сабята с лявата. Отивам в Берлин да повикам Унгер на дуел — изсъска Рафенов.

— И аз съм тръгнал за натам да го превърна в труп. Ще издиря негодника и ще го пречукам.

— Мислил ли сте вече кого да вземете за секундант? Струва ми се, че тук ще се натъкнем на мъчнотия.

— Тъй ли? — посмути се полковникът. — Хората ще бъдат предпазливи. Веднага ще се досетят, че въпросът е на живот и смърт.

— Я стига — изсмя се Рафенов. — Можете да говорите открито, без да ви се разсърдя. Вие допускате, че честта ни вече не е така блестяща като по-рано.

— За жалост — въздъхна полковникът. — Онзи ден и в това отношение ни нанесе непоправими щети.

— Пет пари не давам за тая работа. Какво е честта? Как се е дошло дотам, че честта на някой офицер отива по дявола, ако е отнесъл, бастун или плесница? Традиции от предците!

Рафенов щракна презрително с пръсти, ала очите му искряха от гневна възбуда. Ударите на американеца трябва да са били порядъчно силни. Цялото лице на лейтенанта беше отекло, очите и носът бяха придобили тъмноморав цвят. Наистина не бе чудно, че полковник фон Винслоф не можа да го познае.

— Хм — обади се този. — Една плесница е нещо извънредно щекотливо и човек би могъл да го разглежда както си ще.

— Но и най-почтеният човек не е подсигурен срещу такава.

— Та това направо си звучи, сякаш странните краски по лицето ви се дължат на известен брой плесници.

— Е-е, и ако истината е такава?

— Някой се е осмелил да ви удари плесница?

— Една ли? Много повече! — захили се лейтенантът, ала смехът му бе изпълнен с ярост и гняв.

— И кой го е сторил? Да се надяваме някой…някой, чието докосване не съсипва напълно онова, което хората наричат чест?

— Тъкмо обратното. Човекът беше истински безделник, някакъв странстващ музикант. Слушайте!

Рафенов разказа случилото се.

— Учуден съм. Аз направо бих го убил. Вие естествено сте заловил обесника? — извика накрая полковникът.

— Това се подразбира от само себе си. Сега той се намира зад решетките, в очакване на наказанието си.

— Рафенов, Рафенов! Тая работа ни най-малко не ви покрива с чест.

— И сам го зная. Сигурно се чудите защо изобщо ви разказвам всичко това. Но как иначе щях да обясня отока си? Дявол знае колко дълго ще се задържи.

— Съветвам ви да го наложите със сурово месо, и то веднага.

— Откъде да го взема?

— От Магдебург. Сега ще стигнем последната спирка преди този град. На бюфета или в кухнята няма начин да не се намери сурово месо ивие ще можете добре да си го наложите, тъй като сме сами в купето. До Берлин ще пътуваме няколко часа и по-големият огън ще е намалял.

В този момент навлязоха в гарата, където останаха за доста време. Това обстоятелство обърна внимание на полковника и той отвори прозореца да се осведоми за причината на забавянето.

— Шафнер — запита, — защо се чака толкова дълго?

— Известиха за извънреден влак, който трябва да мине преди нас — гласеше отговорът.

Не след дълго той приближи с тракане. Състоеше се от машина и само един вагон. На един от прозорците му се мярна глава, чиито очи живо се взираха в чакащия влак. Полковникът забеляза главата, въпреки че извънредният влак профуча с голяма скорост покрай тях.

— Сили небесни! — възкликна. — От прозореца надзърташе някакъв мъжага с нос кажи — речи колкото плуг.

— Ха! Не е възможно да е бил по-голям от носа на скитника, с когото днес си имах работа.

Сега и техният влак се раздвижи. Когато стигнаха Магдебург, от извънредния влак вече нямаше и следа. Тъй като Рафенов не желаеше да го виждат в тоя вид, Винслоф отскочи до бюфета, поиска кълцано сурово месо и го занесе на спътника си. Онзи го разстла на носната си кърпа и когато влакът потегли, го наложи на лицето си.

Но едва бе минала минута от престоя на облекчителното средство и лейтенантът изстена.

— Какво има? Какво ви става?

— Сигурен ли сте, че суровото месо помага?

— Да, в най-скоро време ще смъкне подутината.

— Но то ужасно пари.

— И така трябва да е.

Рафенов млъкна, ала скоро отново започна да стене и накрая дръпна рязко кърпата.

— Не издържам повече — възкликна.

— Невъзможно да е толкоз лошо — учуди се полковникът. Рафенов поднесе месото към носа си.

— Вие казахте ли за какво ви е тоя бифтек?

— Не, естествено не. Попитах за сурово говеждо и ми отговориха, че нямат в наличност филе, а само кълцано. Ето защо взех такова.

— Без да се осведомите дали е чисто?

— Глупости. С какво ще са го замърсили?

— Це замърсили, а примесили с едно направо безсрамно количество сол и черен пипер. И това ли облекчава отоците?

— Хм! Солта и пиперът не биха го сторили наистина. Каква глупост от страна на тези хора! Изхвърлете компреса през прозореца!

Едва Рафенов бе изпълнил съвета на полковника, влакът навлезе в Магдебург-Нойщат и спря. В близост до купето прозвуча въпросът:

— За Берлин, шафнер?

— Да, по-назад.

— Че назад е трета класа. Аз искам първа.

— Вие? Наистина първа? Покажете билета си!

— Ето.

— Правилно! Мятайте се бързо тук! Всеки момент тръгваме.

Той отвори вратата и пътникът се качи.

— Добро утро! — поздрави учтиво.

Отговор не получи, тъй като Рафенов изгуби говора си от изумление, а полковникът не се почувства длъжен да отговори, възмутен от външния вид на човека.

Непознатият седна и влакът веднага потегли.

— Сатана! — изруга Рафенов.

— Какво има? — попита полковникът.

Запитаният посочи мълчаливо непознатия, който се бе настанил възможно най-удобно с торбата, пушката и тромбона си. Полковникът го оглежда известно време и отправи въпросителен поглед към Рафенов. Междувременно онзи се бе съвзел от слисването.

— Полковник, знаете ли кой е този човек? — прошепна нервно.

Запитаният отвърна полугласно:

— Напълно сигурно оня тип, чийто страхотен нос профуча с извънредния влак.

— Това е моят човек! Негодникът, който…ох, плесницата.

— По дяволите! Че не беше ли арестуван?

— Да, но пак е избягал.

— С извънреден влак?

— Кой знае как е станало. Кога ще стигнем следващата спирка?

— След шест минути пристигаме в Бидериц.

— Там ще наредим да го арестуват.

— Да не се заблуждавате? Сигурен ли сте, че е той?

— Каква заблуда може да има при тоя нос и тромбона!

— Веднага ще се види.

Полковникът реши да поеме инициативата в свои ръце и се обърна към Лешоядовия клюн:

— Кой сте? — Траперът не отговори.

— Кой сте? — повтори Винслоф. Отново никакъв отговор.

— Чувате ли! Попитах кой сте! Лешоядовия клюн кимна извънредно любезно.

— Кой съм? Пътник.

— Това виждам! Искам да знам името ви!

— Проклятие! Точно сега не ми е под ръка.

— Без идиотщини! Откъде идвате?

— От Майнц.

— Виж ти, не бяхте ли задържан при полицейския комисар фон Рафенов, а и още веднъж сетне по път?

— За съжаление.

— Как стигнахте до Магдебург?

— С извънреден влак.

— В който се вмъкнахте нелегално? Ще бъде погрижено тоя път да не офейкате, дрипав негоднико!

— Дрипав? Негодник? Чуйте, добри човече, не произнасяйте повторно тези думи в мое присъствие!

Полковникът се изви предизвитакелно към него.

— По каква причина? — запита.

— Отговорът може да не ви хареса.

— Това да не е заплаха?

— Не, предупреждение.

Накрая Рафенов взе решение. В лицето на полковника виждаше съюзник, на когото може да разчита. С обединени сили двамата нямаше начин да не се справят с непознатия.

— Не разговаряйте, моля ви, с тоя недодялан тип — каза по тая причина Рафенов на полковника. — Ще го предам на Полицията, там най-добре знаят как да се оправят с подобен дрипльо.

Още не бе произнесъл последната дума и Лешоядовия клюн му нанесе такава страхотна плесница, че го отлепи от мястото му.

Полковникът скочи и улови трапера за гърдите.

— Мерзавецо! — ревна. — Ще има да се каеш!

— Долу ръката! — заповяда Лешоядовия клюн й очите му заискриха.

Той все още седеше на мястото си, докато Винслоф бе прав пред него.

— Какво? — извика полковникът. — Заповядваш ли ми? Замахна да му нанесе плесница, ала в същия миг се преви с болезнен крясък. Лешоядовия клюн бе парирал удара и с един пестник в стомаха го бе изкарал от строя.

Рафенов не бе в състояние да се притече на помощ на съюзника си. Последната плесница бе от такова естество, че му бе достатъчна. А полковникът се бе свил одве на седалката и надаваше уплашени ридания.

— Това ви е за дрипавия негодник! — викна Лешоядовия клюн. — Ще ви науча аз вас на по-добри обноски!

— Човече, какво си позволи! — изстена полковникът.

— Нищо особено. Какво ли има толкоз за позволяване!

— Ще заповядам да те арестуват!

— Сега ще си проличи.

В този миг машината даде знак, че пристигат на някаква гара. Когато влакът спря, Лешоядовия клюн отвори прозореца и извика шафнера. Онзи побърза да дойде.

— Какво обичате? — запита с професионално усърдие.

— Извикайте бързо началник-влака и началник-гарата! Бях нападнат в купето.

Изявлението веднага помогна. Шаферът хукна и секунди по-късно двамата повикани притичаха. Лешоядовия клюн бе заел напълно прозоречния отвор, така че да не могат да бъдат чути двамата му спътници.

— Какво има? Какво желаете? — запита още отдалеч началник-влака.

— Какъв престой имаме тук?

— Само една минута. Тя вече изтича. Трябва да тръгваме.

— Изчакайте само още една! Няма да ви задържам повече. Хер гаров началник, в това купе за втори път бях нападнат. Моля да арестувате двамата ми спътници. Ето паспорта ми!

Лешоядовия клюн го бе държал в готовност. Още не беше се разсъмнало. Началникът прегледа паспорта на светлината на фенера и каза:

— На ваше разположение съм, хер капитан. Кои са тези двама мъже?

— Единият се представя за граф, другият му е съучастник. За мое щастие успях временно да ги обезвредя. Мога ли да сляза?

— Ще ви помоля. Момчета, насам!

Полицай нямаше, но на тоя зов се притекоха неколцина железопътни работници, чийто брой бе достатъчен да се справят с двама мъже. Полковникът и Рафенов бяха чули всяка произнесена дума и така се объркаха от неочакваната постъпка на Лешоядовия клюн, че останаха да седят безмълвно, дори когато шаферът отвори вратата и американецът скочи вън.

— Къде са? — запита началникът.

— Ей ги къде седят — отвърна Лешоядовия клюн. Началникът надникна в купето и нареди:

— Слизайте, моля! Но чевръсто!

— Няма да я бъде — възпротиви се полковникът. — Ние сме…

— Знам вече — прекъсна го служителят. — Вън! Излизайте!

— Гръм и мълния! — изрева Рафенов. — Знайте, че аз съм лейтенант граф фон Рафенов.

Чиновникът освети лицето му с фенера и отвърна с пренебрежително свиване на рамене:

— Хубаво, хубаво! Изглеждате като истински граф. Скачайте най-сетне, за да не се принудя да употребя сила!

— Нашият багаж… — опита да възрази полковникът.

— Ще се погрижим за всичко. Хайде шавайте! Двамата бивши офицери бяха заставени да се подчинят.

Временно щяха да бъдат пазени в едно надеждно помещение.

Лешоядовия клюн остана при началника, който надзираваше секвестирането на багажа.

— Хубави вещи! — захили се един от работниците. — Тук има някакъв стар тромбон! Света майко, какви вдлъбнатини и дупки! Ама че бедствие ще бъде да се обади тая газена тенекия.

— А ето и някаква бохча! — додаде друг. — Това е сигурно доказателство, че тия типове са разбойници. Имат ли място в първа класа тромбон и торба? Ех, че вехтошари са се напъхали!

Те сметнаха багажа за собственост на другите двама, а и той не си даде труда да им изясни фактическото положение на нещата. Когато купето бе опразнено, влакът продължи пътя си. Отнесе със себе си и багажа на двамата офицери, тъй като той не се намираше в купето, а в багажното отделение.

— Моля, последвайте ме, хер капитан! — покани началникът и го поведе към канцеларията, където предложи да се настани.

Траперът го стори и извади останалите книжа.

— Искам да допълня легитимацията си — каза. Имайте добрината да прегледате документите!

Служителят ги прочете набързо. Почувства се проникнат с уважение към този мъж. Един от приближените на прочутия Хуарес! Само едно го смущаваше — облеклото на тоя знаменит човек. Ето и причината да каже:

— Вземете си документите, хер капитан. Достатъчен беше и паспортът, който проверих отначало, но затова пък сега виждам с какъв хер си имам работа. Бихте ли ми позволил един въпрос?

— Говорете!

— Дори и въпросът да изглежда нахален? Какъв е мотивът да не се облечете съобразно заеманото положение?

Лешоядовия клюн направи една изпълнена с тайнственост физиономия, сложи ръка до устата и прошепна:

— Инкогнито.

— А-а, тъй било! Да не се разбере кой сте?

— Да. Затова са торбата, калъфа и тромбона.

— О, те ваше имущество ли са?

— Да, пътувам като музикант. Надявам се да не подхвърлите на опасност инкогнитото ми.

— Приучен съм да мълча. Мога ли да ви помоля да дадете показанията си?

— Идвам от Майнц. Когато се качих там в купето първа класа, вътре седеше по-младият от двамата. Той се представи за граф и подхвана кавга с мен. Подозирам, че е френски шпионин, който ме следва, за да попречи по всякакъв начин на аудиенцията ми при хер фон Бисмарк, при когото съм изпратен като пълномощник на президента Хуарес.

— Ние ще се погрижим да избием проклетите желания от главата на французина.

— И аз така се надявам. Та поде той разпра с мен и аз му светнах няколко плесници. Хер «графът» се възползва от престоя на следващата гара и поиска да ме задържат като скитник. Тамошният гаров началник не притежаваше вашия проницателен поглед и познаване на хората. Бях арестуван, а другая оставиха да продължи пътя си.

— Каква ужасна глупост! — възкликна поласканият служител. — Че то още от пръв поглед се вижда, че сте влиятелен човек, пътуващ инкогнито. Продължавайте!

— Така нареченият граф се легитимира само с една визитна картичка, а мен дори не изслушаха. Но когато по-късно представих документите си и обясних, че ще пропусна среща на която ме очаква Бисмарк, онзи добър началник се почувства като поразен от гръм. Аз всъщност възнамерявах да поискам да го накажат, ала той ми се помоли така прочувствено, че се отказах. Взех извънреден влак до Мащебург, за да настигна своя, след като накарах началника да ми драсне тия редове. Защото подозирах; че щом така нареченият граф ме види отново, ще се постарае да ми курдиса нови препятствия по пътя.

Чиновникът прегледа удостоверението и заяви:

— За мен този документ е от голяма полза. Моят колега обяснява, че е бил подведен от фалшивите показания на графа. Мен тоя обесник обаче няма да измами! Продължавайте нататък, моля!

— Пристигнах в Мащебург и когато се качих в купето, забелязах вътре моя противник. Имаше още един с него. Те пак подхванаха свада с мен. Обърсах на така наречения граф нова плесница, а вторият отнесе един удар в търбуха. За щастие по същото време пристигнахме тук. Двамата щяха да се съвземат и нямаше да ми е лесно.

— Ще ги обеся аз тях за косите. Впрочем смятате ли, че и другият е французин?

— Не, той по-скоро е руснак. Нали знаете, че точно сега Русия е окупирала немската граница. Дявол знае, какво търси тоя човек в Германия.

— Ние ще сложим край на козните му. Ще разрешите ли да ги разпитам?

— С удоволствие.

— Естествено вие ще присъствате. Последвайте ме, моля. Чиновникът поведе Лешоядовия клюн към стаята, където бяха настанени двамата задържани. Намираха се под надзора на двама железопътни работници, които ревностно им посвещаваха вниманието си.

Още с влизането им Рафенов избухна:

— Как смеете да ни третирате като арестанти!

— По-спокойно! — викна му служителят. — Ще отговаряте само, когато ви запитам!

Лешоядовия клюн получи стол, а началник-гарата запита най — напред полковник фон Винслоф за името му. Оня го каза.

— Имате ли в себе си легитимация?

— За какво? Няма да помъкна дузина паспорти, когато отивам от Волфенбютел до Берлин я.

— Хм, хм. Имате ли познати в Русия.

— Прекарах една отпуска там. Имам близки. Но какво ви хрумна да говорите за Русия?

— Вие сигурно знаете по-добре от мен.

— Гръм и мълния! Да не искате да изкарате, че съм във връзки с Русия? Та това би било направо смешно!

— Кое намирате за смешно ми е все едно. А сега другия! Как се казвате и какъв сте?

— Лейтенант граф фон Рафенов.

— Имате ли легитимация?

— Да, ето.

Рафенов бръкна в джоба и извади една визитна картичка.

— Нямате ли нещо друго? Визитката не е документ. Всеки може да поръча да му напечатат каквото име поиска.

— Всички дяволи, давам думата си, че съм този, за когото се представям!

— Какво ме топли вашата дума! Познавате ли Франция!

— Много добре. Защо?

— Признахте, че познавате Франция, това е достатъчно — продължи чиновникът. — А сега кажете откъде идвате!

— От Майнц.

— И там се качи с вас този хер?

— Да. Но какъв хер е той? Ха! Дрипльо, ето какъв е!

— Не си правете труда да го черните. Аз го познавам достатъчно добре. Поискал сте да го задържат на спирката след Майнц?

— Тая работа може да ви струва скъпо. Тамошният началник ми пише, че сте го подвел.

— Как би могло писмото му да е вече тук?

— То си е моя работа. Къде се срещнахте с другия, който се представя за полковник?

— По пътя, съвсем случайно.

— Познавахте ли се?

— Да, от много отдавна.

— Откъде?

— Глупав въпрос! Служихме в един и същи полк.

— Ако още веднъж си послужите с подобен израз, ще се държа по-строго с вас.

— Правилно. Така и трябва да бъде — одобри единият от работниците, като смушка Рафенов в ребрата.

— Човече! — кипна лейтенантът. — Ако ме докоснеш още веднъж, ще те просна на земята!

— А ние знаем как да попречим — рече началникът. — Капитане, ще заповядате ли да ги вържем?

— Да, вържете ги — съгласи се Лешоядовия клюн.

— Какво? — провикна се Рафенов. — Тоя човек капитан? Че изглежда ли на такъв, а?

Единият от работниците бе отишъл до стената да измъкне руло здрав амбалажен шнур. Донесе го и каза:

— Дайте си ръцете!

Рафенов погледна въпросително полковника. Онзи отвърна:

— Не се съпротивявайте! Тези хора не заслужават такова внимание. Те ще ни дадат сметка за действията си.

— Убеден съм. Но тогава тежко и горко на тия типове! Ето, вържете ме, но ви казвам, че солено ще ви излезе!

— Един граф, който се оставя да го напляскат, не може да ни стресне — вметна началникът. — Ама това пък какво е? Та и на двамата липсват десните ръце.

Служителят не получи отговор. Лицето на Лешоядовия клюн се озари от весела светкавица и той бързо се намеси:

— Мътните го взели, сетих се нещо, и то е извънредно важно. Преди две години в Константинопол бяха заловени двама шпиони. Единият беше руснак, но се представяше за пруски полковник, а другият — французин и се правеше на немски граф и лейтенант. Султанът смекчи смъртната присъда, подари живота на двамата, ала заповяда да им бъдат отсечени десните ръце.

— Глупости! — извика полковникът.

— Безподобни лъжи! — обяви лейтенантът.

— Спокойно! — повели началник-гарата. — Сега ми е ясно що за птици сте. Хер капитан, желаете ли да съставя протокол?

— Не е нужно. Процесът ще се проведе в Берлин. Най-важното е да не избягат от тук.

— Аз ще имам грижата. Ще ги предам на жандармите, но дотогава ще бъдат вързани и пазени долу в зимника. Отведете ги!

Злополучните офицери се отказаха от всякакъв по-нататъшен протест. Здравите им ръце бяха вързани към телата, след което ги смъкнаха в избата.

— Спипахме важен улов — радостно се обърна началник-гарата към Лешоядовия клюн.

— Извънредно важен — съгласи се онзи. — Кога е следващият влак за Берлин?

— След половин час пристига бързият от Хановер.

— Ще пътувам с него. Там веднага ще докладвам за нашия улов, след което ще получите инструкции по телеграфа.

И така стана. Лешоядовия клюн потегли със следващия влак за Берлин, а двамата му противници останаха в мазето да кроят планове за мъст срещу лукавия, немирен ловец.