Траперът „Лешоядовия клюн“

4. Ловецът грандприз

Докато се двоумеше какво да прави, Кортейо чу на френски:

— Докога ще беснееш, Врания? Остави Кафявия на мира! Французин. О, това е опасно! Надеждите на Кортейо отново спаднаха до нула. Но след известно време прозвуча повторно:

— Хайде във водата! Отвъд е нашата колиба и има по-добра паша!

Нашата колиба? Значи човекът живееше на тексаския бряг. Кортейо реши да рискува.

— Хей! — провикна се той.

Всичко остана спокойно, с изключение на плискането във водата.

— Хей! — повтори този път по-силно. А сега се чу и отговорът:

— Хей! Че кой пък вика там на сушата?

— Един пострадал, който търси помощ!

— Пострадал? Тогава няма място за колебание. Къде сте се напъхал?

— Тук.

— Е, да, но къде е това «тук»? Съобщете ми дървото или храста, аз плувам с конете във водата.

— Нищо не можа да ви съобщя, понеже съм сляп.

— Гръм и мълния! Сляп сред този пущинак? Това е лошо! Но аз вече идвам. Извикайте още веднъж да се ориентирам по гласа ви!

— Хей! Хей!

— Така, сега зная къде сте. Де, Врания, давай пак към сушата! По-късно ще плуваме.

Кортейо чу тропот от приближаващи копита. Сетне някой скочи до него.

— Боже мой, как само изглеждате, сеньор! — възкликна човекът. — Кой сте?

— За това по-късно. Кажете по-напред, вие кой сте?

— Ловец съм от отвъдния бряг.

— Тексасец?

— Да.

— Навярно янки?

— Да, но от френски произход.

— Откъде идвате?

— От Монклова.

— Виж ти! Каква е партийната ви насоченост?

— Никаква. Какво ме интересуват партийните разправии! Грижа се само за себе си.

— Как се казвате?

— Грандприз.

— Грандприз? Хм, особено име.

— Най-малкото рядко срещано.

— И все пак вече съм го чувал на различни места. Имате ли роднини?

Това вече бе прекалено за човека.

— Слушайте, сеньор — каза той, — вие май само от въпроси сте съставен. Но аз мисля, че е по-добре да прегледаме очите ви, отколкото да се занимаваме с подобни ненужни сведения.

— Прощавайте, сеньор Грандприз! Имате право. Прегледайте ме!

Човекът се наведе към него.

— Я кажете за Бога, как се сдобихте с тези ужасни рани?

— Политически зложелатели ме лишиха от зрението. Да сте чувал името Кортейо?

— Да. Сигурно имате предвид особняка, който разпрати къде ли не портрета на дъщеря си, смятайки по тоя начин да стане президент на Мексико.

— Да, него имам предвид. Какво ви е мнението?

— Че е най-големият глупак, който може да съществува. Навсякъде му се присмиват. Тези думи прободоха като с нож сърцето на Кортейо. Значи беше принесъл една толкова голяма жертва, само за да се посрами до смърт.

— Може би знаете къде се намира? — попита той.

— Не. И ми е все едно къде се е дянал тоя тип. Да не бях срещнал случайно Хуарес и за него толкоз щях да знам.

— О, срещнал сте Хуарес! Кога?

— Преди малко в гората.

Това беше лоша вест за Кортейо.

— Невъзможно! — възрази. — Как ще дойде Хуарес тук в гората?

— Как ли? Ами много просто — на кон. Дори разговарях с него.

— Добре, но той е в Пасо дел Норте.

— Кой ви го каза?

— Един, който го знаеше със сигурност. Англичанин беше и отиваше при него.

— Англичанин, хмм, къде го срещнахте?

— Тук край реката, вчера следобед.

— Дявол го взел! Да не би да… Я ми го опишете!

— Висок, слаб мъж с огромен нос, сив костюм, чадър, цилиндър, на това отгоре и с пенсне на носа.

— Ха, и беше англичанин? Тук страшно много се заблуждавате. Бил е Лешоядовия клюн, ловец и скаут, и никакъв англичанин.

— Лешоядовия клюн? Струва ми се, вече съм чувал да се говори за този мъж.

— Той е известен по цялата граница. Но пак ще ви кажа, нека първо погледна очите ви, пък сетне ще продължим разговора. Наложително е да ви превържа. Нямате ли кърпа или нещо подобно?

— Имах една, но съм я изгубил.

— Е, тогава ще използвам моята. Както виждам, дясното ви око е напълно загубено. Лявото вероятно може да се спаси. Но клепачите са толкова подпухнали, че не може да се види очната ябълка. Ще ви превържа.

Грандприз отиде до водата, натопи кърпата и превърза очите на Кортейо.

— Така, засега може би това е достатъчно — каза той. — Аз познавам индианските треви за рани. Ще потърсим, ще намерим и после ще видите колко бързо ще се оправи увреждането. Ще ви прекарам с коня си през реката и можете да дочакате оздравяването при мен на спокойствие.

— Не става, сеньор. Аз непременно трябва да се върна при своите.

— Те къде са?

— Може би ви е известна хасиендата дел Ерина?

— Която принадлежи на стария Педро Арбелец?

— Да.

— Отсядал съм там на няколко пъти.

— Е, хората, които ме очакват, са там.

— В такъв случай сигурно сте роднина на Педро Арбелец? Кортейо не се реши да каже истината. Отговори:

— Да, Арбелец ми е близък роднина. Ходил ли сте някога там горе във форт Гуаделупа?

— Да, сеньор.

— Сигурно познавате тогава стария съдържател Пирнеро?

— Който говори само за зетове? О, много добре го познавам.

— Той ми е роднина, както и Арбелец. Аз също се казвам Пирнеро. Идвам от него, като смятах да се спусна до Камарго и сетне да отида в дел Ерина. Но недалеч оттук бях заловен от шайка апачи, които ме подредиха до състоянието, в което ме намерихте.

— Кучета! Учудвам се, че не са ви пречукали.

— О, те имаха по-жестоки намерения. Очертаваше се или да гина бавно или сам да подиря смъртта във вълните. Ето защо след като ме бяха ослепили, бях настанен на един сал и предоставен на реката. Ако не бях изтласкан на сушата и не ви бе пратил Бог, свършено беше с мене.

— Да, Бог закриля праведника, сеньор, постоянно се убеждавам в това. Той ме изпрати при вас и аз няма да ви изоставя. Само дето не ми е ясно каква работа имат тия апачи отсам реката Аз също наскочих на един отряд от тях и точно при тях бяха Лешоядовия клюн и Хуарес.

— Доста чудно, че Хуарес се е осмелил да дойде в местност, окупирана от французите.

— Отново се заблуждавате. Нима не знаете, че Хуарес превзе Чиуауа и Монклова?

— Не съм чул нито дума.

Ето нещо, което Кортейо действително не очакваше. Безпокойството за неговата безопасност се удвои. Ако тези две провинции наистина бяха в ръцете на този човек, беше невъзможно да се задържи и в дел Ерина.

— Със сигурност ли знаете това, което казахте? — попита той.

— Та нали видях самия Хуарес. А и аз идвам от Монклова, където войските му броят вече няколко хиляди души.

— Боже мой, какво нещастие! — изплъзна се от устата на Кортейо.

— Нещастие? Страхувате ли се от Хуарес?

— Да. Преди да отида във форт Гуаделупа, бях в Ел Пасо дел Норте, където имах злочестината да стана враг на Хуарес.

— Доколкото го познавам, той не е нито отмъстителен, нито жесток.

— О, тук въпросът не опира до личността, а до политиката.

— Хм, значи вие сте съмишленик на някоя друга партия?

— Да.

— В такъв случай трябва да се съобразявате. Най-добре да потърсите селище, което все още се намира под окупацията на французите.

— Те също са мои врагове!

— На това се казва двойно нещастие. Но мен ме е жал за вас. Каквото мога да сторя, ще го сторя на драго сърце.

— Ох, де да можехте да ме отведете до дел Ерина!

— Хмм, трудна работа. Пътят е дълъг, а вие сте ранен и сляп. Пък и, както изглежда, никой не бива да ви види. — Ще ви възнаградя богато.

— Състоятелен ли сте?

— Да.

— Това вече заслужава внимание. Вярно, че с удоволствие подпомагам изпадналия в беда, без да го питам кой е, но да ви отведа до хасиендата дел Ерина си е нещо наистина доста извън нормата. И ако човек може нещичко да припечели, глупаво ще е да го отхвърли.

— Добре! Ако ме отведете бързо и сигурно до хасиендата, ще ви предложа хиляда долара. Достатъчно ли е?

— Хиляда долара? По дяволите, вие действително трябва да сте богат човек. Съгласен съм, естествено.

— Колко време ще ни е необходимо да стигнем дотам?

— Отсега още не може да се каже. Много зависи какви препятствия ще срещнем по пътя си.

— И аз не мога да предвидя. Добри ли са конете ви?

— Напълно задоволителни, но сега са уморени. Ама пък и по пътя можем да ги сменим. Искаме ли обаче да сме честни, трябва да купим. В себе си имам достатъчно пари да платя два коня.

— О, и аз съм снабден с пари. Апачите пропуснаха да ме претършуват. Имам в злато колкото ви обещах. Налага ли се да отидете до жилището си?

— Не.

— Това е добре, понеже се опасявам, че апачите ще претърсят брега, за да видят доколко е минал номерът им. Намерят ли ме, изгубен съм.

— А и аз, понеже ще ме заварят при вас. Тогава да тръгваме, а?

— Да.

— Дали ще издържите на една такава езда при вашето състояние?

— Надявам се.

— Добре, да не губим повече време. Почнат ли апачите да търсят, няма начин да не се натъкнат на нашите следи. Сетне ще ни преследват. Ето защо предлагам да яздим цялата нощ, с което ще спечелим значителна преднина. На заранта ще се снабдим със свежи коне.

Те яхнаха животните и препуснаха.

Доста тежко понасяше ездата Кортейо. Всяка стъпка на животното усещаше в ранената си глава; но знаеше, че от бързината зависи спасението му и стискаше зъби, опитвайки да превъзмогне връхлитащите го болки.

Когато девствената гора остана зад тях и се намериха в откритата прерия, ловецът го огледа със загрижен поглед:

— Много ли страдате, сеньор Пирнеро? Не искате ли малко да починем?

— Не. Само напред!

— Добре. Досега яздехме в тръс, което естествено разтърсваше мозъка ви. Но сега саваната е пред нас и можем да препуснем в галоп. За вас това ще е по-малко болезнено.

Грандприз имаше право. Кортейо много по-добре понасяше галопа. Наистина раните му горяха и го тресеше, но при всеки срещнат поток кърпата бе мокрена, а малко преди настъпване на нощта на ловеца се удаде да намери търсения раменик. Скъта известен запас и раздъвка няколко стебла и листа, които наложи на раните на Кортейо. Не след дълго последният почувства облекчаващото им въздействие.

Яздиха през цялата нощ. На сутринта конете бяха толкова изтощени, че бяха принудени да спрат.

Отседнаха край малък храсталак. В далечината се виждаха постройките на някакво имение.

— Наблизо има хасиенда — информира Грандприз. — Да отскоча ли за коне, докато си почивате?

— Да. Но ще се върнете ли пак, сеньор?

Единствено голям страх можеше да доведе до устните подобен въпрос.

— За негодник ли ме смятате? — отвърна Грандприз. — Дадох ви думата си, а аз нямам навика да я нарушавам. — Тогава вървете! Без да питате ли ще се снабдите?

— Би могло да се рискува, но мисля, че е по-добре да говоря с хората. Ще взема нашите за размяна. По този начин ще имам по-малко да дължа. Седлата и сбруята ще оставя при вас. Нека това от своя страна ви убеди, че със сигурност ще се върна.

Ловецът свали такъмите от конете и препусна.

Днес Кортейо се чувстваше много по-уверен от вчера. Та нали се бе отскубнал от най-близкостоящата, най-голямата опасност. А и изглежда можеше да се разчита на Грандприз. Вярно, че не беше изтънчен, но затова пък честен и прям. Когато ударите от копитата заглъхнаха и наоколо се възцари дълбока тишина, болният изпадна в дрямка, която трябва да бе продължила доста дълго, защото като се събуди, чу конски тропот край себе си.

— Най-сетне се пробудихте! — обади се ловецът, когато забеляза, че Кортейо се размърда.

— Дълго ли спах? — попита онзи.

— Цяла вечност. Кажи-речи наближава обед.

— Проклятие, тогава трябва да тръгваме!

— Търпение! Дори да ни преследват, преднината ни е достатъчно голяма, така че можем да бъдем спокойни.

— Намерихте ли коне?

— Да, великолепен чифт. Ще полетим като соколи. Но за съжаление сме принудени да направим голям обход. Представете си! В Рейноса е дебаркирал отряд от над хиляда доброволци от Съединените щати. Искат да отидат при Хуарес и са заели всички хасиенди, разположени между тази местност и Монтерей, така че вместо от изток ще пристигнем в хасиендата от юг.

Лоша работа. Хаистина ли пък толкова трябва да се страхуваме от тези хора?

Определено сеньор. Познават ли ви по тия места?

— Да.

— Е, не е изключено Хуарес да е пратил едно отделение да посрещне доброволците. Сред отделението би могло да има хора, които вече са ви виждали. Освен това доброволческият отряд се състои само от опитни ловци, които са далеч по-наблюдателни от мексиканците. Вашата сигурност изисква да направим тази обиколка.

— Колко време ще изгубим по тоя начин?

— Два дни.

— Прекалено много е! Трябва да потеглим незабавно.

— Почакайте, не така припряно! Донесох провизии. Нека по-напред хапнем нещо. Сетне ще ви сложа нови билки и едва тогава можем да се качим на седлата. След като решаваме да загубим два дни, какво значение има половин час повече.

Въпреки страданията, на Кортейо много се усладиха донесените тортиляс[7]. Празният стомах едва бе почнал работа по смилането на получената храна и в тялото на болния сякаш се вляха нови сили. Това благотворно въздействие го предразположи към кратък разговор.

Разсърдихте ли се вчера, когато ви попитах за фамилията ви? — подхвана той.

— Да се разсърдя? О, не! В пущинака всеки има право да поиска сведения. Само че тези сведения не ми се сториха чак пък толкоз необходими, колкото превръзката на раните ви.

— Тогава ми се ще днес да се върна към въпросите си. Спомняте ли си, като ви казах, че името ви мие познато? Имате ли някои сродници, които да са още живи?

— Не.

— Е, в такъв случай всички по-нататъшни въпроси са безполезни. Ако имахте някой роднина, който е моряк, щяхте да сте мой…

— Моряк? — прекъсна го бързо ловецът. — Как ви дойда на ума?

— Защото познавам един моряк, който са казва Грандприз.

— Жив ли е още?

— Да.

— Значи не е онзи, за когото се сетих. Понеже аз действително имах един роднина моряк.

— И също се казваше Грандприз?

— Не. Другояче се казваше, но си прикачи моето име, за да компрометира добрата ми репутация. Той беше пират… морски разбойник.

— По дяволите! — викна Кортейо. — Какво казахте, морски разбойник?

— Да, морски разбойник, търговец на роби и какъв ли не.

— На борда на някой кораб си служеше или самият беше капитан?

— Беше капитан.

— Как се казваше корабът?

— «Лион» беше името му.

— Наистина ли? О-о! Значи все пак е същият човек, който ми мина през ума.

Познавал сте този капитан? Сигурно и вие като мен сте имла някоя сметчица за уреждане с него?

От въпроса личеше, че ловецът не е благоразположен към роднината си. Затова и Кортейо отвърна:

— Така е, и тая сметка и до ден днешен не е уредена.

— Откажете се от уреждането! Той със сигурност не е вече между живите. Издирвал съм го, както изобщо някой е в състояние да дири — ден и нощ, с омраза и мъст в сърцето. В продължение на години бях по следите му, но колчем пристигах, той вече беше заминал. Най-сетне дирята се изгуби — корабът беше потънал и при всички случаи с него и капитанът.

Гласът му из един път бе придобил коренно различен тон. Думите по-скоро бяха процеждани между зъбите, отколкото изговаряни.

— Мразехте ли го?

— Да, така го мразех, както само един човек може да мрази друг.

— И все пак ви е бил роднина?

— Ох, беше ми дори… брат, по-точно доведен брат. Вниманието на Кортейо се изостри.

— Тогава трябва да сте преживял нещо ужасно от него — подхвърли той.

Ловецът помълча известно време, след което продължи:

— Той беше сатана. От деня, в който неговата майка стана жена на баща ми, вече нямах щастливи мигове.

— Вдовица ли беше майка му?

— Да, татко също. Той, знаете ли, беше плантатор, а майка починала още при раждането ми. Бях двадесет годишен и имах годеница, красива и добра като ангел. Тогава на баща ми му хрумна да се задоми. Беше се запознал в Ню Орлеънс с вдовицата на някакъв испанец и тя стана моя втора майка.

— Неприятни истории!

— О, та мен всичко това не ме засягаше. Баща ми сам си беше господар и можеше да прави, каквото му е угодно. Само че тая испанка имаше един деветнадесетгодишен син, когото доведе със себе си. За какво ли ви ги разправям всички тия неща! Ще ви кажа само, че той ми отне годеницата и застреля баща ми, като насочи подозрението върху мен. Бях осъден, но с помощта на няколко приятели успях да избягам. А онзи каквото си бе наумил, го постигна — стана притежател на плантацията, която всъщност принадлежеше на мен. Но това не продължи дълго. Той прахосваше и прогуляваше имуществото, а когато пропиля и последната монета, се видя принуден да се залови за по-раншния си занаят. По-точно казано моряк.

— Не се ли опитахте да си отмъстите?

— Че можех ли? Смеех ли да се промъкна в родината? Трябваше да минат години, додето брадата ми израсна и външността ми дотолкова се промени, че се надявах да не бъда разпознат. Но когато отидох, беше твърде късно, той вече се намираше в морето. Бях беден, без всякакви средства и не можех да направя, както би го сторил някой милионер, да си построя яхта и да тръгна да го преследвам. Отидох в златните мини и късметът ми проработи. На четвъртата година бях достатъчно състоятелен да започна своя лов и накажа убиеца на баща си, разрушителя на моя живот. Бях все по петите му, но така и не успях да го пипна. Парите ми свършиха и аз отново осиромашах, без да съм си отмъстил, но и този, върху когото тегнеше моето отмъщение, също изчезна в онзи злополучен ден.

— И защо се е нарекъл Грандприз?

— Защото това бе моето име. Цял свят трябваше да мисли, че аз — беглецът, прокълнатият отцеубиец — съм станал пиратски капитан.

— Дявол! Тоя Грандприз дори в престъпленията проявява духовитост!

— И вие на това казвате духовитост? Аз го наричам сатанинщина!

— Как всъщност беше истинското му име?

— Хенрико Ландола.

— Всички дяволи! Нима никога не ви е хрумвала мисълта, че той може да си живее под истинското име? Заявявам ви, той не е мъртъв.

— Велики Боже! Вярно ли, сеньор? Вие го познавате?

— О, вършил съм доста сделки с него и се надявам скоро отново да видя достопочтения Хенрико Ландола!

Очите на ловеца — впити в устните на Кортейо — попиваха думите, още преди звученето им да е достигнало до ушите му. Сграбчи го за ръцете.

— Наистина ли се надявате да срещнете пак този човек? И не сте му приятел, а враг?

— Бях му приятел, ала сега съм негов враг. Той ме подведе и измами. Бях му поставил една задача, която не само буквално изпорти, ами и с произволните си действия ми нанесе непоправими щети.

— И искате да му отмъстите? — запита ловецът. — Мога ли да се считам за ваш съюзник?

— Стига да знаех, че мога да ви се доверя.

— О, сеньор, дайте ми възможност да се разплатя с това чудовище и аз ще направя за вас всичко, което е по силите на човека. Цялото ми същество направо крещи за мъст и разплата. Къде според вас ще срещнете пак тоя Ландола?

— Засега още не е определено. Зависи най-вече от това, дали ще стигна благополучно в хасиендата. Намеря ли се в безопасност, с положителност ще дойде часът, в който ще получа известия за него.

— Тогава да потегляме! Конете са оседлани. Но нека преди туй погледнем очите ви.

Ловецът свали превръзката на Кортейо и онзи за своя най-голяма радост констатира, че макар и слабо може да вижда с едното око. Бяха му наложени нови билки, след което яхнаха конете и продължиха ездата си.

В тъмнината на нощта двама ездачи приближаваха хасиендата откъм юг. В една малка долинка единият спря коня си и каза:

— Ще е по-добре да изчакаме тук.

— Защо, сеньор Пирнеро? — попита другият.

— Защото още не знаем какво е положението в хасиендата. Хуарес е в движение, французите също и човек не знае там приятели или врагове ще завари. Трябва да дочакаме деня и малко да поразузнаем, преди да се появим.

— В такъв случай трябва да се откажем и от огъня. Как са очите ви? Болят ли ви още?

— Не. Вашите лечебни треви сториха направо чудо, сеньор Грандприз. Едното око наистина е повредено, ала с другото вече виждам почти толкова добре, колкото и по-рано.

— Това ме радва. Е, да слизаме от конете и да чакаме утрото!

Мъжете вързаха животните до един храсталак да имат добра паша и се изтегнаха на тревата. Бяха уморени и не им бе до разговор.

Беше след полунощ и толкова тихо наоколо, че те започнаха да се унасят, но внезапно ги ободри приближаващ конски тропот.

— Кой ли може да е? — запита Кортейо, който все още се наричаше Пирнеро.

— Чуйте! Там идва още един.

Действително, сега се долови тропот от втори кон. Те уловиха оръжията си и се превърнаха в слух. Забелязаха, че по-близкият ездач спря коня си.

— Кой се мъкне подире ми? — викна той назад. Вторият ездач също задържа коня си.

— А кой вика там отпред? — запита.

— Един, който ще започне да стреля, ако не последва незабавен отговор.

— Охо, че и аз имам пушка.

В същия миг се чу щракането на затвор.

— Отговори! — извика първият. — Каква ти е паролата?

— Парола? — попита вторият. — Я гледай, ти говориш за парола. Значи си цивилизован тип, а не някой от проклетите индианци.

— Аз индианец? Дяволът да отнесе тия червенокожи! Ама и ти говориш испански като бял. Към хасиендата дел Ерина ли принадлежиш?

— Да. Аз съм от хората на сеньор Кортейо.

— Всички дяволи, тогава ние сме камарад!

— С други думи и ти си се измъкнал?

— Да. Слава Богу, успях да офейкам.

— При това положение няма що да си трошим един-друг главите, а да останем заедно.

Кортейо бе следил с най-голямо напрежение този къс диалог. Сега се изстъпи няколко крачки напред.

— Не се плашете! Тук има и още хора, но също ваши приятели.

— Гръм и мълния! — прошепна другарят му с предупредителен тон. — Какво ви скимна, сеньор Пирнеро? Та те са от хората на оня гламав Кортейо.

От изненада двамата мексиканци в първия миг останаха безмълвни. Но единият бързо се окопити:

— Още хора? Кои сте, също бегълци?

— Не.

— Тогава трябва да се внимава. Колко кратуни броите?

— Само двама сме.

— Дяволът ще ви повярва! Откъде идете?

— От Рио Гранде дел Норте.

— И накъде отивате?

— В хасиендата дел Ерина, при моята дъщеря и вас. Не ме ли познахте по гласа? Та аз съм самият Кортейо.

— Глупости! — прошепна другарят му. — Играем рискована игра.

— Кортейо? — запита мексиканецът. — Тия не ни минават! Кортейо няма да се върне само с един човек.

— И все пак е така. Можете веднага да се убедите. Идвам при вас.

— Хубаво, ама сам. Пушката ми е готова за стрелба. Междувременно вторият конник се бе присъединил към първия. С пушки в ръце, те се вслушваха в стъпките на приближаващия. Като разбраха, че е сам, се поуспокоиха. Кортейо приближи непосредствено до тях, спря и запита:

— Има ли някой кибрит в себе си, за да ме огледате?

— Да. Приближете лицето си!

Онзи, който говореше, бръкна в джоба си. В следващия миг пламна клечка кибрит и човекът освети лицето на Кортейо.

— Всички дяволи! — възкликна. — Наистина сте вие, сеньор Кортейо. Къде сте оставил другите?

— Ще научите по-късно. Кажете по-напред какво се е случило в хасиендата, та сте принудени да бягате!

— Тогава нека слезем. Достатъчно сме отдалечени и можем да се чувстваме сигурни. А вероятно и ще успеем да съберем още някой и друг от нашите.

Двамата мъже скочиха от конете.

— Елате с мен в дефилето! — нареди Кортейо. — Там бихме могли да се скрием в случай на нужда. А и да дойдат още приятели в тая посока, така или иначе ще минат покрай нас и ще ги заговорим.

Мъжете последваха Кортейо до мястото, където се намираше неговият другар. Онзи бе изслушал мълчаливо техните въпроси и отговори. Но сега сложи ръка на рамото на Кортейо и заговори възмутено:

— Сеньор, вярно ли е, че вие сте Кортейо? Не се казвате Пирнеро и не идвате от форт Гуаделупа?

— Не го вземайте навътре! — успокои го Кортейо. — Бях принуден да ви заблудя, но не съм имал намерение да ви ощетя.

— Но по време на ездата на няколко пъти ви дадох да разберете какво е мнението ми за Кортейо.

— Вярно е, и тъкмо затова не ви открих истинското си име. Но въпреки всичко ще изпълня акуратно задълженията си към вас, понеже съм ви много благодарен.

Ловецът Грандприз помълча известно време, преборвайки се вероятно с досадата си, и след като претегли внимателно всички «за» и «против», каза:

— Нямам навика наистина да оказвам повече доверие на онзи, който веднъж ме е измамил, но все пак ще ви помоля да ми отговорите дали действително е вярно, че познавате Хенрико Ландола.

— Вярно е — отвърна Кортейо.

— И също така е вярно, че ще се срещнете с него?

— Съвсем сигурно.

— Добре, тогава ви прощавам останалото. Нуждаехте се от помощ и аз ви я дадох, защото сте човек и аз също. Положението ви изискваше да бъдете предпазлив и не ви се сърдя, дето ме заблудихте. Но определено очаквам от вас да изпълните обещанието, което ми дадохте.

— За паричния платеж ли говорите?

— Не това е най-важното. Имам предвид Ландола.

— Ще го получите. Ето ръката ми. Американецът я пое.

— Значи уговорено — рече. — Аз не съм ваш политически съмишленик. В това отношение не бива да разчитате на мен. Но в личните дела ще бъда на ваша страна и ще остана с вас, докато заловя Ландола.

— Сеньор Кортейо, кой е този човек? — намеси се единият от мексиканците.

— Ловец от Съединените щати — отвърна Кортейо.

— Как се казва?

— Грандприз.

— Грандприз, ах! Аз го познавам. Колко жалко, че е толкова тъмно!

— Познавате ме? — заинтересува се ловецът. — Откъде?

— Моят чичо ми е разправял за вас. Познавате ли доктор Хиларио? Аз съм неговият племенник Манфредо.

— Хиларио? Управителят на болницата в Манастира дела Барбара край Сантяго? Дали го познавам? Та той ми спаси живота.

— Да. По онова време сте бил на пътешествие или преследване и сте пристигнал болен и немощен в Сантяго.

— Бях пипнал треска. Сеньор Хиларио ме прие, даде ми лекарства и се грижеше за мен. Без него щях да умра. Щом сте негов племенник, ще станем приятели.

Конете бяха вързани и мъжете се настаниха край тях.

— Но кажете, за Бога, какво се е случило в хасиендата? — попита Кортейо.

— Беше нападната от индианци — гласеше отговорът на Манфредо.

— И вие хукнахте? Не се ли бихте?

— Дали не сме се били, сеньор? О, бранихме се с всички сили, ама те многократно ни надвишаваха по численост. Завладяха хасиендата. Трябва да са били над хиляда.

— Боже мой, а къде е дъщеря ми?

— Знае ли някой? Червенокожите ни връхлетяха така внезапно, че никой не го и беше грижа за другия.

— Ама че нещастие! Що за индианци бяха? Да не би апачи?

— Не. Чух, че един от тях се нарече мищек.

— Трябва да знам какво се е случило с дъщеря ми! Не бих могъл преди туй да напусна тази местност!

— Успокойте се, сеньор! — взе думата Грандприз. — Мищеките не са като апаачите и команчите. Доколкото ги познавам, не убиват жени.

— Това е своего рода утешение. Но все пак трябва да науча каква е съдбата й. Само че как? Аз самият не бих могъл да се осведомя, а и никой от тези хора не бива да рискува да се връща в хасиендата.

— Оставете тая работа на мен! Знам как да проуча дадено място. В краен случай утре ще отида в хасиендата. Но преди всичко трябва да се знае защо са я нападнали мищедеите. При всички случаи са имали причина. Не се ли случи преди това нещо необичайно?

— О, да! Вчера към полунощ на близката планина засия огромен пламък — осведоми Манфредо.

— Може да се дължи на някаква случайност.

— Не, трябва да е бил знак, защото скоро след това бяха забелязани на различни места наоколо подобни огньове.

— Тогава без съмнение е бил знак. Мисля, че мищеките са били свикани да ви изтикат от територията като неприятели на Хуарес. Това предполага единно ръковоство. Кой беше предводителят на тези хора?

— Нямахме време да разберем.

— Нямаше ли някой бял сред тях?

— О, напротив, дори двама. Пристигнаха на коне и слязоха в двора. Дойдоха в караулното и казаха, че искат да говорят със сеньорита Хосефа. Беше им отказано. Единият обаче просна предводителя, след което двамата се качиха при сеньоритата. После горе при нея се разнесе изстрел. В същото време около хасиендата прокънтя ужасяващ вой и от всички страни ни връхлетяха неприятелит — Колко души имаше в караулното?

— Може би някъде над двайсетина.

— Над двайсетина? — повтори Грандприз къде с удивление, къде с подигравка. — И тия двайсетина допуснаха да бъде ударен и повален предводителя им?

— Че какво можехме да направим? Да го бяхте видял само! Не каза кой е. Появи се, сякаш е пратеник или съюзник на сеньор Кортейо. И се държеше, като че ли той заповядва.

— След всичко, което узнах, предполагам, само сеньор Кортейо е могъл да заповядва в хасиендата!

— Така е! Но неколцина сметнаха натрапника за Пантерата на Юга.

— Който действително е съюзник на сеньор Кортейо. Но Пантерата на Юга е индианец!

— Кой ти мисли в такъв момент за тези неща!

— Я ми опишете тоя човек!

Онзи го стори. Грандприз го изслуша внимателно и поклати замислено глава.

— Един такъв мъж — отвърна той, — с такова великанско телосложение, с толкова дълга брада и точно така облечен и въоръжен, видях при Хуарес там долу при река Сабинас. Дали пък не е бил той?

— Кой беше онзи? — заинтригува се Кортейо.

— Не знам. Но, изглежда, Хуарес много държи на него.

— Не каза ли, че в стаята на дъщеря ми е екнал изстрел? — обърна се Кортейо към Манфредо.

— Да.

— Света Дево! Те са я застреляли!

— Не вярвам — възрази Грандприз. — Всъщност нападението не започна ли, след като се разнесе изстрелът? Е, тогава този изстрел просто е бил сигнал за атака и няма защо да се страхувате, че с дъщеря ви се е случило нещо.

— Но в такъв случай тя е пленница! Трябва да бъде освободена!

— Щом трябва. Аз ще ви помогна, доколокото е по възможностите ми.

— Не е ли желателно още сега да предприемем необходимите стъпки?

— Хмм! — изръмжа ловецът. — Рисковано е. Пък и какви стъпки имате предвид, сеньор?

— Знам ли. Нали казахте, че умеете да подслушате дадено място?

— Казах го. Но това място е обкръжено и се пази от хиляда индианци.

— Утре също. А подслушването сега през нощта ще е къде по-лесно, отколкото посред бял ден.

— Така мислите само вие. Червенокожите все още претърсват местността за бегълци. Спипат ли ме, ще ме сметнат за някой от вашите хора и свършено е с мен. Ала утре през дбня, ако яздя открито към хасиендата, ще повярват, че съм американец.

— Но дотогава лошото може да се е случило! Сеньор Грандприз, умолявам ви в името Божие, направете каквото можете и го направете час по-скоро!

— Много е опасно! В каква посока се намира хасиендата?

— Право нататък — отговори Манфредо, към когото бе отправен въпроса и посочи с ръка.

— И за колко време може да стигне човек?

— За около половин час.

— Тогава ще рискувам. Отивам нататък.

— Благодаря ви! — рече Кортейо. — Няма да се разкайвате, че сте се подхвърлил на опасност заради мен и моято дъщеря.

— Дръжте на думата си, сеньор! Ще ви припомня за Хенрико Ландола. Само че в тая тъмница човек лесно може да пропусне дефилето. Познато ли ви е квакането на голямата мексиканска водна бумка[8]?

— На всички.

— Може ли някой от вас да го имитира?

— Аз — обади се един.

— Е, добре. Не намеря ли веднага дефилето, ще изкрякам по този начин и вие ще ми отговорите. В тишината на нощта ще се чува доста надалеч. Така няма да остана дълго време в заблуда. Не се ли върна до настъпването на деня, не се грижете повече за мен и предприемете вашите собствени стъпки. Дръжте се спокойно да не ви открият скитащите се наоколо мищеки! А сега сбогом!

Дръзкият ловец се качи на коня си и се изгуби в тъмнината на нощта.

Той беше заявил, че не е политически съмишленик на Кортейо. И ако му бе известен по-добре живота и делата на оня, и през ум нямаше да му мине да предприеме нещо за спасяването на него или дъщеря му.

Когато Грандприз се отдалечи, останалите се настаниха на земята и новодошлите информираха Кортейо за събитията от тази вечер, след което поискаха да узнаят и неговите преживелици.

Той нямаше намерение да им разказва всичко. Те в никой случай не биваше да научат, че неговият поход до Рио Гранде дел Норте се е провалил, и че неговите спътници са намерили смъртта си. Съобщи, че техните камарад се спотайват край споменатата река, в очакване на плячката, която за съжаление щяла да пристигне по-късно, отколокото е било разчетено. Той самият поел по обратния път, тъй като смятал присъствието си в хасиендата за по — необходимо. При това попаднал в ръцете на апачите, които увредили очите му.

Те приеха изложението му за чиста монета.

— А сега какво ще правим? — запита единият. — Хасиендата отиде по дявола!

— Още нищо — отвърна Кортейо. — Освен вас може да са се измъкнали и други.

— Надали. Който не е помислил още в първите мигове за спасение, със сигурност го отпиши.

— Да видим все пак. Нека се надяваме на най-доброто! На разсъмване ще си проличи дали вие сте единствените оцелели.

— А после? Хасиендата и бездруго не можем си възвърна, защото сме прекалено слаби.

— Много е важен въпросът дали тези хиляда мищеки ще останат да се търкалят там?

— Много вероятно, щом са във връзка с президента Хуарес, както каза тоя американец.

— В скоро време ние пак ще се подсилим. Моите емисари непрекъснато рекрутират и ми пращат хора от южните провинции. С тях ще ставаме все повече.

— Ех, само дето няма да ни намерят.

— Да, аз също мисля така — рече Манфредо. — Те ще смятат, че все още сме в хасиендата и ще попадат там право в ръцете на мищеките.

— Ще го предотвратим, като ги събираме на някое подходящо място по пътя им.

— В населено място ли?

— Не, това е прекалено опасно.

— Да не ви се върти из ума, че ще се наложи да се въргаляме по гората като бандити?

— В първите дни нищо друго не ни остава. А пък съберем ли сетне достатъчно сили, лесно ще е да завладеем някое градче или да изхвърлим мищеките от хасиендата.

— Аз имам предвид нещо много по-добро — подхвърли Манфредо. — Не лежи ли старият манастир Дела Барбара на пътя ни?

— Да, точно на пътя ни. Но град Сантяго е на страната на президента. Жителите ще ни напъдят или, което е още по-лошо, ще ни заловят и предадат на Хуарес.

— Вярно, че ни очаква тая участ, ако речем да разчитаме на града. Само че на нас градът хич не ни е и притрябвал, защото ще се загнездим в манастира и никой нищо няма да разбере.

— Това е невъзможно!

— Че защо? Не чухте ли преди малко, че там се намира моят чичо Хиларио? Бившият манастир сега е болница и психиатрия, чийто управител е моят чичо. Той гори от омраза към Хуарес и ще ни приюти с радост. Някогашният манастир има толкова тайни килии и ходници, че няма защо да се безпокоим за нашата безопасност и подслон.

— А тези ходници и килии не са ли известни и на другите лекари и обитатели?

— Не. Чичо е единственият, който знае за тях.

— Това действително би било от голяма изгода за нас. Ще обмисля този план. А сега да помълчим и си отдъхнем. Не се знае колко напрегнат ще бъде следващият ден. Опитайте малко да поспите. Аз ще бодърствам.

Настъпи дълбока тишина. Само Кортейо се въртеше неспокойно насам-натам. Начинанието при Рио Гранде, на което толкова много залагаше, пропадна, а самият той се върна полусляп оттам. Тук пък вместо да намери убежище, беше изгубил хасиендата и на всичкото отгоре дъщеря му бе пленница. Обявен вън от закона и интерниран от страната, той не знаеше кой път да поеме. Сега ковеше отмъстителни планове, но след два часа неговите мисли и безплодни размишления бяха прекъснати, тъй като бе чул при входа на долинката да се отронва някакво камъче. Тутакси подскочи и сграбчвайки оръжието си, запита полугласно:

— Кой е там?

— Грандприз! — му бе отговорено със същия приглушен глас.

— Слава Богу! — Тези думи бяха изговорени от Кортейо с такава дълбока въздишка, че ясно даваха да се разбере какво притеснение го е гнетяло до този момент. Другите също се раз-будиха и надигнаха. Грандприз застана при тях.

— Е, как мина? — запита Кортейо. — Носите ли новини?

— Разбрах, че дъщеря ви е още жива. Но научих и още по-важни неща.

— О, какво по-важно има от това, че Хосефа не е мъртва. Тя трябва да бъде освободена. Живота си ще заложа. А и вие ми обещахте да направите всичко възможно.

— Хмм, да, да! — проточи ловецът. — Само че не знаех с какви хора си имаме работа.

— С мищеките, с кой друг.

— Ех, де да бяха само мищеките! А знаете ли кой стои начело на тези индианци? Чувал ли сте някога за Бизоновото чело?

— Бизоновото чело? Та той е мъртъв от години.

— Такова беше всеобщото, ала погрешно мнение. Той е бил, който вчера вечерта е свикал с онзи огнен стълб мищеките, за да освободи хасиендата. Освен това много нещо сте скрил от мен, сеньор! Премълчал сте неща, които ако знаех, сигурно щях да се въздържа да стана ваш съюзник.

— Какво имате предвид?

— Пленил сте сеньор Арбелец и сте наредил да го тикнат в някакъв зимник, където трябвало да умре от глад.

— Излъгали са ви!

— Никой не ме е лъгал, понеже хората изобщо не знаеха, че съм там и послушвам. И за какво въобще сте отнел хасиендата на стария сеньор Арбелец?

— Защото ми принадлежи. Той беше фалшифициран един документ, с чиято помощ удостоверяваше, че граф де Родриганда му е подарил ли, оставил в наследство ли този имот.

— Вас какво ви засяга това? Вие ли сте наследникът на графа? Уведомете властите, щом хасиендерото е фалшификатор, но не се залавяйте с насилствени деяния, които са незаконни и наказуеми!

Кортейо отвърна с нотка на нетърпение:

— Често става подслушвач като вас, подочул само наполовина нещата, да си създава невярна представа за тях. И в тая работа сте се осведомил точно толкова зле, както и за присъствието на вожда Бизоновото чело.

— Pshaw! Аз го видях, беше до един мъж, с когото изчезна навремето.

На Кортейо все пак му стана малко зловещо.

— И кой би могъл да е? — попита.

— Мечешко сърце, прочутия главатар на апачите.

— Глупости! Видял сте Мечешко сърце? Че познавахте ли го?

— Дори много добре. Срещнах го в планините Сиера Вер-де, където ловуваше с Гърмящата стрела, един немски ловец, чието истинско име всъщност е Унгер.

— Гърмящата стрела? И него ли познавахте?

— Да, познавах го и днес го познах.

— Познахте? Какво искате да кажете с това?

— Нищо повече освен, че и Гърмящата стрела е в хасиендата.

— Да не искате да ме накарате да повярвам, че мъртъвците са възкръснали? Бизоновото чело, Мечешко сърце и Гърмящата стрела са мъртви. Та нали го зная с най-голяма сигурност от човек, който е бил свидетел на смъртта им.

— Тогава наградете тоя свидетел с плесница, когато го срещнете отново. Хора, които веднъж съм видял, нямам навика да забравям. А и онзи Стернау, когото те наричаха Господарят на скалите, също хич не е за подценяване.

Кортейо стана пепеляв.

— Стернау? — прошушна беззвучно. — Та той е мъртъв!

— Не, и той е жив. Стоеше до вратата на хасиендата и разговаряше с един възрастен мъж, когото наричаше граф Фернандо.

— Граф Фернандо! — Кортейо кажи-речи процепи с тези думи нощта. — Сигурно сте сънувал, сеньор, и сте видял призраци!

— Не толкова високо, сеньор Кортейо! Нямам желание да насочите с крясъците си вниманието на хората от хасиендата към мен.

— Прощавайте, сеньор, но не е за чудене човек да повиши малко глас, когато из един път чуе, че хора, които отдавна е считал за мъртви, са все още живи. Но за граф Фернандо трябва да сте се заблудил, чувате ли, сеньор, трябва.

— Не мога да кажа нищо друго, освен онова, което съм чул и видял, а имам остър слух и зрение! Мисля дори, че между него и един млад човек забелязах голяма прилика в чертите, доколкото можеше да се констатира при трепкащата светлина на лагерния огън.

— Прилика? Как се казва младият човек, за когото говорите?

— Случайно научих името му. Той тъкмо минаваше край Стернау и онзи, когото бях чул да наричат граф Фернандо. Тогава първият го повика, като го назова Мариано.

Сякаш замята се провали под Кортейо. Значи и Мариано се бе измъкнал, а с него и всички, всички, в чиято смърт твърдо бе вярвал. Беше толкова поразен, че не намираше дума за отговор на тези съкрушителни разкрития. С пресилен тон подкани ловеца:

— Я разкажете по-подробно!

— И тъй, стигнах безпрепятствено в близост до хасиендата. Оставих коня си и запълзах напред, при все че отделни мищеки продължаваха да претърсват наоколо за евентуални бегълци. Имах щастие да се добера до оградата, сред стоящите там на групи врагове.

— Каква дързост! — възкликна удивено Манфредо.

— Не беше чак толкова опасно. Щом видех, че някой приближава, изпъвах се цял и се преструвах на мъртъв, досущ някой от вашите, загинали при нападението. Легнах до палисадата и подслушах разговора на няколко мищеки. Ето как узнах за присъствието на всички тия личности, за които споменах. А и ги видях един по един през една пролука в палисадата. В двора гореше огън, който осветяваше всичко.

Междувременно Кортейо се бе посъвзел и бе в състояние да мисли за най-належащото.

— И казвате, дъщеря ми е още жива?

— Да. Затворена е в същия зимник, в който е трябвало да умре сеньор Арбелец. Но призори ще бъде проведен съд над нея.

— Небеса! Тогава трябва да бъде освободена! Нищо ли не може да се направи, сеньор Грандприз?

— Знаех, че ще ми поставите този въпрос и че на сърцето ви най-вече лежи съдбата на вашата дъщеря. Ето защо си позволих да рискувам малко повече. Промъкнах се до задната страна на хасиендата, която бе по-слабо охранявана от мищеките и се прехвърлих през оградата. Исках да открия отдушника на избата, в която е хвърлена дъщеря ви. Започнах да обследвам най-напред задната страна. Вие сигурно знаете, че различните избени помещения на хасиендата имат горе малък прозоречен отвор.

— Зная. Ама продължавайте де, продължавайте!

— Събрах пътьом няколко малки камъчета и запълзах на ръце и крака към най-близкия отвор. Като стигнах там, пуснах едно камъче и се ослушах. Имах късмет. Още от първия път чух един женски глас, който се обади сподавено: «Dios! Има ли някой там? Помогнете ми. Аз съм Хосефа Кортейо.» Не отговорих, понеже не ми се щеше да пробуждам надежда, която вероятно не бих могъл да оправдая. Освен това вече знаех достатъчно и не исках да ме чакате дълго. Прехвърлих се отново през оградата и поех насам. Това е всичко.

Разказът на ловеца предизвика силно вълнение, най-голямо естествено у Кортейо.

— Трябва да освободим дъщеря ми още тази вечер. Утре ще е твърде късно, защото тези мъже няма да я пощадят — по причини, които сега не мога да изложа. Сеньор, ще се наемете ли да освободите дъщеря ми от властта на тези хора?

Грандприз го изгледа удивено.

— Осъзнавате ли всъщност какво искате от мен? Вероятно се касае за моя живот, а аз не знам, дали си струва да го заложа на карта заради вас и вашата дъщеря.

— Сеньор, умолявам ви в името на Божието милосърдие, помогнете само и този път на мен и дъщеря ми и аз ще ви се отплатя кралски!

— Оставете ме на мира с вашите пари! Знаете, че не по тая причина съм ви в услуга. А дори и да исках, сам не бих могъл да проведа това начинание, ще ми е необходим за помощник още един човек.

— Кажете какво да направя! На драго сърце ще ви помагам.

— Вие? — Не беше много почтителен погледът, с който го измери ловецът. — Не, сеньор, не ми се сърдете, ама в тая работа няма да сте ми от полза.

— Опитайте тогава с мен, сеньор! — обади се Манфредо. — аз не съм толкова неопитен в изкуството на промъкването и бих се поставил на ваше разположение, стига нещата да си заслужават.

Грандприз гледаше нерешително пред себе си. Моралът не му позволяваше да заеме ръката си за дело, за което един вътрешен глас му нашепваше, че не е толкова чисто, както Кортейо опитваше да го представи. Но оня настояваше така дълго, че той накрая поддаде.

— Е добре, може все пак да се опита. Но ще ви помоля да следвате изцяло разпорежданията ми.

Кортейо си отдъхна. Той познаваше отскоро ловеца, но го бе преценил и си каза, че ако има изобщо някой, комуто да се удаде това рисковано начинание, то това е Грандприз.

И ловецът разкри сега своя план. След като бе обсъден от всички страни, двамата се изправиха и отдалечиха по посока хасиендата.

През туй време Хосефа Кортейо се намираше в незавидно положение. Бяха я отнесли — с вързани ръце и крака — в зимника, служил преди това за затвор на Арбелец. Пред заключената врата стояха на стража двама мищеки, със строгата заръка да не допускат никой вътре. Но двамата индианци не бяха апачи или команчи, а хора, водещи полуцивилизован живот — доста по-отвикнали от пущинака. Ето защо скоро времето им се видя твърде дълго и закопняха за компанията на своите другари. А и какъв ли смисъл имаше да се пази една заключена врата! Та нали никой външен човек не можеше да се вмъкне в ходника към избата. За тая цел трябваше да се промъкне край лагерния огън и през ярко осветения вход на хасиендата — нещо невъзможно. Като сметнаха пленницата за надеждно охранявана, след около два часа я напуснаха. Вън при съплеменниците имаше по-добри развлечения, отколкото тук в мрачния ходник.

Трябва да бе някъде към два часа след полунощ, когато от сянката на палисадата се отделиха два силуета и се промъкнаха безшумно до отдушника на Хосефа. Единият мъж — беше Грандприз — приближи уста до отвора и прошепна:

— Сеньорита Хосефа!

— Небеса! Кой сте вие? И какво желаете?

— Кажете по-напред дали сте сама!

— Да, съвсем сама.

— Е, тогава мога да ви известя, че сме дошли да ви освободим.

— О Dios! Само да беше вярно!

— Вярно е. Аз съм познат на баща ви, който пък ви очаква извън хасиендата.

Хосефа едва се сдържа да не нададе радостен вик.

— Но как смятате да ме освободите?

— Оставете тая работа на нас! Има ли пазачи пред вратата?

— Отначало май имаше двама, но изглежда междувременно са си тръгнали.

— Това не ме задоволява. Трябва да знам със сигурност. Бъдете така добра и почукайте няколко пъти на вратата!

— Вързана съм наистина, но ще направя опит.

Минаха няколко мига, след което освободителите чуха неколкократно почукване.

— Нищо не долавям, вероятно отвън няма никой.

— Да благодарим на Бога, ако наистина е така. Трябва да започваме веднага. Вашата задача само ще е да се ослушвате дали няма да се яви нещо подозрително.

Двамата мъже се заловиха за работа. Отворът бе твърде тесен, за да може да се промуши човек. Трябваше най-напред да бъдат отстранени с ножовете няколко камъка. Не беше лесно, защото работата трябваше да протича съвършено безшумно. Но след половин час бе разширен дотолкова, че Грандприз се спусна вътре по ласото си, което Манфредо горе държеше.

Силна възбуда бе обхванала Хосефа. Ще успее ли спасителната акция или смелчаците ще бъдат забелязани преждевременно? Очакването я застави почти да забрави болките и броеше минутите, които й се струваха цели часове. Най-сетне, най-сетне горе мъжете приключиха. Отворът за миг се затули и една сянка се спусна при нея.

— Да си спестим безполезните приказки, сеньорита! Всеки миг е скъпоценен. Ранена ли сте някъде?

— Да, вероятно имам счупени няколко ребра.

— Това е лошо. Ще издържите ли изкачването догоре?

— Длъжна съм!

— Стискайте здраво зъби! Не бива да издавате нито звук. А сега на работа!

Ловецът върза ласото под мишниците на Хосефа и даде уговорения знак. Манфредо започна да тегли, подпомаган отдолу от Грандприз. На Хосефа се струваше, че тялото й се разпокъсва на отделни частици. Потискаше страхотните болки, ала вън изпадна в благотворно базсъзнание. Ласото бе спуснато за втори път и ловецът се изкачи като гимнастик по него.

— Как е сеньоритата?

— Припадна.

— Още по-добре. Така няма да ни създава главоболия. А сега напред! Досега имахме удивителен късмет и не бива да го изкушаваме.

Грандприз метна припадналата на рамо и затича към оградата. Манфредо се качи и ловецът му подаде момичето. После се прехвърли от другата страна и я пое от яхналия билото Манфредо. Сетне двамата с големи крачки забързаха към местността, където Кортейо и двамата мексиканци очакваха с тревога тяхното завръщане.

Човек може да си представи разочарованието и досадата на Стернау и спътниците му, когато на сутринта намериха затвора на Хосефа празен. Най-ядосан бе Гърмящата стрела, който бе горял от желание да отмъсти на виновните, измъчвали неговия тъст. За изкусни следотърсачи като Матава-се и Гърмящата стрела не бе трудно да открият посоката, по която бяха поели бегълците. Но кой я бе подпомогнал в бягството? В това отношение бяха изправени пред загадка. Някои подхвърлиха за Кортейо, но той пък с тия ранени очи нямаше как да дойде тук, а освен това и не беше човекът, който би могъл да проведе отвличането. Разочаровани, те се отказаха в крайна сметка да си блъскат главите по този въпрос, та нали бъдещето щеше да го изясни. Защото беше ясно, че незабавно щеше да бъде предприето преследване, в което пожелаха да вземат участие всички, с които Стернау бе дошъл в хасиендата.

Най-напред изпратиха петима изпитани мъже и същевременно добри ездачи до Монклова, за да уведомят Хуарес за събитията. Те потеглиха веднага, поемайки по път, по който нямаше опасност да срещнат французи.

Сетне Бизоновото чело потърси вторият вожд на мищеките.

— Аз ще напусна хасиендата с моите приятели — извести го той. — Следователно моят брат е единственият предводител и главатар, който остава. Нека той закриля добре Арбелец и да отведе при Хуарес децата на мищеките, още щом дойде.

— Накъде отива моят брат? — попита вождът.

— Не зная.

— Кога ще се върне?

— И това не зная.

— Няма ли да вземе воини да го придружават?

— Биха могли да яздят с мен десет мъже, които умеят добре да разчитат следи. Повече не са ми необходими.

С това всичко бе уговорено. След един час седмината бели и двамата главатари, придружени от десет мищеки, се отдалечиха яздешком от хасиендата.