Траперът „Лешоядовия клюн“

7. Облогът

В една от най-изисканите винарни на Берлин, разположена недалеч от «Тиергартен» и посещавана изключително от офицери и високопоставени чиновници, един неделен ден бяха отседнали група млади хора, чиято униформа даваше да се разбере, че принадлежат към различни родове войска. Бяха се събрали на съвместна закуска и от изпитото вино вече се намираха в приповдигнато настроение.

Тази закуска бе резултат от един облог.

Лейтенант фон Рафенов — служеше при гвардейските хусари и притежаваше огромно състояние — беше известен като най-очарователният бохем сред офицерите и носеше славата му, че не знае отказ при жените. Преди известно време в Берлин се бе заселил един руски княз, чиято дъщеря бе с рядко срещана красота и по тая причина бе обект на многократни до-могвания от страна на младия мъжки свят. Тя сякаш нехаеше за тези кандидатури и отблъскваше всеки опит за сближгшане така подчертано надменно, че се популяризира като заклет враг на мъжете. И лейтенант фон Голцен, който служеше в същия полк, беше сполетян от едно публично и поради това крайно неприятно отхвърляне, за което беше усърдно подигравай от своите другари. Най-усърдният подигравчия беше фон Рафенов и за да си отмъсти, Голцен му беше предложил да се обзаложат по една закуска, че и той на свой ред ще бъде отрязан. Рафенов незабавно бе приел облога и бе…спечелил, понеже от няколко дни излизаше в компанията на рускинята и бе доказал, че се радва на нейната благосклонност.

Днес Голцен щеше да плаща баса и другарите му се надп-реварваха необуздано да увеличават загубите и сипят подигравки.

— Така е, Голцен, провървя ти, колкото и на мен! — изръмжа един дълъг, сух като чироз лейтенант с униформа на пехотинец. — Хименей отказа благоразположението си на нас двамата, по каква причина, един дявол знае!

— Ха! — изсмя се заговореният. — При теб е лесно обяснима липсата на успех сред дамите. Я си иди първо вкъщи да те поохрани майка ти, както следва, че коя ли дама иначе ще хвърли око на такива едни отявлено «сухи земи»! А що се отнася до мен, не чувствам гордостта си ни най-малко накърнена. Вярно, че загубих облога, но не защото съм желал отказ, а защото Рафенов не го получи. При все това съм убеден, че и той ще си намери майсторката, която да му среже квитанциите.

— Аз? — извика Рафенов. — Какви ги дрънкаш! Готов съм отново да се обзаложа, че навсякъде ще пожъна победа.

— Охо! — прозвуча наоколо.

— Да — повтори той. — Какъв да е облог и за кое да е момиче. Моля!

И застана чинно пред Голцен, като пред началник, от когото очаква заповед, ала сетне се огледа предизвикателно. Зачервените му страни говореха, че не е бил особено въздържан с виното, което го караше да оценява опита си по-високо от своите възможности. Голцен вдигна предупредително пръст и каза:

— Внимавай, драги, иначе ще се заловя за думите ти!

— Стори го! — викна Рафенов. — Не се ли хванеш за думите ми, ще си помисля, че те е страх да не платиш втора закуска!

Очите на Голцен проблеснаха. Той подскочи и запита:

— Готов си да сключиш всякакъв облог?

— Всякакъв — гласеше незабавният, самоуверен отговор.

— Е, добре! Залагам моя червено-кафяв срещу твоя арабски жребец!

— Гръм и мълния! — изруга Рафенов. — Това е адски неравностойно, но няма как да откажа. Тъй че, прието. Кое е момичето?

По устните на Горцен заигра присмехулна усмивка и той отвърна:

— Ще бъде някое от тия, дето минават край таверната. Ще ти го посоча.

Звучен смях прокънтя наоколо и един от присъстващите се обади:

— Браво! Голцен е склонен да жертва коня си, стига Рафенов да извоюва голямата слава, като покори някоя шивачка или продавачка в бакалница.

— Чакай и аз имам право на вето! — произнесе Рафенов. — Казах наистина всяко момиче, но нека поне ми бъде разрешено ограничението: ако ще е напълно непознато, правя уговорката да бъде избрано сред тези, които преминават оттук с кола, а не пешком.

— Приемам! — съгласи се Голцен. — Дори правя отстъпка да не посочвам пасажерката на някой файтон.

— Благодаря! — кимна Рафенов удовлетворен. — Какъв срок ще ми дадеш за покоряване на крепостта?

— Пет дни от днес нататък.

— Съгласен! Значи настъплението може да започне, време имам!

Рафенов се надигна от мястото си и препаса сабята. Човек едва ли би забелязал, че духът на виното витае в него, а който погледнеше израза на обиграност и самочувствие, отпечатан по приятното му лице, надали щеше да се усъмни, че няма да му е кой знае колко трудно да привлече внимание върху достойнствата си.

От този миг в салона зацари голямо напрежение.

Господата застанаха до прозорците и започнаха да се вглеждат в пасажерките на преминаващите купета. Коя ли от носещите се навън дами щеше да избере Горцен? «Грандиозна! Шикозна! Фантастична! Изключителна! Екстравагантна!» Ето какви бяха възгласите, с които напрежението търсеше изблик, докато един дребен пехотински лейтенант не пристъпи по-бли-зо до прозореца и възкликна:

— Я гледай ти, какво велелепие! Безспорна красавица!

— Къде? — наваляха го въпросите.

— Там до ъгъла, впряга с тракенските коне — разпалено извика той.

Посоченият впряг затрополи насам. В дълбочина на каретата, до една възрастна дама, седеше младо момиче е едва сега започваща да разцъфтява красота. Личицето й бе облъхнато от нежната руменина на юношеството, а гъстите й, красиви коси се спускаха до седалката, сплетени в две дълги, дебели плитки. Чертите й бяха бистри, детински и непринудени.

— Чудесна! Несравнима! Коя ли е? Непозната! Великолепно създание! — носеха се наоколо възгласите.

Лейтенант фон Голцен се извърна, посочи каретата и извика:

— Рафенов, ето тази!

— О-о, съгласен, съгласен и още как! — възкликна онзи ка-жи-речи ликуващо.

После пооправи униформата си, хвърли един поглед в огледалото, взе сабята под мишница и побърза да излезе.

— Кълна се в честта си, голям късметлия! — изръмжа дългият гвардейски пехотинец, изпращайки го със завистлив поглед. — И все пак съм любопитен, как ще подхване нещата!

— Ее, най-напред ще я сподири с някой файтон, за да открие жилището й — обади се един.

Голцен се усмихна хладно.

— И по тоя начин ще изгуби цял ден. Не, той ще се постарае още днес да влезе в разговор с нея.

— Как ли ще го започне?

— Негова си грижа! В това отношение има достатъчно опит, а за спасението на един арабски жребец човек би впрегнал цялата си изобретателност.

— Виж го ти, наистина взе файтон и потегли след нея. Който умее, върви му!

Рафенов заповяда на кочияша да последва купето, теглено от тракенския впряг. Двата екипажа завиха към «Тиергартен», където притежателката на каретата очевидно възнамеряваше да направи разходка. Когато стигнаха до една малко оживена алея, лейтенантът нареди на файтонджията да изпревари другото превозно средство и бръкна в джоба да се разплати. Когато файтонът профуча край дамата, той се изви към нея и направи изненадана физиономия. Поздрави по начин, сякаш е срещнал позната, даде знак на кочияша на каретата да спре, скочи същевременно от своето и се понесе назад. Другото купе спря.

— Давай! — изкомандва лейтенантът и докато каретата се раздвижваше, вече беше отворил вратичката, качи се, без много да се церемони и сияещ от радост се намести на седалката, давайки вид, че изобщо не забелязва недоумението, и нещо повече, негодуванието, изписано по лицата на двете дами. Сетне протегна ръце към девойката и възкликна с добре изигран възторг:

— Паула, възможно ли е? Каква среща! Вие в Берлин? Защо не ми писахте предварително?

— Майн хер, изглежда се припознавате в нас! — рече по-възрастната дама много сериозно.

Рафенов направи физиономия, изразяваща отчасти изненада, отчасти навяваше предположение, че искат да се пошегуват с него.

— О, да, моля за извинение, уважаема фрау! Както изглежда аз действително още нямам честта да ви познавам, но Паула навярно с удоволствие ще отстрани това обстоятелство. — И като се обърна към младата дама, помоли: — Моля ви, моя милостива фройлайн, имайте добрината да ме представите на тази дама!

Тъмните, сериозни очи на девойката се отправиха изпитателно към него, след което той чу един звучен глас да казва:

— Не е по силите ми да го сторя, тъй като не ви познавам. Кой сте?

Тогава той се дръпна бързо назад с израз на най-голямо изумление.

— Как, вие се отричате от мен, Паула? С какво съм го заслужил? А, да, забравих, че обичате да се шегувате!

Отново се спря изпитателният й поглед на него, но доста по-мрачен отпреди, а когато заговори, пълният с величие тон бе толкова отблъскващ, че той се стъписа.

— Никога не се шегувам с лица, които не познавам или не желая да познавам, майн хер. Надявам се, че нищо повече, освен някаква за мен наистина досадна прилика, ви е дала повод да нахлуете без всякакви формалности в купето ни и ви моля да се представите!

Удаде му се да симулира голямо забъркване и с една също така добре изиграна припряност отвърна:

— О, вярно ли? Боже мой, но тогава трябва действително да съм се излъгал! Но такава изумителна прилика никога не съм считал за възможна. Все пак загадката навярно ще бъде разрешена още сега. — И покланяйки се на всяка от дамите, добави:

— Името ми е граф Хуго фон Рафенов, лейтенант от гвардейските хусари на Негово Величество.

— Това потвърждава, че не ме познавате — каза момичето.

— Моето име е Роза Стернау, а тази дама е моя баба.

— Роза Стернау? — стресна се привидно онзи. — Нима наистина е възможно? Виждате ме в крайно неловко положение, майне дамен! Аз действително съм жертва на някаква невероятна прилика и ви моля най-учтиво да ме извините!

— Щом като се касае за такава прилика, вероятно ще трябва да ви простим — отвърна Роза, но в тона, а и в погледа й, прозираше явно съмнение. — Мога ли да ви помоля да ме уведомите, коя е моята двойница?

— Но, разбира се, разбира се, фройлайн Стернау! Тя е моята братовчедка Марсфелден.

— Марсфелден? — попита Роза, като плъзна своеобразен поглед към баба си. — Марсфелден е аристократично име. Къде се намира тази ваша братовчедка, която, както разбрах, се нарича Паула фон Марсфелден?

Лицето на лейтенанта просветна. Предположи, че с отправения въпрос дамата иска да завърже разговор, а тъкмо такова бе и неговото желание. И изобщо си помисли, че му предстои лесна игра. Дамите се казваха просто Стернау, следователно бяха от буржоазията, а коя девойка от обикновеното съсловие не би била щастлива да се запознае с един гвардейски лейтенант, при това граф. Ето защо отвърна непринудено:

— Да, Паула фон Марсфелден. Живее в Дармщат. По тази причина бях удивен да я видя тук в Берлин. Още днес ще й пиша, че в имперската столица има едно толкова красиво и смайващо нейно подобие.

По малките уста на момичето заигра иронична усмивка:

— Ще ви помоля да си спестите труда!

— Защо, майн фройлайн?

— Защото аз самата ще уведомя фройлайн фон Марсфелден.

— Вие самата? На какво основание?

— Много просто, тази дама е моя приятелка.

— О-о!

Възклицанието прозвуча почти като вик на ужас. Това момиче познаваше дамата, чието име бе споменал, само защото не му бе хрумнало друго в момента. Паула фон Марсфелден ни най-малко не му бе роднина, беше я назовал единствено като повод за дръзкото обсебване на купето.

— Изплашихте ли се? — запита Роза с надменна студенина. — Значи не съм се излъгала във вас. Майн хер, може да сте граф и офицер, но не и кавалер!

— Фройлайн! — избухна той.

— Хер лейтенант! — отвърна му с дълбоко презрение.

— Ако бяхте мъж, щяхте да бъдете принудена да ми дадете незабавно удовлетворение! Каква вина имам за една прилика, която е единствената причина за моята заблуда?

— Замълчете! Ако бях мъж, щях да се бия само с почтени противници. А дали сте постъпил като човек на честта, осведомете се, моля, от собствената си съвест. Що се отнася пък до приликата, на която се позовавате, това е една голяма неистина. Фройлайн фон Марсфелден прилича на мен толкова малко, колкото вие можете да се сравнявате с някой почтен човек. Просто сте си търсил едно евтино приключение и го намерихте, макар и не такова, каквото сте очаквал. Сигурно осъзнавате, че изиграхте една повече от съмнителна роля, затова ще ви помоля да ни напуснете!

Ето едно експедиране, каквото лейтенантът още не беше преживял. Но той нямаше намерение да се остави да бъде изхвърлен по тоя начин. Трябваше ли още от самото начало на приключението да загуби облога? Не, конят му бе твърде скъп.

— Е добре, милостива фройлайн, отчасти имате право. Намирам се в положение, което не ми оставя избор и се виждам принуден да ви разкрия истината, въпреки че се подхвърлям на риска да извърша една голяма грешка и да увелича още повече гнева ви.

— Гняв ли? — усмихна се Роза високомерно. — Не, и дума не става за гняв. Вие си навлякохте не гнева, а презрението ми. Недоумявам какво още бихте могъл да ми кажете, с удоволствие ще се лиша от всякакви по-нататъшни разяснения и ви моля още веднъж на напуснете купето!

— Не и пак не! — противопостави се той. — Вие сте длъжна да изслушате моята защита!

— Длъжна! Хайде де! Я да видим дали съм длъжна!

Очите й плъзнаха търсещо по алеята, докато лейтенантът си знаеше неговата:

— Истината е, че ви следвам вече седмици наред, откак ви видях за пръв път. Вашият образ изпълни моето сърце с чувства…

Прекъсна го звънлив, сребрист смях.

— Следвате ме вече седмици наред?

— Да, милостива моя! — увери я тържествено.

— Тук в Берлин?

— Да — отвърна, загубил донейде самоувереността си.

— Ее, тогава нека ви кажа — отбеляза тя, — че още веднъж излъгахте. Никога по-рано не съм била в Берлин и съм тук едва от вчера. Съжалявам мъжете, принудени да се наричат ваши бойни другари и сега наистина за сетен път ви приканвам да напуснете купето.

— Няма да си тръгна онеправдан, а не поискате ли да ме изслушате, ще остана да разбера къде е жилището ви и ще ви посетя, за да се оправдая.

Очите й блеснаха и с израз и глас на дълбоко пренебрежение, произнесе:

— А-хаа, смятате, че две дами ще са твърде слаби да се защитят? Ще ви докажа тъкмо обратното. Йохан, спри!

Кочияшът се подчини. Каретата спря до един полицай, но лейтенантът нямаше как да го види, тъй като бе с гръб към него. Беше се облегнал небрежно на седалката, решен да играе ва банк.

— Полицай, я елате, моля, малко по-близо! — викна Роза. Лейтенантът бързо се обърна и като видя идващия, отгатна намерението на девойката и не съумя да прикрие червенината на смущение, която се разпростря по стреснатото му лице. Вече отваряше уста да се измъкне от опасността с някоя духовита реплика, ала Роза го превари.

— Полицай — рече, — този човек се вмъкна изневиделица в нашето купе и не иска да си тръгне. Помогнете ни!

Блюстителят на реда хвърли изненадан поглед на офицера. Онзи разбра, че само с незабавно оттегляне може да се предварди от неприятни усложнения. Слезе и заяви:

— Дамата само се шегува, но аз ще се погрижа да я направя по-сериозна.

Сетне се отдалечи със заплашителен поглед.

— Така, вече сме свободни. Благодаря ви!

След тези думи, отправени към полицая, Роза даде знак на кочияша и прекъснатото пътуване птродължи.

Лейтенантът се почувства унижен, както никога през живота си. Скърцаше със зъби от ярост. Това девойче щеше да му заплати за отпращането! В този момент забеляза едно празно купе, което идваше срещи него. Веднага се обърна, остави го да приближи, качи се и заповяда на кочияша да последва екипажа, който все още се виждаше в далечината. На всяка цена искаше да научи къде живее дамата.

Пропътуваха една голяма част от «Тиергартен», сетне извиха към града. Каретата спря на една от най-оживените улици пред някаква подобна на вила постройка. Дамите слязоха, посрещна ги облечен в ливрея лакей, а колата премина през пътната порта. Рафенов беше видял достатъчно. Срещу къщата забеляза някаква гостилница и реши да посъбере сведения.

Нареди да го откарат до неговото жилище. Там смени униформата с обикновен цивилен костюм и се отправи към споменатата пивница, сигурен, че няма да го познаят от отсрещната къща.

Опиянението от виното бързо бе преминало, така че спокойно можеше да си позволи да изпие няколко чаши бира, докато узнае онова, което го интересуваше. Но за съжаление съдържателят бе сам в локала, пък и имаше вид на навъсен, затворен и неразговорлив човек, поради което Рафенов предпочете да изчака по-благоприятна възможност.

Търпението му не бе подложено на дълго изпитание, тъй като един мъж излезе от отсрещната къща, пресече улицата и влезе в пивницата. Поръча си чаша бира, взе един вестник, но скоро го върна обратно и огледа залата, търсейки някакво по-добро развлечение.

От този шанс се възползва лейтенантът. От стойката на човека предположи, че е бивш войник и реши да се отнася с него като към боен другар. Подхвана разговор и не след дълго двамата седяха заедно и бъбреха за войната, мира и всичко, което може да бъде предмет на разговор на маса пред чаша бира.

— Слушайте — рече накрая лейтенантът, — ако се съди по начина ви на изразяване, изглежда сте бил в армията.

— Напълно вярно, бях унтерофицер!

— Вие? — запита другият, като едва сега огледа по-внимателно нежните ръце и цялата фигура на събеседника. — Хм! Защо не носите униформата си?

— В отпуск съм.

— Тъй, тъй! Хмм! И какъв сте иначе? — По интонацията личеше, че не вярва много-много в твърдението за унтерофицера. Вярно, Рафенов беше цивилен, но въпреки това офицерът в него се познаваше от сто крачки.

— Търговец — отговори той. — А вие как се казвате?

— Името ми е Лудвиг, по-точно Лудвиг Щраубенбергер, на този свят тук.

— И живеете в Берлин?

— Това се подразбира. Хей там отсреща, във вилата на граф де Родриганда.

— О-о, тази вила принадлежи на някакъв граф?

— Да, на испански, закупи я едва наскоро.

— А голяма ли прислуга има?

— Хм, не особено.

— Не се ли казва някой от служителите му Стернау?

Лудвиг, изпитаният помощник-глесничей, стана внимателен. Беше просто дете на природата, ала с присъщата проницателност на този род хора веднага отгатна, че ще бъде ловко подпитан. Този човек, представящ се за унтерофицер, явно бе нещо повече и тъй като Лудвиг току-що бе научил от кочияша за случилото се в «Тиергартен», реши да не се остави да бъде надхитрен.

— Стернау? — попита.

— Да.

— Какъв е този човек?

— Кочияш.

— Всички дяволи, кочияш! А няма ли той жена и дъщеря?

— Това се разбира от само себе ей, на този свят тук.

— Да не би двете жени, които се разхождаха преди малко из «Тиергартен» с карета? Ама те в действителност никак не изглеждаха на жена и дъщеря на някой файтонджия.

— И защо пък? Графът плаща доста добре на хората си и техните жени и дъщери могат да си позволят някои и други труфила. Впрочем те не се разхождаха с каретата в буквалния смисъл на думата, на този свят тук. Стернау трябваше да обиграе новите тракенски коне и понеже е все едно дали купето е празно или не, взе със себе си и двете жени.

— По дяволите! Да, наистина бяха груби като каруцарски жени! — изплъзна се от устата на лейтенанта.

— Виж ти, били са груби? И вие сте ги чул, на този свят тук?

При тези думи Лудвиг погледна лейтенанта в лицето с лукав израз. Онзи осъзна, че е захванал голяма непредпазливост и опита да я изправи:

— Да, подочух нещичко. Бях в «Тиергартен». Точно пред мен спря една карета, някакъв офицер бе принуден да слезе и бе най-злонамерено посрамен от двете жени.

— Тъй! Хм! И откъде знаете, че тези жени се казват Стернау, а?

— Те назоваха имената си пред полицая, който стоеше там.

— И как стана, че се озовахте насам и разпитвате за тях?

— Чиста случайност!

— Случайност, хубава случайност! Ами че я внимавайте тогава тези мои две ръце да не ви нашарят бузите, естествено пак по някаква гола случайност!

— Охо, това пък какво означава?

— Означава, че Лудвиг Щраубенбергер няма да се остави да го будалкат. Досущ на унтерофицер ми изглеждате, няма що! При всички случаи сте оня лейтенант, ветрогонът, когото «каруцарските жени» хубавичко са отпратили, без много да му се церемонят. И сега идвате, на този свят тук, да шпионирате и търсите нова възможност да ги преследвате. Само че се откажете, защото освен да отнесете един порядъчен пердах тояги, друго нищо не ви чака. А що се отнася до ударите аз винаги съм под ръка, отбележете си го! Сега си тръгвам, но след пет минути отново ще се върна, като водя кочияша и още неколцина други, които обичат веселбите. Бъдете ли разпознат от кочияша, ще ви щавим кожата, докато омекне. Засега точка по въпроса и много ви здраве, на този свят тук!

След тази ефикасна реч почтеният Щраубенбергер се надигна, плати бирата си и излезе. Едва беше изчезнал в отсрещната порта, Рафенов също напусна пивницата. Не изпитваше желание да влиза в юмручен бой с хора от тоя сорт и се отдалечи, ругаейки, че днес всичко се е зарекло да бъде против него. Така и не заподозря, че Лудвиг го е заблудил относно двете жени.

Междувременно бе дошло времето, когато незадомените офицери се събираха в казиното да обядват. Рафенов също се насочи нататък. Сред присъстващите вече се бе говорило за неговия облог и ето причината да го посрещнат със стотици въпроси. Направи опит да се измъкне с уклончиви отговори, но тъй като не го оставиха на мира и настояваха да разкаже авантюрата си, заговори:

— Какво има толкова за разказване? Вярно, че имам на разположение цели пет дни, ала облогът е вече спечелен.

— Докажеш ли го, разплащам се още днес! — заяви Голцен, който също бе пристигнал.

— Да го докажа? — изсмя се цинично Рафенов. — Какво има тук за доказване? Все пак би следвало да се очаква, че ще покоря дъщерята на един файтонджия.

— Файтонджия? — запита учудено Голцен. — Невъзможно!

— Ба! Баща й се казва Стернау и е кочияш на граф Родриганда.

— Не мога да повярвам. Тази дама изобщо не изглеждаше като дъщеря на кочияш.

— Тогава върви и се убеди!

— Да, така и ще направя. Подобна красавица си заслужава човек да поразпита за нея. Освен това трябва да донесеш доказателство, че си имал успех при нея. Не бих се разделил естествено току-тъй с червено-кафявия.

— Хе, в такъв случай ти го подарявам! Не може да се иска от мен да се показвам публично с такова момиче, само и само за да докажа, че ме ощастливява с влечението си.

— Касае се за облог, следователно за печалба или загуба, но не и за подарък. Длъжен съм наистина да те помоля да представиш доказателство. Едно голо уверение не може да реши изхода на даден облог. Какво е вашето мнение, капитане? Вие сте страничен човек, от което следва — безпристрастен.

Въпросът бе отправен към един дълъг, сух мъж, който седеше на тяхната маса. Вярно, че носеше цивилно облекло, ала бе представен в казиното като капитан Шоу от марината на Съединените щати. Трябва да бе прехвърлил вече шейсетте, имаше физиономия на типичен янки и се говореше, че е изпратен от Конгреса да се запознае със състоянието на немския флот. Отначало той бе следил разговора с безразличие, но бе наострил слух при споменаването на имената Родриганда и Стернау. Тъкмо се готвеше да отговори, когато вратата се отвори и влезе един оберлейтенант от гвардейските хусари — адютантът Бранден. Беше нещо ядосан и хвърли фуражката си на стола с изражение, което ясно показа, че се намира в отвратително настроение.

— Хола, Бранден, какво има? — запита един от присъстващите. — Да не би да е имало калай при стария?

— Това, а и друго — отвърна новодошлият с ругатня.

— Всички дяволи! По каква причина?

— Полкът язди лошо, въобще вече няма стегнати офицери — така се изрази полковникът. Трябва да го съобщя на господата на четири очи, за да не съм принуден по-късно да го казвам открито пред строя.

И като се тръшна на мястото си, сграбчи първата попаднала му чаша вино и я гаврътна.

— Нямало вече стегнати офицери! Пъкъл и сатана! Как смеят да се държат така с нас! Няма да преглътнем оскърблението!

Тези и подобни викове се разнесоха наоколо. Чувстваше се всеобщо негодувание за мъмренето, което следващият път щяло да последва пред строя. Адютантът кимна, изруга и прибави:

— Щом там горе имат такова мнение за нас, не е за чудене, че гвардейският корпус занапред ще бъде съставян от най-тъмни елементи. Бях уведомен за един нов камарад.

— О! За гвардейски хусар? На мястото на покойния фон Виерсбикис? Кой е той?

— Някакъв хесенско-дармщатски строеви лейтенант.

— По дяволите! Някакъв си строевак при хусарите! И дори в гвардейската кавалерия? На всичкото отгоре и от Хесен! Дяволът да отнесе новите порядки!

— А да му бяхте чули само името, името!

— И как се казва?

— Унгер!

— Унгер? — попита Рафенов. — Не познавам фамилия Унгер, кълна се в честта ми, фон Унгер, хмм, наистина не познавам!

— Е, да, но де да беше «фон Унгер»! — изръмжа адютантът разгневено. — Тоя тип просто си се казва Унгер.

При тези думи всички се изправиха на крака.

— Някой буржоа? Не е благородник? — заваляха въпросите един през друг.

Адютантът кимна.

— Да, изглежда много далеч отидоха нещата с гвардейската кавалерия. Ще вземе да ме стегне шапката и ще си дам оставката. Помислих, че ще получа нервен шок, когато вписвах данните на този така наречен нов камарад. Момъкът се казва Унгер, на двадесет и пет години е, служил е в Дармщатската действуваща армия, а баща му бил арендатор на малко стопанство край Майнц и същевременно капитан на някаква си стара гемия. Състояние няма, ала покровителството на Великия херцог фон Хесен си е налице. Майорът ругае за номера, който са ни погодили, полковникът проклина, вън от себе си от назначението, но и всичките ругатни не могат да ни помогнат, защото новият лейтенант е препоръчан от високо място. Съставът е длъжен да го приеме и търпи.

— Ще го приемем, но в никакъв случай няма да го търпим! — изрева граф Рафенов. — Поне що се отнася до мен, не бих могъл да изтърпя край себе си хлапака на никой селендур или моряк. На тоя тип трябва да опротивее полкът и да се пръждоса.

— Да, да, така е, да му опротивее и да се разкара, ето кое е нашето задължение — одобри някакъв друг и всички останали му дадоха право.

Не е за вярване как се е развила тази погрешна кастова надменност при кавалерията и особено при гвардейската кавалерия. Условието за принадлежност към офицерския корпус на един гвардейски кавалерийски полк беше благородническият произход и това обясняваше всеобщото дълбоко възмущение от постъпването на Курт Унгер. Всички се присъединиха към твърдо произнесеното решение да го принудят да напусне полка.

При това никой не забеляза с какво внимание следи хода на разговора американският капитан. Той наистина се стараеше да прикрива интереса си, но от време на време все пак се виждаше как с притворените му очи проблясват иззад дългите, гъсти мигли.

— И кога ще имаме възможността да видим този Феникс като гвардейски хусарски лейтенант? — осведоми се някой.

— От днес — отвърна адютантът. — Предстои му да направи официалното си посещение във връзка с встъпването в длъжност, през следобеда ще се отбие при полковника, а аз пък ще имам честта довечера да го представя тук на другарите.

— В такъв случай аз няма да дойда — обяви Рафенов.

— И защо не, драги Рафенов? Това до никъде няма да доведе, тъй като все ще дойде време да вземем позиция спрямо него. При всички случаи е най-добре да се съберем тук в пълен състав и веднага да му покажем открито какво го очаква от нас.

Предложението бе единодушно прието и ето че над младия пришелец надвисна буря, за която той дори не подозираше.