Третата ръка на Бога

ПРОЛОГНю ЙоркКраят на ноември 1992 година

Мошико Бен-Чехо знаеше, че му предстои да умре, но отказваше да се предаде на срамното чувство на страха.

Всъщност нямаше някаква видима заплаха. Нямаше причини да се бои и той беше твърдо решен да заключи нарастващата си параноя в онова далечно ъгълче на съзнанието, заделено за фантазиите, предчувствията и слабостите. Ще затръшне вратата на подсъзнанието си върху това парализиращо влечуго, за да не може никой да го види, да подуши или да чуе настойчивото му съскане. Просто няма да му обръща внимание, сякаш изобщо не съществува.

Но то си беше там. Като онзи недоловим мирис на озон във въздуха, когато някъде гърми. Като плясъка на птичи криле в тъмата, когато внимателните стъпки на нещо огромно и могъщо дори не пречупват клонките под себе си.

Тъй като беше преминал през пълния курс на обучение, Мошико разбираше, че това чувство на страх е психологически отговор към някакъв стимул в околността. Мозъкът му прескача собствената си логика и предупреждава тялото за възможната гибел.

Жлезите вече помпаха мускулите му с адреналин и ги подготвяха за действие. Зениците му се разтваряха да поемат повече светлина, слуховите канали се разширяваха, за да погълнат и най-тихите звуци, а обонянието търсеше най-незначителните частици от дъха на хищника във въздуха. И макар кръвта да циркулираше из вените му, те също се свиваха, да не би удар с нож или куршум да предизвика смъртоносен кръвоизлив.

На тялото му бяха нужни само няколко милисекунди да се подготви и сега започна втората фаза. Фазата на решението.

Да се бори или да бяга.

Но тъй като беше служител по сигурността в генералното консулство на Израел, Мошико Бен-Чехо не разполагаше с лукса да избира. Той не можеше да избяга. И въпреки че ужасът го обгръщаше като маларична треска, без каквато и да било видима опасност, той нямаше намерение да се поддава на инстинкта си.

Днес, реши Мошико, няма абсолютно никаква причина да се страхува. Беше ден като всеки друг, късна есенна утрин както стотици други преди нея. Никой не беше нарушил рутината в консулството, по коридорите не бяха звънели аларми, не се беше заформила и никаква дипломатическа криза през дългата седмица, която вече бавно привършваше. Да, работата му го правеше потенциална мишена за стрелба или саботаж, но почти като пилот-изпитател, той също както останалите служители на Държавната служба за сигурност живееше с тази опасност и през повечето време не я забелязваше.

Генералното консулство и Постоянната мисия към Организацията на Обединените нации заемаха пет етажа в незабележим небостъргач на Второ авеню в Манхатън. Приличаше на типична израелска държавна служба, преместена в западна среда. Вътрешните стени от дебел бетон бяха боядисани с латекс, а подовете — покрити с напукани плочи, сякаш купени на разпродажба от изгорял склад. Тежките дървени бюра бяха надраскани, с петна от хиляди мокри чаши и невнимателно загасени цигари, и едва ли можеха да се намерят два еднакви стола.

Изпоцапаните от мръсни пръсти стени, върху които почти нямаше украса с изключение на няколко чернобели снимки на някогашни държавници и работещи на полето кибуцници1, се използваха като таблата за обяви в американските пощи. Навсякъде висяха залепени съобщения от един отдел за друг. От „Личен състав“ съветваха секретарките да не прекаляват с извънредния труд. От „Сигурността“ напомняха на дипломатите, че трябва предварително да записват в дневника маршрутите си. От „Информация“ предупреждаваха всички, че контактите с журналисти трябва да минават само през тях.

И в съответствие с изискванията консулството беше освен това охраняван обект. Здраво укрепен преден пост на воюваща държава, вграден в архитектурата на непоколебим съюзник. То представляваше лабиринт от тайни коридори и изходи, от всеки ъгъл на който надничат видеокамери, а входящата поща се преглежда на рентген за експлозиви. В чекмеджетата на бюрата тук имаше повече пистолети отколкото в резиденцията на колумбийски наркобарон.

Беше нещо шизофренично. Остров на обич и параноя, който горещо приветства приятелите си, но докато ги прегръща и потупва, ги претърсва като врагове за скрити оръжия. Работата на Мошико включваше последното. Една неприятна необходимост.

Той изживяваше последните десет минути от смяната си на четиринадесетия етаж на сградата. Тук се намираше първият етаж на консулството. Входът, през който влизаха израелци, за да удължат срока на паспортите си, където чужденци подаваха молби за визи или идваха родители на младежи с двойно гражданство — израело-американско, — за да молят синовете им да бъдат освободени от военна служба. (Обикновено притеснените момчета стояха до стената и упорито гледаха върховете на обувките си.) Посетителите имаха достъп само до това помещение. Защото нагоре се намираха дипломатическите кабинети, центровете за комуникации и тихите пещери на служителите от Мосад с техните усмивки, тънки колкото прикритието им на икономически съветници.

Постът на Мошико беше първата линия на отбраната, тъй като в консулството никой, нито обикновен куриер, нито съветник в Белия дом, не можеше да влезе просто така. Двойните врати на пътническия асансьор се отваряха в голямо антре, представляващо едновременно и стая за осигуряване на безопасността. Покрай стените имаше пластмасови столове, препълнени пепелници и евтини рекламни листовки от Министерството на туризма. В ъгъла върху метален прът висеше израелското знаме. На отсрещната стена отвъд протрития син килим имаше двойна метална врата с електромагнитна ключалка и голям прозорец от непробиваем за куршуми плексиглас.

Прозорецът беше ново допълнение, резултат от неприятна свада между Министерството на външните работи и ДСС, известна повече под израелското си название Шабак. Съвсем доскоро всички посетители бяха принудени да се кланят на магьосника от Оз, тъй като ги наблюдаваха през камери и им говореха по интерком — неуважение, за което от ДСС твърдяха, че било ефективна психологическа бариера. Но дипломатите успяха да ги убедят, че макар страната да е фактически във война с двадесет арабски държави и терористични групировки, лицето й зад граница не трябва да изглежда като на паникьосан затворнически надзирател. Мирният процес вече заема централно място в световните медии и макар консулствата да са наистина малки крепости, те не бива да изглеждат такива поне външно.

Всички служители на ДСС в Ню Йорк мразеха „аквариума“. Като един от членовете на екипа, Мошико трябваше да изтърпи своя дял от смените — да седи зад плексигласа и да се чувства като самотен банков касиер, пазещ държавната хазна. Той нямаше голямо доверие в непробиваемостта на плексигласа. В Ливан беше виждал какво може да направи едно просто РПГ с бронирана кола.

Той седеше зад бюрото откъм израелската страна на плексигласа в малка, слабо осветена стаичка. Редица монитори показваха други части на сградата. Върху бюрото имаше микрофон, през който да разговаря с посетителите в чакалнята, а до „бутона за аларма“ беше поставен червен телефонен апарат. Доколкото знаеше, досега никой от Шабак не беше натискал този бутон, който би задействал сирена като за тревога във военновъздушна база.

Под рамката на големия прозорец в бетонената стена имаше плитко метално чекмедже, което да се движи навън и навътре. В него хората поставяха паспортите или личните си документи. Встрани от него в сянката имаше редици снимки. На действащи антиизраелски терористи. Не на политически ръководители като Жорж Хабаш или Ахмед Джабрил, а на хора, които наистина са били замесени в отвличания, взривявания или престрелки. Мошико ги поглеждаше често. В тях виждаше не толкова врагове, колкото свой антипод.

В кобура, закачен на колана му, той носеше автоматичен пистолет „Берета“ 22-ри калибър. Възпиращата сила на това оръжие едва ли би била достатъчна, но в затворените помещения на консулството никой не би желал след като куршумът прониже терориста, да убие и някой нещастен нюйоркчанин, дошъл да се запише доброволец за бране на банани в някой кибуц. Освен това според традицията на израелската армия в такава ситуация не се очаква да убиеш нападателя. От теб се иска да се нахвърлиш.

Сред служителите на Шабак се разнасяше един виц за изобретяването на специален куршум, който да убива терористи, да ранява дипломати и само да отхвърля настрани всички останали. Естествено, никой от тези млади хора не гледа на работата си като на игра, но както във всяка опасна дейност и тук е нужна известна противоотрова, за да могат те да останат нащрек като преследвани газели през всяка секунда от смяната си. Рутината е изморителна, но ако трепнеш, това може да се окаже мигът, в който ти и всички, които си се клел да защитаваш, ще умрете.

През годината, откакто Мошико работеше в консулството, не беше се случило нищо. Едно експлозивно устройство пристигна по пощата до генералния консул, но веднага беше открито и обезвредено. Друг път някакъв превъртял фен на Луис Фарахан беше излязъл от асансьора, размахвайки пластмасов пистолет, но го хвърли навреме, преди Мошико и двама от другарите му да са го екзекутирали набързо. Едва ли в близко бъдеще щеше да се случи нещо по-сериозно. Точно затова Мошико не можеше да разбере защо се е задъхал така, като че ли току-що е преминал полосата с препятствия в „Уингейт“.

Може би точно липсата на действие го тормози. И преди е изпитвал това чувство… Когато лежеше в засада до Марж Аюн, тъкмо преди да му свърши службата. Да, точно това е. Тъпо суеверие. Като някой бизнесмен, който е пътувал без проблеми стотици пъти, а сега има чувството, че нещата ще тръгнат наопаки.

Той седеше на стола, загледан в дланите си върху бюрото. В сградата беше топло, но пръстите му мръзнеха и трепереха, а коляното подскачаше под бюрото. Усещаше неприятен тик в ъгъла на дясното си око, а пулсът в ухото сякаш се опитваше да му каже нещо.

— Няма нищо — опита да се успокои сам. — Просто откачаш.

Решен да превъзмогне предчувствията, той си наложи спокойствие, като се опря на наученото от инструкторите. Тялото не е храм. То е роб, който трябва да се подчинява. Започна да диша чрез диафрагмата си, като бавно поемаше и изпускаше дъх и заедно с това забавяше биенето на сърцето си. Прилепи пръсти и ги задържа неподвижно, както правеше всяка седмица при тренировките по стрелба в провинция Насау.

— Хей, махараджа Йоги. Гледай да не проспиш последните си десетина минути.

Мошико почти подскочи от стола, но успя бързо да се съвземе. Вдигна поглед и видя образа на шефа си, отразен в стъклото. Ханан Бар-Ел — нисък, мускулест, четиридесетгодишен мъж, пристрастен към тъмни ризи и вратовръзки на цветя, беше застанал зад гърба му под рамката на отворената врата.

— Практикувах крав-мага — каза Мошико и постави ръце в първа позиция за контактен бой.

— Добре, ама не удряй нищо скъпо — весело предупреди Бар-Ел. Като шеф на сигурността за района на Ню Йорк той не беше щедър на усмивки. Но Мошико му беше един от любимците. — И пусни тези нещастни, объркани руснаци вътре. До понеделник.

Бар-Ел затвори вратата. Мошико му махна с ръка.

Погледна през прозореца към петимата посетители в чакалнята. Четиримата бяха семейство руснаци. Млади родители с две бебета, които бяха облечени в топли зимни дрехи и приличаха на мечета. Напоследък повечето руски евреи търсеха златния си шанс в Америка, но това семейство беше стигнало до Манхатън, а мечтаеше за Йерусалим. Като бивш емигрант Мошико още се трогваше от подобен наивен идеализъм.

— Господин Пенковски? — заговори той в микрофона. — Моля, влезте. — Мошико натисна бутона, ключалката забръмча и руснаците така бързо влязоха през вратата, че той се почувства почти като портиер в Дисни Уърлд.

В чакалнята остана само едно момиче, което, изглежда, нямаше и двадесет години. Беше обута в яркожълти боти и носеше синя вълнена шапка. Докато Мошико я наблюдаваше, тя свали шапката и разтърси невероятния си водопад от червена коса. След това му се усмихна. Той й махна с ръка.

Е, и къде е смъртната опасност?

Не съществува.

Той погледна часовника си.

Още шест минути и си тръгва.

Докато тревогата му бавно отминаваше, Мошико си позволи да се потопи в мечти. Със смесица от меланхолия и надежда се замисли за не твърде далечното си бъдеще. Скоро животът му като служител на Шабак ще приключи, но тогава ще започне нещо по-приятно…

Много отдавна Мошико беше разбрал, че няма да има блестяща кариера в израелската разузнавателна общност. Роден беше в Чехословакия като Моше Кубис, син на баща-християнин и майка-еврейка. Според библейските закони това го правеше член на Племето. Затова на седемнадесет години той емигрира в Израел и „натурализира“ фамилното си име, за да започне нов живот.

Когато Мошико (умалително от Мойсей) приключи задължителните три години военна служба в пехотната бригада „Голан“, той кандидатства за назначение в отдел „Специални операции“ на АМАН — военното разузнаване на Израел. Почти веднага се разбра, че произходът от Източния блок ще му попречи, но за негов късмет член на комисията беше и майор Бенжамин Баум, който като дете на холокоста беше склонен да покровителства емигрантите.

— Кубис? — беше вдигнал вежди Баум, когато разглеждаше досието на Мошико. — Като Ян Кубис ли?

— Той е брат на дядо ми — едва прошепна Мошико, готов да бъде изхвърлен навън.

— Я виж ти, момчето ми — изненада се Баум. Освен блестящ офицер на АМАН той беше и историк-аматьор и се занимаваше основно с военните години. Ян Кубис е чехословашки герой. Сержант Ян Кубис бил спуснат с парашут от англичаните в чешките гори през зимата на 1941 година. Той ръководел операция, наречена „Антропоид“. Точно Кубис успял да рани смъртоносно обергрупенфюрера от SS Райнхард Хайдрих — нацисткия палач от Прага. След това бил убит в престрелка с Гестапо.

Баум бързо намери служба за Мошико в групата за физическа охрана на „Специални операции“, както и място на празничната трапеза в йерусалимския дом на семейството си. Но правилата в една бойна разузнавателна служба не могат да се заобиколят съвсем и когато стана ясно, че Мошико няма да получи достъп до приключенията, към които се стремеше, майорът му помогна да се премести в Шабак.

Почти както британската МИ–5 или американското ФБР, Шабак се занимава с контраразузнаване. Освен това обаче осигурява въоръжената охрана на пътническите полети на „Ел-Ал“, на летищата, на консулствата в чужбина, както и охраната на държавния глава. Често младежи от бойните подразделения на армията стават „горили“ (както наричат специалните въоръжени охранители), и то не само поради патриотични съображения. По този начин човек може да пътува по света, да притежава чужденки и да спести по някой шекел. Единици успяват да се изкачат по стълбицата и да станат регионални шефове по сигурността, някои се връщат в Тел Авив и се отдават на кариера в по-сложната дейност за залавяне на шпиони и контрашпионаж. Но Мошико вече не хранеше подобни илюзии.

Само че си имаше тайна от своите колеги и затова понякога чувстваше известна вина. Щеше изобщо да напусне службата. И не само това, ами щеше да извърши нещо като предателство. Защото имаше намерение да остане в Ню Йорк и да се запише в университета.

Причината беше Катлийн.

Бяха се намерили на един купон по случай Вси светии, където Мошико беше поканен от свой приятел, студент в нюйоркския университет. Той пристигна направо от работа в дъждовната нощ и затова не беше с карнавален костюм като другите. Нямаше дори и евтина маска.

Беше тайнствен непознат. Висок и силен, с мокра черна коса и сини очи. Катлийн имаше дълга, лешникова коса, бяла кожа и луничав нос, който се подаваше под розовата бандитска маска. Беше облечена в червена рокля, носеше магическа пръчка и се насочи право към него, за да го чукне по главата.

— И кой би трябвало да си ти?

Мошико държеше чаша водка, парченцата лед пукаха сред алкохола. Музиката гърмеше и наоколо се виеха тела. Чувствайки се някак скрит сред анонимността на костюмите на останалите, той отговори спонтанно, макар и малко глупаво:

— Таен агент.

— О, наистина ли? — Маската й го изгледа от глава до пети и обратно. — Че къде ти е костюмът?

Отговорът му беше ужасяващо непрофесионален, но може би именно в този момент той разбра, че така или иначе няма да направи кариера в тази служба. Мошико открехна сакото си, показа й пистолета върху десния си хълбок, после пак го покри и се усмихна.

— Леле… — Катлийн помълча дълго. После вдигна маската от лицето си. — И откъде се пръкна?

Но Мошико не чу въпроса, защото беше омагьосан от очите й.

По-късно спомените от късната нощ преминаваха като най-любим филм през ума му. Малкият й апартамент, споменът за мократа вълна на палтото й под пръстите му, дъхът й в ухото му, хладната, гладка кожа, която се сгорещи под дланите му.

В Израел това не е нещо необикновено. Всеки втори младеж е като него. Почти всяко момиче носи пистолет в чантата си заедно с червилото.

Но тук за Катлийн той беше Джеймс Бонд. Тя не можеше да му се насити…

Внезапно Мошико осъзна, че се е отнесъл няколко мига с фантазиите си. Мечтите му бяха толкова хипнотично реални, че сега кръстоса крака и се приведе напред с надеждата да потисне възбудата си. Нямаше да му е приятно да си тръгне през коридорите на консулството с издут панталон и изчервено лице. Трябва да запази това за по-късно. Двамата с Катлийн отдавна планираха да прекарат този уикенд в някой хотел по южното крайбрежие на Кънектикът.

Двойните врати на асансьора се плъзнаха встрани и се отвориха. Когато никой не се появи, той за миг пак изпита онова неприятно усещане. Пръстите му стиснаха ръба на бюрото. Погледна през прозореца, а после скришом хвърли око към часовника си. Една минута. Беше почти 12:30 часа на обяд преди шабат. След 12:30 няма повече „клиенти“. Край.

Той изсумтя презрително към собствената си глупост, когато фигурата пристъпи в чакалнята. Защото мъжът беше хасид — представител на най-религиозните евреи, с характерната черна шапка с широка периферия, дългите масури на пейсите, спускащи се покрай ушите, и гъста брада, от която върху килима се стичаха капки от дъжда навън. От шията до петите хасидът беше увит в дълго, черно вълнено палто.

„Поредното изкопаемо от деветнадесети век — помисли Мошико с известно успокоение. — Не по-опасен от гладно улично кутре.“ Защото човекът изглеждаше като излязъл от калдъръмените улици на древно полско гето.

С изключение на обувките. „Да не е някакъв религиозен празник?“ — зачуди се Мошико. Краката на човека бяха обути в мокри гуменки. В определени дни религиозните внимават да не носят облекло от животински кожи.

Докато хасидът бавно пресичаше чакалнята, Мошико набързо огледа лицето му. Всяка седмица оттук минаваха стотици като този, подготвящи се за поклонничество в Светая светих в Йерусалим. Те дори не фигурират в списъка с опасни лица на ДСС. Ако им се наложеше да чакат по-дълго в чакалнята на консулството, човек можеше да ги види увити в талисите2 да се молят до прозорците.

Мошико гледаше лицето на човека и се опитваше да го сравни със скорошните си предчувствия.

Носът беше широк и прав, кожата не толкова бледа както обикновено при мъжете, които непрекъснато четат молитвениците си в мрачни стаи.

Нещо друго. Тъмните очи блестяха с огромни зеници, бялото бе леко жълтеникаво. Погледът — почти унесен. Втренчен, невиждащ.

„Човек, отдаден на Господ“ — реши Мошико, докато гледаше затворената уста на хасида и някакво странно движение в крайчеца на устните му. Спазъм.

Хасидът спря на крачка от прозореца. Червенокосото момиче вдигна глава от книгата си. Мошико натисна бутона на микрофона.

— Шалом.3 С какво мога да ви помогна? — попита той на английски.

Хасидът нито помръдна, нито отговори. Ноздрите му се разшириха леко. Дъхът му още пускаше пара от студа навън.

Мошико се изкашля.

— Ефшар лазор леха? — предложи отново помощта си, този път на иврит. Защото хасидът може да е роден в Израел и само да е на посещение в Бруклин. Да е дошъл за удължаване на паспорта. Да се връща в родината.

Никакъв отговор.

Мошико се зачуди дали да не повика Бар-Ел, когато хасидът бавно бръкна в джоба на дългото си палто и извади сгънат лист хартия.

„За Бога, та той е глухоням!“ Мошико поклати глава, възмутен от самия себе си. Бутна чекмеджето към нещастника, който пусна листа в него. После дръпна обратно металното чекмедже, взе бележката и я погледна.

Почеркът беше несигурен, като че ръката, която е писала, е била парализирана. Буквите бяха на иврит, големи. Бяха изписани само две думи, но Мошико не можеше да разбере смисъла им. Дали е някакво име? А може би е на идиш4?

Но още докато произнасяше на глас фонетичното звучене на фразата, сърцето му се блъсна в гърлото.

— Аллах Акбар.

Аллах е велик.

Бойният вик на исляма.

Мошико изправи глава, но викът заседна в гърлото му. Защото сега, притиснати към прозореца, се виждаха размазаните черти на лицето на хасида. Усмивката се беше изпънала докрай през треперещите бузи, а между двата реда облечени в сребро зъби трептеше езикът, който оформяше някакви думи, които той така и не успя да чуе.

Видя юмрука на мъжа да посяга към горното копче на палтото, където бърз като лапа на ягуар сграбчи малък пластмасов пръстен и дръпна. Мошико вече се хвърляше назад, отблъскваше се с напомпани от адреналин мускули от бюрото.

Но знаеше, че е твърде късно.

Палтото на хасида сигурно му е тежало много, защото носеше поне двадесет килограма повече, отколкото в деня на купуването. Беше подплатено с четиридесет ивици „Семтекс-Б“ — моделируемия пластичен експлозив, произведен в Чехословакия, който изгаря със скорост седем хиляди и двеста метра в секунда.

Детонаторът, необходим да взриви първоначалния заряд, беше със самовъзпламеняваща се живачна капсула, съединена с още три като нея в пакет от цигари „Марлборо“ в джоба на палтото на хасида. Копчето на палтото беше свързано с жицата, затваряща простата верига, захранвана от батерия.

Хасидът изчезна сред блясъка, гръмотевичния тътен и горещина на взрива, който пръсна собствената му кръв и кости заедно с тези на червенокосото момиче. Стотици ножове от пламък се забиха по стените на чакалнята. И верен на твърденията на производителя си, осигурителният прозорец не се счупи. Той просто изхвърча от рамката си и се заби като гигантско бутало в стаичката на Мошико.

В тази последна микросекунда, преди светът пред очите му да почернее, преди тялото му да бъде блъснато и да премине направо през дървената врата зад гърба му, Мошико разбра…

Трябвало е да се вслуша в инстинкта си.