Третата ръка на Бога

1.Йерусалим

Подполковник Бенжамин Баум наблюдаваше последната искрица зимна светлина, потъваща зад каменните кули на църквата „Света троица“. Силуетите на кулите завършваха с блестящи, издути, зелени кубета, а от всяко се издигаше златен кръст, пронизващ като пръст спускащата се нощ. Но не масивната архитектура задържаше погледа на Баум, който беше примижавал замислено хиляди пъти в тази посока. По-скоро беше необичайният вид на църквата, посипана със сняг, и увереността, че този необикновен ден, също както и кариерата му в армията, скоро ще избледнее завинаги.

С тежката си длан Баум избърса кръг върху замъгленото стъкло на кабинета, откривайки отново храма, приличащ на обърнатата към небето длан на православното християнство сред юдейското море. Тя се намира на върха на този хълм на Йерусалим, наречен Руския комплекс, в знак на уважение към поклонниците от Изток, които някога са потърсили убежище тук. Църквата представлява упорит анахронизъм, тъй като комплексът сега се състои от друг вид сгради, чиито обитатели не изпитват към своите богове онова уважение, което питаят монасите, когато палят благовонните си свещи в храмовете.

В ниската, обикновена сграда в западната част на комплекса се помещават стаите за разпити, комуникационните центрове и тъмните, потискащи затворнически килии на Държавната полиция. На изток съдебната палата с високите си каменни зали ехти от ударите на дървените чукчета на съдиите, които съдят безкрайните опашки от терористи и крадци.

А на юг, сред друг квартал от административни сгради, чиито изтъркани месингови табели лъжат случайните минувачи, управлението за „Специални операции“ на Израелското военно разузнаване продължава да обитава временната си резиденция. След пет години персоналът на „Специални операции“ на АМАН, служителите, аналитиците, мъдреците, наблюдателите, секретарките и чистачите му, вече не мечтае за обещаваната му нова сграда. Възможно е скоро някъде в Тел Авив да се издигне някой модерен небостъргач от метал и стъкло с кабинети, покрити с мокет. Но като се имат предвид реалностите в израелското строителство, стачките и забавянията, както и факта, че най-добрите строителни работници са палестинци, на които е забранено да работят на подобен секретен обект, повечето от хората в СпецОп на АМАН отдавна се бяха примирили да приемат за свой дом Йерусалим.

Естествено, обещанието за нова сграда до морето не би мръднало Бени Баум оттук, защото за него домът винаги е бил в Йерусалим. Дойде тук като дете от лагерите на смъртта и продължаваше да е благодарен, че първите му спомени са от този облян от слънце град с прекрасни хълмове и улици, с хора по шорти и сандали, с въздух, изпълнен от пустинен прах и боров аромат.

Има градове на тази земя, които никога не чувстват смяната на сезоните и сега той си спомни как отдавна, преди онзи първи ноемврийски студ, също беше смятал, че Йерусалим е благословен с безкрайни слънчеви дни. Всъщност това донякъде е вярно. Спомените пазят каменните сенки под безоблачното небе, размаханите длани над бронзовите израелски красавици, бяло-розовия камък, магически прозрачен под слънцето и ярките дни на шестмесечното лято. Даже и когато дойде зима, тя само се мъчи да се вмъкне между слънчевите дни, които навсякъде другаде биха считали за пролет.

Но веднъж годишно, в ден, който Баум цени като детска усмивка, сякаш Бог изпуска четката си и тогава вали сняг. В този ден Йерусалим се превръща в каменен султански палат, издигнал се върху облак от сметана.

— Да не се покръстваш за християнин, Баум? Кажи ми, че да мога навреме да ти огранича достъпа до секретни документи.

Бумтящият глас на генерал-лейтенант Ицик Бен-Цион отекна от стените на кабинета на Баум. Бени въздъхна, но не се извърна веднага.

— Всъщност се молех за отлагане. Не за отмяна.

Той погледна дланите си, в които стискаше доклад в три екземпляра. На никой нямаше да му притрябва, тъй като всичко вече се поглъщаше от компютрите. И въпреки това той беше съвсем сигурен, че в някой прекрасен ден всички тези харддискове, РАМ и ЛАН-ове ще се срутят и всички ще се сбият за писалки, докато някой не оправи бъркотията.

— Никой не те принуждава да напускаш, Баум.

Бени се извърна от прозореца и погледна командира си. Да, решението му да се оттегли беше доброволно, но някои хора щяха да пируват за напускането му.

Генералът влезе в кабинета, като наведе глава, за да мине под рамката на вратата. Баум не познаваше по-висок офицер от него. Това го отличаваше сред всички останали. Гъстата му, къдрава черна коса вече посивяваше, но орловият му нос продължаваше да се носи пред него като танково оръдие. А тъмните очи и гъсти вежди му придаваха вид на лешояд. С годините сенките под очите му бяха станали по-тъмни, но бръчките над скулите си оставаха плитки. Сякаш специално си налага да запази младостта си — не се усмихвай по-често от необходимото.

Рангът и силата бяха съкровища, които Ицик ценеше, но заедно с увеличаването им, духовното му благосъстояние намаля. Да, най-накрая стана генерал, но жена му се разведе с него и децата страняха от баща си. Онова щастие, което преди не ценеше, сега се беше преместило в нечий чужд дом.

— Говорех за операция „Лунен лъч“. — Бени сдържа една цинична усмивчица. Беше прието служителите на АМАН да се обличат цивилно, но откакто стана генерал, Ицик почти винаги носеше униформата си.

— Вече е твърде късно. — Ицик постави юмруци на хълбоците си. — Тази операция е в действие.

— Трябва да я огледаме отново.

— Оглеждали сме я хиляда пъти. На харизан кон, зъбите не се гледат.

— Мисля, че бъркаш поговорките. — Бени съжали за думите си в мига, когато ги изрече. Но да дразни Ицик за него се беше превърнало в досаден навик, от който не можеше да се отърве. Точно затова напускаше АМАН като подполковник, докато други, с двадесет години по-млади от него, вече носеха по три „кюфтета“ върху пагоните си.

— Пак започваш, Баум. — Генералът размаха пръст, докато Бени наведе глава и тъкмо щеше да промърмори някакво извинение. — Но този път ти и партньорът ти няма да ме провалите. Ще продължим.

Бени сви рамене. Ицик явно още се ядосваше заради скорошния сблъсък, след който беше преустановена една от замислените от него операции. Искаше му се да изпрати разузнавателна група дълбоко в западната иракска пустиня, за да установи възродената възможност на Саддам Хюсеин да използва ракети „Скъд“. Баум и дългогодишният му партньор Ейтан Екщайн бяха унищожили проекта, като доказаха, че човешкият риск е твърде голям в сравнение със сключването на сделка с американците, които да осигурят сателитно наблюдение на района.

Не за първи път те двамата убиваха някое от „бебетата“ на Ицик още преди раждането. Но успехите в оперативната работа на Баум и Екщайн също така бяха вдигнали репутацията на Ицик. Затова нищо чудно, че той приемаше със смесени чувства идеята за напускането на Баум.

— Трябва да огледаме „Лунен лъч“ — каза Бени. Листовете зашумяха в ръцете му, когато ги размаха. — Но просто не мога да разбера защо другата страна проявява такова нетърпение.

— Не ти е работа да разбираш. — Пръстът на Ицик продължаваше да сочи към носа на Бени. — Остави! — изрече той военната заповед за преустановяване на всякакви дискусии. После бръкна в джоба на панталона си и се извърна да си ходи, но се сети за какво е дошъл. — Преразгледах искането ти за връщането на Екщайн от Африка. Получаваш отказ.

— Мога ли да попитам защо?

— Знаеш защо. Вие двамата сте твърде опасни заедно.

— За кого? — На Бени му се искаше да си държи устата затворена, но в присъствието на Ицик тя се изявяваше по-бързо от разума.

— Няма да дискутирам този въпрос, Баум.

— И си мислиш, че затова трябва да ни държиш разделени? Като ученици, които говорят в час?

— Не! — викна Ицик. — Не е достатъчно да ви сложа на различни чинове. Вие двамата трябва да бъдете разделени от континенти!

— Мислех, че той ще може да ни помогне по този въпрос — продължи Бени със спокоен глас. — Може би ще види нещо, което ние сме пропуснали.

— „Лунен лъч“ е твой — продължи да крещи Ицик. Но този му начин на държание към подчинените не можеше да подейства на човек, който вече е свикнал. — Досега си се оправял сам и ще довършиш сам.

Преди Баум да успее да му отвърне с тактически ход, генералът излезе от кабинета и тръшна вратата.

— Слушам, командире — изръмжа Бени без никакво уважение.

Въздъхна още веднъж, загледан в документите в ръцете си. Никак не му се хвърляха в торбата за изгаряне, която висеше полупразна от алуминиевата си рамка.

Помайването беше нов навик за Баум и той изобщо не му харесваше. Преди се нахвърляше и преминаваше през мисиите си така, както още продължаваше да играе футбол в празничните дни — оставяйки съотборници и противници далеч зад себе си. С голямата си плешива глава и насочени напред широко разперени уши той летеше, привел едрите си рамена над пълния с шницелите на Мая корем. Петдесет и две годишното му тяло се носеше през играта както и в работата — с иронично присвити очи и усмивка, която му придава вид по-скоро на колбасар, какъвто би станал, ако беше останал да живее в страната, където се е родил.

Независимо от неудобствата, Бени никога не оставяше за утре работата, която може да се свърши сега. Няколко несполучили служители на АМАН не го обичаха заради прямотата, макар да завиждаха на успехите му. Но нямаше човек, който да не го уважава. Пък и началниците му никога не са се чудили какво всъщност мисли той.

Затова колебанието беше странно чувство за него. За близо тридесет години работа в разузнаването той никога не беше си представял така тези последни седмици. Както другите мъже на действието, той беше приел, че краят на неговата кариера ще се стовари милостиво отгоре му. Нещо гръмко и бързо.

Но това? Няколко безцелни дни в прочистване на папки?

Е, поне няма да му се наложи да преживее мъчителния ритуал на изпразване на гардероба с ботуши, пагони и парадни униформи. Като катам, офицер за специални задачи в АМАН, той не е слагал униформа от години. Последният път беше през 1986 година на една тиха церемония в кабинета на министър-председателя. Екщайн беше застанал до него с гипсирани ръце и шепнеше иронично, че медал, даден от партията „Ликуд“, направо може да се сравнява с „Железен кръст“. Едва ли…

Бени вдигна хартиите високо над торбата за изгаряне, изрева „Напред!“ като инструкторите на парашутистите в Тел Ноф и ги хвърли вътре. Доволен от малката си победа, сложи ръце на кръста и се огледа.

Така или иначе този кабинет никога не беше му харесвал. Прекалено голям и на третия етаж, твърде далеч от хората му. Но Бен-Цион беше настоял, че щом Баум ръководи отдел „Операции“, значи трябва да седи тук горе заедно с останалите от Олимп.

Разбира се, Бени винаги се справяше с неприятните положения, като ги хване направо за гушата. Така че „личният“ му кабинет се превърна в нещо като общодостъпен конферентен център за всички катами под негово ръководство. Той бързо разчисти кабинетната атмосфера, като накара подчинените си да поставят вътре шкафове за досиета, рафтове за книги, допълнителни бюра, стенни карти и два зелени сейфа. Твърдеше, че разузнавачите работят по-добре в задимени, клаустрофобични пространства. Удобното работно помещение те кара да отлагаш и да се маеш над проблема, докато задимената килия те принуждава да вземеш решение, за да излезеш на чист въздух.

Израелската армия има репутацията на егалитарна, незачитаща чина и изрядността на униформата, без субординация. Бени окуражаваше традицията, тъй като тя често допринася за изненадващо добри решения. В повечето западни държави войникът очаква да застане пред командира си върху полирания до блясък под, който служи като пропаст между ранговете. Бени беше заменил началническото бюро с Т-образно подредени маси, късата част на които използваше като свое работно място, докато екипът му седи върху пластмасови кухненски столове около дългата част. Това идваше да подскаже: „Да, аз съм шефът, но не се притеснявайте и спорете с мен.“

Баум мразеше мисълта, че подчинените му може да кажат „да“, когато всъщност мислят „не“, или „добра идея“, ако всъщност им се иска да извикат: „Ти луд ли си?“ Често по време на заседанията по планиране той поставяше някой друг да седне на председателското място, докато всички от екипа му се разхождат, пият кока-кола и пълнят стаята с облаци цигарен дим.

В Управлението се носеше легендата, че когато веднъж генерал Бен-Цион влетял в кабинета на Баум с някаква заповед, намерил шофьора на полковника щастливо настанен на мястото му, вдигнал крака върху масата, облечен в униформа на майор от военновъздушните сили. Баум, Екщайн и останалите от екипа се кипрели в анцузи на някакъв футболен клуб, а оръжейникът зареждал саковете им с автомати „Узи“ и пълнители. Генералът си излязъл, без да каже и дума, явно решил, че е по-добре да не знае с какво точно се занимават.

Обаче социалистическият стил на управление на Баум не му пречеше да командва екипа си като гангстерски бос, а най-ясният сигнал за професионалната му етика беше пътният знак, обозначаващ „изкопна работа на обекта“, закачен здраво върху вратата на канцеларията. Никой никога не беше му гравирал табела с името и длъжността и понастоящем единственото доказателство, че зад тази врата се намира кабинетът на началника на оперативния отдел, беше малък, червен метален триъгълник, закован отпред. Знакът беше взет от телената ограда на минно поле на Голанските възвишения и значението му беше ясно за всеки: „Ако не си професионалист и не знаеш какво точно правиш… не влизай.“

Вратата внезапно се открехна и Бени се смръзна. Втора визита от страна на Ицик със сигурност щеше да извади на показ най-злите демони на неподчинението. Но главата, която надникна, принадлежеше на Рафаел Черниковски.

Дребният, оплешивяващ очилат служител, известен на всички с оперативния си прякор Очко, беше най-добрият аналитик и консултант на Бени. Той страдаше от неотменното задължение да присъства на всички съвещания по планиране на Баум, а после да посочва грешките и проблемите на всяко предложение. Беше непопулярна, но необходима длъжност.

— Приятна почивка — каза Очко и се вмъкна като срамежливо момче. Носеше лаптоп и единия край на ризата беше изскочил от панталона му.

— И на теб, Очко — отвърна Бени. Той погледна часовника си, ядосан, че даже и преди началото на уикенда не може да се отдаде в самота на меланхолията си. — Какво има?

— Ами… — Очко приглади кичура червеникава коса върху блестящия си скалп. — За празненството по изпращането ти…

Бени извъртя очи към тавана. Даже не му се мислеше за подобен погребален купон.

— Нали би трябвало да е изненада?

— Аз… Разбира се. Май да… Но никой не мисли, че е възможно…

Бени скръсти ръце, замислен над двусмисления комплимент. Все пак той наистина си е велик майстор на конспирацията.

— Да… Ами правете каквото решите. Аз ще се съобразя.

— Тук, в кабинета ли? Или предпочиташ в ресторант?

— Хайде да говорим за това другата седмица — махна с ръка Баум.

— Ама остават ни само две седмици.

— Върви си вкъщи, Очко. Петък вечер е.

— Добре. Обаче момичетата искат да се подготвят. Питат дали…

— Върви си вкъщи! — изрева Бени и Очко се изпъна, като че е докоснал навлажнен електропровод. Тръгна заднишком към вратата и потърси дръжката зад гърба си.

— Добре, Бени. Приятна почивка. Ще се видим в неделя.

— Да.

Очко вече беше почти излязъл.

— Как мина при Ицик? — попита той, скрил се зад рамката на вратата.

— Гладко като задник на носорог.

— О… Значи Екщайн няма да ни прави компания?

— Не. Остава в Африка.

— Лошо.

— Вечерята ти изстива. — Бени отново започна да повишава тон. Вратата скри сянката на Очко и стъпките му отекнаха по коридора.

Бени се намръщи. Разбираше, че трябва да последва собствения си съвет и да си тръгне. Беше петък вечер. Уикендът беше започнал и сградата излъчваше ужасяващата тишина на стадион дълго след края на мача. Отдалеч се чуваха други звуци, защото трите етажа и подземните лаборатории винаги бяха населени от самотни мъже и жени, които поддържат живота на Управлението. Тук-там тракаха телекси, звъняха телефони, някой принтер разпечатваше текст от компютър. Но общо взето, сградата почти не дишаше, изпаднала в приятната кома на уикенда.

Той се огледа и реши, че задачата му, макар и проста, е непосилна за днес. Мая и двамата му синове, Йош и Амос, приготвяха специална вечеря заради него. Някой друг път ще донесе два малки кашона и лесно ще натовари личните си вещи в колата.

По стените на кабинета му не висеше нито една плакета, награда, медал или грамота, макар да имаше достатъчно, но те събираха прах на тавана в къщата му в Абу Тор. Личните му приоритети обаче бяха показани ясно с няколко снимки, поставени върху рафта зад бюрото му. Първите бяха черно-бели, и показваха него — по-слаб, но мускулест, сред групи униформени другари. После блестяха ярко усмивките на семейството му от цветни фотографии. И накрая имаше няколко по-тъмни снимки на Бени и Екщайн на фона на чуждестранни градове.

В ъгъла на стаята обаче имаше един предмет, подпрян на стената, с който дори и Бени се гордееше толкова, че не си позволи да го прибере в някой ръждясал шкаф.

Дългата черна тръба приличаше на обой, долната част на който беше обвита в полирано дърво и се разтваряше към камбановидна форма с два дебели приклада като на пистолет, с ударник и спусък, излизащи от тежкото тяло. В дулото се виждаше зелена метална глава във фалическа форма с дезактивиран детонатор. Това беше реактивен противотанков гранатомет 7-Д, руското противотанково устройство, превърнало се в любимо оръжие на терористите от Белфаст до Багдад. Точно този „реактивный противотанковый гранатомет“ всъщност никога не е бил използван против израелски войски или танкове, тъй като е бил предназначен за много по-висока цел от обикновените на бойното поле.

Притежателят на оръжието се беше върнал в Израел през лятото на 1986 година, но за Бени онези дни на Рамадана като да бяха вчера. Всеки път, когато докоснеше вдлъбнатия белег от куршум върху корема си, той си спомняше операция „Флейта“ и си позволяваше да въздъхне с облекчение.

Бени погледна РПГ-то. Чудеше се дали върху него още могат да се открият пръстовите отпечатъци на Амар Камил, редом с тези на Ейтан и неговите, останали от редките моменти, когато, останали насаме, двамата го вдигаха и мълчаливо поклащаха глави.

Бени беше с почти петнадесет години по-възрастен от Екщайн, но още от първата им среща, преди много години, те бяха разбрали, че съдбата им е да бъдат партньори. И двамата бяха родени в Германия, и двамата бяха носили прашните униформи на бойни офицери, воюващи анонимно в прослава на АМАН. А приятелите и роднините и на двамата ги смятаха за скучни бюрократи, работещи в някое досадно държавно учреждение.

Те двамата живееха, ако може да съществува такова нещо, в умствена симбиоза, използващи нещо като телепатична връзка, която им позволява да действат като един, а силата им да е като на двама. Беше феномен, какъвто Бени преди това беше открил единствено в Мая, при това след години на щастлив брачен живот. Отношенията му с Екщайн бяха родени от кръвта, разбирателството и опасностите, както и от онова глупаво и необяснимо доверие, което човек може да изпитва към парашута си, ако изобщо се реши да скача с него.

Тези отношения едва не се разпаднаха през един зимен ден в Мюнхен, когато в бързината си да задраскат името на Амар Камил от наказателния списък на Израел те бяха причинили смъртта на примамката, поставена на пътя им. Наказанието на Бен-Цион беше да им забрани да мислят. Но в буквалния смисъл на думата самият Амар Камил ги спаси, като се завърна в родината си и възкреси операция „Флейта“.

И така репутацията им на хора, които не се съобразяват с общоприетите правила, си остана непокътната. Долу в малкото барче на втория етаж още стоеше залепена на стената карикатурата, нарисувана от един от умелите аналитици на Бени. На нея се виждаха главите на Баум и Екщайн, излизащи от едно тяло, чиито мускулести ръце размахваха пистолети, куфарчета а-ла Джеймс Бонд и компютърни разпечатки. Надписът гласеше „Ужасните близнаци“.

За генерал Бен-Цион беше мъчително да гледа славата, която покриваше двамата мъже. Те изпълняваха не повече от една трета от неговите заповеди, възразяваха по втората третина, а на последната изобщо не обръщаха внимание. Не можеше да разруши връзката, която му носеше похвали от Кнесета, но можеше да ги повишава. И така те получаваха по-високи чинове, а повишаването на отговорностите им причиняваше разделение на задачите.

И така, сега Бени беше подполковник и ръководеше оперативния отдел. Екщайн беше майор и командваше свой собствен екип в АМАН. Беше изпратен на дългосрочна мисия в Етиопия, значението на която Баум още не можеше да разбере. Но на подполковника му липсваше дясната ръка, дясната половина от мозъка и той смяташе, че Ейтан също така страда от мъката на подобна ампутация.

Това разделяне, както и падащата зимна нощ, може би беше знак, че е време да си ходи. Никое друго партньорство вече нямаше да е същото, а и Мая заслужаваше да сложи край на дългите й самотни нощи. Не че тя беше изтърпяла протичането им мълчаливо, нищо подобно, но обикновено крещеше на снимката му, докато той е някъде далеч от нея.

Само след няколко кратки седмици Баум ще си отиде. Никой не е незаменим и той винаги се беше въздържал от лукса да си мисли, че ще го помнят дълго.

Но кой ще ръководи „Операции“? Кой ще води екипите на „Куинс Командо“ из чуждестранните пустини, из улиците на чуждите столици? Ако Ейтан Екщайн остане в АМАН, той вероятно би могъл да седне зад това бюро някой ден. Но Бени изпитваше известни съмнения по този въпрос.

Баум не беше дипломат, а Екщайн още по-малко. В АМАН трябва да си гъвкав като въздушен ас, пилотиращ F–16. А Екщайн е камикадзе.

— Е — прошепна тихо Баум. — Ще трябва да се научи да лети и сам. — Но му се искаше да има стария си партньор като помощник-пилот поне още веднъж.

Върху масата на Баум лежеше самотна папка. Дебела, с кафяви корици, надписана „Лунен лъч“ и напреко с гриф „Строго секретно“. Имаше намерение да се запише в дневника и да я вземе вкъщи, но се отказа и прибра папката в сейфа си. Всички подробности бяха разчетени и с малко късмет тази операция скоро щеше да приключи.

Израелската армия още имаше шестима пленници, задържани от вражески групировки в Близкия изток. В страна с по-малко от пет милиона души всеки живот е скъпоценен, а репутацията на израелската армия се градеше върху решимостта й никога да не оставя мъртъв, ранен или пленен войник на врага. Това вдъхваше увереност на всеки мъж или жена в армията, но също така даваше на врага и ужасно предимство. На политическия пазар стойността за размяната на израелец е много по-висока от ескадрила бойни самолети.

Всички пленници бяха задържани от терористични групировки, контролирани от вражески арабски държави. Трима от мъжете бяха пленени в разбитите им танкове през 1982 година в битката за Султан Якуб, планинско градче в Ливан, което се беше оказало укрепен сирийски преден пост. Сирийците бяха подарили тримата израелци на Ахмед Джабрил, шеф на Народния фронт за освобождение на Палестина. Президентът Хафез ал-Асад твърдеше, че нямал влияние над известния главатар на терористи, макар да се знаеше, че Джабрил ходи на турска баня в Дамаск с командира на сирийските тайни служби Мухабарат.

Съдбата на други двама военни не беше толкова ясна. АМАН и Мосад продължаваха да спорят по въпроса кой ги държи в плен. Това правеше вероятността за спасение по-неясна, но имаше надежда, че политиката на задържане на терористи в израелските затвори ще накара накрая врага да се издаде. Но като че ли засега никоя страна не се интересуваше от освобождаването на своите арабски братя, които чезнат по израелските затвори. А двамата израелски пленници оставаха скрити някъде като скъпоценна картина на Ван Гог в ръцете на крадци аматьори.

Разтревожените израелци хвърлиха всичките си усилия в борбата за освобождаването на американските и германски заложници, задържани в Ливан, и накрая постигнаха успех. Но надеждата, че израелските пленници ще се появят заедно с всички останали, беше напразна, а изтощените дипломати и разузнавачи се прибраха у дома с благодарствени писма от Вашингтон и Бон.

Най-после един от израелските военнопленници бе върнат при семейството му. Той беше друз5 от едно гордо планинско селце в Кармел. Върна се в ковчег… Самир е бил пребит до смърт от враговете и въпреки това правителството се съгласи да освободи двеста опасни престъпници в замяна на мъртвото му тяло.

Шестият беше вероятно най-известният пленник след израелския агент Ели Коен, обесен в Дамаск. Капитан Дан Сарел бе член на елитната част на израелските морски командоси — малко поделение, в чиито умения влизат нощни парашутни десанти, подводно разузнаване и бойни изкуства, с които можеш да победиш ротвайлер.

В една безлунна нощ на 1986 година екипът на Сарел „Флотилия 13“ навлязъл в ливански води до Джуниех, нападнал командния пост на терористите на „Амал“ и го унищожил под буря от вражески куршуми.

По традиция като командир Сарел накарал хората си да се качат в лодките „Зодиак“ и да отплават, а той се върнал, за да измъкне тялото на убит другар. След секунди бил повален от откос на „Калашников“ и отнесен от бойците на „Амал“. Командването на израелската армия хвърлило всичките си сили, превръщайки тайната мисия в явна спасителна операция през цялата нощ. Но на зазоряване изтощените моряци се завърнали у дома, оставяйки след себе си димящия бряг. Било ясно, че ако Дан Сарел все още е жив, то той е на път към долината Бекаа.

За разлика от другите пленени войници следата на Сарел не изстина веднага. Командирът на „Амал“ Мустафа Дирани се нуждаеше остро от екипировка за бойците си и точно оцени стойността на израелския командос с най-висок достъп до тайни на израелската армия. Когато се оказа, че Сарел е останал жив въпреки многобройните си рани, последва търг, но никой друг шеф на терористи не успя да се пребори с паричните възможности на иранското правителство. Техеран бързо плати цената от 350 000 щатски долара, а после накара Дирани да предаде израелския капитан на Хизбула — осиротялото терористично крило на иранския ислямски фундаментализъм.

Израелците знаеха, че Техеран продължава да дърпа конците, но се примириха с правилата на играта и се обърнаха към марионетката Хизбула. Само че това е една желязна марионетка, която не успяха да помръднат дори и когато израелските елитни командоси от „Саярет Маткал“ — разузнаването на Генералния щаб — отвлякоха шейх Саид, духовния лидер на движението, направо от леглото му в Южен Ливан.

Години наред Бени Баум беше наблюдавал тревожно как други офицери посвещават живот, тяло и кариера на освобождаването на Дан Сарел. Снимката на съпругата на капитана, държаща на ръце петгодишната дъщеря, която никога не е била погалена от баща си, обиколи световните телевизионни екрани. Евреи от цял свят носеха снимки на капитана по време на манифестациите по случай Деня на независимостта на Израел. Дипломати от различни страни отиваха да се молят на иранците, но молбите им си оставаха без отговор, удавени в кани кафе и обвити в мъглата на недоверието. Името Дан Сарел се превърна в символ на изгубения израелски боец. Шепнеха го из кафенетата в Тел Авив, агентите на Мосад рискуваха главите си в неприятелски държави заради него, изследователите от АМАН го търсеха сред стотиците прехванати разговори чрез телефони, факсове и сателитни комуникации.

Нищо.

И внезапно през една прохладна септемврийска утрин съобщението премина от напуканата ръка на един арабин в мазолестата длан на един евреин. Случи се в изоставеното ливанско село Абу Зиблех — купчина нащърбени от куршуми бетонни колиби, където израелските десантчици бяха дошли да тренират нахлуване в помещения с автомати и гранати.

Един израелски лейтенант възпря хората си с вдигната ръка и вик „Спри огъня!“

Наблизо мълчаливо беше застанал ливански селянин. От рамото му висеше древна пушка, в дясната си ръка държеше прострелян гълъб, а в лявата — плик. Лейтенантът прочете писмото, стисна ръката на селянина, даде му банкнота от петдесет шекела като доказателство, че са се срещнали, и без повече коментари заповяда на хората си да се оттеглят.

Сделката беше проста, ясна и твърде добра, за да е истина: Дан Сарел в замяна на шейх Саид плюс хиляда гуми за колесниците на F–4 Фантом, сто ракети за изстрелване от самолети и петдесет противотанкови системи. Писмото беше подписано от Абу Ясир, бойният прякор на Саид Абас Мусави, генерален секретар и оперативен командир на Хизбула. Мусави не притежаваше летяща машина по-голяма от делтаплан, затова на всеки беше ясно, че гумите и ракетите само ще бъдат преброени от хората му, а после ще ги изпратят в Техеран. Що се отнася до противотанковите системи, никой не очакваше израелците сами да снабдят терористите в Южен Ливан с екзекуторски инструмент на най-високо техническо равнище.

Но като деца на Леванта всички бяха наясно, че това е просто гамбит за откриване на танца по пазарлъците.

Тъй като естеството на исканията беше чисто военно, след разправия с Мосад задачата се падна на АМАН и на „Специални операции“. Бени Баум избра един от хората си, бивш командос от „Маткал“, да занесе отговора — искане за официална среща. Облечен в дрехи на ливански селянин и въоръжен само с пистолет, сигнален маяк за въздушно изтегляне и крака на спринтьор, той преспа три нощи сам в Абу Зиблех, докато ловецът на гълъби се появи…

Първоначално срещата между неофициалните представители се проведе в едно крайбрежно кафене в Кипър. Присъстваха само двама израелци. Единият беше адвокатът Ори Невиим, на когото в Хизбула имаха доверие, тъй като, без да работи в никаква израелска организация, се е занимавал на доброволни начала с освобождаването на палестински пленници. Вторият беше подполковник Бени Баум, избран за шеф по сигурността на операцията „Лунен лъч“. Министърът на отбраната беше споменал, че един от важните хора в Хизбула — шейх Тафили — е следвал във Франкфурт. Затова Ицик Бен-Цион предложи като негов партньор своя началник на оперативен отдел, роден в Германия.

Докато десетина офицери от АМАН и командоси от „Маткал“ наблюдаваха тайно, Баум и Тафили бързо съставиха доклада на немски. Всеки от тях отхвърли напълно условията на другия. И така, четиримата шиити и двамата израелци напуснаха кафенето, доволни от напредъка (според разбиранията на Близкия изток), който бяха постигнали.

След още три срещи — в Монте Карло, Атина и Палермо — Ори Невиим беше намалил исканията на Хизбула до връщането на шейх Саид, триста чифта гуми и четири тона бойно оборудване от несмъртоносен тип като бойни облекла и комплекти за първа помощ.

Израелските политици и Генералният щаб бяха ужасно подозрителни, но Ори Невиим ги предупреди, че постъпката на Хизбула е абсолютно самостоятелна. Защото други групировки като Ислямски джихад и Хамас със сигурност ще се опитат да попречат на сделката.

Баум настоя размяната да стане в морето. Това първоначално шокира шефовете му, но той обясни, че докато на сушата мястото би могло да бъде атакувано от всякакви групи терористи, в открито море силата им е нищожна. Когато Баум представи аргументите си на поредното съвещание на Съвета, подкрепено с карти, малки модели на кораби и собствената си необорима логика, командирът на израелската флота каза:

— Аз пък мислех, че ние, белите шапки, сме най-умните. Браво, Баум! Моите уважения.

И така, след по-малко от две седмици един израелски ракетоносец трябваше да пусне котва близо до северните брегове на Мароко. Дан Сарел трябваше да пристигне с товарен кораб на Хизбула, плаващ под либерийски флаг, който да се приближи и да спре до него. Размяната щеше да прилича на едновремешните процедури при „Чекпойнт Чарли“ в Берлин. Баум щеше да мине по прехвърлен между двата съда подвижен мост или с моторница „Зодиак“, за да вземе Сарел, а Тафили да направи същото за шейх Саид.

След това Баум щеше да се завърне в кабинета си, за да опакова снимките и да се прибере у дома навреме, та да успее да прочете заглавията във вестниците, в които изобщо няма да се споменава името му…

Бени завъртя старовремския диск на големия метален сейф и прибра папката вътре. Затвори касата, запали цигара, хвърли последен поглед към покритата със сняг църква и тръгна към вратата, когато тя внезапно се отвори.

— Добре, че те хванах — отново изпълни рамката Ицик Бен-Цион. Той затвори вратата и се облегна на нея.

— Не бой се, Ицик. — Бени реши, че генералът иска да подсили отново заповедта си, забраняваща участието на Екщайн в мисията. — Няма да правя нарушения.

— Има лоши новини. — Ицик никога не си правеше труда да омекотява неприятните вести. — Току-що пристигна кодирана телеграма, но докато подготвят всички документи, ще мине час. — Той замълча.

— Е? — Баум сложи юмруци на кръста, а цигарата увисна от устните му. Беше се научил да понася с известна твърдост лошите новини.

— Нападение с бомба в консулството ни в Ню Йорк — каза Бен-Цион. — Двама мъртви, петима ранени, един от тях сериозно. Изглежда като самоубийствена атака… Всъщност човек-бомба.

Сега Баум разбра, но все още не схващаше защо лично Ицик идва да му каже това.

— Не е Хизбула — заяви той.

— Кой го каза?

— Аз казвам — опита да овладее тревогата си Баум. — На този етап, ако не искат да стане размяната, те могат просто да се обадят по телефона или да изпратят онзи проклет селянин в Абу Зиблех. Няма нужда да взривяват хора в Манхатън, да им го начукам на мамицата мръсна — довърши той с мръсната арабска ругатня, защото и сам не беше напълно убеден в думите си.

— И е бил облечен като хасид — продължи Бен-Цион.

— Като хасид ли? — ококори се Баум. Едва не се разсмя. — Глупости.

— Вижда се на видеозаписите на ДСС. — Докато Бени се опитваше да смели казаното, Ицик съобщи и най-лошото: — Най-сериозно раненият е човек на Шабак. Мошико Бен-Чехо. Той е в много тежко състояние. Загубил е едната си ръка и око.

Баум отпусна ръце. Пое дълбоко дъх и извади цигарата от устата си. Той беше като настойник на Бен-Чехо. Беше го ръководил, наставлявал. През ума му преминаха лицата и на други мъже и жени, осакатени, защото той ги е насочил към този вид работа. Кога най-после ще се научи, че препоръката да бъде приет някой в Службите не е същото като да помогнеш на младеж да влезе в университета?

Най-накрая Ицик се отдръпна от вратата. Седна върху края на масата, а Баум продължаваше да гледа невиждащо в пространството.

— Дай ми една — тихо каза Ицик. Баум бавно бръкна в джоба си и му подаде пакета с цигари. Ицик запали със собствената си запалка.

— Той непрекъснато пита за теб, Баум — каза генералът с такъв умолителен тон, какъвто почти никой не беше чувал да излиза от устата му.

Бени се обърна към началника си. Погледите им се срещнаха през дима. Какво говори Ицик? Дали иска да каже, че Мошико се нуждае от приемния си баща до леглото си, но това е невъзможно поради наближаването на датата за размяната? Това би било типично за Бен-Цион. Затова Бени зачака мълчаливо.

— Шабак и Мосад вече ще са се нахвърлили върху всичко като мухи на лайно — каза Ицик.

— Така е. Няма причина и АМАН да се намесва.

— Обаче като се има предвид приоритетът на „Лунен лъч“, ако моят началник на оперативен отдел подозира, че този акт може да е работа на Хизбула или някоя фракция, която иска да провали размяната… И ако това може да има някакво отражение върху операцията… Това вече е друг въпрос и…

„Добре, Баум — предупреди се Бени. — Не си отрязвай пътищата.“

— Е, възможно е да е Хизбула — каза той. — Би било лудост, но също би било лудост да ги изключим от подозрение, без да сме огледали добре доказателствата.

Ицик кимна бавно. Двамата достигаха до споразумение. Баум щеше да му е длъжник, а това беше рядко и скъпоценно нещо.

— Мошико непрекъснато пита за теб — повтори Ицик.

— Чух.

— Може да не му остава много да живее.

— Тогава аз какво правя още тук?

— Три дни, Баум — вдигна предупредително пръст Ицик. — Не повече.

Бени се поколеба. Имаше чувството, че купува стар мерцедес от шофьор на такси. Дали не е някаква клопка? Дали Ицик не се опитва да го отстрани от пътя и да прехвърли „Лунен лъч“ на друг служител или да го поеме сам той? Че какво от това? Бени просто няма да получи последното потупване по рамото от министър-председателя. Чудо голямо. Все едно да не напише последната глава от мемоарите, които и без това никога няма да седне да пише.

Ню Йорк. Да, най-важното сега е да отиде там, за да държи останалата здрава ръка на Мошико. И не по-малко важна, но може би забравена от Ицик е Рут.

Единствената дъщеря на Бени работеше по докторската си дисертация в Колумбийския университет. Там е вече от четири години, а двамата не са се виждали от две. Само че не физическото разстояние разделяше баща и дъщеря.

Двамата не си говореха. Беше мъка, която поне два пъти на ден караше Бени да докосва гърдите си като човек, който се измъчва от киселини. А някакъв откачен бомбаджия му предлагаше шанс да спаси една душа. И той добре знаеше чия душа.

— Съгласен — каза Баум. — Три дни.

— И ще ми се обадиш от консулството — нареди Ицик.

— Веднага щом пристигна там.

— Но ако Тафили се притесни от тази работа и поиска да се ускорят нещата, ще хванеш веднага самолета — размаха му пръст Ицик.

— Първият възможен полет — обеща Бени. Погледна командира си. Може би Ицик все пак е научил нещо от собствените си неприятности. „Мъката променя всички ни“ — помисли си Баум.

Генералът се изправи, отиде до вратата и я отвори.

— Юдит! — изкрещя той колкото му глас държи. Никога не използваше интеркома. Въпрос на власт. После се обърна към Баум. — След един час от „Бен Гурион“ излита военен самолет. Мога да го задържа за петнадесет минути, но не повече.

Баум отиде до масата, наведе се към страничното шкафче и извади отвътре предварително готово куфарче. Когато идваш в „Куинс Командо“ от друго военно поделение, военната мешка се заменя с куфарче. Вместо чиста униформа, ботуши, гранати и амуниции в него има дрехи с чуждестранни етикети, комплект документи, подкрепящи „легендата“, тоалетни принадлежности от чужбина и три паспорта, никой от които не е израелски. Ако е необходимо да сложиш и пистолет, шансовете ти за завръщане спадат на петдесет процента.

Бени вдигна телефона и се обади на Мая. Каза й, че заминава за три дни, и дръпна слушалката от ухото си с гримаса, докато тя му крещеше. После също се развика:

— Отивам да видя Рут.

Последва известно мълчание. После Мая каза нещо на немски, на което Бени отвърна „и аз те обичам“, преди да затвори.

Юдит се появи на вратата. Тя беше с черна коса, блестящи очи и характер, който й беше позволил да остане секретарка на Ицик цели две години — по-дълго отколкото би изтърпял всеки друг млад войник. Отнасяше се с генерала като със сенилен баща, а той макар да й викаше, май харесваше отношението й. Като че ли все още има поне едно дете, което да го търпи.

— Какво искаш, Ицик? — попита тя. — Имам среща.

— Ще я отложиш — нареди той. — Баум трябва да иде до летището. Веднага. Ти ще караш колата.

— Бени — извърна се тя. — Защо да не се закараш сам? А?

— Мога да… — започна Бени.

— Не, не можеш — прекъсна го Ицик. — Нямаме достатъчно коли и не искам някоя от тях да стои неизползвана на паркинга без причина. Хайде, тръгвайте. — Бен-Цион излезе в коридора, вече възстановил самочувствието си, след като беше преживял известно неудобство поради собствената си сантименталност. — И да ми се обадиш, Баум! — отекна отдалеч гласът му.

Баум сви извинително рамене, навлече коженото си яке и вдигна куфарчето.

— Извинявай, скъпа — каза той и докосна Юдит по рамото, докато излизаха. — Ако побързаме, може да успееш да се върнеш навреме за срещата си.

— Ех, подполковник Баум! — обърна се тя към него с иронична официалност. Юдит вече беше на двадесет и четири години и с офицерски чин, но работеше с Бени още от първите си дни в армията. Той й беше като любим чичо. — Все така ми се случва. И май ще си остана девствена.

— Разбира се — отвърна Бени. — Също като жена ми.

Тя се засмя, затвори вратата на кабинета и го хвана под ръка. Бени се опитваше да крачи в синхрон с нея надолу по стълбите.

— Ако не за друго, поне се радвай, че ще заработиш извънредни — опита да я успокои Баум.

— Притрябвали са ми — намръщи се тя. Защото, ако в израелската армия плащаха подобни премии, тя би трябвало да е богата като принцеса.

Юдит погледна Баум в очакване да продължат закачливия разговор. Но видя, че той не се усмихва, а гледа разсеяно някъде далеч. Към нещо, лежащо в сенките на собствените му мисли.

Беше виждала този поглед преди, когато той отиваше да прибере трупа на другар, а не някаква награда.

2.Ню Йорк

Мартина Урсула Клумп вечеряше сама в най-отдалечения ъгъл на помещението.

Предпазливостта винаги я насочваше към последните купета във влаковете, тъмните и тесни места в опашката на самолетите. Предпочиташе върховете на ъглите, откъдето можеше да се види всеки, който се приближава отнякъде, и да фокусира добре приятел или враг.

Сега седеше с гръб към стената и обикновено така се чувстваше най-удобно. Но тази вечер в позицията й сякаш имаше двойна предпазливост.

Тя вдигна чашата с червено вино към устните си, а когато наклони глава, леките краища на русата й коса литнаха встрани от скулата й към парата от чашата. Но металносивите й очи не се взираха в белите стени, полираните дъбови маси или лъснатите стъклени чаши с идеално сгънати салфетки.

Погледът й беше насочен към купчината вестници, натрупани в края на масата. Заглавната страница на „Ню Йорк Пост“ показваше мъж на средна възраст, подкрепящ покрусената си от скръб съпруга пред гроба на дъщеря им. Заглавието от десетсантиметрови букви крещеше:

Глупаци. Мартина мълчаливо наруга издателите за неверните предположения, макар противно на всякаква логика да й се искаше да са прави. Подобно прибързано заключение за мистерията на тази експлозия със сигурност би облекчило неудобствата й, но тя не хранеше подобни илюзии. Следователите много бързо щяха да зърнат вълка, скрит под дългото палто на нападателя. Техниката на саботьора твърде много напомняше на собствения й подпис и тъй като тя нямаше нищо общо с него, яростта й от евентуалното свързване се увеличаваше.

До този момент всички части от плана й се бяха нагласили идеално по местата си. Сега обаче над всичко надвисваше заплаха. Положението стана опасно. Имаше чувството, че е седнала на люлеещ се стол върху носа на бързоходен скутер.

Тя остави чашата. Вдигна очи към стенните аплици, които осветяваха картините на яздещи гаучоси, изгледи от Буенос Айрес и кожата от планинска дива котка, висяща до навитите въжета и красиво подредените едри камъни. Вероятно посещението в аржентинския ресторант беше завръщане към спомените, но Мартина им се беше отдала, без да изпитва какъвто и да било срам. Това беше един от малкото ресторанти от този тип в Ню Йорк, скрит сред многобройните бразилски кътчета в западната част на Четиридесет и шеста улица. Тя не го посещаваше често, но когато имаше нужда да обмисли нещо в спокойна обстановка, сядаше тук и изчакваше, докато тълпите отминат и останат само неколцината самотни аржентинци.

Музиката винаги беше една и съща — пиано, акордеон и топлият тенор на Карлос Гардел, трептящ в леките ритми на тангата от отдавна минали години. Всички сервитьори бяха емигранти, тъжни, мълчаливи мъже в черни панталони и сака, с колосани бели ризи и щръкнали папийонки. Този, който сервираше на Мартина, се кланяше, наричаше я „сеньорита“ и не фамилиарничеше.

Тя усети погледа на сервитьора, застанал надалеч до масивния дъбов бар. Знаеше, че държанието и лицето й не предразполагат към никакви опити за сприятеляване. Наметнато върху облегалката на стола й, черното кожено яке очертаваше горната част на тялото й, чиито атлетични извивки бяха омекотени от гънките на бялата блуза с висока яка. Краката й, дълги, но мускулести като на тенисистка, бяха кръстосани и скрити до глезените под дългата черна, вълнена пола. Носеше високи ботуши с връзки и равна подметка като на обувки за крос.

Мартина никога не слагаше високи токове, ако това не беше абсолютно наложително.

Лакираните нокти, дантеленото бельо и пръстените, също както грима, заемаха твърде ниско място сред приоритетите й. Високите й скули на европейка от севера, дългите вежди, по-тъмни от косата, и леката трапчинка на брадата, нямаха нужда от допълнително подчертаване. Макар слънцето на Близкия изток да беше добавило няколко фини бръчки в крайчеца на очите й, кожата й бе гладка и младежка. Ако паспортът й беше истински, той би показвал шест години повече от тези, на които изглеждаше — около тридесетте. Носът отиваше на лицето й, макар върхът му да беше малко остър, а устните — по-широки и леко извити надолу в краищата.

Тя не внушаваше симпатия, но в репертоара й фигурираше и усмивка — ярка и блестяща, която можеше да изобрази когато си поиска. Само че тази усмивка оставаше скрита зад устните, също както нюйоркчанките криеха скъпите си колиета под блузите, за да не предизвикват вниманието на крадците.

Мартина не носеше бижута с изключение на сребърния „Ролекс“, макар че това не се дължеше на страх от манхатънските крадци, защото тя можеше да се предпази с такава лекота от тях, че би ги оставила зяпнали от изненада. Нейното тяло беше инструмент на професията, който тя държеше винаги готов чрез тичането, което предпочиташе поради това, че не я свързва с гимнастически салони или необходимост от специално оборудване. Но бягането беше последният инструмент, който Мартина би използвала при нападение, тъй като освен пистолета „Валтер П–38“, който тежеше в чантата й, тя беше обучена на бойна техника, с която не само да обезкуражи, а и да осакати всеки нападател.

Тя беше жена, за която свободата означаваше да продължава да живее така, както винаги досега. С изключение на няколкото месеца в затвора „Брухсал“ в Западна Германия, които не смяташе никога да повтаря. Независимият й външен вид и фигура не се бяха променили много от младежките години, макар да се беше научила, че мъжете лесно се заблуждават от модно облекло или сексуални намеци. Макар лицето й да не бе претърпяло никаква хирургическа намеса, никой, видял снимката й с късо подстригана коса в германската криминална полиция на Висбаден, не би могъл да го свърже със сегашната й физиономия.

Тя беше купила също „Таймс“ и „Дейли Нюз“, но ако името й изобщо беше споменато, това най-вероятно биха сторили в „Пост“. Въпреки свидетелите израелският кореспондент на вестника Ури Дан не се съгласяваше с идеята, че нападателят наистина е бил хасид. Той изброяваше хора от Хизбула, Хамас и Фронта за освобождение на Палестина на Ахмед Джабрил, които биха имали мотив да го сторят. А на редакционните страници Евънс и Новак хвърляха цяла мрежа от предположения за ционистка конспирация, смехотворна теория, че израелците можели сами да взривят собственото си консулство. Две редици снимки показваха вдигнатите юмруци на бойците от „Амал“ в Сидон и изпъкналите очи на Арафат, който напълно отрича всякакво участие в клането. Но никъде в тези страници или пък в другите вестници не се беше появило името на Мартина.

Обаче липсата на публично обвинение не я успокояваше. Тя елиминира цялата журналистическа дрънканица, обмисли фактите и непубликуваните подробности. Познаваше добре начина на мислене на израелските професионалисти, които някога бяха пуснали снимката й по цялата световна преса след подобна експлозия в Буенос Айрес. Но тъй като тя беше приготвила онзи взрив, тогава нямаше нищо против хрътките да подушат кървавите й следи. Сега самата липса на името й изглеждаше заплашителна. И си представяше пръстите, които прелистват досието й в Йерусалим.

Самотен самоубиец, хитро скрил устройство с удобно оформен С–4 или семтекс и маскиран взривател, приближил се достатъчно до охраняван обект. Когато бъдеше осъзнат напълно начинът на действие, тя беше сигурна, че името й ще фигурира сред първите в списъка на заподозрените.

Разбира се, че би могла да го направи.

Но не беше тя.

Сервитьорът се приближи със сребърен поднос, върху който носеше салати и „емпанада Архентина“ — вдигащо пара блюдо от увито в тесто месо, оформено като полумесец. Той постави таблата пред Мартина и се изправи.

— Как е, госпожице? — попита я той малко по-фамилиарно на испански с усмивка.

— Добре, благодаря — също на испански му отвърна тя и макар устните й да изобразиха нещо като усмивка, очите й го изгледаха така, че той се изчерви и веднага се отдалечи към бара.

Погледът й също беше полезно оръжие. Хора със слаб характер веднага се притесняваха от него, а ниският глас, излизащ от гърлото й, също ги правеше неспокойни. За аржентинците нейният испански я определяше като сънародница, докато германците със същата увереност я приемаха за една от тях. Английският й звучеше леко еротично поради дългите години, прекарани в Париж, и затова американците често я мислеха за французойка, белгийка или скандинавка. Камуфлажът беше полезен.

Мартина наблюдаваше сервитьора, който посрещна семейство новопристигнали посетители, и й се прииска той да беше малко по-привлекателен. Работата й я обграждаше само с мъже, които обаче не можеше да докосне.

Когато премести стола си до масата и нагласи салфетката върху скута си, тя напипа с длан малкия белег върху корема под полата си. Беше го получила при бягството си от „Брухсал“. Оттогава насам на твърде малко мъже е било разрешено да видят този белег. Но онези, с които беше спала след тревожните дни на бягството си от Германия, бяха възхитени от твърдото, розово образувание.

Покойният й съпруг винаги галеше белега. Знаеше какво е да те ранят, тъй като и той си имаше достатъчно белези.

Тя изхвърли мислите за неосъществени еротични преживявания от ума си и се зае с храната. Но освен аромата на пушеното месо нещо друго изпълни ноздрите й и тя вдигна поглед. На съседната маса една жена палеше цигарата си с кибрит. Лекият дъх на фосфор и сяра отново я върна за кратко към спомените с мириса и звуците от преобръщаща се кола…

Усети пръстите си да треперят върху смъртоносния пластилин и далечните експлозии отекнаха в ушите й. Мазният дим от горяща мотоциклетна гума проникна под вълнената маска, а потта щипеше кожата й под якето. Пистолетът подскачаше в ръката й от скоростта на насрещния вятър. Мускулите й бяха изпънати, повдигаше й се от ръмженето на кучетата и трясъка на порти и ключалки. А после вятърът я охлаждаше, когато бягаше и падна след ужасното пробождане в корема. Агонията я обхвана отново. Чувстваше студеното желязо на носилката, друсането на колата по черните пътища, благословеното убождане с иглата и спусналата се тъмнина. А накрая белотата на левантинското слънце, тръпката на зарастването, тихото пукане на далечни изстрели. И мириса на сяра от оръжията…

За част от секундата очите й се спряха върху вестника. Но в този миг зърна блясъка на друга публикация. Бяха изминали повече от десет години от онази статия в „Щерн“, но тя помнеше всяка дума и снимка. Нейната и тези на Фредерике Крабе, Барбара Майер и Инге Виет, всички блеснали под заглавието „Дамите от П–38“, като че ли любимите им пистолети бяха име на друга планета. И написаното за таланта й с разрушителни взривни устройства. Бяха я нарекли с терористичния й прякор „госпожа Сифор“. Госпожа С–4. Съпругата на пластичните експлозиви.

Да. Тя би могла да го стори.

Но не беше тя.

И за пръв път не можеше да разбере мотива, както и възможностите на този нов съперник. Тя знаеше тайната за размяната на пленници на Хизбула с израелците и беше сигурна, че фундаменталистите биха държали под контрол своите радикали. Лагерът на Арафат и без това развява бяло знаме, така че едва ли биха се изцапали с еврейска кръв. Повечето от противниците на ООП имаха добри намерения, но пък не бяха достатъчно добре оборудвани, за да направят подобно нещо. Та те не биха могли да се справят дори с отвличането на група сенилни туристи.

Мартина беше наета да провали предстоящата размяна. Смяташе, че онези, които са я наели, имат тактически знания и поради това не виждаше смисъл те да са направили нещо, с което да затруднят толкова много изпълнението на възложената й задача. Но в тази експлозия беше наподобена точно нейната техника и тази имитация по-скоро я разяряваше, вместо да я радва. Някой не само беше откраднал нейната гръмотевица, но това можеше да накара врага да се изтегли на непробиваеми позиции.

Салатите бяха изгубили привлекателността си. Стомахът на Мартина се сви и тя остави вилицата върху чинията. Облегна се и издуха въздух през устните си. След това изпи виното от чашата на една дълга глътка.

— Няма значение — прошепна не съвсем убедено тя. — Рибата все пак ще влезе в мрежата.

Откъм нишата до тоалетната и телефоните на ресторанта влезе един мъж. Той се огледа, изглежда се стресна от собствения си образ в огледалото върху стената зад гърба на Мартина, а после тръгна към масата й.

Муса Хауатмех явно не се чувстваше удобно в новия си, леко раиран тъмносин костюм, бяла риза и сива копринена вратовръзка, но Мартина беше настояла да се научи да избягва джинсите и кожените якета в такива по-официални случаи. Той разкопча сакото си и седна вдясно от нея, докато тя оглеждаше новата му прическа и добре избръснатите бузи, тъмните очи и младежко лице. Беше доволна, защото той приличаше на богат братовчед на някой саудитски принц или може би на млад бизнесмен от Рио де Жанейро. Че защо не и от Тел Авив?

Той се настани сковано на стола, постави ръце върху масата и сплете пръсти. После погледна към Мартина и се намръщи като момче, чиято майка го принуждава да ходи с къси панталони на училище.

Мартина се засмя и вдигна пръст, което докара на бегом сервитьора.

— Моля, господине? — този път сервитьорът остана на метър от масата, като да избегне погледа й. Гледаше само към Муса.

— Той ще пие една „Ескудо“ — каза Мартина, а когато Муса започна да вдига длан, за да откаже, тя го хвана здраво за китката. — Да — настоя тя. — И освен това му донеси бифтек. Алангле.

— Много добре — прие поръчката сервитьорът и се отдалечи.

Муса вдигна очи към тавана. Като че се молеше за опрощение.

— „Ескудо“ е хубава бира — заговори Мартина на немски, който Муса беше научил под нейно ръководство. — Освен това трябва да се научиш да я пиеш, както и всичко друго, което ти предлагат в компания. — Тя замълча, защото й се стори, че той не я слуша. — Слушай ме внимателно!

Той се подчини и се обърна към нея. Тя отново заговори с мек, поучителен тон.

— В Америка човек, който отказва да пие, може да бъде само две неща — продължи тя. — Бивш алкохолик или мюсюлманин. В интерес на мисията е време да се откажеш от правилата на Шериата. — Тя отново докосна ръката на Муса, но този път по-нежно. — Това е нещо, което враговете ви разбират добре. Как иначе евреите биха могли да водят бой по време на шабат? — Твърдият й поглед се заби в меките очи на Муса, докато сервитьорът поставяше висока чаша с кехлибарено питие върху масата. — Най-малкото вие трябва да отвърнете на тяхната вяра с вяра, на тяхната воля с воля.

Муса вдигна чашата и с гнуслива физиономия отпи глътка от скверното питие. Мартина се усмихна и избърса с пръст пяната от горната му устна.

„Толкова много работа — помисли си тя. — Толкова много бариери, които трябва да се преминат.“ Чудеше се дали хората й някога ще се издигнат на необходимото ниво, ще отхвърлят предразсъдъците на културата и религията си, за да служат на по-високите цели на Корана, който тя също уважаваше, но виждаше като основа, върху която да се издигне към по-висши неща.

В Ливан тя беше приела тези чувства и започна да ги променя. Учеше ги на чужди езици и култури, на електроника и импровизации. Беше ги научила не само да карат виртуозно коли, камиони и мотоциклети, но и да бъдат механици, да извършват поправки и подобрения. Научи ги на жизненоважната тактика на подвижността. Биеше ги заради ръждата по дулата на оръжията и ако не беше просто жена в един свят на мюсюлмани, би ги целувала, когато автоматите им АК–47 са добре смазани и улучват целта.

Именно Мартина беше видяла липсата на перспектива у господарите им, слабостта в йерархията на Хизбула, която връзваше ръцете на нейните бойци. Затова тя ги отдели, сформира непробиваема група от партизани, чиито идеали никога не биха могли да бъдат подценени. Те гледаха на наставницата си като на кралица, докато тя се считаше по-скоро като майка на тази група, която се нарече „Яд Аллах“. „Ръката на Бога“.

Тя знаеше, че вероятно точно в този момент това име се шепне из оперативните кабинети на всички западни разузнавателни служби. Но ако хората й искат да оживеят и да се радват на преимуществата, които им дава това име, те трябва да се научат, че на Аллах понякога се служи по-добре, като не спазваш законите му.

Бяха се научили да лъжат заради Него. Бяха се научили да убиват заради Него. А сега, когато се намират на територията на враговете му, дали ще може да ги научи да го игнорират?

Имаше твърде малко време.

— Ще дойде ли? — попита тя, докато Муса отпиваше нова, по-малка глътка от бирата.

— Да, тръгнал е — отговори той мрачно, като че ли са го наказали.

За миг тя се замисли дали не е сбъркала, като избра за глутницата си само мъже. Тяхното усърдие и смелост бяха несравними, но им липсваха по-фините инстинкти и решимостта на жените. Във фракция „Червена армия“ беше работила дълги години с жени и знаеше, че в опасна ситуация, когато всичко изглежда загубено, никой мъж не може да се сравни с жените по яростта и жестокостта на лъвица, попаднала в засада. Но пък, от друга страна, там, където има жени, групите не са сплотени и никоя жена не може да ръководи дълго. А тези момчета веднага се подчиняваха на волята й.

С изключение на легендарната господарка на терора Лейла Халед малко жени на този свят бяха командвали успешно групи от мюсюлмански бойци. И макар да не гонеше лично самочувствие, Мартина с известно удоволствие разреши на мъжете от групата си да й дадат кодовото име „Лейла“.

Мартина погледна към входа на ресторанта. До бара беше застанал дребен мъж. Косата му беше бяла като крило на чайка, сресана назад над чело, потъмняло от вятъра и слънцето. Беше облечен в сив вълнен костюм, бяла риза и гладка, черна вратовръзка. Отгоре носеше дълго, тъмносиньо зимно палто. Очилата със златни рамки му придаваха вид на швейцарски часовникар. Когато я видя, той вдигна малкото куфарче, поставено до краката му, и тръгна напред.

Мартина забеляза, че човекът, когото познаваше като Омар, е заменил гладкия си кафяв бастун с по-скъп. Този беше прав с полиран метален връх. Тя често се беше учудвала защо този иначе пъргав човек изобщо има нужда от помощта на бастун. Сега реши, че това е просто нещо като декоративно оръжие.

Тя беше повикала този човек, който действаше като посредник. Той нае услугите й за трета страна, като преговаря и се консултира с нея дълги месеци. Беше започнала да гледа на него по-скоро като на приятен събеседник, но имайки предвид последните експлозивни събития, сега се чудеше дали безобидното му държание не прикрива заплаха като цвете-канибал.

Когато дребният арабин й се поклони и зае стола насреща, тя видя, че дръжката от слонова кост на бастуна представлява бюст на Лудвиг ван Бетовен.

— Имате вкус към музиката — заговори тя на английски без поздрав или предисловие.

— Аз съм от това поколение — сви рамене Омар, като да се извиняваше, докато поставяше куфарчето на пода.

— Някакво питие, сеньор? — попита сервитьорът, застанал вече до рамото му.

— Твърде силно е за сърцето ми — въздържано махна с ръка старецът, а когато сервитьорът се отдалечи, добави: — И зле за душата.

Муса изръмжа и отдръпна ръката си от чашата с бира.

— Добър вечер, млади приятелю — поклони се Омар на Муса, който само кимна в отговор.

— Той не се чувства много добре — обясни Мартина.

— О, съжалявам.

— Всъщност и аз — добави тя.

— Заради времето ли? — извърна глава Омар със съчувствие, но усмивката под тънкия му мустак не угасна.

— Понякога този град може да е толкова мрачен, че на човек Хамбург му се вижда като лятна градина. — При произнасянето на думите той замени „б“ с „п“, което винаги издава хората, чийто майчин език е арабски.

— Заради политическите ветрове — обясни Мартина и кимна към „Ню Йорк Пост“. Сервитьорът донесе стековете за нея и Муса. Тя набоде месото и отряза парче с ножа. Кръвта се размаза по острието.

Омар гледаше ръцете й, а тя наблюдаваше лицето му, но откри само любопитство, без каквато и да било следа от вина или неудобство.

Мартина изобщо не знаеше кого представлява Омар, което си беше стандартна процедура при подобни сделки. Беше от палестински произход, затова тя предположи, че господарят му е близък до Абу Нидал или Абу Ибрахим, чийто главен бомбаджия Мохамед Рашид някога беше обучен в собствената й група от „Червена армия“ в Германия. Някой от тях, които не желаеха никакви израело-арабски преговори, вероятно я е предложил, а тя беше достатъчно умна, за да разбира нуждата от използването на този възрастен човек като буфер. Но би била пълна глупачка, ако позволи положението му да я накара да се въздържи от определено проучване.

— Чудя се кой ли би могъл да е толкова луд, че да извърши подобно ужасно престъпление — заговори тя учтиво.

— Срамно е — поде разговора Омар.

— Особено като се очаква скоро да бъде постигнат мир.

— Може би съвсем скоро.

Мартина сдъвка хапка от месото, докато Муса наблюдаваше по-старшите от него с мълчание на ученик. Самият той бързо беше изгубил интерес към храната.

— Тези тайни преговори и без това са достатъчно крехки — продължи Мартина, намеквайки за размяната на пленници.

— Като картонена къща — съгласи се Омар.

— Тогава кой би извършил тъкмо сега това странно деяние? То толкова напомня на мое изпълнение. Вие какво бихте предположили?

Възрастният мъж се размърда на стола си в отговор на неприятния въпрос. Той поглади мустака си, облиза устни и вдигна очи към тавана.

— Може би нашият недоволен цар на Вавилон? — предположи той, намеквайки за Саддам Хюсеин.

— Той е твърде зает да си ближе раните, за да рискува с подобно отмъщение за последния ракетен фойерверк, който му спретнаха.

Омар кимна и вдигна очи към лицето на Мартина, където беше посрещнат от обвинителен поглед.

— Уверявам те, дъще — заговори той, а Мартина се смръзна при подобно бащинско обръщение. — По този въпрос и аз не знам повече от теб. Но тъй като ние знаем за тайните преговори, които скоро ще започнат, твърде вероятно е за тях да знае и друг. Не е ли така?

Тя не отговори. С изключение на челюстните й мускули остана съвсем неподвижна.

— Тази постъпка — продължи Омар, като почука с пръст по вестника — изглежда доста отчаяна. Сигурно е опит от страна на някого, който не е съгласен с предстоящите преговори и се опитва да изхвърли от релсите влака заедно с всичките му пътници.

— И смятате, че той може да успее? — прошепна Мартина. Забеляза, че тялото на Муса се изпъна. Той също беше разбрал намека. — Да не би да казвате, че скоро може да се наредя на опашката пред бюрото за безработни?

Омар се засмя. Не можа да се сдържи, като си представи Мартина, облечена модерно да попълва графата „умения“ с думите: „терористка, препоръките се представят при поискване“. Очите му се насълзиха и той извади кърпа да ги избърше.

Смехът му обаче не можа да подобри настроението на Мартина, защото, ако размяната на пленници се провалеше заради нападението на консулството, това щеше да означава, че собственият й договор ще бъде анулиран. И тогава „Ръката на Бога“ ще трябва да проси пред задния вход на някоя джамия в град Джърси. Така че каквото и да отговореше сега Омар, тя трябваше да разбере по лицето, по тялото му дали не я лъже.

Той се наведе над масата, прилепи пръсти като за молитва и заговори, като гледаше Мартина в очите, сякаш е мил, възрастен професор, който споделя мъдростта си със съмняваща се студентка.

— Политиката има много нива, скъпа, а политиците имат гласове за пред хората. Зад тези гласове те крият души, в които живее тяхната истина. Гласовете, доколкото чувам, дори и в този момент крещят обвинения един срещу друг в ООН. Но душите им продължават пътя си, без да се отклоняват. От теб също се очаква да продължиш, въпреки страховете, които може би изпитваш в момента.

Муса се облегна на стола си. Внезапно му се допика, отчасти заради бирата, но по-скоро защото и преди беше ставал свидетел на яростта на Мартина, а предизвикателството към смелостта й от страна на този старец можеше да възпламени непредвидима реакция. Ръката й се протегна и го задържа на мястото му.

— Уверявам те, Омар, че аз не съм притеснена годеница — каза тя. — Но пък е добре известно, че мъжете често се паникьосват преди сватбата. Може би собственият им страх, че няма да могат да бъдат верни, ги кара да мамят, да предприемат опасни стъпки, а понякога да се отказват преди самата церемония.

— Е, този младоженец ще ти бъде верен — настойчиво я увери Омар, най-накрая показал известно нетърпение.

— Тогава кой ме оскърбява с имитация? Нямам нищо против лова, Омар, но искам да ми кажат, когато пуснат гончетата.

— Не знам — изсъска той. — Но ти предлагам просто да не обръщаш внимание.

Възмущението на Омар изглеждаше неподправено. Затова накрая Мартина кимна и приключи въпроса. Тя махна на сервитьора и направи знак, като да приближава чаша към устните си. След това оформи нещо като „к“ с пръсти и показа „три“.

Никой не проговори, докато човекът прибираше чиниите и сервира трите кафета „капучино“.

— Наздраве — вдигна Мартина чашата си и отпи, докато двамата мъже отговаряха на тоста й. Усмивката й успокои напрежението, но тя продължи със сватбената аналогия.

— Та както бяхме говорили, цялата тази работа е скъпичка. Ще трябва да внеса депозити. Само цветята в днешно време струват цяло богатство.

„С половин милион долара ще си купиш доста цветя“ — помисли Омар с известен цинизъм, като докосна с крак куфарчето си.

— Парите са тук — каза той. — Но както се бяхме договорили, банката ще иска кратки подробности по разходите за празненството.

Мартина посегна към чантата си, а Муса наведе очи към ръцете й. Познаваше я от десет години, но все още не можеше да предвиди действията й. Тя може да е решила нещо и да го изненада, както често се случваше.

Но Мартина извади сгънат лист хартия и го подаде на Омар. Той внимателно го разгърна, вгледа се за миг, после свали очилата си и ги задържа пред хартията като лупа.

Малката страничка беше изписана с напечатани на английски думи. Списъкът беше дълъг, подробен и точен, както можеше да се очаква от германски „консултант“. Той не реагира на оборудването: карабини М–16 с еди-какви си възможности, униформи за определени чинове, части за електронни уреди, каквито никога не би могъл да си представи. Имаше вписани четири коли, наем за самолет умножен по часове. Забеляза, че са вписани наеми за апартаменти в Хелзинки и цени за френски паспорти, купени на черния пазар.

Но всичко това беше засенчено от единственото описателно изречение в края на списъка. Той примижа силно и приближи листа към лицето си, а когато вдигна поглед, очите му бяха широко разтворени и подчертаваха мълчанието му.

— Ясно ли е всичко? — попита Мартина.

Омар кимна рязко.

— Ще го запомниш ли?

— Мисля, че няма да забравя — прошепна той.

Мартина отново посегна към чантата си.

„Не издържам повече — помисли Муса. — Ще се напикая.“

Мартина извади цигари „Кент“ и запали една със златна електронна запалка.

— Твърде нездравословен навик, скъпа — предупреди я Омар, имайки предвид опасности, доста по-сериозни от пушенето.

— Опитвам да се откажа. — Тя придърпа към себе си стъкления пепелник. После прибра листа от ръката на Омар, смачка го и го запали в пепелника. Хартията пламна веднага и изгоря за миг, като остави само тънък слой пепел. Пламъкът вероятно опари пръстите й, но тя не трепна.

— Май не биваше да съм толкова сигурен — погледна Омар към пепелника като към катастрофирала луксозна кола. — Може и да не си спомня всички подробности по цените.

— Няма значение — смачка фаса си върху пепелта Мартина. — Те и без това варират на борсата. И освен това, както сме се разбрали, каквото остане, е за мен. Както вече ти казах, имам лични въпроси, за които да се погрижа, в случай че с булката се случи нещо лошо. Има и такава вероятност, нали?

— За съжаление. — Омар сякаш беше изгубил интерес към компанията на Мартина. Той наметна палтото си и посочи куфарчето, което остана на пода. — Това сигурно ще ти бъде достатъчно. И моля те, когато тази фаза от проекта приключи, свържи се с мен отново.

— Няма да е необходимо. Ще прочетеш за това във вестниците.

Омар я изгледа.

— Бог да е с теб — пожела й той.

— Ако пожелае — усмихна се Мартина.

Възрастният мъж се подпря мълчаливо на бастуна си и бързо си тръгна от ресторанта.

Муса взе куфарчето и го постави до Мартина. Тя в миг си спомни за опита на Фон Щауфенберг да убие Адолф Хитлер и бързо надникна в него, за да се увери, че съдържа само пачки с банкноти.

— Бягай — обърна се към Муса. Беше забелязала притеснението му и най-после го пусна да стане от масата и да се насочи бързо към тоалетната.

Мартина се облегна. Отпиваше от капучиното, заслушана в тихите звуци на акордеона. Мелодията на бандонеона изрови меланхоличните мисли за личните й загуби…

За пореден път тя видя родителите си, въртящи се сред тълпата танцуващи в красиви черни костюми и червени бални рокли. Притиснати един към друг в гордата, възбудена стойка под музиката на тангото, родено в кръчмите на Ориля. Видя отново щастливите им усмивки, чу шума на собствената си бална рокля, усети спомена за чувството, че нищо не може да наруши този триъгълник на обичта, който представлява нейното семейство в онази магическа земя, наречена Буенос Айрес. Тогава нямаше и намек за опасност, макар тя да разбираше, че родителите й и техните приятели живеят в Аржентина като членове на едно вече несъществуващо общество. Като графове и графини, чието кралство е изчезнало.

Баща й се отнасяше към нея с обожание. Предлагаше й обич и сигурност, каквито даваше и на майка й. Той беше уважаван като блестящ учен. Често шепнеше на немски с хора, които идваха да потърсят съвета му, да споделят страховете си, след като времената се промениха. Някой, чието име беше Перон, вече го нямаше, но доктор Ото Клумп ги уверяваше, че техният свят ще си остане същият.

Той беше спокоен и подреден човек. Не арогантен, но упорит. Да, такъв беше. По-късно Мартина забеляза, че вече ги няма танцовите забави, а между него и Катарина започнаха „споровете“. Но и тогава той отказваше да напусне дома им на улица „Винсенте Лопес“ и да потърси анонимността на някой провинциален град като Сан Фернандо, където къщите бяха като колиби, построени върху кални, скалисти ливади.

Мартина продължаваше да пее детски песнички на немски у дома и да говори перфектен испански в училище.

Но внезапно светът се преобърна. През един майски ден на 1960 година. Ден, който щеше да се запомни, защото тогава смелостта на баща й внезапно се пропука. Започна да звъни телефонът, късните нощни посетители шепнеха. Мъжете, които някога бяха изглеждали толкова могъщи, сега стояха бледи, с изплашени лица. С един от техния кръг се беше случила трагедия и той беше отлетял за някъде, отвлечен от някаква отмъстителна сила. Мартина се криеше объркана зад вратата на стаята си. Много скоро приятелите им избягаха, родители, с които нейните родители бяха танцували, деца, които бяха яздили понита на нейните рождени дни… Тя чуваше майка си да шепне настоятелно, да споменава имена като Парагвай и Бразилия. Но баща й каза, че нямало да бяга отново.

А после работата му в лабораторията вече я нямаше и заедно с нея изчезнаха и усмивките на майка й. А накрая и увереността на баща й приключи с един пистолетен изстрел. Точно това оръжие, което лежеше спокойно в чантата й…

Тя вече не изпитваше ярост. А тъгата й много, много рядко предизвикваше сълзи. Но пак се зачуди какво би станало, в какво би се превърнала тя, ако той беше останал жив.

Осъзна, че Муса отново е седнал на стола си и я гледа с очакване.

— Говори. Хайде — предложи му тя възможността да изкаже мислите си.

— Много е опасно, Лейла — каза той.

— Нима?

— Моля те, не ми се подигравай.

Мартина изостави ироничното си изражение, кръстоса крак върху крак и скръсти ръце. Слушаше го.

— Да, така е — продължи Муса. — И ти също го знаеш. За пореден път възразявам срещу целия план. Просто всички ще бъдем убити, без каквато и да било надежда за успех. — По горната му устна имаше малки капчици пот и той бързо ги избърса с кърпа.

— Без риск няма награда — каза Мартина.

— Това са безсмислени думи — ядосано възрази той, отново почувствал, че тя го поучава. — И още нещо. Включването по какъвто и да било начин на майка ти в това нарушава всички възможни мерки за безопасност.

— Немският ти наистина се е подобрил.

— Като брат на своя брат — Муса сграбчи ръба на масата и повиши тон — аз съм длъжен да изкажа пълното си несъгласие с това.

Мартина не се впечатли от речта му. И преди бяха спорили по този въпрос, а тя знаеше много добре как да го обори.

— Като брат своя брат — тихо отвърна тя — ти си длъжен да ме подкрепиш във всяка стъпка в живота. Поне Коранът предписва така. Така че ако си истински слуга на Аллах…

Тя остави изречението недовършено, защото Муса се облегна на стола си, вдигна поглед към тавана и прошепна нещо под нос.

— Ах! — въздъхна Мартина. Но вече знаеше, че е спечелила спора. Сега вниманието й се насочи отново към входа, откъдето един младеж се приближаваше към масата им. Беше нисък, облечен в кожено яке и с торба през рамо. В едната си ръка носеше мотористки шлем. Той се усмихваше глупаво.

— Добър вечер — поздрави весело на арабски младежът и се настани на стол.

— Добър вечер — отвърна бавно на немски Мартина. — Защо ли не сложим тук една табела с надпис „Яд Аллах — отворено от 8:00 до 17:00 часа“?

Младежът се изчерви заради грешката си.

— Казах ти, Ияд, че ще се срещнем по-късно. В апартамента.

— Обаче аз реших, че ще искаш да видиш това сега — почеса се той по главата. — Бях там, навън, целия ден и преди малко ги извадих.

— Ще получиш медал — изсъска Мартина, но протегна ръка.

Ияд бръкна в платнената торба и извади два плика с цветни снимки. Скоро след като Мартина беше чула за експлозията в израелското консулство, тя изпрати хората си в центъра, за да наблюдават развитието на събитията на Второ авеню. Заповяда да се направят снимки на всички идващи и тръгващи си от мястото, защото чувстваше, че инцидентът може да попречи по някакъв начин на собствените й планове. Нямаше голямо доверие на уменията за прикриване на Ияд, но той беше добър фотограф, а струпването на репортери пред консулството щеше да му послужи добре.

Тя се отдръпна от масата и постави снимките в скута си. После бавно разгледа запечатаните събития от деня. Снимките бяха отблизо и много ясни. Виждаха се мрачните физиономии на полицаите, плакатите на някаква група протестиращи евреи, израелският генерален консул, обграден от младежи с напрегнати и изморени лица. Виждаше се полицейският комисар на Ню Йорк, говорещ пред микрофон с голям надпис „Новини 4 канал“.

Внезапно тя спря. Гърбът й бавно се изправи, сякаш по гръбнака й пълзи нещо многокрако.

Гледа снимката дълго. Всъщност толкова дълго, че Муса и Ияд се размърдаха по столовете си, но не казаха нищо. Тя продължи да гледа снимката, после тази преди нея и следващата, но отново се върна към същата и я задържа, докато сърцето й бавно, много бавно се върна към почти нормалния си ритъм.

Не можеше да го сбърка. Дори и да беше сложил шапка. Не беше го виждала много отдавна, но лицето на майор Бенжамин Баум, може би вече полковник, не беше от тези, които би забравила скоро. Съвсем логично беше той да участва в подобно разследване, но съвпадението прониза тялото й с тръпка — нещо като антитеза на любовната. Естествено, тя винаги се беше надявала на нова среща, но при условия, поставени от самата нея. Той може да е тук заради събития, които изобщо нямат нищо общо с нея. Но по отношение на Мартина Бени Баум, или Ханс-Дитер Шмид, или както и да се нарича той сега, е много опасен човек.

— Маркер — протегна тя ръка към Ияд, докато очите й оставаха вперени в снимката. Той й подаде червен маркер и тя бавно очерта с кръг плешивата глава със замислено лице и едрите рамене. После се наведе към Муса и постави снимката в ръката му.

— Проследи го — прошепна Мартина и се взря в него с изгарящ поглед. — Не го изпускай от очите си.

3.Ню Йорк

— Я ми кажи, Бар-Ел. Да не би да не разбираш какво говоря?

Писъците на сирените отдавна бяха заглъхнали зад барикадирания вход на Второ авеню номер 800. Но вътре в почернялата чакалня на израелското консулство като че ли скоро щеше да се наложи да извикат линейка, тъй като тирадата на Джак Бюканън заплашваше да се превърне във физическа разправа.

Бюканън беше специален агент, отговарящ за оперативната дейност на нюйоркското бюро на ФБР. Той нарочно произнасяше неправилно името на израелския шеф по сигурността. Казваше му „Барел“6, макар и най-простия селянин да можеше да разбере, че името е като на марката говеждо месо: „Бар-л“.

— В това ли е проблемът, Бар-Ел? Не ме разбираш ли?

Ханан Бар-Ел го гледаше нахално, предизвиквайки Бюканън да се разяри още повече. Двамата мъже не бяха далеч един от друг, тъй като в помещението едва имаше място за всички следователи, твърдящи, че случаят е в тяхна юрисдикция. Атмосферата беше напрегната, миришеше на изгоряла пластмаса и във въздуха се усещаше надигащата се буря като преди затворнически бунт, а гласът на Бюканън заплашваше да срути и без това повредения таван.

Подът, стените и изпопадалите от стените на чакалнята плочи бяха черни като въглени. Килимът като да беше накълцан с лазер и навсякъде, където семтексът беше попаднал върху пластмаса, по пода лежаха странни, разлети форми. Така частите от столовете и рамките по стените бяха придобили формите на кошмари на Салвадор Дали. Помещението приличаше на вътрешността на фурна, в която заплеснат готвач е сложил да се пече торта, включил е на най-силно и е заминал в отпуска.

На отсрещната стена металната входна врата към консулството беше с изгоряла боя, но здрава за разлика от зяпналата отляво дупка, където бронираният прозорец беше пронизал стаичката на Мошико като летящо торнадо. Металната рамка на прозореца беше извита, а изкривените откъснати краища на жиците на комуникационните връзки блестяха под прожекторите като шини по зъбите на крещящ юноша.

Бюканън и подчинените му бяха повече от израелските им колеги. Той стоеше в центъра на помещението. Беше висок над метър и осемдесет, с посивяла, късо подстригана кестенява коса и близко разположени очи върху келтското лице. Вените на врата му изпъкваха над яката на ризата, стегната с вратовръзка под сив костюм и бежов шлифер. Яростта на специалния агент беше инструмент, който той използва всеки ден в работата си, но през последните месеци беше открил, че и се събужда с това чувство. Петдесетия му рожден ден наближаваше и не можеше вече с нищо да излъже календара. Като се добави към всичко това спорът за територията, която считаше за своя, и малко расова омраза, значи вече беше готов да избухне.

— Може би трябва да повикам преводач?

Американците от следствената група трепнаха от избухването на шефа от ФБР. Естествено, израелците може да бъдат винени за много неща: нахалство, липса на маниери, отхвърляне на всяко мнение освен собственото. Но да намекнеш, че им липсва интелигентност или че не знаят езици, значи да загубиш предварително спора.

— Само ако искате да добавите и обида към нараняването — отвърна спокойно Бар-Ел.

Беше застанал като защитник пред разбития прозорец. В помещението беше студено, но той стоеше без сако, навил ръкавите на сивата си риза до лактите. Пръстите му бяха изцапани със сажди. Поставил юмруци на хълбоците, той имаше вид на боен офицер, който е загубил войник, обвинява за това себе си, но знае, че битката съвсем не е приключила.

От двете му страни стояха членовете на групата за охрана — едри мъже от ДСС, излъчващи същото настроение като шефа си. Те също бяха свалили саката, които скриват оръжията им. Сега пистолетите и резервните пълнители бяха пред очите на всички. Предвид обстоятелствата и факта, че са израелци, не можеше да им направи впечатление, че някой си бил повишил глас. Така че докато Джак Бюканън беснееше, те го гледаха с досада.

— Добре. Сега ще го кажа съвсем бавно. Тук е град Ню Йорк в щата Ню Йорк на Съединените американски щати. Тук не е проклетият ви Тел Авив. — Бюканън свали шлифера си, а хората на Бар-Ел инстинктивно следяха ръцете му. — Тук е извършено престъпление. Престъпление от местно и национално значение. Което прави това помещение местна и федерална работа. — При тези думи той размаха федералната си полицейска значка. — И тъй като аз съм старши агент на Федералното бюро за разследване, аз имам пълната юрисдикция върху местопрестъплението. Сега ясно ли е?

Охранителят вдясно от Бар-Ел вдигна ръце, готов да изръкопляска, но Ханан бързо го дръпна, за да предотврати гафа.

— На мен, сър, ми е ясно едно — отвърна спокойно Бар-Ел. — Вие се намирате върху собственост, която попада в категорията на дипломатическата неприкосновеност. — Гладкият му английски сякаш още повече разяри Бюканън.

— Там е вашата територия — ръката на Бюканън посочи почернялата метална врата. — Това — той посочи пода, е щатът Ню Йорк. — Той се извърна бавно и огледа лицата на четиримата мъже и жени, облечени в сините якета на групата за борба с тероризма, тримата униформени полицаи, още трима цивилни полицаи, двама следователи, натоварени с оборудване, и още четирима агенти на ФБР. Никой от тях не се осмели да се намеси в разговора, който явно отиваше към конфронтация, но по лицата на всички можеше да се прочете неудобство и очакване. „А сега накъде?“

— Така — Бюканън отново се обърна към Бар-Ел. — Давам ви една минута да очистите това място, да се върнете вътре в собствената си територия и да позволите на хората ми да продължат работата си. Една минута. След това ще арестувам всички ви.

— Ш’енасех — изрече ясно на иврит един от хората на Бар-Ел. Той пъхна палци в колана си. Дясната му длан обхвана ръкохватката на мощния браунинг, който използваше за охрана от близки разстояния. Този път Бар-Ел не помръдна да го възпре.

— Какво, по дяволите, каза той? — избухна Бюканън.

— Каза „опитай само“ — преведе Бар-Ел.

Бюканън зяпна. Не беше свикнал някой да поема хвърлената от него ръкавица. Тридесет години политически борби му бяха осигурили ясна тактическа мисъл и сега разбираше, че собствената му увереност му е изиграла номер. Нямаше как да продължи да блъфира. Трябваше да изпълни заканата. Но какво би казал на това директорът? Приятел на президента, избухлив, бивш съдия, който посещава коктейлите на всички приятелски посолства във Вашингтон. На шефа изобщо няма да му се хареса подобен скандал.

„Мамка му…“

В този момент дойде спасението.

— Успокой се, Джак.

Думите се чуха от ъгъла на помещението, близо до металната врата с магнитна ключалка, където един едър мъж на около четиридесет години с къдрава коса, се поклащаше напред-назад и се взираше в нещо на тавана. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на зелено палто. По външния вид можеше да се приеме, че е един от израелците, но гласът му изрече думите с чист североизточен американски акцент.

— Кой каза това? — Ръката на Бюканън се спря по средата на жеста към подчинените му. Беше сигурен, че израелците няма да извадят оръжията си, но се надяваше да му се противопоставят и мечтаеше за едно старомодно юмручно меле. Но гласът го обърка.

— Успокой се, Джак. По-кротко.

Бюканън постави длан върху гърдите на заместника си, висок негър на име Голд, и го бутна настрани. Тогава позна човека в ъгъла.

— Какво, по дяволите, правиш ти тук? — изрева специалният агент. После се обърна към хората си. — Кой, мамицата му, пусна Управлението тук? Какво ви става бе, хора? Да не сте пуснали и някой репортер, за бога!?

Хората на Бюканън се спогледаха виновно, сякаш някой от тях е пръднал на погребение.

— Това е въпрос на федералните — обади се мъжът в ъгъла. — Както ти напълно тактично спомена.

— И не е работа на Управлението — размаха ръце Бюканън. Влажният му шлифер забърса тавана. — Затова се махай далеч оттук!

Но човекът не обърна внимание на Бюканън. Той бавно пристъпи напред, като гледаше в краката си. Светлината от прожекторите сега разкри известна сивота сред кестенявите му къдрици и повече бръчки около очите, намекващи за взиране в бинокъл в миналото.

— Господин Бар-Ел — тихо заговори човекът, като се извърна към израелеца. — Извинявам се от името на моите колеги. Може би няма да е зле да поканите тук генералния консул.

— Ти какво? — избухна Бюканън.

— Аз също много бих искал, сър — отговори Бар-Ел. — Но тя сега е в кабинета на кмета за пресконференция.

— Ти се извиняваш? — направи една голяма крачка към служителя на ЦРУ Бюканън. — Ти се извиняваш от мое име? Чакай да ти кажа нещо за тези проклетници, господин Ленгли…

— Джак! — прозвуча тихо, но като изстрел гласът на човека от ЦРУ — Вече си на ръба, Джак. На самия ръб. Хайде, погледни долу — предложи той, на което, разбира се, Бюканън не се подчини, а само бузите му почервеняха още повече. — Виждаш ли какво е там долу, Джак? Скали. Големи, назъбени камънаци, които само чакат да хвърлиш цялата си проклета кариера върху тях.

Бюканън сви юмруци и кокалчетата му побеляха. Но се извърна, когато почернелите врати на асансьора се отвориха. Хората му се дръпнаха, за да дадат възможност на шефа си да си избере нова мишена.

В кабината на асансьора стоеше само Бени Баум. Беше облечен с бялото си поло, поизтритото кожено яке и носеше мекия си куфар в едната ръка. В другата държеше пропуска за посетител, издаден му от полицая долу във фоайето. Беше си сложил очилата за четене и оглеждаше документа внимателно по навик, придобит от времето, когато служеше в „художествения“ отдел на АМАН.

— Какво пък е сега това, дявол да го вземе? — изръмжа Бюканън. — „Смъртта на търговския пътник“7 ли?

Американците избухнаха в нервен смях, защото макар едрият Бени да не приличаше на Уили Ломан, използваха възможността да освободят напрежението.

Бени вдигна глава и смехът замря. Не знаеха кой е и решиха, че се е обидил, но изражението му не беше реакция към смеха им.

Беше заради миризмата. Тежката, изгаряща ноздрите воня на експлозив, изгоряла човешка плът, кръв и кости. Беше я усещал и преди. На площад „Цион“ и на крайбрежната магистрала. В Бейрут, Белфаст, Йерусалим, по всички места на експлозии, където беше ходил като следовател, посетител или скърбящ сънародник. И всеки път, когато я усетеше, особено с отминаването на годините, изражението му излъчваше ярост, но също и усилие да не повърне.

Вратите на асансьора започнаха да се затварят, но Бени ги задържа. Един от следователите пристъпи напред и му подаде два светлосини предмета, приличащи на хотелски шапки за душ. Всички бяха обути в болнични платнени ботуши. Бени подаде куфарчето си на човека, нахлузи ги върху обувките и излезе от асансьора.

От пръв поглед Баум разбра положението. Той изобрази усмивка върху лицето си, мина покрай Бюканън и подаде ръка на Ханан Бар-Ел.

— Шалом, Ханан — каза топло Бени. С периферното си зрение забеляза едрата фигура на мъжа, който беше застанал пред Бюканън, да изчезва към тъмния ъгъл.

— Радвам се да те видя — отговори с искрена симпатия Бар-Ел и продължи на иврит: — Как да те наричам?

— С името ми — отвърна Бени. В Съединените щати нямаше да използва псевдоним. Твърде много служители от американското разузнаване го познаваха и подобна постъпка на съюзническа територия би била считана за лош вкус. — Очакваше ме май.

— Бадаш ми се обади, след като си говорил с него.

— Добре. — Ури Бадаш, шеф на оперативния отдел на Шабак беше добър приятел. Но тъй както Бени никога не би позволил някой да се меси в работите на АМАН, той също винаги се обаждаше, ако е необходимо да се включи в работата на друга организация. Той хвана Бар-Ел за лакътя. — Хайде да се отстраним от бойната линия на горилите. Тук ми прилича на Гражданската война.

Хората на Бар-Ел се ухилиха и дори Ханан не успя да скрие усмивката си, когато последва Баум към Бюканън. Бени застана до високия мъж от ФБР и подаде едрата си ръка.

— Бенжамин Баум.

— Джак Бюканън. — По лицето на специалния агент още можеше да се види заядливото изражение, но ръката му попадна в яката хватка. Той показа значката си на Баум. — Началник на ФБР за този район.

— За мен е удоволствие. — Баум бръкна в джоба си и извади две визитни картички. Едната подаде на Бюканън, а другата на Бар-Ел.

В горния ляв ъгъл бяха отпечатани менората8 и венецът — символ на държавата Израел, а в средата с релефни букви беше изписано простичко:

Нямаше адрес, само номер на телефон и факс. Докато Бюканън разглеждаше картичката, Бар-Ел вдигна едната си вежда.

— Картис яфе,9 Баум — прошепна той.

— Да. Мастилото изсъхнало ли е?

Бар-Ел потърка с пръст буквите.

— Май е добре.

— Е, господин Баум — изпъна се Бюканън. — С какво мога да ви помогна? — Не беше предложение да услужи. По-скоро „казвай за какво си дошъл и се махай“.

— Мисля, че може би аз мога да ви помогна — отговори Бени. Английският му беше със силен немски акцент.

Бюканън се намръщи към Баум. Голямата плешива глава на израелеца, дебелият му врат и широките рамене вече не му напомняха на търговски пътник.

— Не съм сигурен, че можете да помогнете, господин Баум. Просто мненията ни не съвпадат.

— Я — присви очи Бени. — Възрастта не ми е отнела обонянието. — Той докосна с пръст сплескания си нос на футболист. — Ще ме извините ли за момент?

Той се извърна към Бар-Ел.

Бюканън погледна към своите и вдигна за миг очи към тавана.

— Е, Ханан? — заговори на иврит Бени. — Разкажи ми набързо.

— Този кучи син…

— Ханан — вдигна пръст Баум. — В Ню Йорк има сума ти полицаи и детективи, които свободно говорят иврит.

Бар-Ел метна един поглед към хората на Бюканън.

— Този господин е единственият проблем. Вчера всичко беше наред. Хората от бърза помощ бяха страхотни, погрижиха се добре за Бен-Чехо. После, първите хора от ПУНИ10 пристигнаха и всички работехме заедно.

— Без конфликти?

— Ченгетата от Ню Йорк са професионалисти. Те си имат работа с консулствата всеки ден и знаят къде минават границите.

— Но нямат лаборатории за проверка на всичко това, нали? И не могат да превишават правата си.

— Точно така. И тогава се появяват целевите групи. И този тип започва да реве като Наполеон, решава, че ние нямаме право да разследваме нападение на нашата си, собствена територия!

— Кротко, Ханан — успокои го Бени.

— Готвеше се да ни арестува.

Бени примигна, а после се изсмя силно. Главите в помещението се извърнаха към него.

— Да ви арестува ли?

— Правилно ме чу.

Баум постави ръка върху рамото на Бар-Ел.

— Трябваше да му позволиш, Ханан. Тогава вече никога нямаше да чуеш за него.

— Е, да, ама ти провали работата, Баум — усмихна се Бар-Ел. — Сега си ми длъжник.

— Добре. Ако нямаш нищо против, сега ще се опитам да оправя работата.

— На визитката ти пише, че ти си шефът.

— Глупости — намръщи се Бени. — Това си е твоя територия.

— Да, ама Ури Бадаш твърди, че ти си магьосник. Хайде да видим някоя магия.

Бени свали ръката си от рамото на Бар-Ел и се почеса по брадата.

— Само още един въпрос. Кой махна тялото на терориста? — От собствен тежък опит беше научил, че понякога трупът на нападателя съдържа повече доказателства отколкото пленените оръжия или остатъци от експлозиви.

— Телата, Бени. И всъщност нямаше много от тях.

— Тела ли?

— Да. И на момичето. Взеха ги от градската морга.

— Какво момиче? — прошепна Бени. За него жертвите не бяха просто бройки. В Израел като че ли всеки познава всекиго или поне негов близък роднина, или приятел.

— Млада жена. На деветнадесет години. Беше тук, в чакалнята.

— От нашите ли?

— Американка. Дошла за работна виза. Не си виждал вестниците, нали?

— Не съм се спирал на едно място днес.

— От нея беше останало малко повече отколкото от терориста — каза Бар-Ел. — Достатъчно, че да може да бъде погребана.

Бени стисна юмруци в джобовете на якето си и погледна към смешните болнични боти, скриващи обувките му. „Деца — помисли той. — Изяждаме взаимно младите си.“ После се обърна към агента на ФБР и заговори на английски.

— Добре, господин Бюканън. Мисля, че разбрах трудностите.

— От чия гледна точка? — Бюканън скръсти ръце пред гърдите си.

— Сър — убедително заговори Бени. — Като имам предвид, че аз съм с ранг на полковник в армията на моята страна, никога не бих бил толкова невъзпитан, че да карам човек с вашия ранг и отговорности да обяснява гледната си точка.

Ласкателството постигна успех и Бюканън отпусна ръце.

— Благодаря.

— И така, ето какви са препоръките ми. — Баум вдигна ръце и показа чакалнята. — Този район технически е територия на Съединените щати, част от недвижимите имоти на град Ню Йорк. Така ли е?

— Точно така.

— Районът, включително тази стена — посочи Баум към разбитото помещение на охраната, — който също съдържа ценни материални и други веществени улики, е собственост на държавата Израел. Вярно ли е?

— Точно това казах, преди да дойдете.

— Ние ще предоставим този район тук на вашите следователи.

Хората на Бар-Ел погледнаха шефа си умолително, за да се намеси. Но Ханан ги смрази с твърд поглед.

— А нашите хора ще имат пълна юрисдикция над всичко, което бъде открито от другата страна — продължи Бени.

— Точно така — веднага се съгласи Бюканън, смятайки, че е измамил един политически неграмотник.

— Обаче — вдигна пръст Баум. — Има някои условия.

— Какви условия?

— Към вашите хора ще назначим израелец за свръзка, на когото вие ще предоставите безпрекословно всяко поискано веществено доказателство.

Бюканън се поколеба.

— Ами не знам…

— А към нашите хора ще бъде назначен американец за свръзка, който ще работи при абсолютно същите условия.

Бюканън просто не можеше да възрази на толкова разумно предложение.

— И така, моля ви да изберете кой от израелците ще бъде вашата свръзка — добави Бени.

Бюканън се замисли за миг. С малко хитрост всичко можеше да стане така, както той иска. И разбира се, той ще даде на израелеца само толкова, колкото смята за необходимо и нито троха повече. Директорът ще е доволен. Не му беше нужно много време.

— Избирам вас — каза той и посочи Баум.

— Мен? — направи се на изненадан Бени.

— Сам го казахте, полковник Баум. Ранг и отговорност. А вие ми изглеждате разумен човек.

Бени погледна към Бар-Ел и сви рамене. После се обърна към Бюканън.

— Добре, сър. Както кажете.

— Да. — Бюканън започна да облича шлифера си.

— Ако нямате нищо против, аз също ще избера един американец за връзка с нас.

— Моля.

Баум кимна с едно от резките си немски движения. После се извъртя бавно, разглеждайки лицата в помещението. Накрая отново застана с лице към Бюканън, но сочеше някъде зад рамото му.

— Бих приел ето този човек там.

Бюканън се извърна. Баум сочеше служителя на ЦРУ.

— Няма начин — поклати глава специалният агент. — Той не може.

— Защо не, ако мога да попитам?

— Той не е от моята група.

— Тогава от каква група е?

— Той не е от целевата група — изсъска Бюканън.

— Аз съм от Ленгли — чу се глас откъм ъгъла.

— Ааа — възкликна Баум. — Ясно. Ами на мен ми се струва, че няма нищо нередно.

— Няма начин — избухна Бюканън. Яростта му отново забушува.

— Господин Бюканън — заговори Бени също с променен тон. — Аз няма да разследвам тук, както и той няма да разследва там. Ние просто ще се информираме. Задача, за която смятам, че и двамата сме компетентни. Аз избирам него.

— Забравете — кресна Бюканън. — И знаете ли какво?

— Да, да, разбирам — прекъсна го Баум и вдигна ръка. — Тогава ще си починем малко, докато аз се обадя на нашия посланик във Вашингтон. Ще го накарам да се свърже с Белия дом и да предаде възраженията ви. Става ли?

Бюканън зяпна, но не каза нищо. Устните му се движеха, докато си мислеше. „Скоро ще стана на петдесет. След три седмици. Петдесет години. Не ми трябват тези гадости. Даже не ми пука. Майната му.“

— Вие тримата! — посочи той униформените полицаи и започна да издава заповеди. — Двама от вас могат да слязат долу. Антитерористите, от вас ми трябват само трима тук. Лаборантите също да останат. — Той кимна към детектива от ПУНИ. — О’Донован, избери си групата — очите му се извърнаха към израелците. — И ги наблюдавайте като ястреби. Голд — прошепна към помощника си, — да се махаме оттук.

Той мина край Баум, докато някой натисна бутона на асансьора. Вратите се отвориха и Бюканън влезе в кабината, смъкна ботите и ги хвърли върху изгорелия килим, където един от следователите ги вдигна гнусливо и ги прибра в пластмасов чувал. Мъжете и жените последваха шефа си, свалиха по-възпитано предпазителите от обувките си и препълненият асансьор затвори врати.

Облак прах се завъртя в светлината на прожекторите след тръгналите си следователи. После като след сигнал „Свободно“ останалите подчинени на Бюканън се раздвижиха и се захванаха със задачите си.

Униформеният полицай зае поста си до асансьора. Двамата техници разтвориха тежките си куфарчета с инструменти. Първо раздадоха пластмасови ръкавици на пожарникарите и следователите от ПУНИ. После поставиха старите очила за откриване на активно инфрачервено излъчване, взеха фенерите с филтри и започнаха да оглеждат изгорения килим. Приличаха на извънземни насекоми, търсещи храна. Един експерт по експлозиви от лабораторията „Редстоун“ се появи с разноцветни знаменца и започна да бележи района на експлозията. Външните очертания щяха да са сини, а по-близо до центъра — червени. Нулевата точка пред прозореца на Мошико щеше да е жълта. Тримата детективи от ПУНИ се събраха в един ъгъл и извадиха бележници.

Бар-Ел се приближи до Баум с доволна усмивка.

— Също като Дейвид Копърфилд.

— Не съм го чел, откакто бях малък — каза Бени. — Каква е връзката?

— Говоря за фокусника — изсмя се Бар-Ел. Баум махна с ръка на комплимента.

— Е, сделката си е сделка. — Бени посочи с глава към металната врата. — Да влезем вътре.

— Не трябва ли да стоиш тук като свръзка?

— Всяко нещо с времето си.

Паспортният и визов сектор в консулството беше затворен. Нямаше никой от персонала. Но тревожният звън на телефони се чуваше отвсякъде. Винаги, когато Израел преживява криза, като се започне от спасяването на етиопските бежанци и се стигне до Войната в Залива, като че ли половината от тристате хиляди евреи в голям Ню Йорк звънят да предлагат помощта си. Пилотите са готови да летят, медицинските сестри да се грижат за болни, а парашутистите да се включат във всяка акция, за която се изискват мускули. Но днес телефоните продължаваха да звънят, без някой да отговаря, защото никой с нищо не можеше да помогне.

Приемната беше почти незасегната с изключение на траекторията на експлозията, водеща от помещението на Мошико до редицата прозорци на отсрещната стена. Парчета от вътрешната врата бяха пръснати като назъбени части от дървена мозайка, а на мястото, където осакатеното тяло на Мошико беше се спряло до стената, бяха останали разхвърляни остатъци от материалите на „Бърза помощ“. Празни пластмасови торби от системи лежаха като сплескани амеби, а от купчината бинтове още се носеше мирис на кръв. Един плосък армейски дюшек лежеше напоен до тъмнокафяво, а върху него се виждаха смачканите му джинси, сако и риза.

За миг Бени се взря в чифта черни обувки, които се бяха търкулнали встрани. После, когато хората от ДСС прескочиха окървавеното петно и се върнаха по служебните си места, той усети студения вятър, проникващ през счупените прозорци. Извърна се към паспортния сектор, зърна празна канцелария и повика с пръст човека от Ленгли.

Баум влезе в канцеларийката, постави куфарчето си върху бюрото и се обърна. Служителят на ЦРУ затвори вратата и скръсти ръце. Двамата се гледаха миг, а после лицата им се осветиха от широки, дяволити усмивки. Като двама ученици, които за пореден път са измамили подозрителния си учител.

— Създаваш си приятели навсякъде, а, Бени? — изсмя се Артър Розели, докато Баум се приближаваше. Те се прегърнаха като борци от тежка категория.

После Баум отстъпи и поклати глава.

— Когато те зърнах, Артър, бях сигурен, че ще се проваля.

— Но се справи като Соломон, стар пакостнико — отвърна Розели. — Онзи задник така и не разбра с кого си има работа.

— Ако аз съм пакостник, тогава ти говориш като предател — размаха му пръст Баум.

— „Той не е от моята група!“ — имитира Розели Джак Бюканън и двамата стари приятели отново избухнаха в смях.

Три години подред Артър Розели беше служил като шеф на бюрото на Централното разузнавателно управление към консулството в Йерусалим. Двамата с Баум се запознаха на един от онези дипломатически коктейли, които приличат на карнавал и всички служители на разузнаването се представят за нещо друго. По някое време след това Розели се срещна насаме с Баум. Търсеше помощ за деликатна задача. ЦРУ подозираше, че един американски емигрант, който служи в израелската армия, предава информация за американски оръжейни системи на румънски разузнавач. Войникът беше хванат от Баум и привлечен като двоен агент. От този момент Розели се превърна в „снабдител“ на Баум, като променяше разузнавателните данни, които Букурещ продължи да купува.

Не много по-късно Баум попадна в положението на Розели и помоли служителя на ЦРУ да му помогне за операция „Флейта“ и хващането на Амар Камил. Без помощта на Розели Бени и Ейтан Екщайн можеха да свършат като старшини от запаса, проверяващи дамските чанти в някое кино.

В края на краищата Розели беше върнат във Вирджиния и издигнат за ръководител на антитерористичната програма на ЦРУ. Двамата бяха останали във връзка, първоначално чрез кодираните комуникационни връзки. Но по време на Войната в Залива, когато ракетите „Скъд“ започнаха да падат в Израел, семейството на Баум се събуждаше винаги от телефонните обаждания на Розели, който звънеше веднага щом сателитите на ЦРУ откриеха, че иракчаните изстрелват ракета, за да имат време приятелите му да надянат газовите си маски.

— Откъде знаеше, че ще дойда? — попита доволен Бени.

— Първоначално не знаех — призна Розели. — Щях да изпратя един от хората си. Но после Ури Бадаш ми се обади.

— Хммм. Ще трябва да прочета на този шабакник една лекция по отношение на сигурността — привидно възмутен каза Баум. — Той май си мисли, че ми е секретарка по връзки с обществеността.

— Аз пък мога да ти благодаря, че ме направи служител на този Бюканън — отвърна Розели. — Само че няма да мога да остана.

— Няма нищо — ухили се Баум. — Аз също разполагам само с три дни. Но нашият колега от ФБР ще се радва, че може да те замени с някой от своите. Ние ще му даваме само онова, което поискаме, а на теб ще изпращаме истинските данни.

— Точно това смята да направи спрямо вас и Бюканън, шефе.

— Ще видим — присви очи Баум.

Розели внезапно стана сериозен.

— Моите съболезнования за загубите ви, Бени.

— Загубите ни, Артър. Момичето е било американка.

— Да.

— Мошико беше войник. Той знаеше какви рискове поема.

— Бадаш ми каза, че ти си познавал момчето.

— Познавам — поправи го Бени. — Идвам от болницата. От летището отидох право там. — Той запали две цигари и подаде едната на Розели.

— Ах, вкуса на древната страна — дръпна Розели от израелската цигара. — Ще оживее ли?

Бени мълчеше. Виждаше пред очите си нараненото и бинтовано тяло на Бен-Чехо в интензивното отделение на университетската болница в Ню Йорк. Към ръцете му капеха лекарства от системите, а мониторите бипкаха тихо като сигнали от изгубен космически кораб. Очите на момчето бяха превързани. Още в консулството му бяха направили трахеотомия, но сега отворът беше бинтован и той дишаше самостоятелно. Само че от сухите устни можеше да излезе само прегракнал шепот.

Бени беше взел парче лед от алуминиевата чинийка и го прекара нежно по устните на Мошико. После му говори, а ужасното усилие да се усмихне, което изкриви изгореното лице на Мошико, предизвика сълзи в очите на Бени.

— Тук съм — повтори на няколко пъти Бени. Когато Мошико посегна и се опита да го докосне с дясната си ръка, Бени избягна превързания остатък и хвана рамото му. Двамата нямаха помежду си други тайни освен професионалните и Бени не желаеше да позволи някой непознат доктор да изпълни бащинските му задължения.

— Чуй ме, Мошико — нежно заговори той и се наведе към обезобразеното лице. — Няма да можеш да използваш отново тази ръка, синко. Нея я няма. Но аз мисля, че ти го знаеш, нали?

Мошико отпусна ръка и Бени я постави до тялото му. Разбира се, шокът от ампутацията беше преминавал вече часове през упоеното съзнание на Мошико, съобщавайки му чрез болката онова, което никоя уста още не се беше решила да му каже. Той кимна на два пъти към Бени, а брадата му трепна.

— И без плач — стисна нежно рамото на младежа Бени. — Солта ще навреди на очите ти. А ти отново ще виждаш. — Лицето на Мошико се извърна към гласа на Бени. — Да, така е. Докторът ми се закле. — Смяташе, че не е необходимо да казва точно сега, че ще вижда само с едното око. — О, и Ури Бадаш ти изпраща съобщение. Каза, че просто ще трябва да се научиш да стреляш с лявата ръка. Дава ти тридесет дни отпуска, след което те иска обратно на работа.

За пръв път след експлозията умът на Мошико му предложи образ, който да замени грозната гримаса на нападателя. Той наистина се усмихна. Сигурно го болеше ужасно, защото кожата по лицето му още беше изпъната от изгарянията, но той успя. После повдигна лявата ръка, сви юмрук и вдигна палец.

— Добре. — Бени го погали по главата. Черната коса още лепнеше от засъхналата кръв. — Аз трябва да отида в консулството, но ще се върна при теб. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? Нещо, което си видял и смяташ, че трябва да знам?

Мошико остана неподвижен за миг. После раздвижи устни и прошепна нещо.

Бени се наведе и постави голямото си ухо над устните му.

— Повтори.

Мошико повтори. Бени се изправи намръщен. Сега той зашепна.

— „Аллах акбар“ ли каза?

Мошико успя да кимне.

— Той ли ти го каза?

Мошико вдигна лявата си ръка и имитира писане.

— Написал го е?

Мошико размаха пръст.

— Вече е било написано?

Мошико направи знак за „да“ с пръсти.

— Дал ти го е. — Бени си представи размяната през чекмеджето за документи. — Бележка ли беше?

Мошико вдигна палец.

— Отлично — каза Бени. — Къде е тя?

Младежът махна с ръка. Бележката я нямаше. Изгоряла беше при експлозията.

— Разбира се — потупа го Бени по голото рамо. — Сега почивай. Ти си страхотен. Бих те целунал, но смятам да оставя това на тази прекрасна млада дама.

Той се усмихна на Катлийн, която седеше върху пластмасов стол от другата страна на леглото. В интензивното допускаха само най-близки роднини, но тя беше заявила, че е единствената близка на Мошико. Не разбираше разговора на иврит между любимия си и този едър мъж, който приличаше на бандит от филм за Джеймс Бонд, но разбираше начина, по който беше докосвал Мошико. Като баща. И когато той й се усмихна, тя отвърна със същото…

— Да, ще оживее — каза сега Бени на Розели. — Там с него имаше едно момиче. Много красиво. Той ще се оправи. Сигурен съм, след като я видях.

— Добре. — Розели се зачуди дали на негово място би пожелал да оживее след подобно обезобразяване.

Бени загаси цигарата си в мръсния пепелник.

— Трябва да тръгваме — усмихна се насила той. — Преди хората да започнат да клюкарстват.

— Чакай един миг, Баум. Ти още не си решил цялата работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Версия — настоя Розели. — Баум без версия е като баклава без сироп. Какво мислиш?

Бени сви рамене.

— Познаваш ме, Артър. Малко съм бавен.

— Да бе — намръщи се Розели. — Така си е.

Баум знаеше, че Артър ще поиска да споделят предположения за експлозията, но смяташе да избегне този разговор. Не можеше да дава подробности за предстоящата размяна на пленници и поради това нямаше как да твърди, че Хизбула няма пръст в тази работа. Би изглеждало неразумно. А и цялата работа му изглеждаше неразумна, като имаше предвид разказа на Мошико за бележката.

— Би могла да е коя да е групировка — каза Бени.

— Е, хайде сега. И в нашата система като пуснеш за търсене „бомбаджия-самоубиец“, ще ти светне в отговор „мюсюлмански фундаменталисти“.

— Сигурно.

— Миналата година същото ви се случи в Аржентина — настоя Розели, като че имаше нужда да напомня на Бени скорошната случка. — Макар че ако си спомням правилно, за онова вие се опитахте да измъкнете от храстите някакво германско момиче.

— Това беше само примамка — махна с ръка Бени и отново се насочи към вратата.

— Чакай малко — дръпна го Розели за якето. — Имам подарък за теб.

Бени се извърна да погледне приятеля си и отново усети с пълна сила, че май му е време да се оттегли. Беше някакво чувство на слабост, като че ли е загубил способността да предвижда, сякаш Артър е дръпнал от него наметалото на измамата, под което винаги се е чувствал толкова удобно.

— Не е запалка с гравираното ти име отгоре — усмихна се Артър. — Зъб е.

— Моля?

— Зъб, Баум. — Розели отвори уста и чукна с пръст по един от големите си бели зъби. — Хората на Бюканън навън се опитват да приберат всичко, обаче той се е забил в тавана, точно над външната врата.

Очите на Бени се свиха, когато разбра значението на подобна находка. Знаеше, че Розели мисли същото.

Отделът за изследвания на АМАН е най-добрият в Близкия изток. В него работят експерти от всяка област, която би могла да се окаже полезна в разузнавателните операции. Преди няколко години в Ливан беше взет за заложник един американски офицер и като демонстрация за верността на твърдението си, похитителите бяха изпратили отрязан пръст в посолството на САЩ в Тел Авив. Но още преди да снеме отпечатъци от пръста, Розели го беше занесъл на Баум.

АМАН повика „човека по ръцете“ — възрастен доктор, оживял в Аушвиц като експерт с особени познания, които направили впечатление дори и на есесовците. Само като видел ръката, той можел да каже дали човекът е миньор, чистач на крематориум или пазач. След годините на войната той беше разширил репертоара си.

— Това не е пръст на американски офицер — беше заявил възрастният специалист. — Това е среден пръст от ръката на ливански селянин. Виждате ли? На него дори има мазол от дръжката на сърпа. От кедрово дърво, разбира се…

— Не ми казвай, че си нямате и „човек по зъбите“ — каза Розели.

— Имаме, право да си кажа — призна Бени. — Но мисля, че той използва компютър и микроскоп за анализите си.

— Добре. Този зъб може да ви спести много предположения.

— Вероятно. — Всъщност Бени знаеше, че със списъка на компонентите, използвани за пломбиране, в рамките на един час би могъл да знае местонахождението на зъболекаря, който го е лекувал, следователно произхода на терориста.

— Писна ми от твоите вероятности, Бени. — Розели удари приятеля си по гърба. — Давай да вървим.

Те се върнаха в чакалнята, където вятърът откъм счупените прозорци разлистваше няколко туристически брошури около масичките и преобърнатите столове. Ханан Бар-Ел помагаше на двама от служителите си да запушат дупките по стъклата с черни пластмасови чували за боклук и лепенки. Той забеляза Баум и Розели и се приближи.

— Вие двамата познавате ли се? — попита ги направо.

— Очи на ченге — обърна се Розели към Бени. Протегна ръка на Бар-Ел и му се представи.

— Ти ме спаси — каза Бар-Ел.

— Глупости — изсумтя Розели. — Просто не обичам да се стрелят в затворени помещения. — Той посочи с глава към взривената кабина. — Какво ти минава първо през ума по този въпрос?

Бени се опита да пресече предположенията.

— Вероятно е още рано да се обвиняват обичайните заподозрени. — Той говореше на английски, макар Розели да знаеше достатъчно добре иврит. — Нали така, Ханан?

Бар-Ел не обърна внимание на намека на Баум.

— Хизбула. Продължавам да мисля, че те ни нападнаха в Аржентина. Не сме ги чукнали достатъчно силно и станаха нахални.

— Ами какво ще речеш за намеците „евреи срещу евреи“ от вестниците? — подпита Розели.

— О, стига, Артър — изсумтя Баум. — За три години в Йерусалим би трябвало да ни познаваш по-добре.

— В Йерусалим ли си живял? — вдигна вежди Бар-Ел.

— Учеше в йешива11 — обясни Бени със съвсем сериозно изражение.

— Знам, че може да звучи налудничаво — призна Розели. — Но не го изключвайте от списъка засега.

— Ще го оставим съвсем накрая — каза Бар-Ел. — Ти какво мислиш, Бени?

Баум се принуди да размисли върху възможността Хизбула или някоя друга подобна групировка да се опитва да обърка размяната на собствения им пленник. Но заради капитан Дан Сарел му се искаше да няма такова нещо.

— Аз мисля, че е по-добре да гледам, преди да скачам.

Една жена мина през паспортната секция и се приближи към тримата мъже. Беше дребна, на около тридесет и пет години, с гарвановочерна коса хваната здраво на конска опашка, тъмни очи и никакъв грим. Тя се обърна на иврит към Бар-Ел.

— Ханан, току-що ми се обадиха от Тел Авив. От националната полиция изпращат двама експерти по експлозиви със следващия полет на „Ел-Ал“.

— Добре — отговори Ханан.

Розели сведе поглед към красивата жена и протегна ръка.

— Арт Розели от Вашингтон.

Жената погледна протегнатата му ръка с усмивка, после я стисна здраво.

— Натали Шапира от Рамат Ган.

Розели се засмя.

— Артър е приятел — обърна се Бени към жената. Шапира беше шеф на връзките с обществеността на консулството и непрекъснато си имаше работа с представители на пресата. Освен това беше и местен агент на Мосад, двойна работа, която често превръщаше работните й дни в двадесет и четири часови маратони. Тя и Баум се бяха срещали по различни семинари.

— Рядко и красиво нещо е един приятел — каза Натали и погледна сериозно едрия американец.

— Натали е шеф на нашия информационен отдел — обади се Бар-Ел.

— И затова трябва да отивам, да информирам — усмихна се тя и си тръгна без повече любезности.

— Готина шпионка — прошепна Арт на Бени.

Баум го изгледа изпитателно.

— Какво те кара да я наречеш „шпионка“?

— Ти току-що пристигаш и двамата с нея се познавате. Обаче не се поздравихте.

— Определено съм загубил форма — поклати голямата си глава Бени.

Бар-Ел се върна в кабинета си. Надяваше се, че специалистите от националната полиция ще пристигнат скоро и ще съберат всички веществени улики. След това той ще може да почисти и да вдигне на крака консулството, за да заработи отново от понеделник.

Баум и Розели минаха през металната врата.

— Ще ти трябва съюзник там — каза Розели тихо. — Аз ще те насоча в правилната посока.

Хората от отдела за борба с тероризма бяха отбелязали района на експлозията като трицветна роза от знаменца. Мъжете следователи вече бяха свалили очилата си и прибрали миниатюрните остатъци от експлозива в пластмасови кутийки. Сега пълнеха три големи чувала за боклук с парчета от дрехи и други останки. Торбите бяха надписани: „Женски“, „Мъжки“, „Други“.

Специалистът от лабораторията в Редстоун също пълнеше торба. Бени я изгледа с копнеж, защото тя сигурно съдържаше всякакви жички, микрочипове или части от детонатора, които биха съставили „подписа“ на конструктора на бомбата.

Розели заведе Баум до едната стена, където трима детективи от ПУНИ се бяха надвесили над някакъв предмет, частично покрит с бяла пластмаса.

— Какво открихте? — попита Розели с най-равнодушния тон, който успя да измъкне от себе си.

— Обувката на момичето — отговори един от детективите, без да вдигне глава. Побутваше предмета с гумичката на един молив. — Част от нея още е вътре. Искаш ли да погледнеш?

— Ще се въздържа — каза Розели.

Един от мъжете се изправи и изтупа коленете на панталона си. Беше висок и строен, но определено як под бялата риза и консервативна вратовръзка. „Като боксьор“ — реши Бени. Човекът изглеждаше на около тридесет и пет години с къса руса коса, която в Америка от седемдесетте години би го характеризирала като фашист, но сега изглеждаше шик. Имаше зелени очи и леко червеникави вежди. Лицето му с типично ирландска кожа все още беше леко зачервено от студа. Бени се опасяваше, че вижда един по-млад клонинг на Бюканън, докато на устните на младия мъж не се появи усмивката.

— Добро представление, Розели — каза детективът. — Обичам, когато гледам как действа Дарт Вейдър.

— По-добре е да се изплашиш, миличък. — Артър му протегна ръка.

Детективът само махна със своята, облечена в хирургическа ръкавица.

— Детектив Майкъл О’Донован — обяви с жест Розели. — Запознай се с Бенжамин Баум.

— Полковник — кимна леко младият мъж и погледна Бени.

— Вие двамата май се познавате — опита се да позатопли атмосферата Баум.

О’Донован погледна служителя на ЦРУ а после изпусна нещо като въздишка.

— Минали работи — тихо отговори той. После клекна и продължи работата си с останалите детективи.

Розели привлече вниманието на Баум, хвърли поглед надолу към гърба на О’Донован и кимна. „Това е твоят човек“ означаваше сигналът му. Бени само с устни изрече иронично „много ти благодаря“.

После двамата се приближиха към почернелия ъгъл на стаята, където агентът на ЦРУ беше застанал при пристигането на Баум. Дълго време останаха мълчаливи.

— Мога ли да пуша тук? — попита внезапно Розели, без да се обръща специално към някого.

— Дробовете са си твои — отговори един от детективите.

Розели извади пакет „Кемъл Лайтс“ и измъкна една цигара с устни. Когато вдигна запалката си, спря и насочи поглед към тавана. Бени вдигна очи, докато пламъчето светеше.

Забит в почернялата звукоизолираща подложка, се виждаше малък бял предмет с размера на едро царевично зърно. Нещо метално явно беше част от съдържанието му, защото блесна и отрази пламъка.

Бени изгледа Артър с ококорени очи. Вече беше измерил разстоянието и знаеше, че няма да го достигне. Бръкна в джоба си, извади ключовете от къщи и измъкна малкото ножче от халката. Артър го взе с виртуозността на джебчия, но трябваше да изчака.

Разсейването дойде след минута. Внезапно вратите на асансьора се отвориха и заслепяваща светкавица накара детективите да вдигнат ръце към очите си.

— Исусе Христе… Какво, по дяволите! — извика някой.

— „Дейли Нюз“ — пропя женски глас откъм асансьора. — Усмихнете се!

— Махнете фотоапарата, за бога — каза О’Донован. Не извика. Беше му се случвало много пъти. А и униформеният полицай вече беше хванал вратите на асансьора.

Розели се протегна нагоре и измъкна зъба от меката подложка. Баум вече беше подложил кърпата си и бързо прибра находката в джоба си.

— Вашите хора ме пуснаха горе! — пискаше жената.

— А моите ще те изведат — отвърна О’Донован и отново се зае с работата си.

— В тази страна има свобода на пресата — извика тя, когато едрият полицай натисна бутона на асансьора и вратите се затвориха.

— Свободна си да си идеш — промърмори О’Донован.

— Гадни лешояди — изръмжа друг.

Розели кимна на Баум. После побутна леко Бени към О’Донован като баща, който приканва срамежливото си дете да вземе участие в празненството. Смигна на Баум и се върна обратно в консулството.

О’Донован се изправяше откъм обувката и сваляше хирургическите ръкавици.

— Да извикаме отново хората от моргата за това, Джери — каза той на един от детективите си. — Може да ни каже нещо повече.

— Къде е телефонът? — попита детективът на име Джери.

— Влез вътре — предложи Бени. — Вдясно върху всяко от бюрата в паспортната служба има апарат.

— Благодаря. — Пуснаха детектива да влезе.

— Господин О’Донован. — Бени се приближи към младия мъж.

— Майк — поправи го детективът.

— Тогава Майк — усмихна се бащински Бени. — Кажи ми, имало ли е някакви други жертви? Ранени и така нататък?

— Имало е едно семейство руснаци. — Той още гледаше с предпазливо отчуждение към Баум. — Ушите им са пострадали малко.

— И само толкова ли?

— Били са вътре в консулството — каза О’Донован. Той взе сакото си от пода, свали ръкавите на ризата и ги закопча. — Мисля, че някои от вашите хора също са получили известни шокови травми, но нищо сериозно. — Лекото ударение, което той постави върху „вашите“, накара Бени да разбере, че с този човек няма да е лесно да се сприятели.

Баум леко отстъпи, като гледаше пода и говореше, докато вървеше, така че О’Донован се принуди да го следва, докато облича сакото си.

— Чудя се — каза Бени, когато се отдалечиха от останалите. — Дали не можеш да ми отделиш половин час?

О’Донован изгледа Баум в лицето, докато оправяше вратовръзката си. Тонът на израелеца не беше обиден. Той по-скоро като че предлагаше да сподели някаква информация. Беше видял колко бързо изработи Бюканън. А агентът, макар и избухлив, не беше идиот.

— Какво си намислил, полковник?

— Бени, ако обичаш. Имаш ли кола?

— Паркирана е отвън.

— Добре — каза Баум. — Ако ме закараш на едно място, аз ще ти предложа малък подарък.

О’Донован изгледа Баум. Никой добър детектив не се отказва от информация, независимо колко съмнителен може да е източникът.

— Че то още не е Коледа — измърмори той и се обърна към колегите си. — Франк, когато медицинските експерти пристигнат, опитай се да привършиш. Двама униформени трябва да пазят непрекъснато. Аз ще се върна след половин час.

Хората от групата гледаха О’Донован, който протегна ръка към асансьора.

— След вас, полковник.

— Бени — настоя Баум и натисна бутона.

— Дааа — отвърна детективът, като че ли алхимик му предлага злато на намалена цена. Той свали предпазните боти, взе онези, които свали Баум от обувките си, и ги пусна в една от торбите.

О’Донован не се интересуваше много от цялата тази работа. Посещавал бе Близкия изток. Не толкова отдавна, пък и нямаше никой и нищо в онази част на света, което да му е харесало или да иска да си спомни.

Когато вратите на асансьора започнаха да се затварят, О’Донован погледна към мрачния тунел на чакалнята, през изкривената рамка на стаичката на охраната към по-светлите помещения на консулството.

Видя силуета на Артър Розели от другата страна на почернялата кабинка. Сенчестата фигура му се усмихна леко. О’Донован му показа среден пръст.

4.Колумбийският университет

Лицето, което изпълни обектива на мощния фотоапарат „Щайнер“ на Муса Хауатмех, го накара да въздъхне изненадано. Не беше очаквал да открие такава красавица, свързана по някакъв начин с едрия обект, който му беше възложено да следи. Той се съсредоточи върху лицето на младата жена. От изражението й разбра, че срещата, протичаща на около двеста метра от него, не е случайна и между непознати. Но не беше сигурен дали ускоряването на пулса му се дължи на това откритие за тактическо предимство или просто на красивата жена. И естествено, нямаше начин Муса да знае, че лицето, предизвикало моментното му удоволствие, редовно създава неприятности на собственичката си.

Всъщност Рут Баум беше от онзи тип млади жени, които понякога мечтаят човечеството да е сляпо.

На тази земя има толкова много жени, които всяка сутрин се опитват да постигнат идеала от кориците на списанията, прекарвайки дълги часове пред огледалото. Те подчертават с грим извивки, които би трябвало да съществуват, а ги няма, опитват се да направят привлекателни обикновените си лица. Да уголемят тесните устни, да увеличат малките очи, да удължат къси вратове, да скрият двойни гуши.

Но Рут беше попаднала в онази, друга категория, която би трябвало да е благодарна на небето, вместо да го ругае редовно. Тя отхвърляше завистта на приятелките си, отвръщайки на комплиментите им с такава неприязън, че те скоро се научиха да преглъщат забележките си за външния й вид. И така обезкуражаваше мъжкото внимание, че само смелите души, които можеха да потиснат мъжкото си его, бяха останали живи върху бойното поле на обществените й взаимоотношения.

Рут правеше всичко възможно, за да остане по-незабележима.

Беше средна на ръст, но формите на тялото й добавяха няколко сантиметра към нейната горда осанка. Краката й бяха малки, бедрата стройни и с приятна извивка към корема и талията. Ръцете й бяха силни, ноктите без маникюр, бюстът й малко по-едър от нейна гледна точка, а кожата притежаваше цвета на блед кехлибар от годините, прекарани под пустинното слънце.

Рут се придържаше към много строги рамки в облеклото. Носеше широки джинси и жилетки, за да прикрие всички извивки. Широките пуловери през зимата и дългите почти до коленете тениски през лятото успяваха доста добре да прикриват тайните й, но по отношение на лицето си не можеше да направи нищо.

Червеникавата й коса падаше върху раменете като завеса, която често се развява подире й. Обикновено прибираше кичурите зад ушите, но тогава високото й чело и извити вежди издаваха интелигентността й. Големите й сини очи над ясно изразени скули бяха почти винаги ясни въпреки дългите нощи над книгите, а правият й нос явно беше наследство от някой далечен християнски немски предшественик. Устните й бяха плътни и широки, което я дразнеше. Единственото успокоение идеше от факта, че са идеални за флейтата, на която свиреше за успокоение, когато настроението й беше твърде мрачно, за да продължи да учи.

Беше култивирала сериозно изражение върху лицето си, подсказващо нежелание за общуване. Но най-големия проблем на Рут Баум при прикриването на нейната красота беше, че тя обичаше да се смее, а широката усмивка я променяше напълно.

Прекараните в Америка години не промениха много мнението на Рут за света, нито успокоиха напрежението, с което се раждат израелските граждани. За повечето израелци Америка е място, където човек може да забрави горчивите спомени за войните и възможността да умре по нечия вражеска граница. След злополучната война в Ливан от 1982 година желанието да напуснеш Израел вече не се считаше за престъпление както някога, когато емигрантите гледаха да се измъкват скришно. Сега израелците напускаха страната си често и мотивацията им за това беше съвсем ясна: бягство.

Причината Рут да се настани в Ню Йорк беше подобна, но след като бе изучила голяма част от програмата по психология, включена в темата на доктората й, тя беше разбрала, че собственото й „бягство“ е нещо съвсем лично. Освен това й беше ясно, че никакъв успех в професионално отношение или жизнени удобства няма да я освободят от връзките й с миналото.

Беше дошла тук да учи с надеждата да се отърве от тъмната страна на характера си. Но сега беше възприела простичкото обяснение за психическото състояние на човека, изречено от един от професорите й: човек може да загуби всичкия си материален багаж по пътя, но емоционалният винаги си остава с него.

И макар ежедневният товар на учението да беше започнал да й тежи, тя обичаше утрините в университета. Поляните и алеите в огромния парк бяха от английски тип — с правилната си геометрия, камъните, тухлените сгради и мраморна архитектура. Вашингтонска по елегантност, но с някаква невидима академичност, която не допускаше жестокостта на живота, който вилнее извън нея. Беше като убежище и макар Рут да бързаше да се дипломира, никак не й се искаше да напусне това удобно гнездо.

В колумбийския университет има много чуждестранни студенти, но малко от тях са служили като офицери във война. Никой от тях като аналитик във военното разузнаване, подчинен директно на началник-щаба на армията. Никоя друга от жените не е достигнала до чин капитан, не е наблюдавала и ръководила нападателна акция на командоси от подземна оперативна зала в компанията на куп полковници. Рут рядко говореше за преживяванията си, но колегите бяха подочули нещо и красотата, която тя се опитваше да скрие, се обви и в мантията на известна тайнственост.

Знаеше, че желанието да търси анонимност е наследено от професионалните навици на баща й и вероятно никак няма да й помогне в академичната кариера. Не беше нахална, но също не и срамежлива, и тъй като принадлежеше към едно общество, където всичко е открито за спорове и компетентността на всеки е обект на спор, тя не харесваше американската система, където „професорът е Бог“. И й се наложи да се научи на известна тактичност, каквато със сигурност родителите й не бяха възпитали у нея.

През повечето време обаче не можеше да остава незабелязана, защото преподавателите й бяха мъже. Първо забелязваха очите й, после мекия и гърлен английски с израелски акцент привличаше вниманието им и те протягаха шии.

Опитваше да не се възползва от възможностите си, но след първата година борба реши, че не може да контролира благоразположението на професорите си. Допусна само една грешка в сексуално отношение, като започна да спи с един от хоноруваните преподаватели. И макар бързо да загуби интерес към нервните му изпълнения, й се наложи да продължи връзката чак до края на семестъра. Сега понякога си спомняше с усмивка как през есенния семестър беше се извинявала с невъзможно дълги меноцикли. Получи шестицата си на изпита и приключи с връзката, а сега се държеше настрани от всички.

Не всеки член на факултета я намираше за очарователна. В американските университети вече не гледаха на Израел като на Давид от Близкия изток и понякога й се налагаше да спори с тъпи, фашизирани възгледи. Веднъж един преподавател от руски произход направи грешката да обясни мнението й по някакъв въпрос с произхода й от потисническо и свикнало винаги да се отбранява общество.

— Ако исках да споря по политически въпроси, професоре — беше му отговорила Рут, — щях да се запиша в курса по международни отношения.

Отговорът й спечели одобрението на колегите. А след като беше разкрил предразсъдъците си, надутият професор нямаше как да й пише по-ниска оценка само заради това, че е израелка.

В социално отношение Рут беше затворена. След няколко грешки поради необоснована ревност тя спечели уважението на колегите си. Имаше съвсем малко приятели, с които да споделя, но винаги беше на разположение на многобройните си колеги, които търсеха съвета й по професионални или лични въпроси. Вероятно за това спомагаше дълбочината на погледа й, който разкриваше, че опитът й е доста по-голям от други на нейната възраст. Но най-много я харесваха заради чувството за хумор. Тя обичаше саркастичните закачки, но и ги понасяше за своя сметка.

Винаги след първата лекция на нов професор приятелите я наобикаляха и започваха да я иронизират, без да е дала какъвто и да било повод.

— Е, как ще се справиш с този, Рут? — обикновено започваше Пол Дезмънд. Беше завършил „Корнел“ и все мечтаеше да е бил в „Харвард“. — Хладна? Гореща и срамежлива?

— Доминираща — отвръщаше простичко Рут, докато групичката се отправяше да пие кафе.

— С камшици и кожи ли? — Лиза Боровиц беше съквартиранта на Рут. Живееха в западната част на 112 улица.

— Ще му докарат инфаркт — изкоментира една колежка на име Кит зад гърба на възрастния професор.

— Тогава с психологически мъчения — реши Рут.

— Да, в това си те бива — махна с ръка Пол и се отдели, за да отиде в спортната зала.

— Той те обича — каза Лиза на Рут, докато двете гледаха след Пол.

— Когато онази работа се вдигне, интелигентността спада — коментира тихо Рут.

Кит се изсмя.

— Ама и ти си едно фино цвете…

Рут нямаше влечение към Пол Дезмънд, нито към някой от другите си колеги. Беше й трудно да контактува с обикновените американци на тази възраст. Защото в нейната страна на двадесет и една години момчетата вече понасяха ужасни отговорности, взимаха решения на живот и смърт за самите себе си и за други, под тяхно командване. Американските студенти все още притежаваха незрелостта на гимназисти, която израелските момчета надрастваха още след първите си седмици в армията.

И въпреки това тя не отхвърляше всички предложения и когато понякога се почувстваше привлечена както от ума, така и от тялото на някой мъж, без стеснение изразяваше желанията си. Рут обичаше секса и тъй като нямаше често възможност да се възползва, когато можеше, страстта й беше направо трескава.

За нещастие на Рут обаче връзките й не продължаваха повече от няколко седмици, тъй като партньорите започваха да й отнемат време, с което тя не разполагаше. Таксата за докторат в Колумбийския университет е доста висока и затова тя трябваше и да работи.

На чуждестранните студенти в САЩ се дават работни визи с известни ограничения, но израелците могат да намерят всякаква работа в собствените си посолства, консулства и други държавни служби в чужбина. Така че тя работеше в „Мишлахат абитахон“ — службата към Министерството на отбраната на Израел. Тази служба отговаря за закупуването на американски военни стоки с милионите, осигурявани като помощи и заеми от правителството на САЩ. Рут работеше като секретарка на един запасен генерал от израелската армия, който беше така любезен да й позволява да отсъства, когато й се налага заради учението. Освен това той беше и достатъчно умен, за да разбере след първия си и единствен гаф, че Рут не желае да й се напомня как като дъщеря на Бенжамин Баум може да ползва някои предимства.

Освен това тя установи, че доброто познаване на английския език й носи допълнителни финансови облаги. Други чуждестранни студенти я наемаха да „редактира“ работите им (ако се разбереше, че им пише докладите, можеше и да я изключат). Някои от тях бяха доста богати и не се пазаряха за цената. Даже й стана смешно, когато един братовчед на престолонаследника на Оман й плати петстотин долара, за да му направи доклад, който й отне не повече от час.

И все пак имаше моменти, когато финансовите трудности почти прекършваха волята й. Тогава едва не хващаше телефона, за да се обади в Йерусалим и да поиска заем от родителите си. Но мисълта, че може баща й да вдигне слушалката и да се наложи да го моли за помощ, я караше да се откаже. Тогава с нежелание изваждаше кредитната си карта, изтегляше авансово известна сума, а после я връщаше с ужасяваща лихва.

Рут вече не смяташе, че прибягването до подобни мерки се дължи на инат от страна на сърдито дете. Годините изучаване на човешката психика я бяха научили, че това чувство на недоволство към неправилното отношение от страна на родителите трябва да бъде изучено, разбрано и отхвърлено. Тя и баща й почти не бяха говорили, откакто беше пристигнала в Америка, но вече разбираше чувствата си и се надяваше, че някой ден ще има възможност да застане пред него като възрастна и да „проветри“ отношенията им.

Сега разбираше, че недоволството й беше започнало да се формира чак когато самата тя стана служител в разузнаването. Тогава, останала на смяна, когато дните и нощите се сливаха в „Дупката“, дълбоко под Генералния щаб, тя разбра дълбочината на детските си разочарования. Виждаше как оперативните служители прегръщат работата си с почти еротична треска, без да обръщат внимание на обажданията на съпругите си, на пропуснатите детски празници. За Рут това беше като внезапно запознанство с любовницата на баща й, с онази гадост, наречена „дълг“, която й бе отнела детството.

И заради какво? Да не би Израел да е почувствал и минутка спокойствие въпреки всичките му отсъствия? Да не би обясненията, че той „се бие“ за нейната безопасност да омекотиха болката от невниманието му? Да не би професионалните му успехи, толкова тайни, че дори не ги споменаваше, да си заслужаваха разкъсващото чувство, че е недостойна за вниманието му? През онези дълги дни, осветени от флуоресцентни лампи, които никога не свършват, пред компютърните екрани с мигащи кодирани съобщения или заслушана в тревожните радиосъобщения на агентите, Рут почувства в сърцето си студа на декемврийския йерусалимски вятър. Оглеждаше напрегнатите лица на мъжете около нея и най-после видя баща си такъв, какъвто е.

Той никога не можеше да запомни имената на приятелките й. Едва промърморваше, когато тя получеше шестица в училище. Флейтата й не беше нищо повече от лек шум, а когато наоколо й започнаха да се въртят и момчета, той дори и не ги поглеждаше достатъчно дълго, че да усети убождането на бащинската ревност.

Но начинът за водене на бой от врага? Това го знаеше наизуст. Биографиите на най-големите терористи? Можеше да цитира хиляди подробности. Беше сигурна без капка мъчително съмнение, че умът на Бенжамин Баум, експерт антитерорист, съдържа цяла вселена от телефонни номера и адреси, истинските имена на агентите и техните псевдоними, плановете на мисиите и подробностите по поддържането им. Тайни квартири и задънени улички, видове оръжия, скорост на стрелба, основни кодове и неизброими начини за създаване на двойни агенти. За внедряването им, за изтеглянето им и, да, за елиминирането им, когато „дългът“ го сметнеше за необходимо.

О, да, сигурна беше, че той никога не е пропуснал среща. А дипломирането й в гимназията? Той го пропусна.

Баща й не беше безчувствен човек. Той с удоволствие целуваше и прегръщаше децата си. Но когато Рут си спомняше мечешките му прегръдки и силните му целувки по бузата си, тези символични усилия между другото още повече я разяряваха. Защото не изискваха повече чувства от подреждането на куфара му, а само Бог знае пред колко непознати се е преструвал, че изпитва подобни чувства, докато е планирал отстраняването им.

Само веднъж той показа известна гордост и то беше, когато я избраха да постъпи в разузнавателната школа в тренировъчна база 13. Но дори и тогава гледаше на военната кариера на дъщеря си с арогантността на директор, чийто син най-после се е съгласил да поеме бизнеса му. Така се и очакваше.

О, но когато тя обяви намерението си да се уволни от армията, да следва в чужбина и да се установи в Америка, това той го забеляза. Бенжамин Баум внезапно скочи! Той бил дете на холокоста, Израел бил дал на семейство Баум всичко, което имат. Имало само едно място на земята, където евреите се чувствали сигурно и гордо. Та какво право имала Рут да се присъедини към тази сган егоистични страхливци, които искат да напуснат родината си! Караниците бяха гръмотевични, но за щастие кратки, защото най-важното наследство на Рут беше упоритата й решителност.

И след това тя замина.

Известно време изпитваше ужасна тъга, повечето заради майка си. Мая Баум се беше старала усилено да изпълнява двете родителски роли и сигурно заради нейните усилия Рут и братята й бяха избягнали емоционален срив. Но докато Рут изучаваше избраната професия, дори и мъката по майка й отслабна, защото се чувстваше като дете на един родител, който я е измъчвал, докато другият просто е стоял и гледал…

Но през този ден в началото на зимата от четвъртата година на следването й Рут Баум не мислеше за миналото си. Размишляваше за съвсем близкото бъдеще.

Тя седеше до една от малките кръгли маси в библиотеката по психология на първия етаж на „Шермерхорн“. Стаята с няколко маси за четене, жълти пластмасови столове и метални рафтове за периодичните издания всъщност не беше съвсем научно заведение. Рут по принцип рядко посещаваше библиотеки, защото в тази атмосфера никога не можеше да се концентрира. За нея голямото пространство, пълно със студенти, не можеше да се нарече тихо. То беше изпълнено с погледите и повишената сексуална енергия на младежите, събрали се заедно и опитващи се да не обръщат внимание на еротичните си желания.

Но когато библиотеката по психология биваше празна, тя се настаняваше там, за да търси материали за предстоящата й дипломна работа. Темата беше много рисковано начинание и тя търсеше начин да го направи по-приемливо.

Да представи дипломна работа по въпросите на психологията на тероризма просто нямаше да мине, защото това излизаше извън границите на „политическата коректност“ и можеше да застраши по-нататъшното й развитие като доктор на науките. Но сега вече смяташе, че разполага с нещо, което да измами академичните среди: „Модели за първоначално стимулиране на членове в групите за политически насилствени действия“.

Все още си беше рисковано, но нямаше какво да се прави. Тя просто бе обладана от темата тероризъм. Личната й библиотека преливаше от заглавия на иврит, английски и немски: „Ецба Елохим“ на Ури Дан, „Свещен гняв“ на Робин Райт, „Комитетът Баадер-Майнхоф“ на Стефан Ауст. Харддискът на персоналния й компютър беше пълен с база данни за международни терористи и психологическите им профили, а голяма част от претоварените й финанси отиваха, за да плаща телефонните сметки, навъртени от нейния модем. След като не успя да удържи фикс-идеята в рамките на обикновено хоби, тя беше решила да го използва в академичната област. Без да го съзнава, тя се беше превърнала в доста сериозен авторитет по въпроса.

— Ох, само да знаеше татко! — Понякога си представяше изненаданата реакция на баща си, ако можеше да сподели с него тайната си любов. Но никога не би го направила доброволно. Някой ден просто ще му изпрати по пощата първата си публикувана книга по този въпрос.

Тя се облегна, разкърши врата и ръцете си. После отпусна длани върху изтърканите джинси и ги погледна.

— Сигурно е заради джинсите — прошепна тя и се усмихна на собственото си объркване, докато прелистваше списанията. Винаги се разсейваше от бюлетина за шизофрениите, особено когато сама се чувстваше като пациент. Обичаше „Мотивация и чувства“, малко списание, написано в сдържан стил. Но днес заглавията като че плуваха пред очите й: „Ефектът на хормоните“, „Модели на поведение от тип А“ и „Предизвикване на агресията у мъжете“.

— Боже мой — прошепна тя. — Какво ми става?

Една група шумни студенти влезе в библиотеката. Рут събра материалите си и облече палтото си от камилска вълна.

Тя се присви срещу вятъра и тръгна към главната административна сграда, голямо, бяло здание с атински купол и колони над две широки мраморни стълбища. Любимото й място за уединение беше на стълбището, веднага зад огромното фоайе, където звуците бяха омекотени от голямото пространство и където можеше да се съсредоточи. Тя бързо заобиколи сградата, а подметките й оставяха грайферните си следи в ранния сняг.

Беше й мъчно за Йерусалим, макар всеки ден да се бореше все по-силно с това чувство. Писмата от майка й не бяха достатъчни, а снимките на братята й в униформа още повече влошаваха положението. Искаше да нахлузи тениска, шорти и сандали и да се разходи по „Бет Йеуда“ под ослепителното пролетно слънце, да намери мъж, когото ще разбира и на когото ще вярва. Да държи ръката му и да се разхожда по екзотичните алеи, както веднъж ходиха с баща й, когато се осъществи желанието й той да се върне и те прекараха заедно цяла весела сутрин. Искаше й се да може да се телепортира в „Абу Тор“ поне за един час, колкото да види дома си, майка си и братята, да се увери, че всичко е още на мястото си и я чака.

В края на широките каменни стъпала точно пред входа на сградата тя спря внезапно. Примигна, прибра косата зад ухото си и отново примигна. Изпод палтото към студените й бузи се надигна гореща вълна, а сърцето й се разтуптя така, че чак колената й се подгънаха.

Баща й стоеше в средата на мраморния хълм и гледаше нагоре към нея, прегърнал букет червени рози.

Седнаха в отделението за пушачи на „Космополитен“, кафене на самообслужване на „Бродуей“, близо до ъгъла със 114 улица. Подът беше от червени, теракотени плочки, столовете от извити метални тръби, а от тавана висяха евтини полилеи тип „Тифани“, които придаваха на помещението вид на космически кораб. Рут харесваше двамата братя собственици, които изпълняваха поръчките зад стъклената витрина на бара. Те винаги бяха усмихнати и я наричаха „нашето красиво и умно момиче“, без каквито и да било задни мисли.

Тя беше много горда от себе си. Толкова горда, та й се струваше, че е пораснала с няколко сантиметра. Не беше се затичала към баща си, за да му се хвърли на врата и да заплаче, нито пък беше позволила на недоволството си да я накара да му обърне гръб. Вместо това тя успокои разтуптяното си сърце и бавно слезе по мраморните стълби. Лицето на баща й отразяваше несигурността му. Надежда, но и страх, като на генерал, който предава сабята си.

Рут спря на едно стъпало пред него, погледна го в очите, а после се взря в цветята.

— Индианците обикновено предлагат лулата на мира — каза тя.

— Цветарят не разполагаше с такава — отвърна Бени. Не беше сигурен дали дъщеря му няма просто да му обърне гръб.

— Е, поне можеше да оставиш пистолета си.

— Аз не съм въоръжен, Рути.

Тревожната му усмивка изчезна. Докато Рут наблюдаваше лицето му, видя в очите му неща, което почти никой не е зървал. Беше молба. През последните две години възрастта вече беше започнала да се отразява в погледа му. Не беше загубил и един килограм от теглото си, нито пък едрите му мускули бяха омекнали, но изглеждаше някак по-дребен. Тя разбра, че това се дължи на собственото й нараснало самочувствие.

Тя не го целуна, нито докосна розите, но го хвана под ръка и го поведе към изхода от университета на „Бродуей“. По време на дългата разходка и всъщност докато влязоха в кафенето, Бени все очакваше тя да спре някое такси, да го бутне вътре и да затръшне вратата.

Ядоха хамбургери и пиха кока-кола. Бени страдаше, докато разговаряха за незначителни неща, а Рут се чувстваше „на висота“ и се наслаждаваше на неудобството му. Баум беше единственият оживял от своето семейство, а Мая от нейното, така че имаше твърде малко теми за семейни клюки. А Рут не си направи труда да омекоти атмосферата. Само спомена, че както академичната й подготовка, така и животът й в Ню Йорк са успешни.

Естествено, попита го за майка си, за Йош и Амос, за което той й беше благодарен. И й разказа няколко смехории за неуспешните любовни приключения на нейните братя, което я развесели.

— А как е великият генерал Бен-Цион? — попита тя. В командира на баща си виждаше нещо като Макиавели.

— Кисел както винаги — отговори Бени. — Но все така здравословно амбициозен.

— А Ейтан? — Ейтан Екщайн беше единственият колега от света на баща й, когото тя наистина харесваше. Доста време през пубертета си даже беше влюбена в красивия, мълчалив агент с руса коса и тъжни очи. Това беше нейна тайна, която караше сърцето й да подскача винаги, когато той се появеше пред входа на дома на Баум.

— Изпратиха го да изпълнява задача в чужбина — каза Бени.

— Без теб?

— Без мен.

— Знаеш, че той е добрата страна на душата ти, татко.

Бени я погледна. Много отдавна не беше чувал подобни нежни думи от устата й.

— Знам — отвърна той. — Липсва ми. Но не толкова, колкото ми липсваш ти.

Рут не се усмихна, но изражението й казваше: „Продължавай все така.“

— Станала си толкова красива — каза баща й. — Чак ми е трудно да те гледам.

— Не красотата ми ти създава трудности, татко. А двадесет и шестте години грешки. Повечето от тях твои. — Тя изчака, докато той кимна. — И ще трябва да разговаряме по този въпрос. Друг път, но скоро. Може би ще са ни необходими няколко дни. Ще имаш ли смелостта да го направиш?

След един миг, през който Бени си представи потока от ярост и обвинения, които ще се изсипят от устата на Рут, той отговори:

— Да, ще имам.

— Добре — усмихна му се най-после тя. — Временно отлагам екзекуцията.

Бени се поотпусна. Свършиха обяда си и Рут стана, за да донесе кафе.

— И как ме откри? — попита тя, когато и двамата вече държаха вдигащите пара чаши.

— От канцеларията ме упътиха към центъра по психология. А там младежите ме насочиха към главната сграда. Бяха много любезни.

— Шпионин — засмя се Рут. Тя посегна, взе една цигара от пакета на Бени и запали.

— Чух, че кампанията против пушенето тук понякога добива жестоки размери — подхвърли той.

— Баща ми твърди, че пушенето помага за концентриране на мисълта — повтори тя любимото му извинение по отношение на навика.

— Така е, обаче никой американец няма да поиска да те целуне.

— Затова и пуша. Да не ме целуват.

— Аз също — каза Бени и Рут се засмя. Той приличаше на всичко друго, но не и на Казанова.

— Е, някои мъже все пак се решават да се преборят с вкуса на дима — продължи тя.

— Господ да им е на помощ — възкликна той, но веднага добави: — В положителен смисъл го казах.

Рут се пресегна и погали месестата му ръка.

— Разбира се. И така, господин полковник — заговори тя на немски, който заедно с иврита и английския говореха свободно всички в дома на семейство Баум. — Каква тайна мисия те е довела в тази страна? Макар че, естествено, очаквам да ми разкажеш една хубава легенда.

— Ще ти кажа две истини — каза Бени.

— Това ще е нещо ново.

Бени не обърна внимание на сарказма.

— Тук съм заради експлозията в консулството. Но използвах това, за да се видя с теб.

Рут наблюдаваше очите му. Техника, която беше научила от него.

— А ако нямаше експлозия?

— Пак щях да дойда. — Това не беше лъжа. Раздялата го измъчваше и той със сигурност щеше да долети още преди края на годината. — Майка ти наистина се измъчва. — Майката на Рут определено натискаше Бени да се сдобрят, но Рут знаеше, че на ината му е нужно време.

— Знам — отговори Рут. — Тя ми пише. — После реши да престане да се заяжда с него. — Е, кажи ми какво мислиш за експлозията. Аз работя в службата към Министерството на отбраната, а там всеки си има мнение по въпроса.

— В службата към министерството ли?

— Като секретарка.

— Ясно. — Реши, че не бива още да й предлага парична помощ. Тя би могла да се обиди. — Ами да видим… Какво мисля аз?

Бени инстинктивно се огледа. Най-близкият посетител до масата им беше възрастна жена, която четеше некролозите в „Ню Йорк Таймс“. Един млад мъж с тъмно лице се беше свил до масата в ъгъла, на достатъчно разстояние от тях. Въпреки това той заговори тихо на иврит. Разказа й за Мошико, за маскировката на нападателя като хасид и за американското момиче, убито при експлозията. Спести информацията за бележката, която му беше съобщил Мошико, и се готвеше да смени темата, когато изведнъж Рут започна да го разпитва така, че той вдигна вежди в учудване.

— Разкажи ми за експлозива, татко.

— Експлозивът ли?

— Семтекс ли е използвал? С–4?

— Още не знаем. Вероятно семтекс.

— Някакви следи?

— Питаш дали е пипал нещо?

— Не, говоря за почерк — отговори Рут. — Странен начин на свързване. Детонаторът. Някакви находки?

— Ами американците ще се опитат да установят точно.

— Те установиха точно какво е станало с техния взривен самолет от полет 206 и въпреки това заключенията им бяха погрешни. — Говореше за самолета, взривен във въздуха над Хорнъсби в Шотландия. Бени не отговори и тя продължи: — Ами лицето на „хасида“? Бар-Ел има ли го записано на видео?

— Да, има го на лентите. Но човекът е бил с широкопола шапка, а камерата се намира нависоко.

— Ами описанието му от Мошико?

— Той временно не вижда. Може да направи описание, но няма да може да потвърди рисунката.

— Все пак го накарай да ти го опише, докато е прясно в паметта му. Така или иначе визуалните спомени на човек са по-точни, когато очите му са затворени.

Бени не отговори. Започна да вижда дъщеря си в странна светлина, което го накара да се размърда с неудобство върху стола.

— Нападателят казал ли е нещо? — продължи разпита Рут.

— Засега не знаем — отвърна той с полулъжа.

— Много необичайно. Значи е отишъл до прозореца, не е казал нищо и се е самовзривил, без дори да извика „мамка ви, ционистки кучета“?

— Явно е така.

— Значи искаш да кажеш — облегна се Рут и издуха дълъг облак дим, — че този нападател-самоубиец взривява израелско дипломатическо представителство, без да каже каквото и да било, а после никой не се обажда да поеме отговорността?

— Такива са фактите.

— Доколкото са известни на теб.

— Да, доколкото ми е известно.

— Нетипично — замислено произнесе Рут.

— Да, може да се каже…

— Прилича на Аржентина — добави тя.

— Да, всъщност… — Бени млъкна на средата на изречението. — Какво знаеш за Аржентина?

— Вероятно колкото теб — каза Рут. Тази експлозия продължаваше да се води неразкрит случай. Тя загаси цигарата си, скръсти ръце и присви очи към тавана.

През ума на Бени премина светкавица. Държанието на дъщеря му беше дотолкова професионално, че не би могло да се обясни даже и с военната й кариера. Възможно ли е още да работи за правителството? Възможно ли е да е вербувана от Шабак или Мосад без негово знание? Глупости. Невъзможно!

— Я ми кажи, Рути — много тихо заговори той. — Никога не бих се усъмнил във възможностите ти за логическа дедукция, но как така си толкова „навътре“ по тези въпроси?

Рут беше решила да не казва на баща си за своето „хоби“. Но той беше дошъл при нея, опитвайки да се сдобрят, и тя внезапно реши, че би постъпила съвсем по детски, ако скрие.

— Темата на дипломната ми работа ще бъде анализ на психиката на терориста. Но те предупреждавам, татко — бързо добави тя и го заплаши с пръст. — Не смей да изразяваш и една йота гордост.

Бени я гледаше зяпнал. Естествено, разбираше защо тя смята, че той ще се гордее, и даже вече изпита началото на зародилото се чувство. Но всъщност изтръпна като боен пилот, чийто син току-що е заявил намерението си да лети с един от същите свръхзвукови ковчези.

— Затвори си устата, че има мухи — усмихна му се Рут.

— Ще чакам с нетърпение да я прочета — едва успя да смутолеви той.

— Та така — продължи разговора тя. — Значи имате нападател самоубиец, семтекс, никакви политически декларации. Предположи нещо.

— Още не знам — отговори Бени като неопитен ученик. — Може би Хизбула.

— Много лесно.

— Тогава Ахмед Джабрил. Абу Ибрахим.

— Възможно. Може би използващи почерка за заблуда. Но аз не мисля така.

— Добре, Рут. — Той вече малко се ядоса, но се сдържаше. — Защо не ми кажеш какво мислиш ти?

— На мен ми прилича на Мартина Клумп — каза тя.

— Моля?

— Мартина Урсула Клумп. Германката. Родена в Аржентина, емигрирала в Европа. Госпожа Сифор, господарката на бомбаджиите от ФЧА12.

Бени нямаше нужда да му припомнят биографията на Мартина Клумп. Беше чул Рут съвсем ясно и думите й предизвикаха ледена тръпка от гърба чак до основата на плешивата му глава.

— Какво те кара да мислиш за Клумп? — прошепна той.

— Начинът на действие. И особено склонността към конструиране на сложни експлозивни устройства, използвани за нападения, за които никой от вероятните заподозрени не поема отговорност. Да видим… — Тя разтри челото си, опитвайки да си представи своята база данни за Клумп. — Май няма баща. Струва ми се, че е бил някакъв германски учен. Самоубил се, което определено е повлияло върху психиката й. Започнала да се проявява в „Аксион директ“13 в средата на седемдесетте години, а после се присъединила към Фракция „Червена армия“, където усъвършенствала уменията си. Мисля, че е била хваната, лежала известно време в затвор в Германия, после избягала и се скрила в началото на осемдесетте. Била е забелязана в Ливан да обучава нападатели-самоубийци за Хизбула.

Рут вдигна поглед. Баща й я гледаше като шашнат. Розите лежаха в ъгъла на масата и той несъзнателно късаше листата на една от тях с лявата си ръка и ги разтриваше като кървава плът между пръстите си.

— Нападението със самоубийци все още е рядко срещана техника в средите на терористите — продължи Рут. — През всичките ни години на войни само няколко палестинци са го правили. Единственият скорошен подобен акт беше убийството на Ганди от една жена, сепаратистка от сикхски произход. И много се говореше, че за подготовката на нападението е била наета тази Клумп. Ти не четеш ли вестниците, татко? Или поне собствените си досиета?

— Мммм. — Бени се беше подпрял на масата и се държеше за брадата. — Ще трябва да помисля по този въпрос. — Но той вече мислеше и позата, която беше заел, само му помагаше да скрие треперенето, което би проличало, ако не внимава.

Мислеше за Мартина Урсула Клумп и защо не я беше вписал веднага в своя списък с потенциални извършители. Защото беше отхвърлил тази възможност. Ето защо. Тя може и да е минала през ума му, но той я беше отхвърлил веднага.

Мислеше за Германия и за есента на 1981 година. Тогава той и Ейтан Екщайн бяха отишли във Висбаден, за да информират германската криминална полиция за предстоящите срещи на ФЧА. Тогава можеше да се направи клопка и Клумп да бъде хваната жива.

Спомняше си малкото градче в Южна Бавария, железопътната линия близо до Бад Райхенхал, себе си и Екщайн, наблюдаващи през бинокли, докато екипът от GSG–914 гонеше Мартина по мокрите от дъжда траверси. Спомняше си как тя спря и хвърли пистолета си, а якето й се разтвори, когато вдигна ръце. Лаещите кучета я притиснаха към земята.

Виждаше я отново, вътре в килията на изолатора под масивния замък, в който се помещаваше затворът „Брухсал“. Добрият му германски приятел Бернард Локоевски беше му уредил среща насаме с нея. Само Баум и Клумп, затворени в бетонения пашкул, в който имаше едно желязно легло, а стените бяха толкова дебели, че само Господ би могъл да подслуша разговора. Мартина, облечена само в платнения парцал, който по никакъв начин не би могъл да бъде разкъсан, за да се направи клуп за обесване.

Виждаше лицето й, горящите очи, хлътнали от годините живот като бегълка, русата коса, подстригана късо като на момче, устните, които въпреки грозната като чувал рокля биха показали, че тя е жена, ако не бяха стиснати толкова силно в тънката линия на недоверието.

Преживяваше отново онази ужасна нощ в Мюнхен след бягството на Клумп. Беше последната нощ на октомврийския карнавал. Той и Ейтан бързаха към централната гара, надявайки се да имат късмет, въпреки че разумът им говореше противното.

На гарата с размери на пет самолетни хангара има двадесет и седем перона, а по гигантските стени примигват неонови реклами. Влакът за Берлин от Ансбах е закъснял и пасажерите се тълпят пред жълтите му вагони. В купетата е претъпкано, а прозорците им са скрити зад избелелите брокатени завеси. По пероните мирише на повърнато, а по дървените скамейки лежат пияни, неуспели да хванат влаковете си.

Бени стои в началото на перона и гледа как Ейтан претърсва всеки вагон, наднича през прозорците, докато пияните от бира пътници зяпат към него. Екщайн е облечен в джинси и кремав пуловер, но зеленото палто разваля намерението му да изглежда като разтревожен за гаджето си младеж.

Екщайн със сигурност знае, че ако Мартина е във влака, тя може да е онзи мъж в джинсови дрехи с къдрава, кестенява коса, скрит зад вестника в тъмното купе. Или да е онази възрастна жена с изцапана бежова чанта, която му е обърнала гръб и отпива от бутилка бира. Или пък ако информацията на Локоевски е вярна, тя може би е мъртва.

Далечната фигура на Ейтан скача върху релсите и излиза от другата страна на вагона. Накрая измъчената му фигура се приближава, а Бени чува двама пияни младежи с огромни карнавални шапки да си говорят. Единият посочва с брада към Екщайн.

— Този е агент на немската полиция.

Бени би се усмихнал, ако не беше бездната от чувството за вина, разтворила се в стомаха му. „Професията е вярна, ама сте сбъркали държавата.“

Пътниците започват да крещят доволно, когато вратите на влака една по една се затварят. Облеченият в синя униформа кондуктор се качва и влакът тръгва. Той е електрически и затова няма никакви други звуци освен скърцането на колелата по релсите. Две жени върху перона махат с кърпички към отминаващите вагони.

Ейтан поглежда Бени и казва нещо на немски.

— Форт.

Изчезна…

— Татко. Казах да помислиш, а не да се отнесеш.

Бени се сепна.

— Да. — Той се усмихна насила и докосна слепоочието си с пръст. — Да, много интересна идея.

— Искаш ли да видиш моите файлове по този въпрос? — попита Рут, опитвайки да скрие надеждата в гласа си.

— Разбира се.

— Ще ти покажа апартамента си. — Тя взе чантата с учебниците си. — Само на две минути оттук е.

Бени вдигна едва оживелите от ръката му цветя.

— Рути — заговори несигурно той. — Да знаеш, че съм тук само за три дни. Нямам много време.

— Разбира се. — Тя беше подготвена. Очакваше го. Извинение като от песента на Гручо Маркс „Здравей, тръгвам си“.

— Какво ще кажеш да ми правиш компания? — внезапно предложи Бени. — Аз ще работя, но поне можем да бъдем заедно.

Рут погледна баща си. Това вече не беше очаквала. Щеше да отсъства от занятия. Имаше да пише доклад. Но пък щеше да прекара повече време с него. Може би даже като колежка. Да изживее реалността. Ще трябва да пропусне няколко досадни лекции.

Устните й се разтвориха в широката усмивка, която винаги караше сърцето на Пол Дезмънд да се свива.

— Добре — отвърна тя тихо. — Обаче без тайни.

— Разбрахме се. Никакви тайни.

— Лъжец.

Бени се изсмя. Стана, наведе се през масата и я целуна по челото. Двамата напуснаха „Космополитен“ хванати за ръка.

Минута по-късно Муса Хауатмех също напусна кафенето. Беше студено и трябваше да срита нервно на няколко пъти мотора „Сузуки“, за да запали. Но после тръгна много бавно по „Бродуей“. Наблюдаваше мъжа, когото Мартина мразеше, да пресича булеварда заедно с момичето, а после да тръгват по 112 улица, където влязоха в малък жилищен блок.

Когато подпря мотора до кабината на уличния телефон и пусна монета, той трепереше от студ. Изчака дълго, преди да му отговорят.

Заговори с усмивка.

— Мисля, че току-що открих една перла в грозната ти мида.

5.Река Ийст

Омар бин Ал-Уафа искаше да се измъкне.

Да го прехвърлят към друга задача, да го освободят от задълженията, дори, недоволни, да го изпратят у дома. Вече нямаше никакво значение. Беше стар, служил бе добре на господарите си и това е. Искаше да приключи. Добре разбираше, че ролята, която играе, си е жива лъжа. Но дори и собственото му двуличие си имаше граница. Последната му среща с Мартина Клумп го беше разтърсила до дъното на душата, защото чувстваше, че го използват, за да я провалят, а ако го превърнеха в убиец на тези смели деца, нямаше да може вече да се погледне в огледалото.

Острието на бастуна му почукваше по заледения тротоар, докато се спускаше внимателно по отсечката на Четиридесет и втора улица между Първо авеню и федералната магистрала. Очилата му бяха замъглени от собствения му дъх, а кичурите бяла коса под черната барета създаваха впечатление за ексцентричен френски турист, чиято старческа сенилност го е довела в район, който не е за разхождащи се самотни възрастни хора.

Външно изглеждаше привлекателен обект, но мрачното настроение беше повишило кръвното му налягане и изострило рефлексите му.

В безлунната нощ той зави на ъгъла към градинката „Робърт Моузес“ с високата й метална ограда и празни алеи. Бездомниците под стрехите дори не бяха запалили огън, защото бе твърде студено, за да напуснат картонените си убежища. Беше сам. Но чуваше внимателните стъпки на гумени подметки зад гърба си. От време на време по шосето минаваха коли, но Омар знаеше, че в този сатанински град те няма да спрат, за да помогнат, дори и да видят, че някой убиец души голо пеленаче.

Омар спря внезапно. После се обърна и застана лице в лице с нападателя. Скитникът също спря, само на пет крачки от него, като се усмихваше под късата си брада. Беше много едър и носеше вълнена шапка, някакво окъсано яке, смачкани джинси и войнишки обувки. Омар премести бастуна в лявата си ръка. Хвана пръта по средата.

Скитникът се учуди на отбранителната поза на стареца, но не вярваше, че той ще го удари по главата с дръжката от слонова кост. Измъкна дълъг, сгъваем нож, задържа го до бедрото си и натисна бутона. Острието изскочи с металически звук и блесна.

— Два пъти съм по-едър и по-млад от теб, дядо — прошепна той. — Така че просто дай парите и няма да танцуваме.

Омар посегна с дясната си ръка, сграбчи главата на бастуна, извъртя я и дръпна. В следващия миг той държеше много дълъг, закален стоманен меч, с който се хвърли напред.

— Ан гард15 — изрече той с неприятно спокоен глас.

Скитникът инстинктивно отскочи назад и се присви. Лицето му пламна от ярост. Той вдигна ножа на нивото на очите.

— Добре — изсъска. — Мога да се справя.

Но преди да направи първото си движение, Омар размаха меча като синкава, блестяща светкавица, издаваща опасно съскане.

Скитникът замръзна. „О, мамка му — помисли той. — Пак ли?“ Само преди седмица една млада жена го беше изненадала с онези пет хиляди волтови джобни бръмчила. Тъкмо посягаше към огърлицата й, а в следващия миг се гърчеше върху тротоара сред локва от собствената му урина.

Омар внезапно изкрещя като разярен бабуин и се хвърли напред, насочил острия връх към врата на скитника. Но младият мъж вече бягаше и изчезна сред белия облак на собствения си дъх.

Омар остана неподвижен цяла минута, загледан в облаците пара, излизащи от устата му, и заслушан в заглъхващите стъпки на нападателя. После си кимна и ако не беше отдаден на мрачните си мисли, сигурно щеше да се усмихне доволно под замръзналите мустаци. Не беше му се случвало да попадне в подобна физическа конфронтация от двадесет години насам, но със задоволство установи, че ръцете му все още са здрави. Той прибра острието в дървената кания и завинти дръжката с достойнство.

После погледна към небето и ниските среднощни облаци, осветени от светлините на никога незаспиващия град. За миг затвори очи и замени студения вятър откъм черната река с топлия полъх на хамсина, носещ се откъм Галилейското езеро. Студът не му пречеше и можеше да го изтърпи, както е правил в много от световните столици. Защото в ума му винаги го топлеше приятният климат на Близкия изток, който чака да прегърне костите му в края на всяко пътуване.

— Скоро ще се върна там — прошепна той. — Но не като Юда.

В този момент топлината пристигна в по-бърза и практична форма. Един тъмносин „Линкълн Континентал“ се плъзна по улицата покрай сградата на ООН. Той зави зад ъгъла, фаровете му примигнаха и Омар пристъпи напред. Задната врата се отвори и той се вмъкна в колата.

— Добър вечер, господине — пожела му един глас от тъмния ъгъл на купето. — Как сте със здравето? — говореше на сирийски арабски с лек акцент.

— Добре, слава на Аллаха — отговори Омар, докато се настаняваше върху кожената седалка.

— Чай? — Една ръка му поднесе чаша черен чай и Омар разбра защо тъмното купе е обвито в мъгла. Но отказа напитката.

Домакинът на Омар се приведе напред и лицето му се видя под слабата светлина откъм страничния прозорец. Али-Хамза Асави имаше меки, незабележими черти, къса черна коса и тясна челюст под добре поддържаната брада. Макар да виждаше идеално, той често носеше очила с метални рамки, за да засили академичния външен вид, към който се придържаше. Черният му вълнен костюм с жилетка беше типичен за иранските дипломати. Бялата риза без яка бе закопчана догоре и единственият белег на уважение към западната упадъчна култура беше вълненият шал, увит около врата му.

Дипломатическото прикритие на Асави беше като пресаташе и секретар на Мохамед Аятолахи, ирански посланик към международната агенция за атомна енергия. Притежаваше документи на професор по журналистика от университета „Шариф“ в Техеран и наистина преподаваше понякога там, но службата му нямаше нищо общо с висшето образование.

Али-Хамза Асави беше шеф на отдела по психологически и контраразузнавателни операции в западното полукълбо към САВАМА — иранската революционна тайна полиция. След падането на шаха САВАМА беше организирана набързо, за да замени САВАК, чиито обучени в Америка и Израел агенти бяха екзекутирани или прогонени в изгнание. Сега новата разузнавателна служба трудно би могла да бъде различена от предшественичката си. Тя дори я надвишаваше по фанатизъм и жестокост, въпреки че политическата й ориентация да беше коренно противоположна.

Макар и само на четиридесет и две години, Асави бързо се беше издигнал до един от най-могъщите постове в САВАМА. Като капитан от пехотата през 1979 година, той фактически нямаше подготовка за разузнавач, когато постъпи като доброволец в тайната полиция на Аятолах Хомейни. Тогава организацията се нуждаеше остро от преподаватели и съветници. Асави предложи един прост план, който веднага беше приет. Той арестува бившия шеф на програмата за психологически и контраразузнавателни операции на САВАК. Държа го цяла година с обещание за помилване и спасение от греховете пред Бога, ако агентът разкрие тайните на своята професия.

Прекара почти всеки ден от дванадесетте месеца с бившия си враг, изучавайки хитрото изкуство на тайните операции, подчиняване на групи хора, дезинформация, прехващане на комуникации и технически фокуси, забранени от международните закони. Когато, задоволен от наученото, приключи с разпитите, той благодари на своя „наставник“ и нареди да го екзекутират чрез публично обесване.

През последните няколко години Асави, изглежда, беше ангажиран от усилията да подкрепя твърдението на Мохамед Аятолахи, че Иран има същите права за технологичен напредък, както всяка друга страна по света. Той твърдеше, че малкият изследователски реактор в Шариф е наистина само това и нищо по-различно. И макар огромните нефтени запаси на Иран да можеха да поддържат електроцентралите му хиляда години, кой друг освен Аллах би могъл да каже, че страната не заслужава благата на мирната атомна енергия?

Но уменията на Асави бяха по-скоро в областта на измамата, отколкото в научното познание. Той засипваше американското Министерство на търговията с искания за разрешения за покупки: компютър Е-Ес/9000 от Ай Би Ем, интегрални платки от „Текстроникс“, таймери от „Рокуел“. И докато отнемаше времето и отвличаше вниманието на ФБР, Държавната хазна и митниците в борби с индустриалните лобисти в Капитолия, той разпращаше агенти, които да закупуват вакуумни помпи и балансиращи машини от „Лейболд“ и „Шенк“ в Германия, супермагнити от „Тисен“, берилий от Семипалатинск и ракети М–9 от Северна Корея.

Съвсем малко американски компоненти стигнаха до Шариф. Но благодарение на тези обходни маневри голямо количество жизненоважно европейско оборудване пристигна в Исфахан, затворения ирански град на джамии и минарета, където се работеше усилено по създаването на собствено ядрено оръжие. Но на този етап Асави и господарите му знаеха, че ще влязат в следващия век, без да са видели гъбата на ядрения облак да разцъфне на пясъците на Дашт-е-Лут.

Асави довърши чая си и остави чашата върху барчето в лимузината, в което имаше само минерална вода, няколко бутилки безалкохолни и медно кафениче върху електрически уред за затопляне.

— Продължавай по пътя — каза той на шофьора с акцент, който караше американците обикновено да го приемат за индиец. Между купето и шофьора нямаше преграда, но той се чувстваше сигурен, че негърът шофьор няма да разбере сирийския му арабски. Колата принадлежеше на иранската мисия към МААЕ и всеки ден се проверяваше по електронен път за подслушвателни устройства. Шофьорите се сменяха всяка седмица. Наемаха ги чрез американска посредническа фирма.

Лимузината зави надясно по Четиридесет и първа улица и се насочи на запад към центъра. Омар не си направи труда да попита накъде са тръгнали, тъй като беше придружавал Али-Хамза Асави стотици пъти по такива, на пръв поглед безсмислени маршрути. Беше се мотал с Асави из улиците на Париж и веднъж едва не замръзнаха заедно на един лифт в Алпите. Друг път бяха наели коне в Южна Испания и се бяха разхождали по плажовете на Малага, за да се отдалечат от наблюдателни погледи. И любопитни уши. Всъщност през всичките години, докато работеше за САВАМА, Омар нито веднъж не се беше срещал с Асави в сграда, която дори и да намеква за революционното правителство на Иран, или в кабинет, който да е нещо повече от временно наета стаичка за дадения случай.

Омар беше пристигнал в Техеран през 1968 година, когато хиляди палестински араби бяха потърсили убежище в други страни на Близкия изток, с надеждата, че изгнанието им ще бъде временно. Тъй като беше отчасти с ирански произход, той се почувства удобно сред хората и тяхната култура. Макар месторождението му да не беше забравено, той успя да стане уличен полицай, израсна до чин сержант-следовател и спечели професионална репутация, считана за аполитична от новите управници на Иран. Отдадеността му към палестинската кауза го представи добре пред новото революционно управление и макар да беше близо до пенсиониране, един представител на Асави дойде да го завербува. По онова време човек не можеше да откаже помощта си за утвърждаването на фундаменталистите на исляма.

Като цяло Омар беше благодарен, че още работи активно на възраст, когато повечето мъже се отдават на игра на табла по уличните кафенета. Али-Хамза Асави винаги се отнасяше към него с уважение и никога не беше карал Омар да се заема с мисия, която би предизвикала у него конфликт с палестинския му национализъм. Но сега съвестта на Омар изместваше желанието му да се чувства необходим.

И все пак нямаше да е лесно да се оттегли. Макар да беше станал пълноправен иранец, той, синовете му и техните деца бяха считани за хора от чуждестранен произход, а работата му в САВАМА осигуряваше на всички тях определена сигурност.

— И така, приятелю — започна разговора Али-Хамза Асави на арабски. — Как е нашата госпожа Сифор? — Макар шофьорът да не разбираше нищо, Асави не би използвал имена.

— Изглеждаше доста разтърсена от експлозията — отговори Омар. Той свали баретата си и разкопча палтото. В лимузината беше приятно топло, а блясъкът на уличните лампи преминаваше като мъгливи факли от среднощна демонстрация покрай замъглените прозорци.

— Разтърсена ли? — изненада се Асави.

— Е, може би по-скоро „обидена“ би била по-точната дума.

— Защо?

— Тя мисли, че инцидентът може някак да попречи на собствената й мисия.

Асави се усмихна.

— И така ще бъде — каза той.

Омар се обърна, за да погледне в лицето Али-Хамза. Макар съмненията да заплашваха да излязат от устата му, той не можеше да си позволи да обвинява шефа си. После облегна бастуна върху седалката и го потупа с длан.

— Между другото, Али-Хамза — каза той, — този предмет ми послужи много добре тази вечер. Едва не ме убиха.

— Ами?

— Точно преди да пристигнеш.

— Хубаво! — зарадва се Асави. — Сега може би хората ми наистина ще разберат защо, когато отиват на мисия в Ню Йорк, не им подарявам одеколон за след бръснене. Разрешаваш ли ми да разказвам за приключението ти? — попита иранецът.

— За мен ще бъде чест — усмихна се Омар. После веднага смени темата. — Кажи ми, Али-Хамза, не мислиш ли, че израелците наистина може да заподозрат госпожа Сифор за експлозията?

Очите на Асави блеснаха от доволство.

— Може би.

— Но тя няма нищо общо.

— Така е.

— Обаче нападението прилича на извършено от нея.

— Ако съм си свършил добре работата — без да извърта повече, призна Асави.

Значи така. Мартина е била права и яростта й справедлива. Тя подозираше, че работодателите й я вкарват в клопка, а Омар в наивността си го беше отрекъл. Той събра кураж.

— Али-Хамза — заговори Омар, насочил погледа си право напред. — Искам да бъда освободен от тази задача.

Асави дори не трепна. Не беше изненадан, защото Омар Бин Ал-Уафа всъщност беше мил човек с чувство за справедливост. Поради тази причина той беше много подходящ за целта, за която го използваха.

— Съвестта ли те мъчи, Омар?

— Не бих искал да бъда инструмент за унищожаването на тази млада жена — призна Омар.

— Тя не е жена — каза Асави. — Тя е оръжие и й се плаща достатъчно добре, за да бъде използвана, както счетем за необходимо.

— Не желая да участвам в това — настоя Омар.

— Тогава ще разговаряме за напускането ти, след като ми разкажеш всички подробности.

Омар разбра настойчивостта му и се облегна с въздишка. Али-Хамза беше прав. Човек не може да се оттегли от действаща операция независимо от недоволството си. Но ако Омар бъдеше принуден да продължи, поне искаше да знае каква е крайната цел. Беше свикнал със сложния начин на манипулиране от Асави, но сега се чувстваше наистина объркан. Мартина не бе извършила нападението, но Асави беше сложил нейния „подпис“ върху деянието. С каква цел?

— И така, Омар — продължи Асави. — По време на срещата ти почувства ли, че нашата мила дама може и да предположи кого всъщност представляваш?

— Не, в никакъв случай.

— Значи тя вярва, че мотивите ти са искрени? Че произходът ти е истински?

— Той е истински. Също както акцентът ми. Не че тя би могла наистина да схване такива тънкости.

— Защо не?

— Няколко години в Ливан не могат да превърнат една германка в арабски учен. — Омар се раздвижи на мястото си. Разговорът с Али-Хамза придобиваше неприятния вкус на разпит.

— И не е задавала повече въпроси по отношение на твоите „работодатели“?

— Тя вярва в онова, в което й се иска да вярва — повиши леко глас Омар. — Че аз съм палестинец и представител на някой от лидерите на Фронта, който отхвърля съглашенията.

— Но ти си палестинец — изрече с известно презрение Асави.

— А ти си иранец — повиши глас Омар, а шофьорът ги погледна в огледалото за обратно виждане. — Но преди всичко ние сме мюсюлмани и сме верни единствено на Аллах…

Омар замълча. Али-Хамза го наблюдаваше с тънка усмивка. Той вдигна пръст и го размаха.

— Пак се хвана, Омар Бин Ал-Уафа.

Омар се облегна притеснен.

— Възрастта ме прави невъздържан — въздъхна той.

— Никога не е късно да се поучим. Чувствата ти са твърде близо до повърхността — усмихна се Асави. — Но аз съм сигурен, че като детектив ти разбираш психиката на затворниците.

— Смяташ ли и мен за затворник?

— Не ставай глупав — изсумтя Асави, макар в действителност да смяташе възрастния човек точно за такъв. За заложник на желанията и командите на САВАМА. И двамата ясно съзнаваха, че положението на семейството на Омар зависи от неговите заслуги. — А сега ми разкажи подробности за плановете на милата дама.

Лимузината сви надясно по Шесто авеню и тръгна бавно на север, докато Омар повтаряше наизуст списъка, който Мартина му беше показала. Когато стигна до изречението, което сумираше плана й за действие, Асави се приведе напред, като че не го е чул добре.

— Повтори последното — каза той.

— Тя има намерение да се сдобие с прототипа на преносимо оръжие, нещо като торпедо, за да го използва против корабите и да осуети размяната на пленници.

— „Прототип“ на оръжие ли? — примижа към пода Асави.

— Нещо като миниторпедо.

— Миниторпедо — предпазливо повтори иранецът. — И как смята да „се сдобие“ с това оръжие?

— Ще го отвлече.

— Откъде?

— От военноморска база на САЩ. Някъде в Европа, по мое мнение.

Сега Асави започна да се смее. Той подпря длани върху коленете си, облегна се в ъгъла на седалката и се разтърси от смях.

— Това не е виц, Али-Хамза — каза Омар.

— Но е ужасно смешно — едва успя да промълви Асави.

— Уверявам те, че тя е упорита жена. Планирала е всяка подробност и е твърдо решена да успее. А от онова, което видях, „Яд Аллах“ ще направи всичко, което тя поиска. Те са й верни като кучета.

— „Яд Аллах“ — изсумтя Асави.

— Но имаше и още нещо — продължи Омар. Искаше да се освободи от напрежението на отчета. Трябваше да съобщи всичко, което беше запомнил, без да запише и една дума. — Парите. Стори ми се, че ще останат известни суми, но госпожа Сифор намекна, че има свои лични нужди. Било в случай, че умре.

Асави кимна. Той помълча известно време. После отвори бутилка безалкохолно, наля си и отпи замислено.

— Знаеш ли, Омар — каза накрая той, — че нашата приятелка има майка?

— Всички слуги на Аллах си имат майки — отвърна Омар. Знаеше, че скоро отново ще се изгуби из лабиринта на умозаключенията на Али-Хамза.

— Да, приятелю. Но нейната майка е жива и здрава. И живее тук, в Ню Йорк.

Разкритието изненада Омар. Оперативните служители, които работят на „острието“ — агенти, специалисти по „мокри“ поръчки, терористи, които се наемат за извършване на задачи, — винаги внимават много да не разкрият онези, които обичат, пред работодателите си. Това е иронията на службата в разузнаването. И този феномен е известен по целия свят. Щом даден агент покаже сляпа привързаност, той веднага се превръща в издънка. Семейството или приятелите могат да бъдат използвани за изнудване. В случая Омар смяташе Мартина Клумп за неестествен феномен. Същество без произход, което се е появило от политическата миазма на левите екстремисти. За него тя беше като екзекутор от „Макбет“. Същество, което не е родено от жена.

— Откъде знаеш? — попита той, макар да усети още в мига, когато го зададе, че въпросът му е по детски наивен.

— Приятелю — отвърна Асави. — Едва ли бихме наели толкова опасен човек, ако преди това нямаме достатъчно пълно досие за него. Тя може и да не е станала „арабски учен“ в Ливан, както го каза ти. Но през тези години със сигурност е разкрила доста от себе си пред моите колеги.

Али-Хамза винаги казваше „колеги“, когато ставаше дума за членовете на религиозната партия. И в гласа му винаги се усещаше презрение, като че религиозната ревност на Хизбула е някаква аномалия за космополитния офицер от САВАМА. Омар имаше впечатлението, че Али-Хамза използва Хизбула за свои собствени цели и не се обвързва с политическите им аспирации.

Все пак Хизбула беше създадена от група офицери на Иранската революционна гвардия, изпратени през 1982 година в Ливан под ръководството на САВАМА. Преговарящият на Хизбула за предстоящата размяна на пленници шейх Тафили се отчиташе пряко на Саид Абас Мусави, оперативен командир на организацията. От своя страна Мусави се отчиташе пред Мохамед Хюсеин Фадала, духовният лидер на движението. И макар Фадала да се смяташе за напълно независим, той приемаше „предложенията“ на Мохамед Джавад Лариджани, съветника на иранския президент по въпросите на разузнаването.

Ако САВАМА изискваше Хизбула да се заеме с определена задача, дори и нещо толкова неприятно като предаването на израелския капитан Дан Сарел в замяна за друг пленник, позицията на Али-Хамза Асави му даваше власт да издава съответните заповеди към Фадала чрез Лариджани.

— Да, разбира се — каза Омар. Но никак не му беше приятно да разбере, че местонахождението на майката на Мартина е известно. Чудеше се как ли ще реагира германката, ако разбере, че името на майка й е било споменавано в разговор по оперативни въпроси. И тази мисъл не му донесе никакво успокоение.

— А майчината любов е силно чувство — добави Асави.

— Да — повтори Омар. „Но не достатъчно силно, че да предпази синовете от смъртта.“ Той мислеше за онзи милион иранци, които бяха пожертвани в кървавата война с Ирак. Виждаше безкрайните редици гробове, които се простираха до хоризонта около Техеран, тъжните портрети на загиналите, гледащи от металните рамки над плоските камъни. Мислеше за собствената си племенница, останала прекършена, с икони вместо синове.

Асави бръкна в джоба на сакото си и извади малък бележник, подвързан с кожа.

— Списъкът й подсказваше, че операцията ще бъде проведена в Европа, така ли? — попита той, докато вписваше нещо със скъпата си писалка.

— Така изглеждаше.

— Значи ще се проведе на американска земя — уверено заключи той. И издаде следващата си заповед към Омар. — Ето какво искам да направиш. Свържи се с нашата известна дебютантка и я информирай, че палестинските ти господари смятат плана й за глупав.

Омар зачака продължението. „Защо не ме накара просто да се полея с агнешка кръв и да се хвърля в басейн с акули?“ — мислеше си той.

— Кажи й — продължи Асави, — че са хвърлени много пари, че планът й никога няма да може да бъде осъществен и че тя трябва да обмисли някои по-обикновени идеи. Като например леководолази и магнитни мини.

— Леководолази и магнитни мини — повтори тихо Омар като пациент под хипноза.

— Да. А след като го направиш — Асави откъсна малкото синьо листче и го подаде на Омар, — ще се обадиш по горещия телефон в полицейското управление на Ню Йорк. Няма да звъниш на 911, защото там говориш само с диспечер. Ще се обадиш на един от известните телефони на криминалната полиция или на отдела, отговарящ при стрелба срещу полицаи. — Той посочи хартията в ръцете на Омар. — Ще им дадеш това име и адрес, без да казваш нищо повече.

Омар сведе поглед към бележката. Внезапно почувства възрастта си, също както се беше усетил млад само преди двадесетина минути. Заповядваха му първо да обиди непредвидим агент, а после да разкрие слабото й място пред врага. Сега беше моментът да настоява за освобождаване от тази мисия. Но макар да не се боеше за себе си на тази възраст, той отговаряше и за живота на членовете на своето семейство.

— С цялото ми уважение, Али-Хамза — тихо заговори Омар. — Такъв натиск може да я накара да полудее.

— Точно така — веднага отговори Асави. — И ако израелците вярват, че тя е виновна за експлозията, с това малко, но щедро подсказване, което ти ще осигуриш, предстои заключението, до което трябва да стигнат. Те ще я преследват с типичния си отмъстителен ентусиазъм.

Омар свали очилата си, затвори очи и отпусна глава върху облегалката. Беше работил с Али-Хамза дълго време и никога не беше си позволявал дързостта да го пита за крайните му цели. Но този път искаше да разбере, за да има някаква мотивация. Трябваше да разбере защо иранците първо уреждат размяна на пленници, после задействат план за осуетяването й, а сега упражняват натиск върху собствения си съюзник!

— Извинявам се — въздъхна Омар. — Малко съм изморен… Знам, Али-Хамза, че не е моя работа…

— Но искаш да разбереш.

— Да. Признавам веднага, че искам.

— Прав си. Не ти е работа.

Омар отвори очи, извърна глава и се усмихна изморено на Асави.

Асави отвърна на усмивката му.

— Съчувствам ти. Сляпото подчинение е за съвсем младите, но не можеш да знаеш всичко, приятелю.

— Разбира се, че не. — Омар сложи очилата си и Асави, разбрал, че той му се подчинява, реши да рискува и да прояви известна щедрост.

— Нещичко обаче мога да ти кажа. Нас почти не ни интересува връщането на шейх Саид на Хизбула и още по-малко ни пука за връщането на израелския командос.

— Да. — Омар слушаше внимателно.

— Тази размяна на пленници не е нищо повече от прикритие. Начин да се отвлече вниманието на израелското разузнаване. Следиш ли мисълта ми?

— Разбира се.

— Добре. И така, ако има някой, който се опитва да провали размяната, евреите ще удвоят усилията си да я защитят. Те ще бъдат принудени временно да пренасочат усилията на разузнаването си и на своите оперативни работници. И за щастие поне временно те ще изоставят други области.

— Да, това е логично. — Внезапно Омар разбра. За миг беше забравил какъв талант е Али-Хамза в областта на измамата. Никога досега работата на Омар не е била пряко свързана с основната задача, независимо каква е тя.

— И накрая — продължи да обяснява Асави с леко самодоволство, — човек си избира извършител. В нашия случай това е госпожа Сифор, която няма да се отклони, тръгнала веднъж по пътя си. Ако междувременно й създаваме пречки, решимостта й само ще се увеличи. А по този начин ще улесни изпълнението на нашата истинска задача.

— Машалла. — Омар вдигна малката си длан. Думата означаваше „браво“ и не беше изречена иронично. — Разбирам. Глупаво беше от моя страна…

— Не се извинявай — махна с ръка Асави. — И не се бой. Няма да ти кажа нищо повече.

— Няма и нужда да знам.

— Значи ще изпълниш следващите дребни задачи?

— С цялото си умение. Уверявам те.

— Аллах ще те възнагради.

Разговорът приключи и двамата мъже потънаха в приятно мълчание.

Лимузината беше отминала площад „Тайм“ и минаваше през квартала на театрите. Асави каза на шофьора да влезе в паркинга в западната част на Четиридесет и седма улица и да премине през него до следващата пресечка. Беше свикнал да го следват наблюдатели от американските разузнавателни служби, а по този начин щеше лесно да забележи всяка подозрителна кола.

Линкълнът отново се насочи на север. Омар не можеше да спре да размишлява каква ли е тази важна мисия, която да изисква толкова скъпа и световноизвестна личност за маскировка. Вътре в колата беше станало много топло и той открехна прозореца си, за да влезе малко свеж въздух. Минаха покрай някакъв строеж, заграден с дълга ограда от дървени пана, покрити с плакати на призрачни реклами, който никой не би погледнал. Театър „Анджелика 57“ представяше ретроспекция на американски пиеси от началото на епохата на Студената война и дебелите букви на рекламата върху фона на червен облак проблясваха непрекъснато.

Омар затвори прозореца.

През по-голямата част на последното десетилетие усилията на САВАМА бяха насочени към изпълнението на две основни мисии: разпространяването на ислямския фундаментализъм в Близкия изток и създаването на Бомбата. Омар знаеше, че повечето от задачите на Али-Хамза са свързани с осигуряването на ядрени компоненти. Въпреки това Иран още не беше успял да се присъедини към международната ядрена общност и САВАМА най-вероятно се занимаваше с източването на алтернативен ядрен поток.

Може би някоя от откъсналите се съветски републики достатъчно отчаяно се нуждае от средства, за да продаде една-две ядрени глави на Иран? Това със сигурност би било в оперативната компетентност на Али-Хамза, както и концепцията, че подобна операция би трябвало да се замаскира от друго събитие. Иначе израелците биха направили всичко възможно, за да попречат на доставката.

Омар внезапно почувства стягане в гърдите. Помисли за внуците си, живеещи под сянката на иранското правителство, за което изобщо не можеше да се каже, че е стабилно и затова със сигурност не би трябвало да разполага с ядрени играчки. Но в края на краищата той беше само един възрастен човек, който се подчинява на волята на Аллах.

Реши, че ако мисията му излезе успешна, ще трябва да премести семейството. Отново. Пак в изгнание. Имаше слухове, че израелците и ООП провеждат тайни разговори. Разбра, че сега повече от всякога се надява те да имат успех.

Колата се приближи до тротоара и спря. Омар погледна Асави, който сви рамене с леко притеснение.

— Извинявай, Омар — каза той. — Знаеш как е. Намираме се само на няколко метра от главния път. — Той натисна един бутон и електронните ключалки на вратите и те щракнаха. Усмихна се. — Вярвам, че бастунът няма да ти послужи за друго освен за подпиране.

Омар отвори вратата си и слезе. Постави баретата на главата си и се огледа. През черните клони на дърветата се виждаха белите светлини на таверната, намираща се на улица „Грийн“. Беше в Сентрал парк.

— Омар — обади се откъм тъмното купе Асави. — Радвам се, че успях да те разубедя от отказването. Сбогом.

— Аллах да те пази — отвърна Омар и затвори леко вратата. Изправи се, пое дъх и тръгна.

Асави наблюдаваше как дребната фигура изчезва към западната част на Сентрал парк. После махна на шофьора и колата тръгна в обратна посока.

Той посегна към телефона, набра номер и заговори на арабски.

— Резервирай ми място за следващия полет за Техеран.

После върна клетъчния телефон върху поставката, отвори шкафчето под бара и извади малка бутилка коняк. Наля си половин чашка, включи радиото на станция, предаваща кънтри музика, облегна се, преметна крак върху крак и отпи.

Нямаше намерение да остава в Ню Йорк, когато Мартина Клумп започне да бълва яростта си.

6.Американският самолетоносач „Интрепид“

Неприятният рев на японските самолети отдавна беше заглъхнал сред ветровете на Тихия океан. Раната от забилата се в палубата на самолетоносача японска машина сега беше покрита и оздравяла. Там, където димът беше задавял оживелите моряци, сега висеше само облак от многоцветни балони. На мястото, където стотонната бомба беше избила половината екипаж на палубата с хангарите, сега светеха коледни лампички. А там, където ужасените пожарникари се бяха борили с потоците самолетно гориво, работливи бармани се мъчеха да угасят жаждата на празнуващите.

Сега гръмотевичните удари на войната бяха само спомен, а огромният самолетоносач на тихоокеанската флота беше превърнат във военноморски и военновъздушен музей. Килът му беше затънал в тинята на река Хъдзън, а бордът — закрепен здраво към кей номер 86. Изпълнена с експонати от историята на американската авиация, палубата представляваше музей на неподвижни самолети, неразделна част от Западен Манхатън.

Музеят обикновено се затваряше привечер, но различни организации бяха открили екзотичната атмосфера, където можеха да се провеждат обществени мероприятия. Нощем и особено през ваканционния период на борда на „Интрепид“ можеха да се видят празнуващи във вечерно облекло.

Тази вечер организаторите на празненството от клуба на войниците, моряците и пилотите весело се чудеха дали корабът наистина не би могъл да се отдели от пристана си. Макар големите телевизионни компании да бяха спрели вече да показват онзи видеоклип, в който „умната“ бомба улучва главната квартира на военновъздушното разузнаване на Саддам Хюсеин, гордостта от „Пустинна буря“ още не беше затихнала и събра хиляди ветерани на този следвоенен бал.

Нощта беше тиха и ясна. Ако беше заваляло, сигурно щеше да има и сняг. Зад входната врата към кея палубата на самолетоносача се издигаше нависоко, а крилете и опашките на самолетите върху нея сочеха към небето като събрано стадо акули. Полегатите страни на корпуса бяха облени в зелено сияние от светлините, а четирите входа към кораба се открояваха като жълти правоъгълници над зиг-зага на водещите към тях стълби.

На събитието присъстваха много от важните клечки в градската управа на Ню Йорк, защото след 1945 година рядко се удаваше възможност човек да се покаже сред униформени американски военни. През портала минаваха лимузини, контингент на нюйоркската полиция проверяваше пропуските на гостите, а офицерите в пълна парадна униформа се наслаждаваха на козируващите им с белите си ръкавици часови от военноморската полиция.

Една фигура, прегърнала голям метален цилиндър с наливна кока-кола мина покрай дългата редица зяпачи. Извиняваше им се, докато вървеше към един от полицаите. Качулката на черния анцуг беше пристегната около лицето, а върху нея се мъдреше шапка на член от екипажа на „Интрепид“. Върху гърба на червеното яке с надпис на музея се виждаше изрисуваният силует на кораба. Остра кашлица от зимна настинка разтърсваше приведените рамене на човека, който спря при пропуска. Полицаят се смръщи на кашлицата.

— Хайде, човече, че тази работа тежи цял тон — прошепна хрипливо човекът от екипажа. Ченгето му махна нетърпеливо.

Човекът от екипажа забърза покрай паркираните лимузини към тримата сервитьори, които се появиха при служебния вход, натоварени с провизии. Той тръгна подире им по стълбите, където се промъкваха покрай празнуващите с „моля направете път, отдръпнете се, ако обичате“. Мина през двойната входна врата, където го посрещна силната музика на духовия оркестър. Празненството върху хангарната палуба се вихреше с пълна сила. Моряци с тъмносини куртки, армейски офицери в закопчани догоре зелени кители и морски пилоти в бели костюми въртяха дамите си в бални рокли под звуците на диско-музика. От тавана висяха огромни макети на космическата капсула „Джемини“ и различни видове торпеда. Приличаха на коледна украса в салона на гигант. Дансингът беше покрит с паркет, така че докато оркестърът свиреше, подът се тресеше от тропането на стотици крака. Оркестърът беше настанен върху триметровата палуба за наблюдение, а солистът надуваше тромпета си надолу към тълпата.

Покрай стените бяха подредени барове, приличащи на столови. Човекът, облечен в униформата на екипажа, си проби път към най-близката маса, където изпотеният сервитьор го зърна и извика:

— Благодаря. Остави го някъде.

Той остави контейнера върху пода и отстъпи. Загледа тълпата. Група сервитьори вървеше бързо към помещенията за обслужващия персонал на кърмата. Нахлупил ниско шапката и с ръце в джобовете на якето, той ги последва.

Както на повечето кораби, тоалетните тук бяха проектирани по-скоро да поемат много хора, отколкото да бъдат красиви. Редици уринатори и мивки се редяха покрай лабиринт от стени и той трябваше да се промъкне покрай войниците, които се миеха. В далечния ъгъл намери празна кабинка, влезе, заключи и свали бейзболната шапка. След това бързо развърза стегнатия ширит на качулката.

Мартина Клумп разтърси силно глава. Русата й коса се развя като жълт ореол и падна върху лицето й. Тя я издуха и отметна кичурите от очите си. След това продължи работата си.

Свали якето и го окачи върху металната кука. Обувките с високи токчета, които висяха под мишниците й на черен канап, окачен зад врата, увиснаха върху якето. От предния джоб на анцуга измъкна сгъната найлонова торба, червило, спирала за мигли, шишенце с парфюм, сгъваема четка за коса и малка, черна чантичка с дълга дръжка от сребърен синджир. Постави всичко това върху капака на тоалетната.

Много внимателно свали горнището. Краят на правата й черна рокля беше вдигнат и закачен под мишниците. Тя свали панталона до глезените си. Чорапите й бяха здрави, коланът с жартиерите на място. Зелените копринени бикини със същия цвят като на сутиена бяха точно толкова привлекателни, както беше пожелала. Естествено, дебелите, къси чорапи и маратонките не подхождаха, но това скоро щеше да се поправи.

Тя освободи роклята и я пусна надолу. Беше с дълги до китките ръкави, но еластичността й не скриваше извивките на тялото. Тя вдигна ръка към врата си. Перлената огърлица беше на място.

Свали маратонките и чорапите, измъкна крака от панталона, откачи обувките и ги обу. Сгънатите останки от екипажната униформа намериха място в дъното на торбата. Тя парфюмира врата, китките и подмишниците си с „Есте Лодер“ от шишенцето, а после нанесе спиралата върху миглите, без да ползва огледало. Когато накрая въздъхна дълбоко, отключи кабината и излезе, носеше само торбата, чантичката и позата на елегантно нахалство.

Мина покрай двама едри моряци, които се бяха хванали за уринаторите, като че ли корабът е разклатен от силна буря. После пристъпи към най-близката мивка, пусна торбата и се наведе към огледалото, за да си сложи червило. Хареса изображението си. Беше като пеперуда, излязла от пашкула си. Бързо среса косата си. Видя в огледалото зяпналите я трима армейски офицери.

Мартина се усмихна, извърна се към тях и вдигна торбата.

— Както обикновено, господа, опашката в женската тоалетна е направо непоносима — весело съобщи тя.

Отдалечи се от мивката с достатъчно разклатена походка на пияна. В тази отдалечена част на кораба снабдителите подтичваха като разтревожен оръдеен екипаж при морска битка. Бързо разопаковаха доставените табли със сандвичи, чипс и сладкиши. Мартина скри торбата си в купчина разкъсани кашони.

Тя се вмъкна сред тълпата покрай дансинга. Двойки се отдалечаваха оттам със смях, други бързаха да се качат. Само за около минута тя забеляза поне още двадесетина блондинки с дълги черни рокли, но не се разтревожи от конкуренцията.

Мартина знаеше, че можеше и да се откаже от маскировката като служител на музея и просто да си намери покана за събитието. Едва ли някой я е проследил от сградата, където живееше в апартамент под наем и под фалшиво име. На идване смени на два пъти метрото към Ийст Сайд, после нае такси и слезе на един пуст ъгъл в онази част на Бауъри, където се намираха складовете за снабдяване на ресторанти. Там Ияд й даде контейнера. Нищо наоколо не я беше разтревожило. Понякога работата й я дразнеше заради параноичната предпазливост, но тя беше свикнала и я изпълняваше по навик. Също като репетицията на музикант преди концерт.

Все повече чувстваше неприятната връзка между себе си и експлозията в консулството, тъй като концепцията за съвпаденията не беше приемлива за нея. Във всичко това имаше някакъв неприятен шум, който се издигна до писък, когато видя снимката на Бенжамин Баум. Познаваше тази мелодия. По-късно щеше да започне и романсът.

А съобщението на Омар, прошепнато по време на кратката среща в претъпкан автобус, със сигурност оказа обратен на очаквания ефект. Как смеят той и господарите му да й казват как да провежда акция? „Леководолази и магнитни мини?“ Идиоти. Като професионалист тя би приела проста заповед да прекрати операцията, но реагира с неприязън към настояването за промяна на тактиката. „Аз съм хирург. Ако сте ме наели, мълчете, заспивайте и оставете на мен да режа.“ Искаше й се да го убие там, на място, но той беше само свръзка и тя предпочете изобщо да не му отговаря.

Стигна до първата маса с напитки и я заобиколи. Застана до бармана. Въпреки тълпата от мъжки ръце, протегнати просещо към него, той се извърна.

— Госпожо?

— „Столичная“, ако обичате — усмихна се Мартина. — С лед.

Тя взе напитката, вдигна я в мълчалив тост към морския лейтенант, който гледаше към гърдите й, и изпразни чашата, усещайки как ледът вътре пука. За тази вечер това щеше да е единственият алкохол, но сега й се пиеше и го изгълта бързо. Беше изненадана от нервността си. Като ученичка, поканена на танцова забава от Сади Хокинс. Знаеше как изглежда. Огледалото не лъже. Но думите на Муса я бяха накарали да се замисли дали ще може да го направи. Сутрешната им кавга подсили съмненията й.

— Няма нужда да го правиш, Лейла. — Той беше повишил глас, докато я наблюдаваше как събира „оборудването“ си.

— Трябва.

— Не по този начин.

— По кой начин тогава да го направя, Муса?

— Можем съвсем спокойно да откраднем.

— А, разбирам — смръщи се тя. — Четирима мъже се боричкат на улицата. Но това ще привлече внимание.

— Можем да го проследим. До някое пусто място.

— Представи си обаче, че в плановете му не фигурира подобно място. Ако се качи на такси и слезе пред хотел „Плаза“?

Логиката й го разяри, а желанието й да използва тялото си още повече.

— Тогава можем да го примамим — унило предложи Муса, без да съзнава, че така попада точно в мрежата на замисъла й.

— Точно това имам предвид и аз, Муса.

— Но не по този начин!

— Защо не? Ще бъде военен, а твоят начин може да предизвика сбиване. Тогава ще разполагаме с измачкана и окървавена униформа.

— Шармута — изсъска той и се извърна ядосан.

— Какво каза? — Но със сигурност беше чула арабската дума за „курва“.

— Така постъпват блудниците! — Лицето му се изчерви като на ядосано дете, когато й се развика.

Мартина го изгледа. Смрази го с поглед, докато той се извърна и се тръшна върху един стол. В Ливан тя подлагаше мъжете на бой с пръчки за подобно неподчинение. Докато се научат, че тя не е от същото тесто като техните майки и сестри от селата. Никой от „Яд Аллах“ никога не беше я предизвиквал по този начин, но Муса не беше просто един от войниците или обикновен подчинен. Той беше роднина, връзка, която според мюсюлманството не може да се скъса толкова просто.

Мартина беше женена за Хюсейн Хауатмех, по-големия брат на Муса. Естествено, съвместният им живот беше кратък. Нямаше кой знае каква сватба, нямаше булчинска рокля и воал, изчервени шаферки, сватбена музика или черква. Нямаше лимузина, която да отведе двойката на някой слънчев остров за меден месец и мечти за бъдещето. Беше ритуал, извършен заради уважението, публично обещание пред Бога. Защото Мартина и Хюсейн се желаеха, но не можеха да нарушат моралните закони на религията си. Така че булката носеше булото и галабията на Бекаа, а младоженецът — камуфлажна униформа. Мюезинът пееше от минарето, докато моллата ги благослови под слънцето, което блестеше ярко по метала, тъй като гостите носеха калашници вместо цветя.

Вероятно дори и съпруг на „черната вдовица“ не е бил по-прокълнат, защото, когато Хюсейн срещна Мартина, надгробният му камък вече беше готов. В лагера „Марвдашт“ до Техеран беше завършено обучението и заклеването му като един от „исаргараните“ — мъченици за правата вяра. В „Асайда Зайнаб“ до Дамаск бяха усъвършенствали уменията му на шофьор. На Мартина остана да довърши процеса, да изпрати хората си в тила на израелските позиции до Мардж Аюн, да изберат превозно средство, съвпадащо с онези, които войниците обикновено пускат да минат без проверка. После внимателно да проектира и да смеси композицията от хексоген и пентаеритритолов тетранитрат, както и да конструира детонатор с двойно подсигуряване, който трябва да бъде активиран от ръката на Хюсейн, но също така да може да бъде взривен и дистанционно по радиото, ако ръката на мъченика трепне и му изневери.

Чак по-късно тя осъзна, че мисията е била изпитание. Не за верността и смелостта на Хюсейн, а за нея. И скоро след като експлозията изтри него и дванадесет израелци от лицето на земята, тя с горчивина разбра, че и той е бил подложен на изпитание. Заповядали са му да се ожени и да спи с тази чужденка, като по този начин са поставили на изпитание характерите и на двамата. Не че имаше някакво значение, защото желанието му към плътта на Мартина не би могло да му бъде инжектирано от някой севернокорейски психолог. А и тя също беше изненадана от страстта си към него и мъката, която последва смъртта му. В Ливан тя се беше преродила и с тази промяна дойде младежката страст, неподправеното желание, което замъглява младите глави и никога не може да бъде изпитано към следващите любовници. И между деня, когато Хюсейн за пръв път слезе от прашния джип в лагера, и залезът, само четири месеца по-късно, когато той си тръгна почти по същия начин, Мартина се бореше с надеждата, че той може да избяга. Да й остави бележка с молба да му прости малодушието, с признание за любов, по-силна от тази към Аллах, с обещание за среща на някое далечно място след година.

Но вместо това той се самоуби, както беше планирано. Доста ужасно изпитание за една младоженка.

Събитието разтърси и Муса Хауатмех. Разбуди го от покорното подчинение на Хизбула и докато пред хората той празнуваше до Мартина, насаме и двамата тайно скърбяха. Решиха никога повече да не позволяват да бъдат манипулирани от невидими ръце. Отведоха верните си хора първо към анклавите на юг, където участваха в боеве по свое желание, а после изобщо извън Ливан. Но Муса не можеше да се освободи от веригите на собствената си култура. Според исляма сега той носеше отговорност за Мартина, вдовицата на Хюсейн.

Мартина знаеше, че ако бяха продължили да живеят в Близкия изток, щеше да е длъжна да се омъжи за Муса. Но тъй като тя нямаше подобни намерения, той се чувстваше още по-объркан. Дали я обича? Може би не, но със сигурност обича паметта за Хюсейн и мисълта, че Мартина ще легне с друг мъж дори и заради каузата, беше непоносима…

Тя погледна към дъното на чашата си, откъдето последните капки „Столичная“ се изцедиха в гърлото й. Треперенето в стомаха й подсказа, че рискува нещо много по-голямо от собственото си самочувствие. Защото като настоя за този начин на действие, сега трябваше да докаже, че той е правилен от оперативна гледна точка. И след като най-важният етап от мисията трябваше да започне скоро, би било опасно да застане пред хората си с празни ръце.

Бяха минали няколко години, откакто й се беше случвало да съблазни непознат. Фигурата й беше в идеална форма, лицето скриваше възрастта, а в гърлото си чувстваше неприятен вкус. И също като пенсиониран снайперист се чудеше дали все още може да улучи целта.

„Успокой се — заповяда си тя. — Тук е пълно с глупаци. Действай спокойно.“

Оркестърът засвири виенски валс и внезапно тя се усети, че вдига глава към лицето на един висок, елегантен мъж, който й предлага ръката си.

— Мога ли да ви поканя, госпожо?

Той физически не беше подходящ за целта й. Много по-едър от Муса. Русата му коса беше започнала да посивява и униформата му беше черна. На инженерния корпус към армията. Но беше подходящ за загряване.

— Можете. — Тя остави чашата си и го хвана под ръка.

Висшите офицери бяха заели дансинга, защото по-нисшите вероятно не бяха научени да танцуват под музиката на Щраус. Партньорът на Мартина обхвана с една ръка гърба й, със свободната хвана дланта й и започна да я върти. Беше строен, грациозен и бърз. Погледът му беше насочен към някаква далечна точка, докато се въртяха под ритъма на валса. Той се движеше мълчаливо като войник от друго поколение. Помещението се превърна в калейдоскоп и притисната към прусашката поза, черния костюм и блестящите копчета, Мартина отново танцуваше с баща си…

За разлика от много други забравени любовници от миналото й, убити командири и даже Хюсейн, тя не беше забравила неговото лице. Макар че е била само на пет години по времето, когато той се самоуби, образът му беше запечатан в паметта й. Тя си спомняше как краката й се пързаляха върху лъснатите му кафяви обувки, как брадичката й се беше забила в корема му и тя гледаше нагоре с фалшива строгост. А татко се правеше на неин принц, изпънал гордо брада с блеснали под полилея очила, усмихнати очи и толкова красива и гъста коса, като козината на остарял ракун. Но те никога не бяха танцували като сега и тя още тъгуваше, че той не доживя да я види пораснала, за да се гордее с нея.

Сега знаеше за него много повече, защото когато порасна, започна да събира всички подробности за живота му. Естествено майка й беше останала жива, но по онова време алкохолизмът на Катарина Клумп беше замъглил паметта й и тя объркваше Мартина с противоречиви спомени. Явно съпругата на германския офицер е живяла в благословено незнание и не е задавала много въпроси по отношение кариерата на мъжа си.

Истината, доколкото тя се разкри, беше обикновената история на един учен, който би станал световноизвестен със своя ум и постижения, ако знамето, което се развяваше пред министерството му беше не със свастика, а със звезди и райета. Доктор Ото Клумп заемаше престижно място като професор по физика в Берлин, когато германската политика бе обхваната от духа на националсоциализма и предложи на талантливите учени да избират: безграничните възможности за изследвания, свързани с военната машина, или академична забрава. Макар униформите и чиновете да не можеха да му направят впечатление, докторът беше роб на собственото си научно любопитство. А кой би отхвърлил подобно предложение — да замени старите маси и бунзенови горелки с екип от петдесет изследователи? Така той започна да работи като един от вундеркиндите на Алберт Шпеер. Отчиташе се директно пред Карл Зауер, шефа на техническото управление в Министерството на войната.

Министерството беше рай за физика, където, насърчавано от желанието на Адолф Хитлер за създаване на тайни оръжейни системи, плодотворното въображение създаваше дистанционно насочвани ракети и умни торпеда. Клумп и колегите му чертаеха проекти, конструираха модели, ругаеха несполуките и скачаха от радост, когато и най-невероятните им фантазии наистина летяха. Междувременно те оставаха предпазливо незапознати с Нордхаузен, където успехите им биваха осъществявани от хиляди умиращи работници-роби. Беше време на блестящи постижения, спъвани само от липсата на все още неродените компютри и микрочипове и с напредването на съюзническите войски.

И внезапно един ден доктор Ото Клумп се превърна от любимец на фюрера в преследван. Американското армейско контраразузнаване прочистваше изгорената германска земя като ангел на отмъщението и архитектите на нацистката военна машина един по един бяха хващани и подложени на разпити, съд, затвор и екзекуция. Но Ото Клумп нямаше да стане беглец. Затова той изпрати Катарина при сестра й в Бавария, а сам зачака да дойдат младите, униформени американци.

Той прекара почти година в Шене, дворец близо до Версай, превърнат в затвор от американската армия. Много от германските учени минаха през това централно чистилище, където следователите на Съюзниците измъкваха знанията, които биха могли да им помогнат в неизбежния конфликт със Съветския съюз. Пълното сътрудничество можеше да спечели място в Сенчестия проект, тайна програма, създадена с цел да се отведат важните учени и семействата им в Америка, където да работят анонимно в американската отбранителна индустрия. Алтернативата беше място върху скамейката на обвиняем в Нюрнбергския процес. Когато дойде неговият ред, докторът изигра ролята си и начерта всичките си проекти до последната линия.

Но наградата така и не се материализира. Президентът Труман, който вече беше разрешил на хиляди бивши нацисти убежище върху американска земя, реши да затвори вратата. Клумп беше освободен и информиран, че разполага с две седмици, за да напусне Европа (защото американците не желаеха руснаците да вербуват онези, на които самите те са отказали). Дадоха му името на човек в тайна организация за бежанци, която да му помогне да стигне до Аржентина. Подсказаха му ясно, че не бива да се приближава на по-малко от това разстояние до Съединените щати.

Друг човек сигурно би се разочаровал, но Клумп се почувства щастлив. Беше жив и свободен. Взе със себе си Катарина и скоро те се превърнаха в стълб на все по-нарастващата германска общност в Буенос Айрес. Правителството на Хуан Перон симпатизираше на бежанците, а оръжейната му индустрия жадуваше за таланти. Първото и единствено дете на преуспяващото семейство, Клумп се роди през 1955 година.

Съюзниците се отнесоха с Ото и преселените му сънародници с такава симпатия, че те направо забравиха за другите си, по-строги съдници. Евреите. Но израелците, след като закърпиха раните от холокоста и се пребориха със съседите си, не ги забравиха. Ото Клумп беше учен на първо, последно и всякакво място. Той гледаше на антисемитизма като на неприятен лост, с който нацистите са си помогнали да вземат и да задържат властта. Но когато израелците започнаха лова си и Адолф Айхман изчезна, за да се появи зад стъклената кабина в йерусалимския съд, Клумп разбра, че светът няма да предложи повече спасителни организации. Приятелите му забягнаха, изгуби работата си, оптимизмът му пропадна и той намери окончателното решение в куршума.

Усмихнатото дете, което беше наричал „моята малка принцеса“, остана само, ако не се счита безпомощната майка с разбито сърце…

— Водите ме.

Мартина погледна нагоре, осъзнавайки, че нейният партньор е спрял да танцува и й се усмихва.

— Не че имам нещо против, мадам. Но ще трябва да постигнем споразумение.

— О, извинете. — Тя вдигна длан към устните си и престорено се изкикоти като гимназистка. — Музиката ме омая, а краката ме предадоха. — Тя покорно подаде ръка. — Моля.

— Французойка ли сте? — попита офицерът, когато започна отново бавно да я върти.

— Да — отвърна тя. — И понякога държанието ми е такова.

Той се засмя и затанцува вихрено, а Мартина се съсредоточи в танца. Не беше довършила спомените си, но завърши мислите за баща си така, както го правеше почти винаги. С молба за прошка.

Дълги години, докато беше в нелегалност като член на ултраекстремистката германска групировка, тя го беше отхвърляла и се беше отказвала от него. Другарките я бяха убедили, че нацистка Германия е била управлявана от мъже с расистки разбирания, напълно противоположни на нейните възгледи за глобална свобода. Но със зрелостта тя достигна до убеждението, че всички ефективни политически движения съдържат все същата група от образи. Малко от лидерите са идеалисти, а повечето от простите бойци са чисти хора, повярвали, че убийствата са естественото развитие на нещата. А нейният татко не е бил нито от едните, нито от другите. Просто професор, един добър човек, който я е обичал и е бил изплашен до смърт…

В другия край на дансинга тя внезапно зърна обекта на търсенето си. Един морски офицер в парадна униформа: двуреден черен кител с блестящи копчета, редици от орденски знаци и златни ленти на ръкавите. Кожата му беше възмургава, косата къса и блестяща. Не беше много висок и триъгълният му гръб бе скован, докато танцуваше с бъбрива, явно досадна брюнетка и като че се молеше валсът да свърши и да засвирят диско. Не беше като близнак на Муса, но лесно можеше да бъде сбъркан.

Когато партньорът на Мартина я завъртя отново, тя попадна в полезрението на морския офицер и се втренчи упорито, докато той не погледна към нея. Тя му се усмихна с разбиране и в отговор той леко се изчерви, отвърна на усмивката й и извъртя очи към тавана.

Двойките се разминаха, но когато погледна през рамо към моряка, Мартина видя, че той продължава да я следи. Сега вече тя мечтаеше валсът да свърши, за да може новооткритата й любов да се отърве от партньорката си. После се успокои. Знаеше, че той няма къде да иде, особено след като беше използвала точно тази усмивка.

Море от униформи, сред което тя усещаше някакво странно удоволствие, вероятно като спомен от аржентинските вечеринки в детството й. Част от нея ги обожаваше заради глупавите им заблуди, детинските игри на слава. Всички военни са надути. Самочувствието се вижда отдалеч, като орден върху гърдите им.

С изключение на Бенжамин Баум.

Свиня, която се представя за вярно, чистокръвно куче. Лешояд, маскиран под добротата на гълъб. Подлец, принадлежащ към онази каста военни шпиони, които се стремят към чин и власт също както бойните командири, но не рискуват драгоценната си кожа в битка. Лъжец, който е оставил униформата си в някой гардероб в Йерусалим, а вместо нея е облякъл костюма на баща, приятел или любовник, убедил сам себе си, че Господ му е дал правото да мами в името на мисията.

Отровна змия, която няма достойнството да се покаже явно.

Десет години бяха изминали, откакто кучетата я бяха повалили в Бад Райхенхал. Но на Мартина й трябваше по-малко време, за да подреди мозайката и да разбере, че епизодът, който едва не завърши със смъртта й, още от самото начало е бил гаден заговор от страна на Ханс-Дитер Шмид, Хюго Клайн или Бенжамин Баум, все един и същ човек от израелското военно разузнаване.

Тя не случайно беше изпратена от германското Министерство на правосъдието в „Прьойнгесхайм три“, женския сектор на затвора към съдебния комплекс във Франкфурт. Беше необичаен избор за терористка, чиято глава е оценена на 50 000 марки. Не някакъв далечен, изолиран затвор, а само ограден с високи стени блок в северните покрайнини на града. Там, в женската част, успокоена от фалшивия естетичен декор, розовите стени и памучни перденца, тя не случайно за пръв път чу името си, носено по вятъра през решетките. Мъжете престъпници, заключени зад масивните стени на „Прьойнгесхайм две“ блъскаха по стените, докато скандираха непрекъснато: Мартина Урсула Клумп, Мартина Урсула Клумп, Мааартина Урсууула Клууумп. Дали са прочели за затварянето й във вестниците? Могли ли са да разберат къде се намира от радиото или телевизията?

Не. По никакъв начин. Това беше част от заговора на Баум. Затворническите власти се разтревожиха, че ФЧА може да се опита да я освободи. Затова се наложи да я преместят по-близо до неговия капан.

А чия беше идеята да я закарат в „Брухсал“? Онази огромна тухлена крепост с масивни стени и средновековни кули за въоръжени с картечници пазачи? Казаха, че било заради сигурността й, когато тя надникна от затворническата кола, возеща само нея, на влизане в двора на сградата, която едва не се превърна в неин гроб. Наистина ли е била толкова наивна? Или и тогава, както преди, въпреки жестокостта и смелостта си се е поддала на фалшивата доброта на мъжа, представляващ поколението на липсващия й баща? Баум беше организирал това крайно унижение. Да я затворят в затвор за мъже — убийци и изнасилвачи. Да я лишат от достойнство, да я заключат в килията й. Да не може дори да се храни в обща столова или да спортува, пък било то и в компанията на каймака на германските престъпнички.

А после — наградата. Сделката. Върховното унижение. Майор Бенжамин Баум, пристигнал да я измъкне като спасител. „Няма да пострадаш — беше казал той. — Всичко е уредено — уверяваше я. — Ескортът ти ще бъде повален с един удар, хеликоптерът ще те отнесе над северната стена и ти няма и да докоснеш земята. Само след двадесет секунди ще бъдеш в него и ще си изчезнала.“ Даже сподели с нея страхотната тайна на онова място. Че дори охраната да се съблазни да открие огън, никога няма да посмее поради близостта на детската болница, намираща се само на петдесет метра отвъд онази стена. Та Господ да им е на помощ, ако предизвикат катастрофа на хеликоптера.

Тогава тя не му повярва напълно и би трябвало да се довери на собствения си цинизъм. Но се намираше дълбоко в крепостта в килията на изолатора и се довери на топлата, немска реч на Баум, неговите разкази за децата, мюнхенските му вицове, клетвата му, че ако му повярва още веднъж и сподели с него някои неща от близкото минало, ще бъде свободна да започне живота си отново.

Само ако му се довери…

А после тя тичаше по плаца, студеният вятър от въртящите се перки биеше в лицето й. Затича с нови сили, когато зърна надвесения от охранителната кула силует, видя стрелящата картечница и усети как металното чудовище я вдига нагоре. Докато викаше името му и ругаеше бързината му, тя някак си успя да се изкатери и да увисне върху плаза на хеликоптера. Кръвта течеше по краката й, но бягството успя.

„Има детска болница“ — беше казал той. На Баум ли му пука за децата? Той не се интересува от нищо извън собствената си цел. Баум ли познава болката? Искаше й се той да усети раните на собствената си измама. Баум ли беше казал „доверие“? Мечтаеше да може да жигоса тази дума върху гърдите му. Предател.

Ако й се отдаде възможност, тя ще го научи какво значи любов. И загуба…

Партньорът на Мартина й се покланяше. Валсът най-после беше свършил и тя отвърна на жеста му с усмивка и лек дамски поклон.

— Едно питие? — предложи той.

— Дамската тоалетна — извинително му се усмихна тя и се отдалечи.

Тръгна към кърмата, но почти веднага зави обратно и започна да се движи по края на дансинга. Намери го застанал до една от масите на бара, отпиващ яркочервено питие. Краката му в лъснати кожени обувки бяха леко разкрачени, а тъмните му очи оглеждаха дансинга. Лесно можеше да си го представи застанал върху мостика на кораб. Тя приглади роклята си и разкърши рамене. Изхвърли от ума си всякакви други мисли освен желанието, което трябваше да изпитва към този непознат морски офицер. Престори се, че минава случайно край него, спря в обсега на погледа му, усмихна се и махна с ръка към офицерската фуражка, стисната под мишницата му.

— Тръгваме ли си вече?

Офицерът погледна към шапката си, а после отново към нея.

— Ние ли, госпожо?

Мартина се засмя гърлено.

— По европейски. Исках да кажа „вие“.

Той й върна усмивката. Много бели зъби.

— Ами ние мислим, че не сме от добрите танцьори и сме настъпили достатъчно пръсти за една вечер.

— Така ли? — разочаровано се намръщи Мартина. — Аз пък мислех, че танцувахте много добре с дамата си. — Тя нарочно явно погледна към лявата му ръка. — Вашата…

— Непозната — каза офицерът и разбрал, че тя има сериозни намерения, я погледна в очите.

Тя задържа погледа му за миг, после отново се усмихна.

— Това ми звучи добре.

Той сведе поглед към чашата си, приближи с една широка крачка към бара и поръча „Блъди Мери“ с капитански тон, като че ли заповядва „ляво на борд“.

Барманът го обслужи веднага, за да се отърве, а той предложи студената напитка на Мартина. Тя я пое с лявата ръка и му протегна дясната.

— Сандра Ръсел — каза, когато усети ръкостискането на силната и загрубяла от морската служба ръка.

— Рик Делгадо.

— Весели празници. — Чукна чашата си в неговата и двамата отпиха. — Хубаво е. — Тя облиза доматения сок от горната си устна. — Какъв чин имате?

— Лейтенант.

— Извинете ме. Не съм наясно с военните чинове.

— Значи сте цивилна. — Той я хвана за лакътя и двамата се отдалечиха от тълпата пред бара.

— Признавам си.

— И не сте от Щатите.

— Че тогава какво правя тук? — Тя въздъхна, като че победена от досетливостта му. — Добре, признавам. Баща ми е англичанин, а майка ми французойка. Работя за аташето на френското консулство и той настоя да взема поканата и да очаровам някои от американските му колеги.

— И как се справяте?

— Краката ме болят! — Не я боляха, но Мартина се наведе като скиор, свали обувките с токчета и ги вдигна като отровни влечуги. — Аххх…

Гласът на ръководителя на оркестъра отекна от тонколоните.

— Приятели. Тук сме около хиляда души, затова съм сигурен, че има поне трима рожденици. — Един сервитьор се плъзва върху ролкови кънки на дансинга, вдигнал над главата си бяла торта със запалени свещички. — Момчетата и момичетата, които са рожденици, моля на дансинга! — извика ръководителят на оркестъра, докато тълпата викаше и ръкопляскаше. Музикантите засвириха силно песента на „Бийтълс“ за поздрав и няколко от гостите бяха избутани върху дансинга от партньорите си. Останалите ги поздравиха с викове.

Мартина хвана Делгадо за лакътя.

— Можем ли да пропуснем това? — попита тя, като че ли той я държи насила цялата вечер.

— Разбира се.

Те тръгнаха към носа, като отпиваха от чашите си. Минаха през една част от хангара, представляваща лабиринт от експонати. Откъм дълги стъклени витрини блестяха големи модели на кораби, по стените висяха увеличени снимки на морски битки. Един плакат от началото на четиридесетте години показваше мускулест металург с вдигнат юмрук. „Да отмъстим за 7 декември!“16 — гласеше надписът.

— Все пак има и справедливи войни — подхвърли Мартина, докато гледаше цветния плакат.

— Хммм — иронично се усмихна Делгадо.

— Дядо ми беше от Съпротивата — натърти тя. — Бил е убит близо до Париж през 1944 година.

— Така ли? — спря се лейтенантът с уважение. — Онази е била справедлива война.

— Ами в Залива?

— В някои отношения.

— Ти беше ли там?

— С разрушител.

Тя го повлече напред. Гледаше надолу и влачеше крака по дебелия килим, сякаш да облекчи болката в краката си.

— Научила съм се да не задавам много въпроси на военни. Тайните им ги правят… Как да го кажа? Нервни.

— Аз нямам много тайни.

— Ще видим. — Тя леко го стисна за ръката и отпи от чашата си, без да го поглежда. Внимаваше да не показва, че обещава твърде отрано прекалено много.

Пристигнаха в предния сектор на хангарната палуба. По-голямата площ тук беше заета от два идеално запазени самолета. Един бомбардировач „Къртис“ и един „Груман Хелкат“. Под високите крила на втория се виждаха ракети, а в сянката отдолу един морски сержант прегръщаше тънката талия на облечена в червено девойка, която изучаваше с езика си всичките му зъби.

Делгадо опита да се отдалечи, но Мартина го задържа със здравата хватка на воайор. Те гледаха дълго, а после тя се вдигна на пръсти и допря устни до ухото му.

— Това ли означава „да се целуваш под опашката на ракета“? — прошепна тя. Делгадо се разсмя толкова силно, че тя трябваше да се отдръпне. Когато се върнаха към дансинга, където оркестърът изпълняваше „Лунна серенада“, те продължаваха да се смеят.

— Е, това ми е по-лесно — каза той, докато гледаха танцуващите.

— Един танц — каза Мартина. — После ще те пусна да си ходиш.

— Аз не бързам.

— Но може би аз ще бързам — намекна тя за опиянението, каквото не изпитваше, защото само бе допирала чашата до устните си и не беше пила почти нищо.

Те оставиха чашите си върху един стол. Тя го хвана за ръката и го поведе към дансинга. Обърна се към него и все още с обувките в ръка, обви ръце около раменете му и го погледна в очите. Сега и двамата не се усмихваха, а Делгадо я прегърна през кръста и затанцуваха.

Светлините над дансинга помръкнаха и носталгичната балада на Бени Гудман получи акомпанимента на лекото потропване с токчета, шума на роклите и шепота на танцуващата тълпа. Мартина допря буза към гърдите на Делгадо и топлия й дъх се издигна към врата му. Тя притисна гърдите си в неговите и се усмихна вътрешно. Почувства ерекцията му до корема си. Тялото му се стегна и той притеснено опита да се отдръпне, но тя бавно спусна ръка, плъзна я около кръста му и го притисна към себе си, докато чу тежкото му дишане.

— Къде трябва да се явиш? — прошепна тя.

— Никъде — отвърна той прегракнало. — В отпуска съм до понеделник.

— Значи няма да липсваш на никого, лейтенант Делгадо?

— Не. — Разбирайки, че бързо ще стигнат до квартирата, той добави: — Обаче аз съм отседнал в общежитието на военноморските сили в Бруклин. ОО.

— Какво ооо?

— Общежитието за офицери.

— Имаш ли съквартирант?

— Да.

— Аз пък нямам.

— Къде живееш, Сандра?

— Доста наблизо.

Те танцуваха мълчаливо известно време. Мартина притисна другата си ръка към широкия му гръб и го задържа до себе си. Ентусиазмът му не спадна. Гласът й обаче стана сериозен.

— Но трябва да ми кажеш две неща, лейтенанте.

— Говори.

— Знаеш ли как да се справиш с колан за жартиери?

— Боже! — Той едва не се задави от намека. — Мисля, че мога да се справя.

— И още един въпрос. — Тя вдигна лицето си и постави пръст върху бузата му. — Практикуваш ли безопасен секс?

— Да — отговори той, а очите му блестяха като на измъчено животно.

— Добре — каза Мартина. — Аз също. — Тя дръпна главата му надолу и тъкмо преди да притисне устни към неговите, прошепна: — Никакво чукане, докато не стигнем.

Пътуването с таксито беше замъглено сред объркани коси, пръсти и езици. Мартина почти не изпускаше устните му. Смучеше го така, че Делгадо май се зачуди кой от двамата е морякът, зажаднял за секс. Той притискаше гърдите й през роклята, а когато тя се натисна силно в него, ръката му се спусна към коляното, където повдигна роклята, а после се насочи по бедрото върху екзотичните жартиери, които му беше обещала, към коприната, вече влажна от възбудата й пред близката победа. Шофьорът, който беше возил стотици подобни двойки, не отделяше поглед от улицата пред себе си и каза само „Наблизо сме, приятелчета“, когато зави към източната част на Шестдесет и втора улица. Надяваше се да избегне гадната работа по почистването на сперма от задната си седалка. В този момент Мартина плъзна ръка под панталона на Делгадо и с една дълга, страстна въздишка го стисна, знаейки добре, че в такова възбудено състояние мъжът едва ли забелязва заобикалящата го среда.

После бяха вече в леглото на скромното студио на Сандра Ръсел. Униформата лежеше върху един фотьойл като спукан балон, коланът и сутиенът на Мартина се търкаляха върху обувките и шапката му на пода.

Когато видя мускулестото му тяло, тя веднага реши да му се наслади. Разполагаше с времето си. Седна върху ръба на леглото и го притисна към себе си, докато сваляше роклята си. После се излегна и го накара да извърши останалото. Той я съблече трескаво, а после я облада. Тя се изненада, че свърши още преди него. Изпита към него обич, каквато изпитва ловецът, преследващ птица, кацнала на мушката му.

След като и той свърши с мъчителен вик, предизвикан от питиетата и страстния акт, тя го бутна да легне по гръб и бързо го доведе отново до възбуда.

Сега той беше обхванал талията й, изненадан от удоволствие, докато тя го яздеше. Тя се издигаше и спускаше, пръстите й се забиваха в мускулите на гърдите му все по-бързо, макар сега тя да не беше задоволена. Но Делгадо не можа да различи преструвката, докато се радваше на късмета си и гледаше устните й, които изпускаха тихи възклицания, които се усилиха, докато накрая тя извика:

— Сега! Сега! Сега!

Вратата на апартамента внезапно се отвори само на два метра от леглото и влязоха трима маскирани с качулки мъже. Господ знае какво си е помислил Делгадо, когато първият отхвърли Мартина върху пода с един шамар. После мълчаливо го удариха по главата с щанга и той изпадна в безсъзнание.

Овързаха го със здрава лепенка. Залепиха устата му, овързаха ръцете и краката му. После му поставиха две инжекции с натриев пентотал, дозата на които беше близка до смъртоносната, и сложиха тежкото му тяло в найлонова торба, като оставиха ципа отворен, за да влиза въздух, а след това го заключиха в гардероба, който беше изненадващо празен за апартамент на красива жена.

Нямаше какво толкова да се прибира, защото шкафовете на Сандра съдържаха само прах, а всичко останало беше евтини завивки. Те сгънаха униформата на Делгадо, взеха обувките му и затаиха дъх, докато проверяваха портфейла му. Оказа се съкровищница с пропуски на американския флот.

Накрая тримата мъже свалиха качулките си. Муса застана в центъра на стаята и изтри с вълнената качулка изпотеното си лице. Още дишаше тежко и приглади къдравата си влажна коса с пръсти. Изгледа доволно Мартина с нахална усмивка на по-висш от нея. Да, нейният начин сполучи, но тя също така доказа пред него, че когато я беше нарекъл курва, не е сбъркал.

Наметнала син, копринен пеньоар, тя беше скръстила ръце пред гърдите си. Бузата още я болеше на мястото, където я одра часовникът на Муса, но не това я ядоса.

Беше изражението му и това на другите двама мъже, които сега я гледаха тъпо ухилени, тъй като бяха видели командира си в положение, което никой боец не би трябвало да вижда.

Разполагаше само със секунда, за да възстанови контрола си. После всичко щеше да е загубено, вероятно завинаги. Мартина пристъпи към Муса, вдигна дясната си ръка и го зашлеви с такава сила, че го хвърли върху леглото.

Той се надигна на лакти, после докосна лицето си и я погледна с изненада и неразбиране.

— Не желая да изпитваш чак толкова голямо удоволствие, когато си вършиш работата — каза тя.

7.Полицейското управление на Ню Йорк

Участъкът, обслужващ Център-север, заемаше повечето от втория етаж на бившето кметство в западната част на Четиридесет и четвърта улица. Онези от служителите му, които си представяха кариерата си сред историческата архитектура в старата част на Ню Йорк, трудно успяваха да се справят с първоначалното разочарование. Никое филмово студио никога не изпрати тук свои представители, нито пък телевизионни екипи идваха с прожекторите си, за да снимат някое полицейско шоу. Стаите бяха прекалено претъпкани, за да може да влезе човек с камера и дори никой от манхатънските фотографи не беше снимал ченгетата. Помещенията приличаха по-скоро на градска гимназия, превърната в поправителен дом.

Никъде нямаше и парче резбовано дърво, не се виждаха тежки балюстради. Не се чуваше скърцането на паркет, таваните не бяха високи като в катедрала, нито пък прозорците с арки, през които слънчевите лъчи да осветяват облаците цигарен дим. Полицейската зала представляваше дълъг правоъгълник, покрит с линолеум, с боядисани тухлени стени, тесни прозорци с железни рамки и редици метални бюра със столове, подредени с въображението на денонощна служба за недвижими имоти. Всички настолни лампи бяха с еднакви ръждясали стойки и флуоресцентна светлина, и създаваха уют, колкото в зъболекарски кабинет.

Основното обзавеждане беше хартия. В огромни количества. Бели и цветни правоъгълници, залепени по стените, купчини, плъзнали се по стъклата, покриващи някои бюра, папки, препълнили телени кошници, розови и сини копия на подадени оплаквания, търкалящи си напред-назад из мъркащите машини за подреждане на екземплярите. Никаква снимка, цветна картичка или дори класическият плакат на полицай с дете не украсяваха някое кътче за отмора на очите. Нямаше нищо, което да не е свързано с работата. Това беше по заповед на лейтенанта, която искаше да подчертае, че нежните черти на пола й нямат нищо общо със службата.

Общото помещение на участъка беше унило до степен на демотивация според мнението на психолога, изпратен служебно да оглежда участъците. Мястото едва ли можеше да се различи от всяка друга градска бюрократична инстанция, ако не бяха показващите се понякога пистолети от коланите на служителите и високата три метра килия за временно задържане, изработена от железни решетки. Но така или иначе вътрешното оформление зависеше от мнението на лейтенанта на управлението, изпълняващ ролята на крал в участъка си. Или в този случай, кралица.

Едно ченге, облечено в зимната си униформа, с палка, белезници и кобур се изкачи по стълбите, тропайки като рицар без кон. Тя мина покрай двете негърки, които печатаха докладите при входа на помещението, зави надясно и почука срамежливо на вратата, върху гравираната табела, на която беше изписано само „сержант“.

— Влез — чу се през матовото стъкло.

С изключение на кабинета на лейтенанта в североизточния ъгъл на помещението, стаичката на детектив Майкъл О’Донован беше единственото отделено място на етажа. Тя едва ли можеше да се нарече кабинет, тъй като в нея се събираха само бюрото му, една закачалка, лавица за книги и метален шкаф за документи. Освен това оставаше място за един стол „за гости“. Имаше вътрешен прозорец, гледащ към общото помещение, но той беше покрит със снимки на търсени престъпници и полицейски рисунки по описание, залепени по стъклото отвън. Под прозореца върху тясна лавица имаше два компютърни терминала и ако на вратата не висеше табелката „не ме безпокойте“, взета от хотел „Шератон“, жените от администрацията често влизаха, за да напечатат документ или да потърсят по мрежата пръстови отпечатъци. Зад главата на О’Донован имаше две коркови дъски, пълни с бележки и съобщения. Два листа, напечатани на принтер, служеха като табели. На едната беше името на сержант О’Донован, а на другата на сержант Рамос, с когото работеха заедно. Листовете служеха за напомняне, че тук нищо не е вечно и сигурността на службата ти зависи от изпълнението на работата.

— Имате телефонно съобщение, сержант — каза му униформената.

О’Донован четеше синкавия бюлетин за неразкритите убийства. Той взе подадения лист, без да вдигне поглед.

— Благодаря.

Униформената полицайка се обърна към вратата.

— Полицай — каза О’Донован.

— Да?

— Остави я отворена. — Той й се усмихна. — И да не настинеш.

Тя се изчерви и си тръгна с наведена глава.

О’Донован облиза устни. Чудеше се защо всички жени полицайки в центъра приличат на дребни джуджета, докато онези в главното полицейско управление имаха вид на кинозвезди. После престана да се чуди. Знаеше защо.

Прочете четливо написаното съобщение и се намръщи.

— Страхотно — промърмори под нос. После смачка листа и го хвърли в кошчето. — Как можах да се набутам така? — Той остави бюлетина върху бюрото, преплете пръсти на тила на русата си глава и се изпъна назад, докато гръбнакът му изпука. Вдигна глава към ниския таван и въздъхна дълбоко на няколко пъти.

Майкъл О’Донован имаше толкова много работа, че вече му се повръщаше. Отговаряше като сержант за работата на участъка Център-север, което означаваше, че ръководи всичко, макар лейтенантът да беше титуляр. Но както във войската, и тук заместниците вършеха цялата работа. О’Донован отговаряше за назначенията на детективите по делата, той надзираваше напредъка на разследванията, разпределяше радиоколите и оборудването, проверяваше дали документите са издадени навреме и поддържаше връзка с останалите сектори на управлението, които може да потрябват по време на следствието. На О’Донован му се струваше, че от 2 500 случая годишно все по-малко вече се разрешават лесно и се приключват бързо, за да бъдат изпратени в съда. С увеличаването на тежките престъпления и прилива на евтино огнестрелно оръжие в ръцете на все по-млади и диви социопати, кражбите и убийствата вървяха към категорията на „мистериите“ — прекалено много неразкрити и висящи дела, заради които човек като О’Донован изпитваше отговорност и срам. Искаше да се справя добре, което нямаше нищо общо с придобиването на по-висок чин или слава. За О’Донован да се справя добре означаваше да изпълни задачата си.

Той се беше уволнил от армията през 1980 година като недоволен двадесет и три годишен младеж. С право беше очаквал да направи кариера като военен и да бъде такъв през целия си живот. Но се върна в родния Ню Йорк, защити бакалавърска степен в „Джон Джей“, след това веднага постъпи в Академията и я завърши след шест месеца с почти пълен отличен. Следваха две години в униформа, още една година цивилен в отдела за автокражби, след което му дадоха златна значка и чин патрулен полицай. О’Донован се издигаше към върха. Щеше да служи в един от специалните екипи за разследвания на Управлението за борба с тероризма, кражбите или наркотиците. Нямаше да бъде един от онези обикновени полицаи, които изслужват двадесетте си години и се оттеглят спокойно в пенсия на някоя яхта във Флорида.

Но ето го сега, вече отслужил половината от кариерата си, а сякаш всеки път, когато се приготви да тръгне напред, проклетата му съвест го дърпа назад. Съвсем наскоро беше захапал голям случай с кражба от местния клон на „Кемикъл банк“. Шестима въоръжени мъже застреляли стария пазач и откраднали почти един милион долара. О’Донован работи денонощно. Гонеше деветимата мъже и една жена от екипа си, докато хванаха извършителите в Бруклин. Една важна клечка от екипа по разкриване на тежки престъпления покани О’Донован да се занимава с този случай. Но докато хората от екипа му бяха потънали в други, по-дребни случаи, а той се занимаваше с това дело денонощно, вместо да се подмазва на когото трябва, някой друг зае мястото в групата за разкриване на тежки престъпления.

А пък сега беше сезонът на гриповете. О’Донован беше потънал до гуша в работа. Често се подвизаваше на улицата, извършвайки разследвания на местопрестъплението. Работа, с която не се беше занимавал от години. Здрав и силен, както може и да се очаква от бивш сержант от Специалните сили, той ругаеше собственото си здраве. Сержантът от Седемнадесети участък лежеше с бронхопневмония и затова наредиха на О’Донован да замества и него. Което си беше трудна работа, след като една трета от хората на Седемнадесети участък бяха прехвърлени към отдела по организирана престъпност.

Точно поради тази причина той се оказа замесен в разследването на тази експлозия в израелското консулство, което се намираше под юрисдикцията на Седемнадесети участък. Случаят беше голям и даваше възможност за постъпване в целевата група за борба с тероризма. Но О’Донован не искаше да има нищо общо с него.

— Хей, О-Ди. — Джери Байндър надникна през вратата на О’Донован. Байндър беше мускулест, четиридесет и пет годишен мъж, който всеки ден тренираше щанги и никога не пропускаше да вдигне своите 120-килограмови железа. — Обядва ли вече?

Донован показа металната кошница, препълнена с доклади.

— Не мога да се измъкна от хартиите.

— Хайде — настоя Байндър. — Ще идем в закусвалнята. Ще хапнем телешко на скара. — Той вдигна черните си вежди така, че О’Донован едва не се разсмя. Огромната челюст на Байндър, пакостливата му усмивка и гъстата черна коса винаги му напомняха за сержант Рок от рисуваните филмчета. Байндър също беше ветеран от Специалните сили. Факт, който веднага беше сприятелил двамата мъже.

— Няма да мога, Байндър — отвърна, без да се извинява О’Донован. — Ще поръчам да ми донесат нещо.

Байндър отвори вратата и застана под рамката. Оправи вратовръзката си. Изглеждаше обиден.

— Не си ти от Специалните — обвини го той. В света на Байндър имаше само два вида хора. Такива, които са служили в Специалните сили, и всички останали. И най-голямата обида според него беше да те постави във втората категория. — Не може да си — поклати той глава, като че отказът на О’Донован да хапне телешко на скара е бил последната капка, преляла чашата на доверието. — Ще ида да ти погледна досието, за да проверя. Сигурно си ме лъгал.

— Ще го получиш, ама заедно с един куршум 38-ми калибър, ако не ми се махнеш от кабинета.

— Ха! — Байндър се потупа по гърдите като Тарзан. — Изчезвам! — Той отпусна ръце. — Което ми напомни. Кога, по дяволите, ще ни дадат деветмилиметрови?

— Нямаш нужда от деветмилиметров — ухили му се О’Донован. — Всъщност би трябвало да ти вземем и този. Не ти трябва.

Беше шега, но граничеща с истината. Когато някой престъпник видеше фигурата на Байндър да се надвеси над него, обикновено се предаваше, без да е необходимо той да вади и пистолета си.

— Хей, Джери — извика някой откъм общото помещение. — Десет и едно на жена ти. — Беше полицейският код, означаващ „обади се вкъщи“.

Байндър се обърна.

— Винаги й давам десетка, Манкузо — отвърна той. — А на нея й се иска да е с един път по-малко.

— Хайде, хайде — смръщи се О’Донован. — Имаме дами тук.

Франк Манкузо застана на прага до Байндър. Беше строен тридесетгодишен мъж със северноиталиански произход. Имаше руса коса, добре поддържани мустаци и усмивка, която при разпити винаги го представяше като „доброто ченге“.

— Не се притеснявай, О-Ди — каза Манкузо. — Лу е в Мартиника или там някъде.

Лейтенантът беше в отпуск, а този факт винаги служеше като разрешение за просташки изказвания.

— И не я наричай Лу — предупреди О’Донован и размаха пръст. — Не помниш ли какво стана последния път?

— Да бе! — Манкузо придоби изплашено изражение, когато си спомни гафа.

— Никога няма да станеш сержант — каза му Байндър и се отдалечи, за да се обади по телефона.

— Хей, серж — появи се Тим Грифин на вратата. Едър ирландец, емигрирал отдавна в Бостън, с бялата си коса и розово лице, той би могъл да се пенсионира и да си живее добре, като играе роля на ченге в местните сапунени опери. Грифин вече беше отслужил двадесет и пет години, но работата му харесваше. — Какво става със случая на брадатия? — По шифъра на ПУНИ „брадат“ означаваше евреин.

— Кой брадат? — попита нетърпеливо О’Донован. В участъка на управлението влизаше и кварталът на бижутерите. Имаха петдесет случая, които могат да попаднат в тази категория.

— На Брадатия — обясни Гриф. — Бомбаджията.

— Едва сме го започнали.

— Какво казаха патолозите? — попита Манкузо.

— Че е имало шрапнелни рани, фатално налягане, обикновените глупости — отговори О’Донован. — Бомбаджията даже не е останал цял, но докторите са намерили няколко шрапнела в части от тялото му. Също и от момичето. Видя ли го?

Манкузо сбърчи нос. Не му се искаше да си спомня онова, което беше видял.

— Ами лабораторните изследвания?

— ФБР взеха повечето веществени улики. От отдела по пожари и експлозии искаха да се заемат, обаче федералните си имат собствени лаборатории. Дойде онзи техен човек от „Редстоун“. Нашите не могат да се мерят с тях — сви рамене О’Донован.

— Да — съгласи се Грифин с цинизма на ветеран. — Даже не знам как онези от борба с тероризма ни позволиха да докоснем терена.

— Районът е наш, значи случаят е наш — каза О’Донован.

— Не — поправи го Манкузо. — На Седемнадесети участък е.

— Засега аз ръководя и онзи участък, така че случаят е наш.

— Късметлии сме — каза Грифин. — А ти документира ли онзи изгорял зъб?

— Какъв зъб? — попита невинно О’Донован.

— Хайде бе, детективе. Документира ли го?

— Аз водех дневника на местопрестъплението — Манкузо се присъедини към конспирацията на О’Донован. — Не си спомням никакъв зъб. Ами ти, О-Ди?

Грифин изгледа двамата мъже и бавно поклати глава.

— Деца, ако сте решили сами да разследвате нещо, по-добре се подгответе за скандал, в случай че не направите разкрития.

Тим Грифин така напомняше на бащата на О’Донован, когато започнеше да говори поучително, че го караше да се чувства като направило пакост петгодишно хлапе.

— Хей, Гриф — започна О’Донован, само за да прикрие притеснението си.

— Какво?

— Документирай това. — Той му показа среден пръст. Манкузо се изсмя, но Грифин остана сериозен. Той само отново поклати глава.

— Хайде, другарчета — плесна с ръце зад гърба им Байндър. — Изрекох си домашното. Отиваме да папкаме.

— Ти идваш ли на обяд? — попита Манкузо О’Донован.

— Да бе, почини си малко — подкани го Грифин.

— Не, няма да дойда на проклетия ви обяд — отвърна О’Донован. — Какво сте намислили? Да не ми организирате някакво празненство?

— Днес рожден ден ли ти е, сержант? — попита Байндър.

— Не.

— Тогава дъвчи си някой сандвич на работното място — ухили се той, козирува и добави: — Сър.

Тримата детективи тръгнаха да си вземат палтата и ръкавиците. О’Донован се върна към справката си. Поклати глава, когато разговорът на тримата мъже заглъхна надолу по стълбите.

— Като стана дума за празници — питаше Грифин, — какво се предвижда за Коледа?

— Вероятно смяна от четири до четири — горчиво отвръщаше Манкузо.

Байндър запя:

— Над замръзнали дръвчета бляскат взривове, ракетки, две крадчета-веселушки си висят на мушка… Ла-ла-ла-ла… Дядо Коледа пристигна с кървава дружина…

Смехът и гласовете заглъхнаха със затръшването на вратата.

Обикновено просташките приказки в управлението успяваха да подобрят настроението на О’Донован и да го издигнат на по-високо и по-весело равнище, откъдето да може да погледне обективно на своя свят. Но сега се чувстваше по-скоро като онова холандско момче, което запушило теча в дигата с пръст. Погледна към сините листа пред себе си. Четеше, без да вниква. „Дженкинс Тимоти, М/Б/24, убийство с пистолет, 1 септ. 1990 г.“ Имаше цветна снимка на местопрестъплението, защипана към справката. Беше спирката на метрото „Кълъмбъс Съркъл“, четири оградени с тебешир гилзи, локва кръв, жълта предпазна лента и безпомощно застанали детективи и униформени, бръкнали в джобовете си, търсещи отговорите във върховете на обувките си. Трупът го нямаше на снимката, защото приятелите на младежа го бяха вдигнали бързо и качили на такси до болницата „Сейнт Люк-Розуел“. Бил е вече мъртъв, но хората, които обичат, обикновено отказват да приемат горчивата истина.

Полицията щеше да приключи това дело, защото четирима от шестимата извършители, убили Дженкинс заради парите му, бяха хванати и щяха да бъдат изпратени в поправителен дом. Никой от тях не беше навършил и петнадесет години.

Подобен успех би трябвало да възнагради самочувствието на О’Донован, но за съжаление беше засенчен от стотици други, неразкрити престъпления. Правилникът не позволява да се приключи дело за неразкрито престъпление. Затова папките се множаха като неизвестна, нелечима болест: цели камари върху бюрата, завързани на купчини папки, без надежда да бъдат прибрани, цветни страници, подаващи се от чекмеджетата като нахални, обвиняващи изплезени езици.

На О’Донован му се искаше да ги подпали и изгори. Искаше му се да си заключи вратата, за да не му се налага никога повече да вижда лицата на гражданите, присъстващи на местопрестъплението. Да не се сблъсква с разбитото им доверие, когато са им откраднали телевизора или стереоуредбата, а никой не си прави и труда поне да снеме пръстови отпечатъци.

Експлозията в израелското консулство би могла да се превърне в трамплин към по-добър професионален живот, ако успееше да използва политическия момент, за да уреди прехвърлянето си. Знаеше, че макар работата в целеви екип да изглежда привлекателна, тя също носи доста тревоги, но мисълта, че ще може да се съсредоточи само в една област на разследвания успокояваше измъчената му съвест. Човек може да стане експерт, а не вечно да се подвизава като дилетант. Да се занимава само с един вид престъпления, вместо да е „специалист по всичко“.

Бащата на О’Донован, религиозен ирландски католик, който беше прекарал тридесет години като патрулен полицай и си бе спечелил прозвището „краля на Бедстой“, винаги е казвал на сина си, че за да се издигнеш, трябва да си нещо много повече от добро ченге. Човек трябва да знае с кого да се ръкува, на кого да купува бира, кога да покаже знанията си и кога да си държи езика зад зъбите.

Баща му никога не успя да се отърве от униформата. Семейството на О’Донован не можеше да се похвали с това, че членовете му си държат езика зад зъбите.

Но може би първата крачка на О’Донован към целевия екип за борба с тероризма е била успешна…

Той се намираше в Седемнадесети участък и преглеждаше докладите на предишната смяна, когато му се обадиха. Един униформен полицай, патрулиращ на Второ авеню, чул експлозията, веднага пристигнал на място и задъхано се обади в участъка си. О’Донован веднага звънна в детективското бюро на собствения си участък, че тръгва нататък. Подкара колата си в обратна посока по Второ авеню. Байндър и Манкузо едва не се блъснаха в него, когато двете коли се срещнаха пред номер 800. Цивилни хора по сака или само по ризи държаха кърпи върху устите си, докато изскачаха от входа на небостъргача.

— Франк — извика О’Донован на Манкузо, като дръпна Байндър със себе си. — Обади се на пожарната.

— Вече го сторих — отвърна Манкузо. Измъкваше се от колата, но още държеше микрофона на радиостанцията в ръка.

— Тогава се обади на отдела за бързо реагиране да са в готовност.

— Слушам.

— И на „Бърза помощ“.

— Внимавай! — изкрещя Манкузо. О’Донован се обърна и отскочи. Двойка санитари от „Бърза помощ“ едва не го събориха, тичайки към страничната врата с носилка като двойка откачени сърфисти.

— Франк, докарай няколко униформени тук — беше последната заповед на О’Донован, преди двамата с Байндър да си пробият път в сградата. Сержантът не очакваше да попадне на терорист. Доколкото знаеше, експлозията била предизвикана от изтичане на газ. Но ако взривът е в резултат на атентат, той трябваше да запази целостта на местопрестъплението, да ограничи потока от цивилни и полицаи. Невнимателни посетители биха могли да унищожат жизненоважни улики. „Не забравяй — често повтаряше баща му, — че когато влизаш, ти носиш нещо със себе си. А когато излизаш, нещо изчезва.“

Байндър показа значката си на пазача на сградата, който не си стоеше на мястото, но асансьорът вече беше заминал и детективите бяха изпуснали хората от „Бърза помощ“.

— Полицаи ли сте? — попита ги един жилав младеж със силен акцент, когато видя значката. — Последвайте ме. — Той бързо заобиколи, отвори една врата и хукна по стълбите. Байндър и О’Донован затичаха подире му. О’Донован забеляза, че младежът носи пистолет, и разбра, че това няма да е просто поредното дело.

Двамата детективи бяха в добра форма, но израелецът прескачаше по три стъпала наведнъж, без да се задъха. Когато минаха осмия етаж, Байндър едва успя да промълви:

— Мразя… младите.

Първите мигове из лабиринта на консулството бяха изпълнени с гробна тишина, прекъсвана от приглушени викове, пронизителен детски плач и хъркането на собствените им гърди. Те последваха момчето от охраната по един дълъг коридор към паспортния и визов сектор. Двамата санитари и трима цивилни бяха коленичили на пода над осакатено тяло. Сив облак с мирис на изгорял експлозив висеше под тавана като обърнато мъгливо езеро, движещо се бързо към брега от счупени прозорци вляво. Отдясно се появиха двама души. Изглежда, там беше мястото на взрива. Носеха черни, гумени газови маски и червени пожарогасители.

Единият от мъжете остави пожарогасителя, дръпна маската си и изръмжа нещо на иврит, което О’Донован и Байндър не разбраха. Но и двамата бяха участвали във война и гледаха израелеца със съчувствие, когато той блъсна вратата на мъжката тоалетна.

Вторият мъж свали маската си, отиде до един от счупените прозорци и се показа навън, за да поеме свеж въздух. О’Донован осъзна, че човекът се обръща към него и Байндър.

— Копелето уби едно момиче — каза той.

— Къде? — О’Донован се приближи към него.

— В чакалнята. — Израелецът погледна през рамо.

— Добре — обади се в същото време един от санитарите. — Да го стегнем към носилката и да го сваляме с асансьора.

— Забрави асансьора — бързо се намеси един цивилен израелец. — Надолу по стълбите. Петима сме, ще го пренесем.

— Добре — отвърна гласът на американеца.

— Кое копеле? — попита О’Донован.

Ханан Бар-Ел се извърна от прозореца.

— Онова, дето е на парчета. — Той се взря в черно-червеното лице на ранения мъж, когото вдигнаха върху носилката. Прошепна нещо към изпадналия в безсъзнание, а после се обърна към О’Донован. — Може би копелето е убило и мойто момче тука.

После тишината свърши. Откъм улицата завиха сирени, а когато пристигнаха пожарникарите с пожарогасители и куки, тропането стана непоносимо. Появи се един ококорен полицай, а после сержант от групата за бързо реагиране. След него пристигнаха сапьорите и хората от отдела за разследване на пожари и експлозии, облекли надписаните си якета с величието на кинозвезди.

Но мястото на престъплението беше на О’Донован и той веднага пое командването. Извика Манкузо да води дневника със записки, а Байндър да подсили охраната на обекта. След като районът беше обявен за безопасен, следователите се захванаха за работа. Тогава пристигна Джак Бюканън с хората си.

О’Донован очакваше, че специалният агент ще се опита да го отстрани, но беше приятно изненадан.

— Ти ли отговаряш? — попита Бюканън.

— Да. О’Донован. Център-север.

— Аз съм Бюканън. От отдела за борба с тероризма. Има убити, нали?

— Засега двама. Единият може да е извършителят.

— Знаеш ли правилата ни?

О’Донован ги знаеше. Отделът за борба с тероризма работеше съвместно с детективи от ПУНИ и агенти на ФБР. Целевата група лесно можеше да отстрани другите власти от подобен политически случай.

— Да — отговори О’Донован.

— Добре — кимна рязко Бюканън. — Значи ние ще работим по всичко, с изключение на мъртъвците. Вие отговаряте за тях. Ще държим връзка по време на разследването. Искаш ли да го впишем официално?

— След като приключим.

— Добре. Как ти беше името?

Бюканън остана да наблюдава работата на О’Донован. Явно му направи впечатление, защото в събота сутринта и преди кавгата с израелската охрана той се беше приближил към детектива и му прошепна:

— Сътрудничеството ни, сержанте, е доста успешно. Мога да ти предложа шанс да се отървеш от веригите. Имаме нужда от хора. — Той му намигна и се отдръпна…

Телефонът звънна и О’Донован трепна. Гледа го известно време, но после вдигна слушалката.

— Център-север.

— О’Донован?

— На телефона.

— Обажда се Джак Бюканън.

О’Донован се поизправи. Сети се за една от поговорките на баща си. „Ако много мислиш за дявола, той ще се появи.“

— Какво има, сър?

— Докъде стигнахте? — попита Бюканън.

— Имаме доста основни находки. Регистрационни номера на коли, намирали се около местопрестъплението. Половината вече са проверени и се оказаха чисти. Четирима външни свидетели. Всички казват, че човекът е бил сам. Знам, израелците твърдят, че няма начин той наистина да е бил хасид, но мисля, че все пак не е зле да пуснем описанието му. Да речем в Бруклин.

— С полицейска рисунка ли? Или компютърна компилация?

— Израелците имат видеолента, господин Бюканън.

— Джак — поправи го човекът от ФБР. Замълча замислено, преди да продължи, съзнавайки, че сам не би постигнал успех. — Мислиш ли, че ще можеш да вземеш копие чрез онзи полковник? Как му беше името?

— Баум ли?

— Да. Баум.

— Той ще идва насам по-късно днес. — О’Донован се помъчи да не покаже недоволството си. — Току-що получих съобщение.

— Изработи го, Майк. Майк беше, нали?

— Да, сър. Майк съм.

— Изработи го, Майк. Дръж се така, сякаш ти сам отговаряш за всичко. А после ще ме осведомиш. Става ли?

— Готово.

— Добре.

Бюканън затвори.

О’Донован също остави слушалката. Под яката му се надигна някакво неприятно усещане. Имаше нещо в Бюканън, което баща му би разкрил веднага и никак не би харесал. Нямаше как да разбере дали агентът от ФБР гледа на него като на потенциално попълнение или като на удобен роб, когото ще забрави веднага, щом получи реколтата.

Реши, че това няма значение. Началникът на детективите беше одобрил сътрудничеството, а Бюканън току-що издаде заповед: действай.

Но какво да каже за Артър Розели? Човекът от ЦРУ, който си беше позволил да покаже презрение към Бюканън в смесена компания. Дали Бюканън е забравил за „сделката“, според която Розели трябваше да играе ролята на свръзка с евреите? Не, хора като Бюканън не забравят, когато са им извили ръцете. Агентът от ФБР просто прескачаше Розели и го заменяше с О’Донован.

Но Майк О’Донован не можеше лесно да прескочи Артър Розели. Те имаха общи преживявания, които никакви кавги не биха могли да изтрият…

Среднощният вятър носи пясък. Тонове пясък и пустинни камъчета, вдигнати от бурята на гигантските метални перки. Камъчетата удрят като куршуми лицето му, изпълват всяка пролука между врата и яката, вмъкват се под закопчаните му ръкави. Няма кислород за дишане, а само задушливо море от прах, пълнеща стиснатите му очи и ноздри, събираща се на кални топчета между зъбите му, запушила ушите му и превърнала лицето му в изкривена гримаса.

Гръм. Яростната мощ на дванадесетте мотора на шестте гигантски РХ–53Д. Хеликоптерите на корпуса на морските пехотинци. Жестокото виене на перките им се присъединява към писъка на още шестнадесет турбини под крилата на четирите транспортни самолета С–130. Хор на стоманени валкирии, разтреперил иранската пустиня и каращ краката ти да омекнат, а волята ти да се размъти. Толкова плътен звук, че почти можеш да го докоснеш, така всепоглъщащ, като че са ти сложили стереослушалки, през които някакъв демоничен инквизитор е пуснал воя на ураган.

И въпреки това той се усмихваше.

— Тук сме — каза, макар никой да не го чуваше. И сам не можеше да се чуе. — Ще го направим.

Нямаше още два часа сутринта. Беше 24 април 1980 година. Близо шест нетърпими месеци петдесет американски граждани бяха държани като заложници в Техеран. Със завързани очи, оковани, измъчвани и ритани заради удоволствието на един луд, наречен Хомейни. Несравнимата мощ на Великия Сатана остана безпомощна пред ръждивите дула на разбойническата сбирщина на пасдараните. Но след по-малко от двадесет и четири часа на света щеше да бъде припомнено, че Америка не е някакво сополиво момче от Третия свят. Сборният отряд за специални операции „Д“ от „Делта“ на въоръжените сили на САЩ беше кацнал през нощта върху солените пустинни равнини на Пошт-е-Бадам. Операция „Орлов нокът“ беше в ход и когато приключеше, израелската акция в Ентебе щеше да изглежда като нападение на детска градина.

Сержант първи клас Майкъл П. О’Донован всъщност не беше член на „Делта“. Той беше специалист по леки и тежки бойни оръжия с група от дванадесет души от десета военновъздушна група на Специалните сили, част от Първи батальон, със седалище в Бад Тьолц, Западна Германия. Когато чу, че полковник Чарлз А. Бекуит — Сърдития Чарли — събира нещо много специално във Форт Браг, който е освободен от затворниците, за да се създаде място за новата антитерористична дивизия, Майк заедно с още един младеж от Специалните сили поискаха да постъпят там. Командирът на „Десета“ Отар Шаликашвили окуражи сержантите си да кандидатстват за групата на Бекуит. Но имаше ограничения във възрастта. Минимум двадесет и две години. А рожденият ден на О’Донован беше мъчително далеч. И така той остана да гледа, чувствайки се като притеснен първокурсник, докато батковците си играят. А после се изненада, когато професионалисти, старши сержанти и капитани, ветерани с три мандата във Виетнам, се завърнаха от изпитанията за селекция на Бекуит със смачкано самочувствие, клатейки глави. Само един човек от „Десета“ мина през изпитанията и Майк зарови мечтите си за „Делта“ в шкафчето.

Минаха почти две години и операция „Орлов нокът“ беше навлязла дълбоко във фазата на планиране, когато пристигна тревожна новина. Не всичките петдесет заложници се намират затворени в американското посолство на улица „Талигани“. Трима мъже — американският шарже д’афер Л. Брус Лейнгън, политическият служител Виктор Томсет и офицерът от охраната Майкъл Хауланд — са били задържани отделно в иранското Министерство на външните работи, намиращо се на няколко пресечки южно от посолството. Бекуит нямаше достатъчно обучени войници в „Делта“, за да може да раздели на две групата за операцията. Затова той се обади на „Десета“ да снабди „Орлов нокът“ с група от Специалните сили. „Шали“ избра групата на О’Донован за участие.

Тренировките започнаха в края на ноември 1979 година. Капитанът на О’Донован представи упражненията като поредната „задача“, без да съобщи каквито и да било подробности. Но интуицията на хората от групата схвана промяната в обикновено тайните им рутинни операции. В Бад Тьолц имаше достатъчно съоръжения, където да се построят макети. Само че за тази задача ги водеха по други места. Пътуваха нощем в различни коли с цивилни немски регистрационни номера, носеха туристически дрехи, а оръжията им се прибираха в цветни спортни сакове. Пътуваха на юг и завиваха на запад към Яхенау по виещия се планински път, където практикуваха нападение в една изоставена фабрична четириетажна сграда, през чиито изпочупени прозорци виеше баварският вятър. Винаги се връщаха в Бад Тьолц преди зазоряване, спяха няколко часа, а после правеха писмен разбор на действията си. Капитанът съобщаваше на групата нови „разузнавателни данни“, но за разлика от другите упражнения, той май не се консултираше за работата си със заместник-командира им.

— Имаме трима затворници и дванадесет пазачи, всички на втория етаж — обявяваше той и излизаше. След това се връщаше. — Поправка. Пазачите са четиринадесет, шест на втория и осем на третия етаж. — Групата преработваше плановете, пътуваше да ги изпита през нощта, а на следващата сутрин получаваше нова изненада. — Отхвърлете всичко предишно. Имаме трима затворници, всичките на третия етаж, двама в стаята, означена върху плановете ви като „сянка“, един в стаята, означена като „залез“, двама пазачи в „сянка“, двама в „залез“, петима в „удар“ и петима в „изгрев“. Оръжията на врага са Г–3, вероятно и 45-калиброви револвери.

Сградата в планините също се променяше. Една нощ групата откри, че прозорците на третия етаж са с балкони от железни решетки, и затова хората използваха обвити в гума метални куки, за да закрепят въжета за катерене. Друга нощ железните решетки бяха обявени за нестабилни, така че трябваше бързо да сглобяват подвижни алуминиеви стълби.

Нямаше ги тежките въздишки и острите шеги, които винаги придружаваха тактическите промени, защото капитанът съобщаваше новостите без обичайния си подигравателен тон. Освен това още в началото той даде да се разбере, че всеки, когото хване да дискутира „проблема“ с външен човек, включително и самия командир на „Десета“, ще се намери обратно във Форт Девънс по-бързо, отколкото успее да изрече думата „пехота“. Някой даже изпрати други служащи в Бад Тьолц да поразпитат и да проверят дискретността на групата, но те бяха отблъснати с „глей си работата“.

А после, в една ужасна, ледена февруарска нощ, всички прошепнати предположения престанаха. Лично командирът се появи при макета на обекта заедно с някакъв цивилен „гост“, когото капитанът представи.

— Това е Артър от Ленгли. Няма фамилно име. Той е работил дълго време в района на операцията, познава лично тримата ни затворници и ще се присъедини към нас. — Капитанът се изкашля и направи пауза, за да подсили ефекта. — Господа, от тази нощ сме официално зачислени към „Делта“. Ще освобождаваме заложниците в Иран.

Когато виковете затихнаха, Арт Розели се превърна в тринадесетия член на групата на О’Донован. Той носеше купища снимки — на затворниците и затвора им, на Техеран, на бази Едно и Две в пустинята — както и огромни познания, събрани от двете му години в посолството на САЩ в Иран. Спокойното му и весело държание, както и отговорността за мисията, която вече изпитваше цялата група, веднага го направиха част от семейството, което обикновено се отнасяше с презрение към външни хора.

Точно на следващия ден готвачът в базата Бад Тьолц направи грешката да попита какви са тези „странни вибрации“, излъчвани от групата. Розели и О’Донован се пресегнаха през тезгяха, вдигнаха го за престилката, издърпаха го през таблите с храна и го хвърлиха на пода.

След това никой не задаваше повече въпроси.

Хеликоптерите закъсняха много, а когато най-накрая пристигнаха в база Едно в пустинята, само шест от осемте бяха преживели ужасния полет от самолетоносача „Нимиц“ през ослепяващата пясъчна буря на хабоба. Но сега почти всички бяха презаредени с гориво от дебелите маркучи, излизащи от коремите на С–130, а О’Донован и групата му очакваха адския първи етап на „Орлов нокът“ с надежда, непомрачена от лоши предчувствия. На пътя от Язд към Табас бяха спрели с леко противотанково оръжие един ирански камион с гориво и осветени от пламъците му, членовете на „Делта“ се движеха като танцьори под звуците на диско-музика. Един цивилен автобус също беше спрян и около четиридесетте му пътници — възрастни иранци и деца — сега се гушеха под дулата на оръжията на американските командоси.

Нападателните групи бяха облечени еднакво с тъмносини вълнени шапки, черни бойни якета, сини джинси и войнишки боти. На рамената на всички якета имаше избродирано американското знаме, но то щеше да остане покрито с лепенка, докато започне нападението. Никой не носеше отличителни знаци. Бяха ослепени от пясъчната буря, предизвикана от перките, и трябваше да се приближат нос в нос, за да си кажат нещо, да се познаят или да изкрещят заповед. Беше като контролирано нападение на летище в кошмарите на болен човек.

О’Донован беше се привел, опитвайки да предпази от пустинния прах „детето“ си — скъсена версия на карабина М–16. Искаше му се да може да увие цялото си оръжие в найлон. Повечето хора от групата му седяха на земята и чакаха заповед да се качат на хеликоптерите, но Майк щеше да си почине само няколко минути, след което отново да се изправи, за да обходи, види и прецени за пореден път хода на операцията. Искаше му се да са вече във въздуха, сред относителното спокойствие и тишина на ръмжащия РХ–53Д, на път към втората пустинна база в една долина близо до Гамсар, където ще останат скрити до следващата нощ. А после Специалният нападателен отряд ще се отдели от „Делта“, ще влезе в Техеран с микробус „Фолксваген“, ще спре пред Министерството на външните работи и… Опита се да не мисли за после. Бяха го упражнявали хиляда пъти.

Един мъж обикаляше свитите фигури на хората от групата на О’Донован. Навеждаше се ниско, за да открие лицето, което му беше необходимо. По къдриците, показващи се под вълнената шапка, О’Донован позна Арт от Ленгли, който го изгледа два пъти, докато се сети, че ирландското момче е боядисало в черно русата си коса. Едрият офицер от разузнаването постави ръка върху рамото на Майк и двамата приближиха глави като рибари сред буря.

— Не ми харесва тази работа — извика Розели.

— Какво? Повтори?

— Казвам, че ми се струва отрицателно. Червено и Синьо започват да товарят, но Орел се е свързал по сателита с Чук и не е доволен.

Розели казваше, че два от екипите на „Делта“ са започнали да се товарят на хеликоптерите, но полковник Бекуит говори по сателитната комуникационна връзка с генерал-майор Джеймс Вогт, командир на обединената целева група. И че нещо не е наред.

— Какво се чува? — извика О’Донован.

— Проблем с хидравликата. Само пет от машините могат да летят.

О’Донован вдигна глава и погледна Розели. Човекът от ЦРУ кимна. За „Орлов нокът“ бяха осигурили минимално необходимия брой машини, без които операцията не можеше да се осъществи. Шест хеликоптера, а не пет.

След това всичко стана много бързо. Появи се капитанът на О’Донован и без да каже дума, се наведе към всеки един от хората, като правеше с ръка знак като прерязване на гърлото си. С изключение на недоволните ругатни те всички преглътнаха новината, станаха, събраха оборудването си и последваха командира към черния корем на един от самолетите С–130.

Единият от хеликоптерите на морската пехота, който се беше презаредил от „Херкулес“-а, започна да се издига, когато О’Донован стъпи върху желязната рампа на самолета и стисна очи, за да ги запази от облака прах, вдигнат от перките на хеликоптера. След това ревът от перките се чу неестествено близо и той отвори очи, когато звук като от трион върху варел изпищя откъм кабината на С–130. Гигантско бяло огнено кълбо обхвана хората от Синия екип, които вече бяха седнали вътре, а пилотите и екипажът изчезнаха сред бурята на експлодиралото гориво и муниции. Последва ужасно унищожение.

О’Донован отскочи от самолета, спъна се и падна под купчина пищящи мъже, изгуби сака с оборудването си, но успя да се изправи. Тогава видя купчината размахващи се ръце, някои вече в пламъци. Командосите се опитваха да изпълзят от горящия ад, а той хукна навътре. Видя Арт от Ленгли да се бори с един от мъжете, който викаше:

— Оръжието ми! Оръжието ми!

Опитваше да се върне сред пламъците, докато ракетите с инфрачервено насочване започваха да излитат в нощта като гигантски фойерверки.

По някакъв начин всички от Синята група на „Делта“ се спасиха заедно с групата на О’Донован. Много от тях се търкаляха в прахта, за да угасят искрите и пламъците от дрехите си и сваляха шапките от главите си. Прегрупираха се и се хвърлиха отново въпреки пламъците, които пълзяха към резервоарите, за да измъкнат горящите и пищящи морски пехотинци от пламналия хеликоптер. Трима останаха в огнения ад заедно с петима от самолетния екипаж. Всички се надяваха да са загинали моментално още при експлозията.

О’Донован не си спомняше ясно много от по-нататъшните събития. Продължаваше да сънува кошмари за тъмния фюзелаж на С–130, от който се чува сирена и заповед „Отмяна, качете се на борда“, а после се превръща в приливна вълна от бял, огнен ужас. Кошмарите му обикновено свършваха така, защото останалото беше бавно, шокирано затваряне дълбоко в себе си, както стана и с всички останали. Безкрайният полет обратно към остров Маршал до Оман, тревожните тиради на Чарли Бекуит, които всички разбираха, но не им обръщаха внимание, още един полет до Уади Кена в Египет и накрая дългото завръщане към военновъздушната база на Ленгли във Вирджиния. Всичко се състоеше от прегърбени рамене, бездушни стъпки, поклащащи се глави и мълчаливо съчувствие. Беше точно като погребение. Един безсмислен ритуал за хора, които си обичал, но вече ги няма.

О’Донован се върна в Германия, но знаеше, че с кариерата му в Специалните сили е свършено. Ако останеше, винаги щеше да се мъчи да преодолее срама от „Пустиня едно“, а нямаше как да успее. Затова се уволни. Десет години по-късно, когато войските тръгнаха за „Пустинна буря“, той не чувстваше съжаление. Съжаляваше тях и приключенията, които очакват, защото той лично презираше Близкия изток и знаеше, че много от тях скоро ще му бъдат другари по съдба…

О’Донован гледаше разсеяно, когато Байндър, Манкузо и Грифин се върнаха. Байндър влезе в стаичката и остави книжна кесия върху бюрото.

— Не си ял, нали? — попита той като загрижена майка.

— Благодаря.

— Няма защо. Телешко печено. Сержант?

— Да.

— Събуди се. Живей си живота — ухили му се Байндър и си тръгна, докато си събличаше палтото и подсвиркваше.

О’Донован се усмихна и отвори кесията. После отново стана сериозен. Живот. Да, жив беше, но какво от това? Заради кого всъщност се труди? Повечето от онези мъже си имаха семейства. На първо място бяха жените и децата им, а чак после работата. О’Донован беше женен някога за едно момиче, с което се запозна в „Джон Джей“. Тя беше сладка ирландка, точно за каквато се беше молила майка му. Но Тери никога не беше чувала за посттравматичен стресов синдром, а красивият й, мрачен бивш войник така я ужаси, че след по-малко от година тя го напусна. Сега той живееше сам в апартамент в горната част на Уест Сайд и избягваше връзките, криейки се зад извънредната работа.

Живот.

Комак, сержантът от рецепцията, се появи на вратата на О’Донован. Огромният полицай запълни отвора, подпрял с ръце рамката като Самсон Филистинските стълбове.

— Гостите ти пристигнаха, серж.

О’Донован успя да вдигне палец, докато Комак се отдръпна, като го гледаше странно с ококорени очи и вдигнати вежди.

Израелският полковник на име Баум стоеше отвън в общото помещение. Беше облечен със същото кожено яке като преди, пъхнал ръце в джобовете му, докато разглеждаше помещението с лека усмивка. Като че ли някаква носталгична мисъл преминаваше в ума му. Върху голямата му, плешива глава имаше кафява мека шапка, която никак не му отиваше. Сякаш беше принуден да я носи, защото му е подарък от някой, на когото държи. Много повече щеше да му отива сива тиролска шапка със зелено перо.

О’Донован стана от стола си, излезе през вратата и спря, внезапно объркан.

До Баум беше застанала млада жена. Тя гледаше настрани, но когато се обърна, погледът на детектива остана залепен за нея. Беше обута в къси кафяви ботуши, сини джинси и палто от камилска вълна, върху което падаше дългата й червена коса. Очите й бяха яркосини, изрязаните като от скулптор скули червенееха от студа и не беше сложила никакво червило, за да подчертае устните си. Дългите й, черни вежди бяха изключително изразителни, но когато го погледна, без да мига, изражението й не се промени.

Първоначално О’Донован помисли, че тя вероятно е дошла във връзка с някакво оплакване и хитрият колега мъдро я е скрил от очите на останалите служители. Вероятно е била извикана от някой плейбой като Манкузо за безсмислено свидетелстване по дело. Може би е някоя от ослепителните манекенки, на която са откраднали например любимото кученце.

— Детектив О’Донован — весело пристъпи към него Баум, протегнал месестата си длан.

— Майк — поправи го сержантът, веднага прехвърлил вниманието си към него.

— Да, Майк — поправи се и Баум. — Как си?

— Зает, полковник. — О’Донован беше готов да извика някое късметлия копеле, за да се заеме с младата жена, когато Баум постави ръка върху рамото й.

— Детектив, искам да те запозная с дъщеря ми, Рут. Рут, това е детектив О’Донован. — Последните си думи изрече като прикрита подкана: „А сега подай ръка като добро момиче.“

— Рут. — Тя подаде ръка. Ръкостискането й беше силно и хладно. — Като в Библията.

Той усети как гърленият й глас го удари направо в коленете. Сигурно мислите му се бяха показали върху лицето, защото бузите й се поизчервиха още малко.

— Питат ме как съм разбрал… — Байндър зареждаше в пишещата си машина петте екземпляра от обичайния формуляр и припяваше началото на „Дим в очите“. О’Донован му хвърли един поглед и той млъкна.

Бени Баум се направи, че не забелязва искрата, прехвръкнала между дъщеря му и американеца.

— Надявам се, нямаш нищо против… — Той прегърна Рут през рамо.

— Не, не — веднага възкликна О’Донован.

— Добре. Може ли да поговорим? — попита Бени.

Докато вземаше допълнителен стол и канеше гостите си в кабинета, О’Донован се огледа. Байндър беше притиснал длан към устата си, а Манкузо пред очите си. Грифин безпомощно сви рамене като баща на млади палавници.

О’Донован затвори вратата и се промъкна зад бюрото си. Баум си свали шапката и якето. Закачи ги на закачалката. Израелският полковник седна, като междувременно избърса широкото си теме с кърпа. С леденосините си очи, широко лице и пуловер с висока яка той напомняше на детектива за някой от онези руски артисти, които могат моментално да се превърнат от Дядо Коледа в Распутин, в зависимост от необходимостта.

— Госпожице Баум? — О’Донован предложи да поеме палтото на Рут.

— Още ми е студено — каза тя. Седна до баща си, кръстоса крак върху крак и скръсти ръце пред гърдите си.

— Рут е студентка тук в Колумбийския — гордо се похвали Бени.

— О, така ли? — О’Донован опита да предположи на колко ли е години. — Каква специалност?

— Психология — отговори Рут. — Готвя докторат. — Акцентът й беше определено чуждестранен, но тя произнасяше гласните и съгласните съвсем правилно с богатия си алтов глас.

— Обикновено не водим гости със себе си — каза Бени. — Но двамата с Рут не сме се виждали отдавна. — Дъщеря му го погледна и леко се усмихна. — И тъй като тя освен това е бивш офицер от военното разузнаване, все ще имаме полза от нея. — Той посегна и я потупа по коляното, докато О’Донован се опитваше да си я представи в униформа, после преглътна тежко и се опита да не си я представя.

— Много интересно — каза той, като се мъчеше да поддържа безсмисления разговор. — Значи всички сме ветерани. Така че…

— Кажете, господин О’Донован. — Рут разглеждаше дъската за бюлетини зад главата му. — Трябва ли детективите да имат университетско образование?

— Не е задължително. Аз съм завършил „Джон Джей“.

— Тогава мога ли да попитам защо сте само сержант? — продължи тя, когато забеляза напечатаните имена и длъжности за него и Рамос.

О’Донован се смути.

— Ами… — Щеше да започне да обяснява за цивилните служебни степени сравнени с ръководните длъжности в ПУНИ, но се досети, че тя просто му хвърля въдица. — В семейството ми е имало много бракове между роднини — продължи той със спокоен, сериозен глас. — Умствена изостаналост, нисък коефициент на интелигентност.

Рут се вторачи за миг в сериозното му изражение, а после избухна в смях, като отхвърли глава назад и сложи ръка върху гърдите си. Баум също се усмихваше.

— Извинявай, Майк — каза Бени. — Познаваш ли израелците?

— Не отблизо.

— Ние сме съвсем прями, както виждаш. Освен това сме искрени. Хората често ни мислят за нахални и арогантни. — Той вдигна ръце. — Прави са. Но добрата страна е, че у нас няма фалш, няма двуличие. Когато кажем на някого „намини“, ние очакваме той наистина да ни дойде на гости. Нашето приятелство обикновено приключва единствено поради смърт.

О’Донован беше изненадан. Може би ще трябва да преоцени категоризацията си за всички, които живеят на изток от Гърция.

— Казаха ми — усмихна се той.

— Да — потвърди Рут. — Казали са ти. — Тя се обърна към баща си. — Бен-адам нехмад — коментира на иврит, което в общи линии означава „симпатичен мъж“.

Бени заговори по работа.

— Е, Майк. Има ли напредък?

— Ами, полковник…

— Моля те, наричай ме Бени — каза Баум. — Да приемем, че това е разузнавателна операция. Никакви чинове. Става ли?

О’Донован сви рамене.

— Ще опитам. — Той никога не беше се обръщал към американски полковник с друго освен „сър“ или „шефе“. — Засега нямаме твърди следи. Целевата група по антитероризъм се е захванала здраво с куките си. Опитват се да измъкнат нещо от някоя от арабските групировки.

— Той говори за информатори — каза Бени на Рут.

— Знам, татко — отвърна търпеливо тя.

— Антитероризъм — замислено измърмори Бени. — Това господин Джак Бюканън ли е?

— Да.

— Мммм — подръпна ухото си Бени. — А твоето участие какво е? — Когато беше закарал Бени към университета, О’Донован остана много мълчалив.

— Аз работя по убийството. Проста детективска работа. Профил на нападателя или може би на някой друг, който го е изпратил.

— Видя ли? — бутна с лакът баща си Рут, но той не й обърна внимание.

— Ами взривното устройство? — попита Бени.

— Лабораториите на ФБР и хората от „Редстоун“ се занимават с това. Но тъй като нашите патолози са прибрали човешките останки, хората от отдела по експлозиви тук, в Ню Йорк, също ще изследват шрапнелите.

— С какво разполагат?

— Ами… — О’Донован се поколеба за миг. Годините в Специалните сили го бяха научили да се въздържа от споделяне на такава информация. Но Баум би помирисал въздържанието от десет километра и ако О’Донован не сподели, няма и да получи нищо. — Като начало имаме семтекс със следи от РДХ, така че те мислят, детонаторът е бил живачна капсула с взривател на основата на РДХ. Няма намерени микрочипове или части от приемателно устройство, но пък върху части от трупа на нападателя са открити следи от киселина. Вероятно от батерии. На мен ми се струва, че е било обикновено самодетониращо се устройство. Без радиоконтрол.

— Да, мога да се съглася — каза Бени. Тази сутрин той беше разговарял с Ханан Бар-Ел. Специалистите от Тел Авив също бяха стигнали до такива изводи. — Изглежда, познаваш експлозивите, Майк.

— Служил съм в армията — отговори детективът.

— И какво точно си правил в армията? — попита Рут.

О’Донован я погледна мълчаливо.

— Боя се, че не много — отговори накрая той.

Думите му бяха изречени така мрачно, че Рут веднага реши, че иска да научи повече за живота на О’Донован. Тя наблюдаваше светлите му очи, които за миг изгубиха остротата на погледа, червеникавите вежди, свити в лека бръчка над носа му. Тъмнорусата му коса беше гъста като козина, а бръсначът бе одраскал леко бузата му. Поиска й се да докосне лицето му.

— Ами зъбът? — настоя Бени.

— Би трябвало да са готови вече. Може ли да отвориш вратата?

Бени я бутна и О’Донован извика към общото помещение:

— Байндър, изпрати тук Дейвис.

— Слушам, сър — отговори иронично Байндър, но бързо отиде към дъното и скоро Арон Дейвис се появи на вратата. Много висок негър на около четиридесет години, Дейвис носеше очила със златни рамки и имаше слабост към костюми на Армани. Беше елегантен, интелигентен детектив, много по-зрял от останалите в участъка. О’Донован не можеше да е сигурен, че Байндър или Манкузо ще се държат достатъчно прилично в присъствието на Рут. Докато Дейвис от своя страна изобщо не се интересуваше от бели жени и ги наричаше „морски риби“.

— Господа? — предложи услугите си с оперетен бас Дейвис.

— Къде беше? — попита О’Донован.

— На задната седалка. — Дейвис често се оттегляше в дъното на залата, за да се концентрира върху досиетата си. О’Донован се усмихна.

— Арон Дейвис. Запознай се с Бенжамин и Рут Баум. Те са от Израел.

— За мен е удоволствие — поклони се в отговор на кимването им Дейвис. „Откачени бели. Женят се за малки момиченца“ — помисли той.

— Дейвис, провери телекса. Трябва да има съобщение за мен от Епщайн от патологията. Ще бъде списък с химически съставки.

— Готово.

О’Донован остана с двамата Баум в кабинета. Чакаха напрегнато. После стомахът му изкърка и той го удари с длан. Заповяда му: „Тихо!“

— Трябва да хапнеш — посочи Рут към кесията от закусвалнята.

— Няма нищо. Ще изчакам.

— Ако те е срам, ще ти правя компания. Баща ми ме взе, преди да успея да обядвам.

— В такъв случай… — О’Донован започна да отваря кесията.

— Още една черна точка в бащиното ми досие — въздъхна Бени.

— А то вече е пълно — каза му Рут. Тя стана, разкопча палтото си и го остави върху облегалката на стола. Отдолу беше с тъмнозелен пуловер с висока яка, а когато О’Донован зърна горната част на тялото й, бързо наведе очи и започна да развива хартията, с която беше увит сандвичът. — Обаче се хващам на бас, че ти си ял. Нали, татко? — добави тя.

— Познаваш ме, Рути — мушна се с пръст в корема Баум. — Джобовете ми винаги са пълни с бисквити.

Рут се ухили и приближи бюрото на О’Донован. Зъбите й бяха снежнобели, а върху бузите й се появиха малки трапчинки. Той раздели сандвича и й подаде половината.

— Бетеявон. — Тя седна и си отхапа.

— Моля? — О’Донован отвори кутийката кока-кола.

— Означава „добър апетит“. Винаги ли ядеш еврейски деликатеси?

— Байндър научи всички ни. Той е местен. — Изненаданите погледи на гостите му накараха О’Донован да се засмее. — В участъка ни влиза и бижутерският квартал. Човек свиква с жаргона.

Рут дъвчеше и кимна бавно, като че ли събира досие.

Арон Дейвис се появи с лист от телекс.

— Сигурно е това, О-Ди.

— Благодаря. Остани. — О’Донован искаше да балансира чувството за неудобство, което изпитваше. Дейвис се облегна върху рамката на вратата.

В телекса пишеше:

Не се споменаваше думата „зъб“, защото О’Донован беше помолил Епщайн да му съобщи резултатите извън официалните канали.

Списъкът свършваше с две думи в долния десен ъгъл:

О’Донован се облегна и въздъхна притеснено.

— Страхотно — измърмори той. Подаде разпечатката на Баум, който погледна страницата и посочи телефона на О’Донован.

— Може ли?

— Разбира се.

— С чужбина?

— Става — отговори О’Донован.

Бени стана и се надвеси над бюрото. Започна да набира номера.

— Моите хора вероятно ще успеят да го дешифрират бързо.

— И кои точно са твоите хора, полковник? — реши да попита с прямотата на гостите си О’Донован.

— Къде си служил в армията, Майк? — контрира въпроса му Баум, докато чакаше да се свърже с Йерусалим.

— В Специалните сили.

— Същите значи са и моите — каза Бени. После започна да говори бързо на иврит. Взе молив от бюрото на О’Донован, написа един номер върху гърба на визитната картичка на детектива и затвори. Размаха листа от телекса. — Бих искал да изпратя това по факса, ако разрешите.

— Не можахте ли да им го прочетете по телефона, господин Баум? — попита малко надуто Дейвис.

Баум се обърна към него с усмивка.

— Откритите сателитни телефонни разговори могат лесно да бъдат подслушани, господин Дейвис. Но устройствата за прехващане на факсове са доста скъпи и сложни. Така се намалява вероятността за пробив.

Дейвис вдигна ръце, като че се предава.

— Не съм чак такъв професионалист — каза той. Погледна към Рут, а после О’Донован. — Може би ти също, О-Ди.

— Покажи на полковника факс-апарата, Арон.

Високият детектив изведе Баум от канцеларията. Рут отпи от кока-колата и подаде кутийката на О’Донован. Зачака да види дали той ще избърше ръба или ще прилепи устни към мястото, откъдето беше отпила.

— Е, Майкъл — заговори тя, след като смачка салфетката си и я хвърли в кошчето. — Каква е твоята версия?

О’Донован отпи от кока-колата.

— Честно ли?

— И професионално.

— Нападателят е бил облечен като хасид. Може и да е бил такъв.

— Най-очевидното заключение и така нататък — кимна Рут. — Ами мотивите? Или връзките?

— Не са лични. Може би религиозни или във връзка с някоя от вашите крайно десни групировки.

— Политически?

— Възможно.

— Религиозни младежи с комплекси — смръщи се Рут. Като психолог не можеше да приеме подобно твърдение.

— Дори и некомпетентните са опасни.

Тя го погледна. После обърна стола си, за да бъде точно срещу него, и прибра кичур коса зад ухото си.

— Позволи ми да ти кажа нещо по отношение на евреите — заговори тя с усмивка. — Ние може и да се самобичуваме, но не се самовзривяваме.

О’Донован се разсмя.

— Това е абсолютната истина — настоя Рут. — И аз няма да отстъпя от твърдението си.

— Надявам се да докажа, че не си права.

— Опитай.

— Моля?

— Ще се хвана с теб на бас.

— Готово. На какво?

— Една вечеря.

Усмивката изчезна от лицето на О’Донован. Усети как откъм гърдите към лицето му се надигна жестоко изчервяване.

Рут сведе поглед към ръцете си и поклати глава.

— Извинявай — каза тя. Обвиняваше себе си. Той просто много й напомняше за младите израелски мъже, които така й липсваха. Целенасочени мъже със сдържан хумор, но винаги готови за шеги. Той беше много красив и притежаваше скрита сила както някои от колегите на баща й. Напомняше й за Ейтан Екщайн. Тя вдигна глава. — Не биваше да го казвам. Но ти не носиш пръстен, а полицаите обикновено слагат на бюрата си снимки. На съпругите, на децата си…

— Няма нищо.

— Знаеш ли, аз съм родена в държава, която е непрекъснато във война. Животът може да бъде доста кратък. Ние понякога бързаме.

— Рут — прекъсна я той. — Хванахме се на бас.

Тя го изгледа.

— Ти просто си възпитан.

— Не — въздъхна той. — Опитвам се да бъда смел като теб.

— Чудесно. — Тя се плесна по бедрата. — Ако аз спечеля, ти ще готвиш. Хич не ме бива в готвенето. Ако ти спечелиш, отиваме на ресторант. Честно е, нали?

О’Донован отново се разсмя.

— Да бе, като състезание по стрелба за слепци. — Пакостливата усмивка на Рут някак беше повишила настроението му.

Баум се върна заедно с детектив Дейвис, като потриваше ръце.

— Мина — каза той. — Ние имаме доста добри патолози, занимаващи се със зъби. До петнадесет минути те ще открият произхода.

О’Донован се съмняваше и забеляза същото изражение върху лицето на Дейвис, който почистваше очилата си с червена носна кърпа.

— Какви са твоите версии, полковник? — попита О’Донован, докато си взимаше телекса.

— Ами… — Бени облиза въздебелите си устни. — Може ли да пуша?

О’Донован отвори едно чекмедже и постави стъклен пепелник върху бюрото си. Баум извади непознат на вид пакет цигари и запали, докато Дейвис мръщеше нос.

— Съблазнявам се да кажа Хизбула — започна да се разхожда Бени из съвсем малката стаичка. Естествено, предпочиташе напълно да изключи „Божията партия“ от списъка на заподозрените, като се имат предвид надеждите за успех на „Лунен лъч“. — Това е най-очевидният избор. — Той се спря и примижа към двамата детективи през дима. — Познавате ли ги?

— Не лично — каза Дейвис. — Но четем вестници.

— Ирански марионетки — изръмжа О’Донован.

— Да — продължи Бени. — Но аз говоря за нещо по-неизвестно. Вероятно Хамас са много активни в нашата страна, на Западния бряг. Много жестоки. Но и „Червените орли“ стават като кандидати за тукашното нападение. Или Ислямски джихад. — Той търсеше друга следа, която би могла да го отклони от онова, което сочеха инстинктите му. — Абу Нидал все още е доста опасен. Наскоро той нареди да убият шефа на охраната на Ясер Арафат в Тунис. Абу Ияд. Той би направил всичко, за да попречи на сближаване между нас и ООП. Включително и операция от типа на тази. Под фалшив флаг.

— Не ви разбрах — обади се Дейвис.

— Да я маскира. Да направи така, че да изглежда сякаш друг я е извършил. — Бени очерта с ръцете си правоъгълник. — Подправена работа, така ли беше?

— Измама — поправи го О’Донован.

— Ах, да.

— Близо си, татко — обади се Рут.

Тримата мъже я погледнаха. Бени се усмихна снизходително.

— Рут си има свои идеи — каза той. — Освен че изучава психология, тя също е и аматьор антитерорист.

— Аматьор всъщност означава работа без заплащане, татко — натъртено му каза тя. — Но като имам предвид заплатата ти, и ти си почти в моето положение.

Дейвис се изсмя.

— Трябвало е да я наказвам по-често — каза недоволно Бени.

Рут не му обърна внимание.

— Детектив О’Донован пък мисли, че всъщност нападателят е бил евреин.

Баум изгледа американеца.

— Наистина ли? — попита той с такъв тон, сякаш О’Донован току-що е съобщил, че е бил отвлечен от извънземни. — Какъв абсурд.

— Видя ли? — посочи Рут О’Донован. — Между другото, аз обичам италианската кухня.

Детективът набързо я прекъсна:

— Ти още не си споменала своите съмнения, госпожице Баум.

Тя се поколеба за миг. После се обърна към баща си.

— Може ли? — попита го, като че иска разрешение да заложи дребна сума. По-скоро го направи от професионално уважение, отколкото поради чувство на подчинение на дете към баща.

Бени вдигна ръце и сви рамена. Почти веднага обаче съжали.

— Моята теория е доста по-проста от тази на баща ми. — Рут скръсти ръце пред гърдите си, докато О’Донован се мъчеше да не отклонява очи от лицето й. — И аз мисля, че тя е по-близка до вашата линия на разследване. — Тя погледна Дейвис. — Все пак като детективи, занимаващи се с убийства, вероятно повече се интересувате от хващането на убиеца, отколкото от обвиняването на някаква политическа групировка. Права ли съм?

— Напълно — отвърна Дейвис.

Бени не пропусна да забележи как Рут се позова на мотивацията на полицая. Той отново седна на стола си, знаейки, че тя няма да спре дотук. Но му се искаше да не е така.

— Мисля, че нападателят е бил просто мъжко муле — каза Рут. — Докато създателят на бомбата е жена.

О’Донован се приведе напред.

— Жена ли?

— Мартина Урсула Клумп. — Рут натисна с пръст челото над носа си, затвори очи и си припомни подробностите, които току-що беше извлякла от своята база данни. — Родена в Буенос Айрес през 1955 година, като единствено дете на бивш нацистки физик и съпругата му. Бащата се самоубива през 1960 година. Майката реагира с дълбока депресия и алкохолизъм. Дъщерята се чувства осиротяла. — Тя отвори очи за миг и вдигна пръст. — Това между другото е обща черта на радикалните жени-терористки. — След това тя зае отново замислената си поза. — Госпожица Клумп учи в Сорбоната около 1973 година, където е завербувана от „Аксион директ“, войнстваща френска терористична групировка. Тя не завършва следването си, прехвърля се в университета във Франкфурт и става член на германския студентски съюз. Пише няколко радикални статии за „Конкрет“ — левичарско немско списание. И тогава я забелязват от „Баадер-Майнхоф“.

Тя вдигна глава, за да се увери, че американците я слушат. Дейвис направи знак с ръка и тя продължи.

— Клумп е наследила или научила уменията на баща си по отношение на експлозивни устройства. Тя проектира, конструира и взривява доста бомби за Фракция „Червена армия“ в Европа. Има афинитет към пластичните експлозиви, обикновено откраднати от американските военни бази в Европа. Затова става известна като „госпожа Сифор“ — госпожа С–4. — Рут показа с ръце форма на малка тухла. — Някъде в началото на осемдесетте години тя е хваната от GSG–9.

— Командосите на Улрих Вегенер — каза О’Донован.

— Точно така — усмихна му се Рут и продължи: — Но някак успява да избяга, преди да я осъдят.

Бени скочи от стола си. Всички се стреснаха, когато той се хвърли към пепелника и рязко загаси фаса си. Беше чул само едно простичко изречение от устата на дъщеря си, което му напомни за десетте години кошмари. „Но не я прекъсвай — заповяда си той. — Не сега.“ Затова седна обратно на стола си, махна извинително с ръка и запали нова цигара.

Рут го изгледа. Хладните му сини очи бяха като огледален образ на нейните. Тя продължи.

— Тогава тя изчезна, но после е била забелязана да тренира терористи в Ливан. Някои експерти приписват на нея взривяванията на самоубийци там. След като напуска Ливан, следите й се губят.

— Като Карлос — вметна О’Донован.

— Да, само дето се смята, че Илич Рамирес Санчес просто се е оттеглил.

— А тази Клумп не е ли? — попита Дейвис.

— Не.

— А защо я свързваш с това? — попита О’Донован. Той беше силно впечатлен от познанията на Рут, но те бяха чисто академични. Защото доколкото разбираше, тя не беше натоварена с разследването на случая.

— Добре, нека погледнем от ваша гледна точка — вдигна пръста си тя. — Мотив: пари, тъй като е известно, че тя работи като наемничка. И политика. Дълго време е работила в услуга на леви и антиционистки групировки. — Рут вдигна втори пръст. — Начин: доказаните й умения. Само преди три години един индийски държавен глава беше убит от нападателка-самоубийца. Смяташе се, че техническата част е изработена от Мартина. Миналата година израелското посолство в Буенос Айрес, моля забележете мястото, беше разрушено от кола-бомба, същата каквато Клумп е конструирала за едно нападение на Хизбула през 1984 година. Даже снимката й се появи в израелските вестници, които често се използват като инструмент на нашите разузнавателни служби. Те вероятно са се опитвали… Как бихте го казали по вашему? Да я притиснат.

Бени не се обади. Той беше се втренчил в цигарата си, като че тютюнът й е направен от камилска фъшкия.

— И накрая — сега Рут вдигна три пръста като поздрав на скаут. — Възможност. Тя е лингвист и има вероятно поне три законни паспорта. Аржентински, френски и германски. А кой знае с колко фалшиви документи разполага. Не се обиждайте, но вашите служители на летище „Кенеди“ може и да са слепи.

Дейвис погледна О’Донован и направи физиономия.

— Какво ли не говорят децата.

— Тя вероятно не е сама — добави Рут. — Съществуват подозрения, че госпожа Клумп ръководи собствена група от наемници, нейни бивши ученици в Ливан.

— Не е толкова лесно да дойдеш тук — обидено се намеси О’Донован.

— Моите уважения, Майкъл — отвърна Рут. — Човек се качва на чуждестранен самолет, да речем, в Найроби. Той лети за Ню Йорк. По пътя човекът скъсва тунизийския си паспорт, който струва около петстотин долара на черно и го пуска в тоалетната, откъдето съответно парченцата литват във въздуха. На летище „Кенеди“ той заявява, че иска статут на бежанец, подписва декларация, че ще се върне за интервю пред емиграционните власти, а после изчезва. Така може да се вкара цяла армия.

— Не мисля, че й трябва чак толкова. — Дейвис изглеждаше впечатлен.

— Господи — прошепна О’Донован. Беше слушал изпълнението на Рут с нарастваща тревога, но не информацията й го шокира. А източникът. „Не си чак такъв професионалист“ — беше казал Дейвис.

— Е — плесна с ръце Бени. — Както виждате, моята Рут ни предлага добра история. Обаче аз мога да ви нарисувам три други сценария, които да са не по-малко убедителни. Знаете…

— Не се излагай, татко — прекъсна го Рут.

Баум се опита да я изгори с погледа си, но сърцето му подскочи, защото разбра, че родителските му права направо са отнети. Тя изобщо не се впечатли от недоволството му.

— Можеш да ни намериш последните сведения за Клумп. — Тя започна да го избутва в ъгъла.

— Можеш ли наистина? — хвана се О’Донован за идеята.

— Предполагам…

— Разбира се, че може — намеси се Рут. — Може да получи всичко, което поиска.

— Дали ще включват последните й придвижвания? — попита Дейвис.

— Всъщност никой не може да каже — отчаяно търсеше път за спасение Бени.

— Освен ако не ги поискаш — настоя Рут.

— Рути — обърна се на иврит към нея Бени. — Престани.

— Лама? Ми ма ата мефахед?17 — Тя познаваше много добре баща си. Ако го обвини, че се страхува, той би скочил и от небостъргач, за да докаже противното. — Просто се обади пак, татко, и поискай последната страница от досието — примоли се тя с фалшива нежност, която наистина го ядоса.

Бени въздъхна и стана от стола. Виждаше дебелата папка в сейфа си. Върху корицата й имаше написана само една дума. ТАНГО. А напреко на нея с червено беше изписано „Свръхсекретно“. Но всъщност какво значение имаше? Само няколко избраници можеха да проникнат в сейфа му, така че в най-добрия случай щяха да изпратят добре почистена от компютрите на АМАН разпечатка. Защо не? Това няма да докаже нищо.

Той отново посегна към телефона на О’Донован. Отдавна беше надживял времето, когато трудно прикриваше чувствата си. Но трябваше да се съсредоточи, за да прикрие и тревогата си.

В собствения му кабинет в Йерусалим отговори един тънък, мъжки глас. Беше Рафаел Черниковски, или така нареченият Очко. Бени си представи неговите очила с метални рамки и тънките, сериозни устни.

— Очко! Как е?

— Ханс — отвърна Очко, без да отвърне на поздрава. Той автоматично използва един от псевдонимите на Баум поради евентуалната опасност от подслушване. — Шефът пита за теб. Иска да знае кога се връщаш.

— Кажи му след месец, за да го ядосаш.

Очко не се засмя. Едно от любимите хобита на Баум беше да предизвиква яростта на Ицик Бен-Цион. Забавление, заради което обикновено си го отнасяха подчинените на Бени.

— Как върви конференцията? — попита Очко. Служителите в „Специални операции“ бързо научаваха кодирания език, с който се говори по неосигурените против подслушване телефонни линии. Когато не можеха да използват кодиращи устройства, си имаха определен речник за разговори. Бени веднага се включи.

— Засега доста досадно — каза той. Имаше предвид, че разследването още не е дало никакви плодове. — Проспах цялата лекция за високото напрежение. — Значи никакви конкретни следи или заключения от американска страна.

— А как мога да ти помогна?

— Трябват ми малко сведения за маркетинга.

— За какво става дума?

Бени се изкашля.

— Танго.

По линията се възцари мълчание. В такъв момент стандартната процедура диктуваше Очко да му откаже. Не можеше да знае дали командирът му не е пленник или някой не се обажда от негово име. Затова трябваха три предварително уговорени пароли, за да изпълни искането.

— Къде са те? — попита Очко.

— В чекмеджето отдясно под снимката на госпожа Шмид.

— Един момент — отвърна Очко, макар да не мръдна от стола си до масата в кабинета на Баум. Снимката на съпругата на Бени, поставена в рамка, потвърждаваше, че наистина той говори по телефона. Но в чекмеджето на масата не можеше да бъде оставено каквото и да било оперативно досие, а те и двамата знаеха това.

Обаче споменаването на „Танго“ от страна на Баум наистина беше твърде необичайно. Очко беше един от двамата служители на АМАН, заедно с Ейтан Екщайн, които знаеха, че „Танго“ е досие с ограничен достъп и се държи единствено в сейфа на Бени. Това досие беше истинското и пълното, докато в компютрите на „Специални операции“ фигурираше „редактираната“ версия.

— Нямам ключ — каза Очко, опитвайки се да разбере дали Баум има предвид пълното досие в сейфа.

— Няма да ти е нужен — каза Баум. — То е отключено.

— Добре. — Значи Бени има предвид компютърната версия, до която имат достъп всички служители на „Специални операции“.

— На кой телефон да те намеря? — попита Очко.

— Едно, нула, три, нула, седем, две, четири.

Очко надраска цифрите, извади единица от всяка и получи 0929613, което беше военният идентификационен номер на Бени Баум. Второ потвърждение.

— Разбрах — каза Очко. Последното потвърждение щеше да е по-особено. Баум трябваше да си спомни преживяване, споделено само от него и Очко, за което никой друг в управлението не знае.

— Знаеш ли, Очко — весело заговори Бени. — Тук на конференцията има едно девойче.

— Така ли?

— Тя ми напомня за онази малка умница от Атина. Лина ли се казваше?

Баум почти чу изчервяването на Очко. Аналитикът не беше известен със сексуални похождения, но веднъж двамата с Баум бяха останали по принуда цяла нощ в гръцката столица, за да изчакат Екщайн и групата му да дойдат от Крит. Докато убиваха времето си в един бар, закръглената млада сервитьорка, която следвала компютри, беше започнала разговор с Очко. В края на смяната й тя го покани на гости, за да си поиграят с нейния лаптоп. Бени и Очко бяха наели стая заедно, но през онази нощ Баум спа сам.

— Да — изкашля се Очко. — Лина. А коя част от брошурата искаш?

— Само най-последните сведения за продажбите. — Бени имаше предвид последните страници от компютърния файл, на които би трябвало да се намират сведения за местонахождението на обекта и движението му. — Ще ти дам номер на факс. — Той съобщи номера.

— Ще ми трябват няколко минути — каза Очко. — Става ли?

— Чудесно. Поздрави всички.

— Да не забравиш да се обадиш на шефа — умолително каза Очко.

— Че как бих могъл? — изсумтя Бени и затвори.

Баум се обърна към детективите, които възпитано слушаха разговора на иврит, от който не разбираха нищо. Рут обаче го гледаше с критична ирония заради детските машинации.

— Благодаря, татко — каза тя, знаейки добре, че той лесно би могъл да манипулира изпратените данни в своя полза. — Може ли една цигара?

Бени й подаде пакета цигари и запалката си. О’Донован почувства облекчение, когато я видя да запалва цигара. Колко жени го бяха оставяли само като им споменеше за този си навик?

Вратата се отвори рязко. Джери Байндър започна да говори, а после размаха ръка, за да прогони дима.

— Господи, някой трябва да извика пожарната тук.

— Какво има, Байндър?

— По-добре излез оттук, О-Ди. Имаш светкавица от Централата.

О’Донован стана, а гостите му излязоха в общото помещение, за да може и той да се измъкне от стаичката си.

В същото време двама детективи качваха по стълбите един мъж с ръце, хванати в белезници на гърба, като го държаха за якето. Беше със сплъстена червена коса и злобен поглед. Докато минаваха, той погледна Рут.

— Как ми се иска да й го начукам отзад — измърмори той.

Без да спира, един от придружаващите го спъна с крак и онзи падна по лице на пода. Извика от болка.

— О, извинявай — каза другият детектив и двамата го издърпаха към килията.

Франк Манкузо се приближи откъм чупката на помещението. Носеше телекс и факс, написани на иврит. Байндър взе факса и го подаде на Бени Баум.

— Това трябва да е за теб — каза той. — Ние тук сме безбожници.

Рут пристъпи и зачете през рамото на Бени. Баум се ухили широко и размаха факса като знаме.

— Е — изрече с триумф той. — Още не съм виждал хасид, на когото да са му правили пломбите в Техеран.

— Вярно? — Арон Дейвис се отказа от резервираното си държание и дръпна листа от ръцете на Баум. Като че очакваше да се случи някакво лингвистично чудо и листът да му разкрие тайните си.

— Добре, татко — обади се Рут. Не успя да скрие разочарованието си. — Все пак това не изключва участието на Клумп. — После тя погледна към О’Донован. Ясно беше, че току-що е спечелила баса.

Детективът не се включи към радостта на Баум. Байндър, Манкузо и Грифин бяха наобиколили него и спешния телекс, дошъл от детективското бюро в Манхатън. О’Донован отпусна ръката си с телекса. Погледна първо към Баум, а после към дъщеря му.

— Някой току-що се обадил на телефона за информация за извършени престъпления. Записват разговорите в централата, а после ги изпращат на управленията, които отговарят по случая. — Той отново вдигна листа и започна да чете.

— Получено в 1:45 следобед. Детектив Френкел на първа линия. Обажда се лице от мъжки пол. Английски с акцент, предполагаемо от Близкия изток или от Източния блок. Да се предаде на детектив Майкъл О’Донован в Център-север. Следва разговорът. — О’Донован прочисти гърлото си. — „Мъжът: Имам информация за взрива в израелското консулство. Френкел: Бихте ли си казали името, господине? Мъжът: Става дума за адрес. Госпожа Катарина Клумп. Източната част на Осемдесет и девета улица, номер сто шестдесет и седем. Френкел: Господине? Бихте ли? Господине? (Разговорът е прекъснат.)“

Последва дълъг миг на смразено мълчание. Нито Байндър, нито Манкузо или пък Грифин разбираха значението на обаждането, но хипотезата на Рут още занимаваше умовете на О’Донован и Дейвис. И двамата бавно вдигнаха глави и я погледнаха като газели, подушили лъвица в храстите.

Тя покри устата си с длан.

— Господи — прошепна, изплашена от собствената си пророческа точност.

О’Донован присви очи към Баум, но Дейвис изказа мисълта му.

— Прекалено хубаво, за да е вярно.

— Хммм — измърмори О’Донован.

— Разбира се. — В гласа на Рут изригна ярост. — Баща ми идва тук, взривява собственото си консулство, а сега ние ви заблуждаваме само с цел да ви направим добро впечатление.

— Леле, к’ва е — обади се Байндър. Тя му хвърли светкавичен поглед.

О’Донован бързо се намеси.

— Не това искахме да кажем, Рут.

Тя обърна глава, готова да поиска обяснение, когато заговори баща й.

— Господа, това е като харизан кон. — Последното, което би желал, беше да се съгласи с хипотезата на Рут. Но задачата му бе да разкрие случая с експлозията и ако е възможно, да открие кой е направил бомбата. Всички лични предпочитания трябваше да останат на заден план. — Човек може да му разгледа зъбите или направо да си го язди.

— Гадна полицейска жестокост! — развика се новият арестант откъм килията си. Но никой не му обърна внимание.

— Та коя е Катарина Клумп? — попита Байндър.

— Майката на вашата заподозряна за експлозията — отговори Рут едва чуто.

— Каква заподозряна, шефе? — попита Манкузо.

— Ще ви кажа после — отговори О’Донован и се обърна към Рут. — Значи тя живее тук, в града?

— Явно. Ако онзи, който се е обадил, говори истината.

— Франк. — О’Донован подаде телекса на Манкузо. — Провери името и адреса.

— Готово. — Манкузо се отдалечи.

— Искам адвокат, мамка му! — виеше арестантът. — И съм гладен!

— К’во ша кайш за един по мутрата за обяд? — изръмжа му някой.

Грифин се отдалечи към един от детективите, който му махаше от дъното на залата. Малката групичка остана мълчалива, чакайки потвърждението на Манкузо. Дейвис намери пепелник и го местеше от Рут към Бени като свещеник, поднасящ кутия за дарения. Те загасиха фасовете си, а Грифин се върна с два нови факса.

— Още добри новини от Светите земи — каза той.

Рут взе листите и погледна баща си. Той кимна.

— Пропусни източника — каза й той на иврит.

Тя изчете първата страница, написана на иврит, и започна да превежда, като пропускаше онова, което смяташе, че не е необходимо да се знае от външни хора.

— Няма потвърдено засичане на обекта от 1987 година. През 1985 е била забелязана на три пъти в Алжир, където се смята, че има нещо като главна квартира или команден пост. — Това беше нова информация за базата данни на Рут. Тя стигна до съобщение за предадена информация от страна на германската криминална полиция и пропусна да преведе източника в съответствие с предупреждението на баща си. — През 1986 година майка й е изчезнала от Буенос Айрес. — Тя вдигна очи, за да се увери, че слушателите са си взели бележка. — Между тази дата и ноември 1987 година Мартина е забелязана веднъж в Лондон, веднъж в Лисабон и два пъти в Хонконг. — Тя подаде първата страница на баща си.

— Ако си бизнес-дама, имаща връзки в Европа и Азия, къде би трябвало да е пристанището ти? — подсказа О’Донован.

— В Гнилата ябълка — отговори Байндър.

— Моля? — погледна Бени към едрия мъж.

— Ню Йорк — замислено отговори на въпроса му Рут. Но разглеждаше снимките върху втората страница. С нарастващата популярност на факс-машините, сканираните снимки в компютрите на АМАН можеха да бъдат дигитализирани и отпечатвани като образ, състоящ се от малки точки в черно и бяло. Отпечатаните върху факса снимки бяха невероятно ясни.

Първата снимка беше на Мартина Урсула Клумп на 26-годишна възраст, с дата от 1981 година. Беше анфас, направена при залавянето й от германската криминална полиция. На нея се виждаше руса жена с твърд поглед на светлите очи и свити устни. Другите три снимки бяха номерирани, правени по време на следенето.

Номер едно показваше млада жена, която пие кафе от чашата си, седнала на масичка в улично кафене. Имаше дълга, черна коса, слънчеви очила и бенка до лявата ноздра.

Номер две беше профил на възрастна жена с кърпа на главата, която наднича в пазарската си чанта.

Номер три беше снимка на две фигури върху мотоциклет. „Водачът“ беше облечен в кожен гащеризон. Очилата и шлемът покриваха напълно остригана глава. Една страхотна блондинка в летни дрехи беше прегърнала мотоциклетиста през кръста, но дебелата черна стрелка сочеше към водача.

Рут не каза нищо, когато бавно подаде листа на О’Донован. За първи път в живота се чувстваше така, сякаш пресича онзи тъмен тунел от главния щаб на разузнаването към реалността на бойното поле. От безопасността на базата данни към опасностите на противниковата територия. За пръв път надникваше в света на баща си.

Тя го погледна и сърцето й се разтуптя, когато видя изражението му. „Трябваше да те оставя у дома, обич моя“ — говореха очите му.

— Мили Боже — възкликна Байндър, когато надникна през рамото на О’Донован.

— Можеш да я пуснеш за издирване — каза Грифин. — Обаче как, по дяволите, да обясним заради какво?

— Мисля, че намерих! — весело съобщи Манкузо, който се приближи към групата. — Там има старчески дом. Няма Клумп в списъка, но аз се обадих и се представих както обикновено, че съм от Социалната служба. Имат възрастна германка, която се казва Катарина и е регистрирана като госпожа Оберст.

— Госпожа Оберст — повтори Рут. — Госпожа полковниша. — Тя се обърна към баща си. — Ото Клумп не беше ли полковник? — попита го тя на немски.

Бени сви рамене.

— Ти знаеш по-добре от мен — излъга той, докато започна да разкъсва на тънки лентички първата страница от факса.

— Хей! — запротестира О’Донован.

— Той го е запомнил — тихо го успокои Рут.

О’Донован махна с ръка и се обърна към своите хора.

— Няма да пуснем никакво издирване. Ще се хванем за адреса.

Щяха да започнат следене на старческия дом.

Детективите се пръснаха да си вземат палтата и в залата веднага се почувства напрежението. Гласовете се повишиха, чуваше се отваряне и затваряне на чекмеджета, дрънкаха ключове от коли, скърцаха кобури.

— Искаш ли да предупредя Бюрото? — извика Манкузо.

— Да. — О’Донован влезе в кабинета си и се върна облечен в тъмносиньо палто и понесъл горните дрехи на Бени и Рут.

— А телекса и факса? — попита Байндър.

— Засега ги задръж — каза О’Донован. — Престъплението е в нашия район…

— Ние ще открием престъпниците — довърши Байндър.

— Искаш ли подкрепа от Деветнадесети участък? — попита Грифин. — Някои хора от криминалния?

— По-късно — отговори О’Донован. — Ако се наложи да стоим след полунощ.

Групата се събра пред кабинета на О’Донован. Всички закопчаваха палтата си.

— Джери, вземи помпата — нареди О’Донован. — Ако се появи, тя може да доведе и приятелчетата си.

Бени гледаше как едрият детектив се отдалечи към стаята в дъното. Когато се върна, понесъл пушката, Баум прошепна на иврит:

— Афилу бли хаврия, зе ло язор леха.

Детективите погледнаха Рут.

— Дори и без приятелите й — преведе Рут, — това няма да ви помогне.

Мъжете изгледаха Баум, който като че се събуждаше от някакъв сън. Той се обърна, опита да им се усмихне и сви рамене.

— Да вървим — каза О’Донован. Но когато Баум и Рут тръгнаха след детективите, той внезапно спря.

— Чакайте. — Той докосна ръката на Бени. — Полковник, не мисля, че ти можеш…

— Аз съм твоята свръзка. Не помниш ли, детективе? — отвърна Бени, без да показва някакъв ентусиазъм. — А мислиш ли, че ще можете да я забележите без мен? Ако да, тогава…

— Добре — съгласи се детективът. — Но Рут да я няма.

Тя хвана ръкава на О’Донован.

— Защо? — попита настоятелно, но той не се извърна към нея. Знаеше, че няма да може да издържи. Затова се обърна към баща й, който вече слизаше надолу след останалите мъже от групата.

— Полковник — умолително извика О’Донован.

Баум спря.

— Остави я да дойде — каза той. После изгледа дъщеря си, преценявайки връзката, която това щеше да създаде помежду им, и потенциалната опасност за нея. — Остави я — прошепна той и отново тръгна надолу.

О’Донован цъкна с език. Рут продължаваше да го държи за ръкава. Той се дръпна. Искаше да не се поддава на влиянието й. После прекара пръсти през косата си и въздъхна.

— Ако се наложи да нападаме, ти не можеш да дойдеш — заяви той колкото можеше по-строго. — Ще трябва да чакаш в колата.

— Добре.

— Може да стоим цяла нощ.

— Добре.

— Ще бъде много студено — направи той последен, безнадежден опит да я разубеди.

Рут плъзна ръка под мишницата му и го ослепи с онази усмивка, която О’Донован започваше да мечтае никога да не беше виждал.

— Дръж мотора си запален — каза му тя.

8.Йорквил

Назъбеното острие на среднощния вятър режеше в очите на Мартина Клумп, която караше срещу приближаващата буря. Вятърът беше толкова студен, че изглеждаше почти течен, и превърна черните й джинси в ледена кора. Той обгръщаше ръкавиците й и пронизваше кожата под кожените маншети. Блъскаше под визьора и пляскаше бузите й. Разкъсваше каишката, държаща вдигнатата й яка и барабанеше лудо по шлема с твърдата й катарама.

Въпреки това бедрата й бяха топли под полипропиленовата предпазна престилка, а топлината от триенето, която се надигаше към слабините й, успокояваше като среднощна вана за масаж в баварска планинска хижа. Прекрасният трепет идваше от конските сили на голямото черно „Сузуки“, крал сред вида машини, които тя предпочиташе повече от всички останали начини за придвижване.

Мотоциклетът даваше скорост, неограничавана от тежестта на луксозните коли. Той предлагаше пълно пренебрежение към задръстванията, призрачни отклонения из тъмни алеи и дори възможност за изпреварване на бягащи хора по стълби. И макар времето да беше ужасно неприятно за каране, тя нямаше желание да слезе от мотора. Защото не искаше да се чувства отново като кацнал на земята ястреб, разполагащ само с ноктите си за нападение или отбрана.

Тя намали скоростта, сви вдясно по източната част на Осемдесет и четвърта улица и спря съвсем наблизо до Второ авеню. Остави двигателя да работи, защото Ияд седеше зад нея и щеше да я смени. Погледна към ръцете му в ръкавици, прегърнали я през корема. Наблюдаваше как омръзналите му длани бавно се разтварят. Когато се качиха на мотора, той се колебаеше да я прегърне както обикновено прави пътникът. А сега не можеше да се освободи.

Тя слезе върху тротоара и подскочи няколко пъти, за да стопли краката си, обути в черни маратонки „Рийбок“. Ияд се премести напред и хвана ръчките, докато Мартина сваляше черната си раница от гърба му с безцеремонността при разсъбличане на мъртвец. Тя нахлузи раницата върху гърба си, а после хвана партньора си за врата и вдигна визьора на шлема му.

Лицето му представляваше ококорена маска от изтръпнала и замръзнала кожа, ужасено до смърт от нейната страст към високите скорости. Тя също вдигна визьора си и духна към него, като че да изчисти стъкло. Ияд успя да раздвижи лицевите си мускули и опита да се усмихне.

— По-добре ли е? — попита Мартина на немски.

Той кимна и двамата допряха визьорите на каските си.

— Добре. Слушай сега. — Тя приближи устните си до него, но никой не би объркал позата й с някакви чувства. — Ако се върна, добре. Ако не, или видиш някого, или нещо, което да не е наред, ще се измъкнеш и ще изхвърлиш торбата. — Тя тупна кафявите кожени дисаги, прехвърлени върху резервоара. — А после, Ияд, ако те следят… ще се измъкнеш. Ясно ли е?

Той кимна отново. Мартина му подаде шлема си и се отдалечи.

Сля се с пешеходците по Второ авеню, като сложи вълнена скиорска шапка на главата си. Ходеше бързо, за да раздвижи кръвта в краката си, а когато стигна Първо авеню, сви вдясно, продължи няколко метра, а после спря. Обърна се бавно, сякаш объркана за миг, но съвсем не се беше изгубила.

Ледената нощ и късният час бяха предпочитаният избор на Мартина за рисковани срещи. По улиците имаше малко пешеходци и лесно можеше да зърне преследвачите си, които биха пристъпили бързо между паркираните коли или под сенките на сградите. Ако не е шофьор на такси, човек едва ли би тръгнал да се разхожда с кола по улиците, защото дори и манхатънските проститутки не излизаха в такъв студ.

Тя погледна ъгъла на Осемдесет и четвърта улица, но не видя там никого. Нямаше и коли. След това тръгна на север и зави наляво по Осемдесет и пета улица, като междувременно се наведе веднъж уж да затегне връзката на обувката си, докато поглеждаше назад между присвитите си колене.

Когато отново зави надясно по Второ авеню и вдигна глава към сивата фасада на Спестовна банка „Йорквил“, сърцето й се сви от мъка. Половината от металните букви над часовника ги нямаше. Останалите изписваха само „кв л“. Гордата стара германска колония в Манхатън вече беше мъртва. Оставили бяха само някоя добра душа, която да информира най-търпеливите.

Някога Йорквил беше гордостта на родените в Германия жители на града. Десетте пресечки на квартала в горната част на Ийст Сайд представляваха постоянен празник на уюта, където храната, музиката и езикът на родината се лееха за всички берлинчани или техни приятели, германофили. В Йорквил човек винаги можеше да намери меню с картофена супа и свински наденички, да ги полее с тъмна бира и да отиде да послуша квартета, който свири мелодии от Моцарт пред черквата на Богородица. По празниците градските оркестри маршируваха гордо по авеню „Лексингтън“, а по време на октомврийския карнавал цели групи мъже в кожени къси панталони се стичаха тук от „Хайделберг“, за да танцуват.

Мартина беше избрала Ню Йорк за последна резиденция на майка си, защото той беше нейно пристанище при многобройните й пътувания. Всички приятели на Катарина в Буенос Айрес бяха починали, тя беше изпаднала в старческа деменция, а Ню Йорк изглеждаше най-практичният и безопасен избор. Откриването на Йорквил беше приятно допълнение, макар сега Мартина да разбираше, че би трябвало да усети моралния упадък на квартала още в началото на осемдесетте години.

Обикновено пристигаше след смяна на няколко таксита направо от летището в старческия дом „Еделвайс“ в източната част на Осемдесет и девета улица. Но сега, като се придвижваше пеша, тя можеше да види ефекта на застаряването. Хотелчето „Хайделберг“ още си беше тук, но над него се извисяваше алуминиево-стъклената сграда на някакъв копирен център. Когато зави наляво по Осемдесет и шеста улица, тя направо остана шокирана. Ресторант „Идеал“, където някога се беше смяла на огромния шницел, докато един стар акордеонист пееше народни песни, беше взривен от експлозия на някакъв бойлер. „Бремер хаус“, където човек можеше да си купи щрудел, каса пилзенска бира или дори Железен кръст с дъбови листа, ако знае как да поиска, сега беше превърната в обширна пицария.

Тя спря на ъгъла на Трето авеню, докато един повей на вятъра по Осемдесет и шеста улица премина откъм Сентрал парк, понесъл вихрушки от замръзнали боклуци. Тя наведе глава и стисна очи, опитвайки да изхвърли меланхоличните мисли от ума си. Мина едно такси. Шофьорът намали, докато я гледаше оптимистично, но после засили и се отдалечи. Тя извади ръце от джобовете си, зави по Трето авеню и тръгна по-бързо.

В един хартиен плик носеше 150 000 долара. Бяха в раницата й заедно с пълен комплект облекло и розов пуловер, с които можеше да се преоблече бързо в някоя от страничните алеи. Носенето на такава сума пари по тъмните улици на Манхатън не я притесняваше, защото под якето и червения скиорски пуловер нейният П–38 почиваше в кобура, прикрепен към колана на джинсите й.

Надяваше се парите да стигнат за дълго. Ако бъдеше принудена да остане в чужбина поне пет години, те щяха да са достатъчни, за да платят стаята и храната на майка й. Ако бъдеше убита, тогава щяха да влязат в употреба събраните пари от вноските, които тя плащаше на един богат ливански адвокат в Лондон. Господин Фарад имаше здрави връзки с патолога на британската полиция. В такъв случай щяха да идентифицират тялото на някоя скитница като това на Мартина Оберст и майка й да получи 200 000 лири стерлинги като застраховка „Живот“ от една британска застрахователна компания. Но ако я хванеха, осъдеха и затвореха…

Това се беше случило само веднъж. И няма да се повтори.

Но образът на майка й, седнала в люлеещия се стол, гледаща към прозореца и очакваща дъщеря си, която никога няма да дойде, внезапно накара гърлото й да се свие. Това я изненада и тя преглътна сълзите си. „Мамо, няма да те изоставя“ — обеща мълчаливо тя. Крехкото тяло с бели къдрици, набръчкано лице и големи сини очи вече не разбираше изречените с думи уверения. Беше загубила представа за времето много отдавна. Умът й беше застинал в дните, когато Ото, нейният любим, беше жив, а малката Марти я обожаваше така, както и сега.

Мартина много отдавна беше простила безпомощността на майка си след самоубийството на баща й. Защото макар сега и тя да се чувстваше вдовица, младежката й дързост превръщаше оживяването й в дар, докато за нейната майка нямаше живот без съпруга й. Първоначално тя беснееше против алкохола, който позволяваше на майка й да се оттегли в сънищата си, и затова избяга, боейки се, че също може да изпадне в отчаяние. Но по-късно, когато порасна, поумня и размисли, когато разбра, че обича баща си още повече, тя пренасочи чувствата си от него и ги подари на мама. Ото беше обожавал Катарина и Мартина бе длъжна да поддържа жива единствената му връзка с този свят.

Тя вдигна ръка и изтри ъгълчетата на очите си с ръкавицата. Изтри и сантименталността си. Сега няма да е последният път, когато ще види майка си. Няма да е.

Пресече на ъгъла с Осемдесет и седма улица, като прескочи краката на един скитник, легнал върху решетката на отдушника на метрото и завит със сиво войнишко одеяло. Виждаха се само очите му и върхът на подплатената с вълна кожена пилотска шапка.

Арон Дейвис наблюдаваше минаването на Мартина. После посегна към подвижната радиостанция, стисната между коленете му, и натисна два пъти бутона на микрофона. Изчака малко и го натисна отново два пъти. Беше само сигнал „внимание“, който беше подавал вече дванадесет пъти през изминалите четири часа, щом някоя млада жена с определена височина, фигура и лице, което би могло да бъде опасно, преминеше покрай него. Беше се преоблякъл в микробуса за наблюдение и заел позицията си. Позволи да го сменят само веднъж, докато отиде да се изпикае и да си купи парче пица. Останалите от групата мислеха, че е откачил, но решетката беше най-доброто място за „следене“.

Мартина хвърли поглед към булеварда, докато по него минаваше такси. Нищо в колата не привлече вниманието й и не подсказа, че това е същата кола, която беше минала край нея и преди.

Тя продължи пътя си. Искаше да стигне по-бързо, да види мама, да я накара да се усмихне, да й поднесе кутията напълнени с ликьор шоколадови бутилчици, да я прегърне колкото е възможно по-дълго и да си тръгне. Тъй като мисията й вече беше в етап на изпълнение, всяка предвидима среща криеше опасност от риск. След нея трябваше да се заеме със стотиците други въпроси, които все още оставаха без отговор.

Омар не я беше предупредил за друга среща, но пък и тя му даде да разбере, че такава не е необходима. Чудеше се дали работодателите й са се хванали на лъжата, че има намерение да открадне ракета от някоя европейска база. Като част от операцията й това не беше важно, но измамата все пак осигурява по-голяма безопасност. Най-важно беше истинското оръжие, неговото движение и местоположение. Преносимото торпедо все още беше прототип, макар изпитанията му да бяха минали идеално. Конструкцията му се основаваше на американската оптически и радионасочваща се противотанкова ракета, използвана от САЩ и съюзниците им. В този случай корпорацията „Хюи“ беше възприела същата конструкция, но с възможност да бъде използвана от морските командоси „Тюлени“. „Миноу едно“ както се наричаше прототипът, беше сравнително малък, прикачен към надуваема подложка с допълнителен винтов двигател и можеше да превърне всеки смел леководолаз в смъртоносна подводница.

Мартина плащаше значителна годишна сума за информация по отношение на подобни оръжейни системи. Източник беше един мъж на име Сам Тамил, собственик на охранителна и консултантска фирма, наречена ДДС. Тамил бе известен като най-лъжливия доставчик на охранителна техника в западния свят. Шарлатанин, продаващ повредени устройства за проследяване на семействата на жертви на отвличане, той би могъл да продаде очила за нощно виждане даже на слепец. Въпреки това фирмата му разполагаше с база данни за техническа информация, чиито услуги можеха да бъдат купени на невъобразими цени. Но самият Тамил си имаше ахилесова пета — собствената му скъпа кожа. Той никога не отказваше да получи пари в брой дори и за суперсекретна и недостъпна информация. Щом парите влязат в сметката му обаче, човек само трябваше да заплаши живота му и той би обърнал света, за да достави информацията.

В Лондон Тамил беше показал на Мартина секретни документи за „Миноу едно“. Тя зяпна, когато видя чертежите, защото в дневника на баща й се споменаваха чертежите му за подобно устройство, което той беше нарекъл „Летящата риба“. Нацисткото оръжие никога не излезе от етапа на проектиране върху хартия, но когато Тамил й показа „Миноу“, тя разбра, че точно това оръжие ще избере за целта си. Всъщност не очакваше той да й го достави и затова му предложи 50 000 долара, които да получава в рамките на една година, като всеки месец я информира за местата, където отива оръжието, и за преминаването на изпитанията. Скоро след като парите бяха прехвърлени от швейцарската банка, тя предупреди Тамил, че всяка грешка в информацията му или изтичането на сведения към когото и да било ще бъдат дискутирани с неговия син Абрахам на погребението на баща му. И така сведенията пристигаха навреме в нейната пощенска кутия в Манхатън.

Всеки аспект от плана й, който можеше да бъде подсигурен чрез изнудване, заплаха, пари или измама, беше проверен и препроверен. Но тя беше сама, а за толкова комплексна задача бе принудена да разчита на други. При това само на мъже.

След по-малко от четиридесет и осем часа първият етап от плана й, от три части, трябваше да бъде изпълнен без грешка. А той се състоеше в събирането на материалите, бързо придвижване на големи разстояния, точно спазване на графика и голяма доза от нещо, чието съществуване тя презираше. Късмет. Факторите, които не можеха да бъдат контролирани, я тревожеха най-много. Дали лейтенант Делгадо е жив или мъртъв? Сега съзнаваше, че е трябвало да го убие, макар по време на акцията решението да й се струваше логично. Един труп бързо би се размирисал, докато здраво надрусан мъж едва ли скоро би успял да повика помощ. Но съществуваше възможност да са го открили и в такъв случай животът му беше заплаха.

Най-силната заплаха за спокойствието й беше присъствието на Бенжамин Баум. Това, че се намира отново в един град с него, я караше да се чувства като мишка, затворена в клетка на гладна боа. Какво всъщност прави той в Ню Йорк? Дали е дошъл само заради експлозията? А ако тя е обект на разследването му, откъде е могъл да разбере местонахождението й? Възможно е „Яд Аллах“ да е проникната. О, да, тя познаваше способността на израелеца да манипулира, да посее съмнение, да убеждава, докато жертвата му повярва и попадне в клопката. Но кой от групата й би рискувал да стане предател, след като знаеха много добре как ще се разправи тя с тях? И освен това беше действала толкова внимателно, толкова прикрито. Никой от мъжете й с изключение на Муса не знаеше повече от собствените си задачи. Никой няма да разбере целта на мисията, докато не бъдат напълно въоръжени и на път. Само Муса се досещаше, че майката на Мартина е още жива. А може ли той да я предаде? Невъзможно. Той е религиозен, а вярата му налага да се подчинява.

Близо до ъгъла на Осемдесет и девета улица тя мина покрай бял закрит камион, върху каросерията на който беше изписано „Кабелна телевизия Манхатън“. Надникна през прозореца и видя шофьора, отпуснал глава върху облегалката и хъркащ под твърдата жълта каска, смъкнала се върху лицето му. Това беше детектив Джери Байндър, облечен в гащеризон на техник от кабелната телевизия.

На отсрещния ъгъл малката закусвалня на Йорквил оставаше единственият източник за тревоги в околността, тъй като все още беше отворена в този късен час. Зад замъглените прозорци се виждаха гърбовете на двама мъже, надвесени върху картонените си чашки, от които парата се виеше покрай вълнените им шапки. По-ниската фигура предизвика яда й за пореден път, но чу бръмченето на мотоциклета на Ияд, който се зададе откъм Трето авеню, и затова тя бързо зави по Осемдесет и девета, отнасяйки чувствата със себе си.

Бенжамин Баум. Ако не беше го срещнала, кой знае какво щеше да бъде? Ако само беше разбрала по-рано какво всъщност представлява той. Ако не беше се размекнала пред силата на неговата убедителност, ако беше парирала психологическите му атаки и грубите, безсмислени намеци за вината й по асоциация. Това отслаби защитните й сили, направи я податлива на неговата съблазън и обещания. Само ако знаеше тогава онова, което научи чрез болката: че те всички са еднакви. Всички. Подли кучета, които служат на господарите си, носейки блестящи табелки с надпис „патриотизъм“, „вярност“ или „любов“, докато всъщност се стремят единствено към власт, която да им разрешава да хапят и разкъсват. Какво ли щеше да се случи с нея в такъв случай? Дали щеше да надрасне радикалната си младост, да се измори от живота на беглец, да се оттегли през някой благословен слънчев ден като онзи, когато видя бебе в ръцете на майка си и разбра собственото си, искрено желание? Сега вече никога няма да узнае. И за това е виновен Бенжамин Баум.

Тя вървеше по тротоара на напречната улица. Тъмен и заледен пасаж с паркирани сред купчини мръсен сняг коли. Мина покрай тъмносив „Феърлейн“, чийто двигател ръмжеше и кихаше. Тя надзърна към младата жена, свита под хвърленото върху задната седалка палто, а после забърза напред. Редицата от пететажни къщи, се издигаше върху северния тротоар като стари книги върху рафт на фона на черното небе. Кафяви, червени и сиви правоъгълници. Всяка от тях си имаше зиг-зага на ръждясала противопожарна стълба, а сградите, притиснати до старческия дом „Еделвайс“, разполагаха освен това със скоби за хващане и къси разстояния между стъпалата. Защото Мартина не беше избрала старческия дом само заради вътрешните му удобства.

Тя спря пред циментовите стъпала, издигащи се към стъклената врата на номер 167. Сградата беше с тухлена фасада, пресечена от железните противопожарни балюстради и малка, метална табела с гравиран надпис „Еделвайс“ на немски език. Тя чу сузукито на Ияд да минава зад нея, тъй като момчето, макар и с ограничена интелигентност, изпълняваше безпрекословно дадените му от нея инструкции. Той трябваше да спре към средата на пресечката, да паркира мотоциклета и да влезе във фоайето на сградата на отсрещния тротоар, откъдето да наблюдава. Не беше кой знае колко сложна работа даже и за пълен глупак. Но ако основните й бойци не бяха заети, тя би използвала Джавад или Фуад.

Тя свали ципа на якето си, приглади предницата на пуловера си, за да е сигурна, че не е смачкан, пое дълбоко от студения въздух и заизкачва стълбите.

Входното антре на „Еделвайс“ беше като на всяка скромна резиденция в Манхатън. Втората врата също беше от стъкло, с електронна ключалка, а встрани във фоайето се намираше дългият дървен плот на рецепцията пред канцеларията на администрацията. Възрастният нощен служител в протрито синьо сако завършваше впечатлението за западнал пансион в европейски стил. Той вдигна глава от вестника си, вгледа се в Мартина и натисна бутона за отключване на вратата.

От мига, когато видя лицето му, тя разбра. Той не се стресна, не скочи към телефона, а се усмихна, поизправи се в стола си, изражението му беше твърде ентусиазирано. Краищата на устните му трепкаха върху изкуствените челюсти. Един възрастен пазач, германец, като види млада жена, цялата облечена в кожа да пресича антрето му почти в полунощ в неделя, би трябвало поне да се намръщи със съмнение.

Тя почувства как малките косъмчета по гърба й настръхват, слухът й се наостри тревожно. Свали скиорската си шапка, когато откъм фоайето я блъсна вихърът на топлия въздух, и докато пресичаше дебелата кафява пътека, очите й бързо огледаха всички сенки в древното фоайе, зад зелените фотьойли и поувехналите палми в саксии.

— Добър вечер — каза тя на немски, поставила лявата си длан в края на плота. Десният палец обхвана ръкохватката на пистолета под пуловера, когато се притисна към дървото. „Само ще се отблъсна с лявата, ще го измъкна, докато се търкалям, и ще се изправя със стрелба.“

— Добре дошла, госпожице — отговори също на немски нощният служител.

Тя чакаше сигнал. Нищо не се случи. Възрастният човек продължи да я гледа през дебелите си тъмни очила. Сивата му коса беше разрошена, като че я е сресвал назад с нервни пръсти. Но усмивката му си беше на място и за миг тя помисли, че е сбъркала. Докато не видя ъгълчетата на вестника, който той държеше, да трепкат като крила на пеперуда.

Тя погледна тъмния коридор към асансьора, после назад към входната врата. Нищо. Бързо свали раницата си.

— Дошла съм да видя майка си.

Нощният пазач явно усети, че трябва да си влезе в ролята.

— Много е късно.

— Тя не спи много.

— Така е с всички тук.

Мартина зачака следващия логически въпрос, но той само я гледаше.

— Катарина Оберст — каза тя.

— Ах, да. — Той остави вестника и бутна стола си назад. — Пет В, нали?

— Пет А — поправи го тя.

— Правилно — каза той, като че ли тя току-що е казала верния отговор на задача.

— Но преди това бих искала до оставя нещо в кутията й.

Нощният пазач въздъхна и тревогата на Мартина се засили. Той явно искаше да се отърве от нея. Тя бързо отвори раницата си и постави плика върху плота.

Възрастният мъж го взе и стана. Отвори вратата на канцеларията и тръгна навътре.

— Ключът — припомни му Мартина.

Той спря и се извърна.

— Моля?

Тя държеше малко ключе в ръка. Той се върна да го вземе и този път хладният й поглед напълно изтри принудената усмивка от лицето му. Той измърмори нещо, докато влачеше крака към канцеларията, намери номерираната кутия и сложи своя и нейния ключ в ключалките. Когато пликът беше поставен вътре и заключен, той се стресна от факта, че тя е застанала зад гърба му.

Мартина прибра своя ключ и се върна към плота, без изобщо да го поглежда. Парите вече бяха в стоманения сейф и в законно притежание на майка й. Можеше да убие стареца, но сумата вече принадлежеше на майка й. Естествено, нямаше намерение да го прави, но от него направо лъхаше на предателство и това накара кръвта й да се раздвижи и кипне.

— Не забравихте ли нещо? — попита тя, докато наблюдаваше асансьора.

— Извинете?

— Книгата.

— О, да. — Той извади големия дневник за посетители, отвори го на нужното място и отново опита да се усмихне, докато й подаваше химикалката.

Тя се обърна и втренчи в него, докато той се оттегли една крачка назад. Тогава взе химикалката, драсна само една дълга, черна линия напреко на страницата и се отдалечи.

Нощният пазач седна, дръпна металното чекмедже и извади шишето си с шнапс. Отпи голяма глътка, след което постави пръст върху бутона за отваряне на входната врата. Загледа я с очакване. Полицаят му беше казал да не прави нищо, но той изпитваше непреодолимо желание да сграбчи телефона, да набере 911 и да избяга.

Мартина мина покрай единствения асансьор и блестящите месингови пощенски кутии. Междувременно отново метна раницата си на гръб и прибра ръкавиците в джобовете на якето. Бръкна под пуловера си, стисна своя П–38, блъсна вратата към сервизното стълбище и влезе.

Нищо. Тя погледна нагоре към спускащите се кафяви, метални парапети. Дишаше леко и чакаше да види някаква сянка, някакъв намек за внезапно нападение.

Тишина.

Затича нагоре по металните стълби, с поглед, вперен напред. Устата й беше затворена, дишането спокойно. Единственият шум идваше от скърцането на коженото й яке. Отминаваше бързо площадките и затворените в стената пожарни маркучи.

На петата площадка спря и се заслуша. През вратата се чуваше тихият звук от работещ телевизор, но освен това нямаше забързани стъпки или драскане от напрегнати гърбове, прилепени към стените. Тя влезе в коридора.

Чисто.

Сега усети сърцето си, блъскащо се силно под еластичния сутиен. Мечтаеше за студа на вятъра покрай мотоциклета, защото в затоплената сграда под мишниците й вече течаха струйки пот.

Може би се лъже и вече я обхващат суеверията на възрастта. Може би самата предпазливост вече се превръща в опасност, измъчваща я с предчувствия. „Бъди готова — предупреди се тя. — Но остани спокойна.“

Намираше се в задната част на сградата с лице към коридора. Стените бяха покрити с тапети на цветя, а таванът боядисан в кремаво с блестящи, флуоресцентни лампи. Тя отпусна ръце, изправи се и тръгна.

Малката гарсониера на майка й се намираше в предната част на сградата, където Мартина беше поискала, като заплати и малка премия за тази привилегия. Имаше голям прозорец, от който майка й можеше да се наслаждава на отминаването на сезоните, а Мартина да наблюдава улицата отдолу. Тя приближи вратата. Не беше заключена. В подобни заведения, където обитателите често падаха и си чупеха кости, това беше вътрешно правило.

Тя завъртя стъклената топка и тихо отвори вратата.

Първото, което я посрещна, беше миризмата. Смесица от нафталин и стара вълна, усилена от топлината. После се усмихна, защото усети друг аромат. На черно кафе, което майка й толкова обичаше.

Тя затвори вратата зад себе си. Единствената светлина в стаята идеше от лампа с абажур върху висока метална поставка, намираща се от едната страна на удобно кресло, което тя беше купила преди няколко години. То беше с гръб към нея и оттатък облегалката му можеше да се види ниската, стъклена масичка с полирана до диамантен блясък повърхност. Махагоновият китайски гардероб си беше на мястото до дясната стена, а кръглата маса със столове го балансираше отляво. Останалата част от обзавеждането се състоеше от снимки в рамки, които покриваха всички хоризонтални повърхности, включително ламперията на радиатора под прозореца. Сребърни рамки, месингови рамки, дървени рамки с толкова познати снимки, че нямаше нужда да ги гледа, за да разбере какво има на тях.

Най-големите бяха все на татко. Във вълнени костюми с шапка, по шорти и трикотажни ризи, сложил навито въже на рамо. На някои от тях той прегръщаше една млада и весела Катарина, на други се къпеше в пълния с обич поглед на съпругата си и малката си дъщеря. Имаше го заедно с други мъже, надвесени гордо над чертожните дъски. И навсякъде, освен върху черно-бялата снимка, на която беше с униформата на полковник от Вермахта, той беше широко усмихнат.

Имаше и други снимки, няколко копия на картини с баварски пейзажи, изрязани от списания. Нямаше нищо аржентинско, като че този период беше изхвърлен от историята. Имаше също и няколко снимки на млада жена, която би могла да бъде Мартина, но всъщност беше нейна фотодвойничка, избрана от досиетата на една парижка рекламна агенция. Мартина беше заменила с непознатата всички свои снимки, доверявайки се с право на намаляващото зрение на майка си.

Тя наблюдаваше високия, черен люлеещ се стол, който леко кимаше към прозореца, където няколко снежинки бяха се залепили върху тъмното стъкло. Тихите звуци на Петата симфония на Бетовен се чуваха откъм старото радио, но тя знаеше, че изборът е случаен. Тази година май никой не беше пипал копчето за настройка.

Тя пристъпи тихо вляво и през тъмната арка в спалнята. Мускулите й се стегнаха, докато бързо огледа, отвори вратата на банята, и излезе оттам някак по-спокойна. Отиде до люлеещия се стол, нежно го спря и погледна с усмивка надолу.

— Добър вечер, мамо — прошепна весело тя и се наведе да целуне копринените бели къдрици.

Катарина вдигна очи от плетивото си и без да спре да тананика мелодията от радиото или да покаже друго освен горещо удоволствие в блестящия си поглед, също се усмихна.

— Добър вечер, съкровище — отговори Катарина, все едно че дъщеря й изобщо не е отсъствала, а просто се връща от следобедното си пазаруване. — Хубава вечер, нали?

— Да, мамо — съгласи се Мартина. — Хубава вечер.

Тъй като не искаше да се показва прекалено дълго през прозореца, тя веднага коленичи на пода и обърна стола към себе си. Майка й се изненада радостно от малката промяна, а Мартина видя, че тя плете някакъв шал от синя прежда, изпълнен с дупки и изпуснати бримки.

— Как си? — Мартина постави длани върху костеливите колена под розовия, домашен халат.

— Как ли? — попита Катарина, сякаш въпросът е част от често повтаряна игра. — Стааара — изпя тя, наведе се и допря чело до Мартина.

Двете се засмяха. Мартина се насили да остане широко усмихната. Гледаше очите на майка си, все още яркосини, както сигурно са били много отдавна сред уханния, планински немски въздух. Търсеше някаква тъга, разбиране, че дъщеря й може би се тревожи, че е сама, че е в опасност. Нямаше такова нещо.

— Но не чааак толкова стара — добави майка й. Мартина се наведе и я целуна по бузата. После бързо свали раницата, разкопча я и извади дълга кутия с шоколадови бутилчици, пълни с ликьор.

— Купих ти нещо. — Тя остави кутията в скута на майка си, но Катарина дори не я погледна. Вместо това протегна костеливата си ръка и докосна лицето на дъщеря си.

— Обич моя — каза тя.

Мартина покри ръката й с длан и затвори очи за миг, за да запомни това докосване. После се изви да закопчае раницата си и да седне върху изтъркания килим. Дулото на револвера се притисна в слабините й. Напомни й, че не бива да се отпуска. Тя хвана двете ръце на майка си.

— Мамо — опита се да проникне зад замъгленото съзнание. — Аз ще трябва да замина.

— Да, естествено. Но гледай да донесеш кекс, Марти. За кафето.

— Не, мамо — стисна по-силно ръцете й Мартина. — Може би няма да ме има доста време.

— О, да. Знам, скъпа. Но ти винаги се връщаш, нали?

— Да, мамо. Връщам се.

— И ще ми донесеш някоя сладка изненада?

— Ще се опитам да ти донеса нещо много специално.

— И да постоиш при мен малко по-дълго?

— Аз винаги оставам при теб, мамо. Нали?

— Да. Ти си добро момиче. Точно както каза и приятелят ти.

— Да.

Мартина почувства някаква тежест в гърдите си. Приятелят й. Какъв приятел? Нямаше познати, които да познават и майка й. Но се опита с всички сили да задържи израза на лицето и гласа си да не трепнат.

— Моят приятел?

— Да. Толкова приятен човек. — Майка й размаха шеговито пръст. — Той е джентълмен — каза тя, като че предупреждавайки Марти да не го изостави.

— Такъв е. — Гласът на Мартина беше прегракнал, но тя се бореше да задържи усмивката си. — Нали?

— Да, да — изкикоти се Катарина.

— Господин Франц — каза Мартина с последна надежда, че този приятел е роден от фантазията на майка й.

— Да — отвърна майката, но после поклати глава. — Не. Господин Клайн.

Мартина скочи права. Клайн. Хуго Клайн.

Бенжамин Баум е бил тук!

И тогава тя чу. Още докато се мъчеше да успокои собствената си кръв и да заглуши шума в ушите си. Вече го беше усетила, но не обърна внимание като коренен жител на Калифорния, който не забелязва слабите земетресения. Бързо потропване на стъпки откъм далечното стълбище.

Тя се обърна и тръгна към вратата. Усмивката й се превърна в яростно изкривяване на устните, докато вадеше пистолета си. Беше готова да дръпне спусъка, когато чу скърцането на люлеещия се стол зад гърба си. Майка й беше станала и тръгна след нея.

— Марти? — Гласът на Катарина си беше все така весел, недокоснат от рязката смяна на настроението в стаята.

Мартина се извърна, отпусна дясната ръка с пистолета до бедрото си и хвана с лявата длан брадичката на майка си.

— Иди да седнеш, мамо — прошепна тя. Всеки миг й се струваше като вечност. — Върви. — Тя целуна силно майка си по челото. — Веднага ще се върна.

Изчака Катарина да тръгне отново към прозореца. После отвори вратата.

Вратата на апартамента вдясно също се отвори и фигурата на един млад мъж замръзна наполовина излязла в коридора. Беше висок и рус, с вратовръзка и дълго палто. За миг тя си помисли, че немската криминална полиция я е проследила дотук. В дясната си ръка той държеше хромиран револвер, насочен към пода, а в лявата малка радиостанция. На колана му блестеше златна полицейска значка. Очите му се втренчиха в лицето на Мартина, после се преместиха над рамото й и тя разбра, че той се е смръзнал поради присъствието на майка й зад нея. Тя вдигна пистолета към лицето му и стреля. Ехото на изстрела отекна по коридора.

О’Донован се хвърли назад в празния апартамент и се стовари на пода, а моторолата падна от ръката му. Той протегна крак и затръшна вратата, пропълзя назад, стиснал с две ръце оръжието си. Остана така, като дишаше тежко.

Мартина държеше пистолета си насочен към вратата, докато посегна с лявата си ръка назад, намери дръжката и затвори входа към майчиния си апартамент.

Вратата в края на коридора при стълбището се отвори рязко и в коридора проникнаха две фигури. Пистолетът на Мартина се извъртя към тях. Те спряха като замръзнали силуети под ярката флуоресцентна светлина.

Бени Баум носеше окъсано военно яке и тъмна вълнена шапка. Едрата фигура на Джери Байндър стърчеше зад него. Жълтата му каска представляваше ярка мишена, от която той беше забравил да се отърве.

Бени не беше въоръжен. Той бавно се изпъна и разтвори ръце с обърнати нагоре длани. Видя дулото на пистолета на Мартина. Малкият отвор беше широк като влаков тунел, но той не го задържа пред погледа си, а се взря в очите й. Яркосините ириси като немигащи стъкълца над ноздрите й се разтвориха подобно на подивяла кобила, дръпната от юздата.

— Легни, Бени — прошепна Байндър през стиснатите си зъби. Не беше донесъл пушката в старческия дом, но пистолетът бе в ръката му, скрит от погледа на Мартина. — Аз ще я сваля.

— Не — веднага отвърна Бени. — Не тук.

Бени направи една крачка напред. Толкова бавно и отмерено движение, че приличаше на стъпка на мим. Той протегна ръцете си още по-встрани, за да покаже, че не крие нищо под ръкавите. Заговори на немски.

— Мартина — колкото можеше по-нежно каза той, докато сърцето му вече усещаше удара от летящия куршум. — Чуй ме.

За миг изпита надежда, защото тя не помръдна. Но после лицето й потъмня, брадичката се издаде напред и тя извика:

— Не! Никога повече! Особено теб!

Байндър сграбчи яката на Бени и се блъсна в гърба му, повлякъл Баум със себе си, когато изстрелът на Мартина проехтя в коридора. Ослепителна светкавица и оглушителен гръм придружиха куршума, който прелетя край носовете им и се заби в стената зад тях. Те се изтъркаляха настрани един от друг. Байндър скочи, пистолетът му намери сянката, но Мартина се вмъкна в апартамента отляво. О’Донован изскочи от другия апартамент, видя пистолета на Байндър и се прилепи до стената на коридора.

На улицата долу изстрелите на Мартина се чуха съвсем слабо. Не по-силно от затварянето на гардеробна врата. Но всеки, който ги очакваше, разбра какво става.

Рут беше излязла от колата на О’Донован и залитна, когато чу заглушения звук. Замръзна на мястото си, вдигнала глава към „Еделвайс“. Паниката я обхвана веднага, когато си представи падналото тяло на баща си. Тя хукна към вратата на сградата. Подхлъзна се върху леда, а Арон Дейвис я хвана за ръката и я дръпна назад.

— Пусни ме — извика тя, но високият мъж я стисна, докато тя не престана да се дърпа. Той също гледаше нагоре. Радиостанцията в ръката му внезапно запращя от напрегнатия шепот на О’Донован.

— Арон, повикай групата за бързо реагиране. Може да имаме заложник.

— Веднага — прошепна в отговор Дейвис.

Двамата с Рут извърнаха глави към рева на голям мотоциклет. Верен на нарежданията на Мартина, Ияд беше излязъл от прикритието си и яхнал мотоциклета, но сега се паникьоса и форсирането на двигателя привлече вниманието на Франк Манкузо, чиято задача беше да следи за помощници на Клумп. Облечен в черно скиорско яке и бейзболна шапка, Манкузо скочи от стълбата, подпряна върху отсрещната сграда, и хукна по хлъзгавата улица между паркираните коли. Той измъкна револвера си и извика нещо, когато голямото сузуки изрева, задната му гума забоксува, но то тръгна бързо напред.

Внезапно Ияд се сети, че трябваше да се освободи от дисагите. Искаше просто да ги изхвърли, но Мартина строго му беше забранила толкова явно действие. Той реши да наклони мотора и да бутне торбите, които просто да изпаднат, но направи грешката да се извърне, за да погледне назад, откъдето една полудяла фигура го настигаше тичешком. Задното колело се плъзна по някаква снежна бабуна, а след това цялата машина се наклони вдясно. Предпазителят на двигателя изстърга искри от асфалта и моторът попадна под предната броня на един паркиран джип „Чероки“.

Ияд изкрещя, защото нещо остро се заби през джинсите в левия му крак. Той се извъртя, напрегна се и се освободи. Дръпна ръчките на мотора с всичка сила, но мотоциклетът се беше заклещил под колата. Той се изправи и спринтира към Второ авеню, като дръпна шлема от главата си и го хвърли настрани.

В тъмния апартамент до този на майка й Мартина зърна блясъка на чиния върху табла. Взе я, пусна я на пода и с крак я бутна под вратата. Откъм спалнята се чу тих, изплашен вик на немски.

— Кой е? Кой е?

Но тя скочи към прозореца на хола и блъсна с длан рамката. Наскоро боядисаното дърво не помръдна. Тя се извърна към стаята. Забеляза голяма, дървена кутия с прежди за плетене. Усетила намеренията откъм коридора, тя насочи пистолета към вратата, затвори очи, за да не я ослепи светлината от изстрела и стреля. После прибра пистолета в кобура, вдигна кутията и като се завъртя веднъж като дискохвъргач, я метна към прозореца. Ударът пръсна стъкла и кълбета цветни прежди в нощта.

О’Донован и Байндър бяха притиснали гърбове от двете страни на вратата в коридора. Байндър държеше Бени настрани вляво от себе си и всички гледаха към килима, посипан с трески от изстрела на Мартина. Вратата към апартамента на майка й започна да се отваря. О’Донован посегна и я затвори. Детективите стиснаха пистолетите си с две ръце и когато чуха счупването на прозореца, О’Донован кимна.

Байндър вдигна дясното си коляно и ритна назад с крак като муле. Вратата изскочи от пантите си, треперлив старчески вик се чу някъде отвътре и О’Донован нахлу зад протегнатото си оръжие.

Вятърът нахлуваше през назъбената дупка в стъклото, а навън бели снежинки се въртяха из тъмния въздух.

— Джери, по стълбите — заповяда О’Донован.

— Слушам — обърна се Байндър, очаквайки да дръпне подире си Баум. Но краката на израелеца вече тропаха по коридора и той го последва бързо.

На улицата Рут и Дейвис чуха звъна на стъклото и изтичаха към западния ъгъл на старческия дом, където сградата беше разделена от съседната с четириметров процеп. Манкузо се присъедини към тях, понесъл задъхан дисагите от мотоциклета. Тримата зяпнаха нагоре към далечната сянка на Мартина, когато краката й изчезнаха над последната секция на противопожарната стълба, извиваща се към покрива.

Дейвис приближи радиото към устните си.

— Тя се качва нагоре върху покрива, сержант.

— Разбрах — дойде хрипливият отговор, а после О’Донован се появи върху стълбата. Още стъкла изпопадаха, когато палтото му забърса отвора. Той се прилепи към тухлената фасада и бързо се насочи към стълбата. Погледна нагоре, после към лицата далеч отдолу. Косата му беше разрошена, а палтото му се развяваше като криле, докато пъхаше радиото в джоба. Направи кръгово движение с ръка, а после започна да се изкачва.

Входната врата на старческия дом се отвори и Рут се извърна. Видя баща си. Лицето му беше изкривено от напрежение, както обикновено на съботните футболни мачове, но изглеждаше ужасно, защото я нямаше обичайната радост. Той профуча покрай нея, хукнал нагоре по хълма към Трето авеню, а Байндър го следваше по петите.

— Дейвис! — викна задъхано Байндър, изненадан от скоростта на дебелия израелец. — Ти и Манкузо на другия фланг!

Дейвис и Манкузо веднага хукнаха в обратна посока, а колата на Грифин зави в улицата и ги последва. Рут остана сама. Тя се огледа за миг, чувайки приближаващите сирени. Виждаше правоъгълниците светлина, появяващи се по околните сгради. Хукна след Бени.

Мартина не се колебаеше. Беше минавала този път преди и сега просто трябваше да го измине отново. Процепът между гърба на „Еделвайс“ и същата като нея сграда на Деветдесета улица беше твърде широк, за да го прескочи, но при следващата сграда на изток той се стесняваше до три метра. Тя хукна по натрупания върху покрива сняг и прескочи разделителната стена към съседната сграда.

На половината на пътя забави ход, защото чу тропането на краката на полицая зад себе си и вика му, отнесен от вятъра, когато сви наляво. После тя се засили и скочи напред и нагоре. Черната алея на процепа между сградите премина под нея. Краката й прескочиха ръба на отсрещния покрив и тя се приземи с идеално парашутистко превъртане върху снега. Изтърколи се с присвити колене. Остана легнала, извади отново пистолета си и зачака да чуе засилването на полицая, който да повтори скока й. После се изправи и насочи пистолета си през пролуката. Той зяпна, размаха ръце и падна по гръб сред облак бял сняг. Нямаше нужда да стреля. Беше убила скоростта му.

Тичайки на зиг-заг, за в случай че той се опита да стреля подире й, тя хукна по покрива на номер 210 на Деветдесета улица и спря в края му. Подаде глава над перваза на пететажната сграда, огледа се на запад, а после на изток. Засега нищо. Но те щяха да дойдат.

Тя прибра пистолета, хвана ледената метална стълба и яхна перилото. Смъкна се до първата противопожарна платформа. После се спусна като моряк по съседните скоби върху фасадата. След десет секунди висеше в края на последната платформа. Не обърна внимание на болката в дланите, когато скочи върху тротоара от три метра височина.

Баум зави откъм булеварда, следван по петите от Байндър, а зад него от Рут. Но Мартина имаше да пресича много по-малко разстояние.

Стройният небостъргач „Рупърт Тауърс“ се намираше точно отсреща й на тридесетина метра от тротоара. Към осветеното стъклено фоайе се извиваше път за коли, а отдясно асфалтът свършваше при висока до гърдите извита тухлена стена. От нея започваше огромен частен парк с извити алеи и голи дървета. Приличаше на малка градска гора.

Тя изчака на южната страна на улицата, подпряла длан върху заснежения капак на една кола и приклекнала леко, за да не могат да я улучат, но и достатъчно високо, за да не я изгубят от поглед. Тримата тичаха по улицата вляво от нея. Отдясно двама мъже също тичаха по хълмчето, размахали ръце и следвани от жълто такси.

Тя вече беше задъхана не толкова от бягането, колкото от ярост. „В дома на майка ми — едва не извика тя. — В дома на собствената ми майка!“ Пребори се с желанието да излезе на открито и да открие огън. „Чакай — заповяда си тя. — Чакай!“ Трябваше да се приближат повече до нея.

Когато Мартина тръгна, Баум беше само на четири коли разстояние, а мъжете отдясно не много по-далеч. Тя хукна с всичка сила през улицата, като се усмихна от удоволствие, щом чу изненадания вик отзад и отгоре на ченгето, което я наблюдаваше откъм противопожарната стълба. Пляскането на обувките й в кишата и скърцането на коженото яке заглушиха виковете на преследвачите. Тя се хвана с ръка за стената, прескочи я и хукна с наведена глава из парка.

Бени все още водеше групата, а Джери Байндър се опитваше да не изостава от полковника. Рут ги следваше наблизо. Не разбираше защо и тя тича като действащо лице от кошмар, внезапно оживял пред очите й. Дейвис и Манкузо я изпревариха, приближиха Байндър и Баум. Държаха пистолетите си вдигнати като олимпийски факли.

Бени стигна стената, подпря се с ръце в горната част, вдигна се и се претърколи от другата страна. Инерцията го изправи бързо. Байндър най-накрая го изпревари, прескочил стената с един невероятен скок. Двамата мъже се хвърлиха подир изчезващия сред парка силует. Дишаха задъхано като локомотиви. Сърцата ги предупреждаваха, че подобен крос не е за тяхната възраст и скоро ще трябва да го прекратят.

Между черните дънери на дърветата забелязаха висока метална ограда в другия край на парка. Тя извиваше вляво, където в далечината завършваше до стената на сградите. Вдясно се връщаше към Деветдесета улица. Отвъд оградата се виждаше само тъмнина, тъй като изкуственият парк завършваше при каньона на открития паркинг. Байндър за миг се обнадежди, че Мартина Клумп е сгрешила. Че ще бъде хваната като в клопка. Но Бени не изпитваше глупав оптимизъм.

Спринтиращата фигура на Мартина достигна оградата, но не се поколеба. Тя подскочи върху нея и се покатери по свързващата верига като паяк, застана върху хоризонталния железен прът, изпъна се с разперени ръце и скочи. Чу се резониращ звук, когато тялото й се удари във високия уличен стълб на три метра от оградата. Тя го обгърна с ръце и крака, спусна се надолу и избяга.

Байндър блъсна с ръце желязната ограда. Разбираше, че не са му останали повече сили за гонитбата. Раздруса метала с големите си длани и изръмжа:

— Мамицата й мръсна, кучка с кучка?

Бени застана до едрия американец, погледна надолу, а после се строполи по гръб върху снежната покривка, опитвайки да възстанови дишането си…

На шест метра под тях черните подметки на Мартина пресякоха меката затревена ивица, която извиваше към паркинга под сградите в едната посока и към Деветдесет и първа улица в другата.

Пътят за бягството й се оказа успешен, но доволството й беше помрачено от други чувства, които изкривиха лицето й в маска на ярост.

— Значи искаш да си играем семейни игрички, Бени? — прошепна тя, докато тичаше в нощта. — Те обаче се играят от двама.

9.Ресторантчето на авеню „Лексинтън“

Подполковник Бенжамин Баум сведе поглед към ръцете си. Те почиваха на ръба на малката маса, застлана с бяла покривка, обърнати с дланите към него. Бяха едри, с широки и дебели като евтини пури пръсти, с дълбоки гънки като сухи корита на реки. Плоският венчален пръстен беше притиснат зад едрата става на безименния пръст на лявата му ръка и можеше да се извади само с хирургическа намеса.

Баум се чудеше как отдавна починалите му родители са си представяли, че подобни ръце биха могли да летят над нежните клавиши на пиано или как жените, които е познавал преди, са разрешили на подобни копита да опипват гърдите им. Тези ръце, които бяха толкова удобни за хващане на пистолет, за превъртане на бутоните на радио, да сочат разтреперани подчинени и да хващат за яките обвиняеми. Стотици различни валути бяха минавали през тези пръсти. Бяха защитили завинаги живота на някои хора, а други бяха отхвърлили като прашинка върху ревер.

Както ръцете на известен актьор, те принадлежаха на един човек, но жестовете им означаваха много за други. Бяха ръцете на пълничко бебе, наричано Биби, и на пробивно говедо, на име Бени. Това бяха ръцете на Ханс-Дитер Шмид, Хуго Клайн, Джордж Харингтън, Антоан Арбре, Максуел Пайн и Найджъл Трънк. Някои от тези личности вече бяха мъртви, други временно оттеглили се, но всички те живееха в отделни сейфове и всяко действие, което извършеха — убийства, героизъм, измама и съблазняване, — беше вписано в историята им така, като че и шестимата са от плът и кръв, живеещи действително от деня на раждането си, докато умрат.

Но те всички споделяха тези две грозни ръце и докато Бени гледаше тези остриета от плът, мечта за някой майстор на таекуондо, наистина се чудеше. Върху масата имаше голяма бяла чиния с чудесно парче печено, изпускащо приятна пара край купчината пюре от картофи. Пръчици млади аспержи допълваха гастрономическото удоволствие, което стоеше недокоснато.

За пръв път, откакто се помнеше, Бени беше загубил нещо, от което никоя от личностите му не се отказваше. Въпреки напрежението, опасностите или дори редките заболявания.

Беше загубил апетита си.

Ножът и вилицата лежаха върху масата и Бени бавно ги вдигна. Но кулинарните му оръжия отказваха да влязат в бой и той стоеше там като затворник, протестиращ в столовата на затвора.

Той отмести очи и огледа тясното помещение. Чашите потрепваха от преминаващото отдолу метро, бизнесмени си почиваха от изпълнения с работа ден. Дълъг овален бар от кървавочервено тиково дърво заемаше центъра на залата, а над него като сталактити висяха стотици винени и бирени чаши. Нямаше разделителна стена между ресторанта и фоайето на хотел „Люис Съмит“ и той видя двама изморени пилоти от „Ел-Ал“, бутнали назад върху посивелите си глави униформените шапки с козирки да носят пътните си чанти към рецепцията. „Люис“ беше заместил „Лексингтън“ като неофициална нюйоркска резиденция на израелските държавни служители. Беше наскоро подновен, чист и модерен. Но на Бени му беше мъчно за „Лексингтън“.

Картината на пустиня привлече погледа му и той погледна мълчаливия екран на гигантския телевизор, който предаваше поредния репортаж на Си Ен Ен за затрудненията на инспекторите на ООН в Ирак. Никой от останалите обядващи май не се интересуваше от тази вече отминаваща драма. Но когато покажат индекса на борсите, сигурно всички ще вдигнат глави.

Бени се предаде и остави приборите на масата. Той вдигна пръст и след миг една яркоизрусена сервитьорка в тъмен костюм с бяла якичка се появи до него.

— Желаете ли нещо, господине?

— Може ли нещо за пиене? — опита да се усмихне той.

— Перие?

— „Бек“.

— Веднага.

Той замислено бръкна в джоба на якето си и извади пакет цигари. Смръщи се към червено-бялото „Марлборо“, но си спомни, че е привършил израелските цигари.

— Като няма „Тайм“18 — измърмори той иронично и запали.

Обаждането на Ицик Бен-Цион го беше събудило много преди зазоряване. Но не времето го притесни, защото професията го беше приучила на внезапни събуждания. По-скоро тонът и думите на Ицик.

— Достатъчно, Бени — изръмжа генералът, без да поздрави. — Утре да си се върнал.

— Тъкмо стана напечено, Ицик — опита да се измъкне Бени, без да изпитва реална надежда. — Има доста интересно развитие.

— Видя ли дъщеря си?

— Да.

— А Бен-Чехо?

— Веднъж. Днес ще го видя отново.

— Добре. Идва група, която да те смени.

— Ицик, да знаеш…

— И естествено, няма нужда да ти напомням приоритета на мисията ти. Утре да си тук. Това е заповед. — Щрак.

Всъщност нямаше значение. Бени не би могъл да обясни на командира си защо експлозията беше придобила такова значение за него. За да го направи, щеше да му се наложи да разплете цяло десетилетие засукани лъжи, а даже и тогава генералът с право ще му напомни за „приоритета“.

Сервитьорката постави високата чаша върху масата и бързо я напълни от зелената бутилка. Бени наблюдаваше ръцете й и мислеше как германците наливат бирата артистично, американците го правят бързо, а израелците винаги пият от бутилката.

— Порцията ви добра ли е? — попита тя тревожно.

— Порцията е чудесна — каза Бени. — И сигурно храната също. — Той й смигна, а тя махна с ръка и се отдалечи. Той отново се смръщи.

Последното му посещение при Мошико не го зарадва. Момчето вече беше съвсем наясно с нараняванията си. Лекарствата просто облекчаваха болката от жестоката ампутация и ужаса от изгубеното око. Вицовете за непомрачените от инвалидността сексуални и политически успехи на Моше Даян звучаха тъпо.

Бен-Чехо беше преместен в самостоятелна стая и можеше да става. Но сега, когато беше сигурно, че ще живее, той не можеше да се чувства благодарен, че само е бил осакатен.

След седмица щеше да бъде върнат в Израел за рехабилитация в „Тел Ашомер“. Бени обеща да се обади на своя стар приятел Нафтали Росман, военен инвалид и директор на болницата, който беше направил чудеса за хиляди ранени млади израелци. Без да споменава Мартина Клумп, той също така увери момчето, че разследването напредва. И се опита да успокои отмъстителните реплики на Мошико с напомнянето, че нападателят му вече е изтърпял присъдата си, тъй като сам се е разкъсал на парчета.

Мошико само изръмжа в отговор. Неотлъчната Катлийн седеше и прелистваше израелски туристически брошури, които някоя добра душа й беше донесла от консулството. Младостта и красотата й бяха помръкнали и изморени. Снимките на чуждата земя и култура само я убеждаваха, че няма да види повече своя ранен воин. Тя го гледаше как се разхожда пред прозореца и дърпа със здравата си ръка болничния халат. Окото му гледаше снега, а любовта им изтъняваше сред бездната от несподелени различия…

Бени дръпна силно от цигарата, поотвори устни и от носа му излезе ивица дим, напомняща на дух, завръщащ се в лампата си. Една жена от другата част на ресторанта го гледаше, но той беше седнал в сектора за пушачи и затова отвърна на погледа й и отпи от бирата си, докато тя отмести недоволно очи.

Може би алкохолът ще възвърне апетита му. Тази липса на апетит беше странно чувство за него, но той разбираше причината. Изоставяше операция. Все едно гинеколог да отиде да обядва по време на раждане. Беше аномалия, престъпление срещу собствената му природа.

Логичната мисъл, че експлозията е странично явление, изобщо не го успокояваше. Да, беше дошъл да успокои Мошико и да се сближи с Рут, но както често става на този свят, правилата се бяха променили по средата на играта. Тази предизвикателна непредвидимост беше факторът, който го привлече към професията му, но сега вече му предстоеше да се оттегли, да слезе от сцената.

Друга болка се беше загнездила под лъжичката му, но това не беше натискът от надутото самочувствие, защото Бени никога не гледаше на себе си като незаменим. На този етап той би се стегнал, организирал оперативен щаб и свикал всичките си специалисти. Но чувството за вина идеше от двойственото му отношение към Мартина Клумп.

Връзката й с експлозията беше безсмислена от оперативна гледна точка. „И не е нужно да има някакъв смисъл“ — каза си той, докато гледаше течността в дъното на чашата си. Актът спокойно можеше да си остане единичен, работа на жесток скулптор в огромната галерия на политиката в Близкия изток. Но както беше казала Рут, без някой да поеме вината, всичко това е безсмислено. Без подписа на художника, произведението му не би имало никаква стойност.

Времето на нападението в навечерието на размяната на пленници би могло да бъде просто комбинация от случайности. Съдба, както казват евреите. Но като всеки добър равин и професионален разузнавач Бени не можеше да приеме съществуването на случайността.

— Ах, Мартина. — Устните му мръднаха леко, докато оставяше чашата върху масата. Усети, че цигарата му е изгоряла, и запали нова от фаса. — Ако само можех да поговоря с теб.

Разбираше желанието й да му отмъсти, защото на нейно място и неговото сърце би изгаряло от подобни чувства. Но какво би могло да я накара да мисли, че някаква експлозия в Ню Йорк би го засегнала в Йерусалим? Нямаше начин тя да знае графика за охрана на консулството и да е изпратила човека-бомба, за да осакати Мошико, дори и да й е била известна връзката на Бени с момчето. А дори и поради някакво ужасяващо проникване в израелската мрежа тази информация да й е била известна, подобен далечен удар по Бени е чужд за нейния смел начин на действие.

Ако само би могъл да й обясни, да й се извини. Само няколко кратки минути. Знаеше, че може да я убеди. Че случилото се в „Брухсал“ е било ужасна грешка. Каквото и да си мислеше тя, той не обещава лесно. Нямаше причини да я лъже, че бягството й е осигурено, а да урежда снайперист, за да я убие. Само едно обаждане от неговото правителство и тя би останала в затвора до живот. Само една среща с Бернард Локоевски и тя трагично би „извършила самоубийство“ в собствената си килия.

Яростта й беше разбираема. Дори и връзката й с ливанските терористи и убийствата на израелски войници. Той имаше властта да я оправдае за престъпленията и да й гарантира помилване, но първо тя трябваше да го изслуша. Чувстваше се като родител, чието дете се е забъркало в някакъв неприемлив култ, и ако не го измъкне и изпрати на лечение, няма начин да си го върне.

Досието „Танго“. Сега го ненавиждаше. Онази дебела папка с доклади, разговори, коментари, двойно кодирани и неразбираеми за никого освен него. Като ръкописите от Мъртво море. То лежеше там, в сейфа му в Йерусалим, като мумия, обвита в гнили бинтове от лъжи. Как му се искаше сега да го е споделил с някого. Пък бил той Ицик Бен-Цион. Защото сега носеше сам срама на отговорността. И в същия задушен гроб лежи и другото досие, „Лунен лъч“. Подробностите за размяната на пленниците, която наближава осъществяването си, но е заплашена от опасности, които той чувства, но не може да определи.

Картината изникна пред очите му, когато се облегна и загаси цигарата в пепелника. Танго под лунните лъчи. Някак бяха свързани. Мартина и размяната. И се въртяха прегърнати като във вихъра на еротичен танц. Гърди до гърди, разделящи се и прилепящи се отново, галещи се, докато ръцете им крият остри ками.

Но каква е връзката? Как? Ако можеше Екщайн да е сега до него, двамата биха успели да разберат. Колко често им се беше случвало. В толкова много чужди столици и градове. Докато вдъхваха дима на цигарите и смучеха литри кафе, те будуваха по цели нощи и накрая лабиринтът се предаваше. Опита да си представи гласа на партньора си, намиращ се в другата половина на земното кълбо.

— Е, значи Мартина е изпратила нападателя? — каза Екщайн в главата на Бени.

— Кой го казва? — мълчаливо възрази Баум.

— Взимаме го за дадено.

— Защо?

— Престани да се противопоставяш, Бени.

— Добре. Каква й е мотивацията?

— Нищо лично. Тя не би могла да гарантира, че ти ще се занимаваш с разследването.

— Тогава политическа.

— Чудесно. Това е едностранен акт.

— Тогава защо никой не поема отговорността, Ейтан?

— Добре. Отхвърля се. Значи е оперативно действие.

— Целта?

— Размяната на пленниците.

— Тя не би могла да знае за нея.

— Но знае, Бени. Противоречиш си.

— Добре. Тогава кой я ръководи?

Можеше да си представи как Екщайн мисли и се чеше по тила.

— Никой вече не я ръководи — каза гласът на Екщайн. — Тя сама се ръководи.

— Добре. Тогава кой я финансира?

— Хм. Хизбула.

— Няма логика.

— Добре. Тогава Джабрил. Нидал, Абас, палестинските отцепници.

— Всъщност не се връзва с размяната. Мислиш едностранно, Ейтан. Но не забравяй, че бомбаджията е бил иранец.

— Чудесно. Значи сам си отговори на въпроса.

— Иранците ли? — Бени натискаше с пръст челото си, стиснал очи. Дирижираше собствената си симфония. — Защо те? Те контролират Хизбула, очевидно са одобрили размяната, искат военните доставки, макар и да не дават пукната пара за шейх Саид.

Мисленият глас на Екщайн не отговори веднага.

— Имат някакъв друг мотив — реши накрая призрачният шепот.

Но Бени не можа да продължи и диалогът свърши. Просто не можеше да се раздели на две и да играе с успех и двете роли.

Опита да продължи сам. Ако нападението е опит да се попречи на размяната, то той се е провалил. А дали няма да има други опити? Ицик беше прав. Той трябваше да се прибере и да се заеме с тази работа „отвътре“.

Но ролята на Мартина в симфонията на събитията продължаваше да нараства. Появи се мотоциклетистът, който изостави машината си и избяга. Намерените дисаги съдържаха безполезни лични вещи и една следа, която не можеше да бъде оставена без внимание. Беше поокъсана карта на Бостън, с начертан кръг около израелското консулство в града. Въпреки протестите на Баум, че подобен очевиден пропуск в работата на Мартина със сигурност е примамка, Ханан Бар-Ел не можеше да постъпи другояче, освен да го приеме като нова заплаха.

Групата от Тел Авив вече беше пристигнала и Бени проведе съвещание с хората в хотела. Те бяха хора на Мосад, тъй като Бен-Цион реши, че „цивилните“ трябва да носят отговорност за разузнаването в чужбина, докато АМАН си има друга важна работа. Повечето от младите агенти бяха израелци, родени в Англия, и Бени се впечатли от елегантните им костюми и английски апломб. Спомни си собственото вербуване през шестдесетте години, когато „службата“ трябваше да организира курсове по връзване на вратовръзка и поръчване на аперитив.

Те му благодариха за сведенията, а после се събраха с колегите си от държавните служби за сигурност и ПУНИ, готвейки се да отпътуват на север към Бостън. Бени трябваше да възпре завистта си, която го накара да им пожелае неуспех, за да го извикат отново да разплете случая.

— Егоист — нарече се той. Вече мисли като пенсионер, ревнуващ дързостта и ентусиазма на младите.

Решил все пак да опита яденето си, той взе от пюрето. Имаше вкус на студен, влажен пластилин и той срещна погледа на сервитьорката, като й посочи празната си бирена чаша.

Ако трябва да си замине, искаше да го направи сега. Да тръгне направо към летище „Кенеди“ и да хване последния за деня полет до „Бен Гурион“. Но друго събитие продължи мъките му.

Веднага след като обаждането на Ицик го събуди, телефонът в хотелската му стая звънна отново. Този път беше генерал-лейтенант Авраам Ярон, военното аташе в израелското посолство във Вашингтон. Ярон поздрави Баум като стар приятел от армията. Той беше командир на взвода на Баум преди тридесет години. Пътищата и кариерите им често се кръстосваха и те взаимно се канеха на сватби, раждания и годишнини.

— Здрасти! — изрева Ярон в слушалката.

— Авраам! — усмихна се Бени въпреки лошото си утринно настроение.

— Нямаше да ми дойдеш на гости, нали, Баум — със закачлива обида каза генералът.

— Ти беше следващ в списъка ми. Кълна ти се. Обаче Ицик ме вика у дома.

— Кариерист — подигра му се бившият командир. Но после гласът му стана сериозен. — Да, ама сега ще трябва да ме посетиш.

— Защо? — Бени седна вече съвсем разбуден върху леглото.

— Първо, Ханан Бар-Ел се обади на нашия шеф по сигурността. Нещо за Бостън, което върху моята карта се намира в Масачузетс, но нашата охрана все пак се върти като побъркана, сякаш очакваме сирийско нападение. Знаеш ли за това?

— Да.

— Така си и мислех. Иска ми се да чуя цялата история от разумен човек. Но не за това ще идваш тук.

— Ами?

— Нощният куриер донесе някакъв пакет — каза Ярон. — Адресиран до теб.

— И? — попита Бени леко объркан. — Накарай да го изпратят в Йерусалим с дипломатическата поща.

Генералът се изсмя кратко, но не весело.

— Не става, Баум. Пакетът няма адрес на подателя, тежък е и е покрит с марки. Ливански марки.

Бени разбираше, че подобен пакет автоматично трябва да бъде определен като „подозрителен“ и да не се изпраща никъде, докато не бъде проверен.

— Ох — въздъхна той. — Значи няма обратен адрес?

— Точно така — отвърна Ярон. — Защо? Да нямаш роднини в Бейрут? Пише само твоето име и моя адрес. Благодаря ти много! Сапьорите са го прибрали в мазето, но искат да дойдеш за церемонията по отварянето.

— Разбирам.

— Нещо свързано с онази скапана работа в Ню Йорк ли, Баум?

— Може би.

— Добре. Тогава идвай. Може да пожелаеш да видиш какво има вътре, ако не избухне преди това.

— Добре — въздъхна Бени. — Мога да хвана нощния самолет. Утре има ли полет към дома?

— Разбира се! — изръмжа Ярон. — Това тук е Вашингтон, а не Петах Тиква. Той помълча. — Баум?

— Какво?

— Нямаше да ми дойдеш на гости, нали?

— Върви по дяволите, Авраам!

— Падни за тридесет! — изсмя се генералът, спомнил си доброто старо време, когато можеше да тормози Баум с лицеви опори.

„Сега пък и това“ — мислеше Бени, докато сервитьорката пълнеше отново чашата му. Даже не му се искаше да предполага какво означава пакетът, но имаше неприятното чувство, че е с халка на носа, а Мартина го води, извива главата му и дърпа до кръв.

Всичко се дължеше на съвсем малкото време, с което разполага, и серията събития, които го изхвърлиха от собствената му траектория. Беше планирал да остави последната си вечер за Рут, спокойна вечеря, по време на която да вземат някои лични решения. Най-лошото от всичко беше, че двамата с дъщеря му тъкмо бяха започнали да отстраняват препятствията, които ги бяха разделяли толкова години, а сега той трябваше да скъса връзката отново, преди да е успял да създаде нова.

Краткото им време заедно далеч не беше идеално. Изобщо нямаше нищо общо със спокойна екскурзия в Галилея, където биха могли да гледат звездите, докато той признава родителските си грешки. Но бяха действали заедно, признали таланта и фобиите си един пред друг. Може би сега тя го разбираше малко по-добре, а вероятно той беше разбрал дълбочината на нейното разочарование. Винаги я беше обичал, винаги се е гордеел с нея, но сега вече знаеше, че един родител, колкото и да е зает с професията си, би трябвало за споделя на глас чувствата си със своите деца. Не може да се очаква детето само да разбере обичта или окуражаването. Те трябва да бъдат изречени.

Точно това се опитваше да му каже Рут. Че не е късно, че тя ще му прости двете десетилетия невнимание. Тя му даваше нов шанс, но сега възможността да говори с нея се отлагаше, а той никак не беше сигурен, че тя ще му предостави и друга.

А какво да каже за двамата си синове, Йош и Амос, които вече са в униформи? Не беше ли отгледал и тях в същата тази атмосфера на приятелско невнимание? Сигурно. А бяха ли извиненията му със служебните задължения достатъчни да запълнят самотата им по време на неговите отсъствия? Дълбоко се съмняваше. И няма ли лошият му пример като мъж и баща да ги превърне в родители, които също така погалват децата си по главичките, докато връзват бойните си обувки и се завръщат в поделенията си? Единият сега беше новобранец парашутист, а другия кандидат пилот. А той ги беше научил да заменят интимността с жертвоготовност.

Бени никога и с никого, дори и с Мая, особено с Мая, не беше споделял най-ужасните си страхове — да загуби някое от децата си. Като млад баща се беше събуждал от ужасяващи кошмари на автокатастрофи, задушавания, терористични атаки върху детските им градини. И като всеки войник, решил да оживее, той беше потискал тези страхове, прикривал грозната си тайна.

„Да, боя се за нея“ — призна си сега той. Рут живееше в един град, изпълнен с ужаси, пред който Йерусалим изглеждаше като провинциално село. А като се прибави към това и жена като Мартина, макар Рут да беше странично лице, страховете отново се надигнаха в гърдите му.

Ако О’Донован беше реагирал правилно, когато му се удаде възможността, този кошмар вече нямаше да съществува.

Но това беше и другият фактор, който предизвикваше киселини в стомаха му. О’Донован. Не можеше да не забележи факта, че между американеца и Рут беше започнала да се оформя връзка. Достатъчно трудно му беше като баща да приеме сексуалността на дъщеря си, но тази потенциална връзка с всичките й недоизречени намеци и жадни погледи го тревожеше много дълбоко.

„Рут О’Донован.“ Само звукът от словосъчетанието го караше да се чувства нещастен.

— Не съм те виждала в тази поза, откакто „Макаби“ от Тел Авив загуби баскетболната купа през седемдесет и девета.

Бени вдигна глава и видя Рут, застанала точно срещу него на масата и доволна, че е хванала баща си в толкова безпомощно положение. Беше подпрял лакти върху масата и глава върху дланите. Той бързо прибра ръце върху скута си и й се усмихна.

— Ерев тов, яфафея шели.19 — Комплиментът беше искрен, защото, когато тя дръпна стола и се настани, той забеляза, че за времето, откакто не я е виждал, е станала още по-красива. Косата й беше току-що измита, под палтото от камилска вълна беше облякла синя копринена блуза, а краят на някаква пола разкриваше голяма част от бедрата й.

— Татко. — Тя се наведе през масата и го целуна по бузата.

Парфюм. А блузата й не е закопчана до врата. Бени наведе глава да надникне край масата и погледна краката й.

— С рокля си.

— Това е джинсова пола, татко.

— Изглеждаш много хубава. Чорапи? Не може да бъде! Това не е Рут!

— Благодаря. — Тя постави малката си кожена чанта върху масата и посочи чинията му. — Това трябва да ти е второто. — Никога не беше виждала пържола да оживее в негово присъствие достатъчно дълго.

— Да — усмихна се едва той. — Вече хапнах макарони със скариди.

Рут вдигна вежда със съмнение. Както повечето израелци, баща й не обичаше твърде тестени храни.

— Желаете ли нещо за пиене? — появи се сервитьорката до нея.

— Джин с тоник, моля — отговори Рут, превключила моментално на английски. После се обърна пак към баща си. — Е, ето че пак тръгваш, татко.

— Много съжалявам, Рути. — Бени се подготви, сигурен, че тя ще му се разсърди заради ненавременното заминаване. — Искаше ми се да мога…

Тя постави длан върху юмрука му и го прекъсна с усмивка.

— Няма нищо, татко. Наистина. — Забеляза цигарите му и измъкна една от пакета. — Знаеш, че през изминалите три дни прекарахме заедно повече време, отколкото през последните пет години.

Бени кимна и затаи дъх като обвиняем, когато председателят на съдебните заседатели става, за да съобщи присъдата.

— Беше много хубаво — блеснаха очите на Рут към него. — Много по-хубаво, отколкото можех да очаквам.

Той изпита силно желание да стане и да притисне дъщеря си в прегръдка. Но остана на мястото си, изненадан от нейното великодушие.

Тя запали цигарата, облегна се и издуха дима.

— Аххх — въздъхна с удоволствие. — Екстра.

Бени се усмихна.

— Е, много ли работа свърши днес? — попита той, решил да поддържа приятелската атмосфера.

— Написах си домашните като добро момиче. — Тя се понаведе и премести една бяла книжна торбичка за покупки към него. — Вътре има парфюм за мама. А на Йош и Амос съм им купила талисманчета за армията. Да не я забравиш на някое летище.

— Няма.

— Също така съм ти сложила копие от черновата на дипломната ми работа. — После добави със самоирония: — Може да ти помогне да заспиш в самолета.

— Глупости. Ще бъда очарован. Благодаря.

Тя сви рамене и отмести поглед.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — предложи й Бени.

Тя се извърна с колебание в очите си.

— Мислех, че трябва да тръгваш.

— Ами да…

— Няма нищо — бързо го прекъсна тя. — Ще хапна нещо по-късно.

Той усети някакво притеснение в гласа й, някакво въздържание. Но не настоя.

— Щях да хвана нощния полет към дома, но трябва да прескоча до Вашингтон.

— Наистина ли? А какво става? Нещо ново от нея?

— Не. — Никак не му се искаше да говорят за Мартина. — И да ти кажа право, наистина много съжалявам, че няма да можем да вечеряме заедно.

— О, престани, татко. Извиняваш се за втори път в рамките на две минути. Това направо ме плаши.

Бени се подчини и се насили да се усмихне. Наблюдаваше дъщеря си, която гледаше към мълчаливия телевизионен екран. Защо е толкова мила? Къде е ядът й, детинските обвинения? По-удобно му беше, когато тя изразяваше онези чувства вместо това странно добродушие към ранното му заминаване. Като че ли нямаше търпение да го изпрати.

— Рути? — с внезапна веселост каза той и бутна чинията си настрани. Скръсти ръце и се приведе напред.

— Да?

— Какво ще кажеш да тръгнеш с мен?

Над носа й се появи лека бръчка.

— За Вашингтон ли?

— Не — ухили се той. — За дома.

— Сега не мога да си взема ваканция, татко. На средата на…

— Не за ваканция — каза Бени, все още понесен върху вълната на внезапния си оптимизъм. — Говоря за постоянно.

Рут бавно се облегна. Гледаше го, като че ли е видяла косми върху езика му.

— Не, наистина — продължи Бени, без да забележи предупредителния сигнал. — Можеш да се прехвърлиш в йерусалимския университет. Ще ти наемем отделен апартамент.

— Татко. — Тя заклати глава.

— Там имат страхотна програма. Моето управление използва главния им психолог.

— Татко — вече по-строго изрече Рут през стиснати зъби. — Ще развалиш всичко.

— Защо? — настоя той, подтикван от собствените си чувства, от страховете си. — Защо не?

— Защото — изсъска тя и яростно загаси цигарата си. — Аз не съм дете, което трябва да бъде наблюдавано от мама и татко.

— Че аз и не съм казал такова нещо.

— Точно това имаш предвид.

— Ти не разбираш опасностите.

— Какви опасности?

— Сляпа ли беше през последните три дни?

— Не, не съм била сляпа, татко. — Сега тя се наведе към него с горящи очи. — Изобщо не бях сляпа. Ти се опита да се отнасяш с мен като с дете през цялото време. Ти се ядосваше всеки път, когато се опитвах да помогна.

— Не е вярно — поклати глава Бени. — Ти не разбираш. — Нямаше как да й обясни предчувствията си. Не можеше да й съобщи достатъчно факти, за да я накара да го разбере.

— Напротив, разбираш — повиши глас Рут. — Аз мисля, че ти ревнуваш. Не можеш да понесеш да се състезавам с теб като равна.

— Глупости — плесна по масата Бени. Приборите подскочиха.

Сервитьорката се вмъкна сред спора им и постави питието на Рут до ръката й. Рут грабна чашата и отпи голяма глътка.

— Боя се, че не са глупости — изрече тя с високомерието на психолог.

— Рути — опита отново Бени, без да обръща внимание на намръщването й, когато чу детското си галено име. — Тревожа се единствено за теб. Можеш да го наречеш драма, ако искаш, но тук вилнее една много опасна жена. Тя ме познава добре, а може да заплаши и теб.

— О, стига! — изсмя се подигравателно Рут. — Движа се из Ню Йорк от години и ти никога не си се тревожил от това! — Повишеният й тон накара няколко от останалите посетители да извърнат глави. Езикът им беше непознат, но кавгата си е кавга на всички езици.

Бени се облегна и наведе глава.

— Напротив, тревожил съм се — прошепна той, а останалото признание изрече само в ума си. „Винаги съм умирал от страх за теб. Винаги. И това ще продължи, докато съм жив. Всеки ден. От мига, когато се роди.“

Внезапно той осъзна собствената си грубост. Как бързо и невнимателно беше откъснал коричката от започналата да зараства рана. „Трябва да сме пълни глупаци — помисли той, — за да мечтаем, че някога ще постигнем мир, щом като аз не мога да поддържам и тридневно примирие със собствената си дъщеря.“ Какво му дава право да бъде толкова проклето нахален? Каква психическа несигурност го кара да се бори да командва, да контролира, да заема постове, където винаги последната дума ще е неговата? Каква е тази негова подлост спрямо Рут, че се опитва да я изплаши като някаква безпомощна некадърница? Просто трябваше да й каже: „Боя се за теб. Обичам те и се страхувам от опасности, които не бих могъл да отстраня. Но ти си голяма, умна и практична жена и затова се доверявам на преценката ти.“

Срамът накара лицето му да се изчерви. Би се извинил още веднъж, макар да прозвучи глупаво. Той вдигна очи да я погледне и моментално се окуражи, като видя усмивката върху устните й. Но тя не гледаше него.

Детектив Майкъл О’Донован приближаваше към тях. Високият американец явно не беше дошъл по служба, облечен в черно поло, сини джинси и вълнено яке със зелени кожени ръкави. Бени веднага разбра значението на това облекло и оптимизмът му отстъпи пред тъмно недоволство от намесата.

О’Донован се приближи до масата, като избягваше да гледа Рут в очите.

— Полковник — каза той и протегна ръка през масата.

Бени с нежелание я пое, като без да иска бутна чашата си, която се наклони. О’Донован я хвана бързо с лявата си ръка.

— За малко — скромно каза детективът и дръпна стол.

— Добри рефлекси — поздрави го с усмивка Рут.

— Ама не съвсем — измърмори Бени на иврит, а Рут му хвърли такъв поглед, че ако имаше коса на главата си, сигурно щеше да окапе.

— Здравей — весело я поздрави О’Донован. Беше усетил хладната атмосфера и се опита да не я забелязва.

— Здравей — отговори му тя.

Бени наблюдаваше как погледите им се срещнаха. Беше в състояние да различи скрития подтекст във всеки поздрав, но този беше като отворена книга.

— Желаете ли нещо за пиене, господине? — попита сервитьорката, моментално застанала до рамото на детектива.

О’Донован посочи чашата на Рут.

— Какво е това?

— Джин с тоник — каза тя.

— Същото и за мен.

Бени усети стомаха си да се свива.

— Е, полковник — наведе се към него О’Донован. — Съжалявам, че трябва да заминеш по-рано.

„Да бе, сигурно“ — помисли недоволно Бени, но само сви рамене.

— Служба — отговори той.

— Да — въздъхна О’Донован. Мълчанието продължи дълго. Докато пристигна питието му и той вдигна чашата си. — Наздраве. Всички я познаваме добре.

Рут чукна чашата си с тази на О’Донован. Бени не пи.

— Защо, по дяволите, не я застреля, Майкъл? — внезапно попита с равен, презрителен глас той.

Рут и О’Донован замръзнаха с чаши до устните.

Американецът остави питието си. Вече не гледаше толкова приятелски.

— Казах ти вече, полковник.

— Татко — обади се предупредително Рут.

— Защо, детективе? — попита отново Бени, без да смее да погледне към дъщеря си. — Да, както ти каза, не ти е била на мушката. Но ако преодолееш сантименталността си…

О’Донован отвори уста и отмести възмутено поглед. После потисна яда си, насили се да се усмихне търпеливо и се обърна да срещне погледа на Баум.

— Сега ще ти кажа, Бени.

— Не! — Рут постави длан върху рамото на О’Донован. Когато се наведе към баща си, беше ясно на чия страна е. — Разбира се, че и ти не би го одобрил, татко! Да застреляш дъщерята пред очите на майка й!

Бени мигна, облиза устни и кимна.

— Моля те да извиниш стария воин — тихо каза той. — Ние не отстъпваме лесно. — Стана, заобиколи стола на Рут, погледна надолу към нея, а после се наведе и я целуна по косата. Тя не помръдна. — Трябва да тръгвам за Вашингтон — каза тихо. О’Донован се изправи. Този път Бени протегна ръка с мълчаливо извинение.

О’Донован разбираше, че избухването на Бени не е свързано толкова с него или с Мартина Клумп, а главно с Рут. Почувства съжаление към Баум, както и облекчение, че той ще отнесе черния си облак със себе си.

— Късмет, полковник — каза той и стисна ръката на Бени. — За мен беше чест да се запознаем.

— За мен също — отвърна Бени.

— Ще се опитаме да оправдаем доверието ти.

Бени стисна много силно ръката на детектива и го погледна в очите.

— Не мога вече да я пазя — каза той, без да посочва към Рут. — Но ти можеш.

Той изчака, докато О’Донован кимна. После пусна ръката му и излезе от ресторанта.

Навън, на булевард „Лексингтън“, не му се наложи да се оглежда за такси. Жълтите лимузини бяха паркирани на опашка до тротоара пред входа на хотела. Нощта беше студена, но той остана за миг на тротоара, опитвайки се да успокои болката в сърцето си с няколко дълги глътки леден въздух. Булевардът беше оживен в края на работния ден, когато хората бързаха да закупят подаръците преди Коледа. Никой не го погледна, не се виждаше никаква фигура да чака на разстояние, правейки се на разсеяна. И въпреки това няколкото посивели косъма на врата му настръхнаха предупредително. Сякаш чуваше шепота на Екщайн в ума си: „Тази крушка си има опашка.“

Но не можа да забележи наблюдателя. Вече губеше инстинктите си, но тази загуба не го тревожеше така, както би трябвало. Страдаше от горчивото съжаление на старите воини, които, събудили се някой ден сред тишината на старостта, желаят да са паднали в бой.

Първото такси приближи до него. В съответствие с професионалната предпазливост, Бени отказа да го наеме.

Влезе във второто такси и потегли за летището „Ла Гуардия“. Към Вашингтон, а може би към неизвестни страни и събития.

10.Ресторантът

Бащата на Рут си беше тръгнал, но духът на родителското му присъствие остана, надвиснал над масата като барутните облаци, които веднъж беше наблюдавала над опустошените от войната хълмове на Ливан. Тя гледаше в далечината и се чудеше дали някога ще дойде ден, когато двамата ще се срещнат като равни. Може ли онзи, който я е повивал като бебе, някога да погледне на нея като на човек, който няма нужда от пелени? И ще намери ли тя някога начин наистина да се почувства напълно самостоятелна и да приема неговите забележки с олимпийско спокойствие?

Колко време ще й отнеме? Той вече не е млад. Отдавна е навлязъл във възрастта, когато сърцата на работохолиците внезапно се пръсват. Няма ли да й се наложи скоро да застане до леглото му и да направи последен опит да проникне зад тези огромни, нищо нечуващи уши?

Тя затвори очи и въздъхна. Напомни си, че не е сама, и се насили да се успокои. „Ще има и друга възможност — каза си тя. — Сега започнахме добре…“

Вчера един изстрел едва не заличи цялото бъдеще, а работата на баща й би могла утре да донесе същото. Неговият начин на живот предполага преждевременна смърт. Тази мисъл я разяри, после я изплаши и накрая се разтвори в отчаяние.

Усети една длан леко да притиска рамото й. Майкъл О’Донован все още беше тук, смръщил тревожно червеникавите си вежди. Рут погледна галското му лице и поиска да избяга. Какво, по дяволите, прави тя тук? Какво детинско привличане към онази „зелена трева на моя роден край“ я е накарало да фантазира, че помежду им може да възникне истинска връзка? Беше прекарала целия ден в мечти за сексуални игри с този мъж, а после половин час се гласи като дебютантка. И за какво? За да попадне в емоционално задънена улица.

Тя бавно измъкна ръката си изпод пръстите му и скръсти ръце в скута си.

— Извинявай, Майкъл — опита да му се усмихне мило. — Мисля, че моментът премина.

Той не показа разочарование, нито доказателство за наранено мъжко самочувствие. Кимна бавно и заговори.

— О, богове. Излекувайте таз рана от скръбната ми душа. — Той го рецитира драматично, сякаш всеки детектив от ПУНИ държи в запас за всеки случай стиховете на Шекспир.

— Моля? — Рут видя как усмивката се върна върху устните му с някакво странно чувство на лекота. Като че ли е зърнала внезапно обладан от нещо човек.

— Това е от „Крал Лир“ — каза той.

— „Крал Лир“.

— Да. Шекспир.

— Знам автора, Майкъл. Но актьорът ме изненада. — Въпреки настроението си тя реши да възпре желанието си да се махне. Посегна към чашата си. — В академията ли сте го учили?

— Баща ми беше почитател. — О’Донован също взе чашата си. — Големият ирландски уличен полицай. Мразеше телевизия, след вечеря ни караше часове наред да четем. Любимото му забавление беше да глобява докторите заради пътни нарушения. Позволяваше им да му поговорят известно време, а после, докато им пишеше актовете, им рецитираше „Хенри Пети“.

Рут се усмихна.

— Изглежда приятен човек.

— Беше.

— О, извинявай.

— Бог да поживи душата му — изрече с ирландски акцент детективът и вдигна чашата си към тавана. — И на майка ми също.

Атмосферата отново помръкна, защото напомни на Рут тленността на Бени. Тя се намръщи.

— Значи така преценяваш моя баща? Като горкичкия крал Лир, измъчен от дъщерите си и понесъл се срещу бурята?

— Не — отвърна изненадан О’Донован. — Така оценявам теб. Като оскърбената Корделия, която се опитва да го достигне.

Рут го гледаше мълчаливо и изненадано. Все още обвита в удобното наметало на самосъжалението, тя не беше подготвена да бъде разбрана от някого. А източникът на подкрепа беше толкова неочакван, мъж, когото едва познава, полицейски детектив, ежедневно изложен на жестокости, които би трябвало да убият възможността да изпитва някакви чувства. Но тя беше виждала американски мъже да постигат това. Те изучават женски списания. И обикновено знаят какво да кажат.

— Не ми казвай, че си от онези чувствителни, освободени мъже, Майкъл — подозрително го изгледа тя.

О’Донован вдигна вежда.

— Е, предполагам, че можеш да попиташ подчинените ми. Те сигурно ще ти отговорят, когато престанат да се смеят.

— И аз така си помислих.

— Но това не означава, че съчувствието ми е някаква игра.

— Тогава какво е? — Остатъците от яда я караха да търси спор.

— Може би е просто разбиране — отговори той. — Вероятно сме израсли в подобна среда.

— Хммм. — Тя се съмняваше, че някой би могъл да харесва детство под родителския надзор на вечно отсъстващия Бенжамин Баум.

— Но е интересно, че ти го намираш за опасно — замислено и без каквото и да било предизвикателство каза той.

— А ти защо мислиш, че е така?

— Не знам, Рут — сви рамене той. — Ти си психологът. Изследвай го.

Тя отпи от питието си и загледа чашата. „Нямам нужда от това — мислеше си. — Кръстосан разпит от някакъв аматьор аналитик. — Почувства как ядът й нараства, но внезапно си спомни реакцията на баща си към нейните думи само преди десет минути. — Точно като твоя старец, нали, Рут? — напомни си тя. — Истината боли, а?“

Тя прибра кичур коса зад дясното си ухо и го изгледа замислено. Той отвърна на зародилата се усмивка и сега тя разбра защо й се искаше да избяга. Беше се подготвила за примитивна привлекателност, а не за мъж, притежаващ освен това ум и сърце.

— Знаеш ли какво, О’Донован? — каза му тя. — Ти май си твърде сложен за мен. Може да не се окажа на ниво.

— Странно. Един от моите предположи същото. Обаче наопаки.

— Добро предупреждение и за двама ни.

— Хубаво, дай да сменим темата.

— Чудесно. — Тя махна с ръка, като да отпъди всички скорошни неприятности. — Е, май ми дължиш вечеря.

— Случаят още не е приключен.

— О, хайде сега!

— Може би нападателят е бил ирански евреин — опита се да остане сериозен той.

— Скръндза — ухили му се тя.

— Добре, добре — вдигна ръце той. — Да поръчваме.

— Всъщност не съм гладна.

— Господи! — Той вдигна очи в привидно разочарование.

Рут се засмя.

— Знаеш ли какво? Да си поръчаме по още едно питие, а после ще се преместим. Ще идем другаде за вечеря.

— Става. — О’Донован направи знак на сервитьорката и посочи празните чаши.

Ресторантът се пълнеше с гладни посетители. Опашка от шумни граждани, огладнели от ходенето по магазините и натоварени с опаковани подаръци, се беше насъбрала при входа. Някои слизаха на долния етаж. Откъм бара се носеше коледна песен, а сервитьорката донесе двете чаши заедно със сметката като намек или да си поръчат вечеря, или да освободят местата.

О’Донован вдигна чашата си.

— Честита Коледа.

— Весела Ханука20 — отвърна Рут, когато чукнаха чаши. — Но мисля, че е още рано за тези празници.

— Всяка година ги започваме все по-рано — каза О’Донован. — Някой път сигурно ще започнем да пеем „Ние, тримата царе“ и да хукваме за подаръци още през юли.

— В моята страна още не сме комерсиализирали Ханука.

— А би трябвало.

— Е, не се възхищавай толкова. Затова пък на Йом Кипур с хиляди ходим на пикници по плажовете.

— Ние, католиците, одобряваме модерната жертвоготовност.

— През 1973 година бях още дете — припомни си Рут. — На онзи Йом Кипур половината от населението беше в синагогите. Арабите постъпиха хитро. Тогава ни атакуваха. А до вечерта цялата ни армия беше изпратена от молитвите направо на заколението. — Тя въздъхна. — Затова на човек понякога му иде да каже „майната ти“ на Господ.

— Внимавай, госпожице — предупреди О’Донован.

— Защо? — смръщи се тя. — Какво би могъл да ми направи? Да ме изпрати в Ливан?

О’Донован се изсмя. Джери Байндър често използваше същия израз, само че мястото беше Виетнам.

— Майкъл. — Рут го изгледа с умолително изражение.

— Да? — Той се раздвижи на стола си, готов да парира ново заяждане.

— Имаш ли цигари?

С известно облекчение той бръкна в джоба на якето си.

— Само „Кемъл“.

— И камила ще свърши работа, щом няма мерцедес.

— Моля?

— Това е нашенска поговорка. — Тя запали от поднесената запалка, а О’Донован също запуши. — Май си помисли, че ще ти задам някакъв личен въпрос.

— Това не ме плаши.

— Как си със сексуалния живот?

Детективът се задави. Кашля по-дълго, за да спечели време, а Рут му се ухили.

— Извинявай, обаче те предупредих още вчера — каза тя.

— Да, знам. Че карате направо като чук за центровка.

— Какво е това?

— Инструмент. — Беше готов да обясни по-подробно, но отпусна ръце. — Не е важно.

— Добре, оттеглям въпроса.

— Не, няма нужда. — Щом тя иска да говорят по този въпрос, той няма да го отбягва. — Сексуалният ми живот… — той се позамисли — бих го определил като… празничен.

— Празничен ли? — ококори се тя, представяйки си карнавални оргии.

— Да. Обикновено по големи празници ми излиза късметът.

Рут се изсмя, впечатлена от скромността му. Беше сигурна, че едва ли му се случва толкова рядко.

— А твоят? — попита О’Донован, очаквайки с право тя да му отвърне „не е твоя работа“.

— Моят ли? — Тя подпря лакът на масата и облегна брада върху дланта си. — Бих го определила като избирателен.

О’Донован кимна. Избягваше да я погледне. Двамата пушеха. Избирателен. Какво ли означава това? Дали не намеква, че той може да е един от малкото или че трябва да се откаже от надеждите си?

— Хайде да сменим темата — предложи Рут.

— Добре — веднага се съгласи той.

— Да говорим за кариерата ти в армията.

Оптимизмът изчезна от лицето му.

— Може би е по-добре да се върнем към секса.

— После. Първо ще си разменим малко войнишки лъжи.

О’Донован сведе поглед към дланите си.

— Трябва ли?

— Така ми се струва.

Той разбираше какво има тя предвид. Армията очевидно е голяма част от неговата биография и характер. Също както и от нейните. И ако избягват разговор по този въпрос, няма да стигнат далеч. Той огледа близките маси, после приближи стола си към Рут, която, свикнала с подобно поведение, се наведе към него.

— Бях на деветнадесет години, когато се записах доброволец в осемдесет и втора военновъздушна дивизия — започна той. — На двадесет години постъпих в Специалните сили…

Той спомена накратко общите аспекти на армейския живот, защото Рут със сигурност беше минала през същото и то й беше достатъчно известно. Но когато стигна отново, както през многото безсънни нощи в леглото си, до онази адска нощ върху солените плата на пустинята, разказът прозвуча както никога преди. Изповедта му се изля искрено с потоците запомнени миризми и образи, несвързани случки, които той чувстваше, че тя ще разбере така, както никой свещеник или боен другар не би могъл. Преди той винаги беше сдържал болката си. Но сега, седнал пред тази жена, произхождаща от воинско племе, той се предаде на чувството, че Господ най-после му е изпратил един закален в битките ангел, който може да го разбере и вероятно да му даде опрощение. Най-после щеше да разкаже всичко.

Когато накрая свърши разказа си, ръцете му останаха неподвижни, а цигарата се беше превърнала в цилиндърче сива пепел. Сега пръстите на Рут почиваха върху рамото му.

— Било е жестоко, Майкъл — нежно изрече тя.

— Да — прошепна той.

— Чувала съм тази история.

— Тя не е тайна.

— Не. Казвам, че съм я чувала. АМАН прехвана всички предавания от Иранската пустиня през онази нощ. Аз още не бях в армията, но съм слушала записите. Било е ужасно.

Той я погледна. Очите му се присвиха от мисълта, че трябва да затвори прозореца към душата си.

— Срамуваш ли се, Майкъл? — попита тя. Лицето й беше много близо до неговото.

— Не — започна да лъже той. — Да. Или поне тогава се срамувах. И това трая дълго. Сега не знам. По-скоро ме е яд.

— Или ти е тъжно — поправи го тя.

Той кимна. Тя премести дланта си надолу, докато хвана китката му.

— Мога ли да ти кажа нещо? — попита, но всъщност не искаше разрешението. — Ти си като член на каста, поставена извън закона от вашето общество. Може би Войната в Залива ще промени това, не знам. Но тук твоят опит все още е опит на самотник. Затова всичко се е превърнало в срамна тайна за самия теб. — Другата й длан покри юмрука му и тя продължи да говори. — Аз бях офицер от разузнаването. Работех в Дупката — в Главния щаб в Тел Авив. Наблюдавах развитието на различните мисии. Ние рядко съобщаваме на света за провалите си, но заедно с всяка победа като тази в Ентебе, има поне три малки провала. Заедно с всеки рейд на суперкомандосите, достигнал световните заглавия, аз съм чувала за дузина неуспехи.

О’Донован гледаше блясъка на очите й и усещаше топлината на дланите й.

— Онова неприятно спокойствие на командирите, когато започват, а после шумът, стрелбата, объркването — продължи тя. — Искало ми се е да си запуша ушите, да викам, да избягам от проклетата стая. Да се махна от армията. Да се махна от страната. Чувала съм хеликоптерите, писъците на момчетата, крясъка на сержантите за медицинска помощ, когато войниците им са смъртно ранени. И понякога, когато не издържах, когато се чувствах като някаква воайорка, кучка, заключена в онази антисептична дупка, хващах някой също така разстроен офицер и отивахме в болницата. Да видим ранените, да ги носим от хеликоптерите до операционната. За да не подлудеем от мъка.

Една сълза потече от дясното й око, но тя не помръдна. Сълзата капна от бузата върху копринената й блуза. Той продължи да я гледа замръзнал на мястото си.

— Ти не си сам на този свят, Майкъл. — Тя бавно поклати глава. — Просто не си срещнал сродна душа. — Тогава тя примигна, вдигна ръце, изтри очите си и отпи голяма глътка от чашата си.

Двамата останаха заедно мълчаливи известно време. Наблюдаваха подтичването на сервитьорките, слушаха звъна на приборите, смехът, сдържан през целия работен ден. О’Донован усети как го облива вълна от облекчение. Нямаше нужда вече да пази тайните си, да ги крие от страх, че ще го осъдят. На този свят имаше и други, жени, които няма да се уплашат от кошмарите му, защото също сънуват свои кошмари. Животът с някоя като нея би започнал на съвсем друга основа. „Колко е прекрасно — помисли си той. — Да можеш без страх и без да се криеш да изпадаш понякога в лошо настроение заради спомените си.“

— Какво има? — би попитала тя.

— Пак Иран — би отговорил той. А тя би кимнала с разбиране и вероятно би го целунала с красивите си устни.

— Знам — би казала. — Знам…

После внезапно фантазията му се замени от меланхолия. Съзнаваше, че няма пътека, която да води към подобна утопия. Интересът й към него сигурно щеше да отмине, а и престоят й в Ню Йорк ще свърши. Вероятно тук тя изпитваше същото доволство, което той би чувствал в бедуински лагер. Една любовна афера с нея би била като романс по време на пътуване: всеобхватна, докато оркестърът свири и луната блести върху вълните. А после, разделени от реалността, под ярката светлина на сушата. Рут О’Донован. Той поклати глава. Със същия успех можеше да се влюби в марсианка.

— Искаш ли да поговорим за баща ти? — попита той, в търсене на тема, която да наруши създадената интимност.

Рут го изгледа, вдигнала вежда.

— А защо не за кървяща язва?

— Не, наистина — настоя Майк.

— Не — поклати глава тя. — Наистина.

— Добре.

— Искам да се оправя сама.

— Ясно.

Тя въздъхна.

— Но може би ще трябва да поговоря по този въпрос. — Рут скръсти ръце пред гърдите си. — Той не се завърташе много вкъщи. Но както всички израелски деца, ние не бяхме по-особени от останалите. Имам двама братя. Те сега са войници. — Тя вдигна чантата си, намери кърпичка, издуха си носа и я смачка на топка. — Когато той си беше у дома, се държеше както всеки друг баща с особена работа. Никога не ни говореше за работата си, като че ли е зъболекар или кой знае какво. „Е, просто поредния труден зъб за вадене, деца.“ — Тя се извърна към О’Донован и сви дланите си в юмруци. — Но той не беше зъболекар или адвокат, нито шофьор на автобус. Ние знаехме какво работи, а той не искаше да споделя с нас. Не можеше, но въпреки това нас ни болеше. Особено мен. — Тя махна с ръка и се намръщи. — Глупави детски психози.

— Твоят проблем не е толкова тривиален — намеси се О’Донован — Макар да знаеш как се казва.

Рут се приготви да отговори, но замълча. Помисли си, че никой обикновен познат няма право да бъде толкова красив, толкова умен, с толкова голямо сърце, такива рамена и толкова сини очи. Как има нахалството само за няколко минути да се превърне в нещо повече от обещание за една-две нощи забавления? Докъде, по дяволите, мисли да стигне с цялата тази работа?

Тя посегна и леко хвана брадата му. Усети мекото бодване на бръснатите косъмчета.

— Не забравяй, Майкъл — прошепна тя настойчиво, като че го караше да се закълне. — Където и да си, каквото и да се случи, с която и жена да ги имаш… децата ти да са винаги на първо място за теб.

— Ако се случи — съгласи се той.

— Ще стане. Обещай.

— Обещавам. — Той посегна и хвана китката й. — Ако и ти обещаеш нещо.

— Какво?

— Че твоите дъщери, ако са като теб… няма да докоснат мъж като мен, а после да го оставят.

Мина секунда, но после тя разбра. Стана от стола си и се наведе напред. Поколеба се, когато устните й се приближиха до неговите, а погледите им се срещнаха. Пулсът им се ускори, а в следващия миг той се докосна до нея. Когато устните им се съединиха, те затвориха очи. Въздъхнаха леко един към друг с вкус на дим и лед, запечатани от невероятно нежна топлина.

Рут бавно се отдръпна. Косата й го погали по бузата. Очите му останаха затворени, а тя с очакване го наблюдаваше. Той въздъхна дълбоко, постави ръка на сърцето си и прошепна нещо.

Тя се приведе напред.

— Моля?

— Обади се на деветстотин и единадесет — повтори той, продължавайки да се държи за гърдите. После се ухили изчервен.

Тя отвърна на усмивката му.

— Ще те отведа до линейката.

— Амин.

Двамата се извърнаха към извинителното покашляне на салонния управител. Младият мъж със зеленикав двуреден костюм и къса, кестенява опашка беше застанал на прилично разстояние. Усмихваше им се.

— Добър вечер.

Те кимнаха.

— Ако желаете да поръчате вечеря, ще може ли да ви преместя на маса за двама? — посочи той към другия край на залата. Майк и Рут се спогледаха. Всеки се опитваше да разбере какво мисли другият. — Или ако искате по още едно питие, да ви предложа да седнете при бара? Следващото питие е от заведението — усмихваше се той, макар предложението да не беше изгодно за него.

О’Донован можеше да покаже значката си и човекът би ги оставил на мира. Но баща му го беше учил, че подобно поведение кара обществеността да се отнася със съмнение към полицията.

Той подаде на управителя достатъчно пари за покриване на сметката и бакшиша.

— Много благодаря — измърмори младежът и се оттегли.

— Весели празници — отвърна му О’Донован.

— Друго място ли имаш предвид? — попита Рут.

— Всъщност не. Как е апетитът ти?

Тя погледна тавана.

— Може би малко възбуден.

— Какво ще кажеш за „Малката Италия“?

— Далечко е. — Лицето й изобрази невинност. — Знаеш ли какво? Макар че ти загуби баса, няма да те карам да готвиш.

— Мъдро решение.

— В горната част на Уест Сайд има хубав китайски ресторант.

— Страхотно.

Двамата станаха и закопчаха палтата си. Сложиха си ръкавиците. Рут го хвана под мишница и погледна нагоре към лицето му.

— Аз живея наблизо — каза тя. — Можем да вземем храна за вкъщи.

— У вас ли? — Искаше му се да е сигурен, за да не си прави илюзии.

— Мога да ти покажа файловете от моята база данни.

Той й се усмихна весело.

— Модерният еквивалент на „бродирани покривчици“ ли е това?

— Не те разбирам.

— Ще ти обясня друг път.

— Добре — каза тя. — Води ме, Макдъф.

— Хей! Ти цитираш Барда!

— Все пак съм учила в гимназия.

Те излязоха от ресторанта хванати за ръце.

В по-далечния край на овалния бар в ресторанта един дребен човек седеше върху столчето и опипваше с пръсти горната си устна, сякаш търсеше нещо по наскоро обръснатата кожа. За Фуад това беше странно усещане, тъй като още от юношеството си беше носил брада и мустаци. Но мисията изискваше незабележимо, обръснато лице и той се подчини, надявайки се, че Бог ще му прости.

Наблюдаваше как високият американец и красивата еврейка се прегръщат нескромно и се отправят към вратата. Човек би помислил, че следващото му действие е предизвикано от висока температура. Той погледна към по-ниското ниво на ресторанта, вдигна ледената зелена бутилка с безалкохолна бира и я опря до челото си.

В ниската част на около десетина метра от него до ъгловата маса седяха трима души. Широките гърбове на двама добре облечени мъже бяха обърнати към залата, а срещу тях жената като че се радваше на вниманието им. Косата й беше дълга и права, черна като козината на сибирска норка, с бретон, спускащ се ниско над тъмните вежди. Носеше тъмни очила със сини рамки над внимателно начервените си устни. Роклята й беше от дебело вълнено трико, достигаща до кръстосаните глезени.

Жената държеше дълга бяла цигара, чието огънче описваше малки кръгове, докато тя говореше оживено, усмихваше се на придружителите си и отпиваше от виното. Нищо в позата й не показа, че е видяла жеста на Фуад откъм бара, макар веднага след това тя да си поигра малко със златната си запалка, като запали пламъка на два пъти.

Фуад остави десет долара върху бара, смъкна се бързо от столчето и забърза подир двойката. През стъклената фасада на хотела ги видя да се качват в такси. Това беше чудесно. Щеше да се качи в колата на Мохамед, която ще ги следва още преди онзи да се е паникьосал и да е тръгнал сам подире им.

Жената посегна към чантата си. Извади пейджър, изключи звука и го вдигна така, че да вижда добре написаното върху екранчето.

Погледна двамата едри младежи и едва не се изсмя, защото те продължаваха да се усмихват все така глупаво, както докато слушаха вече от час безсмисленото й бърборене. Единият тъкмо беше получил голяма чиния с пилешка салата, а другият със спагети. Но и двамата не бяха докоснали храната.

— Сега ще чакаме — каза Мартина. Двамата мъже я погледнаха, но останаха неподвижни. — Яжте си храната.

Те приведоха мускулестите си рамене и с благодарност се заеха със задачата, като че досега ги е държала гладни.

— Не бързайте — направи им забележка Мартина. Те забавиха поглъщането на храната. Тя се сети как Централното разузнавателно управление беше нарекло „ръбове“ хората от групата й и за миг се зачуди дали американците не са запознати все пак с начина им на хранене. После отново се усмихна, като си представи полицая, който я беше гонил, и дъщерята на Бенжамин Баум.

„Няма нужда да бързам — мислено си каза тя. — Тези двамата ще потанцуват, преди да идат да се чукат.“

Всъщност Рут и Майк не танцуваха. Но и не бързаха.

По време на дългото пътуване с таксито на север, разговорът им затихна. Наближаваха квартирата на Рут и очакването накара и двамата да се затворят в себе си. Спряха при китайския ресторант на „Бродуей“, наречен „Пинг Тунг“ и изчакаха да изпълнят поръчката им. Стояха загледани в аквариума със златни рибки, но никой от двамата не мислеше за живота в моретата.

После отидоха пеша до апартамента на Рут, приведени пред насрещния вятър. Сега не се държаха за ръце, а Майк носеше пакета с храната. Номер 550 беше голяма, стара сграда без портиер и Рут, прегърнала двете бутилки с безалкохолно, извади ключовете си и бутна с рамо тежката входна врата. Качиха се до третия етаж със стария асансьор, затварящ се с метална решетка.

Влязоха с облекчение в апартамента й, намиращ се в края на дълъг коридор. Радиаторите бяха го изпълнили с приятна топлина и докато Майк събличаше якето си, с изненада забеляза, че мястото много прилича на собствения му апартамент, намиращ се на двадесет пресечки оттук. Стените бяха боядисани в същия цвят с пластове бежова боя, като че ли манхатънските притежатели на имоти ползваха един и същ склад за бои. Върху големия персийски килим имаше модерно, но неподбрано обзавеждане. Над малкия диван в рамка се виждаше панорамна снимка на Йерусалим, а светлата масичка за кафе беше почти затрупана от книги по психология и разхвърляни листи. В шест глинени вази имаше подредени сухи цветя, сякаш тук никой нямаше време или желание да сменя водата на живи растения.

Майк погледна към отсрещния край на хола, където се виждаха отворените врати на две малки спални.

— Имаш ли съквартирантка?

— Само на книга — отвърна Рут, докато окачаше връхните дрехи и взимаше плика с храната от ръцете на Майк.

— Къде е тя? Или е той?

— Тя временно отсъства. — Рут дръпна шнурчето и запали високия лампион, после се отправи към кухненски бокс. — Влюбена е.

— Харесваш ли я?

Тя спря, преди да влезе в кухнята, намръщи се и се извърна, като да търсеше нещо.

— Тя е приятна, весела, еврейка е и отсъства. Ако бях мъж, бих се оженил за нея.

Той се усмихна, а тя се втренчи в малката масичка. После я приближи, вдигна крак и с едно бързо движение изрита всичките си книги на пода. След това постави пакета с храната върху масата, потри длани и му се ухили.

— Вечерята е сервирана — изрече величествено.

— Много си старателна. — Той тръгна към дивана. — Предпочитам без официалности.

— Като спомена — погледна Рут към полата си. — Отивам да се преоблека. Ей сега ще се върна.

Докато Майк вадеше храната от омазнения плик, Рут се появи откъм спалнята си в сини джинси и сива спортна блуза с надписа на университета. Беше боса. Нямаше да му се стори по-секси дори и да беше облякла копринено бельо, купено от „Виктория“.

Тя включи малкия телевизор и двамата седнаха върху дивана да гледат местните новини, докато демонстрират неспособността си да се хранят с китайски клечки. Макар да бяха минали само четири дни, нападението над израелското консулство беше оставено на заден план, след новините за последните разкрития на връзките на Белия дом с иранските контри и доста приказки за тениса на кмета по време на отпуската му. Не се споменаваше нищо за снощната престрелка в горната част на Ийст Сайд. Щом няма ранени, значи няма и новина. Гейб Пресман, когото Рут много харесваше, най-накрая заговори за експлозията. Но беше принуден да вземе интервю от друг журналист, Робърт Фридман, когото Рут презираше заради кариерата, направена на основата на самообвинения към собственото му малцинство. Фридман заяви, че нападението може да е работа на фанатични евреи, последователи на равина Кахане, а Рут направо го освирка.

Тя вкуси от говеждото с ориз на Майк.

— Лютооо!

Той опита нейната порция и така се подлюти, че изгълта на един дъх половин чаша сода.

Тя загаси телевизора и пусна музика на компактдискплейъра. Дискът беше с бавни, носталгични израелски фолклорни песни, аранжирани от Арик Айнщайн. Докато слушаха мелодичната балада за момичето и дома, Рут преведе думите на Майк:

Нямаше повече признания за мъчителни военни преживявания. Разказаха си някои спомени от детството, търсеха нещо общо, каквото всъщност нямаха, и се усмихваха на представата си за другия в онези ужасни, безпомощни години на пубертетски тревоги, училищни летни лагери и открития. Когато стигнаха до младежките години, когато явно и двамата са били тревожени от чувства към другия пол, и двамата замълчаха.

— Какво ще кажеш за малко кал? — попита Рут, когато и двамата приключиха с храната.

— Това предложение за лицева маска ли е или за борба?

— За кафе. Турско кафе.

— Ти готвиш?

— Хайде да не преувеличаваме.

Тя отиде в кухнята, а Майк се отпусна върху дивана, заслушан в китарите и нежните мелодии, изпълнявани на нейния език. Гласът на певеца беше топъл, а думите му напомняха италиански или гръцки. Майк беше очаквал да чуе характерните арабски извивки и сега се почувства някак засрамен. Но разбираше, че не би могъл да попълни незнанието си за една вечер.

Виждаше гърба на Рут през арката към кухненския бокс. Тя стоеше пред печката, отметнала коса върху гърба си и постоянно повдигаше конусообразното джезве, докато то кипеше, а тя го дръпваше, преди да е преляло. Когато сложи лъжичка в джезвето и започна да бърка, задникът й се люшна като на диригент, а той отмести поглед.

После отново седяха един до друг, отпиваха от сладката, тъмна „кал“, а тя посочи към другия край на стаята.

— Ей там е моят звяр.

Всъщност Майк не беше забелязал компютъра. Този вид уреди вече се бяха превърнали в нещо обикновено като обзавеждането на баня. Намираше се върху малко бюро, прибрано под библиотечни лавици, които бяха готови да се срутят от натрупаните отгоре им книги.

Рут отиде до него, дръпна стола и включи машината. После изпъна пръсти като пианист и започна да чука по клавиатурата.

— Ще извикам най-интересното — каза тя, докато чакаше компютъра да се събуди. „Колко ли ще се бави? — Тя потропваше с пръсти по края на клавиатурата. — Аз вече го целунах веднъж и няма да повтарям.“ — Използвам „Дибейз 3“, но ми се иска да го ъпгрейдвам. „Ако беше израелец, нямаше да започнем с яденето“ — протестираше тя мълчаливо. — Наистина ми трябва по-бърза машина. — „От друга страна, ако беше израелец, всичко щеше да свърши за десет минути и сега щеше да мърмори, че храната е изстинала.“ — Готово. Да хвърлим един поглед на мадам Клумп. — Тя започна да въвежда инструкции: търсене на „тероризъм“, прехвърляне към „германски“, прехвърляне към „Фракция «Червена армия»“. — „Може би е от чесъна“. — Тя прекара език по зъбите си, направи грешка при писането, удари клавиатурата и започна да пише отново. — „Хайде, Майкъл. Кажи нещо. Направи нещо или ще те изпъдя!“

— Ама това е на иврит, за бога!

Рут се смръзна. Той беше застанал зад нея. Чувстваше тялото му да се допира към гърба й, а гласът му кънтеше точно над главата й.

— Не за Бога — отговори тя. — За сигурност.

— Да, ама аз не мога да го прочета. — Той постави длан върху рамото й.

— Мога да ти превеждам — едва прошепна тя. — „Внимавай за какво се молиш“ — предупреди се тя и лека тревога накара лицето й да се изчерви, докато се молеше все по-горещо. — Защото темата е доста чувствителна.

Усети, че той отмята косата от дясното й рамо, а после пръстите му докоснаха врата й и се насочиха към брадичката. Тя вдигна глава и го погледна.

— Ти също — прошепна Майк и наведе глава към нея. — Въпреки фасадата си.

И тогава я целуна.

Първоначално устните им бяха внимателни. Леко докосване без жар, без движение. После Рут притисна босите си крака в пода, завъртя се със стола, лицата им се разделиха, те се погледнаха в очите и се прилепиха отново. Тя вдигна ръце към лицето му и го задържа към своето, докато той коленичи между колената й.

Сега устните им вече не можеха да спрат, пръстите опипваха лицата, очите, косите. Рут разтвори устни и се потопи в замайващите аромати на храна, кафе и сладост. Притисна тила му, опитвайки да го обгърне цял, а после се плъзна, целуна очите, веждите, косата му. Неговите устни се впиха в шията й и двамата се плъзнаха върху пода.

Той се обърна по гръб и тя се изви към него. Косата й се разпиля върху лицето му, тя обгърна кръста му с колене и сведе глава към лицето му. Той усещаше как кръвта изпълва слабините му, но копнееше за лицето й, което беше желал да докосне от мига, в който я видя. А сега беше свободен, най-после можеше да го стори и докато се целуваха, той галеше бузите й, шията й. После я стисна за раменете и нежно я отблъсна, защото искаше пак да зърне очите й.

Тя ги отвори. Бяха още по-сини отпреди, разширени и задъхани. Тя седна, отметна косата си и двамата потръпнаха.

— Горещ си — отбеляза прегракнало Рут. Посегна към кръста му, а той се надигна и тя с едно решително движение съблече полото му.

— Ти също — каза той. Ръцете и на двамата хванаха края на блузата й. Тя отново се изправи. Носеше скромен бял сутиен, но тялото й бе такова, че никакво бельо не би могло да скрие страстта.

— О, Господи — прошепна Майк, докато я гледаше застанала така с кичури коса върху почервенелите бузи. Диафрагмата й се надигаше в такт с туптенето на сърцето му.

Той искаше да изчака, да й достави удоволствие, да удължи мига. Да изчака, докато тя бъде готова, докато му подаде сигнал, докато го погълне. Тя трябваше да реши. Искаше да й даде търпението си, нежността си, убеждението, че е тук първо заради нея, а чак след това заради себе си.

Тя като да прочете мислите му.

— Познавам те, Майкъл О’Донован — изрече тихо. — Знам какъв човек си. — Тя го целуна нежно. — Недей да ми показваш колко силна воля имаш. Искам те сега.

Той притисна устни към нейните, а тя посегна с ръка зад гърба си и бялото бельо падна. Останалите им дрехи се смъкнаха, без да отделят устните си. Възбудената им кожа внезапно усети килима. Внезапно Рут стана, хвана го за ръката и бързо го поведе към спалнята си. С едната си ръка загаси светлината, а с другата го обгърна.

Застанаха за миг пред леглото, отново прилепили нежно устни. После паднаха върху белите чаршафи като в гнездо и след миг и двамата се извиваха задъхано, съединени в успокояващата топлина на телата си.

Когато свърши, толкова бързо, сякаш е паднала светкавица, те останаха легнали, окъпани в пот, с оплетени крайници и заслушани в ехото на задъханото си дишане в малката спалня. Влажната й коса покриваше шията и раменете му, двамата се взираха в лицата си сред тъмнината, сякаш всеки се чудеше дали е възможно другият наистина да е бил задоволен за толкова кратко време. Беше като пътна катастрофа. Внезапен изблик на енергия, оставил само спомен за събитието, резонанса от физическото докосване и поток от адреналин.

Както при всички за пръв път срещнали се любовници, напрежението изчезна заедно със съмненията. Сега можеха да се наслаждават истински, да върнат очакванията си отново към върха.

Започнаха отново с леки докосвания и целувки, които се изместиха от устните, към неизследваните равнини на телата. След доста време устните им се срещнаха отново. Рут се плъзна върху Майк, гърдите й докоснаха неговите и тя започна бавно да се движи. След това изстена, вдигна го към себе си и го погледна решително. Той обхвана лицето й, целуна гърдите й. Гледаше я и знаеше, че може да й даде точно онова, което тя желае. Очите й се затвориха и дългите вежди почти се сключиха в бръчката над носа, когато тя започна да шепне на иврит.

— Сега, сега! — извика тя.

После отхвърли глава, а ръцете й се стегнаха като камък. Тялото й затрепери. Майк внезапно чу някакво ехо от възбудения й вик.

Беше друг вик. Подобен, но без екстаза на любовната възбуда. Бяха женски, умолителни писъци. Но идеха отвън. Откъм коридора отвъд вратата на апартамента. Той отдели Рут от себе си, притисна я силно към гърдите си, но когато тя отвори уста да заговори, той допря пръст до устните й.

— Шшшш.

Тя надигна глава и се заслуша.

— И аз го чувам — прошепна тихо.

Двамата лежаха като ловци в засада. Чу се отново.

Тънък, женски вик, дълъг поток от „ох“, всеки последван от леко блъскане, като че ли някой се опитва да чука върху вратата на апартамента на Рут.

Тя се надигна на лакти.

— Я — прошепна тихо. — Може би е Лиза.

Тя скочи от леглото и хукна към вратата на спалнята, като пътьом грабна бял халат от закачалката. Бързо го облече и завърза колана, докато Майк също се надигаше на лакът.

— Тя няма ли ключ? — попита той. От разказа й беше разбрал, че Лиза е „идеалната“ съквартирантка на Рут. Но му се стори повече от странно, че тя би се появила в полунощ и ще чука на вратата на собствения си апартамент.

Но Рут вече крачеше към вратата, вероятно окуражена от присъствието на „своя“ детектив. Майк не беше толкова уверен и докато я наблюдаваше как наднича през шпионката и бързо отключва, той скочи от леглото и навлече бельото си, мислейки за сигурността, която би му дал 38-калибровият пистолет от джоба на якето.

Светлината от коридора нахлу в хола и за миг, преди Рут да се хвърли напред и да коленичи, той зърна малките подметки на женски обувки. Токчетата сочеха свито на кълбо тяло, извиващо се от болка.

Засрами се от моментното съмнение, което беше изпитал. Пресече хола и погледна в коридора. Нито една от вратите не беше отворена. „Нюйоркчани“ — недоволно си помисли той.

Когато стигна вратата и видя Рут, коленичила над фигурата, той усети как в гърдите му се надига гордост. Изненадваща вълна от удоволствие извика усмивка и убеждение, че тази нощ е началото на нещо прекрасно.

Той пристъпи през вратата. В този миг един тридесетсантиметров железен прът се появи отляво и го удари в основата на носа. Просто чу удара на метала в костта си, масивната експлозия в главата и пред очите му блесна яркожълта светкавица. Той залитна назад, размахал ръце. Китките му се удариха в рамката на вратата и той рефлекторно опита да се задържи. Но отдясно дойде нов удар: юмрук, крак или приклад — не би могъл да разбере, защото болката в слънчевия сплит го накара да се свие. Още един удар и гърбът му се блъсна в пода, а следващият отметна главата му назад. Той отвори уста, за да извика името на Рут, но в гърдите му вече нямаше въздух, а голите му ръце и рамене бяха стиснати в огромна маса мускули, които го влачеха назад.

Рут почти нямаше време да извърне глава.

Тя се опитваше нежно да успокои жената, да види лицето й, скрито под свитата ръка. Беше погалила обърканата черна коса и усетила кръвта, течаща от носа. Нещастната фигура беше облечена в мръсно сиво палто и червена скиорска шапка.

— Няма нищо. Ще извикаме линейка — шепнеше Рут, когато чу шумолене на дрехи зад себе си и един силен удар накара главата и да се извърне. Когато видя двама огромни мъже да влачат Майк, тя замръзна само за част от секундата, а после отвори уста, за писък.

Но от устата й излезе само задавена въздишка, защото една ръка се уви около врата й. Тя понечи да се извърне отново към падналата жена, а очите й вече изпъкваха насълзени, защото усети, че някой я вдига. Ръцете й се опитваха да се освободят от мощната хватка.

Пръстът на Мартина се беше забил така надълбоко в нежната плът, че от устата на Рут не можа да излезе нито звук. Тя размахваше ръце и се мъчеше да рита с крака, но Мартина, стиснала зъби в мъртвешка гримаса я вдигна и хвърли назад към отворената врата.

Уплахата на Рут се превръщаше в паника, но тя успя да стисне косата на жената и за част от секундата изпита надежда, когато я дръпна с всичка сила. Но косата и шапката се отделиха веднага в ръката й, а от устните й изскочи лек вик, защото откъм рамото на онази силна ръка й се хилеше лицето от снимката, направена в германския затвор.

Мартина с лекота изблъска отпуснатото сега тяло на Рут в апартамента. Тя ритна с крак вратата и я затвори, вдигна свободната си ръка и заби иглата на стъклена спринцовка през дрехата под рамото на Рут.

Но не лекарството постигна моментален ефект.

Рут припадна от ужас.

11.Бруклин

Полираните дървени топчета на броеницата почукваха в ума на Муса Хауатмех, сякаш страховете му се брояха върху сметалото на подозрителен арабски счетоводител. Не съзнаваше, че пръстите му местят зърната, нито че стъпва бос по пода, че се разхожда по персийския килим. Бореше се с цялата си воля да не поглежда отново към часовника си.

Разбираше, че през целия си живот, изпълнен с жестокост, никое смъртоносно оръжие не го е изнервяло така, както този малък часовник върху китката му сред тази безкрайна нощ. Откъм улицата се чу шепотът на автомобилни гуми и за миг той спря, стисна зърната, вдигна глава и се заслуша. Но фаровете осветиха за миг завесите на прозореца и надеждата му изчезна.

Муса въздъхна и продължи да се разхожда из клетката си — дълъг хол в порутена къща на ъгъла на „Карлтън“ и „Де Калб“ в квартала Форт Грийн на Бруклин. Беше една от многото подобни изоставени къщи, чиито собственици бяха разбрали, че престъпността заплашва живота им, и затова избягали към слънчевите парцели с портокалови дървета и палми. Възрастната двойка с благодарност прие авансов наем за шест месеца, тъй като не смяташе собствеността си за безопасно място. Мартина я нае за тайна квартира.

Четирите етажа от очукани, стари тухли с керемиден покрив се издигаха сред вълните на замръзнала и неподдържана градина. Неприятният изглед се подсилваше от черната желязна ограда. Изолираността беше привлякла Мартина, защото така нямаше да бъде подложена на нападенията на скитащи хулигани. Сигурна беше, че потенциалните вандали, изпитали уменията на хората й веднъж, не биха се приближили никога повече. Обаче любопитството на съседите би й попречило и точно затова масивната заключена порта към пътя беше затвърдила избора й. Пътят извиваше от странична улица към голям гараж за две коли, от който към кухнята водеше вътрешна врата. Ако човек внимава, тук би могла да се настани трупата на цял цирк и никой да не забележи кой влиза или излиза, когато понякога пристигне кола.

Макар времето на престоя им в резиденцията да беше твърде кратко, Мартина беше заповядала никой от членовете на „Яд Аллах“ да не използва входната врата на къщата. Тази привилегия беше запазена за нея като наемателка, както за Фуад и Ияд, които винаги влизаха и излизаха облечени в дрехи на бояджии. Имаше табела с надпис „Реставрация, извършвана от фирма «Макфий и синове»“, поставена върху тревата, а върху входната врата беше закачен шперплат и до него встрани купчина строителни материали. Всичко това прикриваше случайното бръмчене на триони отвътре и звъна от чукане по желязо.

Заради прикритието и камуфлажа, вероятно би изглеждало по-мъдро да избере място за лагера си в мюсюлманския квартал на град Джърси или сред търговците на пити и халва на Атлантик авеню, където още няколко левантински физиономии биха се изгубили като камъчета в каменна градина. Но тези места бяха пълни с наблюдатели на ФБР и информатори на Мосад, докато тук, в това забравено място в Бруклин, Мартина и хората й щяха да останат незабелязани. Беше избрала самотното място и поради психологически причини. Искаше хората й да останат нащрек на неудобното място, сетивата им да не бъдат заблуждавани от познати звуци, миризми или вкус. Искаше да са като командоси в тила на врага и рефлексите им да бъдат изострени поради изолацията.

Беше постигнала целта си. Никой не наруши самотата им. Нито приятелски настроен съсед, нито любопитният нос на някой полицай. Сега оставаше само един час и спокойната подготовка за „Операция Скорпион“ щеше да донесе успех. Но Муса не се чувстваше вдъхновен от напредъка, защото самата скорпионка закъсняваше.

Той се предаде на притеснението и вдигна ръка, загледан в циферблата на часовника си. Два часа и пет минути. В същата ръка държеше радиостанция „Моторола“ с малък обхват. Натисна бутона и прошепна:

— Какво става?

Погледна към високия таван, опитвайки да разбере на кой етаж се разхожда и наднича през тъмните прозорци Мохамед. След миг чу отговора.

— Нищо.

Муса се намръщи и огледа затвора си. Помисли, че в най-лошия случай, ако Мартина не се появи, това ще означава край на напрежението и свобода всеки да се махне, да „дезинфектира“ личността си и да търси собствен път за прибиране у дома. Ако това е Божията воля, някой ден ще се съберат отново върху някой от хълмовете на Ливан, за да обмислят всички „ако“. А ако нея я хванат, то нямаше да е поради това, че не я е предупреждавал, а защото отмъстителността й я е хвърлила в клопка, която той не успя да опише толкова живо, че да я изплаши. И освен това никой не би могъл да обвини „Яд Аллах“ заради грешка, защото въпреки че тя ги гонеше като товарни добичета, те бяха изпълнили всяка и всичките си задачи докрай.

Сега той ги гледаше с гордост, докато се движеха бързо. Мълчаливи, работещи сенки. В центъра на дневната имаше дълга маса, върху която под алуминиев рефлектор блестеше черното униформено сако на морски офицер. Набил, техникът на групата с диплома от Каирския университет, беше сложил бижутерски очила и преглеждаше сложна верига от жици и антени, зашити в подплатата на сакото. Дребното му тяло се местеше от униформата към отворено черно куфарче, чието фалшиво дъно беше облепено със слой тъмножълтеникава маса. До куфарчето лежеше модифициран електронен бележник, от който към малка крушка се проточваха две къси жици. Набил се върна към униформата, стисна нещо с пръсти и погледна как крушката светва силно и изгаря.

Инженерът кимна, изключи миниатюрния компютър, обезопаси бутона за включване с лепенка и внимателно замени крушката с две малки медни тръбички. После внимателно зарови тръбичките в пластичния експлозив, затвори фалшивото дъно на куфарчето и нави жиците, които постави заедно с компютърчето вътре. Няколко изписани листа и папка за американска морска операция допълниха пространството, след което той затвори куфарчето и щракна ключалките.

Погледна към Муса над очилата си, посочи куфарчето и размаха предупредително пръста на другата си ръка. „Внимавай, приятелю.“ Макар устройството сега да не беше включено, щом Муса натиснеше бутона на компютърчето, щеше да носи смъртта си в собствената си ръка.

Муса се извърна към мястото, където Салим, Али, Джавад и Якуб бяха коленичили на пода до блестящ махагонов ковчег. Мъжете бяха облечени в маслиненозелени тениски и камуфлажни панталони, но не бяха обули обувките си, защото още не бяха си казали молитвата. Косите им бяха подстригани и лицата гладко избръснати. Светлокожият Али бе боядисал косата си светлоруса. Джавад, чийто баща беше от полуевропейски произход имаше рижава коса и луничаво лице, с което би се гордял всеки ирландец. Останалите приличаха на американски момчета от италиански или пуерторикански произход.

Дъхът им излизаше на облаци в студения въздух, докато опаковаха и поставяха етикети върху пакетите с черни траурни костюми, всеки означен с номер, за да не се получи объркване. Покрай стената, покрита с избелели тапети, бяха подпрени шест карабини М–16 А1, върху дулата на които почиваха кепета на морски пехотинци, а към прикладите им бяха закрепени с лепенка по два пълнителя с 5,56-милиметрови патрони. Наблизо се виждаха и шест радиостанции „Моторола“, поставени в уредите за зареждане.

„В Америка можеш да купиш цяла армия — помисли Муса с известен цинизъм и благодарност. — Но не и това.“ Той се извърна към двете дървени магарета, които поддържаха дълга дъска, покрита с тънък дунапренов дюшек и издутини от бял найлон. В средата на дъската лежеше обезглавен труп. Всъщност това беше медицински манекен, чиято глава бе отрязана внимателно, за да останат гърдите, корема, бедрата и крайниците цели.

Тялото беше пъхнато в бял, неопренов леководолазен костюм, а облечените в бели ръкавици китки лежаха кръстосани върху гърдите. На краката имаше лъснати черни обувки. Покрит с меката найлонова материя, трупът създаваше убедителна илюзия. С изключение на последния детайл. Над празната яка в дървения калъп оставаше незапълнена дупка. Ияд трябваше да осигури неприятното допълнение и Господ да му е на помощ, ако не успее.

Четиримата „морски пехотинци“ бяха поставили пакетите си в дъното на ковчега и сега приближиха дъската, вдигнаха я и се върнаха към саркофага. Те внимателно положиха „починалия“, а найлоновата му фигура съвпадна точно с формата на подплатата на ковчега.

Виенето на лазерния принтер привлече вниманието на Муса и той излезе от дневната, мина покрай извитата стълба към един осветен правоъгълник. В бившата стая за шиене един висок и костелив младеж на име Фахми седеше пред компютър и цветен принтер. Върху масите имаше купища цветна хартия и инструменти, но шишенцата, четките и писалките на класическия фалшификатор не се виждаха, защото Фахми беше технически гений от модерния свят.

По-голяма част от работата му вече беше завършена. Създаденото от него изкуство щеше да докаже артистичността му, като бъде прието за истинско. Регистрационните номера бяха направо възхитителни, създадени с графичен софтуер. Буквите и цифрите изглеждаха релефни, защото всички бяха със сенки. Той беше ги отпечатал върху дебел картон, а после ги залепи върху алуминиеви правоъгълници. След това ги напръска с три пласта лак, а накрая позацапа готовите произведения с капчици кал.

Военните документи на Муса нямаха нужда от поправки, защото принадлежаха на истинския лейтенант Рик Делгадо. Но Фахми използва гражданските документи на офицера като мостри. Сега имаха шофьорска книжка и регистрация за собственост на лимузината, наетия камион и последен модел „Шевролет“, пребоядисан като служебна кола на флотата.

Пресъздаването на документите не беше много трудно, защото американците ламинираха по навик всичко, поради което не беше необходимо хартията на документа да съответства точно на оригинала. Почти всеки печат можеше да бъде намерен „под тезгяха“, а лазерният принтер беше достатъчен дори и за подправяне на смъртен акт.

Паспортите обаче бяха съвсем друга работа, защото човек никога не бива да подценява ентусиазма на граничните власти. За да фалшифицират различните влакна, водни печати и инфрачервени фокуси, повечето разузнавателни служби си имаха цял „художествен“ отдел. Фахми нямаше нито времето, нито оборудването за подобно нещо и затова беше измислил алтернативен, макар и скъп план за измъкването на „Яд Аллах“ от американска земя.

През последния месец те бяха пристигнали през Ню Йорк и Маями в предварително уговорен график като търсещи убежище бежанци. Бяха използвали афганистански и тунизийски паспорт, закупени на черно, които разкъсаха и изхвърлиха в тоалетните на самолетите. Всеки „бежанец“ след това мина през емиграционните власти и подписа обещанието да се яви за изслушване.

Фахми от своя страна пристигна като добре облечен френски турист, използвайки оригинални документи на жител на Париж. В подплатата на сакото му бяха зашити дванадесет истински малтийски паспорта, чиито златни печати с два делфина бяха обогатили с по петстотин английски лири джобовете на подкупния министър в Ла Валета. Сега всеки от групата имаше в джоба на траурния си костюм, който щеше да му послужи за излизане от страната, паспорт с американска входна виза, изработена от Фахми.

Фахми беше доволен, че е надвишил бюджета си, за да закупи допълнителен паспорт, защото Мартина със сигурност щеше да му намери приложение.

Сега той се потеше въпреки студа в къщата, тъй като времето напредваше. Избърса пръсти в панталоните си и провери току-що залепената снимка на младата жена. Муса се беше справил добре, когато изщрака цял филм със снабдения с телеобектив фотоапарат, докато получи снимка в анфас, с очи вперени към обектива. А сега последната подробност. Фахми направи огледално копие на печата на американската митническа и емиграционна служба за влизане през летище „Кенеди“. После бързо прекара върху него памуче със спирт, постави копието върху празна страница на паспорта и го притисна с камък. Когато отлепи помощната хартия, образът беше напълно идентичен с онзи от металните щемпели от служителите. Той запълни празното място за „дата“ с писалка с черно мастило, след това размаха паспорта във въздуха, за да изсъхне, обърна се и се усмихна на Муса.

Муса се поклони пред художника си, успя да изобрази спокойна усмивка и тръгна към фоайето. Погледна отново часовника си и трепна. Два и двадесет.

Атмосферата в голямата къща изглеждаше странно заспала. Всички прозорци бяха покрити с тежки завеси, подсилени с тъмен плат, който не позволяваше светлината от работните лампи да проникне навън и да предизвика нечие любопитство, но също така заглушаваше и шумовете на къщата. Алуминиевите рефлектори хвърляха конуси светлина, през които се извиваше цигарен дим и с приглушените възклицания на арабски това напомняше на Муса за сирийска военна болница — място, към което не изпитваше носталгични чувства.

Той трепна, когато един пръст докосна рамото му и се изви. Набил му поднасяше военното сако като камериер. Муса изръмжа, а после започна да вмъква ръце в ръкавите, като се движеше бавно, за да не повреди някоя от жичките на Набил. Инженерът бързо го облече и закопча металните копчета.

— Почти сме готови — прошепна Набил, извади четка за дрехи и започна да почиства сакото. — Но отново искам да кажа, с цялото си уважение, струва ми се, че по-скоро ще се превърнем в мъченици, отколкото да надвием цял взвод американски морски пехотинци.

Той повдигна лявата ръка на Муса, сгъна я в лакътя, изви китката и обърна края на ръкава. От подплатата се подаде малка метална халка, подобна на взривателя на ръчна граната, задържана на мястото си с няколко бода конец.

— Щом включиш калкулатора, Муса, куфарчето ще бъде заредено — каза му Набил тихо. — След това просто трябва да пъхнеш пръст в халката и да дръпнеш много силно. — Той потупа с длан левия джоб на сакото, където Муса усети към гърдите му да се притиска тънка, метална кутия. — Стоманената жица ще освободи пружинния бутон на трансмитера. Той е поставен тук и не може да изпадне, но ако по някакъв начин халката се издърпа преди да си заредил куфарчето, когато включиш калкулатора… — Той замълча, сви рамене и погледна към тавана.

Муса не се разтревожи, защото имаше пълно доверие в безупречната работа на Набил. Много повече се тревожеше от предчувствията на инженера.

— Трябва да вярваш — каза той и постави длан върху рамото на Набил. — Ако имаме поне малко късмет, американците сега са хвърлили всичките си сили да опазят Бостън.

— Ако са намерили примамката на Ияд — със съмнение каза Набил и изчисти едно конче от сакото.

— Намерили са я. И трябва да й се хванат.

— Но младият глупак си изгуби мотоциклета.

— Да, обаче ще им трябва време да го проследят. А дотогава ние ще сме си отишли.

— По един или друг начин — усмихна се Набил на собствения си черен хумор. После сви вежди. — Но къде е тя, Муса? Защо са тези нейни отклонения? Не разбирам, а и останалите също.

Муса погледна към другите мъже, които усърдно разрушаваха останалите неща: частите от манекена, допълнителните униформи и карти, които бяха запомнили наизуст.

— Лейла си има причини да следва този път — каза той, макар сам да не беше съгласен с голяма част от нейните методи. — Освен това ние не можем да загубим. — Той се усмихна на инженера. — Ако се самовзривим, ще бъдем приети в рая. Ако успеем, резултатите ще са същите.

— Инш’Аллах — отговори Набил.

Муса потупа инженера по бузата — знак, че времето за размисъл е приключило. Набил кимна, въздъхна и се върна към задачите си. До работната му маса имаше светлосиня детска количка. Той наниза конец в една игла и се наведе над нея.

Муса сведе поглед надолу към острите ръбове на униформения панталон и босите си крака. Всъщност не вярваше много на собствените си уверения. Хладният професионализъм на Мартина беше подхранван от нещо друго, от някаква съвсем лична фикс-идея. Тя като че изпитваше нужда да мъсти за миналите си грешки и апломбът й беше предизвикан от появата на онзи израелски офицер от АМАН. Преди експлозията в консулството тя не беше го споменавала пред Муса, а тъй като той познаваше по-голяма част от миналото й, появата на този непознат скелет от килера някак го тревожеше. Той поклати глава и отново погледна часовника си. „Е, поне каузата е чиста“ — помисли, но очите му се разтвориха тревожно, когато видя часа. Той грабна моторолата и тъкмо щеше да натисне бутона, когато от нея заговори гласът на Мохамед.

— Тя е тук!

С яростна облекчена въздишка Муса пристъпи към масата, взе пистолета „Берета“–92Ф и го скри зад гърба си — пристигането на другар винаги можеше да бъде последвано от това на враг. Далечната кухненска врата, водеща към гаража, се отвори и тя мина по коридора, а после в салона, следвана от едрите Юсуф и Рияд.

За миг мъжете замръзнаха, вперили поглед в своята лъвица. Тя приличаше съвсем на американски младеж: ниско подстригана и сресана назад коса, пилотски очила и дори тънки мустаци. Носеше бейзболна шапка с надпис на „Янките“, тъмно вълнено яке с кожени ръкави и гащеризон. Ако попаднеше на борда на американски самолетоносач, Муса беше сигурен, че никой от екипажа не би я спрял, ако реши да излети с боен самолет.

Тя застана под рамката на вратата, свали очилата си и извика на немски:

— Хайде, защо спряхте!

Мъжете се сепнаха и веднага се заеха за работата си.

— Трябва да бъдем на път. След тридесет минути! — изръмжа отново Мартина.

После свали шапката си, приближи Муса, докато си сваляше и мустаците с бързо движение, което го накара да трепне. Тя спря до него, след това отстъпи крачка и го огледа.

— Много добре. — Заобиколи го като шивач, оглеждащ добре свършената си работа. — Къде са ти обувките?

— Щяхме да се молим — отговори Муса.

— Ще се молите наум. Нямаме време.

Тя се отдалечи, хвърли якето на пода, а след това взе торбата, в която се намираше нейната униформа на морски пехотинец. Никой освен Муса не посмя да я погледне, когато разтвори ципа на гащеризона, свали го и остана само по бельо. След това започна да облича униформата.

Тя дръпна ципа на панталона и се смръщи, когато видя, че й е широк. Напрежението през последните дни я беше лишило от няколко килограма, които не биваше да губи. Когато се опита да наниже колана, пръстите й изневериха. „Мамка му“ — изруга се тя и продължи да ругае, докато накрая успя. После стегна колана така, че я заболя.

Бързо нахлузи през глава масленозелена тениска, погледна часовника си и опита да потисне паниката. Имаха да вършат още много неща и да изминат доста път. Отчаяно й се искаше да тръгват, защото не беше поставила никого на пост в района на действие, който да й съобщи успокоителни новини. Щеше да има само един шанс и затова графикът трябваше да бъде абсолютно точен.

— Набил, сакото на Муса готово ли е? — Тя седна на пода и обу чифт зелени военни чорапи.

— На него е — отговори Набил със заглушен глас откъм детската количка.

— Искам прост отговор! — изсъска Мартина, издавайки тревогата си.

Той вдигна глава и премигна.

— Да, Лейла.

— А батериите?

— Навсякъде са подменени с нови.

— И работи ли?

— Идеално — заяви той, без да се колебае.

— Господ да ти е на помощ — предупреди Мартина, макар да знаеше, че заплахата е напразна. Ако оборудването на Набил не заработи, реакцията ще бъде моментална и смъртоносна. И много по-страшна от собствената й заплаха. „Господ да ми е на помощ“ — помисли тя. Беше свикнала да работи внимателно, методично, предвиждайки действия и контрадействия. Но сега чувстваше, че не спазва основни принципи.

— Къде е Фахми? — попита тя, докато връзваше военните си боти.

— Тук съм — отговори глас зад гърба й.

— Документите?

— Всичко е готово.

— Къде са.

— Регистрационните номера и талоните са в жабките на колите. Паспортите са в джобовете на пътните костюми.

— Моите?

— В палтото ти. Виси заедно с полата и блузата на закачалка в камиона.

— А табелите?

— Всички са по колите заедно с инструменти за смяна.

Тя извърна глава и погледна костеливото момче. Лицето му излъчваше вяра в собствения му професионализъм и на нея й се прииска да стане и да го прегърне. Вместо това му кимна одобрително, макар да й се искаше човешка прегръдка. Несигурността й не можеше да бъде успокоена от каквато и да било проверка по списък.

Сега беше абсолютно сигурна, че е била заподозряна за експлозията в консулството и че Бенжамин Баум е изиграл главна роля в онази засада. Безопасността и бъдещето на майка й бяха несигурни, но докато американците и израелците я гонят по петите, тя не може да направи нищо по този въпрос. Имаше само една скрита карта, но сега идеята й изглеждаше толкова слаба и отчаяна, че докато навличаше военното яке, едва сдържа сълзите си.

„Не! — възпря се тя. — Никога! Няма да позволя да видят подобно нещо!“

— Муса? — стегнато заговори тя. — Самолетът.

— Нает е и чака.

— Сигурен ли си, че пакетът е пристигнал?

— Изпратих го със специален куриер. И тъй като твоят „приятел“ тръгна за Вашингтон, можеш да си сигурна, че не е отишъл, за да разглежда паметниците.

Мартина престана да се занимава с дрехите си и го погледна. Толкова млад, толкова смел и готов да последва съдбата на брат си. Облечен в открадната униформа на американски офицер, който без съмнение вече е умрял, акт, който със сигурност би го изпратил на електрическия стол, ако бъде пленен. И тя трябваше да се издигне на нивото му, да има същата смелост. Щом трябва да осигури благоденствието на майка си, тя трябва да оживее и да не попада зад стените на затвора. Бяха й платили и тя разпредели парите. Единственият й шанс беше да извърши успешно операция „Скорпион“ и да остави жертвите си мъртви, а групата „Яд Аллах“ да избяга.

— А ти взе ли перлата? — попита Муса, макар да се надяваше Мартина да се е отказала от неразумната застраховка.

— Бижуто е на студено. — За пръв път, откакто беше пристигнала, нещо като усмивка премина през устните й. Поне тази импровизация се беше получила без грешка.

Муса се намръщи.

— Какво означава „на студено“?

— В лимузината.

— Сама?

— Фуад я наглежда. — Сега тя се обърна към мъжете, които се бяха събрали до карабините в другия край на салона. Тъй като Юсуф и Рияд току-що бяха пристигнали с нея, Али, Джавад, Якуб и Салим помагаха грубичко на двамата едри мъже да си облекат униформите.

— Салим! — извика Мартина и високият ливанец извърна глава. — Защо отговаряш на това име? — скара му се тя. — Има ли американски морски пехотинец на име Салим?

— Не ма’ам — отвърна Салим с южняшки акцент, който беше практикувал, гледайки филми. — Стори ми се, че казахте Джайрин.

— А ти? — посочи тя Якуб, едър, мускулест, двадесет и шест годишен сириец.

— Фацио, Антъни. Три-две-пет, седем-шест, едно-седем-нула-едно — изръмжа думите Якуб. — Втори взвод, рота „Браво“, първи, трета редица. Охрана.

Останалите мъже бяха застанали в поза „мирно“.

— Ти — посочи тя Джавад. — Занеси униформата и оръжието на подчинения си в лимузината.

— Слушам — отговори Джавад и грабна торбата с написано върху нея име „Фостър“.

— Не видях служебната кола. — Чудеше се дали има нещо, което да са изпуснали, някаква поправка, която да им напомни кой ръководи.

— Паркирах я на две пресечки оттук — каза Набил.

Мартина се извърна към него.

— На две пресечки? Да не си луд?

— Лично взех решението — заяви смело той и изпъна рамене. — Това е единствената кола, която не бива да бъде виждана да влиза или излиза от тази къща.

— А ако я откраднат? — направи крачка към него тя.

— Кормилото е обездвижено.

— Ами ако й нарежат гумите? — Тя беше застанала лице в лице с дребния мъж.

— В гаража има четири резервни. — Той не смееше да помръдне. Все едно че върху врата му лази отровна тарантула.

Мартина го изгледа, после вдигна дясната си ръка и я постави върху лицето му. Муса трепна, очаквайки Набил да получи плесница заради независимите си действия, но Мартина внезапно го целуна по бузата. После се отдръпна и се усмихна. Всички около нея си отдъхнаха.

— Няма по-добър от теб — прошепна тя. Въздържа се от по-нататъшна изява на чувства и се извърна. — Къде е първото ми палто и галошите?

— В куфар — каза Набил, все още изчервен от гордост. — Ще го сложа на задната седалка на служебната кола. Не искам някой да го открадне междувременно.

— Разбира се — съгласи се Мартина. Тя огледа още веднъж стаята и когато погледът й попадна върху блестящия ковчег, бавно го приближи. Гърбовете на хората й се смръзнаха. Тя вдигна тежкия капак и го задържа за момент, а после внимателно го затвори. Остана загледана в полираното дърво и попита почти нечуто:

— Къде е главата?

Никой не й отговори. В къщата настана гробна тишина. Тя вдигна ръка и плесна по ковчега.

— Къде е главата?! — изкрещя високо. — Къде е? И къде е онзи идиот Ияд?

— Ще дойде — опита да я успокои Муса. — Закъснява.

— Закъснява ли? — извърна се тя към Муса. — Закъснява? — Вдигна ръце и се тупна по бедрата. „Този проклет глупак — крещеше наум, докато се разхождаше яростно. — Приближава се до нас пред хора, дрънка на арабски, едва не проваля примамката, а на всичкото отгоре губи проклетия мотоциклет.“ Тя се ядоса, че го е задържала въпреки допуснатите грешки още от самото начало. Той не само остави на властите откраднатата машина, по която биха могли да ги проследят. Сега на всичкото отгоре не успя да осигури ключа към бягството на „Яд Аллах“. Тя зарови пръсти в косата си, опитвайки да измисли нещо.

Точно в този момент моторолата на Мохамед се свърза с тази на Муса. Шепотът беше последван от бързо почукване по входната врата. Муса хукна, отвори и Ияд почти падна във фоайето.

Косата му беше мокра от дъжд и пот. Той беше силно задъхан и макар да почувства погледа на Мартина, избягна да я погледне, а се обърна към другарите си.

— Съжалявам — поклати глава Ияд и се огледа. — Съжалявам. — Той остави черната лекарска чанта на пода и съблече шлифера, под който носеше зелена униформа на болничен санитар. — Не можах да го направя. — Ръцете му трепереха. — Залата за аутопсии беше пълна с лекари — изхлипа той. — Моргата беше като гара. — Той бръкна в малкото джобче за цигара и я запали с треперещи пръсти, опитвайки да отложи яростните ругатни, които знаеше, че ще последват скоро. — Тези нюйоркски шофьори са по-лоши от ливанските. Толкова много катастрофи има тази нощ.

Мартина се приближи до него. Отклони очи от безполезния човек, сведе поглед към черната чанта и я вдигна. Отвори я. Беше празна. Нищо.

Тя пусна чантата и се извърна. Юмруците й се свиваха и отпускаха като че помпа черния балон на апарат за кръвно налягане. Очите й се преместиха от ковчега към работната маса на Набил, към трионите му, а после към далечната кухня. Там, върху пластмасовия плот имаше две големи мивки и празния метален цилиндър, който Набил беше поставил върху малък триножник. Там бяха и инструментите от погребалното бюро, гримовете, спирта и балсамиращите течности. Грозните инструменти блестяха под ярката светлина на лампата.

Ако заблудата с ковчега не е пълна и действа неубедително по какъвто и да било начин, те никога няма да се вдигнат от земята. Никога няма да напуснат Америка.

Тя погледна часовника си. Сърцето й биеше в такт със секундарника. „Само една грешка? — изрече наум бавно въпроса, а сърцето й се сви. — И тази е достатъчна, за да е свършено с мен, нали?“

— Съжалявам, Лейла.

Шепотът на Ияд като че премина над главата й, но тя остана съвсем спокойна и неподвижна. Беше отпуснала ръце. Сви пръсти, но ги отпусна отново. „Може ли това да означава, че му прощава?“ — чудеха се мъжете, докато я наблюдаваха. Тя погледна Мохамед, който беше слязъл до средата на стълбите и я зяпаше оттам като дете, което се е скрило, докато родителите му се карат.

После бавно се приближи до работната маса на Набил, където имаше отворена и почти празна голяма бутилка от безалкохолна напитка. Тя я вдигна, погледна през прозрачната пластмаса, после я приближи до устните си и изпи остатъка от течността.

Обърна се и тръгна към Ияд, като разклащаше празната бутилка между пръстите си. Очите на мъжете я следваха като плувци, които се боят от акулата сред тях. Но на устните й се беше върнала усмивката, а в очите й имаше нещо като съчувствие.

— Съжалявам — повтори Ияд, някак по-спокоен, след като Мартина всъщност не беше избухнала. — Но човешка глава? — той потръпна. — Това никак не е лесно.

— Няма нищо — каза Мартина и вдигна дясната си ръка. — Нищо.

Тя спря на метър от него, все още усмихната, докато той трепереше, свел поглед към краката си. После тя посегна към колана си, извади своя П–38, вкара дулото дълбоко в отвора на бутилката, допря дъното до гърдите му и стреля.

Изстрелът не беше толкова силен, колкото тропането от краката на мъжете, които отскочиха ужасени. Тялото на Ияд се изви и литна във въздуха. Цигарата му излета като искра, а ръцете му се размахаха за миг, преди трупът му да се стовари върху дървения под на фоайето. От дробовете му изскочи въздух, краката му трепнаха конвулсивно, а после тялото остана неподвижно.

— Няма нищо — прошепна отново Мартина, докато прибираше пистолета обратно под колана си. Тя отпъди малкото облаче дим с длан. — И твоята ще свърши работа.

Измамното зимно слънце огря река Потомак с призрачна бяла светлина. Фалшивата пролетна топлинка едва не излъга няколко птички в провинция Принц Джордж в Мериленд да разтворят гърлата си. Ранното утринно небе оцвети черните дървета покрай реката в синьо, предлагайки илюзорното чувство, че следващите три студени месеца са прескочени като повредени канали на стара грамофонна плоча. Но южните дъбове нямаха още пъпки, дъхът на пасящите коне се издигаше във въздуха като от комина на локомотив и нито един от морските пехотинци, дежурни в Центъра за военноморски оръжейни системи, не се излъга да свали вълненото си бельо и да го замени с памучно.

Както повечето военни утрини на полуостров Мериленд, и тази беше достатъчно студена и задържа персонала на ЦеВМОС край чашите с горещо кафе в белите дървени бараки. Центърът не беше типична военноморска база, тъй като тук живееха главно учени, инженери и офицери с много лентички от отминала бойна слава. Те водеха цивилизовано съществуване, прекарваха скромния си работен ден в лабораториите и в този час алеите и паркингите бяха празни. Единствено изключение правеше онази част от населението, чиято задача беше да опазва тайните на това място. Както винаги, морските пехотинци ставаха първи.

Две коли с тихо ръмжащи мотори минаха бавно през триъгълния площад, водещ от входа към центъра. Превозването на тайното оръжие до площадката за изпитания близо до Далгрин трябваше да се извърши, без да се привлича излишно внимание и видът на водещата кола определено лишаваше мисията от романтика. Леко бронираният всъдеходен джип все още носеше белезите от краткото си участие в „Пустинна буря“. Хъмърът имаше склонност да се преобръща, а този го беше сторил от една висока дюна в Кувейт. Драскотините и хлътналите места по него му придаваха вид на участник във военно рали.

Един по-обикновен, триосен камион, покрит с брезентов камуфлаж следваше тумбестия джип. В колите имаше шестима мъже от ротата за охрана, плюс един техник от лабораторията на Центъра. Техникът спеше в кабината на джипа, докато ескортиращите морски пехотинци седяха изправени по местата си, придремващи като кучета-пазачи с полузатворени клепачи и здраво стиснали своите М–16.

Младши сержант Марк Миликен намали ход, когато мина покрай големия знак на ЦеВМОС, представляващ бронзов силует на племенен вожд с корона от пера. Той спря до тухлената къщичка на охраната, където едър сержант от шерифското управление на провинция Чарлз плъзна встрани вратата. Миликен бутна назад военната си фуражка, под която се показаха кичури царевичножълта коса. Той подаде на сержанта пътния лист.

— Хубава утрин, а? — каза сержантът и вдигна димящата си чашка с кафе.

— По-добре е, отколкото да караш из снега — отговори Миликен. Някои от морските пехотинци се дразнеха, че входът към Центъра се охранява от цивилни с каубойски шапки. Но не и Миликен. Ченгетата бяха спокойни и много възпитани, но той веднъж беше виждал как двама от тях се справиха с един досадник като в жесток рейд против градски наркотрафикант.

— Къде отивате? — попита сержантът.

— В центъра в Далгрин.

— Очаквано време на пристигане?

— След около час. Ще поема по шосе номер 210, после по 225:425,6 и накрая по 301. Нищо работа, ако изпреварим задръстването по моста.

— Аха. — Сержантът прегледа заповедта, за да провери съвпада ли указаният пътен график. — Да прегледам ли товара?

Миликен се ухили. Макар че транспортирането беше рутинно, естеството на задачата му не подлежеше на дискусии и ченгето го знаеше. Той погледна хъркащия на предната седалка техник и се обърна пак към сержанта.

— Един факир, шестима тъпанари и един голям, здрав…

Сержантът се изсмя.

— Ясно. — Той посочи радиостанцията си. — Накарай някой да ми свирне, като стигнете. — Всички, които работеха в Центъра, знаеха жаргона.

— Готово — отвърна Миликен и включи на скорост. Стандартната процедура беше да се поддържа радиоконтакт с мрежата на морската пехота, но той винаги държеше връзка и с ченгетата. Ако по пътя възникнеха неприятности, шерифите от провинция Чарлз можеха да стигнат до мястото много преди да се натутка военната полиция.

Миликен даде знак за тръгване с лявата си длан и камионът го последва по пътя към шосе номер 210. Утринният вятър засвири през пролуките на джипа, той затвори прозореца си и се облегна, за да се наслади на пътуването по обляната в слънце равнина на Мериленд.

Правилата в ЦеВМОС бяха всъщност досадни и след първите няколко пътувания за охрана и пренасяне на суперсекретни оръжия мисиите бързо губеха своята романтика. Сержантът се опитваше да държи хората си нащрек с ежедневни доклади за терористични заплахи и опити за отвличане на американски военни товари. Но всички тези събития се случваха в Европа, Централна Африка или Филипините. Тук човек по-скоро би се сблъскал с някоя скитаща крава, отколкото с опит за отвличане.

Миликен беше преживял своята война. Вярно, че през по-голямата част от времето се беше потил в една тенекия пред бреговете на Кувейт, но накрая морските пехотинци бяха стъпили на брега. Имаше няколко шумни сражения, макар че ротата на Миликен по-скоро хвана тен, докато пазеше вражеските военнопленници. Все пак щеше да има какво да разказва на децата си, когато се родят.

В замяна на това Мериленд беше скучна работа, от която не би имало много за разказване. Монотонността му личеше на всеки километър — чисти пътища с подредени край тях големи магазини, „Пица Хът“, „Макдоналдс“, магазини за алкохол и видеоцентрове. Единственото развлечение беше изобилието от скучаещи гимназистки, които не без удоволствие забелязваха тялото на мъж, който може да направи шестдесет лицеви опори за съвсем кратко време. Морските пехотинци никога не се изморяваха, нито пък Сузи Ъпхам. Миликен работеше с усмивка през седмицата в очакване на съботната вечер с дългокраката си приятелка. Той беше тук за кратко. Оставаха му тридесет дни, но двамата със Сузи си бяха направили план за по-нататък, в който щеше да вземе участие един мотоциклет.

Той намали, за да свие надясно към шосе номер 225. Провери дали камионът е наблизо, докато минаваха покрай кафенето „Самотна звезда“, където двамата със Сузи бяха прекарали доста нощи в потни танци.

В каросерията на камиона нямаше добро прикритие от вятъра. Макар тежкото брезентово покритие да беше завързано здраво към металната каросерия, студът режеше през пролуките и виеше из товарния отсек. Задният край беше затегнат с дебело парашутно въже, но ъглите оставаха свободни, за да може охраната периодично да следи пътя отзад.

Един много черен и висок морски пехотинец седеше в ъгъла откъм десния борд, показал глава през малкия триъгълник.

Когато малкият конвой зави от шосе 210 към 225, той наблюдаваше една черна лимузина и катафалка, идващи по насрещното платно, които ги последваха на завоя. Той затвори брезента и стисна приклада на своя М–16, който почиваше между коленете му с дулото към пода.

— Хубав ден за погребение — прошепна си той.

— Какво? — не го разбра вторият морски пехотинец, нисък, широк и мускулест мъж, седнал на отсрещната седалка.

— Една лимузина и катафалка със светещи фарове — повиши глас първият, за да надвика шума в каросерията.

— Винаги успяваш да ме развеселиш, Хюмсън — измърмори ниският.

— Това ми е работата, Дел Рей. Ти си мой човек.

Пехотинецът на име Дел Рей се усмихна.

— Представлява ли заплаха за сигурността? Да го премахнем ли?

— Та той и така си е мъртъв.

Дел Рей кимна. После посочи странния начин, по който Хюмсън държеше оръжието си.

— Може да го обърнеш наопаки, Хюм. Тук не ти е хеликоптер. Няма да улучиш перките.

Хюмсън погледна оръжието си.

— Знам. Но си мислех дали да не си пронижа крака. — Той вдигна крак и го сложи върху цилиндъра, закрепен помежду им върху каросерията на камиона: широк, зеленикав, от фибростъкло, дълъг около метър и широк петдесет сантиметра. Краят на „това нещо“ беше с конусовиден нос, а задната част беше покрита с цилиндричен черен предпазител. Под устройството надута гумена подложка поддържаше уреда като сандвич „хот-дог“. А цялото устройство беше закопчано към дървена люлка с метални ленти.

— Хайде бе, животът ни тук не е толкова лош — каза Дел Рей. После показа ботата на Хюмсън. — И си махни проклетия крак от държавната собственост. Ако шефът открие драскотини, ще ни скъса задниците и на двамата.

Хюмсън с нежелание свали крака си от цилиндъра, а после се понаведе да изтрие мястото. После повиши басовия си глас и имитира носовия изговор на лейтенант Йейли.

— Доставете тази рибка, господа — изви глас Хюмсън. — Не я продавайте. И да не я загубите.

Дел Рей се изсмя и изръкопляска с облечените в ръкавици длани.

— Добре го правиш. Добре.

— Този дребен гадняр си е направо задник — каза Хюмсън.

— Той е офицер. Какво да го правиш?

— И какво, по дяволите, е това нещо? — зачуди се Хюмсън, като показа жълтата лепенка върху цилиндъра:

— Не знам — сви рамене Дел Рей. — Прилича на „Дракон“ — каза той, имайки предвид широко използваното от пехотата противотанково оръжие.

— Прилича на оная работа на татко ми.

— Иска ти се — изсмя му се Дел Рей.

— Така ли? — предизвика го Хюмсън, като показа към панталона си. — Искаш ли да видиш ей този прототип?

Дел Рей не му отговори. Надникна през свободния ъгъл на брезента. Минаха покрай пътен знак на шосето: „Северен Мериленд 425 — заснежен път“. Двете платна на асфалта се виеха между групи борови дървета. На около стотина метра назад късите светлини от фаровете на катафалката блеснаха, а после изчезнаха в завоя. Дел Рей затвори ъгълчето на брезента.

— Вече сме на четири-две-пет — каза той. — На половината на пътя.

— Още шест месеца — отвърна Хюмсън. — И после съм си у дома.

— След три аз ще съм в Норфолк — каза Дел Рей. — Той също искаше да се измъкне от корпуса, но смяташе да постъпи в по-елитна част.

— Да — горчиво изсумтя Хюмсън. — Ти ще станеш „тюлен“, а аз ще бъда гимназиален учител.

— Стига де. Корпусът беше добро начинание за теб, Хюм. Може дори да ти осигури по-добра работа.

— Като какъв? Пожарникар ли?

— Горе главата, мой човек — посъветва го Дел Рей. — Е-Би-Би-Си — изпя той инициалите. ЕББС — Единство, Братство, Бог, Страна.

— Това виждаш ли го? — показа му среден пръст Хюмсън, а после затвори очи и облегна глава върху металната подпора…

Отпред в джипа Миликен намали скоростта по път номер 425, макар да му се искаше да профучи по сухото виещо се шосе. Пътят извиваше приятно по хълмовете, но следващият го камион не беше много стабилен поради височината си и можеше да се преобърне при висока скорост и да изпусне смъртоносния си товар. Това би означавало карцер, никаква Сузи и може би никакви еротични пътувания с мотоциклет след уволнението. Той погледна в огледалото за обратно виждане. Чък Норман, шофьорът на камиона, се мъчеше да го настигне. Затова той намали още и взе слушалката на апарата за връзка, монтирана между него и пътническата седалка.

— Браво две, да не ме цунеш — усмихна се Миликен. — Че ще ни улучат с един куршум.

— Няма, първи — изхриптя Норман през слушалката и камионът изостана.

Изминаха още девет километра открито поле. Зимната трева тънеше сред черна кал, а покрай оградите петната от сняг упорстваха под слабото слънце. Виждаха се неподдържани къщи със следи от гуми в предния двор и купища стари коли отзад, вдигнати върху трупчета.

Спуснаха се по дълъг склон и приближиха кръстовище, където задължително трябваше да спрат поради пресичането на път с предимство. Техникът, изглежда, усети кръстовището през дрямката си, защото се размърда и надигна глава. Беше с брада и смешна бяла престилка, която издаваше професията му. Разтърка очите си с пръсти.

— Къде сме? — попита той.

— Айронсайдс — каза Миликен и спря джипа. Пред него от запад към изток минаваше шосе номер 6. В югозападният ъгъл на пресечката беше поставен стълб с изрисуван герба на провинцията и стрелка, сочеща към баптистка черква в Ненджимой. При югоизточният ъгъл се виждаше порутена бяла сграда, но от комина й излизаше дим, а върху въжето в градината се вееха прани чаршафи.

— Има ли си име тази барака? — попита техникът.

— Дом Господен — отвърна Миликен.

Той се поколеба, защото към кръстовището от запад приближаваше жълт товарен камион. Но макар да имаше предимство, шофьорът му предпочете да пусне военните коли да направят завоя. Миликен му махна с благодарност и забеляза ръкава на камуфлажно яке върху ръката, която отвърна на поздрава.

— Човекът е военен — каза той и включи на скорост.

— Вероятно се мести със семейството — отговори техникът.

— На по-добро място, ако е късметлия — измърмори сержантът.

Докато завиваше наляво, той погледна часовника си и реши да спечели малко време. Камионът беше съвсем близо зад него. Той натисна газта на джипа по спускащото се през Айронсайдс шосе. Нямаше никакво движение. Вляво на пътя се намираше тихата бяла сграда на местната пожарна и един нисък гараж с ръждясали бензиноколонки, които явно не работеха. Не се виждаше жива душа. Вероятно и преди сто години на това място не е кипял живот.

— Колко още остава? — попита техникът, когато влязоха в малкото село.

— Хилтоп, Уелкъм, а после ще сме на път 301 — отговори Миликен, докато се бореше с лоста за скоростите.

— Кафе?

— На връщане ще спрем в Порт Тобако.

Тъкмо беше успял да се позасили и минаваше покрай един сив хамбар до пътя вдясно, когато изкрещя:

— Мамка му!

Иззад хамбара внезапно се появи жена. Беше увита от шията до петите в дълго, черно палто. На главата й беше завързана червена забрадка, и носеше тъмни очила, така че се виждаше само белият й нос. Този ужасяващ призрак, излязъл пред джипа на Миликен, би могъл и така да го накара да припадне, но на всичкото отгоре тя буташе голяма, синя бебешка количка и вървеше право напред, като че е сляпа, глуха и откачена.

Миликен стисна кормилото и натисна с всичка сила спирачка, завивайки рязко вляво. Носът на джипа се заби надолу, а задните гуми изхвърлиха струя пясък, когато колата поднесе надясно. Техникът се подпря с длани в тавана, а единственият морски пехотинец отзад направо падна на пода.

— Идиотка — изкрещя Миликен, докато гумите му стържеха по асфалта. Лицето на жената мина само на три метра пред десния калник, но макар колата да спря, тя падна. Той я видя да залита и да пада надясно, като че вятърът от спирането я е блъснал и обърнал заедно с бебешката количка.

Чу се ново свирене на гуми и Миликен обърна глава, очаквайки камионът да се блъсне в джипа. Но той спря на няколко метра, а зад него се виждаше високата каросерия на жълтия товарен камион. В този момент той осъзна, че свиренето на гумите е дошло отпред.

От изток към него се беше приближила бързо зелена военна кола, която спря рязко. Докато Миликен стискаше кормилото и се опитваше да поеме дъх, вратата на колата се отвори и отвътре излезе морски лейтенант в парадна униформа. Носеше малко куфарче и изглеждаше ужасно ядосан, докато крачеше към джипа.

— О, загубен съм — прошепна Миликен, зяпнал към приближаващия се офицер. — Сузи, няма да можеш да ме посещаваш в ареста.

Внезапно се сети, че би трябвало да помогне на падналата жена, защото иначе военният съд ще му прикачи и неизпълнение на дълга към пострадалата. Той откопча предпазния колан и отвори вратата.

— Стой на мястото си, сержант — изпъна ръка като регулировчик морският офицер, щом стигна до колата на Миликен. Той дръпна вратата и едва не изхвърли сержанта с нея. Грубо бутна куфарчето към гърдите на Миликен. — Дръж това и не мърдай!

Миликен не каза нищо, когато лейтенантът се обърна.

Той тихо затвори вратата и внимателно постави куфарчето върху металната кутия на радиостанцията. Погледна към техника, който дишаше тежко и клатеше глава.

— Олеле, човече, загазих — прошепна отново Миликен и се замоли на жената да й няма нищо.

Муса заобиколи бронята на джипа. Мартина лежеше свита на топка до детската количка и твърде наблизо до колата, но нямаше какво да се прави. Той коленичи на пътя, притиснал бедра към задника й и се наведе върху нея. Очилата й отразяваха бялата му фуражка. Устата й се беше превърнала в неподвижна черта, а ръката й се намираше върху спусъка на мощната пушка-помпа „Итака“, увита в одеяло в детската количка. Той се стовари отгоре й с цялото си тяло, докато пъхаше пръст в левия си ръкав. Намери пръстена на Набил и го дръпна.

След секундно забавяне пътят се разтърси от силен гръм, последван веднага от скърцане на метал от газовете на експлозията в кабината на джипа. Корпусът на колата се изду като картон с ферментирало мляко, капачката на резервоара литна към небето, двете врати отхвръкнаха и се блъснаха в корпуса. Малък фонтан оранжеви пламъци и черен дим обгърнаха колата и изскочиха през счупените прозорци, но нямаше димен облак, нито хвърчащи късове метал. Набил си беше свършил работата. Експлозивът беше точно колкото трябва. Никакви излишъци.

Експлозията не накара Мартина да се прикрие зад количката. Още преди ехото да отмине, тя се измъкваше изпод тялото на Муса, дръпна помпата и хукна приведена встрани, за да не се подпалят дрехите й. Спря на десет метра върху пътя и се извърна, хванала помпата с две ръце. После се изправи и тръгна обратно към горящия джип. Приличаше на домакиня от кошмар на градско ченге.

Муса се изправи и погледна само за миг горящата кола. От ада в кабината не се чуваха викове, но щракването на предпазител го задейства. Той се огледа за Мартина, видя я да приближава и бързо пресече пътя й, като заобиколи левия калник на джипа, докато вадеше беретата си.

В кабината на камиона Чък Норман беше зяпнал. Предното му стъкло беше спукано, а като вдигна ръка към очите си, разбра, че очилата му ги няма. Експлозията беше спукала рамката над носа му и той усети кръвта, която се спускаше отстрани. Видяното беше направо нереално. Не можеше да разбере какво е станало.

— Боже мили — успя да прошепне. Преди секунда Миликен беше спрял, за да не сгази пешеходка, а след миг последва ад. Сега към кабината на Норман се приближаваше някакъв флотски лейтенант. Отдясно, жената, изглеждаща съвсем здрава и хванала тъмносива тръба, вървеше през облак дим. В огледалото за обратно виждане откъм жълтия товарен камион спринтираха размазаните фигури на въоръжени морски пехотинци.

Тогава той разбра. Обърна се към пасажера си, деветнадесетгодишно момче, току-що прехвърлено от Куантико.

— Перис! — изкрещя Норман. — Скачай навън!

Обърканият младеж се обърна да попита нещо, тъй като не разбра заповедта. Но Норман вече измъкваше пистолета си и скачаше от кабината. Перис изхлипа нещо и го последва веднага, стиснал карабината си. Постави крак върху стъпалото и се хвърли към пътя.

Мартина се прилепи до каросерията на камиона, за да не повреди скъпоценния му товар при престрелката, и улучи Перис още във въздуха с изстрела на помпата. Тялото му отхвръкна настрани и падна на пътя по очи, а автоматът му излетя напред. Тя опря помпата в хълбока си, прескочи тялото, докато гилзата изскачаше от оръжието, и продължи наляво, където приближаваха Салим и Якуб, водени от Али. От другата страна Джавад водеше Юсуф и Рияд. Всички се движеха много бързо, а очите им блестяха от възбуда.

— Внимателно! — извика им Мартина. — Товарът!

Самотен пистолетен изстрел отекна откъм другата страна на камиона и тя се извърна нататък.

— Чисто е! — веднага чу вика на Муса.

В каросерията на камиона Дел Рей и Хюмсън бяха объркани. Те бяха добри войници и биха се сражавали като демони, ако бяха разбрали какво всъщност става. Но никой не издаваше заповеди, а пред тях имаше шестима морски пехотинци, забили дулата на автоматите си в лицата им.

— Гадна, проклета тренировка — изръмжа Хюмсън. Той отвърза брезента, постави ръце на тила и ритна резето. Капакът изтрака върху задната броня.

— Глупости, тренировка — отвърна Дел Рей, но зае същата поза, след което скочи долу до Хюмсън, който го гледаше объркан.

Дел Рей едва се беше изправил след скока, когато Джавад го удари по лицето с приклада на своя М–16. Но американското оръжие не е направено за ръкопашен бой срещу твърдите глави на морски пехотинци. Затова прикладът се спука, макар да блъсна здраво Дел Рей, който падна в безсъзнание.

— Хей! Мамица… — започна да вика Хюмсън, но дъхът му изскочи, когато Али го блъсна в корема с дулото на автомата си. Хюмсън се стовари по задник на пътя, после падна по гръб и се изтърколи настрани.

— Обездвижи го — заповяда Мартина, обърна се и хукна нагоре по хълма.

Али нагласи предпазителя за единичен изстрел, отстъпи и изстреля един куршум в бедрото на Хюмсън. Войникът подскочи силно, но не извика.

— Хайде! — извика през рамо Мартина, докато тичаше към военната лека кола. Забрадката й излетя на пътя, очилата също. Подстриганата й руса глава щръкна над черното палто.

Муса я изпревари, скочи в колата, обърна бързо и забави, когато тя стигна до него, отвори вратата от другата страна и скочи вътре.

Сега напълно окупиран от новите си собственици, военният камион подскочи напред, после бавно заобиколи горящия джип. Сред останките му патроните загряваха и гърмяха като далечни изстрели. Бензинът също се беше подпалил и огънят лижеше пътя. Рияд, който караше камиона, заобиколи отдалеч джипа, обърна назад, набра скорост и подкара след колата на Муса.

Черната лимузина се появи от мястото, където беше спряла при кръстовището, сви наляво, заобиколи един труп и парчета счупени стъкла, и се присъедини към процесията, следвана наблизо от катафалката.

Хюмсън се извъртя бавно по корем и се вдигна на лакти. По голямото му лице се търкаляха сълзи и падаха върху студения асфалт. Той погледна изоставения жълт камион, чиито врати се люшкаха отворени. После извърна глава към мястото, където се намираше военният камион. Дел Рей лежеше по гръб на шосето. Неподвижен, сякаш се пече на слънце. Ботите на Чък Норман се подаваха от плитка канавка вляво на пътя. Онова, новото момче, как му беше името, лежеше по очи върху жълтата разделителна линия на шосето, а от тялото му течаха три блестящи ручейчета.

През извиващия се дим откъм взривения джип, който сега гореше с пълна сила, той видя военната кола, водеща конвоя убийци, да изчезва над върха на далечния хълм. От пасажерския прозорец на колата хвръкна във въздуха черното палто на жената, изви се като пиратско знаме и литна към банкета.

Хюмсън посегна надолу с лявата си ръка и намери в джоба си моторолата. Издърпа я, опитвайки се да не обръща внимание на разкъсващата болка в бедрото си и горещата локва, която се събираше върху асфалта. Издърпа черната кутия към устата си и натисна бутона за предаване.

— База Браво — прошепна той. — Говори Браво две. Имаме пожар. — Той въздъхна дълго и бавно, опитвайки да държи главата си изправена. — Повтарям. Имаме пожар!

След това припадна.

Всъщност това вече нямаше значение. Радиостанцията не работеше, пък и оттук така или иначе обхватът й не достигаше базата.

12.Вашингтон

Извиващо се облаче мъгла се издигаше бавно над укрепената собственост на израелското посолство. Бялата пара беше предизвикана от необичайното за сезона слънце, разтопило снега върху паветата на двора. Лекият утринен полъх я гонеше през желязната ограда и градините, наблюдавани постоянно с камери. Накрая тя се изви и изчезна покрай каменните стени на сградата.

Бени Баум седеше на задната седалка на такси, спряло на ъгъла на междущатското шосе и улица „Ван Нес“ и гледаше сградата с изморен поглед. Двигателят работеше, шофьорът потропваше с пръсти върху кормилото, броячът въртеше, но Баум не помръдваше.

Красивата резиденция на представителството на държавата му напомняше много за отоманска крепост. Въпреки модерните си извити прозорци и израелското знаме, развяващо се от ветреца, тя не беше нещо различно от затвор, който ги изолира от останалата дипломатическа общност. Беше последната му спирка, преди да се завърне с облекчение към нормалната си, рутинна работа, но усещаше, че зад тези стени се крият тайни, които е по-добре да останат неразкрити. Чувстваше се като новак на мач между професионалисти, объркван от фалшиви движения, които водят само до ново объркване.

Бени се колебаеше, загледан към смачканите си панталони. Неизгладената му синя риза и смачкана вратовръзка издаваха, че е спал облечен и на стол, което всъщност си беше истината.

Предишната нощ се беше настанил в хотел „Риц-Карлтън“ с чувство на злобна отмъстителност. През по-голямата част от кариерата си Бени се беше подчинявал на мърморенето на стиснатите счетоводители от АМАН и отсядаше в стаи под наем и евтини пансиони, но докато пътуваше към Вашингтон от международното летище, внезапно реши да подразни Ицик Бен-Цион. Генералът щеше да лудне, като види сметката, а Бени щеше да му каже да върви по дяволите.

Беше се настанил в стаята, когато се сети, че във Вашингтон би трябвало да бъде облечен в костюм. Тъмносиньото му сако беше смачкано, но вместо да повика камериерка и да го даде за гладене, той го измъкна от куфара заедно с измачкана карирана риза, облече ги, а после стоя десет минути в банята, докато горещата вода от душа се лееше в празната вана. Но обработката с пара не помогна за изправянето на гънките, а той излезе задъхан, стовари се в едно от креслата, после придърпа куфара си и извади черновата на Рут изпод купчината свои карти и бележници.

Там си и остана. Зачуден на всяка страница, изненадан от нейния английски и дълбокия анализ на психологията на терориста. Когато изпита желание да й се обади, видя, че минава един часът, и се отказа. Продължи да чете. По някое време заспа. Сънува я като щастливо дете, прекрасна девойка и ядосана жена. После тя се превърна в друг човек и той се събуди. Пепелникът му беше пълен с фасове, в устата си усещаше вкус на скоч, а слепоочията му пулсираха от болка…

Сега гледаше посолството, задържан от собственото си колебание. Входът за дипломатически коли беше затворен с масивна черна порта на колела. Пред нея излезе едно щатско ченге, което зае позиция между таксито и портата. Бени разбра, че ако продължава да се мотае, скоро ще бъде отведен в участъка за разпит.

— Кадима21 — заповяда си той, плати на шофьора и излезе. Слънцето и ветрецът накараха зачервените му очи да се свият, докато носеше протъркания си куфар през улицата, с принудена усмивка към полицая. Ченгето кимна мрачно, изгледа куфара, но не се намеси. Тази работа я вършеха израелците зад оградата.

В портата имаше малка врата за посетители, идващи пеша. Бени се готвеше да натисне бутона на домофона, когато ключалката бръмна. Той погледна към огледалните стъкла на прозорците, приел, че генерал Авраам Ярон е заповядал да му отворят.

Пресече широкия преден двор, влезе в сградата и пусна паспорта си в чекмеджето на кабината на охраната. Все още страдащ от суеверието, че носи лош късмет за младите бойци, той се въздържа да размени някоя любезност със служителя на ДСС зад плексигласовия прозорец.

— Не искате ли ние да отнесем куфара, господине? — предложи младежът.

— Да — отговори Баум. Появи се втори шабакник, който възпитано пое куфара.

Той премина през следващата врата с магнитна ключалка и влезе в огромното фоайе на посолството. То беше предвидено за пресконференции, коктейли и дори концерти на израелската филхармония, но днес представляваше просто празен хангар. Две симетрично разположени стълбища водеха нагоре към извит балкон.

— Баум! — Бени вдигна глава и видя Авраам Ярон, който се беше навел над парапета. — Идвай — заповяда генералът и махна с ръка. Бени тръгна към стълбите, но не можа да принуди краката си да вървят с подходящия ентусиазъм.

Кабинетът на военното аташе представляваше луксозно помещение, предназначено за посрещане на колегите му от Пентагона. В него имаше голямо плюшено канапе с дълга ниска маса за кафе, дървени кресла и масичка на колелца за топли и студени напитки. Бюрото на Ярон беше луксозно в противоречие на вкуса на генерала в родината, където се чувстваше най-удобно заобиколен със сковани от сандъци за амуниции столчета и метални шкафове, посипани с пясък. Документите върху бюрото бяха подредени зад строените четири телефонни апарата. Стената беше покрита с бели метални плакети от дузина израелски бойни поделения и поставени в рамка снимки на израелски оръжейни системи.

Генералът беше облечен в онази странна вълнена парадна униформа на израелската армия, осигурявана само за офицерите, които посрещат чуждестранни величия. Явно и днес му предстоеше подобно събитие, защото, като видя леката усмивка върху лицето на Бени, той погледна към острите ръбове на панталона си.

— Като клоун, нали? — с измъчена физиономия каза Ярон.

— Ами не е в твой стил, Авраам — съгласи се Бени.

— Я? Не знаех, че имам стил.

— Нямаш — отвърна Баум. Двамата се засмяха и си стиснаха ръцете. Ярон беше остарял, но все така с кестенява коса, посивяла съвсем леко на слепоочията. Бръчките на лицето му, получени от годините примижаване под слънцето, бяха затъмнени от два дълги, извити като ятаган белега върху лявата буза. Ярон се усмихваше често, но ако човек не го познава, трудно можеше да разбере извивката на ранените с шрапнел устни.

Генералът посочи канапето и Бени се стовари върху него. Ярон наля две чаши кафе, настани се на креслото и подпря крака на масичката, от което стъклото отгоре й потрепери.

— Изглеждаш ужасно, Баум — коментира той смачканото облекло на приятеля си.

— Наздраве — отвърна Бени и отпи от тъмната напитка.

— Сериозно говоря. — Ярон извади пакет „Тайм“, запали цигара и бутна кутията към Бени, който въздъхна с благодарност, като че ли са му хвърлили спасителна жилетка. — Виждал съм те много по-отпочинал на Голанските възвишения след шестчасова бомбардировка.

Бени издуха облак дим и погледна тавана.

— Тогава животът беше прост, нали?

Двамата пушиха мълчаливо известно време.

— Е, Авраам — заговори Бени. — Аз скоро ще се пенсионирам.

— Разбира се, Баум — мрачно се съгласи Ярон. — Когато Ицик те изведе навън с опрян в гърба автомат.

— Не. Наистина.

— Щом казваш, Биби. — Ярон не можеше да си представи как Баум доволно се припича на някой плаж. — Но аз наистина се пенсионирам. Това е последното ми назначение.

Бени кимна.

— Знам.

Генералите, които са били на високи постове в израелската армия, като например командир на парашутните десантчици и пехотата, често получаваха пост в чужбина в края на кариерата си. Военен аташе в Съединените щати беше върхът на подобни назначения. След това човек няма накъде повече да се издигне.

— Значи може би ще започнем заедно някакъв бизнес — каза Ярон.

— Да продаваме малокалибрени оръжия ли? Или комуникационно оборудване? — презрително предположи Бени, тъй като всеки втори пенсиониран полковник от израелската армия се насочва към подобен бизнес.

— Аз бих бил по-склонен да се заемем с продажба на бикини — каза Ярон и двамата се разсмяха от сърце. — Както и да е. Да се хващаме за работа. — Той загаси цигарата си и се поизправи. — Онзи твой задник, Бен-Цион, отново се обади тази сутрин. Накара ме да обещая, че ще те изпратя с първия полет от летище „Дълес“.

— Ах. У дома — въздъхна Бени с ентусиазма на човек, който очаква екстрадиция.

— Вие двамата да не работите по нещо голямо?

— Дребна конспирация.

— Не ми разказвай — каза Ярон. — Ще ти завидя и накрая ще подам заявление да ме върнат като действащ в армията.

— Няма — обеща Бени, макар да знаеше, че Авраам и не очаква от него да споделя секретни подробности по работата си.

— Те вече са почти готови с колета ти. — Генералът се обърна към отворената врата и извика: — Шейла!

След миг се появи стегната брюнетка с костюм в прасковен цвят. Лицето й припомни на Бени, че жената на генерала винаги е настоявала секретарките му да бъдат по-грознички. Тактиката не беше кой знае колко успешна, защото това не можеше да затвори очите на генерала към прелестите на други жени, но поне придаваше на канцеларията му достоен вид.

— Кажи, Авраам? — погледна го въпросително Шейла.

— Извикай Надав, ако обичаш.

— Той вече се качва по стълбите.

Ярон махна величествено с ръка. Шейла се оттегли, без да приеме това като обида.

В кабинета на генерала влезе висок, слаб мъж. Беше облечен в „униформата“ на всички шефове на охраната от ДСС в чужбина: скъп тъмен костюм, меки обувки с гумени подметки и вратовръзка от изкуствена материя. Беше с къса, червеникаворуса коса и лунички, запечатани върху кожата на лицето му от годините полска работа в неговия кибуц.

Надав спря до вратата, с ръце, прилепени към бедрата, като че се готви за скок от люка на С–130.

— Добро утро — весело поздрави той.

— Надав, това е Бени Баум — каза Ярон.

— А, нашият „получател“. — Той се насочи към Баум, който се понадигна от канапето. Двамата се ръкуваха и Бени отново седна. Надав зърна каната върху другата масичка и се насочи веднага към кафето. — Ти си приятел на Ури Бадаш. — Той си наля чаша и седна до Баум. — Той те спомена в един телекс.

— Да — въздъхна Бени. — Но имам чувството, че всъщност ме наблюдава. Може би мисли, че съм двоен агент.

— Може — съгласи се Надав. Като шеф на контраразузнаването на „Шабак“, Ури Бадаш беше длъжен винаги да подозира всекиго. — А така ли е? — закачливо попита той.

— Ами децата ми със сигурност ме третират като вражески агент — оплака се Баум.

— Това им е работата — засмя се Ярон.

— И я вършат добре — едновременно изрекоха Бени и Ярон. Надав се усмихна, разбирайки, че двамата са работили дълго заедно.

— И така, Бени — каза шефът на охраната. — Подаръкът ти беше сканиран в мазето. — Пакетът е бил изследван с рентгенови лъчи и електронен детектор за експлозиви. — Не показва нищо, но моят сапьор още го проверява.

— Чист ли е? — попита Ярон.

— На теория. — Надав посегна към пакета цигари и взе една. Беше се отказал от пушенето, защото водеше ежедневните тренировки на хората си, а те повечето вече бяха непушачи. Той повъртя цигарата в ръце. — Но човек никога не знае. Вече правят пистолети от пластмаса и взривяват „Семтекс“ с електронни поздравителни картички.

Бени изръмжа.

— Значи все пак може и да избухне.

— Защо мислиш съм тук горе да си пия кафето? — преглътна Надав. Ярон и Баум се усмихнаха на офицера, защото бяха сигурни, че е висял над главата на сапьора си, докато не се увери, че вероятността за експлозия е почти нулева.

Ярон се обърна към Баум.

— Е, какво става на север?

— Ами… — Бени съобщи в общи линии последните събития, без да разкрие нищо за размяната на пленници или своето отношение към Мартина Клумп. Изобщо не спомена и името на Рут. Когато приключи с подробностите по отношение картата на Бостън, Надав се размърда тревожно на стола си.

— Щом като тази карта сочи Бостън — каза той, — аз бих сметнал, че Вашингтон е по-вероятната цел.

Баум го изгледа. Внезапно осъзна, че и той би трябвало да направи такова заключение.

— Ще разположа допълнителна охрана, Авраам — продължи Надав. Заради експлозията в Ню Йорк той вече беше поставил хората си в повишена бойна готовност, но информацията на Баум възбуди професионалната му параноя. Той стана от канапето.

— Днес тук ще идват хора от Капитолия — предупреди го Ярон. — Не искам посолството ни да заприлича на „Шпандау“22.

Но Надав не обърна внимание на генерала и тръгна към вратата. Армията си има своите тревоги, дипломатите техни, а Шабак трябва да си върши работата.

— Не ми пука даже и да заприлича на „Ансар“ — каза той. Така се нарича израелски затвор, където лежат палестински терористи. — По обяд ще претърсвам сенаторите.

— Успокой се, Надав. — Опитът на Ярон да го спре беше прекъснат от появата на млад мъж, който рядко се вясваше по етажите на дипломатическите кабинети. Беше техник по комуникациите, който работеше в далечна стаичка на последния етаж на посолството, член на екипа, чиято работа е да изпраща и получава кодирани съобщения в Тел Авив. Освен това хората от екипа прехващаха предавания до и от посолствата на вражески държави, както и всякакви други местни комуникационни връзки, представляващи интерес.

Младежът беше задъхан. Той свали очилата си и ги избърса с края на вратовръзката, докато затваряше вратата на кабинета. Поколеба се, явно притеснен от очаквателните погледи на началниците си.

— Е? — попита Ярон и се изправи.

— Хмм, Авраам — заекна младежът с обичайната липса на официалности, но не успя да скрие неудобството си пред генерала. — Току-що хванахме нещо, което ти трябва… Реших, че ще поискаш да чуеш.

— Казвай. — Ярон постави юмруци на хълбоците си.

— Има тревога. До всички американски военни формирования в областта. Нямаше как да не го чуем. Целият ефир гърми с това. — Той изглеждаше някак притеснен, като воайор, хванат на местопрестъпление.

— Какво има? — вече ядосано попита Ярон. — Да не се разполагат отново в Залива? Какво?

Младежът заговори бързо. Вече му се искаше да го е съобщил по вътрешната телефонна връзка, а не лично.

— Изглежда, някаква терористична група е нападнала американски конвой на морската пехота, пренасящ оръжие. Ако съм разбрал правилно жаргона им, няколко от морските пехотинци от ескорта са убити. Но, изглежда, има пълно медийно затъмнение върху събитието, тъй като май е откраднато някакво секретно оръжие или ракета.

Техникът нямаше повече новини и отпусна ръце, сякаш най-накрая се е решил да си признае, че е повредил колата на баща си. Но не мръдна от мястото си. Явно чакаше някакъв съвет, инструкции или дори заповед.

— Боже мили — прошепна Надав и се обърна към Ярон. Подозренията му че Бостън е примамка, току-що се бяха оправдали.

— Вероятно събитията нямат връзка — каза Ярон.

— Да бе. И оная ми работа няма връзка с топките си — натъртено отвърна Надав.

Бени не каза нищо, макар да се беше изправил и стиснал цигарата между пръстите си така, че се беше превърнала в лента, а димът се виеше над рамото му. Искаше му се да застане на страната на Ярон, да подкрепи твърдението му за случайно съвпадение, но не можеше. В ума си видя стрелки, изрисувани върху картата на североизточната част на Съединените щати, стрелки на часовник и сметки за разстояния. Една жена прелетя на фона на нощното небе, изпълнено със снежинки, и се спусна по уличен електрически стълб, докато от прашни развалини хора издърпваха тела на овъглени морски пехотинци, които внезапно се превърнаха в трупове на млади израелци с изписани в жълто инициали на израелската армия върху окървавените униформи. Една двойка танцуваше танго под лунните лъчи, а пред очите му, тъкмо преди да ги стисне, се мярна дулото на пистолет.

Силен звук го накара да отвори очи. Някой чукаше по вратата на кабинета на Ярон.

— Влез! — извика генералът, а техникът по комуникациите отскочи встрани. В стаята влезе друг мъж. Беше с джинси и дебело яке, косата прилепнала от пот, но явно беше оставил предпазната си каска някъде другаде. Сапьорът носеше голям плик, върху който имаше плитка, бяла картонена кутия. Отвътре беше подплатена с тънка хартия, сякаш е съдържала нова риза. Без да знае за току-що получените новини, той кимна доволен, че отново е успял в работата си.

— Кой е рожденикът? — попита сапьорът.

Ярон показа с глава към Баум и сапьорът се приближи към Бени като камериер, предлагащ услугите си. Баум насили пръстите си да не треперят, когато посегна и бавно разгърна тънката хартия.

На дъното на кутията имаше книга. Беше с твърди корици и лъскава черна подвързия. Върху горната половина на подвързията беше изрисувано чело с извити, тъмни вежди и огромни, яростни очи върху женско лице. Тя го гледаше, а носът и устата й бяха затъмнени от някакъв воал. Върху подвързията с ярки блестящи букви беше изписано заглавието на книгата.

Бени гледаше подаръка — наскоро публикуван бестселър с биографиите на жени-терористки. Разбираше, че сънародниците му са го заобиколили, за да видят какво е получил.

— Книгата на месеца като награда, а? — пошегува се сапьорът, но Баум чуваше само шума на пулса в ушите си. Той дръпна ръце и бръкна в джобовете на панталона си, а докато гледаше очите от корицата, погледът му се замъгли.

— Авраам! — викаше някой. — Авраам! — Ярон се извърна към виковете на Шейла, които отекваха откъм коридора.

— Какво има? — изкрещя в отговор.

— Телефонът, за бога!

Чак тогава мъжете осъзнаха, че един от апаратите върху бюрото на генерала направо подскачаше от звън. Той скочи към него, а Шейла повика отново:

— Прехвърлят го от централата.

— Да? — притисна слушалката до ухото си Ярон и запуши с пръст другото ухо. — Какво? Кой?

После се обърна към Баум и му подаде слушалката.

— За теб е.

Баум се приближи. Внезапно усети обувките си да натежават като скиорски. Извади ръка от джоба, изтри потта й в ризата си и пое черната слушалка от ръката на Ярон. Бавно я притисна към ухото си и затвори очи.

— Баум?

Беше женски глас с почти приятелски тон. За миг изпита надежда, че обаждащата се ще го освободи от ужасяващата спирала, ще го изведе от кораба, насочил се към бурята, че гласът е на всеки друг, но не и нейният.

— Да? — прошепна той.

Тя заговори на немски и надеждата му се изпепели.

— Този път ти си мой пленник — каза Мартина Клумп като че откъм дъното на минна галерия. — И ако направиш нещо, каквото и да било… да напуснеш Вашингтон, да спреш размяната, да извикаш групата си… кълна се, че жена ти никога няма да ти прости.

Разговорът прекъсна. В слушалката се чу статичното пукане на линията. Баум погледна апарата и остави слушалката на мястото й. Краткият миг на размисъл внезапно приключи и той издаде някакъв животински звук. Веднага започна да рови в джоба на якето си.

— Какво има, Баум? — върна се към него Ярон, видял паниката върху лицето на приятеля си. — Какво става? — Опита се да постави ръка върху рамото на Бени, но той я отметна.

— Външна линия — изхриптя Бени. — Външна! — Прелистваше малкото си тефтерче с телефонни номера като брокер, който всеки миг ще загуби цяло състояние.

— Червеният телефон — посочи Ярон. — Той е директен.

Докато Бени се хвърли нататък, Авраам се обърна към Надав.

— Докторът — само с устни му каза той.

Шефът на охраната се поколеба, но Авраам Ярон познаваше Бени Баум почти откакто се помни и никога не беше го виждал да реагира по този начин.

— Бързо! — изсъска той и Надав изхвърча през вратата на кабинета.

Бени набра номера на телефона в апартамента на Рут в Манхатън. Когато телефонът започна да звъни, той се облегна на ръба на бюрото и отпусна вратовръзката, за да си поеме дъх. При седмото позвъняване, когато никой не отговори, той пусна слушалката върху вилката и започна отново да прелиства тефтера си.

— Бени? — отново опита да привлече вниманието му Ярон. Но Баум отново поклати яростно глава.

Набра нов номер.

— Център-север — отговори дежурният сержант.

— Детектив О’Донован — извика Бени.

— Кой го търси?

— Бенжамин Баум — каза Бени и повтори по-ясно. — Бен-жа-мин Ба-ум.

— Минутка.

Само след няколко секунди обаче по линията се чу измореният и мрачен глас на Арон Дейвис.

— Полковник Баум? — Той изчака Бени да му отговори. — Обажда се Арон Дейвис. Полковник?

— Да — прошепна Бени.

— Майк О’Донован е в болница, сър. Опитвахме се да се свържем с вас.

Бени не можеше да говори и последва дълга размяна на тежко дишане, докато Дейвис събираше смелост да продължи.

— Но има нещо по-лошо от това, полковник.

Детективът въздъхна, а после гласът му прошепна с тревожно извинение:

— Дъщеря ви е отвлечена.