Третата ръка на Бога

13.Етиопия

Очите на Ейтан Екщайн бяха сини като водите на езерото Тана. Сега, когато утринното слънце се беше издигнало в небето, а водата, нагрята от безветрената жега, се плъзгаше бавно към огромния водопад Тесисат, приликата беше още по-очевидна. От другата страна на огромното водно пространство, което в някои земи би било наречено море, жълтеникавата омара обгръщаше далечните планини. Същият цвят пепел покриваше веждите на Ейтан, а папирусовите лодки, които се поклащаха върху плитчината, бяха с формата и розовината на присвитите му от умора клепачи.

Половин нощ беше карал на юг от Асмара, единствения град в земите на Юдейския лъв, съхранил вкусовете на многобройните си, неуспели европейски завоеватели. Беше напълнил резервоара на гористозеления си джип „Рено“, а след това зареди собствения си стомах с порция спагети. Но планините на провинция Гондар всяка нощ губят топлината си и нито храната, нито брезентовият покрив на джипа или вълненият пуловер, успяха да спрат тракането на зъбите му. Студът обаче е съюзник на изморения шофьор и непрекъснатата му хватка го спаси от падане из урвите на прохода Уолкфит.

Сега новият ден беше събудил всичките си дяволи и декемврийската жега яростно приближаваше своя апогей. Покривалото на реното беше вдигнато, а дебелият моряшки пуловер изхвръкна на задната седалка. Въпреки лъчите, които почти го ослепяваха, и гъстия от горещината въздух, който се плъзгаше покрай предното стъкло като струя от реактивен самолетен двигател, Екщайн вече не изпитваше нужда от сън. За него беше по-лесно да преживее още един жестоко горещ ден, вместо студената нощ. Беше роден в Германия, но в Израел тялото му се научи да се чувства добре, когато е окъпано в пот.

Макар да беше офицер от израелската армия, Екщайн почти не приличаше на колегите си от другите поделения: не носеше лъснати кафяви боти, маслиненозелена куртка с пагони или кокетно кривната червена барета, които да напомнят за онези носталгични дни във военновъздушните сили, преди да постъпи в Специалния отдел на АМАН. Сега косата му спокойно можеше да бъде наречена „мръсно“ руса, напрашена от изминатия из планините път и достатъчно дълга, за да бъде хваната на опашка, стегната с черен ластик на тила. Ръкавите на сивата му тениска бяха отрязани до раменете, а избелелите червени букви върху гърдите — прерязани по средата с нож, за проветрение. Затова инициалите на Нюйоркския университет се бяха превърнали в „НУ“, случайно съвпадение с израза за нетърпелива подкана на иврит. Крачолите на кафеникавите шорти с огромни джобове свършваха по средата на бедрата му, а бежовите платнени боти бяха избрани много внимателно заради френския им етикет. Бейзболна шапка с надпис на отбора на нюйоркските „Янки“, тъмни очила с черни рамки и синята, непромокаема чанта за фотоапарати, която подскачаше върху седалката на реното, довършваха външния вид, създаден заради „легендата“.

Но макар и без униформа, както всичките си колеги, Екщайн продължаваше да се смята войник. Терминът „агент“ рядко се използваше от професионалистите на АМАН, и то предимно по отношение на цивилните им колеги. Защото с тази дума се наричат също и други професионалисти с по-съмнителна репутация — мениджъри на артисти, продавачи на недвижими имоти или застраховки.

Екщайн караше бавно по единствената улица на Гондар, намиращ се малко на север от Тана и представляващ столица на провинцията. Групата едноетажни сгради от избелели дъски оформяха „града“, малко по-голям от „Шук Хапишпишим“, битпазара на Тел Авив. Животни и пешеходци изпълваха улицата, а Екщайн намали ход, за да пропълзи бавно между дървена каруца, дърпана от магаре, и двама старци, които крачеха величествено из прахта, като се подпираха на чепатите си тояги.

Когато стигна южните покрайнини на града и увеличи скоростта, той хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Реши, че в Гондар не го е последвала никаква друга кола и никой не го е причакал по самотния път, пресичащ високите плата от кафява пръст и зелени храсти, които толкова приличат на Северен Негев. Едно малко момче с гола глава му махна с ръка и го дари с приятната усмивка, така обичайна за тези далечни потомци на цар Соломон и Савската царица, владетелката на древна Етиопия. На Екщайн жителите на тази земя с жесток климат му изглеждаха невероятно красиви с тъжните им очи, отразяващи тежка съдба. Но мисълта, която го тревожеше сега, когато отвърна на поздрава на детето, беше, че собственото му бяло лице и колата са станали доста познати в района. Чудеше се дали местните духовни пастири не са му присвоили вече някое тайно име, защото, ако е така, значи дните му като оперативен работник тук са преброени.

В Адис Абеба, Баир Дар и Асмара хората познаваха Екщайн единствено като Антъни Хартстоун. Роден в Англия и учил в Мюнхен фотограф, което обясняваше неговия перфектен английски с лек германски акцент. Тони беше християнското име, което беше използвал преди, но съчетано с фамилията Екхард за работа в Европа. Службата по вътрешна сигурност обаче беше решила, че господин Екхард трябва да се пенсионира, и затова измислиха друга фамилия, която да се запомни лесно поради близостта с „Екщайн“. „Корнстоун“ беше твърде буквален превод и затова в отдела „Легенди“ на щаба измислиха името Хартстоун23.

За всички, с които се срещаше сега в Африка, той беше веселият и приятен фотожурналист, работещ на хонорар за „Щерн“ от Хамбург. Изглеждаше около тридесетгодишен, макар всъщност да беше на тридесет и осем, а задачата, възложена му от списанието, беше да продължи отразяването на трудностите в Рога. Това го правеше странен остатък след потока от телевизионни, радио и вестникарски репортери, които бяха налетели като пустинни мухи, когато сушата достигна смъртоносния си връх, а после бързо се пренесоха към Войната в Залива и изобщо не се върнаха назад. Журналистите бяха напуснали Етиопия, но гладът не.

Този глад и отражението му върху останалите тук етиопски евреи, които не бяха откарани в Израел по време на въздушния мост на операция „Соломон“, представляваха действителната цел на Екщайн. Израелското правителство продължаваше да гледа на прибирането на изгнаниците като на мисия, не по-малко важна от всяка друга. Затова оперативните служители от разузнаването често биваха изпращани да си „отпочинат“ след поредната антитерористична операция, като се заемат с измъкването на бедстваща еврейска общност от някое далечно и враждебно място. На тези мисии се гледаше като на най-чистата проява на народната душа, поради което израелските войници и агенти ги изпълняваха със същата готовност, с която се хвърляха срещу обикновено вражеско нападение.

Екщайн беше в страната вече почти два месеца като командир на специална оперативна група, със задача да спасят една такава общност от етиопски евреи, известни под името фалаши. Операцията му едва не пропадна поради многобройни препятствия, но днес тези тревоги бяха забравени и той бързаше поради спешното съобщение, което беше получил в Асмара.

Всяка нощ точно в дванадесет независимо от умората или неудобното място Екщайн търсеше най-високата точка в околността. На последния етаж на някой порутен хан или на върха на хълм той изваждаше своето мъничко радио „Панасоник“, увиваше жицата на антената около клона на дърво или метална тръба на чешма, поставяше си слушалката и слушаше предаването на световните новини по Би Би Си. Около пет минути той наистина слушаше новините, за да може да оправдае ексцентричния си навик с цитиране на основните заглавия. Но точно четири минути и петдесет секунди след полунощ, той натискаше бутона за предварително настроената честота и слушаше още цели пет минути, защото това беше единствената му връзка с истинската му същност.

Повечето нощи той просто гледаше в тъмнината и чуваше само пукането на статичните изпразвания, докато дъвчеше парче местен сладкиш или отпиваше от почти безалкохолната бира. След това прибираше малкото си обикновено радио и продължаваше да си върши работата.

Но в дванадесет и пет снощи, докато клечеше върху тъмния балкон на пансиона, той внезапно се изправи и слушалката едва не изскочи от ухото му. Гласът беше много слаб. Като шепот на пясък в нощта. Но бавният и внимателно произнасящ думите американски глас без съмнение говореше точно на него.

— Бавария, говори Арт Модиляни. Искай гола земя на две-девет-нула, две-седем-шест, две-четири-едно-четири. Повтарям…

Екщайн бръкна в джоба на шортите си за бележник и молив, записа името и цифрите, които на пръв поглед го объркаха. Съобщението беше повторено още два пъти, докато той със затворени очи се опитваше да хване всеки звук от думите, заглушавани от планинския вятър и пукането в слушалките. После настъпи тишина, но той изчака до края на петте минути, макар да не очакваше да чуе съобщението отново.

Бавария.

Явно беше за него, защото бе използвал този псевдоним през един дълъг и труден период от кариерата си. Но само няколко избрани хора от обкръжението му го знаеха, а този басов американски глас, прекъсван от пукането на вълните, преминаващи през стратосферата, не приличаше на никой от тях.

Арт Модиляни.

Човекът се беше представил така, като че очаква Екщайн да го познае. Но доколкото си спомняше, никога не е срещал подобен странен псевдоним. Освен да го е чувал като наименование на изложба в музей, но там думите биха били подредени по-правилно.

Ами „искай гола земя?“ Той повтори шепнешком фразата, но единственото, което му хрумна, бяха инструкциите, давани по радиото на американските морски пилоти, за да съобщят, когато са готови да кацнат върху палубата на самолетоносач. Тогава какво означава всичко това? Че Екщайн трябва „да се приготви за кацане?“ Липсата на яснота го подлудяваше.

Пък и накрая цифрите: 290–276–2414. Не приличаха на никой познат телефонен номер на който и да било континент. Но в съответствие с практиката на Управлението, Екщайн прибави по единица към всяка от цифрите и получи: 301–387–3525.

Той седна върху студения цимент на балкона, извади малко фенерче и като го закри с ръка, загледа цифрите. Три-нула-едно. Прилича на американски щатски телефонен код, следван от още седем цифри.

И тогава се сети.

Арт Модиляни. Италианец. Колко души познава, които да са с италиански произход и чийто глас да му звучи някак познато? Само един. Арт Розели, бившият шеф на бюрото на ЦРУ в Йерусалим.

И не беше „искай гола земя“, загря Екщайн и се плесна по челото, докато тихичко се ругаеше на иврит, който не беше говорил вече шестдесет дни. По-скоро трябва да беше „искай гола глава“.

Спешно съобщение. Само така можеше да го категоризира, защото беше изпратено на честота, запазена само за него, а автентичността й беше потвърдена с тайния му псевдоним. Молба, достигнала го през милиони други радиовълни. Съобщение от Арт Розели да се обади на Бени Баум на някакъв телефонен номер в Съединените щати.

Ейтан беше изненадан от така разкодираното съобщение и докато прибираше слушалката, антената и радиото, през ума му минаха купища въпроси. Какво събитие е накарало Бени Баум да се свърже с него тук, в Африка? Баум нямаше никакво участие в операция „Йеремия“, провеждана от Екщайн. Следователно нуждата да говори с него не е свързана с това. Ако Баум беше разкрил нещо, свързано с мисията му, той щеше да го изпрати със стандартния код чрез комуникационния център в Йерусалим.

Макар и разделени от Ицик Бен-Цион, Бени и Ейтан тайничко си разменяха сведения и намираха начин да се свържат, независимо къде и по каква работа се намират. Но и двамата знаеха, че другият би нарушил правилата на секретността само при особено спешни обстоятелства. Дали не е нещо във връзка със семейството на Ейтан? Той трепна, но годините на разузнавателна дейност го бяха научили да не се поддава на панически предчувствия. И каква е връзката със Съединените щати? Какво прави Баум там? Би трябвало да е потънал в работа по „Лунен лъч“ — връщането на капитан Дан Сарел. За което Екщайн не би трябвало да знае нищичко. И накрая защо техният стар приятел Артър Розели се свързва, от името на Баум? Ейтан можеше да помисли, че Баум някак е възпрепятстван, обаче „голата глава“ чака с нетърпение на телефона. Може би Розели се е свързал, защото само той има достъп до съответното радиопредавателно оборудване?

Екщайн престана да рови в ума си и погледна часовника си. Имаше цели дванадесет часа, през които да избере безопасно място, откъдето да се обади. Стандартната процедура позволява на оперативния служител да забави свързването с половин ден, защото онзи, който го търси, никога не може да познава напълно положението, в което той се намира. Ако съобщението на английски беше съдържало кодовата дума „нар“ — превод на жаргона на иврит за „ръчна граната“, — тогава Ейтан трябваше да се свърже с членовете на групата си, да унищожи оборудването и всички да се насочат по предварително избран маршрут извън Африка. Но подобно предупреждение нямаше.

Той смяташе да поспи до зазоряване, а после да тръгне по дългия път към Адис Абеба, но след кратко пресмятане реши само да хапне и да потегли веднага. По обяд може да е стигнал до Баир Дар в южния край на езерото Тана. Дори и всички телефони в провинцията да не работят, цифровата линия на летището в Дар ще действа.

Той прибра фотоапаратите си, напълни раницата с бельо и чорапи за три дни, взе си нещо за четене и напусна пансиона…

Сега караше бързо покрай ниските планини до Адис Земен. Колата се пълнеше с прах, лостът се плъзгаше под лепкавата му от пот и прах длан. Той внимаваше в извивките на пътя, като само понякога поглеждаше към обширния географски феномен, който е осъдил етиопците да живеят този вечно напрегнат и труден живот. На изток горските масиви, които се съживяваха за кратко през септември, сега бяха сухи и кафяви от постоянното слънце, поляните от жълти цветя изобщо ги нямаше. На запад езерото Тана беше плоско и блестящо като полирана стомана. Ято розови фламинго докосваха с черните си клюнове водата и огледалното им отражение ги караше да приличат на извънземни насекоми.

По полегатия склон, издигащ се към пътя, едно овчарче водеше две магарета, натоварени със сухи клони. Върху един камък го чакаше възрастна двойка. Мъжът беше наметнат с избеляло парче плат, а жената държеше над главата си чадър, направен от суха трева.

Когато Ейтан отмина, разбра, че родителите се усмихват на сина си — веселото лице на детето отразяваше тяхната гордост, докато то се катереше нагоре с животните. Сърцето му се сви от мъка, защото докато следеше пътя, видя черните къдрици на Симона, блясъка на сините й очи и трапчинките върху бузите на сина си под купчината руса коса, толкова подобна на неговата собствена. Орен вече наближаваше четвъртата си година и Ейтан беше благодарен, че повечето му задачи напоследък не са го отвеждали далеч от Йерусалим, нито пък са траяли дълго. Чувствата към жена му винаги са били много силни, дори и когато са се карали. Но преди раждането на Орен Ейтан никога не беше си представял, че може да има толкова голяма привързаност, такава обич, която да не се помрачава дори и от собствените му мрачни настроения, случайните бели на сина му или хилядите километри разстояния и седмиците, без да го види.

Много често си представяше Симона сама в леглото им в Талпиот Мизра в Йерусалим, обляна от лунните лъчи. И ежедневно пред очите му беше Орен, който излиза весело от детската си градина с раничка с формата на Мики Маус, подскачаща върху слабичките му рамене. Ейтан знаеше, че макар Симона да изпълва останалия без бащата апартамент с удобства и радост, понякога момчето застава пред чернобялата снимка на Ейтан, намираща се върху масичката в хола, и пита със сладкото си звънливо гласче:

— Кога ще си дойде тати?

Но всички войници, ако искат да оживеят, трябва да могат да потискат подобни чувства. Ако не можеш, значи ти е време да се оттеглиш. Честотата, с която Екщайн мислеше за семейството си, и очите, едва сдържащи сълзите, го караха да започне да преосмисля бъдещето си. След още две години щеше да навърти пълни двадесет години в израелската армия. Много от офицерите тогава се пенсионират и понеже са на четиридесет години, и още сравнително млади, устройват отново своя живот и кариера. Освен това опасната оперативна разузнавателна дейност е доброволна и човек просто може да поиска да бъде изтеглен да „пилотира бюро“, както иронично описваше канцеларските си сражения Бени Баум. Но Екщайн се познаваше добре и знаеше, че онази кръв, която някога го накара да постъпи като доброволец в парашутните десантни войски, а после в „Куинс Командо“ на „Специални операции“, винаги ще тече във вените му. Ще трябва да напусне изобщо армията, защото иначе винаги ще се опитва да си заложи главата някъде.

Друг фактор, който му тежеше на душата, беше, че самият Бени Баум е на път да се пенсионира. И всъщност това, че ги бяха разделили един от друг, дотолкова промени правилата на играта, та ентусиазмът на Ейтан се стопи. Не беше загубил вяра в мисията си, но необходимостта да изпълнява задачи без „по-добрата си половина“ го поставяше пред сериозни изпитания. Струваше му се, че съдбата ги е свързала с Бени Баум да бъдат като едно цяло и макар никой от двамата да не беше събрал кураж да го признае пред другия, Ейтан можеше да се закълне, че Бени изпитва същото.

Бени Баум никога няма да признае, че има нужда от определен човек, но караниците му с „Личен състав“, задето постоянно съставя група от едни и същи хора, винаги със заместник Ейтан, бяха достатъчно доказателство. Екщайн и Баум бяха двете половини на един мозък, който просто функционираше непълноценно, когато бяха разделени. Взаимоотношенията им бяха нещо повече отколкото между баща и син, свързани с успешен семеен бизнес. Бяха наистина много близки, а сега на твърде голямо разстояние един от друг. Затова Ейтан толкова бързаше по шосето към Баир Дар.

След още половин час бързо каране, което изстиска и последните му сили, той въздъхна с облекчение и намали. Приближаваше покрайнините на най-бързо растящия град на Етиопия. Вече виждаше паяжината от електрически жици, кръстосващи се над покривите на ниските сгради, текстилната фабрика, която привличаше селскостопанските работници, изморени от битката си със земята. Погледна часовника си, доволен, че има още достатъчно време. Но човек не може да разчита на телефонните връзки и затова той щеше да се обади от първия апарат, който намери. Ако не успее, ще продължи към летището, с надеждата да попадне на по-редовно поддържана линия.

Откъм страната на езерото до пътя се появи малка бензиностанция и Екщайн реши да опита. Зърна телефонен кабел, издигащ се от покрива на бензиностанцията към близкия стълб. Освен това на отворената врата имаше бяла табела, която с червени букви рекламираше крайпътно кафене. Можеше да измие „коня“ си, да напълни стържещия вече стомах и да се надява да успокои тревогите си.

Той паркира джипа доста надалеч от двете стари бензинови колонки, загаси двигателя и спусна крака върху омазнената от нафта пръст. Остана така за миг, като разтриваше дългите розови белези около дясното си коляно. Бяха минали повече от пет години, откакто откосът на един „Скорпион–68“ едва не го беше осакатил на шосето от Мюнхен към летището. Сега вече се беше възстановил напълно и дори си позволи на два пъти да играе мач с местните жители. Но винаги, когато останеше неподвижно прекалено дълго, коляното отново започваше да го боли. Той се изправи, преглътна стона си, свали шапката и избърса потта от челото с предницата на тениската. След това отново постави шапката на главата си. Взе от джипа чантата с фотоапаратите и раницата си и тръгна към сградата.

Когато влезе от яркото слънце в нежния полумрак на кафенето, Екщайн внезапно се почувства като сляп. Чуваше тихото бръмчене на електрически вентилатор и звуците на дългата дървена свирка, с която пастирите успокояват стадата си. Сравнително хладното помещение веднага го освежи. Той свали слънчевите очила и ги пусна да висят на черния шнур около врата му.

Вътре имаше само четири дървени маси, две отдясно и две отляво, край които бяха поставени сгъваеми метални столове с ръждясали крака. На една от стените до прозорец с метални решетки беше залепена избеляла снимка на големия нилски водопад. Ярките слънчеви лъчи, прекъснати от решетките, хвърляха върху циментовия под светлина като в затворническа килия. До задната стена имаше нещо като тезгях на бар, зад който се подаваха главата и раменете на малко момче. Купчина къдрава коса покриваше тъмната му глава. То беше облечено в синя риза със следи от засъхнала пот и свиреше на дървената флейта. Момчето погледна Екщайн, усмихна му се с очи, но довърши мелодията си дисциплинирано като на репетиция за концерт.

Екщайн приближи бара. Нямаше касов апарат, а само дървено чекмедже, разделено за различните по стойност банкноти. Малък вентилатор се въртеше бавно в единия край на бара, а до него не се виждаше телефон, но това не го притесни.

— Здрасти, приятел — весело каза Екщайн. Вече доста добре се оправяше на амарски, който е преобладаващия диалект на етиопските евреи. Но тъй като другите граждани използват различни племенни езици, в повечето градове човек можеше да се оправи и на развален английски.

— Здрасти, гуспудине — ухили се момчето. — Бинзин ли тряба?

— Май първо ще хапна нещо.

— Искаш ли уат? — Местната манджа представляваше яхния от леща, грах и боб с много подправки, някое яйце и парченца тайнствен вид месо, ако имаш късмет. Всъщност на Екщайн много му се ядеше хумус, пиеше му се студена бира „Макаби“, но тук това си беше чиста фантазия.

— Става — отговори той. Момчето остави дългата свирка върху тезгяха и се вмъкна през вратата в „кухнята“, която май беше само покрито с тента пространство в задната част на сградата.

Екщайн отиде до най-близката маса и остави раницата и чантата с фотоапаратите на пода. Върна се към тезгяха.

— Приятелче — извика към вратата.

Момчето се появи, като бършеше ръце с памучен парцал.

— Да, гуспудине?

— Случайно да имаш телефон?

Момчето бръкна под тезгяха и постави пред Екщайн един древен европейски апарат с такава гордост, сякаш е показало златната корона на самия цар Соломон.

— Страхотно — възкликна Екщайн, макар съществуването на стария апарат все още да не доказваше нищо. Етиопците често се хвалят с уреди, които всъщност не работят. Той бръкна в джоба на шортите си и измъкна шепа етиопски банкноти заедно с американски долари. Момчето махна с ръка.

— Плащаш после — каза той.

— Ще се обадя за тяхна сметка — обясни му Екщайн. Това беше стандартна процедура, защото търсеният номер и сумата ще се появят само в сметката на получателя. — Но въпреки това искам да платя за ползването.

Момчето му се намръщи и поклати глава.

— Другата страна плаща — опита да му обясни Екщайн и махна с ръка надалеч. — Но аз искам да платя на теб. — Всъщност не искаше да го прекъсват по време на разговора. Той подреди банкнотите като ветрило карти за игра. — Хайде, избери си карта.

Очите на момчето се ококориха към пауновата опашка от банкноти. То измъкна една двадесетдоларова от тях и когато чужденецът не посегна да си я прибере, се засмя щастливо и излетя към кухнята.

Екщайн измъкна малкия си бележник с автоматичен молив от джоба и ги постави върху тезгяха. Вдигна слушалката и набра нула. Когато се обади телефонистката от Баир Дар, той обясни какво иска и съобщи номера. След това изчака почти минута, докато си я представяше как търси свободна линия върху панела на старата телефонна централа. Чу разваления й английски, въпросите на американската телефонистка, а после неприятна тишина, докато приемат повикването за тяхна сметка.

— Ало? — Гласът на Бени Баум не можеше да бъде сбъркан дори и през пуканията на многобройните връзки.

— Мислех, че никога няма да ме потърсиш тук — преглътна буцата в гърлото си Екщайн и заговори на английски, обхванат от чувство за облекчение.

В другия край мълчаха.

— Шефе? — смръщи се Ейтан. Не знаеше дали Бени използва псевдоним и затова реши да се обърне без име.

— Здравей, Тони — въздъхна измореният глас на Бени. — Благодаря, че ми се обади.

— Какво става? — попита Ейтан.

— Ами нещата са доста интересни.

Ейтан замълча. След толкова години заедно, двамата мъже си бяха разработили личен код, различен от онези, давани им от службата. Положение, описано като интересно, означаваше опасно, ужасно и невероятно объркано. Събитие, съобщено като досадно би означавало стандартните трудности в професията им. Значи това наистина беше нещо спешно. Мускулите по рамената и врата на Екщайн се стегнаха.

— Е, добре — отговори Ейтан със спокоен тон. — Животът винаги трябва да е интересен — добави, имайки предвид обратното.

— Хммм — изръмжа Бени. Тонът му беше толкова депресиран, че сърцето на Ейтан подскочи.

— Всъщност къде си ти? — попита Ейтан.

— В болница.

— О? Кой е пациентът?

— Аз.

Ейтан не отговори нищо. Чуваше собственото си дишане и се опитваше да потисне предчувствията.

— Няма нищо — каза Бени. — Утре се изписвам.

— А какъв беше проблемът?

— Това няма значение, Тони — нетърпеливо го прекъсна Бени. — Имам някои промени в ценоразписа за медицински изделия. Носиш ли каталога?

Ейтан гледаше вилката на телефона. Момчето носеше димящата чиния с яденето му към масата. А Бени преминаваше на кодиран разговор. Каквото и да се е случило, то е достатъчно сериозно, щом като Баум иска да му го съобщи кодирано, тъй като смята, че разговорът не е достатъчно „обезопасен“. Естествено, не ставаше дума за никакви „медицински изделия“. Промяна в ценоразписа просто означаваше, че Екщайн трябва да запише серия цифри. „Каталогът“ беше ключът за кода, който се намираше в раницата му.

— Имам го — каза Екщайн и се приготви да записва.

— Готов ли си? — попита Бени.

— Да.

— Добре. Започваме със страница шестдесет и четвърта от каталога. После…

В горния ъгъл на чиста страница на бележника си Ейтан написа цифрата 64. После започна да изписва съобщаваните цифри вертикално, докато Бени му ги диктуваше.

— Тридесет и шест, две, двадесет и четири, осем, шест, единадесет, нула… — Баум издиктува още дванадесет цифри и каза: — Освен това бинтове.

Екщайн обърна нова страница и изписа още четиринадесет цифри.

— Спринцовки — продължи монотонно Бени и Екщайн отново обърна страница, за да запише диктуваните цифри. Процесът се повтори още два пъти за „хирургически материали“ и „антибиотици“. Докато записваше бързо цифрите на шифъра, на Екщайн му се искаше Бени да беше избрал стоки, които повече се връзват с прикритието му като фотограф. После осъзна, че Баум го е премислил и е решил, че така няма да направи впечатление сред множеството разговори с чужбина от Африканския рог за медицинска помощ, докато списък с фотоматериали и обективи би се отличавал много и би привлякъл веднага вниманието.

Най-накрая Бени замълча.

— Това ли е всичко? — попита Ейтан.

— Мисля, че е достатъчно.

— Дай ми около петнадесет минути. След това ще ти се обадя, за да кажа дали можем да поемем количествата.

— Добре.

— Там ли ще бъдеш? — попита неспокойно Екщайн, тъй като още не знаеше какъв е проблемът на Баум.

Бени само изсумтя и затвори.

„Никаква шега“ — помисли Екщайн. Нито едно иронично подмятане, за да покаже, че Баум контролира ситуацията, което той винаги успяваше независимо от сложността на положението, в което се намира. Екщайн не можеше да си спомни някога Мечока да е говорил толкова отчаяно.

Той вдигна глава. Момчето гледаше любопитно бележника му.

— Имаш ли вода, момченце? — усмихна му се той.

— Бутилка ли?

— Да.

— Не — извинително отвърна момчето. Но после се усмихна. — Имам „Пепси“.

— Супер. — Екщайн плесна по тезгяха и се премести на масата. Седна с гръб към стената на кафенето и придърпа чинията към себе си. Апетитът му беше изчезнал поради нетърпението да разкодира съобщението на Баум, но той взе голямата метална лъжица, напълни устата си с храна и измърмори с удоволствие, от което момчето се ухили широко и постави топла кутийка с безалкохолно върху масата му. Предният прозорец се затъмни от някаква сянка. Един голям жълт пикап спря пред колонките за бензин. Момчето веднага изскочи през вратата.

Екщайн вдигна раницата си, отвори страничния джоб и извади тънка книжка с оранжева корица. Беше издадената през 1975 година от „Пенгуин“ книга „Сбогом на оръжията“ от Ърнест Хемингуей. Томчето беше доста измачкано и страниците му едва се държаха, но Екщайн бе подлепил кориците и зашил страниците. Естествено, би могъл да си купи и ново издание, но това беше същото, с каквото разполагаше Бени Баум и нямаше нищо общо с естетиката.

Кодирането с книги е един от най-старите и примитивни инструменти в разузнаването, но си остава сред най-сигурните методи за предаване на съобщения. Двама оперативни работници с еднакви копия от което и да било издание, било то на „Нюзуик“, „Вол де нюи“ или Библията, могат да шифроват и дешифрират, разчитайки на относителна безопасност.

Изпращачът започва, като първо написва съобщението си вертикално, като думите и изреченията се изписват като в графата „отвесно“ на кръстословица. После отваря коя да е страница от книгата и започва да кодира, като внимателно избира съответствието на всяка буква от съобщението с първата съответстваща й, която се появи в началото на някой ред от текста. Отбелязва поредния номер на мястото на този ред и започва да номерира буквите нататък, включително точките, но не и разстоянията между думите. Ако някоя буква липсва в реда, изпращачът поставя „нула“ и продължава. В резултат се получава матрица от числа, която после може да бъде кодирана математически, но това рядко се налага. Обикновено тези кодове са много трудни за дешифриране, ако бъде прехванато съобщението, тъй като буквите в различните издания никога не са на мястото, обозначено с дадената цифра, и няма надежда текстът да бъде дешифриран по друг начин. Без книгата, по която е направен кодът, е невъзможно той да бъде разчетен.

Екщайн взе първата цифра, която Баум беше избрал от своя „каталог“ — страница 64. Извади единица от двете числа и отвори на страница 53 полуавтобиографичната книга на Хемингуей, разказваща за американски шофьор на линейка, служещ в италианската армия през Първата световна война.

Той забеляза второто потвърждение от страна на Бени с думата „болница“ още на първия ред. После приближи страничката от бележника и започна да дешифрира. Рядко беше използвал този метод, но успяваше бързо да преброи думите като сумирани групи. Тридесет и шестата буква в първия ред беше „л“. Във втория втората буква беше „у“. На третия двадесет и четвъртата беше „н“.

Петте колони от цифри съответстваха на пет страници. Краят на изреченията Бени беше белязал чрез промяната на вида на стоката. Трябваха му само пет минути, през които Екщайн не се опитваше да разчете изреченията, които се образуваха в бележника, а наблюдаваше вратата, през която виждаше етиопското момче да разговаря с шофьора на пикапа.

Екщайн затвори книгата, върху корицата на която имаше червен кръст и част от снимка под заглавието. Снимката беше на самия Хемингуей по време на войната. Беше в униформа, седнал на инвалиден стол, по времето, когато се е възстановявал от раните в крака си. Снимката напомни на Екщайн собственото му дълго оздравяване, когато нетърпеливо буташе инвалидния стол из обляната със слънце градина на военната болница.

Той прибра книгата в раницата и затвори бележника, когато младият собственик се върна в кафенето.

— Хубаво ли е? — попита момчето, докато минаваше край масата с шепа банкноти. Екщайн вдигна палец, после отвори пепсито и изпи половината от питието, за да преглътне лютивата храна. Момчето се ухили, взе ресто от чекмеджето и отново излезе.

Екщайн въздъхна, отвори отново бележника и бързо прочете петте реда на съобщението.

Остана дълго, примигващ към наредените думи. Препрочиташе ги и се чудеше дали все пак не е допуснал грешка при разчитането. Но една или две сбъркани букви не биха променили съобщението. Чувстваше сърцето си да се блъска в гърдите под влажната тениска, странни тръпки по ръцете и горещината, която внезапно стана толкова неприятна въпреки сянката в кафенето и вентилатора, че не му позволяваше да диша.

„Лунен лъч в действие.“ Значи размяната на пленниците ще стане на определена дата, която той не знае.

„Синята кралица се върна.“ Мартина Клумп се е появила от самоналоженото оперативно изгнание, а използваното за нея кодово име означава, че тя отново работи за врага.

„Взела е Рут за заложница.“ Екщайн не можеше да разбере, не можеше да повярва, че е разчел правилно това. А трябваше, защото в противен случай оставаше единствено предположението, че Бени е полудял. Рут, тази красива и привлекателна Баум, към която Ейтан винаги е изпитвал почти бащинско чувство. Когато тя порасна, той беше благодарен на голямата разлика във възрастта им, а отношенията му с Бени изключваха всякакъв намек за фантазии. Веднъж, като вече пораснало момиче, тя съвсем сериозно го уведоми, че има намерение да се омъжи за него, но след сватбата му със Симона явно се отказа от тогавашните си намерения. Рут учеше в Ню Йорк. Сега Бени също беше в Америка. Но как, по дяволите и за бога…

„На път към твоя Р. Д.“ Мартина Клумп е отвлякла Рут И пътува с нея към района на действие на Ейтан? Към Етиопия? Не, Бени го е казал по-общо. Някъде в Африка. Но с каква цел?

„Изгубен съм.“ В това нямаше никакъв подтекст. Баум явно е отчаян. Признание, което Екщайн никога не е очаквал да чуе, прочете или открие дори ако старият му приятел поема последния си дъх.

„Господи, каква бъркотия“ — мълчаливо възкликна на иврит в ума си, докато трескаво се опитваше да подреди отчаяните изречения в някаква логическа последователност. Размяната на пленници, годините колективни усилия на израелските военни, дипломатически и разузнавателни служби и накрая Баум, който всеки момент трябваше да обере плодовете на труда им… Мартина Урсула Клумп, почти забравена заедно с омачканото досие „Танго“ в сейфа на Баум, някак отново е излязла наяве и кой знае как е свързана с „Лунен лъч“. И представлява опасност за изпълнението на мисията. Нейната съдба и тази на Бени са се срещнали отново. Може би Баум се е опитал да я отстрани, а Синята кралица е контраатакувала, като е взела скъпоценната заложничка. Разбира се, че Бени ще е „изгубен“. Всъщност ръцете му са оковани. Всяка реакция от негова страна може да доведе до смъртта на дъщеря му.

Екщайн погледна часовника си. Бяха минали почти петнадесет минути, макар да не се съмняваше, че Баум ще седи до телефона часове наред, докато той му се обади. Установи, че опипва джобовете на шортите си за цигари, а после се сети, че вече не пуши. Знаеше много добре, че като го е осведомил за ужасните си проблеми, Бени го поставя на кръстопът. Ако Ейтан реши да се посъветва с Ицик Бен-Цион, за да изиска помощ от Управлението, генералът с право може да отложи или отмени размяната. Обаче като не знае намеренията на Мартина, Ейтан не би могъл да предвиди реакцията й. Дали с това ще спечели време за Рут? Или ще предизвика смъртта й? Дали има достатъчно време, през което да се проведе спасителна акция? Или остават само часове, или минути? А ако Екщайн не съобщи тази бъркотия на Ицик, възможно ли е това да се превърне в трагедия за израелския пленник Дан Сарел?

И разбира се, стоеше въпросът за собствената мисия на Екщайн. Операция „Йеремия“. Вярно е, че той и групата му чакат пристигането на двама души от Европа, но не би могъл да си вземе отпуска и да хукне нанякъде, когато „Йеремия“ е в действие. Подобен акт би бил непростима грешка, опасност за другарите му по мисия и явна покана за военен съд.

Внезапно образът на Рут Баум затъмни разума му. Видя я отново като млад войник, появила се гордо на входа в къщата на Бени в деня на първата си отпуска. Видя лицето, което може да възвърне вярата на човек в чудесата на Сътворението. Онази толкова ярка усмивка, която би могла да освети безлунна нощ.

Видя я как се извива пред дулото на пистолет.

Стана и се хвърли към тезгяха, където етиопчето тъкмо вдигаше телефона, за да го скрие отново отдолу. Екщайн го сграбчи и в отговор на изплашеното изражение на момчето, бързо измъкна парите си, подаде двайсетачка и каза:

— Само още един разговор. Става ли?

Момчето взе банкнотата, засмя се и отново изчезна в кухнята.

Мина безкрайно много време, докато чуе отново гласа на Бени.

— Как ти се струват цените? — веднага попита Бени.

— Шокиращо високи, ако правилно съм ги разбрал.

— Правилно си разбрал.

Екщайн пое дълбоко дъх.

— Създават проблеми.

— Да. Така е.

— Има един въпрос.

— Питай.

— Астрономическият феномен пряко ли е свързан с останалите промени във времето?

— Да — каза Бени.

— Тогава ако има лунно затъмнение, може ли да не видим Венера?

След толкова години работа заедно, можеха да импровизират и все пак да разбират намеците си. „Луната“ беше очевидна. Венера можеше да е само Рут.

— Може изобщо да не видим повече тази планета — трепна гласът на Бени.

Ейтан замълча, опитвайки да си представи дълбочината на мъката на своя приятел.

— Разбирам — каза той. — Точно от това се страхувах.

— Страх — изплю с презрение думата Бени. — Има по-точен израз.

„Ужас“ — веднага помисли Ейтан.

— Амиии — накрая заговори той. — Аз излизам в отпуска…

— Чакай — прекъсна го Бени, но Екщайн не му позволи да продължи.

— Напускам столицата довечера. — Тонът на Ейтан даваше да се разбере, че решението му е окончателно.

— Имаш работа — възрази Бени, но тонът му не беше убедителен, а надеждата твърде голяма, за да се противопостави твърдо.

— Тя може да почака. След двадесет и четири часа ще бъда там, където Рик срещна Илза за последен път.

Дори Баум да не е разбрал веднага, че Ейтан има предвид Казабланка, Арт Розели беше стар фен на Богарт и сигурно бързо ще се досети.

Бени не каза нищо и Ейтан се зачуди дали старият му приятел не се е отчаял напълно. Дали страхът не го е осакатил дотолкова, че да не се реши да хване бика за рогата за пореден път. Когато най-после Баум заговори, този път на немски, Ейтан не пропусна да усети задавената му благодарност.

— Шефът ни ще те разжалва в сержант — предупреди с шепот Бени.

— Е, всеки чин си има своите привилегии — отвърна Ейтан.

Той остави слушалката върху вилката, вдигна раницата си и чантата с фотоапаратите и тръгна към джипа.

14.Бетесда, Мериленд

— Просто ми го дай, Баум.

Гласът на Бюканън беше като бавно стъргане с нокти по суха черна дъска. Произнасяше думите протяжно и злобно, сякаш свири на нарочно разстроена цигулка.

— Дай ми го веднага. Всичко каквото имаш. Така ще избегнем неприятните формалности.

Бюканън не можеше да вика тук и това определено му пречеше. „Интервюто“ се провеждаше в самостоятелна стая на интензивното отделение в кардиологичния блок на Националния военноморски медицински център и макар правата на специален агент от ФБР да му бяха осигурили достъп, той добре разбираше ограниченията. Всички служители в Бетесда бяха от персонала на американската флота и морската пехота. Униформените доктори, медицински работници и санитари, които служеха тук, гледаха на огромната сграда като на поредния морски съд, на борда на който работят. НВМЦ дори се „командваше“ от контраадмирал. Тъй като беше бивш морски пехотинец, Бюканън познаваше морското право и се опитваше да се държи като цивилен, принуден да се качи на борда.

— Разполагаш с всичко, което имам и аз — излъга Бени Баум. Някога в Лайпциг цяла седмица го бяха разпитвали агенти на Щази и сега той изпитваше тайно желание да се подиграе със заплахите на Бюканън. Но саркастичният хумор, с който обикновено посрещаше подобни заплахи, го беше напуснал.

Той лежеше върху голямо регулируемо легло и се бореше с желанието да навлече дрехите си и да избяга от болницата. Да избяга на летището, някъде, където и да било на изток, към Рут. Гледаше към червените и бели ивици, които съединяваха кремавите стени и чистия таван, поставил отпусната длан върху голите си гърди. От системата към китката му капеше глюкоза, а електродите на електрокардиографа бяха все така прилепени към кожата му, макар вече да не беше свързан с апарата.

Под одеялото лявата ръка на Бени стискаше смачкания на топка лист от бележник, върху който беше кодирал съобщението си за Екщайн. Сега му се искаше да го беше унищожил, но след обаждането на Екщайн в три часа през нощта и толкова безсънни часове, бе задрямал веднага.

Внезапното пристигане на Бюканън с целия си цирк в часа за закуска и яростното му изпълнение бяха изненадали Бени. Книгата на Хемингуей лежеше на видно място върху нощното шкафче, но потта на дланта му скоро щеше да превърне съобщението в неразгадаем, смачкан парцал.

— Глупости — изсумтя Бюканън. Той стана от червения пластмасов стол при краката на Бени, бръкна с големите си длани в джобовете на панталона си и пристъпи към широкия прозорец. Внезапно шумно разтвори венецианските щори и загледа навън, като че очаквайки някакво просветление. Стаята си остана все така мрачна, тъй като дъждовната утрин не успя да прогони здрача.

— Защо не позволиш да опитам аз, Джак?

Бени извърна глава. Гласът идеше от острото лице на брадат мъж, облегнат върху затворената врата на банята. Той беше облечен в изтъркани сини джинси, черни бойни боти и армейско яке, но палците, пъхнати в колана му, откриваха кобур с автоматичен пистолет, което разваляше вида му на „строителен работник“. Името му, както се представи, беше Дени Байлър, агент от флотската разузнавателна служба. В стаята освен Бюканън вече имаше шест души. Те стояха или седяха наоколо с моливи върху приготвените бележници като репортери на важна пресконференция. Но всички имаха жадния и неспокоен вид на ловни кучета, чакащи сигнала на господаря си.

Бени съчувстваше на притеснението им. Всъщност даже не разбираше възпитаното им въздържание. Ако положението беше обратното — да е откраднато израелско бойно оръжие от флотата и да са били убити от засада израелски войници, — той вече би стискал за гърлото всеки, пък бил той пациент в болница или здрав човек.

Чувствата му бяха напълно раздвоени в шизофренична треска, над която като махало се клатушкаше чувството му за лоялност. Проблемът беше ясен, но нерешим по никакъв разумен начин. Вляво бяха окрадените съюзници и ако им помогнеше за контраудар, това вероятно би спасило Дан Сарел от сигурна смърт.

Вдясно беше животът на Рут.

Изборът беше очевиден, макар всяка дума и действие сега да го караха да направи следващата стъпка по въжето, опънато високо над арената. Знаеше, че скоро ще се срамува от измамата. Той погледна Байлър и сви рамене.

— Можете да използвате лекарства — предложи Баум. — Но вероятно ще получите признания само за любовните ми похождения. Доста досадни, при това на иврит. Как сте с иврита, господин Байлър?

Агентът от ФРС изгледа Бени и сдъвка някаква невидима хапка, скрита под бузата му. Той вдигна средния пръст на единия си юмрук, но вместо да го покаже директно, почеса носа си с него.

Отговорът от страна на останалите мъже не беше толкова спокоен. Те понастръхнаха и Бени съжали за кавалерския си тон, който сега предизвика промяна в атмосферата.

— Прав си, Джак. Това са глупости — каза агент Чарлз Голд, високият, черен помощник на Бюканън, който се беше облегнал на стената зад стола на шефа си. Той разпери ръце. — Да прескочим цялата тази работа и да я прехвърлим в Съвета за национална сигурност. — Той посочи към Баум. — Ще викнем аташето им в Белия дом и ще го накараме да вземе мерки. Нямаме време.

Предизвикан от думите на заместника си, Бюканън се извърна от прозореца.

— Ти разбираш ли какво става всъщност, Баум?

— Разбирам.

— Откраднат е секретен прототип, полковник! Убити са хора. — Бюканън се понаведе, но се сдържа и не приближи леглото. — Нападателите са били водени от жена. Ти я познаваш.

— Разбирам естеството на събитието — опита да го успокои Бени. — Както и последствията.

— Не, не разбирате, господине — обади се друг агент на ФРС, който се разхождаше пред затворената врата на стаята. За разлика от Байлър той беше облечен в тъмносин костюм с бяла риза и униформена вратовръзка. Питър Кол беше командир на Байлър и с късата си черна коса, квадратно лице и оклахомски акцент би могъл да бъде звезда в някой уестърн. — Не разбирате. Или просто не ви пука, защото не са били ваши хора.

Бени посегна към бутоните на леглото и повдигна горната част на тялото си.

— Извинете ме, ако съм създал впечатление, че не ми пука — каза той. — Съвсем не е така.

— Да, обаче така изглежда, дявол го взел — избухна Голд.

— Господа, не се опитвайте да четете мислите ми — предупреди Бени. — Няма да разберете. Аз искам тази жена да бъде хваната не по-малко от вас.

— Тогава изплюй камъчето! — почти изкрещя Бюканън.

— Вие знаете точно колкото мен — отново отстъпи Бени, с ужасно чувство за вина. — Колкото германците или Интерпол. Сигурен съм, че имате всичко в досиетата.

— Но каква е целта й? — Третият представител на ФБР в стаята беше Хал Новак, който служеше като връзка на Бюрото с Пентагона. Той седеше върху другото легло в стаята с гръб към израелеца и въпреки яростта гласът му звучеше спокойно. — Какво смята да прави с него?

— Откъде, по дяволите, мога да знам? — изсумтя Бени. Започна да му писва от разпита. Отнасяха се с него като със закоравял обирач на банки, който е прибрал плячката си в тайно скривалище. После внезапно осъзна, че има възможност да измъкне малко информация за собствените си цели. Тихо и с искрена тревога той попита: — Да не би да твърдите, господа, че този прототип функционира? Че може да бъде зареден и изстрелян от всеки амбициозен крадец?

Никой в стаята не се реши да отговори веднага, макар че Бени бързо огледа лицата им за някакъв намек. В далечния ъгъл вляво от дървената врата имаше метална мивка, над която се намираше рафт с кутия хирургически ръкавици. Един мъж, когото не бяха представили по име, се беше облегнал на нея. Явно не се интересуваше много от „разпита“ и си играеше с една от ръкавиците, като разпъваше пръстите й като балони. Много едър, той беше облечен в черно поло под кафяв, австралийски непромокаем шлифер, а леко посивялата му черна коса беше сресана назад в дебела опашка. Бени реши, че той трябва да е представител на специалния оперативен екип, на който ще възложат спасяването на торпедото. Вероятно офицер от екип номер седем на „тюлените“. От вида му се виждаше, че животът на едно израелско момиче изобщо не би представлявал пречка за него.

Един от другите мъже беше седнал по-наблизо до Баум, върху празното легло вляво от него. Беше дребен и плешив и макар облечен изискано, напомняше на Бени за Очко, който сигурно вече направо се тресе от тревога в Йерусалим. Доктор Вернер Карсуел беше директор на проекта „Миноу“ в ЦеВМОС. Той носеше голяма мека чанта, издута от документи, като че сред тях някъде може да лежи рецептата за спасяване на собственото му отвлечено дете. Беше свалил очилата си и нервно сгъваше и разгъваше рамката. Погледна към Питър Кол за разрешение и получи леко кимване.

— Ами… полковник — въздъхна въздържано Карсуел, — да речем, че „Миноу“ е създадено за облекчение. На обслужването, така да се каже. Всъщност то е много сложна конструкция, комбинираща някои от характерните възможности на торпедото като гониометъра, който проследява променливата на движението на снаряда и сигнализира промените, докато операторът го наблюдава с оптическо устройство. Но освен това има и някои характеристики на „Хелфайър“-РБ 17. Като например двойния начин за действие, инфрачервения търсач, който също може да се самонастройва, ако операторът не може да остане стабилен. И освен това, естествено, притежава стандартната бойна глава.

Бени примигна към дребосъка, с което предизвика лека усмивка от страна на Дени Байлър и изчервяването на доктор Карсуел, който разбра, че ентусиазмът му го е отвел твърде далеч в разкриването на секретността.

— Браво, докторе — обади се недоволно Петер Кол. — Но аз мисля, че полковникът искаше простичкия отговор „да“ или „не“.

— Разбира се — поизкашля се Карсуел. — Ами всичко е направено така, че да е много лесно за обслужване. Не бих казал, че е просто за някой пехотинец, но за обикновен „тюлен“ би било съвсем лесно да го задейства.

Едрият мъж с опашката изпъшка болезнено, което потвърди предположението на Бени за длъжността му.

— Значи, докторе, вие твърдите, че нашите терористи могат лесно да разберат как работи „Миноу“ и да го използват? — продължи Бени.

— Ами вашите израелски войски използват собствения ви „Дракон“ — каза Карсуел. — Ако дадете един от тях на необучен човек, той може ли да го използва?

— Инструкциите за изстрелване са отпечатани върху корпуса — каза Баум.

— И нашата концепция е същата — сви рамене Карсуел.

— Инструкциите са отпечатани върху онова проклето нещо? — недоверчиво хлъцна Бюканън.

— Всеки прототип е предназначен да изпита всички аспекти на проекта, сър — обидено отвърна Карсуел.

— Господи, Исусе Христе! — прошепна Чарлз Голд.

За миг Бени си помисли, че мъжете се замислят над липсата на секретност в собствената си работа. Но Хал Новак, чиято работа беше да търси пропуски в сигурността на отбранителната система, се обърна към всички в стаята.

— Вижте, смятам, че тя предварително е знаела как да го използва — мрачно каза той. — Предварително е знаела всичко за него. Никоя разумна жена не купува диамант, преди да го разгледа през бижутерска лупа. — Новак стана от леглото и се обърна с лице към Баум. Беше облечен в кафяв костюм с жилетка, на която се виждаше ланецът на джобен часовник. Гъстата му сива коса и мустаци допълваха образа на „строг съдия“ от град на източното крайбрежие. Длъжността му в контраразузнаването изискваше търпеливост, подозрителност и ум. — Аз мисля, полковник, че Мартина Урсула Клумп разполага с вътрешна информация. Тя е знаела какво иска, както и къде и кога да го вземе.

— Съгласен съм — каза Баум. — В такъв случай трябва веднага да огледате персонала си в Центъра за оръжейни системи.

— Аз гледам вас — отвърна Новак, без да си прави труда да прикрие подозренията си.

— Значи очите ви са замъглени — повиши Бени глас, обърна се наляво и върна на Новак презрителния поглед.

Навън в коридора тихо звънна сигналът за повикване на сестра. На Бени той му се стори като гонг за започването на нов рунд, тъй като американците веднага го нападнаха с въпроси.

— Защо дойде тук, Баум? — започна Бюканън.

— Много добре знаете защо, господин Бюканън. Да разследвам експлозията в консулството.

— Знаехте ли, че Клумп е замесена? — намеси се и Чарлз Голд.

— Все още не съм убеден, че е била — отговори Бени. — Експлозията и отвличането на оръжието може да са чисто съвпадение. — Той вече не го вярваше, но не можеше и да открие логическа връзка между двете събития. Защо Мартина ще се издава толкова грубо?

— Да бе — изсумтя Дени Байлър. Подутината зад бузата му се оказа тютюн, тъй като той изплю къса, кафеникава струя в картонена чашка.

— Вие сте знаели, че тя е тук, полковник — обвини го Хал Новак. — Както и какви са намеренията й.

— Съгласен съм — обади се Питър Кол.

— Господи — изръмжа Баум, измъкна лявата си ръка изпод одеялото и скръсти ръце на гърдите си. Хартиеното топче вече се беше превърнало на каша и той го хвърли ядосано. — Значи наистина си мислите, че един израелски офицер, ваш съюзник, ще пристигне тук, знаейки със сигурност, че ще бъде направен опит за кражба на секретно американско оръжие и няма да сподели тази информация с Министерството на отбраната? Вие луди ли сте?

— Абе вие си имате собствени планове — каза Байлър, като че Баум е глава на мафиотска фамилия с различни морални ценности.

— Когато нападнахте Бейрут през осемдесет и трета — добави Хал Новак, — двеста и петдесет морски пехотинци загинаха, докато вашите сигурно са знаели предварително за всяка по-сериозна терористична акция, която ще се провежда.

— И ви предупредихме двадесет пъти, проклети да сте! — изрева яростно Бени. Сега вече защитаваше честта на страната си, а не толкова семейните си интереси. — Щом като пращате хората си в бойна зона, защо им забранявате да ходят със заредено оръжие? Не разбирате ли, че така ги обричате да бъдат взривени от някакъв маниак с кола-бомба? Що не потърсите вината в себе си, а?!

— Я виж ти — изръмжа едрият „тюлен“ откъм ъгъла си, явно споделящ подобно мнение по отношение на тъпите правила.

— Да не спорим, Баум — намеси се Джак Бюканън. — Приемаме, че си знаел, че онази Клумп е хвърлила око на „Миноу“.

Бени въздъхна, събра последните си остатъци търпение и преплете пръсти върху корема си.

— Господин Бюканън — заговори бавно той. — Тук няма никакъв спор. Защото простият факт е, че аз изобщо не знаех за вашето „Миноу“, докато вие не ми разкрихте така щедро тайната си тук, в тази стая.

Бюканън задържа погледа на Баум, докато останалите се споглеждаха и се чудеха кой ли ще пострада сега заради това нарушение на секретността.

Баум каза истината. Той не знаеше предварително за „Миноу“, нито за намерението на Мартина да го краде, макар сега наистина да подозираше как смята да го използва. Естествено, той не беше разкрил дълбочината на познанията си по отношение на нейната биография и подробности от досието „Танго“, които скоро щяха да означават много. Във всеки случай фактът, че Ото Клумп е бил ученият, измислил такова оръжие много преди технологиите да позволят осъществяването му, нямаше нищо общо с всичко това. По ирония на съдбата обаче то попадна в ръцете на Мартина и й даваше възможности, каквито човек просто не иска да си представи.

— Но съм съгласен с господин Новак — настойчиво продължи Бени. — Тя е знаела за оръжието. И всички ние, като офицери от разузнаването, можем да си направим заключенията. Или вие имате чужд агент в армията, може би дори платен информатор, който е разкрил тайната пред Клумп, или пък вие самите вече сте препродали „Миноу“ на други потребители. Някоя страна от Третия свят? Може би някоя арабска държава?

Оказа се, че и двете му предположения са точни, макар само доктор Карсуел и Питър Кол да можеха да потвърдят теорията на Баум. Кол обаче предпочете да се възмути.

— Това са пълни глупости, господине — изръмжа той и постави юмруци на кръста си.

— Така ли? — изсмя му се Бени. — Като разузнавач, който би трябвало да мисли точно онова, което казах, ми се струва, че възмущението ви е твърде зле изиграно.

— А пък аз мисля, че ти просто се опитваш да се измъкнеш — изсъска Кол.

— При това с финес, Баум — поклати глава Бюканън. — С финес.

Бени за пореден път успя да се въздържи. Но докато гледаше право в очите им, почувства дълбоко разочарование. Болка от недоверието в лоялен приятел.

— Господа — заговори тихо той. — Не ми е нужно да се измъквам. Опитвам се да работя заедно с вас, но атмосферата тук ме доведе до тъжното заключение, че изглежда ще трябва да се обадя и да повикам юриста от моето посолство.

Мъжете го гледаха. Някои от тях вече разбираха, че обратът не е в тяхна полза. Бяха последвали Джак Бюканън и повториха обвиненията му като глутница вълци. Никой не беше се замислил да поеме известната роля на „доброто ченге“, а сега се сблъскваха със силен противник, който нямаше да позволи да бъде притиснат. Безименният „тюлен“ вече беше решил, че при други обстоятелства ще помоли за помощта на този Баум, за да проведат съвместни учения с израелските командоси. Питър Кол от своя страна не можеше да разбере кога е победен и трябва да смени тактиката.

— Значи искате да говорим за юристи, полковник? — предизвикателно се обади той. — Ние имаме един много добър в съда. Прокурорът Дигенова едва ли е задоволил апетита си с Полард.

Намекът на Кол за американския аналитик, който беше осъден заради шпионаж в полза на Израел, направо заседна в гърлото на Бени. Той се извърна към него със светкавици в очите.

— Ще смятам забележката ви като официално нарушение на дипломатическия протокол, сър — каза той. — И като имам предвид присъствието на дълбоко засекретени американски агенти на наша територия, на които ние възпитано позволяваме да си играят с техните си играчки, ще уведомя министър-председателя, че вие вече не спазвате честно правилата на играта.

Бени блъфираше, тъй като контраразузнаването беше в пълномощията на Ури Бадаш и ДСС. Но забеляза моменталната бледност, която покри лицето на Хал Новак. Можеше само да се чуди какво ли означава това. Всъщност Новак викаше „Млъкни!“ наум, тъй като наскоро беше открил, че суперсекретният отдел на Министерството на отбраната, наречен „Поддържане на разузнавателна активност“, има двама дълбоко засекретени агенти, които в момента служеха в елитни поделения на израелската армия.

На вратата се почука и Питър Кол отстъпи встрани, когато тя се отвори. Бени видя ръката на униформения морски пехотинец на пост пред вратата, но сърцето му трепна, когато в стаята срамежливо пристъпи медицинска сестра. Тя не погледна никого, докато вървеше през мълчанието, гъсто като горчив крем, постави електронен термометър в устата на Баум и зачака да отбележи температурата му.

Забавянето го поуспокои и той се облегна върху възглавницата. „Къде, по дяволите, е Артър?“ — мислено се чудеше той. Защо ли Розели не беше дошъл да го подкрепи против атаката на Бюканън? Агентът на ЦРУ беше напуснал болницата предната вечер, като само каза, че има някои идеи за по-нататъшния начин на действие на Бени. Но сега Баум беше затворен в стаята с тези мъже, които явно виждаха в негово лице жертвено агне, и се чудеше дали спонтанната му тактика от предната сутрин е била избрана правилно…

Реакцията му към телефонното обаждане на Мартина не беше изиграна, а ужасната новина за отвличането на Рут, която му съобщи Арон Дейвис, направо подгъна коленете му и той се строполи на пода в кабинета на Авраам Ярон. Повдигаше му се и му се виеше свят. Но още докато Ярон кресна повторно да извикат доктора на посолството, Бени беше в състояние да мисли и пресмята. Не можеше да разкрие истината пред никой от собствените си другари, нито дори пред кръвен брат като Авраам. И нищо по-дребно от спешно постъпване в болница не би ограничило нетърпението на Ицик Бен-Цион да иска завръщането му.

Успя да даде на Ярон телефона за връзка с Розели в Ленгли и след минути линейката на военноморската болница летеше на север по булевард „Кънектикът“ към Бетесда.

Състоянието на шок на Баум не беше престорено. Лекарите от линейката го потвърдиха с кръвното му налягане и докато той дишаше тежко под маската с кислород, тревожните му мисли бяха замъглени от успокоителното, което му вливаха чрез система. Едва си спомняше завоя към спешното отделение на болницата, каменната кула на Бетесда, когато минаха край нея, мърморенето на шофьора на линейката, щом видя, че входът е задръстен с линейки, от които сваляха по-сериозно ранени.

Линейката се насочи към главния вход на болницата и спря пред масивната стъклена фасада, която отразяваше необичайното зимно слънце, и Баум примижа болезнено, докато изваждаха носилката и го бутаха към болницата. Картините и звуците минаваха край него: бръмчене от перките на хеликоптер, лицето на Арт Розели, надвесено над него, изплашеното изражение на Авраам Ярон до това на американеца, съскането на хидравликата на входните врати и извиканите заповеди. От балкона над голямото фоайе висеше огромно американско знаме, любопитни цивилни се изправиха от креслата си, за да видят разиграващата се драма, върху квадратен син флаг беше изписано мотото на болницата: „Ние знаем да се грижим най-добре.“

Прекара по-голямата част от деня в „трето“ отделение в реанимацията за сърдечносъдови заболявания, вързан върху високо легло в остъклена единична стаичка. Изследванията показаха, че няма заплаха от фибрилация или мускулно увреждане на сърцето, и затова Бени изпрати Авраам в посолството да съобщи за случилото се с него на Ицик Бен-Цион, а след това да посрещне своите конгресмени. Розели остана при него.

Най-накрая, когато докторите стабилизираха състоянието му, разрешиха на Бени да поговори тихо с Артър. Той почти не се изненада, когато старият му приятел съобщи фактите, които биха му се сторили халюцинации, ако ги беше чул от друг. Розели бе прекарал цял живот изложен на различни заговори и беше се научил на търпение, но накрая чувствата присвиха очите му в яростни, тъмни цепнатини.

Артър даде идеята да се свържат с Ейтан Екщайн. Той предложи да използват предавателя на Ленгли за връзка. Бени му даде честотата и времето за контакт, а Артър побърза, за да хване крайния срок в 16:00 часа, тъй като Адис Абеба беше с осем часа напред. Преди да си тръгне, той обеща да се върне при първа възможност, като преди това уреди някои неща, които смята за необходими.

— Междувременно бъди готов да те нападнат хиените — предупреди той. — Те ще дойдат.

Когато излезе от реанимацията, той разговаря с един лекар и уреди Бени да бъде преместен в западното крило на сърдечното отделение. Записа номера на стаята и този на прекия телефон в нея, после показа личната си карта на шефа на охраната. Строго му разпореди израелският пациент да бъде преместен точно в определената стая и го посъветва да постави охрана.

В късния следобед Бени беше прехвърлен в новата си стая. Чувстваше се леко замаян и не знаеше, че Бюканън и Чарлз Голд вече са пристигнали от Ню Йорк, а жарките им настоявания да го разпитват са били отрязани до следващата сутрин поради стриктната заповед „никакви посетители“, издадена от военните лекари. След вечерята, която остана недокосната от Бени, Розели се обади веднъж, за да провери телефонната връзка, да го увери, че е изпратил „телеграмата“ и да му каже кодирано, че „разтърсва дърветата“.

По-късно, когато нощта настъпи под покривалото от зимни облаци, Бени намери сили да стане от леглото. Като държеше системата си нависоко с една ръка, той бръкна в куфара си, донесен от един от хората на Надав, и извади бележник заедно със своя екземпляр „Сбогом на оръжията“.

Съставянето на съобщението за Екщайн и точното му шифроване му отне много време. Вниманието му се разсейваше постоянно, а когато най-накрая разкодира собственото си съобщение и то излезе правилно, силите му се бяха изчерпали напълно.

Но въпреки това не заспа. Чакаше, светнал всички лампи в стаята, страхувайки се, че може да не се събуди, когато звънне телефонът. Часовете минаваха като мъчително пътуване през собствения му живот, през образите на семейството, които другото му „аз“, професионалистът, се опитваше да отстрани, докато се бореше с логиката, търсеше план, измисляше контраудар и се мъчеше да открие клопките. Сам.

Но без информация беше безпомощен да разработи правилната стратегия. Сблъскваше се със силата на едно чудовище, което винаги беше държал настрани: неуспеха.

В два часа сутринта идеите му бяха мъртви, образът на Рут беше закрил всички останали и висеше над него, докато той се молеше тя да е още жива. Лежеше неподвижно, притиснал очите си с длани. Веднъж или дваж гърдите му трепнаха от хлипания и той усети смъденето на солената течност между кожата на лицето и дланите си. Стоя така, докато Екщайн се обади, а после позвъни отново. Най-накрая тази инжекция с надежда му позволи да намери малко спокойствие. Господ беше милостив и той не сънува…

— Нормална е — каза сестрата, когато извади термометъра, и бързо излезе през кордона мрачни мъже.

Последва миг на мълчание, а после Дени Байлър измърмори:

— Нормално като бирен запой в Мека. — Говореше не за температурата на Баум, а за събитията от последните двадесет и четири часа.

Джак Бюканън изръмжа. Отново гледаше през прозореца.

— Полковник Баум — заговори той, като за пръв път се опита да бъде по-сърдечен. — Караниците помежду ни подкрепят врага.

Бени, който очакваше подновяване на атаките, разтвори присвитите си очи.

— Съгласен съм — отговори той. — Всяка минута я отдалечава от нас.

— Със скоростта на полета — добави Чарлз Голд.

Бени погледна заместника на Бюканън.

— Да разбирам ли, че е във въздуха?

— Наела е малък пътнически самолет — отговори Бюканън. — Но не смятаме, че и пилотите са в играта. Вероятно го е завзела над Атлантическия океан. — Той се извърна от прозореца и погледна нетърпеливо офицера от ФРС. — Намеси се, щом намериш за добре, Кол.

Лицето на Питър Кол се стегна да възрази против подобно сътрудничество, но после отгърна бележника си и съобщи набързо.

— Отвлекли са камиона в Айронсайдс, на около петдесет километра от Центъра за оръжейни системи. Насочили се на север и го изоставили заедно с фалшива служебна кола, преди да стигнат шосе номер 225. — Той погледна Баум, напомняйки си, че човекът е чужденец и добави: — Това е в Мериленд.

Баум кимна, а Кол продължи:

— Появили се ни лук яли, ни лук мирисали на цивилно летище близо до Помонки. Били с лимузина и катафалка, имали си паспорти, минали митницата, натоварили един ковчег на борда и излетели.

— Ковчег — прошепна Баум, а кожата му настръхна.

— Вътре лесно може да бъде прибрано „Миноу“ — каза доктор Карсуел и Бени отново успя да поеме дъх.

— Минали митницата ли? — изпъна врат Чарлз Голд. Чартърните самолети рядко биват преглеждани преди полет, при това право за оглед имат само местните митнически власти. — Това летище международно ли е?

— Не — каза Кол. — Но полетът е бил за Малага и тя вероятно не е искала да рискува извънредно. Затова е помолила да извикат митничар.

— Тя ли е поискала митничар? — ококори се Хал Новак.

— Да — потвърди Кол.

— Ега ти топките — прошепна Дени Байлър.

— А какво е положението с камиона и служебната кола? — попита Новак. — Можем ли да вземем отпечатъци от тях?

Кол поклати глава.

— Или са ги избърсали, или са носели ръкавици. Оживелият морски пехотинец казва, че колата е била карана от морски офицер, но ние сме сигурни, че униформата е открадната. В болницата в Ню Йорк лежи един младеж в кома. Външният му вид съвпада с описанието на неявил се по местоназначението си лейтенант. Един хазяин с добро обоняние го намерил в чувал за умрели.

— Господи — прошепна Бюканън, като че ли чува това за първи път.

— Какво е станало с катафалката и лимузината? — попита Новак.

— Тръгнали са си — каза Кол. — Още не сме ги открили.

„Значи е оставила хора тук“ — помисли Бени и инстинктивно погледна към прозореца. Заплахата на Мартина не е била безпочвена. Може да е наредила да го наблюдават, за да разбере дали е напуснал територията на Съединените щати.

— Може ли да попитам? — тихо каза Бени, извърнал лице от посетителите си. — Има ли описание на пътниците?

— Две жени и деветима мъже — отговори Кол.

— И никакви подробности? — Бени едва успя да запази гласа си равен.

— Показахме снимка на Клумп на персонала на летището и получихме положителна идентификация. Другата жена не е известна. Повечето от мъжете са били от Близкия изток. Араби, според работниците по зареждането на летището.

— Ръбове — изрече един по-дебел глас откъм вестибюла до вратата. Мъжете се извърнаха към източника на странната обида.

Артър Розели беше застанал на входа с ръце в джобовете на син анорак и почернели от дъжда рамене. На розов шнур около врата му висяха тъмни очила в несъответствие с времето, които му придаваха безгрижен вид на ски-учител.

Бени чу как Бюканън въздъхна недоволно, но се въздържа от изявления. Затова пък Баум въздъхна с облекчение.

Розели се огледа. Познаваше хората от ФБР, но не и тези от ФРС, Карсуел или мълчаливия „тюлен“. Той извади пропуска си от джоба, показа го и измърмори:

— Розели от Ленгли. — Все едно че е тъпа парола на гимназисти за допускане на купон. — РъБо-ве, господа — каза той. — Хората на Клумп. В средата на осемдесетте години тя беше свързана с Хизбула в Ливан. После се отдели със собствена група. Наемници. Наричат себе си „Яд Аллах“, тоест „Ръката на Бога“. Разбрахте ли? РъБо-ве. — Той се втренчи в Бюканън и добави с най-приятелския тон, който успя да изтръгне от себе си. — Но предполагам, че ти вече знаеш това, Джак.

Бюканън нямаше изход. Трябваше или да покаже яда си, или да остави въглените да тлеят за по-добри времена. Спорът му с Розели се точеше вече близо двадесет години, от времето, когато Бюрото искаше да вкара свои хора да ловят изменници в Ленгли, а ЦРУ реагира като домакиня, чийто съпруг иска да наеме млада девойка за гувернантка. Но всъщност взаимната неприязън беше „тиха“, а враждата бе възникнала още преди времето на Дж. Едгар Хувър, чиито агенти ръководеха вътрешното и външното разузнаване чак до Втората световна война. След това се появи новото Централно разузнавателно управление с неговите шпиони, възпитаници на „Йейл“.

— Така е — каза Бюканън. — Знаем почти същото. — Той почеса квадратната си брада. — Обаче това „Ръбовете“ не бях го чувал.

— Жаргон на Управлението — отговори Розели и се усмихна, готов да сключи примирие. — Знаете ни. Луди сме по съкращенията.

Бюканън изръмжа и опитът му за усмивка изглеждаше по-скоро като гримаса от зъбобол.

— И какви са чувствата отвъд реката? — попита Чарлз Голд.

— Само това, че тази работа не е открадната, за да бъде препродадена — каза Розели. — Тя не е задигнала „Миноу“, за да го продава на друг.

— И откъде вадите подобно заключение? — попита с надежда доктор Карсуел.

Розели изгледа учения. Никога не го беше виждал преди, но съвсем правилно го определи като „компютърен гений“, привлечен за консултант от цялата клика.

— Оръжието е прототип — каза Розели. — Единствен. Не е като „Червено око“, които вече летят навсякъде наоколо, защото ги давахме като бонбони на афганистанците.

Питър Кол вдигна едната си вежда, впечатлен, че Розели публично критикува политиката на Управлението.

— И всяка трета страна, която вземе оръжието, знае, че всичките ни шпиони ще го търсят — продължи Розели. — А всеки от нашите разярени командоси от СпецОп ще гори от желание да убива, за да си го върнем.

„Всички врати на милосърдието ще бъдат затворени.“ — помисли си безименния „тюлен“ в ъгъла. Така ги учеха навремето в Анаполис.

— А ако някой го използва против кораб — намеси се Карсуел, — винаги ще могат да се намерят останки, по които да идентифицираме „Миноу“, дори и да се наложи да ги извлечем от морското дъно.

— Точно така. — Розели погледна Бюканън. — И тогава вие сигурно ще успеете да откриете кой го е използвал. — Комплиментът не беше пресилен, защото никой не можеше да се сравнява с възможностите на лабораториите на ФБР.

— Със сигурност ще го открием — каза Голд.

— Така че торпедото не е за продан — завърши Розели. — Тя самата ще го използва, защото не й пука от никого.

— Топки — отново пошепна Дени Байлър, докато дъвчеше тютюна.

— Имаш ли друга теория? — обърна се Розели към брадатия агент, приемайки, че забележката е против твърдението му.

— Имах предвид нея — отвърна Байлър.

— Ааа — кимна Розели. — Има си ги. — После за пръв път се обърна към Баум: — Така ли е, полковник?

— Кнолен — изрече на немски мръсната дума Бени и вдигна юмрук, за да покаже размера на тестисите.

Вратата се отвори отново и Баум се зачуди дали целият Пентагон няма да се опита да се набута в стаята му. Но когато видя, че новият посетител е Майкъл О’Донован, лицето му се изчерви от яд. Беше заклел О’Донован да се грижи за дъщеря му, а той не успя да изпълни ролята на обикновен бодигард. Значи може да я сваля, но не може да я предпази от опасности. После внезапно осъзна, че ядът му е несправедлив и отразява собственото му чувство за вина. След това обаче самоосъждането беше заменено от тръпка на несигурност, защото О’Донован можеше да разкрие, че Рут е била отвлечена. Факт, който той трябваше да скрие от Джак Бюканън.

Страховете му веднага бяха облекчени, защото макар и с мъчително изражение на лицето, О’Донован прекара пръст по устните си, за да му покаже, че няма да издаде нищо.

— О’Донован! — възкликна Джак Бюканън. — Ти ли си това?

Розели направи крачка встрани, молейки се детективът да успее да се справи сам.

— Малко поодраскан — отвърна О’Донован. Върху носа му имаше лепенка, а лилавите петна под очите му приличаха на маскировка.

— Кой е той? — попита Чарлз Голд.

— О’Донован — учудено обясни Бюканън. — Център-север. — Той се обърна отново към детектива: — Какво пък, дявол да го вземе, се е случило с теб?

— Катастрофирах с колата — отговори спокойно О’Донован.

— Ченге ли си? — попита Питър Кол. Опитваше се да разбере какви са отношенията му с останалите.

— ПУНИ — отговори Бюканън вместо О’Донован. — Работеше по експлозията в консулството.

— Има ли достъп за тази ни работа? — попита Кол с детинско чувство за собственост.

— Той е с мен — намеси се Розели.

— Ама има ли достъп? — натърти Дени Байлър, подкрепяйки шефа си.

Розели се обърна рязко към младия агент на ФРС:

— Той е бивш член на Специалните сили. Десета група. Достъпът му е до козирката. — Всички в този бизнес знаеха, че служещите в Специалните сили преминават проучване като най-засекретените агенти на Управлението. — Бяхме заедно в „Пустиня едно“ — добави Розели, за да усили ефекта на думите си. — А ти?

Байлър само примигна. През 1980 година той току-що постъпваше в гимназията.

— Разказаха ли ти последното развитие на събитията, О’Донован? — попита Бюканън.

— Да.

— Подробно — добави Розели.

— Значи знаеш какъв ни е проблемът. — Бюканън се взря мрачно в О’Донован. Не му беше твърде приятно да види човека, когото съвсем наскоро беше смятал за обикновен изпълнител. — Да беше заковал онази кучка миналата седмица. Така сега щяхме да се готвим за съд вместо за погребения в Арлингтън.

Очите на О’Донован се присвиха, което явно предизвика и физическа болка.

— На мен ми беше възложено само да разследвам убийството — натъртено отвърна той. — Спомняш ли си? Май ти ръководеше групата за борба с тероризма, Джак.

Бюканън мълчаливо мръдна устни. После само ги стисна.

— Нямаме време за такива спорове — намеси се Хал Новак. — Розели, какви ще са разпорежданията ти? Хората чакат задачите си.

Арт Розели се почеса по брадата и погледна към Бени. Тази част я бяха планирали внимателно, но още не беше доогладена.

— Значи първо сме длъжни да приемем, че всеки американски плавателен съд оттук до Червено море е в опасност. Всеки кораб в открито море, да речем… какъв е ефективният обхват?

— За да се задейства, на „Миноу“ са му нужни сто метра — каза доктор Карсуел.

— Значи става дума за всеки кораб, намиращ се на сто метра от брега — довърши Розели.

— Мамка му — възкликна Питър Кол. — Та това са стотици обекти.

— Пссс — изпусна звук като от изхвърляща баласт подводница безименният „тюлен“. Хората му никога не биха успели да се справят с такъв списък от възможни вероятности.

— Но аз мисля, че нашият гост би могъл да стесни обхвата — каза Розели. Той скръсти ръце и продължи да гледа Баум.

— Мисля, че вече ти казах, господин Розели — заговори Бени през зъби. — Точно този риск си е само наш. Работа на Израел.

— Рискът за мишената може и да е ваш — отвърна Розели. — Обаче оръжието е наше.

— Ама какво става тук? — объркано се намеси Бюканън. — Вие двамата познавате ли се? За какво, по дяволите, говорите?

— Срещали сме се преди — изигра недоволство Розели. — И имаме известни несъгласия по този въпрос.

— Защо ли не съм изненадан, мама му стара? — възкликна Бюканън.

— Хайде, Баум — настоя Розели. — Изплюй камъчето. Кажи им. Иначе просто ще гоним дивото.

Точно това бяха планирали двамата, макар на Бени да не му се искаше да използва ресурсите на американското разузнаване и армия. Беше съвсем сигурен къде вероятно ще кацне Мартина. Мястото, откъдето ще скочи, за да нападне провежданата в Средиземно море операция „Лунен лъч“. С американската си плячка тя със сигурност няма да кацне в никоя европейска или африканска страна, където има значително американско присъствие, или в район, където израелците могат да действат спокойно.

Сега Алжир беше открито враждебен към двете държави, предвид разрастването на мюсюлманския фундаментализъм, така че предположението от досието „Танго“ за вероятен подвижен команден пункт на Мартина в Алжирска Сахара изглеждаше приемливо. Бени можеше съвсем съзнателно да укрие тази информация от гостите си, а Розели имаше възможността да насочи някои от разузнавателните източници на ЦРУ към Алжир, без да съобщава подробности за мотивите си. Но Баум пак не се чувстваше спокоен поради сложно измислената измама.

Въпреки това Артър го беше убедил, че ако не подхвърлят истинска примамка, не биха могли да отвлекат вниманието на американците от тайната размяна на пленници, нито от смъртоносната заплаха над Рут. На тези хора просто трябваше да им бъде дадена алтернативна мишена.

— Добре — въздъхна измъчено най-накрая Баум. — Добре. — Той вдигна очи към тавана, като да молеше за прошка поради предстоящото предателство. — Мартина Клумп ни има зъб. Говоря за Израел. Също и на Германия. Както всички знаете, тя някога беше един от търсените членове на Фракция „Червена армия“. Съвместната израело-германска операция излезе успешна. Тя беше хваната и затворена. Но се закле да отмъсти.

Всичко това звучеше ужасно драматично, но всъщност не беше далеч от истината. Той въздъхна дълбоко, като че следващото разкритие изисква всичките му морални сили.

— Скоро предстои да бъде извършена тайна сделка между Бон и Йерусалим — излъга той. — Израелската флота закупи две бойни подводници от Германия. Трябва да ги получим следващата седмица в Бремерхавен. — Той вдигна ръце, сякаш да покаже, че не е скрил нищо. — Тези подводници, господа, или едната от тях, най-вероятно са мишената на Клумп.

Като че възмутен от собствената си недискретност, Бени отпусна ръце върху леглото.

Последва кратко мълчание, а после всички мъже реагираха като баскетболен отбор, който едва не е загубил играта заради грешката на един от играчите. Те запъшкаха, някой се плесна по челото и в задушната вече стая се чуха полугласни псувни.

— Господи, мамка му, Баум! — обобщи с удоволствие Бюканън. — И ти си траеш?!

— Можеше да ни спестиш цялата разправия — промърмори Питър Кол.

— Та ние също можем да бъдем дискретни, полковник — каза Хал Новак.

— Нали ти казах, Баум — натякна му Розели.

Бени избра да отговори на коментара на Новак.

— Сигурен съм, че можете — каза той. — И се извинявам. Но и вие трябва да разберете колко е конфиденциално. Ние сме се заклели пред Бон да не разкриваме нищо за покупката. Левите елементи в германското управление са много силни и от всичко това може да възникне опасност от вот на недоверие към правителството… Признавам, че трябваше да ви кажа по-рано. Но нямах правото да го сторя.

— Добре. Благодарим ти, че сподели с нас — изръмжа Бюканън. Настроението му се повиши, защото поне мишената не беше американски морски съд.

— Но има и още трудности — продължи Баум, като че убеден в дискретността им. — Не можем да предупредим германците за тази опасност, защото те може да се оттеглят от сделката. На нас тези подводници са ни необходими и… — Той като че се натъжи. — Поради някои предишни недискретни операции сме обещали да не действаме на германска земя.

Розели пое ролята си.

— Значи казваш, че на мястото, при пристаните на подводниците няма да има израелска охрана? Нито дори и с отбранителна цел?

— Само екипажите на подводниците ще са там — потвърди Бени. — Никой друг.

— Добре — намеси се Бюканън, като дърпаше замислено устната си. — Добре. Поне имаме върху какво да мислим. — Той погледна Розели. — Ленгли, вашите небесни очички не са ли зърнали самолетчето?

— Засега не. Проверихме и във Федералната агенция по авиация, но те нямат получен сигнал за отвличане от нито един самолет в атлантическия сектор. Освен това вчера времето се изясни след силни бури и доста закъснели полети са се вдигнали във въздуха. Било е голяма бъркотия.

— Ами човешките ресурси? — попита Питър Кол за информация, идеща от оперативни агенти в различни държави.

— Вече накарахме хората си да проверят всяко потенциално европейско летище. В рамките на разумното, разбира се. Предлагам и вие да направите същото.

— Ще го направим — съгласи се Кол и се понаду. Обърна се към безименния „тюлен“ в ъгъла и отвори уста, за да му разпореди нещо. Човекът го нямаше. — Къде ли е отишъл? — измърмори той.

— Сигурно да си точи ножовете — презрително предположи Дени Байлър. Той някога искаше да стане „тюлен“, но беше отпаднал по време на тренировката, наречена „адската седмица“ в Коронадо.

— Голд — обърна се Бюканън към заместника си. — Най-добре е ние да се свържем с нашите хора в Германия. Кой е най-близкият голям град до онова пристанище?

— Хамбург — подсказа Бени. Като видя как американците се хванаха на въдицата, подадена им от него и Розели, отчаяно му се прииска вече да си тръгнат, за да го оставят на мира. Той протегна ръка към звънеца за сестрата и го натисна няколко пъти.

— Ще се свържа с консулството там — каза Голд.

— И дай да съберем описанията от Помонки и да ги изпратим по факса — добави Бюканън. — Не, по-добре да докараме хората от летището във Вашингтон и да изработим комплект за идентификация.

— Правилно — каза Голд, докато записваше нарежданията в бележника си.

Бени изтръпна, когато си представи, че лицето на Рут ще бъде разпространено заедно с тези на останалите „заподозрени“.

— Мисля да се върна в Пентагона. — Хал Новак вече обличаше бежовото си палто. — Да видим дали ще поемат част от нещата.

— Тръгвай — каза Бюканън с неподходящ за длъжността му авторитет. Новак само го изгледа накриво.

Внезапно вратата се отвори, но този път не се появи срамежливата сестра. Жената, която влезе, беше с тъмнозелена пола и по-светла униформена блуза с пагони. Беше висока и представителна, с късо подстригана коса около красиво лице. Носеше капитански отличителни знаци и стетоскоп. Насочи се право към леглото на Баум.

— Какъв е проблемът, полковник? — попита тя и погледна медицинския му картон.

— Няма проблем, докторе — отвърна Бени, все едно е натиснал бутона за повикване по невнимание. — Чувствам се малко изморен, обаче…

Тя се приближи, хвана китката му, притисна два пръста към пулса и загледа часовника си. След десет секунди издаде заповед, без да вдига очи от часовника си.

— Всички вън!

Доктор Карсуел скочи от съседното легло и започна да си събира книжата като ученик, на когото се е скарала учителката. Останалите мъже се спогледаха, но също тръгнаха към вратата. Розели и О’Донован изостанаха.

— Отиваме да се хващаме за работа — обърна се откъм вратата Бюканън. — Но ти не ни се измъквай. — Докато казваше това на Бени, той гледаше подозрително към Розели.

— Нямам и намерение — обеща Бени. Ченгето от ФБР го изгледа недоверчиво, но накрая излезе.

Бени въздъхна с облекчение.

— Изглежда, всичко е наред — каза докторката и пусна ръката му. — Някакви трудности при дишане?

— Не.

— Болки?

— Никакви.

— Много добре. Така се справяме ние в американските военни болници — почти му се усмихна тя. — Как го казвахте на иврит?

— Шлили.

— Нахон — отвърна тя на същия език. — Вярно. — В отговор на изненаданото изражение на Бени, тя обясни: — Прекарах три месеца в Хайфа с Шести флот.

— Еха — възкликна Розели. — Видя ли, Баум? Никога не можеш да си сигурен.

Докторката се смръщи към двамата останали посетители.

— Вие също — каза тя и посочи с пръст вратата. — Той трябва да си почива.

— Искам да поговоря с тях — примоли се Бени. — Само няколко минути.

— Само няколко — съгласи се лекарката капитан и отстъпи към вратата. — Докато сте тук, полковник, сърцето ви е мое.

Баум се усмихна и козирува към гърба й.

— Сърцето ти е мое, а? — ухилено му прошепна Розели.

Баум сви рамене, а усмивката на служителя от ЦРУ угасна, като си спомни подробностите по случая Клумп, които Баум с мъка беше споделил с него вчера. Проблемите с откраднатото „Миноу“, отвличането на Рут и тайната размяна на пленници бяха достатъчно тежки, но пък предисторията им поставяше Бени направо в невъзможно положение. Много му беше мъчно за Баум. Беше срещал дъщерята на Бени на няколко пъти в Йерусалим и можеше да си представи ужаса, обхванал сърцето на стария воин.

Майкъл О’Донован стоеше до края на леглото, забил поглед в обувките си. Бени погледна нараненото лице на младия детектив. Драскотините изпъкваха върху бялата му кожа. Той видя истинската мъка на скърбящ влюбен и тъкмо се готвеше да заговори, когато О’Донован вдигна глава.

— Полковник, не знам как да го кажа…

— Тогава не го казвай, Майкъл — успокои го Бени. — Станалото — станало. Ще си разкажем подробностите после, ако могат с нещо да ни помогнат. Но сега трябва да действаме, при това бързо.

О’Донован го гледа дълго.

— Така е — съгласи се накрая.

Бени направи знак на Розели да се приближи, защото се чувстваше наистина изморен и трябваше да се облегне на възглавницата.

— Какво ще правим сега, Артър? — попита той почти шепнешком. — Екщайн е на път за Казабланка, макар че Господ знае какво очаква от мен там. — Той почеса носа си замислено. — Боя се да мръдна оттук.

О’Донован приседна на леглото и също заговори тихо:

— Наистина ли мислиш, че тя има наблюдатели тук, полковник?

— Агентите го потвърдиха, Майкъл — въздъхна Бени. — Оставила е някои от хората си тук.

— Да — съгласи се Артър. — Трябва да приемем, че е така. — Той вдигна слушалката на телефона и набра някакъв номер.

— Тогава защо не накараш хората си просто да ги арестуват? — попита с нетърпелив тон О’Донован, като се обърна към Розели. — Те трябва да са някъде наоколо, за да са близо до полковника.

— Бени, за бога — напомни му за пореден път Баум. — И не може просто да ги арестува. Това ще накара Мартина да действа… — Гласът му трепна и той стисна юмруци.

— Моите хора могат да действат по друг начин — каза Розели. После заговори по телефона. — Добре, Триножник — каза той и затвори. — Може ли да се пуши тук?

— Само ако искаш да умреш в женски ръце — измърмори Баум, имайки предвид строгата си докторка.

— Има и по-лоши начини да умреш — изсмя се Розели, но прибра цигарите си обратно в джоба.

Тримата мъже замълчаха, всеки замислен за собствените си проблеми. Бени се обърна към О’Донован.

— Не трябва ли да се връщаш в Ню Йорк, Майкъл?

— Имам болнични — отвърна О’Донован.

— Хммм — измърмори Бени. После избухна. — Ани мухраш ливорах ме по.24

— Савланут25 — отговори Розели и изненада О’Донован, който не знаеше за работата на агента в Йерусалим.

Вратата се отвори, а морският пехотинец отвън отдаде чест. Трима мъже влязоха бързо в стаята. Бяха облечени в униформи на офицери от морската пехота и Бени изруга под нос пред перспективата за поредната делегация, пристигнала да го тормози. Той посегна към бутона за повикване на сестрата, но Артър веднага го хвана и спря ръката му.

— Добре дошли на борда, господа — каза Розели с весела усмивка.

Мъжете също му се ухилиха. Единият даже козирува и тракна с токове като Чарли Чаплин. Баум и О’Донован се вгледаха в мъжете.

Първият офицер беше подполковник, вторият майор, а третият носеше блестящи капитански нашивки. И тримата бяха с фуражки, а приликата помежду им беше очевидна. Всичките бяха високи около метър и седемдесет, с широки рамена и мускулести тела. Бяха гладко избръснати и кръглите им лица блестяха от дъжд и някакво пакостливо изражение.

— Помниш ли „Флейта“? — попита Розели, докато оглеждаше с удоволствие хората си. — Оттам ми дойде една идея.

Баум примижа към приятеля си, объркан от споменаването на операцията от 1986 година, която направо циментира връзката помежду им. После разбра естеството на гамбита на Розели и отново обърна глава към тримата „офицери“.

— Двойници — каза Розели и скръсти ръце. — Господа — обърна се към офицерите. — Това е Майк О’Донован, а проснатия върху леглото приятел е подполковник Бенжамин Баум.

Тримата мъже кимнаха с уважение. Бяха служители в Управлението, хора, работили дълги години с Розели в различни тайни операции. „Капитанът“ се усмихна.

— Аз съм Първи двойник — каза той.

До него „майорът“ се усмихна.

— Аз Втори.

— Тогава аз трябва да съм Тройник — заяви третият и свали фуражката си. Главата му беше почти напълно плешива. Само зад големите му уши имаше сресани назад няколко посивели косъма. О’Донован и Баум направо зяпнаха от очевидната прилика между агента от ЦРУ и Бени.

— Тази сутрин си я направих — каза „подполковникът“ и прекара едрата си длан по лъснатото си теме. — Жена ми не хареса прическата.

Двамата офицери избухнаха в смях. Розели ги последва. О’Донован и Баум също не успяха да сдържат усмивките си.

— На мен пък ми се струва привлекателна — каза Бени. — Много даже.

Смехът премина в покашляне. В стаята се възцари по-спокойно настроение с лек оптимизъм, когато едрият агент пристъпи напред. Щом приближи лице към Баум всички се почувстваха смаяни от приликата. Като че се срещнаха двама братя, разделени от дълги години.

— Е, полковник — заяви агентът и започна да се съблича. — Удобно ли е леглото ти?

15.На брега на северна Африка

Частният самолет „Дасо Фолкън“–900 се плъзгаше из хладния черен въздух. Лъскавият му корпус се намираше на 11 000 метра височина, а металните му криле се накланяха вляво и вдясно, докато се бореше с ветровете над Атлантика. Удълженият нос и полираните илюминатори на механичния ястреб отразяваха ярката луна, която плуваше из вълните на стратосферата, а гръмовната горещина на двигателите му оставяше дълга, къдреща се следа зад издигнатото острие на опашката. Тази нощ самолетът летеше високо, но не толкова, колкото духът на Мартина Урсула Клумп. Тя наблюдаваше в прозорчето отражението на собствената си усмивка, показваща успокоението й след месеци на напрежение. Но докато очите й надничаха през облачната покривка към повърхността на тъмния океан, тялото й отказваше да се отпусне.

Беше се настанила удобно в тапицираната с бежова кожа седалка, която би съблазнила повечето пътници да заспят, но върхът на ботата й потропваше, раменете и бедрата й се стягаха под тъмната вълна на дългата й рокля, а когато звуците на алегрото от Деветата симфония на Бетовен изпълниха слушалките на ушите й, тя започна да дирижира. Със затворени очи клатеше глава и черните кичури на перуката й се мятаха по челото. Вдигна юмруци и Лондонският симфоничен оркестър заедно с хора станаха нейни. Тя ги дирижираше и ръководеше, докато напълно й се подчиниха, а накрая завършиха едновременно в невероятния финал на творбата.

Тя се отпусна задъхана назад, свали слушалките и отвори очи. Салим беше замръзнал върху стола си отсреща и гледаше шокиран своята командирка. Тя започна да се смее с отметната глава, докато очите й се напълниха със сълзи.

Най-накрая се успокои, преплете пръсти и се изпъна. Над главата й мониторът показваше картата с полета на самолета, отбелязан като бяла линия над синьо море, която се насочва към контурите на Гибралтар. Зад монитора кристалните вратички на шкафчетата в салона отразяваха примигващите диоди на компактдисковата уредба, а през предната врата можеше да види обувките на Муса, чието тяло беше скрито от облегалката на креслото за катапултиране. Веднага пред краката му избелените и идеално изгладени ризи на пилотите ограждаха блясъка на уредите върху командното табло.

Мартина се извърна и продължи да оглежда самолета. Беше наела произведената във Франция машина единствено заради товароподемността и възможността за далечен полет, но летящата й находка освен това бе обзаведена луксозно като за графиня.

„Направих го. — Тя се плесна по бедрото и отново погледна Салим, седнал напрегнато и готов да скочи, щом му заповяда. Усмихна се на контраста в позата на Мохамед, заспал в креслото срещу Салим. Ръцете му висяха надолу и пръстите му опираха в червения килим на пода. — Измамих ги всичките. Избягах от стотина американски хрътки, които ме гонеха по петите, отмъкнах им скъпоценната играчка и ги оставих да си хапят задниците.“

Тя престана да се оглежда и остана с лице към задната част на самолета. Обожаваше тези мъже, разположили се в напълно заслужената луксозна обстановка. Цялото помещение представляваше обширен салон, облицован с кремав материал с грапава структура, наподобяващ кожата на рядко животно. По извития таван се виждаха панели с лампи за четене и позлатени дюзи за свеж въздух от климатичната система. Покрай страничните стени имаше полирани шкафчета от червено дърво. Още четири кресла заобикаляха красиво резбована маса за хранене, прикрепена към дясната част на фюзелажа. Якуб, Джавад и Али играеха карти върху едната половина, докато седналият до тях Набил тихичко почукваше по клавишите на преносимия си компютър. В кабината беше прохладно и мъжете още бяха облечени в тъмните сака на „траурните“ си костюми, а заниманията им ги правеха да приличат на млади принцове, забавляващи се на борда на летящо казино.

Зад тях непълна преграда скриваше малката спалня на фолкъна, но тя виждаше черните панталони на Рияд и Юсуф, а срещу тях върху канапе, чиято тапицерия съответстваше на килима, обувките на момичето.

„Веднъж се доверих на Баум — припомни си тя. Горчивината на яда й обаче беше намалена заради сладостта на отмъщението. — Но сега съм му вързала ръцете.“ Отвори златния капак на пепелника, запали тънка цигара и натисна бутона, за да полегне облегалката на креслото й. Отдаде се на задоволството от успеха на първия етап на „Скорпион“.

„Всички сме тук. И сме живи — радваше се тя като боен командир, извадил невероятен късмет. После се намръщи при мисълта за Ияд. — Е, не всички сме съвсем живи…“ Неговата глава пътуваше, но тялото му беше прибрано в един хладилник в мазето на тайната квартира в Бруклин. Но в смъртта си Ияд се беше оказал десет пъти по-полезен, отколкото когато още дишаше. Усмивката се върна върху устните на Мартина, когато си спомни американския митничар, който вдигна за малко капака на ковчега и го пусна, като да беше зърнал трупа на самия граф Дракула.

Кой знае къде биха били сега, ако го нямаше този последен щрих на прецизността. Не би могла да бъде съдена от моралните ограничения на юдео-християнството за подобна постъпка. А всеки имам, свидетел на сляпата вяра и всеотдайна смелост на „Яд Аллах“, би благословил постъпката й като необходимост за джихада.

Разбира се, не беше и съвсем вярно, че всичките й мъже са тук. Фуад и Фахми трябваше да останат, за да откарат лимузината и катафалката от летището. Защото, ако бяха изоставили колите, все някой щеше да се усъмни. Освен това Баум също трябваше да бъде убеден, че на американска земя са останали хора, които да го следят. Съществуваше риск те да бъдат хванати, но абсолютно никакъв, че ще проговорят. И освен това те ще се съберат отново. Всички, обещаваше си тя. Ще пият ментов чай на балкона на хотел „Империал“ в Бейрут, залязващото в Средиземно море слънце ще къпе лицата им с лъчите си, а те ще си спомнят и ще се смеят…

Колко гладко мина всичко. По-скоро като холивудски филм, отколкото като истинска операция, когато често се случват непредвидени грешки. Видя себе си отново. Как върви през черния дим на горящия джип, неудържима като танк. Видя хората си да тичат към нея, привлечени от силата й, докато отстраняват човешките пречки и изпълняват задачите си. Вятърът отново развяваше потната й коса през прозореца на колата, с която бързо се отдалечиха от мястото на засадата.

А после свиха от пътя в скрита зад един хамбар барака. Всички бяха сменили дрехите си още в колите. Униформите и оръжията бяха натъпкани в брезентови торби и пуснати на дъното на предварително проучено блато. Грубо измъкнаха торпедото „Миноу“ от люлката му и пъхнаха рибката в ковчега, а него обратно в катафалката. После всеки провери облеклото и документите на партньора си за евентуални предателски следи. И тръгнаха отново. Този път към летището.

Спряха още веднъж край пътя, защото тя искаше да е напълно сигурна. Обиколи колите, като надничаше през прозорците.

— Оправи вратовръзката си — нареди на Джавад. — Обувките ти са кални — каза на Рияд. — Няма да влачите момичето — отново напомни на хората си. Рут беше в съзнание, но лъщящите й очи и отпусната глава заплашваха с потенциално издаване. Чак толкова мъка беше в повече дори и за много скърбяща млада вдовица. — Само я стискайте за лактите и гледайте да съзнава, че ще я застрелям, ако създава проблеми. — Тя подаде на Али ампула с амоняк, която да счупи под носа на момичето.

— Перуката ти е изкривена — с извинение й каза той, след като взе ампулата.

Мартина му благодари и се оправи в последните минути, преди да пристигнат на летището, докато мъжете почистваха ръцете и лицата си с напоени в спирт кърпички.

Почти не си спомняше качването в самолета. Пред очите й се мяркаха откъслечни образи, както от собствената й сватба. Всичко беше извършено бавно, защото така искаше тя. Все пак бяха погребална процесия, а не банкови обирджии. Персоналът на летището не беше свикнал да обслужва богати клиенти или самолети с размерите на фолкъна, но поради скръбния характер на събитието селскостопанските пилоти и неделните летци, намиращи се на летището, се държаха на разстояние от групата. Говореха само Мартина и Муса и макар пилотите да се съмняваха, че ковчегът ще влезе в товарния отсек на самолета, Набил беше пресметнал всичко до последния сантиметър. Беше купил сгъваема стойка за електронно пиано, която постави в дъното. Единият край на ковчега беше нагласен върху нея и ъгълът позволи на вратата да се затвори с пневматично съскане.

— Проклет да съм — възкликна главният пилот, докато се почесваше по темето.

— Бих казала благословен — отвърна Мартина, докато благодареше на митническия инспектор, който само сви рамене, все още объркан от факта, че точно той е бил повикан от тази аристократка, след като има опит само в тъпи разправии с ядосани пътници.

С чувство на гордост тя си спомни лицата на Фуад и Фахми. Решителни, с гордо вдигнати глави, застанали до лимузината и катафалката, те я гледаха как тръгва към стълбичката на самолета. Не можеше да им махне за сбогом, да ги прегърне, както й се искаше, но в последната секунда измисли нещо. Върна се към тях, за да им даде „бакшиш“, както се очаква от богат клиент като нея. Докато им подаваше стодоларовите банкноти, тя стисна ръцете им с такава сила, че те никога нямаше да забравят това сбогуване.

А после вратата се затвори, самолетът се насочи към единствената дълга писта и тя затаи дъх, докато накрая той се издигна в утринното небе. Слънцето едва беше започнало да осветява върховете на боровете в горите на Мериленд…

Тя присви очи зад дима от цигарата си и отново погледна малките женски стъпала в спалното помещение на самолета. Видът им предизвика неприятен спомен за друга изпусната нишка. Майка й, която оставаше безпомощна и сама в Ню Йорк. Но мама най-вероятно е потънала в безопасност сред старческите си спомени. Може и да е била разпитана набързо от американците, но те сигурно веднага са разбрали, че не може да им бъде полезна. Надутата, гъмжаща от адвокати американска съдебна система би отхвърлила ползата от майка й като свидетел. Може да я наблюдават с безплодна надежда, но накрая ще бъдат принудени да я оставят на мира.

Самолетът подскочи леко във въздушна яма и краката на момичето помръднаха като крайници на заспало куче. Действието на инжекцията, която й биха веднага след качването в самолета, сигурно вече отминава, но с Юсуф и Рияд като гувернантки, Рут Баум едва ли би могла да представлява някаква заплаха. Мартина погледна часовника си. Оставаше по-малко от час…

Рут също плаваше из облаците, но това бяха обърканите, тревожни сънища от наркотика. Слънцето беше бяло и ярко, много далечно, като точка сред блестящото синьо небе. Ръцете й бяха протегнати напред и тя летеше. По пръстите й блестеше пясък от почивката на плажа, която нямаше да свърши, нямаше да дойде тъжният й край. Тънък сребърен пръстен блестеше върху пръста й, тънките памучни ръкави се развяваха около раменете й, а хладните изпарения галеха бузите й, докато плуваше, носена от екстаза си.

Тя погледна надолу към приканващите я пластове от облаци, изви глава и се намести върху кремавия чаршаф. От възглавницата ухаеше на чисто и на мъжки одеколон. Леглото, безкраен матрак без ръбове или краища, се надигна нежно и отново пропадна. Тя усети допир върху гърба си, нежно погалване и се обърна, протегнала ръце да докосне гладките мускули на раменете му, нежните косми върху врата му. Разтърсването се повтори, но сега това беше общият им ритъм, прегръдката. Тя изпъна глава назад и въздъхна.

Леглото подскочи силно, но тя внезапно осъзна, че това не е любовна игра. Слънцето изчезна, денят се превърна в нощ бързо и ужасяващо, сякаш се затвори капак на ковчег върху лекарска грешка. Ръцете й се размахаха във въздуха и тя се опита да се надигне, после чу гласа на Майк, който викаше някого. Но това не беше неговият глас и акцентът звучеше странно.

— Тя се събуди. Тя се събуди.

Очите й бяха като залепнали. Тъмнината беше заменена от ослепителната болезнена светлина, а после над нея се надвеси някаква черна гъба. Видя на сантиметри от себе си лицето на жена с голяма уста и черна коса. Рут изпищя.

Пръстите на Мартина се забиха в рамото на Рут. Повдигна я да седне върху дивана. Главата на Рут увисна напред, а една ръка я блъсна по челото. Точно зад Мартина някакъв едър мъж се наведе напред и посегна към нея. Вълната на прилошаването я вдигна на колене и тя повърна. Някой изруга, някаква врата се отвори, нокти се забиха в ръцете й и я набутаха в малко помещение. Вдясно от нея имаше златна мивка. Една ръка извъртя главата й вляво, но там имаше само някакъв масивен стол. Тя не можеше повече да се сдържа, но внезапно капакът се вдигна и откри тоалетна. От устата й не можа да изскочи нещо повече от горчива слюнка и тя се закашля силно, а от очите й потекоха сълзи.

Най-накрая бунтът на тялото й утихна. Една мокра кърпа отметна косата й и избърса устните. Тя се отпусна бавно назад и седна върху петите си. Ръцете й трепереха, когато се подпря на тоалетната. Чу заглушения вой на самолетни двигатели и действителността я удари с пълна сила като мъката на скърбящ, който чака зората, но знае, че тя няма да му донесе облекчение и няма да върне времето назад.

„О, Господи. — Тя разтърси глава и в мозъка й се раздвижи водовъртеж. — Още съм тук.“ Спомни си как вървеше замаяна към самолета и й се искаше да вика, но една ръка стискаше лакътя й, а жената гледаше как я водят със смръщени вежди и очи, които предвещават смърт.

Това е била реалността, а брачното ложе само сън. Тя отвори очи. Беше облечена в дълга черна рокля, измокрена с вода. „Къде ли си сега, татко?“ Мълчаливата й молитва предизвика вълна от ярост и придаде известна сила на ръцете й. Веднага помисли и за Майкъл. За последно беше видяла как тези мъже влачат полуголото му тяло обратно към апартамента й. Какво ли са му сторили тези копелета? Дали са го убили? И са го оставили на пода, за да бъде намерен от други полицаи? И как са позволили да се случи? Как са позволили тя да бъде отвлечена от тези маниаци?

Имаше само един отговор. Били са мъртви. И двамата. Баща й и Майкъл. Усети, че започва да хлипа и с мъка преглътна сълзите си. Не. Татко беше заминал за Вашингтон. В посолството. Никой не би могъл да му навреди там, а сега той сигурно вече знае, че тя е била отвлечена. Беше сама, да, но само тук, а не в целия свят. Засега е безпомощна, но все още владее собствения си разум. Може да скърби за Майкъл или да се надява, че той също е останал жив. Избра живота, за да й даде сили.

Големи мазолести длани я хванаха за раменете и този път тя се стегна, докато мъжът й помагаше да се изправи. Не знаеше името на Юсуф, но позна голямата глава с къси, черни къдрици, плоският нос и дебели устни. Същият мъж, когото видя в профил, когато замахна с нещо към лицето на Майкъл. Тя погледна очите му и видя, че не са жестоки, а само големи и тъмни — очи на послушен пазач. Ще го попита за Майкъл, но по-късно. Той ще й отговори с очите си.

Жената я хвана за кръста откъм гърба и тя пристъпи напред. По тялото й полазиха тръпки. Едрият мъж отстъпи, наведе се да мине през вратата и тогава тя видя салона на самолета. От креслата в двете страни на тунела се надвесиха мъжки глави и се обърнаха да я изгледат като филмови продуценти, възмутени от пияна дебютантка.

— Зетцен зи зих26 — изкомандва един глас, а тялото й беше блъснато вляво. Тя замаяно се зачуди защо жената е решила, че знае немски. Видя тъмночервения диван и позволи на коленете си да се подгънат отново. Стовари се върху него, когато самолетът пак подскочи. „Бременност — помисли тя и облегна глава назад върху облегалката със затворени очи. — Сигурно така се чувства човек.“ Неподходящото сравнение я изненада и тя си спомни една стара, момичешка фантазия за любовна връзка с Ейтан Екщайн и мечтата да има бебе от него. Екщайн. Ако той беше тук, би минал през тази летяща консерва с терористи и би застрелял всички между очите.

Тя чу отварянето на метална кутийка с напитка. Някой хвана брадата й и тя видя германката, надвесена над себе си. Държеше кока-кола като телевизионна звезда от канал „Ад“.

— Пий — каза Мартина. — Ако слушаш, няма да има повече приспивателни.

Рут взе кутийката и изля сладката, студена течност в сухото си гърло. Мартина постави длани на кръста си.

— Ин орднунг?27 — попита тя като грижлива бавачка.

— По-добре — прошепна Рут.

Мартина кимна.

— Няма да създава неприятности — каза на някого, обърна се и се отдалечи.

„Ще те убия“ — мълчаливо се закле Рут, докато гледаше отдалечаващия се гръб на Мартина…

Пилотите на фолкъна не бяха особено разтревожени от ексцентричното държание и странния състав на пътниците си. Нито от необикновените инструкции на жената, която ръководеше представлението. Когато човек работи за „Джетстар Авиейшън“ ООД, знае, че не е нищо повече от луксозен шофьор. Всеки полет е с нови пасажери, нов шеф, крал или кралица за деня. Имаше странни изисквания, различни вкусове по отношение на филми — от Дисни до порно. Фанатици непушачи, които искаха пепелниците да бъдат стерилизирани, и дебелаци, поръчващи цели кутии със скъпи пури.

Джо Доусън, мъжът в лявата седалка, беше летял на А–4 „Скайхоук“ като пилот във флотата по време на Виетнамската война. Помощникът му Чип Берг беше пилотирал F–4 „Фантом“, макар да бе твърде млад за „Игрите в Югоизточна Азия“. Никой от двамата не искаше да служи с години в гражданската авиация, докато стане главен пилот. Затова бяха избрали тази работа, която им напомняше за военните години. Човек никога не знае накъде ще потегли със следващия полет.

Сега обаче все пак беше малко по-странно от друг път. Първо те винаги летяха със стюард или стюардеса, които се грижеха за пътниците. Клиентът отказа тази услуга. После, бяха им казали да попълнят летателен план от летището в Солсбъри в Мериленд до Малага, Испания, поради което напълниха резервоарите до дупка и провериха маршрута в Балтимор, докато Доусън въвеждаше кодовете на „от“ и „до“ в системата на автопилота. Оказа се, че ще изминат четиринадесет отсечки, представляващи около 3 250 морски мили за малко под седем часа при попътен вятър със скорост 33 възла и на височина 11 100 метра. Но точно преди излитането, точката на тръгване беше променена с някакво летище в Мериленд, което даже го нямаше върху картите им. Берг веднага прелисти ръководството за въздушни полети и накрая изнамери Помонки, което имаше писта от 1 500 метра. Но когато го показа на Доусън, му посочи и напечатаното предупреждение. „Внимание, скитащи кучета по пистата.“

Доусън го изгледа.

— Скитащи кучета ли?

— Бау-бау — отвърна Берг.

И двамата бяха бивши военни пилоти. Свиха рамене и излетяха към Помонки.

Ковчегът беше изненада. А още повече се изненадаха, когато той влезе в багажното отделение, като че то е проектирано единствено за такъв вид товар. Доусън си имаше правило да вози всичко с изключение на оръжие и наркотици, но митническият инспектор го спаси от необходимостта да задава неудобни въпроси. Както и да е, тази група си изглеждаше съвсем погребална. Затова те двамата с Берг си сложиха „сериозните маски“ върху обикновено веселите лица и се насочиха към Испания.

Жената беше възпитана, много делова и красива по онзи особен начин, който напомняше на Доусън за жените във флотата, които успяваха да се наложат в мъжкото братство. Веднага щом излетяха, тя влезе в кабината и издаде няколко странни заповеди. Двамата с Берг трябвало да свалят леките си слушалки и да слушат радиотрафика по говорителя в кабината, а да отговарят през ръчния микрофон. Освен това всички разговори трябвало да бъдат предавани по вътрешната система към наушниците в пътническия салон и тъй като другата пътничка е болна, трябвало да искат разрешение, преди да ползват тоалетната. И им пожела приятно пътуване.

Когато жената си отиде, Берг хвърли един поглед на Доусън. Пилотът отвърна с извъртане на очите: поредната откачена клиентка. За миг мисълта за отвличане му мина през ума, но отхвърли подобна вероятност, тъй като полетът и така си беше частен. Нямаше нужда жената да ги отвлича, щом и без това плащаше сума ти пари, а те бяха длъжни да правят каквото поиска. Да зареждат и да кацат където поиска, щом има подходящи условия за това. Онова настроение „да върви по дяволите“, с което Доусън се беше защитил от излишни бръчки, запазил гъстата си коса и младежкия си вид, бързо се възвърна. Готвеше се да направи пред Берг цветиста забележка за „жената прилеп“, когато тя се върна с един възтъмен и сериозен мъж, който се настани върху креслото на стюардесата, скръсти ръце и започна да ги наблюдава. Този тип не мръдна цели шест часа. Не отиде дори да се изпикае.

По някое време, след като бяха летели почти два часа над Атлантическия океан, Доусън се опита да заговори младия мъж. Пилотът обичаше самолета си, но точно тази машина имаше недостатък, който винаги караше клиентите да се смеят. Цифровият чип за предупреждения в кабината е бил програмиран от инженер с говорен дефект. Вместо „поддържай скоростта“ този казваше „попържай скоростта“, а вместо „задръж от спускане“ нещо като „дръж на друскане“. Независимо колко пъти пускаха записа, той винаги разсмиваше клиентите. Този тип в резервното кресло обаче дори не се и усмихна.

Мартина се появи на входа към кабината. Облегна се върху рамката и погледна напред.

— Как върви, господа?

Доусън извърна глава. Гласът на жената беше тих и гърлен с нещо като френски акцент. Правата й черна коса закриваше голяма част от лицето.

— Всичко е наред, госпожо — отговори той. Любопитен беше да разбере защо другата жена изпищя, а после видя, че я водят към тоалетната. — Как е младата дама?

— Ще се оправи. — Очите на Мартина останаха втренчени напред. — Лоши сънища. Прилоша й от полета.

— Съжалявам — каза Доусън. — Скоро ще намалим височината и ще има повече въздушни ями. Тя ли е вдовицата?

— Да.

— Лоша работа — цъкна с език той. — Мъжът млад ли е бил?

— Да. Мозъчен кръвоизлив — отвърна Мартина. Муса се размърда в креслото си.

— Боже — съчувствено изрече Берг.

Мартина вдигна ръка към устните си и Доусън забеляза, че държи цигара.

— Госпожо — притеснено каза той. — Длъжен съм да ви помоля да не пушите в пилотската кабина.

Мартина се извърна към него и спокойните сини очи предизвикаха ледена тръпка в стомаха му.

— Ами помоли ме — спокойно отвърна тя.

— Госпожо — заговори отново той, съзнавайки, че това може да струва доста пари на „Джетстар“. — Моля, не пушете в пилотската кабина.

Тя му се усмихна, но само с устни. Нито зъбите й се видяха, нито очите й трепнаха. После се извърна към кухненския отсек зад тях, пусна цигарата в идеално чистата мивка и отново се загледа напред, докато говореше като инспектор от асоциацията на пилотите.

— Невнимателно изпуснатата цигара може да принуди пилотите да гасят пожар в критична ситуация по време на полет.

— Точно така, госпожо — каза Доусън. — Радвам се, че разбирате.

— Макар че така или иначе сте на автопилот. Нали?

Наистина лостовете на фолкъна се движеха грациозно, без да бъдат докосвани от ръцете на пилотите. Още от Мериленд векторите на полета се контролираха от компютрите „Хъниуел ФМС“, в съответствие с летателния план. Пилотите само наблюдаваха екрана на монитора и подобните на часовници уреди, показващи височината, налягането, горивото, времето, напредването и векторите. Щяха да поемат управлението само ако се наложат маневри за избягване на усложнен трафик или тридесет минути преди кацането.

— Да — отвърна Доусън с необяснимо притеснение. — Ние сме на високотехнологична машина.

— Къде се намираме? — попита Мартина.

— На около сто и петдесет километра от Гибралтар — каза Чип Берг. Не погледна към жената. Чудеше се дали и Доусън получава същите тръпки от вида й.

— Ще променим курса — заяви Мартина.

— Моля? — Доусън наклони глава вдясно, сякаш не я чу добре.

— Ще променим курса. Не отиваме в Малага.

— Не отиваме — спокойно се съгласи пилотът.

— Ще се насочим към Оран — каза тя.

Берг погледна Доусън с вдигнати вежди.

— Това е град в Алжир — каза Мартина. — На северното крайбрежие.

— Искате ли да съобщя в Малага? — попита Доусън, макар да нямаше нужда от подобна процедура. Това не беше редовен полет с цял куп пътници, чиито роднини ги очакват.

— Не — отговори Мартина. — Освен ако жените ви не ви чакат там.

Пилотите си замълчаха. Но и не се разбързаха да изпълнят нареждането.

Мартина се приведе, а Муса прибра краката си, за да й освободи повече място. Тя посочи хоризонталната конзола между пилотските кресла и им заговори с началнически тон.

— Да не искате аз да го направя вместо вас, господа? — Пръста й сочеше клавиатурата под един от компютрите. — Просто намерете кода на новата точка от справочника, заместете го след последната, над която се намираме, натиснете бутона на автопилота, а после „НАВ“ за навигацията и тази приятна машинка ще свърши останалото.

Лицето на Джо Доусън стана яркочервено, както само когато успееха да го ядосат собствените му пубери. Трябваше да се насили, за да не повиши тон.

— Сигурно сте летели, госпожо.

— Хоби — отвърна Мартина. После се изправи. — Оран е западно от Гибралтар. Вероятно ще е необходима промяна само на един вектор и допълнително разстояние от двеста четиридесет и две морски мили.

— Ще ни трябва разрешение — каза Доусън.

— Не, няма. Всъщност няма да кацаме там. На около шестдесет километра преди това ще завиете надясно и ще летите към едно по-малко летище.

Доусън въздъхна.

— И къде е това, госпожо? — Той погледна Берг, който беше свил юмрук върху коляното си. От тридесет пилоти на „Джетстар“ точно на тях да им се натресе тази Амелия Еърхарт28!

— По на юг. Ще имате достатъчно гориво.

Внезапно тя хвана рамото на Доусън, стисна го, наведе глава и му се усмихна. Нужно му беше да събере цялата си воля, за да не я отблъсне. Помисли си, че тя вероятно е от онзи вид любовници, които обичат да карат мъжете да крещят.

— И няма нужда да досаждате на федералната служба по полетите, господин Доусън. — Дъхът й миришеше на кафе и цигари. — Моят човек отзад печата новия ви план за полета. — Тя се извърна към мрачния младеж в допълнителното кресло. — Рух! — Думата не фигурираше в нито един от езиците в лексикона на Доусън.

Муса стана и бързо тръгна към задната част на самолета, а Мартина се настани на неговото място. Тя кръстоса крака, подпря лакът върху коляното си и опипа перлите около врата си, докато гледаше пилотите, чиито рамена сега показваха напрежението, което очакваше от тях. Звукът на говорителите беше намален до минимум, но тъй като фолкънът навлезе във вечерния трафик над Средиземно море, започнаха да се чуват повече гласове като на безкрайно и досадно представление в театър на Бродуей.

Доусън и Берг мълчаливо чакаха инструкции, докато всеки от тях тайно желаеше да изключи автопилота, да хване щурвала, да кацне в Малага и да си потърси друга работа. Може и като куриер на „Федерал експрес“, където писмата и колетите не могат да те командват. Не за пръв път Джо Доусън мечтаеше двамата с помощник-пилота да знаеха някакъв тайнствен чужд език, неразбираем за клиентите. Но усещаше, че дори и да знаеха суахили, ако си пошепнеха нещо, жената щеше да избухне.

Муса се появи отново. Подаде на Мартина два напечатани от компютъра на Набил листа. Компютърът му разполагаше със софтуер, подобен на справочника за полетите. Новият план беше съставен като таблицата от три колони и показваше съответния вектор за всяка от тях, разстоянието, времето на летене, необходимото гориво, скорост на вятъра, скорост на машината и „фактора на остатъка“ за горивото в резервоарите след кацане. Курсът започваше над Гибралтар, извиваше на юг към Оран, минаваше над Тлемсен, завиваше на юг-югоизток над Фиджуг и завършваше в края на Алжирска Сахара на място, наречено „Скорпион“.

Мартина се замисли, като несъзнателно си вееше с листовете, сякаш за да се разхлади.

— Добре — каза на Муса на немски. — Угаси светлините в салона и кажи на хората да са нащрек.

Муса тръгна да изпълни задачата, докато Мартина се върна към наблюдението напред. Не се интересуваше от естеството на облаците по нощното небе. Знаеше, че ако полетът й е разпознат от американските военновъздушни сили, тук ще се опитат да я прехванат с военни самолети. Защото имат самолетоносачи в Средиземно море и много съюзнически бази, където да я принудят да кацне. Зад гърба й ярко осветеният пътнически салон се превърна в пурпурна пещера, а мъжете се прилепиха към прозорците, наблюдавайки за опашни пламъци от реактивни двигатели. Тя подаде на Доусън една от разпечатките.

— Спусни се на осем хиляди метра — заповяда му като капитан на подводница. — Полегато към първата точка на отклонение.

Доусън и Берг всъщност си отдъхнаха, когато поеха контрола от компютрите. Чувстваха се по-добре с ръце върху лостовете и щурвала, вместо да гледат механичното им помръдване.

— Дай ми честотата на кулата в Оран — каза Мартина. — Едно-едно-седем, точка едно.

Берг нагласи радиото.

— Микрофон — заповяда Мартина.

Доусън се съблазняваше да отговори със „слушам, сър“, но само откачи ръчния микрофон и й го подаде над рамото си.

— Оран, Оран — заговори в микрофона Мартина. — Иси вол Нанси, ньоф-зеро-зеро Франс-жарден. — Тук полет „Н-девет-нула-нула-Ф-Ж“.

Продължи да говори на своя парижки френски, от който Доусън разбираше тук-там по някоя дума, въпреки четирите години изучаване на този език в гимназията. От приятните, почти шеговити отговори, които получаваше от кулата в Оран, беше ясно, че тя има пълен разрешен достъп за алжирското въздушно пространство.

— Нанси ньоф. Край — каза тя и върна микрофона на Доусън, като задържа дланта си върху рамото му. — Можеш да слезеш на шест хиляди метра височина.

Пилотите продължиха спускането, като се вслушваха в шума на двигателите и следяха температурата и налягането им. Двигателите на фолкъна рядко се повреждат, но суеверието сред пилотите твърди, че може да стане, когато най-малко очакваш.

— Ще заповядате ли да направим следващия завой според вашия план? — попита Доусън. Нямаше намерение въпросът му да прозвучи иронично, но Мартина беше познавачка на крехкото мъжко самочувствие.

— Сарказмът може да ти отнеме премията, господин Доусън — заяви тя. — Просто следвай плана. Към края става доста сложен.

Чип Берг носеше класическа капитанска шапка. Той посегна и я бутна назад, като почеса челото си, после я свали и постави върху дясното си бедро. Почака малко, оглеждайки уредите върху конзолата, докато откри лицето на Мартина, отразено в една от стъклените лещи. Когато тя извърна глава и извика нещо към погребалния си кортеж, той бързо окачи шапката върху малка червена метална капачка в далечния, десен ъгъл на конзолата.

Доусън погледна помощника си, който продължаваше да се взира невинно напред. Само за миг устните на Берг се извиха в лека усмивка.

Капачката над коляното на Берг покриваше едър щифт с надписани под него възможности за ръчно или автоматично включване и превключване, който сега беше скрит под шапката. В случай на катастрофа сигналът за помощ би се включил автоматично. Но ключът също така можеше да се премести ръчно и да изпраща непрекъснат, беззвучен радиосигнал за помощ по международната честота 121.50.

Берг беше изкарал по-голямата част от службата си като летец в американски военни бази в Южна Европа. Картите на този континент, както и на африканското крайбрежие отсреща все още бяха свежи в паметта му. Знаеше, че щом пресекат алжирската брегова линия и се насочат на юг, пустинята се появява много бързо. След Беха нямаше писти дори и за малки самолети. Щяха да бъдат почти без гориво, а двигателите на фолкъна не понасяха пясъка.

Доусън поддържа същия курс още десет минути. Самолетът не се спускаше рязко, но скоростта му беше с над петстотин възла по-висока от необходимото. Той обаче не я намали, защото всъщност нямаше да кацат в Оран. Няма защо да се престарава. Успокои се с мисълта, че колкото по-бързо закарат този странен антураж, толкова по-бързо ще могат да се върнат с Берг в Оран, да презаредят, да намерят добро място да се повеселят, а на зазоряване да се отправят обратно към Балтимор. А ако ексцентричността на тази жена изпразни резервоарите им, ще трябва да се бръкне, за да им плати една цистерна с гориво.

Напред и под тях северноафриканският бряг беше обвит с пухкави, зимни, средиземноморски облаци. Светлините на скритите градове се опитваха да проникнат през памука на облачната покривка. Сега самолетът наистина започна да подскача. Доусън чу да пада една кутийка от безалкохолна напитка и да се търкаля по пода на пътническия салон. Жената в допълнителното кресло като че не усещаше треперенето на машината. Не беше затегнала колана, но и той нямаше намерение да й напомня. Беше убеден, че дори да обърне самолета с главата надолу, тя пак ще си остане там и ще се хили като гаден клоун.

Точно на четиридесет цяло и една десета морски мили от Оран той направи рязък деветдесет и шест градусов завой надясно и навлезе в новия вектор.

— Добре — обади се Мартина. — Сега, както виждате от плана, имате двеста четиридесет и две цяло и четири морски мили до следващата точка за промяна. — Тя се плъзна от креслото и клекна между двамата пилоти. — При сегашната ви скорост векторът ще ви отнеме около тридесет минути.

— Трябва да седнете и да затегнете колана, госпожо — каза Чип Берг. — Когато преминем през облаците, ще друса доста силно.

— Имам си майка да се грижи за мен — отвърна Мартина. — Гледайте си полета.

„Най-добре да литнеш през прозореца, мамицата ти“ — помисли Берг, но само кимна като кукла.

— В края на този вектор — продължи инструкциите си Мартина — трябва да сте слезли на хиляда и петдесет метра.

— Хиляда и петдесет — потвърди Доусън. „Просто карай по течението, Чип — опита да предаде телепатично към по-младия си колега. — Просто по течението.“

Мартина наблюдаваше внимателно уредите и проверяваше напредването на самолета по своя план. С изключение на ветераните от Виетнам, прекарали много време скрити под храстите, Доусън беше виждал само няколко други мъже, които можеха да стоят клекнали толкова дълго. Като гледаше облачната покривка, която се сливаше с безкрайната черна пустиня в далечината, той изпита внезапното чувство, че вижда жената, застанала върху дюна, облечена като Лорънс Арабски с бяла кърпа върху главата. По някое време тя се изправи за миг и извика назад нещо на език, който той предположи, че е арабски. Някой й донесе черна чанта и тя отново зае неподходящата за жена поза. Доусън се запита дали пък няма да си пудри носа. После се зачуди какво ли бельо носи тя, ако изобщо има такова.

През втората половина на този вектор ръцете и на двамата пилоти бяха заети, тъй като напречният вятър ги отнасяше на югоизток, а корпусът подскачаше от яростното движение на облаците. В други случаи, когато возеха богаташи при такива неприятни условия, пътниците обикновено мърмореха високо. Сега откъм затъмнения фюзелаж не се чу нито звук. Тъй като мъглата над пустинната земя беше много гъста, пилотите преминаха на инфрачервено наблюдение, като се надяваха, че компютърният гений на жената не е пропуснал някой остър връх. Когато прозорците на кабината започнаха да се проясняват, Доусън посегна към бутона на чистачките, но Берг хвана ръката му.

— Това е пясък, Джо.

— Боже мили!

— Издига се от пустинята.

— Страхотно. Ей сега излизам да поставя филтри на двигателите.

— Спокойно, господин Доусън — обади се Мартина. — Ще се измъкнем от пясъчния облак след триста метра.

Доусън стисна до побеляване на кокалчетата щурвала, но не от страх, а от яд. Искаше му се да изправи фолкъна на опашка, за да се търкулне тази кучка презглава.

Но тя отново се оказа права. Внезапно излязоха от облаците и макар пясъкът още да удряше по стъклата и вятърът да не ги изостави, острите контури на повърхността се виждаха ясно. Вдясно се извиваше ниска камениста планинска верига, която приличаше на изпечен банан. Вляво безкрайните ниски кафеникави вълни се подчертаваха от дълги овални дюни. Пустинята изглеждаше безобидна от тази височина, но сенките показваха, че дюните са огромни.

Една много тясна черна ивица следваше извивките на планината и изчезваше в далечината. По цялата панорама имаше може би пет светлинки, сочещи цивилизовани поселища. Можеше да са градове, хотели или най-вероятно бедуински огньове.

— Направете завоя — изкомандва Мартина.

Самолетът се наклони леко вдясно и зави на четиридесет и пет градуса към следващия вектор. После се изправи, разтресен от страничния вятър.

— Имате шестдесет и една морски мили до кацането — каза тя. — Заемете се с управлението.

— И аз си имам майка — изсумтя Доусън. Този път не успя да се сдържи.

За негово учудване жената се изсмя.

— Браво — каза тя. — Дай ми честота едно-едно-едно точка две.

Доусън й подаде микрофона. Тя започна да говори, този път на арабски, докато той изпъна врат, търсейки да зърне светлините на писта. Нищо. Само тази черна лента между планините и дюните.

— Къде е пистата, госпожо? — Вече хич не му пукаше за правилата на „Джетстар“ по отношение на пътниците.

— Ще я видите след минута — каза Мартина. — Без завой и вектор на насочване. Ще кацнете право напред. Но ще ви трябват параваните.

Доусън обърна глава и я изгледа. Крилете на фолкъна бяха екипирани с допълнителни елерони, наречени „паравани“, намиращи се в предната част. Използваха се само при съвсем къси писти за кацане. Мартина, хванала микрофона, го изгледа, наклонила глава като невинна ученичка.

— Колко е дълга пистата? — попита той.

— Достатъчно.

— Не е ли летище?

— Не в смисъла, който ти разбираш.

— Няма ли кула за управление на полетите?

— Представлява двупосочно шосе. Достатъчно широко, право и напълно приемливо — отвърна тя.

Той я изгледа за миг, а после обърна глава към уредите. Върху лицето му беше изписана решителност. Когато хвърли поглед към Берг, лекото поклащане на главата потвърди решението му.

— Няма да го направя, госпожо — каза Доусън.

— Няма ли? — В гласа й прозвуча любопитство.

— Не — заяви той твърдо. — Не сте предупредили „Джетстар“ за подобно нещо. Не е вписано в договора.

— Разбирам — замислено произнесе Мартина. — Добре тогава. Ще бъдеш ли така любезен да усилиш малко звука на говорителя?

Берг завъртя копчето. Усмихна се. Бяха победили. Доусън вече започна да прави широк ляв завой. Насочваха се обратно на север.

Мартина заговори в микрофона.

— Скорпион, тук е Оса. Ако ме чуваш, моля, отговори на английски. Край.

— Оса, тук Скорпион — отговори глас със силен акцент, прекъсван от пукането на връзката. — Чувам те високо и ясно. Край.

— Кажи ми, Скорпион — спокойно заговори тя. — Самолетът е „Фолкън“–900. Познаваш ли този модел?

— О, да, мадам — отговори с ентусиазъм гласът.

„О, да, мадам“ — мълчаливо повтори Доусън. Вече наистина му беше писнало от тази игра.

— Добре тогава — продължи Мартина. — Ако убия пилотите, мислиш ли, че мога да кацна сама?

— О, разбира се, мадам. Този самолет фактически каца сам.

Доусън и Берг извърнаха глави. И двамата бяха зяпнали за миг, а после направо заскърцаха със зъби. Мартина беше свалила перуката си. Сега виждаха същото стоманено лице, но заобиколено от гъста, руса, късо подстригана коса. Тя държеше в ръка много голям пистолет.

— Мамка му — изпъшка Берг и отново се извърна към таблото.

Доусън продължи да я гледа.

— Вие сте луда, госпожо — процеди той през зъби.

— Напълно — съгласи се Мартина, макар в гласа й да беше останал само ледът. — И освен това имам тлъста застраховка, която покрива и самолетни катастрофи. Нямам деца, нито „любими“. Мога да ви убия или да ви разцелувам, но май ще предпочета да ви гръмна.

Доусън й повярва. Обърна се към таблото.

— Не ни плащат за подобни глупости — промърмори под нос.

— А сега продължавай глупавата си маневра — заповяда Мартина. — И направи пълен кръг на триста и шестдесет градуса. Горивото ти е на свършване.

Върнаха се на курса след по-малко от минута. Когато приближиха черната ивица на шестдесет метра отгоре, Мартина разпореди:

— Дай наляво и следвай пътя.

Доусън се подчини. Сега луната светеше ярко и контурите се виждаха ясно, но не беше достатъчно, за да кацне. Вече не му минаваха мисли за пиене в хотелски бар и за мек дюшек. Надяваше се само да не „ритне камбаната“.

— Дали няма коли? — измърмори той.

— Няма да има.

— Трябва ни осветление.

— Стига си хленчил, господин Доусън. Просто дръпни щурвала и спусни колесника.

Колелата се плъзнаха надолу и щракнаха, а двигателите виеха, за да задържат самолета във въздуха към мястото за кацане.

— Никакви светлини — заповяда Мартина и Берг сви рамене, като отдръпна ръка от бутона за прожекторите.

Тя отново заговори на арабски в микрофона. След миг една дълга и права ивица на хиляда метра пред тях се освети от жълтия блясък на двадесет прожектора, поставени в идеален ред от двете страни на пътя.

— Е, сега вече по става, мамицата му — прошепна Доусън.

Двамата с Берг се трудеха яростно, за да изравнят самолета с линията на пистата. Докато пръстите им шареха по таблото, Берг бързо бутна и лостчето на предавателя за излъчване сигнала за помощ, но Доусън бе твърде зает, за да забележи. Беше извършвал успешно много опасни кацания през кариерата си, но се закле повече никога да не го прави.

Сега бяха доста под билото на планинската верига отдясно. Склоновете преминаваха покрай тях и спускащият се отгоре вятър се опитваше да повдигне крилото. Намираха се на тридесет метра над първия прожектор. По пътя се виеха пясъчни змии, но те не им обърнаха внимание и насочиха самолета надолу. Щеше да бъде горещо и твърдо приземяване, но не знаеха с какво разстояние разполагат, а им трябваха непременно поне хиляда и двеста метра.

Шосето не беше гладко. Издигаше се към центъра и Доусън коригира кацането, за да изравни страничните колесници и не спусна носа, докато не стана абсолютно необходимо да стъпи върху пропукания от зимата асфалт. Двигателите виеха, а фюзелажът се тресеше, сякаш ще се разпадне върху околните камъни, но докато пясъчните спирали се блъскаха в носа на машината, пилотите натискаха спирачките. Последният прожектор отмина, а самолетът рязко наклони носа си напред. Фолкънът спря, но преди това се плъзна наляво със свирене на гумите на левия колесник, който се насочи към една издутина, докато облак пясък посипваше крилата.

Тишина. Никой откъм пътническата кабина не изръкопляска.

Доусън и Берг останаха неподвижни и най-после си позволиха да въздъхнат дълбоко през стиснатите си устни.

— Много добре — заяви Мартина, като че ли двама несръчни курсанти внезапно са я изненадали с доброто си представяне.

— А сега какво? — измърмори Доусън.

Тя не отговори, но пръстът й посочи напред към носа на самолета.

Иззад една висока дюна върху пътя излезе пикап, който се обърна със задницата си към самолета. В откритата каросерия седеше мъж с тъмно военно яке. Черна кафия покриваше главата му, а единият й край закриваше лицето. Той държеше върху скута си автомат АК–47.

Върху задния капак на пикапа беше закачен голям шперплат. Бяха го боядисали в бяло, а големите, черни букви изписваха на английски:

Трябваше да помогнат на Рут, за да слезе по стълбичката на самолета. Остатъците от сънотворното в кръвта й, липсата на храна и повишаването на адреналина от грубото кацане бяха обездвижили мускулите на краката й. Юсуф нямаше търпение да я чака и затова се обърна, вдигна я и я свали на земята като малко дете.

Макар че в кабината на самолета бе тъмно, вълнистите равнини на Сахара бяха още по-тъмни. Луната се криеше зад крайбрежния пласт облаци и отникъде не се виждаше човешка светлинка. Тя се взря към булото на сенките, които й напомняха за среднощно плуване по дъното на неосветен басейн.

Но познаваше мириса на пустинята. Двигателите на самолета бяха изключени и студеният, безжизнен вятър беше отвял изгорелите газове, за да изпълни ноздрите й с познатия мирис на сухи камъни и пясък. Неподвижността на пустинната нощ нямаше аналог в природата, тъй като тук не се чуваше шум на листа, бръмчене на насекоми или потропване от лапите на дребни животни. Ако човек чуе някакво шумолене, то е, когато змията е вече до краката му.

Нямаше представа върху коя от хилядите земни пустини се намира. Но със сигурност не беше Негев.

Тя се стресна, когато стълбичката се вдигна обратно в самолета. Пилотите не бяха се появили, но Рут смяташе, че и те са част от „екипажа“ на Мартина. След кацането самолетът рулира дълго върху твърдия пясък по плавно извиваща се пресъхнала вада, чието дъно е било подравнено с лопати и кирки. Но тук, при устието на вадичката, земята беше мека. Тя чу щракването на кука, после виенето на далечна лебедка и самолетът се задвижи отново. Гумите му подскачаха върху камъните и голямото му тяло изчезна тъмно и безжизнено като на умрял кит.

— Почистете соплата и го покрийте с мрежи.

Рут се извърна към гласа, който говореше на немски. Вече виждаше по-ясно. Намираше се на върха на широк кръг от високи дюни, заграждащи площ колкото футболно игрище. От другата страна пред склона се издигаше редица хълмчета като пресни гробове. Над всяко имаше конусообразен метален капак, подобен на китайска шапка. Вниманието й беше привлечено от Мартина, чиято фигура се появи като черен силует, крачещ по равния пясък.

Рут потрепери. Никоя пустиня, независимо от горещината през деня, не може да задържи температурата си дълго след залез. През зимата контрастът е невероятен. От смърт от топлинен удар до смърт от замръзване. Юсуф пусна ръката й за миг, свали сакото си и го метна върху раменете й. После я стисна отново, по-силно, за да не обърка тя грижата за живота й на заложничка с милосърдие.

Сега вече виждаше и другите фигури. Сенки, които се движеха уверено по дъното на пясъчния казан. Зад нея някакви мъже пъшкаха, като че вдигат тежести, после минаха край нея, носейки дълъг сандък върху рамената си. Мартина ги спря.

— Занесете го в дупката, поставете го в машината и извадете Ияд за погребение. После заключете вратите. Искам да няма никакъв прах и тази нощ да се проверят схемите.

Мъжете се отдалечиха бързо с товара си. Не следваха пътя на самолета, а се насочиха в съвсем друга посока. Дали има и друг самолет? После Рут се досети, че Мартина не беше използвала точно тази дума. Беше употребила немската дума за „хеликоптер“.

— Стаята ти е готова — каза Мартина.

Стая ли? Рут се огледа. Не видя нищо, което да прилича на сграда, барака или дори палатка.

— Не очаквахме гостенка като теб — добави Мартина като обяснение.

Забележката сякаш донесе някакво минимално облекчение на Рут. Явно действията на тази жена не са били импровизация, но отвличането й не е било част от плана. После надеждата й веднага угасна. Какво значение може да има това тук и сега?

Тя се насили да заговори.

— Мога ли да попитам къде се намираме?

— Можеш — отвърна Мартина, но явно не се чувстваше задължена да отговори. Обърна се и погледна в посоката, накъдето бяха издърпали самолета. Рут проследи погледа й.

По „парадния плац“ на Мартина се приближаваха петима мъже. Двете фигури в средата като че се препъваха замаяно. Ръцете им бяха странно прибрани пред телата. Останалите трима мъже сякаш ги подкрепяха. Вятърът носеше приглушените звуци на ядосани гласове, говорещи на английски. Когато мъжете приближиха, Рут забеляза белите ризи на пилотите под разкопчаните им тъмни якета. Ръцете им бяха вързани. Те явно не бяха част от екипа на Мартина.

— Ти и мутрите ти прекалихте, госпожо! — изплю се Джо Доусън, когато залитна напред, но беше задържан от няколко яки ръце.

— Виждам, че сте много по-смел на земята, отколкото във въздуха, господин Доусън — отговори Мартина. В гласа й се усещаше усмивка и Рут погледна към нея.

— Да ти го начукам — изплю се сега Чип Берг.

Мартина се изсмя.

— Както биха го казали у вас, няма да ти излезе късметът. — Тя заговори на немски. — Рияд, отведи ги на една дълга разходка на изток. Поне пет километра.

Главата на Рут се извърна отново към мъжете. Мутрите на Мартина държаха в ръцете си черни автомати. За миг й мина мисълта, че ще я затворят заедно с пилотите и няма да е сама. Но очите й се ококориха, когато групата задърпа пилотите. Водеха ги към екзекуция и тя не можа да се въздържи, изоставила собствения си инстинкт за самосъхранение.

— Не! — извика, а после изпищя, когато Юсуф я стисна и заби пръстите си до костта на ръката й.

Главата на Доусън се извърна, но го бутнаха и той падна на колене. Рияд го вдигна и ескадронът на смъртта тръгна към дюните. Вятърът отнесе звука от стъпките им и яростните псувни.

Рут беше се присвила от болката в ръката, но я дръпна нагоре и вдясно и за миг остана свободна. Ръката на Мартина обаче се спусна и стисна роклята пред гърдите й. Издърпа я към себе си с учудваща сила.

— Не ги убивай — замоли се Рут. — Няма нужда. Защо ще ги убиваш? Недей!

Гласът й замлъкна, защото Мартина я дръпна рязко и закрачи бързо по пясъка. Рут залитна, но се задържа на краката си.

— Няма да бъдат убити — каза Мартина.

— Недей! — замоли се отново Рут, понеже не беше чула думите й. — Моля те, недей. Те може би имат семейства, деца. Не бива…

— Казах, няма да бъдат убити! — спря Мартина и обърна лице към Рут. Юсуф едва не ги събори, забързан след тях. — Ще ги пуснат на свобода.

Тя остана така, докато тялото на Рут се отпусна. Момичето се беше дърпало, но когато накрая наведе глава, Мартина се почувства впечатлена от глупавата й смелост. Пред заплахата пилотите да бъдат убити тя беше забравила за самата себе си.

Мартина отпусна ръка и хвана дланта на Рут. После я поведе бързо към северозападния ъгъл на пясъчния котел.

Силите напуснаха Рут. Последните емоции бяха изразходвали всичките й резерви и сега се чувстваше изтръпнала и отпусната. Вървеше и усещаше само стискането от ръката на Мартина, както и едрите лапи, които я бутаха по гърба. Видя земята внезапно да хлътва зад тясна рампа, а после тръгнаха надолу по тъмен окоп. Дори и светлината от звездите не проникваше под мрежата, опъната над прохода.

Може би пилотите нямаше да бъдат екзекутирани. Може би ще ги пуснат на свобода. Но тук, сред зимната пустиня, беше все едно да ги убият.

— Ще замръзнат до смърт — прошепна Рут последния си слаб протест.

До ушите й стигнаха звуци от ръждясали панти и точно пред тях в подземната тъмнина се отвори сив квадрат от слаба светлина. Мартина я бутна към стаята и в гласа й отново прозвуча намек за усмивка:

— На мен обаче ми трябва само един коз, скъпа.

16.Казабланка

Ханс-Дитер Шмид беше преминавал успешно хиляди паспортни проверки през своя живот.

Като търговски директор на фармацевтичен концерн със седалище в Мюнхен, Шмид беше прекарал в чужбина голяма част от последните двадесет и пет години, за да се среща с чуждестранни клиенти. Едно преминаване на граница вече не можеше да предизвика у него по-голямо напрежение от посещението на местната поща. Сред безкрайните редици от изморени, влачещи краката си пътници той беше отработил стойката и изражението на пасивно равнодушие. Дали в Ларнака или в Лондон, в София или в Сайгон, в демократична държава или лоното на тирания, той се беше научил да не обръща внимание на арогантността на митническите чиновници и стоманените погледи на граничната охрана. Излъчваше впечатлението за изморен, равнодушен посетител, на когото рядко някой обръщаше внимание.

Затова тазсутрешното пристигане на летище „Мохамед V“ в Казабланка не би трябвало да го развълнува повече от пътуване с влак от Залцбург до Виена, но Шмид знаеше, че това е най-важната гранична проверка в живота му, и се чудеше дали подскачащото му сърце няма да го издаде.

От ръкава за слизане от полет 205 на кралските въздушни линии на Мароко до ескалаторите към митническата зала безкрайните коридори бяха пълни с двойки облечени в бежови униформи гранични полицаи, които поглаждаха мустаци и оглеждаха внимателно всяко лице. В края на ескалаторите, където достигаха неспокойните опашки откъм гишетата за проверка, огромната златна скулптура, която се спускаше от извития купол, изглеждаше също като гилотина. И макар Шмид да не носеше никаква контрабандна стока, след като мина проверката на визата и последното преглеждане с рентгенови лъчи на ръчния багаж, по челото му бяха избили капки пот.

Вероятно докато търсеше правилните отговори на въпросите, които може да му бъдат зададени, се появиха и бледите спомени от детството му в Дахау и чувството, че съдбата му е в ръцете на насилници. Препрочете първата страница на „Франс-соар“, като се ядосваше още повече на бюрократа, който бавно сравняваше снимките с лицата и проверяваше информацията по свързания с националната мрежа компютър. После установи, че кипящото му недоволство е напълно безполезно, тъй като му поставиха печата с визата и му пожелаха любезно „Добре дошъл“.

Задъхан като освободен затворник, Шмид взе куфара си от лентата за багаж и излезе в главната зала. Насочи се направо към гишето за обмяна на валута. След като се въоръжи с петстотин дирхама, той отиде при гишето за информация до безмитния магазин и запрелиства брошурите за Магреб29, докато американецът най-накрая се появи откъм митницата и си проби път сред тълпата местни граждани. Високият рус мъж се забелязваше лесно, тъй като Северна Африка все още страдаше от липса на туристи в резултат от Войната в Залива и повечето хора бяха облечени в галабии.

Шмид го последва през стъклените входни врати и излезе под приятното африканско слънце. Американецът отказа на двама младежи, които предлагаха да носят багажа му. Същото направи и германецът, докато двамата застанаха един до друг пред редицата таксита „Мерцедес“.

— Искаш ли да пътуваме заедно? — попита американецът.

— Защо не? — съгласи се Шмид.

Двамата се качиха в поочукана бежова кола. Шофьорът реши, че целта им е да стигнат в центъра, и тръгна. Пълният германец се обърна към стройния американец.

— Ах, Близкият изток стопля костите ми — заяви Бени Баум.

— Нищо не може да се сравни с Ню Йорк — отвърна Майк О’Донован.

Бени кимна.

— Л’отел „Шератон“, с’ил ву пле30 — каза той на шофьора. Останалата част от пътя мина в мълчание като между развеждаща се семейна двойка.

Появата на Бени на мароканска земя сама по себе си не беше рисковано начинание. В сравнение с останалите арабски държави израелците смятаха Мароко за най-толерантна. Монархическата власт тук на думи служи на каузата на арабското единство, а вестниците подкрепят Палестинския национален конгрес със статии. Но в заседателната зала на Оперативния отдел на АМАН, където върху голямата карта, покриваща една от стените, държавите, считани рисковани за израелските служби, бяха оцветени с червено, Мароко носеше съвсем бледорозов цвят.

Израел и Мароко поддържаха тайни връзки от много години. Екипи на ДСС бяха обучавали най-близките телохранители на крал Хасан. Израелски съветници от Световната банка помагаха на Министерството на икономиката в Рабат. Даже Ицхак Рабин беше посетил тайно двореца на Хасан, маскиран с перука като на „Бийтълс“ и черни очила, за което в отдела по „костюми“ в Мосад още се разнасяха вицове.

Когато групите от Специални операции на АМАН започнеха обучението си на улицата, те първо се гонеха из израелски градове, после ги местеха из европейските столици. Онези мъже и жени, които показваха обещаващи умения в проследяването, избягване на „опашки“ и правилно ориентиране из уличките, се „дипломираха“ за обучение в „неприятелски“ градове с ниска степен на риск. Като Казабланка и Тунис например. Ако човек не може да се оправи в Танжер, със сигурност няма да бъде изпратен в Дамаск. Тези сравнително безобидни практически упражнения не означаваха обаче, че мароканската държавна сигурност би погледнала добродушно на израелски служители, извършващи неразрешена мисия на тяхна суверенна територия. Поради реакцията на международната общност, ако бъдеше разкрито подобно нещо, то би било наказано със затвор. Нещастните участници със сигурност щяха да бъдат репатрирани, но едва след като са излежали приемлива присъда във вонящите марокански затвори.

През двете години, когато Ейтан Екщайн работеше като шеф на тренировъчния център на СпецОп, той използва помощта на Бени, за да тренира три групи по улиците на Казабланка. Двамата мъже живяха тогава в „Шератон“ и макар днес да не бяха се уговорили за среща там, подполковникът знаеше какво би помислил неговият майор…

Що се отнася до Майкъл О’Донован, американските Специални сили всъщност са бойна единица и той не беше обучаван като истински шпионин. Въпреки това за десетте години служба по улиците на Ню Йорк беше събрал повече „ловен“ опит, отколкото оперативните агенти получават за подобен период епизодични операции. Той знаеше малко немски и френски и макар да нямаше представа точно какво са намислили Баум и Розели за Северна Африка, беше твърдо решен да вземе участие.

Чувството му за дълг към ПУНИ беше заменено от ужасяващата тежест на отговорността, жаждата да спаси жената, която навлезе толкова бързо в душата му. Кратката среща на умовете и телата им му даде надежда, че може би има на света сродна душа. И макар напълно да съзнаваше, че връзката им може да не издържи дори и кратка проверка на времето, той скърбеше, сякаш Рут е била блъсната от товарен камион, чийто шофьор е избягал, а после все още жива, е била отнесена в неизвестна посока. Той беше позволил да я отвлекат и нямаше да се успокои, докато не я види отново.

Първоначално Баум се противопоставяше на включването му в мисията, но О’Донован му даде ясно да разбере, че няма да позволи да го отблъснат. Детективът заплаши да го проследи като ловно куче накрай света и ако това не помогне, да отиде при Джак Бюканън, да издаде намеренията на Бени и да се включи в усилията на държавните служби, които със сигурност щяха да дадат резултат.

— Добре… — отстъпи накрая Баум. — Предполагам, че едно разярено нюйоркско ченге може да се окаже полезно.

Арт Розели бързо снабди О’Донован с нов паспорт и документи на името Майкъл Конъли, адвокат от Ню Йорк, специализиран по сливания на фармацевтични предприятия. Също така му осигури писмо от нюйоркски хирург, забраняващо участието на О’Донован във всякаква полицейска работа за срок от тридесет дни, което беше изпратено на неговата началничка. Тя веднага се обади в апартамента му, но успя да разговаря само с телефонния секретар, защото О’Донован така и не се върна от Вашингтон…

Лицето на Казабланка не беше се променило много от последното посещение на Баум. Състоеше се от същите алабастрови, великолепни марокански сгради и бели френско-средиземноморски фасади. Из гънките му се бяха издигнали още няколко модерни бизнес-кули, а булевардите във френски стил се бяха удължили към Аземур и Рабат. Финиковите палми по тротоарите също бяха пораснали. Но градът все така изглеждаше като безсмъртната вдовица на морски капитан, застанала на брега на морето, което бавно плиска полите й, миришеща на изсушени от слънцето рибарски мрежи, нефт и солен, влажен бриз.

Макар Магреб още да се кланяше на консервативните мюсюлмански традиции, Мароко като входна врата към Иберийския полуостров, изглежда, беше отстъпен от имамите в полза на търговията. Казабланка цъфтеше под шизофреничния вятър на свободата си. Високата джамия на Хасан II беше доказателство от милиарди долари за верността към монарха и Аллах, докато ресторанти за кашер на останалите в града евреи процъфтяваха под ръководството на собствениците си, които вече не се бояха от репресии. Да, тук още имаше мюсюлмански жени, които ходят забулени, но много носеха по-модерни, цветни дрехи, без изобщо да покриват главите си, и не по-малко се разхождаха в бизнес-костюми и доста предизвикателни поли. В ярък контраст с Техеран тук нямаше религиозна полиция, която да застреля жена, осмелила се да си сложи червило и грим.

Лисабон, Женева и Виена бяха служили като неутрален плацдарм за тайни битки между фашисти и демократи, комунистически и империалистически идеологии. Бейрут също беше изживял времето си като приют на нелегални борци, но вече беше изоставен след двадесетте години гражданска война и чуждо нашествие. Даже и най-безстрашните наемници се въздържаха да си вършат работата там. Но блестящата архитектура от тридесетте години на Казабланка, извитите улички на мистериозната Казба и палмовите горички, люлеещи се под френската и арабска музика, превръщаха града в безопасен рай за дипломати и търговци на оръжие, крадци и предприемачи, контрабандисти и шпиони.

На ъгъла на булеварда на кралските въоръжени сили и улица „Колбер“ Баум и О’Донован влязоха в огромното фоайе на хотел „Шератон“. Вече беше късна утрин и бизнесмените се събираха в открития салон за закуска. Огромният фонтан пръскаше блестящи струи, а крясъците на папагалите във висящите клетки се смесваха с джазовата мелодия, така че пространството сред високите стени бръмчеше като смесица между кафене и карибски зоопарк.

Те се приближиха до рецепцията, в отсрещния край на фоайето. Тя представляваше висок до гърдите правоъгълник от полиран мрамор, и се обслужваше от облечени в сини сака мароканки. Попълниха регистрационните листове, Баум гарантира плащането със златната карта „Виза“ на името на Шмид, регистрирана във франкфуртска банка. Докато О’Донован, разсеян и мрачен, наблюдаваше движението във фоайето, Бени се опитваше да не поглежда към щанда за подаръци в другия край на помещението. На стената до магазинчето имаше закачена пощенска кутия, в която висок европеец с американско пилотско яке и черни джинси пускаше пощенски картички. Тъмнорусата му коса беше вързана на опашка. Чиновничката подаде на Бени две пластмасови карти-ключове.

— Седемстотин и единадесет, хер Шмид — каза тя.

— Ние сме пушачи — предупреди Бени.

— Такива са повечето от гостите ни — усмихна му се широко чиновничката. — Мароко все още е цивилизована страна.

— Много благодаря — отвърна на френски Баум.

— Удоволствието е наше.

Един млад пиколо вдигна чантите им, но когато тримата приближиха асансьорите, Бени му подаде двадесет дирхама и каза на френски:

— Благодаря, ще се справим.

Момчето отстъпи с ръка върху гърдите.

Ейтан Екщайн ги последва в асансьора, но пристъпи направо към огледалната стена на кабината, без да погледне Бени. О’Донован хвърли поглед към отражението на третия мъж, изгорялото от слънце безизразно лице и скритите зад тъмни пилотски очила очи. Знаеше, че Баум няма търпение да се срещне със свой приятел, офицер от АМАН тук, но този мъж не би могъл да бъде майорът. Приличаше повече на германски терорист или в най-добрия случай на шведски барабанист от рок-група.

Бени и О’Донован слязоха на седмия етаж и когато стигнаха 718, Бени спря да вкара пластмасовия ключ, докато О’Донован извърна глава и се смръзна.

Третият мъж се приближаваше бързо. О’Донован се обърна към Бени и смигна предупредително. Но Баум отвърна съвсем спокойно:

— Надявам се, че тук ще е по-добре от онази дупка в Танжер.

После отвори вратата, хвана американеца за лакътя и грубо го бутна в стаята. Мъжът с опашката влезе веднага след него, Бени затръшна вратата с крак и двамата с непознатия се прегърнаха в здрава мечешка прегръдка, от която направо им спря дъхът.

Баум и Екщайн се разделиха, без да кажат дума. Бени отиде право при телевизора върху полираното бюро и без да поглежда стаята, изрече:

— Да, това място изглежда много добре. — Той включи телевизора, намери европейския музикален канал и песента „Следж Хамър“ на Питър Гейбриъл отекна от стените.

— Леглата също изглеждат удобни. Нали, Майкъл? — подсказа реплика Бени, и тъй като О’Донован само гледаше глупаво, му направи знак с ръка да отговори.

— Да — най-после разбра намека му детективът. — Наистина е хубаво.

Екщайн нямаше представа кой може да е този така объркан американец, но явно беше с Бени, а той не за пръв път идваше на среща с някой томех — чуждестранен, но верен помощник, според жаргона на СпецОп. Екщайн свали очилата си, приближи О’Донован и се усмихна зад вдигнат към устните пръст. После посочи едно от леглата. О’Донован сви рамене и седна, чувствайки се въпреки опита си в полицията като първолак.

Последва странен балет. Баум и Екщайн се движеха бързо, като че повтаряйки пантомима, която често са играли с пътуващ театър. Тя напомняше на О’Донован първоначално претърсване на местопрестъпление, но без звук.

Нито един от израелците всъщност не изпитваше подозрения, че мароканският Мухабарат ще се заинтересува от тях дотолкова, че да наблюдава действията им. Но вражеските служби също си имаха хора в Казабланка, а Мартина Клумп със сигурност не получаваше парите за дейността си от „Макдоналдс“. Някой я поддържаше и независимо дали този банкер е сирийското, иракското или либийското правителство, тя сигурно получаваше и техническа помощ. Затова двамата мъже действаха по професионален навик като пилоти, които правят проверка преди полета.

Бени дръпна завесите върху широките прозорци, после извади от контакта всяка от лампите в стаята и тя потъна в кафеникав мрак, осветяван само от стенните аплици във фоайето.

Въпреки общоизвестното мнение, че високите технологии си служат със захранвани с батерии миниатюрни подслушватели, които работят почти неограничено време, повечето подобни уреди все още се поставят в безобидни електроуреди и се захранват от тях. Изваждането на щепселите намалява донякъде риска. Друг често използван начин е да се скрият микрофони в кутията на контакта. Бени нямаше намерение да разглобява контактите в стаята и затова отиде до куфара си и извади дебел целофанен пакет. Съвсем естествено беше един търговец на средна възраст да си носи еднократни подложки за обувки на „Доктор Шол“. Той свали опаковката на няколко от дунапреновите подложки и нежно ги залепи върху всеки от контактите.

Екщайн излезе от банята, където беше пуснал душа, докато опипа всички лампи, тръби, кранове и празни пространства зад мивката, бидето и тоалетната. Невнимателните разузнавачи нерядко са приемали банята като достатъчно сигурно място за тайни разговори. Затова тези помещения често стават място за скрити акустични приемници. Претърсването му беше само повърхностно и затова той елиминира риска, като остави водата да тече, а после излезе и тръшна вратата.

О’Донован наблюдаваше как Баум и Екщайн сега се гледаха, застанали в двата края на голямата стая. И двамата мечтаеха да разполагат с преносимо проверяващо устройство, което би улеснило неимоверно работата им. „Магьосниците“ на АМАН вече произвеждаха много чувствителен модел, представляващ многовълнов приемател със скенер и насочваща се антена. Човек си слага слушалки, изпълва помещението с предварително записана музика на магнетофон и започва да „прослушва“ всяка стена, килим и мебел. Ако някой предавател в стаята функционира, скенерът хваща честотата, а операторът чува записаната музика през слушалките си. Но тези устройства са много скъпи и макар винаги да са маскирани като уокмен или компактдисково устройство, не се дават на оперативните работници без разрешение на командира. Управлението не желае някой митничар от Третия свят да конфискува такъв уред в полза на подрастващата си дъщеря.

Баум и Екщайн се оттеглиха към противоположните ъгли на стаята като изморени боксьори, обърнаха се и започнаха отново.

Екщайн използваше фенерчето си, за да огледа гардеробите в антрето. После забеляза, че голямото огледало виси на кука и може да бъде свалено от стената. Баум отвори решетката на радиатора под прозореца, извади възглавниците на креслата, прекара върха на молив по пролуките на мебелите, после легна под масичката като автомобилен механик. Екщайн се качи на стол и прекара лъча на фенерчето си по решетката на климатика, докато Баум вадеше чекмеджетата на бюрото, оглеждаше ги, връщаше ги на място, а после взе телефона, постави го на леглото и нежно го покри с две възглавници. Сега двамата мъже започнаха да лазят като слепци, които си търсят изгубеното копче. Опипваха всеки сантиметър от килима, надничаха под леглата и галеха мебелите, рамките на прозореца и картините с такава нежност, каквато и двамата не бяха показвали към жена от доста време насам.

Целият танц по обезопасяването отне по-малко от двадесет минути, но когато свърши, и двамата мъже бяха се изпотили. Не бяха толкова глупави да се чувстват абсолютно сигурни, но направиха всичко каквото можеха с помощта на своята воля и опит. Бени отвори минибарчето, подаде на Ейтан портокалов сок и отвори за себе си кутийка с газирана вода. Направи знак на О’Донован да си вземе каквото иска. Сега някаква британска диджейка говореше глупости и носът й едва не беше изскочил през екрана на телевизора. Бени засили звука, а Екщайн се приближи до него в ъгъла до покритите със завеси прозорци.

Бени се облегна на стената и вдигна поглед към по-младия си другар, съзнавайки, че ако не бяха разрушили оперативния им съюз, вероятно нямаше сега да се намира в това положение. Съдбата сигурно би се стекла съвсем иначе. Рут вероятно щеше да си бъде в своя нюйоркски апартамент и да се занимава с учението си, нямаше изобщо да сънува за съществуването на О’Донован и да предъвква недоволството си спрямо своя баща. В безопасност. Но щом като това е сега жестоката реалност, най-добре беше да я посрещне заедно с Екщайн и Бени едва сдържаше чувствата си. Те разговаряха тихо на иврит и думите им бяха изпълнени с недомлъвки.

— Не трябваше да си тук — каза Бени с измъчена усмивка.

— Нито пък ти, приятелю. — Ейтан искаше да каже: не в такова ужасно положение. — Кой е битият телохранител?

— Детектив от Ню Йорк — отвърна Бени. Ейтан погледна О’Донован, който сега пушеше и гледаше замислено в екрана на телевизора. — Работеше по експлозията в консулството. Ицик ме изпрати там като свръзка.

Баум разказа накратко останалите подробности. Не му се искаше да изважда наяве връзката между Рут и Майк, но тя беше ключът към последвалото отвличане. Екщайн се опита да не реагира рязко, но сексуалните картини са твърде близо до повърхността на мъжкия мозък и той не можеше да не завиди на американеца. Екщайн веднага забеляза, че въпреки разликата в прическите, той и О’Донован си приличаха физически. Детективът още носеше лепенка върху носа, а под очите му имаше синини. Лепенката се набиваше в очи като сикхски тюрбан. Трябваше да я махне, а останалото да се покрие с пудра.

О’Донован погледна Екщайн, който събра пръстите на лявата си ръка и направи движение, като че къса грозде от ниска лозница. Този израелски жест означава: „Още малко търпение.“

— Сигурно нямаш някакви идеи — с надежда изрече Бени.

— Дори и без фактите, вече съм подготвил част от инфраструктурата.

— Винаги си бил нестандартен — похвали го Бени. — Аз знам фактите, но още не съм се свързал с никого освен теб. „Мафията“ ще помогне с всичко, каквото може.

Баум намекваше за Арт Розели, но Ейтан също така разбра, че Бени смята предварителните усилия на партньора си за напразни. Той погледна Баум. Не беше сигурен, че при тези обстоятелства подполковникът ще е в състояние да действа със спокойно и ясно съзнание. Тъкмо се готвеше да признае съмненията си и да разкрие действията, които вече е предприел, когато на вратата бързо се почука.

Баум тръгна да отпрати вероятно някоя от камериерките, когато Екщайн докосна гърдите на едрия мъж и го задържа. Гледаше го с извинително изражение.

— Не винаги съм такъв инат, за какъвто ме мислиш — каза Ейтан. Той се запъти към вратата.

Когато я отвори, в стаята влезе генерал Ицик Бен-Цион.

Командирът на „Специални операции“ наведе глава, докато минаваше през антрето. Нямаше препятствия, но предишни сблъсъци с касите на вратите вече му бяха създали навик. Беше облечен в светлосив двуреден костюм, бяла риза и синя копринена вратовръзка. Страничните рамки на стилни слънчеви очила изчезваха под твърдите прошарени къдрици на слепоочията му, освен това носеше и лек английски шлифер, защото дори и в Казабланка времето може внезапно да се промени през зимните месеци.

От дълги години Бени не беше виждал Ицик на работа в чужбина или всъщност без униформа. Изглеждаше като сицилиански дон, тръгнал на среща на Фамилиите. Но не облеклото на генерала занимаваше Бени. Екщайн явно бе издал целия сценарий на шефа им, включително отвличането на Рут, като с това беше изложил живота й на още по-голяма опасност, хвърляйки съдбата й по вятъра на амбициите на Ицик. Изненадан и с чувството, че е предаден, Баум скръсти ръце и преряза Екщайн със смразяващ поглед.

— Длъжен бях, Бени — каза Екщайн. — Твърде сложно е, с много фактори, като „Лунен лъч“ не е последният. — Баум мълчеше. — Има и още рискове, животът на други хора също е заложен — продължи Ейтан. — Ти знаеше, че ще трябва да споделиш, но нямаше време да те убеждавам.

Лицето на Баум не трепна, макар зад присвитите от ярост очи да разбираше, че Екщайн е прав. Той нямаше да се съобрази с нищо и никого освен Рут. Щеше да пожертва Дан Сарел. Някой е трябвало да действа вместо собствената му, временно увредена логика.

Бен-Цион приближи двамата мъже, спря и кимна към О’Донован, който поклати глава за поздрав и продължи да гледа телевизора.

— Какво е това? — попита Ицик, като че американецът е гумена кукла.

— Томех — отговори Екщайн.

— Прекрасно — изръмжа саркастично Ицик и хвърли шлифера си върху малкото канапе. — Много обичам непосветени свидетели.

— Той е сто процента сигурен. И не разбира езика — увери го Екщайн.

Бен-Цион не му обърна внимание и се обърна към Баум. Генералът прие, че вече са огледали стаята, но телевизорът гърмеше и затова тримата приближиха глави като адвокати, които дискутират тактиката си пред заседаващия вече съд. Можеше да използва псевдонимите им, но искаше да разруши бързо защитата на Баум. Свали очилата си.

— Екщайн твърди, че си искал да ми кажеш нещо за досието „Танго“, Баум. И по-добре карай направо.

Бени изгледа надвесения над главата си началник и тъмните очи, които го гледаха с онзи „стига си ме лъгал“ поглед, който той често използваше, за да накара коленете на служителите в Управлението да омекнат. После изгледа бързо Екщайн, чието измъчено изражение и леко кимване бяха като на съучастник, подканващ към признание. Това е. Край. Усети годините, лъжите и товара на собствената му тайна да изскачат като въздух от спукана гумена топка. Човекът, който не издаде нито една тайна дори и разпитван жестоко от врагове, сега започна да дрънка признания като донжуан.

— Мартина Урсула Клумп беше наша — каза Бени на Ицик. После отиде до бюрото, взе един пепелник, върна се и го постави върху облегалката на креслото. Ицик се размърда и отново се надвеси над подполковника, докато Екщайн гледаше завесите, като че ли можеше през тях да зърне летището на Казабланка.

— Я повтори? — присви очи Ицик и наведе глава.

— Клумп беше наша. — Бени запали цигара и издуха дима.

— Какво искаш да кажеш с „наша“? — попита Ицик с нарастваща тревога.

Бени го погледна в очите.

— Тя беше мой агент. Аз я завербувах.

Бен-Цион примигна. Въпреки че започваше да разбира величината на това разкритие, той не искаше да приеме произтичащите от него изводи. Генералът живееше с тайни, събираше ги, използваше ги като професионални и политически лостове. Гордееше се, че знае скритите съкровища на всички тайни групи, които споделяха пълната истина само с него. Не беше възможно някой от хората му, дори и тези „ужасни близнаци“, да са скрили такова нещо от него.

Той се изправи и се извърна към по-младия си подчинен.

— Какви ги дрънка тоя, Екщайн? — попита, сякаш Баум му говори на китайски.

— Слушай го — отвърна кратко Ейтан.

— Беше преди почти двадесет години, Ицик — каза Бени.

Държеше цигарата си и гледаше горящия й връх. — Преди да дойда при вас от цивилните. — Бени беше започнал разузнавателната си кариера като служител на Мосад, а после взе да сътрудничи на шефа на АМАН Шломо Газит, за да му помогне да сформира отдела по Специални операции към военното разузнаване, който първоначално се наричаше „Група 509“. — Работехме в Париж и се опитвахме да проникнем в „Аксион директ“. Тя току-що беше пристигнала от Буенос Айрес и следваше в Сорбоната. Баща й е бил нацистки инженер. Стигнахме до нея, когато беше още начинаеща левичарка.

Бен-Цион познаваше много добре сценария. По време на революционните студентски години в края на шестдесетте и началото на седемдесетте, децата на бившите фашисти бяха пораснали. Те често бяха объркани, клоняха към радикалната политика, симпатизираха на Третия свят, на борбата с империализма, но тайничко бледнееха, когато арабските терористи убиваха израелски ученици, повтаряйки престъпленията на техните бащи. Понякога можеше да се свири на струната на това чувство за вина.

Ицик поклати глава, запали цигара и издуха дима с ръмжене. Знаеше, че има още. Още много.

— И сигурно си й купувал сладолед в „Яд Вашем“ — саркастично изрече той. Музеят на холокоста до Йерусалим беше предпочитана спирка на израелските екскурзоводи.

— Два пъти — призна Бени.

И сега е общоприета практика завербуваните чуждестранни лица да бъдат довеждани тайно в Израел за убеждаване. Често ги снимаха там в компанията на униформени офицери. Това се правеше с цел да бъдат хванати здраво и да не се опитват да мамят.

— Леле-мале — прошепна Бен-Цион. Вече разбираше, че Баум говори не за кратък период на младежко объркване, по време на което момичето е съобщило няколко имена и адреси. Тя не беше обикновена „гадина“, израелският жаргон за временен информатор. Била е вербувана, обучавана и ръководена от Баум. — Истински двоен агент ли? — Ицик присви очи към Бени, но просто не можеше да повярва.

— Съвсем — отговори Екщайн. Той се дръпна от прозореца и го затвори. Самочувствието на Ицик беше на път да се срути.

Генералът се опита да си представи цялата история. Мартина Урсула Клумп, известна германска терористка, подозирана за десетки нападения в Европа, експлозии на ФЧА, акции в Ливан. Можеше ли да е истина, че един от собствените му отдели я е ръководел под нищо неподозиращия му нос? Опита се да успокои наранената си гордост с потенциалния поток от похвали. Възможно ли е, докато Мосад е държал Клумп начело в своите елиминационни списъци, тя да е била ръководена от собствения му дебелоглав Баум? Та това е фантастично! Германската фанатичка, за чиято глава се дава награда, всъщност е придобивка на АМАН! Това може да накара даже и министър-председателя да се разсмее.

— Как го направи? — попита той Бени с неприкрито възхищение.

— Кое?

— Да я завербуваш.

Бени се поколеба. После се изчерви и погледна към Екщайн за помощ.

Очите на Ицик блеснаха към двамата офицери.

— Какво има? — В ума му преминаха картини на изнудване и мъчения. — Какво използва?

Бени въздъхна.

— Естествения инструмент на професията — каза той, свел очи към пода.

Ицик направо зяпна.

— Ти си я прелъстил?

— Тогава още е имал коса върху главата си — опита се да обясни Ейтан.

Бен-Цион се плесна по челото и бавно се завъртя.

— Страхотно! — Сексът, разбира се, е една от приоритетните техники за вербуване на чуждестранни агенти, но това обикновено се прави от експерти. Обучени мъже красавци и фаталните жени на Управлението. Мисълта, че неговият подобен на булдог полковник е съблазнил и спал с която и да било чужда жена, беше просто невероятна.

Но Бени не беше в състояние да гледа на събитията с безгрижна носталгия. До този момент само Екщайн знаеше тайната за вербуването на Мартина и Баум разбираше, че никакви оправдания с патриотичния дълг нямаше да му позволят някога да си прости. Не, той не винаги е бил толкова дебел, плешив и настъпателен оперативен командир. Спомняше си времето, когато беше на тридесетина години и плътта на тялото му се състоеше само от мускули, лицето му беше гладко и без бръчки около очите. Когато можеше да излъчва онзи нежен чар, който заслепяваше жените въпреки агресивното му поведение. Спомняше си каква беше и тя тогава. Младо и неопитно немско момиче, живеещо само в парижки апартамент. На звънеца пишеше Шмид, наемът се плащаше от израелското правителство, а тя плачеше, когато достигаше оргазъм. По онова време Рут вече тръгваше на училище, Мая се грижеше за трите деца в Йерусалим, а той се чудеше дали похотта е цената на дълга или награда за изпълнението му.

Бен-Цион бръкна с ръка в джоба на панталона си и започна да се разхожда между креслото и прозореца. Той тръсна цигарата си и пепелта падна на пода. Като че говореше на обувките си:

— Добре — каза той. — Ще се хвана. Вербувал си Клумп. Но от онова, което ми каза Екщайн, тя май вече не е луда по теб. Разкажи ми останалото. Бързо.

Екщайн веднага заговори. Знаеше, че за Баум това ще е твърде мъчително.

— Бени я ръководеше до 1982 година — каза Ейтан. — Тя се премести от Париж във Франкфурт, влезе в „Баадер-Майнхоф“ и чрез тях достигна до ФЧА. Беше на самата фронтова линия, но поддържаше контакта. Тя бе ужасно хладнокръвна и стоката й винаги беше гореща.

Информацията за предстоящи терористични акции се оценяваше по температура. Ако шефът на някой агент обявеше информацията му за „гореща“, командирите му трябваше да я приемат за вярна, без да изискват да се разкрива източникът. Следваха трудни решения дали да действат на базата на информацията и да се рискува издаването на анонимния агент, или да изчакат и да се надяват да няма много жертви.

— Да, дааа — продължаваше да се разхожда Бен-Цион. — А кога влезе ти в играта?

— По-късно — отвърна Екщайн. — Към края.

— Хммм — изръмжа генералът. Значи пак го бяха направили. Тези двама маниаци са ръководили тайна операция в собствената му кухня, докато той си е похърквал в спалнята. Те просто няма да се откажат да му докарат някой сърдечен удар. — Доколкото разбирам, работата се е вкиснала — с известно удовлетворение каза Ицик.

— Тя беше навлязла много дълбоко — продължи Екщайн. — Смятаме, че просто е станало твърде опасно за нея. Започна да пропуска контакти, да не се явява на срещи. В „Щерн“ отпечатваха нейни снимки и тя просто се направи на умряла.

— Аз реших да я изкарам отново — прошепна Бени. После прочисти гърлото си и заговори по-високо: — Просто чувствах, че тя ще се съгласи.

Ицик престана да се разхожда и погледна Баум. Едва не каза: „Или просто си искал да я вкараш отново в леглото си.“ Но като видя измъченото изражение на Баум, преглътна забележката си.

— Успях да й изпратя кодирано съобщение — продължи Бени. — Беше в началото на 1982 година. Ние бяхме в Германия. Спомняш ли си?

Ицик се почеса по челото със затворени очи.

— Съвместна акция с немската криминална полиция — подсказа му Ейтан. — Разкриването на мрежата на Джабрил.

Генералът кимна и Бени продължи:

— Беше много трудно. Трябваше да я проследим на улицата. Отне ни много време, но Цви Пърлман се справи. — Бени замълча. Пърлман беше мъртъв и на всички им беше мъчно за него. — Беше една дълга, гадна седмица, но тя ни се отплати.

— Не знам дали си спомняш — обърна се Екщайн към Бен-Цион. — Тя беше хваната от GSG–9 в Бад Райхенхал. Капанът беше поставен от нас заедно с криминалната полиция на Германия. Останалото — съдът, присъдата, прехвърлянето й в „Брухсал“ — всичко беше за прикритие.

— Така ли? Че кой е бил толкова колегиален във Висбаден? — попита Ицик, опитвайки се да не обижда връзката с германското контраразузнаване.

— Локоевски.

— Хмм — пак изръмжа Ицик. — Още един ренегат. Баща му е бил полковник от SS. Нали знаете?

— Синът се отплати достойно.

— Ами бягството й? — настоя Ицик. — Това вече си го спомням.

Бени въздъхна, раменете му увиснаха и той запали нова цигара.

— Аз го провалих. Държаха я в подземието на „Брухсал“. В килиите за психично болни. Никой не знаеше, че е там. — Той я видя отново с хлътнали очи и треперещи под усмирителната риза рамене. — Не бях се свързал с нея по време на съдебната фаза и затова първоначално тя не ми повярва. Но после се съгласи. Обещах й стандартния пакет. Казах й, че ще трябва сама да се погрижи за бягството си чрез ФЧА, за да й вярват до края. Но после ние ще я вземем, тя ще получи нови документи, както и дължимата й сума, която никак не беше малка. Ако искаше, можеше да прекара живота си на морския бряг в Нетания и да ходи на пикници с Волфганг Лодз. — Гласът на Бени отново падна до шепот. — Заклех й се, Ицик. И наистина щях да го изпълня…

Бен-Цион изгледа Бени и наистина го съжали. За някои хора загубата на оперативен работник се равнява на загуба на дете.

— В последния момент смениха един от немските пазачи — довърши Екщайн. — Не беше уведомен и откри огън. Улучи я, но тя стана и успя да стигне до хеликоптера.

Няколко минути никой не заговори. На Екщайн му се искаше да запали, но захапа устни. Погледна О’Донован, който беше заспал върху кревата със спуснати на пода крака. „Бивш войник — помисли Ейтан. — Вероятно от военновъздушните сили.“

Бен-Цион приближи прозореца и се облегна на рамката, разкопча сакото си и скръсти ръце. Погледна тавана и започна да кима бавно като че се молеше, докато бързо обмисляше останалата част от скръбния сценарий.

— Разбирам, Баум — каза той. — Ти ръководиш това момиче, вече жена, от дълги години. Тя може би е влюбена в теб, може би не, но е затънала много надълбоко, а ти си нейният спасителен пояс. Обаче ти не я спасяваш, нали? Оставяш я там, където е.

— Тя беше незаменима — каза Екщайн, макар да нямаше нужда да защитава тактиката. Самият Ицик би оставил и майка си в Багдад, ако тя би могла да му предава гореща информация. — Нейната работа вероятно е спасила стотици човешки живота. Може и повече.

— Но се е уплашила — продължи да говори Бен-Цион. — Минала в нелегалност. Ти обаче се свързваш с нея още веднъж, караш я да ти се довери отново. После стрелят по нея. От нейна гледна точка ти си двулично еврейско копеле, което я е измамило. Така ли е?

Бени не каза нищо, макар че Ицик не изчака да чуе отговора.

— И затова тя наистина е разярена. Изчезва завинаги. Стига до Ливан и Хизбула, а после до „Яд Аллах“.

Бени знаеше какво ще последва, но продължи да понася мълчаливо ударите. Не бяха споделили истината със своя командир и той с право отказваше да поеме отговорността върху себе си.

— И оттогава насам на тази земя няма достатъчно кръв, която да я засити — каза Ицик. — Освен ако това не е твоя кръв, Баум. Значи най-накрая наистина си я вербувал. Превърнал си я в нещо, което десет години тя само се е преструвала, че е. Заклет враг на държавата Израел.

— Мисля, че малко драматизираш — обади се Ейтан.

— Така ли, Екщайн? — извърна се бързо към майора Бен-Цион. — Адът е нищо в сравнение с това, млади приятелю. Можеш да провериш при жена ми.

Присъдата беше изречена. Ицик внезапно се изпъна, отиде до минибара и извади кутийка бира.

— А сега по-добре ми кажете какво общо има всичко това с досието „Танго“ — нареди той, след като отпи.

— „Танго“ беше Мартина — измърмори Бени.

Ицик спря на място. Погледна над кутийката и облиза горната си устна.

— Моля?

— Да — потвърди Екщайн.

Лицето на Бен-Цион се зачерви заплашително. Естествено, стандартната процедура е да се прикрива идентичността на агент, особено двоен. Истинските имена и бази за операции се променят и понякога даже в сейфа на „контрольора“ се пази прочистено досие. Но когато го осведомяваха за състоянието на „Танго“, Баум и Екщайн винаги като че му се бяха доверявали, съжалявайки за загубата на агент мъж, белгиец, който работел в европейските терористични мрежи и вероятно е бил хванат и убит. Всички документи споменаваха мъжки пол и в нито един нямаше физическото му описание. Ядът му кипна, когато си спомни как веднъж беше споделил за „Танго“ с началника на Мосад.

— Тогава кой, по дяволите, е бил Паул Кримант? — изръмжа Ицик.

— Това е анаграма — отговори Екщайн. — От буквите на името й.

Бен-Цион се втренчи в Екщайн, а после обърна огъня на очите си към Баум. Макар че сега бяха искрени, той си представяше колко ли пъти и за колко ли още досиета са крили от него.

— Мразя ви, да знаете — заяви им той. — Наистина. — Той посочи с дългия си пръст към Бени. — Ако в тази работа не беше забъркана Рут, щях да ви върна у дома и да изпея цяла ария пред военния съд.

Бени и Ейтан гледаха генерала, докато той отметна глава, изпи бирата с една дълга глътка и смачка кутийката с голямата си длан. Хвърли я в празното кошче, но звукът беше заглушен от дърдоренето на говорителката от музикалния канал, която продължаваше тирадите си. Бен-Цион постави юмруци на хълбоците си. Беше взел решение.

— Ти забърка тази каша, Баум — каза той. — Сега ти ще я оправяш. „Лунен лъч“ ще се проведе, както е планирано.

Служителите на Ицик разбраха напълно значението на това заявление. Командирът им си беше създал образа на безчувствен воин, но също имаше деца. Заради Рут той нямаше да промени времето и мястото за размяната на пленниците.

— Твоето бивше гадже сега разполага с опасна играчка, Баум. И по-добре да не й позволяваме да я използва.

Очите на Бени се ококориха. Откъде Ицик е разбрал за „Миноу“? Бени дори не беше разказал на Екщайн за това.

— Авраам Ярон работи за армията — отговори на изражението му Ицик. — Не за теб. Той ни съобщи за това от Вашингтон.

Бени кимна. Нямаше никакво предателство. Ако Авраам знаеше за Рут, той щеше да си държи устата затворена.

— А сега, чуйте как ще стане — продължи Ицик. — Размяната ще се извърши, когато бъде решено, та ако ще и адът да се надигне. Затова най-добре се заемете веднага с този ви проблем. — Той вдигна юмрук от хълбока си, погледна часовника и започна да размахва пръст. — Не желая дори и да чувам за него, освен може би следващия месец на сватбата на Бен-Леви. — Говореше за един от служителите в шифровъчното. — Имате по-малко от седемдесет и два часа. Използвайте всичко и всеки, когото искате, но никой, на когото плащам! Барур лахем?31

— Ясно — отговори Екщайн. Бен-Цион им даваше зелена светлина. От друга страна, ги отрязваше, като им забраняваше да получат каквато и да било подкрепа от Управлението. — Но ще имаме нужда от няколко неща, Ицик. Скъпи неща.

— Използвай проклетата си златна карта — изсъска генералът.

— Стига, Ицик… — изръмжа Бени.

— Добре тогава, Баум. Колко ти е пенсионната осигуровка?

— Ти знаеш.

— Така е — кимна генералът. — Я ми кажи, Очко знае ли за цялата тази работа? — Говореше за аналитика на Бени.

— Може би само част — с нежелание отговори Екщайн.

— Добре — заяви Ицик, докато обмисляше. — От този момент той е в неплатен отпуск. Ако се окаже, че пристигне тук и носи сто хиляди, те ще са от собствения ти джоб, Баум. А ако по-късно, по някакво чудо, дължимата на господин Паул Кримант сума възстанови сметката ти, няма да ми задаваш никакви въпроси.

— Благодаря, Ицик — прошепна Бени.

— Недей да ми благодариш! Мога да убия и двама ви, и при това да получа медал!

Ицик се изправи в цял ръст, закопча сакото си и си взе шлифера. Бени застана пред командира си, а Ейтан се нареди до него. И двамата искаха да раздрусат ръката на генерала, но се бояха да не нарушат магията на добронамереността му. Ицик извади слънчевите очила от джоба и си ги сложи. Кимна с глава и тръгна към вратата. После спря по средата на стаята и се извърна.

— Създали сте чудовище, господа.

— Ес ист унзер Ебенбилд — прошепна на немски Бени.

— Какво каза той? — обърна се Ицик към Екщайн.

— По наш образ и подобие — отвърна Екщайн.

Генералът изръмжа и си тръгна.

17.Казабланка, „Кафе дьо Франс“

Към полунощ собственикът на „Кафе дьо Франс“ обикновено затваряше заведението си. Четиримата му сервитьори в тъмнозелени вълнени сака, бели ризи, черни вратовръзки и панталони по това време вече бършеха масите, връщаха пълните табли с използвани чаши на барманите и изхвърляха фасовете от стотината пепелници. След това трябваше да затворят металните капаци върху гледащите към улицата и тротоара прозорци и да навият червените тенти с надписи „Кока-кола“ към стрехите на покрива.

Най-после щяха да са свободни, за да отпочинат горящите им пети. Но макар часовникът на кулата на площада „Мохамед V“ да отбелязваше часа на вещиците, днес това нямаше да стане. На хиляди километри и много часове оттук кралският марокански футболен отбор започваше кървав мач в Бразилия. „Кафе дьо Франс“ имаше телевизор с огромен екран и сега тук беше пълно като по обяд.

На Бени Баум тълпата не му пречеше. Напротив, тракането на чиниите и мляскането на мароканците, приглушеното ръмжене на колите, мотоциклетите и такситата, които минаваха по широкия площад, го успокояваха. Вятърът, който издуваше червените тенти и носеше в кафенето аромата на пристанище, морски въздух и напечен нефт, се смесваше с мириса на черно кафе и тютюн, изпълнен с радостни викове, когато отборът на Мароко най-после вкара гол.

Сред израелската разузнавателна общност беше широко разпространено мнението, че най-успешните операции са били планирани в кафенета на открито, а не в непроницаемите за звука специални зали. Тази традиция се беше родила благодарение на концепцията, че за врага е много по-трудно да локализира и подслуша импровизирана среща, отколкото фиксирана оперативна база. Всъщност даже счетоводителят на АМАН, чийто бюджет винаги не достигаше, веднъж съвсем сериозно беше предложил да си купят някой ресторант, вместо да му се налага да изплаща планините от фактури за обеди и вечери, които се изсипваха всеки петък върху бюрото му.

Основният салон на кафенето беше претъпкан, но това беше добре дошло за Баум. Хората седяха рамо до рамо и затова сервитьорката ги настани на балкона, започващ в края на витата стълба. С изключение на клиентите, които набързо посещаваха тоалетната в паузата между полувремената, тук нямаше никой друг, тъй като парапетът закриваше част от екрана на телевизора долу. Затова пък входът на кафенето се виждаше идеално и когато гостите на Баум влезеха, всеки от тях повтаряше една и съща пантомима. Оглеждаха основния салон, не виждаха познат, после поглеждаха нагоре, откъдето Екщайн ги канеше с пръст.

Малката група алпинисти, отличаващи се с ярките си алпийски пуловери и разноцветни чантички за документи, закопчани на кръста, се бяха събрали около три маси, съединени услужливо от салонния управител. Присъствието му временно поспря „туристическите“ им планове, когато той се качи на балкона, просна килимчето си от камилска вълна и започна да се кланя към Мека, докато си казваше молитвата. Бени Баум, който седеше начело на събраните маси, се облегна с металния стол на стената и затропа с пръсти по колената си. Когато религиозният мюсюлманин най-накрая се изправи и събра килимчето си, Баум му се усмихна и кимна с уважение.

Групата на Баум още не беше се събрала напълно. Затова той чакаше, та да не му се налага да повтаря пред новопристигналите. Нямаше търпение да започне, но все пак разтревожената му душа изпитваше известно успокоение, защото наистина не беше очаквал да събере група за действие за толкова кратко време. Той погледна другия край на масите, където Екщайн, яхнал стола си и поставил брадичка върху сплетените си пръсти, се правеше, че гледа мача, докато наблюдаваше входа.

Бени съжаляваше за избухването си преди, когато беше обвинил Екщайн за решението му да спре в Тел Авив по пътя насам от Адис Абеба. Когато майорът накратко му разказа какво е свършил за малкото време, прекарано на израелска земя, той веднага му се извини. Ейтан дори не беше успял да види жена си и сина си.

Екщайн беше започнал военната си кариера като парашутист-десантчик и онези години, прекарани върху острието на бръснача в израелската армия, го бяха научили как се подготвя мисия. Обикновено операциите могат да бъдат прекратени в последната минута, но човек се научава да стегне хората и екипировката още когато се чуят първите слухове за предстояща акция. Ако ти заповядат да прекратиш мисията, единствената цена, която ще са заплатили хората ти, са няколкото литра пот.

Екщайн не разполагаше с достатъчно информация, за да планира подробно, но знаеше, че Рут Баум е в ръцете на Мартина Клумп и се намира някъде в Северна Африка. Това беше повече от достатъчно, за да организира група от хора, имащи опит в близък бой, които притежават двойно гражданство, тъй като пътуването в Магреб с израелски паспорти беше забранено. Освен това съвсем правилно се беше досетил, че ако бъде осведомен, Ицик Бен-Цион няма да пожелае да информира собствените си началници, защото подобно разкритие би задвижило необратимо много неща. Размяната на пленниците, следващата стъпка на Ицик към длъжността началник-щаб, би могла да бъде отложена. А дори множеството приятели на Баум, заемащи високи постове в армейската йерархия, да вземат решение за официална операция по спасяването на дъщеря му, планът им би подлежал на одобрение от кабинета. И тъй като Рут не е като цял самолет с отвлечени евреи, кой знае какви политически игри може да се разиграят по този повод из коридорите на Кнесета. Затова, ако Ицик реши да подкрепи опита за спасяването й, той трябва да бъде такъв, че да може да отрече информираността си. Точно затова Ейтан започна да се обажда по телефона на хора, които в момента не бяха „на служба“, още преди да види шефа си.

По-голямата част от израелската армия се състои от запасняци. Мъже и жени, които са свикнали да намират в пощенските си кутии малките кафяви пликове, с които ги викат ежегодно за едномесечна запасна служба. Те също така знаят и кодиран сигнал, който може да бъде излъчен по радиото или телевизията по време на опасност. Членовете на малките елитни поделения често биват събирани неофициално с телефонно повикване от оперативния си офицер, който им казва само „действаме“.

Екщайн успя да се свърже с най-перспективните си хора, дори и с онези от тях, които се бяха преместили в Европа, за да постъпят на по-обещаваща служба. Но повечето от хората още си бяха в Израел и всички разговори протичаха кратко и почти еднакво.

— Диди, обажда се Ейтан.

— О, как си бе, човек!

— Добре. Слушай, зает ли си?

— До гуша, както винаги. Какво има?

— Нещо голямо. Ще отнеме минимум три дни.

— Мамка му. Утре има адвокатски съвет.

— Бени има нужда от теб.

— Е, и без това щях да ги зарежа. Казвай.

— Добре. Иди на летище „Бен Гурион“ и вземи билет за полет 883 на „Американ Еърлайнз“, който заминава в 06:20 часа за Париж.

— Да взема ли фактура?

— Платен е. Билетът е на името на Давид Лернер.

— Чудесно.

— После ще хванеш първата връзка за Казабланка. Този билет ще трябва да си го платиш. Може би ще ти възстановим сумата.

— Ехааа. Ваканция за моя сметка.

— Ще се настаниш в „Отел дьо Пари“ на улица „Бранли“. Ела в „Кафе дьо Франс“ на площад „Мохамед V“ утре в 24:00. Останалото е оборудване. Искаш ли да запишеш?

— Е, стига си ме обиждал. Току-що съм запаметил цели петдесет алинеи.

Решителната готовност на хората въпреки неясното му обяснение нямаше защо да изненадва Екщайн, но той въпреки това се зарадва, че онези флуиди на вярност и саможертва продължават да текат из вените на израелците. Десетилетията война още не са намалили редиците на младежите, готови доброволно да се заемат с опасния си дълг, но дори и зрелите ветерани не се колебаят веднага да отвърнат на повика „следвай ме“. Екщайн много добре знаеше, че тайните мирни преговори бавно започват да дават плодове по фронтовите линии, но се чудеше дали мирът, когато най-после настъпи, ще промени за добро или за зло характера на израелската нация…

Бени запали цигара от местните, без филтър, които бяха остри и с миризма на сухи овчи дърдонки. Погледна часовника си и реши да даде на последния, когото чакат, още пет минути, а после да започнат, дори и без него.

Вдясно Очко най-после се беше върнал към обичайното си състояние на мрачна замисленост. През изминалите дванадесет часа дребният аналитик се беше изтощил емоционално като подхвърляна неуморно тенисна топка.

Първо, докато още се намираше в Йерусалим, го повикаха, за да говори по телефона лично с командира, чийто глас, макар и заглушен от разстоянието на далечния международен разговор, издаваше съвсем ясно намеренията му. Бен-Цион информира Очко, че от този миг той е в безсрочна неплатена отпуска и затова трябва да напусне сградата на Управлението. Тъй като Бени Баум беше в чужбина и никой друг нямаше да се застъпи за него, Очко се подчини унило, като се молеше наум в близко време нещата някак да се оправят. Докато се мъкнеше приведен и объркан към главния изход на сградата на СпецОп, го спря един от „магьосниците“ от подземната работилница, където маскираха като часовници, уокмени и писалки разните миникамери, предаватели и детонатори.

Той му подаде чанта с презрамка, която изглеждаше празна.

— Внимавай — каза му мъжът. — В подплатата й има сто хиляди долара. Прибирай се вкъщи.

Вече наистина объркан, Очко се качи на автобуса, с който се прибираше ежедневно, но преди да влезе в блока си, го повикаха от една кола, в която седяха две от горилите на вътрешната сигурност на СпецОп.

— Качи се горе и си вземи нещата — каза му едрият шофьор. — Дрехи за три дни за град с климата на Йерусалим. Имаш достатъчно време. Десет минути.

Макар самият Очко вече да беше с чин капитан, той се подчиняваше на заповедите като редник. Двамата мъже го откараха до летището „Бен Гурион“ със скорост, от която му се доповръща. По време на пътуването му връчиха пакет за пътуване, съдържащ паспорта с името му за прикритие, което беше унгарско. Съответни допълнителни документи, билет за полета до Кайро на „Ел-Ал“ и друг на „Еджиптеър“ до Казабланка. Накараха го да повтори три пъти инструкциите за контакта, но никой дори и не спомена Баум. Когато Очко навлизаше във въздушното пространство на Мароко, той вече страдаше от параноичното убеждение, че Ицик го е пожертвал като куриер на пари в брой. Че ще занесе сумата и никога вече няма да се завърне.

Когато влезе в „Кафе дьо Франс“ разтреперан от адреналина и вятъра, той едва не припадна, щом видя Екщайн да му се усмихва над парапета на балкона. Сега седеше до масата, отново сред своето „семейство“, спокоен и сигурен, макар че вероятно го чакаха опасни преживявания. Разглеждаше пътеводителя за Мароко, Алжир и Тунис.

До левия лакът на Бени Баум един дребен, тъмнокос мъж слагаше цигара в черно цигаре, захапа го между зъбите си и запали с електронна запалка. Подполковник Шаул Нимроди, бивш командващ парашутната школа на израелската армия в Тел Ноф, беше един от онези рядко срещани дребосъци, които никога не чувстват нужда да компенсират с друго височината си. Най-малкото от дванадесетте деца на иракски равин и съпругата му, пристигнали пеша от Багдад в Йерусалим, Нимроди отрано беше разбрал, че ясната му усмивка веднага разоръжава врага, а на него открива път за внезапно нападение. Беше служил двадесет и пет години като офицер във военновъздушните сили и като се имат предвид хилядите войници, които са го следвали за скок от всеки транспортен самолет на израелската армия, той беше нещо като национална знаменитост. По летищата, ресторантите и кината в Израел той винаги беше посрещан и поздравяван горещо от своите запасняци, които го потупваха по дребния, но мускулест гръб и му благодаряха, че ги е успокоявал през най-опасните мигове от живота. Нимроди беше легендарен с чувството си за хумор в най-опасни ситуации, но уважението към него освен това се дължеше на строгата дисциплина, която изискваше, и невероятната ярост пред непрофесионалните пропуски. Известен беше случаят, когато държал цяла рота в стойка „мирно“ три часа под августовското слънце за това, че не спазили инструкциите на техника за подреждане на въжетата на парашутите.

Нямаше нито една голяма въздушна операция на Израел, в която той да не е играл ключова роля по време на службата си. От Голан през 1967 година до Суец през 1973 година, от Ентебе през 1976 година до Бейрут през 1982 година Нимроди беше викан винаги, когато историята не можеше да чака началниците да се консултират с техническите си справочници. Началник-щабът възлагаше задачата на шефа на парашутните войски и на пехотата, които от своя страна я възлагаха на Нимроди, независимо кой стои над него в йерархията на командването.

— Утре в 07:00 часа 202 редовен батальон трябва да кацне в Сидон — казваше командващият парашутнодесантните войски.

Нимроди запалваше цигарата си, примижаваше през дима, щракваше с пръсти и изчислението му беше готово.

— Ще ни трябват шест С–130, всеки с един подкрепящ хеликоптер, шест товарни парашута Г–11 на самолет. Ще пуснем М–113-ките от рампите на височина шестстотин метра, а после войниците ще кацнат един след друг. Първо ще пуснем с два С–47 разузнавачите и инженерите, за да маркират пистата и да осигурят охрана, но основната сила няма да скача с парашути. Така ще имаме повече място за амуниции и тежки картечници, може би по две хиляди килограма на машина. За кацането на основните сили ще са необходими около тридесет минути.

— Можеш ли да го направиш за утре? — питаше със съмнение командващият.

Нимроди само се усмихваше, а извитите бръчки, спуснали се от краищата на очите му към устата винаги бяха сигналът, който караше началниците му да отвърнат с кимване. „Напред!“

Най-накрая Нимроди беше се пенсионирал на сравнително млада възраст — четиридесет и шест години. Но нямаше планове за повторна кариера. Смяташе да прекара следващите десет години с жена си и трите си дъщери, да обикаля света, да се пече по плажовете, да играе на борсата, а после да помисли за някакъв скромен бизнес. Но телефонът му като че не преставаше да звъни, а пред вратата на дома му в Нес Циона непрекъснато се появяваха цивилни или униформени военни. Хора като Бени Баум, с когото той беше работил по доста сложни вмъквания и измъквания, не му позволяваха да се отпусне в удобна леност. В момента работеше като консултант на „Акорда“, транспортна корпорация, собственост на АМАН чрез подставено лице, която имаше договорни отношения с Мавритания. Сега беше свободен агент и приемаше задачи само когато му е удобно. Затова обаждането на Екщайн го накара веднага да прескочи в Казабланка, за да види с какво може да помогне на стария боен другар.

Нимроди погледна към Бени и вдигна дясната си китка, за да му покаже часовника си.

— Още пет минути, баба — каза Бени на английски.

Нимроди пътуваше с фалшив иракски паспорт, с който го беше снабдил АМАН през 1991 година, когато цялата парашутна бригада се готвеше за проникване в западната част на иракската пустиня. Тази мисия така и не се осъществи. В документа той се водеше като Ахмед Табри, но арабското обръщение „татко“ се беше залепило за него от една операция в Йорданската долина през 1968 година, когато той си беше сложил кафия и повел на разузнаване група от говорещи арабски език командоси.

Нимроди се усмихна на Баум, сви рамене и отпи от горещото кафе.

— Аз не бързам, приятелю — изрече той с изненадващо дебелия си глас. Когато говореше английски, имаше странен френски акцент и тъй като лицето му беше ъгловато и удължено, често го сравняваха с актьора Жан-Пол Белмондо. — Но ти сигурно искаш да започнем по-скоро цялата тази работа.

— Да — съгласи се Бени. Погледна към съединените маси, където мъжете бяха приближили глави и тихо си припомняха мисии и приключения. — Можем да започнем и сега, но този носи важни сведения от последния час.

— Знанието е сила — съгласи се Нимроди. — Ще чакаме.

Майкъл О’Донован седеше настрани от останалите. Макар и по-интимно свързан от когото и да било с това начинание, той се чувстваше аутсайдер и нямаше настроение да си разменя любезности със седмина непознати. Беше застанал встрани на балкона между масите с вдигнати отгоре им обърнати столове, които приличаха на отровени гигантски хлебарки. Отпиваше бира, пушеше и гледаше разсеяно надолу към тълпата футболни запалянковци.

— Не беше повреда. Направо паника — разказваше за парашутен инцидент с един от бившите си бойни другари човекът вляво от Нимроди, който се казваше Давид „Диди“ Лернер. Беше едър, мускулест израелец от австралийски произход. Оплешивял преждевременно, но с младежко лице, предполагащо, че си е обръснал главата, за да е в „крак с модата“. Лернер беше старшина от запаса в „Саярет Маткал“, суперсекретното разузнавателно поделение на Генералния щаб, което формално се намираше под командването на АМАН, но се отчиташе директно пред началник-щаба. Един от най-добрите израелски експерти по парашутни скокове от голяма височина, той сега ръководеше някакъв клуб за въздушна акробатика, наречен „ПараГо“. Бизнесът му се движеше по ръба на банкрута, защото Лернер се интересуваше повече от скоковете, отколкото да предлага услугите на клуба си за участие в демонстрации в Деня на независимостта. Тъй като трябваше да издържа семейството си, Диди беше решил да учи право, макар че не му се вярваше да може да работи дълго на бюро, без да се размърда „таралежът в гащите“ му.

— И аз така си помислих — каза Амир Лапкин. — Той едва беше скочил, когато го дръпна. Още главният не му се беше отворил напълно. Затова всички си помислихме, че пада.

Лапкин също беше наполовина „англосаксонец“, както израелците наричат сънародниците си, чийто роден език е английски. Роден в Торонто, той бил доведен в Израел като дете. Тъмното лице и дългите мустаци на Лапкин му придаваха вид на мексикански бандит. Беше служил като офицер в групата „Маткал“ на Лернер, но както във всички подобни групи, рангът не означаваше нищо в личните им взаимоотношения. В цивилния си живот той беше градинар, но прекарваше много време в сгъване на парашути за „ПараГо“ и за поддържане на формата си като национален шампион по стрелба на олимпийското стрелбище в Херцелия. Имаше сочен глас и строго лице, придаващи му вид на сърдитко.

Срещу Лернер и Лапкин седяха още двама мъже. Макар също да бяха израелци, нордическите им лица и насеченият разговор на немски ги правеха да изглеждат по-скоро потомци на офицери от Гестапо, отколкото на оживели жертви от лагерите на смъртта. Ари Шнелер беше висок и почти бяло-рус евреин, роден в Германия. Беше служил в разузнаването на Тридесет и пета бригада от парашутнодесантните войски на израелската армия. Досега беше прикрепян на три пъти за кратко време към Бени Баум като „изпълнител“ на операции в Германия. След като се уволни, той се премести във Виена и създаде охранителна фирма, предлагаща техническо обслужване и въоръжена охрана, обучавана от него самия за шефовете на виенски банки. Обезоръжени от арийския му вид, по-възрастните клиенти на Шнелер понякога му се доверяваха и споделяха с него носталгията си по „доброто старо време“. Той с удоволствие ги изслушваше, а накрая съобщаваше на зяпналите от изумление богаташи, че не само е евреин, но също така и израелски командос. Обаждането на Екщайн му беше предложило дългоочаквана почивка от австрийския социален и климатичен студ.

Шнелер спореше с Рик Набе върху предимствата на „Глок 9“, пластмасов пистолет, който Набе твърдеше, че е направен специално за тексасци. Военната биография на Набе беше подобна на тази на Шнелер, защото той бе служил в „Саярет Цанханим“. Беше роден в Белгия, със среден ръст и широкоплещест, кестенявата му коса беше подстригана в стил „Юлий Цезар“ и носеше очила с метални рамки. Беше еднакво бърз в рефлексите и в смеха и известен с това, че се измъкваше от опасностите в оперативната работа, правейки се на Питър Сейлъровия инспектор Клусо.

Не беше работил пряко с Баум, но понякога го викаха в АМАН, когато СпецОп планираха операции във Франция. Когато френските производители започнаха да снабдяват безотговорно Саддам Хюсеин с ядрени компоненти, Баум беше препоръчал Набе на Мосад. Той много се гордееше с експлозията, която организира в склада на една фабрика в Лион, пълен с компоненти, предназначени за изпращане в Багдад.

Набе беше сключил двегодишен договор като експерт по близка охрана във Франкфурт. Понякога го викаха от немската GSG–9 да инструктира групите им за антитероризъм по бързи бойни нападения и изтегляне, но иначе му беше писнало да бъде третиран като камериер от разни рок-звезди. Тайнственото обаждане на Екщайн и намекът, че предстоящото ще затъмни приключението на Набе в Лион, го изстреля веднага към летището.

Последният член на тази разнолика група туристи беше стегнат, къдрокос кибуцник, известен само като Садин. На иврит думата означава „чаршаф“ и селянинът от Галилея беше придобил прякора си още в началото на армейската си служба, когато носел бял чаршаф в бойната си раница и винаги се увивал като мумия в него, преди да се напъха в спалния си чувал. Садин беше най-младият от доброволците. Само на тридесет години. Но никоя малочислена мисия не можеше да мине без ръце като неговите.

Емигрант от Уругвай, той беше постъпил като доброволец в „Хабала Муцнахат“, военновъздушната част, занимаваща се с експлозиви. Много скоро го признаха за истински гений по отношение на всякакви експлозивни материали. Бързо премина в офицерската школа, а после от армията го изпратиха да следва в Техническия университет в Хайфа. Сега беше капитан от запаса, но още го викаха често и го включваха към групи, изпращани дълбоко в тила на врага в Ливан. Взривните материали никога не са напълно сигурни. Могат да се развалят от влагата, да се загубят при хвърлянето с парашут. Те могат да те предадат, но не и Садин. Говореше се, че можел да влезе с празни ръце сред стадо овце и да се появи с пълен чувал нитроцелулоза.

Той не беше затворен човек, но сега седеше самотен до Екщайн в далечния край на масите и както винаги, се занимаваше с нещо. Беше изпразнил стъклената солница върху салфетка и оглеждаше вътрешността на металната й капачка.

Всички тези мъже, включително и Нимроди, още изкарваха пълни шестици на тестовете в тренировъчния център по борба с тероризма на израелската армия. Ако можеше да ги види заедно в банята, човек би преброил общо девет белези от куршуми по тях. Защото, когато вадеха оръжие, независимо дали върху склоновете в Ливан или по тесни улички в Европа, врагът също неизменно вадеше своето.

Внезапно Диди Лернер се изсмя. Той отметна глава и изрева „страхотно“ с грубия си австралийски английски, докато удряше по масата с длан. Амир Лапкин, който явно беше предизвикал тази реакция, само засука края на мустака си и го изгледа любопитно.

Екщайн извърна глава и изгледа своите „войници“. Тези мъже си струваха: не бяха герои от комикс, а истинските воини, които съставляваха най-успешната реколта на Израел. Те се бяха доказали — не заради слава или медали, а заради своята кауза, своите другари и семейства, заради всичко онова, което съставлява онази общност, наречена Родина. Бяха оглушали от годините под гърмежите, но все още можеха да изминат в бърз марш сто километра, а общите им часове на учебни тренировки бяха безброй. Но не това беше причината, която накара Екщайн да ги потърси. Човек може да бъде обучаван с години, но докато не попадне под огъня, никога не можеш да си сигурен в него. Всеки от тях обаче се беше срещал с дявола, проникнал в дома му през задната врата. Беше го гонил през облаци гръм и дим, борил се бе лице в лице с него.

По природа те не бяха жестоки хора и Екщайн се съмняваше, че дори и двама от тях са се сбивали с някого. Но в сражение те нямаше да отстъпят, а да гонят врага докрай.

Бени привлече вниманието на Екщайн и сви тревожно и нетърпеливо вежди. Ейтан вдигна пръст да покаже още минута и отново насочи вниманието си към входа на кафенето. После се усмихна, протегна ръка вдясно и щракна с пръсти. Майк О’Донован чу щракването и се приближи.

— Чувстваш се като аутсайдер, нали, Майк? — попита го Екщайн.

Нямаше смисъл да отрича очевидното.

— Като през първи ден в ново училище — призна детективът.

— Ще трябва да опознаеш хората. — Екщайн взе бирата на О’Донован и отпи от нея, като да демонстрира интимност.

— Ще стане — каза американецът и хвърли поглед на седналите около масата. — А кого чакаме?

— Куриерът на Розели. Той ще ти облекчи задачата. Мисля, че го познаваш.

— Кой е?

— Онзи човек — кимна към вратата Екщайн.

О’Донован постави ръце върху парапета и се наведе да види по-добре. Докато гледаше към вратата, очите му се разшириха.

Пристъпил прага на кафето, току до вратата стоеше детектив Джери Байндър. Беше облечен в бяло немско алпинистко яке, щампирано на листа, с черна раница на гърба и се оглеждаше така, сякаш е попаднал в друго измерение.

— Проклет да съм — прошепна О’Донован.

— Добър ли е? — попита Екщайн.

— За двама — с едва скрита радост отвърна американецът.

— Можеш ли да свирнеш?

О’Донован погледна Екщайн. Разбра го, пъхна два пръста в устата си и изсвири кратко и остро.

Байндър вдигна глава, бутна минаващия сервитьор и закрачи към стълбите.

Когато посрещна едрото ченге горе, лицето на О’Донован сияеше от изненада и удоволствие. Протегна ръка и Байндър я стисна, но се притесни да изрази чувствата си. Затова тръгна напред, а по-младият детектив го последва.

— Джери! — възкликна с остър шепот О’Донован. — Как така, по дяволите?

— Да не мислиш, че си единственият бивш командос в списъка на Ленгли? — изръмжа Байндър. Баум се изправи да го посрещне. — Аз бях в „Сфинкс“, когато ти още си напикавал пелените бе, човек.

— Ама как е разбрал Розели…

— Сводниците никога не изпускат… — отговори Байндър, макар явно да се гордееше, че са го повикали отново. — Твоето приятелче търсеше куриер и някой, който да те наглежда. Щрак-щрак, троп-троп — имитира той писане върху компютърна клавиатура. — На мен се падна честа да ти нося биберона.

— Не ти вярвам — смръщи се О’Донован. — Ти си отишъл във Вирджиния и си почукал на нечия врата.

— Да ти го начукам тогава — отвърна Байндър, докато разтърсваше ръката на Баум.

— За мен отново е удоволствие — каза Бени. — Макар че не съм изненадан.

— И аз — отговори Байндър. — И сега се казваш…

— Шмид.

— Явол32 — ухили се Байндър и тракна с токове. — А пък аз съм Алиса в Страната на чудесата.

— Как се измъкна? — продължи да разпитва О’Донован. Имаше предвид полицейското управление.

— Отпуска.

— Лейтенантката сигурно е наистина разярена.

— Приготви се. Сигурно ще ни командирова в Бронкс.

О’Донован се изсмя, което не беше правил, откакто отвлякоха Рут. Появата на Байндър веднага възстанови равновесието му, сякаш се беше изгубил в тъмна гора и внезапно е намерил близнака си, носещ фенерче и карта.

Байндър отвори раницата си и извади голям плик, който подаде на Бени. После дръпна един стол и се настани между Шаул Нимроди и Диди Лернер. Нимроди се обърна към него и се ухили над ониксовото си цигаре.

— Казвай ми „баба“ — каза Нимроди.

— На мен Байндър.

— По-добре по прякор.

— Тогава Паяк.

Нимроди огледа американеца от глава до пети. По нищо не му приличаше на деликатно паякообразно.

— Имаш ли татуировка? — попита Нимроди.

Байндър присви очи.

— Тарантула. На левия хълбок.

— Да — кимна Нимроди. — Така и предполагах — увери той детектива. — Много си едър.

Байндър изръмжа леко, а после огледа останалите мъже около масата, които се усмихваха в очакване на отговора му.

— Обаче знам да се прикривам — каза той.

Ари Шнелер, който беше по-висок от американеца, но не толкова едър физически, се засмя и протегна ръка през масата. Останалите го последваха, като стискаха здраво и сериозно ръката му и прошепваха само първите си имена.

О’Донован седна срещу Байндър, а Екщайн се настани между Очко и Баум. Всички се преместиха по-наблизо. Нимроди се обърна с гръб към групата и яхна стола си с лице към стълбището, за да наблюдава за приближаването на нежелани гости.

Бени отвори плика и извади една страница, напечатана на принтер, три черно-бели снимки, сгъната карта и малка правоъгълна кожена кутия. Картата беше секретна, подробна разработка на ЦРУ за западната част на Алжир и границата с Мароко, но Бени забеляза, че е много голяма, и реши да не я разгъва. Снимките бяха направени от сателит KH–11 или може би SR–71, които прелитаха над района. Те изглеждаха плоски, но всъщност бяха отпечатки на два негатива от камери с леко различаващ се ъгъл. В кожената кутия имаше комплект обективи върху сгъваема поставка. Когато се сложеше уредът над снимката, районът вече се виждаше релефно, като че ли човек го гледа от около триста метра височина. Забелязваха се острите камъни, подробностите на повърхността и хората. Засега обаче Бени остави уреда в кутията му.

— И така, господа — заговори Бени на английски, като обърна снимките към масата и сплете пръсти отгоре им. — Започва се.

Усмивките изчезнаха от лицата, а мъжете се приведоха наблизо, като се стараеха да се абстрахират от шума на футболните запалянковци долу.

— На първо място трябва да ви кажа, че разполагаме с много малко време и затова сега няма да ви досаждам с подробностите на цялата история. Трябва да знаете, че макар шефът ми да знае за този проект, той е частна работа и направо лудост. — Бени замълча. Не беше сигурен, че доброволците му разбират колко надалеч се намират от пашкула на държавната подкрепа. — Ако се провалим, няма да има мисия по спасяване и извеждане. Всеки от нас трябва сам да се спаси и покрие, както казват американците.

Никой не реагира на тази възможност за отказване. Мъжете гледаха Баум с искреното нетърпение на пушачи, четящи предупреждението на здравното министерство върху кутия с цигари. За израелците концепцията за индивидуално измъкване беше аномалия. Байндър и О’Донован бяха бивши „зелени барети“ и традициите при тях бяха подобни. Знаеха, че ако се държат като група, ще оживеят. Другата алтернатива е да загинат.

— И така, имаме две основни цели — продължи Баум. — Първата е спасяването на дъщеря ми Рут, която е пленница на Мартина Урсула Клумп и група нейни приятели.

До този момент никой не беше дискутирал истинското естество на мисията с когото и да било от новопристигналите. Тези хора бяха свикнали на изненади по време на подготовката, но също така бяха възпитани с желязното правило, че ако член на семейството им е взет за заложник, те автоматично трябва да бъдат изключени от списъка на участниците в мисията. Нимроди, който слушаше, макар и обърнат на другата страна, бавно извърна глава и погледна Баум.

— Да — отговори на немия въпрос Бени. — Втората част не е по-хубава. Клумп притежава малко, противокорабно оръжие, откраднато от американски конвой. След по-малко от три дни трябва да извършим една размяна до бреговете на Мароко. Шейх Саид от Хизбула за нашия капитан Дан Сарел. Тя има намерение да попречи на размяната.

Няколко души зяпнаха, други запалиха цигари. Садин остави солницата, взе кутийка бира и отварянето й прозвуча като далечен взрив на брега.

— И така, приятели… — Бени запали нова цигара, изкашля се, а после я погледна, като че държи в ръката си слузест червей. — Задачата е проста, не по-различна от упражнението при дипломиране в Бад Ехад. — Ставаше дума за офицерската школа на израелската армия. — Да се спаси заложничката и да се попречи на похитителите й да предприемат по-нататъшни действия.

Да, за елитните израелски части това беше стандартна задача, но никой около масата не прие опита на Баум да я дефинира като „проста“. Заложничката беше негова плът и кръв и мисълта, че могат да причинят смъртта й, парализира мъжете. Те мълчаха. Бени видя колебанието в очите им. Трябваше да ги убеди в собствената си решимост, да ги поведе със силата на волята си и те щяха да го последват.

— Приятели — обърна се той към тях. — Съжалението ви няма да я спаси. Нито пък мълчанието ви. Да се хващаме за работа.

Диди Лернер пое щафетата. Той удари по масата с юмруци и разтърси чашите с напитки.

— Така е — заяви австралиецът. — Но предлагам първо да елиминираме втория проблем. Да изискаме отлагане на размяната.

— Да — съгласи се Амир Лапкин. — Да отнемем вятъра от платната на Клумп. Тогава ще ни остане само проблемът със заложничката.

— Коя е тази Клумп? — попита Садин с испанския си акцент. Той се занимаваше само с експлозиви и не следеше събитията в контраразузнаването.

— Германска терористка — измърмори Ари Шнелер, сякаш засрамен от факта, че тя му е полусънародничка. — Наистина лошо момиче.

— Има пръст във взривяването на посолството в Буенос Айрес — добави Рик Набе. — Беше отмъщение на Хизбула, задето убихме Хюсейн Мусави.

— Има и още — намеси се Екщайн. — Но засега не е важно. По-късно ще ви дадем пълната й биография.

— Добре — отпи от пепсито си Диди. — Но защо не ги накараме да отложат размяната?

Никой не му отговори. Знаеха отговора, но предпочетоха да разглеждат ръцете си. Бени трябваше да ги изведе от унинието.

— Добре, защо да не можем? — попита той и като не получи отговор, повиши глас като ядосан учител. — Кажете де?

— Защото Клумп може да се ядоса — каза Джери Байндър.

Бени кимна.

— И ако се ядоса…

— Ще убие заложничката — изстреля Рик Набе. Лицето му изразяваше мъката му, но трябваше да изрече очевидното.

— Добре — плесна по масата Бени. — Точно както при всеки проблем със заложници. Ако Клумп усети опасност, ще убие Рут. Да се захващаме за работа! Нямаме време за увъртане.

Шаул Нимроди стана и започна да се разхожда зад масите, а димът от цигарата се виеше над главата му.

— Той е прав, приятели — заяви той. — Замразете сърцата си. Мислете така, както са ви учили.

— Чудесно — отвърна Ари Шнелер, обърнал се към жестоката страна на душата си. — Къде е районът на действие? Какви са сградите и структурите наоколо? С колко хора разполага тя? Превозни средства, оръжия, комуникации?

Очко държеше разпечатката от Арт Розели и сравняваше информацията с примитивната карта от пътеводителя си.

— Намират се в западната част на Алжирска Сахара, близо до място, наречено Тагит — каза той. — Мъжете се мъчеха да разберат английския му, защото неговият руски акцент беше твърде силен.

— Има ли сгради в района? — попита Лапкин.

— В Тагит, да — отговори Очко. — Но районът на действие е от дюни.

— В палатки ли са? — потрепери само от мисълта за това Рик Набе.

— Закопани прикачни фургони — каза Екщайн. — Като американските.

— Господи — изсумтя Байндър.

— Колко са на брой? — отново попита Шнелер.

— Най-малко петнадесет мъже — отговори Бени. — А може да са двойно повече.

Диди Лернер набързо преброи присъстващите. Всичко единадесет души.

— Колко от нас ще нападнат?

— Очко няма да участва — каза Бени. — И поне още един ще остане настрани за подкрепа.

Никой не забеляза как тялото на Очко се отпусна с облекчение. Всички гледаха Баум, който ясно даде да се разбере, че той ще участва.

— Значи оставаме девет — преброи Садин.

— Девет от нас и вероятно трийсет от тях — обяви Рик Набе с френския си акцент.

Около масата няколко души се усмихнаха.

— Не знаем с какво оръжие разполагат — каза Екщайн. — Но трябва да предположим, че имат автомати и гранати. Може би някое преносимо бронебойно оръжие. Но може да разполагат и с уреди за нощно виждане.

— А ние какво ще използваме? — смръщи се О’Донован. — Ножове ли?

— Това ще е моя задача — каза Шаул Нимроди. — Но за момента, приятели, да поговорим за катеренето по Атласките планини.

Мъжете го изгледаха с любопитство, а после разбраха, че той иска да променят темата. Един сервитьор се качваше по стълбите.

— Суха храна за три дни, момчета — заговори Рик Набе, който веднага беше разбрал намека на Баба.

— В турингклуба ще ни кажат откъде да купим — добави Екщайн.

— Как е, приятели? — попита на френски сервитьорът, когато приближи масите.

— О, чудесно — отговори също на френски Нимроди. — По едно силно кафе, ако обичате.

— Черно ли?

— С мляко.

— Готово. — Сервитьорът се поклони и се отдалечи. Откъм долния етаж прозвуча гръмовен вик. Отборът на Мароко беше вкарал гол.

Когато шумът затихна, Байндър заговори:

— Какво е разстоянието оттук до района на действие? — Той направи физиономия и размаха ръка, за да пропъди дима от цигарата на Нимроди.

— Голямо — отговори Екщайн. — Но утре ще се дислоцираме по-далеч на юг.

— В Маракеш — каза Бени.

— А оттам? — попита Шнелер.

Очко вдигна глава от компютърната разпечатка.

— Намира се на около петстотин километра от алжирската граница. — Той подаде листа на Баум.

Лапкин подсвирна тихо, пресмятайки времето за преминаване на подобно разстояние.

— Как изглежда теренът?

— Мисля, че веригата на Атласките планини се издига между Маракеш и границата — отговори Нимроди. Той отново се беше извърнал към стълбите с гръб към групата. — Това не ви е някакъв хълм, приятели.

— Имаме цял ден път оттам нататък — намеси се О’Донован.

Бени четеше напечатаната от Арт Розели информация. Единственият лист беше пълен с разузнавателни данни. Нямаше никакво обръщение.

— Изглежда, че Клумп, някои от хората й, заложничката и торпедото са се приземили със самолет — каза Бени. — Двигателите на самолета са били изключени, но е бил активиран сигналът му да помощ. Така че имаме точното местоположение.

— Защо ли ще активират сигнала? — зачуди се Садин.

— Да — кимна Байндър. — Да не са откачени?

— Опасно предположение — предупреди Екщайн.

Рик Набе погледна Бени.

— Не е ли възможно дъще… — той се поправи. — Не е ли възможно заложничката да го е направила?

Бени поклати глава.

— Тя не знае как.

— Кафето, господа — предупреди Нимроди.

Когато сервитьорът се появи с голяма метална кана и табла тежки стъклени чаши, Набе импровизира продължение на разговора.

— Аз предлагам да се катерим два дни, а после да направим снимки за списанието.

— Супер! — съгласи се Диди. — Тогава може и да ни платят нещичко.

Сервитьорът си тръгна и усмивките отново угаснаха, превърнали се в тревожни бръчки.

— Тогава сигурно екипажът е включил бутона за помощ — каза О’Донован.

— Знаем ли колко са пилотите? — попита Шнелер.

— Двама — отговори Бени.

— Мамка му — прошепна Лапкин.

— Защо „мамка му“? — попита го Шнелер.

Лапкин се извърна към русия мъж.

— Не разбираш ли? Пилотите не са хора на Клумп. Тя ги е отвлякла. Те са включили предавателя.

— Ега ти гадорията — изръмжа Байндър. — Значи имаме трима заложници.

Тази нова реалност предизвика мрачно мълчание. Да се спаси и един заложник жив е достатъчно сложно, но когато са трима, при това вероятно физически отделени един от друг, упражнението се превръща в кошмар.

— Проблемите стават тройни — шепнешком обобщи Нимроди.

— Или още по-лошо — измърмори под нос Очко. Негова беше неприятната задача да съобщава лошите новини.

— Обясни, Очко — нареди Екщайн.

Очко свали очилата си и започна да ги бърше с кърпичка, докато въздишаше тежко.

— Възможно е госпожа Клумп сама да е включила сигнала. Това може да е примамка, за да привлече група като нашата, докато тя, торпедото и заложниците са се преместили другаде.

Бени се блъсна в облегалката на стола си. Разтри стегнатите мускули на тила си и се взря в бездната на новопоявилите се съмнения.

— Боже мой, човече — изсумтя Байндър към Очко, а дребният аналитик се сви, сякаш се готвят да го разкъсат. — Не можем да се водим по подобни лайнени гадости. Тогава направо ще луднем.

— Но е възможно — защити Набе теорията на Очко.

— Стоп, стоп! — внезапно изкомандва Бени и вдигна ръка. — Паяка е прав. Трябва да се водим по първото предположение, по най-простото. Иначе ще бъдем парализирани в действията си.

— Обаче все пак имаме трима заложници — напомни му О’Донован, мислейки вече и за беззащитните пилоти.

— Не. — Бени се помъчи да говори спокойно. — Имаме един. Когато тя бъде в безопасност, веднага ще се заемем със следващия проблем. — Ясно беше, че е готов да пожертва пилотите. Ако Рут не му беше дъщеря, той щеше да вземе същото решение като командир и никой нямаше да подложи на съмнение мотивите му.

— Значи мъжете може и да загинат? — предизвика го О’Донован. В сърцето си и той като Баум искаше да фокусира усилията си върху Рут, но този егоистичен мотив го накара да изрази обратно мнение.

Бени го изгледа с горящи очи.

— Ако искаш, Майкъл, можеш да отидеш да спасяваш пилотите. Ние, останалите, обаче ще следваме оперативния план.

О’Донован се почеса по брадата, след което веднага се предаде.

— Оттеглям думите си — каза той.

— Добре — продължи Бени. — Ще се погрижим за тях, ако можем.

— Какво е допълнителното разстояние от границата до обекта? — попита Набе.

— Приблизително осемдесет километра — отговори Очко.

— Ще можем ли да се снабдим с подходящи превозни средства — зачуди се Шнелер.

— До границата вероятно — каза Екщайн. — Но ще трябва да ги оставим там и да проникнем оттатък пеша. А алжирските гранични войски нито са приятелски настроени, нито са подкупни.

— Мамка му! — избухна Джери Байндър, а после понижи глас, когато Нимроди го потупа по рамото. — Имаме шестстотин километра планини, дюни и дявол знае какво още. Даже да намерите джипове и мотоциклети за пустинни условия, пак няма да успеем да стигнем навреме!

Всички заговориха едновременно. Даваха предложения, възразяваха. Бяха стигнали до критичната точка. Както при повечето специални операции, главната тревога предизвиква не самият сблъсък с врага. Те бяха се приготвили за бой. Проблемите създаваше начинът на придвижване до района на действието.

— Приятели! Приятели! — размаха ръце Рик Набе, докато мъжете не се извърнаха към него и бавно замлъкнаха. — Защо само се караме напразно? — Той се усмихна леко и постави ръце върху масата. — Всички знаем защо сме тук, нали така? Няма море. Затова ние не сме леководолази. Няма сняг, затова не сме скиори. — Той погледна към Джери Байндър и попита с традиционната фраза към наборниците във Форт Браг и Бенинг. — Какво сме ние, Паяк?

За миг веждите на Байндър се смръщиха. После той се ухили.

— Парашутисти — отговори той.

— Правилно. Ние сме парашутисти — огледа останалите от групата Набе. — Всички. — Той се обърна към Екщайн: — Затова ни извика. Нали, господин Тони? Затова Диди е тук. — Той бутна с пръст гърба на Нимроди. — И Баба също. Не е ли така?

Екщайн се усмихна и погледна часовника си. После се намръщи като недоволен взводен командир.

— Не е зле, Рик — заяви той. — Само двадесет и седем минути ти трябваха, докато се сетиш.

— Е, можех и по-рано — сви рамене Набе и се огледа. — Обаче не виждам самолет.

Няколко от мъжете се засмяха. Разбира се, че имаха възможности и опит. Разбира се, че можеха да скочат, но тук им се струваше чиста фантастика да намерят самолет за по-далечен полет и парашути.

— Може би Господ ще даде — каза Бени. Той също се усмихваше.

— Така ли? — възкликна Набе. — В такъв случай… — Той взе една салфетка, постави я върху главата си и започна да шепне като молитва: — Самолет, пилоти, парашути, Боже мой. Самолет, пилоти, парашути…

Наоколо му избухна смях, а някой дръпна салфетката от главата му.

— Добре — възстанови реда в групата Бени. — Да приемем, че ще достигнем района на действие. — Когато каза това, осъзна колко е задължен на Екщайн. Без предвидливостта на Ейтан по време на фазата на повикването сега нямаше да могат даже да мечтаят за успех. Той погледна Ейтан, който разговаряше с Диди.

— Но дори и да стигнем отсам границата — предупреди Ейтан, — пак имаме дълъг път до целта.

— Няма да се забиваме — веднага реши Диди. — Ще се носим. — Разликата беше между двата вида скокове. При първия се скача на голяма височина близо над обекта, човекът пада свободно няколко минути, отваря парашута си колкото се може по-късно и след още няколко минути е на земята. Така не се излага дълго пред очите на врага.

При втория начин се скача на голяма височина далеч от обекта, но парашутът се отваря почти веднага, а после хората управляват крилата във формация, преминавайки много километри, преди да се приземят на известно, по възможност безопасно разстояние от целта.

— О, страхотно — измърмори Байндър. — Ще скочим и ще полетим, а задниците ни ще мръзнат поне половин час.

— Ето защо ни каза да си вземем по два чифта наполеонки — обърна се Садин към Екщайн. — Така ли е, сине майчин?

Екщайн го погледна невинно.

— Казах също и топли ръкавици.

— На мен никой не ми каза да си взема такива работи — оплака се Байндър.

— Извинявай — отвърна Екщайн. — Ти не фигурираше в списъка ми.

— Ще ти дам моите — предложи Шнелер. — Аз съм студенокръвен.

Байндър изсумтя.

— И все пак разстоянието е много голямо — намеси се Набе с помрачен от реалността ентусиазъм.

— До границата ще летим ниско над земята — обади се над рамото му дебелият глас на Нимроди, който продължаваше да наблюдава стълбите, докато отпиваше от чашата си кафе с мляко. — После ще се издигнем, ще направим широка дъга в тяхна територия, ще скочим, а самолетът ще пресече границата обратно, преди алжирците да успеят да го засекат. — Всъщност в ума му се оформяше план, но смяташе, че Баум още не е готов да го чуе.

— Баба — обърна се Лапкин. — Говориш сякаш самолетът наистина съществува.

— Ще има самолет — махна с ръка Нимроди.

— Ами парашути? — попита със съмнение Диди.

— Да. За предпочитане е да използваме парашути — без сянка на ирония каза дребният полковник. Някой се изсмя притеснено.

— Това ще е моя работа — заяви Екщайн. — Обаче ще използваш шнурове за отваряне, Диди — размаха пръст той към Лернер. — Никакви помощни.

Диди му се ухили. Опитните скачачи, практикуващи свободно планиране, не използват шнур за отваряне на парашута, а малък пилотен парашут, който изтегля големия и разтварянето става по-красиво. Пилотните парашути стоят сгънати в дълъг джоб в долната, дясна част на раницата. Веднъж, когато двамата с Лернер скачали заедно, Екщайн посегнал към пилотния парашут, но той се оказал увит на топка и набутан здраво в джоба. Не можел изобщо да се издърпа. Диди видял как Ейтан се бори, настигнал го, хванал се за презрамките му и използвал всичката си сила, за да издърпа упорития парцал. Двамата успели да отворят парашутите си на по-малко от петстотин метра височина. След това задъхани излезли от зоната за кацане, изпили една каса бира и повече не споменали за този случай.

— Ами какво ще е останалото оборудване? — намеси се Лапкин.

— Да — обади се и Байндър. — Какви оръжия?

— Работим по въпроса, приятелю — отговори Нимроди. Неговата „работа“, изглежда, се състоеше да мижи към огънчето на цигарата и да търси идея сред облака дим.

— Някой да направи списък — предложи Шнелер.

Очко извади малък бележник. Оранжево тефтерче със спирала, каквито използват офицерите в израелската армия. Бени се намръщи на подобно нарушение на секретността, но Очко всъщност не беше истински оперативник.

— Фенерчета — каза Диди. — Черна изолационна лепенка. Много.

— Очила — добави Лапкин. — Стягащи ленти за ръкави и панталони.

— Ножове — каза Шнелер.

— Каски? — попита Садин.

— Не — отвърна му Екщайн. — Само вълнените шапки, които сте си взели. Нали?

Мъжете кимнаха, а Байндър изви очи към тавана.

— Висотомери — вмъкна Набе. После си прехапа езика, разбирайки, че тук е невъзможно да ги намерят.

— Аз и Лапкин си имаме — каза Диди. — Няма да са ни нужни повече. — При начина на скачане, който бяха определили, трябваше просто да се уговорят до колко да броят от излизането от самолета до отварянето на парашута, а после да оформят групата и да следват водача. Ако успеят да го видят през нощта.

— Компаси — каза О’Донован. — Трябва ни поне един.

Очко записваше усилено.

— Вода — започна да сгъва пръст по пръст Лапкин. — Някаква висококалорична храна, алпинистки въжета, непромокаем кибрит, сериозен запас бинтове и медикаменти за първа помощ. — Той избягваше да погледне Бени. — Хей, кой освен мен е минал курс за оказване на първа медицинска помощ?

Набе, Шнелер и Садин вдигнаха ръце.

— Пишман доктори — подигра им се Лапкин.

— Носилка — каза Бени. — В случай че ни се наложи да носим някого. — Опита се да изхвърли образа на тялото на Рут, люшкащо се върху грубия брезент.

— Което ни доведе до проблема с измъкването — обади се Диди.

— Да забравим засега за него — каза Екщайн. Не искаше да усложнява нещата с припомняне на грубата реалност.

— Добре — съгласи се Диди. — Но трябва да имаме носилка.

— Десет пръта! — внезапно се обади Очко и се изчерви от факта, че се е намесил. Но довърши мисълта си веднага. — Можете да купите палатка и да направите сгъваема носилка от прътите и плата.

— Много добре — съгласи се Бени и потупа аналитика по рамото. — Запиши. Ще ни трябват също и някакви торби, за да носим оръжието.

— Паласки за пълнители или някакви носещи колани — каза Шнелер и погледна Нимроди. — Ако предположим, че ще имаме амуниции.

— Ще си ги сложим по джобовете, приятелю — сряза го Нимроди. — Няма да имаме бойно облекло. Аз не съм факир.

— Ще ги носим в саковете при скока, заедно с оръжията — обади се Лапкин. — После ще ги разпределяме.

Грижливите към сигурността си израелци бяха свикнали да скачат с парашути, носейки оръжията си в платнени сакове, за да не се закачи някое от въжетата в издадените метални части. Освен, разбира се, ако разузнаването не предвижда „гореща“ зона на приземяване, когато автоматите трябва да бъдат закачени през рамо и привързани към тялото. Американците пък винаги предпочитаха да скачат като „каубои“.

— Моето оръжие ще бъде прикрепено и захванато към ръката, мамицата му — заяви Байндър.

— Какво ще кажете за комуникационно оборудване? — обади се Диди.

— Трябва да открием някой битак за електроника в тази дупка — каза Байндър. — Да купим няколко уоки-токи със слушалки.

— Отбележи името на Паяка като отговорник за това — обърна се Бени към Очко.

— Някакви уреди за нощно виждане? — попита с надежда Садин, макар че едва ли можеха да намерят и един чифт от скъпата електроника.

Бени посочи очите си.

— Боя се, че ще си имаме само онова, с което сме се родили.

— Ти ли се боиш? — възкликна Набе. — Аз вече си напиках гащите.

— Като стана дума — обади се Екщайн, — да говорим за оръжията.

— Няма да е зле да имаме нещо за отвличане на вниманието — каза О’Донован. — Светкавици и гърмежи. — Говореше за несмъртоносните ръчни гранати, които временно биха изненадали врага с гърмежите и ослепителната си светлина.

— Аз ще измъдря нещо — обеща Садин.

— Обаче без шрапнели — предупреди го Шнелер. — Имаме заложници.

Садин кимна.

— Ами к’во ще кажете за илюминация? — обади се Лапкин. Ако районът на нападението е съвсем тъмен, би било трудно да се различат терористите от пленниците. При такива обстоятелства атакуващата група използва висящи ракети.

— Ракети? — намръщи се Садин. — Не мога да обещая.

— Нещо за спешно придвижване по пътя? — предложи Диди. — Каквото и да е, дявол го взел.

— Добре — съгласи се Бени.

— Дайте да разработим модел — предложи О’Донован. Стандартна процедура на специалните сили беше да се построи подробен миниатюрен макет на целта на мисията.

— Ще го направим — потупа с длан Бени малката купчина снимки. — Обаче утре. Сега трябва да си разпределим задачите и да уредим транспорта.

Очко посегна внимателно и взе една от снимките върху скута си. После отвори кожената кутия, изпъна поставката на окуляра и се наведе над него.

— Забравяте нещо — обърна се към всички Шаул Нимроди. Той наблюдаваше двама мароканци, които излизаха от тоалетната, но те побързаха да се върнат да гледат мача, така че той не промени темата.

— Какво? — попита Бени.

— Врагът — каза дребният полковник. — Кои са те? Хората й. Какъв опит имат?

Бени искаше да отложи този разговор, докато бъдат разработени някои от техническите подробности. Когато си представиш врага от плът и кръв, настроението се разваля. Младите войници дори предпочитат да не мислят изобщо, че врагът им се състои от хора, но опитните бойци искат да знаят всички подробности. Но когато се заговори за това, настроението се разваля, защото всеки може да си представи, че хора и от двете страни ще загинат в боя.

Но въпросът вече беше поставен и всички впериха очи в него.

— Мартина Клумп ръководи малка група наемници — започна той, като запали нова цигара и издуха острия дим. — Те не са аматьори.

Екщайн продължи разказа на Бени.

— Това са откъснали се хора на Хизбула — каза той. — Обучени и окървавени в Ливан. Със сигурност са действали в зоната за сигурност. — Имаше предвид контролираната от Израел ивица в Южен Ливан, където израелската армия често се сблъсква с фундаменталистите.

— Възможно е те да са организирали експлозията в консулството в Ню Йорк — добави О’Донован. — Но със сигурност знаем, че са направили засадата на военния конвой в Мериленд, взривили водещата кола и убили повечето от морските пехотинци.

Лапкин и Садин вдигнаха вежди, а Шнелер измърмори „свини“ на родния си език.

— Така че те изобщо няма да се уплашат и да избягат — обобщи тихо Диди.

— Не — потвърди Бени.

— Поемат ли отговорност, след като извършат някоя гадост? — попита Лапкин. — Имат ли си някакво име?

— Този път не го направиха — отговори О’Донован.

— Наричат се „Яд Аллах“ — отговори Бени.

Нимроди се извърна към него. Извади цигарето от устата си.

— Яд Аллах ли?

Баум затвори очи и кимна.

— Някой да преведе — помоли Байндър.

— Означава „Ръката на Бога“ — каза Екщайн. После погледна през масата към Рик Набе, който се усмихваше особено глупаво. — Какво смешно има, Рик?

Набе не отговори веднага. Гледаше упорито към Диди Лернер, който, изглежда, знаеше какво се готви да каже белгиецът. Набе се почеса замислено по носа.

— Веднъж имах един инструктор по скокове с парашут, който казваше, че всички парашутисти са луди. Не им стига един живот и затова непрекъснато се опитват да му сложат край и да започнат отново. — Диди се изчерви, но Набе продължи: — Той казваше, че да скачаш с парашут е като да направиш опит за самоубийство и да бъдеш спасен от ръката на Бога.

Диди отпи от пепси-колата си.

— Мисля, че бях казал от найлоновата ръка на Бога — поправи го той.

— Да — съгласи се Набе. — Сигурно така си го казал, приятелю.

Никой не се обади. Мъжете се бяха замислили за своята мотивация, за психозата, която ги водеше през живота и ги караше да постъпват безразсъдно или геройски. Зависи от гледната точка. Кратката магия беше развалена от стърженето на столовете на долния етаж. Мачът беше свършил.

Очко се откъсна от въздушните снимки. Сега ги постави с изображенията надолу и се намръщи дълбоко, докато сгъваше окуляра. Бени обаче познаваше добре настроенията на аналитика си.

— Говори, Очко — заповяда той. — Затова си тук.

Черниковски не напразно носеше прякора „черногледецът“ на Баум. Работата му се състоеше да информира екипа как може да се провали, а не да хвали хората. В СпецОп не можеше всичко да бъде „отлично“.

— Няма да стане — прошепна той.

— Говори — махна с ръка към останалите мъже Бени, макар тревогата да стегна гърдите му.

— Няма да стане по този начин — каза Очко по-високо. — Заслоните на Клумп са под земята, в нещо като дъно на голям котел открити пясъци. Виждат се някакви вентилационни отвори и вероятно няколко пазачи. Но нищо повече.

Мъжете го слушаха внимателно. Никой не го прекъсна. Като че бяха затаили дъх.

— Не можете просто да нападнете позициите й — продължи Очко. — Дори да се приближите и тихомълком да убиете пазачите, няма да знаете в кой от заслоните Клумп е скрила момичето. — Не можеше да се накара да произнесе името на Рут. — Дори и да успеете да намерите вратите и да ги взривите, няма да има достатъчно време. Не са стаи, където да има прозорци или други възможности. Това са заровени в пясъка фургони, най-вероятно свързани с тунел. — Той огледа внимателните лица като професор, прокълнат да направи кариера с депресиращи лекции. — Ще бъде като окопна война, в която вие трябва да влезете в окопа, но отбраняващите го имат предимство, защото го познават по-добре. — Той замълча за момент, взе нечия чаша с кафе, а ръката му трепереше, докато отпиваше. — Вероятно заложничката се пази от въоръжена охрана. И този човек със сигурност си има заповед за такъв случай.

Върху групата се спусна тишина като мъгла над гробище.

— Изпика ми се на физиономията — прошепна Байндър, но в гласа му нямаше никаква злоба към Очко. Всъщност той изразяваше уважението му към колегата професионалист.

— И така? — разтри очите си с ръка Бени. — Какво е заключението ти, Очко?

Очко се поизправи на стола си.

— Заложничката ще е под земята, когато вие нападнете — убедено изрече той. — Клумп трябва да я изведе на повърхността заради нещо. — Той се извърна към Баум. — Аз мисля, шефе, че трябва да намериш начин да я накараш да го направи. Да я накараш да поиска да го направи.

Шаул Нимроди бавно дръпна един стол и седна до Бени. Той сякаш вече не се притесняваше, че някой може да ги подслуша. Нямаше никаква идея и се молеше умът на Баум да е още достатъчно остър. Толкова остър, както беше някога в Бейрут, в Суец, в забранения град Петра, когато бяха млади и глупави, а рефлексите им — бързи като атака на кобра.

— Има ли начин, приятелю? — прошепна Нимроди.

Бени се облегна и затвори очи, скръстил ръце върху гърдите си. Не обръщаше внимание на болезненото туптене в слепоочията си, прогони образа на Мая, плачеща върху пресен гроб в Йерусалим. Мартина трябваше да изведе Рут на повърхността. Тя трябваше да иска да го направи и действията й не биваше да бъдат спонтанни. Подобен акт може да се извърши само в отговор на договореност. Договорка. Сделка.

— Може да има начин — прошепна той.

Чувстваше насочените към него мисли, чуваше размърдването на телата на мъжете, които се приведоха към него. Той отвори очи. Видя доброволците си втренчени в него с жаждата на деца, които отчаяно искат да се харесат на своя родител. Бени сложи длани върху ръба на масата.

— Бог знае, че обичам дъщеря си — каза той. — И Бог е пожелал Мартина Урсула Клумп да обича своята майка.

18.Ню Йорк

По залез кабината на черния джип „Чероки“ беше изстинала като ескимоски гроб в тундрата на Аляска.

Двигателят не беше работил от часове, вентилаторът на отоплението замръзнал като голяма снежинка, а киселината на акумулатора трябва да се беше сгъстила като сладолед. Успокояващото шумолене на радиото в джипа беше строго забранен лукс, така че белите кълбета издишан въздух се издигаха към тавана и висяха там в тишината, нарушавана само от редките изпуквания откъм скрития предавател. Макар още да нямаше седем часа вечерта, зимният мрак се беше сгъстил като в полунощ, а потъмнелите лица на двамата членове на съвместната група за борба с тероризма гледаха замислено над смръзналите се като черупки на раци в хладилник тела. Специалният агент на ФБР Джил Грийн се облегна върху наклонената силно назад пътническа седалка на джипа. Беше избрала тази позиция, защото иначе високото й метър и осемдесет тяло щеше да се вижда доста ясно. Русата й коса беше прибрана под скиорска шапка с наушници, която тя наричаше „моят радиатор“, а високата яка на пуловера й беше вдигната до устата. С удоволствие би си обула и дълги долни гащи, но ако й се наложеше да тича, щеше да се чувства като във водолазен костюм. Отгоре беше облечена в тъмнокафява скиорска грейка, а чантичката от изкуствена кожа на кръста й съдържаше личната й карта и автоматичния пистолет „Смит и Уесън“. Мислеше си, че никога не е изпитвала такъв студ, каращ тялото й направо да изтръпне. Искаше й се да викне и да разтрие замръзналото си тяло с облечените в ръкавици ръце. Но единственото движение, което направи, бе да свие пръстите си в сините зимни маратонки, защото не желаеше да покаже и следа от неудобствата си пред своя партньор.

Детективът от Управлението на полицията в Ню Йорк Джон де Вицио, мъж на средна възраст, не беше толкова горделив. Той седеше свит на шофьорското място, облечен в зелена пухенка върху дебел, груб пуловер. Отдолу беше облякъл кевларения си гащеризон (който носеше вече само през зимата) и тъмносиньо памучно поло. Вместо панталон и той беше обул скиорска полугрейка и увил краката си във вълнено одеяло. Знаеше, че на Грийн не й харесва одеялото, защото би затруднило бързината на действията и че би се отнесла подигравателно към подгряваните му от батерии чорапи, ако беше разбрала за това. Но всъщност изобщо не му пукаше какво си мисли тя. Беше на половината на неговата възраст, а той имаше двадесет години повече стаж от нея и беше чакал навън хиляди пъти повече от нейните няколко нещастни „наблюдения“ — както надутите й приятелчета от Федералното наричаха този вид мъчение. Той запляска по бедрата си, замята се наляво-надясно като уловена риба и погледна към нея. А тя си седеше на мястото като някакъв проклет сфинкс.

— Кажи ми, че не го усещаш, Грийн — изстена Де Вицио. — Кажи ми.

— Усещам го, Джон.

— Да бе — изсумтя детективът. — Усещаш.

— Студено е.

— Не е просто студено. Това е тъмната и най-гадна страна на луната.

Грийн се усмихна. Тя не се изразяваше като Джон и в речника й вече го нямаше жаргонът на улицата. Защото се издигаше в йерархията на Бюрото, а една жена не може да говори простотии като колегите си от мъжки пол. Но пък й харесваше да слуша съзидателните му ругатни, както вероятно някоя поправила се проститутка обича да гледа с носталгия порно филми.

Де Вицио отново се обърна към нея.

— Как го правиш, Грийн?

— Кое, Джон?

— Не си се мръднала цял проклет час.

— Жена съм — отговори спокойно тя, докато очите й не се откъсваха от входната врата с номер 167 на Осемдесет и девета улица. — По-висше същество. Имам допълнителен пласт мазнини.

— О, моля ти се — пак изсумтя Де Вицио. — Допълнителен пласт на задника ми.

— Да — съгласи се Грийн. — Твоят наистина има допълнителен. — Поне толкова цинизъм можеше да си позволи.

Де Вицио не отговори на предизвикателството и надникна през замъгленото стъкло. Една възрастна двойка приближаваше входа на „Еделвайс“. Той избърса малко кръгче с ръкавицата си, вдигна фотоапарата и подпря 300-милиметровия обектив върху кормилото. Във фотоапарата имаше високочувствителен филм.

— Не си прави труда — каза Грийн. — Те едва ходят.

— Ако не го направя, ти вероятно ще ме натопиш — измърмори Де Вицио. Ръцете му трепереха, но той успя да направи снимката. Пусна фотоапарата върху седалката. — Седем часа просто нищичко.

— То ще се случи само веднъж, Джон — напомни му Грийн с тон на професор. — И заради това си струва. Само един от групата й да допусне грешка и да пресече пътя ни. Нужният човек в неподходящ за него момент.

— Хайде, учи ме. Седем часа в компанията на Ледената кралица, а сега и лекция.

Грийн отново се усмихна.

— Ти ме харесваш, Джон. — Тя продължаваше да наблюдава далечната входна врата. — Аз съм ти като трън в задника, твърде млада, за да ме имаш, и твърде равна, за да ми заповядваш. Но съм добра в работата си и ти ме харесваш.

Де Вицио не отговори, макар да издаде звук, като че току-що е стъпил в конски фъшкии.

— И аз също те харесвам — продължи Грийн. — Ти просто още си ми ядосан, защото те победих на тренировката по ръкопашен бой.

— О, за бога! Та това е стара история. Ти си ме победила?

— Ами да. Да не кажеш сега, че си ми отстъпил?

— Тогава бях махмурлия, проклето да е.

— Няма значение — сви рамене Грийн. — Просто не ти допада на самочувствието.

— Хммм. — Де Вицио се бореше с ръкава на пухенката, за да намери часовника си. — Проклетите психоаналитици от ФБР — мърмореше той, докато се взираше в светещия циферблат. — Колко ли ни остава от тази тъпа досада?

Грийн го изгледа, а после веднага отново се извърна към обекта. Джак Бюканън беше разказал на групите колко е важно да хванат поне една човешка връзка от мрежата на Мартина Клумп. Отвличането на торпедото вече не беше гореща новина и бяха потвърдили, че тя се е измъкнала от страната с него. Но също така имаше подозрения, че поне двама от членовете на групата й са останали на американска земя, а майка й живееше в старческия дом, намиращ се на няколко метра оттук. Засадата и нападението, извършени от терористите, бяха прикрити, нито една медия не беше разбрала за това, а Джил знаеше, че ако те с Джон имат късмет, похвалите ще бъдат изречени тихо в кабинета на директора. И въпреки това щеше да е голяма похвала… „Колко ли още?“

— Докато хванем копелдаците — внезапно изръмжа Грийн.

Де Вицио бавно се извърна към нея. Грийн никога не говореше така, но сега отвърна на учудения му поглед с лека усмивка и свиване на рамене.

— Ето сега вече започвам да те харесвам — каза й той.

Леко почукване по прозорчето на Де Вицио накара и двамата да посегнат към пистолетите. Но не ги извадиха, възпрени от онази част от разума, където се вземат фаталните решения. Приятел или враг? Невинен или убиец на полицаи?

Мъжът отвън нямаше заплашителен вид. Беше прясно избръснат, носеше черна униформена шапка и подскачаше от крак на крак. Още преди да разтвори леко военното си яке и да покаже значката, закачена върху пуловера, Де Вицио реши: „Някой от нашите.“

Детективът свали наполовина прозореца си и изрече иронично:

— Ако търсиш топла храна, нямаш късмет, приятел… Но можем да ти предложим ледено кафе.

Мъжът се наведе усмихнат.

— Не се бойте, смяната ви дойде.

Грийн се наведе към прозорчето и погледна.

— Познавам ли те? — попита тя, за да не позволи на Де Вицио да зададе обичайния си въпрос „Кой, мамицата му, си ти?“

— Джим Спренгел. — Мъжът показа личната си карта над стъклото. — Не сме от антитерористите. Ние сме от улица И. — Административната сграда на ФБР заема цял квартал във Вашингтон, намиращ се между улица „И“ и „Пенсилвания“, но много малко от агентите всъщност работят в сградата на Едгар Дж. Хувър. „Улица И“ беше само код за идентификация.

Спренгел се извърна през рамо и Джил Грийн проследи погледа му. Забеляза стар шевролет „Малибу“ с регистрационни номера на окръг Колумбия, паркиран на втори ред няколко коли зад тях. Пред тъмната кола върху бронята се беше облегнала дребна фигура в зимно облекло като тяхното, скръстила ръце пред гърдите си. Изглеждаше, че е жена, което се потвърди, когато тя махна леко с ръка и на кръста й се видя пластмасовата чантичка, модна сред жените от ФБР, изпълняващи задачи по следене под прикритие.

Де Вицио взе личната карта на Спренгел, погледна я и му я върна.

— Бюканън иска всички да се съберете — каза Спренгел. — Ние поемаме следенето само за тази нощ.

Споменаването на Джак Бюканън успокои съмненията на Де Вицио и Грийн. Въпреки това за тях не беше обичайно да ги заместват агенти, които не са от групата за борба с тероризма.

— Не сме чули нищо — погледна към моторолата под таблото Де Вицио.

— Тогава провери — отвърна с леко нетърпение Спренгел. — На нас също не ни се иска да стоим на улицата. По-добре да сме си вкъщи. Навън е голяма гадория.

Грийн посочи предавателя и Де Вицио бръкна под таблото, взе микрофона и го постави върху долната част на кормилото. И без това се бяха струпали достатъчно очевидно, че да крие микрофона. Натисна бутона за предаване и заговори, гледайки към Спренгел.

— Тефлон едно вика Базата.

Изчака, но единственият отговор беше силно пукане. Опита отново.

— Тефлон едно вика Базата. Чувате ли ме? Край.

Отново кратка пауза, а после пукане в отговор. Като че ли операторът на групата за борба с тероризма се опитваше да отговори, но гласът бе напълно заглушен от пукането.

— Проклета технология — дръпна микрофона Де Вицио. — Защо ли не я сменят с картонени чашки и конец?

Спренгел надникна към безполезната радиостанция, а после към членовете на групата за борба с тероризма, като че са улични полицаи, чиито пистолети вече са хванали ръжда. После се изправи.

— Знаете ли какво — заяви той. — Не ми пука. Можете да си седите тук, ако искате, но ние поемаме смяната.

Той се обърна и тръгна към шевролета. Де Вицио затвори прозореца.

— Е, какво мислиш? — попита го Джил Грийн.

— Вашите типове от ФБР всичките са надути пуяци.

— Става дума за това да си тръгваме, Джон.

— О! — Де Вицио забарабани с пръсти по кормилото. — Можем да намерим уличен телефон.

— Хайде.

Детективът отново погледна часовника си.

— Ще ти предложа нещо — каза той. — Трябваше да останем още един час. Хайде да отидем в „Мъмбълс“, да си вземем нещо топло, а после да се прибираме. Всичко е чисто. Ще тръгнем по федералното и ще стигнем точно навреме. — Той се ухили умолително на партньорката си, чудейки се дали тя ще се съгласи. — Ще стигнем до центъра за десет минути.

Грийн го изгледа като че е дебело, дребно дяволче, кацнало върху рамото й. Тя винаги изпълняваше точно разпорежданията, но забележката му за „надутите“ агенти я засегна. Малкото отклонение не й се струваше някакво нарушение. Все пак на мястото за наблюдение бяха дошли хора от Вашингтон.

— Да вървим — реши тя.

— Шегуваш ли се?

— Тръгвай, преди да съм размислила.

Де Вицио запали двигателя на джипа. Погледна назад към шевролета. Фаровете на колата светнаха веднъж и тя потегли към освобождаващото се място.

— Френска лучена супа — замърмори той, когато тръгна. — Ирландско кафе. — Усещаше как Грийн се усмихва до него, докато изправя облегалката и сяда по-изправена. — А ти можеш да ми разкажеш всичко за госпожа Ева Браун.

Грийн го тупна по рамото…

Спренгел вмъкна шевролета до тротоара, но не загаси двигателя и отоплението задържа в автомобила приятната топлина. Тези хора от антитероризма бяха дисциплинирани. Задниците им замръзнали като на руски снайперист, а те не си позволяват да покажат дори и облаче изгорели газове от ауспуха. Почти чувстваше вина заради черната кутийка в джоба си, представляваща заглушителя, който създаде шума на честотата на радиостанцията им и обърка сигнала. Но усилията им бяха безсмислени. Той вече знаеше местонахождението на останалите двама от групата на Клумп, които по никакъв начин нямаше да могат да се появят тук през тази нощ.

Погледна към дребната жена до себе си. Тя свали вълнената си скиорска шапка и разтърси късата си кестенява коса. След това свали ципа на грейката си. Лицето на Лейн беше костеливо и с мъжки черти, но с гласа си можеше да печели големи мангизи на някоя от телефонните секслинии. Тя посегна надолу между краката си и отвори дългия спортен сак.

Първо извади голяма компютърна клавиатура и я сложи в скута си. После измъкна клетъчен телефон и го постави върху седалката между себе си и Спренгел, като включи кабела в контакта на запалката на колата. Извади малка диадема с наушници и микрофон, постави я на главата си и вкара кабела в основата на клетъчния телефон. Накрая извади малка, твърда папка с гъвкава миниатюрна лампичка и малък предавател „Юнайден“. Погледна към Спренгел.

— Чисто ли е? — попита го.

Той оглеждаше пресечката на Осемдесет и девета улица с Трето авеню, където задните светлини на джипа завиха наляво.

— Отидоха си.

Лейн включи предавателя и го вдигна към устата си.

— Хайде, Рейнджър.

Мина половин минута, а после вътрешността на колата се освети от фарове и една голяма линейка с надпис „Медицински център «Кабрини»“ мина край тях и спря пред входа на „Еделвайс“. Задните врати на линейката се отвориха и върху асфалта скочи медицинска сестра в униформа, наметната с дълго, сиво палто. Тя посегна към осветената в зелено вътрешност и издърпа сгъваема инвалидна количка.

Откъм пътническото кресло на кабината на линейката един висок мъж стъпи с лъснатите си обувки върху тротоара. Беше облечен в тъмен костюм, тъмносиньо кашмирено палто и мека шапка. От двете страни на яката на ризата му блестяха слушалките на стетоскоп, а в ръката си държеше черна, лекарска чанта. Затвори вратата, погледна назад към шевролета и докосна периферията на шапката си.

Докторът тръгна заедно със сестрата по тротоара и й помогна да разгъне инвалидната количка. После изкачи стъпалата към входа на старческия дом, натисна звънеца и вдигна черната си чанта, за да я видят отвътре. Вратата бръмна и се отвори.

В шевролета Лейн заговори тихо в предавателя.

— Спусък Гама, говори Алфа. Рейнджър е вътре.

Тя получи две кратки бипвания в отговор. После натисна бутона за включване на клетъчния телефон и кристалното му прозорче блесна в зелено…

Близо до центъра на Манхатън, частният кабинет на доктор Ернст Хофмайер, се намираше на северния тротоар на Шестдесет и шеста улица, между булевардите „Парк“ и „Медисън“. Докторът си беше отишъл вече вкъщи, но асистентката му стоеше на работа до осем часа. Поради приятния характер и родния, чист немски език, голяма част от пациентите на Хофмайер бяха възрастни емигранти от старата родина.

На ъгъла на „Парк“ и Шестдесет и шеста улица до отворения капак върху тротоара беше паркиран камион на Нюйоркската телефонна компания. Отворът беше предпазен от метална ограда и знак „Поправка“, за да не падне вътре някой невнимателен пешеходец. До задната врата на покрития камион стоеше млад мъж с бяла каска на главата и увит срещу студа като снежен човек. Той поглеждаше от време на време в дупката, но най-вече наблюдаваше улицата с немигащия поглед на снайперист.

Долу в дупката втори мъж с миньорски шлем с фенерче прибра собствения си предавател в джоба, а после се наведе към дебелия сноп цветни жици. Близо два часа му трябваха, за да открие кабелите на Хофмайер, но сега ги държеше в ръка и леко оголи жичките им. Внимателно закачи две щипки към тях, провери сигнала с оранжевата си слушалка, после прехвърли връзката към клетъчен телефон, подобен на този на Лейн, но със специална модификация, предупреждаваща за идващо повикване, каквито изобщо не се продават в магазините. Натисна бутона за включване на уреда и погледна часовника си. Батерията на апарата щеше да се изтощи много бързо на този студ.

Лекарят, който приближи плота на администрацията в „Еделвайс“, не беше Ернст Хофмайер, нито се правеше на него. Всъщност никога не беше срещал човека, когото живеещите в „Еделвайс“ уважаваха не само като доктор, но и като приятел и довереник. Този мъж се представи и показа документи като доктор Петер Крадел, работещ в кардиологичното отделение на „Кабрини“.

— Добър вечер. — Той показа болничната си лична карта на доста възрастния мъж зад плота. — Дошли сме за госпожа Катарина Оберст.

— Гутен Абенд — отвърна механично на немски възрастният портиер. Погледна картата и веднага я върна. — Госпожа Оберст ли? — Той се надигна от стола си и надникна към инвалидната количка. Сестрата му се усмихна и той седна отново. — Тя не ми се е обадила. Болна ли е, доктор…

— Крадел.

— Да, извинете ме, доктор Крадел. — Портиерът погледна широките рамене и мускулеста фигура на посетителя. Тези американци на средна възраст много се занимават с гимнастика. Колко недостойно.

— Не е по спешност — каза Крадел. — Тя има записана дата за няколко изследвания, електрокардиограма унд зо вайтер.33

— Ааа. — Очите на портиера светнаха. — Говорите ли немски?

— Малко — отвърна също на немски с усмивка Крадел.

— Много добре, хер доктор — зарадва се портиерът, но отново се върна към английския, защото нямаше да е прилично да измъчва лекаря, щом като лингвистичните му познания не са големи. — Ще извините колебанието ми, но…

— Разбира се. — Крадел бръкна в джоба си и извади три екземпляра на стандартния формуляр на болницата, на който ясно беше изписано името и датата за изследвания на Катарина Оберст.

Портиерът погледна документа, макар да махна с ръка, че няма нужда от подобни доказателства.

— Благодаря. — Но продължаваше да се колебае. Беше работил тридесет години като чиновник в Бон и всяко отклонение от процедурата му се виждаше малко странно. Той се размърда с неудобство. — Не се съмнявам за изследванията, хер доктор. Нямам абсолютно никакви съмнения. Обаче…

— Значи доктор Хофмайер не ви е съобщил?

Портиерът въздъхна с облекчение.

— Да, така е! Докторът винаги ни уведомява за подобни случаи.

— Но моля ви — любезно и търпеливо отвърна Крадел. — Защо не се обадите в кабинета му?

— Нямате ли нещо против?

— Разбира се, че не — махна към стария телефонен апарат докторът.

— Момент, моля. — Портиерът прекара пръст по указателя, залепен върху плота, и набра номера.

В кабинета на Хофмайер на Шестдесет и шеста улица телефонът не звънна. Асистентката се чудеше защо ли проклетият номератор внезапно престана да свети като коледно дърво, но прие с удоволствие почивката и запрелиства един екземпляр на „Вог“.

В замръзналия тунел под улицата клетъчният телефон на мъжа също не звънна, но екранчето му светна за пети път през тези няколко минути. Той стисна палци, надявайки се най-после да е нужният разговор.

Вътре в шевролета клетъчният телефон звънна отново съвсем ясно, защото Спренгел беше угасил двигателя и вентилатора на отоплението. Лейн вече беше поела пет обаждания от пациенти на Хофмайер и беше записала съобщенията в бележника си. Тя включи слушалките си и започна да пише бързо върху компютърната клавиатура, за да създаде подходящия за кабинет на секретарка шум.

— Кабинетът на доктор Хофмайер.

— Добър вечер. Обажда се господин Франц от старчески дом „Еделвайс“.

— С какво мога да ви помогна? — отвърна като заета секретарка Лейн, но се обърна и смигна на Спренгел.

— Ами тук е дошъл един господин — каза портиерът. — Доктор Крадел от болницата „Кабрини“.

— Доктор Хофмайер има пациент. — Тонът на Лейн издаваше, че не е удобно да прекъсва шефа си. — Той иска ли да разговаря с него?

— Не, не, миличка! — заекна портиерът. — Доктор Крадел е дошъл да вземе фрау Оберст в болницата за някакви изследвания.

— Катарина Оберст ли?

— Да, да.

— Момент, моля. — Лейн прикри малкия микрофон с длан, погледна Спренгел и се усмихна. Спренгел вдигна ръка и започна да разгъва пръсти като режисьор от телевизията, докато шепнеше тихо „четири, три, две, едно“.

Лейн освободи микрофона.

— Доктор Хофмайер каза, ако обичате, веднага да предадете госпожа Оберст на грижите на доктор Крадел.

— Да! Разбира се! — отговори, както само прусак може да го направи портиерът.

— И каза да ви благодаря за бдителността.

— Благодаря, госпожо. Лека нощ.

— Дочуване.

Лейн натисна бутона на клетъчния телефон и системата се изключи. После се облегна и въздъхна дълбоко. Но веднага се съвзе и грабна предавателя.

— Спусък Гама, говори Алфа. Контактът осъществен. Тръгвайте.

Отговориха й три бипкания и мъжът освободи линията на секретарката на Хофмайер. Лейн и Спренгел щяха да се обаждат подред, докато повторят прехванатите разговори. Тя се взря в бележника си.

— Номер едно беше мъж, който се обажда за жена си — ухили се Лейн към партньора си. — Имала вагинален проблем.

— С това мога да се справя — каза Спренгел и взе телефона…

Сигурен в себе си, че е спазил процедурата, портиерът беше изпратил доктор Крадел и сестрата до асансьора и се върна на мястото си. Всъщност не беше изненадан, че госпожа Оберст има сърдечни проблеми. Без съмнение скорошният инцидент с онази млада жена, стрелбата и полицията, бяха я разтърсили. И разбира се, бяха събудили старите клюки из старческия дом. Що се отнася до Франц, той предпочиташе спокойните вечери, когато наемателите си бяха по леглата в девет и той можеше да се занимава със своята колекция от марки.

Вратите на асансьора се отвориха и сестрата излезе, като буташе инвалидната количка право към вратата. Дребното тяло но госпожа Оберст изглеждаше не по-голямо от това на кукла, покрита с дебело вълнено одеяло. Върху белите й къдри беше сложена голямата й барета с перлена игла. Докторът вървеше веднага след тях и се обърна към портиера, докато минаваше край администрацията.

— Благодаря ви за помощта — каза той. — Ще я върнем вдругиден.

— За мен беше удоволствие да ви услужа. — Портиерът махна с ръка на излизащата наемателка. — Довеждане, фрау Оберст! Късмет! — възкликна той на немски.

Докторът задържа вратата, докато сестрата умело извъртя количката и тръгна назад. Госпожа Оберст се усмихваше, но не отвърна на поздрава на Франц, защото се занимаваше с един от онези шоколадови бонбони с ликьор. Изглежда, в скута си държеше цялата кутия.

Шофьорът на линейката се качи по стълбите, за да помогне на сестрата да свалят инвалидната количка.

— Двамата ли я държите? — попита докторът, докато сваляха внимателно госпожа Оберст по стълбите.

— Всичко е наред — отговориха едновременно сестрата и шофьорът. От устите им излизаха облаци пара.

Докторът заобиколи и се качи в линейката. Свали ръкавиците си и потри ръце, после отвори чантата си и извади малък предавател като този на Лейн.

— До групите Спусък, говори Рейнджър. Изчезвайте. Тръгваме. — Той замълча за миг, докато обмисляше, после отново включи микрофона. — Алфа, чуваш ли?

— Високо и ясно — чу се гласът на Лейн.

— Обади се в Бетесда. Кажи на момчетата „бисквитката е в кутията“ или някаква подобна глупост. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна гласът на Лейн. Чувстваше се как се усмихна.

— И, Алфа — добави докторът. — Още нещо. Унищожи личните карти. Никакви сувенири. Разбра ли ме?

— Високо и ясно — отвърна Лейн.

— Край значи.

Докторът пусна предавателя обратно в чантата. Облегна се и въздъхна. После бръкна в джоба на палтото си и извади пакет цигари. Запали една и отвори малко прозореца, като издуха дима навън в студения въздух.

Целият сценарий беше доста опасен и той си напомни да провери дали Спренгел и Лейн са го послушали и са унищожили значките и всички идентификационни документи. Отношенията между Ленгли и Бюрото винаги граничеха с вражески и нямаше да е добре служител на Управлението да бъде хванат с документи на ФБР. Съвсем нямаше да е добре. Всъщност, когато Джак Бюканън разбере, че някой е примамил хората му от групата за борба с тероризма да напуснат наблюдателния пост, той ще заподскача като маймуна с подпалена опашка.

Той бръкна в джоба на ризата си, извади картата си за болницата „Кабрини“ и започна да я прегъва като кредитна карта на юноша, който се е провинил пред родителите. В дома си във Вирджиния имаше цяла колекция в заровен под пода сейф. По един малък сувенир от всяко от прикритията, които беше използвал през кариерата си. Но тази мисия беше толкова недопустима, колкото да подслушваш папата и затова доктор Крадел трябваше да изчезне безследно.

Чудеше се дали всичко това си заслужава риска и дали ще бъде постигнат резултат в пустинята на шест хиляди километра оттук. Факсът на Баум от Казабланка беше съвсем ясен. Отчаяна молба. Но логиката му беше ясна и нямаше какво друго да стори, освен да я изпълни. Умен и още силен е този Бени Баум. Още не беше загубил уменията си и тъй като нямаше начин да кодира съобщението си, беше напечатал факса с английски букви, фонетично съставящи дългото съобщение на иврит.

Напомни си да даде един екземпляр на шифровчиците, за да ги види как ще се потят върху текста.

Задните врати на линейката се затвориха, шофьорът скочи на мястото си и включи двигателя. Шевролетът ги отмина отдясно. Докторът се обърна към прозореца в задната част на линейката и го отвори, щом тръгнаха. Сестрата беше седнала на страничната седалка. Тя му се усмихна и вдигна палец.

Той виждаше старицата върху металния стол със закрепени здраво за пода колела. Тя си играеше с краищата на одеялото, радостна от предстоящото й малко приключение и от откъсването от безкрайната скука на еднаквите редуващи се дни и нощи.

— Гледай да й е удобно, Роксана — каза Арт Розели на сестрата. — Да не ни обвинят освен в отвличане и в лошо отношение към възрастните.

Фуад Ибн Халид Фазджи не беше спал близо двадесет и четири часа.

Очите го смъдяха, докато гледаше през замъгленото предно стъкло на хондата. Студеният дъжд, който чукаше по покрива, увеличаваше десетократно главоболието му, а металният вкус в устата му не минаваше от никаква храна, която се опитваше да натъпче в свития си стомах.

Причината не беше в това, че партньорът му Фахми, който похъркваше в спален чувал върху задната седалка, не му беше предложил да изкара своя дял от дежурството. Просто всеки път, когато Фуад минаваше на задната седалка да си почине, започваше да се върти като котка в чувал и не можеше да затвори очи.

Беше лудост да стоят с дни тук на паркинга на американската военноморска болница. Да, местеха колата от време на време, но бяха принудени да паркират винаги така, че главният вход да е пред очите им. Това също беше глупаво, тъй като болницата имаше и много други изходи и трябваха поне двадесет души, за да бъдат наблюдавани всичките.

Вярно, Мартина им беше обяснила, че самото им присъствие тук е важно. Че то е доказателство пред полковник Баум, че тя поддържа контингент от хората си на американска земя, предположение, че той и Фахми са само върхът на айсберга от наблюдатели. Но с отминаването на всеки час му ставаше все по-ясно, че са били изоставени, за да бъдат пожертвани.

Американците сигурно вече са открили скритата лимузина и катафалка, взели са отпечатъци и са намерили улики. Със сигурност портрети по описание за него и Фахми вече се намират в ръцете на стотици полицаи, детективи и разузнавателни агенти. Федералните съдии са насъбрали купища обвинения, които, като включат морския офицер, детектива от Ню Йорк, морските пехотинци в Мериленд и дъщерята на Баум, ще бъдат за въоръжено нападение, убийство, отвличане, кражба, саботаж и Аллах знае още какво.

Той стисна кормилото и се взря в каменната болнична сграда, представяйки си как зад всеки тъмен прозорец сега му се присмиват мъже с бинокли.

— Мамицата им — изруга тихо той, но веднага се покая заради разклатената си вяра. Наложи си да мисли с известна логика, да събере отново спокойствието, което го беше спасило от дезертиране през три безкрайни дни и мразовити нощи.

Двамата с Фахми са още тук и не са ги хванали. Трябваше да има причина за това. Никоя радиостанция или вестник не бяха споменали който и да било от драматичните инциденти, но със сигурност, ако Мартина и останалите мъже бяха хванати или убити, американските медии щяха да празнуват по типичния за тях начин, макар първоначално правителството да забрани споменаването за нападението на военния конвой. А ако Мартина би пожелала те да се оттеглят, със сигурност щеше да се свърже с тях чрез посредници. Но клетъчният телефон в хондата не беше звънял нито веднъж.

Мълчанието можеше да означава само едно. Патова ситуация. Сигурно си имаше причини за това. Мартина все още притежаваше торпедото и момичето, Баум продължаваше да лежи в болничното си легло и никой не смееше да възпламени веригата от експлозивни събития.

Той погледна към телефона, скрит в малка оранжева чантичка и включен към акумулатора през запалката на колата. Пепелникът вече преливаше от фасове. Фуад не беше пушил почти пет години, но след първия подлудяващ ден на паркинга пред болницата беше купил един стек „Кент“ и започна да го унищожава, защото нямаше какво друго да прави, освен да пуши. И да чака. Да, имаше начин да се свърже с Мартина. Един чуждестранен номер, на който да предаде съобщение. Но инструкциите бяха ясни: да го използва само ако Баум си тръгне от Бетесда, което, доколкото знаеше, засега не се беше случило. Какво друго съобщение би могъл да изпрати? „Тук сме? Моля те, кажи ни дали още ни обичаш?“

Едва не се изсмя на собствената си слабост.

Поуспокои се и изпъна изтръпналите си крака. Следващия път, реши той, ако има такъв и Аллах пожелае, ще си наема „Линкълн“. Наум го произнесе „Линко-лен“.

Той бръкна в хартиената торба и извади малка бутилка с портокалов сок. Цитрусовата напитка направо изгори свития му стомах и той си напомни да каже на Фахми следващия път да купи минерална вода и някакви хапчета против киселини.

Реши да включи двигателя и да си пусне радиото. Макар че американските диджеи и тътенът на безбожната им музика го дразнеха, звуците поне щяха да запълнят малко бездната на самотата му. Беше му трудно да разбира английската лирика на западната музика и толкова му липсваше иронията на леката тъга в песните на „Ю-Ту“.

Патова ситуация. Добре, даже и да са наречени за жертвени агнета, вързани на това място, те все пак служат на някаква цел. Господ сигурно ще ги награди заради верността.

Фуад погледна над мокрите покриви на другите паркирани коли към входа на болницата. Беше ранна вечер и високите стъкла на фасадата бяха осветени. Фоайето се изпразваше от посетители, защото часовете за свиждане приключиха. Вече познаваше ритъма на сградата: кога човешкият поток се увеличава и кога намалява, кога става смяната на военния персонал, кога се появяват и кога си тръгват чистачите. Как винаги докарват изписаните пациенти до входната врата в инвалидни колички независимо от състоянието им.

През изминалите няколко дни вероятно около двадесет и петима мъже, отговарящи на описанието на полковник Баум, бяха изпратени от болницата. По една или друга причина двамата с Фахми бяха отхвърлили повечето от тях, сравнявайки лицата с последните снимки, направени от Ияд. Този е твърде дебел, другият много слаб. Някои бяха посрещани от големи, щастливи семейства, на други пък краката бяха в гипс. В три от случаите, когато наистина не беше сигурен, той бързо се обади в болницата и попита дали господин Бенжамин Баум все още е регистриран. Веднъж даже го свързаха със стаята на Баум и когато тъжният глас отговори с изморено „Да?“, той затвори.

Сега очите му бяха изморени и той виждаше образите размазано. Докато се мъчеше да събере сили за още един мъчителен час, нещо зад стъклените врати на тридесет метра оттук накара главата му да престане да се поклаща и да замръзне изправена. Без да отделя очи от сградата, той стисна кормилото и се приведе напред, после включи чистачките и изчисти предното стъкло.

Имаше нещо в тримата мъже, които излязоха, във фигурите им. Двама американски морски офицери крачеха през фоайето и приближаваха вратата откъм болничните стаи. Помежду си водеха трети. Той беше в син болничен халат и над чехлите му се развяваха крачолите на пижама. Беше малко по-нисък от придружителите си или поне изглеждаше така, защото те бяха с фуражки, а той гологлав.

И доста широкоплещест.

И плешив.

— Фахми — прошепна Фуад, докато гледаше групата. После като човек, който се е изгубил в непозната провинция, той изключи радиото, като че тишината може да му помогне. — Фахми! — почти извика той и чу тревожното дишане зад себе си, когато партньорът му скочи.

— Какво? Какво става? — заекна Фахми, опитвайки да се разсъни.

Фуад бавно посочи напред през стъклото. Фахми показа глава между облегалките на предните седалки и бързо разтърка очи.

— Това той ли е? — прошепна Фахми.

Тримата мъже бяха стигнали двойните врати на изхода от фоайето. Първата двойка врати се отвори.

— Напълно вероятно е. — Фуад огледа двете страни на изхода, за да види колата, която може да изведе Баум. Но засега не се беше появила такава кола.

Външните врати се разтвориха и мъжете излязоха под дъжда. Не погледнаха към небето, нито се загърнаха в дрехите си. Не се поколебаха.

Тръгнаха направо и се насочиха към хондата.

Фахми изпсува на арабски, докато търсеше с ръка раницата, откъдето извади беретата, която им беше оставил Муса. Бързо провери пълнителя и зареди. Звукът беше като удар с чук върху подкова.

— Скрий го, Фахми — тихо заповяда Фуад. Сега мъжете бяха много по-наблизо. Само на десетина метра. Но причината за заповедта му стана ясна на Фахми едва когато отново погледна напред.

От четири други коли, паркирани близо до хондата — коли, които бяха им се сторили заключени и празни, — се бяха появили други мъже и заели мълчаливо позиции наблизо до колата на Фуад.

Те бяха облечени в тъмни дрехи и бейзболни шапки, а под разтворените си якета стискаха блестящи автомати МП–5.

Фахми бавно остави беретата на задната седалка и вдигна треперещите си ръце.

Странната тройка спря точно пред левия калник на колата. Широкоплещестият плешив мъж остана на място, докато един от анонимните стрелци застана точно пред колата с насочено към нея дуло на автомата.

Тогава плешивият мъж се приближи откъм страната на шофьора и устата на Фуад зяпна още повече. Беше изненадан от нахалството на полковник Баум, който застана така открито пред него, въпреки стойността на съкровището — собствената му дъщеря, — което Мартина държеше в ръцете си. Смелостта на израелските офицери е легендарна, но този със сигурност беше луд.

Той почука с голямата си ръка върху стъклото.

Фуад свали прозореца и посетителят му се приведе напред, като почти вкара главата си в колата. Мъжът се усмихваше. Не широко, но изражението му показваше огромна увереност и никаква ярост, каквато би трябвало да има в очите на отмъстител. По-скоро това беше нахалната поза на магьосник, който току-що е излъгал публиката на нощен клуб.

Дните на безсънно бдение и недохранване внезапно образуваха възел в стомаха на Фуад. Той погледна усмихнатото лице, после наведе глава към седалката на колата и огледа снимката, направена от Ияд. После отново погледна мъжа. Чувстваше горещия дъх на Фахми зад ухото си.

Плешивият мъж заговори спокойно на чист американски английски, без никакъв акцент.

— Както виждате, господа — заяви офицерът от ЦРУ с леко повишен глас, за да не го заглушава чукането на дъжда по покрива, — аз не съм подполковник Бенжамин Баум.

Фуад искаше да отговори, да отвърне на това нарушение на исканията на Мартина с мощна заплаха. Но от сухия кладенец на гърлото му не излезе нито звук.

— Подполковник Баум е в Северна Африка — продължи мъжът. — А утре сутринта майката на госпожа Клумп ще бъде при него. — Той замълча, за да е сигурен, че току-що изречените факти са добре разбрани. После бръкна в джоба на халата си и хвърли една бяла картичка върху скута на Фуад. — Кажи на шефката си, че Баум иска да направят размяна.

Фуад насила откъсна очи от лицето на мъжа. Погледна към картичката. Върху нея беше написан само телефонен номер.

Когато отново вдигна глава, всички с изключение на един от мъжете, си бяха тръгнали. Колите излизаха от паркинга, а проливният дъжд пръскаше върху горещата кожа на лицето му.

Самотният стрелец стоеше пред бронята на колата с поглед, забит в тях. После бавно скри автомата под якето си. Но преди да се обърне, той вдигна показалец, насочи го напред и имитира стрелба в челото на Фуад.

19.Средиземно море

Генерал Ицик Бен-Цион изстрадваше ужасяващото напомняне, че в сравнение със зловещите политически машинации на човешките държави могъществото на морето е като убийствен удар на слонски крак.

Почти го беше забравил, защото бяха изминали много години от онова кратко лято между дипломирането от гимназията и постъпването му в армията. Беше намерил работа на един товарен кораб, който отплава от Хайфа, и на борда на тази развалина от скърцащо желязо за пръв път разбра, че моряците са като пътниците в самолет. Изоставили логиката си у дома, докато се доверяват на механичните измишльотини да ги прекарат през жестоките капризи на небесата. Спомни си как даже мекотата на лятото през август може внезапно да те предаде. Слънцето да изчезне, синьото небе да почернее и лятното огледало на Средиземно море да се надигне в милион побелели юмруци. Сега, посред зима, равнината отпред му беше като маса от сивозелени хълмове, полудели от капризите на някакъв космически миксер.

Стоеше почти по средата на палубата на „Алия“, ракетоносец клас „Саар“–4.5 на израелската флота, стиснал парапета откъм десния борд и залепил здраво бойните си боти върху клатещата се повърхност. Лявата му ръка се размахваше във въздуха за равновесие, тъмносиня бейзболна шапка засенчваше очите му, яката на офицерското яке беше вдигната и той изглеждаше така, сякаш се опитва да контролира клатушкането на кораба с тялото си.

Ицик вече беше прекарал толкова много време върху палубата, че екипажът му прикачи прякора „лудия сърфист“.

По всякакви морски стандарти ракетоносецът не беше голям кораб. Сивият бързоходен боен съд с цвят на акула беше дълъг само шестдесет и два метра от носа до кърмата, където групата морски командоси бяха завързали гумената си лодка „Зодиак“ заедно с нападателната си подводница „Снунит“. Но четирите му дизелови двигателя го движеха леко по водата със скорост от тридесет и два възла, макар да беше натъпкан с екипаж от четиридесет и пет офицери и моряци и натоварен с четири установки „Габриел Марк II“ за изстрелване на ракети земя-земя, едно 76-милиметрово куполно оръдие „ОТО-Мелара“, противовъздушна отбранителна система „Вулкан“, ракетна система земя-въздух „Барак“. На борда имаше още различни 20-милиметрови, 0,5-инчови 7,62-милиметрови оръжия със съответните амуниции, запаси, както и радар за огневи контрол, електронни уредби за контрамерки и бойни системи против подводници. На всичкото отгоре той изпълняваше ролята на един от израелските „самолетоносачи“, тъй като разполагаше с платформа зад мостика, където можеше да кацне един от хеликоптерите АС 365 „Делфин“, служещ за различни цели — от въздушно нападение над обекти до спасителни операции в морето.

Корабът беше бърз и чудесен боен морски съд, а екипажът му твърдеше, че притежава плавателните възможности на надут презерватив, задвижван от космическа ракета.

Ицик наблюдаваше носа, който се издигаше бавно към бледорозовото небе, а после се забиваше във високите вълни, обливащи палубата с кипяща пяна. Докато вятърът се мъчеше да го захапе, корабът се накланяше силно вдясно, после наляво и целият процес се повтаряше непрекъснато, а корпусът издаваше звук като от варел, върху който удрят с гумен чук. Откъм високите, тънки облаци не валеше, но вятърът носеше водните капки от разбиващите се вълни хоризонтално по палубата. Ицик почти се усмихна, когато си помисли за тревогата на еколозите, че човекът скоро щял да унищожи Земята. След един час в морето човек разбира, че може да унищожи само себе си и няколко нещастни себеподобни, а Земята едва ли ще забележи, че се е случило нещо.

Корабът поддържаше курс на северозапад към Егейско море, придружаван от два по-малки клас „Саар–4“, които се виждаха само като точки на хоризонта далеч назад. Макар целта на малкия конвой да беше една точка пред нос Рас-Тарф в Мароко, той щеше да следва неприятния зиг-заг с цел измама на противника и да пристигне на мястото само час преди уговорената среща.

През следващите четиридесет и осем часа „Алия“ трябваше да се движи на запад покрай Крит, на северозапад към Сицилия и отново на запад между острова и Малта. Щяха да обърнат на северозапад към Сардиния, да продължат на запад към Балеарските острови и накрая в полунощ да се отправят към точката на срещата с кодово име „Златен пръстен“, намираща се само на километър и половина от пустинната ивица на мароканския бряг.

И ако предложението за размяна на Дан Сарел за шейх Саид не е някаква тъпа геополитическа шега на Иран, там трябваше да бъде закотвен малък „либерийски“ траулер и сделката да бъде извършена.

Ицик се радваше на студените и солени пръски, които шибаха лицето му и се опитваха да отнесат шапката му. За разлика от много сухоземни офицери, които понякога биваха включвани в специални морски операции, той не беше излязъл на палубата поради прилошаване. Искаше да бъде сам, да обмисли евентуалните клопки на операцията, а претъпканите каюти на „Алия“ не даваха никаква възможност за усамотение. Предпочете да се изложи на стихиите, защото изпитваше подозрения, че направо е загубил здравия си разум, поради което няколко шамара от страна на Майката Природа ще му дойдат добре.

„Лунен лъч“ галопираше напред към точката, от която връщане няма, а Ицик беше лудият й жокей. Това не беше някаква среднощна среща с „гадина“ отвъд границата, а мисия, чийто изход може да има международен отзвук. След последното съобщение за дадена от кабинета „зелена светлина“ събитията бяха започнали да се развиват лавинообразно. На корабите бяха качени най-добрите екипажи на флотата, на морските командоси беше заповядано да осигурят безопасността. Военновъздушните сили бяха изпратили ескадрила F–16 да летят нависоко за прикритие над „Златен пръстен“, след като заредят във въздуха. И накрая, шефът на Ицик, началникът на АМАН, лично щеше да присъства в наблюдателната станция на борда на самолета „Боинг“–707, който ще кръжи над мястото.

Присвиването в стомаха му не се дължеше на бурното като вулкан море. Дължеше се на мисълта, че за пореден път успехът му, кариерата му, животът му зависят от Баум и Екщайн, които всъщност го насадиха върху тези пачи яйца.

Ако можеше да действа както се полага, да мисли ясно като войник, тогава съдбата на дъщерята на Баум щеше да бъде игнорирана, отхвърлена като жертва за „доброто на страната“. Но ако капитан Дан Сарел бъдеше спасен с цената на живота на Рут, вестниците със сигурност щяха да разкъсат Ицик заради прагматичната му жестокост, дори цензорите да забранят да се споменава името му.

И въпреки това — сега можеше да си го признае тук, пред бурното море — така всичко щеше да бъде много по-просто. Ицик познаваше момичето. Тя беше дете също като собствената му дъщеря. Факт, който вкара душата му в емоционалната дилема, която му се щеше да забрави. Той често мразеше Баум заради неподчинението и блестящия талант, заради чистотата на мотивацията му. Но просто не можеше да си представи как би могъл да застане пред гроба на Рут и да издържи погледа на баща й, ако не беше дал на Баум и Екщайн всички възможни шансове за спасяването й.

Най-лошото беше, че всичко това — Мартина Клумп, открадването на „Миноу“, отвличането на Рут и отчаяните усилия на Баум — съставляваха тайни, които той беше скрил от началниците си. Затова стоеше върху палубата и когато тя се накланяше надясно, виждаше наградата за храброст, а когато се плъзгаше наляво, сред черните вълни му се мяркаше трибуналът на военния съд.

— Тен ли ловиш, Ицик?

Бен-Цион се извърна и видя Ами Махнай да се приближава откъм бойния информационен център, БИЦ, на кораба. Полковник Махнай беше командир на „Алия“, длъжност еквивалентна на капитан в западната флота. Ракетоносците обикновено се командваха от бивши морски командоси, а той изглеждаше като типичен техен представител с гъстата си рижава коса, лунички и ясни зелени очи на селянин от приморския кибуц Сдот Ям. Не беше висок колкото Бен-Цион, но много по-широкоплещест и Ицик се чудеше как ли „шайетет“35 са намерили за трапецовидното му тяло леководолазен костюм. Верен на горещата си кръв на командос, Ами беше обут в леки офицерски панталони, платнени боти и фланела с изрязани до рамената ръкави. Върху рижите му къдри се мъдреше бейзболна шапка с името на кораба.

— Излязох да изпуша една — наложи се да вика Ицик, за да надвика тътена на морето, макар Ами да беше застанал до него.

— Трябва да минеш на лула — предложи командирът на кораба. — Така е по моряшки. — Той не премълчаваше нищо и се ухили, когато пяната изми лицето му. — Хората ми вече си мислят, че страдаш от клаустрофобия.

Ицик сви рамене. На борда на корабите обикновено гледаха на гостите с презрение, но явно увереното му държание в морето беше накарало моряците да се отнасят към него с уважение.

— Тук навън мога да мисля.

Ами се изсмя.

— Какво има бе? Да не би вътре миризмата да ти пречи?

Ицик също се усмихна. Беше прекарал ранните часове в БИЦ, докато Ами и заместниците му чертаеха курса върху масата с картите. За разлика от обширните и климатизирани информационни центрове на борда на американските кораби израелската им версия беше тясна и задушна като кабина на кубинска контрабандна моторница. Тук се намираше капитанската маса за чертане, корабният навигационен радар, три ръчно управлявани бойни контролни поста, операторът на „Харпун“, операторът на „Вулкан“, двама военни електронни специалисти и винаги по няколко други офицери. Смените в БИЦ бяха дълги, изискваха непрестанна концентрация и атмосферата по време на курс никога не изгубваше мириса на пот и гъст цигарен дим. Подът често биваше покрит с хартии от бонбони, а газовите маски в торбите се блъскаха в стените като трофеи на морско канибалско племе. Макар че екипажът носеше наушници, офицерите предпочитаха да викат заповедите си, с което създаваха още по-голямо напрежение.

Екипите на ракетоносците приемаха положението си с горчивина. Във флотата не постъпват доброволно. Там отиваш, ако не те приемат за пилот, парашутист или поне танкист. Това бяха сираците на израелската армия, „загубените момчета“, решили да докажат, че са такива с непрестанните си псувни и жаргон в БИЦ. Седяха по местата си върху канцеларски столове, незакрепени към пода и често при лошо време колелцата им настъпваха пръстите на някой офицер, който отвръщаше с болезнен удар по главата на жертвата с ръчния си микрофон.

Ицик беше посещавал всички бойни станции в израелската армия, но даже и той се възмущаваше от атмосферата на БИЦ като в римска галера.

— Не знам как можеш да работиш вътре, Ами — извика той, докато носът разбиваше поредната вълна.

— Не е много очарователно, нали.

— Далеч е от очарованието.

— Всички кораби са такива.

— Искаш да кажеш нашите кораби.

— Я ми кажи, Ицик — внезапно командирът хвана Бен-Цион за ръката, за да се задържи прав, но после го пусна. — Видя ли часовоя на пристанището?

Бен-Цион се замисли за преминаването си призори през пристанището в Хайфа.

— Е?

— С какво беше въоръжен?

— С М–16.

— И с въздушна пушка. Знаеш ли защо има въздушна пушка, Ицик?

— Ти кажи.

— Заради плъховете — изсмя се Ами и поклати глава. — Какво ще кажеш за служба, която включва и плъхове?

— Време е да се преместиш.

— Ха — сви рамене Ами. — Човек става твърде стар, за да плува с младежите. — Говореше за миналите си славни дни в „шайетет“. — Но все пак трябва да прави нещо.

— Сигурно.

— Не знам как стоят нещата при теб в Йерусалим — бутна с пръст мокрото рамо на генерала капитанът на кораба. — Но ние тук все още сме действащи.

— Глупости. — Бен-Цион разбираше, че докато той води мълчалива борба на нерви, битките на Ами са против океаните, които не ти дават почивка, и против непрекъснатите опити на морските терористи да навлязат на територията на Израел, за да убиват цивилни. Във флотата, когато екипажът на кораб разруши съд на терористи, по традиция хората получават подарък. Обикновено нещо от сорта на електронните уреди. В каюткомпанията на „Алия“ имаше чисто нов телевизор и видеомагнетофон също като онези в офицерските помещения. Освен това си имаха и компактдискова уредба.

Ицик чу остър вой откъм кърмата и се облегна на перилата, за да види перките на „Делфина“, които се въртяха над площадката за кацане. Четиримата души от екипажа на военновъздушните сили с яркооранжеви шлемове се бяха привели до фюзелажа на хеликоптера и бързо откачаха привързващите го въжета. Изглежда, корабът изпращаше машината във въздуха. Червено-белият й нос се извъртя и едва не засегна главната кула, а после отлетя напред над носа. Ицик се чудеше как ли се надяват пилотите да кацнат отново при тези условия.

— Какво е това, по дяволите? — извика той.

— Тест на „Вулкан“ — отговори Ами.

Ицик погледна към предната кула и 20-милиметровото дуло на оръжието.

— В такова време? — Той гледаше как хеликоптерът се отдалечава.

— Ние не избираме времето — каза Ами. — Оставяме тази работа на Аллах — изрече той с арабски акцент.

— Като стана дума — извърна се Ицик. — Как е нашият гост?

Шейх Саид, духовният водач от Хизбула, който представляваше разменната монета на израелския кораб в предстоящата среща, обитаваше една от офицерските каюти под палубата. Той беше настоял да се преоблече в дрехите, които е носил в нощта, когато беше пленен в Южен Ливан. И така, въпреки зимата сега беше облечен в сивата памучна нощница и кожени сандали, които беше нахлузил набързо, когато командосите го бяха измъкнали през балкона. Той почти не говореше, а само си шепнеше молитви и никой не знаеше дали смята предстоящата размяна за щастлив ден на освобождение или срамно предаване, вместо което е за предпочитане да намери начин да се самоубие. Не му се разрешаваше да се разхожда свободно, защото на борда имаше много оръжия, но люкът на каютата беше отворен в знак на уважение. Двама запасни капитани от „Саярет А-Друзим“, батальон от говорещи арабски израелци, стояха на пост в коридора. Мъжете не бяха мюсюлмани, но спокойно можеха да пазят мюсюлмански духовник и да се преструват успешно, че уважават сана му.

Дори и да се радваше на онова, което му предстои, шейх Саид не го показваше. Той лежеше върху тънкия дюшек на койката, като се държеше за преградата, за да не се търкулне на пода. Гледаше в тавана и гладеше черната си брада със свободната длан.

— Дори и да страда от морска болест, сигурно си гълта слюнките — каза Ами.

— Че той прави все това вече трети ден.

Внезапно високоговорителят върху летателната площадка изрева заповед.

— Готови за изпитване на оръжията!

Двамата мъже бяха много близо до предната кула. Ами се обърна към Ицик.

— Искаш ли да влезем? — Щеше да стане още по-шумно от изстрелите.

Ицик отхвърли предложението със смръщен поглед. Ами сви рамене, закрепи се с крак към един от вертикалните пръти на парапета и запуши ушите си с пръсти. Генералът не предпази ушите си. Май още не беше се самонаказал достатъчно.

В далечината сред мрачното небе хеликоптерът пусна някакъв предмет, чието падане веднага беше забавено от бял парашут, докато машината бързо се отдалечи.

Предния купол се събуди с вой, а черните дула на „Вулкан“ заподскачаха нагоре-надолу. Внезапно оръдието забуча и макар да се намираше сред безкрая на откритото море, звукът беше като от затворен в метална каросерия работещ електрически трион. Ицик трепна, когато куршумите литнаха във въздуха, а следите им оставиха зад себе си червени лъчи като от лазер на рок-концерт. Целта изчезна сред искри и падащи надолу останки. Оръдието беше стреляло само секунда, но главата на Ицик звънтеше, а ушите му бяха оглушени като напълнени с памук.

Четирима от контингента на морските командоси се появиха върху палубата и тръгнаха към кърмата и черния гумен „Зодиак“. Бяха облечени в леководолазни костюми и спасителни жилетки, но освен плавниците, маските и шнорхелите не носеха специално оборудване с кислородни бутилки. Те щяха да се хвърлят в морето, ако завръщащият се „Делфин“ претърпи някаква авария.

Ами извади микрофона на моторолата, който висеше на колана му. Погледна към небето и заговори.

— Хеликоптерът се връща. Намали до десет възела.

— Десет възела, слушам — отговориха от мостика.

Корабът намали ход, но продължи да подскача върху вълните и площадката за кацане се люшкаше непрестанно. Хеликоптерът се появи откъм кърмата и увисна над нея, като че пилотите размисляха дали да не дезертират към Крит. Наземният екипаж за хеликоптера хвана здраво въжетата за превързване към палубата.

— Дръж го на прав курс и стабилен, Цви — заповяда Ами на рулевия си.

Ицик поклати глава.

— Това е все едно колибри да се опитва да чука акула отзад.

Внезапно пилотите се решиха, хвърлиха се напред към площадката и изключиха двигателите. Плазовете изскърцаха по метала, а мъжете от наземния екипаж се приведоха да се предпазят. После палубата се надигна и изпъна въжетата. Мъжете се хвърлиха напред и хванаха птичето.

— Откачалници — подсвирна Ицик и докосна козирката на шапката си.

Ами се усмихваше и ръкопляскаше. След минута четиримата морски командоси се върнаха от кърмата разочаровани, че не им се е удало да разиграят адреналина си…

Мислите на Ицик се върнаха към размяната на пленници. Искаше му се събитието вече да е отминало, защото цялата тази работа направо му беше отнела съня.

Шейх Тафили, преговарящият партньор от Хизбула, едва не провали договорката преди два дни. Той беше свикнал да преговаря само с Бени Баум. Първоначално отсъствието на подполковника беше обяснено от израелците с обещание, че той ще се появи, за да уточни последните подробности. После Ицик беше принуден да признае, че Баум лежи в болница със сърдечен пристъп, което само отчасти беше лъжа. Когато Тафили се дръпна, генералът изнамери подходящ заместник — пенсионирания бивш шеф на европейския отдел на АМАН, който също беше родом от Германия. Човекът нямаше стила на Баум, но успя да приключи преговорите в Кипър. Тафили не беше доволен, но той също си имаше господари, на които да угажда.

Сега би трябвало да няма никакви други грижи освен оперативните подробности. Но възможността на мястото на срещата да се появи призракът на необузданата терористка — бивша, Господ да ни е на помощ, сътрудничка на АМАН, — при това със смъртоносно оръжие, караше Ицик да се изпотява.

Ами понечи да тръгне към каюткомпанията, когато Ицик протегна ръка и го спря.

— Кажи ми как ще проведем размяната? — попита го генералът.

— Първо, заради сигурността, всички командоси ще се спуснат с миниподводниците във водата — заговори Ами. Всеки от трите ракетоносци разполагаше с контингент командоси, а високоскоростните им миниатюрни подводници бяха въоръжени с картечници и РПГ-та. — Те ще останат извън обсега, за да не изплашим братовчедите. — Той използва общоприетия жаргон за арабите. — Освен това ще имаме и снайперисти, в случай че някой постъпи невнимателно.

— Как, по дяволите, би могъл снайперист да работи на такова корито? — зачуди се Ицик.

— В Атлит измислиха една дяволия — спомена Ами не толкова секретното поделение на „шайетет“. — Закача се на мачтата, а после укрепваш М–21 на него. То е нещо като хитрините, които използват по филмите.

— А как ще бъдат разменени Сарел и Саид?

— Нали ти каза, че от Хизбула са искали да закотвим борд до борд и да поставим гъвкав мост? Но ако водата не е спокойна като в Мъртво море, това няма да стане.

— Тогава?

— Ще използваме „Зодиак“. С единия ще закараме Саид, а с другия ще си вземем Сарел.

Ицик обмисли казаното за миг.

— Да изпратим първо лодката за Сарел, за да може и двамата да се качат на борда на своя „Зодиак“ едновременно.

— Добра идея — съгласи се Ами. — Ей затова си станал генерал.

Ицик не обърна внимание на комплимента.

— Ами ако морето е като сега? — махна той с ръка към вълните.

— Няма да бъде — отвърна Ами. — Миналата седмица „шайетет“ изпратиха група да провери дълбочината и вълнението при Златен пръстен. Най-много да имаме еднометрови вълни. — Стандартна процедура е разузнавателни групи да проверяват предварително мястото за провеждане на всяка важна мисия. — Но дори и да стане бурно, можем да използваме хеликоптера и хората от 996.

Хеликоптерът беше екипиран с лебедка, а в екипажа беше включен екип от Група 996, изпълняваща спасителни операции за военновъздушните сили. Ако се наложеше, шейх Саид можеше да бъде спуснат върху палубата на траулера на Хизбула. А Дан Сарел беше обучен за издигане с хамут.

— Не съм сигурен, че Сарел ще е в състояние да го направи — със съмнение каза Ицик. Беше виждал в какво състояние се връщат пленниците.

— Не се тревожи за Дан — отвърна Ами. Досега командирът на кораба не беше споменавал, че познава лично Сарел от годините, когато са служили заедно в „шайетет“. Нито пък, че лично е командвал кораба, от който Сарел е тръгнал в нощта на пленяването му. — Когато види лицето ми, той вероятно направо ще скочи във водата и ще доплува до нас.

Ицик не отговори. Съмняваше се, че Сарел изобщо ще може да ходи.

— Я ми кажи нещо, Ами. — Ицик се опита да прикрие следващия си въпрос като обикновено любопитство. — Каква повреда може да причини на кораба ти една ракета? — Той погледна към ветрилото от сонарни чинии и радарни антени върху контролната кула.

— Ракета ли?

— От кораб към кораб, да речем.

— Спомни си „Ейлат“. — Ами цитира предупреждението за бдителност към всички самонадеяни капитани. През 1967 година израелският разрушител „Ейлат“ беше ударен от ракета СТИКС, изстреляна от египетска установка „Комар“, закотвена в Порт Саид.

— Е, всъщност нямах предвид такава огнева мощ.

— Тогава за каква ракета си мислиш?

— Нещо като торпедо.

— Торпедо ли? — Ами свали шапката си и се почеса по главата. После отново нахлупи шапката. — Още не съм виждал някое торпедо да се изстрелва от палуба, макар че непрекъснато ги пускат от хеликоптери. Ако ни удари под ватерлинията, ще потънем.

— Бързо ли?

— Достатъчно. Този проклет кил е като хартия. — Корпусът на клас „Саар“ нямаше стойност като предпазна броня. Корабът разчиташе на скоростта, маневреността и нападателните си оръжия. — Освен това торпедото обикновено убива всички, намиращи се на мястото на удара — добави спокойно Ами.

— А ако пред теб има подобна заплаха, кое е най-безопасното място на борда? — попита Ицик.

Ами изгледа генерала от АМАН. Тай нямаше навика да се тревожи за собствената си кожа. Но в такъв случай може би не за нея е въпросът.

— Летателната площадка — показа с пръст той към откритото пространство над БИЦ. — Обикновено изстрелват торпедата към маса. В нашия случай към кърмата или долната част на кулата. Хората, които се намират горе, вероятно биха оживели, макар да бъдат изхвърлени във водата.

Ицик погледна нагоре към редицата плексигласови заслони, ограждащи предната част на площадката. Съмняваше се да успее да убеди шейх Саид, че ако се изкатери по стълбичките на кулата, ще е на по-сигурното място.

— Когато стигнем на пет морски мили от Златния пръстен, ще качим шейх Саид горе — реши Ицик. — Те така или иначе ще искат да го видят.

Той сведе поглед и видя, че Ами го гледа внимателно. Командирът на кораба нямаше да се съгласи да приеме повече увъртания.

— Ти знаеш нещо — заяви той. — Така ли е, Ицик?

Генералът отмести очи и загледа над издигащия се нос на кораба. На хоризонта залязващото слънце оцветяваше облаците в жълто, докато над тях синята нощ се спускаше на запад.

По това време групи на Мосад в Европа вероятно вече товарят камиони, регистрирани на името на фалшиви корпорации. При подаден от Ицик сигнал към съответстващия му колега от Мосад в Тел Авив те ще предадат тоновете резервни части, за които имат договорка на анонимни, говорещи арабски шофьори. Това беше първата част от сделката, но на Ицик тя се струваше твърде проста и маловажна. Тревожеше го инстинктивно, както когато при случайно пазаруване е успял да намали цената на стоката, предлагана от някой продавач, а после открива, че онзи му е пробутал развалени плодове.

Разбира се, че от месеци насам командирът беше разпоредил целият оперативен персонал на АМАН да се фокусира в събирането на разузнавателни сведения във връзка с „Лунен лъч“. Да се докладват всякакви слухове, да се търсят пропуски, да се открият измами. Но нямаше и намек за подобно нещо. Даже и не миришеше на измама. Мосад, с много по-широката си мрежа от глобални операции, също беше насочил голяма част от усилията си, за да разкрие опасностите в нещо, което на пръв поглед изглеждаше честна сделка. Цивилните, които не обичаха да се занимават много с чужди работи, бяха дали зелена светлина.

И въпреки това дразнещата мисъл, че цялата разузнавателна общност може да е измамена, не напускаше ума му. „Лунен лъч“ ще бъде удар, но той се опасяваше, че главното събитие може да се окаже само странична сцена от друго, по-голямо представление. Беше научен да мисли така, защото израсна в службата след войната „Йом Кипур“, когато брилянтната серия от арабски измами едва не завърши с катаклизъм.

Ролята на Мартина Клумп просто не се връзваше в играта. Действията й бяха една аномалия. Отмъщението не беше достатъчен мотив, в който да ограничат нейните действия, защото, ако тя успееше, ударът й щеше да засегне както врага, така и съюзника й. Може би все пак всичко това се дължи на обикновено съвпадение.

Но на Ицик не му плащаха, за да се уповава на съвпадения. И все пак…

Той погледна часовника си. След още един час ще трябва да даде сигнал „Напред“ и флотилията ще пресече точката, от която връщане назад няма.

Той въздъхна и погледна към тъмносините призраци, които се носеха по хоризонта, преди да отговори на въпроса на капитана.

— Аз съм командир на „Специални операции“ в АМАН, Ами — каза тай. — И знам твърде много. Но никога достатъчно.

20.Скорпион

Шамарът на Мартина по бузата на Рут плесна като лъвска опашка и отекна от стените на малкото помещение, последван от силно пищене в лявото й ухо и тъп взрив на болка в главата. Силата на удара беше увеличена и от неочакваността му, защото ръката на Мартина почиваше спокойно на хълбока, а после изведнъж се изви във въздуха като бейзболна бухалка.

В мига след шамара Рут осъзна, че всъщност е имало предупреждение. В начина, по който Мартина отвори вратата и влезе в стаята, в блясъка на очите и в тежкото й дишане. Тялото й сякаш се беше напрегнало ужасно и когато Рут се изправи бавно от леглото, Мартина като че гледаше през нея към нещо, което караше лицето й да почервенее и горната й устна да се свие злобно над зъбите.

Внезапно Рут хвръкна във въздуха, главата й се блъсна в ъгъла, където се събираха стените. Косата й се пръсна около лицето, тя се плъзна надолу и седна върху възглавницата с разперени крака като дете, което си играе с пясък. Бузата й пламтеше като жигосана и усещаше в устата си металния вкус на кръвта от прехапаната устна. Но сълзите й не бяха емоционални, а просто от силата на болката, тя реши да не ги бърше, когато вдигна ръка, отметна косата от лицето си и я закрепи зад ухото.

— Проклетият ти баща! — изрева на немски Мартина, вдигнала крак върху тясното легло. Тялото й се гърчеше, а ръцете стискаха въздуха, сякаш се мъчеше да удуши някакъв призрак. Беше облечена в черен пилотски комбинезон, изцапан с петна от масла и кал, обута в кожени танкистки боти с незавързани връзки. Алуминиевата врата към помещението беше останала отворена и Мартина сигурно усети разтревожения поглед на Юсуф откъм кухничката, защото внезапно се извърна и я ритна с крак, за да се затвори. При обикновени условия стените на фургона биха потреперили от такъв удар, но тъй като беше закопан под земята, се чу само силен удар, последван от шепота на смъкващ се пясък.

Рут трепна от това второ доказателство за яростта на Мартина. До този момент жената изглеждаше непоклатима. Човек можеше да се възхити на хладното й държание въпреки напрежението. По време на кратките им срещи тя се държеше спокойно, макар и без симпатия, но изражението й понякога се доближаваше до усмивка. Рут разбираше, че това се дължи на по-добрата позиция, която жената има в играта. Увереността на Мартина беше стопила надеждата на Рут и я хвърляше в дълги часове на паника и отчаяние.

Но сега беше различно. Нещо, което бащата на Рут е направил, казал или не успял да свърши, беше отворило пролука в бронята на жената и причинило това избухване. Защото за пръв път след отвличането си Рут се почувства по-силна заради неочакваната жестокост на Мартина.

Тя наблюдаваше внимателно как Мартина внезапно спря пред високото огледало върху вратата на шкафа. Вдигна ръце и ядосано разроши късата си руса коса, която литна нагоре и настрани. После внезапно дръпна вратата на шкафа и измъкна черната траурна рокля, с която беше пътувала Рут. Погледна я, блъсна вратата на шкафа и се опита да разкъса дрехата, но платът не поддаде.

— Мамицата му! — изпищя на немски тя. В следващия миг в ръката й се появи къс нож и тя накълца с него роклята на ивици. Хвърли парцала в ъгъла, ругаейки като разярената сестра от приказката, която е решила, че тази Пепеляшка няма да бъде допусната на бала.

Рут се понамести, опряла гръб върху задната стена на фургона. Вдигна босите си крака върху грубото вълнено одеяло. Бяха й хвърлили долнището на сив анцуг и един от онези тъмносини военни пуловери с плат на раменете и лактите, защото във фургона нямаше отопление, а нощите бяха много студени. Но прибраха обувките й.

Тя облиза устните си и усети топлата кръв, а после опипа с върха на езика си раната от вътрешната страна на бузата. Стисна с ръце края на одеялото. Мартина още държеше ножа. До този момент Рут не мислеше, че би могла да надвие тази жена. Но ако това острие се приближи, тя ще се хвърли върху Клумп, ще я притисне към пода и ще я блъска, докато не я откъснат от окървавеното й тяло. Идеята накара сърцето й да се разтупти, а от дясната й мишница се проточи тънка струйка пот.

Но Мартина сякаш беше забравила, че в стаята има друг човек. Тя не гледаше Рут, която сега нямаше за нея повече значение от счупена поради яд ваза. Обърна гръб на ниското легло и приседна в ъгъла му, стиснала ножа и почукваща с дръжката му по коляното си. Гърбът й трепереше, докато тя шепнеше на немски.

— Мамо, извинявай, извинявай.

Рут затаи дъх. Опитваше се да чуе шепнещите демони, излизащи от устните на Мартина. Чудеше се какво общо има майка й.

— Дяволите ще го вземат и ще гори в ада, ако те нарани. — Гласът й беше като детско ридание, задавен от сълзи. — Ще те спася, мамо, кълна се. Ще те спася и пак ще унищожа мръсната сделка. Ще си разменят само кръв и кости.

Лявата буза на Рут туптеше, а под косата й, където главата й се беше ударила в стената, растеше цицина. Но тя пренебрегна болката и опита да се концентрира. Безкрайните часове в студената метална пещера я бяха изтощили и замаяли, но разбираше, че има някаква възможност. Едно малко прозорче се беше отворило и през него тя можеше да зърне истината за положението, в което се намира. Но трябваше да разбере бързо за какво става дума.

Каква беше „мръсната“ сделка? На каква „размяна“ толкова държаха враговете на Мартина, че тя се кълнеше да превърне обектите на размяната в кълцано месо?

През повечето време от краткото затворничество на Рут тя нямаше възможност да види нищо извън стаята. Само веднъж я бяха извели в ледената пустиня, за да се „раздвижи“ около лагера, но минаването покрай мрачната гвардия на Мартина й беше достатъчно, за да разбере, че се готви някаква голяма операция, а отвличането й е само страничен проблем.

Под пясъка бяха закопани три дълги камиона с фургони от онзи тип, с каквито филмовите звезди пътуват за снимки извън студиото. Като бивш офицер от армейското разузнаване Рут беше посещавала стотици скрити наблюдателни постове, бункери и комуникационни центрове, защото израелците също обичаха да се закопават. Един такъв наблюдателен пост на египетската граница се оказа толкова неразличим, че тя мина по покрива му, без да го забележи, докато придружителите й от инженерния корпус се хилеха гордо. Отворите за вентилация бяха скрити сред бодливи храсти, главата на перископа се намираше в пластмасов кактус. Лесно й беше да си представи как е построено леговището на Мартина.

В пясъка беше изкопан голям, полукръгъл ров, в който върху дървени талпи бяха вкарани камионите. Колелата, решетките на двигателите и монтираните на покрива на кабините климатични инсталации бяха покрити с найлон и залепени с широки ленти. И понеже двигателите не биха могли да работят без въздух, към външните стени на колите бяха прикрепени електрически кабели, свързани с газгенератор, който бръмчеше ден и нощ. Аварийните люкове на фургоните бяха махнати и в отворите вмъкнати вертикални алуминиеви вентилационни тръби, покрити с конусообразни „шапки“, увити в чували с цвета на пясъка. Камионите бяха поставени под ъгъл един към друг, така че отворената шофьорска врата на всеки почти допираше задния изход на предния. Връзката помежду им беше осъществена със секции от два метра широки пластмасови водопроводни тръби, също запечатани с яка, широка лепенка.

Когато пясъкът е бил върнат върху камионите, покривите им са останали на два метра под повърхността на пустинята.

Входната рампа, която водеше към първата кола, беше покрита с камуфлажна мрежа и трънливи клонки. Това беше „работният“ фургон. Сгъваемата маса точно зад шофьорската кабина се използваше за съвещания, но повечето от останалите удобства, включително кухненските уреди, бяха махнати, за да остане място за комуникационно оборудване, оръжия и сандъци с муниции. По стените имаше множество метални болтове, върху които висяха автомати АК–47, унгарски АКМ, МР–5 и две РПГ-та. Мъжете на Мартина седяха върху сгъваеми столчета и следяха радиотрафика със слушалки на ушите, чистеха оръжията си или четяха „Ал Ватан Ал Араби“. Светлините във фургоните понякога примигваха, когато генераторът се задавеше с някоя песъчинка. Жълтата светлина се отразяваше от предните и странични стъкла на кабината, разкривайки тъмния пясък зад тях. В пръстта имаше камъчета и скални отломки и целият лагер приличаше на гигантска змия, заровена в пясъка.

Вторият камион беше жилищното помещение на хората на Мартина. Откъм бръмчащия хладилник се носеше неприятния мирис на развалена храна, а откъм печката се издигаха пари с мирис на арабски подправки. Мъжете имаха минимален достъп до вода и затова вонята на засъхнала пот, привична за всички войнишки бункери, засенчваше всякакви аромати. Всяко възможно хоризонтално пространство беше покрито с многократно използвани спални чували, включително две сгъваеми корабни койки, хванати към стената на мястото на кухненската маса.

Последният камион явно представляваше личните покои на Мартина. Тя не беше създала никакъв уют в помещението със свои лични вещи. Нямаше снимки, някакви книги или прибори за чай. Обаче върху малката маса имаше колекция от карти, технически справочници за самолети и хеликоптери, един брой на немското списание „Визир“, комплект за почистване на пистолет и кутия дамски тампони. Беше дала своята спалня в задната част на фургона за килия на Рут, след като я изпразни от всичко, което би могло да се използва с някаква подмолна цел. Към вратата на спалнята беше здраво закрепено и тежко резе.

Никъде в комплекса не беше построен спасителен тунел. Мартина очакваше от мъжете си да се бият и да умрат с нея там, където са.

По време на кратките преминавания на Рут през подземния лагер тя не успя да зърне някакви планове за нападение, да види мъжете да подготвят специална маскировка или да чуе имена на израелски или европейски градове в разговорите им, които водеха на арабски. По скоро цареше атмосфера, която я убеди, че се отброява времето до някакъв определен момент. Чувстваше го по мълчанието на мъжете, очакващи действието и размишляващи върху личната си съдба. Беше същото напрежение преди мисия, на което често беше ставала свидетел, но винаги като наблюдател, чувстваща вина заради собствената си безопасност. Това чувство със сигурност го нямаше сега у нея, но пак усещаше приближаващото начало на операция.

Каквото и да замисляше Мартина, тя явно смяташе, че задържането на Рут й осигурява ненамеса. Това от своя страна означаваше, че бащата на Рут и следователно АМАН, биха могли да попречат на операцията й. В заключение, мишената на Мартина трябва да беше израелска, вероятно „размяната“ от несвързания й шепот. Но тук логиката на Рут спираше. Нямаше достатъчно информация. Както винаги, страстта към секретност на баща й я беше оставила на тъмно.

— О, татко — шепнеше сега Мартина и се поклащаше свита, като от болка в корема. — Моля те, прости ми, татко. Не биваше да й позволявам да напуска дома. Аз я изложих на опасност. Знам, бях толкова глупава! — Тя се нарече „тротел“, тъпа идиотка. Грубо избърса носа си с опакото на юмрука. — Но аз ще си я върна. Кълна ти се.

Рут седеше неподвижна като ледена статуя, както се и чувстваше през тези зимни дни в пустинята, които трудно би могла да различи от нощите. Бяха й взели часовника и единственият начин да отчита някак времето беше горната част на вентилационната тръба. Люкът в тавана беше покрит с мрежа, но през нея можеше да се види долната част на конусообразната „шапка“. Когато слънцето залезеше, вътрешността на тръбата ставаше непрогледно черна. Рут трепереше непрекъснато, носът й течеше, а сега ударът по лицето предизвика направо поток. Внезапно тя подсмъркна.

Мартина скочи от леглото, сякаш е чула изстрел. Извърна се рязко към Рут и я изгледа така, сякаш младата жена току-що се е вмъкнала през прозореца.

— Мислиш, че той ще те спаси, нали? — попита тя с все още унил от избухналите съжаления глас. — Мислиш, че той ще дойде тук и ще те измъкне. — Тя подсмъркна силно. — Или може би онзи тъп полицай, а?

Рут само я гледаше в очите, макар ножът да проблясваше в размаханата ръка на Мартина. Преди време беше намерила възможност да попита за съдбата на Майкъл, когато Юсуф й разреши да използва малката тоалетна между стаичката й и кухничката. Той не отговори и тя не успя да прочете истината в очите му, но сега Мартина се изпусна и тя разбра чудесна новина. Майкъл е оживял. Той е някъде навън, може би заедно с баща й. Събираха се сили, които да я освободят. Да!

— Може и да дойде — продължи вече подигравателно Мартина. Тя се стегна психически и тялото й се поотпусна. — Баща ти е много съобразителен мъж. — Тя погледна тавана, като почукваше по нокътя си с острието. — Нали?

Беше време Рут да отговори. Трябваше да говори, за да не загуби силите, които събра, като не си позволи да заплаче след удара на Мартина.

— Да, така е — заяви тя.

Мартина кимна, докато оглеждаше прашните цепнатини по тавана и се мръщеше като дизайнер по обзавеждане в подслон за бездомници.

— Е, хубаво е да го чуя — измърмори тя. — Гордостта на дъщерята.

Рут знаеше достатъчно за ранната загуба на бащата на Мартина. Затова внимаваше как стъпва по това минно поле. Но нямаше никаква представа, че някога, когато Мартина едва беше навършила двадесет години, тя е гледала на Бенжамин Баум като на заместител на изгубената бащина грижа.

— Бащината обич също така е много силна — внимателно изрече Рут.

Мартина огледа лицето на Рут със светлите си очи.

— Така ли? — попита, сякаш като е загубила този дар, не би могла да си представи подобно нещо.

— Аз мисля, че родителската обич е по-силна от всичко — каза Рут и изтръпна от мисълта, че може да не доживее да обича свое собствено дете.

— И ти мислиш, че баща ти те обича?

— Да.

Обичта му беше егоистична, но има ли друга?

Изражението на Мартина не се промени, макар да сведе поглед към устните на Рут. Двете жени бяха разделени само от дължината на леглото.

— Устната ти се подува — каза тя.

Рут вдигна длан да докосне удареното, но спря и свали ръката си върху одеялото.

— Можеш да сложиш малко лед — предложи Мартина.

— Би било добре. Благодаря.

— Тук нямаме лед — спокойно продължи Мартина. После махна с ръка. — Аз не разрешавам. Фризерите работят, но аз забранявам подобен лукс. Мъжете са като деца. Ако се грижиш за тях, те веднага се отпускат и стават мързеливи. Очакват играчки, подаръци и чувства.

Рут не отговори. За миг си представи Мартина като майка и изпита съжаление към детето, което би имала.

— Той не обича никого — заяви Мартина. Тя сведе поглед към ръцете си и като видя, че под ноктите си има пръст, започна да ги почиства с острието на ножа. — За баща ти говоря. Той не е способен да обича.

Рут влезе в капана й с високомерно смръщване.

— О? Толкова добре ли го познаваш?

— Познавам го много по-добре от теб, скъпа! — изкрещя внезапно Мартина и насочи острието напред, което накара Рут да удари глава в стената. — Много по-добре!

— Тогава трябва да си много схватлива — бързо отвърна Рут, опитвайки се да успокои Клумп, преди да е избухнала отново.

— Схватлива ли? — изсъска Мартина. — Схватлива? Ти мислиш, че съм някаква си откачена ясновидка? Аз го познавам от опит. Дългогодишен опит. Той не е човек. Или не, човек е. С всички качества, които означава това. Змия, скрила се под камък. Лъжец, предател, измамник! — Тя спря да крещи и бавно се изправи. После поклати глава и се изсмя, извърна се и леко затвори вратата на шкафа. — Не знаеш, нали? — прошепна тя с неподправен интерес.

— Вярно е, че баща ми има някои от тези качества — отговори Рут, макар злобата на Мартина да я беше объркала и предупредила за някаква странна връзка, каквато не можеше да си представи. — Той е офицер от разузнаването. Шпионите не са принцове.

Пръстите на Мартина още подпираха огледалото върху вратата на шкафа. Стоеше и гледаше лицето си, а после започна да се смее на глас и отметна глава.

— Не! — възкликна тя, докато раменете й се тресяха. — Не са, вярно. — После веселостта й изчезна и тя докосна едното си око с пръст. Разгледа бръчките в огледалото. — Нито пък принцеси — продължи тя. — Сигурно за теб е било по-добре, когато не си го знаела. Аз също бях такава като дете. — Тя огледа другото си око. — После, много по-късно, разкрих истината и се опитах да си отмъстя. Да компенсирам с престъпления. Знаеш ли, че ти никога не би могла да го направиш?

Рут разбра, че опитвайки се да успокои яростта на Клумп, само раздухва въглените й. Затова си замълча. Обаче чувстваше желанието от страна на жената да спечели отново контрола, да остане на власт ако не физически, то с някакви неприятни разкрития. Но какво би могла да знае тази жена за баща й, което тя да не е могла да си представи рано или късно? Че е убивал? Че е изпращал други, които са били убивани, пленени или измъчвани, за да издадат тайните си? Всичко това тя го знаеше и се опитваше да забрави, въпреки че признаваше съществуването на тази част от живота му. Тя гледаше как Мартина отваря ципа на джоба си, вади кутия цигари и си запалва една със запалката. Убеждаваше се, че нищо, което може да каже тази жена, не би могло да я изненада, докато Мартина не изпусна кръгче дим и я накара да изгуби дъха си.

— Баща ти — каза тя. — Аз се чуках с него по времето, когато ти си ходела на детска градина.

Думите опариха ума на Рут и тя веднага се опита да успокои болката, като промени смисъла им. Рядко се срещат деца, които да възприемат сексуалността на родителите си. Макар с възрастта да откриват естеството на секса, майката и бащата остават някак лишени от плътски желания в техните очи. Естествено, че баща й е мъж, но той няма плътски желания извън леглото на мама, а дори и там, смяташе тя, любенето им сигурно е един сериозен и бърз акт, който само поддържа брачната клетва. Така че Мартина сигурно има предвид друго, мислеше си тя, докато тялото й остана напълно неподвижно. Жената сигурно иска да каже, че го е мамила, че му се е изплъзвала още от самото начало на кариерата си.

— Да — извърна се от огледалото Мартина и кимна на пленничката си. — Той се опитваше да ме вербува. — Тя се огледа, за да седне някъде, но си спомни, че лично е наредила да се махнат от стаичката всякакви ненужни предмети, включително и стола. Затова се облегна на вратата и се смъкна на пода. Постави длани върху коленете си. Ножът се люлееше между пръстите на дясната й ръка, а в лявата държеше цигарата. — Беше в Париж. Аз бях много млада. По-млада отколкото си ти сега. — Тя дръпна от цигарата и изпусна дима към тавана. Не бързаше. Слушателката й нямаше къде да иде. — Бях много объркана и неопитна. Даже още нямах някакви сериозни убеждения. А ти знаеш какви са мъжете. Те усещат тези работи. Като акулите, когато има кръв във водата.

„Тя си измисля — реши Рут, макар че стомахът й започна да се свива на възел. — Добре го прави. Звучи съвсем реално, но това е само една жестока игра. Очаква от мен да протестирам, да отричам. Не бива да й се хващам.“

— Аз смятах, че той е прекрасен любовник — изсмя се Мартина на собствената си детинска глупост. — Не и по-късно, разбира се. — Тя се изкикоти. — Но тогава това му вършеше работа, а разбира се, дете, каквато бях аз, няма и с какво да сравнява. — Тя погледна Рут, наслаждавайки се на обърканата неподвижност на младата жена. — Когато изпитвах някакви съмнения, той направо ми ги изчукваше от главата.

Макар сърцето на Рут да се свиваше от болка, сякаш го пронизва нажежено желязо, тя не си позволи да възнагради Мартина с някаква реакция. С последните сили, останали в измъчените й лицеви мускули, тя се усмихна, макар устните й да трепереха.

Мартина отпъди дима от лицето си.

— О! — възкликна тя и вдигна глава. — Не ми ли вярваш? Разбира се, че не. — Тя вдигна ножа и погледна черното му острие. — Дали да не ти опиша члена му? Още си го спомням добре и смятам, че ти си го виждала. — Тя отпусна оръжието. — Или може би не. Като се замисля, май никога не съм виждала баща си, макар, естествено, да бях твърде малка, когато той се самоуби. — Тя сложи цигарата в устата си и вдигна пръст, като че се е сетила за нещо. — Ами какво ще кажеш за други неща? Стари белези, които сигурно си виждала. — Тя докосна с пръст дясната си гърда. — Тук той има малък белег от куршум. Чух, че сега имал още един на корема, но едва ли ще може да се види, тъй като е станал доста дебел. — Тя постави длани на пода, опря се и вдигна крака във въздуха, като погледна към Рут през отвора между колената си. — Обикновено го прегръщах с крака през врата, когато ме чукаше. На него много му харесваше. — Тя затвори очи и се усмихна, докато удряше ритмично с глава по вратата. — Още виждам косматите му гърди, които се вдигат и спускат над мен като локомотив. Понякога си мислех, че ще ме смаже. — Тя спря да се движи и отвори очи. — Толкова се потеше, когато ме чукаше…

Брадичката на Рут затрепери и тя стисна очи, но нямаше да си позволи да запуши измъчените си уши. Беше стиснала одеялото и си представяше неща, които да успокоят болката: пурпурното благоухание на розите в Йерусалим, цветовете на летните си рокли. Братята й гонеха футболна топка в Парка на независимостта, а тя тичаше с тях, макар че се спъваше и обелваше колената си. А те се гордееха с нея. Усещаше мириса на дима от лагерния огън, смесен с аромата на борови иглички в Йерусалимската гора. Тя и Габи бяха сами върху мекото одеяло, звездите надничаха през клоните и макар да й беше за първи път и двамата да бяха само на шестнадесет години, нямаше нищо грозно или грубо. Беше толкова приятно, така красиво. Мекотата, топлината и възхитеният вик на съединяващите се души.

Чу ужасната жена да се приближава до краката й. Тежките боти тропаха, когато тя тръгна да се разхожда. Но Рут се мъчеше да задържи картините си, да се пребори, както би го направил майстор по тай-чи. Като приеме и разводни атаката с по-хубавите неща от живота.

— Разбира се, пенисът няма реална сила — заяви Мартина, докато мачкаше някаква пустинна буболечка с крак. — Той е един тъп орган, който отвръща на най-елементарни стимули. Не си ли съгласна?

Рут чуваше нежния плисък на летните вълни на Средиземно море, приятното туп-туп на плажните топки. Чувстваше хладината на лимонов бонбон върху езика и устните си.

— Но е неконтролируем — продължи саркастичното мъчение Мартина. — Всичко може да го накара да се вдигне. Грубо бельо, детско тяло, дори и обесването на собствения му господар. — Тя спря и вдигна ръце, като че да събере войнстващи феминистки. — Истинската сила е в онова, което стиска пениса, защото вагината е част от мозъка на жената. Мъжете знаят това, скъпа, защото в тези мигове те разбират, че са обикновени слуги, хванати от орган, който носи могъществото на вселената. — Ножът и огънчето на цигарата й почти докосваха тавана. — Намират се в котела на съзиданието. И са безсилни.

Тя остана в тази поза за миг, а после свали ръце на кръста си. Наведе глава настрани и погледна Рут, изненадана, че единствената й слушателка не е впечатлена от тирадата, а я гледа с пламнали очи.

— Проклета курва — изсъска Рут на немски.

Мартина отстъпи, а устата й зяпна от неочаквания шок.

— Курва ли? — цъкна недоверчиво с език тя. — Засрами се! Явно си пропуснала основната мисъл в сестринската ми лекция.

— Тъпа кучка. — Рут докосна наранената си устна, сякаш искаше да покаже, че единствената болка, която чувства, е физическата. — Да не очакваш да ти повярвам на глупостите? — Какво, че баща й има такъв белег на гърдите? Този факт сигурно е записан по досиетата на поне десет разузнавателни служби.

— Вярвай в каквото искаш — сви рамене Мартина.

— Върви по дяволите. — Рут се измести към страничната стена и извърна лице. — Ти не знаеш нищо. За десетина минути проучване, аз бих могла да си измисля каквото поискам за твоя баща.

Мартина въздъхна.

— Сигурно. — Тя подхвърли ножа във въздуха и го хвана за дръжката. — Да, разбира се. Права си. — Острието се превъртя отново. — Проучване. — Сега тя опита да завърти два пъти ножа във въздуха. — Проучването ми разказа за онова кученце, което имаше като малка. Май се казваше Шаци, а? Прегази го една млекарска кола. — Тя се опитваше да балансира ножа с острие върху показалеца си. — И проучването ми е казало за майка ти Мая и за братята ти Йош и Амос. Намерих и доста неща за къщата ви в Абу Тор — в досиетата, разбира се. На два етажа, в турски, средновековен стил. Някога принадлежала на някакъв паша, доколкото си спомням. Много красива. — Тя хвана падащия нож и внезапно удари чело с другата си ръка. — О, не — възкликна. — Това го нямаше в досиетата! Баща ти ме разходи с кола оттам. Два пъти. Много непрофесионално от негова страна. Ужасно нарушение на сигурността. Но тогава все още ме вербуваше. Цветя, чукане, създаване на доверие и така нататък. Ти знаеш как става.

— Ще те убия! — изкрещя Рут и скочи права върху леглото, стиснала юмруци с див поглед в очите.

С бързо движение Мартина стъпи върху матрака и ножът й опря в гърдите на Рут само на милиметър от кожата й.

— Седни! — заповяда тя. Но мъката и яростта на Рут я държаха замръзнала на място. Не беше сигурна дали иска да счупи ръката на Мартина, или да дръпне ножа към вече нараненото си сърце.

— Седни! — изкрещя Мартина и гласът й разтърси стените. Силното чукане по вратата увеличи шума. Юсуф се беше разтревожил за господарката си. — Махай се! — изкрещя тя и чукането престана. После погледна Рут в очите. — За съжаление засега си ми нужна жива. Но в правилата не пише, че не мога да изпиша името си върху красивото ти лице. — Тя вдигна острието и го наклони надолу, принуждавайки Рут да седне, за да не я нарани. Рут седна и ръцете й заеха по-удобни позиции за отбрана или нападение.

— Свали си панталона — нареди Мартина.

Рут не виждаше очите на жената. Гледаше към пилотския й комбинезон и бавно клатеше глава. Сълзите потекоха по лицето й.

— Не — прошепна тя. — Не.

— Свали го.

— Не!

— Няма да те изнасилвам, глупаво лайно такова! — извика Мартина. — Просто не те харесвам. А сега го свали.

Пръстите на Рут трепереха, докато развързваше връзката на панталона и го свали до коленете си. Мартина го дръпна и го хвърли върху разкъсаната рокля в ъгъла. Рут покри лицето си с длани.

Мартина се изправи, насочила заплашително ножа.

— А сега ми кажи, коя е глупавата кучка — тихо изрече тя. — Аз, обикновената жена, която дори не успя да завърши образованието си, или ти, великата студентка по психология. Която се превръща в гърчещ се червей от един съвсем обикновен природен факт.

Рут свали ръце от лицето си и ги постави върху леглото. Но сълзите още капеха от върха на носа й и тя хълцаше.

— Такива са простите факти, скъпа. — Нещо като съжаление се промъкна в гласа на Мартина. — Това е истината за връзката ми с баща ти. Трябваше да я осъзная много отдавна, но аз му вярвах, позволих му да ме предаде, да ме изпрати в затвор заедно с крадци и убийци, за да живея като тях, да се превърна в една от тях. — Тя поклати глава. — А после аз отново му се доверих. Само веднъж. А той доказа какъв е, опита се да ме довърши.

Рут изхлипа веднъж. Вдигна длани. Пръстите й трепереха.

— Ти също трябваше да го научиш, скъпа — въздъхна Мартина. — Момиче като теб, отгледано в общество като вашето. Учат те да бъдеш толкова силна, толкова независима, а в същото време те заслепяват и парализират с глупава, идеалистична поезия.

Мартина не изпусна ножа, когато се огледа за цигарата си. Тя гореше на пода и Мартина я загаси с обувката. После със свободната си ръка извади кутията от джоба си, измъкна с устни нова цигара и я запали. Извади я от устата си и я подаде.

— Хайде — предложи. — Ти пушиш. Видях те в ресторанта с твоя детектив.

След миг Рут прие цигарата с треперещи пръсти. Дръпна и се закашля.

— Той не е за теб — каза Мартина. — Да, красив е. Може би галантен. Вероятно ти дори би се омъжила за такъв мъж, но нямаше да се получи нищо. Този вид чувства са временни, скъпа. Повярвай ми. Аз знам. Ние трябва да се хващаме с такива като нас.

Дишането на Рут се беше успокоило. Вече не чувстваше физическата болка върху лицето си, защото душевните рани бяха много по-сериозни. Сега думите на жената минаваха през ума й като бавно движещ се трион. Тя извади цигарата от устата си и загледа огънчето.

— Не се опитвай — предупреди я Мартина. — Горили са ме и преди. — Въпреки това тя отстъпи, защото инстинктите й винаги бяха нащрек. Все пак беше умно католическо момиче, обучено от еврейски воини. Постави лявата ръка на хълбока си. — Така. Сега вече си осведомена. Но сигурно се чудиш заради какво беше всичко това.

Главата на Рут тежеше като напълнена с живак. Та погледна голите си крака. Пуловерът не беше достатъчно дълъг, за да ги покрие и се виждаше белият триъгълник на бельото й. Тя го покри с едната си ръка, а с другата вдигна цигарата към устните си.

Да, беше се чудила през всяка безсънна минута, откакто я хвърлиха тук като изоставено кученце. Какво друго можеше да прави? Не й дадоха нищо, с което би могла да убие времето. Нито радио, по което да чуе местните предавания и да разбере къде се намира. Ливан? Сирия? Либия? И нищо за четене, защото вероятно я мислеха за способна да направи уред за убиване от хартията. Както повечето новаци затворници тя беше прекарала първите няколко часа, като се разхождаше, напрягаше, опитваше да обмисля. А после студът я принуди да легне, макар че не можеше да се надява да заспи. Тъй като нямаше и представа от плановете на жената, нямаше и как да предположи колко дълго ще остане тук. Седмица? Година? Пет? Страхът от екзекуция беше останал като поносима болка, защото знаеше историята на много пленници и заложници. Ако те оставят жив и един ден, значи шансовете са добри и може да те пощадят, да те използват като средство за размяна. „Аз съм млада — каза си тя. — Мога да го преживея. Ще се оправя, когато бъда отново на свобода. Нашите няма да се откажат, докато не ме открият.“

Сред емоционалната агония на последните няколко минути едва не беше се огънала. Искаше й се да умре. Но сега вече не изпитваше това чувство. Искаше да живее, да мирише цветята, да се върне у дома, да усеща слънцето върху лицето си, да я докосват нежни целувки. Ако не заради друго, трябваше да оживее, за да разкрие истината.

— Да — прошепна тя. — Чудех се.

— Добре — зарадва се Мартина, че отново си има слушател. — Не е много сложно и всъщност няма причина да не узнаеш.

Сега Рут обаче не се зарадва от желанието на Мартина да й се довери. Когато терористите свалят маските си, това не носи нищо добро за заложниците им.

— Твоите хора много искат да разменят пленници с Хизбула. — Мартина отново започна да подхвърля ножа. — Аз, разбира се, не работя за нито една от страните. Аз съм самостоятелен човек. — Тя пропусна да спомене третата страна, тъй като и в момента й тежеше факта, че не знае кой я е наел. — Моята мисия е да попреча на тази размяна. Което и ще направя, повярвай.

Рут кимна, продължавайки да гледа цигарата си. Размяна на пленници. Тя изхвърли любопитството от ума си. Сега трябваше да се съсредоточи върху собствения си живот.

— Взех те само като застраховка — каза Мартина.

Нещо накара Рут отново да заговори. Може би това беше армейското й обучение, традицията да се противопоставя на завареното положение, израелският навик да се съмняваш във всички твърдения, които ти се струват незадоволителни. Когато терористите взимат заложник, сънародниците му са временно поставени в шах. Може тайно да убиеш заложника и въпреки това да имаш на разположение за изпълнение на плановете си няколко седмици.

— Защо съм жива? — попита тя.

Мартина престана да си играе с ножа.

— Казах ти вече — отвърна тя с потъмнели очи. — Като разменна монета. — Но тя също разбираше равновесието и ритъма на подобна измама. Разполагаше с много малко време. Последното действие предстоеше. Можеше да убие момичето, когато пристигнаха в базата „Скорпион“, докато неизвестността на положението й все още имаше ефект. Но я беше пощадила. Сама не знаеше защо. Момичето усети слабостта й и заседна като несдъвкана хапка в гърлото на Мартина. А сега, съобщението на Фуад беше парализирало възможността й да действа. Тя започна отново да се разхожда. Едва направи крачка вдясно и веднага се обърна.

— Имах намерение да те пусна — изсъска тя. — Обаче проклетият ти баща се мисли за много хитър! Копелето няма никакво уважение. Не се спира пред нищо. Майка ми е възрастна. Тя е крехка. Болна е. Тя не знае нищичко!

Рут бавно повдигна глава. Сега разбра. Сега мозайката се подреди и в нея се събуди някаква надежда. „Животът на майка ти срещу моя! — поиска й се да извика, макар да запази пълно външно спокойствие. — О, татко! Ти не би се спрял пред нищо заради мен!“ Виждаше, че жената отново губи контрола и внимателно обърна огъня.

— Както ти казах — прошепна Рут. — Бащината обич…

— Не се заблуждавай — изкрещя Мартина и се извърна към нея. Приближи ножа почти до носа й. — При него това е само тактика!

Този път Рут не трепна. Сърцето й подскачаше от страх, но тя знаеше, че за всяка драскотина върху лицето й баща й би отмъстил трикратно на тази жена. „Обичал те е, така ли? — мълчаливо я предизвика тя. — Използвал те е, да. И те е изхвърлил като парцал, когато е разбрал какъв си боклук.“

Не беше въоръжена, но сега всичките стрели бяха в нейния колчан.

— Ако ме нараниш — предупреди тя, — той ще я убие.

Мартина изкрещя и вдигна лявата си ръка. Но Рут не помръдна, а само затвори очи в очакване на удара. Вместо това обаче се принуди да ги отвори, тъй като пръстите на жената стиснаха челюстта й. Скорошното нараняване изкара звезди от очите й, а лицето на Клумп се приближи до нейното.

— Ще се споразумея с него — обеща тя със съскане като от свирката на локомотив. — Но не очаквай да оживееш.

Тя държа лицето на Рут дълго, а после бавно отдръпна ръката си. Обърна се почти безшумно, вдигна роклята и панталона, излезе бързо през вратата и я тресна толкова силно, че вратата на шкафчето се отвори и заклати върху пантите си.

Рут вдигна ръцете си и ги огледа. Трепереха като есенни листа под вятъра. Дръпна за последен път от цигарата и я загаси в стената.

Очите й бавно огледаха килията още веднъж. Ще започне от единия ъгъл, ще дърпа и рови под всеки процеп на метала, всяко местенце, което може да поддаде, да се огъне, да отвори дупчица, да послужи като оръжие. Нещо, с което да копае или с което да убие.

Най-после със сигурност знаеше едно. Екзекуцията й е отложена. Сега трябва да търси усилено пролука в затвора си, някакъв начин за бягство. Начин да се измъкне.

Да излезе на свобода на място, което не знае дори в кой континент се намира.

21.Маракеш

Пръстите на Бени Баум бяха увити около шията на мазна зелена кобра, чиято уста почти докосваше устните му, а плоският нос съскаше електронно до ухото му. Той гледаше главата и му се щеше да има силата да счупи упорития гръбнак, за да види как ужасната опашка се увива около ръката му и трепти заедно със собственото му сърце. Естествено, ясно разбираше, че обектът на желанието му е само телефон, но виждаше в него същата онази дяволска змия, която е държал толкова пъти преди и която е шепнела с услужливата си уста в ухото му.

Телефонът беше служил толкова често като проводник на собствените му измами, че не си струваше да брои греховете си, но този със сигурност бе най-лошият. Един приятен разговор с жена му, прехвърлен чрез кабинета на Авраам във Вашингтон — защото този метод се използва, когато разговаряш от „приятелска“ арабска страна. Нищо неподозиращата Мая беше ходила на пикник с момчетата, които си дошли в отпуск от казармата. Тя не се впечатли от удължаването на престоя на съпруга си в Щатите, но беше много доволна, че най-после двамата с Рут са се сдобрили. И как е нашата студентка в Ню Йорк? О, тя е добре. Беше се усмихнал по телефона, докато мозъкът му крещеше: „Нашето детенце може би вече е мъртво и със сигурност ще бъде, ако не направя нещо и да ми прости Господ, но всичко е по моя вина.“

„О, тя е добре…“

Той внезапно стана от леглото и хвърли апарата през стаята. Но пластмасовата му опашка беше здрава, изпъна се, а после се сви и сатанинската глава падна върху кафявата покривка на леглото, където остана неподвижна и съскаща от прекъснатата вече връзка.

Бени стоеше задъхан, докато приглушените разговори в стаята замряха. Той се закле пред Бога, че ако го измъкне само още веднъж от бъркотията, вече никога няма да излъже Мая.

После осъзна, че лъже пред Бога.

Ейтан се приближи до партньора си и го докосна по рамото, както се гали ранено животно. Бени не се обърна. Остана на място, загледан към леглото и смачканата от ръцете му покривка.

Близо до него Садин, Рик Набе и Ари Шнелер седяха върху килима на пода около ниската стъклена масичка. Картата от ЦРУ беше разгъната върху нея. Мъжете държаха дебели флумастери, но не маркираха самата карта, защото това би било нарушение на оперативната сигурност. Вместо това бяха залепили здрав найлон върху листа и отгоре му чертаеха своите стрелки, кръгове и кръстчета по същия начин, по който щяха да ги чертаят върху индивидуалните си карти за нападение и оттегляне. Защото по този начин човек може да вдигне плана към луната и да го разчете съвсем ясно или да го унищожи бързо с едно силно дръпване.

Кошчето за боклук преливаше от разкъсани парчета найлон, защото мъжете бяха чертали и изхвърляли планове за приближаване към лагера на Клумп с коли откъм север. Сега, след внезапното избухване от страна на Баум те седяха мълчаливо и въртяха в ръце флумастерите си като деца, станали свидетели на риданията на родителя си.

Най-накрая Бени усети пръстите на Ейтан и се изпъна. Това, което правеше, нямаше да му помогне изобщо. Трябваше да отхвърли съжалението, да забрави вината си, да прикрие отчаянието и паниката, защото те ще отровят хората му. Трябваше да командва, а не да се срутва. Той се извърна, отстрани Екщайн и приближи масата. Погледна към работата и извади пакет „Ротманс“ от джоба си. Запали цигара. Тези можеше да ги пуши, без да се закашля до смърт. Поне не веднага. Той постави юмруци на хълбоците си и когато Садин заговори, му изшътка. Командирът работеше.

Преди да се принуди да се свърже с Мая, той беше провел дългоочаквания разговор с Арт Розели. Сигурно това беше укрепило надеждата му, увехнала по време на тазсутрешното пътуване с експреса от Казабланка до Маракеш.

— Рибата е в хладилника — беше казал скромно Артър. — Но няма да издържи дълго.

Значи Розели наистина е успял да прибере майката на Клумп. Ужасен риск за американеца и постъпка на истински приятел. Но не можеше да направи нищо повече. Във всеки случай Баум изобщо нямаше намерение да взима за заложничка възрастната жена. Но сега трябваше да изиграе добре блъфа. Мартина беше „лапнала въдицата“ и ако се окажеше, че „рибата“ не може да й бъде доставена, яростта й няма да има граници.

— Приятелката ти се съгласи за сватбата — беше казал Артър. — В 01:00 часа по времето в нейната часова зона, в дома й. Това прави тридесет и шест часа от този момент.

Измамата в Бетесда също свърши работа, макар Бени всъщност да не се беше заинтересувал как хората на Мартина от Америка са се свързали с нея, а после отново с Артър. Но се възхищаваше от професионализма на служителя от ЦРУ и за миг си помечта, че двамата биха могли да работят заедно в частния сектор. Може би в Маями. Там би било чудесно, приятно място за работа, макар че ако човек изгуби дъщеря си, никое слънце на земята няма да успее да стопли душата му.

Със съгласието си за размяната Мартина беше разкрила и координатите си. Ненужна информация, като се имат предвид спътниковите снимки на Ленгли, но като потвърждение беше успокоителна. И все пак изборът на времето за размяна на любимите същества, само пет часа преди началото на операция „Лунен лъч“, показваше, че тя няма да позволи това отклонение да попречи на целите й. Артър беше настоял тя да върне „Миноу“ заедно с Рут. Но отговорът на Мартина съдържаше неприятен съвет той да извърши един невъзможен акт на самозадоволяване.

Цял час мъжете в стаята бяха разисквали варианти. Накрая решиха, че на юг, по пътя от Бен Цирег към Тагит ще тръгне кола, която ще пристигне, след като основната част на групата е заела позиции до целта. Но тази задача изискваше поне двама души — един, за да кара колата, и втори, който да бъде облечен като възрастна жена — измама, която ще послужи, докато колата не се приближи достатъчно. Тактиката не беше оригинална, тъй като е била използвана в Ентебе с един пребоядисан мерцедес и израелски двойник на Иди Амин. И както в повечето случаи при обмислянето, първоначално идеята изглеждаше блестяща, докато внимателният разбор не разкри препятствията.

Бени погледна О’Донован, който се беше облегнал на бюрото със скръстени ръце и небръснато лице. Превръзката я нямаше и раните бяха покрити с грим, но носът му още беше подут, което го правеше да прилича на дъблински евреин. Мълчанието на О’Донован подсказа на Бени, че той едва ли ще може да действа обективно. Чувствата му към Рут бяха нещо много повече от обикновено харесване.

Бени се вгледа във високите стъклени врати, които оформяха отсрещната стена на стаята. Партерът на хотел „Енфис“ водеше към пътеки сред цветни лехи. Огромният басейн зад тях не беше успял да привлече любители на зимното къпане, но една жена в черни бикини все пак стана от шезлонга си и грациозно се хвърли в бистрата зеленикава вода. Очко стоеше пред плъзгащите се врати в напрегната поза и я наблюдаваше, сякаш присъства на погребение, а междувременно между паметниците танцува балерина.

— Очко! — внезапно извика Бени и плесна с ръце. — Защо, по дяволите, не си кажеш?

Дребният мъж не помръдна.

— Ти знаеш какво ще кажа, Бени — въздъхна той.

Всъщност всички останали вече бяха стигнали до заключенията на Очко, но се стремяха да отложат разочарованието.

— Тогава защо ни оставяш да се мотаем с тези глупости? — предизвика аналитика си Бени. — За какво ти плащам?

Очко бавно се извърна от стъклото, но преди да заговори, Набе се опита да омекоти удара.

— Имам идея — обади се белгиецът. — Защо просто не застреляме Очко и да оправим работата?

Никой не се засмя. Очко сви рамене, приемайки тъжната обреченост на живота си.

— Добре — каза накрая той. — Работата смърди.

— Разбира се, че смърди! — изрева Бени, като че ли го е знаел от самото начало. — Няма да се получи. Налага се да закараме колата чак до Фиджуг, а като имаме предвид разстоянието, тя трябва да тръгне оттук веднага.

— Точно така — каза Очко.

— Тогава защо да не скочим, да се пръснем и да откраднем някоя на място? — предложи Шнелер.

Набе затананика, докато обмисляше предложението.

— Ами ако по това време не минават коли? — възрази Очко. — Ако алжирците са се залепили за телевизорите заради някой футболен мач?

— Той е прав — намеси се Ейтан, който зае мястото на Бени върху леглото и седеше наведен над коленете си и подръпвайки косата на късата си опашка. — Клумп трябва да мисли, че ние докарваме майка й, без всъщност ние да имаме кола.

— Да. — Бени скръсти ръце зад гърба си и се приближи до стъклените врати, загледан към басейна и градината. Все още имаше да се извършва голяма подготовка, но това беше най-важното. Мартина може да не изкара навън Рут, докато не види приближаващата се кола. — Да задраскаме този боклук и да започнем отначало.

Садин вдигна глава от картата.

— Каза ли някой боклук?

— Оу! — предупредително възкликна Набе. — Инженерът мисли.

Садин бързо стана от пода.

— Има ли някъде в Казба тенекеджийска работилница?

Екщайн вдигна глава.

— На север от Джемаа ел Фна. Защо?

— Няма значение. — Сапьорът вдигна малката си зелена раница. — Мисля, че намерих решение.

— Ще се загубиш — предупреди Екщайн. — Вземи Мустафа от кафенето. — Зад стените на стария град в Маракеш чужденец не може да се разхожда, без да бъде нападнат от „екскурзоводи“. Трябва да си наемеш някой, иначе няма да можеш да мръднеш. — Но първо ни кажи какво си намислил.

— Да — обърна се с надежда Бени. — Какво си намислил?

— Можете да забравите за тази част от плана — усмихна се Садин и тръгна към вратата. — Аз намерих решение. Оставете го на мен, а вие продължавайте нататък.

Преди някой да успее да го разпита повече, той излезе от стаята.

— Оставете го на мен, а вие продължавайте — имитира го Набе.

— Хей — изръмжа му Шнелер. — Остави го на мира. Никога не съм го чувал да обещае нещо и да не го изпълни.

— Господин Хартстоун? — помоли Бени партньора си за мнение. Все още можеха да спрат Садин.

Екщайн вдигна ръце.

— Всички живеем в проклетия рай на глупаците. — Речникът му продължаваше да е изпълнен с английския жаргон на прикритието му в Етиопия. — Оставете шута да мисли.

— Добре — съгласи се Бени, доволен, че са го освободили поне от един от проблемите. Обърна се към Набе, Шнелер и О’Донован. — Вие тримата трябва да тръгвате. Намерете партньорите си и работете бързо. Ще се срещнем в 18:00 часа за съвещание. — Той погледна тримата мъже. Бяха съблекли якетата си, защото слънцето в този пустинен оазис беше силно, но дори и по тениски и панталони, пак му приличаха на командоси в отпуск. — Иска ми се да имахме няколко жени — прошепна той.

— Бени! — изгледа го Шнелер. — Каква си свиня!

— За прикритие, идиот такъв — обясни му Ейтан.

— Е тогава може и да хванем няколко руси шведки — ентусиазирано предложи Набе.

— Не си и помисляй — размаха му пръст Бени. — Ще си мислите, че вие ги избирате, но може да се окаже, че те ви следят. — Мароканската служба за сигурност е много умела във вербуването на западняци по най-приятен начин.

— Слушам, полковник — козирува Набе и махна на Шнелер. — Следвай ме.

Бени ги спря.

— Шнелер, нека Майкъл да тръгне пръв. Ти и Набе ще го наглеждате да няма опашки. — Тримата понечиха да тръгнат, но Бени повика Майкъл, стигнал вече на половината път към вратата. — Майкъл! Да пиеш само преварена вода. И никакви плодове. Стомахът ти може да не понесе тукашните микроби.

О’Донован почти се усмихна.

— Да, аба36 — каза той.

Двамата с Бени се погледнаха и мислите им се върнаха към последния път, когато и двамата бяха чули Рут да изрича тази дума. Баум махна с две ръце на мъжете да тръгват.

Екщайн погледна часовника си и скочи от леглото.

— Къде, по дяволите, е Диди? — измърмори той. В Маракеш беше достатъчно топло и той също беше съблякъл коженото си яке. Сега беше само по тениската с изрязани ръкави, черните джинси и платнени боти. Отиде до бюрото в ъгъла и взе тефтерчето на Очко, за да прочете за десети път списъка с необходимата екипировка.

— Не бой се — успокои го Очко. — Вероятно се е забавил заради трафика. — За него беше удоволствие да успокои някого, вместо да разбива илюзии.

— Сигурен ли си, че е успял да направи сделката? — попита Бени Екщайн. Наля си четвърта чаша кафе от каната, донесена от румсървиса.

— Разбира се — отвърна Ейтан. — Дори и да са решили да се дърпат, той просто трябваше да продължава да размахва парите.

Между заминаването на Ицик Бен-Цион от Казабланка и среднощната среща в „Кафе дьо Пари“ Екщайн не беше си губил времето. Той вече бе събрал необходимия екип, но не можеха да скочат върху целта си с чаршафи. Можеше да накара Лернер и Лапкин да донесат парашути, но рискът от конфискация на летището беше твърде голям. Затова трябваше да ги намерят на място.

Всяка държава, която има парашутни войски, разполага поне с един цивилен парашутен клуб, защото някои от ветераните не могат да се откажат от навика си. В „Синдика д’инисиатив“ на булевард „Мохамед V“ една мила жена информира „англичанина“, че има такъв клуб в Тит Мелил, макар тя да не знаеше дали още работи. Тит Мелил е само на десетина километра югоизточно от Казабланка.

Не си направи труд да наеме кола, защото нямаше време и вероятно щеше да се наложи да пита хора за пътя, а всеки път, като си отвореше устата, щеше да оставя визитката си. Затова нае само един „свидетел“ — шофьорът на такси Абдурахим.

Абдур беше фонтан от информация по много въпроси. Предлагаше всякакви алтернативи, ако „Антъни“ не успее да задоволи потребностите си в Тит Мелил. Макар Екщайн да беше затворен и мълчалив човек, едно от постиженията му като офицер от разузнаването беше способността да прикрива мрачния си характер. Можеше да се усмихва безгрижно и привлекателно. Докато Абдур докара кихащия си мерцедес до оградения с палми булевард „Мула Исмаел“, Екщайн вече беше поканен на сватбата на дъщеря му.

Говореха си за жени на френски, докато шофьорът удряше по покритото с парче персийски килим табло и натискаше клаксона, за да разкара мотопедите и конските каруци. Скоро завиха към дълъг частен път и паркираха пред двуетажна бяла сграда. Абдур излезе от колата, взе си червената възглавничка и отиде да подремне под сенките на дърветата.

Ейтан изкачи бетонените стълби към втория етаж под черната перка, закована над вратата. В аероклуба веднага вляво имаше барче и надеждите му се събудиха, когато видя поставен в рамка плакат с парашут.

— Добър ден, приятелю — поздрави той на френски бармана, който бършеше чаша за кафе.

— Добър ден.

— Къде е клубът на парашутистите?

Барманът се усмихна, но по-скоро със съжаление.

— Там — посочи с пръст.

Ейтан мина по тротоара около сградата и покрай скромната контролна кула, поставена върху сребриста метална конструкция. Пистата, дълга около километър, се простираше между ниви. Тук можеше да кацне С–47, но на поляната бяха паркирани само две чесни. Раираният оранжев чорап на ветропоказателя висеше неподвижен. Той слезе по стълбите в големия открит хангар с красиво изрисуван знак на парашут и думите „Кралски аероклуб на Казабланка“.

В хангара трима мъже играеха карти.

— Здравейте, приятели — усмихна им се весело Ейтан, решил да говори на английски. Обикновено хората приемат, че ако не разбираш езика им, си безобидна личност.

— Здрасти — отговори най-младият от тримата. Както повечето мароканци и той носеше тънки черни мустаци. Беше облечен с лъскаво маслиненозелено пилотско яке.

— Можете ли да ми кажете къде се намира клубът на парашутистите?

Младежът стана от стола си и Ейтан го последва навън.

— Там е — посочи младежът към затворения съседен хангар, където също имаше табела. Ейтан примижа. Клубът на парашутистите също беше „кралски“. — Обаче сме затворени.

Тази новина беше неприятна, но използваното местоимение даваше надежда.

— О — възкликна Ейтан. — Защото е ветровито ли?

— Не, приятел — изсмя се младежът. — По-лошо. Самолетът ни е повреден.

— Гадна работа — съчувствено отвърна Ейтан, макар че на него изобщо не му трябваше самолет. Това щеше да е проблем на Нимроди.

— Парашутист ли си? — попита младежът, докато си поставяше слънчеви очила.

— Понякога — протегна ръка Ейтан. — Антъни Хартстоун.

— Хаким Азиз — стисна силно ръката му младежът.

Ейтан отвори единия джоб на пилотското си яке и подаде на Хаким визитна картичка. Беше със златна емблема на парашутно крило и фирмата „Група за въздушно обслужване“. Имаше лондонски адрес и телефонен номер. Телефонът всъщност се намираше в един офис в Уест Енд, но автоматично прехвърляше разговорите към телефонен секретар и факс в Йерусалим.

— Приятелите ми са си определили среща през следващата седмица надолу към Бени Мелал — каза Ейтан. — И се надявахме да наемем оборудване. Някои от нас идват доста отдалеч.

— Да наемете ли? — вдигна чак над очилата веждите си Хаким. Разбра думата, но наемането на парашути си беше аномалия в този вид спорт.

— Е, нали знаеш, момчетата остаряват и започва да ги мързи — сви рамене Ейтан с известно неудобство.

Хаким се разсмя. Тръгна към хангара, като търсеше ключовете из джобовете си.

— Имаме няколко парашута — каза той на Ейтан, който го следваше. — Но като няма самолет, няма и парашутизъм. Не мога да ви дам назаем оборудването. Членовете ги няма.

— Ами ние ще ги платим, разбира се — отвърна Ейтан, докато Хаким отключваше големия катинар, издърпа голямата верига и вдигна нагоре ръждясалата врата.

Хангарът беше тъмен. Във въздуха висеше мирис на масла и разтворител. Един бял самолет за скокове с парашути „Норман Айландер“ заемаше повечето място, но двигателят му беше свален и лежеше върху циментовия под като дефектно изкуствено сърце.

Хаким поведе Ейтан покрай крилото към купчина тъмни вързопи, които лежаха върху дървен палет. Ритна една от торбите с цип, а Ейтан трепна.

— Виждаш ли? — каза мароканецът. — Имаме тук около дванадесет. Няколко учебни „Телезис“, няколко „ПД Сабра“ и един „Глайд Пат Нова“. Но мисля, че не е законно да ги давам под наем.

— Аз мисля, че бихме могли да платим по петстотин за парцал на седмица. — Ейтан се чудеше колко ли време парашутите са прекарали струпани по този начин във влажното помещение. Е, приятелите няма да се разсърдят, ако парашутът има някоя дупчица. — Трябват ми десет. — Това щеше да осигури на Диди Лернер поне един резервен парашут, който да разкъса за кръпки на останалите.

— Петстотин? — извърна се Хаким към новия си богат приятел.

— Американски долари — потвърди Ейтан. — Общо пет хиляди.

Хаким се почеса по мустака.

— Ще трябва да попитам членовете.

— И естествено, аз ще ти оставя депозит — настоя Ейтан. — Пълно възстановяване на цената, ако някой се повреди.

— Или бъде откраднат?

— Човек никога не знае — невинно сви рамене Ейтан. — Но ако се случи, можеш да дадеш на приятелите си по две хиляди и да им кажеш да купят нови парашути. Нали? — Той изгледа Хаким, който свали очилата, но още не можеше да види добре очите на англичанина в тъмнината. „Или — помисли Ейтан — можеш да счупиш катинара, да обвиниш приятелчетата си в кражба, а сам да си купиш нова спортна кола.“

Хаким внезапно реши, че му се пуши. Ейтан го хвана леко за лакътя и го отведе настрани от парашутите.

— Знаеш ли какво? — Екщайн отвори друг от джобовете на якето си и отброи от пачката пет стотачки. — Вземи това като предплата. Утре сутринта в седем един от моите приятели ще дойде с останалите пари. — Не се притесняваше, че Хаким и компанията му ще изнудят Диди за пари. Жална им майка, ако опитат. — Ще му дадеш парашутите, а той ще ти подпише каквато разписка кажеш. За наемането. — Предполагаше, че за такива пари Хаким ще намери пишеща машина и ще наеме секретарка, ако поиска. Той стисна дланта на мароканеца заедно с парите, които оформиха връзката помежду им. — Разбрахме ли се? — усмихна му се Ейтан. — Като между парашутисти?

Хаким беше в мат. Нямаше какво да губи. Англичанинът явно беше откачен, даже може би престъпник. Хаким би могъл да се обади на полицията, но в такъв случай би загубил едно малко богатство.

— Разбира се — каза той и изпъчи гърди.

— Много добре — потупа го Ейтан по рамото. — Утре в седем значи. — Той се обърна и се отдалечи, като се извърна само да му извика: — Не закъснявай! И без мръсни дрешки!

Хаким се усмихна и махна с ръка. Погледна парите в ръката си, а после вдигна една от банкнотите срещу слънцето. „Без мръсни дрешки.“ Какво ли значи това, в името на Аллах…

Очко започна да жестикулира възбудено и Ейтан се извърна от бюрото. Диди Лернер се приближаваше бързо откъм фоайето на хотела, пресече широкия вътрешен двор с басейна, като въртеше плешивата си глава към номерата на стаите. Когато забеляза Очко, той зави рязко наляво през градината и прескочи шадраванчето със златните рибки. Очко едва успя да отвори стъклената врата и той нахлу в стаята.

— Гадно, мръсно мицубиши — изплю се Лернер, седна върху килима и изля водата от обувката, с която беше стъпил в шадраванчето. Беше обут с бежови шорти и черна тениска, върху която имаше надпис „Ранчо Синьо небе“ и трима парашутисти, всеки хванал се за краката на предния. Блузата беше залепнала от пот върху кожата му.

— Добре, че си дойде — усмихна му се Бени.

Лернер свали от рамо спортния сак, хвърли слънчевите очила върху мекото кресло и отиде веднага до хладилното барче. Извади бутилка портокалов сок и изпи половината на един дъх, след което изтри устни с длан.

— Откъде намери този проклет камион? — изръмжа той на Екщайн.

— От Абдурахим, шофьорът на таксито — ухили му се Ейтан. Щом Диди ругае само транспорта, значи всичко останало е наред.

— Той какъв ти е? — попита Лернер. — Да не ти е братовчед?

— Не мисля, че съм имал предци бербери. — Ейтан замислено потупа устните си. — Ще трябва да проверя.

— Но си намерил оборудването — нетърпеливо се намеси Бени.

— Разбира се, че съм намерил проклетото оборудване. Иначе защо ще карам пет гадни часа от Каза насам с празен камион? — Лернер се стовари върху креслото с бутилката портокалов сок в ръка. После бързо се надигна, усещайки очилата под себе си. Измъкна ги и огледа изкривените им рамки. — Мамка му! — изръмжа ядосано. — И не очаквай някакво ресто от доларите си, хер Шмид. — Той се извърна към Екщайн. — Твоят Хаким е един крадлив изнудвач.

— Няма значение. — Бени кръстоса китки и размаха пръсти. — Очко, можеш да прибереш остатъка в сейфа.

Очко вдигна мекото куфарче и отиде до шкафа с плъзгащи се врати в антрето. Главната причина, поради която Бени беше избрал хотел „Ен-Фис“ като своя база, беше, че само първокласните хотели имат лични сейфове по стаите. Парите бяха жизненоважни за тази операция и той не искаше хората му да се мотаят с големи суми в себе си или да предизвикват любопитството на рецепцията с депозити и теглене на суми от тях.

— А само да видиш какви са — продължаваше Диди. — Ега ти цветовете. Ще приличаме на летящ цирк.

— Мислиш ли, че парашутите са наред? — Любопитството на Ейтан раздразни още повече Лернер.

— Да пукна, ако знам. Ще трябва да преопаковам всички — оплака се той. — И се надявам да не ми потрябват шивашки принадлежности.

Ейтан се замисли и усмивката му изчезна. Щеше да им е необходимо голямо и чисто пространство, за да сгънат отново парашутите.

— Трябва да го направим тази нощ — каза той. — Да намерим някое място извън града.

— Ще ни отнеме поне три часа — каза Лернер. — На двама ни с Лапкин. — Той погледна намръщено към Ейтан. — Не си спомняш как се правеше, нали?

Екщайн не беше скачал с парашут от три години. Скоковете при военните обаче са лесни. Скачаш и оставяш на поддържащото въже да свърши останалото с халката за отваряне. Но парашутизмът е комплексна наука. Той можеше да се задържи стабилен във въздуха, да завива наляво и надясно, да следва вектор и да преценява разстояние. Но вече не можеше да се довери на умението си да сгъне както трябва парашут. Затова унило сви рамене.

— Добре — измърмори Диди. — Обаче няма да пипам резервните. Ще се наложи да играем на руска рулетка.

— Защо да не оставим така и основните парашути? — попита Очко, когато се върна откъм сейфа.

— Виждал ли си колите по пътищата тук? — изкрещя му Диди и Очко трепна виновно. — Това са парашути на мароканци! — Колите в една страна са свидетелство за общото културно отношение към механиката. Задимените градове и прашните пътища бяха пълни с кихащи и зле поправени трошки.

— Преопаковай основните, Диди — съгласи се Ейтан.

— Проклета работа — възкликна австралиецът, след като довърши сока си.

— Къде е камионът? — попита Бени.

Диди посочи с пръст над рамото му.

— На предния паркинг. Дадох на портиера сто зелени и му казах, че ще ги удвоя утре, ако никой не пипне тази бракма.

— Не трябва ли да поставим някого да го пази? — попита Очко. Погледна към Бени, но не посмя да извърне очи към Лернер.

— Ще трябва — съгласи се Бени.

— Да — изръмжа Лернер. — Нали сме кралската гвардия.

— Добре, хора — щракна с пръсти Ейтан, след като погледна часовника си. — Да се хващаме за следващото. — Той вдигна етиопската си раница, метна я на рамо и се отправи към вратата. Бени тръгна с него. Подполковникът носеше бяла риза. Ейтан отвори единия от джобовете на гърдите му и сложи вътре списъка. Бени се обърна към Лернер, който още седеше разплут в креслото.

— Е? — попита той. — Вие двамата имате да вършите работа.

— Само пет минутки — обеща Диди. — После излизаме. — Той се смръщи към Очко. Не смяташе, че с дребния аналитик представляват идеалната двойка.

— Ами моите продукти? — извика Очко на Бени.

— А, да — спря се отново Бени. — Дай ни списъка.

— Кафява захар, сол, брашно, магданоз и бои за хранителни продукти. — Очко броеше на пръсти. — Да, освен това едно голямо парче твърдо сирене и малко меко. Също и бяло лепило.

— Ясно — каза Ейтан и двамата с Бени излязоха.

Лернер погледна Очко.

— За какво ти е всичко това? — попита той, докато обръщаше наопаки тениската си.

Аналитикът сгъваше голямата карта. Освен това щеше да прегледа стаята и да прибере всички инкриминиращи следи, преди да си тръгнат. По правило той се чувстваше притеснен от оперативния опит на хората, с които работеше, но когато те попаднеха на негова територия, можеше да бъде изненадващо прикрит.

— Ще пека торта, мамицата й — изсумтя той.

Град Маракеш се намира в Южно Мароко в подножието на Атласките планини, чиито върхове са посипани със сняг дори и през лятото, а през декември са направо опасни. Ниските тухлени сгради се издигат върху обширна равнина с големи правоъгълни участъци, които варират от богата зеленина до гол пясък, сякаш султан Юсуф Ибн Тахфин не е могъл да реши дали предпочита да се засели сред пустинята или в градина. Стените на стария град, сред които се извива невъзможен лабиринт от пазари, са високи, дебели и идеално симетрични. Пастелният им оранжеворозов цвят е толкова впечатляващ под магребското слънце, че повечето сгради, заобиколени от тях, също поемат отражението му. А другият преобладаващ цвят в Маракеш е блестящото изумруденозелено, тъй като подземната напоителна система продължава да пои парковете и градините със студена планинска вода. Така че от разстояние Маракеш прилича на изрязани кубчета от червена сьомга, поставени върху зелена салата.

В Мароко има други градове като Уарзазате и Ер-Рашидия, които са по-близо до Алжир и предлагат по-удобна база за тръгване. Но те се намират върху неспокойна територия, където все още върлуват бандите на фронта „Полисарио“ и улиците им са пълни с редовна войска. От друга страна, Маракеш е все още туристическа Мека, гражданите му са жадни да внасят и продават всякакви западни стоки. Затова Бени беше решил, че културната среда тук ще осигури най-доброто и естествено прикритие за хората му, а по извитите улички на тайнствените пазари ще се намерят необходимите съставки за импровизиране на основните съоръжения, които ще им бъдат необходими.

Джери Байндър беше щастлив, че е в Маракеш, особено след клаустрофобичното пътуване с влака. Така нареченият „експрес“ от Казабланка спираше на всяка керемидка, пред всяка тоалетна или преминаваща коза и когато най-накрая скочи от червено-жълтия вагон, той се беше заклел, че ще отиде на концерт на Кросби, Стилс и Наш и ще ги застреля всичките, защото не можеше да изгони хипарските им песни от изморения си мозък.

Байндър бързо пресече циментовата платформа на гарата в Маракеш, преметнал на рамо спортна чанта, в която бяха опаковани раницата и германското му яке. Когато не беше на служба, той обичаше да се облича в черно: каубойски ботуши, джинси и изпънати тениски, които очертават мускулите. Но Баум беше казал, че видът му е твърде рамбовски, и затова беше обул сини джинси, високи маратонки и бяла трикотажна блуза. Сега приличаше повече на спортен треньор, на път към новата си работа в някой от големите хотели.

Шофьорът на бежовото такси сложи сака на Байндър върху задната седалка и се зарадва, когато американецът се напъха отпред и му каза:

— Мамуния, мой човек.

Хотел „Мамуния“ беше много луксозен и ако возиш един от гостите му няколко дни, можеш да спечелиш колкото да покриеш целия си месечен наем.

Те минаха бързо по широките булеварди „Франс“ и „Манера“. Байндър не отговаряше много на бърборенето на шофьора, но когато видя широко отворената порта на крепостта при пресечката на „Ел Ярмук“ и „Ел Фетуаки“, точно както му ги беше описал Екщайн, се усмихна. Джери не говореше често за юдаизма си, но беше пламенен почитател на израелската военна машина, а сега тези хора му доказаха, че наистина са големи професионалисти.

Шофьорът го остави пред хотела. Байндър го видя как се отдалечава с колата си, после метна сака на рамо, върна се на „Хуман ел Ферутаки“ и тръгна да се разхожда. Сакът не беше лек, но друг път му се беше случвало да носи много по-тежък и на доста по-големи разстояния.

Сутринта беше изчакал пред „Къмпинг Оазис“ в Казабланка, докато отворят, и не се изненада, когато установи, че стоките едва ли стават за оборудване на скаутска група. Въпреки това успя да намери брезентови сакове, десет здрави кожени колана, по чифт пластмасови манерки и окачващи се на коланите паласки за всички. Освен това купи седем евтини компаса, защото нямаше повече в магазина. Леките раници от синтетична материя бяха чудесни, но Екщайн го увери, че на базара в Маракеш ще намери достатъчно големи раници от камилска кожа. После той се върна бързо до магазина за електроника на „Алал бен Абдала“, където намери триватови уоки-токи с телескопична антена, които щяха да послужат добре сред дюните, и направо изкупи четирите комплекта на магазина. Нямаха външни жакове, но въпреки това той купи слушалки за всеки, защото реши, че Садин ще намери начин да преодолее шумните им говорители. Заряза продавача, който отчаяно се мъчеше да му продаде един касетофон, и хукна да хване влака от гарата на Казабланка.

Сега Байндър крачеше бързо по „Ел Ферутаки“, следвайки напътствията на Екщайн да се държи вдясно от джамията Кутуба и да върви право към кръговото движение на площада. Мрачното изражение под вдигнатите нагоре стъкла за слънце на очилата му отстрани няколко момчета, които му се предложиха за водачи. Точно както му беше описано, видя бензиностанцията срещу хотел „Ал Хараф“ на отсрещната страна на площада.

— Добре дошъл — каза си доволно Байндър. — Тези израелци, мама им стара, сигурно имат цветна снимка на всяка улица във всеки арабски град по света.

Той даде на чиновника шестдесет и пет дирхама за стая с изглед към улицата, изкачи стълбите, огледа набързо банята и прибра сака под леглото. После измъкна собствената си раница, излезе и заключи вратата. Зарадва чиновника, като му връчи четиридесет „американски“ като бакшиш.

— Слушай, стари приятелю, Мохамед — заяви на усмихнатия човечец Байндър и му смигна. — Утре започвам катеренето по Атлас. Ако някой ми пипне нещата… — Той прокара пръст по гърлото си и издаде задавено ръмжене. Чиновникът се засмя, но Байндър вдигна тъмните очила, за да му покаже очите си и младежът закима сериозно.

Навън под слънцето Байндър откри О’Донован, облегнал се на един стълб. Когато мина край него, той подхвърли:

— Като заговорихме за ножове…

Двамата мъже тръгнаха заедно към пазарите.

„Джемая ел Фна“ не може да се сравни с площада на който и да било друг град на света. Ограден в южната си част от достойните сгради на банки, аптеки и поща, другите му три страни се разтварят към заведения от съмнителен характер. Обляната от слънцето асфалтова площ може да се сравни с паркинга на стадион, но тук никоя кола не би могла да маневрира спокойно, защото „Ел Фна“ е постоянно зает от вълнуващия се цирк на змиеукротители, факири, жонгльори, екскурзоводи и продавачи на музикални уредби. Докато в центъра на площада тълпите се местят от едно забавление към друго, покрайнините му са заети от покрити с платнени сенници маси, където предлагат нарязани портокали, печени пилешки сърца, гущерови опашки и костенурково месо, всичко това под акомпанимента на тъпани, свирки на укротители и далечните викове на мюезините от минаретата.

Амир Лапкин и Ари Шнелер нямаха нужда да излизат от площада, за да купят всичко от списъка си. Бяха се срещнали в хотелската стая на Лапкин, изпразниха саковете си и тръгнаха към пазара. Веднага хванаха едно мароканско момче, на което дадоха сто дирхама, за да им служи като „бодигард“.

Лапкин напълни сака си с консерви лещена супа, няколко метра грубо платно, пластмасови запалки, пет кутии самозалепващи се торбички за сандвичи и една правоъгълна тенекиена кутия с олио. Шнелер купи фенерчета, черен изолирбанд, батерии, черна вакса, две дузини бонбони, увити в червен целофан, четки за бръснене, голямо руло изолирана жица, дузина малки отвертки, пет малки опаковки с моторно масло за електродвигатели и три трикотажни пижами на райета.

Водачът им беше доста разочарован, защото се въртеше около чужденците, мечтаейки за комисионата си, когато най-накрая влязат в пазара за бижута, който те отминаха с безразличие. Но Лапкин му даде още сто дирхама, задето е пъдил мухите, а двамата с Шнелер се върнаха с пълни сакове в хотел „Фукалд“, намиращ се малко на юг от „Ел Фна“.

Настаниха се на розовия балкон на стаята на втория етаж и се хванаха за работа.

Първата задача на Лапкин беше да направи „гузниким“ — примитивни, но надеждни светлинни сигнали, които израелците в армията използват за всичко: от маркиране на мишени до площадки за кацане на хеликоптери. Той отвори десетте консерви супа с армейския си нож, изля съдържанието им в тоалетната и залепи с изолирбанд към всяка от тях по една запалка. После сряза десет квадратни парчета от платното и ги пъхна в канчетата. Вечерта щеше да допълни канчетата с пясък, като остави едно крайче от плата навън и да напои съдържанието с олиото. Човек може да запали своя „гузник“, да го използва за каквото му трябва, после да го загаси с крак, да го остави да изстине, да го опакова отново и да си го прибере в раницата.

Шнелер се зае да изработи комплектите за почистване на оръжие, макар Шаул Нимроди още да не беше намерил дори пистолет с кабзи. Той нареди десет самозалепващи се торбички, във всяка от които сложи по една отвертка и метър жица, с оформено малко кръгче в единия край. Използва ножицата на швейцарското ножче на Лапкин, за да нареже парцали за почистване от трикотажните пижами, и подстрига четките за бръснене съвсем ниско. Във всяка втора торбичка постави малко шишенце с масло за смазване. Двойките партньори щяха да си го поделят.

Мъжете се захванаха заедно да пригодят по две фенерчета за всеки член на екипа. Едното щеше да бъде залепено към лявата китка на парашутиста с насочена към пръстите крушка, така че когато хване въжетата над главата си, следващият от формацията да може да го следва. Второто ще бъде затворено в джоб и хванато към илика с канап, също както компасите и всеки друг инструмент, който има опасност да бъде изпуснат. Тъй като крушките на фенерчетата бяха бели, Лапкин и Шнелер с удоволствие изядоха бонбоните, след което залепиха червения им целофан върху крушките. Комплектите за илюминация бяха завършени с по една ролка лепенки, допълнителна батерия и три метра канап.

Шнелер вдигна глава от работата си, защото нещо през решетката на балкона привлече погледа му. Беше плешивата глава на Бени Баум, излизаща изпод зеленината на парка, когато полковникът и Екщайн тръгнаха да пресичат булевард „Ел Муджахидин“.

— Приготви се за проверка от командира — измърмори на иврит Шнелер.

— Внимавай какво говориш — предупреди го на английски Лапкин.

На вратата на стаята се почука леко и Лапкин тръгна да отвори.

— Парола? — усмихна се той зад затворената врата.

— Канада е предградие на Детройт — чу се гласът на Екщайн.

— Майната ти — изхили се Лапкин и завъртя ключа.

Екщайн влезе. Видя, че мъжете работят на балкона, но чувството, че събитията се развиват твърде бързо, го накара да спре за момент и да огледа стаята. Червеникавите тапети бяха олющени и под тях се показваха бели петна като по изгоряла от слънцето и обелена кожа на скандинавец. От тавана висеше гола крушка, нощните лампи бяха метални, войнишки тип, белите чаршафи имаха петна, прогорени с ютия, а в края им бяха навити сиви вълнени одеяла. По стените нямаше никаква украса.

Той знаеше, че всеки от групата му е отсядал в такива места и преди: бараки, бункери, бомбардирани сгради върху чужда земя. Също като него те бяха лежали върху леглата и гледали чуждите тавани, търсейки бягащия от очите им сън. Чудили се бяха дали това не е последната спалня в живота им… Той беше довел тези мъже дотук и тежестта на отговорността го караше да се закълне за пореден път, че ще напусне тази игра и никога вече няма да моли някого да се включва като доброволец.

Лапкин като че разбра мислите на Екщайн, защото потупа майора по рамото.

— Хей! Поне не сме в калта — каза той.

Двамата излязоха на балкона.

— Да застана ли „мирно“? — вдигна глава от нарастващата купчина пакети Ари Шнелер.

— Трийсет лицеви — отвърна Екщайн и се наведе да разгледа един от комплектите за почистване на оръжие. — Изглежда добре, господа.

— Един сезон в Санур — каза Лапкин. Говореше за тренировъчната база на парашутистите, където учеха новобранците да се грижат за оръжието както за собственото си тяло.

Екщайн се изправи.

— Току-що бяхме в „Галия“. — Това беше друго малко хотелче в града. — Диди почти привършва носилката. Направи я от палатка за двама.

— Роден е за шивач — коментира Лапкин. Лернер умееше да шие така, че би могъл да измайстори булчинска рокля от товарен парашут.

— А пък Очко прави торти от кал — добави Екщайн.

— Моля? — възкликна на немски Шнелер. Често разговаряше с Екщайн на родния си език.

— Модел на зоната за нападение — обясни Екщайн. — Трябва да го видите. Сигурен съм, че у дома си играе с детски влакчета.

Лапкин се засмя, като си представи как Очко реди релси по пода на апартамента си в Йерусалим.

Екщайн нямаше какво повече да прави тук. Като ръководители на групата те с Баум трябваше да посещават предварително уговорените хотели и стаи, за да проверяват напредъка и да координират работата. На тези хора всъщност не им бяха нужни гувернантки.

— Трябва ли ви нещо?

— Оръжия — едновременно отговориха Шнелер и Лапкин, после се спогледаха и се изсмяха.

— Прашки стигат ли ви?

— И съставните части ще свършат работа — отговори Лапкин. — Чатали, презервативи и камъчета.

— Може би утре вечер — усмихна им се Екщайн. — Ще се видим в единадесет. Точно.

Бени и Ейтан тръгнаха по булевард „Ел Муджахидин“, като правеха път на мотопедистите, които понякога се качваха и върху тротоара. Макар двамата мъже явно да бяха европейци, никой от местните младежи не се опита да се лепне за тях, защото се движеха много целенасочено и не оглеждаха екзотичната околност. Толкова често в миналото бяха се разтоварвали от напрежението при операции с весели вицове, но днес се движеха мълчаливи и мрачни, с умове заети с проблем, какъвто дори и садист планировчик в израелската армия не би могъл да измъдри. Обмисляха всяка тактика от дългогодишния си опит, но и двамата знаеха, че в края на краищата изходът ще бъде в ръцете на съдбата и късмета.

— Тя ще бъде добре — тихо каза Ейтан, когато стигнаха големия площад на ъгъла на „Баб Агну“.

Бени не отговори.

— А ако не е — продължи Ейтан, — и ние ще си идем с нея.

Бени спря внезапно, с което принуди младия си партньор също да спре. Той погледна Екщайн в очите. Възможно ли е Ейтан да е изрекъл онова, което Бени още не беше признал пред себе си? Че ако Рут умре, баща й няма да се завърне жив у дома. Че Екщайн го разбира и ще се присъедини към ритуалната му саможертва? Не, не може да бъде. Екщайн си има жена и син. Той не би могъл толкова да цени живота на Рут независимо от братската му обич към нея. Обаче беше виждал Ейтан да извършва акт на самоубийствен героизъм и се чудеше дали някой лекар няма да открие някога, че Екщайн е живял в свят на скрита емоционална болка и е оживял само защото още не му се е представил наистина удобен случай да загине. Не. Той просто иска да каже, че ще спаси Рут или ще умре, опитвайки се да го стори. Това е нормално. Това би могло да се приеме.

Екщайн показа зелените тенти на кафе-сладкарница „Виктория“.

— Ще бъда там и ще се наливам с кафе — каза той и се отдалечи.

Бени пресече площада към грандхотел „Тази“. В сравнение с пансионите, където бяха настанени останалите членове на екипа, „Тази“ заслужаваше титлата си. Стаите бяха сравнително големи и подходящи за работата на Садин.

Садин открехна вратата на стаята си на втория етаж. Винаги, когато беше възможно, оперативните служители в чужбина избягваха по-високите етажи. Ако операцията не сполучи и се налага да се измъква, човек трябва да има възможност да скочи на улицата.

— Ола, падре.37 — Сапьорът се усмихна на Бени. Стаята гледаше на северозапад и следобедното слънце влизаше през решетката върху прозореца. Жълтата тениска на Садин беше залепнала за гърба му. Беше бос, обут в светли шорти, а къдравата му коса беше разрошена. Той коленичи и продължи работата си.

Стаята приличаше на лаборатория на анархист. Двете легла бяха бутнати встрани и върху ивицата помежду им Садин беше подредил компонентите на своите „светкавицо-гръмотевици“. Имаше дълги редици с различни по размери кутийки — от сода, препарати за миене, консерви, флакони от дезодоранти. Някои вече бяха разрязани или пробити, а в пластмасовото кошче беше струпана купчина невъобразим боклук. В три тенджери имаше различни винтове за дърво, кутии с царевично нишесте, туба със смола, ролки изолирбанд, три кутии стъклени топчета, рола тоалетна хартия, дузина гумени топки, ножици, нож за мокети. Бени погледна към едно от леглата, върху които бяха метнати две черни галабии и голяма найлонова торба с фойерверки. В „Джамая ел Фна“ продаваха свободно фойерверки, но двете кутии с дванадесеткалиброви патрони за „Уинчестър“ направо го изненадаха.

— Къде намери патрони за пушка? — попита Бени.

— Мустафа — отвърна Садин, докато режеше на две една от топките. — Берберите ходят на лов за птици, не знаеш ли?

— Знам.

— Как успя Екщайн да намери това момче толкова бързо? — попита Садин, явно доволен от своя „водач“.

— Ейтан е бил тук и преди — отвърна Бени. Всъщност Екщайн привика планинеца, като му изпрати странен подарък, както правеше с всичките си местни помощници. Берберите водачи често биваха арестувани от полицията в Маракеш, а веднъж Ейтан беше измъкнал Мустафа от затвора, като плати голям бакшиш.

— Предположих — каза Садин. — Щом споменеш господин Антъни, очите на момчето направо светват.

— Как ще ги използваш? — попита Бени, докато разглеждаше едната половина на червената топка.

— Първо мислех да ги направя електрически с батерия, бутон и някаква жичка или малка крушка като запалително устройство. — Садин говореше бързо и ентусиазирано за импровизациите си. — Но е твърде рисковано и затова реших да го направя по-просто. — Той вдигна половинката от празна кутия за почистващ препарат. Беше направил дупка в алуминиевата капачка и вкарал само месинговата гилза на патрона. — Детонатор за удар, смес от барута на патроните и малко фойерверки. После запушвам с царевично нишесте, за да се получи и хубав гръм.

Бени се намръщи.

— А ще избухнат ли, като се ударят? Просто ей така? — Беше достатъчно опитен и знаеше, че е нужен силен удар.

— Разбира се, че не — смръщи се и Садин. Той вкара кутията от препарата в разрязана наполовина консерва от супа. В дъното на кутията беше завит винт, а той взе половината от топката и я постави над дъното. — Ударна игла както на ракетите на парашутистите. — Стандартната пехотна ракета представлява дълга алуминиева тръба с взривател в единия край. Човек просто обръща капачката със скрития ударник върху взривателя и удря тръбата в коляното си, за да я задейства. — Ще залепя топчета около ударника за тежест и ще поставя опашки в другия край за стабилност. — Той посочи черните галабии.

— Разбира се — прошепна Бени. Пред очите му изникна видението как всички те хвърлят кутийките, които просто си остават на земята като букети на сватбата на отровни влечуги.

— Той ще ни избие всичките, полковник — отекна гласът на Рик Набе откъм банята. Бени пристъпи внимателно по пода и надникна в банята. Набе седеше върху тоалетната чиния и правеше водонепропускливи контейнери за кибрити от пластмасови кутийки за филмови ленти. Залепваше към капачките в кръг кибритени клечки и ги затваряше в кутийката. Той погледна Бени и се ухили насреща му. — Предпочитам да умра с чест.

Бени отстъпи и тръшна вратата на банята. По-добре да няма допир между кибритите на Набе и барута на Садин.

— Ами колата? — попита тревожно Бени.

— Това произведение на изкуството е направено, както се уговорихме — усмихна се Садин, докато разрязваше картона на един патрон. — Нямаш ли ми доверие?

— А имам ли друг избор?

— Не.

Бени въздъхна. Тръгна към вратата, а после несигурно се извърна.

— Садин? Тези неща ще се задействат ли?

Инженерът го погледна и примигна като обидена абитуриентка.

— Амиго — заяви той. — Ако имах само още два дни, щях да ти направя ракети земя-въздух и мечове.

Бени кимна и излезе…

В хотел „Ал Шараф“ Екщайн беше приет в бърлогата на Байндър и О’Донован. Той размаха ръка из умирисания на бои въздух, но миризмата не би привлякла ничие внимание, тъй като хотелът се намираше точно до оживената бензиностанция.

Раниците от камилска кожа висяха вече боядисани в черно като пушени бутове върху опънато в стаята въже. Подът беше покрит със страници от арабски вестник, върху който лежаха девет ритуални берберски ножа, също готови за боядисване. Байндър беше седнал върху края на едното легло и гледаше със съжаление ножовете. Той беше любител на ножове, а тези бяха твърде красиви, с извити, инкрустирани със сребро кании, дръжки от камилска кост и сребърни халки за закачане върху колан.

Байндър се изправи. Беше си сложил войнишки колан с манерки и закачил един от ножовете върху лявото си бедро. Едрият детектив се завъртя като тромав моден манекен.

— Гледай, приятел — каза той. — Паякът от Арабия.

— Много хубаво — примижа Екщайн към полираното сребро. — Ще те видят как се приближаваш от километри разстояние.

— Ще ги боядисам бе — неохотно измърмори Байндър. — Ама просто е престъпление, мамка му. — Той измъкна ножа от канията и го показа на Екщайн. Върхът беше добър, но острието толкова тъпо, че едва ли би срязало и диня. — Това трябва да го забиеш направо в гърлото. За нищо на света не може да реже.

— Тогава защо не купихте кухненски ножове?

Байндър го погледна с притеснение.

— Защото тези са страшни — отговори той и прибра ножа.

— Аааа, психологически ефект.

— Да, мамицата му. — Байндър взе флакон с боя, наведе се и пръсна дълга ивица върху наредените ножове. — Светотатство — въздъхна той.

Майк О’Донован излезе от банята. Беше с бялата си риза, изпрана още в Казабланка, кафяви платнени панталони и кафяви обувки с връзки, които току-що си беше купил. Косата му беше измита и сресана, а белезите гримирани.

— Да тръгвам, а? — обърна се той към Екщайн.

Израелецът погледна часовника си.

— Да. Полетът ти е в 15:30.

— Страхотно — оплака се Байндър. — Той ще лети, докато верният ви слуга върши цялата домашна работа. — Той посочи две големи торби с отпечатан зелен кръст и знака на аптека.

— Бени ще ти помогне — каза Екщайн и тръгна с О’Донован към вратата.

— Кажи му да се качи — викна подире му Байндър.

След няколко минути Баум влезе в стаята и заключи вратата.

— Шефе — поздрави го Байндър, докато продължаваше да боядисва каниите.

— Здрасти, Паяк — отговори Бени. Той взе торбите и изпразни съдържанието им върху свободното легло. После седна и започна да сортира купчините бинтове, бял лейкопласт, квадратни парчета марля, хирургически ножици, крем против инфекция и туби с вазелин. Подреди десет найлонови самозалепващи се торбички и лепна върху всяка парче лейкопласт, за да ги бележи като комплекти за първа помощ.

— Може ли да пуша? — попита той.

Байндър сви рамене.

— Давай. — Флаконът с боя издрънча, когато го разтърси отново. — Аз и без това съм се надишал на отрови.

Тогава Бени реши, че не е добре да пали в атмосфера, наситена с аерозоли, и затова пъхна незапалена цигара в устата си. Наряза тънката гумена тръба на десет равни части за турникети, после направи бързо затягащи се превръзки от марлята и ленти от бинтовете. Воят на мотопедите и виковете на арабски откъм улицата изпълваха стаята и той се мъчеше да не си представя какви рани ще трябва да покриват вече нестерилните превръзки…

Пътят до летището „Менара“ на Маракеш беше само няколко километра по хубавото, широко шосе към Асни, но на Екщайн и О’Донован, седнали върху задната седалка на таксито, им се искаше да могат да го съкратят с приятен разговор. Само че мислите на всеки от тях се прекъсваха от дълги празни паузи.

Екщайн беше направил резервация за О’Донован при един френски пилот, който предлагаше въздушни разходки над района. Ако Нимроди успееше да докара транспортен самолет, той първо щеше да кацне на „Менара“. Но летището на Маракеш се контролира от Мароканските кралски военновъздушни сили и тук няма как да се качат на борда на някакъв странен самолет деветима облечени и оборудвани за бой парашутисти. Самолетът трябваше да кацне, да презареди, да излети отново и почти веднага да съобщи за повреда. После да се приземи бързо някъде наблизо, да натовари мъжете, да съобщи на кулата, че се е повредила само някаква предупредителна лампичка и да излети към Атласките планини.

О’Донован даде идеята да ползват местен пилот, тъй като не можеха просто да отидат до кулата и да попитат за координати на потенциални местности за спешно кацане. Когато разбра, че пилотът е французин, той настоя да пратят него на разузнаване. Екщайн обмисли странното искане на американеца, докато двамата пътуваха мълчаливо с отворени прозорци и глави, извърнати към преминаващите край колата палми.

— Какво те кара да мислиш, че ще се разбереш с този пилот? — попита Екщайн. После хвърли поглед към главата на шофьора, като сигнал да водят разговора кодирано.

— Не знам — отвърна О’Донован. — Французите ни мразят. Много пъти сме им спасявали задниците.

— И това плюс ли е?

— Той ще реагира на предизвикателство от моя страна. Заради самочувствието си. Само трябва да спомена Нормандия и той направо ще звънне в кулата.

— Надявам се, че нямаш намерение да го правиш.

О’Донован не отговори. Наблюдаваше някакъв дебел турист, който се опитваше да яхне камила сред една от маслиновите горички. Животното плюеше по водача, който бършеше челото си.

Екщайн усети смесеното ухание на пустинен прах и кактуси, които му напомниха за дома. Мислите му се върнаха към много инциденти със заложници, завършили с рейдове на израелски командоси. Най-често един или повече от заложниците загиваха, но решението за нападение вместо преговори все още продължаваше да се предпочита и хвали от политиците и общественото мнение. В този случай няма да има никакъв политически капитал. Животът на Рут щеше да бъде единствената награда.

— Познавам я от дете — прошепна той, докато гледаше замислено в пространството и вятърът охлаждаше врата му.

— Тя вече не е дете — каза О’Донован след малко. После осъзна, че отговорът му звучи като оправдание и не е подходящ пред толкова близък, почти член на семейството. Гласът му заглъхна. — Каква беше тогава? — попита той шепнешком.

— Почти същата. — През годините Екщайн се беше запознавал с някои от приятелите и любовниците на Рут. Тя подбираше и сега той разбра, че вероятно никога не би се запознал с Майкъл О’Донован, защото онези аспекти от характера му, които са й харесали, сега бяха потиснати и може би ще изчезнат завинаги в предстоящата битка. — Умна, инат, пряма — добави той. — Топла, когато го заслужиш. А красотата й растеше заедно с нея.

— Значи не се е променила — каза О’Донован. Той се обърна към израелеца и за миг му се прииска да стисне ръката му, за да даде и получи сили от него. Вместо това хвърли цигарата си през прозореца и сплете пръсти върху едното си коляно. — Надявам се само, че от усилията ни ще има полза — въздъхна той.

— Има хора, които биха рискували живота си, за да откраднат „Мона Лиза“ от Лувъра — каза Екщайн.

О’Донован кимна.

— Обаче не си струва и е глупаво — прошепна той…

Пилотът на едномоторната „Чесна“–207 беше висок, бивш парижанин, на име Филип Дюкрок. Косата му беше прошарена, носеше черни очила със златни рамки, а устните на голямата му уста леко се извиваха нагоре в краищата и му придаваха вид на гущер, който крие някаква тайна.

— Никакви снимки, моля — каза Дюкрок, докато рулираше. Той погледна фотоапарата на О’Донован и посочи към военната част на летището, където върху площадката бяха паркирани четири тренировъчни самолета. О’Донован сложи ръка върху фотоапарата си, сякаш машинката може да скочи сама и да започне да снима.

Когато чесната излетя на запад, О’Донован забеляза червена табела с надпис на френски език, закачена върху лявата страна на кокпита:

— Това самолет за скокове с парашути ли е? — попита той, когато Дюкрок изравни самолета на петстотин метра височина.

— Беше — отговори французинът. — Но аз не съм пилот за такива полети. Купих го за чартърни и за разходки. — Американецът му беше платил петдесет долара за двадесет минутна обиколка и нямаше много време за мотаене. — Какво искате да видите? — надвика той шума на мотора.

— Ами по някаква случайност аз търся ЗС.

— Зе-се?

— Зона за скачане. Аз съм парашутист.

— Военните имат клуб при пистата за глейдери в Бени Мелал.

— Къде е това?

— На около двеста километра оттук.

О’Донован погледна надолу към малките розови кубчета на Маракеш.

— Много е далеч — каза той. — Аз искам да скачам близо до града, за да мога да се връщам в хотела или обратно до „Менара“ за друг скок.

Пилотът сви рамене.

— Ами тук няма ЗС.

— Ами Амануз? — Картата на ЦРУ показваше дълга равнина, разделена от черен път на десетина километра от „Менара“, но само пилот би могъл да каже дали там би могъл да кацне самолет или не.

— Амануз ли? — обърна се Дюкрок към пътника си. — Та в тази посока води само един черен път.

— Ти би ли могъл да кацнеш там?

— Само при авария. Не и заради спорта.

— Хайде да погледнем.

Дюкрок вече поглеждаше часовника си, но О’Донован размаха една сто доларова банкнота във въздуха. Французинът погледна парите, сви отново рамене и зави леко вдясно.

О’Донован бръкна в джоба си и извади още една банкнота.

— Знаете ли какво, господин Дюкрок. Кацнете в Амануз и тогава ще получите точно двеста.

Полуусмивката на французина се превърна в ядно свиване на устни.

— Не мога да направя такова нещо — каза той. — Незаконно е, освен ако наистина има сериозна авария. Парите ви не могат да купят всичко, нали? — Той увеличи ъгъла на завоя, явно обиден, и се насочи обратно към летището.

— Добре, добре — вдигна ръце О’Донован и въздъхна. Нямаше нужда Дюкрок наистина да си праши гумите в Амануз, но пък трябваше да види, че може да бъде направено и да накара французина да го извърши. Чесната беше голяма и би могла да понесе осмина спортисти с парашути. Ако тя може да кацне в Амануз и да се вдигне оттам, тогава значи и друг самолет ще го направи. Той заговори носталгично: — Много обичах да чета Сент-Екзюпери. Учех френски в гимназията. Сигурно това ме е накарало да мисля, че френските пилоти са готови да опитат всичко.

Дюкрок се хвана.

— Сент-Екзюпери беше повече писател, отколкото пилот — намръщено отвърна той.

О’Донован се усмихна и се приведе, обърнат към французина.

— А вие какъв сте, Филип? — предизвика го той. — Повече пилот или шофьор на такси?

Лицето на Дюкрок се изчерви. Той изгледа за миг нахалния американец.

— Да го духаш — изрече съвсем ясно. После дръпна щурвала, натисна лоста и зави рязко наляво. Фотоапаратът на О’Донован падна на пода, но самолетът се насочи към Амануз…

За по-малко от два часа Шаул „Баба“ Нимроди успя да закупи право на кацане в „Менара“, както и въздушен коридор между Маракеш и Уарзазате и обратно от Уарзазате до Загора. Беше тесен коридор и щеше да бъде отворен само за ограничено време през следващата нощ, но той беше сигурен, че Кралските марокански военновъздушни сили няма да обърнат внимание на странната светлинка върху радарите си.

Терминалът на „Менара“ беше дълъг и обширен правоъгълник с полирани подове и магазини, почти без посетители, защото имаше само два пътнически полета на ден. Недалеч от главния вход имаше малко кафене и барче, срещу които бяха наредени чисти маси и столове от черно дърво. Облечен в сив памучен костюм, бяла риза и червена вратовръзка, Нимроди прекара първия час в разговор на арабски с възрастния барман, бербер, който всеки ден слизаше от планината, за да работи и издържа голямото си семейство.

Нимроди би могъл да се качи направо в канцеларията за планиране на полети и да попълни формуляра за пристигащия си самолет, но ако мароканците са като израелците и онзи реши да му откаже ей така, защото няма настроение например, самолетът щеше да бъде арестуван веднага щом кацне. Затова той предпочете да изчака и да се съобрази с финансовите изисквания на отговорника.

Различни служители на летището влизаха и излизаха в кафенето и най-накрая се появи един подполковник, който седна на ъгловата маса и отвори вестник „Льо Монд“. Беше строен, приятен наглед мъж, малко над тридесетгодишен, който освен пагоните не носеше значка с крила или някакви лентички за награди върху изгладената си униформа.

Барманът вдигна вежди към офицера.

— Комендантът ли е? — попита Нимроди.

— Той е — прошепна старецът.

Нимроди се смъкна от стола, взел в ръка малка кожена чантичка, каквито носят европейците. Кафенето се беше изпразнило. Имаше само двама скандинавски туристи. Той приближи офицера със стандартния арабски поздрав и потупване по гърдите. Дръпна стол и развя фалшивия си флаг на развален френски.

— Аз съм член на личната гвардия на краля, скъпи ми полковник — заговори Нимроди и докато офицерът затваряше вестника си и гледаше посетителя си с учудване, израелецът продължи. Обясни, че следващата вечер от Атар в Мавритания ще пристигне транспортен самолет. Той ще е празен и полковникът може спокойно да го огледа. Нимроди, който още не си беше казал името, щял да се качи на самолета и да отлети за Алжир. Може ли да очаква съдействието на полковника по този конфиденциален въпрос?

— Разбира се — отговори офицерът, макар да се разкъсваше между склонността да изпълнява заповеди и риска да обиди член на антуража на крал Хасан. — Но ще трябва да информирам началника си.

Нимроди цъкна с език.

— Кралят, Аллах да е с него, ще съжалява. — Той се наведе по-близо до събеседника си. — Разбирате ли, ние искаме да предотвратим опит за убийство от страна на алжирските фундаменталисти, които заговорничат с иракския Мухабарат. — Нимроди извади иракския си паспорт на името на Ахмед Табри и го отвори, за да се види снимката му. — Както виждате, имаме намерение да проникнем и да разбием тези чудовища. Моята мисия, разбира се, е държавна тайна. Ако Аллах пожелае, ще се завърна. — Той сви рамене и прибра паспорта. — И ако фалшивите документи на нашата „Сюрте“ са наистина толкова сигурни, както те твърдят.

При тези думи очите на полковника се бяха ококорили доста.

— Но това е твърде опасно за вас — прошепна той.

— Както и вашата роля — предупреди го Нимроди. — Но заради вашата смелост и сътрудничество негово величество определи „бойна“ награда. — Той постави чантичката си върху масата и отвори ципа, разтваряйки плоския отвор с пръсти. Вътре се виждаше дебела пачка зелени банкноти. — Само десет хиляди долара са — извини се той. — Но освен другото това е и въпрос на патриотизъм, скъпи ми приятелю.

Офицерът посегна към чашката си. Докато отпиваше, тя трепереше леко, а кафето беше студено като речна кал. Можеше да откаже и вероятно да увисне на бесилото. Можеше да се съгласи, но ако излезеше, че е помогнал на шпионин, да го постигне същата съдба. Обаче имаше и трета възможност. Да напише рапорт, да го запечата в плик, да го даде на заместника си в присъствието на свидетел и ако всичко мине добре, да си го вземе обратно и да го изгори. Жена му няма да бъде разочарована, а освен това ще получи и нещо блестящо от Рабат, с което да украси униформата си.

Офицерът облиза устни.

— Ще изпълня дълга си.

Нимроди му каза очакваното време за пристигане на самолета, не спомена аварийното кацане и описа векторите на предстоящия полет.

Мароканецът кимна, но се поколеба за миг. После докосна кожената чантичка и я плъзна към своята страна на масата, след което я свали върху скута си.

Нимроди се усмихна съвсем леко и изви глава към бара. Ейтан Екщайн беше седнал на столче там и наблюдаваше сцената в огледалото на стената. Екщайн вдигна за миг палец над рамото си.

Мароканският полковник видя всичко и се задъха силно. Нимроди протегна ръка и го потупа по китката.

— Не бой се — усмихна се израелецът. — Чиста работа е, както се изразяват евреите.

Долината Уед Исил не е напълно суха през зимата. Тънко поточе планинска вода ромоли из извитите й, пресъхнали вени, а при дъжд може да се превърне в бърза река. Но тази нощ звездите примигваха високо над долината и макар студеният вятър да духаше от север, скалистите стени създаваха достатъчно завет, така че човек би могъл да разгърне платно, без то да литне настрани.

Долинката беше удобно скривалище откъм пътя за Хад Абдулла Рият, където Диди беше паркирал бялото мицубиши край шосето, а Ари Шнелер го беше вдигнал на крик, свалил гумата и се облягаше на бронята, за в случай че някоя случайно минаваща полицейска кола реши, че е спрял на странно място.

С камиончето бяха тръгнали само Диди, Лапкин и Шнелер, защото не биваше някой местен пастир да види цяла армия здрави мъжаги да се измъкват от колата като циркаджии. Набе, О’Донован и Байндър бяха пристигнали в долчината пеша откъм предградията на Маракеш на различни интервали от време. Екщайн, Нимроди и Мустафа, берберинът водач, бяха слезли от такси в центъра на оазиса Исил, а после тръгнаха на юг през палмовите горички, докато стигнаха долчината и завиха обратно на север. Никой не знаеше от коя посока ще дойде Баум, докато той не се появи от югозапад върху една от дюните.

Мустафа застана на пост върху платото, за да наблюдава пътя. Запали малък огън, после постави отгоре му метален варел, върху който започна да пече бедуински питки. Огънят би могъл да привлече внимание, обаче беше естествено вечерно занимание за берберите. Той можеше да предупреди господин Антъни и приятелите му с изсвирване, а те веднага да се съберат в кръг, за да се направят на откачени чуждестранни туристи.

Един по един мъжете отидоха до камионетката и пренесоха по един парашут през дългия хълм и надолу в долчинката. Диди и Амир постлаха дълго синьо платнище за камион върху земята до потока. Работеха по парашутите, държейки фенерчета в уста, а Диди ръмжеше и ругаеше всеки път, когато намереше протрито въже, скъсан сектор на парашута или закопчалка, приличаща на реликва от ранното християнство.

Правоъгълните парашути за свободен полет почти не приличат на кръглите си военни прототипи. Стандартният парашут е като гъба от коприна и въжета, докато крилото е много маневрен, преносим въздушен глейдер. Въздушното крило е сложно с паяжината си от въжета, плъзгачи и въздушни спирачки, почти като електрическата система на „Ягуар“. Поради секретния характер на пътуването си Диди не успя да докара целия си комплект с инструменти за поправка, защото би накарал алармата на летищата да се разписка. Рискува само да донесе специалните си лепенки и игли, специален конец за зашиване и ленти. Но се молеше да не намери големи структурни повреди. Раницата му от камилска кожа беше пълна с марокански дърводелски инструменти, но това щеше да е сякаш поправя състезателна кола с части за велосипед.

Въпреки притесненията на Екщайн Диди беше доволен, че повечето от парашутите бяха снабдени с издърпващи пилотни парашутчета. На двата обаче липсваха издърпващите връзки, а контейнерите им бяха затворени с ръждясала и увита жица. Утре той ще трябва да измайстори издърпващи въженца от спирачни жила на мотопед и ръчки от малки парчета пластмасова тръба.

Мъжете, които никога не са ползвали издърпващи парашутчета, ще трябва да се учат тук, на земята. Онези, които никога не са летели с въздушно крило, ще дебютират утре вечер. Без тренировъчни скокове.

Шаул Нимроди, който беше поправял няколко хиляди военни парашути навремето, обикаляше с незапалена цигара в цигарето си и залепваше малки парченца лепенки по местата, на които Диди трябваше да обърне внимание. Тихичко разпредели работата на останалите мъже, като ги караше да обличат хомотите, да повдигат парашутите и да ги изпъват леко, за да подреждат въжетата Амир и Диди.

Мъжете вече бяха изморени. Денят им започна на зазоряване, пътуваха с автобус, влак и камион от Казабланка до Маракеш. Следобедът им беше изпълнен с усилена подготовка и току-що бяха прекарали два часа в тъмния ъгъл на един ресторант на име „Звездата на Маракеш“, шепнейки си един на друг „ами ако“, докато в другия край на помещението танцьорката кършеше снагата си в кючек.

— Ами ако има пазачи извън периметъра?

— Ще се опитаме да ги убием с ножове.

— Ами ако периметърът е миниран?

— Ще разминираме пътека, ако имаме време. В противен случай ще се прегрупираме и ще се спуснем направо по пътя.

— Ами ако те имат бронежилетки?

— Целим се в краката и ги довършваме отблизо. Никога няма да можеш да го улучиш в главата по тъмно.

— Ами ако не изведат Рут навън?

— Ще трябва Бени да се покаже и да се опита да преговаря.

— Ами ако никой от тях не е под земята?

— Тогава ще ни се стъжни работата.

Очко не присъстваше на това съвещание и за пръв път мрачните му забележки им липсваха. Но той беше занесъл своите „хранителни продукти“ в „Ен-Фис“ и работеше по въздушните разузнавателни снимки, получени от Розели.

Джери Байндър, седнал върху голям камък от другата страна на поточето, наблюдаваше как работят Лернер и Лапкин и макар да се възхищаваше на умението им, страдаше от известни суеверия.

— Когато избереш парашут за мен, Диди, остави го — каза той. — Аз сам ще си го опаковам.

— С удоволствие — изръмжа Диди, без да вдига глава от работата си.

— Но първо ще му позволиш да прегледа крилото, Паяк — предупреди Нимроди.

— Слушам, татенце — отвърна иронично Байндър. — И като заговорихме за проверки на екипировката… Оръжията, бебчо. Какво ще речеш за малко уреди?

— Ще бъдат на борда на самолета — търпеливо отговори Нимроди, докато оглеждаше контейнера на „Облак“. „Облак“ е голям парашут от типа „крило“, много популярен сред военните екипи за дълъг свободен полет и ниско отваряне. — При това ще има по един за всеки, приятелю.

— Страхотно — поразсърди се Байндър. — Не можеш ли да го кажеш без толкова подробности?

— Съжалявам, Паяк — без каквото и да било извинение отвърна Нимроди. — Но телефонните ми разговори с Атар не можеха да бъдат по-подробни, имайки предвид открития им характер. Моите партньори разбраха изискванията и ще осигурят каквото е необходимо.

— Боже — прошепна Байндър.

Германският акцент на Ари Шнелер се чу откъм стената на долчинката зад Байндър. Беше се изкатерил да огледа за досадници откъм юг.

— Мислех, че вие, хората от Специалните сили трябва да сте познавачи на всички чуждестранни оръжия.

— Ние сме — обади се О’Донован, който помагаше на Лапкин, като натискаше с коляно една от раниците. — Паяка просто мърмори.

Байндър изруга под нос.

— Е, къде е нашият приятел с очичките? — Набе стискаше събрани на сноп въжета, за да може Диди да ги стегне с ластична лента. Никой не беше виждал Очко от часове.

— Ще дойде — измърмори Бени. Той се разхождаше по твърдия пясък малко по-нагоре от постелката за нагъване и силуетът му се очертаваше от огънчето на цигарата, която държеше в ръка. От време на време поглеждаше към работещите мъже, но не предлагаше помощта си, което се стори на Екщайн твърде необичайно за него. Въпреки че майорът си мълчеше, той подозираше каква е причината за дистанцирането на Баум.

— Ами какво става с доктор Айнщайн? — попита О’Донован. Садин беше излязъл от „Звездата“ по средата на съвещанието, извикан на улицата от Мустафа.

— Той прави проклетата кола от картони за яйца — измърмори Диди, без да прекъсне работата си.

— Или от балони — предположи Байндър. — Ще се надува като клоунска количка.

— Не — поправи ги Набе. — Аз мисля, че той е тръгнал да търси нахут. Писнало му е от печено агнешко.

— Добре, че се сети — примижа Екщайн, за да наниже специалния конец в ухото на извитата игла. — Напомнете ми да не забравя утре порционите. — Беше направил списък за купуване на твърд шоколад, сладки картофи, бонбони за смукане и други неща с високо съдържание на захар и нишесте, но без сол.

— Ако забравиш, ще трябва да сготвим теб — заплаши го Набе. — Печен по алжирски, макар че ти си скитник и вероятно месото ти ще е кисело.

Тънко изсвирване долетя откъм наблюдателния пост на Мустафа. Мъжете се смръзнаха за миг.

— Продължавайте — каза Бени. Той направи знак на Екщайн и двамата изкачиха склона.

Мустафа беше клекнал до огъня си и гледаше към Маракеш. Купчина прясно изпечени питки бяха поставени върху подложка от слама, а къдрокосото момче се усмихваше, сякаш също участва в тайната операция. Екщайн и Баум застанаха до него. Той посочи към черния път, който се извиваше между бодливите храсталаци.

— Айн Ластваген38 — каза той, защото изучаваше немски в училище и се упражняваше с Екщайн.

Докато Екщайн и Баум се взираха в далечината, чифт много ярки фарове се появиха откъм завоя и ги принудиха да примижат. Звукът от зле регулирани клапани и глухото тракане на евтина ламарина достигнаха до тях с вятъра.

— Само микробус е — прошепна Екщайн.

— Или джип — настръхна Баум.

Колата се приближаваше вече по-бързо, после внезапно фаровете угаснаха, двигателят заръмжа, сякаш пред препятствие и по хълма се заизкачва странно съоръжение от тръби. То спря по средата на склона, а Ейтан и Бени се изправиха със зяпнали уста.

Садин примигваше насреща им. Те обиколиха мотопеда и го разгледаха. Към кормилото чрез водопроводен тройник бяха прикрепени метални тръби. В краищата им имаше два фара. Двигателят бе мотор за трион, с прикрепен резервоар. Ауспухът представляваше празна тенекиена кутия от зехтин с пробити множество малки отвори, която беше закрепена с дебела верига.

Очко се изкачваше по склона. Той беше слязъл на пътя и носеше голям кожен куфар. И се усмихваше.

— Мисля, че ще свърши работа — заяви той. — Вероятно ще може да се приближи на двеста метра. Тогава ще спре. Клумп ще бъде принудена да се покаже.

Бени потри брадата си и макар да клатеше глава, каза:

— Ще трябва.

— А как ще спуснете тази скулптура? — попита недоверчиво Екщайн.

Садин вдигна гордо длан.

— Всичко се разглобява. Ще го вържем в здрав камилски чул и аз ще скоча с него. Като с разглобена петдесет калибровка. — Той слезе от седалката и повдигна с лекота измишльотината си. — Тежи почти толкова.

Екщайн също беше скачал с лека картечница и 52-милиметрови минохвъргачки, но никога с петдесет калибровка, при това в свободен полет с ниско отваряне на парашута.

— Да видим какво ще каже Диди.

Помогнаха на Садин да спусне мотопеда в долчинката, след което започна гореща дискусия по приложимостта му. Баум и Екщайн потвърдиха ефективността на маскировката поне като начин за печелене на време, а Садин приключи спора, като поиска по-добро предложение.

— Ще откраднем кола — настояваше Шнелер.

— И аз бих го предпочел — съгласи се Садин. — Но ако не се появи истинска кола, ще имаме това като заместител.

Нимроди, като ръководител на полета, имаше последната дума.

— Диди ще ти даде най-големия парашут — каза той на Садин. — Ще те пуснем първи, но останалите няма да направят формированието заедно с теб. И ако това нещо ти създаде каквато и да било неприятност, ще го срежеш от въжето и ще се освободиш от него, приятелю.

Инженерът се ухили и се поклони на полковника.

О’Донован подсвирна тихичко. Той наблюдаваше Очко, който нежно положи куфара си върху покривалото и го отвори. Мъжете се събраха наоколо и шепнешком изказаха възхищението си.

Моделът на лагера на Мартина беше като изработен от архитект. Изобщо не приличаше на набързо събраните купчинки пясък, представяни обикновено от оперативните разузнавачи. Склоновете, контурите и дюните на обекта бяха направени от твърдо кафеникаво тесто, формите на закопаните камиони имаха конусообразни картонени шапки върху вентилационните отвори. Там, където на въздушните снимки се виждаше храст или кактус, на макета бяха пресъздадени от стръкчета магданоз и всеки по-значителен камък или скала беше изобразен със залепено камъче. Един самолет беше изрязан от кашкавал, после покрит с мрежа от боядисан тензух. Друга подобна мрежа закриваше отвор в края на североизточната граница на лагера. Пътят до него представляваше ивица от насипана и залепена сол.

— Отлично, мамицата му и така нататък — прошепна Диди и отново се захвана за работата си. Вече беше завършил по-голяма част от шивашката работа, но оставаха още два парашута за сгъване.

— И така, вече всички сме тук — каза Екщайн. — Да започваме. — Той помогна на Очко да премести модела от платнището за сгъване на парашутите и го постави върху пясъка. Макар че мъжете бяха изморени, никой не възрази, защото, подпомогнати от появата на познати инструменти, вече бяха започнали да добиват необходимото самочувствие, че ще се справят с рискованата операция. Събраха се в полукръг около модела.

Ейтан се огледа за Бени и забеляза партньора си седнал самотно върху голям гранитен блок. Луната беше се издигнала над върховете на Атласките планини и обливаше вдигнатото нагоре лице на Баум със сивкава светлина. Пръстите потропваха в бавен танц върху коленете му.

— Време е за изповед, господа — каза Бени.

Мъжете замлъкнаха и извърнаха глави към подполковника, чудейки се какво ли е намислил.

— Добре — обади се О’Донован в опит да разведри атмосферата. — Когато бях на седем години, откраднах един долар от църковния поднос.

Никой не се засмя.

— Аз никога не съм извършвал скок със свободно падане — каза Бени.

Мъжете шокирано и мълчаливо зяпнаха командира си.

— Все още? — прошепна Набе.

Бени се извърна върху блока. Гледаше в краката си като ученик. Ако светлината бе по-силна, щяха да видят и изчервяването му.

— Минал съм през Тел Ноф — продължи Бени. Имаше предвид стандартния курс по парашутизъм в армията. — И понякога съм ходил на преквалификация. Преди две години скачахме баща и син. — Ако синът ти е парашутист и краката още те държат, семейна традиция е да направиш съвместен скок със сина си. — Обаче свободното падане… — Той вдигна глава и опита да се усмихне. — Не, приятели. Никога не съм опитвал.

Мъжете го гледаха. От изражението на Бени разбираха, че той не се страхува. За тази операция той вероятно би се съгласил да скочи и с чадър. Признанието му беше предизвикано единствено от опасения, че ще пречи на групата, няма да успее да изпълни скока както трябва. Можеше да не успее да отвори парашута и по този начин да намали състава. Или да продължи да се носи по небето, докато те се опитват да спасят дъщеря му. Без него.

Диди и Амир оставиха сгъването на парашутите и мълчаливо се присъединиха към останалите. Двамата се споглеждаха, а после се обърнаха към Баум. Той нарочно беше премълчал истината, която те би трябвало да знаят. Не се ядосаха, защото го разбираха, но молбата в очите на Баум беше непоносима за сърцата им.

— Не бой се — каза Диди. — Аз и Лапкин ще те понесем в УСП стил. — Ускорен свободен полет е техника, използвана за бързо обучение на новаци парашутисти, но тя обикновено включва дълги часове предварителни инструкции. — Ние ще дръпнем въжето вместо теб, а ти просто ще следваш групата.

Решението бе взето. Двамата се върнаха към работата си, докато с изключение на Очко всеки от мъжете си спомняше първия си скок със свободен полет. Не бяха ги правили нощем, нито пък с бойно оборудване и, разбира се, не в началото на рейд с дълбоко проникване на вражеска територия.

Джери Байндър слезе от камъка си и клекна в края на полукръга. Запя със силен нюйоркски акцент ужасната си версия на песента на Боб Сегер:

22.В северната част на Атлантическия океан

Доктор Али Хамза Асави трябваше да бъде най-щастливият човек в Техеран.

Пет дълги години използва всичките си разузнавателни умения за успеха на „Проекта Махди“39, чието разглеждане пред малък, вътрешен кръг на Революционния съвет го беше разголило под внимателните им погледи и чийто изход щеше да определи цялото му бъдеще. Пет напрегнати години, без да се смята фазата на създаването му, защото преди да сподели концепцията си с когото и да било, той бе прекарал шест месеца в размишления, планиране и изследване на историята на тактическото разузнаване на западните сили, като изучаваше и правеше разбор на заговорите, отделяше фантазиите от вероятностите.

А после, когато увереността му надделя над съмненията, той беше представил есенцията на „Махди“ пред Лариджани, съветника на президента по въпросите на разузнаването. И накрая получи честта да изложи плана си пред самия Рафсанджани, затаил дъх, докато кимването на президента не наклони везните. Явно внимателно обмисленото от Асави кодово име на проекта е било мъдро, защото „Онзи, когото Бог ръководи“ накара президента да повярва, че в ядрената мощ има нещо божествено.

След това започна работата. Всяка стъпка внимателно се маскираше с дипломатически и търговски ходове. Докато служителите в консулствата, които почти не се ползваха с някакво прикритие, търсеха технически компоненти на свободния пазар, агентите на САВАМА фотографираха стратегическите ракетни полигони в разпадащите се съветски републики. Докато външният министър подписваше договорите за неразпространение на ядрени оръжия в Париж, хората на Асави подкупваха изгладнелите казахски офицери в Алма Ата. Докато извиваха ръцете на Хизбула и германските терористи гонеха измамни цели, бункерите на Исфахан се подготвяха да приемат откраднатата плячка от Семипалатинск.

И така, ето го най-накрая, на по-малко от ден от славното раждане на Махди.

Би трябвало да накара да изгладят двуредния му костюм от „Диор“, да лъснат обувките му от „Бали“, да предупреди служителите си, че скоро ще вземе заслужената си отпуска. Би трябвало да подготви дома си за приемане на поздравления и подаръци от държавници, докато с радост очаква статута на най-скъп гост на президентския прием. Би трябвало да е служителят на разузнаването, предизвикващ най-голяма завист в персийската столица.

Само че изобщо не се намираше близо до Иран.

Железният парапет на стометровия траулер изглеждаше като блок сух лед, но Асави благославяше студа върху изпотените си длани и само остатъците от достойнството му попречиха да притисне и чело към метала. Вече не можеше да стои в малката лечебница на кораба, пък и нямаше смисъл. Как би могъл да намери спокойствие, легнал върху тясното легло, когато трябва да се опре с крака и ръце в стените, за да не падне на пода от клатушкането? Затова се беше домъкнал върху работната палуба, да подиша дълбоко свежия атлантически въздух. Трохи от солетите, които не успяха да успокоят стомаха му, лепнеха по зъбите му и той гледаше как празните мрежи се люшкат на куките си, все така вмирисани на риба. Посмачканото либерийско знаме на червено-бели райета и звезда се вееше на въжето си, сякаш тази африканска просяшка страна още се надява да се превърне в държавата на Великия сатана. Мачтата описваше луди осморки на фона на червеното небе.

Асави отново се изненада, когато видя как зелените вълни се издигат на невъзможна височина. Сега разбираше защо понякога новаците моряци се хвърлят в морето. Всичко друго изглежда по-добро, отколкото да останеш върху тази мятаща се платформа. В гърлото му отново започнаха да се събират слюнки и той се въздържа от повръщане само защото пазачът от Хизбула, облечен в черно и въоръжен с „Калашников“, се извърна от носа и му се усмихна нахално.

Асави стисна треперещите си устни и успя да ги извие в нещо като усмивка. Пазачът отново се обърна напред, а Асави опита да се съсредоточи във фигурата на мъжа, обливана от пръските. Но това не беше като кола, в която можеш да надвиеш прилошаването, като гледаш напред по пътя. Тук разпенената панорама се хвърляше по носа от различни страни. Той затвори очи, но стана още по-лошо. Все едно че лежи в тъмна спалня с ужасен махмурлук.

Едно питие. Какво не би дал за един коняк с лед. Но на борда на този раздрънкан варел, пълен с нечистоплътни религиозни фанатици, това беше невъзможно. Сигурно трябваше да е благодарен, че поне не го накараха да страда цели две седмици, докато траулерът се мъкнеше от Оманския залив през Арабско море, Индийския океан, около Африканския рог, обратно нагоре през Южния Атлантик и накрая към зимните води на западния африкански бряг, където сега се движеше в кръг и чакаше да получи заповедта, която ще бъде предадена от Багдад. Хората от Хизбула бяха груби и примитивни, а компанията им досадна, тъй като разговорите им се въртяха само около баналностите от Корана. Но те не бяха глупаци.

Когато „Махди“ напредна, израелският пленник беше преместен от долината Бекаа на тайно място в Иран, близо до Бандар Абас. Качиха го на кораб, после тайно го свалиха в Сомалия, скрит в приспособен за целта сандък от машина, който изпратиха със самолет в Гамбия, докато корабът продължаваше да плава по маршрута си. Ако израелците имаха намерение да не спазят договореностите, най-вероятно биха направили опита си в открито море, където командосите им да нападнат кораба. Но тъй като плаването премина спокойно и това доказа тяхната искреност, в Банджул Дан Сарел беше качен отново на него.

Асави нито очакваше, нито желаеше да присъства на размяната. Той винаги си беше мислил, че ще получава кодираните доклади за напредъка на акцията, докато отпива шампанско. Но явно шейх Тафили, преговарящият от Хизбула, се бе изморил да се представя сам пред лицето на омразните израелци. Тафили успя да убеди собствения си командир Саид Абас Мусави, че могат да се доверят на иранските си господари само ако някой от тях, за предпочитане от най-висок ранг, присъства при изпълнението на размяната.

И така, Асави беше получил неприятната новина от самия Лариджани. Трябваше да напусне Техеран веднага и да отлети за Зелени нос, малка купчинка острови встрани от Сенегал. Беше взел само официалните си дрехи, смятайки, че поне устройването му на борда ще бъде подходящо. Но когато либерийският траулер „Вологиси“ с ръждясалия си корпус и воня, която го изпреварваше, акостира в доковете на Проя, той разбра, че не е облечен подходящо за случая.

— Как сте, господине?

Асави едва дочу гласа, тъй като имаше чувството, че шумните вълни се блъскат направо в главата му. Но успя да се извърне, чу потропване с пръсти по кухата тръба и погледна нагоре.

Шейх Тафили се беше навел над парапета на мостика. В пристанището той беше облечен дискретно като английски моряк с шапка и рибарски ботуши. Сега обаче се бе преоблякъл в рубашка на египетски командос, а около лицето му беше увита черно-бяла кафия. Черната му брада блестеше от водни капки, зъбите му блеснаха от светкавицата на хоризонта и Асави изпита чувството, че гледа някой от онези шовинистични филми с Чък Норис по кабелната телевизия.

— Слава богу — успя да отвърне Асави, макар да не чувстваше никаква благодарност към Бога в момента.

— Имате съобщение по радиото — извика Тафили. После вдигна една зелена ябълка към устните си и отхапа голямо парче. Невероятно!

— Какво гласи?

— Червена вълна.

Асави кимна, после се извърна и отново се хвана за парапета, загледан в морето, което се надигна в огромна вълна, която би притеснила даже австралийски сърфист. Червена вълна. Това е. Значи израелците са предали оборудването. Сега евреите се насочват с пълна пара към мястото на срещата, без съмнение под въздушен чадър и придружени от малка армада, защото такова беше глупавото им самочувствие — да покажат небивала сила при възвръщането дори и на един войник. Въпреки репутацията си те имаха ограничени ресурси и благодарение на сирийците бяха непрекъснато нащрек по североизточната си граница. Така че всяка голяма операция в чужбина изтощаваше оставащата им разузнавателна мощ.

Последният етап на „Махди“ започваше, а той винаги си беше мечтал да издаде заповедта от подземния контролен център на Министерството на отбраната, заобиколен от завистливи генерали от Революционната гвардия. Но беше тук, радостта му бе изсмукана от пътуването на борда на вонящата коруба и вместо да бъде изпълнен с гордост, той преливаше от гадене. Обърна се отново и погледна Тафили.

— Изпрати им отговор. Слънчев лъч — извика той.

Шейхът наклони глава и извади ябълката от устата си.

— Не желаете ли да се качите и да го изпратите лично, докторе?

Асави се замисли. Да, това щеше да е правилното, защото получателите от САВАМА може да поискат личния му код за потвърждение. Но много се боеше, че ако стъпи в задушната кабина на мостика, няма да успее да удържи стомаха си. А не можеше да си представи нещо по-лошо от това, бойците на Хизбула да се подиграват и да го разнасят години след това заради неиздръжливостта му.

— Няма нужда — махна той на Тафили. — Изпратете го.

— Както наредите. — Тафили сви рамене и изчезна.

Слънчев лъч. Асави се надаваше да няма такива сега близо до Алма Ата. Искаше му се планините на Казахстан да са обвити в облаци и пътищата им да са скрити от очите на сателитите. Един товарен камион с демонтирана от съветска ракета ядрена бойна глава от 40 килотона ще тръгне покрай казахската граница и Туркменистан към мястото, където на брега на Каспийско море се срещат граничните линии на Русия и Иран. Някъде между полунощ и изгрев-слънце той ще бъде пресрещнат от добре платени дезертьори от казахския инженерен корпус, които да го преведат от тъмния бряг върху понтонен мост и на борда на бивш американски самоходен шлеп. Той ще премине бързо в ирански води, където на борда му ще се качат морски пехотинци и ще издигнат иранското знаме дълго преди да са стигнали пристанището Рашт.

Той погледна към измокрения си тъмносин костюм. Фината вълна беше изцапана с неприятни жълтеникави петна от сутрешната му закуска. Въпреки студа беше оставил отворена мушамата против дъжд, защото в целия Атлантически океан не можеше да се намери достатъчно въздух, който да охлади треската му. Но поне сега корабът щеше да престане да обикаля, ще се насочи към Средиземно море и дано най-после там попадне в по-спокойни води. Но пък щом той така страда върху палубата, чудно как ли израелският командос издържа последните часове на затворничеството си долу…

Никой даже не беше намекнал на капитан Дан Сарел за предстоящото му освобождаване. Морският пехотинец беше местен толкова често през годините, че вече бе престанал да се учудва и да пита. Асави още се чудеше на издръжливостта на този човек и също като учен-биолог, притежаващ неизвестен мутант, не искаше САВАМА да го освобождава. Само че в случая наградата беше много по-голяма от безполезния шейх Саид на Хизбула.

Израелецът представляваше сянка на самия себе си, полумъртъв и лишен от всякакви емоции, с изключение на упоритостта. САВАМА не успя да изкара от него нито едно изречение и затова решиха да го унищожат. Физическите мъчения, които го докараха до ръба на смъртта, бяха следвани от лечение. Периодите на възстановяване се редуваха с експериментални мъчения. Цели седмици го подлагаха на звукови ефекти и го държаха вързан, за да не може да запуши ушите си. После го излагаха на периоди мъртва тишина, а след това процесът се повтаряше.

— Ще те разменим, когато проговориш — бяха му обещавали непрестанно разпитващите го служители. Командосът не им обръщаше внимание. Пет години след датата на пленяването му показаха лъскава папка. Беше апел към международната общност, написан от съпругата му със снимка на шестгодишната му дъщеря, която той беше виждал като бебе. Той изплака сълзите, които му бяха останали, и мъчителите му зачакаха с оптимизъм, когато изрече първото си по-дълго изречение.

— Тя може да живее със спомена за мъртъв герой, но не и със срама от жив предател.

Беше безсмислено да го държат повече, освен като разменна монета.

А сега, ако имаше начин да е сигурен, че „Махди“ ще сполучи без проблеми, Асави искаше да се опита да отложи размяната на пленници, защото беше убеден, че плава към собствената си смърт. Като тактика планът му за двойна измама изглеждаше блестящ, макар сега да беше сигурен, че е включил в него непотребни машинации. Да, вкарването на Мартина Клумп в картината беше блестящо. Американците и израелците я преследваха като стършели от разбунен кошер. Но докато всичко не приключи, той не би могъл да бъде сигурен, че погрешно насочените им усилия са осигурили безопасност на „Махди“. Ядосваше се на собствената си глупост, защото нямаше начин да се свърже с жената и да й заповяда да спре. Тя беше някъде там, все така решена да разруши този символичен мирен мост между старите врагове. А той, разузнавателният гуру, чиято цел бе придобиването на ядрена бойна глава, пропусна да включи в тази операция и механизъм за спасяването на собствения си живот!

Почти се изсмя на иронията от собственото си затруднено положение, а после веднага усети как краката му се подгъват от спомена за мрачното откритие. Когато отплаваха от Проя, Тафили го беше придружил да разгледа кораба, сякаш грозната коруба е флагман на гръцка туристическа линия. Освен португалския екипаж, на който беше платено достатъчно, за да не обръща внимание на въоръжените си пътници, по палубите и коридорите се бяха разположили тридесет закоравели в битки бойци на Хизбула. Те обикаляха с автомати и миниатюрни корани в ръце, потънали в благословената „фетва“, издадена от самия Фадала, и се радваха на временната илюзия, че Божията партия вече си има и флота.

В машинното отделение Асави за пръв път забеляза купчината зелени сандъци за оръжие, които не изглеждаха необичайни за подобно пътуване с изключение на това, че от тях към друга част на кораба се точеше странен бял кабел. В тесния коридор пред заключената каюта, където бяха хвърлили Сарел, той видя друга купчина такива сандъци и отново белия кабел. И накрая в рулевата рубка го представиха на заместника на Тафили, който беше седнал върху трета пирамида. Между краката на мъжа кабелът свършваше с детонатор, обезопасен само от метален пръстен.

Асави се задъха, когато осъзна, че „електрическият кабел“ е фитил, но все пак попита за сандъците.

— О! — усмихна се на тревожното изражение на иранеца Тафили. — Много, много килограми тротил. Ако евреите не докарат шейх Саид или се опитат да се качат на борда преди, или след това, ние, разбира се, ще се самоубием, но ще отнесем със себе си колкото може повече от тях. Такава е волята на Аллах. Не сте ли съгласен?

Асави не отговори, защото в този момент стомахът му пожела да отвърне на клатушкането на кораба и той бързо изтича в каютата си.

Остана да лежи върху койката си задъхан, изненадан от факта, че на онази жена Клумп изобщо не й е било нужно модерното торпедо, за да попречи на размяната. Същата работа би могъл да свърши и един точно изстрелян куршум или, да пази Господ, невнимателно хвърлена цигара от някой от тези глупаци! Надяваше се, че ако Клумп оживее и наблюдава размяната, тя ще може да различи израелски ракетоносец от рибарски траулер. Но никак не беше сигурен, че й пука. Би могла да избере към кого да насочи торпедото с обикновено подхвърляне на монета.

Звукът на двигателите се измени, когато „Вологиси“ промени курса и се понесе с вятъра към Гибралтар. Асави стисна още по-здраво парапета и погледна към смрачаващото се небе. Сега пък и дъжд на всичкото отгоре! Беше служил всеотдайно на революцията, но саможертвата му не беше безгранична като сляпото желание на тези примитивни простаци да отидат в рая. Да, беше пропътувал света със стил, опитвал чуждестранни вина и жени-неверници, но това беше жизненоважно за успеха му. Когато можеше, се молеше, но разбира се, не прекаляваше, защото човек не бива да е по католик от папата. Отнасяше се към жена си с необходимото за мюсюлманка уважение, глезеше шестте си деца, когато ги виждаше, и обсипваше със скъпи подаръци двете си любовници. Беше почти като член на кралска фамилия. Притежаваше конюшня и яздеше като англичанин. А сега най-голямата му страст, тази към тайни, споделяни с малко хора или с никого, може да изтрие всичко с една ужасна експлозия.

Защото никой освен палестинеца Омар не знаеше за двойната измама на Асави. Той дори не беше осведомил Лариджани за този блестящ последен удар, оставяйки го да вярва, че само размяната ще е достатъчна, за да прикрие „Махди“. Беше намислил да го разкрие само ако Клумп успее да попречи на размяната, което би накарало членовете на Революционния съвет да затанцуват в приемната на президента. И те всъщност може би щяха да танцуват, докато рибите разкъсват трупа му.

Изведнъж се усети, че се моли израелците да успеят в онова, което той не можа да предвиди…

Близо до кърмата на кораба, където вратичката от каюткомпанията водеше към палуба, покрита с навити въжета, Омар Бин Ал-Уафа седеше до десния парапет върху метален сгъваем стол. Дребното му възрастно тяло беше увито в синьо вълнено одеяло. От баретата върху очилата и мустаците му се спускаха поточета от дъжда, но той като че ли изпитваше удоволствие от пътуването. Беше подпрял токовете на обувките си в напречния прът на парапета, а когато корабът се заклатеше, понякога разперваше ръце, за да запази равновесие. Усмихваше се на спомените от времето, когато бе придружавал внуците си на разходка с крайбрежен кораб.

Омар също не беше тръгнал доброволно на това пътешествие. Али-Хамза Асави, кой знае поради каква причина побеснял от ярост в Техеран, му беше заповядал да го придружи. Явно докторът, обхванат от тревога, обвиняваше Омар за някакво невъзможно затруднение, макар старецът само да изпълняваше точно собствените му заповеди. Самият Омар беше изказал съмнение относно командването и контролирането на Мартина Клумп, но тогава Асави отхвърли тревогата му. Може би иранецът най-накрая е разбрал, че манипулациите раждат своите чудовища и че измамата си има цена.

Но Омар също си имаше тайна. Лична тайна, която лесно можеше да се прочете по лицето му, ако някой глупак излезе на палубата и го погледне. Той беше щастлив. Може би повече отколкото когато и да било. Защото отново беше като млад войник на фронта, макар да приемаше риска със спокойното удоволствие, което смелите придобиват с възрастта.

Фактът, че Иран най-накрая ще влезе в клуба на ядрените държави, не му харесваше, но това беше неизбежно със или без неговото участие. Онова, което му доставяше удоволствие, бе плодът, който ще донесе тази размяна, защото независимо от мотивите, той вярваше, че всеки подобен акт създава вярващи във възможността за мир. Да, той служеше на господарите си във фундаменталистката им ревност, защото нямаше друг избор, но дълбоката му и тайна надежда беше, че палестинските му братя неизбежно ще намерят своя път към дома, и знаеше, че това всъщност няма да стане чрез унищожаването на евреите. Мирът, макар и още много надалеч, вече просветваше на хоризонта. И всеки път, когато враговете си протягаха ръце през масата, независимо от причините, той се приближаваше все повече.

За разлика от Али-Хамза Асави, Омар не беше убеден, че Мартина Клумп ще успее. Беше наблюдавал очите й, а те не бяха прозорци към фанатична душа, а замъглени и объркани огледала на изгубено дете. Тя ще сгреши, защото не я води чиста воля, и без съмнение враговете й ще се възползват от слабостта й. Горкото момиче.

Омар се приведе на стола, хвана парапета и надникна напред по палубата. Избърса очилата си с влажния край на шала си и цъкна с език към далечната фигура на Асави, надвесена над парапета. Съжаляваше младия мъж, защото в празното сърце не може да има сила. Омар беше скромен божи човек и можеше да приеме съдбата, която го очаква. Асави обаче бе черупка с политически мотиви, които изчезват бързо и не оставят след себе си нищо, с което да застанеш пред съда на Аллах. Иранецът обожаваше властта, а тук, в бурното лоно на нещо много по-велико от човека, обичта му го беше изоставила.

„Вологоси“ имаше древна корабна камбана, която висеше от желязна релса някъде над камбуза. Португалският готвач я удряше, за да вика екипажа за храна и сега тя звучеше силно, а гласът й създаваше известно успокоение сред рева на морето и ръмженето на двигателите.

Омар отвори капака на джобния си часовник. Да, обед е и той е гладен. Докато се мъчеше да стане от стола, той бавно, със съжаление поклати глава.

Асави повръщаше в морето, извил неудобно гръб.

23.Амануз

Тънката розова ивица на залязващото слънце се задържа като усмивка върху лицето на красива жена, а после бавно изчезна зад далечното било на Сиди Моктар. Както във всички пустини по света нощта настъпи бързо и земята й предаде топлината си. Сред тъмната равнина Амануз светлините на Маракеш бяха като блед ореол върху тъмно одеяло, но стигнаха, за да се види на фона им черната птица, която се издигаше към небето. Докато мъжете на Бени Баум се привеждаха покрай прашния път, за да запалят омаслените фитили на сигналните си светлини, те гледаха учудено познатата й форма.

В епоха, когато никое от човешките механични постижения не се прави с цел да трае дълго, по правило нито един „Дъглас“ С–47 не би трябвало да може да лети. Но невероятните транспортни самолети, наричани от американците „въздушни влакове“, от англичаните и израелците „Дакота“, и „Албатрос“ от всички останали, продължаваха да летят и да доставят медицински материали из Африка, също както някога го бяха правили в Китай и както бяха спускали парашутисти над Флорида, над Сицилия, Нормандия и прохода Митла.

Това е самолет, който не се произвежда вече от четиридесет години и когато кацне на пистата, носи със себе си формата и звуците на отдавна минали години, когато машините са били закръглени и без остри ръбове. В годината, когато тази „Дакота“ се е родила, все още са наричали самолетите с женски имена, защото са приличали на рубенсови модели със закръглени форми и унесен поглед, с две големи витла, които се издигат нагоре, когато самолетът кацне, и с дебели гуми на колесниците, които хвърлят настрани вълни от камъчета и пясък, както сега ги рисуват по детските филми.

Хората на Баум знаеха, че Шаул Нимроди ще осигури необходимото. Бяха очаквали „Отер“ с два мотора, бяха се надявали на израелски „Арава“. Но това не беше просто самолет. Това бе машина на времето, амулет за успех.

Пилотите на дакотата бяха благодарни за сигнализацията от примитивни пламъци на мястото за кацане и докоснаха пътя точно преди първия „гузник“. А докато боядисаната камуфлажно опашка минаваше край трептящите пламъчета, Джери Байндър постави обувката си върху тенекиената кутия, усмихна се широко и възкликна:

— Нимроди, ти си едно прекрасно копеле!

Задното колело на дакотата вдигна опашка от прах и спирачките го удържаха на петдесет метра след последния горящ сигнал, където самолетът спря с ръмжене, а мъжете вдигнаха угасените вече консервни кутии и хукнаха към него.

Бяха метнали торбите с парашутите на гърба си, а отгоре им черните раници, които ги удряха по вратовете, докато се спускаха от склоновете към пътя и тичаха към вратата на самолета, намираща се до опашката. Садин и Шнелер носеха навитото на руло платнище като състезатели в някакво телевизионно шоу.

Когато мъжете приближиха самолета, от вратата се показа лицето на Шаул Нимроди. Той спусна малка стълбичка, но още преди да опре в земята, О’Донован, който дотича пръв, започна да разтоварва багажа си.

— Не! — извика Баба и протегна ръце откъм тъмния отвор. — Хайде! Качвай се!

Дребният полковник се разкрачи в рамката на вратата. О’Донован, който се вглеждаше през праха, вдигнат от въртящите се витла, постави крак върху първото стъпало и се изненада, когато се оказа внезапно дръпнат вътре във фюзелажа. Всички и всичко беше в самолета след деветдесет секунди с изключение на Баум, който застана под стълбичката, свали багажа си и го хвърли на Нимроди. Очко стоеше зад него на пътя, пъхнал ръце в джобовете на спортното яке на Байндър, което му беше дадено за временно пазене.

Баум направи знак с ръка на Нимроди и двигателите изреваха. Нимроди се наведе към кабината, бързо преброи хората и се показа отново.

— Готово! Да вървим! — извика той.

Бени се наведе към ухото на Очко.

— Хайде — извика той. — Влизай.

Очко изненадано вдигна глава и го зяпна. Беше очаквал да остане, да се върне в хотела, да откара камионетката в Казабланка и после да търси начин да се прибере у дома. Може би с кораб.

— Ами камионетката? — немощно извика той.

Бени го прегърна през врата и го дръпна към себе си.

— Да не мислиш, че ще те оставя тук за приятелски разпит?

— Ама, Бени…

— Влизай! Това е заповед! Ти си в отпуска, не са те уволнили.

Откъм Хад Абдула Рият на пътя се появиха фарове.

— Е?! — изкрещя Нимроди, Баум плесна Очко по гърба и го бутна към стълбата. Аналитикът се изкатери, а после се появиха ръцете на Екщайн, който сграбчи Баум и го издърпа. Нимроди хвана стълбата, дръпна я вътре и затръшна вратата.

Мъжете очакваха известен отдих, докато дакотата обърне и се засили за излитане. Отпуснати върху зелените метални седалки, те бавно разтоварваха багажа си. Но пилотите вече се насочиха срещу вятъра и макар пътят за Амануз да правеше остър завой наляво само на хиляда метра отпред, те натиснаха педалите и се хванаха за щурвалите.

Мъжете нямаха време нито да седнат нормално, нито да затегнат коланите, които се люшкаха встрани от седалките. Докато дакотата набираше скорост, гумите й подскачаха по камъните, а мъжете се хванаха здраво за по нещо метално. Ревът на двигателите и подскачането на колесника създаваха шум като от мотоциклет в затворен хамбар. Инерцията хвърли О’Донован настрани върху скута на Байндър.

— Знаеш ли какво не ми харесва в този начин на живот, Джери? — извика той на партньора си, докато едрият мъж го държеше за предницата на якето.

— Казвай — ухили се Байндър.

— Няма приключения.

После опашката на самолета се вдигна от пътя и изравни фюзелажа. А секунди след това той изрева в нощното небе с познатия звук от филмите и ехото заглъхна, сякаш самолетът се отдалечава от хората, вместо да ги отнася в корема си.

— Тръгнах — мъркаше машината. — Тръгнах…

Нимроди стана от последната седалка, където се беше хванал за вратата на тоалетната. Самолетът вече се издигаше спокойно, склоновете на Атласките планини се приближаваха бързо след Амануз. Той тръгна с усилие напред, като човек, вървящ срещу бързото течение на река. Самолетът подскочи срещу вдигащия се откъм планините вятър и той се хвана за една от напречните подпори, за да се задържи. В повечето военни товарни самолети вътрешността предлага стотици места за хващане, защото е построена като скелет от вертикални ребра и хоризонтални укрепвания, покрити с металическата кожа отвън. От напречните релси висяха навити въжета, а късите краища на укрепващите ленти за товара се поклащаха над главите като дръжки в стар вагон на метро.

Тази дакота първоначално беше служила на кралските британски военновъздушни сили, после в израелските военновъздушни сили, а сега беше дадена на лизинг на „Акорда“, фирма-превозвач, работеща в Африка, но обслужваща интересите на АМАН. Отвън самолетът нямаше изрисувано национално знаме, а само знаците за международна идентификация. Всички вътрешни надписи на иврит бяха покрити с боя. Но бяха оставени оригиналните предупреждения на английски, изписани с бели букви между ребрата:

Нимроди постави длан върху рамото на Диди Лернер, седнал най-близо до вратата на товарния отсек. Той се наведе към тясното прозорче и надникна през издраскания плексиглас.

На север равнините на Бахира се виждаха като огромен кафяв килим, посипани със звездните купове на Тамелет, Дар Оулд Зиду и дори далечния Ел-Боруж. Но светлинките на градовете започнаха да избледняват, тъй като мъглата от Атласките планини вече прелиташе покрай дебелите крила и върху черните стволове на дърветата отдолу започнаха да се появява натрупан сняг. Нимроди се отблъсна от Диди и запристъпва внимателно по пода.

Отляво Лапкин, Набе, Екщайн и Баум се бяха разположили на удобно разстояние един от друг. Вдясно седяха Очко, Садин, Шнелер, Байндър и О’Донован. Мъжете бързо се бяха оправили след първоначалното меле и макар да знаеха, че ще летят близо три часа, предпочетоха да успокоят напрежението си, като се занимават с преглед и подреждане на екипировката. Парашутните торби бяха подредени, големите камилски раници поставени между краката и отворени за преглед. Садин и Шнелер затискаха с крака мотопеда и се чудеха дали да не го завържат за пода.

Нимроди мина покрай празните места за радист и навигатор и влезе в пилотската кабина. Двамата мъже, които седяха в лявата и дясната седалка, бяха над средна възраст, но държаха големите щурвали със спокойната увереност на млади запалянковци. Пилотът беше роден в Южна Африка, а помощникът му в Зимбабве, но всеки от тях бе изслужил пълна кариера в израелските военновъздушни сили, а после разбрал, че не може да стои привързан към земята. Вече неограничени от военния правилник, те носеха бели пуловери с високи яки, кожени якета и фуражки, под които се виждаха посивелите им коси.

Вторият пилот извърна глава, когато Нимроди се появи на вратата. В Мавритания бяха разговаряли само на английски и той продължи сега така по навик.

— Току-що се обадихме в „Менара“. Съобщихме за чудотворното си избавление и им благодарихме за разбирането, което проявиха.

— Хубаво — каза Нимроди. — Сега ще ни оставят на мира през остатъка от нощта.

Пилотът свали слушалките върху врата си и се ухили.

— Кого изработи този път, Баба?

— Командира на базата. — Нимроди се наведе да погледне през предните стъкла към два назъбени, бели върха, които май искаха да се превърнат в гроб на дакотата. — Той мисли, че изпълнява дълга към родината си.

— Ами разрешение за връщане?

— Няма да се връщаме — каза Нимроди. — Или поне не през тук. И освен това ще имам нужда от извинения за още няколко странни кацания.

— Няколко? — Вторият пилот провери висотомера и погледна бордовата карта, закачена до лявото му бедро.

— Да. Имате ли нещо против?

— Е, бих предпочел да съм си в леглото — измърмори вторият пилот с южноафрикански акцент.

— Лъжец — подразни го Нимроди. Дакотата подскочи, когато влезе в бяла стена от облаци, а после върховете се появиха по-наблизо.

— Тези първите са Атласките планини — показа пилотът. — Големият връх отпред е Джбел Сархо. Ще друса, но не е опасно. — Той се наведе към прозорчето отляво и посочи надолу. — Следваме пътя към Уарзазате, а после към Загора. След това летим право над дюните до границата.

— Ниско ли ще летите?

— Ще подплашим бедуините.

Нимроди потри ръце.

— А къде са ми провизиите?

— В левия отоплителен въздуховод и зад десния панел на кенефа — каза пилотът. — Доставчиците ти приличаха на пирати диваци.

— Ами че те са си такива.

— В кутията на навигатора има дрелка. И побързай, че да можем да пуснем отоплението.

Нимроди се извърна да си ходи, но спря.

— Между другото — каза той. — Може ли някой от вас да кара малък пътнически самолет?

Пилотът и партньорът му се спогледаха и после се извърнаха към подполковника.

— Можем да караме всичко, което има крила и двигател — заяви южноафриканецът.

— Добре — плесна по стената Нимроди.

— Баба?

— Да?

— Б’ацлаха40 — каза той на иврит.

Нимроди се ококори с привидна изненада.

— Ма? Ата йеуди?41

Пилотите се изсмяха и той си тръгна.

Под сгъваемата масичка на навигатора имаше голяма метална кутия за инструменти и Нимроди измъкна от нея задвижвана с батерии отвертка. Върна се в товарния отсек, ухили се на Бени Баум и показа тавана. Два големи алуминиеви въздуховода минаваха по дължината на кабината. Баум, Екщайн и Набе станаха и притиснаха длани към левия. Нимроди скочи върху седалката и започна бързо да развива винтовете и да ги пуска в джоба на якето си. После внимателно отвори едната страна на въздуховода, бръкна вътре и извади дълъг, увит в зебло пакет, превързан с канап. Хвърли го през кабината към О’Донован, който веднага започна да го разкъсва като сираче, получило коледен подарък.

Когато въздуховодът се изпразни, а Нимроди започна да завива обратно винтовете, подът на кабината се отрупа с парчета зебло и канапи. Мъжете се бяха събрали около четири КАР–15 „Кол Командо“ — сгъваемата версия на карабините М–16 и едно мини-узи с метален приклад. Шнелер се хилеше към Нимроди и клатеше глава, хванал английска снайперска пушка „Паркер-Хале“-М85.

Двигателите на дакотата продължаваха да реват спокойно и вятърът блъскаше по корпуса. Затова О’Донован трябваше да вика.

— Обаче са само шест, Баба.

— И нямат пълнители, бебчо — добави Байндър, като пъхна пръст в отвора на една от карабините.

— Много е желателно да имаме и амуниции — каза Набе.

Нимроди не им обърна внимание и тръгна назад към тоалетната.

Вмъкна се вътре и бързо свали с отвертката десния панел. Между ребрата чак до височината на кръста му бяха натъпкани картонени кутии с 5,56-милиметрови, 9-милиметрови и 7,62 стандартни натовски куршуми, обикновени и трасиращи. Над тях като тухли бяха подредени купчини черни пълнители. И накрая имаше три мощни пистолета „Браунинг“ в кожени кобури с презрамки, залепени със здрави лепенки към стената. Нимроди махна на Очко, чието лице бе придобило зеленикавия цвят на стените. Дребният мъж се приближи със залитане, за да постави начало на редицата, по която Нимроди започна да раздава боеприпасите.

Ако бяха обикновени пътници, друсането на дакотата вече да ги е накарало да повръщат. Ако бяха спортисти или обикновени парашутисти, онзи странен феномен наречен успокоител на скачача щеше да се е задействал. Мозъкът разбира, че тялото се готви да извърши невероятно неестествено действие, и внезапно го упоява в сън. Но те бяха натоварени с проблеми по екипировката си и ги решаваха, оживени от адреналина.

Всички бяха обути във военни боти, защото човек не може да ходи бързо по дюните с леките парашутни обувки. Даже Байндър инстинктивно си беше опаковал в багажа ботите, с които бе газил из виетнамските джунгли. Всеки носеше различни панталони: някои стандартните за израелската армия с откъснати обозначения, други стари американски зеленикави панталони за туризъм из джунглите. Те свалиха обувките си и стегнаха панталоните с ластици около глезените, за да не влиза под тях студеният вятър при скока. После свалиха надолу панталоните и всеки сряза леко ластика и долната част на крачолите на топлото бельо. Допълнителното облекло беше важно за времето на скока, но когато започнеха да се придвижват бързо, топлината щеше да ги изтощи. След като се приземят, щяха да успеят бързо да смъкнат панталоните си и да се освободят от топлото бельо, без да си събуват обувките.

Всеки от мъжете носеше дебел пуловер, някои от които бяха боядисани в по-тъмни цветове през последния ден в Маракеш, а отгоре им облякоха тъмните планински анораци, с които бяха се издокарали на срещата в Казабланка. Байндър, който даде бялото си яке на Очко, си беше купил старо американско военно яке от пазара.

Те привързаха ръкавите към китките с изолирбанд, а после укрепиха фенерчетата към лявата си китка и провериха крушките им. Сложиха си плетените шапки, поставиха очилата да висят около шията на еластичните си ленти. Диди и Амир имаха леки „Крупс“, които винаги носеха при пътуване, а за останалите Мустафа намери работни очила с гумени уплътнители. Садин беше пробил малки дупчици в горната част на всички стъкла, за да не се запотяват.

Баум и Екщайн наблюдаваха подготовката на оръжията. Карабините не бяха нови, но затова пък много чисти и, изглежда, действаха добре. Мъжете ги разглобиха и провериха ударниците. По навик, заради предпазливост или суеверие, те извадиха комплектите за почистване и изчистиха дулата. Набе, като запален любител на пистолетите, с удоволствие прие един от мощните браунинги. Също и Лапкин. Баум, който изобщо не беше добър стрелец, взе третия. Мини-узито се оказа любимо оръжие на Диди и той го стискаше като малко дете играчка.

— Стандартно нощно зареждане — каза Баум на Садин, който го предаде и на останалите.

— Какво е „стандартно“ за вас, момчета? — попита О’Донован.

— В пълнителите за тридесет патрона зареждаме само двадесет и девет — отговори Екщайн. — Първите два трябва да са трасиращи, за да знае човек кога му свършва пълнителят. След това се поставят три обикновени и един трасиращ и така до края.

— Има смисъл — обади се Байндър. Карабините бяха само с по седем пълнителя. Би предпочел да са десет, но се радваше, че поне няма да му се налага да воюва с лък и стрели.

— Как ще коригирам тази работа? — чудеше се Шнелер над снайперската пушка. Тя имаше 4×10 оптически мерник „Песар“, но нямаше как да разбере дали е насочен правилно.

— Съвсем наскоро е пристреляна на 300 метра — извика му Нимроди. — На такова или по-близко разстояние всичко ще е наред, приятелю.

Шнелер вдигна вежда. Какво ли е правил Баба в Мавритания? Дали не е ходил на лов за глигани? Няма значение. Думата му е чисто злато.

Заредили вече всички пълнители, мъжете се изправиха и се хванаха за дръжките по фюзелажа, за да ги нагласят по джобовете си така, че да не дрънкат при движение. Очко, чийто страх изобщо не беше отминал, но и не можеше да участва в работата, внезапно реши, че боклукът по пода трябва да се прибере. Измъкна изпод седалката тенекиена кофа и започна да прибира парцалите, канапа и разкъсаните кутии от патрони.

Диди стана от седалката си до товарната врата и застана с разкрачени крака.

— Слушайте — извика той. — Можете да сложите един от пълнителите в страничния джоб на панталоните, а останалите в раниците на гърба.

Мъжете насядаха и с нежелание се разделиха с амунициите си. Лернер отиде при О’Донован, накара го да стане и го използва като манекен. Карабината имаше колан, който той прекара през дясното рамо на О’Донован и диагонално през гърба му, така че оръжието остана хоризонтално малко под слабините му с дулото, обърнато наляво и от другата страна на мястото, откъдето ще се разтвори малкия помощен парашут. Той коленичи и вдигна раницата към гърдите му. Пристегна я така, че да държи карабината, а самата раница да е на нивото на корема.

След това отвори парашутната торба на О’Донован, вдигна червения контейнер и разшири презрамките. Помогна му да ги надене, после го накара да се обърне, прекара допълнителните каиши през презрамките на раницата, закопча ги и ги стегна, докато детективът не изпъшка. Когато закопча нагръдния колан, усети как тупти сърцето на О’Донован, което беше добре, защото само робот или психопат не би реагирал на подобна процедура.

Той хвана раменете на О’Донован и го огледа.

— Мисля, че е добре, Майк — каза Диди, който за пръв път се обърна към О’Донован с малкото му име. — Ти как смяташ?

— Чувствам ги добре. — Американецът подскочи, за да провери как се държи оборудването му. — Но ще е по-добре да мога бързо да се освободя. — Когато военен парашутист скача с цялото си оборудване, обикновено то се закача в торба на пръстените на хамута. След отварянето на парашута той освобождава торбата и тя пада закачена на петметрово въже към хамута. Този метод имаше предимства през нощта, защото човек чува удара на торбата в земята и знае, че скоро ще я докосне с крака.

— Не става, когато летиш с крило — отговори Диди, обърна О’Донован и го огледа откъм гърба. — Висящата торба пречи на маневреността, особено близо до земята, когато ти е най-необходима. — О’Донован се съгласи, а Диди побутна раницата, за да види дали затруднява движенията. — Не се опитвай да паднеш прав, но ако можеш, не се търкаляй. Просто седни, все едно се хвърляш върху базата при бейзбол. По-добре да си нараниш задника, отколкото да си счупиш крак или ребра.

Байндър се надигна от мястото си и дръпна Диди за лакътя.

— Хей, шефе. Защо не нанижем оръжията с дулото надолу под хамутите?

Макар Диди да се усмихна, беше ясно, че смята предложението за неприемливо.

— Защото не те познавам, приятел, и поради това ти нямам доверие. Ако имаш някаква повреда нощем и търсиш нож да срежеш въже, може да хванеш спусъка и да го дърпаш, чудейки се защо проклетият резервен парашут не се отваря.

Байндър вдигна ръце.

— Ясно.

Диди се обърна да погледне Лапкин и Нимроди, които бяха седнали назад до товарната врата. И двамата вдигнаха палци към него. Той застана в началото на кабината, обърна се към опашката и вдигна длани. Дакотата беше престанала да завива и след като премина над Джбел Сархо, се спускаше плавно към по-ниските плата на Кем Кем. Мъжете станаха и започнаха да нагласят оръжията си, както Диди им показа с О’Донован.

Нимроди и Лапкин работеха в задната част на самолета, а Диди отпред. Баум и Набе бяха лесни, защото пистолетите им влязоха в раниците. На Байндър дадоха тръбите от мотопеда, които Диди бе разглобил и опаковал. Шнелер беше по-труден, докато Нимроди и Лапкин решиха да закрепят със здрави лепенки пушката към лявото му бедро с дулото нагоре и окуляра към тялото му, увит в платно, стегнато с изолирбанд. После го накараха да опита приземяване надясно в легнало положение.

Най-накрая тримата майстори застанаха при Садин, като почесваха брадите си. Сега на всички им се искаше да бяха отхвърлили откачената му идея с мотопеда, защото имаше много голяма вероятност тежестта да го убие. Първоначално Диди мислеше да закачи рамката на мотопеда към два от ремъците на хамута и да го закрепи с въже. Садин щеше да среже връзките и да остави машината да виси под него. Но сега австралиецът се колебаеше. Знаеше, че когато Садин скочи, мотопедът веднага ще го повлече по вятъра и ще го превърти във въздуха. Може да го удари при скока, да му смачка гръдния кош или челюстта. Не можеше да си представи и как Садин ще скочи от самолета с такъв товар.

— Да се откажем от тази проклета работа — мрачно предложи Диди.

— Не може — каза в ухото му Лапкин. — Ако го изхвърлиш от плана, ще убиеш морала на всички.

— Ако го вземем обаче, той ще убие него — изсъска Диди.

— Прав е — намеси се Нимроди. — Трябва да намерим друг начин.

Садин ги погледна унило в очакване на присъдата.

— А имам и това — посочи той раницата и карабината си.

— Извинете ме, господа.

Диди и Амир се отдръпнаха, за да направят място на бледото лице на Очко. Аналитикът слушаше разговора и тъй като явно нямаше други предложения, той направи своето.

— Садин ще бъде с големия парашут с въжето за издърпване, нали?

— Да — каза Диди. — Дадох му „Облака“. И?

— И той ще скочи пръв. Нали?

— Да, да — нетърпеливо отвърна Диди.

— Казвай, Очко. — Баум се беше приближил към групата.

Очко бутна очилата си нагоре по носа.

— Ами защо не го накарате да скочи, както американците го правят от хеликоптер? Сложете му раницата и оръжието както искахте, после мотопеда. След това той ще седне в отвора на вратата и ще държи въжето в ръка. Може просто да се изтърколи напред, да падне право надолу и да дръпне. Нали?

Никой не каза нищо за момент, а после Нимроди хвана Очко и го целуна по двете бузи като Де Гол, когато награждава с военен кръст. Диди удари Очко по гърба и извика:

— Ах ти, блестящ дребосък! Ще ти купя цял сандък „Фостър’с“!

Очко се усмихна срамежливо, като тайничко преглътна повдигането при представата за толкова много бира.

— Затова получава толкова голяма заплата — гордо се обади Баум, залитайки под тежестта на багажа си.

Силното бръмчене на двигателите на дакотата понамаля и Нимроди се приведе към едно прозорче. За миг не виждаше нищо освен кълбенето на преминаващ облак, но после завесата веднага се смени с черно. Бяха прелетели над високите върхове на Атласките планини, над Загора и Джбел Тадрарт и продължаваха да се снижават. По огромната пустош на Кем Кем и отвъд, където Хамада дю Гюир се простираше до хоризонта, не се виждаше никаква светлинка. Тази част на пустинята се състоеше от равнини и долчини. Върху нощното небе нямаше луна, но беше пълно със звезди и светлината им огряваше кафеникаво-червената пръст, изпечена от слънцето и ветровете и набраздена с криви, черни вени. Пейзажът се местеше бързо назад под крилото.

Нимроди се върна към опашката и товарната врата, където си сложи шлемофона. Поговори с пилотите, после привлече вниманието на мъжете в кабината, почука по часовника си и вдигна пръст. Направи кръгово движение във въздуха.

Един час до скока.

Светлините в кабината угаснаха, заменени от призрачната светлина на червени крушки, които като че скриха всичко. Бени се огледа. Един час се равнява на вечност за хора, тръгнали на такава мисия. Твърде много време за размисъл.

Бяха прекарали почти целия ден в преговор на процедурите с партньорите си, като се запознаваха с навиците си. „Когато вървя, стрелям от рамо. Ще викам «Магазин!», когато изпразня пълнителя и презареждам. Ако стреляш легнал и искам да мина близо до теб, ще те чукна по главата, за да задържиш огъня.“ Сега също бяха седнали по двойки. Баум и Екщайн, О’Донован и Байндър. Шнелер вече не можеше да седне по обикновения начин, с пушката, закрепена към бедрото, и затова се беше поизлегнал, а Набе клечеше срещу него.

Диди и Лапкин още работеха по оборудването на Садин, който седеше, облегнал гръб на стената. Краката му бяха разкрачени, а раницата и карабината му лежаха между тях. Помощниците бяха обърнали две кофи и ги бяха сложили отстрани на краката му, после поставиха увития в платнище мотопед върху тях, за да не му тежи. Направиха дупки в платнището и завързаха рамката на машината към хамута му, после залепиха нож към лявата му ръкавица. Въжето, което щеше да държи машината, беше 11-милиметрово и Диди го нави и укрепи с лепенка.

При нормална операция щеше да е време Бени, като командир на мисията, да стане и да заговори, да окуражи войниците си, да спомене Бог, родина и всичко останало. Но сега подобно нещо би го изтощило напълно, а тежестта на екипировката удвояваше съмненията му. За разлика от останалите мъже той не се тревожеше за надеждността на парашута си. Ако не оживее след скока, поне нямаше да му се наложи да преживее ужаса от изгубването на Рут. Но някак знаеше, че ще оживее, и си придаде известна сила с клетвата, че ако трябва да умре, то ще бъде пред краката на дъщеря му, а не по-рано.

— Ейтан — повика той.

— Да?

— Кажи им отново да преговорят нещата с партньорите си и да си почернят лицата.

— Добре.

— И им напомни, че всеки, който се изгуби, трябва да излезе на най-близкото шосе, като изхвърли всичко, с изключение на паспорта си. Никакви оръжия. Да се закопае всичко!

— Разбрах.

— И още нещо.

— Какво?

Бени примижа в безкрайността.

— Благодари им от мое име.

Екщайн го изгледа, после се обърна към Набе и предаде заповедта на Бени нататък като в играта на „телефон“.

Мъжете извадиха кутиите с вакса и всеки започна да маже лицето на другаря си. Израелците не бяха големи художници, докато Байндър и О’Донован можеха да съперничат и на хамелеон. Набе пресече кабината и коленичи пред Шнелер. Той работи по челото на едрия германец около минута, а после направи знак на всички да погледнат. Беше написал на иврит „духач“.

Диди застана пред Баум. Носеше парашута си, раницата и узито, но се движеше с лекота, сякаш е облечен в спортен екип.

— Промяна на плановете — каза той. — Искам Амир да бъде последен, за да подбере всеки, който изостава. — Той се обърна към Екщайн. — Ние с теб ще скочим заедно с Бени. Мислиш ли, че ще можеш?

Екщайн не беше подготвен да направлява новак, но много пъти бе участвал като среден в подобна тройка, така че знаеше как става. Не беше време за отказ.

— Кажи ми какво трябва да правя.

— Просто го хващаш отляво с дясната ръка върху въжетата към краката, а с лявата държиш горната част на ръкава му. Държиш здраво, да не го изпуснеш. Вероятно ще се превъртим, така че ще се отпуснеш, докато аз изправя групата. Когато аз му отворя парашута, ти се пускаш и отваряш своя. Ясно ли е?

Екщайн кимна. Беше си сложил ръкавиците, но свали едната и избърса длан в панталона.

— Освен това. Няма да стоим дълго на вратата — добави Диди. — Но ти трябва да летиш отвън.

Екщайн трябваше да се държи извън самолета, докато Диди се приготви.

— И няма да го дърпаш, Ейтан. Аз ще го бутна отвътре. — Диди се усмихна, плесна Екщайн по бузата и се отдалечи.

Той вдигна поглед. Бени се беше обърнал към него. Двамата се гледаха, докато Ейтан усети мириса на вакса откъм широкото лице на приятеля си. След това Бени затвори очи.

Диди се приближи до Нимроди при товарната врата, взе шлемофона от главата му и седна. Извади картата на ЦРУ и малък калкулатор от джоба си и ги постави върху коленете. На лявата си китка имаше фосфоресциращ метричен висотомер и използва светлината му, за да пресметне отново разстоянията.

— Здрасти, приятел — заговори той в микрофона. — Говори ръководителят на скоковете.

— Хей, говориш като южняк — весело отвърна пилотът.

— Бях.

— И аз съм от Йоханесбург.

— На какво разстояние сме? — попита Диди.

— Около двадесет минути от границата.

— Вятър?

— На шестнадесет хиляди фута ще имаме осемнадесет възела откъм сто шестдесет и три градуса юг-югоизток. Бени-Абес съобщава дванадесет възела под десет хиляди фута.

— В метри, ако обичаш.

— Раздели на три и умножи по нула шест, приятел.

Диди се усмихна. Започна да пресмята средната скорост на движение на парашутите крило, която е около 25 фута или 5,4 метра за секунда, спрямо 10 фута за секунда снижаване, като вземаше предвид скоростта и височината на вятъра. Ако се движат по вятъра, ще бъдат във въздуха двадесет и шест минути и ще изминат двадесет и три километра разстояние. Диди се беше надявал на вятър с посока север-юг, за да се приземят на север от бърлогата на Клумп и да могат да минат високо над нея, за да огледат, преди да се спуснат, но природата беше против тях.

— Съжалявам, приятел — каза той на пилота. — Ще трябва да навлезеш навътре. На двадесет и три километра югоизточно от обекта по посока на вятъра.

— Няма страшно — увери го пилотът.

— Ще спусна един от хората по-рано. — Диди погледна картата. — На около три километра северно от Джбел ел Акхал. Останалите ще скочим заедно.

— Всички от шестнадесет хиляди ли?

— Да.

— Ще сте замаяни — предупреди пилотът. Височината беше гранична за съдържанието на кислород.

— Ще се освежим по пътя надолу — отвърна Диди. — Каква е температурата?

— Ще се откажете ли, ако е студено?

— Не.

— Тогава не питай, приятел.

Диди се ухили и пак пресметна всичко отначало.

Рик Набе трябваше да се изпикае. Много му се искаше да стиска, докато се приземи, но знаеше, че няма да може, а мисълта да се носи из въздуха със замръзнала по панталоните урина никак не му хареса. Нимроди го видя да се бори с раницата и скочи да му помогне, но белгиецът се вмъкна в тоалетната с парашута на гръб, отчаяно затърси из панталоните си между коланите на хамута и най-накрая въздъхна с облекчение:

— Боже мой!

Дакотата беше започнала да се спуска бързо, когато Набе се добра до мястото си и отново стегна раницата. Диди слушаше говора от шлемофона и погледна към мъжете. После начерта въображаема линия върху пода от дясно на ляво и с другата ръка направи движение като за прелитане над нея. Пресичаха границата. Повика Баум и Екщайн, които станаха и се приближиха. Той се потупа по главата и после показа очите си. Мъжете спуснаха шапките върху лицата си и всички внезапно заприличаха на маскирани банкови обирджии. Сложиха очилата и нагласиха опъващите ластици, след което ги вдигнаха върху челата си.

В кабината на два пъти прокънтя силен звън и както винаги в транспортиращите самолети за парашутисти, това беше като сигнал на Павлов, който накара сърцата на мъжете да заудрят силно в гърдите им. Макар неизбежното да наближаваше, тялото винаги се мъчеше някак да се спаси от подобна лудост, но предупредителният звънец угаси всякакви надежди за отказ.

Диди се изправи, показа часовника си и вдигна десетте си пръста. Мъжете кимнаха, провериха ръкавиците, пристягането на панталоните и яките на анораците. Движенията им бяха резки и бързи. Нужно им беше да свършат с всичко това. Диди показа фенерчето върху лявата си ръка и го включи. Мъжете повториха действията му. Той носеше и второ фенерче върху дясната китка до компаса и също го включи, като показа на мъжете двете светлинки върху протегнатите си напред юмруци. „Аз ще съм човекът с двете светлинки.“ Те отново кимнаха като рота глухонеми.

Той отново се заслуша в шлемофона, после направи летящо движение с едната си ръка. Вдигна десет пръста, после осем.

Байндър се извърна към О’Донован и изви нагоре очи.

— Господи! — надвика той шума на двигателите. — Осемнадесет възела вятър!

О’Донован бързо пресметна скоростта на летене по вятъра.

— Не забравяй да се обърнеш с гръб за приземяването — извика той.

— Няма, мамицата му.

Диди вдигна два пъти дланите си и мъжете се изправиха. Лапкин мина между тях и ги подреди в дясната част на кабината, където се събраха като изплашени овце. Автоматично провериха отново екипировката си, огледаха се един друг за пропуски, дали помощните парашути са полуизвадени и готови, дали не виси някой колан, който да се увие и скъса въже.

Лапкин прегледа отново всеки от мъжете, като прекара пръсти по раниците с парашутите и им напомни да ги отворят пет секунди след скока, независимо от положението, в което се намира тялото им. След като одобряваше всеки, той го потупваше по главата. Очилата се спуснаха върху очите и той ги пристегна отново. Сега всички бяха задъхани. Внезапното издигане във височина вледени метала на кабината. А по ребрата им течеше пот.

Диди свали шлемофона и го подаде на Нимроди, който щеше да остане в самолета. Той свали черната качулка върху лицето си, постави очилата и провери висотомера. Направи знак с глава на Нимроди и двамата заедно отвориха товарната врата.

Очко едва не изпищя, когато ревът на двигателите изпълни самолета. Той отстъпи към лявата страна на кабината, седна и се хвана здраво за стола, но дори и да беше крещял колкото му глас държи, никой нямаше да го чуе. Вихърът на черния вятър изрева през вратата и отнесе със себе си воя на двигателите. Кофата с боклуците се преобърна и те се разхвърчаха из кабината като подгонени от полтъргайст.

„Не! Недей!“ — искаше му се да изкрещи, когато Диди се спусна на колене и извади глава през отвора като някакъв луд самоубиец. Ръководителят на скока остана така за миг, загледан надолу в бездната, докато вятърът се опитваше да го отнесе. Той направи знак като замахване с нож към Нимроди.

— Завий наляво — извика Нимроди в шлемофона.

Дакотата се наклони леко, макар шумът като да се увеличи. Диди отново направи знак.

— Направо и равно — изкрещя Нимроди.

Пилотите се подчиниха.

Предупредителната лампа до вратата светна в червено. Диди се дръпна и се приближи с патешка походка към Садин, който се придвижи лазейки с ужасния си товар, докато Нимроди и Лернер повдигаха за гумите увития в платнище мотопед. Цялата конструкция не можеше да излезе направо през вратата и затова Диди нагласи Садин под ъгъл. Ботите на сапьора напуснаха прага, вятърът веднага ги подбра, като развя краката му като на парцалена кукла. Нимроди, който си беше сложил резервния парашут на групата, защото можеше да бъде изтеглен навън, държеше хамута на Садин и го дърпаше назад с всички сили. Диди хвана дясната ръка на Садин и я нагласи да стисне здраво ръчката на въжето, докато прилепи устни към ухото на инженера и извика нещо. Сапьорът закима силно. Червената лампа угасна и светна зелената за скок. След миг Садин го нямаше.

Диди отново падна на колене и погледна надолу. Останалите мъже затаиха дъх, в очакване на сведението. Лернер се върна обратно навътре в кабината и вдигна двата си палеца.

Сега разполагаха с три минути. Всичкото време на света. Той погледна часовника си и направи знак на Екщайн да се приближи.

Екщайн отмина виещия отвор и се подпря към задната рамка, а Нимроди хвана хамута му. Не гледаше надолу, а навътре в кабината, докато вятърът го удряше по гърдите, заплашвайки последователно да го блъсне навътре или да го издърпа навън.

Диди отиде зад Баум, като го обърна така, че гърбът му да е към Екщайн, а краката близо до прага, единият пред другия като на сърфист. Постави двете ръце на Баум на предната стена на рамката, едната над другата, докато сам хвана хамута на крака му и провери дали Екщайн прави същото. После погледна Екщайн и вдигна на два пъти брада.

Много, много внимателно Екщайн отпусна лявата си ръка от рамката и веднага се хвана за релсата над главата и стисна силно. Промъкна се покрай тялото на Бени, като зърна огромния хоризонтален стабилизатор на дакотата, който със сигурност щеше да ги среже на две. Постави токовете на ботите си върху прага, дръпна се леко назад, когато вятърът веднага се опита да го отнесе. Но нищо на този свят не би го накарало да пусне Баум, а пръстите на другата му ръка стискаха релсата със силата на маниак. Чувстваше как опашката от косата му се мята като луда под края на вълнената качулка и погледна надолу, за да види черната глава и очила на Бени вдигнати нагоре като на откачил мотоциклетист. Докато хвърли поглед на фюзелажа, блестящ под светлината на звездите и огромната перка, въртяща се като демоничен меч, усети как краката му започват да треперят неконтролируемо от студа. И тогава се случи нещо много странно. Почувства непреодолима нужда да се смее. Не издаде нито звук. Само вятърът сплеска устните му върху зъбите в мъртвешка усмивка. Но чувстваше надигането на смеха в гърдите си и се чудеше какво ли може да означава.

Чу някой да го вика и погледна надолу. Лицето на Диди се виждаше в рамката на вратата над главата на Баум и устните му питаха „Готов ли си?“ на иврит. Защото както в любовта, когато при оргазъм заговаряш на родния си език, в парашутизма говориш на езика, на който са те учили.

Екщайн кимна рязко.

— Ехад!42 — Започна да брои Диди и триото се наклони навън.

— Щайм!43 — извика той и те се наклониха отново навътре.

Онова, което извика след това, не се чу, защото той ги изхвърли през рампата.

Ари Шнелер не се поколеба. Независимо от дългата пушка, той веднага се хвърли с главата напред след купчината падащи тела, ръце и крака. След това Набе, Байндър, О’Донован и Лапкин хукнаха след него като плувци към топъл вир, а Нимроди клекна, протегна главата си навън, за да наблюдава парашутите, докато дакотата се отдалечаваше.

Баба се изправи, изтупа длани и се усмихна на Очко, който продължаваше да седи отпуснат от шока върху седалката. Нимроди посочи към вратата.

— Ела, приятелю! — извика той. — Помогни ми.

Очко погледна вратата, после странно празната кабина, след това черния отвор, в който вятърът продължаваше да вие. Той вдигна пръст, за да получи само миг, после изпълзя към тоалетната, докато Нимроди се заливаше от смях…

Има парашутисти, които твърдят, че човек се пристрастява към скоковете не заради напрегнатия флирт със смъртта, а точно обратното. Защото те удовлетворяват първичното желание за обратно раждане, завръщане към лоното. Новороденото по принуда излиза от един свят на безтегловност и нежни усещания в какофонията от удари по сетивата, които го заобикалят през целия му естествен живот. Всеки самолет за парашутни скокове е огледален образ на този объркващ свят в микрокосмоса, претъпкана, ужасяващо шумна тръба с напрегнати тела и умножени страхове, докато човек скочи през тясната врата сред внезапна тишина и ненарушима безтегловност в безкрайното пространство. Там няма нужда да говори или да бъде чут в тези няколко минути сред носещите го ветрове и пляскането на материята на облеклото.

Екщайн беше напълно объркан в нощта, защото не можеше да определи къде е горе или долу. Но и не го интересуваше. Обхвана го спокойствие, беше минал в друго измерение, където имаше само движение на въздуха и пляскане на плат, заглушени от вълнената му качулка. Подозираше, че пада по гръб, защото беше видял тъмния корем на дакотата да минава над главата му и да изчезва между разперените му крака, но вниманието му бе съсредоточено само в ръцете, колана на хамута и ръкава, които стискаше. Останалото зависеше от Диди.

Октоподът от ръце и крака внезапно се разтвори и Екщайн се изви силно. Разбра, че е с лице към земята, защото главата му беше повдигната силно от въздушната струя. Той пусна ръкава на Баум и протегна лявата си ръка, но продължаваше да го държи с дясната. Зарадва се, като видя Баум да изпъва ръце в поза на „супермен“, точно както му бяха казали. Огледа се за Диди, после видя фенерчето върху дясната му китка, когато Лернер я вдигна, за да издърпа въжето на парашута на Баум. Чу се свирещ звук и Баум беше изтеглен от хватката на ръцете му. Екщайн веднага прилепи ръце към бедрата си и се отстрани, докато търсеше халката за пилотния си парашут и се надяваше, че той ще изскочи от джобчето си.

Снайперската пушка на Шнелер пречеше упорито на движенията му. Не можеше да се извие както трябва и затова бавно се обърна наляво, което му помогна, когато пилотният му парашут изскочи и литна към звездите. След миг те блеснаха като светли ивици, а куполът го дръпна силно и разцъфтя красиво над него.

Набе падаше по гръб. Въздухът избута раницата измежду краката му и я прехвърли към главата. Направи един опит да се преобърне, но броенето приключи и той натисна бутона. Видя как пилотният парашут излита между краката му и разбра какво ще последва. Стисна зъби, когато беше превъртян и дръпнат от удара на разтварянето. Разтърси глава и погледна нагоре в очакване да види разкъсан найлон. Но парашутът беше цял и той прошепна „Боже, колко е студено“, след което хвана направляващите въжета.

Байндър се изви перфектно, задържа позата, докато броеше, вдигна лявата ръка към челото си за баланс, посегна надолу с дясната и дръпна. Експлозията на плата изглеждаше както трябва, почувства се добре и веднага хвана държаните, дръпна ги, докато въздушното крило се изравни.

— Да! — прошепна доволно той.

О’Донован се въртеше презглава. Позицията му беше добра, но тъй като не виждаше хоризонт, не успя да разбере, че се завърта наляво. Въжетата се бяха увили като при авария. Не можеше да вдигне глава, реши, че наистина има авария с парашута. Започна да опипва с две ръце тялото си за ножа, но внезапно нещо го дръпна силно. Успя да погледне нагоре. Парашутът се беше разтворил.

Лапкин изцъка нетърпеливо с език. Висеше на парашута си на полуспиране и се опитваше да преброи групата си. Беше много трудно да ги различи, но когато тънкият облак отмина по панорамата отдолу, правоъгълните плоски гъби се видяха за малко върху фона му. Бяха разпръснати по цялото небе. Някой вляво правеше бавно пълен кръг, явно в невъзможност да открие другарите си. Друг се насочваше на запад.

На триста метра напред и надолу Диди, изглежда, разбра объркването, защото под малката, черна сянка на парашута му блесна червено „X“, когато той кръстоса бързо на няколко пъти ръцете над главата си. Продължи да го прави цяла минута и постепенно, един след друг, мъжете го забелязаха и оформиха подире му крива стълбица от парашути.

— Дано — прошепна Лапкин с родния си канадски акцент. — Дано. — Той отпусна спирачките и полетя.

Бени не можеше да повярва, че е възможно да съществува такъв студ. Рядко се беше случвало едрото му тяло да страда от студ, но след няколкото минути спускане, целият се тресеше. Хамутът беше ужасно неудобен. Краката му бяха изтръпнали, а вятърът в гърба правеше топлото му бельо напълно неефективно. Въпреки пластовете мускули и тлъстини, пуловера и якето, все едно че беше облечен в памучна пижама. Представяше си, че слаб човек като Екщайн ще се разтроши като ледена фигура, когато се приземи. Но ръцете на Бени действаха и той повтаряше всяко движение на Диди като послушно домашно куче.

На хиляда метра вятърът утихна напълно. Преди минута ги блъскаше като бърз влак, а в следващата падаха само със скоростта на парашутите си и платната припляскваха тихо над главите.

Нищо не можеше да се направи. Диди знаеше, че поне някакъв лек полъх трябва да съществува, и той го хвана, когато минаваше над две високи дюни. Прелетя с него около двеста метра и леко извърна глава, за да види дали групата го следва.

Знаеше, че мъжете са вдървени от студа на безкрайното спускане и изтощени от усилията да контролират правилно парашутите си. Събра всичките си сили, приготви се, прелетя на половин метър над земята, разтвори леко крака и се приземи прав. Парашутът се опита да го вдигне, но той вече го придърпваше и сваляше хамута.

Останалите пристигнаха с грацията на катастрофирали глупаци. Някой прелетя край него и се блъсна в дюната, други не успяха да достигнат и паднаха по-надалеч. Баум падна надолу като камък, но инстинктите му се върнаха и той успя да направи парашутисткото превъртане върху пясъка. Екщайн направи добро извъртане вляво, вдигна облак пясък с единия си крак, докато парашутът му пляскаше като криле на гълъб и се приземи сред фонтан от прах. Пушката на Шнелер го удари в лицето и Диди трепна. Останалите се бяха приземили извън обсега на очите му с изключение на Лапкин, който направи опасен завой точно над него, после бързо се спусна и кацна само на няколко метра вдясно от Диди.

Изненадани от оживяването си и радостни, че отново са на земята, мъжете се изправиха, заподскачаха, за да стоплят замръзналите си крайници, издърпаха парашутите си, свалиха хамутите, навиха ги на топки и ги зариха в пясъка.

Диди размаха фенерчетата и мъжете започнаха да се събират около него с раниците и оръжията си. Пръв, леко накуцвайки и разтриващ бедрото си, бързо се приближи Баум.

— Всички ли сме? — прошепна той.

— Не още — отвърна също шепнешком Диди. — Изчакай минутка.

Шнелер се показа от сенките, вече нахлузил раницата си на гръб и разкъсващ платното от оптическия прицел на пушката си. Баум се взря в него. Германецът си беше ударил лицето в някакъв камък. Очилата му ги нямаше и по бузите му течаха две струйки кръв от раната точно над носа. Изглеждаха като татуировки, направени от шаман.

— Няма ми нищо — ухили се той на Бени. — Топла е.

Екщайн се показа с раницата в ръка и карабината вече метната през врата и заредена с пълнител.

Набе, който беше кацнал доста напред, се върна покрит от глава до пети с пясък, като вадеше от задника си кактусови бодли. Байндър и О’Донован се приближиха тичешком.

Температурата тук беше умерена като през есента, но всички трепереха от набрания по време на дългото спускане студ. Сега Бени пое командването.

— Свалете термобельото — прошепна той. Видя, че Набе се колебае. — Хайде — заповяда. — После поставете коланите с паласките и изпийте по една манерка вода за двама. Не искам някой да се обезводни. — Никой не възрази. И без това бяха ожаднели от адреналина и силния студ. Бени загаси фенерчето на ръката си и всички го последваха. — Вдигнете нагоре шапките. Свалете очилата. Хората с уоки-токи да си поставят наушниците и да ги закрепят с лейкопласт. Пригответе оръжията си и заредете пълнителите.

Бени се наведе над своята раница и се зае да изпълнява собствените си заповеди. След шест дълги минути О’Донован и Екщайн се изправиха и започнаха да помагат на останалите.

— Майк и Ейтан — прошепна Бени от земята, където беше седнал и завързваше с лента лейкопласт радиостанцията към лявата презрамка на раницата си. — Изкачете онази висока дюна и фиксирайте координатите.

Двамата мъже затичаха напред с оръжието и компасите. Изкачиха северния склон на дюната и се свиха в пясъка близо до двадесетметровия й връх. Паднали на колене, надникнаха през билото.

Под тях морето от дюни се разширяваше към голяма, неясна, сива сянка. Отвъд нея към северозапад светлината на звездите очертаваше ниските склонове на дълга планинска верига. Тънка черна линия следваше извивките на предпланините — шосето Бен Зирег-Тагит. Някъде между сегашната им позиция и пътя под гънките на Сахара лежеше лагерът на Мартина.

Екщайн отвори компаса си. О’Донован измъкна от джоба си малък, облицован с каучук бинокъл.

Американецът огледа на северозапад. Видя купчинка сгради и бледи светлинки веднага зад огромен пясъчен хълм. Голямата дюна. И селцето беше единственото доказателство за човешки живот чак до хоризонта.

Той свали бинокъла и посочи.

— Това трябва да е Тагит — прошепна. — Но ако сме на правилната точка на приземяване, би трябвало да е там — посочи той на запад.

— Знам — отвърна Екщайн.

О’Донован го изгледа. Двамата се спуснаха обратно и затичаха към групата…

Мъжете бяха почти готови. Клечаха около Баум като скаути при лагерен огън и слушаха нарежданията му, докато затягаха презрамките на раниците и ремъците на оръжията си.

— Добре — каза Баум. — Заредете и бъдете готови.

В нощта се чу тракане и удар на желязо в желязо като при катастрофа.

Екщайн и О’Донован приближиха тичешком. Бени ги погледна.

— На три километра по-далеч сме — задъхано каза Екщайн.

— Пет от целта — добави О’Донован.

Бени се изправи. Вдигна ръка и погледна фосфоресциращия си часовник.

Полунощ.

Пет километра. По дюните. Без да каже дума, той разбута групата и затича на север.

Мъжете хукнаха подире му през пясъка.

24.Скорпион

Рут се събуди от внезапна тишина.

Пет дни и нощи бензиновият генератор беше бръмчал непрекъснато в далечината. Първоначално непрекъснатото му бумтене я дразнеше ужасно и й пречеше да се успокои или да си почине. После беше започнала да приема машината с благодарност за енергията, която даваше на единствената крушка в килията й. И накрая бръмченето му я успокояваше като пулс, който й дава увереността, че е още жива, както звука от собственото й дишане.

Не беше спала изобщо след „разговора“ с Мартина. Преди това се беше сгушвала в леглото само да се стопли, завила глава с одеялото, за да не й пречи силната светлина на крушката. Не успя да постигне нищо, освен непрекъснато да се гърчи, защото животът й не премина като светкавица пред очите й, а се нижеше бавно. Сякаш пълзеше.

Но след удара по лицето, повишения адреналин от разправията и три часа усилено търсене, през които не успя да намери никакво оръжие или инструмент, за да се измъкне, тя най-накрая рухна. Спа цял следобед. Събуди се за малко от мириса на студената супа и три питки, които й бяха донесли при вратата. Изпълзя до храната, изяде я с пълно безразличие само заради необходимостта и отново заспа.

Сега се изправи седнала сред внезапно настъпилата пълна тишина и разтри очи, изплашена в един ужасен миг, че са я ослепили. Генераторът беше спрял и нямаше осветление. Стаичката беше почти съвсем тъмна с изключение на сивия конус от отражението на звездите във вентилаторния отвор и оттам върху пода, където решетката се виждаше като клетка за птици.

Тя опря гръб в стената и вдигна одеялото към гърдите си. За миг гробната тишина й даде надежда. Иронично желание да са я забравили. Мисълта, че поради някаква причина хората на Мартина са избягали. Но лека-полека започна да чува шумове, отекващи тихо иззад вратата и идещи отнякъде по веригата камиони. Стъпки тъпо отекваха напред-назад. Гласовете на мъжете викаха тревожно. Беше наострила уши като хрътка и различаваше металическо тракане, дрънкане на оръжия, пляскане на длани върху метал и силния звук от зареждане на пълнители в автомати.

Чувала беше тези звуци и преди. Това бяха звуците на смъртта.

Тя отметна завивките и скочи от леглото. Леденият под опари босите й крака, тя протегна ръце в тъмнината и намери вратата. Притисна ухо към нея, но бързо се извърна и погледна нагоре към отдушника.

Двигателят забръмча отново. Тя изчака, но лампата не светна. Пристъпи бавно в конуса мъждива светлина откъм отвора и примижа нагоре.

Не беше звукът от генератора. Беше различен. Тежко виене, което започна бавно, а после се издигна до писък, сякаш някой се мъчи. Тя затърси в паметта си за сравнение. Може да са двигателите на самолета, но тежкото биене при въртенето го изключи.

Тогава си спомни. Мартина беше казала хубшраубер. Хеликоптер.

Тя изчака виенето на далечните перки да се превърне в рев, а после да изчезне, когато машината се издигне и отлети. Но нищо не се промени. Двигателят продължаваше да се върти с постоянен ритъм, сякаш само загрява. Чакаше нещо.

Рут започна да се разхожда в тесен кръг под бледия конус светлина. Мъжете на Мартина приготвят оръжия? Хеликоптер, който чака? Това са белези за приближаваща битка, може би нападение върху групи за размяна на пленници или подготовка за нейното преместване на друго място.

Но Мартина все още трябваше да се споразумее с бащата на Рут, ако не иска той да нарани майка й. Дали планира да отиде при него, като помъкне и Рут на срещата? Дали той не е тръгнал насам?

Рут спря внезапно и погледна краката си. Настръхнало сини в бледия сумрак на килията й. Пръстите на ръцете й се разпериха като на разтревожена котка, когато се досети. Мартина ръководи група фанатици-самоубийци. Фундаменталистите не изпитват страх, а терористите нямат чест. Щом майка й бъде в безопасност при нея, Мартина ще ги насъска да убият Рут, баща й и всеки, който е с него.

Майкъл.

— Не! — извика тя несъзнателно, а после веднага притисна с длан устата си. Завря пръсти в косата си и стисна очи. Докато се намира в тази нещастна дупка, тя служи на интересите на Мартина. Тя е примамка. Въдица. Затворът й връзва ръцете на баща й, прави невъзможно за него да осигури размяната на пленници. Съществуването й заплашва живота на някой нещастен израелски пленник. И по-лошото е, че с всеки миг, който остава тук, тя приближава собствения си баща към края. Както и своя край със сигурност.

Тя разтри длани и с усилие се въздържа да не завие като вълчица. Трябваше да опита отново. Рут нямаше илюзии и знаеше, че не може да оживее дълго през нощта в пустинята, но ако успее да се измъкне поне за кратко, би могла да обърка плановете на Мартина.

Вгледа се във вратата. Сутринта беше изгубила цял час, опитвайки се да я измъкне от рамката, да измъкне пантите й. Но усилията й се бяха увенчали само с ругатни и счупени нокти. Само че не беше се опитвала да я избие.

Тя се качи върху леглото, опря се върху стената и се приведе в позата на спринтьор, готова да се хвърли напред. После отпусна глава и косата й трепна от силната въздишка. Вратата беше от дебел алуминий. Нямаше да се счупи като гнило дърво. Може да я изкриви леко, но при това да счупи рамо.

Вдигна нагоре глава, отметна косата от лицето си и отново загледа отдушника. Метална решетка. Беше закрепена между покрива на фургона и широката алуминиева тръба. Искаше й се да пререже решетката, но не успя да намери нищо, с което би могла да го стори. Обаче не беше се опитвала да я дръпне.

Рут скочи от леглото, застана под решетката и погледна към лъча светлина. После стъпи върху края на матрака, дръпна ръкавите на вълнения пуловер над лактите си, приклекна като плувец и скочи.

Решетката издрънча, но тя се хвана за нея. Металът одраска кожата й, тя прехапа устни и се задържа. Босите й крака се люлееха над пода, а тя погледна в тръбата на отдушника. Решетката се помръдна, когато направи въртеливо движение с тялото си. Тя бързо премести ръце към центъра. По дясната й длан потече кръв, но не й обърна внимание.

Сега започна да се люлее силно, разкрачила крака. Напред, назад, докато се засили. После се изви назад, затаи дъх, метна се напред и изпъшка, когато изви бедра и прилепи крака от двете страни на решетката към тавана.

Застина така за миг, изненадана, че е успяла. Висеше на тавана като прилеп. Коленете й притискаха лактите отвън и тя ги разпери по-нашироко, за да се уравновеси. После дръпна.

Не се случи нищо съществено. Решетката се огъна леко и тя чу шума на освободения пясък, но това беше всичко. Отпусна глава назад и си пое дъх с напрегнати мускули на гърба. Беше дръпнала само със силата на ръцете.

— Краката, идиотка такава — прошепна си тя, сведе глава към гърдите си, събра всички сили в бедрата и се напрегна, като да се изправи.

Дойде на себе си върху пода. Беше паднала по гръб и изгубила дъх. Въздъхна и усети болка в тила, а после с радостен шок осъзна, че решетката лежи върху гърдите й, а пръстите й все още я стискат.

Оказа се, че решетката е просто малко по-широко изрязана от отвора, поставена върху покрива и притисната с тръбата. Наоколо й е било увито малко зебло и след това са натрупали пясъка. Рут беше извила решетката и тя се бе измъкнала през дупката в покрива. Но при издърпването тръбата се беше наклонила и оставила разстояние колкото да се промъкне човешка глава между нея и покрива.

Рут се надигна мъчително на лакти и погледна нагоре. Първоначално от краищата на дупката се посипа малко пясък и се пръсна върху пуловера й като разсипана захар. А после започна…

Покривът на фургона беше закопан под два метра сахарски пясък. Половин кубически метър пясък се посипа през отвора с внезапната сила на освободена лавина. Потече от дупката като черен поток и удари Рут по лицето, преди тя да го закрие с длани и да се изтърколи настрани.

Изпълзя в ъгъла до вратата, като плюеше и клатеше силно глава, за да очисти очите и ушите си. Пясъкът беше проникнал в гърлото й. Наведе се и повърна, от което очите й се насълзиха и тя ги избърса с длани.

Дори и сред пълната тъмнина на килията си, тя разбра какво става. Светлината изчезна напълно, но чуваше достатъчно добре рева на цял тон пясък, изливащ се като през силоз. Не беше като в пясъчен часовник. Приличаше на река, нахлуваща през отворен прозорец в потънала кола.

Тя изчака цели две минути, приклекнала и напълно неподвижна, с надеждата, че потокът от пясък ще спре. После, за част от секундата той намаля и за миг блесналият здрач разкри огромна купчина, вече приближаваща до тавана. Но всичко изчезна отново в тъмнина и пясъкът пак започна да се стича.

На Рут вече не й беше студено. По ребрата й се стичаше пот. Пулсът й биеше в гърлото и я задъхваше. Опита да се убеди, че има достатъчно въздух, че скоро пясъкът ще спре. Точно както в потънала кола течността ще достигне определено ниво, а после налягането ще се изравни и ще остави мехур от достатъчно въздух.

Но не! Това не е вода и стаята не е херметична. Тя е отворена отгоре и пясъкът ще продължи да я пълни, докато погребе Рут. Освен ако не го спре. Или ако не се промъкне през него.

Тя затвори очи и се хвърли към купчината. Закатери се нагоре, докато пясъкът я удряше по лицето, по косата. Задъхана разрови върха на купчината, а потокът я заля отново, сякаш й се подиграваше.

Би трябвало да остави купчината да определи сама формата си, да се издигне, докато запуши дупката в тавана, защото накрая пясъкът сам щеше да се уплътни в отвора. Но вече я обхвана паника и тя блъскаше по пясъка, докато плачеше на глас, а сълзите се смесваха с мръсотията върху лицето й.

Дръпна се от купчината, пое си дъх, а краката й се подгънаха под нея и тя коленичи върху хладния пясък, който вече беше заел целия под. Стана и пристъпи към вратата, заудря по нея с юмруци и завика, после се подпря на алуминия и притисна лице към метала.

— Татко — изпъшка тя. — О, татко.

Обърна гръб на вратата и остана така за миг, за да поеме дъх. Последния си дъх. Щеше да умре. О, да. Вече е ясно. Това е намислил Господ за нея. От ръката на Мартина или от Неговата.

Тя предпочиташе ръката на Мартина.

Хвърли се отново към купчината. Вече беше толкова голяма, че затъна до бедрата в пясъка. Проби си път нагоре по склона и блъсна конусообразния му връх, като ругаеше и плачеше. Той се изля встрани, но веднага отгоре се изсипа друг. Тя продължи да пълзи, наведе глава, а пясъкът влезе покрай врата й под пуловера и започна да драска кожата й. Изсипваше се върху главата й, докато натисна ушите надолу и изпънатата кожа зад тях беше готова да се разкъса. Удряше я със силата на адски водопад, изкарваше и последния дъх от гърдите й. После внезапно рамената й се смръзнаха в спазъм от изтощение, ръцете й изгубиха силата си, вече не можеше да се отблъсне с крака от прегръдката на чудовището. И накрая падна, скрила чело под сгънатия си лакът.

Пясъкът се посипа върху гърба й като сняг върху убита сърна.

И спря. Също така внезапно, както беше потекъл. Едно последно поточе, а после нищо. Нито зрънце. Тишина.

Рут опита да вдигне едната си ръка. Тя се освободи и пръстите й се свиха във въздуха. Носът й беше напълно покрит, но пред устата й имаше малък отвор, а горните й зъби бяха забити в сухия пясък. Дробовете й горяха от липса на кислород. Опита да се вдигне на една ръка, но тя само потъна до лакътя в пясъка. После тя я изтегли, разпери пръсти и се подпря. Изтърколи се настрани с цялата си останала сила.

Лежеше по гръб, носът й беше само на сантиметри от отвора в тавана и тя отвори уста, за да поеме с пълни гърди от студения въздух, който влизаше през наклонената вентилационна тръба. Закашля се мъчително и от надутия й език излетя мъгла от кал.

Бавно вдигна ръце към края на отвора. Пръстите й бяха изцапани с кал и кръв. Издърпа се с треперещи ръце, седна с глава в тръбата, а от косата й се посипа пясък като че е някакво митично чудовище, издигащо се от езеро с лава. Горната част от тялото й се намираше във вентилационната тръба.

Примижа замаяно към конусообразната шапка. Ако успееше да измъкне и краката си през отвора, вероятно ще успее да се изправи и да бутне шапката. Остана седнала за миг, за да си поеме дъх и да събере сили.

После се сети, че вентилационната тръба само е поставена върху покрива. Натисна я с всичка сила. Цялата конструкция се преобърна встрани от нея и изтрополя. Тя остана загледана безжизнено към нея.

После дойде на себе си. Беше навън. Трябваше да тръгва. Веднага. Рут опря длани в покрива и се отблъсна, за да освободи краката си. Оказа се, че не е необходимо, защото някой я хвана за косата и тя изпищя, повдигната от мощна ръка.

Залитна назад, но една едра длан подпря гърба й. Тя примижа в абсолютната тъмнина, но после постепенно различи очертанията на човешки тела.

Беше заобиколена от хората на Мартина. Силуетите им бяха обезформени от бойните паласки, закрепени около кръста, черните кафии върху главите и оръжията в ръцете. Единствената светлина идеше от усмивките им.

Мартина пристъпи пред нея.

— Добре дошла на празненството — каза тя. — Тъкмо се канех да дойда да те изведа.

Садин беше с три счупени ребра.

Глупаво и ненужно, а можеше да го избегне, но почти веднага, щом големият му „Облак“ се разтвори, той стана жертва на суеверие, каквото рядко се завърташе в ума на инженера. Тъмносиният плат се рееше над него и двигателите на дакотата заглъхнаха бързо в безкрая. Остана сам. Беше толкова тъмно и студено, че се чувстваше като астронавт, изхвърлен от космическа совалка. Свали ръка от въжетата и дръпна вълнената качулка върху устата си.

Диди беше свалил подложката за висотомера от един от другите парашути и го беше закачил заедно с компаса върху гръдния колан на Садин. Сапьорът погледна светещия циферблат и направи бавен десен завой, докато стрелката показа 343 градуса север-северозапад.

Колкото и странно да бе, мотопедът си беше на мястото, привързан към краката му като голяма пита. Тежестта му и инерцията от полета притискаха раницата между краката му, разперени като за шпагат. Карабината се притискаше към слабините му. Сега беше време бързо да пререже въжетата, с които мотопедът бе привързан към хамута, и да го остави да виси, за да може Садин да се плъзга удобно из въздуха. Но изпита силно предчувствие, че ако го направи, ще изгуби измислената си конструкция. Или ако не я изгуби, няма да успее да я контролира при кацането и ще я повреди с удар в някой камък. И всичко ще отиде на вятъра. Защо да разваля такова хубаво нещо? — попита се той.

Под него премина бързо сивкав облак. Още не можеше да види ясно земната повърхност, но не се разтревожи. Диди му беше казал да държи само посоката. По времето, когато преминава над лагера на Клумп, ще може да вижда ясно Тагит и пътя към Бен Зирег. Като се има предвид по-ранното му скачане, той ще трябва просто да се приземи на равното откъм източната страна на пътя, да разопакова и сглоби мотопеда и да кара на юг.

Лапкин му беше дал своя висотомер. На три хиляди метра дробовете го боляха и се чувстваше като парче замразено месо. Сенчестите вълни на дюните започнаха да се появяват под него и докато се спускаше, стана ясно, че скоростта му е голяма, защото те започнаха да се движат бързо под разперените му боти. После температурата се повиши осезаемо, почти както когато леководолаз се издига към горните пластове на водата, и Садин се размърда, за да раздвижи замръзналата си кръв.

На хиляда метра беше сигурен, че прелита над лагера на Клумп, и благодари на Диди, че е разцепил глейдера, защото иначе той щеше да плющи силно на този вятър. Черната ивица на пътя вече се виждаше съвсем ясно и той обърна на север, за да не я пресече.

С приближаването му дюните вече не изглеждаха толкова меки и закръглени. Всички бяха наклонени в посока на преобладаващите ветрове на Сахара, но върховете им бяха обрасли като вежди на стар руснак, а черната вълна на бодливите храсти се показваше между голите им склонове. Когато започна да се спуска бързо към земята, му се искаше да е освободил мотопеда и докато съжаляваше за нерешителността си, забрави да се обърне срещу вятъра за кацането.

Инстинктивно стопира на обичайната височина, което също беше грешка, защото тежестта забави реакцията на парашута и той кацна невъзможно бързо. Мотопедът се блъсна в пясъчна издатина и тялото му отскочи нагоре. Челото му се удари в земята. Чу счупването на костите отляво, което отекна като изстрел в главата му.

Не можеше да се мръдне, защото още беше привързан към мотопеда, краката му стърчаха разкрачени във въздуха и гърдите му хъркаха върху пясъка. Усещаше парашута да се развява някъде напред и да дърпа хамута, а болката направо го заслепи.

Боеше се да вдигне лявата си ръка, за да не би ребрата да пробият дроба му. Затова бавно я притегли към тялото си, провря дясната ръка зад врата, напипа дръжката на ножа и го издърпа. После започна да реже всяко въже и връзка, които успя да докопа.

Минаха цели пет минути, докато най-накрая се изправи, окъпан в пот и треперещ от болката, която се забиваше като нож отляво с всяко вдишване. Парашутът, усукан на голяма купчина, потрепваше под вятъра, а той само го гледаше как се мята като риба на сухо, съзнавайки, че трябва да го събере и зарови. Мотопедът лежеше настрани върху полюшващия се плат. Той свали шапката и очилата си, които бяха оставили дълбоки вдлъбнатини като карнавална маска около очите му. Погледна часовника си. Беше 00:26. Близо половин час след полунощ. Някъде дълбоко в себе си откри яростта и я извика, защото тя беше единственото лекарство, с което трябваше да победи болката. Освободи оръжието си, скъси презрамката, окачи го на врата си и вкара пълнител. После едва се сдържа да не изкрещи, когато се наведе и изправи мотопеда.

Вдигна го за дръжките, ругаейки го, задето го нарани така. Не си направи труда да сглоби раздалечените фарове, защото още беше рано. Окачи раницата си върху дръжката със спирачката и започна да бута.

Беше в малка падина и не можеше да види нищо извън краищата й. Спря и облегна мотопеда върху бедрото си, тъй като се паникьоса, че е сбъркал посоката. Извади компаса от джоба си, видя, че се е насочил почти на запад и продължи. Гумите потъваха в пясъка и той трябваше да повдигне ръчките, за да го придвижи. Напрежението го накара да се задъха, което пък притисна нежната тъкан на дроба към счупените ребра.

Залиташе и хриптеше, когато излезе от долчинката, но пейзажът го окуражи. Планинската верига беше много наблизо, простираше се от север към юг и се издигаше пред него в тъмнината. Празният път беше на не повече от сто метра надолу по склона от втвърден пясък.

С ръмжене бутна мотопеда напред и сега за негово облекчение той се раздвижи, гумите се завъртяха леко по склона. На половината път надолу се засили дотолкова, че Садин реши да се качи на машината, като гледаше да държи гърдите си изправени. Захапа устни, включи запалването и завъртя стартера.

Нищо не се случи. Това чудо дори не изръмжа. Не кихна даже.

Той спусна крака и заби пети, за да спре. Наведе се да напомпа смукача, като издиша колкото можеше повече въздух от дробовете си. После се отблъсна отново, набра скорост, подскочи върху един камък, но успя да задържи машината права, като обърна кормилото на юг. Стигна асфалта, включи на скорост и завъртя ръчката.

Нищо.

Свършено. Няма начин да го раздвижи с педалите, за да запали.

Той избълва цял поток испански ругатни, стисна спирачката и спря по средата на пътя. Погледна часовника си. След двадесет минути цялата мисия ще зависи от появата на два фара, които той няма да успее да запали. Шнелер излезе прав. Идеята си беше смехотворна. Собствената му егоистична идиотщина и надута инженерска увереност ги обрече на провал.

Тогава забеляза нещо на пътя. Беше собствената му сянка, силуетът на карабината, къдрите на косата, очертаващи се все по-ясно и удължаващи се напред.

Той скочи от мотопеда и го събори на пътя, като ритна гумата, за да се завърти. Самият той отиде в средата на шосето, коленичи, остави оръжието долу и го покри с тялото си, присвито от истинска, неподправена болка. Чу приближаването на колата, усети блясъка на фаровете, а после равномерното бучене, когато тя спря. Изскърца врата. Чифт обувки с меки подметки изшептяха до него. Той не помръдна, докато една ръка не докосна рамото му, а тогава се извъртя и седна като труп във филм на ужасите, хванал за ръкава изплашения алжирец. Заби дулото на карабината във врата му.

Садин знаеше, че тук всички разбират френски. Но той не го говореше. Разполагаше само с усмивка.

— Буенас ночес, амиго44 — каза той.

За пехотинеца пясъкът и снегът са почти едно и също. Кошмарно препятствие за движението напред. Може да бързаш, дори да започнеш похода си със самоуверен спринт, но не след дълго пръстите, които задържат обувките ти, карат мускулите на краката да пламнат и да се свият в болезнени възли. По заснежена повърхност имаш леко предимство, защото усилията повишават температурата на тялото и докато се движиш, не можеш да замръзнеш до смърт. Но в пустинята единственото облекчение е надеждата, че скоро ще припаднеш или ще бъдеш убит.

Бени и хората му вече не тичаха. Влачеха се. Изтръпването от скока преди не повече от час се превърна в приятен спомен, а нежеланието да свалят топлото бельо в шега. Дрехите им потъмняха от черните амеби на потта, пръстите в ръкавиците се плъзгаха по спусъците, изцапаните им с вакса лица блестяха като на докери от пристанище някъде в Третия свят, а дъхът им излизаше сякаш от турбините на задавени двигатели. Всеки от тях беше правил това и преди. Много пъти. Но то не пречеше да им се иска да са голи, боси и да носят оръжията си върху платнени препаски като индианци от поречието на Амазонка.

Пустинното небе беше обсипано със звезди, а пурпурносивите дюни се виждаха добре, макар и влудяващо безлични в повторението си. Мъжете не се опасяваха, че ще се отклонят от курса, защото следяха компасите си. Освен това, макар да не им носеше никакво успокоение, до ушите им достигаше вой на двигател, който им действаше като сирена откъм целта.

Въпреки това времето им беше малко и Бени го знаеше. Екщайн измерваше разстоянието. Всеки войник знае размера на крачката си, а Екщайн правеше шестдесет на всеки сто метра. Но по пясъците на Сахара те се препъваха с бебешки стъпки и им се струваше, че минават векове, докато се издигнат пръстите, бележещи изминаването на километър.

Вече се бяха пръснали по двойки и поддържаха контакт чрез шептящите радиостанции. Това беше според плана, но първоначалната концепция да заобиколят лагера на Клумп откъм запад, юг и изток трябваше да бъде отхвърлена. Приближаваха откъм югоизток и нямаше време.

Бени беше заповядал на Шнелер и Набе да заемат класическата за израелската пехота линия „банан“. Те трябваше да свият вдясно, да изкатерят източния фланг на „котела“ на Мартина и да се окопаят като гнездо на лека картечница. Снайперската пушка и мощният пистолет трябваше да компенсират липсата на картечница. Диди и Амир щяха да използват сенките на покрития с мрежа самолет, за да навлязат навътре в югоизточния квадрант, докато О’Донован и Байндър се изкачат по склона на петдесет метра западно от тях по южната граница. Баум и Екщайн щяха да се приближат точно срещу полукръга от закопани камиони.

Ако има противопехотни мини, първата детонация ще го докаже. Ако Клумп разполага с достатъчно жива сила, за да направи засада, стрелбата щеше да даде доказателство за такава. Така или иначе те вече не разполагаха с време, за да си позволят лукса да проверяват, и всички се съгласиха, че просто ще нападнат.

Бени падна на ръце и колене близо до върха на една дюна. Беше невероятно изтощен, да, но като запален пушач, който още може да изиграе цял мач, нямаше да позволи да го лишат от Световната купа на живота му. Беше паднал инстинктивно и десния му лакът се заби в пясъка, за да държи вдигнат пистолета. Екщайн приближи и коленичи вляво от него. Потта се стичаше изпод шапката му, капеше от края на опашката върху раницата му.

И двамата се взряха напред, над около още четвърт километър дюни, зад които се виждаше право било, което изглеждаше издигнато нарочно. Между него и следващата редица дюни лежеше хоризонтален черен овал като повърхност на голямо нефтено езеро, в което те не можеха да видят нищо. Далечният хоризонт се сливаше с черните върхове на снижаващи се планини и върха Джбел Ес-себа.

Екщайн, задъхан като маратонец, побутна Бени и посочи вдясно. В югоизточния край на черния котел, точно под една дюна с формата на рампа, въпреки камуфлажната мрежа, блестеше краят на металическа опашка. Двамата мъже се спогледаха. Пулсът им се ускори още повече.

Баум посягаше да включи бутона на уоки-токито си, когато и двамата с Екщайн внезапно извърнаха глави наляво. Южният край на лагера се извиваше в тъмнината, но тясната му опашка внезапно се освети от подскачащите светлини на приближаващо превозно средство.

— Садин — прошепна Ейтан, а на Бени му прозвуча като библейска благословия. После той погледна останалото разстояние от пустинята и тя се превърна в кабалистично проклятие. Бени натисна бутона на микрофона.

— Кан Найлон — заговори на иврит, но веднага си спомни за О’Донован. — Тук Найлон. Говори Пети. Движение!

— Говори втори — чу се гласът на О’Донован в слушалката на Бени. — Хукваме.

— Три — прошепна Диди.

— Четири — каза Набе. — Не нападайте без нас!

Екщайн скочи и сграбчи антената на Бени, но едва успя да я бутне навътре в радиостанцията, когато едрият му наставник изчезна изпод ръката му като летящ призрак.

Новата придобивка на Садин беше бяло „Рено“ комби. Отпред кабината беше като на лимузина, а отзад имаше издигната покрита каросерия, надписана с инициалите на алжирската пощенска служба. Сега му се искаше шофьорът да е бил жена, за предпочитане по-възрастна, защото щеше да може да я сложи седнала до себе си и вероятно да спечели още минута-две за Бени. Но беше доволен и от онова, което му дари провидението, и се надяваше да е направил правилно завоя наляво. Не се опасяваше, че шофьорът, когото беше изплашил до смърт и изпъдил сред дюните, ще повика полиция. Онзи приятел щеше да се крие до зори и нямаше да излезе, докато не види да минава някой сънародник.

Широката долчина изглеждаше както се полага. Повърхността й изравнена за движение на превозни средства, а склоновете издигнати, както на изработения от Очко модел. Той караше с дясната ръка и включваше странния горен лост за скорости също с нея, защото не можеше вече изобщо да помръдне лявата. Усещаше металическия вкус на кръвта в устата си и се опитваше да кашля колкото е възможно по-малко. Странното бяло покривало на шофьора скриваше всичко освен очите му и го правеше да прилича на афганистански муджахидин. Карабината му лежеше в скута, с дуло, насочено към лявата врата.

Беше се подготвил Клумп да е разположила постове по пътя, които да го пресрещнат, и се изненада, че не се появява никой. Но всъщност тя очакваше Баум и майка си. И знаеше, че Баум няма да й даде нищо, докато не види дъщеря си.

Всяка издатинка по пътя забиваше нож в гърдите му. Не вярваше да умре от това нараняване, макар че Господ знае дали би издържал друго, по-сериозно в скоро време. Но изобщо не му пукаше. Беше пристигнал навреме и след още няколко метра ще е изпълнил ролята си.

Проходът внезапно се разтвори. Десният склон продължи напред, а левият правеше лека извивка. Той свали крак от педала на газта и натисна спирачки, после включи ръчката на задна скорост, но остана на място. Жълтите фарове осветиха в далечината силуета на покрит с маскировъчна мрежа самолет. Вляво от него няколко фигури се оттеглиха от светлината на фаровете като срамежливи вампири.

Той не помръдна, а само стисна с дясната си ръка карабината, нагласи на автоматична стрелба и постави пръст на спусъка. Внезапно се сети, че Баум и компания може още да се придвижват някъде из Сахара, и мисълта, че е сам срещу всички тези бандити, едва не го накара да се изсмее.

После видя момичето и вече никак не му беше смешно.

Тя стоеше в края на осветеното от фаровете му пространство. Беше боса, носеше някакъв пуловер и изглеждаше така, сякаш са я дърпали из пясъците. Главата й бе леко наведена, дългата й коса — изцапана с кал, но въпреки това той виждаше блясъка на очите й. Садин се задъха. В него се надигаше испанската ярост и вече изобщо не усещаше болката в ребрата.

„Къде си, Баум?“ — изръмжа мислено.

Един глас извика от тъмнината. Женски глас, но не беше дъщерята на Бени, нито на език, който той да разбира.

— Во бист ду, Баум?45 — попита гласът.

— Сега, Бени — въздъхна Садин. — Хайде!

Друга фигура влезе под светлината зад дъщерята на Бени. Къса, руса коса и ръка, която се издигна над рамото на момичето и го стисна здраво.

„За Бога, Бени!“

Мартина беше заслепена от фаровете, но това не я плашеше. Пазеше я човешка стена, непробиваема като титан. Муса стоеше отляво, Юсуф отдясно, а останалите мъже бяха приклекнали в тъмнината наоколо.

Чувстваше само надигащата се експлозия на ярост, защото колата стоеше на мястото си като изоставен кораб, без признаци на живот. Само двигателят работеше. Нахалство! Да не мисли Баум, че ще го чака винаги така като някаква наказана ученичка?

— Искам да я видя! — извика тя по-високо, този път на английски.

Нищо.

— Добре — прошепна тя със стиснати зъби. Пристъпи по-близо до Рут и я хвана за врата, там, където биеше пулса й. — Какво каза за бащината любов? — изръмжа тя и стисна жестоко пръсти.

Рут падна на колене. Започна да хлипа, когато Мартина насочи 38-калибровия си пистолет и опря дулото в главата й.

Първият изстрел на Шнелер изобщо не достигна Мартина. Но като имаше предвид, че току-що е изкачил дюната от източната страна, падна по корем и се прицели за по-малко от две секунди, улучената челюст на Юсуф беше направо удар в десетката. Едрият мъж подскочи и падна на земята миг преди изстрелът на 7,62 милиметровия куршум да отекне в долината. След това всичко избухна в лавина от огън и гръм.

Близкият бой не е онова, което показват по филмите, внимателно режисирано, за да може публиката да го проследи. Нощният бой прилича повече на верижна катастрофа на шосе, където десетина коли са се струпали една върху друга, а шофьорите им са видели само частици ужас, накъсани от звуци като в стар кинопреглед. Някои от тях човек запомня завинаги, особено онези, осветени от експлозиите и припламващите изстрели. Но повечето остава личен, клаустрофобичен опит, в който си заглушен от собствената си стрелба, ноздрите и дробовете ти са пълни с барутен дим, писъците звучат като излезли от твоята уста, а сам си заключен в собствената си тясна кутия на жестокостта.

Бени нападна. Беше тичал още по-бързо към върха на склона, когато котелът пред очите му се изпълни от светлините на колата. Щом се изкатери горе и очите му видяха картината, той се изправи пред ужасяващото видение на дъщеря си, която пада на колене. Изобщо не се спря. Инстинктивно изкрещя „Кадима!“46 както да подтикне другарите си, така и да покаже себе си като по-примамлива цел. Ботите му достигнаха твърдия пясък на котела и той нададе ужасяващ вик, защото чу изстрела на Шнелер и помисли, че е от пистолета на Мартина. Но после Рут запълзя към него и той се хвърли към нея, размахал ръце и крака като галопиращ бизон. Не виждаше нищо друго.

Екщайн беше много наблизо вляво от него, О’Донован и Байндър само на двадесет метра вдясно и въпреки мотивацията на Бени, Майк не му отстъпваше, а младите му крака тичаха по-бързо.

Мартина вече можеше да си избира мишена, макар да имаше само милисекунда, за да вземе решение. Куршумите отляво се забиваха до краката й, но оръжията на нападащите сенки пред нея още не бяха стреляли, защото момичето пълзеше между нея и тях. Но след секунда щяха да започнат да стрелят над Рут. Разбра, че няма да има спокойна размяна, че са я измамили. Добре. Една точка за теб, бивш любовнико.

В потока от светлина се появи една фигура. Тя свали и хвърли настрани вълнената шапка от главата си. Мартина позна русия полицай от Ню Йорк. Колко романтично. Колко сърцераздирателно и галантно. Дали да застреля момичето? Или да я накара вечно да сънува кошмари?

Мартина приклекна бързо и насочи пистолета. „Това не ти е като игра на криеница по покривите. А и веднъж вече те предупредих.“

Тя стреля два пъти в гърдите на О’Донован и инерцията го събори по лице. Краката му излетяха във въздуха, а вълна от пясък засипа раменете му.

Бени скочи с протегнати ръце и силно извит гръб, когато белите светкавици от дулата на автоматите „Калашников“ припламнаха точно пред него. Той се приземи върху Рут. Гърдите му притиснаха гърба й надолу и тя изпъшка силно. Той я сграбчи за голите крака. Пистолетът одраска глезена й, но Бени грубо притисна бедра към главата й и се опита да я зарови в пясъка като костенурка, криеща скъпоценното си новоизлюпено.

Мартина скочи зад Муса, който стоеше вляво от нея, изправен като изрязана фигура на носа на кораб. Лицето му беше напълно безизразно. Чудеше се само кой ще поеме ролята му на защитник на Мартина, защото нямаше други братя. След това вдигна своя МП–5 към рамото си. От два различни ъгъла Байндър и Екщайн се извърнаха към него и стреляха, докато той не се изви пред светкавиците от дулата им. После и двамата залегнаха и продължиха да стрелят, докато Мартина прегърна тялото, което се отпусна отгоре й, падна заедно с него и се притисна към мъртвия Муса така, както беше отказвала да го прегърне, докато бе жив.

След първия изстрел на Шнелер Садин натисна газта на реното, завъртя кормилото вдясно, даде заден ход и отново удари спирачки. Фаровете му осветиха редицата мъже на Мартина. С периферното си зрение видя Баум да се хвърля напред, Екщайн да го следва, но вниманието му беше заето с по-близката група терористи, които явно ядосани от нарушаването на нощното спокойствие от негова страна започнаха да го обстрелват яростно. Успя да отвори дясната врата и се изтърколи на земята в мига, когато стъклата избухнаха над него и реното подскочи като полицейска кола, разлюляна от бунтовна тълпа.

Макар Диди и Амир да стигнаха до лагера преди всички останали, те трябваше да изминат по-дълъг път, за да затворят кръга. Бяха приклекнали в черните сенки под крилата на фолкъна. Но когато се появи колата на Садин, те се объркаха за миг и залегнаха по корем. Нарастващият вой на далечния ротор на хеликоптер позволи на Лапкин да приближи мустаците си до ухото на Лернер.

— Струва ми се, че Садин се е вслушал в съвета на Шнелер.

Диди кимна, погледна към фюзелажа на самолета, размаха предупредително пръст на Амир и показа към източния ръб на котела. Лапкин разбра: да не стрелят, докато не се измъкнат по-далеч от самолета. Той беше единственото налично превозно средство наоколо и не биваше да го използват за прикритие.

Първият изстрел на Шнелер им позволи да изскочат от прикритието и сега гърмежите им помогнаха, докато спринтираха от мястото си към склона на северната дюна. Само трябваше да не попадат под огъня на Байндър, който лежеше между тях и тичащите в същата посока сенки. Фаровете на колата бяха гръмнати, но те продължиха напред, като правеха диви зиг-заги. После откъм внезапната тъмнина срещу тях изгърмя пистолетен изстрел…

Салим и Якуб бяха отстъпили зад две от изправените вентилационни тръби на камионите. Екщайн, вече оглушен от канонадата, ги държеше там с карабината си, като я местеше от дясно на ляво и стреляше на последователни двойки. Всеки четвърти куршум изписваше неонова дъга от червена светлина, някои от тях се разсипваха на искри в камъните и осветяваха нощта. Някъде иззад колата карабината на Садин се присъедини, припявайки на изстрелите на Екщайн като по-малък брат. Двамата терористи отговаряха с автоматите си с не толкова дисциплинирани залпове, докато Шнелер уби един от тях с единичен изстрел от снайперската си пушка. Прицелът не беше пригоден за нощно виждане, но терористите се бяха осветили достатъчно с изстрелите от собствените си оръжия.

Набил, техникът по експлозиви на Мартина, беше се скрил под падналата вентилационна тръба от камиона, в който държаха Рут. До него лежеше радистът, на име Идри. И двамата имаха пистолети „Макаров“, но не бяха стреляли нито веднъж, предпочетоха да се скрият. Лежаха върху покрива на камиона, от който пясъкът се беше изсипал и оставаше съвсем малко, а алуминиевата тръба дрънчеше и се местеше от ударите на куршумите. Когато през тръбата премина червената ивица на трасиращ куршум и се заби в пясъка пред лицето на Набил, той се изправи и хукна.

Дюните в северната страна бяха с десетметрова височина и той беше по средата на склона, когато кой знае защо се спря и се извърна. Камионът се беше подпалил и му напомни за военния джип, взривен с неговата бомба, скрита в дипломатическо куфарче. Сред пламъците на бензина видя мъж, легнал по корем и презареждащ къса карабина, който викаше нещо. Не знаеше, че това е Екщайн. Лесен беше за улучване. Един последен удар за Мартина, преди да е избягал. Той вдигна пистолета.

Набе, който стреляше с мощния си пистолет, залегнал до Шнелер, се беше изправил на колене и презареждаше, когато видя далечния силует върху склона на дюната. Ръката му още блъсваше пълнителя, когато той вдигна оръжието, освободи предпазителя и стреля три пъти последователно на невъзможното за нощен изстрел разстояние от сто метра. Сянката се изтърколи надолу по дюната.

В североизточната част на котела между дюните беше изкопан проход, представляващ тъмен окоп с високи стени. Когато фаровете на реното избухнаха от куршумите, Мартина се изтърколи изпод трупа на Муса, скочи и хукна към прохода, като стреляше от време на време към двете черни сенки, които се хвърлиха след нея откъм покрития самолет.

Тя изчезна в тунела, но Мохамед и Рияд не бяха толкова бързи. Тичаха с големи крачки само на пет метра след нея. Диди падна на коляно, Амир също спря със странни бебешки крачки и се прицелиха в бягащите фигури с мини-узито и мощния пистолет. Минаха само две секунди, преди да прозвучат единичните им изстрели. Мохамед и Рияд паднаха.

Стрелбата замря. Изминаха цели четиридесет и пет секунди. Звуците отшумяха като въздишки. Горящото рено осветяваше котела като лагерен огън и заедно с избледняващия дим от стрелбата се усещаше мирис на изгоряла гума.

Байндър предпазливо се изправи. Извади пълнителя от карабината си и го погледна. Двата трасиращи куршума бяха вътре. Той изръмжа, прибра пълнителя в джоба си и постави друг в оръжието. Погледна надясно, където Диди и Амир се бяха прилепили към дясната стена на прохода, след като провериха дали двете проснати тела не представляват някаква заплаха. Погледна наляво, където О’Донован лежеше неподвижно по лице, а дясната му ръка беше изпъната встрани с дланта нагоре. Вятърът рошеше косата му. Оръжието му се беше забило в пясъка и прикладът стърчеше нагоре. В раницата на гърба му имаше разкъсана дупка.

Екщайн притича пред Байндър, като махаше на Шнелер и Набе, за да слязат от дюната и да пресрещнат жената. Един дребен мъж, радистът на Мартина, се изправи разтреперан иззад падналата вентилационна тръба. Не носеше кафията си. Вдигна ръце и ги постави на тила си.

Байндър се приближи до него като вадеше извития нож от канията. Идри, който никога не беше виждал толкова едър и страшен бербер, се напика от страх, падна на колене и започна да хленчи. Байндър спря точно пред наведената му глава. Прибра ножа, заобиколи коленичилия мъж, спря отново и изстреля един куршум в дясното му бедро.

— Това ще те задържи на мястото ти, копеле — каза той и се отдалечи от пищящия мъж.

Бени се изтърколи от гърба на Рут. Тя пое дъх като удавница, но когато опита да се надигне, той отново я бутна на земята и се огледа.

— Още не, Рути — задъхано я предупреди.

Садин докуцука до тях, осветен откъм гърба от пламъците на горящата кола.

— Мотопедът ти е пораснал — каза Бени.

— Възгордя се — усмихна му се едва-едва Садин.

— Пази я — заповяда Бени и се отдалечи.

Диди и Амир се бяха свили до дясната стена на отвора на прохода, а Екщайн до лявата. Байндър беше приклекнал до Екщайн и отваряше раницата си.

— Амир — извика тихо Бени, докато тичаше към тях. — Иди да видиш Майкъл. — Каза го, без да влага чувство, като се боеше, че усилията на Амир няма да помогнат. Лапкин хукна веднага.

— Някой да е влязъл освен нея? — попита Екщайн Диди. Мислеше, че шепне, а всъщност почти викаше.

— Не съм видял.

— Обаче кой знае как извива това черво? — Байндър зададе въпроса, докато се изправяше с две от направените от Садин осветяващи гранати. Той им се намръщи, обърна примитивните капачки, разви опашките и въздъхна. — Топките си давам за един М–16 — каза, докато хвърляше гранатите със завъртане една след друга нагоре и напред над открития тунел.

Устройствата направо изненадаха Байндър, защото той не вярваше, че наистина ще се взривят. Но те избухнаха с писклив гръм и стените се осветиха в жълто като от прожектори. Ейтан и Диди се хвърлиха напред със стрелба.

В прохода нямаше никой. Мартина беше изчезнала тичешком в посока към виещата турбина и пикапа, паркиран на средата между лагера й и друга голяма дупка, която само допреди час беше покрита с маскировъчна мрежа.

Шнелер се спускаше по другия склон на дюната. Беше много стръмно и той изгуби от погледа си Набе, който се изтърколи презглава надолу. Високият германец стигна до равно място, заобиколи издигната рампа и едва не се спъна в жената.

Той се плъзна, преди да спре, и бързо вдигна дългата пушка, за да се прицели, но се поколеба само миг. Тя криволичеше в тъмнината и почти не намали скоростта си, когато се извърна към него, първо му хвърли съжалителен поглед заради по-бавните рефлекси, а после стреля в него с пистолета си. 9-милиметровият куршум проби приклада на пушката и удари Шнелер отдясно в гърдите, като го хвърли назад с разперени ръце подобно на падащ ангел.

Тя продължи още по-бързо напред и заобиколи колата. Джавад и Али, русият и рижавият, които бяха ударили с приклад Дел Рей и стреляха в Хюмсън на пътя в Айронсайдс, бяха приклекнали в задната част на пикапа зад дървената табела, на която пишеше „Следвай ме“. Когато Мартина мина край тях и далечните фигури се появиха предпазливо откъм тунела, те откриха автоматичен огън със своите АК.

Тежките руски куршуми разчупваха камъните и вдигнаха гейзери пясък, а Екщайн и Диди паднаха по корем и се изтърколиха към стените на тунела. Някои от куршумите бяха зелени трасиращи и виеха в тъмния въздух над главите им. Байндър се опитваше да допълзи на лакти до тях, но Ейтан размаха яростно ръка. Рут беше спасена. Сега не беше време за умиране. Той отдалечи карабината от тялото си и изстреля безсмислена, сляпа серия.

— Къде е проклетата въздушна подкрепа? — изкрещя Байндър сред какофонията от рикошети и изстрелите на Екщайн. На Ейтан му се стори, че чува смеха на Диди.

Рик Набе обаче не беше весел. Той подаде глава иззад ниската пясъчна купчина и видя Шнелер да лежи по гръб, а после трепна, когато двата автомата започнаха да стрелят откъм пикапа, намиращ се само на хвърлей от него.

Той свали раницата си, бързо провери пълнителя, блъсна го обратно в пистолета, изпълзя малко назад, скочи и хукна. Зави надясно с ниско наведена глава, като прескачаше дребните храсталаци и някаква автомобилна гума. Воят на двигателя стана по-силен и сякаш от широката дупка отпред излизаха леки светкавици, но него го интересуваха само дулата на двата автомата, които лаеха вляво.

Падна по корем, изпълзя върху ниска дюна и се намери точно пред носа на пикапа. После се извъртя, клекна и премина така край вратата на шофьора. Спря, опрял гръб в кабината. Пое дълбоко дъх, докато гилзите от единия автомат хвърчаха над главата му.

После се изправи и хвана пистолета с две ръце. „Ужасно неправилна позиция“ — помисли той, а после застреля двамата мъже с по два куршума между плешките.

Извърна глава, когато чу перките да се въртят силно във въздуха, после зяпна към опашката на снежнобелия хеликоптер „Бел“–212, който се издигна на не повече от петдесет метра от него. Първо се появи главното витло, машината се издигна право нагоре, после се наклони и напълни очите и устата му с пясък, а той вдигна ръка, за да предпази лицето си.

Залитна напред, примижал, докато хеликоптерът се завърташе на място, сякаш подигравайки му се с големите, черни букви „ООН“, изписани нахално върху фюзелажа.

Той вдигна пистолета и дръпна спусъка. Ударникът щракна напразно, а хеликоптерът отлетя в нощта.

В 2:12 часа Нимроди докара дакотата върху шосето Бен Зирег-Тагит. Беше казал на Баум, че ще го направи, като ще се върти над мароканската страна на границата, а после ще се върне за тях, та каквото ще да става. Бени се бе възпротивил яростно на идеята, настоявайки, че ако оживеят, ще импровизират, за да се измъкнат: ще намерят кола, ще вървят до границата или ще изровят някой от камионите на Клумп.

— О, да, приятелю — намръщи му се Нимроди. — Ти и ранените ще сте свежи като теменужки и готови да разкопавате камиони, докато целият Ислямски фронт се нахвърля отгоре ви.

За пръв път Бени беше доволен от равенството по ранг, защото не можеше да заповядва на друг подполковник.

Всъщност даже не им потрябваха пригодените за сигнални светлини консервни кутии. Набе паркира пикапа на Мартина върху банкета до завоя към горящия лагер на терористите, присветна с фаровете, а после ги остави на дълги светлини. Въпреки това сложиха една от консервните кутии като маяк, за да разбере Нимроди, че го чакат именно те, а не някой друг, тъй като нямаха радиовръзка със самолета.

Черният силует на дакотата беше успокояваща картина, но този път никой не скочи да се затича към него. Гумите му изскърцаха по напукания път доста на север, като разхвърляха пясък и камъчета, а после машината се насочи бавно към тях.

Лежаха в източната страна в малка долчинка, разположени в кръг и с оръжия, насочени навън. Някои дъвчеха парченца шоколад. О’Донован лежеше по гръб върху сглобената носилка. Раните на гърдите му бяха превързани от Лапкин с цялото му възможно умение. Сега го бяха покрили с военното яке на Байндър. Дишаше съвсем леко и с хъркане, а челото му беше покрито с пот. Рут седеше до него и окървавените й пръсти галеха нежно косата му. Въпреки топлината от анораците на Бени и Ейтан, с които я бяха увили, раменете й трепереха.

Гръдният кош на Садин беше вече напълно изтръпнал и той трябваше да лежи по гръб, докато се опитваше да накара тялото си да използва само десния бял дроб. Главата му почиваше върху бедрото на Шнелер. Раната на едрия германец не застрашаваше живота му, защото куршумът на Мартина беше минал през мускул. Той притискаше една от превръзките, направени от Бени към входното отвърстие, докато голямата топка марля се напояваше с кръв на гърба му. Двамата със Садин се поддържаха един друг, като спореха чие раняване е по-лошо.

Байндър се ядосваше, докато оглеждаше всяка дюна по източния хоризонт. Съжаляваше, че само е ранил оживелия от терористите на Мартина. Искаше му се да го е убил. Не обичаше недовършените работи, макар да беше завързал мъжа и да го бе хвърлил в прохода към подземната бърлога на Мартина. Двамата с Екщайн искаха да влязат по камионите и да съберат „разузнавателни сведения“, но Баум не им разреши. Той лично беше учил Мартина да поставя капани в подобни привлекателни места.

Бени свали ръката си от рамото на Рут и изтича до дакотата. Екщайн го последва. Нимроди скочи откъм товарната врата. Нямаше нужда да пита дали Рут е добре. Би разбрал веднага по лицето на Баум, ако й се е случило нещо. Започнаха да си викат под рева на двигателите.

— Е? — погледна Нимроди към Баум. — Да не чакаш покана от министър-председателя? — Черното му цигаре беше стиснато между зъбите, но не можеше да запали цигара под вятъра от витлата.

— Тя се измъкна — извика му Баум.

— Кой?

— Жената — изкрещя Екщайн. — С хеликоптер. Вероятно с торпедото.

Нимроди погледна часовника си.

— Можем да се опитаме да се свържем по радиото с Бен-Цион. Чрез някое от мароканските летища. Но понеже съм обявил авария по цялото небе, вероятно съм си изчерпал вече връзките.

— Пък и да можехме… — започна Бени.

— Той ще трябва да отложи размяната — довърши Ейтан.

Нимроди ги изгледа, после вдигна глава към самолета.

— Мислите ли, че можем да я настигнем?

— Може би — каза Екщайн. — Тя е с „Бел“–212. — Скоростта на хеликоптера е 161 мили в час. Празната дакота може да лети с 204.

Нимроди въздъхна, макар че никой не го чу.

— Ами реактивният?

— Изглежда в ред — каза Бени. — Но откъде мога аз да знам? Освен това ще трябва да бъде издърпан на пътя, а няма време.

Нимроди внезапно се обърна към рампата и изпълзя вътре в машината. След миг се върна и скочи долу, следван от втория пилот, а след него Очко, който се огледа ужасен, сякаш е паднал в клетката на пантера. Баба постави длани върху раменете на Бени и Ейтан и ги дръпна към себе си.

— Слушайте — завика той. — Вие двамата вземете дакотата. Аз ще кача всички останали в реактивния. Като цивилни. Никакви оръжия, нищичко, освен паспортите. — Той замълча. — Не намерихте ли пилотите на чартъра?

Бени и Ейтан поклатиха глави.

— Ще включим на аварийна честота и ще се обявим за жертви на отвличане — продължи Нимроди. — Твоят приятел наблюдава ли?

— Сигурен съм, че Артър спи в Уорънтън. — Бени имаше предвид комуникационния център на ЦРУ във Вирджиния.

— Добре. Ако успеем да се вдигнем във въздуха, ще отлетим само до Бешар, ще останем там на пистата и ще настояваме да дойде американският консул. Ако ли не успеем, ще го изтеглим на пътя тук, ще се заключим вътре и ще се свържем с всички летища в средиземноморския регион.

Бени и Ейтан се спогледаха. Нимроди ги разтърси за раменете.

— Не бойте се — извика той. — Никой няма да посмее да ни докосне!

Бени погледна към пътя. Пистолетът блестеше от кобура на колана му. Той повдигна панталоните си.

— Добре — извика в отговор. — Отивам да взема Рут.

Екщайн го хвана за лакътя.

— Не, Бени. — Той погледна Баум в очите. — Тя ще бъде в по-голяма безопасност тук, с Нимроди.

Бени отвори уста да възрази, но Нимроди постави ръка на гърдите му.

— Да — усмихна се той. — Всички ще бъдат в по-голяма безопасност с мен.

Вярно беше. И цяла парашутна бригада можеше да се закълне, че е така.

Дребният полковник пусна Баум, дръпна Очко за ръкава и хукна заедно с него. Вторият пилот ги последва.

Бени се поколеба. Не можеше да тръгне, без да поговори с нея, и се загледа тъжно край крилото на самолета. После я видя в ореола от фаровете на пикапа, застанала тревожно до Нимроди, който й говореше, хванал ръкава й. Изведнъж Рут хукна към баща си.

Пилотът на дакотата включи предупредителния звънец за скокове като нетърпелив шофьор на тролейбус. Ейтан дръпна Бени, който се обърна към него. Ейтан беше се навел и преплел пръсти, за да направи нещо като стъпало. Бени се хвана за рамката на вратата, стъпи върху подложените ръце на Ейтан и се вмъкна в машината. Дръпна Ейтан след себе си, после го бутна встрани и легна на пода, протегнал ръце надолу към Рут, която тичаше боса към него.

— Татко! — извика тя.

Той се протегна и хвана лицето й с длани.

— Рути, върви с Нимроди.

— Татко! — изплака отново тя. Сълзите течаха по лицето й и тя вдигна ръце, за да притисне дланите му, като че можеше да ги запечата към себе си със сълзите. Когато дакотата изрева и започна да рулира, тя продължи да върви напред.

— Ще се видим в Йерусалим — извика той. — Кълна ти се!

— Но, татко — опита да се засмее тя. — Ти все ме лъжеш.

— Този път не — пробва да се усмихне той, а сърцето му направо се удряше в металния под на самолета. — Този път не — извика Бени.

Тя не можеше вече да тича заедно със самолета и изостана, все така с протегнати ръце, а косите й се развяваха от струята на ревящите двигатели.

А после изчезна в тъмнината.

25.Нос Рас-Тарф

Силите се опитаха да напуснат Бени Баум над широкото плато Рекам и макар раменете му да бяха притиснати между тясната рамка на вратата към кабината на дакотата, главата му започна да клюма, пръстите му се отпуснаха и той щеше да падне назад, ако Екщайн не беше посегнал да го хване за колана на панталона. Той се събуди. Не се изненада, че тялото му най-после е намерило свой начин да се успокои, защото детето му е извън смъртната опасност. Имаше желание да му се подчини, но както беше казал Ицик Бен-Цион, той приличаше на вечния експериментатор на Мери Шели, а смъртоносното същество, което сам е създал, все още вилнееше на свобода.

Той примижа с изморени очи към тъмните пространства със скали и групи дървета, които сякаш се нахвърляха към носа на самолета, а после изчезваха в тъмнината. Чудеше се как пилотът успява да лети умело толкова ниско, след подобна ужасна нощ. Но беше благодарен на усилията му, които нямаха нищо общо с показната аеробатика на стар въздушен вълк. Бени беше казал на пилота, че участват в смъртоносно въздушно преследване, а финалът е нос Рас-Тарф. И понеже ефективността на двигателите на дакотата е по-висока в по-плътен въздух, изглеждаше, че пилотът я управлява току над върховете на дърветата.

Тъй като нямаха кафе, Бени запали цигара, за да се ободри. Тя трепереше между пръстите му, защото всички мускули на тялото му продължаваха да са под напрежение. Екщайн го погледна със завист и накрая се предаде. Протегна ръка. Бени можеше да му откаже, но подаде фаса. Това си беше личен избор. Като самоубийството.

Приближаващият се бряг на Североизточно Мароко вече започна да блести в бледорозово под бързо избледняващото небе, а Бени едва се въздържаше да не гледа часовника си. Но циферблатът точно над коляното на пилота привличаше погледа му. Често му се беше случвало да поглежда към ясносиньото небе по пладне и да зърне странната поява на белия лунен сърп. Точно като този тревожен феномен, сега утринното слънце се готвеше да блесне над „Лунен лъч“.

„Може и да успеем“ — помисли той, макар че мисълта да пристигнат и да попаднат на димящи останки от морска катастрофа го караха да викне: „Давай!“ Чувстваше се като младеж, притиснат зад бавно движещата се кола на някой старец. Все пак имаха късмет, че никой не попречи на полета им. Бяха чули само тревогата в алжирската военновъздушна база в Бени-Абес тъкмо когато пресичаха границата обратно към Мароко. След това кулите в Будниб, Таза и в момента в Ел Алеб им поискаха сведения. Екщайн им отговаряше спокойно на френски, използвайки позивните на Нимроди като Ахмед Табри и ги пренасочваше към командира на базата в „Менара“. Никой не им заповяда да кацнат, макар че това едва ли успокои Бени, който се тревожеше дали Нимроди ще успее да преведе в безопасност през вълчите зъби останалите с него хора. Образът на ранения О’Донован и дъщеря му, свидетелка на неговата болка, го караше да скърца със зъби. Съвестта го гризеше жестоко заради предишната му ревност към любовта помежду им.

Погледна към Екщайн, който сякаш мислено зовеше Средиземно море да се покаже на хоризонта. Партньорът му беше мръсен, пръстите му изгорени от парафина, лицето още изцапано с кафява вакса, а русата му коса пълна с прах като на танков командир в пустинята. Приведен напред в старото кожено кресло на дакотата и поставил големия шлемофон, той приличаше на наемник, пренасящ наркотици за престъпен картел. Баум беше благодарен, че няма огледало, в което да зърне собствената си физиономия.

— Мислиш ли, че са се измъкнали, Ейтан? — надвика Бени шума на двигателите.

— Не — отвърна Ейтан, без да извръща глава. — Още не. Ще се учудя, ако алжирците им позволят просто ей така да излетят и да им изчезнат.

— Благодаря ти за искреността — изръмжа Бени.

— Бени, дори и да са ги арестували, мислиш ли, че алжирците ще им направят нещо, след като Розели вдигне шум по целия свят?

— Не.

— Тогава млъкни и дай да се заемем с Мартина.

Бени изпъшка и разтри лицето си. Ръката му, изцапана от кръвта на Шнелер, се покри и с кафява вакса. Той изтри длан в пуловера си, боядисан неравномерно в черно.

Да се заеме с Мартина. Да. Сега това беше основното. Да се концентрира върху лудостта й, жестокостта на психопатка, факта, че едва не екзекутира Рут. Да потисне разкъсващите подозрения защо, след като със сигурност е можела да убие дъщеря му, съзнателно се е отказала от тази възможност. Да отхвърли фантазиите, че отвличането на Рут е било отмъщение на изоставена любовница и да постави Мартина в другата категория, с която обикновено оправдаваше жестоките действия на професията си. Сега не беше време да оценява възможността на Мартина да постъпва милосърдно. Тя беше застреляла Майкъл О’Донован, без да трепне. Но пък не застреля Бени, макар че би трябвало да предпочете да убие първо него.

Няма значение. Защото всъщност Бени изобщо не очакваше да види отново Мартина. Да, тя беше взела хеликоптер, чийто камуфлаж като машина на ООН явно бе направен, за да възпре всеки, който би помислил да го свали. И той не се съмняваше, че „Миноу“ е на борда на хеликоптера. Но ако Мартина не е пресякла границата, след която желанието за самоунищожение надделява над разума, тя ще разбере, че предполагаемата й мишена вече е вдигната под пълна тревога. И макар и с нежелание, ще предпочете да се измъкне. Би избрала живота.

Тогава те ще пристигнат задъхани на нос Рас-Тарф, а тя изобщо няма да се появи. Внезапно осъзна, че иска тя да постъпи точно така. Заради самата нея. И се засрами от себе си.

Откакто излетяха от Алжир, нямаше и следа от хеликоптера, макар че това всъщност не доказваше нищо. Тя сигурно не се е върнала над мароканска територия, защото е по-безопасно да лети в небето на страна, изповядваща ислямски фанатизъм. Ако има намерение да изпълни мисията си, тя ще лети на север над Алжир и ще пресече в Мароко едва в последния момент, покрай брега при Сайда. Необходимостта тя да заобиколи по такъв начин беше единствената им надежда да я пресрещнат, като се има предвид първоначалната й преднина.

Внезапно Екщайн вдигна лявата си ръка и посочи напред. Бени се вгледа през прозореца, но не видя нищо, което да привлече вниманието му. Току-що бяха минали над голяма кедрова гора в подножието на планината Риф, след това прелетяха над шосето, свързващо Мелаля с Танжер, където шофьорите вероятно не са могли да повярват на очите си, виждайки този въздушен призрак да прелетява ниско над главите им. Пред тях се простираше равнина, засята с жито и царевица, а после последните сухи предпланини на източната част на Риф.

— Виждаш ли го? — възбудено го попита Ейтан.

— Кое? — Бени наведе глава. — Кое?

— Там е Дар-Кебдани — каза пилотът, като показа към селището, намиращо се в гънките на планината. — Височината е деветстотин метра, така че ще трябва да се издигнем над него. — Той леко дръпна щурвала към гърдите си.

Дакотата започна да се издига и Бени най-после разбра защо партньорът му се радва.

Върховете пропаднаха надолу. Зад тях към хоризонта се къдреше безкраен килим от мъгла. Докато го гледаше, утринното слънце разпръсна мъглата и се показа синьото лице на Средиземно море.

Мартина също видя морето, но от нейното място на дясната седалка на хеликоптера то беше много по-близо. Само на метри от нея покрай прозореца преминаваха утринните му вълни. Вляво дългата ивица на зимния плаж лежеше безлюдна, защото беше твърде рано дори и за здравите, възрастни мароканци, които всяка сутрин тичаха по хладния пясък с вярата, че това ще продължи живота им. В кокпита нейният наемник, суданският пилот, изви лоста и крайбрежните пясъци преминаха покрай белия му шлем на север. Тя вече виждаше малката фалическа постройка да се подава над скалите в края на полуострова, стана от мястото си и надникна през стъклото на кабината, за да вижда по-добре. На около километър в морето се събираха бавно сивите силуети на малки плавателни съдове. Тя протегна ръка и чукна по шлема на пилота.

— Кацни на плажа, малко зад фара — заповяда Мартина.

Шлемът кимна два пъти.

Тя се върна отново в задната част и дръпна тежката странична врата. Студеният вятър нахлу в кабината. После стъпи с десния си крак върху пейката, която беше двойна, за да може войниците, ако има такива, да седят гръб до гръб с лице към двете странични врати. Прекрачи с левия крак облегалката, сякаш яхва малко пони.

Хвана се за облегалката и се приведе напред. Затвори очи и вдъхна мириса на сол и риба, който долетя в ноздрите й, докато вятърът развяваше пилотския й комбинезон и разрошваше косата й. Почти замаяна посегна надолу вляво, за да докосне носовия конус на „Летящата риба“, която почиваше на пода върху надуваемата си подложка. Оптическият мерник беше освободен от предпазващата го пластмасова кутия, спусъкът и лостът за насочване преместени за изстрелване, за да й е по-удобно. Набил беше проверил всички схеми и бойната глава. Оръжието беше заредено. Едно освобождаване на предпазителя и то ще бъде готово да скочи в първия си полет.

Мартина дори не беше помисляла да се оттегли. По време на нощния полет имаше достатъчно време да обмисли начин за бягство, да се откаже от този финален акт, но не го направи. Вместо това мислеше за загубата на мъжете си, скърбеше за предаността им, която й бяха отнели. Майка й беше използвана като примамка, но със сигурност не е пострадала. Обаче семейството на Мартина беше отишло в гроба.

Сама със собственото си мълчание, ненарушавано от шумовете на полета, тя осъзна, че всъщност желанието й да използва торпедото не е намаляло, защото то изобщо не е било предизвикано от алчност. Това беше аполитичен акт, предизвикан от съвсем лични мотиви, които тя избягваше да обмисля заради тежките истини, които биха й казали. Волята й, яростта й, кратките й любови и бесове, всички бяха кървящи рани, които не можеха да зараснат от риданията й за нещо, което никога не можеше да има. Докато хеликоптерът летеше, а тя съзнаваше, че с всеки километър я приближава към собствения й край, животът не прелетя пред очите й. Обмисляше го внимателно, изживяваше отново всяка година, всеки от кратките си и много редки радостни мигове и много по-дългите скръбни периоди.

И сред хилядите образи на жестокост, трудности и насилие само една картина отказваше да избледнее. Беше образът на Бени Баум, хвърлил се върху дъщеря си, за да я скрие с тялото си, да я предпази, да я обгърне с обич. Тогава разбра с пълна яснота, както когато беше само на пет години, че никога никой на света няма да направи такова нещо заради нея.

Тя отвори очи и погледна към десния си крак. Джобът на бедрото на комбинезона беше наполовина отворен и от ципа се подаваше дръжката на пистолета й П–38. Тя извади оръжието на баща си и го погледна, погали с пръст дулото му. После, когато фарът премина бързо край прозореца и хеликоптерът започна да забавя ход и да се спуска, тя хвърли пистолета през отворената врата. Той се превъртя като бумеранг, но не се завърна.

При Поант Афрау дакотата се наклони силно вляво и Бени се хвана за рамката на вратата към пилотската кабина, а гърбът му се блъсна в стената. Бяха се спуснали след билото на планината като скиор на слалом, извивайки през урвите, докато пилотът наваксваше скорост. После се появи едно плато, обрасло с храсти, което веднага отмина назад, бреговата ивица и след това вече летяха над морето. Пилотът се плъзна в завоя като пиян и веднага изправи, като полетя над ивицата, където вълните се разбиваха в брега. От дюните се показаха сламените покриви на крайморски курорт и отминаха покрай лявото крило. След секунди Екщайн се хвана за навигационното табло и закрещя:

— Там! — Пръстът му бясно сочеше напред. — Там!

Слънцето вече беше се издигнало достатъчно и морето блестеше, а точно зад върха на нос Рас-Тарф се виждаше малка флотилия. Блясъкът създаваше ореол около два големи кораба, почти допрели носовете си, и други по-малки, които се въртяха наоколо им като водни мухи.

— Мини на аварийна честота — заповяда Баум на пилота.

— И кого да извикам, по дяволите? — попита авиаторът, докато се мъчеше да изстиска повече мощност от двигателите.

— Военновъздушните сили трябва да имат един 707 във въздуха — каза Екщайн. — Те ще наблюдават международните води.

— Ейтан! — Бени стисна толкова силно рамото на Екхард, че майорът трепна и вдигна глава към него. После веднага отново се обърна напред, когато видя шока в очите на Баум.

Издатината с фара бързо се увеличаваше и точно зад нея под лъчите на слънцето се въртяха перките на хеликоптера, който се приземяваше върху плажа.

— За бога, човече! — развика се Бени. Пилотът включи радиопредавателя и подаде микрофона на Екщайн.

— „Лунен лъч“, „Лунен лъч“, говори Бавария. Край — Ейтан почти викаше в микрофона с надеждата, че офицерите от АМАН на борда на самолета за комуникации ще разпознаят стария му служебен псевдоним. Още не беше отпуснал бутона, когато Бени дръпна микрофона от ръката му.

— „Лунен лъч“, говори Баум — изрева Бени, изоставил всякаква служебна предпазливост. — Вие сте в опасност. В района ви има враг. Повтарям, враг в района. Потвърдете приемането.

Сега нямаше опасност, че корабите ще се дръпнат един от друг. Беше много късно за такова действие и Мартина със сигурност също го знаеше.

— „Лунен лъч“ — заговори отново Бени. После изкрещя: — Ах, мамка му! — Хвърли микрофона на пода, когато сянката на дакотата мина над хеликоптера на по-малко от двадесет метра височина, а после бялата машина изчезна. Зад тях.

— Кацай! — развика се Бени на пилота.

— Къде? — извъртя глава наляво и надясно южноафриканецът. — Във водата ли? Та ние нямаме и сто метра права ивица по брега.

— Проклето да е! — блъсна с юмрук Бени по металната стена.

— Ето там! — показа вляво Екщайн, където веднага след редица ниски хълмчета равният пясък, обсипан с редки храсти, изглеждаше достатъчно стабилен.

Пилотът погледна нататък, взе решение и изви силно вдясно. Баум отново започна да го ругае, прилепен по принуда към рамката на вратата. Но пилотът едва имаше време да се подготви за кацането, като изви бързо над водата.

— Приближавам — предупреди той, натисна педалите и блъсна напред щурвала. Двигателите изреваха, поведоха самолета в остър ляв завой, а Бени залитна.

— Иди се вържи с колана — извика му Екщайн.

— Ти се вържи, дявол да те вземе — изкрещя и пилотът, защото Ейтан също беше изхвърлен в десния ъгъл от силата на острия завой.

Бени се колебаеше, докато линията на скалистите хълмчета се увеличаваше, но тъй като след това щяха да летят само секунди направо, побърза да отиде в кабината, падна върху една от пейките и затегна колана. В мига, когато закопчалката щракна, той се изви към прозорчето, зърна хеликоптера, чиято перка създаваше вече все по-голям кръг от разпенена морска вода, а плазовете му се скриха в плитките вълни до брега.

Когато дакотата отново се спусна рязко вляво, той беше отхвърлен назад и чу рева на двигателите рязко да спада с намаляването на мощността им.

— Дръж се здраво! — чу той пилотът да вика на Екщайн. В следващия миг се носеха грациозно напред с вдигнат нос. Покрай илюминаторите се запремятаха пясък и тръни, а небето се издигна нависоко като факирска шапка.

Наистина нямаше място, където самолетът да кацне както се полага. Пясъчното плато беше нарязано с дълбоки пукнатини и крайморска растителност. Вятърът още духаше силно от югоизток и пилотът напрегна всичките си мускули, за да задържи дясното крило надолу.

Всички вътрешности се качиха в гърлото на Бени, но той предпочиташе да се ударят в нещо, защото иначе ще спрат твърде далеч и твърде късно. Големите гуми затънаха в пясъка и дясното крило се вдигна нагоре. Вятърът веднага го подхвана и то продължи да се вдига заедно с опашката. Перките се забиха в пясъка и върху крилата се посипаха огромни вълни жълт прах. Носът политна надолу и се заби в земята.

Бени се надигна на левия си лакът. Разкопча колана, падна на колене и веднага започна да се плъзга по пода към пилотската кабина. Изпъна ръце, за да се задържи в рамката на вратата.

Серводвигателите виеха като полудели, предните стъкла се бяха напукали от удара и миришеше на гориво. Екщайн се беше проснал върху контролния панел, ръцете му висяха надолу, а главата беше извърната вляво. От драскотина на челото му вече течеше кръв покрай носа и върху горната му устна.

Пилотът се подпираше с една ръка на таблото, а с другата се опитваше да се освободи от колана. Изви се и видя Баум при вратата.

— Аз ще го измъкна — измърмори той и продължи да се освобождава. Баум сякаш се беше смръзнал на място. — Ще се оправи — изкрещя пилотът, явно разярен от факта, че е разбил любимия си самолет. — Ти върви!

Бени се обърна и се отдалечи. Запрепъва се по дясната стена, тъй като самолетът лежеше под ъгъл. Използва вертикалните ребра, за да се измъкне, докато откри аварийния изход. Вдигна ръка, хвана се за дръжката, сви крака и ритна плексигласа на прозореца с всичката сила на тежестта и мускулите си. Прозорецът и изходният панел изскочиха от фюзелажа, а инерцията го изхвърли през тесния правоъгълник. Острите ръбове на метала одраха кожата на раменете му през пуловера.

Не почувства болка, когато краката му се подкосиха под тялото, колената му се удариха в крилото и той примижа силно под внезапната ярка дневна светлина. После се плъзна напред, успя да се извърне по гръб и да се извие към фюзелажа. Избягна на сантиметри смъртоносно пречупеното острие на перката.

Падна върху купчина пясък точно до крилото. Вратата на пилотската кабина се отвори и той видя подметките на пилота. Не изчака. Скочи на крака и хукна.

Когато си пое дъх и спринтира към морето, го обгърна странна и ужасяваща тишина. Нямаше рев на двигатели, нямаше стрелба, нямаше неестествени звуци сред утринното спокойствие освен ударите от собствените му подметки по пясъка, яростното свирене на дъха му и мекото пляскане от метала на пистолета в кобура върху собственото му тяло. Вятърът духаше в гърба му, къдреше върховете на тревата по дюните и скриваше звуците откъм морето. Паниката му се увеличи, защото не чуваше ротора на хеликоптера, нито би чул изстрелването на торпедото или удара му, докато не блъсне целта и не отекне обратно към него с тъпо бумтене.

Юмруците му блъскаха въздуха, мускулите на краката му горяха, когато доближи върха на хълма и за пръв път в живота си помисли, че сърцето му може и да се пръсне, защото усещаше как се издува сред болката в гърдите му. Потта се лееше по лицето и врата му и попиваше в пуловера, който го задушаваше.

Стигна билото на хълма и хеликоптерът се показа пред очите му с размерите на пръст, трептящ до водата. А зад него, точно по права линия, двата кораба докосваха носовете си в ескимоска целувка на фона на замайващо синия хоризонт. Очите му вече не изпускаха бялата машина. Не ги отклони и когато скочи във въздуха, падна по гръб и заби пети в пясъка, докато се плъзгаше надолу и наблюдаваше дребната фигура на Мартина да се бори с „Миноу“, мъчейки се да го измъкне през отворената врата на хеликоптера и да го свали върху вълните до брега. Нещо се разцепи на гърба му, когато стигна края на склона и се изправи отново. Въздухът излизаше с хлипане през отворената му уста, той измъкна пистолета и го насочи.

Тя беше затънала до бедрата във водата — вече извръщаше торпедото върху надуваемата му подложка. Далечната й фигура се виждаше още малка, твърде малка. Бени дишаше като човек, който сънува кошмар, в който тича, а все остава на едно място и не успява да се освободи от чудовището, което се оказваше, че е самият той. Хеликоптерът се вдигна, косата на Мартина се разроши и водните капки я измокриха, но тя не обърна внимание, наведе се към „Миноу“ и издърпа някакъв кабел, сякаш ще пуска косачка по ливада. Но Бени знаеше, че това е спусъкът за изстрелването. Не можеше да си спомни дали има патрон в дулото на пистолета си, но вдигна предпазителя и го насочи, докато тичаше. Опита се да извика, но от устата му излезе само тихо ръмжене.

Тогава тя го усети. Изправи се и бавно извърна глава. Дясната й ръка беше на кръста и тя изгледа тромавия му тръс с презрението на газела към носорог. После се обърна отново към торпедото и се наведе над мерника му.

Той започна да стреля. Вече и викаше, макар че от гърлото му излизаха само някакви нечовешки звуци. Пистолетът подскачаше в ръката му, изстрелите сякаш удряха главата му, докато тичаше през дима и въпреки това тесният й гръб не трепваше. Той стреля отново и тя се изправи вдървено, а главата й се вдигна, за да огледа небето. Той стреля пак, а тя се изви и легна във водата.

Сега той вече вървеше, но пръстът му не можеше да спре и продължи да дърпа спусъка, докато ръката на Мартина не изплува настрани от торпедото, а пистолетът на Бени изщрака напразно и отказа да му се подчинява.

Ехото от последния му изстрел отлетя над морето. Бени пусна пистолета, направи още една крачка и падна на колене.

После се стовари върху студения пясък, а краят на една вълна достигна до него и близна леко тялото му.