Третата тайна

1

Ватикана

Сряда, 8 ноември, в наши дни, 6:15 ч.

Звукът отново се появи и монсеньор Колин Мичънър затвори книгата. Вече беше сигурен, че в помещението има някой.

Както преди.

Изправи се, отстъпи една крачка от масата за четене и огледа библиотеката в стил „Барок“. Високите рафтове го заобикаляха отвсякъде, продължаваха и в двата тесни коридора. Огромната, подобна на пещера стая излъчваше нещо мистично, подхранвано и от табелата на вратата: L’Archivio Segreto Vaticano. Секретен архив на Ватикана.

Наименованието винаги му се беше струвало странно, тъй като хилядите томове едва ли съдържаха нещо тайно. Повечето от тях съхраняваха грижливо подредени факти от две хиляди години живот на църковната институция. Факти от времето, в което папите са били и крале, и бойци, и политици, и любовници. Според единодушното мнение на статистиците общата дължина на тези рафтове надминаваше петдесет километра, а съдържанието им предлагаше много на онези, които знаеха какво търсят и къде да го търсят.

Един от тях със сигурност беше Мичънър.

Обръщайки се по посока на звука, той бавно тръгна напред. Плъзна се покрай фреските, изобразяващи Константин, Пипин и Фредерик II, след което спря пред желязната решетка в дъното. Пространството отвъд нея беше тъмно и тихо. Достъпът до това хранилище, така нареченият „Резерв“, се разрешаваше само от папата, а ключът за решетката се съхраняваше от началника на архива на Ватикана. Мичънър никога не беше влизал там. Често съпровождаше шефа си, папа Климент XV, който редовно се затваряше в тъмната стая, но винаги оставаше да чака отвън. Въпреки това обаче имаше представа за част от документите, които се пазеха в лишеното от прозорци пространство. За последното писмо на шотландската кралица Мери, обезглавена от Елизабет I. За петицията на седемдесет и пет английски лордове, които настояваха папата да анулира първия брак на Хенри VIII. За подписаните признания на Галилей, за Толентинския договор, сключен от Наполеон.

Сведе поглед към решетката от ковано желязо с фриз от позлатени листа, на който бяха изобразени фигурите на различни животни. Вратата беше от XIV век. Във Ватикана няма обикновени неща. Всичко е излязло от ръцете на прочути художници или легендарни майстори занаятчии. От хора, работили дълги години върху творенията си, за да доставят радост на своя Бог и на своя папа.

Стъпките му отекнаха в неподвижния въздух. Откъм решетката полъхна топъл въздух. Дясната част на двойния портал беше със солидно, здраво залостено резе.

Мичънър бавно се огледа. Може би някой от служителите беше влязъл в архива. Дежурният писар се беше оттеглил в момента на появата му. Папският секретар не се нуждаеше от бавачка. Но огромното помещение имаше много врати. Може би една от тях беше издала звуците, които смутиха спокойствието му. Трудно беше да се определи. Тук звуците бяха не по-малко объркващи от съхраняваните ръкописи.

Тръгна по един от дългите коридори вдясно, който водеше към Залата на папирусите. Движението предизвика включването и изключването на лампите на високия таван, които осветяваха пътя му. Изпита чувството, че навлиза в подземен тунел, въпреки че архивите бяха на втория етаж.

Направи само няколко крачки, не чу нищо и се обърна.

Беше рано сутринта в средата на седмицата. Нарочно избра това време за проучванията си. Не искаше да смущава работата на други изследователи, но не искаше и да привлича вниманието на служителите от архива. Изпълняваше лична поръчка на светия отец, проучванията му бяха частни. Но явно не беше сам. И миналата седмица беше усетил чуждо присъствие.

Върна се в главната зала и се отправи към масата за четене. Но вниманието му все още беше насочено към заключеното помещение без прозорци. Мозаечният под представляваше зодиакален кръг, ориентиран към слънцето, чиито лъчи достигаха до него благодарение на тесни, прецизно изчислени отвори в стените. Мичънър знаеше, че преди векове тук, точно в тази зала, е бил изработен и изчислен грегорианският календар. Но днес слънчевата светлина не достигаше до пода. Времето навън беше влажно и студено, над Рим валеше ситен есенен дъжд.

Върху писалището лежаха папките от дебел картон, които бяха ангажирали вниманието му в продължение на два часа. Голяма част от съдържанието им беше събирано през последните две десетилетия, но четири от тях бяха много по-стари. Две бяха запълнени с ръкописи на италиански, третата беше на испански, а четвъртата — на португалски. Мичънър ползваше тези езици с лекота — една от причините да бъде привлечен като личен секретар на Климент XV.

Испанските и италианските архиви нямаха особена стойност, но за сметка на това португалските бяха изключително важни. Заглавието в съответната папка гласеше: „Подробно описание и анализ на разказите за появите на Дева Мария във Фатима: от 13 май 1917 г. до 13 октомври 1917 г.“.

През 1922 г. папа Бенедикт XV бе заповядал да се започне проучване, което бе част от общото разследване на църквата на събитията, случили се в една затънтена португалска провинция. Целият документ беше изписан на ръка. Мастилото беше избледняло и пожълтяло, придавайки топъл златист оттенък на калиграфски изрисуваните думи. Епископът на Лейра беше провел изключително задълбочено проучване, отнело му цели осем години. Резултатите от него бяха придобили особено важно значение през 1930 г., когато Ватикана се съгласи да се говори публично за шестте появи на Дева Мария във Фатима. Към оригинала имаше и три приложения, изготвени съответно през 50-те, 60-те и 90-те години.

Мичънър ги беше проучил с вниманието и задълбочеността на юрист, какъвто всъщност беше. Църквата го беше изпратила да следва право в Мюнхенския университет и след седем години учение се беше сдобил със съответните научни степени. Но никога не беше практикувал реално право, тъй като бе специализирал в областта на църковните канони и свързаните с тях декрети. Прецедентите се простираха две хилядолетия назад и отразяваха по-скоро вижданията в различните исторически периоди, отколкото чисто юридическата теза, известна като stare decisis. Решава очевидното. Изключителните му юридически познания се оказаха ценни за службата му на църквата, тъй като логиката на правото му помагаше да се ориентира в тресавището на църковната политика. Както беше в този случай. Единствено юридическата подготовка му позволи да открие верния път в сложните лабиринти на отдавна забравената информация, да разбере какво е искал да знае Климент XV.

Звукът се появи отново.

Леко поскърцване, сякаш от докосването на раздвижени от вятъра клонки. Или пък мишка, обявяваща своето присъствие. Мичънър рязко се обърна и изтича в коридора. Огледа го в двете посоки, но не видя нищо. На около петнайсет метра вляво се намираше една от вратите, осигуряващи достъп до архива. Изтича към нея и натисна бравата. Тежката врата от резбован бук леко поддаде, железните й панти проскърцаха. Звук, който вече познаваше.

Коридорът зад нея беше пуст, но вниманието му беше привлечено от нещо блестящо на мраморния под.

Той се отпусна на колене. Прозрачните влажни петна бяха на равномерно разстояние едно от друго. Идваха от коридора, прекосяваха прага и продължаваха навътре в архива. В някои от тях имаше микроскопични останки от кал, трева и изсъхнали листа.

Мичънър ги проследи с очи и откри къде свършват — пред един от високите каменни рафтове. Дъждът глухо трополеше по покрива. Той разбра какви са тези влажни петна. Отпечатъци от стъпки.

2

7:45 ч.

Медийният цирк започна рано, точно според предвижданията на Мичънър. Изправен до прозореца, той гледаше как микробусите на различните телевизии нахлуват на площад „Свети Петър“ и заемат предварително определените си места. Още вчера пресслужбата на Ватикана докладва, че са били одобрени седемдесет и една заявки на журналистически екипи от Англия, Франция и Северна Америка, без да се броят около дузина италиански и три немски станции. Представителите на печата бяха повече, но разрешение за директно предаване получиха и немалко електронни медии. Екипът на Би Би Си дори поиска камерите му да бъдат допуснати в залата на трибунала, мотивирайки се с документалния филм, който подготвяше. Молбата му обаче беше отхвърлена. Нещата неизбежно вървяха към шоу, но това бе цената на всичко, свързано с популярните личности.

Апостолическият трибунал е най-висшата от трите съдебни инстанции на Ватикана, която се занимава основно с отлъчване от църквата. Каноническото право различава пет основни причини за отлъчване: нарушаване на тайнството на изповедта, физическо нападение срещу папата, ръкополагане в епископски сан без одобрението на Светия престол, оскверняване на светото причастие и накрая — причината за днешното заседание на трибунала — опрощаване на сексуален грях от страна на свещеник, който е бил и съучастник на грешника.

Отец Томас Кийли от църквата „Св. Св. Петър и Павел“ в Ричмънд, Вирджиния, бе сторил този тежък грях. Преди три години той бе демонстрирал своята връзка с една жена и открито, от църковния амвон, беше опростил греха и на двамата. Това смайващо поведение, придружено от язвителни коментари по отношение на твърдата позиция на църквата за безбрачието, беше предизвикало истинска сензация. И други свещеници и теолози се бяха обявявали против позицията на Рим по този въпрос, но политиката към тях беше колкото постоянна, толкова и удачна: търпеливо изчакване. Бунтарите или се отказваха от църквата, или влизаха в правия път. Но отец Кийли бе издигнал предизвикателството на ново ниво. Бе написал и публикувал три книги, в които открито се противопоставяше на традиционната католическа доктрина. Едната от тези книги се превърна в международен бестселър. Мичънър отлично познаваше институционалния страх, породен от подобни действия. Едно е някой свещеник бунтар да предизвика Рим, но нещата стават съвсем различни, когато хората започнат да го слушат.

А хората слушаха отец Томас Кийли.

Той беше красив и умен и притежаваше дарбата да изразява мислите си убедително и ясно. Беше обиколил света, а проповедите му привличаха милиони последователи. Всяко движение се нуждае от лидер, а привържениците на идеята за реформа на църквата бяха открили такъв в лицето на дръзкия свещеник. Специалният му уебсайт се посещаваше от най-малко двайсет хиляди души дневно — факт, който апостолическият трибунал следеше с нарастваща тревога. Преди около година Кийли създаде своя глобална организация, наречена Католически съюз за борба с теологическите ексцесии, съкратено КСБТЕ, която набра над един милион членове — главно от Европа и Северна Америка.

Дръзкото поведение на Кийли вдъхна смелост и на редица американски епископи, които се обединиха около неговата доктрина и миналата година бяха на крачка от открития бунт срещу архаичната средновековна философия, изповядвана от Рим. А самият Кийли неуморно повтаряше, че кризата в американската църква се дължи на старите идеи, деградиралите свещеници и арогантните водачи. Голяма популярност придоби твърдението му, че „Ватикана обича американските пари, но не и американското влияние“. Мичънър отлично съзнаваше, че всичко това е популизъм, но онзи популизъм, за който мечтаят повечето граждани на западните страни. Свещеникът се превърна в знаменитост. Днес предстоеше решителният сблъсък между претендента и шампиона, който световните медии се готвеха да проследят.

Но на Мичънър му предстоеше и друг, персонален сблъсък.

Обърна се с гръб към прозореца и погледна Климент XV. Сърцето му се сви от мъка при мисълта, че старият му приятел скоро ще си отиде.

— Как се чувстваш днес, свети отче? — попита на немски той. Когато бяха само двамата, той винаги използваше майчиния език на Климент. Почти никой друг във Ватикана не говореше немски.

Папата протегна ръка към порцелановата чашка пред себе си и с наслада отпи глътка еспресо.

— Странно е, че човек може да изпитва недоволство, когато е заобиколен от такова величие — промърмори той. — И все пак е така.

Цинизмът му не беше нещо ново, но напоследък ставаше все по-силен.

Климент остави чашката върху чинийката и смени темата.

— Откри ли нещо в архивите?

Мичънър се отдалечи от прозореца и кимна.

— Помогнаха ли ти оригиналните сведения от Фатима?

— Не. Но открих други документи, които ми помогнаха. — Недоумяваше какво толкова важно има в тях, но не продължи.

Папата, изглежда, усети и вдигна глава.

— Никога не питаш, а?

— Ако искаш да знам, ще ми кажеш.

През последните три години този човек много се промени, помисли си Мичънър. Ставаше все по-затворен в себе си, все по-блед и слаб. Поначало Климент беше дребен, но в последно време наистина се беше стопил. Главата му, доскоро покрита с гъста кестенява коса, днес беше почти гола. Лицето, което бе очаровало вестници и списания по цял свят с приветливата си усмивка в деня на избора му за папа от балкона на катедралата „Свети Петър“, днес беше толкова изпито, че наподобяваше карикатура. Руменината отдавна беше изчезнала от хлътналите му бузи, а червеното петно на челото му личеше още по-ясно. Петно, което липсваше на официалните фотографии, старателно ретуширано от пресслужбата на Ватикана. Напрежението, свързано с управлението на Светия престол, си бе казало думата. Трудно можеше да се допусне, че този човек не чак толкова отдавна беше катерил високите върхове на Баварските Алпи.

Мичънър махна към подноса. Доскоро на него, редом с кафето, присъстваше и обичайната закуска на папата — йогурт, черен хляб и парченце баварски вурст.

— Защо не се храниш? — изостави почтителния тон той. — Икономът каза, че и снощи не си вечерял.

— Ох, стига с тая загриженост.

— Защо нямаш апетит?

— Каква настоятелност…

— Изобщо не ме успокояваш с тази тактика да не отговаряш на въпросите ми! — намръщено го погледна Мичънър.

— А каква е причината за безпокойството ти, Колин?

Прииска му се да спомене за бръчките по челото, за тревожно бледата кожа, за синкавите вени по ръцете.

— Безпокоя се за здравето ти, свети отче — кратко отвърна Мичънър. — Нищо повече.

— Бива те — усмихна се Климент. — Изобщо не се поддаваш на закачките ми.

— Споровете със светия отец са безсмислени.

— О, забравих. Папата винаги е прав.

— Невинаги — позволи си да подхвърли Мичънър.

— Може би си открил името в архивите — разсмя се Климент.

Мичънър извади бележките, които беше направил малко преди да чуе онези звуци. Подаде ги на папата и подхвърли:

— Там пак имаше някой.

— Което не бива да те учудва. Ватикана отдавна вече не предлага възможност за уединение. — Очите на Климент пробягаха по редовете. — Отец Андрей Тибор.

Мичънър знаеше какво се очаква от него.

— Пенсиониран свещеник, живее в Румъния. Според финансовата ни служба чековете с пенсията се изпращат на тамошния му адрес.

— Искам да отидеш да го откриеш.

— Ще ми обясниш ли защо?

— Още не.

През последните няколко месеца Климент беше дълбоко разтревожен. Правеше всичко възможно да не го показва, но след двайсет и четири години близко приятелство Мичънър четеше лицето му като отворена книга. Отлично помнеше кога се появи тази тревога: малко след поредното посещение в архивите и отварянето на древния сейф, заключен зад металната решетка.

— А мога ли да зная кога ще получа тези обяснения? — попита той.

— След молитва.

Излязоха от кабинета и мълчаливо тръгнаха по коридора на четвъртия етаж. В дъното имаше параклис от бял мрамор. Прозорците му бяха покрити с великолепни витражи, изобразяващи Христовите мъки по пътя към Голгота. Всичките четиринайсет спирки. Климент идваше тук всяка сутрин за няколко минути медитация. През това време никой нямаше право да го безпокои. Всичко трябваше да почака, докато приключат контактите му с Бога.

Мичънър служеше при него още от времето, когато слабичкият немец беше архиепископ, кардинал и държавен секретар на Ватикана. През това време растеше заедно с шефа си — от семинарист до свещеник и монсеньор. Последното повишение получи преди трийсет и четири месеца, когато светият конклав избра кардинал Якоб Фолкнер за 267-ия наследник на свети Петър. А Фолкнер веднага го назначи за свой личен секретар.

Мичънър добре познаваше този човек, получил образованието си в разкъсваната от противоречия следвоенна Германия, усъвършенствал дипломатическите си умения на такива неспокойни места като Дъблин и Кайро, Кейптаун и Варшава. Якоб Фолкнер притежаваше безкрайно търпение и отделяше фанатично внимание на дребните детайли. Нито веднъж през тези дълги години Мичънър не бе имал повод да се усъмни във вярата или характера на своя ментор и винаги беше смятал, че ако притежава дори половината от добродетелите на този човек, би могъл да приеме живота си за един голям успех.

Климент свърши молитвата, прекръсти се и целуна тежкия кръст, който красеше нагръдника на бялата му дреха. Днес времето му за уединение беше кратко. Надигна се от молитвеното столче, но се забави пред олтара. Мичънър стоеше в ъгъла и чакаше.

— Възнамерявам да изложа мнението си в писмо до отец Тибор — обърна се към него Климент. — То ще бъде под формата на папска заповед, която го задължава да ти предостави определена информация.

Думите му все още не даваха отговор на въпроса защо се налага да пътува.

— Кога да тръгна?

— Утре. Най-късно вдругиден.

— Не съм сигурен, че е добра идея. Не можем ли да възложим задачата на някой от легатите?

— Колин — усмихна се папата. — Уверявам те, че няма да умра, докато си извън Рим. Може да изглеждам зле, но се чувствам прекрасно.

Факт, който лекарите на Климент бяха потвърдили преди по-малко от седмица. След редица прецизни изследвания светият отец беше обявен в добро здраве, без наличието на тежки заболявалия. Но в частен разговор личният му лекар предупреди, че най-опасният враг на Климент е стресът и именно на него се дължи бързото влошаване на общото му състояние през последните месеци. Нещо му тежеше на душата.

— Никога не съм казвал, че изглеждаш зле, твое светейшество.

— Не е било нужно да го казваш, защото го виждам ей там. — Възрастният мъж посочи очите му. — Отдавна умея да чета всичко, което се изписва в тях.

Мичънър вдигна хартията, която държеше в ръце.

— Защо търсиш контакт с този човек?

— Трябваше да го сторя още след първото си посещение в хранилището, ала реших да изчакам. — Климент замълча, после тихо добави: — Но не мога да чакам повече просто защото нямам друг избор.

— Защо главата на римокатолическата църква е лишен от избор?

Папата отстъпи крачка назад и извърна глава към разпятието на стената. От двете страни на мраморния олтар горяха дебели свещи.

— Ще присъстваш ли на трибунала днес? — попита той, без да се обръща.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Главата на римокатолическата църква може да отговори каквото пожелае.

— Доколкото си спомням, ти лично ми нареди да присъствам на трибунала. Следователно отговорът ми е „да“, ще присъствам. В компанията на десетки репортери.

— Тя ще бъде ли там?

Мичънър отлично знаеше кого има предвид папата.

— Докладваха ми, че е подала молба за акредитация — отвърна той.

— Знаеш ли на какво се дължи интересът й към трибунала?

— Вече ти казах — поклати глава папският секретар. — Научих за присъствието й съвсем случайно.

— Каква щастлива случайност — обърна се да го погледне Климент.

Защо ли проявява такъв интерес? — запита се Мичънър.

— В това няма нищо лошо, Колин — успокои го папата. — Тя е част от твоето минало. Част, която не бива да забравяш.

Единствено Климент знаеше всички подробности просто защото в онези мигове Мичънър се нуждаеше от изповедник, а архиепископът на Кьолн беше най-близкият му приятел. Това беше единственото нарушение на свещеническия обет за всичките му двайсет и пет години служба. Тогава беше решил да напусне църквата, но Климент го бе разубедил, изтъквайки, че духът става силен именно чрез слабостта. Сега, дванайсет години по-късно, той си даваше сметка, че Якоб Фолкнер е бил прав. Днес той беше личен секретар на папата и вече трета година помагаше на Климент XV да управлява католическия свят. Папата явно не се вълнуваше от факта, че сегашната роля на приятеля му се базира на нарушената клетва към бога и църквата. Но напоследък това положение бе започнало да всява смут в душата на Мичънър.

— Не съм забравил нищо — прошепна той.

Папата пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.

— Не съжалявай за загубеното. Подобно отношение е нездравословно и непродуктивно.

— Не ми е лесно да лъжа — поклати глава Мичънър.

— Господ ти е простил и това е главното.

— Защо си толкова сигурен?

— Сигурен съм, и толкова. А ти трябва да вярваш на това, което ти казва главата на римокатолическата църква, нали? — Забележката беше придружена от закачлива усмивка, която предупреждаваше Мичънър да не приема нещата толкова сериозно.

— Невъзможен си — въздъхна той и също се усмихна.

— Вярно, но съм и обичлив — кимна папата и свали ръката си.

— Ще се опитам да го запомня.

— Запомни го. Съвсем скоро ще бъда готов с писмото до отец Тибор. В него ще настоявам за писмен отговор, но ако прояви желание да говори — изслушай го. Задавай му каквито искаш въпроси, а после ще ми разкажеш всичко. Разбра ли?

Мичънър се запита как може да задава въпроси, без да знае за какво, но кимна.

— Разбрах, твое светейшество. Както винаги.

— Правилно, Колин — усмихна се Климент. — Както винаги.

3

11:00 ч.

Мичънър влезе в залата на трибунала — импозантно помещение от бял и сив мрамор, чийто под беше покрит с изящна мозайка. Помещение, което помнеше последните четиристотин години на католическата църква.

Двамата швейцарски гвардейци пред бронзовия портал почтително се поклониха, разпознали личния секретар на папата. Той умишлено беше изчакал един час, защото знаеше, че присъствието му ще предизвика коментари. По принцип на тези заседания рядко се появяваше някой от приближените на папата.

Климент настоятелно го бе помолил да изчете и трите книги на. Кийли, след което бе поискал подробна информация за провокационното им съдържание. Опасявайки се от неизбежните спекулации, папата бе отказал да ги прочете, но бе проявил жив интерес към идеите на отец Кийли — човека, когото Мичънър видя за пръв път в момента, в който се насочи към по-задните места в залата.

В качеството си на обвиняем Томас Кийли седеше сам зад една маса. Беше около трийсет и пет годишен, с буйна кестенява коса и приятно младежко лице.

Периодичните усмивки по това лице изглеждаха предварително калкулирани, в комплект със съответните изражения. Мичънър беше изчел цялата информация, събрана от трибунала. Тя категорично определяше Кийли като самодоволен неконформист, или „пълен опортюнист“, както го беше нарекъл един от следователите. Но Мичънър съзнаваше, че аргументите на този човек са силни и убедителни.

Разпитът водеше кардинал Алберто Валендреа, държавен секретар на Ватикана. Доста неблагодарна задача според Мичънър. Екипът на обвинителите беше подбран измежду най-консервативно настроените кардинали и архиепископи, които бяха изявени противници на идеите на Втория ватикански събор и трудно можеха да бъдат наречени привърженици на папа Климент XV. Сред тях изпъкваше Валендреа, известен със стриктното си придържане към официалната догма. Наредени зад дълга маса под огромно платно на Рафаел, членовете на трибунала блестяха с официалните си одежди: кардиналите с мантии от алена коприна, а архиепископите — с черни, от фина вълна.

— Еретикът е човек, максимално отдалечен от бога — обяви кардинал Валендреа. Басовият му глас беше достатъчно силен, за да не се нуждае от микрофон.

— Ваше преосвещенство, според мен еретикът е по-опасен, когато се прикрива — отговори Кийли. — Аз не крия своето несъгласие и съм убеден, че църквата само може да спечели от един открит и честен дебат.

Валендреа вдигна три томчета от масата пред себе си и Мичънър разпозна книгите на свещеника.

— Това е ерес — обяви той. — Няма друго име за съдържанието им.

— Защото твърдя, че свещениците трябва да се женят? Че и жените могат да бъдат проповедници? Че божите служители могат да обичат съпругите и децата си редом със своя Бог по подобие на всички вярващи? Че папата невинаги е безгрешен? Че и той е човек като всички други? Това ли е ерес?

— Уверен съм, че няма член на този трибунал, който да мисли другояче.

И действително беше така.

Италианският кардинал се размърда на стола си. Беше нисък, набит, грубоват. Над очите му падаше кичур бяла коса, който рязко контрастираше с мургавата му кожа. Едва шейсетгодишен, Валендреа беше един от най-младите кардинали във Ватикана, а в осанката му липсваше онази тържественост, която повечето вярващи очакват от висшите духовници. Пушеше по два пакета цигари дневно, притежаваше изба с отбрани вина, за която мнозина му завиждаха, участваше редовно в социалния живот на определени европейски кръгове. Семейството му беше изключително богато, а той — в качеството си на първороден син — управляваше еднолично голяма част от огромното му състояние.

Пресата отдавна го наричаше papabile — неофициална титла, която означаваше, че по възраст, положение и влияние той е напълно достоен кандидат за папския престол. Мичънър беше чувал доста неща за начина, по който държавният секретар си разчиства пътя към следващия конклав, сключвайки сделки с евентуалните си противници. Под натиска на внушителен брой кардинали Климент беше принуден да го назначи за държавен секретар — пост, който отстъпваше по важност единствено на папските правомощия, — проявявайки достатъчно здрав разум да изпълни желанието на хората, които го бяха издигнали на престола. Или, както беше споделил в частен разговор с Мичънър, „приятелите трябва да са близо до теб, но враговете — още по-близо“.

Валендреа отпусна ръцете си на масата. Върху нея нямаше никакви книжа. Той беше прочут с изключителната си памет и рядко използваше помощни материали.

— Отец Кийли, много са вярващите, които не приемат експериментите, предприети от така наречения „Втори ватикански събор“. А вие сте убедителен пример за техния провал. Божите служители нямат право на лично мнение. В света, в който живеем, съществуват прекалено много и различни мнения, за да можем да си го позволим. Църквата е длъжна да говори само с един глас и това е гласът на светия отец.

— Но много хора не приемат безбрачието и непогрешимостта на папата. За тях това е отживелица, останала от безпросветността на средновековието и неограничената власт на корумпираната църква.

— Аз не мисля така. Дори такива хора да съществуват в редовете на църквата, те не бива да изразяват гласно своето мнение.

— Страхът налага мълчанието, ваше преосвещенство.

— Тук няма място за страх.

— Позволете ми да не се съглася.

— Църквата не наказва своите служители за това, което мислят, отче. Но ги наказва за техните действия. Такива като вашите. Организацията ви е обида за църквата, на която служите.

— Ако не изпитвах уважение към църквата, просто щях да замълча и да я напусна. Но аз я обичам твърде силно, което ми дава смелост да се противопоставя на нейната политика.

— Нима си въобразявахте, че църквата ще остане безучастна, докато вие нарушавате обета си, поддържате открита връзка с жена и сам си опрощавате греховете? — разгневено попита Валендреа и потупа книгите пред себе си. — И имате дързостта да ги опишете? Това е открито предизвикателство, отче!

— Нима наистина вярвате, че всички свещеници спазват обета за безбрачие, ваше преосвещенство? — попита Кийли.

Въпросът накара Мичънър да застане нащрек. Същото сториха и повечето репортери в залата.

— Няма значение какво вярвам аз — отвърна кардиналът. — Това е проблем, който всеки духовник решава сам за себе си. Защото всеки е дал обет пред бога и църквата и аз очаквам този обет да се спазва. А онези, които го нарушават, трябва да напуснат или да бъдат прогонени.

— Вие самият спазвате ли обета си, ваше преосвещенство?

Мичънър се стресна от дързостта на Кийли. Може би вече се е примирил със съдбата си и просто не му пука. Валендреа въздъхна и поклати глава.

— Нима вярвате, че личните предизвикателства ще бъдат от полза за защитата ви? — попита той.

— Въпросът е съвсем прост.

— Да, отче. Аз спазвам обета си.

Кийли изобщо не беше впечатлен.

— Имате ли и друг отговор, ваше преосвещенство? — небрежно подхвърли той.

— Искате да кажете, че лъжа?

— Не, ваше преосвещенство. Искам да кажа, че никой свещеник, кардинал или архиепископ не би посмял да признае какво изпитва. Всички ние сме длъжни да казваме това, което църквата изисква от нас. Аз нямам представа какво изпитвате в действителност, което ме натъжава.

— Моите чувства нямат нищо общо с вашата ерес.

— По всичко личи, че вече сте ме осъдили, ваше преосвещенство — отбеляза Кийли.

— Само дотолкова, доколкото ви е осъдил Бог. Който наистина е непогрешим. Или ще оспорите и тази доктрина?

— Кога Бог е казал, че свещениците не трябва да познават обичта на близките си?

— На близките си? Или любовта на жена?

— Любовта не познава граници, ваше преосвещенство.

— Означава ли това, че сте привърженик и на хомосексуализма?

— Аз съм привърженик единствено на тезата, че всеки от нас трябва да следва сърцето си.

Валендреа поклати глава.

— Отче, нима сте забравили, че ръкополагането в духовен сан означава съюз с Исус Христос? Същността на вашата идентичност — както и на всеки член на този трибунал — се гради върху пълноценното участие в този съюз. Животът ви трябва да е копие на живота на Христос, категорично и прозрачно.

— Но откъде знаем какъв точно е бил този живот? Никой от нас не е бил негов съвременник.

— Знаем го от църквата.

— Не допускате ли, че става въпрос за обикновен простосмъртен, който само е използвал свръхестественото за своите цели?

Веждите на Валендреа отскочиха нагоре.

— Вашата арогантност не познава граници! — извика той. — Нима твърдите, че самият Христос е пренебрегвал обета за безбрачие? Че той не е поставил своята църква над всичко? Че не е живял в хармония със своята църква?

— Нямам абсолютно никаква представа за сексуалните предпочитания на Христос — отговори Кийли. — Вие също.

Валендреа се поколеба, после поклати глава.

— Отче, безбрачието е дар, който правите сам. Израз на предаността ви към Бог. Това е официалната доктрина на църквата, която вие очевидно не можете или не желаете да разберете.

Кийли отговори с нови догматични цитати и вниманието на Мичънър неусетно се отклони от дебата. Избягваше да гледа към залата, като постоянно си напомняше, че присъства на трибунала единствено като представител на папата. Но в един момент не издържа и очите му пробягаха по присъстващите стотина репортери и телевизионни журналисти в залата. И се задържаха върху една жена, седнала само два реда зад Кийли.

Косата й имаше цвета на нощта, гъста и блестяща. Спомни си тази коса в друга прическа — с бретон над челото и падаща свободно към раменете, излъчваща свеж аромат на лимон. Сега тази коса беше подстригана късо и сресана с подчертана небрежност, най-вероятно с пръсти, без участието на гребен. Успя да зърне само част от профила й, но чипото носле и тънките устни си бяха съвсем същите. Кожата й имаше цвят на кафе с много сметана — доказателство за кръвта, течаща в жилите й. Майка й беше румънска циганка, а баща й — унгарски немец. А в буквален превод името й Катерина Леу означаваше „чиста лъвица“. Едно изключително подходящо име за избухливия нрав и фанатичните й убеждения.

Бяха се запознали в Мюнхен. Той беше на трийсет и три и завършваше право. Тя беше на двайсет и пет и се колебаеше между кариерата на журналистка и на писателка. Беше наясно, че той е свещеник. Живяха заедно две години, след което дойде ултиматумът. „Бог или аз“, отсече тя.

И той избра Бог.

— Нашата вяра се основава върху едно просто и ясно правило, отец Кийли — продължаваше Валендреа. — Нищо не може да бъде прибавено към нея, нищо не може да бъде отнето. Което означава, че или изцяло приемате догмите на църквата майка, или изцяло ги отхвърляте. Понятието полукатолик не съществува. И както уместно подчертава светият отец, нашите принципи са благочестиви и не могат търпят компромиси. Те са чисти и свети като самия Господ Бог.

— Мисля, че това бяха думи на папа Бенедикт XV — кимна Кийли.

— Правилно. А вашата безспорна начетеност ме натъжава още повече. Интелигентен човек като вас би трябвало да е наясно, че църквата не може и няма да търпи откритата ерес. Още по-малко пък в степента, в която я проповядвате вие.

— Нима искате да кажете, че църквата се страхува от дебати?

— Искам да кажа, че църквата определя правилата. Ако не харесвате тези правила, трябва да съберете достатъчно гласове за избор на папа, който би ги променил. Не успеете ли, вие сте длъжен да се съобразявате с тях.

— О, забравих… Светият отец е непогрешим. Всичко, казано от него по отношение на вярата, е правилно и не подлежи на съмнения. Добре ли съм разбрал тази догма?

Мичънър забеляза, че никой от останалите членове на трибунала не отваря уста. Беше ясно, че държавният секретар ще бъде главният инквизитор. Както и фактът, че духовниците зад дългата маса са стопроцентово верни на Валендреа и едва ли някой от тях ще дръзне да му противоречи. На всичкото отгоре Томас Кийли улесняваше задачата им, нанасяйки си такива вреди, каквито нито един от въпросите на съда не би могъл да му нанесе.

— Правилно — кимна Валендреа. — Непогрешимостта на папата е част от устоите на нашата вяра.

— Още една доктрина, създадена от човека.

— Още една догма, към която се придържа тази църква!

— Аз съм свещеник, който обича своя Бог и своята църква — каза Кийли. — И не виждам защо някои несъгласия с тях трябва да ме заплашват с отлъчване. Мъдрата политика може само да спечели от дебатите и дискусиите. Защо църквата се страхува от тях?

— Това заседание не третира свободата на словото, отче. Ние нямаме американска конституция, гарантираща подобни права. Това заседание на трибунала е свикано заради безсрамната ви връзка с представител на противоположния пол, заради наглото опрощаване на греховете и на двама ви, заради откритото ви бунтарство. И трите прегрешения са тежки и влизат в остро противоречие с каноните на църквата, към която принадлежите.

Очите на Мичънър отново се плъзнаха по посока на Кейт. Беше я нарекъл така, за да прибави ирландски привкус към източноевропейските й корени. Седеше изправена, с тетрадка в скута. Вниманието й беше напълно ангажирано от дебата.

Той си спомни за последното им лято в Бавария, когато си беше взел три седмици ваканция преди държавните изпити. Заминаха за едно алпийско селце, заобиколено отвсякъде със заснежени върхове. Съзнаваше, че върши грях, но въпреки това й позволи да докосне част от душата му. Част, за чието съществуване не беше подозирал дотогава. Казаното от кардинал Валендреа за Христос и единението между свещеника и църквата беше абсолютно вярно, беше твърдата основа за въздържанието на духовника. Всеки свещеник е длъжен да се отдаде изцяло на своя Бог и църква. Но след онова лято в Бавария той не преставаше да си задава въпроса защо да не може да обича и една жена едновременно с бога и църквата. Какво беше казал Кийли? „Като всички други вярващи…“

Усети поглед върху себе си, тръсна глава и се концентрира. Катерина беше извърнала глава и го гледаше.

Лицето й все още притежаваше онази твърдост, която го беше привличала някога. Азиатското в очите й се беше запазило. Устните й бяха стиснати здраво, извивката на брадичката й беше твърда, но едновременно с това подчертано женствена. Остри ръбове просто липсваха. Но Мичънър прекрасно знаеше, че те са вътре, в характера й. По силата на стар, но явно още жив навик той направи опит да разгадае изражението на това лице, да му „измери температурата“. В него нямаше гняв. Нямаше нито омраза, нито обич. Нямаше нищо, дори едно обикновено „как си“. Почувства се неудобно от факта, че е толкова близо до спомените. А тя положителна бе очаквала появата му и бе взела мерки да го лиши от удоволствието да забележи в нея някакви емоции. В крайна сметка раздялата им, макар и отдавнашна, съвсем не беше приятелска.

После тя отново се извърна към трибунала и вълнението му поотслабна.

— Ще ви задам един прост въпрос, отец Кийли — рече Валендреа. — Отричате ли се от своята ерес? Признавате ли, че стореното от вас е против законите на вашата църква и вашия Бог?

Свещеникът леко се приведе напред.

— Аз не вярвам, че обичта към една жена е нарушение на божите закони — отсече той. — Следователно опрощаването на този грях е нещо несъществено. Аз имам право да изразявам мнението си, затова не искам прошка за движението, което оглавявам. Не съм сторил нищо лошо, ваше преосвещенство.

— Вие сте глупак, отче. Дадох ви шанс да се разкаете. Църквата може и трябва да бъде опрощаваща. Но разкаянието работи и в двете посоки, затова трябва да бъде доброволно.

— Не търся прошка от вас.

Валендреа поклати глава.

— Сърцето ме боли за вас и вашите последователи, отче. Ясно е, че всички вие сте се съюзили с дявола.

4

13:05 ч.

Кардинал Алберто Валендреа мълчеше с надеждата, че еуфорията от началото на съдебните заседания ще вземе връх над раздразнението, което го обземаше. Странна е лекотата, с която неприятните случки прогонват доброто настроение.

— Какво мислиш, Алберто? — попита Климент XV. — Дали имам време да се покажа на множеството? — Ръката му направи лек жест по посока на отворения прозорец в близката ниша.

Валендреа винаги се дразнеше от желанието на папата да поздравява тълпата, събрала се на площад „Свети Петър“. Охраната на Ватикана отдавна се беше обявила против такива изяви, но глупавото старче не й обръщаше внимание. Вестниците непрекъснато пишеха на тази тема, сравнявайки немеца с Йоан XXIII. Честно казано, такава прилика наистина имаше. И двамата се бяха възкачили на папския престол близо осемдесетгодишни, и двамата бяха смятани за временни ръководители на католическата църква, и двамата бяха изненадали всички.

Валендреа ненавиждаше и аналогиите на пресата, според които отвореният прозорец на папата демонстрирал „неговия жив дух, изключителна откритост и харизматична топлота“. Папството няма нищо общо с популярността, защото е олицетворение на последователността и твърдо установените традиции. А Климент с лека ръка разрушаваше традициите, градени с векове.

Той не изискваше раболепие, малцина целуваха папския му пръстен, не използваше първо лице множествено число, когато говореше за себе си, както го бяха правили столетия наред папите преди него. „Живеем в двайсет и първи век“, обичаше да повтаря Климент в случаите, в които отменяше поредния стар обичай.

Валендреа помнеше, че не много отдавна беше немислимо папата да застане пред отворения прозорец и да поздравява множеството. Немислимо не само от гледна точка на сигурността, но и поради дистанцията, която е задължителна за светия отец. Защото именно благодарение на тази дистанция се ражда и атмосферата на мистицизъм, усилваща вярата и покорството, създаваща усещането за предстоящо чудо.

Той беше служил на папите близо четирийсет години, издигайки се в църковната йерархия с шеметна бързина. Стана кардинал още преди да навърши петдесет, един от най-младите кардинали в съвременната история. В момента беше държавен секретар — втората по значение длъжност във Ватикана, но това не му беше достатъчно. Мечтаеше за върховната власт, за абсолютния авторитет. Когато никой не ще оспорва решенията му, когато никой няма да му задава въпроси.

Мечтаеше да бъде папа.

— Денят е чудесен — подхвърли Климент. — Дъждът отмина, а въздухът е като у дома, в планините на Германия. Свеж и чист като в Алпите. Срамота е човек да остане затворен в такова време.

След тези думи папата пристъпи към нишата, но без да се показва навън. Беше облечен в бяла ленена дреха, върху която бе прикрепен традиционният нагръдник от бяла коприна. На краката си имаше алени обувки, а на върха на оплешивяващото му теме бе кацнала бяла шапчица. Той беше единственият прелат сред един милиард католици по света, на когото беше позволено да се облича по този начин.

— Може би негово светейшество ще отложи това удоволствие за след края на брифинга — подхвърли кардиналът. — Аз имам и други ангажименти, а трибуналът ми отне цялата сутрин.

— Няма да се забавя повече от няколко минути — отвърна Климент.

Валендреа знаеше, че папата обича да го дразни. През отворения прозорец долиташе приглушеният грохот на Рим. Уникалните звуци на три милиона души, които карат колите си по вулканичната пепел на древния град.

Климент също обърна внимание на грохота.

— Този град издава много странни звуци — промърмори той.

— Това са нашите звуци.

— О, забравих, че си италианец, докато повечето от нас не са.

Валендреа стоеше до масивното легло с колони от тежък бук. Те бяха толкова стари, че многобройните драскотини и вдлъбнатини по тях се бяха превърнали в част от резбата им. В единия край на ложето се виждаше плетено одеяло, в другия — две смачкани възглавници. И останалите мебели в спалнята бяха немски. Раклата, гардеробът и масичките бяха боядисани в ярки цветове, типични за баварския стил. Последният папа германец преди Климент беше управлявал църквата през XI век. И сигурно по тази причина днешният й върховен господар изпитваше дълбоко благоговение към Климент II. Благоговение, което не се опитваше да скрива. Но онзи папа вероятно бе отровен — факт, който според Валендреа този немец не биваше да забравя.

— Може би си прав — промърмори Климент. — Посетителите могат да почакат, защото имаме работа.

През прозореца нахлу лек ветрец, който раздвижи хартиите върху бюрото. Валендреа ги затисна с ръка миг преди да литнат към компютъра. Климент все още не го беше включил. Той беше първият папа в историята, който притежаваше компютърна грамотност — още един факт, който се превъзнасяше от пресата, но в това отношение Валендреа нямаше нищо против. Компютрите и факс машините са далеч по-лесни за контрол от телефоните.

— Чух, че тази сутрин доста си се поразгорещил — подхвърли папата. — Какъв ще бъде изходът от процеса?

Мичънър вече му е докладвал, съобрази кардиналът. Беше зърнал папския секретар в галерията за публика.

— Нямах представа, че негово светейшество проявява интерес към дейността на трибунала — подхвърли той.

— Няма как да не съм любопитен — въздъхна папата. — Площадът долу е задръстен от подвижни телевизионни станции. Затова те моля да отговориш на въпроса ми.

— Отец Кийли ще бъде отлъчен, защото не ни предоставя много възможности за избор.

Папата сключи ръце зад гърба си.

— Не се разкая, така ли?

— Поведението му беше изключително арогантно. Позволи си дори да ни предизвика.

— А може би трябва да отговорим на предизвикателството.

Забележката завари Валендреа неподготвен, но десетилетията дипломатическа служба му помогнаха да скрие изненадата си с въпрос.

— Каква би била целта на такова неортодоксално поведение?

— Защо всичко трябва да се подчинява на някаква цел? — отвърна с въпрос папата. — Не можем ли просто да чуем едно мнение, противоположно на нашето?

Кардиналът замръзна.

— Изключено! — отсече той. — Няма начин да дискутираме открито въпроси, свързани с безбрачието. Тази доктрина е на петстотин години. Какво ще последва, ако го сторим? Жени свещеници? Брак за духовници? Одобрение на контрола върху раждаемостта? Няма ли да се стигне до тотален срив на нашите догми?

Папата пристъпи към леглото и впери поглед в портрета на Климент II, закачен на стената над него. Валендреа знаеше, че по нареждане на светия отец този портрет беше изваден от едно от подземните хранилища, където бе престоял векове.

— Бил е архиепископ на Бамберг — прошепна Климент. — Прост и земен човек, който никога не е искал да бъде папа.

— Бил е също така и довереник на краля — подхвърли Валендреа. — Политически обвързан. И се оказал на подходящото място в подходящото време.

— Като мен, нали? — обърна се да го погледне Климент.

— Вие бяхте избран от кардиналите с голямо мнозинство — отвърна Валендреа. — Всеки един от тях е бил осенен от Светия Дух.

Устните на Климент се разтеглиха в закачлива усмивка.

— Това мнозинство не се ли повлия от факта, че другите кандидати, между които и ти самият, не бяхте в състояние да получите по-сериозна подкрепа?

Беше ясно, че днес бойните действия ще започнат по-рано.

— Ти си амбициозен човек, Алберто. Убеден си, че ще бъдеш щастлив, ако облечеш папските одежди. Но аз мога да те уверя, че няма да е така.

Такива разговори не бяха новост между тях, но напоследък бяха станали по-интензивни и се водеха с по-голямо ожесточение. Всеки знаеше какво изпитва другият: не бяха приятели и никога нямаше да бъдат. Валендреа се забавляваше при мисълта, че хората ги мислят за близки само защото единият е папа, а другият — кардинал, следователно са обединили всички мисли и действия за благото на църквата. На практика обаче те бяха коренно различни хора и представляваха коренно различни политически течения. Правеше им чест, че не демонстрираха открито враждата си. Валендреа беше прекалено умен, за да го направи, а и се придържаше към правилото, че никой няма право да спори с папата. Климент от своя страна си даваше сметка, че прекалено много кардинали са твърди поддръжници на държавния секретар.

— Единственото ми желание е да живеете дълго и щастливо, свети отче.

— Не си се научил да лъжеш — закачливо подхвърли папата.

Кардиналът започна да се уморява от целия този театър.

— Всъщност има ли значение? — попита той. — Вие няма да сте тук, когато се събере конклавът. Защо трябва да мислите какво ще стане?

— Наистина няма значение. По това време ще бъда положен редом със свети Петър, в компанията на моите предшественици. И наследникът ми действително няма да ме интересува. Но какво ще кажеш за него? За този човек има значение, при това голямо.

Какво ли знае старият йезуит? Напоследък му стана навик да подхвърля разни недомлъвки.

— Има ли нещо, което предизвиква недоволството на негово светейшество?

— Ти си опортюнист, Алберто — блеснаха за миг очите на папата. — Ти си политик, който планира всичко. И ще останеш много разочарован, ако взема да поживея още десетина години.

Кардиналът реши да зареже преструвките.

— Съмнявам се — сухо отсече той.

— Фактически се надявам, че ти ще ме наследиш — продължи папата. — Просто за да видиш, че нещата съвсем не са такива, каквито си ги представяш. Може би наистина трябва да си ти този, който…

— Който какво? — любопитно го погледна Валендреа.

Папата помълча, после тръсна глава.

— Който да бъде новият папа, разбира се. Какво друго?

— Какво измъчва душата ви?

— Ние сме глупаци, Алберто. Въпреки цялото си величие ние сме обикновени глупаци. Защото Бог е много по-мъдър, отколкото можем да си представим.

— Така мислят всички вярващи.

— Сляпо се придържаме към догмите, без да си даваме сметка, че в хода на този процес разбиваме живота на хора като отец Кийли. Какво е неговото провинение, Алберто? Той е просто свещеник, който се опитва да следва съвестта си.

— А на мен ми се струва опортюнист, ако трябва да използвам собствения ви израз. Човек, който обича да е под светлината на прожекторите. Но когато се е клел да се придържа към религиозните догми, той прекрасно е разбирал политиката, провеждана от църквата.

— Но чии са тези догми? — вдигна глава папата. — Проповядват ги хора като теб и мен, обличайки ги в тъй нареченото Слово Божие. Хора като теб и мен наказват други хора, позволили си да ги нарушат. Често си задавам въпроса дали скъпоценните ни догми действително са мислите на Всевишния, или просто отразяват мнението на обикновените духовници?

След кратко колебание Валендреа реши, че този въпрос е част от странното поведение на папата, демонстрирано напоследък. Отхвърли идеята да задълбае по темата, тъй като подозираше, че е подложен на поредния тест. Затова отговори по единствения възможен начин:

— Според мен мислите на Всевишния и църковните догми са едно и също нещо.

— Добър отговор — кимна Климент. — Като по учебник за дикция и синтаксис. За съжаление това убеждение ще те погуби, Алберто.

След тези думи светият отец се обърна и тръгна към прозореца.

5

Мичънър бавно крачеше под топлите лъчи на обедното слънце. Дъждът отдавна беше отминал, по небето плуваха пухкави облачета, прорязани от бялата диря на самолет, насочил се на изток. Паважът на площад „Свети Петър“ беше все още мокър, проблясваха локвички. Телевизионните микробуси още бяха тук, като много от тях вече изпращаха първите си репортажи.

Напусна съдебното заседание преди прекъсването му. После един от сътрудниците му докладва, че конфронтацията между отец Кийли и кардинал Валендреа продължила още близо два часа. Питаше се какъв е смисълът на този процес. Беше наясно, че решението за отлъчването на свещеника е било взето далеч, преди да бъде призован в Рим. По принцип малцина от прегрешилите духовници се явяваха пред трибунала, което означаваше, че Кийли вероятно е решил да се възползва от рекламната шумотевица, за да привлече общественото внимание към своето движение. В рамките на няколко седмици той без съмнение щеше да бъде обявен за отлъчен от светата църква и да се превърне в поредния еретик, който ще обяви, че църквата върви към собствената си гибел.

Имаше моменти, в които Мичънър вярваше на критиците й и допускаше, че Кийли може и да е прав.

Близо половината католици на света живееха в Латинска Америка. В Африка и Азия — още една трета. Задоволяването на исканията на това етнически толкова разнообразно мнозинство, без да бъдат отблъснати европейците и италианците, беше всекидневна задача на църквата. Никой държавен глава не с изправен пред подобно предизвикателство, но римокатолическата църква се справяше с него вече две хилядолетия — нещо, което не бе по силите на нито една друга институция в света. В момента пред очите му се простираше едно от най-величествените творения на тази църква.

Площадът във формата на ключ, очертан от прекрасната двойна колонада на Бернини, буквално спираше дъха. Мичънър винаги се впечатляваше дълбоко от града държава Ватикана. Видя го за пръв път преди около дванайсет години в качеството си на помощник на архиепископа на Кьолн. Точно по времето, когато Катерина Леу постави на изпитание неговата добродетелност. Изпитание, което беше издържал успешно. Спомни си как беше обиколил всеки метър от тези близо 500 декара, оградени от високи стени, изпитвайки дълбоко възхищение от величието на сградите в тях, строени в продължение на цели две хилядолетия. Всички без изключение образци на архитектурно съвършенство.

Миниатюрната държава не бе избрала някой от хълмовете, сред които беше построен Рим, а бе предпочела Ватиканския хълм — единственото от седемте свети места на света, което хората все още помнеха. Гражданите на тази държава бяха по-малко от двеста на брой, още по-малко притежаваха паспорти. Никой никога не се беше раждал тук, малцина бяха умирали, с изключение на папите. А погребаните между тези стени наистина бяха единици. Държавното устройство бе абсолютна монархия — една от малкото, останали в света. По ирония на съдбата представителят на Светия престол в ООН беше отказал да подпише Декларацията за правата на човека, приета от всички страни по света, просто защото Ватикана не допускаше религиозната свобода.

Очите му пробягаха по обляния от слънцето площад. Малка тълпа вярващи се беше събрала в единия му край, непосредствено отвъд подвижните телевизионни станции с гора от антени по покривите. От нея се разнесоха нестройни викове „Santissimo Padre“, светият отец. Главите на всички бяха извърнати към четвъртия етаж на апостолическия дворец. Там, между дървените капаци на един от прозорците, се появи лицето на Климент XV.

Хората започнаха да махат с ръце, папата им отвърна.

— Все още те омагьосва, а? — прозвуча женски глас до него.

Мичънър рязко се обърна. Катерина беше съвсем близо, на няколко крачки. Незнайно как, тя беше разбрала къде може да го намери. Пристъпи крачка напред и потъна в сянката на близката колона.

— Изобщо не си се променил. Все още си влюбен в своя Бог. Видях го в очите ти по време на съдебното заседание.

Той понечи да се усмихне, но после си даде сметка, че трябва да се концентрира за предстоящото предизвикателство.

— Как си, Кейт?

Чертите на лицето й видимо се смекчиха.

— Животът такъв ли е, какъвто си го представяше някога?

— Не мога да се оплача. Всъщност не искам де се оплаквам. Навремето ти казваше, че оплакването е непродуктивно.

— Радвам се да го чуя.

— Откъде знаеше, че ще присъствам на сутрешното заседание?

— От молбата ти за акредитация, на която се натъкнах преди седмица-две. Мога ли да те попитам защо проявяваш интерес към отец Кийли?

— Нима само това те интересува при първата ни среща от петнайсет години насам? — сбърчи вежди Кейт.

— При последната ни среща ти заяви, че никога повече няма да говорим за нас — меко й припомни Мичънър. — Каза, че това нас повече не съществува, защото аз имам само своя Бог. По тази причина реших, че…

— Казах го едва след като ти обяви, че се връщаш при своя архиепископ, за да служиш на хората. Да станеш католически духовник.

Преценил, че стоят прекалено близо един до друг, Мичънър отстъпи крачка назад и потъна още по-дълбоко в плътната сянка на колонадата. Очите му за миг се спряха върху величествения купол на катедралата „Свети Петър“, дело на Микеланджело, който вече беше изсъхнал под топлите лъчи на есенното слънце.

— Виждам, че все още умееш да избягваш въпросите — подхвърли той.

— Тук съм по молба на Том Кийли — отвърна тя. — Той не е глупак и прекрасно знае какво го чака от този трибунал.

— За кого пишеш?

— На свободна практика съм. Двамата с него подготвяме една книга.

Тя пишеше добре, особено поезия. Той винаги й беше завиждал за тази дарба, но сега беше любопитен да научи нещо повече за живота й след Мюнхен. Разбира се, знаеше това-онова. Беше чел материалите й в различни европейски вестници, винаги кратки и конкретни, бе разбрал дори за едно от постоянните й назначения в Америка. Беше попадал на част от писаните от нея рубрики, които не бяха нищо особено — най-често есета на религиозна тематика. На няколко пъти се беше изкушавал да я потърси — ей така, за чаша кафе. Но бързо си даваше сметка, че е невъзможно. Той беше направил своя избор и връщане назад нямаше.

— Не бях изненадана, когато прочетох за назначението ти при папата — подхвърли Кейт. — Очаквах го от мига, в който научих за избора на кардинал Фолкнер. Бях сигурна, че няма да те изостави.

Той улови погледа на зелените й очи и веднага разбра, че се бори да овладее чувствата си — точно както преди петнайсет години. Тогава беше млад и амбициозен свещеник, дълбоко ангажиран с дипломирането си по право, тясно свързан с немския епископ, когото мнозина виждаха като бъдещ кардинал. Сега вече се говореше и за неговото лично издигане до светата колегия. И други папски секретари бяха прескачали йерархията, преминавайки от апостолическия дворец към кардиналски сан. Разбира се, той искаше да стане княз на светата църква, да вземе участие в следващия конклав — там, в Сикстинската капела, непосредствено под уникалните фрески на Микеланджело и Ботичели.

— Климент е добър човек — промълви Мичънър.

— Той е глупак — спокойно възрази тя. — Човек, когото благочестивите кардинали са въздигнали на трона само докато някой от тях събере нужната подкрепа.

— Какво ти дава основание за подобна оценка?

— Греша ли?

Той се обърна встрани, опитвайки се да овладее обзелото го раздразнение. Очите му се спряха на тълпата амбулантни търговци, окупирали площада. Заключенията й бяха все така категорични, а думите, с които ги изразяваше — все така остри и хапливи. Наближаваше четирийсетте, но зрелостта явно не беше укротила буйния й нрав: нещо, което никога не беше харесвал, но винаги му беше липсвало. В неговия свят откровеността беше непозната. Живееше сред хора, които бяха в състояние да изразят с пламенни слова идеи, в които изобщо не вярват, да не говорим за някаква истина. Ала у тази жена истината не само присъстваше, но и беше нещо съвсем различно. С нея знаеше къде стои. Върху твърда земя, а не върху измамните подвижни пясъци, с които беше свикнал.

— Климент е добър човек, натоварен с непосилни задачи — рече той.

— Но ако добрата църква майка прояви малко гъвкавост, нещата няма да бъдат толкова трудни. Не е лесно да управляваш един милиард души с изричното твърдение, че папата е единственият непогрешим човек на тази земя.

Мичънър не искаше да влиза в спор за църковните догми. Най-малко с нея, при това на площад „Свети Петър“. Покрай тях минаха двама швейцарски гвардейци в пълна униформа, с шлемове на главите и високо вдигнати арбалети. Той ги проследи с поглед, докато се насочваха към главния портал на катедралата. Високо горе, непосредствено под купола, шестте тежки камбани мълчаха. Но той си даваше сметка, че не след дълго те ще оживеят, за да съобщят на света за смъртта на папа Климент XV. На фона на тези мисли арогантността на Катерина му се стори още по-неуместна. Съзнаваше, че сутрешната му поява в съда беше грешка, също като този разговор с нея. Но вече знаеше какво трябва да направи.

— Хубаво е, че се видяхме, Кейт — промърмори той и се обърна да си върви.

— Копеле!

Обидата беше изречена точно толкова високо, колкото да я чуе.

Обърна се и я погледна, питайки се дали наистина го мисли. Лицето й беше потъмняло. Той направи крачка назад и тихо подхвърли:

— Години не сме се виждали, но ти реши да ми обясняваш колко лошо нещо е църквата. След като я мразиш, защо си губиш времето да пишеш за нея? Защо не се заловиш с прословутия роман, който цял живот мечтаеш да издадеш? По едно време дори допусках, че си станала по-улегнала, но сега виждам, че не е така.

— Колко хубаво, че си мислил за мен! Защото, когато ме напусна, изобщо не се интересуваше от чувствата ми.

— Трябва ли да се връщаме отново на всичко това?

— Не, Колин. Няма нужда. — Тя отстъпи крачка назад и добави: — Ти добре го каза. Беше хубаво, че се видяхме.

За миг му се стори, че долавя болка, но тя бързо прогони моментната проява на слабост. Очите му отново се насочиха към апостолическия дворец. Тълпата под прозорците на светия отец се беше увеличила, а Климент продължаваше да маха. Няколко телевизионни екипа запечатваха на лента трогателното събитие.

— Той е твоят проблем, Колин — прошепна Катерина. — Но ти просто не го осъзнаваш.

След което се обърна и си тръгна.

6

15:00 ч.

Валендреа сложи слушалките и натисна клавиша за възпроизвеждане на ролковия магнетофон, за да проследи разговора между Климент XV и Колин Мичънър. Подслушвателните устройства в апартаментите на папата отново бяха действали безупречно. В апостолическия дворец имаше много такива устройства. Той се беше погрижил за монтирането им веднага след избора на Климент — сравнително лесна задача, защото в качеството си на държавен секретар отговаряше пряко за сигурността във Ватикана.

Климент имаше право. Валендреа действително искаше неговото управление да продължи малко по-дълго, за да може да привлече на своя страна малцината членове на конклава, които все още имаха резерви. Сегашната света колегия се състоеше от 160 човека, от които само 47 бяха над осемдесет и нямаха право на глас в случай на евентуален конклав през следващите трийсет дни. Според последните изчисления той можеше да разчита на четирийсет и пет гласа — една съвсем задоволителна цифра за начало, но все още далеч от сигурния избор. Миналия път беше пренебрегнал старата, но очевидно вярна поговорка, гласяща, че „който влезе в конклава като папа, излиза от него като кардинал“. Но сега беше взел всички предпазни мерки това да не се повтори. Подслушвателните устройства бяха само част от стратегията, която трябваше да попречи на италианските кардинали да избягат от отговорност. Църковните князе проявяваха смайващо с мащабите си неблагоразумие, и то всекидневно. Те съвсем не бяха чужди на греха, а душите им се нуждаеха от пречистване не по-малко от душите на обикновените миряни. Валендреа прекрасно знаеше, че покаянието на грешниците понякога трябва да бъде наложено със сила.

Няма нищо лошо, че проявяваш чувства. Колин. Тя е част от твоето минало, което не бива да забравяш.

Кардиналът смъкна слушалките и погледна човека до себе си. Отец Паоло Амбрози беше сред най-близките му сътрудници вече повече от десетилетие. Нисък и слаб, с изтъняла сива коса, той приличаше на ястреб с гърбавия си нос и широка челюст. Прилика, която характерът му подчертаваше още повече. Този човек рядко се усмихваше. Никой не го беше чувал да се смее. Криеше чувствата си под плътна и мрачна маска, която никога не сваляше. Но това не смущаваше Валендреа, тъй като Амбрози притежаваше в изобилие всеотдайност и амбиция — качествата, които кардиналът почиташе най-много.

— Не е ли смешно, Паоло? — подхвърли Валендреа и спря магнетофона. — Говорят си на немски, сякаш никой друг на света не владее този език. Нашият папа изглежда доста загрижен за жената, с която отец Мичънър явно е имал връзка. Разкажи ми за нея.

Намираха се в зала без прозорци на третия етаж на апостолическия дворец — малка част от огромната площ, отредена на държавния секретар. Тук, в заключени шкафове, бяха монтирани всички магнетофони и радиоприемници. Валендреа не се тревожеше, че някой може да ги открие. Защото тези трийсетина квадратни метра бяха незначителна част от огромния лабиринт стаи, зали, коридори и пасажи — повечето от тях здраво заключени.

— Казва се Катерина Леу. Родителите й са румънци, избягали от страната още когато била дете. Баща й е професор по право, а самата тя има отлично образование, получено в Мюнхенския университет и Белгийския национален колеж. Връща се в Румъния в края на 80-те, веднага след свалянето на Чаушеску. Искрено вярва, че е била част от революцията. — В гласа на Амбрози се долови лека ирония. — С Мичънър се запознава в Мюнхен, където и двамата са студенти. Интимната им връзка продължава около две години.

— Откъде знаеш всичко това?

— Мичънър и папата са водили и други разговори като днешния.

Валендреа кимна. За разлика от него Амбрози прослушваше абсолютно всички записи.

— А защо никога не си споменавал за тях?

— Защото преди светия отец да прояви интерес към настоящия трибунал, те бяха от второстепенно значение.

— Може би съм подценил отец Мичънър — поклати глава държавният секретар. — В крайна сметка се оказва, че и той е обикновен човек, със своето минало и грешки. Това ми харесва. Разкажи ми нещо повече.

— Катерина работи за няколко европейски издания. Нарича себе си журналистка, но е по-скоро писателка на свободна практика. Има публикации в „Шпигел“, „Хералд Трибюн“ и лондонския „Таймс“, но никъде не се задържа дълго. Специалист по лявата политика и радикалната религия. Статиите й не ласкаят организираното духовенство. Съавтор е при написването на три книги: две от тях за дейността на Зелената партия в Германия, а третата — за френската католическа църква, които нямат особен успех. Високоинтелигентна, но недисциплинирана личност.

Валендреа усети, че е попаднал на нещо важно.

— И амбициозна, предполагам.

— Има два брака след раздялата с Мичънър. И двата кратки. Връзката й с отец Кийли е повече нейна идея, отколкото негова. През последните две години работи в Америка. Един ден просто се появява в кабинета му и оттогава са заедно.

— Любовници ли са? — любопитно го погледна Валендреа.

— Трудно е да се каже — сви рамене Амбрози. — Но вероятно да, тъй като тя си пада по духовниците.

Кардиналът отново си сложи слушалките и включи магнетофона. В ушите му екна гласът на Климент XV: Съвсем скоро ще бъда готов с писмото до отец Тибор. В него ще настоявам за писмен отговор, но ако прояви желание да говори — изслушай го. Задавай му каквито искаш въпроси, а после ще ми разкажеш всичко.

— Какво е намислил старият глупак? — попита Валендреа, докато смъкваше слушалките. — Защо изпраща Мичънър при някакъв осемдесетгодишен свещеник? Каква полза би имал от него?

— С изключение на самия Климент, той е единственият жив човек, който е запознат с тайните от Фатима, пазени в нашия архив. Получил е оригиналния текст на сестра Лусия лично от ръцете на папа Йоан XXIII.

Коремните мускули на кардинала болезнено се свиха при споменаването на Фатима.

— Откри ли този отец Тибор?

— Разполагам с адреса му в Румъния.

— Искам да бъде поставен под непрестанно наблюдение.

— Ясно. Но не знам защо.

Валендреа нямаше желание да дава обяснения. Поне до момента, в който щеше да бъде лишен от избор.

— Според мен няма да е излишно да наблюдаваме и Мичънър — подхвърли той.

— Мислите ли, че Катерина Леу ще ни помогне? — ухили се Амбрози.

Държавният секретар се замисли, преди да отговори, опитвайки се да обобщи информацията за Мичънър и подозренията си по отношение на тази жена.

— Ще видим, Паоло, ще видим — промърмори той.

7

20:30 ч.

Мичънър стоеше пред високия олтар на катедралата „Свети Петър“. Огромната базилика вече беше затворена за посетители, тишината се нарушаваше единствено от екипите за почистване, които старателно лъскаха мозаечния под. Облегнал се на близката мраморна колона, свещеникът наблюдаваше как чистачите използват окачените на дълги дръжки парцали с дезинфекционна течност, за да почистят мраморните стълби от мръсотията на деня. Под краката му беше гробът на свети Петър, реалният център на християнската религия, на теологията и на изкуството. Обърна се и вдигна глава към покрития с орнаменти балдахин на Бернини, после насочи поглед към високия купол на Микеланджело, който, по думите на един възхитен посетител, бе обгърнал олтара „сякаш с шепите на бога“.

Замисли се за Втория ватикански събор, опитвайки се да си представи как стройните редове от мраморни скамейки са били заети от над три хиляди кардинали, свещеници, епископи и теолози, представители на почти всички религиозни течения в света. В далечната 1962 г. той самият беше все още момче, което току-що бе приело първото свето причастие и учеше в католическото училище на Североизточна Джорджия, разположено на брега на река Савана. И нямаше никаква представа за това, което се случва в Рим, отдалечен на повече от пет хиляди километра. По-късно беше гледал филми за това събитие, открито от прегърбения на престола си папа Йоан XXIII, който призоваваше традиционалистите и техните опоненти да работят заедно, за да превърнат земния град в максимално близко копие на онзи небесен град, в който властва истината. Това беше безпрецедентно събитие. Абсолютният монарх призоваваше своите поданици да се обединят в посока на промените. В продължение на три години делегатите бяха обсъждали религиозната свобода и юдаизма, светския живот и брака, културата и духовенството. В резултат на всичко това църквата претърпя коренни промени. За някои те бяха недостатъчни, за други — твърде големи.

Точно както се беше случило и в личния му живот.

Макар и роден в Ирландия, той беше израснал в Джорджия. Започна образованието си в Америка, за да го завърши в Европа. Но това не повлия на мнението на доминираната от италианци курия, която го възприе като американец. За щастие имаше ясна представа за несигурната атмосфера около себе си и успя в рамките на първия месец от появата си в папския дворец да формулира четирите основни правила за оцеляване във Ватикана.

Правило първо: никога не изразявай оригинални мисли.

Правило второ: ако по някаква причина в главата ти все пак се появи такава идея, не я изразявай гласно.

Правило трето: абсолютно никога не излагай мислите си в писмен вид.

Правило четвърто: при никакви обстоятелства не се подписвай под текст, който си имал глупостта да напишеш.

Той отново усети как потръпва пред величието на храма, който мнозина смятаха за връх на световната архитектура. Под него и около него бяха погребани сто и трийсет папи. Тази вечер той беше тук, за да потърси онзи особен покой, който се излъчваше от техните гробници.

Но тревогата за Климент не го напускаше.

Извади два прегънати листа хартия. Трите послания на Дева Мария бяха основна цел на продължителното му проучване на събитията във Фатима. По всичко личеше, че тяхното съдържание е главна причина за безпокойството на папата. Разгъна първия лист и прочете описанието на първата тайна, направено от сестра Лусия:

Втората тайна беше пряк резултат от първата:

Най-загадъчно беше третото послание:

Този текст беше изпълнен с поетична загадъчност, предлагаща благодатна почва за най-различни интерпретации. И такива се правеха в продължение на десетилетия. От теолози, историци и анализатори на всякакви теории на конспирацията, всеки със своя версия, която обикновено противоречеше на останалите. Но кой можеше да бъде сигурен, че е попаднал на вярна следа? Имаше и още нещо. Нещо, което тревожеше дълбоко душата на Климент XV.

— Отец Мичънър.

Обърна се и видя една от монахините, които му приготвяха вечерята.

— Простете, но светият отец желае да ви види.

Обикновено Мичънър се хранеше в компанията на Климент, но днес папата даваше официална вечеря на делегация мексикански епископи. Хвърли поглед на часовника си. Вечерята беше приключила доста рано.

— Благодаря, сестро. Веднага тръгвам към покоите му.

— Папата не е там.

Това беше странно.

— Намира се в секретния архив на Ватикана. Помоли да го потърсите там.

— Добре — кимна Мичънър, успял да прикрие изненадата си. — Тръгвам веднага.

Крачеше по пустите коридори към архивите. Присъствието на Климент го смущаваше. Имаше съвсем ясна представа какво прави папата, но не можеше да разбере защо го прави. По тази причина отново насочи мислите си към случилото се във Фатима.

През 1917 г. Дева Мария се явява на три селски деца в долината Кова да Ирия, намираща се непосредствено до португалското селце Фатима. Жасинта и Франсишку Марту са брат и сестра, съответно на седем и девет години. А десетгодишната Лусия Душ Сантуш е тяхна братовчедка. За времето от май до октомври божията майка им се явява шест пъти, винаги на тринайсето число, по едно и също време. На последното й появяване присъстват хиляди хора, които наблюдават странния танц на слънцето по небосвода — божествен знак, че това, което виждат, не е мираж.

След повече от десет години църквата се съгласи да се говори публично за появите на Дева Мария. Но двама от невръстните му очевидци не доживяват това признание. В рамките на трийсет месеца след последната поява на Мадоната Жасинта и Франсишку умират от инфлуенца. За разлика от тях Лусия доживява до дълбока старост като монахиня, отдала целия си живот в служба на бога. Фактически Дева Мария беше предсказала това, съобщавайки на Лусия: „Франсишку и Жасинта аз скоро ще прибера при себе си, но ти ще останеш по-дълго на тази земя. Исус се нуждае от помощта ти, за да ме направи известна и обичана“.

Мадоната посвещава децата в тайните си по време на своята юлска поява. Две години по-късно Лусия разкрива първите две от тях, а по-късно дори ги включва в мемоарите си, публикувани в началото на 1940 г. На практика само тя и Жасинта са посветени в третата тайна. По неизвестни причини Мадоната изключва Франсишку, но разрешава на Лусия да му разкаже за нея. Местният епископ подлага трите деца на силен натиск да споделят светите тайни, но те категорично отказват. Жасинта и Франсишку ги отнасят в гроба, въпреки че през октомври 1917 г. момчето споделя пред някакъв репортер, че третата тайна е свързана с „благоденствието на духа и мнозина биха се натъжили, ако я узнаят“.

На практика Лусия остава единствен пазител на тази тайна.

Общо взето, тя се радва на добро здраве, но през 1943 г. е повалена от тежък плеврит и има опасност за живота й. Местният епископ, духовник на име Да Силва, я моли да запише третата тайна и да я положи в запечатан плик. Първоначално тя отказва, но през януари 1944 г. Дева Мария отново й се явява в манастира и й разрешава да придаде писмен вид на последното послание.

Лусия записва тайната на хартия и я запечатва в плик. На въпроса кога съдържанието му ще стане публично достояние, тя отговаря: „През 1960 г.“. Пликът е предаден на епископ Да Силва, който го слага в друг, по-голям плик, запечатва го с восък и го скрива в личния си сейф, където остава в продължение на тринайсет години.

През 1957 г. Ватикана изисква цялата документация на сестра Лусия, включително третата тайна. Когато пликът е доставен в Рим, папа Пий XII го поставя в специална дървена кутия, която носи надпис SECRETUM SANCTI OFFICIO, „Тайна на светия кабинет“. В продължение на две години сандъчето лежи в писалището на папата, но той така и не прочита съдържанието му.

През август 1959 г. сандъчето най-после е отворено и запечатаните с восък пликове са предадени на папа Йоан XXIII. В кратка официална декларация през 1960 г. Ватикана съобщава на света, че третата тайна на Фатима ще остане запечатана. Обяснения липсват. По нареждане на папата ръкописът на сестра Лусия е изваден от дървената кутия и е прехвърлен в секретния архив. Достъп до него има само папата. Всички наследници на Йоан XXIII се възползват от това право и посещават архивите, но никой не прави публично достояние съдържанието на плика.

С изключение на Йоан Павел II.

През 1981 г., когато изстреляните от наемен убиец куршуми без малко не отнемат живота му, папата стига до заключението, че тяхната траектория е била променена от ръката на божията майка. Деветнайсет години по-късно, в знак на благодарност към Мадоната, той заповядва третата тайна да бъде разкрита. За да се избегнат ненужните дебати, оригиналният текст от Фатима е придружен от дисертация с обем от 40 страници, която тълкува сложните метафори на Дева Мария. Публикуват се и снимки на ръкописа на сестра Лусия. Пресата е силно заинтригувана, но сензацията постепенно затихва. Спекулациите също се прекратяват. Вече почти никой не говори на тази тема.

Единствено Климент XV продължи да се интересува и да се тревожи.

Мичънър отвори вратата на архива и мина покрай нощния префект, който сухо кимна. Огромната пещера на читалнята беше полутъмна. Само в дъното й блещукаше жълтеникава светлина, която смътно очертаваше металната решетка. Беше широко отворена.

До вратата стоеше кардинал Морис Нгови, скръстил ръце на гърдите си. Беше слаб и изпит, лицето му свидетелстваше за изпълнен с болки и трудности живот. Рядката му коса беше сивкава, а очилата с телени рамки придаваха на изражението му някаква особена напрегнатост. Макар и само на шейсет и две, той бе заемал поста архиепископ на Найроби и това го правеше най-старши между африканските кардинали. Не беше епископ титуляр, удостоен с честта да ръководи своя отделна епархия, а активно работещ прелат, който успешно управляваше най-голямата католическа общност на юг от Сахара.

Всичко това се промени в момента, в който Климент XV го изтегли в Рим и му възложи управлението на Конгрегацията за католическо образование. Нгови се отдаде изцяло на новата работа, засягаща всички аспекти на католическото образование. Срещаше се с епископи и свещеници, правеше всичко възможно за обезпечаването на католическите училища, колежи и университети и за стриктното им придържане към изискванията на светата църква. В продължение на десетилетия постът му предизвикваше противоречия и откровена ненавист сред всички католици извън Италия. Но реформаторският дух на Втория ватикански събор постепенно смекчи тази ненавист главно благодарение на хората като Морис Нгови, които успяваха да намалят напрежението, без да отстъпват от догмата.

Основна причина за избора на Климент беше изключителната етичност и уравновесеното поведение на Нгови. След нея идваше желанието му повече хора да се запознаят с този великолепен кардинал. Преди около шест месеца папата го беше удостоил с още една титла: camerlengo, кардинал-шамбелан. Тя му даваше правото да ръководи Светия престол след смъртта на светия отец — през онези две седмици преди свикването на конклава за избор на нов папа. Това беше временна и в много отношения церемониална длъжност, предлагаща обаче и достатъчно възможности за ключова роля в следващия конклав.

Мичънър и Климент нееднократно бяха обсъждали кандидатурите за нов папа. Ако искаха да вземат под внимание уроците на историята, идеалният кандидат трябваше да бъде консенсусна фигура, да владее езици и да има свещенически опит — за предпочитане като архиепископ в държава, която не е световна сила. След три плодотворни години в Рим Морис Нгови притежаваше и трите качества, а католическата общност на Третия свят започна да задава въпроса: „Не е ли време за папа с друг цвят на кожата?“

Мичънър приближаваше към входа. Климент XV беше на няколко крачки от него, изправен пред стар сейф, който със сигурност е бил свидетел на Наполеоновите победи. Двойната вратичка зееше отворена, разкривайки редицата от бронзови рафтове и чекмеджета във вътрешността му. Папата беше издърпал едно от чекмеджетата, в което се виждаше част от дървена кутия. В треперещите му ръце белееше лист хартия. Мичънър знаеше, че оригиналният ръкопис на сестра Лусия от Фатима продължава да лежи в кутията, но знаеше и за съществуването на още един лист там — италиански превод на автентичното португалско послание, написано още през 1959 г., когато папа Йоан XXIII бе прочел тайната за пръв път. Той беше дело на млад свещеник, на име Андрей Тибор, който по онова време бил привлечен на работа в секретариата на Ватикана.

Мичънър беше чел информацията в архивите, която се отнасяше за начина, по който отец Тибор беше връчил превода си лично на Йоан XXIII. След като го прочел, папата заповядал да го запечатат в дървената кутия заедно с ръкописа на сестра Лусия.

А сега Климент XV искаше от него да открие отец Тибор.

— Това е много обезпокоително — прошепна Мичънър, без да отмества поглед от светия отец.

Кардинал Нгови не каза нищо, въпреки че стоеше наблизо. Вместо това го хвана за ръката и го поведе към мраморните полици на стената, по-далеч от отворената врата. Африканецът беше сред малцината служители на Ватикана, на които Мичънър и Климент имаха пълно доверие.

— Какво правиш тук? — попита Мичънър.

— Повикаха ме.

— Мислех, че Климент е на официална вечеря с мексиканската делегация.

— Беше там, но изведнъж излезе. Преди половин час ми се обади и каза да дойда тук.

— Това му е третото посещение в архива за последните две седмици. И хората със сигурност са обърнали внимание на този факт.

Нгови кимна.

— За щастие в сейфа се съхраняват и много други документи. Никой не може да бъде сигурен кой от тях е привлякъл вниманието му.

— Безпокоя се, Морис. Той се държи странно.

Само в частен разговор си позволяваше да нарушава протокола и да използва малки имена.

— Съгласен съм. На всичките ми въпроси отвръща с шеги.

— А аз вече цял месец проучвам всички сведения за появата на Дева Мария. Изчетох куп показания на очевидци и „виждащи“. Нямах представа, че сме били обект на толкова много визити от небето. Но той иска да знае и най-малките подробности, включително всяка дума, произнесена от Мадоната. Не ми казва защо и продължава да се връща тук. — Мичънър мрачно поклати глава. — Няма да се учудя, ако Валендреа скоро научи за интереса му.

— Тази вечер двамата с Амбрози са извън Ватикана.

— Това е без значение, защото пак ще разбере. Понякога се питам дали всички служители на Ватикана не му докладват директно.

От дъното долетя щракането на затворен капак, последван от дрънченето на желязната врата. Миг по-късно в коридора се появи Климент.

— Отец Тибор трябва да бъде открит — обяви той.

— От регистратурата ми дадоха точния му адрес в Румъния — направи крачка напред Мичънър.

— Кога тръгваш?

— Утре вечер или вдругиден сутринта. Зависи от полетите.

— Искам за пътуването да знаем само ние тримата. Взел си си отпуск, ясно?

Мичънър кимна, после в очите му припламнаха искрите на любопитството.

— Но защо говорим толкова тихо?

— Нямах представа, че го правим — отвърна папата, а в гласа му се долови нотка от раздразнение. Никой не можеше да му задава такива въпроси.

— Колин, ти и Морис сте единствените хора, на които имам пълно доверие. Но моят скъп приятел кардиналът не може да пътува в чужбина, без да привлече вниманието. Той вече е твърде известен и важен за подобни секретни мисии. Следователно оставаш единствено ти.

— Защо продължаваш да ходиш там? — попита Мичънър, посочвайки вратата с решетката.

— Онези слова ме привличат.

— Негово светейшество Йоан Павел II разкри третата тайна на Фатима още в началото на новото хилядолетие — отбеляза Нгови. — Като преди това тя беше подложена на подробен анализ от специалната смесена комисия от духовници и учени. Аз самият бях член на тази комисия. Текстът беше фотографиран и разпространен из целия свят.

Климент не каза нищо.

— Може би нещата ще се изяснят, ако свикаме кардиналите — подхвърли Нгови.

— От тях най-много се страхувам — поклати глава папата.

— А какво очакваш да научиш от този старец в Румъния? — намеси се Мичънър.

— Той ми изпрати нещо, което се нуждае от внимание.

— Не си спомням такова нещо.

— Дойде с дипломатическата поща. Писмо от нашия нунций в Букурещ. Изпращачът му казал само, че е превел на папа Йоан посланието на Дева Мария.

— Кога? — попита Мичънър.

— Преди три месеца.

Горе-долу по това време Климент беше започнал да посещава архива, отбеляза мислено Мичънър.

— Но аз не искам да замесвам и нунция, затова държа да отидеш в Румъния и да откриеш отец Тибор. Твоето мнение е важно за мен.

— Но, свети отче…

Климент вдигна ръка.

— Не възнамерявам да отговарям на повече въпроси — обяви с необичайно гневен тон той.

— Добре — отстъпи Мичънър. — Бъди сигурен, че ще открия отец Тибор.

Климент погледна към решетката в дъното и въздъхна:

— Моите предшественици дълбоко са грешали.

— В какъв смисъл, Якоб? — внимателно попита Нгови.

Климент се обърна — в очите му имаше мъка и отчуждение.

— Във всякакъв, Морис — отвърна той.

8

21:45 ч.

Валендреа се наслаждаваше на вечерта. Преди повече от два часа двамата с отец Амбрози се качиха в служебната кола и се насочиха към „Ла Марчело“ — едно от любимите му ресторантчета, където приготвяха фантастично телешко сърце с аспержи, без съмнение най-доброто в Рим. А специфичната тосканска супа ribollita, приготвена от стар фасул, зеленчуци и хляб, му напомняше за детството. Да не говорим за десерта от лимонов мус със сок от мандарини, който запленяваше всеки гост и го караше да се върне отново. Вече трета година кардиналът вечеряше тук, на специално запазена маса в дъното на помещението. Собственикът познаваше както вкуса му по отношение на вината, така и изискванията му за абсолютно уединение.

— Прекрасна вечер — промълви Амбрози.

По-младият духовник седеше срещу Валендреа в просторното купе на мерцедеса, който бе разхождал из Вечния град множество дипломати и държавници — включително президента на САЩ, който посети Ватикана миналата есен. Местата за пътници бяха отделени от предните седалки с матирано стъкло, а външните прозорци на лимузината бяха тонирани и блиндирани. Страничните врати и подът бяха обшити с дебели листове стомана.

— Така е — кимна Валендреа и с наслада дръпна от цигарата си. След прекрасната вечеря никотинът проникваше в кръвта му по особено приятен начин. — Какво знаем за отец Тибор?

От известно време насам говореше в първо лице множествено число, надявайки се, че това ще му бъде от полза в бъдеще. Векове наред папите бяха говорили по този начин. Пръв се отказа от него Йоан Павел II, а Климент XV го обяви за мъртъв и погребан. Но ако сегашният папа беше решен да изостави старите, проверени от времето традиции, кардинал Валендреа беше още по-твърдо решен да ги възкреси.

По време на вечерята не си позволи да задава на Амбрози въпроси по темата, която изцяло ангажираше съзнанието му, придържайки се към правилото да не обсъжда църковни въпроси извън стените на Ватикана. Твърде често бе ставал свидетел на провалени от прекалена словоохотливост кариери, а в няколко случая сам беше допринасял за провалите. Но тази лимузина се смяташе за територия на Ватикана, а Амбрози имаше грижата да я проверява редовно за евентуални подслушвателни устройства.

Тиха мелодия от Шопен изпълваше купето. Музиката му помагаше да се отпусне, но същевременно играеше ролята и на допълнителен заглушител.

— Името му е Андрей Тибор — започна доклада си Амбрози. — Работил е във Ватикана между 1959 и 1967 година. След това е служил като обикновен свещеник в различни енории до пенсионирането си преди двайсетина години. В момента живее в Румъния и получава пенсията си на постоянен адрес. Разполагаме с подписаните му разписки.

Валендреа дръпна още веднъж от цигарата си.

— Значи въпросът е какво иска Климент от този възрастен свещеник — промърмори той.

— Нещо, което несъмнено има връзка с Фатима — отвърна Амбрози.

Лимузината зави на Виа Милацо, излезе на Виа деи Фори Империали и плавно се понесе към Колизея. Кардиналът обичаше древната атмосфера на Рим. Не му беше трудно да си представи задоволството на дългата поредица от императори и папи, властвали над този прекрасен и величествен град. Беше убеден, че един ден това задоволство ще споходи и него. Защото алената кардиналска мантия съвсем не го задоволяваше. Искаше да носи онази малка шапчица, наречена camauro, полагаща се единствено на папите. Същата, която Климент обяви за анахронизъм и отказа да сложи на главата си. Но когато му дойде времето, шапчицата от алено кадифе с тънка ивица бяла кожа със сигурност ще бъде един от символите на папската власт. Католиците от Европа и Третия свят ще бъдат лишени от възможността да омаловажават латинската догма. Напоследък църквата обръщаше повече внимание на исканията на света, отколкото на защитата на вярата. Броят на католиците непрекъснато намаляваше за сметка на исляма, индуизма, будизма и различните протестантски течения. А това несъмнено беше дело на дявола. Единствената истинска апостолическа църква беше в беда, но Валендреа прекрасно знаеше, че тя се нуждае от твърда ръка и от нищо друго. Ръка, която ще накара свещениците да се покоряват, ще задържи вярващите и ще увеличи приходите. Ръка, която несъмнено ще бъде неговата.

Усети лекото докосване по коляното си и отмести очи от прекрасната гледка навън.

— Точно пред нас е, ваше преосвещенство — прошепна Амбрози.

Очите на Валендреа отново се насочиха навън, към блестящия низ от кафенета, ресторанти и дискотеки. Приближаваха малката Виа Фратина, тротоарите на която бяха задръстени от туристи.

— Отседнала е в онзи хотел насреща — добави Амбрози. — Открих името й във формулярите за акредитация, съхраняваните от службата по сигурността.

Перфектен както винаги, помисли си за своя помощник Валендреа. Беше поел голям риск с предстоящата визита на Катерина, но се надяваше, че оживеният нощен живот в тази част на града ще попречи на любопитните очи. Разбира се, нямаше намерение да влиза в хотела и да се качва в стаята й. Нито пък да изпрати Амбрози. А секунди по-късно разбра, че подобни действия няма да бъдат необходими.

— Бог е с нас — промърмори той и посочи фигурата на жената, която бавно крачеше към увития в бръшлян вход на хотела.

— Най-важното е да улучиш точното време и точното място — усмихна се Амбрози.

Шофьорът получи нареждане да подмине хотела и да забави ход, когато жената наближи. Валендреа натисна копчето до себе си и стъклото плавно се спусна.

— Госпожице Леу, аз съм кардинал Алберто Валендреа — представи се той. — Може би ще си спомните за мен от днешното заседание на трибунала.

Жената прекъсна бавния си ход и се обърна към лимузината. Имаше дребна фигура с добре очертани форми, но начинът, по който вървеше и по който прие неочакваната поява на кардинала, намекваше за твърдост и сила, която несъмнено се криеше в характера й. Спокойна и отпусната и едновременно с това самоуверена, сякаш всеки ден й се случваше да разговаря с някой от князете на католическата църква, включително с държавния секретар. Но Валендреа долови и нещо друго, което го накара да се отпусне. От тази жена се излъчваше амбиция и задачата му можеше да се окаже далеч по-лесна от очакваното.

— Имате ли нещо против да си поприказваме? — попита той. — Тук, в колата.

— Как да откажа на такава любезна покана, при това от държавния секретар на Ватикана? — усмихна се тя.

Той отвори вратата и се плъзна по-навътре върху кожената седалка, за да й направи място. Тя влезе и небрежно разкопча палтото си от мека вълна. Амбрози галантно затвори вратата след нея, а очите на Валендреа неволно се спряха на коленете й, оголени от движението.

Мерцедесът плавно потегли, насочвайки се към дъното на една от тесните улички наблизо. Тълпата туристи остана зад тях. Шофьорът слезе и тръгна обратно към ъгъла. Това означаваше, че в уличката няма да влязат други коли.

— Запознайте се с отец Паоло Амбрози, който е мой старши сътрудник в секретариата — подхвърли Валендреа.

Катерина стисна протегнатата десница на Амбрози. Очите му я гледаха с необичайна мекота, но кардиналът знаеше, че това е само способ за успокоение на гостенката. Паоло прекрасно умееше да се оправя в различните ситуации.

— Искаме да поговорим с вас по един важен въпрос и се надяваме да ни помогнете — премина към същността Валендреа.

— Не виждам с какво бих помогнала на човек с вашето положение, ваше преосвещенство — отвърна Катерина.

— Присъствахте на днешното заседание на трибунала. Вероятно по настояване на отец Кийли.

— Това ли било? Безпокоите се от негативното отношение на пресата?

Той си позволи една скромна гримаса.

— Мога да ви уверя, че негативното отношение на пресата изобщо не ме тревожи въпреки присъствието на необичайно много репортери. Съдбата на отец Кийли е решена — нещо, което вие, той и представителите на печата отлично знаете. Аз искам да си поговорим за нещо много по-важно от съдбата на един еретик.

— Официално ли е това, за което възнамерявате да говорим?

— Журналистът винаги си е журналист — усмихна се той. — Не, госпожице Леу. Нищо от казаното тук няма да бъде регистрирано официално. Още ли проявявате интерес?

Изчака я да прецени възможностите. Това бе мигът, в който амбицията трябваше да надделее над здравия разум.

— Добре — тръсна глава тя. — Нека бъде неофициално.

Той беше доволен. Дотук всичко вървеше по план.

— Става въпрос за Колин Мичънър.

В очите й проблесна изненада.

— Да, аз съм в течение на отношенията ви с папския секретар. Това е сериозно нещо за всеки духовник, особено за човек с неговия пост.

— Но всичко отдавна е приключило.

В думите й долови елемент на отрицание. Вероятно едва сега си даваше сметка за „неофициалния“ характер на този разговор. Защото той беше такъв заради нея, а не заради него.

— Паоло е бил свидетел на днешната ви среща на площада. Не е била много приятелска, особено ако се вземе предвид думата, която сте употребили. „Копеле“, ако съм разбрал правилно.

Тя хвърли кос поглед към помощника му и тръсна глава.

— Не си спомням да съм го виждала там.

— „Свети Петър“ е много голям площад — кротко рече Амбрози.

— Вероятно се питате как е възможно да ви е чул — продължи Валендреа. — Вие говорехте тихо, почти шепнешком. Но Паоло притежава умението да чете по устните. Едно доста полезно качество, не мислите ли? — Журналистката явно не знаеше какво да каже и той милостиво й отпусна няколко секунди, за да се овладее. — Нямам никакво намерение да ви заплашвам. Става въпрос за едно пътуване на отец Мичънър по нареждане на папата. Именно в тази връзка имам нужда от помощта ви.

— С какво бих могла да ви помогна?

— Някой трябва да го наблюдава. Къде отива, какво прави. Вие сте идеалният кандидат за подобна задача.

— А защо трябва да го направя?

— Защото някога сте били близки. Защото сте го обичали. Което не е изключено и днес. Много духовници като отец Мичънър са поддържали интимни отношения с представители на противоположния пол. Това е големият грях на нашето съвремие. Защото става въпрос за хора, които нарушават обета си пред бога. — Държавният секретар замълча за момент, после продължи: — А често става така, че нарушавайки този обет, те нараняват и жените, с които са близки. Усещам, че вие не желаете да отговорите със същото на отец Мичънър. — Остави й време да възприеме последните му думи, после добави: — Ние сме на мнение, че се поражда проблем, който със сигурност ще нарани и отец Мичънър. Не във физически смисъл, но ще окаже влияние върху положението му в рамките на църквата. И ще постави под заплаха цялата му кариера. Аз се опитвам да го предотвратя, но ако възложа задачата на човек от Ватикана, това ще стане известно на много хора и мисията ще претърпи провал. Харесвам отец Мичънър и го смятам за свой приятел. Не искам кариерата му да се провали. Но за тази цел имам нужда от дискретността, която можете да осигурите единствено вие.

Тя махна с ръка по посока на Амбрози.

— Защо не изпратите това отче?

Той се впечатли от куража й.

— Отец Амбрози е прекалено известен, за да изпълнява подобни мисии. По едно щастливо съвпадение задачата на отец Мичънър е свързана с пътуване до Румъния — страна, която вие отлично познавате. Появата ви там може да бъде обяснена по много начини, разбира се, ако той изобщо разбере за нея.

— А каква е целта на посещението ми в родината?

— Няма значение — махна с ръка той. — Важното е да наблюдавате действията му и нищо повече. По този начин ще бъдете абсолютно безпристрастна.

— С други думи, не искате да разкриете целта си.

— Точно така.

— А каква ще бъде ползата за мен, в случай че приема?

Кардиналът си позволи лека усмивка, а ръката му извади тънка пура от страничното джобче на вратата.

— За съжаление дните на нашия папа Климент XV са преброени — въздъхна той. — Което означава, че предстои конклав. И когато това се случи, в мое лице ще имате един добър приятел. С удоволствие ще ви предоставя онази информация, която ще придаде необходимата тежест на вашите материали в журналистическите среди. И която може би ще бъде повече от достатъчна, за да възстанови позициите ви пред всички онези издатели, които са престанали да ползват услугите ви.

— А аз трябва да съм дълбоко впечатлена, че знаете толкова много за мен, така ли?

— Не се опитвам да ви впечатля, госпожице Леу. Искам само да си осигуря вашето сътрудничество, срещу което предлагам информация, за която повечето журналисти биха дали главата си.

Валендреа запали пурата и с наслада вдъхна дима. От устата му излетя гъст облак, но той не си направи труда да свали стъклото.

— Това трябва да е важно за вас — рече Катерина.

Той веднага отбеляза конструкцията на изречението й. Не каза „важно за църквата“, а „важно за вас“. И това го накара да прибави щипка истина в разговора:

— Достатъчно важно, за да ме изведе по улиците на Рим. Уверявам ви, че ще изпълня обещанието си. Следващият конклав ще има фундаментално значение, а вие ще разполагате с достоверен източник на информация от първа ръка.

Тя очевидно се колебаеше. Може би си мислеше, че Колин Мичънър ще бъде онзи неназован източник във Ватикана, когото ще цитира в бъдещите си репортажи. Но тук й предлагаха друг, далеч по-благоприятен шанс. Офертата беше прекалено съблазнителна за толкова елементарна задача. Човекът до нея не искаше тя да открадне нещо, не искаше да лъже и да мами. Той просто й предлагаше едно пътуване до родината, където в рамките на няколко дни трябваше да наблюдава бившия си приятел.

— Нека си помисля — промълви най-сетне тя.

Кардиналът дръпна от пурата си и поклати глава.

— На ваше място не бих мислил дълго. Работата е спешна. Утре в два следобед ще ви се обадя в хотела.

— Да речем, че приема — погледна го тя. — По какъв начин ще ви докладвам за разкритията си?

— Моят помощник ще има грижата за контактите — отвърна Валендреа и посочи отец Амбрози. — В никакъв случай не бива да търсите връзка с мен. Разбрахте ли? Той ще ви намери.

Амбрози скръсти ръце и кимна, а Валендреа великодушно му разреши да се наслади на мига. На Катерина Леу трябваше да бъде внушено, че той не е човекът, срещу когото трябва да се бунтува. А сдържаното до скованост поведение на Амбрози подчертаваше силата на това внушение. Винаги се беше възхищавал на това качество у Паоло. Безкрайно резервиран в обществен план, изключително ангажиран в личен.

Валендреа бръкна под седалката, извади един плик и го подаде на гостенката си.

— Десет хиляди евро за разноските. Самолетни билети, хотели и всичко останало. Не бих искал да харчите лични пари, в случай че решите да ми помогнете. А ако откажете, задръжте ги като компенсация за времето, което ви отнех.

Протегна ръка над скута й и отвори вратата.

— Беше ми много приятно да си поговорим, госпожице Леу.

Тя слезе от колата с плика в ръка. Той вдигна глава към нощното небе и подхвърли:

— Хотелът ви е вляво, зад ъгъла. Желая ви приятна вечер.

Тя мълчаливо си тръгна, а Валендреа затвори вратата и прошепна:

— Точно според очакванията ми. Иска да ни накара да чакаме, но няма никакво съмнение как ще постъпи.

— Прекалено лесно — кимна Амбрози.

— Точно по тази причина искам и ти да заминеш за Румъния. Тази жена е лесна за наблюдение — далеч по-лесна от Мичънър. Уредих да използваме частния самолет на един от нашите корпоративни дарители. Заминаваш утре сутринта. Знаем къде отива Мичънър и не е зле да бъдеш там преди него. Той ще кацне утре вечер или най-късно вдругиден сутринта. Дръж се на разстояние, но не я изпускай от очи. Нека е наясно, че очакваме възвръщаемост от инвестицията, която направихме.

Амбрози кимна. Шофьорът се върна и зае мястото си зад кормилото. Амбрози почука по разделителното стъкло и колата бавно излезе на главната улица. Валендреа прогони от главата си всякакви мисли за работа.

— Сега, след като сложихме точка на интригата, може би е време за чашка коняк и музиката на Чайковски — подхвърли той. — Какво ще кажеш, Паоло?

9

23:50 ч.

Катерина се претърколи от проснатия по гръб отец Том Кийли и доволно се протегна. Той я чакаше в хотелската й стая и с интерес изслуша разказа за неочакваната й среща с кардинал Валендреа.

— Беше прекрасно, Катерина — прошепна в тъмното той. — Както винаги.

Тя напрегна взор към лицето му, леко очертано от бледата светлина, което се промъкваше между завесите на прозореца.

— Сутринта ме лишават от свещенически сан, а вечерта спя с най-красивата жена на света.

— За намаляване на стреса — подхвърли тя.

— О, да — усмихна се той. — И така може да се каже.

Кийли знаеше всичко за връзката й с Колин Мичънър. Тя му разказа за нея дълго и подробно, изпитвайки облекчение от факта, че може да се изповяда на човек, който ще я разбере. Първата им среща беше по нейна инициатива — Катерина се появи в енорията му във Вирджиния и помоли за интервю. По онова време живееше в Щатите и работеше на свободна практика за издания, проявяващи интерес към радикалните мнения на религиозна тематика. Печелеше малко, колкото да си покрива разноските, но хранеше големи надежди за интервюто с Кийли, което би могло да й отвори други врати.

Защото ставаше въпрос за свещеник, който водеше открита война с Рим по въпроси от жизнено значение за цялата католическа общност в западния свят. Северноамериканската църква отчаяно се опитваше да запази своите вярващи. Репутацията й беше жестоко накърнена от няколко случая със свещеници педофили, а лицемерната и равнодушна позиция на Рим само влоши нещата. Наложените забрани върху брака за свещеници, хомосексуализма и контрацепцията, водеха до всеобщо разочарование.

Още първата вечер Кийли я покани на вечеря, а скоро, след това я вкара и в леглото си. Той се оказа много приятен партньор — както във физическо, така и в интелектуално отношение. Връзката му с жената, която беше предизвикала цялата шумотевица около него, беше приключила преди повече от година. Жената просто се беше уморила да бъде център на вниманието и не желаеше да бъде в основата на евентуална религиозна революция. Катерина предпочете да не заема мястото й и да запази дистанция, но вече разполагаше с дълги часове интервюта, които се надяваше да й послужат като база за новата книга с работно заглавие „Делото срещу безбрачието на духовниците“, В същото време очакваше яростни популистки атаки срещу концепцията, която по думите на Кийли „беше нужна на църквата толкова, колкото циците на кастриран шопар“. А отлъчването на Кийли щеше да послужи за рекламната й кампания. Вече виждаше заглавията в медиите: ОТЛЪЧВАНЕТО НА СВЕЩЕНИК ЗА НЕСЪГЛАСИЕ С РИМ ПОРАЖДА ТЕЖКИ ПРОБЛЕМИ ПРЕД СЪВРЕМЕННОТО ДУХОВЕНСТВО. Това беше един изпитан в практиката прийом, но Кийли го обогати с нов глас — дързък и близък до сърцето на обикновените хора. Ръководството на Си Ен Ен дори подхвърли идеята да го наеме за коментатор по времето на следващия конклав, тъй като той беше вътрешен човек в църквата и можеше да предложи нещо по-различно от традиционно консервативните мнения, които изпълваха общественото пространство във времето, определено за избор на нов папа. В крайна сметка техните отношения бяха пълноценни и взаимноизгодни.

Положението се промени след срещата й с държавния секретар на Ватикана.

— Какво мислиш за предложението на Валендреа? — попита тя. — Що за човек е той?

— Надут задник, който със сигурност ще бъде следващият папа.

Тя беше чувала и други мнения, които съвпадаха с неговото. Което правеше предложението на кардинала още по-интересно.

— Той иска да знае всичко за мисията на Колин.

Кийли се претърколи по корем и вдигна глава да я погледне.

— Аз също, ако трябва да съм откровен. Какво може да изисква присъствието на папския секретар в Румъния?

— Искаш да кажеш, че там няма нищо интересно, така ли?

— Охо, колко сме чувствителни.

Катерина никога не се беше смятала за патриот, но се гордееше, че е румънка. Родителите й бяха напуснали страната, когато беше още в пубертета, но след това тя се върна да помогне за свалянето на тирана Чаушеску. Присъства лично на последната му реч, произнесена пред сградата на Централния комитет. Митингът беше предварително планиран и имаше за цел да демонстрира подкрепата на работниците за комунистическото правителство, но събитията се развиха по такъв начин, че той се превърна в бунт. В ушите й все още звучаха виковете на тълпата, срещу която хвърлиха въоръжена милиция, докато от високоговорителите на площада звучаха предварително записаните овации.

— Знам, че ти е трудно да го повярваш — промълви тя. — Но истинският бунт не е грим за пред камерите, не е провокационна декларация в интернет, не е дори решението да легнеш с жена. Революцията означава кръвопролитие.

— Времената се промениха, Катерина.

— Но на теб няма да ти е лесно да промениш църквата.

— Обърна внимание на медийното присъствие тази сутрин, нали? Делото се наблюдава от целия свят. Хората ще си вземат бележка от това, което се случва с мен.

— Ами ако се окаже, че на никого не му пука?

— Няма начин — поклати глава Кийли. — Уебсайтът ни се посещава от над двайсет хиляди души всеки ден. Това означава огромно внимание. Понякога думите имат изключително силен ефект.

— Куршумите също. Аз бях там, когато се случи всичко. Беше няколко дни преди коледа. Мнозина румънци избраха смъртта, за да осигурят разстрела на диктатора и онази кучка жена му.

— И ти щеше да натиснеш спусъка, ако те бяха помолили, нали?

— Без никакво колебание. Защото те съсипаха родината ми, Том. Страстта ражда революцията. Дълбоката и неукротима страст.

— Какво решаваш за предложението на Валендреа?

— Трябва да го приема, защото нямам друг избор — въздъхна тя.

— Избор винаги има — засмя се той. — Нека се опитам да отгатна. Това не е ли нов шанс да се събереш с Колин Мичънър?

Катерина си даде сметка, че му беше разкрила твърде голяма част от себе си. Той бе обещал да не споделя чутото с никого, но сега в душата й потрепна съмнение. Макар и извършена много отдавна, простъпката на Мичънър си беше грях, който можеше да му коства кариерата. Тя самата никога не беше споменавала публично за отношенията си с него, въпреки че бе останала дълбоко разочарована от избора му.

Известно време лежа неподвижно, с вперени в тавана очи. Валендреа спомена, че развоят на събитията би могъл да навреди на кариерата на Колин. Което означаваше, че би могла да се опита да му помогне, а с това да помогне и на себе си.

— Ще замина! — отсече на глас тя.

— Значи скачаш в гнездото на змиите — шеговито подхвърли Кийли. — Но аз съм убеден, че имаш достатъчно подготовка, за да се пребориш с дявола. Мога да те уверя, че Валендреа е истински дявол. Един свръхамбициозен мръсник.

— Когото само ти можеш да разобличиш, така ли? — не се сдържа тя.

Ръката му се плъзна по голото й бедро.

— Може би. Но аз притежавам и други качества.

Арогантността му беше невероятна. Нищо не можеше да го впечатли. Нито днешният съдебен разпит, проведен от куп надути прелати, нито перспективата да изгуби духовния си сан. Дали в началото не беше привлечена именно от невероятната му дързост? Може би. Но сега тя започваше да я уморява. Дали този човек някога бе държал на духовния сан? В това отношение Мичънър беше съвсем различен, а религиозната му всеотдайност беше достойна за уважение. Докато лоялността на Том Кийли беше нещо временно, насочено към мига. Но коя е тя, за да го съди? Беше се обвързала с него по напълно егоистични причини — факт, който той очевидно разбираше добре и не пропускаше да използва. Сега това можеше да се промени. Току-що беше разговаряла с държавния секретар на Светия престол. Човекът, който я беше избрал за определена задача и този избор можеше да доведе до коренни промени. Включително и в посоката, за която беше подхвърлил Валендреа — да работи за издателите, които отдавна се бяха отказали от услугите й.

Странна тръпка пробягна по тялото й.

Неочакваните събития тази вечер й действаха като мощен афродизиак. В главата й се появиха сладки предчувствия за по-добро бъдеще. Именно те бяха превърнали току-що консумирания секс в нещо по-особено, в нещо далеч по-задоволяващо от един полов акт. А вниманието, което очакваше след него, беше много по-важно.

10

Торино, Италия

Четвъртък, 9 ноември, 10:30 ч.

Мичънър погледна през прозорчето на хеликоптера. Долу лежеше Торино, покрит с дрипавото одеяло на мъглата, която засега печелеше борбата с ярките лъчи на слънцето. Отвъд чертите на града се простираше Пиемонт — италианската провинция, предимно равнинна, която на север граничеше с ледниците и заснежените алпийски върхове на Франция и Швейцария, а на юг опираше в морето.

До него седеше Климент, а седалката срещу тях беше заета от двама служители на охраната. Папата идваше в северния град, за да благослови плащаницата от Торино, преди реликвата, която периодично се излагаше за поклонение на вярващите, да бъде отново запечатана във вакуумиран стъклен сандък. Тази година поклонението беше започнало малко преди Великден, а Климент би трябвало да присъства на изваждането на плащаницата. За съжаление му попречи едно предварително уредено официално посещение в Испания, затова се реши да дойде тук при прибирането на светинята. Така се спазваше една вековна традиция.

Хеликоптерът направи плавен завой наляво и започна да се снижава. Под тях изплува задръстената от автомобили Виа Рома, която се вливаше в не по-малко натоварения площад „Сан Карло“ в центъра на града. Промишлен център от западноевропейски тип и сърце на италианската автомобилна индустрия, Торино приличаше на множеството градове в Южна Джорджия, които Мичънър помнеше от детството си. Но там се произвеждаше главно хартия.

Пред очите им бавно изплуваха острите игли на катедралата „Сан Джовани“, чиито горни краища бяха забулени в мъгла. Тя бе построена през XV век, в чест на свети Йоан Кръстител, а две столетия по-късно в нея бе положена и плащаницата.

Металните плазове на хеликоптера меко докоснаха влажния паваж, витлото намали обороти. Мичънър разкопча предпазния колан. Преди да дръпнат плъзгащата се врата, хората от охраната изчакаха окончателното спиране на витлото.

— Ще излизаме ли? — попита Климент.

По време на полета от Рим папата почти не проговори. Той правеше така при всяко пътуване и Мичънър се съобразяваше с този факт. Слезе пръв и се обърна да изчака Климент. Внушителната тълпа посрещани на площада беше контролирана от полицейски кордон. Въздухът беше хладен, но папата отказа да облече връхна дреха. С бялата дреха и тежкия златен кръст на шията представляваше внушителна гледка. Служебният фотограф на Ватикана започна да щрака с апарата си. Снимките от официалната визита трябваше да бъдат предоставени на пресата още същия ден. Папата вдигна ръка за поздрав и тълпата го възнагради с бурни аплодисменти.

— Не трябва да се бавим — прошепна в ухото му Мичънър.

Отделът по сигурността на Ватикана беше категоричен, че този площад представлява сериозен риск за охраната на светия отец. Визитата му беше ограничена до влизане и излизане в храма и параклиса — единствените площи, които бяха проверени за експлозиви и поставени под 24-часова охрана. Оставането на открито трябваше да бъде сведено до минимум главно защото посещението беше планирано и коментирано от медиите в продължение на месеци.

— Само секунда — прошепна Климент и продължи да поздравява поклонниците си. — Те са тук, за да видят своя отец, нека не ги разочароваме.

По традиция папите пътуваха свободно из цялата територия на Италия. Това беше жест към народа на страната, която в продължение на две хиляди години бе отдавала своето гостоприемство на църквата майка. И именно по тази причина Климент държеше да поздрави този народ.

Накрая папата се насочи към високия свод над входа на катедралата. Мичънър го последва, но изостана малко, давайки възможност на местното духовенство да се фотографира със светия отец.

Кардинал Густаво Бартоло чакаше на прага. Беше облечен в алена мантия с широк пояс, който демонстрираше старшинството му в колегията на кардиналите. Голямата брада и немирната бяла коса му придаваха вид на палаво старче. Мичънър нееднократно си беше задавал въпроса дали този кардинал нарочно търси прилика с библейски пророк. Той нямаше репутацията на човек с особени интелектуални способности, нито пък на ревностен духовник. Общо взето, го приемаха като лоялно момче за поръчки. Предшественикът на Климент го беше назначил за епископ на Торино и член на колегията на кардиналите — факт, който автоматично го превръщаше и в пазител на светата плащаница.

Папата го остави на поста му, въпреки че Бартоло беше известен като един от най-пламенните привърженици на Алберто Валендреа. Никой не се съмняваше как ще гласува на следващия конклав епископът на Торино. По тази причина Мичънър гледаше с весела искрица в очите как папата се насочи към него с протегната ръка, обърната с дланта надолу. Бартоло очевидно съобрази какво изисква протоколът и без колебание коленичи, пое ръката на папата и целуна пръстена му. Всичко стана пред очите на най-близките му сътрудници от местното виеше духовенство. По принцип Климент избягваше този ритуал, задоволявайки се с обикновено ръкуване — особено когато срещата се провеждаше при затворени врати или във вътрешността на божия храм. Но в случая не стана така и кардиналът отлично знаеше причината. Мичънър успя да улови гневния блясък в очите му миг преди да се наведе над папския пръстен.

Климент не обърна внимание на неудобството му и започна да си разменя любезности с останалите духовни лица. След няколко минути той ги благослови и поведе процесията към вътрешността на катедралата.

Мичънър нарочно изостана, предпочитайки да не участва в церемонията. Задачата му беше да бъде на разположение, винаги готов да помогне, а не да участва в церемониите. Направи му впечатление, че един от местните духовници постъпи по същия начин. Нисък и плешив, този човек беше най-близкият помощник на Бартоло.

— Ще остане ли светият отец за обяд? — попита на италиански той.

Макар и почтителен, тонът му издаваше известно раздразнение. Веднага пролича, че симпатиите му не са на страната на възрастния папа. Още по-малко пък на страната на този американец, който със сигурност щеше да стане безработен в момента, в който сегашният викарий на Христа се прехвърли в отвъдното. Той очевидно си представяше вече онова, което неговият прелат би сторил за него, точно както се чувстваше преди двайсетина години самият Мичънър — развълнуван и очарован от факта, че един германски епископ е харесал скромен и свенлив семинарист като него.

— Ако програмата се спази, папата ще остане за обяд — отвърна той. — Засега всичко върви нормално. Получихте ли списъка с предпочитаните блюда?

— Да — кимна домакинът му. — Ще се съобразим с него.

Климент не харесваше италианската кухня — факт, който Ватикана старателно се опитваше да скрие. Официалната версия гласеше, че хранителните навици на папата са частен въпрос, който няма нищо общо с изпълнението на задълженията му.

— Няма ли да влезем? — подхвърли Мичънър.

Напоследък нямаше никакво желание да обсъжда църковната политика с когото и да било. Вероятно защото си даваше сметка, че авторитетът му намаляваше успоредно с влошаващото се здравословно състояние на Климент. Насочи се към храма, следван по петите от раздразнителния свещеник. Очевидно днес той щеше да бъде неговия ангел — пазител.

Климент стоеше в средата на катедралата, пред него висеше правоъгълен стъклен сандък. Вътре се намираше кремава ленена плащаница, дълга около четири метра, върху която падаше разсеяната светлина от купола. По плащаницата личаха неясните очертания на човешка фигура, просната по гръб и покрита отгоре със савана. Виждаха се брадата, дългата до раменете коса и издължените ръце, свенливо кръстосани над слабините. По главата и китките личаха кървави следи, а върху гърдите имаше няколко прободни рани. По гърба имаше белези от дълбоки изгаряния.

Дали това са останките на Христос беше въпрос на вяра. В личен план на Мичънър му беше трудно да приеме, че едно тъкано на ръка парче плат може да запази формата си в продължение на две хилядолетия. За него тази реликва беше много близка до феномена с явяването на Дева Мария, който проучваше внимателно проучваше през последните два месеца. Беше отделил време на описанията на всеки очевидец на свръхестественото явление, въпреки че папското разследване обяви повечето от тях за грешки, халюцинации или проява на психическа нестабилност. Разбира се, част от тези описания си бяха чиста измислица. Но имаше и около две дузини случаи, които изследователите не бяха успели да дискредитират или оборят въпреки усилията си. В крайна сметка, след изчерпването на всички възможни аргументи, те бяха окачествени като действителна поява на божията майка на грешната земя.

Като Фатима.

Но, както и в случая с плащаницата пред очите му, всичко беше въпрос на вяра.

Молитвата на Климент продължи цели десет минути. Мичънър отбеляза, че изостават от програмата, но никой не смееше да се намеси. Множеството изчака в пълно мълчание папата да се изправи, да се прекръсти за последен път и да последва Бартоло към параклиса от черен мрамор. Кардиналът пазител изгаряше от нетърпение да покаже това наистина блестящо и внушително произведение на средновековната архитектура.

Обиколката отне близо половин час, удължена от въпросите на Климент и категоричното му желание да поздрави всички присъстващи в катедралата. Определеното за визитата време бързо се топеше и Мичънър въздъхна с облекчение, когато папата най-после поведе процесията към една от страничните постройки, където щеше да се състои официалният обяд.

Но на крачка от залата Климент спря и се обърна към Бартоло.

— Тук има ли подходящо място, където да разменя две думи с помощника си?

Кардиналът се ориентира светкавично и посочи една дълбока странична ниша без прозорци, използвана за гардероб. Климент изчака вратата да се затвори и извади плик в гълъбов цвят. Мичънър знаеше, че такива пликове съдържат единствено личната му кореспонденция. Самият той беше купил комплекта за писма от една римска книжарница и му го беше поднесъл като подарък за Коледа.

— Това е писмото, което искам да занесеш в Румъния — каза папата. — В случай че отец Тибор не може или не желае да изпълни молбата ми, ще го унищожиш и ще се върнеш в Рим.

— Разбирам — кимна Мичънър, поемайки плика.

— Преподобният кардинал Бартоло демонстрира покорство, нали? — подхвърли с усмивка Климент.

— Съмнявам се, че ще използва тристата индулгенции, които му се полагат за целувката на папския пръстен — отвърна Мичънър.

По стара традиция всеки, който целуне папския пръстен с „искрена благочестивост“, получава в дар определен брой индулгенции. Мичънър често се питаше дали средновековните папи, измислили тази награда, действително са били загрижени за опрощаването на греховете, или просто са искали да бъдат обект на по-гореща почит.

— Според мен греховете му са повече от триста — засмя се Климент. — Той е един от най-близките съюзници на Валендреа и като нищо може да получи поста държавен секретар, ако тосканецът си осигури папския трон. Страх ме е дори да си помисля за подобна възможност, защото Бартоло не притежава качества дори за епископ на тази катедрала.

Разговорът явно щеше да е откровен и Мичънър си позволи да подхвърли:

— За да предотвратиш това, ще ти трябва помощта на всичките ти приятели, които ще вземат участие в следващия конклав.

Климент моментално схвана значението на тези думи.

— А ти искаш алената biretta, нали?

— Прекрасно знаеш, че я искам — кимна Мичънър.

Папата махна към плика в ръцете му.

— Направи това за мен.

За миг Мичънър се запита дали задачата му в Румъния има някаква връзка с кардиналското назначение, но после прогони тази мисъл от главата си. Това не беше в стила на Якоб Фолкнер. Но напоследък папата се държеше доста загадъчно.

— Все още ли няма да споделиш с мен какво те тревожи? — попита той.

Климент пристъпи към одеждите, окачени до стената.

— Не ти трябва да знаеш, Колин, повярвай ми.

— Може би мога да помогна.

— Не ми каза нищо за срещата си с Катерина Леу. Как ти се стори след всичките тези години?

Отново смяна на темата.

— Разменихме си само няколко думи. Всички до една изпълнени с напрежение.

Веждите на Климент любопитно подскочиха нагоре.

— Защо позволи това?

— Тя е страшно упорита, а отношението й към църквата е твърдо и безкомпромисно.

— Кой би могъл да я обвинява, Колин? Вероятно те е обичала, но е била безсилна. Едно е да загубиш мъж от съперница, но съвсем друго от Бог. Такова нещо се приема много трудно, а несподелената любов не е никак приятна.

Мичънър отново се учуди на интереса на папата към личния му живот.

— Това вече няма значение — въздъхна той. — Тя си има свой живот, аз също.

— Което не означава, че не можете да бъдете приятели. Да споделяте чувствата, които ви вълнуват, да се радвате на взаимната си загриженост. Църквата определено не ни забранява тези малки удоволствия.

Самотата е неизбежна част от живота на всеки духовник. В това отношение Мичънър имаше късмет, защото спечели близостта на Фолкнер в момента, в който изгуби Катерина. Именно той изслуша изповедта му и опрости греховете му. По ирония на съдбата ставаше въпрос за същите грехове, които беше извършил и отец Кийли и заради което му предстоеше да бъде отлъчен. Може би именно те бяха пробудили интереса на папата към него.

Климент пристъпи към един от рафтовете и опипа грижливо сгънатите одежди в ярки цветове.

— В детството си бях послушник в църквата на Бамберг. Спомням си това време с особено топли чувства. Беше непосредствено след войната, когато народът ни усилено възстановяваше щетите. За щастие, катедралата беше оцеляла, пощадена от бомбардировките. Винаги съм гледал на този факт като на метафора. Божият храм беше останал непокътнат въпреки злините, причинени от смъртните.

Мичънър замълча. Този разговор очевидно имаше някаква цел. Иначе Климент не би нарушил програмата и не би накарал толкова много хора да го чакат.

— Обичах онази катедрала — прошепна той. — Тя беше част от младостта ми. В главата ми още звучат прекрасните изпълнения на детския хор. Много бих искал да бъда погребан там, но за съжаление е невъзможно. Папите трябва да почиват в „Свети Петър“. Чудя се кой го е измислил.

Гласът на Климент беше тих и далечен и Мичънър се запита на кого всъщност говори той. Направи крачка напред и тихо попита:

— Кажи ми какво не е наред, Якоб?

Пръстите на Климент се отделиха от меката тъкан, треперещите му ръце се сключиха на гърдите.

— Ти си много наивен, Колин. Не можеш да разбереш много неща. — Говореше през зъби, почти без да движи устните си. Гласът му стана равен и напълно лишен от емоции. — Мислиш ли, че дори за момент можем да се радваме на някаква дискретност? Нима не оценяваш огромните амбиции на Валендреа? Тосканецът знае за всяка наша стъпка, информиран е за всяка наша дума. Искаш да бъдеш кардинал, нали? Но за да станеш, трябва да осъзнаваш и отговорностите, свързани с този пост. Как да те издигна на него, след като не виждаш и най-простите неща?

Противоречието рядко присъстваше в техните отношения. Сега обаче беше ясно, че папата го мъмри. Но за какво?

— Ние сме само хора, Колин. Нищо повече. Аз не съм по-непогрешим от теб. Но въпреки това се обявяваме за князе на църквата. За всеотдайни духовници, чиято единствена грижа е да изпълняват желанията на своя Бог. На практика ние изпълняваме собствените си желания. Характерен пример е онзи глупак Бартоло, който чака отвън. Единственият въпрос, който го вълнува, е кога ще умра. Тогава неговата съдба ще се промени, твоята също.

— Надявам се, че не говориш по този начин и пред други хора — сухо подхвърли Мичънър.

Климент нежно докосна кръста, който висеше на гърдите му. Движението беше достатъчно, за да прогони треперенето на ръцете му.

— Безпокоя се за теб, Колин — промърмори той. — Приличаш ми на делфин, затворен в аквариум. Животът ти е преминал под грижите на дресьорите, които са ти осигурявали чиста вода и изобилие от храна. Но сега ти предстои да се върнеш в океана и аз си задавам въпроса дали ще оцелееш там.

Мичънър се ядоса не на шега. Никак не обичаше да слуша снизходителните назидания на папата.

— Зная повече, отколкото си мислиш! — отсече той.

— Но нямаш никаква представа за истинската същност на личности като Алберто Валендреа. Той не е божи служител. Много папи са били точно като него — алчни и самомнителни глупаци, които си въобразяват, че властта е всичко. Аз мислех, че такива хора са част от нашето минало, но се оказа, че греша. Вярваш ли, че можеш да се бориш с Валендреа? — Климент поклати глава. — Не, Колин, ти не можеш да се сравняваш с него. У теб има прекалено много достойнство и доверчивост.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото трябва да ти го кажа. — Климент направи крачка напред и лицето му се оказа на сантиметри от лицето на Мичънър. — Алберто Валендреа ще съсипе тази църква. Или това, което аз и моите предшественици не сме успели да съсипем. Непрекъснато ме питаш какво не е наред, но би трябвало да мислиш не за тревогите ми, а за задачата, която съм ти поставил. Ясно ли ти е?

Мичънър беше изненадан от прямотата на Климент. Той беше на четирийсет и седем години, личен секретар на папата. Най-верният му служител. Защо тогава старият му приятел поставяше на изпитание неговата лоялност и способности? Реши да не спори повече и кимна.

— Напълно, твое светейшество.

— Морис Нгови е човекът, който най-много се доближава до мен. Никога не забравяй това. — Климент отстъпи крачка назад и смени темата. — Кога заминаваш за Румъния?

— Утре сутринта.

Климент кимна, бръкна под мантията си и извади още един гълъбов плик.

— Много добре — промърмори той. — Би ли пуснал това в пощата вместо мен?

Мичънър пое плика и видя, че е адресиран до Ирма Ран, приятелка на Климент от детинство. Тя все още живееше в Бамберг и двамата поддържаха кореспонденция от години.

— Ще имам грижата, бъди спокоен.

— Оттук…

— Моля?

— Пусни писмото оттук, Колин. От Торино. Лично, ако обичаш. Без да възлагаш задачата на друг.

Мичънър винаги пускаше писмата на папата лично, затова молбата му се стори излишна. Но отново предпочете да замълчи.

— Разбира се, свети отче. Лично ще го пусна тук, в Торино.

11

Ватикана

13:15 ч.

Валендреа се насочи направо към кабинета на началника на архива на светата римокатолическа църква. Кардиналът, който отговаряше за секретните архиви на Ватикана, не беше сред неговите привърженици, но притежаваше достатъчно благоразумие да не се изпречва на пътя на човек, който утре може да стане папа. Защото със смъртта на папата умираха и всички назначения. Запазването на съответния пост зависеше единствено от решението на следващия божи пастир, а Валендреа отлично знаеше, че този човек иска да запази мястото си.

Завари го зад бюрото, погълнат от работа. Влезе тихо в просторния кабинет и още по-тихо затвори крилата на бронзовия портал след себе си. Кардиналът вдигна глава да го погледне, но не каза нищо. Наближаваше седемдесет, имаше увиснали бузи и високо, почти плешиво чело. По произход беше испанец, но целият му съзнателен живот беше преминал във Ватикана.

Светата колегия на кардиналите се дели на три категории. Кардинал-епископите, които оглавяват римските епархии; кардинал-презвитерите, които са начело на извънримските диоцези; и кардинал-дяконите, които служат единствено в курията. Началникът на архива беше най-старши сред кардинал-дяконите и в качеството си на такъв имаше привилегията да съобщава името на новоизбрания папа от балкона на „Свети Петър“. Но Валендреа не го беше грижа за тази куха привилегия. Старецът насреща му беше важен поради влиянието си върху неколцина кардинал-дякони, които все още се колебаеха чия страна да заемат на предстоящия конклав.

Направи му впечатление, че домакинът не стана да го посрещне.

— Не е толкова зле — промърмори той в отговор на въпросителния поглед, с който го удостои началникът на архива.

— Не съм сигурен. Предполагам, че папата все още е в Торино, нали?

— Иначе нямаше да съм тук — отвърна Валендреа.

Архиварят отвърна с шумна въздишка.

— Искам да отворите Резерва, включително сейфа — отсече Валендреа.

Старецът най-сетне се изправи.

— Съжалявам, но не може да стане.

— Според мен допускате грешка.

Надяваше се човекът насреща му да разбере намека.

— Вашите заплахи не могат да отменят изричната заповед на папата. Единствено той има право да влиза там. Никой друг, включително и вие.

— Не е нужно някой да знае за това. Ще се забавя съвсем малко.

— Изглежда, не приемате достатъчно сериозно клетвата, която съм дал на светата църква.

— Чуй какво ще ти кажа, старче! — заряза любезностите Валендреа. — В момента изпълнявам мисия, която има изключително значение за църквата. И тя налага необичайни действия.

Това беше лъжа, която обаче прозвуча добре.

— Значи няма да имате нищо против, ако поискате разрешение за достъп от светия отец — запъна се началникът на архива. — Мога незабавно да поискам връзка с Торино.

Настъпи мигът на истината.

— Разполагам с клетвена декларация от племенницата ти, която с удоволствие ми я предостави. В нея тя се кълне пред Всевишния, че си опростил греха на дъщеря й, която е направила аборт. Как е възможно, твое преосвещенство? Не знаеш ли, че това е ерес?

— Знам за какво става въпрос. Вашият отец Амбрози е проявил необичайна настоятелност към семейството на сестра ми. Опростих греховете на племенницата ми, защото умираше и се страхуваше, че ще отиде в ада. Успокоих я с божията милост, както би постъпил всеки свещеник.

— Моят Бог, който е и твой, категорично не приема аборта. За него това е убийство и ти нямаш право да опрощаваш подобен грях. Мисля, че светият отец няма да има друг избор, освен да се съгласи с тезата ми.

Валендреа усети, че възрастният духовник се стяга пред лицето на тежкото обвинение, но едновременно с това забеляза леко потрепване на левия му клепач — вероятно мястото, през което се промъкна издайническият страх.

Твърдостта на стария кардинал изобщо не впечатли Валендреа. Животът на този човек беше минал в разместването на разни документи, придържането към безсмислени правила и поставянето на високи препятствия пред всеки, който дръзне да се противопостави на Светия престол. Под негово ръководство се трудеше цяла армия писари, която имаше задачата да пази тайната на папските архиви. А когато някой от тях стигнеше до най-високия пост, той правеше всичко възможно присъствието му в архивите да бъде забелязано — с помощта на разни забрани за достъп или изискване за специални разрешения. И тук, както при археологическите разкопки, откритията ставаха единствено след задълбочено ровене из тъмните полици и шкафове. А за това се изискваше време — стока, която католическата църква беше започнала да предлага едва през последните няколко десетилетия. Валендреа проумя, че единствената задача на хората като този кардинал беше да защитават църквата от всички, включително и от собствените й князе.

— Както желаеш, Алберто — процеди началникът на архива. — Разкажи на целия свят как съм постъпил, но аз няма да те допусна в Резерва. За да влезеш там, трябва да си папа. А това все още не е станало.

Може би беше подценил този книжен плъх. В основите му очевидно имаше повече бетон, отколкото личеше на пръв поглед. Валендреа реши да остави нещата такива, каквито са, поне засега. През следващите дни и месеци вероятно щеше да има нужда от него.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Ще изчакам, докато стана папа, след което пак ще си поговорим — процеди той, после спря и се обърна. — Тогава ще се разбере дали си толкова лоялен към мен, колкото си днес към някои други.

12

Рим

16:00 ч.

Катерина се затвори в хотелската си стая веднага след обяда. Кардинал Валендреа беше казал, че ще се обади в два, но не спази обещанието си. Вероятно беше решил, че десет хиляди евро са достатъчни, за да я накарат да чака до телефона. А може би си мислеше, че някогашните й отношения с Колин Мичънър са достатъчна гаранция за съгласието й. Но и в двата случая й беше неприятно, че кардиналът я възприема като лесна за манипулиране личност.

Вярно, че парите от свободната й практика в Щатите бяха на свършване, а на нея й бе омръзнало да живее на гърба на Том Кийли, който изпитваше явна наслада от зависимостта й. Трите книги, които беше написал, му бяха донесли значителни средства, а бъдещото му финансовото състояние се очертаваше като още по-добро. Много му беше приятно да се чувства като най-известната религиозна фигура в Америка. Общественото внимание го ласкаеше и това беше напълно разбираемо, но тя познаваше и онези страни от характера на Том Кийли, за които неговите последователи изобщо не подозираха. Защото емоциите не могат да се изпращат по електронната поща, нито пък да се почувстват в рекламните текстове. Истински надарените умеят да ги предават чрез писаното слово, но Кийли беше слаб писател. И трите му книги бяха писани от други — факт, който беше известен само на нея и издателите му и който Кийли не би признал публично за нищо на света. Този човек просто не беше истински, а само една илюзия, приета от няколко милиона човешки същества, между които и той самият.

Безкрайно различен от Мичънър.

Катерина се мразеше заради язвителността, която си беше позволила предния ден. Преди пристигането си в Рим се беше зарекла, че ако пътищата им се пресекат, ще внимава какво говори. В крайна сметка беше изминало много време и двамата се бяха променили. Но когато го зърна в залата на трибунала, веднага разбра, че този човек с оставил дълбока следа в душата й. През всичките тези години тя отказваше да признае нейното съществуване, но тази следа беше там и сега бе пробудила гняв и обида със скоростта на термоядрена реакция.

През нощта, докато Кийли спеше до нея, изведнъж се запита дали мъчителните лутания през последните дванайсет години не са били само прелюдия към този миг. Кариерата й протичаше на приливи и отливи, далеч от успеха, а личният й живот беше безрадостен. И ето я тук, очакваща с нетърпение обаждането на втория човек в йерархията на католическата църква, който й предлагаше да предаде единствения мъж на света, на когото все още държеше.

По-рано през деня се беше свързала с някои свои познати от италианската преса, които изразиха единодушното мнение, че Валендреа е доста сложна и противоречива личност. Произхождаше от стара и богата италианска фамилия, оставила дълбоки следи в историята на страната. В жилите му течеше кръвта на двама папи и неколцина кардинали, а братята и чичовците му вземаха активно участие в политиката или международния бизнес. Кланът Валендреа имаше силни позиции в културния живот на Европа, притежаваше редица дворци и обширни имения. Неговите представители бяха подхождали внимателно към Мусолини и още по-внимателно към множеството правителства с различна политическа окраска, които го бяха наследили. Тяхното икономическо влияние и пари бяха все така настойчиво ухажвани, а те самите винаги бяха имали свободата да избират на кого да дадат подкрепа си.

В Annuario Pontifico, годишния справочник на Ватикана, беше отбелязано, че Валендреа е на шейсет години и притежава три дипломи за висше образование — от Флорентинския университет, от Католическия университет на светото сърце и от Международната юридическа академия в Хага. Освен това бе автор на четиринайсет научни труда. Начинът му на живот изискваше далеч по-голяма сума от трите хиляди евро месечно, които църквата плащаше на своите кардинали. И въпреки че Ватикана гледа с неодобрение на духовниците, които се занимават с бизнес, Валендреа беше сред големите акционери на няколко италиански конгломерата и участваше в два пъти повече бордове. Относително младата му възраст се възприемаше като предимство, също както политическите му амбиции и властното му излъчване. Използваше поста си на държавен секретар ловко и умно, създавайки си отлична репутация сред западните медии. Беше човек, който осъзнава предимствата на модерните комуникации и добре ги използва за утвърждаването на публичния си имидж. И накрая, той беше теолог хардлайнер, който категорично се противопоставяше на Втория ватикански събор. Това беше демонстрирано по категоричен начин още в началото на процеса срещу Кийли, когато той се изяви като строг традиционалист, убеден, че на църквата трябва да се служи така, както се е служило векове наред.

Почти всички, с които Катерина разговаря, бяха убедени, че Валендреа има най-големи шансове да наследи Климент на папския престол. Не защото бе най-подходящата кандидатура, а защото никой от кардиналите нямаше достатъчно влияние, за да му се противопостави. При всички случаи държавният секретар беше направил необходимото, за да се чувства спокоен на следващия конклав.

Но той бе такъв и преди три години, когато загуби. Резкият звън на телефона я изтръгна от мислите й. Катерина посегна към слушалката, но после отдръпна ръката си. Надделя желанието й да го накара да се поизпоти — разбира се, ако това изобщо бе Валендреа. Вдигна слушалката едва след шестото позвъняване.

— Карате ме да чакам, а? — подхвърли кардиналът.

— Не толкова дълго, колкото вие мен — язвително отвърна тя.

В слушалката прозвуча тих смях.

— Имате характер, госпожице Леу. И това ми харесва. А сега искам да чуя решението ви.

— Сякаш не го знаете.

— Имам желанието да бъда любезен.

— Не ми направихте впечатление на човек, който обръща внимание на такива подробности.

— А вие очевидно сте човек, който не храни особено уважение към един кардинал на католическата църква.

— И вие се обличате всяка сутрин, като всеки друг.

— Имам чувството, че не сте особено религиозна.

Дойде нейният ред да се разсмее.

— Само не ми казвайте, че въпреки огромната си заетост с политически интриги отделяте време и за заблудените души!

— Наистина случих с избора си — доволно промърмори кардиналът. — Ние с вас ще се разбираме отлично.

— А какво ви кара да мислите, че не записвам този разговор?

— Защо да го записвате? За да пропуснете най-големия шанс в живота си? Съмнявам се. Да не говорим за възможността да бъдете близо до преподобния отец Мичънър, при това изцяло за моя сметка. Кой на ваше място би желал повече?

Отношението му беше не по-малко дразнещо от отношението на Том Кийли. С какво привличам тези самоуверени нахалници? — запита се с въздишка Катерина.

— Кога трябва да замина?

— Папският секретар отлита утре сутринта и ще пристигне в Букурещ някъде около обяд. Мисля, че вие трябва да заминете още тази вечер и да се настаните преди него.

— А къде точно трябва да отида?

— Отец Мичънър ще се срещне със свещеник на име Андрей Тибор. Той е пенсионер и работи в едно сиропиталище на около шейсет километра северно от Букурещ. Селото се казва Златна, може би го знаете.

— Знам го — кимна Катерина.

— Значи няма да ви е трудно да разберете какво възнамерява да прави там Мичънър. Имам сведения, че носи лично писмо от папата. Допълнително ще се издигнете в очите ми, ако успеете да надникнете в неговото съдържание.

— Ама и вашите желания си ги бива!

— Вие сте изобретателна жена. Бих предложил да използвате онези прелести, на които се наслаждава Том Кийли в момента. Сторите ли го, успехът на мисията ви е сигурен.

Телефонът онемя.

13

Ватикана

17:30 ч.

Валендреа стоеше пред отворения прозорец на кабинета си на третия етаж. Пред очите му зеленееха високите чинари, кедри и кипариси в градината на Ватикана, които упорито отказваха да признаят настъпването на есента. От осемстотин години насам папите се бяха разхождали по павираните пътеки, извиващи се между лавровите дръвчета и миртовите храсти, наслаждавайки се на спокойствието, което излъчваха класическите скулптури, бюстове и бронзови барелефи.

Той още помнеше времето, когато също се наслаждаваше на ватиканските градини. Току-що бе завършил семинарията и бе получил назначение на единственото място на света, където искаше да служи. Тогава алеите бяха пълни с млади свещеници, които гадаеха бъдещето си, а папският престол беше в пълно владение на италианските духовници. Но Вторият ватикански събор промени всичко това, а промените се задълбочиха, след като на престола се възкачи Климент XV. От четвъртия етаж полетяха заповеди за премествания и нови назначения на свещеници, епископи и кардинали. В Рим бяха изтеглени много европейци, африканци и азиатци. Валендреа упорито се бореше с тези промени, крепен от надеждата, че Климент най-после ще се спомине. Но постът му изключваше неподчинението и той беше принуден да утвърждава новите назначения.

Днес италианците вече бяха малцинство в колегията на кардиналите, а Павел VI се оказа последният папа с италианска кръв. Валендреа го познаваше още от времето, когато беше кардинал на Милано и имаше щастието да бъде в Рим през последните години на управлението му. През 1983 г. той беше все още епископ, но Йоан Павел II побърза да го удостои с червената biretta, очевидно за да спечели благосклонността на местните духовници.

Или този акт означаваше и нещо друго? За консерватизма на Валендреа се носеха легенди, също както и за усърдието му в работата. Йоан Павел II го назначи за шеф на Конгрегацията за евангелизация на народите. Задачата му беше да координира мисионерската дейност по света, да инспектира строителството на нови църкви, да очертава границите на епархиите и да се грижи за образованието на духовенството. Задача, която му позволи достъп до всички страни и дейности на църквата и му помогна да гради връзки и лични отношения с хора, които един ден можеха да бъдат кардинали. Нито за миг не забравяше любимата поговорка на баща си: „Направената услуга винаги се връща“.

Колко вярна се беше оказала тя! И колко скоро щеше да събира нейните плодове. Валендреа обърна гръб на прозореца. Амбрози беше заминал за Румъния и вече му липсваше. Единствено с него се чувстваше добре, спокоен и напълно отпуснат. Паоло го разбираше до дъното на душата му. Познаваше характера му, знаеше какви са мечтите му. Сега моментът беше особено важен: трябваше да се направят много неща в подходящото време и в подходящата степен, а опасност от провал беше далеч по-голяма от шансовете за успех.

На практика шансовете му да стане папа не бяха чак толкова големи. Вече беше участвал в един конклав, а вторият не беше далеч. Ако и този път не успееше, въпросните шансове рязко намаляваха. Защото, ако е в добро здраве, следващият папа положително щеше да управлява дълго, лишавайки го от възможността за нов опит. Официално това можеше да стане само преди да е навършил осемдесет. Още съжаляваше, че Йоан Павел II издаде този декрет, но вече нищо не можеше да направи, независимо от количеството на тайните, записани от скритите навсякъде магнетофони.

Насочи поглед към портрета на Климент XV на отсрещната стена. Ако изискванията на протокола не бяха толкова стриктни, той би предпочел да окачи там снимка на Павел VI — италианец по рождение, римлянин по природа и латинец по характер. Този папа беше изключително умен човек, който правеше малки и винаги точно преценени отстъпки — достатъчни, за да задоволят „брамините“. Точно по този начин би управлявал църквата и самият той. Ще дава малко, за да получава много. От вчера насам постоянно си мислеше за Павел. Какво беше казал Паоло за отец Тибор? „С изключение на Климент, той е единственият жив човек, който е виждал документите в сейфа, отнасящи се до тайната от Фатима“.

Но това не беше вярно. Спомените от 1978 г. бавно изплуваха в съзнанието му.

— Последвай ме, Алберто.

Павел VI стана и опипа дясното си коляно. През последните няколко години здравословното състояние на възрастния папа ставаше все по-тежко. Преболедува бронхит и инфлуенца, сполетяха го проблеми с пикочния мехур и бъбреците, а простата му беше отстранена по оперативен път. Опасността от инфекции го принуждаваше да поема огромно количество антибиотици, но те отслабваха имунната система и изсмукваха силите му. Краят приближаваше бавно под формата на дълга и мъчителна агония.

Папата излезе от апартамента и се насочи към частния асансьор на четвъртия етаж. Беше късно, майската нощ навън стенеше от поредната буря. Навсякъде в апостолическия дворец цареше тишина. Светият отец отпрати хората от охраната с обяснението, че скоро ще се върне, и помоли да не безпокоят никой от двамата му лични секретари.

Сестра Джакомина надникна от вратата на стаята си. Тя беше едновременно икономка и медицинска сестра на папата. Според едно старо католическо правило всички жени от помощния персонал трябваше да бъдат на канонична възраст. Валендреа го намираше за забавно, тъй като то всъщност означаваше само едно — въпросните жени трябваше да бъдат стари и грозни.

— Къде отивате, свети отче? — попита Джакомина с тон, с който възрастните се карат на непослушните деца.

— Не се безпокой, сестро. Имам малко работа.

— Но вие трябва да почивате!

— Веднага се връщам. Чувствам се добре, а тази работа трябва да бъде свършена. Отец Валендреа ще се грижи за мен.

— Не повече от половин час, разбрахме ли се? — отсече сестрата.

— Слушам — усмихна се папата. — След половин час съм в леглото.

Джакомина затвори вратата, а двамата продължиха пътя си към асансьора. Спуснаха се на приземния етаж и Павел тръгна по дългия лабиринт от коридори, който водеше към архивите.

— Това го отлагам от много години, Алберто — промърмори той. — Крайно време е да го свърша.

Продължи напред, почуквайки с бастуна си, а Валендреа забави крачка, за да се изравни с него. Мъчно му беше за този човек, от когото доскоро се излъчваше толкова много достойнство и величие. Джовани Батиста Монтини беше син на известен италиански адвокат, издигнал се през всички нива на църковната йерархия, за да стигне до поста държавен секретар. По-късно бе станал архиепископ на Милано, управлявайки голямата и важна епархия с твърда и умела ръка. Това не беше останало незабелязано от колегията на кардиналите, в която доминираха италианци. Те единодушно го посочиха за наследник на любимия си Йоан XXIII. Той беше отличен папа, поел престола в трудните времена след Втория ватикански събор. Без съмнение щеше да липсва на църквата, а и на самия Валендреа. Младият духовник изпитваше дълбоко задоволство от факта, че е близо до него в последните дни на живота му. А и старият воин явно се радваше на компанията му. На няколко пъти дори обсъждаха възможността му за получаване на епископски сан и Валендреа искрено се надяваше старецът да стори намисленото, преди Господ да го прибере при себе си.

Влязоха в просторната зала и дежурният префект падна на колене.

— Какво ви води тук, свети отче?

— Отворете Резерва, моля.

Валендреа харесваше начина, по който папата отговаряше със заповед на всеки въпрос, отправен към него. Човекът се засуети за момент, после извади връзка тежки ключове и забърза по тъмния коридор. Папата бавно го последва. Това им позволи да пристигнат точно навреме, когато служителят вече беше отключил тежката решетка от ковано желязо и запалил осветлението, състоящо се от множество не особено ярки електрически свещи. Валендреа знаеше за съществуването на тайното хранилище и за твърдото правило там да се влиза само с изричното разрешение на папата. Това беше свещено място, достъп до което имаха единствено божиите наместници. Само Наполеон си беше позволил да наруши правилото, но впоследствие си беше платил. Папата влезе в лишеното от прозорци помещение и посочи черния сейф в дъното.

— Отворете го.

Префектът се подчини и завъртя цифровите ключалки. Двойната вратичка щракна и се отвори. Бронзовите панти не издадоха никакъв звук. Павел се отпусна на един от трите стола в помещението и кимна.

— Благодаря, това беше всичко.

Префектът се поклони и излезе.

— Моят предшественик пръв е прочел третата тайна на Фатима. Бях информиран, че веднага след това е заповядал да запечатат този сейф. А аз самият цели петнайсет години удържах на изкушението да го отворя.

Валендреа беше леко объркан.

— Но през шейсет и седма Ватикана издаде официален указ, според който тайната ще остане под ключ, нали? Нима това е станало, без да я прочетете?

— Курията върши много неща от мое име, за които аз дори нямам представа. Специално за това бях информиран, но постфактум.

Дали не сбърках с този въпрос, запита се Валендреа и си напомни да внимава какво говори.

— Цялата работа ми се струва доста забавна — продължи папата. — Божията майка се явява на три селски деца, а не на свещеник, на епископ или на папата. Вместо тях избира три неграмотни дечица. Явно предпочитанията й са на страната на смирените. Дали това не означава, че небето иска да ни каже нещо?

Валендреа знаеше всичко за пътя, който посланието на Дева Мария беше изминало от Португалия до Ватикана.

— Никога не съм мислил, че записките на благочестивата сестра Лусия съдържат нещо достойно за вниманието ми — продължи папата. — Срещнах се лично с нея по време на посещението си във Фатима през шейсет и седма. Това посещение стана обект на критики. Реформаторите ме обвиниха, че обръщайки внимание на свръхестественото, слагам прът в колелата на Втория ватикански събор. Че почитайки Мадоната, я поставям над Христос и Господ Бог. Но аз знаех, че съм прав.

В очите му проблеснаха искрици. Май старият воин още не се беше предал.

— Бях наясно, че младите хора обичат Дева Мария и се прекланят пред нея — продължи папата. — Светинята неудържимо ги привличаше. Затова посещението ми беше важно за тях. Те виждаха, че папата проявява загриженост. И се оказах прав, Алберто. Защото днес Дева Мария е по-популярна от всякога.

Валендреа знаеше, че Павел обича Мадоната и през цялото си управление я беше обсипвал с внимание и почести. Според някои — дори прекалени.

— Четвъртото чекмедже вляво, Алберто — промърмори папата и посочи към отворения сейф. — Издърпай го и ми донеси съдържанието му.

Младият духовник се подчини и издърпа тежкото метално чекмедже. Вътре намери малко дървено сандъче, запечатано с восъчния печат на папа Йоан XXIII. Върху капака му имаше етикет с надпис SECRETUM SANCTI OFFICIO. Подаде сандъчето на папата, който го пое с треперещи ръце.

— Говори се, че този етикет е бил поставен от Пий XII, а Йоан е заповядал запечатването. Би ли разчупил восъка, Алберт?

Валендреа се огледа за подходящ инструмент, но не откри такъв и натисна печата в ръба на металната врата. Восъкът се пропука и падна.

— Умно — рече папата и пое сандъчето.

Валендреа прие похвалата с мълчаливо кимане. Павел пусна сандъчето в скута си и извади очилата си. Сложи ги, отвори капака и извади два плика. Единият остави настрана, а другият разтвори. Вътре имаше два листа хартия, като единият беше значително по-нов от другия. И двата бяха гъсто изписани на ръка. Папата насочи вниманието си към по-стария лист.

— Това е оригиналното описание на португалски, направено от сестра Лусия — поясни той. — За съжаление аз не ползвам този език.

— Аз също, свети отче.

Павел му подаде листа. Текстът беше в рамките на двайсетина реда, изписан с избледняло от времето мастило. Валендреа изпита дълбоко вълнение при мисълта, че държи в ръце писмото, до което се бяха докосвали единствено сестра Лусия — призната очевидка на появата на Дева Мария, и папа Йоан XXIII.

— А това е преводът — промърмори папата и размаха по-новия лист.

— Преводът? — вдигна глава младият духовник.

— Йоан също не е знаел португалски. По тази причина е поискал посланието да бъде преведено на италиански.

Валендреа за пръв път чуваше този факт. Значи към отпечатъците от пръсти на хартията, която държеше в ръце, трябваше да се прибавят още едни — без съмнение на духовник със съответните познания, който се е заклел да пази тайната и който вероятно отдавна е мъртъв.

Павел разгъна втория лист и започна да чете. На лицето му се изписа объркване.

— Никога не ме е бивало със загадките — промърмори той, сгъна листа и посегна към втория плик. Оказа се, че и той съдържа два листа — един стар и един по-нов. — Пак португалски… Със съответния превод на италиански.

Валендреа мълчаливо го наблюдаваше как чете. Този път на лицето му се изписа объркване, последвано от дълбока тревога. Дишането му се учести, а веждите му се сляха в една линия. Не каза нищо. Валендреа също мълчеше, без да смее да поиска превода.

Папата го изчете за трети път, после облиза пресъхналите си устни и леко се размърда. Върху лицето му се изписа дълбоко смайване и Валендреа за миг се изплаши. Пред него седеше първият папа, който беше обиколил света. Човекът, който се беше изправил срещу огромната армия на църковните реформатори и беше успял да я укроти, заменяйки по гениален начин революционните настроения с кротка умереност. Човекът, който категорично заяви „Никога повече война“ от трибуната на Обединените нации. Човекът, който обяви за грях контрола върху раждаемостта и остана непоколебим въпреки бурните протести, разтърсили из основи католическата църква. Човекът, който потвърди доктрината за безбрачие на духовниците и отстрани с твърда ръка несъгласните с нея. Човекът, който безстрашно преговаря с един масов убиец във Филипините и успя да го убеди да се предаде, а след това заклейми тероризма и присъства лично на погребението на италианския министър-председател, негов личен приятел.

Този човек беше твърд и решителен божи служител, който не се плашеше от нищо. Но нещо в текста, който държеше в ръце, го беше разтърсило.

Папата мълчаливо сгъна листовете, сложи ги в дървеното сандъче и затвори капака.

— Върни ги обратно — прошепна той, заковал очи в скута си. По бялата му дреха бяха полепнали дребни парченца кървавочервен восък и той машинално ги изтръска с ръка. — Беше грешка. Не биваше да идвам тук. — Мигът отмина и самообладанието му се възвърна. — Като се върнем горе, ще изпълниш категоричната ми заповед. Искам лично да запечаташ това сандъче с нов восъчен печат и да го върнеш в сейфа. От този момент нататък никой няма право да идва тук. Всеки нарушител на тази заповед ще бъде незабавно отлъчен от светата църква. Всеки, без никакви изключения!

Разбира се, заповедта не се отнася за папите, въздъхна Валендреа. По тази причина Климент XV можеше да слиза в архива, когато пожелае. И германецът току-що го беше направил.

Валендреа отдавна беше запознат с италианския превод на бележката на сестра Лусия, но до вчера не знаеше името на човека, който беше направил този превод.

Отец Андрей Тибор.

Три бяха въпросите, които натрапчиво се въртяха в съзнанието му. Какво караше Климент непрекъснато да посещава архива? Защо папата иска да се свърже с Тибор? И — най-важното — какво знае този преводач? В момента нямаше отговор на нито един от тези въпроси. Но се надяваше да ги получи съвсем скоро с помощта на Колин Мичънър, Катерина Леу и отец Амбрози.