Третата тайна

14

Букурещ, Румъния

Петък, 10 ноември, 11:15 ч.

Мичънър се спусна по металната стълбичка и стъпи на обсипаната с маслени петна писта на летище „Отопени“. Редовният полет на „Бритиш Еъруейс“ беше протекъл нормално. Полупразният самолет зае мястото си пред терминала. Виждаха се само още три машини.

Това не беше първото му посещение в Румъния. Беше идвал тук като служител в секретариата на Ватикана, който по онова време се ръководеше от кардинал Фолкнер. Тогава работеше в международния отдел, отговарящ за дипломатическите връзки на Светия престол.

В продължение на няколко десетилетия Ватикана и румънските църкви спореха за собствеността върху католическите имоти, които след Втората световна война бяха прехвърлени в разпореждане на румънската православна църква. Сред тях бяха и няколко древни католически манастира. С падането на комунизма се възстанови религиозната свобода, но преговорите за връщането на имотите се проточиха и оставаха трудни. След падането на Чаушеску Йоан Павел II започна преговори е правителството и дори отиде на официално посещение в Румъния. Но напредъкът бе бавен. Самият Мичънър беше участвал в част от последните преговори. Напоследък се забелязваше известно раздвижване от страна на центристкото правителство. В страната живееха около два милиона католици и над двайсет и два милиона православни, чийто глас беше започнал да се чува. Климент даде да се разбере, че и той възнамерява да посети страната, но проблемът с имотите беше основна пречка за евентуалната папска визита.

Затънал в сложните политически комбинации от онова време, Мичънър почти бе забравил, че е духовно лице. Беше по-скоро министър, дипломат и личен довереник на папата. Но всичко това щеше да свърши с последния му дъх. Може би тогава ще трябва да се върна към проповедничеството, каза си с въздишка той. На практика никога не бе имал свое паство. Малко мисионерска работа нямаше да му навреди. Кардинал Нгови му беше разказвал много за Кения. От тези разкази стигна до извода, че Африка би могла да се окаже отлично убежище за един бивш папски секретар, особено ако Климент почине, преди да го направи кардинал.

Прогони мислите за личното си бъдеще и закрачи към терминала с чувството, че полетът го е ободрил. Неподвижният въздух беше доста студен — пилотът ги беше предупредил, че температурата в Букурещ е малко над нулата. Небето беше покрито с ниски облаци, които не пропускаха нито един слънчев лъч.

Влезе в сградата и се насочи към гишето за паспортен контрол. Беше почти без багаж, ако не се брои един лек сак, който се поклащаше на рамото му. Облеклото му се състоеше от джинси, пуловер и разкопчано сако — в точно съответствие с молбата на Климент да бъде дискретен.

Ватиканският паспорт му осигури свободно влизане в страната без обичайната платена виза. Мичънър се отправи към гишето на „Юродолар“, което беше точно срещу митническия контрол. Нае една очукана фиеста, като преди това не забрави да разпита служителя как може да стигне до Златна. Владееше езика достатъчно, за да схване какво му обяснява младежът с рижа коса.

Не беше особено възхитен от перспективата да шофира сам по пътищата на една от най-бедните европейски страни. Справките, които направи в интернет, единодушно предупреждаваха за опасност от кражби и грабежи — най-вече нощно време и в провинцията. Би предпочел да използва помощта на папския нунций в Букурещ, който би могъл да му осигури местен шофьор и гид, но Климент категорично му бе забранил. Настани се зад волана на наетата кола и бавно напусна летището. Откри магистралата без особени трудности и пое към Златна.

Катерина стоеше в западния край на павирания площад. Отдавна неподдържана, настилката беше доста разбита, а много павета просто липсваха. Угрижените хора наоколо изобщо не обръщаха внимание на такива дреболии, погълнати изцяло от елементарните проблеми на съществуването си — храна, вода, отопление.

Пристигна в Златна едва преди два часа, използвайки времето си да научи каквото може за отец Андрей Тибор. Много внимаваше с въпросите, защото румънците се славеха с пословичното си любопитство. Според информацията, която й беше предоставил Валендреа, самолетът на Мичънър трябва да кацне някъде около единайсет. Златна се намираше на около сто и петдесет километра северно от Букурещ, което означаваше, че ще му трябват поне два часа, за да се добере дотук. Часовникът й показваше един и двайсет. Той скоро щеше да се появи, разбира се, ако самолетът му не бе закъснял.

Беше й хубаво, че си е у дома, но едновременно се чувстваше и доста странно. Родена и израснала в Букурещ, тя беше прекарала голяма част от детството си отвъд Карпатите, в сърцето на Трансилвания. За нея това място не беше познатото от литературата свърталище на вампири и върколаци, а просто Ердели — район с прекрасни гори, замъци крепости и сърдечни хора. Културата беше силно повлияна от Унгария и Германия, оцветена от специфичните цигански обичаи. Баща й беше наследник на саксонските бойци, принудително заселени тук още през XII век със задачата да спрат татарските набези. Наследниците на тези представители на Европа бяха оцелели въпреки терора на поредица унгарски деспоти и румънски крале, но след Втората световна война комунистите се заеха да ги ликвидират окончателно.

Родителите на майка й бяха цигани, което означаваше, че са обект на омраза и гонения — точно както Хитлер беше гонил евреите. Старата гара и дървените къщички на Златна с веранди от резбовано дърво й напомняха за селото на старците, което, за разлика от Златна, не беше оцеляло след поредицата земетресения и още по-страшните урбанистични реорганизации на Чаушеску. То стана част от онези близо седемдесет процента малки селца, които бяха подложени на ритуална разруха, а населението им бе натикано в грозни панелни блокове. Родителите на майка й бяха подложени и на допълнителното унижение сами да разрушат къщата си. „Начин да се обедини опитът на селяните с марксистката ефективност“, гласеше този широко пропагандиран план. Колкото и да бе печално, малцина румънци съжаляваха за унищожението на циганските села. Тя още помнеше едно от редките си посещения в бездушния апартамент на дядо си и баба си — малки стаи с голи сиви стени, лишени от стоплящото присъствие на духовете на предците. Животът бавно напускаше изстрадалите им души. Което беше и целта на цялата широкомащабна операция. По-късно подобна операция беше проведена в Босна, но нея я нарекоха „етническо прочистване“. Докато Чаушеску окачестви своите действия като крачка към „прогресивния начин на живот“. Това беше истинска лудост. Видът на Златна и хората тук бързо пробудиха мрачните спомени.

От една продавачка научи, че в околността има три сиропиталища. Това, в което работеше отец Тибор, се смятало за най-окаяното. Намирало се в западните покрайнини на градчето и в него живеели неизлечимо болни деца — още едно от безумствата на Чаушеску.

Диктаторът храбро обяви контрацепцията извън закона и постави на жените една амбициозна задача — докато навърши четирийсет и пет, всяка от тях трябва да има най-малко пет деца. В резултат страната се напълни с деца, чиито родителите не можеха да ги изхранват. Подхвърлянето на бебета се превърна в повсеместно явление, а болести като СПИН, туберкулоза, хепатит и сифилис се разпространяваха с бързината на горски пожар. Едновременно с това никнеха и сиропиталищата — отвратителни дупки, в които за нежеланите деца се грижеха чужди и равнодушни хора.

Катерина научи, че Тибор е българин, който наближаваше осемдесет. Всъщност никой не знаеше точните му години. Беше известен като благочестив човек, който, вместо да се оттегли на заслужена почивка, неуморно подготвяше децата за скорошната им среща с бога. Тя не можеше да си представи какъв кураж е нужен, за да успокояваш умиращо пеленаче или да кажеш на десетгодишно дете, че скоро ще отиде на друго, по-добро място. И не можеше да повярва, че на света съществуват такива неща. Защото беше атеистка и винаги щеше да си остане такава. За нея религията бе създадена от човека, както и самият Бог. Обясняваше си живота не чрез вярата, а чрез политиката. Нима има по-добър начин за манипулиране на хората от сплашването им с проклятието на едно всемогъщо същество? Вярата в себе си е нещо далеч по-разумно. Вярата в собствените способности, желанието да изпробваш късмета си в живота, да постигнеш нещо. А молитвата е за слабите и ленивите. Нещо, от което лично тя никога не бе изпитвала нужда.

Погледна часовника си. Минаваше един и половина. Време да тръгва за сиропиталището. Бавно прекоси площада. Все още не беше решила какво да прави след появата на Мичънър. Беше сигурна, че ще измисли нещо.

Мичънър намали скоростта и се насочи към сиропиталището. Част от пътуването от Букурещ премина по магистрала с четири платна, която беше изненадващо добре поддържана, но второстепенните пътища след нея бяха нещо съвсем различно — с разбити банкети, надупчена като швейцарско сирене настилка и неясни указателни табели, заради които два пъти сбърка посоката. Прекоси река Олт, която разделяше два ниски хълма. Равнинната местност постепенно премина в планинска. През по-голямата част от пътуването му на хоризонта се виеха гъсти облаци промишлен смог.

Един месар в Златна му даде доста точни сведения за местонахождението на отец Тибор. Сиропиталището се оказа двуетажна тухлена постройка с разядени от сяра плочи на покрива. Въздухът тежеше от миризмата и щипеше гърлото му. На прозорците имаше железни решетки, а голяма част от стъклата им бяха облепени с хартиени ленти. Повечето бяха боядисани с блажна боя и той се зачуди дали са такива, за да не позволяват да се вижда вътре, или обратното.

Вкара колата в оградения двор и изключи мотора. Тревата беше изсъхнала. В единия ъгъл се виждаше ръждясала пързалка, заобиколена от няколко люлки. В дъното се издигаше черен и мазен дим, който по всяка вероятност беше източникът на тежката, задушлива миризма. На централния вход се появи монахиня, облечена в дълга до глезените кафява дреха.

— Добър ден, сестро — поздрави я той. — Аз съм отец Колин Мичънър и идвам да се срещна с отец Тибор.

Каза всичко това на английски с надеждата да бъде разбран, а на лицето му изплува любезна усмивка. Възрастната жена сплете пръсти пред дрехата си и го поздрави с лек поклон.

— Добре дошъл, отче. Нямах представа, че сте свещеник.

— Във ваканция съм и реших, че мога да оставя расото у дома — поясни Мичънър.

— Вие сте приятел на отец Тибор? — попита жената. Английският й беше превъзходен, без никакъв акцент.

— Не точно. Предайте му, че съм колега.

— Той е вътре. Моля, последвайте ме. — Жената се поколеба за момент, после попита: — Извинете, отче, но мога ли да попитам дали и друг път сте посещавали подобни места?

Странен въпрос, помисли си Мичънър, после поклати глава.

— Не съм, сестро.

— В такъв случай ще ви моля да бъдете търпелив с децата.

Той кимна и я последва нагоре по петте напукани стъпала. Вонята във вътрешността на сградата беше отвратителна смесица от урина, фекалии и застоял въздух. Моментално му прилоша, но не запуши нос, преценил, че това ще се възприеме като обида. Под подметките му заскърцаха натрошени стъкла; боята по стените беше олющена като изгоряла на слънцето кожа.

Децата нахлуха в коридора от отворените врати на стаите. Бяха трийсетина момчета, от едва проходили до тийнейджъри. Главите им бяха остригани — против въшки, както обясни сестрата. Част от тях накуцваха, а други изглеждаха така, сякаш не могат да контролират мускулите си. Много бяха кривогледи и изпитваха трудности с говора. Струпаха се около него и започнаха да го опипват, молейки за вниманието му. Гласовете им бяха пронизителни, а диалектът, който използваха, беше някаква смесица между руски и румънски. Питаха го кой е и защо е дошъл. Още в града му бяха казали, че голяма част от тези деца са неизлечимо болни или инвалиди. В сцената имаше нещо сюрреалистично, дължащо се най-вече на облеклото им. Някои бяха с панталони под ризките, други бяха с голи крака. Явно ги обличаха, с каквото им попадне.

Всички бяха кожа и кости. Малцина имаха зъби, открити рани зееха по лицата и крайниците им. Снощи, преди да си легне, Мичънър беше прочел някаква медицинска извадка, според която голяма част от изоставените румънски деца са заразени с вируса ХИВ.

Прииска му се да им каже, че Господ ще се погрижи за тях, че страданията им имат смисъл. Но още преди да отвори уста, в коридора се появи висок мъж с черно расо, на което липсваше бялата католическа якичка. Невръстно момченце се беше вкопчило във врата му в отчаяна прегръдка. Косата на възрастния мъж беше подстригана късо, а от лицето и поведението му се излъчваше благородство. Очила с телени рамки очертаваха кръглото му лице с кафяви очи под бухнали бели вежди. Тялото му беше слабо и стройно, но жилестите ръце излъчваха сила.

— Отец Тибор? — попита на английски Мичънър.

— Доколкото разбрах, вие сте колега — отговори възрастният мъж с твърд източноевропейски акцент.

— Да, аз съм отец Мичънър.

Старецът се наведе и пусна момченцето на пода.

— Тъкмо водех Думитру на всекидневната терапия — промърмори той. — Защо трябва да я забавя, за да разговарям с вас? — В гласа му прозвуча изненадваща враждебност.

— Вашият папа има нужда от помощта ви — отговори Мичънър.

Тибор си пое дъх, а в погледа му се появи изненада.

— Нима най-сетне си е дал сметка за ситуацията тук?

Мичънър не беше очарован от развоя на събитията. Не си беше представял, че ще разговарят пред публика, най-вече пред сестрата. Но децата останаха вкопчени в дрехите му.

— Трябва да поговорим насаме.

Отец Тибор внимателно го огледа, но в очите му нямаше емоция. Физическото му състояние беше безупречно и Мичънър със завист се запита дали на осемдесет ще бъде дори наполовина така добре.

— Прибери децата, сестро — разпореди се свещеникът. — И се погрижи за Думитру.

Монахинята пое слабичкото телце от ръцете му и подкара останалите деца пред себе си. Отец Тибор изстреля още няколко заповеди на румънски. Мичънър разбра част от тях, но все пак попита:

— На каква терапия е подложено това дете?

— Просто масажираме краката му с надеждата, че ще проходи. Вероятно е безполезно, но само с това разполагаме.

— Тук няма ли лекар?

— Доволни сме, когато можем да ги нахраним. А за медицинска помощ дори не можем да мечтаем.

— Защо вършите всичко това?

— Странен въпрос за свещеник. Тези деца имат нужда от нас.

— Навсякъде ли е така?

— Всъщност това е едно от добрите сиропиталища — отвърна възрастният мъж. — Работихме много упорито, за да го превърнем в място за живеене. Но, както сам виждате, още много трябва да се направи.

— Без пари?

— Задоволяваме се с това, което ни подхвърлят разни благотворителни организации. Правителството прави малко за нас, а църквата — почти нищо.

— Доброволно ли дойдохте тук?

— Да — кимна Тибор. — След революцията прочетох за сиропиталищата и реших, че мястото ми е тук. Това беше преди десет години.

В гласа му все още се усещаше острота.

— Защо сте толкова враждебен? — попита Мичънър.

— Питам се какво може да иска папският секретар от стар човек като мен.

— Знаете кой съм?

— Не съм безразличен към това, което става по света.

Беше ясно, че Андрей Тибор съвсем не е глупак. Папа Йоан XXIII явно е направил добър избор, като го е помолил да преведе записките на сестра Лусия.

— Нося ви писмо от светия отец.

— Точно от това се страхувах — прошепна Тибор и хвана ръката му. — Елате да отидем в параклиса.

Обърнаха се и тръгнаха обратно към изхода. Параклисът се оказа малка стаичка с под, застлан с грапав картон. Голите стени бяха от камък, напукани греди очертаваха тавана. Единственото нещо, което напомняше за храм, беше самотният прозорец, върху чието стъкло бе изрисувана Мадоната с протегнати ръце, сякаш готова да прегърне онзи, който потърси утехата й.

— Открих този витраж в една църква наблизо, малко преди да я съборят — проследи погледа му Тибор. — А един от доброволците го монтира през лятото. Децата са невероятно привлечени от нея.

— Знаете защо съм тук, нали?

Отецът не отговори. Мичънър извади от джоба си гълъбовия плик и му го подаде. Старецът пристъпи към прозореца, разкъса плика и извади писмото на папата. Започна да чете, държейки листа далеч от очите си.

— Отдавна не съм ползвал немски, но все още не съм го забравил — промърмори той, прочете написаното и сгъна листа. — Когато писах на папата за пръв път, просто се надявах да изпълни молбата ми и нищо повече.

Мичънър понечи да попита каква е била тази молба, но бързо се овладя.

— Имате ли отговор за светия отец? — попита той.

— Имам много отговори. Кой от тях да избера?

— Сам ще решите.

— Де да беше толкова просто — въздъхна Тибор и извърна глава към рисуваното стъкло. — Тя го е направила сложно. — Замълча за момент, после бавно се извърна към госта си. — В Букурещ ли сте отседнали?

— А вие как предпочитате?

Тибор му подаде плика и каза:

— Близо до Площада на революцията има едно заведение, кафе „Кром“. Лесно ще го намерите. Бъдете там в осем. Дотогава ще съм готов с отговора.

15

По обратния път към Букурещ Мичънър правеше огромни усилия да прогони от съзнанието си кошмарните картини от сиропиталището.

И той като онези деца не познаваше истинските си родители. Едва на зряла възраст научи, че истинската му майка е живяла в Клогхийн — селце на север от Дъблин. Когато забременяла, била едва двайсетгодишна, неомъжена. Баща му така и си останал неизвестен, защото майка му упорито отказвала да го назове. По онова време абортите били нещо нечувано, а отношението на обществото към неомъжените майки — абсолютно брутално.

Църквата била единственият им шанс.

Архиепископът на Дъблин ги нарекъл „центрове за раждане“, но на практика това били полусрутени и зле поддържани сгради — като тази, която току-що беше посетил. Управлението им било поверено на монахини — не грижовни и милосърдни жени като тази в Златна, а напротив — зли и намръщени служителки на църквата, които третирали бременните като престъпници.

Преди и след раждането жените били принудени да работят унизителна работа в ужасни условия, почти без заплащане. Имало побоища и глад. За църквата те били грешници, които нямали друг път към спасението на душите си, освен насилственото покаяние. Но повечето от обитателките на тези „центрове“ били обикновени селски момичета, които нямали средства да издържат децата си. Бащите на тези деца или не ги признавали, или не желаели постъпката им да се разчува. Имало и омъжени жени, които били допуснали грешката да забременеят против волята на съпрузите си. Но общият знаменател там бил срамът. Нито една от тях не искала да привлича внимание върху себе си или семейството си заради едно нежелано дете.

След раждането бебетата оставали в центровете за година-две. Съдбите им се решавали в последния момент — в неговия случай това било съобщение за пристигането на двойка американци. Само католиците се ползвали от привилегията на осиновяването, но те били длъжни да отгледат и детето като добър католик, без да съобщават на никого откъде са го взели. Специално създадената за тази цел организация „Свято сърце“ приемала и парични дарения, но те не били задължителни. Децата можели да знаят, че са осиновени, но само ако им се кажело, че истинските им родители са мъртви. Такова било желанието и на повечето майки, които се надявали срамът им да бъде изтрит с течение на времето. Никоя от тях не искала да се знае, че е изоставила детето си.

Мичънър помнеше ясно деня, в който бе посетил своя „център“. Сивата каменна сграда беше разположена в най-ниската част на една гориста долина недалеч от Ирландско море. Обикаляйки празните помещения, той се беше опитал да си представи как отчаяната майка се промъква на пръсти в детското отделение, за да зърне детенцето си за последен път, да се сбогува с него, а вероятно и да се запита защо Бог и църквата я подлагат на такива мъчения. Толкова ли е тежък този грях? И ако е така, защо и бащата не търпи неговите последици? Защо цялата вина трябва да бъде нейна?

Каква болка, господи!

Изправен пред зеещия прозорец на втория стаж, той гледаше към отсрещната черница. Тишината се нарушаваше единствено от вятъра, който стенеше в празните стаи. Като воплите на невръстните дечица, затворени някога в тях. И усети ужаса на майката, която се опитва да зърне за последен път детето си, отнасяно от някаква кола. Една от тези майки е била и неговата. Жена без име и без самоличност, която нямаше да срещне никога. Не можеше дори да се опита да я потърси, тъй като новородените нямали фамилни имена. Единственото, което успя да научи за себе си, дължеше на избледнялата памет на една възрастна монахиня.

Над две хиляди бебета бяха напуснали Ирландия по този начин. Едно от тях — слабичко момченце със светлокестенява коса и яркозелени очи, бе отпътувало в посока Савана, Джорджия. Таткото осиновител беше адвокат, а майката се отдаде с цялата си душа на новия си син. Детето растеше в квартал на заможни хора от горния слой на средната класа. Завърши училище с отличен успех, а след това — за огромно удовлетворение и гордост на вторите си родители — получи виеше геологическо и юридическо образование. После замина за Европа, където имаше щастието да попадне на един самотен епископ, който го заобича като свой син. Днес някогашното осиновено момченце беше верен служител на този епископ, който междувременно се беше издигнал до върховен глава на същата онази църква, която бе проявила невероятна жестокост към него в Ирландия.

Мичънър обичаше вторите си родители дълбоко и искрено. Те бяха изпълнили обещанието си към църквата, съобщавайки му, че истинските му родители са загинали. Едва на смъртния си одър втората му майка каза истината. Това беше изповедта на една свята жена пред сина свещеник, направена с надеждата, че ще бъде опростена както от него, така и от Всевишния.

„Години наред я виждах в съзнанието си, Колин. Представях си какво е изпитвала, когато те взехме. Опитаха се да ме убедят, че това е за добро. Аз самата се опитах да убедя себе си в същото. Но тя продължава да е пред очите ми“.

Той не знаеше какво да каже.

„Мечтаехме за детенце, Колин. Епископът каза, че без нас животът ти ще бъде много труден. Че никой няма да се грижи за теб. Но аз и до днес я виждам пред себе си. Искам да й кажа, че съжалявам. Да я уверя, че съм те отгледала добре, че съм те обичала както тя би те обичала. Дано да ни прости“.

Нямаше какво да се прощава. Вината беше на обществото, на църквата. А не на дъщерята на един обикновен фермер от Джорджия, която не бе имала щастието да си роди свое дете. Тя не беше извършила нищо лошо и той горещо молеше бога да й дари покой. Рядко мислеше за тези неща, но сиропиталището, което току-що напусна, върна спомените му с нова сила. В ноздрите му още се усещаше вонята и ръката му неволно посегна към страничното стъкло.

Онези деца никога нямаше да пътуват до Америка, никога нямаше да изпитат обичта на хората, които искат да бъдат техни родители. За тях светът се ограничаваше от сивата ограда около голямата и мрачна къща с решетки, в която никога не бе достатъчно светло и топло. И те щяха да умрат там, самотни и забравени, получавайки обич само от няколко монахини и един възрастен свещеник.

16

Намери един скромен хотел, разположен встрани от Площада на революцията и оживените улици около университета. Стаите бяха тесни, но чисти, обзаведени с мебели в стил „Ар Деко“, които изглеждаха малко не на място. В неговата имаше мивка, която изненадващо предлагаше топла вода в изобилие. Но душовете и тоалетните бяха общи за етажа и се намираха в дъното на коридора.

Настанил се до единствения прозорец, той довършваше сладкиша и диетичната кока-кола, които трябваше да залъжат глада му до времето за вечеря. Далечният звън на градски часовник отмери пет удара.

Писмото на Климент лежеше върху леглото. Отец Тибор вече го беше прочел, което означаваше, че той трябва да го унищожи, без да се запознае със съдържанието му. Папата му вярваше безрезервно и той нито веднъж не злоупотреби с неговото доверие, въпреки че дълбоко в себе си възприемаше връзката си с Катерина като предателство. Защото беше нарушил клетвата си, защото бе изневерил на своята църква и беше обидил своя Бог. А за такива прегрешения — прошка няма. Макар че Климент твърдеше друго.

Нима мислиш, не си единственият духовник, който се е поддал на изкушението?

Не е така.

Прошката е един от пилоните на нашата вяра, Колин. След като си прегрешил, трябва да са покаеш. Но това не означава да съсипеш живота си. Всъщност дали наистина си прегрешил?

Още помнеше любопитния поглед, с който беше удостоил архиепископа на Кьолн. Какво говореше този човек?

Чувстваш ли го като грях, Колин? Сърцето ти казва ли, че си постъпил зле?

И тогава, и днес отговорът на тези въпроси беше отрицателен. Той беше обичал Катерина — факт, който не можеше да забрави. Тя се появи в живота му малко след смъртта на майка му — по време, в което душата му беше разтърсена от силни терзания, свързани с миналото. Придружи го при пътуването му до Ирландия, а след посещението в изоставения „център“ двамата отидоха на скалите, надвиснали над бурното море. Там тя хвана ръката му и го увери, че вторите му родители са го обичали дълбоко и искрено, а той е имал голям късмет да попадне на такива хора. И беше права. Но мислите за неговата истинска майка продължаваха да смущават душата му. Как е било възможно обществото да оказва такъв страшен натиск върху беззащитните млади жени, принуждавайки ги да изоставят децата си, за да бъдат приети обратно в него? Защо е било нужно всичко това?

Допи течността в бутилката и отново погледна към плика. Неговият най-добър и най-близък приятел беше в беда. Човекът, който цял живот го беше подкрепял. Трябваше да направи нещо, още сега! Подчинявайки се на внезапен импулс, Мичънър отвори плика и измъкна бледосиния лист хартия. Писмото беше на немски, написано от ръката на папата.

Това беше официалният подпис на папата: пастор на пасторите, слуга на божиите слуги. Така Климент подписваше всички официални документи.

След тази злоупотреба с доверието на папата Мичънър се почувства зле. Но тук ставаше нещо. Отец Тибор явно беше впечатлил светия отец. И това му бе дало достатъчно основание да изпрати личния си секретар за оценка на ситуацията. „Защо сте запазили това доказателство за себе си?“

Какво доказателство?

„Разгледах преписа на третата тайна, който ми изпратихте в първото си писмо, многократно изчетох превода Ви“.

Дали тези неща са скрити в архива? В дървеното сандъче, към което Климент продължава да проявява жив интерес?

Сложи писмото обратно в плика, след което се насочи към тоалетната в дъното на коридора. Там го накъса на ситни парченца и пусна водата.

Катерина се вслуша в стъпките на Колин Мичънър, които ясно отекваха над главата й. После постепенно заглъхнаха в дъното на коридора.

Беше го проследила от Златна до Букурещ, защото бе решила, че е по-важно да установи къде ще отседне, отколкото да се интересува от това, което се беше случило между него и отец Тибор. Не беше изненадана от факта, че колата му подмина центъра и се насочи към един от по-скромните хотели в периферията. Нито пък от нежеланието му да отиде в резиденцията на папския нунций, която се намираше в близост до центъра. Валендреа я беше предупредил, че посещението му ще бъде неофициално.

Със съжаление установи, че кварталите на Букурещ продължават да излъчват онази оруелианска безнадеждност, родила се след грандоманската идея на Чаушеску да разруши културните паметници на града и да ги замени с жилищни блокове — еднакво огромни и еднакво грозни. Подобно на повечето диктатори, и той беше свързвал величието на управлението си с грандиозните мащаби, независимо от факта, че сградите бяха непрактични, скъпи и нежелани. Държавата беше вменила в дълг на поданиците си да демонстрират одобрение за всичките й начинания. Неблагодарните отиваха в затвора, а късметлиите ги разстрелваха.

Тя напусна Румъния шест месеца след екзекуцията на Чаушеску. Остана толкова дълго с намерението да участва в първите свободни избори в историята на страната. Но те бяха спечелени от бившите комунисти и тя си даде сметка, че промените ще бъдат бавни и болезнени. Сега виждаше, че е била права. Над Румъния все още витаеше една особена тъга. Почувства я още в Златна, а също и тук — по улиците на Букурещ. Приличаше на онази тъга, която идва след погребението на близък човек. И която тя отлично разбираше. Какво беше станало със собствения й живот? През последните дванайсет години не беше направила нищо значително. Баща й я призова да остане и да работи за новата, уж свободна румънска преса, но тя вече беше уморена от суматохата. Вълнението, съпровождащо бунта, влезе в ярък контраст с равнодушното затишие, което го последва. Задоволявайки се да бърка варта и пясъка, тя беше оставила на другите да изливат бетонните основи на новото общество. Замина и започна да се лута из Европа. Намери и загуби Колин Мичънър, след което дойде ред на Америка и Том Кийли.

Сега пак си беше у дома. А на стажа над главата й се чуваха стъпките на мъжа, когото някога беше обичала. Как да разбере какво прави? Какво беше казал Валендреа? „Бих предложил да използвате онези прелести, на които се наслаждава Том Кийли в момента. Сторите ли го, успехът на мисията ви е сигурен“. Мръсник. Кардиналът може би беше прав. Директният подход й се струваше най-подходящ за случая. Познаваше прекрасно слабостите на Мичънър и се мразеше заради намеренията си да се възползва от тях.

Всъщност място за избор нямаше. Тя се изправи и тръгна към вратата.

17

Ватикана

17:30 ч.

Последният ангажимент на Валендреа беше в ранен за петъчния ден час. Вечерята във френското посолство неочаквано беше отложена — някаква политическа криза беше задържала посланика в Париж — и пред него изведнъж се откри рядката възможност за една свободна вечер.

Голяма част от следобеда бе преминала в тежък разговор с Климент. Това време беше определено за брифинг по международните отношения на Ватикана, но двамата го използваха предимно за кавги. Отношенията им бързо се влошаваха и опасността от публична конфронтация ставаше все по-реална. Климент още не бе поискал оставката му, но явно очакваше Валендреа да обяви несъгласие с официалната позиция на папата и сам да напусне.

Разбира се, това никога нямаше да стане.

Част от брифинга беше отделена на предстоящото посещение на държавния секретар на САЩ, което щеше да започне след две седмици. Вашингтон се опитваше да получи подкрепата на Светия престол за поредица политически инициативи в Бразилия и Аржентина. В Латинска Америка църквата беше реална политическа сила и Валендреа вече беше дал сигнали, че е готов да използва влиянието на Ватикана в полза на Вашингтон. В това отношение позицията му рязко се различаваше от тази на Йоан Павел II. Официално полският папа беше подкрепял същата теза, но на практика действаше срещу нея. Тактика, която според Валендреа беше приспала Москва и Варшава и в крайна сметка беше поставила комунизма на колене. Той видя с очите си на какво е способен моралният и духовен лидер на един милиард вярващи християни по света, но Климент отказа да сключи съюз със САЩ. Което означаваше, че бразилци и аржентинци трябва да решават проблемите си сами. Немецът сякаш бе разгадал неговите планове.

На вратата се почука. Беше сам в покоите си, тъй като беше изпратил камериера за кана кафе. Прекоси кабинета. Двойната врата бавно се отвори. Швейцарските стражи застанаха мирно. Между двамата високи младежи се очерта фигурата на кардинал Морис Нгови.

— Питах се дали ще ми отделиш една минута, твое преосвещенство — каза той. — Направих опит да се свържа с теб по телефона, но бях уведомен, че вече почиваш.

Гласът на Нгови беше тих и спокоен. А обръщението „преосвещенство“ очевидно беше предназначено за охраната. Изпратил Колин Мичънър на тайна мисия в Румъния, папата вероятно бе прехвърлил върху африканеца задълженията на момче за поръчки.

Валендреа покани кардинала да влезе, а на охраната нареди да не бъдат безпокоени. Въведе госта в кабинета си и го покани да седне на канапето, тапицирано със златиста Дамаска.

— След малко камериерът ще донесе кафе — рече той.

— Няма нужда — вдигна ръка Нгови. — Дойдох да поговорим.

Валендреа седна зад писалището и вдигна глава.

— Какво желае Климент?

— Аз съм този, който желае нещо. Какво търсеше вчера в архива? Защо си заплашил кардинала? Това е нечувано!

— Доколкото си спомням, архивите не са под надзора на Конгрегацията за католическо образование — сухо отговори Валендреа.

— Отговори на въпроса ми.

— Значи Климент все пак иска нещо.

Нгови не отговори, отново прибягвайки до дразнещата тактика, която често принуждаваше събеседника му да каже повече от това, което иска.

— Казал си, че изпълняваш мисия от изключително значение за църквата. Такава, която изисква изключителни действия. Какво си имал предвид?

Какво ли е надрънкал онзи кльощав мръсник? — запита се Валендреа. Явно е пропуснал да спомене греховното си опрощение на един незаконен аборт. Или пък си е признал? След което реши, че нападението е най-добрата отбрана.

— И двамата знаем, че Климент е обсебен от тайната на Фатима — вдигна глава той. — И напоследък често го виждаме в секретния архив.

— Което е прерогатив на всеки папа — кимна Нгови. — Ние с теб нямаме право да го обсъждаме.

— Но защо нашият доблестен немски отец проявява такава загриженост за нещо, което е отдавна известно на света? — приведе се напред държавният секретар.

— Това ние с теб не можем да обсъждаме. В личен план аз бях напълно удовлетворен, когато Йоан Павел разкри третата тайна.

— Беше член на комисията, която подготви разкриването на тайната и написа придружаващата я интерпретация, нали?

— Беше чест за мен. Дълго време се питах какво съдържа последното послание на Мадоната.

— Но на практика се оказа, че то не съдържа нищо сензационно. Извън обичайните призиви за покаяние и вяра.

— Напротив, то предсказваше убийство на папата.

— Което обяснява защо църквата го е запазила в тайна толкова дълго време — кимна Валендреа. — Глупаво би било да се даде божествен мотив на някой лунатик да застреля папата.

— Ние вярваме, че точно това е бил мотивът на Йоан XXIII, който е прочел посланието и е заповядал да бъде запечатано.

— Но предсказанието на Дева Мария се сбъдна. Някакъв смахнат се опита да застреля Павел VI, а после онзи турчин натисна спусъка срещу Йоан Павел II. Но аз искам да разбера друго — защо Климент изпитва необходимост непрекъснато да препрочита оригиналния текст?

— Пак ще повторя, че ние с теб нямаме право да задаваме подобни въпроси.

— Освен ако някой от нас не е папа — подхвърли Валендреа и изчака да види дали гостът му ще захапе въдицата.

— Но никой от нас не е папа — поклати глава Нгови. — А твоята постъпка нарушава каноническите закони. — Гласът му остана равен, а Валендреа се запита дали този сдържан африканец някога е губил самообладание.

— И вероятно планираш да ми отправиш официално обвинение, а?

— Ако имам някакъв шанс за успех, да — отвърна, без да се колебае Нгови.

— При такъв успех аз ще бъда принуден да си подам оставката, а ти ще получиш поста държавен секретар. Това няма да ти бъде неприятно, нали, Морис?

— Ще бъда много доволен, ако мога да те изпратя обратно във Флоренция. Там са живели Медичите, от които произлиза фамилията ти.

Валендреа застана нащрек. Африканецът беше майстор на провокациите, а тази тема несъмнено би била силен коз по време на конклава, най-вече за неговите противници начело с Нгови.

— Аз съм Валендреа, а не Медичи — отсече той. — Нашата фамилия винаги се е противопоставяла на Медичите.

— Невинаги, а само когато е била в упадък. Убеден съм, че и твоите предци са били опортюнисти.

Едва сега Валендреа си даде сметка за истинската същност на този разговор: той беше открита конфронтация, лице в лице, на двамата най-сериозни претенденти за папския престол. Отлично знаеше, че Нгови ще бъде най-големият му съперник. Разполагаше със записи на разговорите между няколко кардинали, които се бяха почувствали сигурни зад заключените врати на своите кабинети. От тях стигна до заключението, че африканецът е опасен противник — още повече че архиепископът на Найроби никога не беше афиширал желание да бъде папа. На всички въпроси в тази посока беше отвръщал с махане на ръка и деклариране на дълбоко уважение към Климент XV. Което обаче не можеше да заблуди Валендреа. Папа африканец не бе стоял на трона на свети Петър от първи век. Това би било истински триумф за Нгови, който беше пламенен националист и твърдо вярваше, че Африка заслужава повече от сегашния си статут в светата църква. А нима има по-добра платформа от този трон за прокарване на социалните реформи, на които той беше привърженик?

— Откажи се, Морис — тежко въздъхна той. — Не е ли по-разумно да се присъединиш към печелившия отбор? Мога да ти гарантирам, че няма да напуснеш като папа предстоящия конклав.

— Аз съм загрижен единствено за това ти да не станеш папа.

— Знам, че зад теб е твърдият блок на африканските духовници — кимна Валендреа. — Но те имат само осем гласа и не могат да ме спрат.

— Вярно, но тези осем гласа ще бъдат от решаващо значение при оспорван вот.

Нгови за пръв път спомена за конклава. Послание ли беше това?

Причината за посещението най-сетне му се изясни. Папата се нуждаеше от информация.

— Къде е отец Мичънър?

— В отпуск, доколкото съм осведомен.

— И Паоло е в отпуск — иронично се усмихна Валендреа. — Може би го карат заедно.

— Надявам се, че Колин има по-добър вкус по отношение на приятелите си.

— Същото важи и за Паоло.

Защо папата се интересува от Амбрози? — запита се Валендреа. Какво значение има той? Може би подценяваше немеца.

— Знаеш ли, Морис — отново въздъхна той. — Преди малко не бях искрен. Всъщност от теб ще излезе отличен държавен секретар. Ако получа подкрепата ти по време на конклава, смятай, че имаш поста.

Нгови седеше спокойно, със скръстени ръце.

— На колцина още подхвърли това захарче? — попита той.

— Само на онези, които имат влияние.

Гостът се изправи.

— Напомням ти, че апостолическият правилник забранява предизборните кампании. И двамата сме обвързани с него.

След тези думи африканският кардинал се обърна и тръгна към вратата.

Валендреа не стана да го изпрати.

— На твое място не бих се придържал толкова стриктно към протокола, Морис — подхвърли след него той. — Скоро ще се съберем в Сикстинската капела, където шансовете ти ще претърпят драстична промяна. Но това зависи единствено от теб.

18

Букурещ

17:50 ч.

Мичънър се стресна от почукването на вратата. Никой не знаеше, че е в Румъния, с изключение на Климент и отец Тибор.

Стана и отиде да отвори. На прага стоеше Катерина Леу.

— Как ме откри, за бога? — смаяно попита той.

— Ти сам каза, че тайните във Ватикана са единствено онези, за които човек не е чувал — усмихна се тя.

Този отговор не му хареса. Климент за нищо на света не би допуснал мисията му да стане обект на журналистическо внимание. Кой ли й беше подшушнал, че Мичънър напуска Рим?

— Почувствах се зле след срещата ни на площада — каза тя. — Не биваше да ти казвам онези неща.

— Значи си дошла в Румъния, за да ми се извиниш, така ли? — иронично подхвърли той.

— Трябва да поговорим, Колин.

— Времето не е подходящо.

— Казаха ми, че си в отпуск, и аз реших, че това е най-подходящото време.

Той я покани да влезе и затвори вратата след нея. Помисли си, че от последната им среща насаме беше изминала цяла вечност. После в главата му се появи друга, по-тревожна мисъл. След като тя знае посоката, а вероятно и целта на пътуването му, какво ли знае Валендреа? Трябва веднага да се обади на Климент и да му съобщи за този пробив в сигурността. Едновременно с тази мисъл в главата му изплуваха думите на папата, казани в Торино: „Той знае всичко, което правим или говорим“. Явно имаше предвид Валендреа. Което означаваше, че папата вече знае какво става.

— Нямаме причина да се държим враждебно един към друг — продължи Катерина. — Обмислила съм напълно онова, което се случи преди години. И съм готова да призная, че то до голяма степен се дължи на моето отношение.

— Това е ясно за всички.

Тя не обърна внимание на иронията в гласа му и продължи:

— Ти ми липсваше. Това беше причината да дойда в Рим. Исках да те видя.

— А какво ще кажеш за Том Кийли?

— Имах връзка с него — кимна тя, поколеба се за момент, после добави: — Но тя не може да се сравнява с онова, което имах с теб. — Пристъпи крачка напред и продължи: — Не се срамувам от времето, което прекарах с него. Положението му е силно примамливо за всеки журналист, в него се крият много възможности. — Очите й се заковаха в неговите по начин, по който само тя умееше. — Но трябва да разбера защо и ти участваш в трибунала. Според Том папските секретари рядко поемат подобни ангажименти.

— Знаех, че ще бъдеш там.

— А зарадва ли се, като ме видя?

Той се забави, за да обмисли отговора си, след което поклати глава.

— Мисля, че ти не се зарадва особено, като да ме видя.

— Опитвах се да отгатна реакцията ти, нищо повече.

— Доколкото си спомням, реакция от твоя страна изобщо липсваше.

Тя се отдръпна и пристъпи към прозореца.

— Между нас имаше нещо много специално, Колин. Няма смисъл да го отричаме.

— Но няма смисъл и да го възкресяваме.

— Това е последното, което бих желала. И двамата остаряхме, дано да сме и поумнели. Не можем ли да бъдем просто приятели?

Беше пристигнал в Румъния по поръчение на папата, а сега изведнъж се оказа въвлечен в разговор с жената, която някога беше обичал. Нима Бог му изпращаше ново изпитание? Не можеше да отрече, че присъствието й му се отразява по неповторим начин. Някога действително бяха споделяли всичко. Тя беше трогателна в усилията си да разкрие тайните на детството му, търсеше информация за истинската му майка, искаше да разбере защо биологическият му баща се е отказал от него. А благодарение на нея той успя да прогони голяма част от кошмарите си. За съжаление на тяхното място се бяха появили нови. Може би е дошло времето да сключи мир със съвестта си. Какво лошо има в това?

— Бих се радвал — кратко отговори той.

Тя беше облечена с черен панталон, който плътно прилепваше към стройните й бедра. Широкият черен колан, напомнящ за революционните; й възгледи, мътно проблясваше под раираното сако. Но очите й бяха изгубили замечтаното изражение и гледаха на света със спокойна увереност. Прекалено спокойна. Някъде дълбоко в тях обаче все още се долавяха емоционалните искрици, които той толкова беше харесвал. Те му липсваха и до днес. Странна тръпка прониза тялото му. В душата му нахлуха спомените от онова далечно лято, когато се беше оттеглил в Алпите за размисъл и когато, също като днес, тя се беше появила на прага, предизвиквайки дълбок смут в душата му.

— Каква работа имаш в Златна? — изтръгна го от спомените тя. — Чух, че управляваното от някакъв стар свещеник сиропиталище било наистина ужасно място.

— Ходила си там?

— Проследих те — кимна Катерина.

Той направи усилие, за да преглътне поредната тревожна новина.

— Исках да поговоря с този свещеник.

— Ще ми кажеш ли защо?

Във въпроса й имаше искрен интерес, а и той изпитваше желание да говори на тази тема. Може би точно Катерина беше в състояние да му помогне. Но трябваше да има предвид някои неща.

— Неофициално? — погледна я в очите той.

— Разбира се, Колин. Напълно неофициално. Усмивката й му донесе облекчение.

19

20:00 ч.

Мичънър заведе Катерина в кафе „Кром“. Разговорът в хотелската стая бе продължил повече от два часа. Той й предложи съкратена версия на това, което се беше случило с Климент XV през последните няколко месеца, а също така и причината за сегашното си посещение в Румъния. Пропусна единствено факта, че беше прочел писмото на папата до отец Тибор. Тя беше единственият човек, с когото си позволи да сподели всичките си грижи и притеснения. Дори с кардинал Нгови трябваше да внимава просто защото настроенията и съюзите във Ватикана се сменяха с лекотата на морския прилив. Днешният приятел лесно се превръщаше в утрешен враг. Докато Катерина нямаше съюзници вътре в църквата, а представите й за третата тайна на Фатима бяха съвсем бегли. Тя му разказа за статията си в едно датско списание през 2000 г., написана непосредствено след като Йоан Павел II публикува текста. Била насочена главно срещу група отцепници от светата църква, които поддържали апокалиптичното становище, че метафоричното послание на Мадоната било ясна индикация за приближаващ се апокалипсис. Тя и до днес беше убедена, че подобно мнение е лудост, а в статията изразила същото становище, при това в доста остра форма. Но след реакцията на Климент в тъмната стаичка Мичънър вече не беше сигурен дали става въпрос за лудост или нещо друго. Надяваше се, че отец Тибор ще прогони тази несигурност.

Свещеникът го чакаше на една маса до прозореца с огледално стъкло. Трафикът и забързаните хора бяха огрени от оранжевите лъчи на залязващото слънце. Въздухът беше наситен с вечерната влага. Бистрото се намираше в самия център на града, на крачка от Площада на революцията. По тази причина салонът беше почти пълен. Тибор беше заменил черното расо с джинси и вълнено поло. Видял приближаването на двамата, той се изправи.

— Госпожица Леу е сътрудничка в моята канцелария — представи я Мичънър. — Тя ще има грижата да води записки за всичко, което бихте желали да споделите с мен. — Прибягна до тази лъжа просто защото беше решил, че Катерина трябва да чуе разговора.

— Кой съм аз, че да оспорвам решението на папския секретар — сви рамене отец Тибор.

Думите му прозвучаха бодро и дори закачливо, а в сърцето на Мичънър потрепна надеждата, че горчивината от първия им разговор се е стопила. Възрастният свещеник махна на келнерката и поръча още две бири, изчака я да се отдалечи и плъзна един плик на масата.

— Това е отговорът ми на искането на Климент — кратко поясни той.

Мичънър не посегна да го вземе.

— Цял следобед мислих — добави Тибор. — И накрая реших да напиша всичко, за да бъда точен.

Келнерката донесе две халби тъмна бира и Мичънър отпи глътка от пенливата течност. Катерина стори същото. Отец Тибор беше вече на втората халба, а празната стоеше в ъгъла на масата.

— Отдавна не бях мислил за Фатима — тихо промълви старецът.

— Дълго ли работихте във Ватикана? — обади се за пръв път Катерина.

— Осем години. При Йоан XXIII и Павел VI, а след това се върнах на мисионерска работа.

— Присъствахте ли лично, когато Йоан XXIII прочете третата тайна за пръв път? — кротко попита Мичънър, скривайки подробностите, които беше научил от писмото на Климент.

Тибор извърна очи към прозореца и дълго мълча.

— Бях там — отвърна най-сетне той.

— Папата е дълбоко разтревожен, отче — продължи да го притиска Мичънър, вече знаейки каква е молбата на Климент. — Можете ли да ми обясните защо?

— Мога да разбера, тревогата му.

— Някаква представа? — небрежно подхвърли Мичънър.

— Оттогава изминаха четири десетилетия, но и аз не съм наясно — поклати глава възрастният човек и отмести поглед, сякаш не беше сигурен в думите си. — Сестра Лусия бе свята жена, но църквата се отнесе зле с нея.

— В какъв смисъл? — обади се Катерина.

— Рим направи всичко необходимо, за да я изолира. Не забравяйте, че през петдесет и девета само тя и Йоан XXIII са знаели третата тайна. По тази причина Ватикана разреши да я посещават само най-близките й роднини, а на самата нея категорично забрани да говори за появата на Мадоната.

— Но тя участва при разкриването на тайната от Йоан Павел II през две хилядната — отбеляза Мичънър. — Седеше редом с него на подиума при публичното прочитане на текста.

— По това време беше над деветдесет, имаше проблеми със слуха и зрението. Не забравяйте, че й бе забранено да говори на тази тема и тя не направи никакъв коментар. Абсолютно никакъв.

Мичънър отпи нова глътка бира.

— А какъв е бил проблемът около забраната на Ватикана? — попита той. — Това не е ли било опит да бъде защитена от въпросите на всякакви луди?

Тибор скръсти ръце пред гърдите си.

— Не очаквам разбиране от вас, защото сте продукт на курията — отсече той.

Обвинението беше неприятно просто защото не отговаряше на истината.

— Моят папа не е привърженик на курията — кротко отвърна Мичънър.

— Ватикана изисква пълно подчинение. В случай на противното апостолическият трибунал ви призовава за обяснения в Рим. Ние трябва да изпълняваме това, което ни се заповядва, а сестра Лусия е била покорна слугиня на църквата. Повярвайте ми, контактите й с пресата са били последното нещо на света, които Светият престол би допуснал. Йоан не е имал друг избор, освен да й заповяда мълчание. По същата причина са й го налагали и всички папи след него.

— Доколкото си спомням, тя е била посетена и от Павел VI, и от Йоан Павел II — подхвърли Мичънър. — Последният дори се е посъветвал с нея, преди да публикува тайната. Аз съм разговарял с епископи и кардинали, които са присъствали на това събитие. Тя е потвърдила, че ръкописът е нейно дело.

— Кой ръкопис? — вдигна глава Тибор.

Странен въпрос.

— Нима твърдите, че църквата е излъгала за посланието? — засече го Катерина.

— Това няма да узнаем никога — въздъхна Тибор и посегна към чашата си. — Защото добрата монахиня, Йоан XXIII и Йоан Павел II вече не са сред нас. Всички си отидоха, с изключение на мен.

Мичънър реши, че е време да смени темата.

— Затова ни кажете какво знаете — подхвърли той. — Какво се случи, след като Йоан XXIII прочете тайната?

Тибор се облегна в плетеното кресло и се замисли. Мълчанието продължи няколко минути.

— Добре — най-сетне кимна той. — Ще ви разкажа какво точно се случи.

— Знаете ли португалски? — попита монсеньор Каповила.

Тибор вдигна глава. Работеше във Ватикана вече десет месеца, но за пръв път някой от четвъртия етаж на апостолическия дворец благоволяваше да му обърне внимание. При това не друг, а самият личен секретар на Йоан XXIII.

— Да, отче.

— Светият отец има нужда от помощта ви. Вземете лист и молив и ме последвайте.

Той тръгна към асансьора, придържайки се на крачка от папския секретар. Изкачиха се до четвъртия етаж в пълно мълчание. Въведоха го в папските покои. Йоан XXIII седеше приведен зад писалището, върху което лежеше дървено сандъче със счупен восъчен печат. В ръцете на папата белееха два листа.

— Можете ли да прочетете този текст, отче Тибор? — попита той.

Свещеникът пое листовете и очите му пробягаха по написаното. В първия момент не регистрира смисъла на думите, а единствено факта, че са му познати.

— Да, свети отче.

Върху кръглото лице на папата изплува усмивка. Онази усмивка, която вдъхваше надежда на милиони католици по света. Заради нея пресата го кръсти Татко Йоан, а той с удоволствие прие това прозвище. Докато Пий XII боледуваше, прозорците на папския дворец бяха затъмнени, с плътно спуснати в знак на траур завеси. Но сега капаците бяха широко отворени и топлото италианско слънце свободно нахлуваше в хладните зали. Това беше сигналът за обновление, който венецианецът папа изпращаше към вярващите, трупащи се на площад „Свети Петър“.

— Седнете ей там, до прозореца, ако обичате — каза Йоан. — Направете писмен превод на италиански, страница по страница, както е в оригинала.

Тибор изпълни задачата за около час, като през това време два пъти провери точността на текста спрямо оригинала. Когато най-после остана доволен, той подаде листовете на папата и зачака реакцията му. Папата прочете първия лист с невъзмутимо изражение на лицето. Изчете и втория, но не каза нищо.

— Това не засяга моето управление на Светия престол — тихо промълви след проточилата се пауза Йоан.

Тибор замълча, макар че тези думи му се сториха доста странни предвид текста, който току-що беше превел.

Йоан комплектува двата оригинала със съответните преводи и ги сложи в два отделни плика. След което потъна в мълчание. Тибор не смееше да помръдне. Човекът срещу него бе успял да осъществи дълбоки промени в света на католицизма, въпреки че заемаше папския трон само от девет месеца. Именно тези промени бяха една от причините, поради която Тибор прие да работи в Рим. Светът беше готов за нещо различно и Господ Бог явно нямаше нищо против. Късите пръсти на Йоан замислено опипаха брадичката, тялото му в креслото леко се залюля.

— Отче Тибор, искам да се закълнете пред своя папа и своя Бог, че никога няма да разкриете съдържанието на това, което току-що прочетохте — промълви той.

Тибор усети цялата тежест на тази молба и тържествено отговори:

— Имате думата ми, свети отче.

Влажните очи на Йоан се заковаха върху лицето му и сякаш пронизаха душата му. По гърба му пробягаха ледени тръпки и той с усилие се удържа да не скочи на крака. Папата сякаш четеше мислите му.

— Бъдете убеден, че ще сторя всичко по силите ми, за да изпълня желанията на Мадоната — прошепна главата на римокатолическата църква.

— Никога след това не съм разговарял с Йоан XXIII — промълви Тибор.

— И той не ви потърси повече, така ли? — попита Катерина.

— Не — поклати глава възрастният свещеник. — До днес. Аз спазих обещанието, което дадох пред него. Допреди три месеца.

— Какво изпратихте на папата?

— Нима не знаете?

— Само в най-общи линии.

— Значи Климент е предпочел така.

— Едва ли — поклати глава Мичънър. — Иначе не би ме изпратил тук.

Тибор махна с ръка към Катерина.

— И за нея ли важи това?

— Не — поклати глава Мичънър. — Нея аз я поканих.

Тибор го стрелна с поглед, после поклати глава.

— Съжалявам, отче, но това ще си остане между мен и Климент.

— Казахте, че Йоан XXIII никога повече не е разговарял с вас. А вие направихте ли опит да се свържете с него?

— Броени дни по-късно Йоан свика Втория ватикански събор — поклати глава Тибор. — Помня добре съдържанието на този декрет, който според мен беше неговият отговор.

— Бихте ли пояснили?

— Не — отсече възрастният свещеник.

Мичънър довърши бирата си и понечи да поръча втора, но се въздържа. Очите му пробягаха по лицата на съседните маси. Дали някой от тези хора проявява интерес към техния разговор? Тръсна глава, за да прогони тази мисъл, и попита:

— А какво стана, след като Йоан Павел II публикува съдържанието на третата тайна?

— Какво трябваше да стане? — намръщи се Тибор.

Прямотата му ставаше прекалено трудна за понасяне.

— Светът вече знае за словата на Мадоната.

— Църквата е известна с умението си да променя истината.

— Нима намеквате, че светият отец е измамил света? — вдигна вежди Мичънър.

Тибор не отговори веднага. След доста дълга пауза колебливо поклати глава.

— Не знам какво намеквам. Мадоната нееднократно се е явявала на тази земя. Би трябвало най-после да разберем нейното послание.

— Какво послание? През последните няколко месеца проучих абсолютно всичко, което е известно за нейните появи в течение на две хилядолетия. Всяка една от тях изглежда уникална, без връзка с останалите.

— Значи не сте проучвали както трябва. Аз също проучвах тези появи в продължение на години. Всяка една от тях съдържа посланието да се подчиняваме на това, което Бог изисква от нас. По този начин Дева Мария се явява небесен пратеник. Тя предлага мъдри съвети и указания, които хората пренебрегват по един недопустим начин. В днешно време това най-ясно проличава в Ла Салет.

Мичънър беше запознат с всички подробности за появата на Мадоната в Ла Салет — селце, разположено високо във френските Алпи. През 1846 г. тя се явява на две деца овчарчета — Максим и Мелани. Събитието силно наподобява случилото се във Фатима — пасторална обстановка, ярко сияние от небето, което приема формата на жена, думите й, отправени към децата.

— Доколкото си спомням, посланията до момчето и момичето от Ла Салет са същите, които са записани и предоставени на Пий IX — подхвърли Мичънър. — По-късно са публикувани и версиите на самите очевидци, които предизвикват скандал. Мнозина ги обвиняват в измама, а самата поява на Мадоната се поставя под съмнение.

— Нима твърдите, че има връзка между Ла Салет и Фатима? — подхвърли Катерина.

— Нищо не твърдя — отвърна с леко раздразнение Тибор. — Достъп до архивите има присъстващият тук отец Мичънър. Може би той намира някаква връзка.

— Проучих внимателно появата в Ла Салет — промълви Мичънър. — След като прочита тайните, Пий XI не коментира нищо, но същевременно отказва да ги направи обществено достояние. А оригиналните текстове ги няма в архивите, въпреки че фигурират в картотеката на трудовете на Пий IX.

— През 1960 година аз също ги потърсих, но без успех. Въпреки това съществуват свидетелства за тяхното съдържание.

Мичънър разбра какво иска да му каже Тибор.

— Изчетох внимателно свидетелските показания на хората, които са присъствали, когато Мелани предавала посланията — кимна той. — Ако не греша, тя е попитала как се пишат думи като „непогрешимост“, „опетняване“ и „антихрист“.

Тибор кимна.

— Самият Пий IX подхвърля няколко предположения. След като прочита посланието на Максим, той казва: „Тук личи неподправена детска искреност“. Но когато прочита показанията на Мелани, той се разгневява не на шега: „Безразличието й плаши повече от откровеното безбожие. Ненапразно някои хора наричат църквата «войнстваща», а пред вас стои нейният командир!“

— Имате много добра памет — похвали го Тибор. — Когато чува за реакцията на папата, Мелани съвсем не се държи смирено. „Тази тайна би трябвало да достави удоволствие на светия отец — отбелязва тя. — Нали папите обичат да страдат?“

Мичънър си спомни за църковните декрети от онова време, с които се забранява на вярващите да обсъждат събитията в Ла Салет под заплахата от строго наказание.

— Ла Салет никога не достига достоверността на Фатима, отче — отбеляза той.

— Защото ги няма оригиналните описания на очевидците. Разполагаме само със спекулации и предположения. А църквата забранява всякакви дискусии на тази тема. Веднага след появата на Мадоната, Максим казва, че нейното послание ще донесе щастие за едни и нещастие за други. Седемдесет години по-късно същото казва и Лусия във Фатима: „За някои ще бъде добре, за други — лошо“. — Свещеникът пресуши халбата си с нескрито удоволствие. Личеше, че обича бирата. — И Максим, и Лусия са прави. За едни добро, за други лошо. Мисля, че е време да престанем да пренебрегваме тези слова на Мадоната.

— Какво искате да кажете? — притеснено попита Мичънър.

— Във Фатима желанията на небето са формулирани изключително ясно. Не съм чел тайната от Ла Салет, но мога да си представя нейното съдържание.

На Мичънър му дойде до гуша от загадки, но остави възрастния свещеник да каже това, което мисли.

— Наясно съм с думите на Мадоната във Фатима, отнасящи се до втората тайна — подхвърли той. — За посвещаването на Русия и това, което ще стане, в случай че тази страна остане далеч от светата църква. Съгласен съм, че е съвсем специфична инструкция, но…

— Но никой папа преди Йоан Павел II не го прави — прекъсна го отец Тибор. — До 1984-а нито кардиналите, нито папите споменават за посвещаването на руската православна църква. И вижте какво става в този период, по-точно между 1917-а и 1984-а. Комунизмът тържествува. Избити са милиони хора, а тази велика страна е унищожена от чудовищата, които й управляват. Какво точно казва Дева Мария? Доброто ще бъде пожертвано, светият отец ще страда, много народи ще бъдат унищожени. И то става само защото папите вървят по свои пътища, а не по този, който им сочи небето. — Гневът му вече беше съвсем открит, без никакъв опит за маскировка. — А какво се случи след посвещаването? Само шест години по-късно комунизмът се сгромоляса!

Тибор замълча и потърка веждите си, вероятно за да се овладее.

— Нито веднъж в хилядолетната си история Рим не е признал появите на Дева Мария — добави с по-спокоен тон той. — Стига само дотам, че да се съгласи да се говори публично за тях. Църквата упорито отказва да приеме, че очевидците на тези явления могат да съобщят нещо важно.

— Бих казал, че това е едно доста разумно поведение — подхвърли Мичънър.

— Напротив. Църквата признава, че Дева Мария действително се е явявала на обикновени простосмъртни, използва този факт, за да усили вярата на своите последователи, а после отхвърля всичко, което казват преките очевидци на тези появи. Нима не виждате противоречието?

Мичънър не отговори.

— Помислете малко — продължи Тибор. — След 1870 година и Първия ватикански събор папата е обявен за непогрешим в своите доктрини. Какво според вас ще стане с тази концепция, ако се придаде по-голямо значение на думите, изречени от едно обикновено селско дете?

Мичънър призна пред себе си, че никога не беше разглеждал нещата в тази светлина.

— Ще се срине авторитетът на църквата, ето какво — сам отговори на въпроса си Тибор. — Вярващите ще потърсят опора другаде, а Рим ще престане да бъде център на световната религия. Това не бива да се случи, а курията трябва да оцелее на всяка цена. Както винаги е оцелявала.

— Но тайните от Фатима сочат абсолютно точни места и дати, отче — възрази Катерина. — В тях се споменава Русия и името на папата. Говори се за покушения срещу него. Нима църквата не е проявила обикновена предпазливост? Тъй наречените тайни са толкова различни от евангелията, че всяка пробужда подозрения.

— Добър въпрос — кимна Тибор. — Ние, простосмъртните, винаги сме склонни да пренебрегваме това, с което не сме съгласни. Вероятно тук е причината небето да ни изпрати по-конкретни инструкции. Имам предвид детайлите, за които споменахте.

Мичънър бе поразен от оживлението върху лицето на възрастния свещеник, нервността на пръстите му, стиснали празната халба. Настъпи кратко мълчание, наситено с напрежение. После човекът насреща му се приведе напред и посочи плика върху масата.

— Кажете на светия отец да изпълни инструкциите на Мадоната. Не да ги оспорва или пренебрегва, а да ги изпълни. — Гласът му стана равен и лишен от емоции. — Кажете му още, че ако не го стори, ще трябва да поеме цялата вина, когато двамата с него се срещнем на небето.

20

22:00 ч.

Мичънър и Катерина слязоха от вагона на метрото и поеха нагоре, към мразовитата нощ. Пред очите им се появи очуканата фасада на някогашния кралски дворец, осветена от студената светлина на прожекторите. От Площада на революцията започваха няколко улици, по чийто мокър паваж крачеха хора с дебели дрехи. Имаше голямо движение, а студеният въздух беше наситен с въглероден двуокис.

Мичънър хвърли поглед към Катерина, която бавно оглеждаше площада. Очите й се спряха на сградата на бившата комунистическа партия — грозно чудовище в сталински стил, — и по-точно на един от балконите на първия етаж.

— От него Чаушеску произнесе последната си реч — прошепна тя. — А аз стоях ей там… — Пръстът й се насочи към северния край на площада. — Чувствах се странно. Осветен от прожекторите, този самозабравил се глупак обяви, че е обичан от всички. — Огромната сграда се очертаваше застрашително на фона на нощното небе, но очевидно вече не я смятаха за нещо важно, тъй като тънеше в мрак. — Телевизията предаваше събитието и речта му достигаше до всички краища на страната. Но гордата му надменност се стопи в момента, в който хората започнаха да скандират „Тимишоара, Тимишоара“.

Мичънър беше запознат със събитията в северния град Тимишоара, където един млад свещеник бе дръзнал да се обяви срещу режима на Чаушеску. Отлъчването му от реформираната православна църква, контролирана от правителството, беше предизвикало масови протести в цялата страна. Шест дни по-късно площадът, който в момента се разстилаше пред очите му, се беше превърнал във вулкан на недоволството и насилието.

— Ако можеше да видиш лицето му, Колин — прошепна Катерина, имайки предвид лицето на диктатора. — Именно изписаната върху него нерешителност и дълбоко смайване ни подтикна към действие. Разкъсахме полицейските кордони и… вече нямаше връщане назад. Докараха танкове и пожарни, а накрая започнаха да стрелят. В онази нощ изгубих много приятели.

Мичънър стоеше с ръце в джобовете и гледаше парата, която излиташе от устата му. Остави Катерина да се отдаде на спомените, защото беше горда с тях. А и той също.

— Хубаво е, че се върна.

Тя се извъртя към него. Няколко двойки се разхождаха по площада, хванати за ръце.

— Липсваше ми, Колин — прошепнаха устните й.

Някъде беше чел, че в живота на всеки има по един човек, който докосва най-съкровените струни в душата му. Онова скъпоценно и свято местенце, към което всеки се завръща в труден момент, търсейки утехата на спомените. За него този човек беше Катерина. Сериозно се безпокоеше от невъзможността мястото й да бъде заето от църквата и бога.

Тя пристъпи към него.

— Какво искаше да каже отец Тибор с препоръката си папата да изпълни волята на Дева Мария?

— Де да знаех — поклати глава Мичънър.

— Но би могъл да разбереш.

Той разбра какво има предвид и извади от джоба си писмото на отеца.

— Знаеш, че не мога да го отворя.

— Защо? Ще го прехвърлим в друг плик. Папата нищо няма да разбере.

Но за този ден прегрешенията му бяха предостатъчно.

— Аз ще разбера — тръсна глава той и прибра плика обратно въпреки кухия начин, по който прозвучаха думите му.

— Климент си е отгледал верен слуга — отбеляза Катерина. — Не мога да му го отрека.

— Той е моят папа и аз му дължа уважение.

Устните й се разкривиха в позната гримаса.

— Цял живот ли ще служиш на папите? — попита тя. — А кога ще се погрижиш за себе си, Колин Мичънър?

Този въпрос той си го задаваше от години. Какво ще стане с него? Нима последната мечта на живота му ще бъде кардиналската шапчица? И след нея ще има грижата единствено да пази престижа на алената мантия? Хората като отец Тибор вършат онова, което върши всеки проповедник. Кожата му отново усети топлите тела на дечицата, които се притискаха в него, а в ноздрите го лъхна вонята на отчаянието им. Отново потръпна от остро чувство за вина.

— Искам да бъдеш спокоен, Колин — подхвърли Катерина, която внимателно го наблюдаваше. — Няма да кажа на никого за това, което става тук.

— Включително и на Том Кийли? — не се сдържа той. Зададе въпроса с тон, който го накара да съжалява.

— Да не би да ревнуваш?

— А трябва ли?

— Изглежда, имам слабост към духовниците.

— Но с Том Кийли бъди внимателна. Не знам защо имам чувството, че той е като онези, които са хукнали да бягат при първите изстрели, прозвучали на този площад. — Забеляза как челюстите й се стягат, но въпреки това добави: — А не като теб.

По лицето й пробяга усмивка.

— Изправих се пред танковете заедно с още стотина души.

— Не ме карай да се тревожа — въздъхна той. — Просто не искам да си представя какво е могло да се случи. Като нищо е можело да пострадаш, при това сериозно.

— Повече, отколкото вече съм пострадала? — хвърли му кос поглед тя.

Катерина излезе от стаята на Мичънър и заслиза по скърцащите стъпала. Бе му предложила да се видят на закуска и да поговорят още веднъж преди обратния му полет за Рим. Той бе приел без учудване новината, че е наела стая на етажа под него, а тя на свой ред не му бе споменала, че също се връща в Рим, но с по-късен полет.

Вече започваше да съжалява за ангажимента, който бе поела пред кардинал Алберто Валендреа. Това, което беше започнало като стъпка в посока, обещаваща кариера, бързо се превръщаше в подла измама спрямо мъжа, когото все още обичаше. Беше й трудно да лъже Мичънър. Ако баща й знаеше какво върши, сигурно би потънал вдън земя. Тази мисъл я разтревожи допълнително, защото от доста време насам разочароваше родителите си.

Стигна пред вратата на стаята си, отключи и влезе. Първото нещо, което видя, беше усмихнатото лице на отец Паоло Амбрози. Стресна се, но бързо успя да се овладее. Инстинктивно усещаше, че ще направи грешка, ако покаже, че се страхува от него. Откровено казано, очакваше подобна визита, тъй като Валендреа я предупреди, че Амбрози ще я потърси. Затвори вратата, съблече палтото и се насочи към лампата до леглото.

— Не е ли по-добре да останем на тъмно? — подхвърли Амбрози.

Тя забеляза, че е облечен с черен панталон и тъмно поло. На раменете му беше наметнато тъмно палто. Тези дрехи нямаха нищо общо с духовния му сан. Тя сви рамене и хвърли палтото си на леглото.

— Какво научихте?

Тя се замисли за момент, после накратко му разказа за сиропиталището и онова, което бе научила от Мичънър, пропускайки няколко от най-важните факти. По същия начин описа и срещата с отец Тибор, включвайки в разказа си предупреждението му към папата.

— Трябва да разберете какъв е отговорът му — рече Амбрози.

— Колин не иска да отвори писмото — сви рамене тя.

— Намерете начин.

— Какъв според вас трябва да бъде той?

— Качете се горе. Съблазнете го. Изчакайте го да заспи и прочетете писмото.

— А защо вие не го направите? Сигурна съм, че вашият интерес към свещениците е далеч по-голям от моя!

Амбрози внезапно се стрелна напред, впи костеливите си пръсти в гърлото й и я повали на леглото. Хватката му беше хладна и обиграна. Заби коляно в гърдите й и я закова върху матрака. Беше много по-силен, отколкото изглеждаше.

— За разлика от кардинал Валендреа аз не мога да търпя голямата ти уста! — просъска той. — Напомням ти, че се намираме в Румъния, а не в Рим! Тук всеки ден изчезват хора и никой не се интересува! Искам да научиш съдържанието на писмото. Ако не го направиш, при другата ни среща няма да съм толкова въздържан! — Коляното му се заби още по-болезнено в гърдите й. — И запомни, че не обичам да повтарям. Утре ще те открия по същия начин, по който те открих днес.

Тя изпита желание да го заплюе в лицето, но желязната хватка около шията й я предупреди да не го прави. Амбрози я пусна и тръгна към вратата. Катерина се хвана за гърлото, пое с мъка дъх и скочи на крака. Амбрози светкавично се обърна и в ръката му мътно проблесна пистолет. Тя се закова на място.

— Мръсник! Отвратителен гангстер!

— Историята учи, че границата между доброто и злото често е тънка и незабележима — сви рамене той, отвори вратата и небрежно подхвърли: — Приятни сънища.

21

Ватикана

23:40 ч.

На вратата на спалнята се почука и Валендреа смачка цигарата си в пепелника. В продължение на почти час не беше вдигнал очи от книгата. Обичаше американските трилъри, които му помагаха да се откъсне от света на протокола и внимателно преценените слова. Вечер редовно се отдаваше на един друг свят — този на загадките и интригите, а Амбрози имаше грижата да му доставя последните заглавия.

— Влез — извика той.

В процепа надникна лицето на иконома.

— Преди минута ми се обадиха по телефона, ваше преосвещенство. Светият отец отново е в архива, а вие заповядахте да ви информираме за това.

Кардиналът свали очилата за четене и затвори книгата.

— Добре, благодаря.

Икономът се оттегли.

Валендреа набързо облече някакъв пуловер и нахлузи панталоните си. След това обу чифт маратонки, излезе в коридора и се насочи към личния си асансьор. Кабината спря на приземния етаж. Държавният секретар тръгна по дългите коридори на апостолическия дворец. Тишината се нарушаваше единствено от тихото жужене на камерите, които извръщаха стъклените си очи по посока на стъпките му. Нямаше опасност да срещне, когото и да било, защото през нощта дворецът беше абсолютно изолиран.

Влезе в залата. Премина бързо покрай високите мраморни полици и се насочи към вратата от ковано желязо, която пазеше достъпа до тъй важното хранилище. Климент стоеше под светлината на лампата, с гръб към него. Беше облечен в бяла ленена дреха.

Вратичките на стария сейф зееха широко отворени. Валендреа не направи опит да замаскира появата си. Беше настъпил часът на конфронтацията.

— Влез, Алберто — каза, без да се обръща, германецът.

— Откъде знаеш, че съм аз?

— Че кой друг може да бъде? — попита папата и се обърна да го погледне.

Кардиналът пристъпи към светлината. Не беше влизал тук от далечната 1978 г. Тогава мрачното, подобно на пещера помещение се осветяваше от няколко електрически свещи, но днес на тяхно място имаше множество луминесцентни тръби, които обливаха всичко със студеното сияние. Познатото дървено сандъче стърчеше с отворен капак от познатото чекмедже. По стените му личаха остатъци от восък.

— Научих, че си идвал тук в компанията на Павел — подхвърли папата и махна с ръка към сандъчето. — Присъствал си на отварянето му. Той беше ли шокиран, Алберто? Намръщи ли се старият глупак, след като прочете словата на Мадоната?

Валендреа нямаше намерение да му доставя удоволствие, като му каже истината.

— Павел беше папа, какъвто ти никога няма да бъдеш — отговори той.

— Беше упорит като магаре и не отстъпваше лесно — поклати глава Климент. — Получи уникален шанс да направи нещо значимо, но отстъпи пред силата на собствената си надменност и арогантност. — Ръката му вдигна един сгънат лист хартия, който лежеше редом със сандъчето. — Прочел е това, но е поставил себе си пред Бог.

— Той умря само три месеца по-късно. Какво би могъл да направи?

— Всичко, което е поискала от него Мадоната.

— Какво по-точно, Якоб? Какво е толкова важно? Третата тайна на Фатима призовава за вяра и покаяние, нищо повече. Какво би могъл да направи Павел?

— Лъжеш много добре — отсече Климент, без да променя позата си.

Валендреа с мъка обузда сляпата ярост, която се надигна в душата му.

— Ти луд ли си? — просъска той.

— Знам за повторното ти посещение тук! — направи крачка към него папата.

Кардиналът не отговори.

— Сътрудниците в архивите акуратно отбелязват всяко посещение в тази зала, правят го от векове. На 19 май 1978 година ти си бил тук заедно с Павел. Един час по-късно си се върнал, но сам.

— Изпълнявах поръчение на светия отец. Той ми нареди да се върна.

— Положително, особено като се има предвид съдържанието на това сандъче.

— Беше ми заповядано отново да го запечатам с восък, също и чекмеджето.

— Но преди да изпълниш заповедта, си прочел съдържанието му. И кой би могъл да те обвини? Млад духовник, част от папския антураж. А твоят кумир — папата, току-що се е разстроил дълбоко от словата на Дева Мария.

— Не можеш да знаеш дали се е случило подобно нещо.

— Ако не се е разстроил, значи е бил по-голям глупак, отколкото го смятах. — В очите на Климент се появи стоманен блясък. — А ти не само си прочел написаното, а и си прибрал част от него. Някога това сандъче е съдържало четири листа хартия. Два от тях представляват описанието на третата тайна, направено през 1944 година от сестра Лусия. А другите два са превод на това описание, дело на отец Тибор през 1960-та. Запечатаното от теб сандъче не е отваряно до 1981 година, когато Йоан Павел II за пръв път се запознава с третата тайна на Фатима. Това става в присъствието на няколко кардинали, които потвърждават, че печатът на Павел е бил непокътнат. Всички присъстващи на събитието са категорични, че след отварянето на сандъчето в него е имало само два листа — единият написан от сестра Лусия, а другият — съответният превод на отец Тибор. Деветнайсет години по-късно, през 2000 година, когато Йоан Павел най-после прави третата тайна публично достояние, в сандъчето пак се съхраняват само два листа. Как ще обясниш това, Алберто? Къде са другите два листа, които са били вътре през 1978 година?

— Нищо не знаеш…

— Знам, за нещастие и на двама ни. А ти си пропуснал нещо, което има съществено значение. Преводачът на Йоан XXIII — един свещеник на име отец Тибор, преписва двете страници на третата тайна в бележника си, след което прави и две страници превод. Той предава оригиналите на папата, но по-късно забелязва, че в бележника му са останали следи от написаното. Почерня ги с молив и така се сдобива с две копия: едното съдържа оригиналните записки на сестра Лусия, а другото — собствения му превод. — Климент вдигна листа, който държеше в ръка. — Ето едното тук, наскоро го получих от Тибор.

Валендреа запази леденото си изражение.

— Мога ли да го видя?

— Моля — усмихна се папата.

Кардиналът пое листа и сърцето му се сви. Веднага позна закръгления женски почерк и старателно изписаните десетина реда на португалски, чийто смисъл не разбираше.

— Португалският е роден език на сестра Лусия — подхвърли папата. — Аз си направих труда да сравня стила, формата и почерка от факсимилето на отец Тибор с тези от първата част на оригинала, която си бил любезен да оставиш в сандъчето. Те са абсолютно идентични.

— Има ли и превод? — попита Валендреа, прикривайки чувствата си.

— Има и преподобният отец беше така добър да ми го изпрати. — Ръката му махна по посока на сандъчето. — Той е там, където му е мястото.

— През 2000 година бяха публикувани снимки на оригиналния текст на сестра Лусия. Този отец Тибор може би ги е прекопирал. — Валендреа поклати листа в ръката си. — И това да е обикновена фалшификация.

— Защо ли бях сигурен, че ще го кажеш? — усмихна се Климент. — Може, но не е. И двамата прекрасно го знаем.

— Затова ли постоянно идваше тук? — попита кардиналът.

— А ти как би постъпил на мое място?

— Щях да игнорирам тези писания.

— Не мога да го направя — поклати глава Климент. — Заедно с копията си отец Тибор ми изпрати и един прост въпрос: Защо лъже църквата? Ти знаеш отговора, нали? Никой не е лъгал. Защото, когато Йоан Павел II огласява третата тайна, никой не е подозирал, че посланието е непълно. С изключение на теб и отец Тибор.

Валендреа направи крачка назад, бръкна в джоба си и извади запалката, която механично бе прибрал, преди да тръгне надолу. Щракна я под листа в ръката си и го пусна да изгори на пода.

Климент не направи опит да го спре. Кардиналът вдигна крак и стъпка черната пепел. Сякаш се бореше с дявола. После закова заплашителен поглед върху лицето на Климент.

— Дай ми превода на проклетия свещеник! — просъска той.

— Не, Алберте. Той ще си остане в сандъчето.

Първата му мисъл беше да избута стареца и да изпълни това, което трябваше. Но в същата секунда на вратата се изправи нощния префект.

— Затвори сейфа! — заповяда му Климент и префектът побърза да се подчини.

Папата хвана ръката на Валендреа и го изведе от помещението. Той понечи да се отскубне, но присъствието на дежурния служител го спря. Изчака, докато се отдалечат на достатъчно разстояние, и едва тогава освободи ръката си.

— Исках да знаеш какво те чака — промълви папата.

Но нещо не беше наред.

— Защо не направи опит да ме спреш, когато запалих онзи лист? — попита кардиналът.

— Перфектна работа, Алберто — усмихна се папата. — Прибираш незабелязано двата листа и край. Нали така? Дните на Павел са преброени и не след дълго той заема мястото си в криптата. Сестра Лусия има забрана да говори по тази тема с когото и да било, а скоро и тя умира. Никой не знае какво е било съдържанието на сандъчето, с изключение на някакъв неизвестен български преводач. Но годината е 1978-а, изтекло е много време. И през ум не ти минава да се безпокоиш за него. Сигурен си, че само ти знаеш за съществуването на другите две страници. Дори и някой да забележи липсата им, ти винаги можеш да се оправдаеш с факта, че от архивите редовно изчезват документи. Ако преводачът случайно се появи, той не може да докаже нищо без страниците. Твърденията му ще бъдат възприети като празни приказки.

Валендреа нямаше намерение да отговоря. Вместо това отново попита:

— Защо не ме спря, когато изгорих онзи лист?

Папата се поколеба за момент, после поклати глава.

— Ще разбереш, Алберто, ще разбереш.

После се отмести встрани, позволявайки на префекта да заключи решетъчната врата.

22

Букурещ

Събота, 11 ноември, 6:00 ч.

Катерина спа зле. Гърлото я болеше от хватката на Амбрози, беше бясна на Валендреа. Първата й мисъл беше да го прати по дяволите и да разкаже истината на Мичънър. Но това означаваше да разруши крехката близост, породила се снощи между тях. Колин никога нямаше да повярва, че се е съюзила с Валендреа главно заради шанса да бъде близо до него. Щеше да съзре единствено предателството и вероятно щеше да има право.

А квалификацията на Валендреа, направена от Том Кийли, се оказа абсолютно точна. „Амбициозен мръсник“, беше казал той. Дори не подозираш колко си прав, намръщи се тя и отново разтри наранената си шия. Но Кийли беше прав и в друго. Веднъж й беше подхвърлил, че кардиналите се делят на два вида: едните искат да станат папи, а другите страшно много искат. Към тях сега можеше да се добави и още един вид — онези, които ламтят за папския престол. Като Алберто Валендреа.

Изпита чувство на омраза и отвращение към себе си. Бе успяла да стъпче и онази крехка невинност, което се излъчваше от Мичънър. Той бе човек, който не криеше убежденията и вярата си. И винаги щеше да си остане такъв. Може би точно с това я привличаше. Жалко, че църквата не позволява на своите верни служители да бъдат щастливи. Жалко, че тяхното щастие е зависело и винаги щеше да зависи от каноническите правила. Проклета да е римокатолическата църква! Проклет да е Алберто Валендреа!

Беше спала с дрехите си, но вече два часа беше будна и се ослушваше за стъпки над главата си. Те най-сетне се появиха и дъските на пода проскърцаха. Тя проследи с очи движенията на Колин из стаята. Чу водната струя в умивалника и зачака неизбежното. Секунди по-късно стъпките му се прехвърлиха в коридора, а вратата се затвори.

Катерина стана, излезе в коридора и се насочи към стълбището. Появи се горе в момента, в който вратата на тоалетната се затваряше. Поколеба се само миг, изчаквайки да чуе шума на душа. После изтича на пръсти към вратата на стаята му, надявайки се да не е променил навиците си. Някогашният й приятел не обичаше да заключва нищо.

Вратата се отвори. Катерина се шмугна вътре и очите й моментално откриха пътническия му сак. После се прехвърлиха на якето и панталоните, с които беше облечен снощи и които лежаха небрежно на един от столовете. Претърси джобовете им и извади писмото на отец Тибор. Разкъса плика без никакво колебание.

Катерина прочете писмото още веднъж. Отец Тибор беше точно толкова лаконичен, колкото и по време на вчерашния им разговор. И предлагаше нови загадки. Сгъна листа и го пъхна в един бял плик, който бе намерила в стаята си. Оказа се, че е малко по-голям от оригиналния, но разликата беше трудно забележима.

Плъзна плика в джоба на якето и побърза да излезе от стаята.

Душът спря в момента, в който мина покрай вратата на банята. Представи си как Мичънър се облича, без да подозира за новото й предателство. Поколеба се за миг, после се спусна по стълбите, без да се обръща. Чувстваше се още по-зле.

23

Ватикана

7:15 ч.

Валендреа отмести закуската си. Нямаше апетит. През нощта спа неспокойно, сънувайки един и същ кошмар, който още витаеше в съзнанието му.

Видя собствената си коронация. Осем монсеньори бяха качили на раменете си специалната папска носилка, наречена sedia gestatoria, върху която беше монтиран папският трон — древен и позлатен, с копринен балдахин отгоре. Около него се скупчваха кардиналите, облечени в официалните си мантии, а зад тях тълпата възторжено приветстваше новия божи наместник на земята. На площада се бяха струпали поне един милион души, стотици други милиони наблюдаваха церемонията по телевизията.

Но странно защо той беше гол. Никакви дрехи, никаква корона. Чисто гол. Изпитваше остро чувство на срам от тази голота, но множеството не я забелязваше. Въпреки това махаше на хората, а те му отвръщаха с бурни аплодисменти. Защо никой не виждаше голотата му? Изпитваше силно желание да се прикрие с нещо, но не смееше да помръдне върху позлатения трон. Ако се изправи, хората вероятно ще забележат голотата му. Дали ще започнат да му се присмиват? Дали ще го засилят с подигравки? После сред многохилядната тълпа изплува едно лице.

Лицето на Якоб Фолкнер.

Немецът беше облечен в разкошни папски одежди — палиум, митра и мантия. Одеждите, които би трябвало да носи Валендреа. А думите му бяха по-силни от псалмите, музиката и глъчта на площада.

Радвам се, че си ти, Алберто.

Какво имаш предвид?

Ще видиш, Алберто.

Събуди се, облян в лепкава пот. След известно време отново се унесе, а кошмарът се завърна. Принуди се да стане и да се подложи на горещите струи на душа. По време на бръсненето се поряза два пъти, а след това се подхлъзна и без малко не се строполи на мокрите плочки в банята. Вълнението му беше чуждо, не беше свикнал да се страхува.

Искам да знаеш какво те чака, Алберто.

Снощи проклетият немец беше страшно доволен от себе си.

А сега той прекрасно разбираше защо.

Защото Якоб Фолкнер знаеше какво точно се беше случило през 1978 г.

Валендреа отново влезе в хранилището. Изпълнявайки изричната заповед на папата, началникът на архива отвори сейфа и се оттегли.

Валендреа издърпа бронзовото чекмедже и извади дървеното сандъче. Носеше със себе си восък, запалка и личния печат на Павел VI. С него щеше да запечата сандъчето, за да осигури, също като Йоан XXIII, неприкосновеността на тайната, заключена в него.

Свали капака и се увери, че двата плика са вътре. Все още помнеше шокираното изражение на Павел, след като бе прочел първия. А папата не беше от хората, които лесно издават чувствата си. Но в това изражение, макар и за миг, се долови още нещо.

Страх.

Заби поглед във вътрешността на дървеното сандъче. Третата тайна на Фатима беше там, разделена в два плика. Даваше си сметка, че се готви да извърши нещо нередно, но знаеше, че никой няма да научи. Протегна ръка и взе горния — същия, който бе предизвикал необичайната реакция на папата.

Извади двата листа, остави настрана португалския текст и прегледа превода.

В рамките на една секунда разбра какво трябва да направи. Дали Павел не го върна тук именно за това? Той знаеше, че Валендреа ще прочете текста, а после ще извърши нещо, което е недопустимо за един папа.

Преводът потъна под дрехата му, последван от оригиналния текст на сестра Лусия. Спокойно отвори втория плик и прочете съдържанието му.

Нищо от решаващо значение.

Той сгъна двата листа и ги върна в сандъчето, след което старателно го запечата.

Валендреа заключи външната врата на апартамента и се насочи към спалнята си. Отвори един шкаф и извади малка бронзова кутия. Тя беше подарък от баща му за седемнайсетия му рожден ден. И до ден-днешен вътре се съхраняваха най-ценните му неща — снимки на родителите, нотариални актове, акции, първият му требник и броеницата, която му подари Йоан Павел II.

Той издърпа малкото ключе, окачено на шията му. Отвори кутията и пръстите му нетърпеливо разровиха документите. На дъното се показаха двата сгънати листа, които беше измъкнал от архива през 1978 г. Съдържанието на единия беше на португалски, а на другия — на италиански. Това беше непубликуваната половина на третата тайна от Фатима.

Извади листовете. Нямаше сила отново да прочете съдържанието им. Един път му стигаше. Влезе в банята, накъса ги на дребни парченца и ги пусна в тоалетната. Миг колебание, после натисна сифона. Край. Нямаше ги. Най-сетне.

Сега оставаше да унищожи последното факсимиле на Тибор. Но това можеше да стане само след смъртта на Климент. Освен това искаше да изслуша и отец Амбрози. Преди около час се беше опитал да се свърже с него по сателитния телефон, но без успех. Обзет от нетърпение, той вдигна слушалката на телефона в банята и отново набра номера. Амбрози отговори веднага.

— Какво стана?

— Снощи си поговорих с нашето ангелче. Не научих кой знае какво, но днес очаквам повече.

— Забрави! — разпореди се Валендреа. — Плановете се промениха. Сега искам нещо друго.

Трябваше да подбира думите си, защото разговорите по сателитен телефон лесно стават чуждо достояние.

— Слушай ме внимателно.

24

Букурещ

6:45 ч.

Мичънър се облече и хвърли мръсното бельо в сака си. Искаше му се да скочи в колата и да отиде при децата в Златна. Зимата наближаваше, а отец Тибор му беше разказал за трудностите, с които трябва да се преборят, за да поддържат топлината на бойлерите. Миналата зима тръбите замръзнали и персоналът бил принуден да събира дърва в гората за примитивните печки, които използвали. Тибор се надяваше, че тази зима това няма да се повтори, защото още през лятото отоплителната инсталация била ремонтирана от неколцина доброволци.

Най-голямото му желание било през следващите три месеца да не загубят нито едно дете. Миналата година умрели три, които били погребани в съседното гробище. На какво служи толкова много страдание? — запита се Мичънър. Самият той беше извадил късмет, но основната задача на ирландските „центрове за раждане“ бе ясна от момента на тяхното създаване — да се търсят приемни родители за изоставените деца. Макар и на високата цена родните им майки да не ги видят повече. Много пъти се беше опитвал да си представи лицето на ватиканския бюрократ, който е одобрил тази жестокост, без да го е грижа за болката на хората. Римокатолическата църква наистина е една жестока политическа машина, която мачка инакомислещите в продължение на две хилядолетия, без да се смущава от протестантската революция, вътрешните си противоречия и плячкосването, на което я бе подложил Наполеон. Но защо същата тази църква се страхува от това, което може да каже едно обикновено селско момиче от Фатима? Какво значение може да има то?

Очевидно имаше. И то голямо.

Преметна през рамо сака си, спусна се един етаж по-долу и се насочи към стаята на Катерина. Бяха се разбрали да закусят заедно, преди той да потегли за летището. Но на вратата беше залепено листче.

Усети, че изпитва облекчение, вероятно защото не знаеше какво да й каже. В Рим нямаше начин да продължат приятелството си. Дори и най-лекото отклонение щеше да му струва кариерата. Но беше доволен, че се разделиха нормално. Може би най-сетне бяха сключили примирие. Надяваше се да е така.

Скъса листчето и отиде да пусне парченцата в тоалетната, която и тук се помещаваше в дъното на коридора. Това му се стори странна и напълно излишна подробност, но бележката й трябваше да изчезне. Нищо не биваше да го свързва с нея, абсолютно нищо. Защо? Отговорът бе: заради протокола и имиджа. Но не му беше ясно друго: защо започна да ненавижда и двете причини.

Мичънър отвори апартамента си на четвъртия етаж на апостолическия дворец. По традиция личният секретар заемаше помещенията, които се намираха непосредствено до покоите на папата. Преди три години, когато се нанесе тук, той изпита глупавата надежда, че ще получи помощ от духовете на предишните обитатели. Но бързо разбра, че тези духове ги няма и никога не ги е имало. И следователно трябва да разчита единствено на себе си.

От летището се прибра с такси, предпочитайки го пред служебната кола. По този начин изпълни докрай изискването на Климент за пълна анонимност на краткото си пътуване. Влезе във Ватикана през площад „Свети Петър“, облечен като хилядите туристи наоколо.

Съботата не беше работен ден за курията. Повечето офиси бяха затворени, с изключение на няколко канцеларии в държавния секретариат. Отби се в собствената си служба, откъдето го уведомиха, че папата е заминал за Кастел Гандолфо и ще се върне чак в понеделник. Имението се намираше на трийсетина километра от Рим и вече четиристотин години се използваше за лятна резиденция на папите. Последните от тях, в крак с модерните времена, предпочитаха спокойната му атмосфера като убежище от горещото римско лято, ползвайки услугите на служебни хеликоптери.

Мичънър знаеше, че папата много обича тази вила, но се безпокоеше от факта, че посещението отсъстваше от предварителната му програма. Един от сътрудниците му подхвърли, че папата го обяснил с желанието си да прекара ден-два в провинцията и нищо повече. Промяната не останала незабелязана и няколко репортери позвънили да се позаинтересуват за здравословното състояние на светия отец. Това се случваше при всички промени в предварително обявената програма, но любопитството на медиите неизменно биваше задоволявано със стандартната декларация на ватиканската пресслужба: Светият отец се радва на добро здраве и ние му желаем дълъг живот.

Това обаче не прогони тревогата от душата на Мичънър и той позвъни на помощника си, който бе придружавал папата по време на пътуването.

— Какво прави той там?

— Каза, че искал да се порадва на езерото и да се поразходи в градината.

— Пита ли за мен?

— Не.

— Предай му, че съм се върнал.

Един час по-късно телефонът в апартамента му иззвъня.

— Светият отец желае да ви види. Каза, че едно извънградско пътуване ще ви се отрази много добре. Разбирате ли какво има предвид?

Мичънър се усмихна и хвърли поглед на часовника си. Три и двайсет следобед.

— Предай му, че на свечеряване ще бъда там.

Очевидно Климент не искаше Колин да използва хеликоптера, въпреки че швейцарските гвардейци предпочитаха въздушния транспорт. Позвъни в гаража и помоли да му приготвят една кола без отличителни знаци.

Пътят се виеше на югоизток, сред маслиновите горички на възвишенията Албано. Папският комплекс „Гандолфо“ се намираше на брега на езеро със същото име и се състоеше от две сгради: вила „Барберини“ и вила „Чибо“ разположени сред прелестни, добре поддържани градини. Далеч от грохота на големия град, това място излъчваше спокойствие и осигуряваше уединение.

Откри Климент в зимната градина. Отново беше влязъл в ролята на папски секретар, с черно расо с бяла римска якичка и пурпурен пояс. Папата се беше изтегнал на дървен стол и наблюдаваше градината. Подвижните стъклени панели, играещи ролята на външни стени, блестяха под лъчите на следобедното слънце във въздуха се носеше сладкият аромат на нектар.

— Колин, вземи си един от онези столове — усмихнато подвикна той.

— Изглеждаш добре — отвърна на усмивката му Мичънър.

— Че кога съм изглеждал зле? — засмя се Климент.

— Знаеш какво имам предвид.

— Наистина се чувствам добре — кимна папата. — Вероятно ще се зарадваш, като ти кажа, че днес съм си изял и закуската, и обяда. А сега разказвай какво стана в Румъния. Всичко, до последния детайл.

Мичънър направи сбит отчет на събитията от пътуването си, пропускайки само срещите с Катерина. После му подаде писмото на Тибор.

— А какво точно ти каза той? — попита Климент, след като прочете съдържанието му.

Мичънър му предаде дума по дума разговорите си с възрастния свещеник, след което добави:

— Говореше с недомлъвки. Не каза кой знае какво, но личеше неприязненото му отношение към църквата.

— Мога да го разбера — промърмори Климент.

— Беше много обезпокоен от начина, по който Светия престол се отнася към третата тайна. Намекна, че посланието на Дева Мария е умишлено пренебрегнато. Няколко пъти повтори, че трябва да се изпълнят нейните указания. Безусловно и без забавяне. Веднага.

Старецът бавно вдигна очи към лицето му.

— Спомена и за Йоан XXIII, нали?

Мичънър кимна.

— Разкажи ми.

Климент го изслуша и с уважение поклати глава.

— Отец Тибор е единственият жив човек, който е присъствал на това събитие. Какво мислиш за него?

Пред очите на папския секретар отново изплува картината на сиропиталището.

— Мисля, че беше искрен, но веднага си пролича, че е упорит човек — отвърна той, пропускайки да добави „като теб, свети отче“. — Якоб, няма ли най-сетне да ми кажеш за какво става въпрос?

— Налага се да предприемеш още едно пътуване.

— Още едно?

— Точно така — кимна Климент. — Този път до Междугорие.

— В Босна?! — не можа да повярва на ушите си Мичънър.

— Искам да се срещнеш с един от очевидците.

Секретарят беше запознат със събитията в Междугорие. На 24 юни 1981 г. две местни деца съобщили, че на един от планинските върхове в Югозападна Югославия са забелязали красива жена с пеленаче в ръце. На следващия ден надвечер децата се върнали на мястото заедно с още четири свои приятелчета. Видението се появило отново пред всичките шест деца. Същото се повторило още няколко дни, като всяко от тези деца получавало послания. Местната комунистическа власт обявила, че това е някакъв контрареволюционен заговор, и направила опит да прекрати събирането на много хора, но местността бързо се изпълнила с вярващи. През следващите няколко месеца се появили сведения за чудотворни изцеления и молитвеници, превърнати в злато. Явяванията продължили и по време на гражданската война в Босна, поклонението — също. Днес децата вече са възрастни хора, а районът е преименуван на Босна и Херцеговина. Виденията на петима от очевидците се прекратяват. Тук също има тайни като при Фатима. Пет от децата получили по десет послания от Мадоната, а шестото — девет. Девет са и тайните, които стават обществено достояние, но десетата продължава да е загадка.

— Наистина ли е нужно това пътуване, свети отче? — попита Мичънър, който не изгаряше от желание да посети опустошената от войната Босна, където редът все още се поддържаше от умиротворителните сили на САЩ и НАТО.

— Искам да науча десетата тайна на Междугорие — отсече Климент с тон, който изключваше дискусията. — Ще предадеш на очевидеца моята папска заповед, според която той, или тя, трябва да сподели тайната с теб. Единствено с теб и с никой друг.

Мичънър беше твърде уморен от полета и вчерашната напрегната програма, но си даваше сметка, че няма смисъл да спори.

— Кога, свети отче? — тихо попита той.

Старият приятел явно усети умората му.

— След няколко дни. Така няма да привлечем излишно внимание. Отново ти напомням, че всичко трябва да си остане между нас.

25

Букурещ, Румъния

21:40 ч.

Валендреа разкопча предпазния колан в момента, в който частният „Гълфстрийм“ изскочи от ниските облаци и кацна на пистата на международното летище „Отопени“. Самолетът беше собственост на един италиански промишлен конгломерат, в който тосканската фамилия Валендреа притежаваше внушителен пакет акции, а самият кардинал — представител на същата фамилия, често го използваше за кратки пътувания извън Рим.

Облечен в тъмно цивилно палто, отец Амбрози чакаше на пистата.

— Добре дошъл, ваше преосвещенство — поздрави той.

Румънската нощ беше мразовита и Валендреа беше доволен, че си е взел топли дрехи — цивилни като на помощника му. Визитата му беше неофициална и той не желаеше да бъде разпознат от когото и да било. Пое голям риск с пътуването дотук, но то беше неизбежно. Желанието му беше лично да прецени степента на риска.

— Митническа проверка? — попита той.

— Всичко е наред. Тук ватиканските паспорти са на почит.

Качиха се в колата, която ги чакаше с работещ двигател. Амбрози седна зад волана, а кардиналът се настани отзад. Насочиха се по разбитите пътища на север, Букурещ остана зад гърба им. Валендреа за пръв път идваше в Румъния. Беше добре запознат с желанието на Климент да направи официално посещение в тази размирна страна. Но това нямаше да стане, докато той заемаше поста държавен секретар.

— Всяка събота ходи там да се моли — подхвърли от предната седалка Амбрози. — В студ и пек, в кал и сняг. Прави го от години.

Кардиналът кимна. Помощникът му отново демонстрираше високата си компетентност.

Почти час пътуваха в пълно мълчание. Теренът ставаше все по-планински и пътят скоро се превърна в низ от остри завои. Амбрози намали скоростта, отби на банкета и изключи двигателя. Бяха непосредствено под планинския връх.

— Намира се ей там — подхвърли той, сочейки към тясната пътечка между дърветата.

В светлината на фаровете се виждаше още една кола, отбила на банкета.

— Защо е дошъл? — попита Валендреа.

— От сведенията, с които разполагам, може да се направи заключение, че това място е свято за него. През средновековието църквата била използвана от местните благородници. Когато страната попаднала под турско робство, в нея били изгорени живи всички вярващи. Изглежда, че черпи сили от саможертвата им.

— Искам да разбера нещо — промърмори Валендреа. Помощникът му седеше неподвижно, вперил поглед в стъклото пред себе си. — Предстои ни да престъпим правилата. Трябва да го сторим, защото залогът е висок. Не бих поискал това от теб, ако не беше огромното му значение за църквата.

— Няма нужда да ми обяснявате — меко промълви Амбрози. — Достатъчно е да го пожелаете.

— Силата на вярата ти е впечатляваща — доволно кимна кардиналът. — Но ти си войник на бога, а войниците трябва да знаят за какво се сражават. Затова чуй какво ще ти разкажа.

Излязоха от колата. Амбрози тръгна напред, следван от Валендреа. В небето с цвят на тъмно кадифе блестеше яркият диск на луната, чиято форма беше съвсем близо до съвършената окръжност. След петдесетина метра по горската пътека пред очите им изплуваха неясните очертания на църквата. Очите на Валендреа се нагодиха към тъмнината и успяха да различат древните розетки и фризове. Каменните стени бяха потъмнели от времето, което беше изтрило и границите между отделните гранитни блокове, превърнали се в едно цяло. Отвътре не струеше никаква светлина.

— Отец Тибор! — извика на английски Валендреа.

На прага се появи тъмна човешка фигура.

— Кой е там?

— Аз съм кардинал Алберто Валендреа. Дойдох да разговарям с вас.

Тибор излезе навън.

— Първо личният секретар на папата, а сега и държавният секретар — промърмори той. — Необичайно внимание към един скромен свещеник.

Не се разбра дали сарказмът в забележката му е повече от уважението. Валендреа протегна ръка, а Тибор се отпусна на колене и целуна кардиналския му пръстен, получен лично от Йоан Павел II. Смирението на свещеника беше приятно.

— Моля ви, станете, отче — меко промълви държавният секретар. — Трябва да поговорим.

Тибор се изправи.

— Предполагам, че посланието ми вече е стигнало до Климент — подхвърли той.

— Да, отче. И той ви благодари за него. А аз съм тук, за да науча повече.

— Страхувам се, че нямам какво повече да кажа, ваше преосвещенство — поклати глава Тибор. — Достатъчно прегреших, когато наруших клетвата за мълчание, която дадох на Йоан XXIII.

Валендреа остана доволен от тези думи.

— Което означава, че до този момент не сте говорили с никого по въпроса, така ли? Включително и с хора, които сте изповядвали?

— Точно така, ваше преосвещенство. На никого не съм разказвал това, което зная, с изключение на Климент.

— Включително и на папския секретар, който ви посети наскоро?

— Точно така. Пред него аз само намекнах за истината. Той не знае нищо. Предполагам, че сте запознат с писмения ми отговор.

— Да, запознат съм — излъга Валендреа.

— Значи знаете, че и в него не казвам много.

— Какво ви накара да направите копие на посланието на сестра Лусия?

— Трудно ми е да обясня. Когато изпълних заповедта на Йоан и се върнах към обичайните си задължения, забелязах следите от писеца върху долните листове на бележника си. Споделих това със своя Бог и той ме посъветва да почерня тези вдлъбнатини.

— А защо ги запазихте през всичките тези години?

— И аз си задавам този въпрос. Не знам защо. Просто ги запазих.

— Но защо в крайна сметка решихте да се обърнете към Климент?

— Защото съм убеден, че не е хубаво това, което се случи с третата тайна. Църквата не постъпи добре със своите последователи. Нещо отвътре ме подтикна да говоря и аз му се подчиних.

Валендреа улови погледа на Амбрози, който леко кимна надясно.

— Да се поразходим, отче — подхвърли той и хвана ръката на Тибор. — Кажете ми, защо посещавате това място?

— А аз се питам как ме открихте тук, ваше преосвещенство — подхвърли възрастният свещеник.

— Вие сте известен с пристрастието си към молитвите. Помощникът ми поразпита тук-там и така научихме за вашите седмични ритуали.

— Това е свято място. Католиците са се молили тук в продължение на петстотин години, то ми носи утеха… — Тибор замълча за момент, после добави: — Но идвам тук и заради Дева Мария.

Вървяха по тясна пътечка, а Амбрози крачеше на няколко метра пред тях.

— Обяснете ми, отче.

— Мадоната е казала на децата, че вярващите трябва да се причестяват всяка първа събота на месеца. А аз го правя тук, предлагайки й своето лично причастие.

— За какво се молите?

— Моля се светът да се радва на мира, предсказан от Дева Мария.

— И аз се моля за същото. Както и светият отец.

Пътеката ги изведе на ръба на дълбока пропаст. Пред очите им се разкри величествената панорама на планинските склонове, облени от сиво-синкаво сияние. Тук-там в гората блещукаха пламъчета, сякаш някой беше запалил огън. На юг се виждаха светлините на Букурещ, на шейсет километра разстояние.

— Каква красота! — възкликна Валендреа. — Гледката е великолепна!

— Често се отбивам тук след молитва — кимна отец Тибор.

— Вероятно за да си починете от ужасите в онова сиропиталище — съчувствено подхвърли Валендреа.

— Тук наистина намирам покой — кимна свещеникът.

— И сега ще го намерите.

Валендреа се обърна и погледна към Амбрози, в чиято ръка проблесна дълъг нож. Помощникът му направи крачка напред и с един замах преряза гърлото на отец Тибор. Очите на стария свещеник се разшириха от изненада, докато се давеше в бликналата кръв. Амбрози пусна ножа, сграбчи го изотзад и го блъсна от скалата. Тялото на свещеника изчезна в мрака. Миг по-късно се разнесе глух тътен, после всичко утихна.

Валендреа стоеше неподвижно, а очите му останаха заковани в отсрещния връх.

— Долу има скали, нали? — тихо подхвърли той.

— Много — кимна Амбрози. — И буен поток. Ще мине доста време, преди да открият трупа.

— Трудно ли ти беше да го убиеш?

— Някой трябваше да го стори — уклончиво отвърна Амбрози.

Кардиналът се втренчи в лицето на близкия си приятел, после вдигна ръка и бавно го прекръсти.

— Прощавам ти този грях, в името на Отца, Сина и Светия Дух — тържествено обяви той.

Амбрози почтително сведе глава.

— Всяка религия има своите мъченици. А ние току-що погребахме един от последните мъченици на светата църква. — Валендреа се отпусна на колене. — Присъедини се към мен да се помолим за душата на отец Тибор.

26

Кастел Гандолфо

Неделя, 12 ноември, 12:00 ч.

Мичънър стоеше зад Климент в „папамобила“, докато машината бавно напусна имението и пое по пътя към града. Те беше модифициран модел на „Мерцедес-Бенц“, в задната част, на който имаше място за двама души, изправени между стени от блиндирано стъкло. Това беше превозното средство, което папата използваше за придвижване сред човешкото множество.

Климент беше приел да направи това неделно посещение. В съседното на папското имение селце живееха едва три хиляди души, но всички те бяха изключително предани на светия отец. А той им се отблагодаряваше с по някоя полуофициална визита.

След разговора вчера следобед Мичънър видя папата едва тази сутрин. Макар че обичаше хората и му беше приятно да разговаря с тях, Климент XV си оставаше Якоб Фолкнер — един самотник, който ценеше миговете на уединение. По тази причина нямаше нищо чудно във факта, че беше прекарал вечерта сам. След вечерната молитва почете и се оттегли в спалнята си.

Час по-рано Мичънър бе нахвърлял писмото, с което папата нареждаше на очевидеца от Междугорие да направи подробно описание на тъй наречената „десета тайна“. Климент го подписа без забележки, което означаваше, че пътуването му до Босна е предстоящо. Никак не му се ходеше, но вече не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че ще остане там максимално кратко време.

Стигнаха до градчето за броени минути. Площадът беше пълен с хора, които бурно приветстваха появата на папския автомобил. Радостта им беше непресторена. Климент видимо се оживи и започна да маха с ръка, сочейки с пръст хората, които познаваше.

— Колко е хубаво, че обичат своя папа — прошепна на немски той, докато продължаваше да приема приветствията на тълпата.

— Имат всички основания — подхвърли Мичънър.

— Ето каква трябва да е делта за всички, които обличат тази мантия.

Колата продължаваше да си пробива път към центъра на площада.

— Кажи на шофьора да спре — разпореди се Климент.

Мичънър почука два пъти по стъкления панел и автомобилът спря. Папата отвори вратата и стъпи на паважа, моментално заобиколен от четиримата си телохранители.

— Мислиш ли, че е разумно? — тихо подхвърли зад гърба му Мичънър.

— Разбира се — вдигна глава Климент.

Правилата за сигурност изключваха подобна възможност. Папата не трябваше да напуска блиндирания автомобил. Посещението беше уредено едва ден по-рано, без предварително разгласяване, но причините за тревога оставаха.

Климент тръгна към тълпата с разтворени обятия. В тях първи попаднаха невръстни дечица, избутани напред от родителите си. Мичънър знаеше, че невъзможността да бъде баща беше едно от най-големите разочарования в живота на светия отец. Вероятно затова и толкова обичаше децата.

Охраната направи плътен кордон около него, но и хората я улесниха, благоговейно застивайки на място при приближаването на папата. Площадът се огласяше от традиционните възгласи Viva, Viva!, с които векове наред са посрещани главите на католическата църква.

Мичънър се задоволи с ролята на наблюдател. Климент XV вършеше това, което бяха вършили папите в продължение на две хилядолетия. Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата. Двеста шейсет и седем мъже бяха удостоени с привилегията да бъдат част от една и съща здрава верига. Започваща със свети Петър и завършваща с Климент XV. Пред очите му оживяваше картината, изобразяваща пастира сред стадото.

В съзнанието му проблесна част от третата тайна на Фатима: Светият отец прекоси един голям, полуразрушен град, от който се излъчваше болка и страдание. Запуши ушите си, за да не чува жалните стонове на ранените, и горещо се моли за душите на загиналите. Накрая стигна до планинския връх и падна на колене пред огромния кръст, който се издигаше там. Миг по-късно бе убит от отряд войници, които го засипаха с куршуми и стрели.

Може би точно това предупреждение за опасност бе накарало Йоан XXIII и неговите наследници да скрият съдържанието на посланието. Но през 1981 г. един професионален убиец, изпратен от Москва, действително направи опит да убие Йоан Павел II. Веднага след възстановяването си папата прочете за пръв път третата тайна. Но защо чака цели деветнайсет години, преди да я разкрие на света? Добър въпрос, който несъмнено трябваше да бъде добавен към списъка на неизяснените загадки. Мичънър тръсна глава и прогони тези мисли от главата си. След което отново насочи вниманието си към Климент, който се радваше на обичта на хората. И тревогата му бавно се стопи. Нещо го караше да вярва, че в днешния ден нищо не заплашва скъпия му приятел.

Прибраха се във вилата някъде около два следобед. Обядът беше поднесен в зимната градина и Климент го покани на масата. Хранеха се мълчаливо, наслаждавайки се на цветята и прекрасния ноемврийски следобед. Плувният басейн в съседство беше празен. Той беше построен по настояване на Йоан Павел II, който заяви пред курията, че разходите за подобен лукс са далеч по-малки от тези, които биха съпътствали избора на нов папа.

Менюто се състоеше от телешка супа със зеленчуци — едно от любимите блюда на Климент, поднесена с черен хляб. Мичънър много обичаше черен хляб. Спомни си, че двамата с Катерина често си хапваха такъв — обикновено със сутрешното кафе или на вечеря. Запита се къде ли е тя сега, защо беше напуснала Букурещ, без да се сбогува. Надяваше се, че някой ден ще я види отново — най-вероятно, след като приключи кариерата му във Ватикана и се озове на място без хора като Алберто Валендреа. На място, където може би ще последва зова на сърцето си.

— Разкажи ми за Катерина — обади се Климент.

— Как разбра, че мисля за нея? — стреснато го погледна Мичънър.

— Не беше особено трудно.

На практика той действително изпитваше желание да говори за Катерина.

— Различна е — въздъхна. — Позната, но и загадъчна.

Климент отпи глътка вино от чашата пред себе си.

— Все си мисля, че ако не трябваше да потискам чувствата си, щях да бъда по-добър духовник, по-добър човек.

— Объркването ти е напълно разбираемо — кимна папата и остави чашата. — Защото обетът за безбрачие е грешка.

Мичънър престана да дъвче и вдигна глава.

— Надявам се, че не си изразил публично това свое заключение.

— Пред кого мога да бъда откровен, ако не пред теб? — сви рамене папата.

— А как стигна до него?

— Трентският събор се е състоял преди много време. Но и днес, в двайсет и първи век, ние продължаваме да се придържаме към една средновековна доктрина.

— Тя е част от основите на католицизма.

— Трентският събор с бил свикан в отговор на реформаторското движение на протестантите. Ние изгубихме тази битка, Колин. Протестантите са тук и винаги ще бъдат тук.

Мичънър разбра какво има предвид папата. Съборът в Трент през далечния XVI век беше обявил безбрачието като неразделна част от задълженията на духовника, но едновременно с това беше признал, че то няма божествен произход. Което означаваше, че може да бъде променено, стига църквата да го пожелае. След Трент бяха свикани само още два такива събора — Първи и Втори ватикански, на които не се предприеха никакви действия в тази посока. А сега главата на църквата — единственият човек на света, който би могъл да направи нещо по въпроса — подлагаше на съмнение мъдростта на това безразличие.

— Какво искаш да кажеш, Якоб?

— Нищо не искам да кажа. Просто разговарям с един стар приятел. Защо свещениците не бива да се женят? Защо трябва да запазят своето целомъдрие? Защо им се отказва едно нормално за всички останали хора поведение?

— В личен план съм съгласен с теб. Но курията със сигурност ще бъде на друго мнение.

Климент се приведе над масата и отмести празната чиния.

— Точно там е проблемът — въздъхна той. — Курията винаги ще бъде против нещо, което застрашава нейното съществуване. Знаеш ли какво ми каза наскоро един от нейните представители?

Мичънър поклати глава.

— Че безбрачието трябва да се запази, защото в противен случай рязко ще нараснат разходите по издръжка на свещениците. Ще се наложи да изразходваме десетки милиони в повече за увеличение на заплатите, тъй като свещениците трябва да издържат жени и деца. Можеш ли да си представиш? Това е логиката на днешната църква!

Прав е, каза си Мичънър, но на глас подхвърли:

— Направиш ли дори намек за промяна, Валендреа ще получи силен коз за обработка на кардиналите. Може да се стигне дори до открит бунт.

— Точно в това се съдържа предимството на папата. Моето мнение по религиозни въпроси е непогрешимо. Аз имам последната дума. Не ми е нужно разрешение, никой не може да гласува за свалянето ми от този пост.

— Непогрешимостта също е творение на църквата — напомни му Мичънър. — Следващият папа може да промени статуквото, независимо от това, което си направил ти.

Якоб Фолкнер пощипваше месестата част на ръката си — жест, който издаваше нервността му.

— Имах видение, Колин — прошепна той.

Изтекоха няколко секунди, преди тези думи да проникнат в съзнанието на Мичънър.

— Какво?!

— Дева Мария се яви пред мен…

— Кога?

— Преди много седмици, непосредствено след като получих посланието на отец Тибор. Това беше причината да сляза в архива. Тя ме накара.

Мичънър смаяно поклати глава. В един момент папата говори за отмяната на петвековна догма, а в следващия признава, че му се е явила Мадоната. Даваше си сметка, че този разговор ще остане тук, сред цветята в градината. Но същевременно в главата му прозвучаха думите на Климент, изречени в Торино: Ватикана отдавна не предлага възможност за уединение.

— Разумно ли е да говорим на подобни теми? — подхвърли предупредително той, но Климент сякаш не го чу.

— Вчера тя ми се яви в параклиса. Вдигнах глава и я видях да плува във въздуха сред златистосиньо сияние. — Папата замълча за момент, после тихо добави: — Каза ми, че сърцето й е обкръжено от тръните на неблагодарността и богохулството, с които хората я пробождат.

— Сигурен ли си, че това бяха точните й думи?

— Да, тя ги каза съвсем ясно — кимна Климент, преплел пръсти. — Не съм сенилен, Колин. Сигурен съм в това видение. — Замълча за миг, после добави: — Такова е имал и Йоан Павел II.

Мичънър беше чувал за това, но замълча.

— Колко сме глупави ние, хората — въздъхна папата, а Мичънър усети, че търпението му започва да се изчерпва. — Дева Мария настоя за Междугорие.

— Това ли е причината да ме изпратиш там?

Климент кимна.

— Тя заяви, че тогава всичко ще се изясни.

Замълчаха. Мичънър не знаеше какво да каже. Трудно му беше да спори с небето.

— Разреших на Валендреа да прочете съдържанието на сандъчето от Фатима — прошепна Климент.

— А какво има там? — объркано го погледна Мичънър.

— Част от онова, което ми изпрати отец Тибор.

— Ще ми разкажеш ли за него?

— Не мога.

— Защо си позволил на Валендреа да го прочете?

— За да видя реакцията му. Беше стигнал дотам, че да заплаши началника на архива. Но сега вече знае всичко, което знам аз.

Мичънър реши да продължи с въпросите, но леко почукване на стъклената врата го отказа от намеренията му. Появи се един от прислужниците, който носеше сгънат лист хартия.

— Това е факс от Рим, който получихме преди малко, монсеньор Мичънър — съобщи той. — С молба да ви бъде предаден незабавно.

Мичънър благодари и го отпрати, след което разгъна листа, прочете съдържанието му и вдигна глава.

— Нашият нунций в Букурещ се е обадил по телефона, за да съобщи за смъртта на отец Тибор. Тази сутрин са открили тялото му в реката, близо до града. Гърлото му било прерязано, след което вероятно са го хвърлили от някоя скала. Колата му била открита близо до църквата, която редовно посещавал. Полицията подозира грабеж и е отцепила района. Съобщението е изпратено до мен, тъй като една от сестрите в сиропиталището казала на нунция за неотдавнашното ми посещение. А той задава въпроса защо не е бил уведомен за него.

Кръвта напусна лицето на Климент. Той бавно се прекръсти и сключи ръце за молитва. Мичънър мълчаливо наблюдаваше как клепачите му се спускат и устните започват да се движат. След което рукнаха сълзите.

27

16:00 ч.

През целия следобед Мичънър не можеше да мисли за нищо друго, освен за отец Тибор. Бродеше неуморно из алеите на прекрасната градина, а пред очите му постоянно беше окървавеното тяло на стария българин, извадено от реката. В крайна сметка се насочи към параклиса, използван от папите в продължение на столетия. От последното отслужено от него опело беше изтекло поне едно десетилетие. Беше прекалено зает, за да се моли за отделни индивиди, но в момента изпитваше нужда да отдаде последна почит на стария свещеник.

Мълчаливо облече ритуалните одежди, избра черен епитрахил и го преметна около шията си. При обичайното опело тялото на покойника се полага пред олтара, а скамейките на храма се заемат от близките и роднините му. Целта на този ритуал беше да се подчертае близостта с Христос и светците около него, на която се радва покойникът. Разбира се, с внушението, че след Страшния съд всички ще се съберат заедно, за да служат пламенно на своя Господ Бог. Поне така твърдеше църквата. Но докато изричаше молитвите, Мичънър продължаваше да се пита дали всичко това не е напразно. Действително ли има някакво върховно същество, което предлага вечно спасение? Дали тази награда може да бъде спечелена, ако човек изпълнява предписанията на църквата? Възможно ли е един греховен живот да бъде опростен с няколко мига покаяние? Нима Бог не иска повече? Нима не предпочита пожизнената саможертва? Никой не е съвършен, всеки греши. Но пътят към спасението със сигурност трябва да бъде по-труден от няколко елементарни акта на покаяние.

Не беше сигурен кога точно започна да изпитва тези съмнения. Може би още преди години, докато беше с Катерина. А може би му бяха повлияли амбициозните прелати, които на думи демонстрираха преданост към бога, но дълбоко в себе си проявяваха алчност и неблагочестиви амбиции. Какъв е смисълът да паднеш на колене и да целунеш папския пръстен? Христос никога не е настоявал за подобни жестове. Защо тогава децата му се радват на тази привилегия?

Възможно ли бе тези съмнения да са просто рожба на времето?

Днешният свят е много различен от света преди сто години. Благодарение на развитието на комуникациите хората са по-близо един до друг, а информацията е общодостъпна. Господ сякаш няма място сред всичко това. Може би човек просто се ражда, живее и умира, след което тялото му изгнива в земята. „Пръст си и в пръст ще се върнеш“, както пише в Библията. И толкоз. Но ако това е вярно, значи постигнатото от теб в рамките на твоя живот е единствената ти награда. Споменът за твоето съществуване е и твоето спасение.

Той беше изучавал историята на римокатолическата църква достатъчно задълбочено, за да бъде наясно, че повечето от нейните канони са предназначени за защита на собствените й интереси, а не на последователите й. А времето отдавна бе заличило границата между практичност и божественост. Чисто човешките творения постепенно се превръщат в божи закони. Свещениците са обречени на безбрачие, защото Бог иска така. Те са мъже, защото Христос е бил мъж. Адам и Ева са били мъж и жена, следователно любовта може да съществува само между представителите на двата пола. Откъде се раждат всичките тези догми? Защо оцеляват толкова упорито? А защо той ги поставя под съмнение?

Направи опит да се съсредоточи, но се оказа невъзможно. Може би срещата с Катерина беше причина за пробуждането на тези съмнения. Или безсмислената смърт на един възрастен човек в Румъния го беше накарала да се замисли какво ще прави четирийсет и седем годишен мъж като него, след като престане да се държи за мантията на германски епископ, който сега обитаваше апостолическия дворец.

Той се нуждаеше от нещо повече. От нещо продуктивно, което да помага не само на него, но и на другите. Вниманието му беше привлечено от някакво движение около вратата. Вдигна глава навреме, за да види как Климент сяда на една от най-задните скамейки на параклиса.

— Моля те да свършваш, защото и аз изпитвам необходимост — промърмори папата и сключи ръце пред себе си.

Мичънър се зае с подготовката на причастието. Беше взел със себе си само един къс безквасен хляб, който разчупи на две и пристъпи към светия отец.

Старият човек прекъсна молитвата си и вдигна глава. Очите му бяха зачервени от плач, а на лицето му се беше изписала дълбока тъга. Очевидно смъртта на отец Тибор го беше разтърсила дълбоко. Мичънър протегна хостията и папата отвори уста.

— Христовото тяло — прошепна Мичънър и положи хляба върху езика му.

Климент се прекръсти и поднови молитвата си. Мичънър се оттегли към олтара, решил да приключи с подготовката на опелото.

Но това се оказа трудна задача.

Риданията на Климент отекваха в параклиса и късаха сърцето му.

28

Рим

20:30 ч.

Катерина се ненавиждаше поради факта че е принудена да се върне при Том Кийли. Бе пристигнала в Рим още вчера, а кардинал Валендреа не я беше потърсил. Беше благодарна за забраната му да търси връзка с него просто защото нямаше да му каже нещо повече от това, което знаеше Амбрози.

Прочете във вестника за пребиването на папата в Кастел Гандолфо и предположи, че Мичънър е с него. Вчера Кийли я беше подложил на истинска гавра, изпитвайки перверзното удоволствие да подхвърля мръсни предположения за срещата с някогашния й любим. Тя умишлено не му спомена за разговора с отец Тибор, защото Колин беше прав — на този човек не можеше да се вярва. Разказа му само общи неща, опитвайки се да научи нещо повече за мисията на Мичънър.

В момента седяха в едно от уютните ресторантчета в историческия център на древния град. Кийли беше със светъл костюм и вратовръзка. Вероятно вече бе свикнал да носи цивилно облекло.

— Не мога да си обясня тази психоза — подхвърли тя. — Католиците превръщат появите на Мадоната в цяла институция. Толкова ли е важна третата тайна на Фатима?

— Запленяваща е дори за църквата — отвърна Кийли, докато пълнеше чашите със скъпо вино. — Става въпрос за послание, което вероятно идва директно от небето и което поредица от папи крият. Едва през 2000 година Йоан Павел II посмя да го сподели със света.

Тя мълчаливо разбърка супата си в очакване на продължението.

— През трийсетте години на миналия век църквата най-сетне се съгласи да се говори за появите на Дева Мария във Фатима. Тоест католиците могат да повярват в тях, ако желаят. — На лицето му се появи усмивка. — Но това е проява на класическо лицемерие. Рим говори едно, а върши друго. Нямат нищо против масовите поклонения във Фатима и даренията за милиони, но не казват дали явлението е било действително. Освен това упорито отказват да споделят с вярващите думите на Девата.

— Но защо ще ги крият?

Кийли отпи глътка бургундско и опипа столчето на чашата си.

— Има ли случай Ватикана да е проявил здрав разум? — отвърна с въпрос той. — Тези типове си въобразят, че все още живеем в петнайсети век, когато казаното от тях се е приемало безусловно. А ако случайно някой го подлагал на съмнение, те просто го отлъчвали. Но днес времената са други и този боклук отдавна е престанал да смърди. — Вдигна ръка да привлече вниманието на келнера и помоли за още малко хляб, след което продължи: — Не забравяй, че папите са непогрешими, когато се дискутират въпроси на вярата и морала. Това малко бижу е дело на Първия ватикански събор от 1870 година. Представи си за момент — един много приятен момент, че словата на Мадоната са влезли в противоречие с догмата. Забавно, нали? — Кийли действително изглеждаше доволен от тази мисъл. — Може би трябва да напишем книга на тази тема? Всичко за третата тайна на Фатима. Ще разкрием лицемерието на църквата, ще подложим на анализ действията на папите и някои кардинали. Може би и на Валендреа.

— А положението, в което се намираш? — вдигна вежди Катерина. — Вече не се ли интересуваш от него?

— Май изобщо не допускаш, че имам шанс да победя трибунала, а? — усмихна се той.

— Може би ще се задоволят само с предупреждение. По този начин ще съхранят контрола си, а на теб ще позволят да запазиш духовния си сан.

— Много си загрижена за моя сан — продължаваше да се усмихва Кийли. — Което е доста странно за една атеистка.

— Майната ти, Том! — сопна се тя и още веднъж съжали, че му е разказала толкова много за себе си.

— Харесвам този плам, много го харесвам! — Американецът отпи нова глътка вино. — Вчера ми се обадиха от Си Ен Ен. Настояват да коментирам предстоящия конклав.

— Радвам се за теб — сухо отвърна тя.

— Не се безпокой, това не пречи на намеренията ни относно бъдещата книга. Агентът ми вече преговаря с някои издатели. Не само за нея, но и за един роман. Ние с теб ще направим великолепен екип.

Заключението в главата й се оформи с изненадваща лекота. Беше от онези, които са кристално ясни още в момента на появата си. Няма да има никакъв екип. Това, което в началото беше обещаващо, изведнъж се беше превърнало в евтин кич. За щастие все още разполагаше с няколко хиляди евро от парите на Валендреа, които щяха да стигнат за пътуването до Франция или Германия, където можеше да предложи услугите си на някой вестник. Но този път ще се държи прилично и ще играе по правилата.

— Катерина, слушаш ли ме? — погледна я внимателно Кийли.

Очите й бавно се върнаха върху лицето му.

— Беше се отнесла…

— Вярно — кимна тя. — Няма да има никакви съвместни публикации. Том. Утре си заминавам. Трябва да потърсиш някой друг, който да ти пише книгите.

Келнерът остави на масата кошничка с препечен хляб, от която се издигаше апетитна пара.

— Няма да ми е много трудно — сви рамене Кийли.

— И аз мисля така.

— На твое място щях да оставя коня си впрегнат в моята каруца — отбеляза той и посегна към хляба. — Защото тази каруца има достъп навсякъде.

— Мога веднага да ти кажа едно място, до което никога няма да се добере — отсече тя и стана.

— Още си падаш по него, а?

— По никого не си падам, но от теб определено ми писна. Едно време баща ми обичаше да казва, че колкото по-високо се катери маймуната в цирка, толкова по-ясно се вижда задникът й. На твое място бих запомнила тези думи.

Обърна се и излезе от заведението. От седмици не се беше чувствала толкова добре.

29

Кастел Гандолфо

Понеделник, 13 ноември, 6:00 ч.

Мичънър се събуди. Никога през живота си не беше използвал будилник, защото вътре в него тиктакаше невидим хронометър, който неизменно го будеше точно в желания час. Като архиепископ и кардинал Якоб Фолкер беше обиколил света, за да участва в различни комисии, като винаги разчиташе на Мичънър, за да не закъснее. Защото точността не беше сред най-силните качества на Климент XV. Както и в Рим, Мичънър заемаше спалня на същия етаж, а за връзка с папата можеше да използва пряк телефон. След два часа предстоеше полетът с хеликоптера, който щеше да ги върне във Ватикана. Програмата даваше на папата достатъчно време за сутрешна молитва, закуска и евентуален преглед на нещата, които изискваха незабавно внимание след двата почивни дни. Снощи по факса се получиха няколко меморандума, които Мичънър щеше да предложи на вниманието му след закуска. А останалата част от деня щеше да бъде изключително напрегната, тъй като насрочените папски аудиенции щяха да приключат чак вечерта. Дори кардинал Валендреа беше поискал един цял час за обсъждане на международните отношения.

Случилото се по време на опелото продължаваше да смущава Мичънър. Папата плака в продължение на половин час, а после просто се обърна и напусна параклиса. Не си размениха нито дума. Очевидно тревогите на стария му другар не подлежаха на дискусия. Това може би щеше да се случи по-късно, но той се надяваше, че напрегнатият ритъм във Ватикана ще насочи вниманието на папата в друга посока. Не можеше обаче да прогони загрижеността, която го бе обзела при този бурен изблик на емоции.

Взе душ, облече чисти дрехи и излезе от стаята. Тръгна по коридора, в дъното на който се намираха папските покои. Пред вратата чакаха икономът и една монахиня. Погледна часовника си, който показваше седем без четвърт, и посочи към вратата.

— Още ли не е станал?

Икономът поклати глава.

— Никакво движение.

Обслужващият персонал беше инструктиран да чака в коридора, докато не чуе раздвижването в апартамента на папата, което обикновено ставаше между шест и шест и половина. Звукът от стъпките му позволяваше тихо почукване на вратата, което обявяваше началото на обичайните сутрешни процедури: душ, бръснене и обличане. Климент не обичаше да му помагат при къпането и обикновено се затваряше в банята сам, докато икономът оправяше леглото и приготвяше дрехите му. Задачата на монахинята беше да подреди спалнята и да поднесе закуската.

— Може би се е успал — подхвърли Мичънър. — Дори папите имат право на мъничко леност.

Двамата му слушатели го възнаградиха с нервни усмивки.

— Връщам се в стаята си — осведоми ги той. — Съобщете ми, когато се събуди.

Трийсет минути по-късно икономът почука на вратата му.

— Монсеньор, вътре все още е тихо — промълви той с потъмняло от тревога лице.

Мичънър знаеше, че никой, освен него няма право да влиза без разрешение в спалнята на папата, която по традиция се смяташе за едно от местата, в които светия отец е напълно защитен от любопитството на останалите. Но часът наближаваше седем и половина и той знаеше какво се очаква от него.

— Добре, идвам да проверя.

Пред вратата в дъното на коридора продължаваше да дежури монахинята. Тя им направи знак, че вътре все още е тихо. Мичънър почука, изчака няколко секунди, след което повтори почукването — този път значително по-силно. Нищо. Хвана топката на бравата и предпазливо я завъртя. Вратата се отвори. Той влезе и побърза да затвори след себе си.

Спалнята беше просторна и светла, с френски прозорци и хубава тераса към градината. Мебелите бяха стари, но отлично запазени. За разлика от апартамента в апостолическия дворец, който всеки папа обзавеждаше според вкуса си, стаите на древния замък бяха запазили патината на миналото. От спалнята се излъчваше спокойно благородство и невидима сила.

Осветлението не беше включено, но слънчевите лъчи вече проникваха между спуснатите пердета и разреждаха здрача.

Климент лежеше на една страна, завит с чаршаф.

— Свети отче — тихо го повика Мичънър, пристъпвайки към леглото.

Климент не отговори.

— Якоб.

Никаква реакция. Папата се беше обърнал на другата страна, а слабичкото му тяло едва-едва личеше под завивките. Мичънър протегна ръка и го докосна по рамото. Усети студенината, заобиколи леглото и погледна папата в лицето. Кожата беше отпусната и посивяла, а от отворената му уста се беше стекла засъхваща слюнка. Хвана го за раменете и го обърна по гръб, след което дръпна завивките. Ръцете на Климент безжизнено висяха покрай тялото, а гърдите му бяха неподвижни.

Мичънър потърси пулс, но нямаше. Първата му реакция беше да повика реанимационен екип или сам да окаже първа помощ на папата. Беше изкарал специален курс. Но после си даде сметка, че вече е твърде късно.

Климент XV беше мъртъв.

Колин Мичънър затвори очи и зашепна кратка молитва. Прониза го остра болка. Сякаш отново бе загубил родителите си, но този път и двамата едновременно. Помоли се за душата на скъпия си приятел, после направи опит да се овладее. Предстояха куп неща, свързани с официалния протокол. Вековни процедури, за чието спазване трябваше да се погрижи лично.

В същия момент нещо привлече вниманието му. Шишенце в карамелен цвят, поставено на нощното шкафче. Преди няколко месеца личният лекар на папата му беше предписал успокоителни, за да си почива по-добре. Мичънър се погрижи за изпълнението на рецептата и лично постави това шишенце в банята на Климент. В него имаше трийсет таблетки, които допреди няколко дни, когато лично ги провери, не бяха докосвани. Климент мразеше лекарствата. Трябваше да се бори с него дори за един аспирин, затова шишенцето край леглото му беше истинска изненада.

Отвори го и надникна вътре. Беше празно. В чашата на нощното шкафче имаше малко вода, която едва покриваше дъното. Ситуацията беше толкова ясна, че Мичънър изпита неволното желание да се прекръсти.

Вперил поглед в лицето на стария си приятел, той мислеше за душата му. Дълбоко се надяваше, че ако наистина съществува рай, мястото й в него е гарантирано. После свещеникът в него се пробуди. Много му се искаше да опрости греха на стария немец, но вече беше късно. Това можеше да направи само Бог, ако той действително съществуваше.

Папи са умирали по най-различни начини: пребивани с камшици, удушавани, тровени, убивани…

Но никой не беше посягал на живота си.