Третата тайна

30

9:00 ч.

Мичънър наблюдаваше приземяването на хеликоптера от прозореца на спалнята. Отказвайки да се отдели дори за миг от тленните останки на Климент, той използва деривата в спалнята, за да позвъни на кардинал Нгови.

Африканецът беше camerlengo на светата римокатолическа църква — първият кардинал, който трябваше да бъде информиран за смъртта на папата. Според каноническите закони тон автоматично поемаше управлението на църквата по време на тъй наречения sede vacante, периода, в който католическият престол е празен. Под негово разпореждане попадаше специално излъчената от светата колегия от кардинали комисия, която щеше да ръководи църквата по време на двете седмици траурна подготовка за погребението и организацията на следващия конклав. В качеството си на кардинал-шамбелан Нгови не поемаше папските функции, но щеше да има пълната власт в ръцете си. Което напълно устройваше Мичънър, защото все някой трябваше да контролира действията на Алберто Валендреа.

Хеликоптерът намали обороти, вратичката на кабината се плъзна встрани. Нгови слезе пръв, следван от Валендреа. И двамата бяха облечени в официални алени мантии. Присъствието на Валендреа беше задължително в качеството му на държавен секретар. След тях се появиха двама епископи и личният лекар на папата, повикан по изричното настояване на Мичънър. По време на телефонния си разговор с Нгови той бе отказал да му съобщи подробности за смъртта. Същото стори и по отношение на персонала на вилата, като заповяда никой да не влиза в папските покои.

Три минути по-късно вратата се отвори и на прага се появиха кардиналите и лекарят. Нгови затвори след себе си и сложи резето. Лекарят пристъпи към леглото и започна прегледа. Мичънър не беше пипал нищо наоколо, включително портативния компютър на папата, който беше включен към телефонната линия. На екрана светеше папският скрийнсейвър, който представляваше два ключа, кръстосани върху тиара.

— Разкажи ми какво се случи — промърмори Нгови, поставяйки върху леглото малка черна торбичка.

Мичънър описа това, което беше заварил, след което махна към нощното шкафче и подхвърли:

— Беше празно.

Едва сега кардиналите обърнаха внимание на малкото кафяво шишенце.

— Нима искаш да кажеш, че върховният глава на римокатолическата църква се е самоубил? — повдигна вежди Валендреа.

— Нищо не искам да кажа — намръщи се Мичънър. — Но шишенцето съвсем наскоро съдържаше трийсет хапчета.

Валендреа се обърна към лекаря.

— Какво е вашето заключение, докторе?

— Мъртъв е от доста време. От пет-шест часа, може би и повече. Няма следи от травма, нищо не говори за сърдечен удар. Няма кръвозагуба, няма рани. На пръв поглед изглежда, че е починал в съня си.

— Възможно ли е хапчетата да са причина за смъртта? — попита Нгови.

— Това може да се установи само след аутопсия.

— Което е изключено — побърза да вметне Валендреа.

— Трябва да знаем причината за смъртта — поклати глава Мичънър.

— Не ни трябва нищо подобно! — повиши тон Валендреа. — Дори е по-добре да не знаем. Унищожете шишенцето! Представяте ли си в какво положение ще изпадне църквата, ако се разбере, че нейният върховен глава е отнел живота си? Дори най-лекото съмнение в тази посока ще предизвика огромни щети.

Мичънър вече беше обмислил тази възможност, но остана твърдо решен да се справи със ситуацията по-добре, отколкото се бяха справили сътрудниците на Йоан Павел I през 1978 г., когато папата почина след само трийсет и три дни управление. Тогава бяха плъзнали най-различни слухове и предположения, имащи целта да скрият факта, че тялото на папата е било открито не от най-близките му духовници, а от обикновена монахиня от обслужващия персонал. Разбира се, това доведе до раждането на най-различни теории за конспирация, включително и за заговор срещу живота на светия отец.

— Съгласен съм — каза на глас той. — Самоубийството в никакъв случай не бива да става обществено достояние. Но ние трябва да знаем каква е истинската причина за смъртта.

— Значи да излъжем, така ли? — засече го Валендреа. — Не е ли по-добре да не знаем?

Виж кой се е загрижил за истината, рече си с мрачна ирония Мичънър, но предпочете да не отговаря.

Нгови се извърна към лекаря.

— Достатъчна ли ще е една кръвна проба? — попита той.

Лекарят кимна.

— Тогава я направете.

— Нямаш право! — повиши глас Валендреа. — Подобно действие изисква съгласието на светата колегия. Ти не си папа!

Чертите на Нгови останаха безизразни.

— Аз също искам да разбера от какво е починал този човек, защото ме интересува съдбата на безсмъртната му душа. — Обърна се към лекаря и добави: — Изследването ще направите лично, след което ще унищожите пробата. А резултата ще докладвате единствено на мен. Ясно ли е?

Човекът кимна.

— Превишаваш правата си, Нгови! — изръмжа Валендреа.

— Можеш да се оплачеш пред светата колегия — хладно го изгледа африканецът.

Дилемата на държавния секретар се оказа доста забавна. Нямаше пълномощия да отменя заповедите на Нгови, а, от друга страна, не можеше да отнесе въпроса до колегията на кардиналите. Тосканецът беше достатъчно умен, за да прецени шансовете си и да замълчи. Но с това вероятно подава на Нгови въжето, с което да се обеси, разтревожи се Мичънър.

Нгови отвори черната торбичка, която беше пуснал на леглото, извади от нея малко сребърно чукче и пристъпи към възглавницата. А Мичънър разбра, че ще присъства на един ритуал, който беше колкото безсмислен, толкова и задължителен.

Нгови чукна челото на Климент с чукчето, а след това зададе въпроса, който векове наред е бил задаван на починалите:

— Мъртъв ли си, Якоб Фолкнер?

Изтече една минута в пълна тишина, после Нгови зададе въпроса още веднъж. След като го зададе и трети път, вдигна глава и обяви:

— Папата е мъртъв.

Очите му се спряха на дясната ръка на покойника. Пръстенът на Рибаря проблясваше на безименния пръст.

— Странно — промърмори Нгови. — Климент обикновено не го носеше.

Това е вярно, помисли си Мичънър. Тежкият къс злато беше по-скоро печат, отколкото бижу. На него беше изобразен свети Петър Рибаря, около когото беше изписано името на Климент и датата на възкачването му на папския трон. Поставен бе на пръста му от предишния кардинал-шамбелан веднага след конклава и служеше единствено за подпечатване на документите. Климент не го харесваше и го носеше изключително рядко.

— Може би е искал да ни улесни — подхвърли Валендреа.

Сигурно е прав, помисли си Мичънър. Действително е имало някакъв план — това беше в стила на Якоб Фолкнер.

Нгови свали пръстена и го пусна в малка торбичка от черно кадифе. Преди свикването на предстоящия конклав той щеше да използва сребърното чукче, за да го строши заедно с оловния папски печат. Така щеше да бъде сигурно, че до избора на нов папа никой няма да подпечатва официални документи.

— Свършено е — обяви африканецът.

Смяната на властта е факт, каза си Мичънър. Настъпи краят на управлението на Климент XV — 267-ият наследник на свети Петър, продължило трийсет и четири месеца. Първият германец, който бе заемал Светия престол от деветстотин години насам. От този момент нататък приключи и неговото назначение като папски секретар. Вече беше обикновен монсеньор, поставен на временно разположение на кардинал-шамбелана на светата римокатолическа църква.

Катерина забързано прекосяваше терминала на международното летище „Леонардо да Винчи“, търсейки с очи гишето на „Луфтханза“. Беше си запазила място за полета до Франкфурт в 13:00 ч. Още не знаеше накъде ще се насочи оттам. Имаше време да мисли през следващите дни. Главното беше, че Том Кийли и Колин Мичънър останаха в миналото, а тя беше твърдо решена да направи нещо и за собствения си живот. Чувстваше се ужасно, защото беше измамила Мичънър, но се надяваше, че не му е навредила много, тъй като изобщо не се свърза с Валендреа, а на Амбрози каза малко.

Беше доволна, че скъса с Том Кийли. Смяташе, че той вече е забравил краткотрайната им връзка. Беше във възход и нямаше нужда от куфари. Тя наистина се чувстваше като куфар, въпреки че през цялото време му беше помагала да се справя с неотложните неща. Е, не беше болка за умиране. Беше убедена, че съвсем скоро друга ще заеме мястото й.

Терминалът беше оживен, но хората се трупаха не пред гишетата, а под телевизионните приемници по стените. Една жена плачеше на няколко крачки от нея. Бавно вдигна глава. На най-близкия екран се виждаше площад „Свети Петър“, сниман от въздуха. Пристъпи по-наблизо и улови част от думите на водещия: „… В момента тук цари дълбока скръб. Много хора страдат от смъртта на техния любим папа. Климент XV ще липсва на света“.

— Папата е починал, така ли? — попита на висок глас тя, без да се обръща към никого.

— Снощи, в Кастел Гандолфо — кимна някакъв мъж с вълнено палто. — Умрял е в съня си, дано Бог даде покой на душата му.

Катерина се закова на място. Човекът, когото мразеше от години, беше напуснал този свят. Тя никога не го беше виждала. Преди време Мичънър бе предложил да ги запознае, но тя отказа. Тогава Якоб Фолкнер беше архиепископ на Кьолн, типичен представител на всичко ненавистно в организираната религия. Да не говорим за другата страна на тази религия — онази, която й беше отнела Колин Мичънър. Загубила битката за сърцето на любимия, тя дълбоко намрази Фолкнер. Не заради това, което бе вършил или щеше да върши, а заради това, което символизираше.

Но сега този човек бе мъртъв, а Колин със сигурност бе съсипан от скръб. Част от съзнанието й настоя да продължи пътя си към гишето и да отлети за Германия. Мичънър ще се оправи и без нея. Винаги го беше правил. Скоро ще има нов папа, нови назначения. Рим ще бъде наводнен от нова вълна свещеници, епископи и кардинали. Познаваше достатъчно ватиканските порядки, за да бъде сигурна, че с приближените на Климент е свършено. Край на кариерата им.

Разбира се, това изобщо не я засягаше, но нещо продължаваше да я гложди. Старите навици наистина си отиват трудно. Обърна се и тръгна към изхода.

31

Кастел Гандолфо

14:30 ч.

Валендреа спря поглед на групичката кардинали. Бяха възбудени, неколцина крачеха напред-назад — необичайна демонстрация на тревога. В големия салон на вилата се бяха събрали четиринайсет души, главно кардинали от близките до Рим епархии, които първи бяха откликнали на официалната заповед, изпратена преди около три часа до всичките 160 членове на светата колегия: КЛИМЕНТ Е МЪРТЪВ, НЕЗАБАВНО ЕЛАТЕ В РИМ. Кардиналите, които се намираха в рамките на сто и петдесет километра от Ватикана, получиха допълнителното указание да бъдат в Кастел Гандолфо не по-късно от 14:00 ч.

С това беше поставено началото на междуцарствието. Периодът между смъртта на папата и избора на нов щеше да бъде изпълнен с несигурност. Векове наред именно в този период се бе развихряла безмилостната борба за надмощие, бяха се купували гласове — чрез обещания или откровено насилие. Валендреа трепетно очакваше това време. Победителят ще получи всичко, ще бъде най-силен, ще разполага с неограничена власт. Победените просто ще бъдат смазани. За съжаление съвременният избор е една доста по-сложна и по-опасна процедура. Битките се водят пред очите на телевизионните камери и се влияят от най-различни допитвания до общественото мнение. Изборът на популярен папа става много по-важен от избора на компетентен за това място човек. Което според Валендреа обясняваше напълно и възхода на Якоб Фолкнер.

Той беше доволен от лицата, които виждаше. Почти всички присъстващи кардинали бяха негови поддръжници. Според последното тайно преброяване все още не разполагаше с мнозинството от две трети плюс един, което щеше да му осигури папския престол, но беше сигурен, че с помощта на магнетофонните записи двамата с Амбрози ще успеят да съберат необходимата бройка.

Нямаше представа какво се готви да каже Нгови. За последен път си бяха разменили няколко думи горе, в спалнята на Климент. Можеше само да се надява, че африканецът ще прояви благоразумие. В момента Нгови стоеше в дъното на салона, близо до голямата камина от бял мрамор. Останалите кардинали също бяха на крака.

— Ваши преосвещенства — изправи рамене чернокожият духовник. — По-късно ще изготвя списък на онези от вас, които ще помагат за подготовката на погребението и свикването на конклава. Мисля, че трябва да организираме едно наистина достойно погребение. Хората обичаха Климент и трябва да им дадем възможност да се сбогуват с него. За целта довечера ще придружим тялото му по обратния път до Рим и ще отслужим опело в „Свети Петър“.

Повечето от кардиналите кимнаха в знак на съгласие.

— Станаха ли ясни причините за смъртта на светия отец? — попита един от тях.

— В момента се уточняват — обърна се да го погледне Нгови.

— Има ли някакъв проблем? — обади се друг.

— По всичко личи, че папата е починал в съня си — сковано отвърна Нгови. — Но аз не съм медик. Нека оставим личният му лекар да определи причината за смъртта. Всички знаем, че напоследък здравето на светия отец беше сериозно разклатено и в този смисъл смъртта му едва ли е изненада.

Валендреа остана доволен от изявлението на африканския кардинал, но сърцето му беше свито. Нгови очевидно изпитваше удоволствие от ръководната си позиция и бързаше да се възползва от нея. През последните няколко часа бе успял да мобилизира както папския церемониалмайстор, така и онези апостолически служители, които трябваше да поемат управлението на Светия престол. По традиция това са двете институции, които управляват Ватикана по време на междувластието. В допълнение африканецът бе поел в свои ръце и управлението на Кастел Гандолфо, издавайки заповед никой, включително и кардинали, да не бъде допускан в него без изричното му разрешение. Като преди това не бе забравил да заповяда запечатването на папските апартаменти в апостолическия дворец.

Междувременно бе успял да се свърже и с пресслужбата на Ватикана, на която нареди да публикува предварително подготвеното съобщение за смъртта на Климент, определяйки поименно тримата кардинали, на които се разрешават директни контакти с медиите. На останалите бяха забранени всякакви изявления, същото важеше и за дипломатическите представители на Ватикана по света. Те можеха и трябваше да контактуват единствено с държавните глави на съответните страни. Започнаха да пристигат и първите съболезнователни телеграми — от САЩ, Великобритания, Франция и Испания.

Валендреа мълчеше, тъй като всички действия до този момент влизаха в задълженията на кардинал-шамбелана. Но не можеше да допусне кардиналите да черпят увереност от неговата твърдост. Само двама camerlengo бяха стигали до папския престол в по-новата история на Ватикана, затова тази позиция трудно можеше да се тълкува като трамплин към него. За съжаление същото важеше и за позицията на държавния секретар.

— Конклавът вероятно ще се събере навреме — подхвърли кардиналът на Венеция.

— След петнайсет дни, както е по закон — кимна Нгови.

Според апостолическата конституция, приета по времето на Йоан Павел II, конклавът за избор на нов папа можеше да се свика най-рано петнайсет дни след смъртта на предишния. Това време щеше да стигне за подготовката благодарение на завършването на пансиона „Света Марта“ — огромно, подобно на хотел здание, което по принцип се използваше от семинаристите. Така се сложи край на неудобствата, свързани с настаняването на пристигащите кардинали, за които преди се търсеха най-различни и често съвсем неподходящи помещения. Валендреа беше доволен от тази промяна, защото, ако не друго, новата сграда беше удобна. За пръв път я използваха по време на конклава, избрал Климент. Нгови вече се беше разпоредил за подготовката на 113 стаи, в които щяха да бъдат настанени кардиналите под 80-годишна възраст.

— Кога ще бъде издаден смъртният акт, кардинал Нгови? — попита нарочно високо той. Надяваше се, че африканецът ще отгатне скрития смисъл на въпроса му.

— Довечера във Ватикана ще пристигнат литургическият церемониалмайстор, прелатите и секретарят — отвърна Нгови. — Увериха ме, че дотогава ще научим и причината за смъртта.

— Ще се прави ли аутопсия? — попита друг кардинал.

Деликатен въпрос, помисли си Валендреа. Само един папа бе подложен на аутопсия в дългата история на Ватикана, при това по изрично настояване на кардиналите, които са подозирали, че той е бил отровен от Наполеон. Подобен въпрос бе възникнал и след неочакваната кончина на Йоан Павел I, но кардиналите се възпротивиха решително. В същото време смъртта на Климент не беше неочаквана. Бяха го избрали на седемдесет и четири, като повечето от кардиналите не криеха надеждата си, че няма да управлява дълго.

— Аутопсия няма да има — сухо отсече Нгови.

От тона му стана ясно, че дискусиите по този въпрос са изключени. При нормални обстоятелства Валендреа сигурно би възразил срещу това превишаване на правата, но в случая предпочете да замълчи. От устата му излетя лека въздишка на облекчение. Врагът му май беше решил да играе по правилата, а за щастие никой от кардиналите не изрази несъгласие. Неколцина от тях хвърлиха любопитни погледи в негова посока, сякаш чакаха реакция. Но мълчанието му беше сигнал, че държавният секретар е доволен от решението на кардинал-шамбелана.

Самоубийството на папата би довело до сериозни теологически усложнения, но по-лошото беше евентуалната вълна на симпатия към Климент. Фактът, че Валендреа не се разбира с папата, беше публична тайна. По-настоятелните репортери щяха да вдигнат много шум, а той не искаше да го обявят за един от хората, тласнал папата към самоубийство. В такъв случай много кардинали, уплашени за кариерата си, вероятно щяха да изберат друг човек — някой като Нгови. А първата работа на този човек щеше да бъде да го отстрани от властта, независимо от компроматите, с които разполагаше. От последния конклав си извади поуката никога да не подценява коалициите. За щастие Нгови бе решил, че благото на църквата е по-важно от златната възможност да отстрани главния си враг, и Валендреа му беше благодарен за проявата на тази слабост. Ако ролите им бяха разменени, той едва ли би я допуснал.

— Искам да ви отправя едно предупреждение — добави с ясен глас Нгови.

Валендреа отново не беше в състояние да направи нищо, но въпреки това забеляза, че епископът на Найроби се забавлява от мълчанието му.

— Напомням ви, че сте дали клетва да не дискутирате предстоящия конклав до момента, в който се затворим в Сикстинската капела. Никакви кампании, никакви интервюта в печата, никакви публично изразени предпочитания. И накрая — никакви предположения и догадки относно личността на следващия папа.

— Нямаме нужда от лекции! — недоволно се обади един от кардиналите.

— Вие може би нямате, но явно не всички са като вас! — отсече Нгови, обърна се и напусна залата.

32

15:00 ч.

Седнал на стола до писалището, Мичънър наблюдаваше двете монахини, които миеха тялото на Климент. Лекарят отдавна бе приключил прегледа и се беше върнал в Рим заедно с кръвните проби. Кардинал Нгови беше обявил, че аутопсия няма да има, а тъй като Кастел Гандолфо беше част от Ватикана — суверенна територия на независима държава, никой не можеше да поставя под въпрос неговото решение. Тук, с много малки изключения, важеше църковният канон, а не италианските закони.

Беше му странно да гледа голия труп на човека, когото беше познавал повече от четвърт век. В главата му нахлуваха спомени от времето, което бяха прекарали заедно. Благодарение на Климент той беше проумял простата истина, че истинският му баща е мислил повече за себе си, отколкото за своето дете, и беше разбрал на какъв натиск е била подложена майка му от консервативното ирландско общество. „Нима можеш да я обвиняваш?“ — беше попитал Фолкнер. И той се съгласи с него. Не би могъл да обвинява тази непозната жена. Омразата към нея само би помрачила жертвите, които бяха направили за него вторите му родители. По тази причина той най-после се освободи от гнева и прости на майката и бащата, които не познаваше.

А сега гледаше безжизненото тяло на човека, който бе направил възможна тази прошка. Намираше се в стаята, защото протоколът изискваше бдението на свещеник край мъртвото тяло на папата. Обикновено тази функция се изпълняваше от папския церемониалмайстор, но той все още не беше пристигнал и Нгови му разпореди да го замести.

Стана и пристъпи към широките френски прозорци. Сестрите приключиха с къпането и отстъпиха място на специалистите, които щяха да подготвят тялото за погребение. Те бяха от известна погребална агенция, която бе балсамирала телата на всички папи след Павел VI. Мъжете тихо застанаха до леглото и оставиха на пода някакви бутилки с розова течност. Един от тях се приближи до Мичънър и каза:

— Отче, може би ще с по-добре да почакате отвън. Гледката не е от най-приятните, особено за несвикналите.

Мичънър излезе в коридора и почти се сблъска с кардинал Нгови, който се беше насочил към спалнята.

— Тук ли са вече? — попита африканецът.

— Вероятно знаеш, че според италианските закони трябва да изтекат двайсет и четири часа преди балсамирането. Тук сме на територията на Ватикана, но и друг път сме обсъждали този въпрос. Италианците ще настояват да изчакаме.

— Разбирам — кимна Нгови. — Но преди малко се обади докторът от Рим. В кръвта на Якоб има прекалено много лекарства. Той се е самоубил, Колин. В това няма никакво съмнение. Аз обаче не мога да оставя свидетелствата от подобен акт. Докторът вече е унищожил пробите и ще си държи устата затворена.

— А кардиналите?

— Ще им кажем, че е починал от сърдечен удар. Това ще бъде записано и в смъртния акт.

Напрежението върху лицето на Нгови личеше съвсем ясно. Не беше човек, който е свикнал да лъже.

— Нямаме избор, Колин. Той трябва да бъде балсамиран. Независимо какво изискват италианските закони.

Мичънър прокара пръсти през косата си. Денят беше дълъг и тежък, а на всичкото отгоре още не беше свършил.

— Знаех, че нещо го тревожи, но не предполагах, че ще стигне чак дотам — въздъхна той. — Как се държеше, след като заминах?

— Пак е слизал в архива. Докладваха ми, че с него е бил и Валендреа.

— Знам — кимна Мичънър. — Показал му е посланието на отец Тибор. Но не пожела да ме запознае със съдържанието му.

Той разказа на Нгови за реакцията на папата при вестта за смъртта на българина.

— Не съм си представял, че управлението му ще приключи по такъв начин — поклати глава Нгови.

— Трябва да направим всичко възможно, за да запазим паметта му неопетнена.

— Разбира се. В това начинание ще получим подкрепата и на самия Валендреа. — Нгови помълча, после махна към вратата. — Не мисля, че някой ще направи въпрос от ранното му балсамиране. Истината се знае само от четирима души, а скоро доказателствата за нея ще изчезнат. След което, дори ако някой от нас реши да проговори, думите му ще се възприемат само като предположения. Разбира се, такава опасност не съществува. Докторът е обвързан от своята клетва, ти и аз обичахме този човек, а Валендреа се ръководи от личните си интереси. Тайната ще си остане тайна.

На вратата се появи един от служителите на погребалното бюро.

— Почти свършихме — обяви той.

— Ще изгорите телесните течности на папата, нали? — попита Нгови.

— Такава е нашата практика — кимна служителят. — Фирмата ни се гордее, че служи на Светия престол, можете да разчитате на нас.

Нгови му благодари и мъжът се върна в спалнята.

— А сега какво? — погледна го Мичънър.

— От Рим докараха официалните му папски одежди. Ние с теб ще го облечем за погребението.

Усетил значимостта на този жест, Мичънър тихо отвърна:

— Мисля, че той ще бъде доволен.

Автомобилната процесия бавно си пробиваше път към Ватикана. Трийсетте километра от Кастел Гандолфо бяха изминати за повече от час; от двете страни на пътя се трупаха хора. Мичънър беше в третата кола заедно с Нгови, а останалите превозваха кардиналите, свикани набързо от Ватикана. Начело на процесията беше катафалката с тялото на Климент, облечено в официални одежди и осветено така, че да бъде видяно от опечалените. В шест следобед процесията навлезе в града. Пътят й се разчистваше от моторизирани отряди. Полицаите с мъка удържаха жителите на Рим, които бяха изпълнили улиците.

Площад „Свети Петър“ беше задръстен от народ. Сред гората от чадъри беше проправена тясна полоса, по която процесията се насочи към високите колонади пред катедралата. Във въздуха се носеха викове и тъжни стенания. Хората хвърляха цветя по посока на катафалката, но те падаха и по останалите коли, пречейки на видимостта.

Колите бавно се плъзнаха под Арката на камбаните и тълпата остана назад. Навлязоха в Площада на Първомъчениците, заобиколиха сакристията и се насочиха към задния вход на базиликата. Тук, зад високите стени и под забраненото за въздушен трафик небе на Ватикана, тялото на Климент щеше да бъде подготвено за тридневното поклонение.

Ситният дъждец покриваше градините с лека мъгла. Сред нея блещукаха градинските лампи, които приличаха на миниатюрни слънца, надничащи иззад облаците.

Мичънър направи опит да си представи какво става в сградите наоколо. В дърводелската работилница вероятно вече бяха започнали изработката на ковчега с тройни стени — вътрешната от бронз, междинната от кедрово дърво, а външната — от кипарис. Във вътрешността на катедралата „Свети Петър“ вече беше сглобено специалното ложе, върху което покойният папа щеше да лежи през следващите няколко дни под светлината на свещите.

Докато си пробиваха път през площада, той забеляза телевизионните камери, които бяха накацали по балюстрадите. Очевидно медиите не си губеха времето и бяха влезли в ожесточена битка за най-хубавите места между каменните статуи. Пресслужбата на Ватикана вече със сигурност е под обсада, помисли си той. Беше помагал при погребението на предишния папа и можеше да си представи хилядите обаждания и заявки, с които службата щеше да бъде залята през следващите няколко дни. Предстоеше появата на държавници от целия свят, към които трябваше да бъдат прикрепени съответните придружители. Светият престол се гордееше със стриктното си придържане към протокола, включително и по време на тъжни събития. А отговорността за успеха на това начинание лежеше изцяло върху плещите на кардинала до него, известен със спокойствието си и умението да убеждава.

Колите спряха и кардиналите започнаха да се събират около катафалката. До всеки от тях се изправи свещеник с чадър в ръце. Всички, без изключение, бяха облечени в черни дрехи с широки червени пояси — както изискваше протоколът. Входът към базиликата се охраняваше от швейцарски гвардейци в парадна униформа. През следващите няколко дни Климент щеше да се радва на неотстъпната им компания. От вратата излязоха четирима гвардейци с широка носилка на рамене, които с тържествена стъпка се насочиха към катафалката. Папският церемониалмайстор вече бе заел мястото си до нея. Брадатият и доста закръглен холандски свещеник направи крачка напред и обяви:

— Ложето е готово.

Нгови кимна.

Холандецът пристъпи към катафалката и помогна на гвардейците при изнасянето на тялото. Уверил се, че Климент е положен на носилката, церемониалмайсторът направи знак на техническите лица да се отдалечат и старателно поправи митрата и облеклото на папата, обръщайки внимание на всяка гънка. Двама свещеници разтвориха чадъри над носилката, а трети се приближи с белия палиум. Върху тясната лента от бяла вълна с позлатени краища сияеха шест алени кръста, символизиращи всемогъществото на папския трон. Церемониалмайсторът уви горния й край около шията на папата и разположи кръстовете по раменете, гърдите и корема му. После се отдръпна да огледа работата си и лекичко поправи положението на главата. Отпускането му на колене беше знак, че процедурата е приключила.

Нгови леко кимна и швейцарците вдигнаха носилката. Свещениците с чадърите се оттеглиха, а кардиналите образуваха дълга процесия.

Мичънър не се присъедини към нея. Той не беше член на кардиналската колегия и нямаше право на участие в предстоящите процедури. От него се очакваше още на следващия ден да освободи апартамента си в апостолическия дворец, който щеше да бъде запечатан до събирането на конклава. Същото се отнасяше и за кабинета му. Последният дъх на Климент беше прекратил пълномощията му във Ватикана. Приближените на мъртвия папа трябваше да освободят място за приближените на следващия.

Нгови изчака процесията да се източи покрай тях и зае място в опашката й. Миг преди да се отдалечи, той се обърна към Мичънър и прошепна:

— Искам да прегледаш папските покои и да прибереш личните му вещи. Климент не би ги поверил на никой друг, освен на теб. Предупредил съм охраната да те пусне. Тръгвай веднага.

Пазачът от охраната отвори вратата да пропусне Мичънър, после я затвори след него. Доскоро беше очаквал с радостно нетърпение посещенията си тук, но сега изведнъж се почувства като натрапник.

Помещенията бяха такива, каквито ги беше оставил в събота Климент. Леглото беше оправено, завесите леко разтворени, а на нощното шкафче чакаха очилата, които папата използваше за четене. Липсваше Библията с кожена обложка, която обикновено лежеше там, но тя, както и лаптопът, все още не бяха докарани от Кастел Гандолфо.

Върху писалището до компютъра лежаха някакви книжа. Решил да започне оттам, Мичънър включи компютъра. Знаеше, че Климент поддържа редовна връзка по електронната поща с няколко далечни роднини и част от по-близките си кардинали, но беше малко вероятно да е съхранявал тези текстове. Адресникът съдържаше малко повече от двайсет имена. Зае се да прегледа файловете, записани върху хард диска. Повечето от тях съдържаха доклади от различните църковни департаменти, отбелязани на екрана с единици или нули. Мичънър ги изтри, използвайки специална за целта програма, след която в паметта на компютъра не оставаха никакви следи. После изключи машината и се изправи. Компютърът щеше да остане тук, за да служи на следващия папа.

Огледа се. Щяха да му трябват кашони за личните вещи на Климент. На първо време започна да ги трупа в средата на стаята. Оказа се, че те съвсем не са много. Климент беше водил прост живот. Няколко книги, две-три масички и малко семейни спомени — това беше цялото притежание на германския папа.

Проскърцването на ключ го накара да се обърне. Вратата се отвори и в рамката й се появи фигурата на Паоло Амбрози.

— Чакай отвън — заповяда на пазача той и затвори вратата след себе си.

— Какво търсиш тук? — попита Мичънър.

— Същото, което и ти — отговори свещеникът. — Искам да прочистя папските покои.

— Кардинал Нгови възложи гази задача на мен!

— А кардинал Валендреа предположи, че ще имаш нужда от помощ.

Но Мичънър не беше в настроение да търпи бавачки.

— Махай се! — изръмжа той.

Свещеникът насреща му не помръдна. Беше по-дребен и значително по-слаб от ирландеца, но това, изглежда, не го тревожеше.

— Времето ти изтече, Мичънър — небрежно подхвърли той.

— Може би. Но в моя край има една поговорка: „Кокошката кудкудяка, след като снесе яйцето“.

— Ще ми липсва американският ти хумор — засмя се Амбрози, но безстрастните му като на влечуго очи внимателно опипваха помещението.

— Казах да се махаш — повтори Мичънър. — Аз може да съм никой, но Нгови е кардинал-шамбелан и са валидни неговите заповеди, а не тези на Валендреа.

— Това е временно положение.

— Ако не си тръгнеш, ще бъда принуден да прекъсна службата на Нгови и да го уведомя за ситуацията.

Даваше си сметка, че Валендреа не би си позволил скандал пред очите на кардиналите. Неговите привърженици несъмнено биха се запитали защо е изпратил помощника си в папските покои, когато това е работа на личния му секретар.

Амбрози отново не помръдна. Мичънър го заобиколи и се насочи към вратата.

— Ти правилно отбеляза, че времето ми е изтекло, Амбрози — подхвърли той. — Което означава, че няма какво да губя.

— Чакай — обади се помощникът на Валендреа в момента, в който ръката му докосна бравата. — Ще те оставя да си свършиш работата. — Гласът му беше тих, почти шепот, но лицето му си остана безизразно. Как е възможно този тип да бъде свещеник, мрачно се запита Мичънър.

Дръпна вратата и погледна навън. Охраната беше в коридора, а той си даваше сметка, че неканеният гост едва ли ще си позволи сцена пред нея.

— Приятна вечер, отче.

Амбрози мина покрай него и затръшна вратата след себе си, като преди това заповяда на охраната да не пускат жива душа наоколо. Мичънър се върна при бюрото, решен да приключи това, което беше започнал. Съжаляваше, че трябва да напусне Ватикана, но в момента изпитваше само облекчение от факта, че няма да среща повече типове като Амбрози.

Претърси чекмеджетата едно по едно. В повечето от тях имаше канцеларски материали, книги и компютърни дискове. Но в най-долното откри завещанието на Климент. По традиция папата го бе написал собственоръчно, изразявайки последните си желания и надеждите си за бъдещето. Първото, което Колин потърси, беше датата. Оказа се, че завещанието е направено на 10 октомври, преди малко повече от месец.

В очите на Мичънър се появиха сълзи. И той се надяваше, че Бог ще прояви милост към душата на скъпия му приятел. Католическата догма е ясна: човеците са длъжни да водят почтен живот и да се чувстват слуги, а не собственици на това, с което ги е дарил Всевишният. Самоубийството противоречи на обичта му, разкъсва връзката със семейство и родина. Или, казано иначе, то е грях. Въпреки това вечното спасение на онези, които сами са отнели своя живот, не е напълно изгубено. Църквата учи, че покаянието е постижимо, макар единствено Бог да знае пътя към него.

А той искрено се надяваше, че е така. Ако наистина съществуваше рай, Якоб Фолкнер без съмнение заслужаваше да попадне в него. Независимо от това, което го бе накарало да стори този голям грях, душата му не заслужаваше вечно проклятие.

Остави завещанието на масата и се опита да не мисли за вечността. Напоследък все по-често се улавяше, че разсъждава за собствената си смърт. Наближаваше петдесет и съвсем не се чувстваше стар, но животът вече не му се струваше безкраен. Можеше да си представи момента, в който тялото или духът му ще му пречат да изпитва пълноценно насладата от живота. Колко още ще живее? Двайсет години? Или може би трийсет, четирийсет? Въпреки че наближаваше осемдесет, Климент беше изключително жизнен и работеше по шестнайсет часа на ден. Той самият би бил доволен да притежава дори половината от тази жизненост. Но в крайна сметка и неговият живот щеше да свърши. Въпросът беше дали си струва да се подлага на жертвите и лишенията, които изискваше от него църквата. Дали наистина ще получи някаква награда за това в другия си живот, или това бе обикновена заблуда?

„От пръст си и в пръст ще се върнеш…“

Въздъхна и насочи мислите си към непосредствените си задължения. Завещанието, което лежеше пред него, трябваше да бъде предадено на пресслужбата. По традиция тя единствена имаше правото да го публикува, но само с изричното разрешение на кардинал-шамбелана. Той прибра листа в джоба си.

Реши да дари мебелите на някое от местните сиропиталища, анонимно. А книгите и малкото лични вещи да задържи като спомен за човека, когото беше обичал. До отсрещната стена се виждаше дървената ракла, която бе придружавала Климент през всичките тези години. Мичънър беше наясно с факта, че е била изработена в Оберамергау — малко градче в подножието на Баварските Алпи, известно с изкусните си резбари. Чистите й и изключително запазени стени бяха покрити с красиво изработените портрети на апостоли и светци, сред които изпъкваше ликът на Дева Мария.

През всичките тези години Мичънър не беше разбрал какво държи в нея Климент. Но сега раклата беше негова. Пристъпи натам и направи опит да вдигне капака, но той се оказа заключен. Върху него се виждаше процепът на бронзова ключалка, но ключът липсваше. След кратко колебание реши да прибере тази вещ такава, каквато я вижда, а за съдържанието й да мисли по-късно.

Върна се при писалището и довърши опразването на чекмеджетата. В последното от тях намери прегънат лист от настолния бележник на папата. На него пишеше:

Трудно му беше да повярва на очите си. Климент беше използвал правото си да назначи кардинал in petto, тоест тайно. Обикновено кардиналите получаваха поста си чрез специален сертификат, подписан от управляващия папа, който се обявяваше пред колегията на кардиналите. До тайни назначения се беше прибягвало само по отношение на кардиналите от комунистическите страни или от държави, където удостоените с тази титла бяха заплашени от режима. Според правилата назначението in petto влизаше в сила от датата, на която папата удостоява избраника си с новата титла, а не от нейното известяване. Но тук съществуваше и друго правило, което накара сърцето му да се свие: ако папата починеше, преди изборът му да стане публично достояние, с него умираше и назначението.

Вдигна листа и го доближи до очите си. Датата беше отпреди два месеца. Което означаваше, че се беше разминал с алената biretta — с малко, но завинаги.

По всяка вероятност новият обитател на тези апартаменти щеше да бъде Алберто Валендреа, което означаваше, че едно тайно назначение на Климент XV нямаше да има никакви шансове. Усети, че не изпитва никакво съжаление. Поради напрегнатите и тъжни събития от последните осемнайсет часа дори не се беше сетил за отец Тибор, но сега дойде време да се замисли за съдбата на възрастния свещеник. Може би ще трябва да се върне в Златна и да довърши делото, започнато от българина. Нещо му нашепваше, че трябва да го стори. Ако не получи одобрението на църквата, просто ще я прати по дяволите, като започне с Алберто Валендреа.

Искаш да бъдеш кардинал, нали? Но за да станеш, трябва да осъзнаваш и отговорностите, свързани с този пост. Как да те издигна на него, след като не виждаш и най-простите неща?

Това бяха думите на Климент, изречени миналия четвъртък в Торино. Колин се беше учудил на остротата им, а сега учудването му нарасна, тъй като научи, че на практика вече е бил повишен. Как да те издигна на него, след като не виждаш и най-простите неща?

Какво не беше видял? Прибра листа в джоба си, където вече лежеше завещанието. Никой нямаше да научи за това, което беше сторил Климент. То вече нямаше значение. Важното беше, че приятелят му го беше сметнал за достоен, и това му стигаше.

33

20:30 ч.

Мичънър приключи с прибирането на вещите, разпределени в пет кашона, доставени му от швейцарските гвардейци. Гардеробът, шкафовете и нощните шкафчета бяха опразнени, а мебелите бяха свалени в приземния склад, където щяха да останат, докато уреди формалностите по дарението.

Изчака в коридора, докато вратите бяха окончателно затворени и запечатани с оловни печати. По всяка вероятност това беше последното му посещение в папските покои. Малцина бяха онези църковни служители, които бяха стигали дотук, а още по-малко го бяха правили втори път. Амбрози беше прав. Времето му наистина изтече. Вратите щяха да останат затворени до избора на нов папа, който лично щеше да счупи печатите. Представи си, че това ще бъде Алберто Валендреа, и неволно потръпна.

Кардиналите все още изпълваха катедралата „Свети Петър“ и отслужваха траурната литургия пред тялото на Климент XV — първата от дългата поредица служби, които предстояха през следващите девет дни. А Мичънър трябваше да използва това време за последното си официално задължение.

Спусна се на третия етаж. По подобие на апартаментите на папата в кабинета на Мичънър също нямаше много вещи за прибиране. Тук цялото обзавеждане беше собственост на Ватикана. Картините по стените, включително портретът на Климент, принадлежаха на Светия престол. Личните му вещи лесно щяха да се поберат в един кашон, тъй като се състояха от канцеларски принадлежности, баварски настолен часовник и три снимки на родителите му. Останалите му притежания се изчерпваха с един лаптоп и няколко комплекта дрехи. През всичките тези години беше спестявал по-голямата част от заплатата си, а парите бе инвестирал успешно, следвайки полезните съвети на неколцина приятели от финансовите среди. Благодарение на тях беше натрупал няколкостотин хиляди долара в женевска банка, с които възнамеряваше да живее след оттеглянето си от активна служба, тъй като църковната пенсия беше наистина мизерна. Реформата в пенсионните фондове на Ватикана беше обсъждана задълбочено по времето на Климент, но сега трябваше да изчака решението на следващия папа.

Седна зад бюрото и включи компютъра за последен път. Искаше да прегледа пощата си и да остави инструкции за бъдещия си наследник. През последните няколко седмици работата беше движена изцяло от сътрудниците му, а повечето от посланията на екрана можеха да почакат до решението на предстоящия конклав. В зависимост от личността на избрания папа той може би щеше да се нуждае от още една седмица за осъществяването на прехода. Но в случай че изборът паднеше върху Валендреа, негов личен секретар със сигурност щеше да стане Паоло Амбрози, а това означаваше само едно: пълномощията на Мичънър щяха да бъдат моментално прекратени, а присъствието му във Ватикана — нежелано. Той нямаше нищо против, тъй като не държеше да помага на Амбрози.

Продължи да преглежда електронната си поща, отваряйки всяко съобщение поотделно. Изчиташе съдържанието му и го изтриваше. Пропусна само няколко, които щяха да бъдат от полза за подчинените му и трябваше да бъдат запазени. Три от тях бяха съболезнования от негови приятели епископи, на които отговори с по няколко думи. Дали пък някой от тях няма нужда от помощник? — запита се той, после прогони въпроса с кратко тръскане на глава. Не, никога повече няма да се занимава с подобна работа. Какво беше казала Катерина в Букурещ? Нима животът ти трябва да премине в служба на другите? Може би душата на Климент ще намери покой, ако той продължи делото на отец Тибор. Може би неговата саможертва ще изкупи греха на приятеля му.

От тази мисъл му стана по-добре.

На екрана се появи коледната програма на папата. Тя беше прехвърлена в компютъра на Кастел Гандолфо и носеше инициалите на Климент, което означаваше, че е одобрена. В нея се предвиждаше традиционната коледна литургия в катедралата „Свети Петър“, последвана на другия ден от също така традиционното послание към народите на света от балкона. Мичънър обърна внимание на часа, в който проектът е бил върнат във Ватикана. Събота, десет и петнайсет сутринта. Това беше горе-долу времето на завръщането му от Букурещ, далеч, преди да се срещне с папата. И далеч преди Климент да научи за убийството на Тибор. Беше странно, че решилият да се самоубие човек обръща толкова голямо внимание на програма, която няма намерение да изпълни.

Плъзна мишката надолу и спря на последния имейл. Той беше без име, но това не го учуди. От време на време получаваше анонимни съобщения от хора, които някак си бяха успели да изровят адреса му в мрежата. Повечето от тях бяха безобидни послания, уверяващи папата в горещата им обич.

Кликна два пъти и текстът се появи. Веднага забеляза, че е изпратен от Кастел Гандолфо, при това едва снощи. Времето на получаването беше фиксирано на 23:30 ч.

Предсмъртна бележка на един самоубиец. Написана от човек, крайно разочарован от живота. Върховният глава на римокатолическата църква твърди, че Дева Мария му е заповядала да се самоубие. Но частта за Валендреа и третата тайна беше интересна. Дали може да й се вярва? Помисли дали да не информира и Нгови, но реши, че колкото по-малко хора знаят за предсмъртното писмо на Климент, толкова по-добре. Тялото на папата вече беше балсамирано, а телесните му течности — изгорени. Никой никога нямаше да разбере причините за смъртта му. Вероятно думите, изписани на светещия екран, не бяха нищо повече от потвърждение за психическите проблеми на покойния папа. И за маниите му.

Климент отново го призоваваше да замине за Босна, но той нямаше намерение да изпълни молбата му. Какъв бе смисълът? Все още пазеше писмото на папата до очевидеца на чудото, но властта в църквата вече се упражняваше от кардинал-шамбелана и светата колегия. Изключено беше Алберто Валендреа да му позволи пътуване до Босна, за да разследва поредните тайни на Дева Мария. Това би било жест към един папа, когото той открито ненавиждаше. Да не говорим, че официалното разрешение за подобно пътуване трябваше да дойде от кардиналите, които преди това трябваше да бъдат информирани за отец Тибор, папските видения и тревогите на Климент относно третата тайна на Фатима, Тези разкрития биха предизвикали порой от въпроси, на които никой не би дал точен отговор. А репутацията на Климент бе твърде ценна, за да бъде изложена на подобен риск. Достатъчно опасно бе, че за самоубийството му знаеха четирима души. А той беше последният човек на света, който би осквернил паметта на този велик човек. Въпреки всичко Нгови може би трябваше да научи за последните думи на папата. Спомни си какво беше поискал Климент в Торино. Морис Нгови е човекът, който е най-близо до мен и на когото можеш да се довериш. Никога не го забравяй.

Натисна един клавиш и направи разпечатка на писмото. После изтри текста от паметта на компютъра и го изключи.

34

Понеделник, 27 ноември, 11:00 ч.

Мичънър влезе във Ватикана през площад „Свети Петър“, следвайки група туристи, изсипали се от автобусите. Преди десет дни беше освободил апартамента си в апостолическия дворец, малко преди погребението на Климент XV. Валидността на пропуска му все още не беше изтекла, но неговата официална служба в Светия престол приключи в момента, в който се погрижи за решаването на няколко дребни въпроси от административен характер.

Кардинал Нгови го помоли да остане в Рим до конституирането на конклава, а после дори му предложи да постъпи в Конгрегацията за католическо образование — разбира се, без да му гарантира място след конклава. Защото и неговата официална служба във Ватикана приключваше със смъртта на Климент, а той вече беше обявил, че ако Валендреа стане папа, веднага ще се завърне в Африка.

Погребението на Климент беше просто. Церемонията се състоя на открито, пред реставрирания вход на базиликата „Свети Петър“. На площада имаше над един милион души, а до ковчега на папата гореше една-единствена свещ, бореща се с поривите на вятъра. Мичънър не седна при князете на църквата, където без съмнение щеше да бъде, ако нещата се бяха развили по друг начин. Вместо това зае място сред помощниците на папата, които му бяха служили вярно през всичките трийсет и четири месеца. На траурното събитие присъстваха повече от сто държавни глави, а то беше предавано на живо от телевизиите по целия свят.

Нгови предпочете да прехвърли ръководните функции на други кардинали — мъдър ход, който със сигурност щеше да усили лоялността на неговите привърженици. Това може би нямаше да бъде достатъчно, за да повлияе на избора, но със сигурност щеше да затвърди позициите му в конклава. Не беше изненада, че нито една от тези функции не беше делегирана на Валендреа, но имаше основателни причини. По време на церемонията държавният секретар имаше тежки задължения, свързани с приемането на многобройните гости. Вниманието му беше изцяло насочено към международната дейност, а сбогуването с Климент, естествено, беше поверено на други. Валендреа бе приел задачата си с нескрито удоволствие, превръщайки се в център на внимание за световната преса, щедро раздавайки интервюта и коментари. Разбира се, всяко едно от тях беше изключително премерено, без нито една излишна дума.

Когато церемонията приключи, ковчегът бе пренесен през Вратата на смъртта от дванайсет специално подбрани мъже, които трябваше да го свалят в подземията на Ватикана. Там го очакваше изграденият по спешност каменен саркофаг, върху капака, на който беше изобразен ликът на Климент II, немския папа от XI век, към когото Якоб Фолкнер бе изпитвал дълбоко възхищение и почит, и папският знак на Климент XV. Гробницата беше в съседство с тази на Йоан XXIII — нещо, което Климент без съмнение би одобрил. И той остана да почива там, в компанията на 148 свои предшественици.

— Колин.

Чул името си, той спря и се обърна. Катерина си пробиваше път през навалицата на площада. Не беше я виждал от последната им среща в Букурещ преди три седмици.

— Пак ли си в Рим? — изненадано я погледна той.

Тя беше облечена различно: памучни панталони, велурена риза в шоколадов цвят и пепитено сако. Малко по-модерна от обичайното, но за сметка на това по-привлекателна.

— Изобщо не съм си тръгвала.

— Тук ли дойде от Букурещ?

Тя кимна и отмести черния кичур коса от лицето си.

— Бях на летището, когато научих за Климент. И реших да остана.

— С какво си запълваш времето?

— Приех едно-две предложения за отразяване на погребението.

— Гледах Кийли по Си Ен Ен — подхвърли Мичънър. През последната седмица американският свещеник не слизаше от екрана, предлагайки на зрителите тенденциозните си прогнози за бъдещия конклав.

— И аз го гледах — кимна Катерина. — Но не съм го виждала от деня, в който почина Климент. Ти беше прав. Наистина е по-добре да стоя на разстояние от този човек.

— Правилно. Телевизионните предавания с този глупак наистина ми дойдоха до гуша. Има мнение по всички въпроси, без да го е грижа, че говори нелепости.

— Може би Си Ен Ен трябваше да наеме теб — подхвърли Катерина.

— Само това ми липсва — засмя се той.

— Какво мислиш да правиш, Колин?

— Тъкмо бях тръгнал на среща с кардинал Нгови. Ще го уведомя, че възнамерявам да замина за Румъния.

— Да се срещнеш отново с отец Тибор?

— Ти май не знаеш.

На лицето й се изписа озадачено изражение и той накратко й разказа за убийството на свещеника.

— Бедният човек! Той не заслужаваше такава участ. Ами онези деца? Те имаха само него!

— Точно затова реших да замина. Ти беше права, като ми каза, че трябва да направя нещо.

— Изглеждаш щастлив от решението си.

Очите му обиколиха площада, по който толкова често се беше разхождал като папски секретар. И на който сега се чувстваше като чужденец.

— Време е за промяна — тихо промълви той.

— Край на кулите от слонова кост, така ли?

— Не ги виждам в бъдещето си — кимна той. — Сиропиталището в Златна ще бъде моят дом, поне за известно време.

— Извървяхме дълъг път — въздъхна тя. — Между нас вече няма гняв, няма обвинения. Най-после станахме приятели.

— Не бива да повтаряме грешките си и това е всичко, на което можем да се надяваме. — От изражението й разбра, че приема тези думи. Радваше се, че отново я вижда. Но Нгови го чакаше. — Пази се, Кейт.

— И ти, Колин.

Обърна се и тръгна към входа на базиликата, потискайки желанието да се обърне и да я зърне за последен път.

Завари Нгови в кабинета му. Наоколо кипеше трескава дейност. Конклавът се събираше на следващия ден и всичко трябваше да бъде наред.

— Всъщност ние вече сме готови — осведоми го Нгови.

Вратата беше затворена, а служителите бяха предупредени да не ги безпокоят. Мичънър очакваше ново предложение за работа, тъй като тази среща бе по настояване на Нгови.

— Изчаках достатъчно, но вече можем да поговорим, Колин. Защото от утре ще бъда заключен в Сикстинската капела. — Африканецът се изправи в стола си. — Искам да заминеш за Босна.

— Защо? — изненадано го погледна Мичънър. — Нали и двамата сме на мнение, че събитията там са просто смешни?

— Те продължават да ме тревожат — поклати глава кардиналът. — Климент държеше да бъдат проучени и аз искам да изпълним желанието му. Това влиза в задълженията ми на кардинал-шамбелан. Той искаше да научи десетата тайна, аз също.

Мичънър все още не го беше запознал с последния имейл на Климент. Извади разпечатката от джоба си и му я подаде.

— Трябва да видиш това.

Кардиналът си сложи очилата и зачете.

— Изпратил го е в неделя, малко преди полунощ. Но явно не е бил на себе си, Морис. Появата ми в Босна няма да донесе нищо, само ще привлека внимание. Не е ли по-добре да оставим този въпрос?

Нгови свали очилата си.

— Сега повече от всякога държа да заминеш! — отсече той.

— Говориш като Якоб. Какво те тревожи?

— Не знам. Но съм убеден, че става въпрос за нещо важно, което ние трябва да довършим. Особено след информацията, че Валендреа е изнесъл част от съдържанието на третата тайна.

Мичънър трудно можеше да бъде убеден.

— Морис, до този момент никой не задава въпроси относно кончината на Климент. Нима ще рискуваш това да се промени?

— Мислих по този въпрос. Но се съмнявам, че медиите ще обърнат внимание на твоите действия. Те ще бъдат напълно погълнати от конклава. Затова настоявам да заминеш. Пазиш ли още писмото до очевидеца?

— Да.

— Ще ти дам още едно, подписано от мен. Това трябва да бъде достатъчно.

Мичънър му разказа за намерението си да работи в Румъния, след което попита:

— Не може ли някой друг да отиде?

— Знаеш отговора на този въпрос — поклати глава Нгови.

Направи му впечатление, че кардиналът е по-словоохотлив от обикновено.

— Трябва да знаеш и още нещо, Колин — въздъхна той и махна с ръка към имейла. — То има връзка с това тук. Ти ми беше споменал, че Валендреа е посетил архива заедно с папата. Проверих в дневника. Посещението им действително е регистрирано: станало е в петък вечерта, преди смъртта на Климент. Но ти не знаеш, че в събота вечерта Валендреа е напуснал Ватикана и е заминал някъде. Пътуването му не е било предварително планирано, защото се е наложило да отмени няколко уговорени срещи. Отсъствал е до неделя сутринта.

Мичънър беше впечатлен от информацията, с която разполагаше Нгови.

— Не знаех, че го наблюдаваш толкова отблизо — промърмори той.

— Не само тосканецът има своите шпиони — скромно отвърна кардиналът.

— Имаш ли представа къде е ходил?

— Не. Напуснал е Рим на свечеряване, използвайки частен самолет. Рано на следващата сутрин същият самолет го е върнал.

Спомни си за неприятното усещане в онова кафене, в което двамата с Катерина разговаряха с отец Тибор. Дали Валендреа не е знаел за свещеника? Дали самият той не е бил проследен?

— Тибор е убит в събота през нощта — промърмори той. — Какво намекваш, Морис?

Нгови вдигна ръце.

— Изброявам фактите, нищо повече. В петък вечерта Климент води Валендреа в архива и му показва това, което е получил от отец Тибор. А следващата нощ Тибор е убит. Не мога да кажа, че внезапното пътуване на Валендреа в събота вечерта има връзка с убийството на отеца. Но той напуска този свят в доста странен час, не мислиш ли?

— А ти си убеден, че отговорът на всичко това се крие в Босна?

— Климент е бил убеден.

Вече можеше да оцени по достойнство мотивите на Нгови, но попита:

— А кардиналите? Те не трябва ли да бъдат информирани за моите действия?

— Ти няма да изпълняваш официална мисия. Нещата ще си останат между теб и мен, ще бъдат жест към паметта на близък приятел. Освен това ние ще бъдем в конклава, изолирани от света. Никой не може да получи информация за каквото и да било.

Сега разбра защо Нгови беше изчакал до последно с този разговор. Но същевременно си спомни предупрежденията на Климент за липса на сигурност между стените на Ватикана. Очите му пробягаха наоколо. Тази сграда беше строена още по времето на американската Гражданска война. Възможно ли бе някой да ги подслушва? В крайна сметка реши, че няма значение.

— Добре, Морис, ще го направя — въздъхна той. — Но само защото ти и Якоб го искате. След това съм вън от играта.

Надяваше се, че Валендреа е чул тези думи.

35

16:30 ч.

Валендреа беше затрупан от информацията, която му предоставяха подслушвателните устройства. През последните две седмици Амбрози работеше денонощно, прослушвайки записите и отделяйки истински важните неща. Последните, в силно редактиран вариант, прехвърляше на микрокасета, която предоставяше на началника си. От тях ставаше ясно, че държавният секретар става все по-вероятен кандидат за папския трон в очите на кардиналите и той не криеше задоволството си от този факт. Но това все още не означаваше, че изборът му е сигурен.

Сдържаното му поведение започваше да дава своите плодове. За разлика от конклава, на който беше избран Климент, този път той направи всичко възможно да демонстрира почитта, която се очаква от всеки достоен княз на католическата църква. И коментаторите бързо включиха името му в списъка на най-вероятните кандидати редом с имената на Нгови и още четирима кардинали.

Проведеното предишната вечер неофициално преброяване на гласовете показа, че твърдите му привърженици са четирийсет и осем. Но за да спечели още на първото заседание на конклава, той трябваше да събере седемдесет и шест гласа измежду онези 113 кардинали, които трябваше да пристигнат в Рим. Отсъствия не се очакваха, разбира се, без да се изключват варианти с внезапно заболяване. За щастие реформата на Йоан Павел II позволяваше промяна в процедурата след първите три заседания. Ако дотогава не бъдеще избран нов папа, щеше да се премине към непрекъсната серия от гласувания само с един почивен ден, определен за молитви и дискусии. Ако и след изтичането на дванайсет дни нямаше резултат, щеше да се премине към гласуване с обикновено мнозинство, което щеше да означава, че времето работи за него. Той имаше мнозинство, а хората му в конклава бяха предостатъчно, за да предотвратят ранното избиране на друг кандидат. В случай на нужда можеше да протака без особени трудности; разбира се, ако успееше да запази непокътнат блока на своите привърженици в продължение на тези дванайсет дни.

В същото време няколко кардинали започваха да създават проблеми. Бяха от тези, които обещават едно, но когато ги заключат, вършат друго. Амбрози бе успял да събере доста любопитна информация за тези предатели. Тя беше повече от достатъчна, за да ги вкара в правия път. А той възнамеряваше още днес да изпрати помощника си да им разясни състоянието на нещата. Защото от утре притискането щеше да стане доста трудна работа. Разбира се, той имаше начини да влияе върху мнението на отделните гласоподаватели, но мястото на конклава беше прекалено уединено, а и Сикстинската капела впечатляваше кардиналите. Мнозина от тях бяха убедени, че там властва Светият Дух, други приемаха присъствието си като сбъдната мечта. Затова гласовете трябваше да бъдат осигурени още сега, а конклавът само щеше да потвърди, че съответните хора са удържали дадената дума.

Естествено, изнудването можеше да привлече ограничен брой гласове. Основната маса негови привърженици щеше да гласува по убеждение — заради личните качества и биографията му, заради безспорния му авторитет в църквата. А той се гордееше с факта, че през последните няколко дни не е направил нищо, с което да ги разочарова.

Все още беше смаян от самоубийството на Климент. Дори за миг не беше допускал, че немецът ще направи нещо, с което да застраши спасението на душата си. В главата му все още се въртяха думите, които папата му каза преди три седмици в апартамента си: Фактически се надявам, че ти ще ме наследиш. Просто за да видиш, че нещата съвсем не са такива, каквито си ги представяш. Може би наистина трябва да си ти този, който да бъде новият папа. И другите, казани в петък вечерта, след като напуснаха архива: Исках да знаеш какво те чака. След което, странно или не, той не му попречи да изгори превода, а само промърмори: Ще видиш.

— Проклет да си, Якоб! — прошепна той.

На вратата се почука. Появи се Амбрози, който бързо пристъпи към писалището с портативен магнетофон в ръка.

— Трябва да чуеш това — възбудено каза той. — Току-що го прехвърлих от магнетофона. Мичънър и Нгови разговаряха само преди четири часа в кабинета на кардинала.

Валендреа мълчаливо изслуша записа, чиято продължителност беше около десетина минути.

— Отначало Румъния, а сега Босна — промърмори той. — Няма ли да престанат тези хора?

— По всичко личи, че Климент е оставил предсмъртно послание в електронната поща.

Амбрози знаеше, че папата се е самоубил. Валендреа му беше разказал за това още в Румъния, прибавяйки и случката в хранилището.

— Трябва да науча съдържанието на този имейл — промърмори той.

— Не виждам как ще стане — сви рамене Амбрози.

— Бихме могли отново да включим приятелката на Мичънър.

— И на мен ми мина през главата. Но дали има смисъл? Конклавът започва утре, а по залез-слънце ти вече ще си папа. Добре де, най-късно на следващия ден.

Това беше възможно, но не биваше да изключват и другия вариант: изборът да се проточи, а резултатът от него да стане непредвидим.

— Тревожи ме мисълта, че нашият африкански приятел разполага със свои канали за информация. Нямах представа, че представлявам приоритет за него.

Тревожеше го и лекотата, с която Нгови беше направил връзката между пътуването му до Румъния и убийството на Тибор. Това би могло да се превърне в сериозен проблем.

— Искам да издириш Катерина Леу — отсече той.

Нарочно не се беше свързал с нея след посещението й в Румъния. Просто не беше необходимо. Благодарение на Климент той научи всичко, което му трябваше. Но решението на Нгови да изпрати личен пратеник в Босна силно го обезпокои. Защото тази мисия имаше пряка връзка с него. Ръцете му обаче бяха вързани, тъй като нямаше как да намеси колегията. Разполагаше с твърде малко отговори на въпросите, които със сигурност щяха да го засилят като лавина. Освен това би дал възможност на Нгови да поиска разследване на собственото му пътуване до Румъния — нещо, което в никакъв случай не биваше да допусне.

Вече беше последният жив човек, който бе запознат с пълния текст на посланието на Мадоната. Трима папи бяха преминали в отвъдното. Междувременно той успя да унищожи част от възстановения текст на Тибор, премахна и самия него и изхвърли в канала оригиналния текст на сестра Лусия. Остана само факсимилето на превода, съхранявано в архива. Текст, който никой никога не биваше да види. Но за да получи достъп до сейфа, той трябваше да стане папа.

Вдигна глава и заби поглед в лицето на Амбрози.

— За съжаление трябва да останеш тук през следващите няколко дни, Паоло. Ще имам нужда от теб. Но ние трябва да знаем какво ще прави Мичънър в Босна и това може да свърши само тя. По тази причина трябва да откриеш Катерина Леу и да ни осигуриш помощта й.

— Откъде знаеш, че е в Рим?

— Къде другаде може да бъде?

36

18:15 ч.

Катерина се оказа на няколко крачки от кореспондентския пункт на Си Ен Ен, разположен на метри от колонадата на площад „Свети Петър“. И веднага видя Том Кийли, изправен под ярката светлина на прожекторите, монтирани на три отделни камери. Площадът беше осеян с подвижни телевизионни станции. Преградите и хилядите столове от погребението на Климент бяха изчезнали, а на тяхно място се бяха появили подвижни сергии със сувенири, групички протестиращи и поклонници, журналисти. Рим беше наводнен от представителите на световните медии, които очакваха началото на конклава, а обективите на камерите им търсеха най-добрата възможна позиция, за да уловят покрива на Ватикана над Сикстинската капела, над който щеше да се извие знаменателният пушек.

Незабелязано се присъедини към зяпачите, които бяха наобиколили подиума на Си Ен Ен. Кийли говореше пред камерите. Беше облечен в черно расо и бяла католическа якичка, точно според изискванията на канона. За непредубедения зрител той беше един нормален свещеник, който се чувстваше удобно в одеждите си.

— Да, вярно е. В продължение на векове бюлетините са били изгаряни веднага след гласуването, като към тях, в зависимост от избора, е била прибавяна суха или влажна слама. Никакви химикали не са влияели върху цвета на пушека, който, между другото, създава доста проблеми по време на последните конклави. Католическата църква би могла да направи нещо по въпроса, използвайки постиженията на науката.

— Какво е мнението ви за утре? — попита една журналистка, седнала близо до него.

Кийли направи малка пауза, след което се извърна към камерите.

— Според мен главните кандидати са двама — кардиналите Нгови и Валендреа. Ако бъде избран, Нгови би бил първият африкански папа от почти две хилядолетия насам и би направил много за родния си континент. Спомнете си какво свърши Йоан Павел II за Полша и цяла Източна Европа. Кардинал Нгови несъмнено би сторил същото за родната си Африка.

— Но готови ли са католиците за чернокож папа?

— Вече едва ли има значение — сви рамене Кийли. — Днес основната маса католици живеят в Латинска Америка и Азия. Доминиращата позиция на европейските кардинали отдавна е минало. За това се погрижиха всички папи след Йоан XXIII, които упорито налагаха неиталианци в колегията. По личното ми мнение църквата ще спечели повече с Нгови, отколкото с Валендреа.

Катерина се усмихна. Кийли не пропускаше възможността да отмъсти на праволинейния Алберто Валендреа. Тази смяна на позициите беше доста интересна. Само преди деветнайсет дни отец Томас Кийли стоеше на банката на обвиняемите и беше заплашен с отлъчване от светата църква. Но последвалите събития доведоха до разпускането на трибунала и той получи възможност да засипе с нападки главния си обвинител, при това пред камерите на една от най-големите телевизионни компании в света. Който, по стечение на обстоятелствата, беше и главен претендент за папския престол.

— Защо мислите, че църквата ще спечели повече с избора на Нгови? — зададе следващия си въпрос журналистката.

— Валендреа е италианец, а в последно време църквата прави последователни усилия да се освободи от доминиращите позиции на италианските духовници. Неговият избор би бил крачка в обратна посока, да не говорим, че е твърде консервативен за католик от двайсет и първия век.

— Но някои биха казали, че завръщането към корените е полезно за църквата.

— Не е така — поклати глава Кийли. — Цели четирийсет години след Втория ватикански събор църквата прави опити да се модернизира и няма да е разумно, ако всичко бъде изхвърлено на боклука. Папата отдавна вече не е само епископ на Рим. Той е духовен глава на един милиард вярващи по света, а огромната част от тях не са италианци. Не са дори представители на бялата раса. Изборът на Валендреа ще бъде равен на самоубийство. Особено при конкуренцията на човек като Нгови, който е подходящ не по-малко от него, но е далеч по-приемлив за света.

Една ръка легна върху рамото на Катерина и тя се обърна стреснато. Черните очи на противния Паоло Амбрози бяха на сантиметри от лицето й. Прониза я гневна тръпка, но тя успя да се овладее.

— Тоя май не харесва кардинал Валендреа — прошепна Амбрози, кимайки по посока на подиума.

— Махни си ръката от рамото ми!

Свещеникът се подчини, а на лицето му помръдна лека усмивка.

— Правилно реших, че ще бъдеш тук, близо до голямата си любов.

Прониза я спазъм, явно от страх, но тя стисна зъби да го преодолее.

— Какво искаш?

— Тук ли да ти обясня? — вдигна вежди Амбрози. — Ако ни види, твоят партньор вероятно ще се запита какво ли си приказваш с най-близкия сътрудник на омразния му кардинал. А може и да изревнува.

— Не мисля, че точно ти можеш да предизвикаш подобни чувства у него — ледено процеди Катерина. — Аз съм от онези, които пикаят седнали, а доколкото знам, ти не си падаш по такива.

Амбрози благоразумно замълча. Това, което имаше да й съобщи, трябваше да бъде казано насаме. Обърна се и без повече приказки се насочи към колонадата, заобикаляйки сергиите с пощенски марки и монети.

— Отвратително — промърмори той, гледайки към търговците. — Мислят, че присъстват на карнавал, от който могат да спечелят.

— Още повече че кутиите за дарения в катедралата сигурно са запечатани след смъртта на Климент — язвително подхвърли Катерина.

— Много ти е голяма устата!

— Защо? Истината боли, нали?

Напуснаха площада и тръгнаха по една от съседните улици, застроена с красиви и видимо луксозни жилищни сгради. Катерина се владееше с цената на големи усилия.

— И така, какво искаш? — спря се тя.

— Колин Мичънър заминава за Босна. Негово преосвещенство иска да заминеш с него и да докладваш за всичко, което става там.

— След Румъния изобщо не ме потърсихте — отбеляза Катерина.

— Нещата там изгубиха своето значение. За разлика от сега.

— Не съм заинтересована. Колин заминава за Румъния.

— Не веднага. Първо ще замине за Босна, целта му е един храм в Междугорие.

Тя беше объркана. Защо Мичънър е решил да предприеме подобно пътуване, без да й каже за него?

— Негово преосвещенство ме помоли да ти напомня, че все още можеш да разчиташ на верен приятел във Ватикана — подхвърли Амбрози, замълча за миг и добави: — Да не говорим за онези десет хиляди евро, които вече получи.

— Той каза, че парите са мои, без никакви уговорки.

— Това е интересно. Явно не си от евтините курви.

Тя рязко се извъртя и му удари оглушителна плесница. Амбрози не помръдна, но в очите му се появи опасен блясък.

— Никога не го прави пак! — просъска той. Нещо в тона му я накара да потръпне.

— Изгубих интерес към шпионските ви оферти — отсече тя.

— Ти си една нетърпимо гадна кучка! Силно се надявам, че негово преосвещенство скоро ще се измори от теб. И тогава ще мога да ти направя още едно посещение.

Тя инстинктивно се отдръпна.

— Защо Колин отива в Босна?

— За да открие един от очевидците в Междугорие.

— Очевидците на появата на Дева Мария?

— Значи си запозната — кимна Амбрози.

— Това са пълни глупости! Не е възможно да вярвате, че Мадоната се е явявала на тези деца толкова години, а дори и днес продължава да се явява на едно от тях!

— Църквата все още няма окончателно становище по въпроса.

— Но той ще стане реален само след като бъде подпечатан с папския печат, нали?

— Сарказмът ти е уморителен и досаден.

— Ти самият — също!

Но интересът й се пробуди. Нямаше никакво желание да изпълнява задачите на Амбрози и Валендреа, беше останала в Рим единствено заради Мичънър. Бе научила, че вече се е изнесъл от Ватикана — според Кийли напълно естествена постъпка след смъртта на папата, — но не направи опит да го издири. А след последната им среща в главата й се оформи идеята да го последва в Румъния. Сега се появи и Босна — още една възможност.

— Кога заминава? — попита тя, презирайки се за интереса, прозвучал в този въпрос.

— Не знам — отвърна Амбрози и в очите му проблесна задоволство. Ръката му потъна под дрехата и се появи обратно с листче хартия. — Това е адресът му. Намира се съвсем наблизо. Вероятно би могла да го утешиш. Менторът му си отиде, а животът му е пълен хаос. Скоро за папа ще бъде избран един от най-големите му врагове.

— Валендреа е доста самоуверен, а?

— На въпроса, ако обичаш.

— Мислите, че Колин е уязвим, така ли? И по тази причина ще ми се довери, а дори и ще ме покани да замина с него?

— Точно така мислим.

— Не е чак толкова слаб — поклати глава Катерина.

— Бас държа, че е — усмихна се Амбрози.

37

Рим

19:00 ч.

Мичънър зави по Виа Джото и се насочи към апартамента си. Кварталът беше известен като предпочитано място за среща на любителите на театъра, а многобройните кафенета и барове, изпъстрили тесните му улички, десетилетия наред приютяваха интелектуалци и радикално настроени политици. Тук се беше родило и политическото явление Мусолини, което за щастие не беше засегнало романтичното излъчване на старата архитектура, подложена на безмилостно прочистване в други райони на града, след като Дучето застана начело на страната.

Малко след като се нанесе в апостолическия дворец, Мичънър се зае да проучва историята на фашизма в Италия, запознавайки се с двете най-подробни биографии на Мусолини. Оказа се, че той е един изключително амбициозен човек, поставил си задачата да облече народа в униформа, а след това да разруши древните каменни сгради на Рим с плоски покриви и да ги замени с помпозни мраморни паметници и обелиски в прослава на военните му победи. Разбира се, историята не му простила и Дучето завършил живота си с куршум в челото, след което бил обесен с главата надолу за назидание на поколенията. Грандоманските му архитектурни замисли потънали в забвение — нещо, което положително щеше да се случи и с католическата църква под евентуалното управление на Валендреа.

Мегаломанията бе пропито с арогантност психическо заболяване, типичен представител, на което бе Алберто Валендреа. Държавният секретар открито се противопостави на решенията на Втория ватикански събор и последвалите реформи в църквата. Евентуалният му избор за папа със сигурност щеше да постави началото на дълъг процес на реставрация, а най-лошото беше, че тосканецът би могъл да остане на престола двайсет и повече години. Което означаваше пълна реорганизация на светата колегия на кардиналите — по подобие на това, което направи Йоан Павел II през дългото си управление. Но Йоан Павел II беше зрял и прозорлив ръководител, докато Валендреа бе безпощаден към враговете си демон. Това беше още една причина Мичънър да избере оттеглянето си в карпатските пущинаци. Защото с Бог или без него, с рай или ад, онези сакати дечица се нуждаеха от помощта му.

Стигна до блока и бавно изкачи стръмните стъпала до третия етаж. Тук се намираше обзаведеният апартамент от две спални и дневна, който му предостави безплатно един от икономите на покойния папа. Преди няколко дни се беше освободил от мебелите на Климент, след което уреди да докарат тук петте кашона с личните му вещи и дървената ракла. Тях реши да вземе със себе си в Румъния. Планираше да напусне Рим в края на седмицата, но сега в джоба му лежеше билет за утрешния полет до Босна. Вярваше, че отлагането ще бъде кратко, а след него ще започне нов живот в Румъния.

Една част от съзнанието му не одобряваше постъпката на Климент. Историята на църквата изобилстваше с примери за папи, които са били избрани само защото са били на крачка от смъртта. Разбира се, сред тях имаше и такива, които бяха опровергали тези очаквания, запазвайки трона години, а дори и десетилетия. Якоб Фолкнер спокойно би могъл да е един от тях, още повече че беше различен. Но той бе предпочел да потъне във вечен сън, предизвикан от собствената му ръка.

Мичънър също имаше чувството, че сънува. Това важеше с особена сила за последните две седмици, започнали с онзи ужасен понеделник. Доскоро подреденият му живот изведнъж беше излязъл извън контрол.

Но той копнееше за ред и беше твърдо решен да го постигне.

Решение, което се изпари в момента, в който стигна до третия етаж. На най-горното стъпало беше седнала Катерина Леу.

— Защо ли не съм изненадан, че пак ме откри? — подхвърли той. — Как го направи този път?

— Като се възползвах от тайните, които са известни на всички — отвърна тя, изправи се и изтупа панталона си. Все още носеше сутрешния си тоалет. И все още изглеждаше много добре в него.

Мичънър отключи входната врата.

— Още ли възнамеряваш да заминеш за Румъния? — подхвърли тя.

— Да не би да си решила да ме придружиш? — отвърна с въпрос той и хвърли ключовете на масичката.

— Може би.

— Още не съм си направил резервация.

После й разказа за молбата на Нгови и предстоящото пътуване до Междугорие, пропускайки само имейла на папата. Призна, че не му е по вкуса, и млъкна.

— Войната отдавна свърши, Колин — каза Катерина. — Там е спокойно вече години наред.

— Благодарение на войските на САЩ и НАТО — отбеляза той. — Не бих казал, че Босна е привлекателна туристическа дестинация.

— Тогава защо отиваш?

— Защото съм задължен на Климент и на Нгови.

— Не мислиш ли, че задълженията ти приключиха?

— Знам какво ще кажеш. Но в един момент дори обмислях да напусна църквата.

— Защо? — смаяно попита тя.

— Защото ми дойде до гуша. Там не става въпрос за служба на бога, за достоен живот или вечно блаженство. Всичко се върти около политиката, амбициите и алчността. Прилошава ми, като си помисля къде съм се родил. Как е възможно някой да си въобразява, че подобни места са нужни? Съществували са и много други начини да се помогне на онези нещастни млади майки, но никой не се е интересувал от тях. Просто са ги депортирали, заедно с невинните им деца. — Премести тежестта на тялото си и заби очи в пода. — Ами онези сакати дечица в Румъния? Убеден съм, че небето отдавна ги е забравило.

— Никога не съм те чувала да говориш така.

— Валендреа има всички шансове да стане папа — промълви той и бавно пристъпи към прозореца. — И тогава ще настъпят дълбоки промени. Том Кийли май ще се окаже прав.

— Не вярвай на нито една дума, изречена от този задник! — отсече Катерина.

Нещо в гласа й го накара да се обърне.

— Досега говорихме само за мен. А ти какво прави след Букурещ?

— Както вече споменах, написах няколко материала за погребението, повечето от тях за едно полско списание. През останалото време събирах предварителна информация за конклава, защото същото списание ми възложи материал и по тази тема.

— Как тогава ще заминеш за Румъния?

— Не мога да замина — отвърна тя и чертите й се смекчиха. — Беше просто пожелание. Но поне ще знам къде да те намеря.

Тези думи погалиха слуха му. Съзнаваше, че ще му бъде безкрайно тъжно, ако престане да я вижда. В душата му нахлуха спомените от времето, когато бяха заедно. В Мюнхен, непосредствено преди да се дипломира и да се върне на служба при Якоб Фолкнер. Беше си все същата: с малко по-дълга коса, свежо лице и привлекателна усмивка. Беше обичал тази жена в продължение на две години, но през цялото време знаеше, че моментът за избор наближава. Едва сега си даде сметка за грешката, която беше допуснал. В главата му се появиха думите, които й беше казал на площада: Не бива да повтаряме грешките си и това е всичко, на което можем да се надяваме.

Дяволски вярно. Прекоси стаята и я взе в прегръдките си. Тя не се възпротиви.

Мичънър отвори очи и погледна будилника до леглото. Десет и четирийсет и три вечерта. Катерина лежеше до него. Бяха спали почти два часа. Той изобщо не изпитваше вина за случилото се. Обичаше тази жена, а ако Бог имаше нещо против — така да бъде. Това не го смущаваше.

— Какво правиш в тъмното? — обади се тя.

— Нищо — обърна се той. — Просто не съм свикнал да се събуждам в компания.

Студеното й носле докосна гърдите му.

— А ще можеш ли да свикнеш?

— Тъкмо си задавах същия въпрос.

— Този път не искам да си тръгвам, Колин.

— Кой е казал подобно нещо? — целуна я по косата той.

— Искам да дойда с теб в Босна.

— А ангажиментите ти с онова списание?

— Излъгах те. Нямам никакви ангажименти. Останах в Рим заради теб.

Отговорът му прозвуча спокойно и самоуверено, без капка съмнение:

— Значи една кратка ваканция ще се отрази добре и на двама ни.

Метаморфозата беше колкото неусетна, толкова и необратима. Публичният живот в апостолическия дворец беше останал зад гърба му, заменен от царството на личния живот — необятно, спокойно и изключително приятно. Климент XV почиваше в тройния си ковчег под катедралата „Свети Петър“, а самият той беше гол в леглото, до любимата жена.

Не би могъл да каже докъде ще го отведе всичко това. Но ясно усещаше, че най-сетне е намерил покой.

38

Междугорие, Босна и Херцеговина

Вторник, 28 ноември, 13:00 ч.

Мичънър оглеждаше през прозореца на автобуса каменистия бряг. Вятърът пенеше вълните на бурното Адриатическо море. След краткия полет от Рим самолетът им кацна на летището в Сплит, окупирано от туристически автобуси, които предлагаха превоз до Междугорие. Един шофьор обясни, че в момента е спокойно, защото между ноември и март пристигат едва по неколкостотин поклонници дневно, докато през лятото тази бройка нараства до няколко хиляди.

По време на продължаващото вече два часа пътуване младата екскурзоводка засипваше петдесетината пътници с лавина от информация. Междугорие се намирало в южната част на Херцеговина, в близост до брега, но планините северно от него изолирали района калето в климатично, така и в политическо отношение. В превод името на града означавало „Земя между хълмовете“, а населението му се състояло предимно от хървати, изповядващи католическата религия. След падането на комунизма в края на 90-те хърватите се обявили за пълна независимост, но това довело до окупация от страна на Сърбия — страната, която държала реалната политическа власт в бивша Югославия. Белград обявил намеренията си да изгради Велика Сърбия, избухнала кървава гражданска война, продължила с години. Жертвите в нея били повече от двеста хиляди. В крайна сметка международната общност била принудена да се намеси, за да спре този геноцид. Малко по-късно започнали конфликтите между хървати и мюсюлмани, които обаче бързо били прекратени от умиротворителните сили на ООН.

Самото градче Междугорие успяло да избегне терора. Боевете се водели на север и на запад от него. На практика в региона живеели едва петстотин семейства, но огромната катедрала в града побирала над две хиляди души. Около нея бързо се изграждала инфраструктура от хотели, пансиони и магазини, превръщаща региона в религиозна Мека. До този момент градът бил посетен от двайсет милиона души, прииждащи от всички посоки на света. По последни сведения появите на Дева Мария надхвърляли две хиляди, нещо безпрецедентно.

— Вярваш ли на всичко това? — попита шепнешком Катерина. — Не е ли малко прекалено Мадоната да се явява всеки ден на някаква босненска селянка?

— Очевидците вярват, Климент също. Опитай се да запазиш непредубедеността си, окей?

— Опитвам се. Но към кого от очевидците ще се обърнем?

Мичънър също си задаваше този въпрос. Реши да поразпита екскурзоводката за подробности. Оказа се, че една очевидка, около трийсет и пет годишна, от известно време живеела в Италия със сина си, а друга, трийсет и шест годишна майка на три деца, продължавала да живее в Междугорие, но рядко се срещала с поклонници. Очевидците от мъжки пол били двама. Единият от тях, на възраст около трийсетте, направил два безуспешни опита да стане свещеник, след което тръгнал да обикаля света, за да популяризира посланието на Мадоната. Което означаваше, че трудно може да бъде открит. Другият имал семейство с две деца и живеел в града, но отказвал да приема посетители. Едната от оставащите две жени се омъжила и живеела извън Босна, а другата, трийсет и две годишната Ясна, живеела сама в Междугорие и продължавала да приема посланията на Дева Мария. Хиляди хора били очевидци на всекидневните й контакти с Мадоната, които ставали в катедралата „Свети Яков“. Според придружителката Ясна била жена със затворен характер, но не отказвала да разговаря с поклонниците.

Мичънър хвърли кос поглед към Катерина и промърмори:

— Шансовете ни изглеждат доста ограничени. Ще започнем с нея.

— Но Ясна не знае всичките десет тайни, които Дева Мария е споделила с другите очевидци — продължи момичето в предната част на автобуса и той отново наостри уши. — Те са известни на останалите петима. Твърди се, че когато и шестимата ги научат, явяванията ще бъдат прекратени и Мадоната ще остави видимо доказателство за тяхната автентичност, с цел да убеди атеистите. Но вярващите не бива да чакат този знак, за да се променят. Дошло е времето на божието милосърдие, на задълбочената вяра. Времето за промяна. Защото, когато знакът се появи, вече ще бъде късно. Това са словата на Дева Мария, които предсказват бъдещето ни.

— Какво мислиш да направим? — прошепна в ухото му Катерина.

— Ще я посетим. Най-малкото, защото съм любопитен. Може пък да има отговор на хилядите въпроси, които се блъскат в главата ми.

Зад стъклата на автобуса изплува Хълмът на появите.

— Там Мадоната се явила за пръв път на двете деца — посочи го с ръка екскурзоводката. — Случило се през юни 1981 година. Децата видели ослепително сияние, от което изплувала красива жена с бебе на ръце. Следващата вечер те отново се изкачили на хълма, водейки още четирима свои приятели. Жената отново се появила, но този път била облечена в сребристосива роба, а на главата й имало корона с дванайсет звезди. Изглеждала така, сякаш била облечена в слънчеви лъчи.

Момичето посочи стръмната пътека, която се виеше от селцето Подбърдо към върха, увенчан с голям кръст. По нея и в момента пъплеха богомолци въпреки черните облаци, настъпващи откъм морето.

Секунди по-късно се появи и самият Кръстов връх, издигащ се на около километър от самото градче Междугорие на петстотин и петдесет метра надморска височина.

— Кръстът на върха е издигнат от местните енориаши през трийсетте години и няма връзка с появите, ако не се броят откъслечните твърдения за особено сияние около него — продължи обясненията си екскурзоводката. — На практика именно тези твърдения го превръщат в част от забележителностите. Съветвам ви да се изкачите горе.

Автобусът намали скоростта и навлезе в града. Веднага пролича, че това място е различно от бедните селца, през които бяха минали. Каменните сгради бяха ниски, а между тях стърчаха нови постройки с ярко боядисани фасади. Очевидно наскоро изникналите хотели обслужваха непресъхващия поток от вярващи. Имаше безмитни магазини, туристически агенции и фирми за коли под наем. Сред потока от камиони и строителни машини се виждаха немалко лъскави таксита марка „Мерцедес“.

Автобусът спря пред църквата „Свети Яков“. На табелата пред входа пишеше, че дневната литургия се отслужва на няколко езика. Малкият площад отпред бил сборното място на поклонниците, които се събирали тук всяка вечер, поясни момичето. Дали и тази вечер ще дойдат, запита се Мичънър, оглеждайки черните облаци, прорязвани от далечни светкавици.

Площадът се охраняваше от въоръжени войници.

— Те са част от испанските умиротворителни сили и много ни помагат — поясни екскурзоводката.

Пътниците вдигнаха саковете си и напуснаха автобуса. Мичънър пристъпи към момичето.

— Извинете, как да открием Ясна?

— Тя живее в една къща ей там. — Екскурзоводката посочи една от улиците, които тръгваха от площада. — На четири пресечки оттук. Но няма смисъл да се разкарвате, защото всеки ден, точно в три следобед, идва в църквата, а понякога го прави и вечер. Което означава, че скоро ще дойде.

— А къде точно й се явява Мадоната?

— Най-често в църквата. Това е причината за посещенията й тук. Но трябва да ви предупредя, че едва ли ще разговоря с вас без предварителна уговорка.

Той кимна. Беше ясно, че всеки поклонник проявява желание да разговаря с някой от очевидците. Момичето посочи информационния център отсреща.

— Там могат да ви уредят среща. Най-вероятно в по-късен час. Попитайте ги за Ясна и със сигурност ще получите подробна информация. Тукашните хора проявяват разбиране към нуждите на вярващите.

Мичънър й благодари и направи знак на Катерина. Обърнаха гръб на автобуса и се отдалечиха надолу по улицата.

— Все отнякъде трябва да започнем — въздъхна той. — А тази Ясна изглежда най-лесно достъпна. Не ми се ще да говоря с нея в присъствието на цяла тълпа туристи, нямам особена нужда и от разбирането на местните. Затова предлагам да отидем да я потърсим.

39

Ватикана

14:00 ч.

Пеейки части от традиционния псалм Veni Creator Spiritus, кардиналската процесия бавно напусна капела „Паолина“. Навели глави, духовниците бяха сключили ръце за молитва. Валендреа беше на една крачка зад Морис Нгови, който тържествено поведе процесията към Сикстинската капела.

Всичко беше готово. Само преди час лично беше проверил съдържанието на петте големи кашона, пристигнали от фирмата „Гамарели“, която по традиция доставяше облеклото на ватиканските служители. Вътре имаше одежди от бял лен, червени копринени обувки, дълги памучни чорапи и различни по размер шапчици. Дрехите бяха с незашити гърбове и ръкави, за да могат да бъдат премерени. Лично Гамарели щеше да извърши окончателното им съшиване, но това щеше да стане след избора на нов папа, непосредствено преди появата му на балкона на „Свети Петър“.

Под прикритието на строгата инспекция Валендреа искаше да се увери в наличието на дрехи със съвсем точни размери — 42/44 инча в раменете, 38 в кръста. На по-късен етап щеше да поръча на Гамарели няколко комплекта от традиционните ленени одежди, плюс два-три оригинални модела, които беше обмислял в продължение на две години. Беше твърдо решен да бъде един от най-добре облечените папи в историята на светата църква.

В Рим се събраха сто и тринайсет кардинали. Всеки от тях беше облечен в алена роба, върху която имаше специална наметка, наречена mozzetta. На главите си носеха алени шапчици, а на шиите им висяха тежки кръстове. Телевизионните камери предаваха бавното им напредване, един след друг към внушителния вход. Лицата на мнозина са мрачни, отбеляза Валендреа. Вероятно вследствие на обръщението на Нгови, който по време на тържествената литургия ги призова да загърбят всички сметки и политически съображения и с помощта на Светия Дух да изберат един способен „пастир на църквата“.

Самата дума „пастир“ създаваше проблеми. Никой от папите през XX век не се беше изявил като „пастир“ на църквата. Повечето от тях бяха интелектуалци или дипломати на Ватикана. През последните няколко дни медиите бяха повдигнали въпроса за „опита на пастира“, притежаван от бъдещите кандидати, — нещо, на което според тях светата колегия трябвало да обърне внимание. Разбира се, кардинал-презвитерът, прекарал голяма част от живота си в работа с вярващите, бе далеч по-привлекателен от професионалния бюрократ. В много от записите, с които разполагаше, кардиналите изтъкваха, че работата с енориашите е сериозно предимство за бъдещия папа. За съжаление той самият беше продукт на курията — роден администратор без никакъв свещенически опит. За разлика от Нгови, който се беше издигнал от обикновен мисионер до архиепископ и кардинал. По тази причина му беше трудно да приеме призива на кардинал-шамбелана, смятайки го за мръсен удар под кръста. Което означаваше, че ще има силен противник при предстоящата серия от гласувания.

Процесията спря пред Сикстинската капела. Отвътре долиташе мелодичен хорал. Нгови се поколеба за миг, после прекрачи прага.

На повечето фотографии капелата изглежда огромна, но на практика пространството беше тясно за сто и тринайсет души. Построена преди петстотин години, тя бе предназначена за личен параклис на папата. Бе украсена с изящни пиластри и забележителни стенописи. Тези вляво пресъздаваха живота на Мойсей, а вдясно — житието на Христос. Едните показваха освобождаването на израилтяните, а другите — на целия човешки род. „Сътворението“ на тавана пресъздаваше съдбата на човека, предсказвайки неговото падение, а „Страшният съд“ над олтара предлагаше ужасяващата картина на божествения гняв. Валендреа изпитваше дълбоко възхищение от нея.

Редиците с местата на кардиналите се издигаха от двете страни на централната пътека. Пред всяко от тях имаше картонче с име, всяко беше съобразено с ранга на човека, който го заема. Столовете бяха обикновени — с дървени седалки и отвесни облегалки, които не предполагаха комфорт. Валендреа се надяваше да не седи дълго време на някой от тях. Пред всеки стол имаше масичка, на която бяха оставени бележник, писалка и една-единствена бюлетина.

Мъжете се пръснаха в залата, търсейки местата си. Все още никой от тях не беше промълвил и дума. Хорът продължаваше да пее. Очите на Валендреа се спряха върху печката. Беше в най-отдалечения ъгъл на залата, върху специална поставка от ковано желязо, стъпила на мозайката. Коминът й представляваше дълга метална тръба, която се издигаше нагоре и излизаше през малко прозорче. Именно оттам щеше да се появи знаменателният пушек, обявяващ на света, че е избран нов папа. Надяваше се, че печката няма да бъде палена многократно. Защото това би означавало застрашително свиване на шансовете му за победа.

Нгови бе заел позиция на входа на капелата, с ръце, сключени под мантията. Валендреа забеляза тържественото изражение на лицето му. Кардинал-шамбеланът явно се наслаждаваше на мига.

— Extra omnes — обяви на висок глас той. — Всички вън.

Хористите и телевизионните екипи се насочиха към изхода. Вътре можеха да останат единствено кардиналите, трийсет и двама свещеници и монахини от помощния персонал, плюс няколко технически лица.

В залата настана тежко мълчание, нарушавано единствено от стъпките на техническите лица, които започнаха своите проверки. Върху тях падаше отговорността да няма подслушвателни устройства. Двама от тях стигнаха до желязната решетка пред олтара и направиха знак, че всичко е чисто. Валендреа леко кимна и те се оттеглиха. Този ритуал щеше да се повтаря преди и след всяко гласуване.

Нгови тръгна по пътеката, около която седяха кардиналите. Изправи се пред мраморната рамка на вратата и изчака затварянето на тежките бронзови крила. В помещението се възцари гробна тишина. Нямаше хор, липсваха тихите стъпки по рогозките, предпазващи изящната подова мозайка. Щракането на тежкия ключ в ключалката прозвуча като оръдеен изстрел. Нгови опита бравата. Беше заключена.

— Extra omnes — отново извика той.

Никой не отговори, както и се очакваше. Тишината означаваше, че конклавът е открит. Валендреа знаеше, че от външната страна на вратата са поставени тежки оловни печати, символизиращи уединението на кардиналите. Разбира се, те разполагаха и с резервен изход — вратата, през която ежедневно щяха да минават на път за пансиона „Света Марта“ и обратно. Но запечатването на главния портал символизираше началото на изборния процес. Нгови се върна при олтара, обърна се с лице към кардиналите и изрече думите, които държавният секретар беше чул преди трийсет и четири месеца:

— Бог да благослови всички ви. Да започваме.

40

Междугорие, Босна и Херцеговина

14:30 ч.

Мичънър спря поглед върху едноетажната каменна къща, по чиито стени ясно личаха следи от мъх. Отпред имаше оголена асма на метална рамка, единствено дървените фризове над прозорците внасяха нещо ведро в обстановката. Пръстта в малката леха за зеленчуци встрани от къщата беше суха и сякаш с нетърпение очакваше приближаващия се дъжд. Високата планина запълваше хоризонта зад къщата.

Откриха я, след като на два пъти питаха случайни минувачи. Хората се съгласиха да ги упътят едва когато Мичънър се представи като свещеник, който търси Ясна по въпроси, засягащи църквата.

Той тръгна пръв към вратата и решително почука. Отвори му висока жена с мургава кожа и тъмна коса. Беше слаба като вейка, с приятно лице и топли кафяви очи. Той се размърда от неудобство под втренчения им поглед. Жената беше около трийсетгодишна, с малка броеница на шията.

— Отивам на църква и нямам време за разговори — каза на английски тя. — После с удоволствие ще поговоря с вас.

— Не сме тук за това, което си мислите — внимателно подхвърли Мичънър, след което се представи и обясни причините за посещението си.

Тя реагира така, сякаш всеки ден приемаше пратеници на Ватикана. Отстъпи крачка встрани и ги покани да влязат. Обзавеждането в къщата беше оскъдно, очевидно събирано оттук-оттам. Слънчевите лъчи си пробиваха път през полуотворените прозорци, чиито рамки бяха доста напукани. Над огнището висеше икона на Дева Мария, пред която потрепваха пламъчетата на запалени свещи. В ъгъла имаше статуя на Мадоната в дълга сива роба, поръбена в яркосиньо. Сините й очи бяха топли и изразителни. Ако не бъркам, това е Богородица от Фатима, рече си Мичънър.

— Защо Фатима? — попита той, сочейки към изящната дървена статуя.

— Подари ми я един поклонник. Харесвам я, защото изглежда като жива.

Мичънър забеляза лекото потрепване в дясното око на домакинята и изпита тревога от безразличието в гласа й.

— Вече не вярваш, нали? — тихо подхвърли тя. Въпросът й го хвана неподготвен.

— Защо това е толкова важно за вас?

Очите на Ясна бавно се прехвърлиха на Катерина.

— Тя те обърква.

— Моля?

— Тук рядко се появяват свещеници, придружени от жени. Особено такива, които не носят якичка.

Той реши да не отговаря. Все още стояха прави, в очакване да бъдат поканени, но нещата тръгваха зле.

— А ти изобщо не си вярваща — продължи Ясна, обръщайки се към Катерина. — От много години си така и това сигурно измъчва душата ти.

Катерина явно предпочете да скрие чувствата си.

— Тези прозрения трябва да ни впечатлят, нали? — подхвърли тя.

— За теб истинско е само онова, което можеш да пипнеш — все така спокойно продължи домакинята. — Но светът около нас предлага много повече. Толкова много, че не можеш дори да си го представиш. И то е реално, въпреки че няма как да го пипнеш.

— Тук сме по поръчение на папата — каза Мичънър.

— Климент е предан на Мадоната.

— Надявам се да е така.

— Но твоето неверие му прави лоша услуга.

— Ясна, папата ми възложи да дойда тук, за да науча десетата тайна. Нося писмената му заповед да ми разкриеш всичко, препотвърдена и от кардинал-шамбелана.

— Не я знам — извърна се тя. — И не искам да я знам. Когато това се сбъдне, Дева Мария ще престане да ми се явява. Нейните послания са важни. От тях зависи бъдещето на света.

Мичънър беше запознат с всекидневните послания от Междугорие, разпространявани по целия свят с факсове и имейли. Повечето от тях съдържаха обикновени призиви за вяра и мир в света, които да бъдат включени в молитвите на вярващите. Вчера се беше отбил в библиотеката на Ватикана, за да се запознае с последните от тях. Повечето сайтове изискваха небесните послания да се заплащат и той се запита какви са мотивите на Ясна. Но бедното обзавеждане в къщата и простото й облекло подсказваха, че жената не получава нищо от тези пари.

— Ние разбираме, че не знаете тайната — кимна Мичънър. — Но не бихте ли могли да кажете кой от другите очевидци е запознат с нея?

— На всички е заповядано да мълчат до момента, в който Дева Мария им позволи да проговорят.

— Нима заповедта на светия отец не е достатъчна?

— Светият отец е мъртъв.

Той започна да се изнервя от позицията на Ясна.

— Защо ни създавате трудности?

— Защото така иска небето.

Това много приличаше на загадъчните подмятания на Климент в навечерието на смъртта му.

— Аз се молих за папата — добави тя. — Душата му се нуждае от нашите молитви.

Той понечи да попита какво иска да каже, но в същия момент жената се обърна и тръгна към статуята в ъгъла. Погледът й изведнъж стана втренчен и някак далечен. Тя коленичи на малкия дървен подиум пред Мадоната.

— Какво прави? — объркано прошепна Катерина.

Мичънър само сви рамене. В далечината прозвуча камбанен звън, който му напомни, че Дева Мария се явява на тази жена всеки ден точно в три следобед. Ръката й се повдигна към броеницата, от устата й излетяха неразбираеми думи. Той се наведе и проследи погледа й, насочен към статуята. Не видя нищо, освен стоическото изражение върху дървеното лице на Дева Мария.

Спомни си подробностите, които беше научил при изследването на събитията във Фатима. Очевидците на божествената поява единодушно твърдяха, че са чули бучене и са усетили странна топлина. Той обаче реши, че става дума просто за масовата истерия на неграмотни хора, които отчаяно искат да вярват. А в момента се запита дали става свидетел на поредното появяване на Мадоната или на обикновена женска заблуда. Пристъпи по-близо.

Погледът на Ясна беше закован върху нещо извън стените на стаята. От устата й продължаваха да излитат неразбираеми слова. За миг му се стори, че улавя някакъв блясък в зениците й — две кратки светкавици, наситени със синьо и златно. Бързо се извърна наляво, надявайки се да открие източника им. Не видя нищо, с изключение на обляния в слънце ъгъл и мълчаливата статуя. Ако нещо се случваше, то беше осезаемо единствено за Ясна. Най-накрая главата й клюмна, а от устата й отново излетяха разбираеми слова.

— Дева Мария си отиде.

Изправи се, пристъпи към масата и започна да пише нещо в бележника, който лежеше там. Скоро свърши и подаде листа на Мичънър.

— Това ми каза Дева Мария — промълви Ясна.

Мичънър прочете текста за втори път, после вдигна глава.

— За мен ли е предназначено посланието?

— Ти сам ще решиш.

Той подаде листа на Катерина.

— Не отговорихте на въпроса ми. Кой може да ни разкрие десетата тайна?

— Никой.

— Но другите петима очевидци я знаят. Някой от тях би могъл да я сподели с нас.

— Не и без съгласието на Мадоната, а аз съм единствената, на която тя продължава да се явява всеки ден. Останалите трябва да чакат позволението й.

— Но вие не знаете тайната — обади се за пръв път Катерина. — Следователно няма значение, че само вие не сте посветена в нея. Ние не се нуждаем от Дева Мария, а от десетата тайна.

— Едното е неразделна част от другото.

Мичънър не можеше да определи дали пред него стои религиозна фанатичка или жена, която действително е благословена от небето. Не му помагаше и непочтителното й поведение. Напротив, правеше го подозрителен. Реши, че трябва да останат в града и да се опитат да поговорят с някои от останалите посветени, които живеят наблизо. В случай на неуспех можеше да се върне в Италия и да издири жената, която живееше там. Благодари на Ясна и се насочи към вратата, следван от Катерина. Домакинята остана седнала, с все така непроницаемо лице.

— Не забравяй Бамберг — тихо промълви тя.

По гърба му пробягаха студени тръпки. Закова се на място, после бавно се обърна. Не можеше да повярва на ушите си.

— Защо го казахте? — попита с пресеклив глас той.

— Защото ми беше казано.

— Какво знаете за Бамберг?

— Нищо. Дори не знам какво е.

— Тогава защо го казахте?

— Аз не задавам въпроси, а само изпълнявам каквото ми е казано. Може би затова Дева Мария говори на мен, своята вярна слугиня.

41

Ватикана

17:00 ч.

Валендреа ставаше нетърпелив. Предвижданията му относно неудобните столове започваха да се сбъдват. Вече два часа седеше на един от тях, потънал в тишината на Сикстинската капела. През това време всеки един от присъстващите кардинали се приближаваше до олтара и се заклеваше пред Нгови и Всевишния, че ще направи избора си без влиянието на странични фактори, а ако той самият бъде избран, ще бъде munus Petrinum — пастир на църквата — и ревностно ще защитава духовните и мирските права на Светия престол. Той също изпълни церемонията, усещайки настоятелния поглед на африканеца върху лицето си.

Още половин час беше необходим за клетвата на административните служители, на които беше разрешено да присъстват на конклава. След което Нгови се разпореди в капелата да останат само кардиналите и да бъдат затворени всички врати. Обърна се с лице към аудиторията и отчетливо попита:

— Желаете ли да започнем гласуването веднага?

Според апостолическия правилник, приет от Йоан Павел II, гласуването можеше да започне веднага, ако кардиналите са съгласни. Един от представителите на френската църква стана и обяви, че е готов. Валендреа доволно кимна, защото французинът беше сред неговите поддръжници.

— Ако някой е против, сега е времето да го обяви — предупреди Нгови.

Капелата запази мълчание. В историята бе имало случаи, при които изборът бе ставал още в този момент, придружен от бурни аплодисменти — вероятно в резултат на пряката намеса на Светия Дух. Бе се обявявало едно име и аудиторията единодушно го бе подкрепяла. За съжаление Йоан Павел II бе забранил тази процедура.

— Много добре — кимна Нгови. — Да започваме.

Един младши кардинал-дякон, нисък и доста пълен бразилец, пристъпи към сребърния поднос с имената на участниците и изтегли три листчета. Това щяха да бъдат контрольорите, чиято задача беше да преброяват гласовете от всяко гласуване и да регистрират резултатите. И да изгорят бюлетините в ритуалната печка, ако не бъде избран папа. После бяха изтеглени още три имена — тези на ревизорите, които щяха да следят работата на контрольорите. Накрая дойде ред на тримата infirmarii — лицата, които щяха да събират гласовете на онези кардинали, които можеха да се разболеят по време на конклава. От всичките девет имена едва четири бяха твърди привърженици на Валендреа. Особено обезпокояващ беше фактът, че сред тримата контрольори се оказа началникът на архива. Което означаваше, че въпреки всичко старият мръсник получаваше шанс да му отмъсти.

Пред всеки кардинал, редом с писалката и бележника, лежеше и правоъгълно петсантиметрово картонче, върху което с черни букви беше написано ELIGO SUMMUM PONTIFICEM — „Аз избирам папа“. Под тези думи беше оставено празно място за името. Валендреа много го харесваше, вероятно защото беше въведено от неговия любимец Павел VI.

Изправен под „Страшния съд“ на Микеланджело, кардинал Нгови бавно опразни сребърния поднос. Листчетата с имената щяха да бъдат изгорени заедно с резултата от първото гласуване. След което, използвайки латински език, африканецът отново припомни правилата. Когато свърши, бавно напусна олтара и зае мястото си. Задълженията му на кардинал-шамбелан бяха почти приключили. През следващите часове, а може би дни и седмици никой нямаше да иска нищо повече от него. Процедурата щеше да бъде контролирана от избраните за целта хора — най-малкото до момента, в който станеше ясно, че гласуването трябва да бъде повторено.

Един от контрольорите, възрастен кардинал от Аржентина, се изправи и се обърна към присъстващите.

— Моля, напишете избраното от вас име на картончето с печатни букви. Повече от едно име прави вотът ви невалиден. После сгънете картончето и го донесете пред олтара.

Валендреа бегло се огледа. Кардиналите седяха прекалено близо един до друг, за да разчитат на уединение. Много му се искаше агонията да свърши бързо и да спечели още на първото гласуване, но си даваше сметка, че това се случва изключително рядко. Обикновено духовниците използваха първото гласуване, за да предложат дълбоко личният си избор — любим кардинал, близък приятел, човек от техния регион, а дори и самите себе си, макар че никой не би си го признал. Този вот им даваше възможност да прикрият намеренията си и да повишат мизата за реалната си подкрепа на по-късен етап просто защото неясното бъдеше принуждава фаворитите да бъдат щедри в своите обещания.

Валендреа изписа името си върху картончето, стараейки се да заличи всякакви следи от собствения си почерк. Сгъна го на две и зачака да му дойде редът пред олтара. Депозирането на бюлетините се извършваше по старшинство. Първи бяха кардинал-епископите, следвани от кардинал-презвитерите и кардинал-дяконите. А подреждането вътре в отделните групи ставаше според датата на встъпването им в длъжност. Очите му проследиха първия кардинал-епископ — белокос италианец от Венеция, който бавно изкачи четирите мраморни стъпала към олтара, вдигнал прегънатата бюлетина високо над главата си.

Когато дойде неговият ред, Валендреа се насочи към олтара и коленичи за кратка молитва. Не каза нищо на Господ, а просто изчака необходимото време и се изправи. След което повтори думите, изричани от всеки кардинал:

— Призовавам за свой свидетел самият Господ Бог, който ще бъде съдник на избора ми.

Пусна бюлетината си в широкия поднос, след което го наведе над потира. Този на пръв поглед странен акт имаше предназначението да покаже на останалите, че във високата чаша попада само една бюлетина, и беше задължителен за всички. Валендреа събра длани в кратък жест на благочестивост, след което се върна на мястото си.

Процедурата на избора продължи почти цял час. Когато и последната бюлетина се плъзна в потира, той беше пренесен на масата на контрольорите, които се заеха с преброяването под зорките погледи на ревизорите. Всяка бюлетина се разгъваше поотделно, а името върху нея се изричаше на висок глас, след което се регистрираше в специален списък. Всяка цифра, различна от 113, автоматично означаваше, че гласуването е невалидно и бюлетините трябва да бъдат унищожени.

Валендреа изчака последното име и насочи вниманието си към резултатите. За него бяха гласували трийсет и двама души, което не беше зле за първи опит. Нгови беше събрал двайсет и четири гласа, а останалите петдесет и седем се разпределяха между други дванайсет кандидати.

Вдигна глава и огледа залата. Беше ясно, че повечето кардинали мислеха като него: очертаваше се надбягване между два коня.

42

Междугорие, Босна и Херцеговина

18:30 ч.

Мичънър нае две стаи в един от по-новите хотели. Дъждът заваля малко след като напуснаха къщата на Ясна, а когато успяха да се доберат до хотела, небето вече се раздираше от светкавици. Такъв е сезонът — дъждовен, успокои ги администраторът. Дължи се на сблъсъка между топлите въздушни маси от Адриатическо море и студените северни ветрове.

Вечеряха в едно от близките кафенета, претъпкано с поклонници. Катедралата беше основна тема на разговорите, които се водеха главно на английски, френски и немски. Някой подхвърли, че по-рано през деня там са се появили двама от очевидците, но Ясна не била между тях — нещо необичайно за нея.

— Утре ще потърсим тези очевидци — каза Мичънър. — Да се надяваме, че общуването с тях ще бъде по-лесно.

— Тя беше доста убедителна, нали?

— Или е изпечена измамница, или казва истината — замислено поклати глава той.

— Защо се стресна, когато спомена Бамберг? Не е тайна, че папата много обичаше родния си град. Не вярвам, че не знаеше за какво става въпрос.

Мичънър й разказа за последния имейл на папата, в който се споменаваше за Бамберг. Направете с тялото ми какво то намерите за добре. Благочестието не се ражда от помпозните церемонии. В личен план бих предпочел светостта на Бамберг, прекрасното градче край реката и катедралата, която толкова обичах. Съжалявам, че не успях още веднъж да се порадвам на красотата му. Но наследството ми може би още е там. Пропусна да й каже, че това е част от последното послание на папата, преди да се самоубие. Но тя го подсети за нещо друго, което беше казала Ясна: Аз се молих за папата. Душата му се нуждае от нашите молитви. Предположението, че тя знае истината за Климент, му се стори абсолютно налудничаво.

— Нали не вярваш, че следобед станахме очевидци на божествена поява? — вдигна глава тя. — Тази жена беше твърде напрегната…

— Мисля, че виденията на Ясна са достъпни само за нея.

— Това ли е начинът да отречеш днешната поява на Мадоната?

— Тя беше тук точно толкова, колкото е била във Фатима, Лурд или Ла Салет.

— Тази жена ми напомня за Лусия — добави Катерина. — Когато се срещнахме с отец Тибор в Букурещ, аз не казах нищо. Но си спомням статията, която написах преди няколко години. В нея отбелязах, че Лусия с била проблемно дете. Баща й бил алкохолик, отгледали я сестрите й. Била най-малкото от седемте деца в семейството. Малко преди появата на Дева Мария баща й изгубил част от семейните земи, две от сестрите й се омъжили, а другите си намерили работа извън дома. Лусия останала сама заедно с брат си, майка си и бащата пияница.

— Част от тези сведения се съдържат в доклада на църквата — кимна Мичънър. — Епископът, който отговарял за него, ги окачествил като второстепенни и често срещащи се по онова време. Повече ме тревожат приликите между Фатима и Лурд. Виденията в Лурд били известни във Фатима, включително и на Лусия. — Отпи глътка бира и продължи: — Изчел съм всички сведения за божествените появи през последните четиристотин години. Много неща в тях съвпадат. Винаги стават пред овчарчета, най-често пред слабо образовани или неграмотни момиченца. Появите винаги са в гористи местности. Винаги под формата на красиви жени, които споделят небесни тайни. Много, много съвпадения.

— Да не говорим, че описанията на всички тези появи са записани години по-късно — добави Катерина. — Което увеличава опасността към тях да са добавени допълнителни подробности. Не е ли странно, че никой от очевидците не разкрива веднага посланията, които е получил? При всички случаи трябва да изминат десетилетия, за да станат известни подробностите.

Той кимна. Сестра Лусия предлага подробно описание на случките във Фатима едва през 1925 г. И по-късно, през 1944-та. Мнозина изследователи подозират, че тя вкарва в тях по-късни факти, например управлението на Пий XI, Втората световна война и възхода на Русия — случили се далеч след 1917-а. Никой не може да оспори нейните твърдения, тъй като Жасинта и Франсишку са мъртви. Юридическото му образование го накара да обърне внимание и на един друг факт.

През юли 1917 г., по време на второто явяване на Дева Мария във Фатима, тя говори за посвещаването на Русия на непорочното си сърце. Но по това време Русия отдавна вече е християнска страна; комунистите завземат властта няколко месеца по-късно. Какъв е смисълът на споменатото посвещаваме?

— Положението в Ла Салет е още по-объркано — подхвърли Катерина. — Максим изгубил майка си още като пеленаче и станал обект на грубо отношение и побоища от страна на мащехата си. При първото му интервю след появата на Дева Мария той описва не Мадоната, а някаква майка, която се оплаква, че синът й я бие.

— Това го има в архивите на Ватикана — кимна Мичънър. — Максим говори за гневната Мадона, която бичува хората за глада, ширещ се по земята, сравнявайки грешниците с кучета.

— Това са думи на проблемно дете, отнасящи се до родителите му. Втората му майка често го е оставяла да гладува.

— Максим умира млад, съсипан и разочарован — добави Мичънър. — Същото се случва и с една от очевидките тук, в Босна. Тя изгубила майка си два месеца преди първата поява. И другите деца са имали подобни проблеми.

— Халюцинации, Колин, нищо повече — поклати глава Катерина. — Децата с проблеми се превръщат в психически обременени възрастни, които сляпо вярват в измислиците си. Църквата не желае подробностите от живота им да станат известни на когото и да било и прави всичко възможно балонът да се спука. А това също е подозрително.

Дъждът равномерно барабанеше по покрива на заведението.

— Защо те изпрати тук Климент?

— Само ако знаех. Беше много загрижен за третата тайна и очевидно вярваше, че мястото има някаква връзка с нея.

После реши да й разкаже за виденията на Климент, но пропусна онази част, в която Мадоната настоява той сам да отнеме живота си. Гласът му се сниши до шепот.

— Значи си тук, защото Дева Мария е казала на папата да те изпрати? — сбърчи вежди Катерина.

Той улови погледа на келнерката и вдигна два пръста, за да повтори поръчката.

— Струва ми се, че Климент не е бил напълно с ума си — подхвърли Катерина.

— Точно по тази причина светът никога няма да научи какво всъщност се е случило — въздъхна той.

— А може би трябва да научи.

Забележката й не му хареса.

— Разказвам ти всичко, разчитайки на дискретността ти.

— Знам. Но си мисля, че светът би трябвало да научи.

Той беше на обратното мнение, тъй като знаеше точно как е приключил земният път на Климент. Извърна поглед към мократа от дъжда улица. В главата му се появи един въпрос, който отдавна искаше да й зададе.

— А какво ще стане с нас, Кейт?

— За себе си аз съм решила къде да отида.

— Какво ще правиш в Румъния?

— Ще помагам на онези деца. А може би ще опиша живота им, ще разкажа на света за участта им, ще привлека вниманието към тях.

— Трудна задача.

— Там е родината ми. Знам всичко, за което ми разказа.

— Бившите свещеници не печелят много.

— Там животът не е скъп.

Той кимна и понечи да хване ръката й, но после се отказа. Мястото не беше подходящо за такива волности.

Тя, изглежда, усети намерението му и на лицето й се появи усмивка.

— Почакай, докато се приберем в хотела.

43

Ватикана

19:00 ч.

— Нека преминем към третото гласуване — обяви холандският кардинал. Той беше архиепископ на Утрехт и един от най-твърдите привърженици на Валендреа. Още вчера се бяха разбрали той да поиска трети вот при неуспех на първите два.

Валендреа не беше доволен. Изненадата дойде от двайсет и четирите гласа за Нгови при първото гласуване. Очакванията му бяха за десетина-дванайсет, не повече. Собственото му постижение от трийсет и два гласа беше добро, но все още твърде далеч от нужните седемдесет и шест.

Но второто гласуване беше истински шок. Наложи се да използва всичките си дипломатически умения, за да се овладее. Подкрепата за Нгови скочи на трийсет гласа, докато неговата се ограничи с абсолютно незадоволителните четирийсет и един. Останалите четирийсет и два се разпределиха между други трима кардинали. А според възприетата тактика на конклава подкрепата за всеки изявен кандидат трябваше да се увеличава значително с всяко гласуване. Липсата на сериозно увеличение се приемаше за слабост, а кардиналите бяха известни със склонността си да обръщат гръб на слабите. Появата на нови, неочаквани от никого кандидати беше често явление след второто гласуване. По този начин бяха избрани Йоан Павел I и II, а също и Климент XV. Това беше опасност, която Валендреа искаше да предотврати на всяка цена.

Представи си как реагират на двата черни стълба дим чакащите на площада. Противни типове като Том Кийли положително вече обясняваха на света, че кардиналите са раздвоени и няма изявен кандидат. Идваше ред на оплюването на Валендреа, от което Кийли несъмнено щеше да изпита перверзна наслада, каквато беше изпитвал през последните две седмици. Той беше достатъчно умен, за да се въздържа от лични нападки или да говори за собственото си отлъчване от лоното на църквата. Беше избрал тактиката „италианци срещу останалия свят“, която разиграваше със забележително умение. Едва сега Валендреа си даде сметка, че още преди седмица трябваше да притисне трибунала за незабавното отлъчване на този еретик. Защото днес излизаше, че той е дамгосаният, който дръзва да предизвика могъщата институция, Давид срещу Голиат.

Очите му механично следяха действията на началника на архива, който раздаваше новите бюлетини. Когато дойде неговият ред, старецът му хвърли изпълнен с ненавист поглед и мълчаливо му подаде празното картонче. И с този негодник отдавна би трябвало да се разправи.

Заскърцаха писалки, последвани от ритуала с пускането на бюлетините в сребърния поднос. Контрольорите разбъркаха картончетата и започнаха броенето. Чу името си точно петдесет и девет пъти, докато това на Нгови беше обявено четирийсет и три пъти. Разпръснати останаха едва единайсет гласа.

Но те щяха да бъдат решителните.

За да бъде избран, той се нуждаеше от още седемнайсет. Което означаваше, че дори да привлече единайсетте неориентирани, пак щяха да му трябват шест от привържениците на Нгови. Но подкрепата за африканеца се увеличаваше с обезпокоителна бързина. Особено опасна беше вероятността част от единайсетте разпръснати гласа да отидат за Нгови, докато другата — той да привлече някой от неговите поддръжници — изглеждаше почти невъзможна. По традиция след третия вот кардиналите оставаха твърди в предпочитанията си.

Беше време за действие. Той стана и с ясен глас обяви:

— Ваши преосвещенства, според мен трябва да спрем дотук. Предлагам да вечеряме и да се оттеглим за почивка, а утре да продължим отново.

Думите му не прозвучаха като молба. Всеки от участниците в конклава имаше право да поиска прекратяване на вота. Очите му бавно обиколиха залата, задържайки се малко повече върху лицата на кардиналите, които подозираше в измяна. Надяваше се, че посланието му е ясно. Настроението му беше мрачно като черния дим, който скоро щеше да се издигне над Сикстинската капела.

44

Междугорие, Босна и Херцеговина

23:30 ч.

Мичънър се събуди. Катерина лежеше до него. Обзе го някакво неудобство, което нямаше нищо общо с ласките им в леглото. Не се чувстваше виновен за повторното нарушение на обета си, но се плашеше от лекотата, с която предишният живот избледняваше в съзнанието му. Може би жената до него означаваше повече от този живот. Цели две десетилетия беше служил на църквата и Якоб Фолкнер. Но скъпият му приятел беше мъртъв, а в Сикстинската капела се ковяха правилата на един нов живот, в който нямаше да има място за него. Двеста шейсет и осмият наследник на свети Петър щеше да бъде избран всеки момент. А Колин Мичънър, макар и на крачка от алената biretta, трябваше да забрави за кардиналските почести и да търси щастието си другаде.

Прониза го и още едно, доста странно усещане — вълнение, безпокойство, очакване. В съня си отново бе чул гласа на Ясна: Не забравяй Бамберг… Аз се молих за папата. Душата му се нуждае от нашите молитви. Дали се опитваше да му каже нещо? Или само да го убеди?

Надигна се от леглото. Катерина не помръдваше. По време на вечерята беше изпила няколко бири и алкохолът както винаги я беше приспал дълбоко. Навън бурята продължаваше да вилнее. Дъждът чукаше по стъклото, чести светкавици прорязваха небето. Пристъпи към прозореца. Покривите на отсрещните сгради бяха мокри, а водата шумно се стичаше в улуците. Двете страни на уличното платно бяха заети от паркирани коли, а по средата стърчеше самотна фигура. Мичънър напрегна взор, опитвайки се да различи чертите й.

Ясна.

Главата й беше повдигната към прозореца му. Той се стресна и понечи да прикрие голотата си, след което си даде сметка, че жената не може да го види. Стъклото отвъд полуспуснатите пердета беше мокро от дъжда, а той самият стоеше доста навътре в тъмната стая. Но изправена на улицата четири стажа по-долу, Ясна продължаваше да гледа към него.

Нещо го подтикна да й се покаже и той леко раздели пердетата. Тя вдигна дясната си ръка и му направи знак да слезе. Челото му се сбърчи в недоумение. Не знаеше какво да прави. Тя му махна още веднъж. Един бегъл и съвсем обикновен жест. Беше облечена в днешните дрехи, с маратонки. Подгизналата рокля беше залепнала върху мършавото й тяло, от дългата й коса се стичаха струи вода. Но тя не обръщаше внимание на бурята и отново му махна. Колин се обърна и погледна към Катерина. Дали да я събуди? В следващия момент отново се обърна към прозореца и видя как жената долу поклаща глава. По дяволите. Нима четеше мислите му? Реши, че няма избор, и бързо се облече.

Излезе на входа на хотела. Ясна продължаваше да стои насред улицата. Тресна гръмотевица, пороят връхлетя с нова сила. Той не си беше взел чадър.

— Какво правите тук?

— Ела с мен, ако искаш да научиш десетата тайна.

— Къде?

— Трябва ли непрекъснато да задаваш въпроси? Нищо ли не приемаш на вяра?

— Стоим под поройния дъжд.

— Нищо. Той ще пречисти телата и душите ни.

Тази жена го плашеше. Но защо? Нямаше отговор на този въпрос. Но нещо вътре в него го накара да се подчини.

— Колата ми е ей там — махна с ръка Ясна, сочейки очукан форд фиеста.

Качиха се и потеглиха. Прекосиха няколко квартала и излязоха извън града. Ясна отби и спря на някакъв пуст паркинг. Фаровете осветиха табела, на която пишеше КЪМ ПРОХОДА.

— Защо тук? — попита той.

— Нямам представа.

Понечи да я попита кой има представа, но после се отказа. Представлението беше нейно и тя искаше да го изиграе по своите правила. Слязоха от колата и поеха по тясна пътечка. Пръстта беше подгизнала, а камъните — хлъзгави.

— Към върха ли вървим? — попита той.

— Че къде другаде? — каза тя.

Мичънър направи опит да си спомни детайлите, свързани с Кръстовия връх, за които разказваше екскурзоводката в автобуса. Около петстотин и петдесет метра надморска височина. Кръстът на върха бил издигнат през 30-те години от местните енориаши. Макар и без връзка с божествените появи, изкачването на върха се смятало за част от „междугорското поклонение“. Но не и през нощта. Самият Мичънър не беше възхитен от идеята да покори голия връх в разгара на гръмотевична буря. Но Ясна не й обръщаше внимание, а той по странен начин черпеше увереност от спокойствието й.

Вяра ли беше това? Изкачването се затрудняваше от потоците вода, които се стичаха по пътечката. Дрехите му подгизнаха, обувките му натежаха от кал. За да виждат пред себе си, двамата можеха да разчитат единствено на светкавиците. Той отвори уста и жадно пое няколко дъждовни капки. Над главата му тресна поредната гръмотевица. Имаше чувството, че бурята връхлита върху тях.

Кръстът изплува пред очите им след двайсетина минути трудно катерене. Мускулите на бедрата го боляха, прасците му уморено пулсираха. Високият около петнайсет метра кръст беше направен от бял камък. Бетонната му основа бе покрита с букети цветя, разпилени на всички страни от вятъра.

— Идват от целия свят — посочи ги Ясна. — Хората ги оставят в дар на Мадоната и й отправят горещи молитви. Тя никога не се е появявала тук, но поклонението продължава. Вярата на тези хора е достойна за уважение.

— А моята не е, така ли?

— Ти нямаш вяра. Душата ти е в опасност.

Каза го с равен, нетърпящ възражение глас, като съпруга, която нарежда на мъжа си да изхвърли боклука. Поредната гръмотевица екна като гигантски тъпан. Той изчака следващата светкавица, която разцепи небето със синьо-белите си стрели, след което реши да се конфронтира с тази очевидка.

— А в какво трябва да вярвам? Ти изобщо не познаваш религията.

— Аз познавам само Бог. Религията е човешко творение. Тя може да се променя и огъва, може да бъде напълно отхвърлена. Докато нашият Господ Бог е друго нещо.

— Но човекът измисля силата на Бога, за да придаде валидност на своята религия.

— Това не означава нищо. Хора като теб трябва да го променят.

— Как да стане?

— Като повярваш, като обичаш Бог и изпълняваш желанията му. Твоят папа направи опит да промени нещата и ти трябва да продължиш делото му.

— Вече не съм в състояние да направя каквото и да било.

— Ти си в състоянието, в което е бил Христос, но той все пак промени всичко.

— Защо дойдохме тук?

— Тази нощ Дева Мария ще ми се яви за последен път. Тя заповяда да бъда тук, като взема и теб. Ще ни даде ясно различим знак за своето присъствие. Обеща го при първата си поява и ще изпълни обещанието си. Повярвай го сега, а не когато всичко бъде ясно.

— Аз съм свещеник, Ясна. Няма нужда да бъда привличан към вярата.

— Ти се съмняваш, но не правиш нищо, за да разсееш съмненията си. Трябва да бъдеш привлечен към вярата повече от всеки друг. Това е мигът на божията милост. Мигът, в който вярата се укрепва и задълбочава, мигът на посвещаването. Днес Дева Мария ми го каза.

— А какво искаше да кажеш с Бамберг?

— Знаеш какво.

— Това не е отговор. Обясни ми какво искаше да кажеш.

Дъждът се усили. Вятърът запрати облак ситни капчици в лицето му и той неволно затвори очи. Когато ги отвори отново, Ясна беше паднала на колене, сключила ръце пред себе си. В очите й, насочени към небето, отново се беше появило онова странно, отнесено изражение, което Мичънър вече познаваше. Без да промълви, той бавно коленичи до нея.

Жената изглеждаше уязвима и безпомощна и нямаше нищо общо със самоуверената свидетелка на божествената поява, каквато беше доскоро. Той вдигна очи към небето, но не видя нищо, с изключение на тъмния силует на кръста. Блясъкът на поредната светкавица за миг му придаде живот, после всичко отново потъна в мрак.

— Мога да си спомня — промълви към нощното небе Ясна. — Знам, че мога.

Отговори й могъща гръмотевица. После блесна ярка светкавица и кръстът избухна в ослепително сияние. Обля ги внезапна топлина. Тялото на Колин се отдели от земята и отлетя назад. Странно усещане прониза крайниците му. Главата му се удари в нещо твърдо, съзнанието му се замъгли. Направи опит да се концентрира и да запази разсъдъка си, но не успя. Обгърна го плътна тишина.

45

Ватикана

Сряда, 29 ноември, 12:30 ч.

Валендреа приглади мантията си и напусна стаята, определена за него в пансиона „Света Марта“. Като държавен секретар беше получил едно доста обширно помещение, при нормални обстоятелства използвано от прелата, който отговаряше за настаняването на семинаристите. Подобна привилегия имаха още кардинал-шамбеланът и председателят на светата колегия. Обстановката не беше кой знае каква, но коренно се различаваше от условията по време на предишните конклави, когато кардиналите нощуваха на скромни рогозки и се облекчаваха в кофи.

Пътят от спалните до Сикстинската капела представляваше лабиринт от строго охранявани коридори — новост в сравнение с предишния конклав, когато кардиналите бяха превозвани с автобус. Мнозина от тях бяха изразили протест срещу този начин на придвижване, наподобяващ конвоирането на престъпници. Затова се взе решение за осъществяване на вътрешна връзка между отделните сгради на Ватикана, която да бъде използвана само от участниците в конклава.

По време на вечерята той беше дал да се разбере, че иска да се срещне с трима кардинали, които вече го очакваха в Сикстинската капела — далеч от олтара и на няколко крачки от мраморния портал. В коридора отвъд него пазеха швейцарски гвардейци, готови да разтворят тежките бронзови криле в момента, в който от комина излети така дълго очакваният бял пушек. Никой не вярваше, че това ще се случи след полунощ, което означаваше, че за момента капелата представляваше най-сигурното място за дискретни разговори.

Приближи се към тримата кардинали, без да им даде възможност да отворят уста.

— Имам да ви кажа само няколко неща — започна с тих глас той. — Отлично знам какво вършите през последните дни. Дадохте ми уверение в подкрепата си, но на практика ме предавате. Вие си знаете защо. Аз обаче искам четвъртото гласуване да бъде последното. Ако това не се случи, догодина по същото време нито един от вас няма да бъде член на светата колегия.

Единият от кардиналите понечи да каже нещо, но Валендреа вдигна ръка.

— Не искам да чувам, че сте гласували за мен. И тримата сте подкрепили Нгови. Но утре сутринта положението трябва да се промени. От вас искам да окажете влияние и върху останалите отцепници. Четвъртият вот трябва да приключи в моя полза и за това носите отговорност единствено вие.

— Не е реалистично — успя да промълви един от кардиналите.

— Нереалистично е друго — поклати глава Валендреа. — Като например начина, по който ти самият се спаси от испанското правосъдие след злоупотребата със значителни средства на църквата. Съдът беше убеден, че си крадец, но не разполагаше с доказателства. Аз обаче разполагам. Предостави ми ги една млада дама, която ти познаваш много добре. Вие двамата също не се правете на много умни, защото имам и вашите досиета. Бих казал, че съдържанието им не е особено ласкателно. Чухте какво искам, действайте. Привлечете Светия Дух на своя страна. Не ме интересува как ще го направите, но искам резултат. Успехът ще означава, че всеки един от вас ще получи гарантирано място в Рим.

— А ако не желаем да останем в Рим? — обади се друг от кардиналите.

— Значи предпочитате затвора — отсече Валендреа.

Наблюдателите на живота във Ватикана много обичат да спекулират с онова, което се случва по време на конклав. В архивите е пълно със сърцераздирателни материали, в които се описват душевните терзания на шепата избрани духовници. При предишния конклав Валендреа се беше наслушал на съображения от рода на това, че младостта му е пречка за заемането на престола, тъй като продължителното папско управление се отразява зле на църквата. Срокът му трябваше да бъде между пет и десет години, не повече. В противен случай се появяваха проблеми. В заключението имаше много истина. Авторитарното управление и непогрешимостта могат да се превърнат в силно избухлива смес, но могат да бъдат и съставните части на дълбоката промяна. Тронът на свети Петър е най-високата трибуна. Никой не може и не трябва да пренебрегва човека, който го заема. Той възнамеряваше да бъде силен папа и не можеше да позволи на някакви глупаци да провалят плановете му.

— Утре сутринта искам да чуя името си, прочетено на глас седемдесет и шест пъти — отсече той. — Наложи ли се да чакам, последиците ще бъдат изцяло за ваша сметка. Днес вече подложихте търпението ми на изпитание, но не ви съветвам да го правите втори път. Ако до утре следобед усмихнатото ми лице не се появи на балкона над площада „Свети Петър“, репутацията ви ще бъде съсипана още преди да сте си събрали нещата от „Света Марта“.

След тези думи Валендреа се обърна и си тръгна, без да им дава възможност дори да отворят уста.

46

Междугорие, Босна и Херцеговина

Светът се въртеше пред замъгления взор на Мичънър. Главата му пулсираше, стомахът му се раздираше от конвулсии. Направи безуспешен опит да се надигне. В устата му имаше парлива и гъста като тесто слюнка, пред очите му причерняваше. Все още беше на открито, дъждът продължаваше да се лее върху отдавна подгизналите му дрехи. Оглушителна гръмотевица извести, че бурята продължава с пълна сила. С мъка приближи часовника до очите си, но фосфоресциращите цифри бяха размазани и се сливаха в неясно петно. Разтърка чело, после плъзна пръсти към тила си, където напипа голяма подутина.

Сети се за Ясна и понечи да я повика по име, но в същия момент на небето затрептя сияние. В първия момент реши, че е поредната светкавица, но после си даде сметка, че е нещо друго — кръгло и не толкова ослепително. Хеликоптер, помисли си той, но синкавобялото петно се приближаваше тихо, без звук.

Не след дълго то се установи точно над главата му, увиснало на няколко метра над земята. Не беше в състояние да се изправи и затова остана да лежи по гръб на каменистата пътека, вдигнал очи към небето. Сиянието се усили. Обля го приятна топлина. Вдигна ръка да предпази очите си, но между пръстите си видя образ, който бавно се оформяше в светлия кръг.

Образ на жена. Беше облечена в сива роба, поръбена със светлосин кант. Лицето й беше обрамчено с бял воал, под който се подаваха няколко кестеняви къдрици. Очите й бяха изразителни, а контурите на фигурата й се очертаваха в бяло, синьо и бледожълто. Той позна дрехата и лицето. Те принадлежаха на дървената статуя, която бе видял в дома на Ясна. На Дева Мария от Фатима. Сиянието помръкна и той можеше да я вижда ясно, въпреки че всичко останало продължаваше да се слива пред очите му.

— Стани, отец Мичънър — прозвуча мекият й глас.

— Аз… Опитах, но не мога… — запелтечи той.

— Стани.

Той напрегна мускули и бавно се изправи. Световъртежът изчезна, стомахът му се успокои. Извърна глава към сиянието и попита:

— Коя си ти?

— Нима не знаеш?

— Дева Мария?

— Изрече го така, сякаш е лъжа.

— Не исках…

— Неверието ти е силно. Сега разбирам защо си избран.

— Избран за какво?

— Преди много време казах на децата, че ще оставя знак за онези, които не вярват.

— Значи Ясна знае десетата тайна? — Веднага съжали за тези думи. Не стига, че халюцинираше, но вече започваше да разговаря със собственото си въображение.

— Тя е благословена жена, защото изпълни желанията на небето. За разлика от много други, които твърдят, че са благочестиви.

— Климент XV?

— Да, Колин. Аз съм един от тях.

Гласът, който изрече тези думи, беше по-дълбок и съвсем различен по тембър. А образът на Мадоната бавно се превърна в Якоб Фолкнер. Беше облечен в официалните папски одежди: мантия, пояс, палиум, митра — точно както беше облечен в деня на погребението си. В дясната си ръка държеше овчарска гега. Мичънър много се стресна. Какво ставаше тук?

— Якоб? — неуверено промълви той.

— Не пренебрегвай повече небето. Изпълни това, за което те помолих. Не забравяй, че лоялният слуга може да направи много.

Думите на Ясна, изречени по-рано през деня. Но защо халюцинациите му включваха това, което вече му беше известно?

— Каква е съдбата ми, Якоб?

Образът на папата се стопи и на негово място изплува лицето на отец Тибор. Беше облечен точно както при първата им среща в сиропиталището.

— Да бъдеш знак за света — изрече с гръмовен глас той. — Маяк на покаянието. Пратеникът, който ще обяви, че Бог е жив.

После образът му се стопи, а на мястото му отново се появи Дева Мария.

— Следвай сърцето си. В това няма нищо лошо. Но не жертвай своята вяра, защото накрая ще ти остане само тя.

Видението започна да се отдалечава и скоро се превърна в ярка топка, която бързо се стопи в нощното небе. Главоболието му се върна. Когато сиянието изчезна, светът наоколо отново се завъртя и стомахът му изригна.

47

Ватикана

7:00 ч.

Скромната закуска в трапезарията на „Света Марта“ протичаше в пълно мълчание. На нея присъстваха малко повече от половината кардинали. Пред всеки от тях имаше яйца с шунка, хляб и плодове, но мнозина се задоволиха само с кафе или сок. Валендреа обаче напълни чинията си и спокойно започна да се храни. Искаше да покаже, че вчерашните събития не са се отразили по никакъв начин на пословичния му апетит.

Седна на една маса до прозореца, в компанията на неколцина кардинали от различни страни на света — Австралия, Венецуела, Словакия, Ливан, Мексико. Двама от тях бяха твърди негови поддръжници, но това не се отнасяше за другите трима, които, по негова преценка, бяха сред единайсетте с все още неопределени предпочитания. С крайчеца на окото си зърна Нгови, който току-що се беше появил на вратата на трапезарията. Африканецът водеше оживен разговор с двама кардинали и вероятно — също като него — правеше усилия да прикрие напрежението си.

— Алберто — обади се един от кардиналите на неговата маса.

Той извърна глава към австралиеца.

— Имай вяра днес. Цяла нощ се молих и имам чувството, че тази сутрин ще се случат важни неща.

Валендреа си придаде стоическо изражение.

— Вървим напред по божията воля — промърмори той. — Единствената ми надежда е, че днес ще имаме подкрепата на Светия Дух.

— Ти си най-логичният избор — каза малко по-високо от необходимото ливанският кардинал.

— Точно така — обади се един духовник от съседната маса.

Валендреа се обърна. Беше снощният нисък и дебел испанец, който бавно се надигна от стола.

— Църквата отслабва и нещо трябва да се направи — обяви той. — Аз все още помня времето, когато папата внушаваше респект. Когато правителствата се съобразяваха с Рим, включително и в Москва. Но днес сме нищо. Нашите проповедници са изключени от политическия живот, нашите епископи се страхуват да изразят мнението си. Самодоволството на папите ни убива.

До него се изправи високият представител на Венецуела. Валендреа почти не го познаваше и по тази причина го възприемаше като поддръжник на Нгови.

— Аз не мисля, че Климент XV беше самодоволен — обяви той. — Беше почитан и уважаван в целия свят и направи много по време на краткото си управление.

— Не исках да демонстрирам неуважение — вдигна ръце испанецът. — В думите ми няма нищо лично. Мисля единствено за доброто на църквата. За щастие сред нас има човек, който се радва на уважението на света. Кардинал Валендреа ще бъде един великолепен папа. Защо трябва да се задоволяваме с по-малко?

Валендреа премести очи върху Нгови, но африканецът с нищо не показа, че е засегнат. Беше един от миговете, които дават храна на изследователите за години напред. Един от миговете, в които Светият Дух се появява и раздвижва участниците в конклава. Въпреки че апостолическата конституция забранява лобирането преди свикването на светата колегия, тази забрана не се отнася за кардиналите, вече заключени в Сикстинската капела. На практика именно откровените дискусии бяха смисълът на това уединение. Той беше впечатлен от тактиката на испанеца. Не беше допускал, че този глупак ще прояви такава съобразителност.

— По мое мнение кардинал Нгови не отстъпва по нищо — обади се камерунският кардинал. — Той е божи човек, рожба на светата църква и също би бил великолепен папа.

— А Валендреа няма да бъде, така ли? — гневно извика френският кардинал и скочи.

Валендреа мълчеше и се наслаждаваше на сцената. Рядко можеше да се види как князете на светата църква, облечени в официални одежди, открито спорят помежду си. В повечето случаи те бяха сдържани и избягваха конфронтацията.

— Валендреа е млад, а днес църквата се нуждае именно от такъв човек. Церемониите и реториката не правят лидера. За да ръководиш вярващите, трябва да имаш характер, а той отдавна е доказал, че го има. Служил е на много папи и…

— Точно това имах предвид — спокойно го прекъсна камерунецът. — Служил е на много папи, но никога на паството. Колко изповеди е чул? Колко опела е отслужил? Колко енориаши е посъветвал? Тронът на свети Петър се нуждае именно от опитен пастир, а не от нещо друго.

Дързостта на този кардинал беше забележителна. Валендреа се изненада, че подобно заядливо човече може да носи алената мантия. Интуитивно или не, африканецът бе засегнал чувствителната тема за „пастира“ — може би единственото слабо място в кариерата му. Отбеляза си да следи отблизо бъдещите изяви на камерунеца.

— Какво значение има? — възрази французинът. — Папата не е пастир. Учените и изследователите го кичат с подобни титли, а ние ги използваме като оправдание за избора си. Но на практика това не означава нищо. Папата е администратор. Той трябва да управлява църквата. А за да го прави успешно, трябва да познава и разбира курията, да се ориентира в многобройните правила. Нещо, което Валендреа умее повече от всеки друг. Вече сме имали папи пастори, но сега ни трябва лидер.

— Той може би познава прекалено добре нашата работа — подхвърли началникът на архива.

Валендреа едва сдържа гримасата си. Този човек беше най-старши в конклава и мнението му несъмнено щеше да окаже влияние върху единайсетте, които все още не се бяха определили.

— Пояснете се — остро го погледна испанецът.

— Курията вече упражнява прекалено голям контрол — спокойно отвърна началникът на архива, който не бе помръднал от мястото си. — Всички се оплакваме от бюрокрацията, но никой не прави нищо. Защо? Защото задоволява личните ни нужди. Защото издига висока стена между нас и онова, което не желаем да се случи. Защото е лесно да хвърлим всичките си неблагополучия на гърба на курията. А един папа, който е неразделна част от тази институция, едва ли ще пожелае да я постави под заплаха. Да, промени ще има. Всички папи допринасят по нещо, но никой не се заема да разруши старото и да изгради нещо ново. — Очите на стареца се заковаха върху лицето на Валендреа. — Най-малкото пък човек, който е продукт на системата. Трябва да си зададем един прост въпрос: ще прояви ли подобна смелост Валендреа? Според мен не.

Валендреа отпи глътка кафе, помълча известно време, после остави чашата си в чинийката.

— Мисля, че вашият вот е ясен, ваше преосвещенство — хладно подхвърли той.

— Той е последен за мен и искам да означава нещо — отвърна възрастният кардинал.

— Това е ваше право, ваше преосвещенство — небрежно отвърна Валендреа. — Нямам никакво намерение да ви преча.

Нгови пристъпи към центъра на помещението и вдигна ръка.

— Мисля, че тези дебати бяха достатъчни. Нека си довършим закуската и да тръгваме към капелата. Там ще можем да обърнем внимание на повече подробности.

Никой не възрази. Валендреа беше доволен от представлението. Не беше зле да чуе няколко различни становища, защото това му помагаше да се ориентира.

48

Междугорие, Босна и Херцеговина

9:00 ч.

Катерина започваше да се тревожи. Беше се събудила преди час и бе установила, че Мичънър е изчезнал. Бурята беше отминала, но макар и топло, утрото беше мрачно. Отначало помисли, че е слязъл да изпие чаша кафе, но се оказа, че той не е в барчето. Жената на рецепцията не го беше виждала. Отскочи до катедралата, но и там го нямаше. Не беше в стила му да изчезне, без да се обади, още повече че вещите и документите му бяха останали в стаята.

Застанала в единия край на площада, Катерина се колебаеше дали да поиска помощ от войниците, които го охраняваха. Павираното пространство започваше да се запълва от автобусите, докарали нови поклонници. Движението по улиците ставаше все по-оживено, а магазините вече бяха отворени.

Вечерта им беше преминала много приятно. Разговорът в ресторанта я окуражи, а онова, което се случи в стаята — още повече. Вече беше решила, че Алберто Валендреа няма да научи нищо от нея. Беше пристигнала в Босна, за да бъде с Мичънър, а не за да го шпионира. Валендреа и Амбрози да вървят по дяволите. Тя просто се радваше, че е тук. Престана да мисли дори за журналистическата си кариера. Ще отиде в Румъния и ще работи за онези деца. Ще накара родителите си да се гордеят с нея, ще бъде доволна от себе си. Поне веднъж в живота си ще се залови с истински добро дело.

През всичките тези години беше ненавиждала Мичънър, но сега си даваше сметка, че грешката е била и нейна. Да не говорим за недостатъците. Мичънър обичаше своя Бог и своята църква, докато тя обичаше единствено себе си. Но това ще се промени, непременно ще се промени. По време на вечерята Мичънър се оплака, че никога в живота си не е спасявал човешка душа. Но грешеше. Беше спасил нейната.

Прекоси улицата и влезе в информационния център. Никой от служителите не беше виждал човек с описанието на Мичънър. Излезе и бавно тръгна по тротоара. Не вярваше, че ще го открие из магазините, но все пак хвърляше по един поглед към вътрешността им. Допускаше, че може да е тръгнал да търси адресите на другите очевидци на божествените появи. После, подчинявайки се на инстинкта си, тръгна по пътя, който бяха извървели вчера — между редиците къщи с варосани стени, които водеха към дома на Ясна.

Откри го сравнително лесно и почука на вратата. Никой не отговори.

Върна се на улицата и вдигна глава. Капаците на прозорците бяха затворени. Изчака известно време, но нищо наоколо не помръдваше. Забеляза, че колата на Ясна я няма отпред. Обърна се и тръгна обратно към хотела. В следващия миг вратата на отсрещната къща се отвори и на улицата изскочи някаква жена, която уплашено крещеше:

— Ужас! Ужас! Господ да ни е на помощ!

— Какво има? — спря се Катерина, сглобявайки с известно затруднение хърватските думи.

— Ясна! — спря се жената. В очите й се четеше паника. — Открили са я на върха, ударена от светкавица. Кръстът също е пострадал!

— Жива ли е?

— Не знам. Току-що тръгнаха да я прибират.

Жената беше на прага на истерията, от очите й течаха сълзи. Непрекъснато се кръстеше, а пръстите й нервно опипваха броеницата, окачена на шията й.

— Спаси я, Божия майко! — шепнеха устните й. — Не й позволявай да умре, защото е светица!

— Толкова ли е зле? — втренчи се в нея Катерина.

— Едва е дишала, когато са я открили.

Катерина настръхна от внезапната мисъл, която пробяга през съзнанието й.

— Сама ли е била?

Жената не я чу и продължи да се моли, призовавайки Бог да спаси Ясна.

— Сама ли е била? — повтори въпроса си Катерина.

Жената най-сетне се овладя и поклати глава.

— Не. Имало и някакъв мъж, който също бил много зле.

49

Ватикана

9:30 ч.

Валендреа тръгна нагоре по стълбището, което щеше да го отведе в Сикстинската капела. Беше убеден, че е на една ръка разстояние от папската тиара. Единственото препятствие беше някакъв кардинал от Кения, който се опитваше да изтъкне провалената политика на един папа самоубиец. Ако зависеше от него — нещо, което можеше да стане факт още до края на деня, — той без никакво колебание щеше да заповяда тялото на Климент да бъде извадено от криптата на „Свети Петър“ и да бъде транспортирано в Германия. Допълнително основание за такава заповед му даваше и публикуваното неотдавна завещание на Климент, в което той изразяваше желание да бъде погребан в Бамберг. И това щеше да бъде изтълкувано като жест на църквата към своя мъртъв водач, който със сигурност щеше да предизвика положителни реакции в света, но едновременно с това освобождаваше светото място от една слаба душа.

Все още се наслаждаваше на сблъсъка по време на закуската. Двегодишните усилия на Амбрози най-сетне даваха своите плодове. Защото подслушвателните устройства бяха идея на Паоло. В началото Валендреа изпитваше страх от опасността да бъдат разкрити, но Амбрози се оказа прав и щеше да получи съответната награда. Съжаляваше, че помощникът му не присъства на конклава, но му беше възложил важната задача да се освободи от всички магнетофони и микрофони, пръснати на различни места във Ватикана. Това трябваше да стане именно по време на заседанията на конклава, тъй като вниманието на всички беше насочено към Сикстинската капела.

Излезе на площадката, с която завършваше стръмното мраморно стълбище. И се озова лице в лице с Нгови, който явно го чакаше.

— Денят на Страшния съд настъпи, Морис.

— И така може да се каже — кимна африканецът.

Най-близкият кардинал беше на повече от двайсет метра нататък по коридора, а стълбището беше пусто. Повечето от участниците в гласуването вече бяха заели местата си.

— Няма да ми липсват твоите гатанки, Морис — усмихна се пренебрежително Валендреа. — Нито пък тези на Климент.

— Аз се интересувам от отговорите на тези гатанки.

— Желая ти всичко хубаво в Кения. Надявам се, че обичаш жегата.

Понечи да продължи пътя си, но думите на Нгови го накараха да се спре.

— Няма да спечелиш.

Валендреа се обърна. Лукавото изражение на африканеца никак не му хареса.

— Защо?

Без да си прави труд да отговаря, Нгови се плъзна покрай него и влезе в капелата.

Кардиналите заеха местата си. Изправен пред олтара, Нгови изглеждаше буквално нищожен на фона на величествената творба на Микеланджело, изобразяваща Страшния съд.

— Искам да ви кажа няколко думи преди началото на гласуването — обяви той.

Всичките сто и тринайсет кардинали извърнаха глави към него. Валендреа дълбоко си пое дъх. Нищо не можеше да направи, защото кардинал-шамбеланът все още имаше своите пълномощия.

— Част от вас изглеждат убедени, че аз трябва да заема мястото на обичания от всички Климент. Без съмнение съм поласкан, но съм принуден да се откажа от тази чест. Имайте го предвид, когато пускате бюлетините си.

След тези думи чернокожият кардинал напусна олтара и зае мястото си сред гласуващите. Валендреа веднага разбра, че опонентът му ще изгуби подкрепата на четирийсет и тримата кардинали, гласували до този момент за него. Те несъмнено бяха вярвали в победата, но конят, на който бяха заложили, току-що беше напуснал състезанието. На този етап имаше малка вероятност да се появи друг опонент и сметката беше ясна. Достатъчно беше да задържи своите петдесет и девет гласа, към които неминуемо ще се присъедини и една голяма част от обезглавената коалиция на Нгови. Което нямаше да бъде трудно.

Много му се искаше да попита Нгови защо се оттегля. Жестът му изглеждаше напълно лишен от смисъл, защото тези четирийсет и три гласа в негова полза едва ли бяха обединени от Светия Дух. В тази зала се водеше битка между хора, организирана и реализирана от хора. Между тези, които го заобикаляха, несъмнено имаше негови врагове — открити или прикрити. Подходящ за ролята на техен лидер беше началникът на архива, който разполагаше с достатъчно авторитет и старшинство за нея. Силно се надяваше, че оттеглянето на Нгови не означава и противопоставяне на неговата кандидатура, защото през следващите години щеше да му бъде нужен ентусиазъм и покорство, за да даде добър урок на отцепниците. Разбира се, това щеше да бъде една от първите задачи на Амбрози. Всички трябваше да разберат, че погрешният избор си има цена. Същевременно не можеше да не отдаде дължимото и на африканеца, седнал на почетно разстояние от него. „Ти няма да спечелиш“. Глупости. Нгови му поднасяше папската тиара на тепсия. Но какво значение имаше начинът?

Победата си е победа.

Гласуването отне около час. След изненадващия отвод на Нгови всички искаха конклавът бързо да приключи. Валендреа дори не си записваше гласовете, а само броеше колко пъти се повтаря името му. След седемдесет и шестия изобщо престана да слуша. Насочи вниманието си към олтара едва когато контрольорите обявиха 102 гласа в негова полза.

Много пъти се беше чудил какво ли ще изпита в този момент. Моментът, в който ще диктува на един милиард католици в какво да вярват и в какво не. Вече нямаше да има кардинал, който да не му се подчини. Ще го наричат „свети отче“, ще изпълняват всичките му желания до деня, в който ще напусне този свят. Ще има кардинали, които ще плачат или треперят от страх, ще има и такива, които дори ще избягат от капелата и ще изразяват на висок глас несъгласието си. Даде си сметка, че очите на всички ще бъдат фокусирани върху него. Вече не беше кардинал Алберто Валендреа, епископ на Флоренция и държавен секретар на Светия престол. Беше папа.

Нгови стана и пристъпи към олтара. Валендреа разбра, че африканецът иска да приключи със задълженията си на camerlengo. След кратка молитва той се обърна и тръгна по централната пътека. Изправи се пред него и тържествено попита:

— Преподобни милорд кардинал, приемаш ли избора ти за върховен глава на католическата църква, извършен според изискванията на канона?

Този въпрос беше задаван на победителите в продължение на столетия. Закова поглед в пронизителните очи на Нгови и се опита да си представи какви мисли минават през главата му. Защо си беше направил отвод, след като бе сигурен, че на папския трон ще седне най-ненавистният му враг? От всичко, което знаеше за него, беше сигурен в едно — африканецът е всеотдаен католик, готов на всичко за благото на църквата. Съвсем не беше страхливец, но се беше отказал от една битка, която би могъл да спечели.

Прогони тези объркващи мисли от съзнанието си, изпъна рамене и отговори:

— Да, приемам го.

Десетилетия бях изминали от мига, в който италианец бе произнасял тези думи. Кардиналите станаха и започнаха да аплодират. Скръбта по мъртвия папа отстъпи място на радостта от избора на негов наследник. Валендреа си представи какво става отвъд вратите на капелата. Хората там несъмнено бяха усетили оживлението в разкошната зала. Един от контрольорите взе подноса с бюлетините и се насочи към печката. След няколко минути в утринното небе над огромния площад щеше да се появи стълб бял пушек и множеството да избухне в радостни овации.

Аплодисментите в залата бавно стихнаха. Канонът изискваше отговор на още един, последен въпрос.

— Какво име ще приемеш? — попита на латински Нгови.

В капелата се възцари мъртва тишина. Изборът на име щеше да бъде знак какво предстои. Йоан Павел I започна управлението си с имената на двамата си предшественици. Послание, което трябваше да обедини добротата на Йоан със строгостта на Павел. Подобно послание отправи и Йоан Павел II, който избра двойното име на предшественика си. Валендреа беше обсъждал този въпрос в продължение на години, прехвърляйки в главата си най-популярните имена през последните столетия: Инокентий, Бенедикт, Григорий, Юлий, Сикст. Кардинал Якоб Фолкнер бе предпочел името Климент поради германските си корени. Но Валендреа искаше неговото име да подсказва по недвусмислен начин възстановяването на статута на папата император.

— Петър II — обяви той.

В залата се разнесоха изненадани възклицания, но лицето на Нгови остана безизразно. От всичките 267 папи двайсет и трима бяха приели името Йоан, шестима — Павел, тринайсет — Лъв, осем — Александър, а останалите варираха сред множество други имена.

Но Петър беше само един. Първият папа, светецът.

Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата си.

Костите на свети Петър лежаха само на няколко метра оттук, под най-големия християнски храм на света. Той беше първият светец на католическата църква, най-уважаваният и най-почитаният. Цели две хиляди години никой не бе дръзнал да избере името му.

Валендреа бавно се изправи. Времето на преструвките отмина. Всички ритуали бяха спазени. Изборът му беше потвърден, той официално го прие и обяви името си. Вече беше епископ на Рим, викарий на Исус Христос, княз на апостолите, Pontifex Maximus начело на вселенската църква, архиепископ и митрополит на Римската провинция, примат на Италия, патриарх на западния свят. Слуга на божиите слуги.

Извърна се с лице към кардиналите и изпъна рамене.

— Избирам да се наричам Петър II — повтори на италиански той.

Никой не продума. След няколко секунди единият от тримата кардинали, с които бе говорил снощи, започна да ръкопляска, колебливо последван от неколцина други. Скоро капелата се разтърси от бурни аплодисменти. Валендреа се наслаждаваше на победата, която никой друг на този свят не би могъл да удържи. Само две неща помрачаваха настроението му. Едва доловимата усмивка, която се плъзна по лицето на Нгови, и готовността, с която се присъедини към ръкоплясканията.

50

Междугорие, Босна и Херцеговина

11:00 ч.

Катерина не смееше да се отдели от леглото на Мичънър. В главата й все още се въртяха кошмарните сцени, свързани с откриването на безжизненото му тяло и пренасянето му в болницата. Не можеше да си представи, че ще го загуби.

И още по-жестоко се ненавиждаше за лъжите си. Твърдо реши да му признае всичко и да му поиска прошка. Беше приела предложението на Валендреа, водена единствено от желанието да бъде близо до Колин. То със сигурност й беше нужно, защото иначе едва ли би потиснала гордостта и гнева в душата си. Първата им среща на площад „Свети Петър“ преди три седмици беше ужасна. В този смисъл предложението на Валендреа дойде точно навреме, но това изобщо не я оправдаваше.

Клепачите на мъжа в леглото потрепнаха и се повдигнаха.

— Колин.

— Кейт? — Очите му правеха опит да се фокусират.

— Тук съм, Колин.

— Чувам те, но не те виждам. Сякаш гледам под вода. Какво се е случило?

— Гръмотевица. Паднала е върху кръста на върха, а ти и Ясна сте били прекалено близо.

Той вдигна ръка и опипа веждата си, после пръстите му се плъзнаха по дълбоките драскотини, прорязали страните му.

— Тя добре ли е?

— Изглежда, е добре. И нея откриха в безсъзнание също като теб. Какво правихте там, горе?

— По-късно.

— Разбира се. Ето, пийни малко вода. Докторът каза, че имаш нужда от течности.

Поднесе чашата към устните му и той с мъка отпи няколко глътки.

— Къде съм?

— В местната държавна болница, открита специално за поклонниците.

— Казаха ли какво ми е?

— Нямаш сериозни контузии. Просто си се оказал твърде близо до твърде много волтове. Само няколко сантиметра са делели и двама ви от смъртта. Нямаш нищо счупено, но имаш голяма подутина на тила, плюс прорезна рана.

Вратата се отвори и в стаята се появи мъж на средна възраст с набола брада.

— Как е нашият пациент? — попита на английски той. — Аз съм лекуващият ви лекар, отче. Как се чувствате?

— Сякаш съм оцелял след лавина — промърмори Мичънър.

— Напълно разбираемо — кимна докторът. — Но ще се оправите. Имате малка рана на главата, но черепът ви е здрав. Бих казал, че сте имали голям късмет.

След кратък преглед, последван от няколко конкретни съвета, докторът излезе.

— Откъде знае, че съм свещеник?

— Аз му казах. Състоянието ти доста ме притесни.

— Чула ли си нещо за конклава?

— Защо ли не се учудвам, че това е първият ти въпрос — поклати глава тя.

— Теб не те ли интересува?

Всъщност Катерина беше любопитна.

— Допреди един час нямаше резултат — отговори на въпроса му тя, пресегна се и стисна ръката му.

Той извърна глава към нея и тихо рече:

— Много бих искал да те виждам.

— Обичам те, Колин — отвърна тя и изведнъж й стана по-добре.

— Аз също те обичам, Кейт. Трябваше да ти го призная още преди много години.

— Да, трябваше.

— Куп неща трябваше да направя по друг начин — въздъхна той. — Но сега вече зная, че какво го и да ме чака в бъдещето, искам да си до мен.

— Ами Рим?

— Изпълних всичко, което исках да изпълня. Край на Рим. Искам да замина за Румъния, с теб.

Очите й се насълзиха. За миг изпита благодарност от факта, че той не може да я види. Избърса топлите вадички от бузите си и тръсна глава.

— Там ще ни бъде добре.

Пръстите му се стегнаха около дланта й. Чувството беше много приятно.

51

Ватикана

23:45 ч.

Валендреа прие поздравленията на кардиналите, след което напусна Сикстинската капела и се насочи към едно помещение от бял мрамор, известно като Стаята на сълзите. Вътре го очакваха папските одежди, грижливо подредени от специалистите на „Гамарели“. Самият Гамарели се беше изправил до тях в почтително очакване.

— Къде е отец Амбрози? — попита Валендреа и огледа лицата на присъстващите свещеници.

— Тук съм, свети отче — обади се Амбрози, току-що влязъл в помещението. Произнесено от най-близкия му съветник, това обръщение прозвуча особено приятно.

Тайната на конклава беше преустановена в момента, в който новият папа напусна капелата. Тежкият портал беше отворен и от комина се изви бял пушек. Името Петър II вече се произнасяше навсякъде из Ватикана, а вероятно и на площада отвън. Обикновените хора ще му се възхищават, а изследователите ще се чудят на дързостта му. Дано поне за известно време млъкнат.

— От днес нататък ти си моят личен секретар — обяви Валендреа, свали алената мантия и усмихнато добави: — Това е първата ми папска заповед.

Амбрози отговори на усмивката и почтително сведе глава. Новият папа огледа дрехите, избрани вчера, и кимна.

— Мисля, че тези са най-подходящите.

Шивачът ги пое от ръцете му и леко се поклони.

— Така да бъде, Santissimo Padre.

Валендреа прие спокойно обръщението, на което имаше право единствено папата. Кардиналската мантия щеше да бъде затворена в специална ракла и съхранявана до смъртта му, след което щеше да бъде предадена на най-възрастния член на фамилията Валендреа.

Той облече бяла ленена мантия и бавно я закопча. Гамарели коленичи и сръчно започна да я зашива с предварително подготвена игла. Беше временно положение, но напълно достатъчно за следващите няколко часа. През това време щяха да бъдат подготвени останалите, вече напълно завършени дрехи.

Валендреа се размърда, изпъна рамене и разпореди:

— Малко е тясна, поправете я.

Гамарели разши шева и започна отначало.

Шивачът скоро приключи и му направи знак да седне на близкия стол. Един от свещениците коленичи и свали обувките и чорапите му. Мисълта, че отсега нататък рядко ще се обслужва сам, беше много приятна. Донесоха чифт бели чорапи и червени обувки от фина кожа. Той ги изпробва, после кимна. Ставаха му абсолютно точно.

Изправи се и пое от ръцете на друг свещеник малката бяла шапчица, наречена zucchetto. Някога, когато духовниците все още бръснели главите си, тези шапчици предпазвали голите им черепи от студа. Днес обаче те бяха неразделна част от одеждите на висшите църковни представители. От осемнайсети век насам папската zucchetto се изработваше от осем триъгълни парчета коприна, съшити в едно цяло. Валендреа я притисна с две ръце, като крал короната си. Амбрози го дари с усмивка на одобрение.

Вече можеше да се представи на света. Но първо трябваше да свърши още една работа.

Валендреа се върна в Сикстинската капела. Кардиналите бяха там. Пред олтара беше поставен тежък трон. Той се насочи към него, седна и изчака няколко секунди, преди да се разпореди:

— Моля, седнете.

Предстоящият ритуал беше важна част от каноническия изборен процес. Всеки от присъстващите кардинали трябваше да се приближи към трона, да коленичи и да прегърне краката на новия папа.

Направи знак на най-старшия кардинал-епископ — негов верен привърженик, който трябваше да започне процедурата. Йоан Павел II беше нарушил традицията и се обръщаше към кардиналите прав, но дойде време традициите да бъдат възстановени. На практика те трябваше да са доволни, защото същите традиции векове наред бяха включвали и целуване на папската обувка.

Остана седнал и величествено протегна ръка за целувка на папския пръстен. Нгови беше някъде в средата на процесията. Когато му дойде редът, той коленичи и се наведе над пръстена. Валендреа отбеляза, че устните му изобщо не докоснаха златото. После африканецът се изправи и понечи да се отдалечи.

— Няма ли да ме поздравиш? — подхвърли Валендреа.

Нгови направи крачка в обратна посока и спокойно го погледна.

— Нека управлението ти донесе това, което заслужаваш — отчетливо изрече той.

В гърдите на Валендреа потрепна гняв. Много му се искаше да постави на мястото му този нахален африканец, но моментът не беше подходящ. По всяка вероятност Нгови целеше именно да го ядоса и да го накара да демонстрира арогантност. Овладя се и също така спокойно отвърна:

— Приемам това като благопожелание.

— И наистина е такова.

Скоро ритуалът приключи и Валендреа се изправи.

— Благодаря на всички — каза той. — Уверявам ви, че ще отдам всичките си сили за благото на църквата майка. А сега е време да се покажа на света.

Прекоси залата по централната пътека и напусна капелата. Насочи се към базиликата, преминавайки последователно през Залата на кралете и Залата на дуковете. Хареса този маршрут главно защото от двете му страни се редуваха красиви платна, които подчертаваха върховенството на папската власт. Влезе в централната лоджия.

Час след избора слуховете бяха в своя апогей. Никой от събралите се тук не разполагаше със сигурна информация за развоя на събитията в Сикстинската капела. Засега той щеше да ги остави в неведение, защото неведението е много добро оръжие, особено когато го държеше в собствените си ръце. Беше сигурен, че изборът на името му ще даде повод за много спекулации. Подобно нещо не бяха дръзнали да направят дори папите войни, нито пък ловките дипломати на Светия престол, които бяха контролирали този процес в продължение на повече от сто години.

Спря на няколко крачки от нишата, от която се излизаше на балкона. Ритуалът изискваше там пръв да се покаже доайенът на кардиналите — в случая това беше пазителят на папските архиви, следван от папата, председателя на светата колегия и кардинал-шамбелана.

Пристъпи към кардинала архивар, който се беше изправил до стената.

— Казах ти, че ще бъда търпелив, твое преосвещенство — прошепна той. — Дойде време да изпълниш последния си дълг.

Очите на възрастния мъж останаха безизразни. Вероятно отдавна се беше примирил със съдбата си. Без да каже нито дума, той се обърна и излезе на балкона. Петстотин хиляди гърла приветстваха появата му. Кардиналът пристъпи към монтирания на парапета микрофон и обяви:

— Annuntio vobis gauduium magnum.

Според канона това изявление задължително се правеше на латински, но Валендреа знаеше превода наизуст.

Имаме папа.

Тълпата изригна. От мястото си не можеше да види лицата на хората, но присъствието им беше осезаемо. Кардиналът изчака стихването на овациите и обяви:

— Cardinalem Sanctae Romanae Ecclesiae… Valendrea.

Името потъна в бурни аплодисменти. Най-после тронът на свети Петър се връщаше на италианец.

— Viva, viva!

Архиварят хвърли кос поглед през рамото си. Беше ясно, че не харесва това, което му предстоеше да изрече. После отново се приближи до микрофона и обяви:

— Qui Sibi Imposuit Nomen…

Площадът повтаряше думите с многократно ехо. Избраното име е…

— Petrus II.

Ехото отскочи от огромния площад, сякаш статуите върху колонадата започнаха да се питат дали са разбрали правилно. Изминаха няколко мига, през които хората осъзнаваха чутото. После избухнаха оглушителни овации.

Валендреа тръгна към балкона, но с гърба си усети, че го следва само един кардинал. Обърна се и видя, че Нгови е останал на мястото си.

— Идваш ли?

— Не.

— Това е твой дълг в качеството ти на кардинал-шамбелан.

— Но е срам за мен.

Валендреа направи малка крачка в обратна посока.

— В капелата изтърпях нахалството ти, но не ме предизвиквай пак! — просъска той.

— Какво ще ми направиш? Ще ме вкараш в затвора, ще ми отнемеш всичко, което притежавам, ще ме лишиш от титли и звания? Не сме в средновековието!

Кардиналът до него беше видимо притеснен. Той беше лоялен поддръжник и Валендреа реши да му демонстрира авторитет.

— По-късно ще се разправям с теб, Нгови! — просъска той.

Мигът беше прекалено тържествен, за да си позволи повече. Извърна се към своя привърженик и подхвърли:

— Ще го направим ли, твое преосвещенство?

После излезе на слънчевия балкон и вдигна ръце да поздрави многохилядната тълпа, която го посрещна с бурни аплодисменти.

52

Междугорие, Босна и Херцеговина

12:30 ч.

Мичънър се чувстваше по-добре. Зрението му се проясни, болките в главата и корема намаляха. Вече виждаше съвсем ясно стаичката с бледожълти стени и прозорец с матирано стъкло, което пропускаше светлина, но не предлагаше гледка. Катерина беше отишла да провери състоянието на Ясна. Лекарят не беше казал нищо за нея, дано да бе добре. Вратата се отвори.

— Всичко е наред — обяви Катерина. — Вероятно и двамата сте били на безопасно разстояние. Има само охлузвания и подутини по главата. — Пристъпи към леглото и добави: — Но другите новини са по-важни.

Той вдигна очи и отново изпита радост, че може да вижда красивото й лице.

— Валендреа е новият папа. Видях го по телевизията. Тъкмо обявяваше пред множеството на площада, че църквата трябва да се завърне към християнските си корени. А сега внимавай: избрал е името Петър Втори.

Мичънър направи гримаса и промълви:

— Румъния ми се струва все по-привлекателна.

— А сега ми кажи струваше ли си — усмихна се тя. — Имам предвид изкачването на онзи хълм.

— В какъв смисъл?

— В смисъл какво правихте двамата с онази жена посред нощ там, горе?

— Ревнуваш ли?

— По-скоро съм любопитна.

Той си даде сметка, че трябва да й предложи някакво обяснение.

— Трябваше да ми разкрие десетата тайна.

— Посред бурята?

— Не ме карай да бъда рационален. Събудих се през нощта и я видях да ме чака насред улицата. Беше страшничко, но реших да отида.

Въздържа се и не спомена нищо за халюцинациите си, но видението оставаше ясно, дълбоко запечатано в съзнанието му. Лекарят твърдеше, че няколко часа е бил в безсъзнание. По тази причина всичко чуто и видяно по всяка вероятност бе израз на натрупалите се факти в главата му през последните няколко месеца. Прие това, но как можеше да обясни появата на Мадоната? Нима тя се дължеше единствено на статуята, която бе видял предния ден в дома на Ясна? Така ли бе наистина?

— Виж, не знам какво бе намислила Ясна. Каза, че трябва да отида с нея, ако искам да науча тайната. И аз се подчиних.

— И не намери нищо странно в тази ситуация, така ли?

— Всичко е странно.

— Тя ще дойде.

— Какво?

— Каза, че ще дойде да те види. Преди малко я оставих в компанията на хора, които й четяха нещо.

В същия миг вратата се отвори и на прага се появи инвалиден стол, тикан от възрастна медицинска сестра. Ясна изглеждаше уморена, а главата и дясната й ръка бяха бинтовани.

— Исках да видя как си — промърмори тя.

— И аз се питах същото — отвърна Мичънър.

— Заведох те горе, защото Дева Мария го пожела. Не исках да ти се случи нищо лошо.

За пръв път в поведението й имаше нещо човешко.

— Не те обвинявам. Сам реших да дойда.

— Казаха ми, че кръстът е повреден. Разсечен от черна пукнатина по цялата дължина.

— Може би като предупреждение към атеистите — подхвърли с нотка на обвинение Катерина.

— Нямам представа — сви рамене Ясна.

— Може би днешното послание към вярващите ще изясни всичко — хапливо добави Катерина, която очевидно нямаше намерение да отстъпва.

Мичънър искаше да я помоли да спре, но си даде сметка, че тя трябваше да си го изкара на някого.

— Дева Мария се появи за последен път — промълви жената.

Мичънър заби поглед в лицето й. Беше много по-различна от вчера: тъжна, вглъбена, замислена. В продължение на повече от двайсет години тя беше контактувала с Божията майка. Реални или не, тези контакти бяха оставили дълбок отпечатък в душата й. Но сега всичко беше приключило и тя очевидно страдаше. Сякаш бе загубила близък човек, на чиито съвети и успокоение бе разчитала цял живот. Родител или нещо друго — какъвто беше Якоб Фолкнер за самия Мичънър.

Част от мъката й изведнъж се прехвърли и в неговата душа.

— Снощи на върха Дева Мария ми разкри десетата тайна.

Той си спомни разпокъсаните й думи, долитащи до слуха му през воя на бурята: Мога да си спомня, знам, че мога! Нямах никаква представа за това, миличка Света Богородице!

— Записах думите й — добави Ясна и му подаде лист хартия. — Дева Мария каза да ти ги предам.

— А какво друго ти каза?

— Нищо, просто изчезна. — Тя направи знак на възрастната сестра. — Сега искам да се върна в стаята си. Оздравявай, отец Мичънър. Ще се моля за теб.

— И аз за теб, Ясна — искрено отвърна той.

Вратата се затвори зад посетителката.

— Колин, нима не разбираш, че тази жена е измамница? — разгневено повиши глас Катерина.

— Не знам каква е, Кейт — въздъхна той. — Но ако е измамница, значи е много добра. Тя вярва в това, което говори. А и дори да е измамница, всичко свърши. Край на виденията.

— Ще го прочетеш ли? — махна към листа Катерина. — Този път не си възпиран от папска забрана.

Вярно беше. Той разгъна листа, но в същия миг главоболието му се върна.

— Не мога — прошепна той и й го подаде: — Прочети го ти.

53

Ватикана

13:00 ч.

Изправен в средата на залата за посетители, Валендреа приемаше поздравленията на служителите от секретариата. Не се беше противопоставил на желанието на Амбрози да освободи голяма част от духовниците и цивилните служители в папския кабинет. След като щеше да разчита на този човек, беше длъжен да му даде свободата да подбира своите сътрудници.

Амбрози се беше отделил от него само през онези няколко минути, в които той произнасяше от балкона обръщението си към вярващите. Беше използвал времето, за да проследи предаванията на различните радио и телевизионни станции — в основната си част положителни. Коментаторите наблягаха на избора на име, което според тях символизираше началото на „един твърде многозначителен понтификат“. Валендреа с удоволствие си представи как дори еретик като Том Кийли се е стреснал от това „Ние, Петър II“, което излетя от устата му. Защото по време на неговото управление нямаше да има духовници, които пишат бестселъри. Служителите на църквата щяха да изпълняват това, което им се нареди. Ако откажеха, щяха да бъдат прогонвани. Като Кийли. Вече беше разпоредил на Амбрози този идиот да бъде отлъчен веднага, най-късно до края на седмицата.

Предстояха и други промени. На първо място сред тях беше възкресяването на папската тиара чрез специално насрочена за целта коронация. Появата му щеше да се отбележи от фанфари, а литургията щеше да бъде отслужена с цялата традиционна пищност. Щяха да върнат на мястото му и специалният папски трон. Това бяха традиции, които Павел VI бе отменил — вероятно поради временна загуба на здрав разум, а може би и като реакция на времето, в което бе живял. Но Валендреа беше твърдо решен да ги възстанови.

Приел почитанията на поредния служител, той се обърна и направи знак на Амбрози.

— Да приключваме, защото имам да свърша още нещо.

Амбрози се обърна към множеството и на висок глас обяви:

— Папата е гладен, уважаеми колеги. Не е ял нищо от сутринта. А вие знаете, че той много обича да си похапва.

Залата се разтърси от смях.

— По-късно ще намеря време да поговоря и с останалите — добави Валендреа. — Бог да ви благослови.

Обърна се и последва Амбрози, който вече се беше отправил към кабинета си. Папските апартаменти бяха разпечатани едва половин час по-рано и в момента там пренасяха личните му вещи, намиращи се един етаж по-долу. През следващите дни му предстоеше да посети музейните зали и прилежащите им хранилища в приземието, но Амбрози вече разполагаше със списък от вещите, които трябваше да украсят папските покои. Изпитваше гордост от съвършения начин, по който бе планирал нещата. Почти всички решения, взети през последните няколко часа, бяха обмислени отдавна. А сега се изпълняваха: в подходящото време и на подходящото място.

Амбрози се поклони и се оттегли, а той се насочи към банята в съседство с кабинета. Все още изпитваше гняв от арогантността на Нгови, но африканецът беше прав: не можеше да стори нищо, което да се отрази на живота му, разбира се, без да се брои възможността да го назначи в някое затънтено място, далеч от Рим. Би било неразумно решение, тъй като по време на конклава доскорошният кардинал-шамбелан бе получил изненадващо силна подкрепа. Би било глупаво да настройва кардиналите срещу себе си, особено на този ранен етап. Което съвсем не означаваше, че ще забрави Морис Нгови. Наплиска лицето си с вода и го избърса с дебелата кърпа. Амбрози се върна, внимателно затваряйки външната врата зад гърба си.

— Началникът на архива чака — обяви той.

Валендреа хвърли кърпата на широкия мраморен плот и кимна.

— Добре, да вървим.

Спуснаха се на приземния етаж. Швейцарските гвардейци видимо се стреснаха, несвикнали да посрещат папата без предварително известие.

Той ги подмина и влезе в помещенията на архивите. Читалнята беше празна. След смъртта на Климент никой нямаше право да влиза тук. Прекоси дългия коридор и стъпи на мозаечния под пред решетката от ковано желязо. Началникът на архива чакаше на крачка от нея. Амбрози беше единственият човек, който присъстваше на срещата.

— Излишно е да повтарям, че задълженията ти тук приключиха — сухо рече Валендреа. — На твое място бих се пенсионирал. Искам да се изнесеш до края на седмицата.

— Вече разчистих бюрото си — отвърна възрастният кардинал.

— Не съм забравил сутрешните ти коментари.

— Много се радвам. Бих искал да ги повториш, когато двамата с теб се изправим пред Бог.

Изведнъж му се прииска да зашлеви това устато старче. Но в следващия миг се овладя и тихо попита:

— Отворен ли е сейфът?

Архиварят кимна. Валендреа се обърна към Амбрози и сухо заяви:

— Остани тук.

Господи, колко дълго беше чакал този миг! Тук години наред се бяха разпореждали други хора: Павел VI, Йоан Павел II, Климент XV. Дори и този противен книжен плъх. Слава богу, всичко това бе приключило!

Втурна се в помещението и рязко издърпа металното чекмедже. Пред очите му се появи дървеното сандъче. Взе го в ръце и ги понесе към масичката, на която преди десетилетия беше седял Павел VI. Вдигна капака и се втренчи в двата листа. Единият, видимо по-стар, съдържаше първата част от третата тайна на Фатима, написана от ръката на сестра Лусия. На гърба му личеше официалният печат на Ватикана, поставен след публикуването на съдържанието му през 2000 г. Другият лист, значително по-нов, съдържаше превод на италиански, направен от отец Тибор през 1960 г. Той също беше подпечатан.

Но тук трябваше да има и още един лист.

Последното факсимиле на Тибор, поставено в сандъчето лично от Климент XV. Къде бе то? Беше дошъл тук, за да довърши делото, започнато преди много години. Да защити църквата и да съхрани собствения си здрав разум.

Но листът го нямаше.

Изскочи от хранилището, втурна се към архиваря и го сграбчи. Лицето му беше почервеняло от гняв. А в очите на кардинала нямаше нищо друго, освен дълбоко смайване.

— Къде е? — излая Валендреа.

— Какво… Къде е какво? — запелтечи старецът.

— Нямам настроение за обяснения! Казвай къде е!

— Кълна се в Бог, че нищо не съм пипал!

Валендреа осъзна, че този човек казва истината. Не той беше предизвикал проблема. Пусна го и кардиналът отстъпи крачка назад, очевидно уплашен от нападението.

— Махай се! — просъска новият папа.

Старецът побърза да се подчини.

Климент! Това можеше да бъде само негово дело! Станало бе в онази петъчна вечер, когато му беше позволил да унищожи половината от посланието на Тибор.

— Искам да знаеш какво те чака, Алберто.

— Но защо не ми попречи, когато запалих листа?

— Ще видиш.

А когато поиска останалата част от превода на Тибор, Климент беше поклатил глава.

— Не, Алберто. Той ще си остане в сандъчето.

Трябваше още тогава да изблъска стареца и да си свърши работата, дори и в присъствието на префекта.

Едва сега видя цялата картина.

Проклетият превод изобщо не бе влизал в сандъчето. Дали изобщо съществуваше? Да, съществуваше. Нямаше никакво съмнение. А Климент бе пожелал той да го знае. Което означаваше, че този превод трябва да бъде открит. Независимо от обстоятелствата.

— Заминаваш за Босна! — обърна се към Амбрози той. — Искам Колин Мичънър да е тук още утре. Не приемам никакви извинения и никакви оправдания! Кажи му, че ако откаже, ще издам заповед да бъде арестуван!

— По какви обвинения, свети отче? — попита с равен глас Амбрози. — В случай че поиска да знае.

Валендреа се замисли за момент, после вдигна глава и отсече:

— По обвинение за съучастие в убийството на отец Андрей Тибор!