Третата тайна

54

Междугорие, Босна и Херцеговина

18:00 ч.

Катерина видя фигурата на отец Амбрози на входа на болницата и сърцето й се сви. Моментално забеляза алената обшивка на черното му вълнено расо и широкия червен колан на монсеньор. Явно Петър II не си губеше времето и вече бе започнал да раздава плячката.

Мичънър почиваше в стаята си. Изследванията му бяха добри и лекарите бяха единодушни, че могат да го изпишат утре. Двамата решиха още по обяд да отлетят за Букурещ, но присъствието на Амбрози променяше нещата и можеше да означава само неприятности.

Папският пратеник я забеляза и се насочи към нея.

— Чух, че отец Мичънър е бил на крачка от смъртта — подхвърли с престорена загриженост той.

— Майната ти, Амбрози! — с омраза процеди тя. — Този извор отдавна пресъхна!

Той иронично поклати глава.

— Любовта наистина е по-силна от всичко, но в случая няма значение. Вече не искаме нищо от теб.

Но тя искаше нещо от него.

— Не желая Колин да разбере за контактите ни.

— Сигурен съм.

— Сама ще му разкажа всичко, разбра ли?

Той не отговори.

Записаната от Ясна десета тайна беше в джоба й. Тя извади листа и с пресекнал от вълнение глас я прочете на Амбрози. Но арогантният мръсник не прояви никакъв интерес към гласа на небето. Всъщност никой никога нямаше да узнае дали това е послание на Божията майка или измислици на жена, въобразила си, че е избрана. Катерина се запита дали църквата и Алберто Валендреа ще огласят публично десетата тайна, особено след като вече бяха признали предишните девет — всичките с произход Междугорие.

— Къде е Мичънър? — попита с безизразен глас Амбрози.

— Какво искаш от него?

— Лично аз нищо, но не така стои въпросът с папата.

— Остави го на мира!

— О, боже! Лъвицата си показва зъбите!

— Махай се, Амбрози!

— Боя се, че не можеш да заповядваш на папския секретар какво да прави. Предполагам, че тук думата ми ще тежи доста повече от тази на някаква си безработна журналистка.

След тези думи той понечи да я заобиколи, но тя му препречи пътя.

— Говоря ти сериозно, Амбрози! Махай се! Кажи на Валендреа, че Колин е приключил със задълженията си към Рим.

— Но той все още е свещеник на римокатолическата църква и като такъв е подчинен на папата. Или ще изпълни нарежданията му, или ще си понесе последиците.

— Какво иска Валендреа?

— Да идем при Мичънър, там ще ви обясня. Уверявам те, че ще ти бъде интересно.

Катерина влезе в стаята, следвана от Амбрози. Седнал в леглото, Мичънър успя да направи само една учудена физиономия.

— Нося ти поздрави от Петър II — започна без предисловия папският пратеник. — Чухме какво те е сполетяло и…

— И ти хвана първия самолет, за да изразиш загрижеността си — довърши вместо него Мичънър.

Амбрози запази безизразното изражение на лицето си. А Катерина се запита дали по рождение си е такъв, или е усъвършенствал своите умения през годините на коварни планове и измами.

— Ние знаем защо си в Босна — небрежно подхвърли той. — А аз идвам да разбера дали си научил нещо от очевидците.

— Абсолютно нищо — спокойно отвърна Мичънър. Тя се учуди и на неговите способности да лъже.

— Трябва ли да проверя дали казваш истината?

— Прави каквото искаш.

— В града се говори, че снощи очевидката Ясна е била посветена в десетата тайна и виденията се прекратяват. Тукашните свещеници са доста обезпокоени от подобна перспектива.

— Край на туристите и на техните пари, а? — не се сдържа Катерина.

— Ти по-добре изчакай отвън — мрачно я изгледа Амбрози. — Това са църковни въпроси.

— Никъде няма да ходи! — отсече Мичънър. — А защо, при цялата ви заетост през последните два-три дни, вие с Валендреа проявявате такъв интерес към събитията в Босна?

— Аз ще задавам въпросите! — отсече Амбрози и сключи ръце зад гърба си.

— В такъв случай започвай!

— Светият отец ти заповядва да се върнеш в Рим.

— Знаеш какво да кажеш на твоя свети отец!

— Какво неуважение! Ние поне се въздържахме пред Климент XV.

— И това трябва да ме впечатли, така ли? — мрачно го изгледа Мичънър. — И може би да забравя всичките ви усилия да му се противопоставяте?

— Предполагах, че ще създаваш трудности — самодоволно отбеляза Амбрози, а Катерина тревожно го погледна. — Тук съм да те информирам, че ако не се върнеш доброволно, италианското правителство ще издаде заповед за арестуването ти.

— Какви ги дрънкаш? — учуди се Мичънър.

— Папският нунций в Букурещ е информирал негово светейшество за срещата ти с отец Тибор. Изразил е силно недоволство от факта, че ти и Климент сте действали зад гърба му. Румънските власти вече проявиха жив интерес към личността ти и изгарят от желание да си поговорят с теб. Те, също като нас, пожелаха да научат какво е искал покойният папа от възрастния свещеник.

Гърлото на Катерина се стегна. Разговорът поемаше в опасна посока. Но Мичънър не изглеждаше притеснен.

— Кой казва, че Климент се е интересувал от отец Тибор? — попита той.

— Ти, Климент, все едно — сви рамене Амбрози. — Важен е фактът, че си се срещал с него и румънската полиция иска да знае защо. Светият престол може да възпре тяхното желание, но може и да го подкрепи. Кое избираш?

— Не ме интересува.

— А ти? — обърна се папският пратеник към Катерина. — Теб интересува ли те?

Тя разбра, че негодникът пуска в действие основния си коз. Или ще накараш Мичънър да се върне, или още сега, в този момент, ще му разкажа как си го открила толкова лесно в Букурещ, а след това и в Рим.

— Тя какво общо има? — попита Мичънър.

Амбрози разигра колебание, а на нея изведнъж й се прииска да го зашлеви, както бе сторила в Рим. Но този път успя да се въздържи.

— Просто се питах какво мисли — отговори най-сетне Амбрози. — Доколкото знам, тя е румънка и добре познава похватите на тамошната полиция. Според мен човек на всяка цена трябва да избягва техните методи на разпит.

— Би ли ми обяснил откъде си научил толкова много неща за нея?

— Отец Тибор е разговарял с папския нунций в Букурещ. От него знаем, че госпожица Леу е присъствала на вашия разговор. Това ме накара да потърся някои сведения за миналото й.

Катерина беше смаяна от обяснението. Ако не знаеше истината, положително би му повярвала.

— Нека я оставим извън тези неща — тръсна глава Мичънър.

— Ще се върнеш ли в Рим?

— Да.

Отговорът я накара да разтвори очи от учудване. Амбрози доволно кимна.

— В Сплит ме чака самолет. Кога мислиш да напуснеш тази болница?

— Утре сутринта.

— Бъди готов в седем — отсече Амбрози и тръгна към вратата. — А тази вечер аз ще се помоля за бързото ти оздравяване.

Мичънър го изчака да излезе и поклати глава.

— Ако той се моли за мен, значи наистина съм загазил.

— Защо се съгласи да се върнеш? Той блъфираше за Румъния.

Мичънър се раздвижи и тя направи крачка напред, за да му помогне да се настани по-удобно.

— Искам да разговарям с Нгови. Той трябва да знае какво е казала Ясна.

— Защо? Не ми казвай, че вярваш в това, което е написала. Тази тайна е нелепа!

— Може би. Но тя е десетата тайна на Междугорие, независимо дали й вярваме, или не. Нгови трябва да я получи.

Тя намести възглавницата зад гърба му.

— Да си чувал за съществуването на факс апарати?

— Кейт, не искам да споря по този въпрос. Освен това искам да разбера какво е толкова важно за Валендреа, че изпраща момчето си за поръчки чак тук. Може би става въпрос за нещо голямо, а аз имам представа какво е то.

— Третата тайна на Фатима?

Мичънър кимна.

— Въпреки че не мога да разбера защо. Тази тайна отдавна е известна на света.

Катерина си спомни какво беше написал отец Тибор в писмото си до Климент: Изпълнете желанието на Мадоната. Каква степен на неподчинение щеше да позволи небето?

— В тая работа няма логика — въздъхна Мичънър.

— Вие с Амбрози винаги ли сте били врагове? — пожела да узнае тя.

Той кимна.

— Често съм се питал как е възможно такъв човек да бъде свещеник. Ако не е Валендреа, той дори не би помирисал Рим. Но двамата се допълват чудесно. — Поколеба се, после добави: — Представям си какви промени предстоят там.

— Това не е твой проблем — рече тя, опасявайки се, че обмисля промяна в плановете им.

— Не се безпокой, нямам колебания — отгатна мислите й той. — Но се питам дали румънските власти действително проявяват интерес към мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Би могло да се окаже димна завеса.

Тя озадачено го погледна.

— В нощта на смъртта си Климент ми изпрати съобщение по електронната поща — подхвърли след кратка пауза той. — Според него Валендреа с прибрал част от третата тайна още по времето, когато е работил за Павел VI.

Тя наостри уши.

— Предната вечер Климент и Валендреа посетили заедно секретния архив. А на другия ден Валендреа внезапно напуснал Рим.

— В събота, деня, в който бе убит отец Тибор — светкавично съобрази Катерина.

— Съединиш ли точките, картината започва да се очертава — кимна с въздишка той.

През съзнанието й пробяга онази ужасна сцена в румънския хотел, когато Амбрози заби коляно в гърдите й и стегна костеливите си пръсти около гърлото й. Нима този тип, а и Валендреа имат нещо общо с убийството на Тибор? Прииска й се да разкаже на Мичънър всичко, което знае, но веднага си даде сметка, че така ще повдигне куп въпроси, на които в момента предпочиташе да не отговаря. Затова тръсна глава и попита:

— Възможно ли е Валендреа да е замесен в убийството на отец Тибор?

— Трудно е да се каже. Но той несъмнено е способен на такова нещо. Амбрози също. Ватикана не иска да привлича вниманието, а аз съм готов да се обзаложа, че нашият нов папа ще направи всичко възможно да остане далеч от светлината на прожекторите.

— Като в същото време с удоволствие ще насочи тази светлина другаде — подхвърли тя.

— Например към мен — започна да схваща Мичънър.

— Няма по-удобна личност за тази цел от един бивш служител — кимна тя.

Валендреа облече една от белите мантии, които шивачите от „Гамарели“ бяха успели да завършат същия следобед. Сутрешното му убеждение се оказа вярно — мерките му отдавна се съхраняваха в компютъра, което позволяваше одеждите му да бъдат готови за кратко време. Стилистите във фирмата се бяха постарали, а той ценеше и се възхищаваше на добрата работа. Отбеляза си да напомни на Амбрози да им изпрати официална благодарност.

Нямаше новини от Паоло след заминаването му за Босна, но не се съмняваше, че приятелят му ще изпълни поставената задача. Амбрози отлично знаеше, че залогът е висок. Беше му намекнал за това през онази нощ в Румъния. Колин Мичънър трябва да бъде доведен в Рим. А той беше принуден да признае, че Климент бе проявил далновидност, прибирайки последния превод на Тибор от онзи сейф. Очевидно е бил наясно, че ще бъде наследен от Валендреа, и бързо е пресметнал, че новият папа не може да встъпи в длъжност, преди да е отстранил тази огромна опасност.

Но къде е проклетият превод? Това можеше да му каже единствено Мичънър.

Телефонът иззвъня. Намираше се в спалнята си на третия стаж на двореца, защото папските покои все още се преустройваха.

Телефонът иззвъня за втори път. Кой ли е този нахалник? — ядоса се той. Наближаваше осем вечерта, а папата се подготвяше за първата си официална вечеря с подкрепилите го кардинали и беше наредил да не бъде обезпокояван. Телефонът не млъкваше и той най-сетне вдигна слушалката.

— Свети отче, на телефона е отец Амбрози, който настоява да го свържем с вас. Въпросът бил важен.

— Свържете ме.

След няколко прещраквания в слушалката долетя гласът на Амбрози.

— Задачата е изпълнена — обяви той.

— Реакцията?

— Утре ще бъде в Рим.

— Здравето му?

— Нищо страшно.

— Спътницата му?

— Очарователна както винаги.

— Засега ще я оставим на мира.

Амбрози му беше разказал за агресивното поведение на Катерина по време на последната им среща в Рим. Тогава тя беше най-сигурната им връзка с Мичънър, но ситуацията претърпя промяна.

— От моя страна няма да има проблеми.

— В такъв случай до утре — приключи разговора Валендреа. — Приятно пътуване.

55

Ватикана

Четвъртък, 30 ноември, 13:00 ч.

Мичънър седеше на задната седалка на специално изпратения от Ватикана автомобил. Катерина беше до него. Настанил се до шофьора, Амбрози вдигна ръка и швейцарските гвардейци до Арката на камбаните пропуснаха лимузината в тихия вътрешен двор. Древните сгради наоколо хвърляха дебела сянка върху влажните павета.

Мичънър за пръв път се чувстваше притеснен между стените на Ватикана. Тук вече властваха манипулатори и врагове. Налагаше се да бъде внимателен, да подбира думите си и да направи максимално точна преценка на събитията, които предстояха да се случат.

Колата спря и пътниците излязоха навън. Амбрози ги поведе към приемната с витражи по прозорците и красиви фрески по стените, където папите посрещаха гостите си векове наред. Прекосиха лабиринт от лоджии и галерии, в които портретите на бившите папи бяха осветени от големи свещници. Бяха изобразени и крале и императори, отдаващи почитта си на Светия престол.

Мичънър веднага разбра къде отиват и не се учуди, когато Амбрози спря пред тежките бронзови врати на папската библиотека. През тях бяха минавали личности като Горбачов, Мандела, Картър, Рейгън, Буш, Клинтън, Рабин и Арафат.

— Госпожица Леу ще изчака в преддверието — разпореди се Амбрози. — А ти ще имаш честта на лична аудиенция, по време на която никой няма право да ви безпокои.

Катерина изненадващо не възрази и покорно тръгна след него.

Мичънър натисна бравата. Масивните рафтове с книги, чиято възраст надхвърляше петстотин години, бяха осветени от три големи прозореца с оловни стъкла, пропускащи слънчевите лъчи по странен, някак фрагментиран начин. Валендреа се беше настанил зад писалището, използвано от папите в продължение на половин хилядолетие. Зад гърба му имаше портрет на Дева Мария в тежка позлатена рамка. Пред писалището, извъртяно под точно определен ъгъл, стоеше тапицирано кресло. Но Мичънър отлично знаеше, че на него могат да сядат само държавни глави, пристигнали на официално посещение тук.

Валендреа стана от мястото си, заобиколи писалището и се приближи с протегната ръка, обърната с дланта надолу. Мичънър знаеше какво се очаква от него и заби остър поглед в лицето на тосканеца. Мигът на покорството. Поколеба се как да постъпи, след което реши да запази дискретно мълчание — поне докато се запознае с намеренията на този демон. Коленичи и целуна папския пръстен, не пропускайки да забележи факта, че ватиканските бижутери бяха успели да изработят нов, специално за Валендреа.

— Научих, че Климент е имал удоволствието да изиска изпълнението на този ритуал от негово преосвещенство кардинал Бартоло, епископ на Торино — мазно се усмихна Валендреа. — Обещавам да му предам, че и ти си спазил изискванията на протокола.

Мичънър се изправи и сухо попита:

— Какво желаете?

Умишлено не добави „свети отче“.

— Как се справяш с контузиите си?

— Това едва ли ви интересува.

— Защо мислиш така?

— Защото помня отношението ви през последните три години.

— Предполагам, че ме провокираш, за да получиш някакъв отговор — отвърна Валендреа и се върна на мястото си зад писалището. — Ще пропусна покрай ушите си непочтителния ти тон.

— Какво желаете? — повтори въпроса си Мичънър.

— Желая да получа това, което Климент е извадил от архива.

— За пръв път чувам, че нещо е било извадено оттам.

— О, нямам настроение за подобни разговори. Климент споделяше всичко с теб.

В съзнанието му се появиха думите на покойния папа: Разреших на Валендреа да прочете съдържанието на сандъчето от Фатима. През 1978 година той лично е изнесъл от архива част от третото послание на Дева Мария.

— Защо имам чувството, че сте крадец?

— Смели думи, особено когато са отправени към папата. Ще ги подкрепиш ли с доказателства?

Мичънър отказа да захапе въдицата, предпочитайки да остави противника си в неведение. Валендреа отново стана и пристъпи към него. Очевидно се чувстваше добре в бялата си роба. Папската шапчица почти не се виждаше, потънала в гъстата му коса.

— Аз не моля, Мичънър — процеди той. — Аз ти заповядвам да ми кажеш истината.

Но в заповедта му се долови нотка на отчаяние, която накара Мичънър да се запита дали в твърденията от онзи последен имейл на Климент нямаше нещо повече от отчаянието на една умираща душа.

— Преди малко научих, че нещо липсва — твърдо отвърна той.

— Трябва ли да ти повярвам?

— Това си е ваша работа.

— Наредих детайлно претърсване на папските апартаменти — тук и в Кастел Гандолфо. Но ти притежаваш личните вещи на папата и аз настоявам да ги проверя.

— А какво по-точно търсите?

Валендреа го дари с дълъг и подозрителен поглед.

— Не мога да реша дали си искрен, или не…

— Искрен съм — сви рамене Мичънър. — Бъдете сигурен.

— Добре тогава. Отец Тибор е възстановил оригиналния текст на третото послание, записано от сестра Лусия във Фатима, и го е изпратил на Климент заедно с превода си. Точно този възстановен превод липсва от Резерва.

Мичънър започваше да схваща.

— Значи наистина през 1978 година сте имали нещо общо с третата тайна?

— Искам само това, което онзи свещеник е сътворил. Къде са личните вещи на Климент?

— Обзавеждането дарих за благотворителни цели, а останалото е при мен.

— Прегледа ли това, с което разполагаш?

— Естествено — спокойно излъга Мичънър.

— И не откри нищо от отец Тибор, така ли?

— Ще ми повярвате ли, ако отговоря?

— А защо да го правя?

— Защото съм твърде добър човек.

Валендреа замълча, Мичънър също потъна в мислите си.

— Какво разбра в Босна? — попита след известно време папата.

Смяната на темата не убягна от вниманието на Мичънър.

— Разбрах, че не трябва да се катеря по върхове по време на буря — отвърна той.

— Започвам да разбирам защо Климент те е ценял толкова много — поклати глава Валендреа, демонстрирайки както духовитост, така и пъргав ум. — А сега отговори на въпроса ми.

Мичънър извади от джоба си бележката на Ясна и му я подаде.

— Това е десетата тайна на Междугорие.

Тосканецът пое листчето, прочете съдържанието му и стреснато го погледна. От устата му излетя странен звук — нещо средно между стенание и ръмжене, после, без никакво предупреждение, той се втурна напред, сграбчи го и го разтърси.

— Къде е възстановеният превод на Тибор? — просъска с яростен блясък в очите той.

Макар и изненадан от внезапната атака, Мичънър успя да запази самообладание.

— За мен думите на Ясна са лишени от съдържание — промърмори той. — Защо ви безпокоят толкова много?

— Нейните дрънканици не означават нищо! Искам факсимилето на отец Тибор.

— Защо станах обект на физическо нападение, след като текстът е безсмислен?

Валендреа се осъзна и го пусна.

— Преводът на Тибор е собственост на църквата и аз искам да бъде върнат на мястото му!

— В такъв случай трябва да изпратите швейцарските гвардейци да го открият.

— Давам ти четирийсет и осем часа! Ако документът не бъде тук след изтичането на този срок, ще поискам заповед за арестуването ти!

— По какви обвинения?

— Кражба на ватиканска собственост. Ще те предам и на румънските власти. Те проявяват жив интерес към срещата ти с отец Тибор!

Изрече тези думи тежко, с авторитета на папа.

— Убеден съм, че те ще проявят подобен интерес и към вашата среща с него — кротко отбеляза Мичънър.

— Каква среща?

На всяка цена трябваше да покаже на Валендреа, че знае повече.

— Напуснали сте Ватикана в деня на убийството на отец Тибор.

— И къде съм заминал, след като знаеш всичко?

— Знам достатъчно.

— Нима наистина вярваш, че този блъф може да мине? Нима си въобразяваш, че можеш да замесиш папата в разследването на някакво убийство? Ако е така, значи дълбоко се заблуждаваш.

— Не сте били сам — опита още един блъф Мичънър.

— Тъй ли? Да чуем тогава с кого съм бил.

— Ще се въздържа до разпита в полицията. Но мога да ви гарантирам, че румънците ще бъдат дълбоко смаяни.

Лицето на Валендреа бавно порозовя.

— Нямаш никаква представа какви са залозите! — изръмжа той. — Далеч по-големи, отколкото можеш да допуснеш.

— Говорите като Климент — усмихна се леко Мичънър.

— Който беше абсолютно прав по този въпрос. — Валендреа за момент отмести поглед, после отново го закова в лицето му. — А Климент каза ли ти, че изгорих част от превода на Тибор пред очите му? Беше на крачка от мен, но не направи опит да го спаси. Искаше да зная, че пълният превод на описанието на сестра Лусия също с там, в сандъчето. Сега обаче откривам, че го няма. Климент едва ли е искал да му се случи нещо и най-вероятно го е предал на теб.

— С какво е толкова важен този превод?

— Нямам никакво намерение да ти давам обяснения. Искам документът да се върне на мястото му, и толкоз.

— А откъде знаете, че изобщо е бил там?

— Не знам. Но след онзи петък архивите не са били посещавани от никого, а два дни по-късно Климент умря.

— Заедно с отец Тибор.

— Това пък какво означава?

— Каквото си изберете.

— Имай предвид, че ще направя всичко, за да се сдобия с този документ.

— О, напълно ви вярвам — горчиво отвърна Мичънър. — Свободен ли съм?

— Изчезвай. Но те уверявам, че ако след два дни не ме потърсиш, никак няма да харесаш следващия ми пратеник!

Какво ли означава това? — запита се Мичънър. Полицията или нещо друго? Трудно му беше да отговори на този въпрос.

Гласът на Валендреа го спря на крачка от вратата.

— Между другото, задавал ли си си въпроса как те откри в Румъния госпожица Леу? — небрежно подхвърли той.

В първия момент Мичънър не повярва на ушите си. Откъде знае за Катерина тоя демон?! Неволно спря и се обърна.

— Тя замина за Букурещ, след като й платих да те проследи и да разбере какво ще правиш там.

Мичънър беше прекалено смаян, за да отговори.

— И в Босна беше същото. Изпратих я да те държи под око. Предложих й да използва специалните си умения, за да спечели доверието ти, и сега виждам, че ме е послушала.

Мичънър издаде нечленоразделен звук и се втурна към него, но Валендреа вдигна малката черна кутийка в ръката си.

— Едно натискане, и швейцарците ще бъдат тук! — предупреди го той. — А физическото нападение срещу папата се смята за особено тежко престъпление.

Мичънър се закова на място и неволно потръпна.

— Не си първият мъж, който е бил оплетен в женски интриги. А тя е доста умна. Казвам ти го като предупреждение. Внимавай на кого се доверяваш, Мичънър. Залогът наистина е голям. Макар и да не ти се вярва, аз може би ще се окажа единственият приятел, на когото в бъдеще ще можеш да разчиташ.

56

Мичънър напусна библиотеката. Амбрози го посрещна в коридора, но отказа да го придружи. Обясни, че шофьорът ще го закара, където пожелае, след което изчезна зад близката врата.

Катерина седеше на диванчето с позлатени орнаменти до стената. Той спря поглед върху нея, опитвайки се да разбере мотивите, които я бяха накарали да го мами. Наистина се беше запитал как го бе открила в Букурещ и в римския апартамент, който току-що беше наел. Много му се искаше да вярва, че случилото се между тях беше искрено и спонтанно, но не можеше да се отърве от мисълта, че всичко е било театър, предназначен да пробуди емоциите му и да приспи бдителността му. През последните месеци се беше опасявал единствено от подслушване, но се получи така, че най-близкият му човек се оказа емисар на врага.

Климент го беше предупредил в Торино: Нямаш никаква представа за истинската същност на личности като Алберто Валендреа. Вярваш ли, че можеш да се бориш с Валендреа? Не, Колин, ти не можеш да се сравняваш с него. У теб има прекалено много достойнство и доверчивост.

Пристъпи към нея със свито гърло, а тя веднага разбра какво се беше случило.

— Каза ти за мен, нали?

— А ти си го очаквала.

— Вчера Амбрози почти го направи. Затова бях сигурна, че Валендреа ще ти разкрие всичко. Защото вече нямат полза от мен.

Думите й го разтърсиха дълбоко.

— Не им казах нищо, Колин. Абсолютно нищо. Действително взех парите на Валендреа и заминах за Румъния, а след това и за Босна. Но го направих, защото аз го исках, а не защото те ме накараха. Използвах ги по начина, по който те използваха мен.

Тези думи звучаха добре, но не бяха достатъчни да прогонят болката му.

— Я ми кажи, истината има ли някакво значение за теб? — тихо попита той.

Тя прехапа устни, а дясната й ръка видимо започна да трепери. В поведението й нямаше дори следа от обичайния гняв, с който посрещаше всяка конфронтация.

— Доверих ти се, Кейт — продължи той. — Споделих с теб неща, които не бих споделил с никой друг.

— Не съм злоупотребила с доверието ти — сподавено отвърна тя.

— Как да ти повярвам?

В душата си обаче изпита невероятно силно желание да стори именно това — да й повярва.

— Какво ти каза Валендреа?

— Достатъчно, за да започнем този разговор.

Усети как всичко вътре в него изтръпва и губи чувствителност. Родителите му отдавна ги нямаше, последвани от Якоб Фолкнер. А сега и Катерина го беше предала. За пръв път в живота си се почувства абсолютно сам и изведнъж го обзе неприятното усещане, че отново се е превърнал в изоставено дете, на което институциите бяха отнели майката. Чувстваше се изгубен, не знаеше накъде да се обърне. След смъртта на Климент беше повярвал, че бъдещето му е завинаги свързано с жената пред него. Дори беше готов да зачеркне двайсет и пет години от живота си, за да я обича и да бъде обичан от нея.

Сега това изглеждаше невъзможно. Напрегнатото мълчание помежду им се проточи, натежало от притеснение и неудобство.

— Е, добре, Колин — изправи се най-сетне тя. — Разбрах. Отивам си.

Обърна се и започна да се отдалечава по дългия коридор. Токчетата й отчетливо тракаха по лъскавия мрамор. Той искаше да й каже, че всичко е наред. „Спри! Не си тръгвай!“ Но от здраво стиснатите му устни не излетя нито звук.

Обърна се и пое в обратна посока. Нямаше намерение да използва колата, която му предложи Амбрози. Не искаше нищо от това проклето място, единственото му желание беше да го оставят на мира.

Намираше се във Ватикана без пропуск и без придружител, но лицето му беше прекалено познато, за да го спират с някакви въпроси. Стигна до една просторна ниша в края на дългия коридор, изпълнен с глобуси и различни географски карти. Кардинал Морис Нгови го очакваше до вратата в дъното.

— Разбрах, че си тук, научих и за преживяванията ти в Босна — топло му се усмихна той. — Добре ли си?

Мичънър кимна.

— Мислех да те потърся по-късно.

— Трябва да поговорим.

— Къде?

Нгови го разбра и му направи знак да го последва. Насочиха се към архива, запазили пълно мълчание. Помещенията отново бяха отворени за външни посетители и бяха пълни с учени, историци и журналисти. Нгови бързо откри началника на архива и тримата се насочиха към една от читалните.

— Мисля, че тук е относително чисто — подхвърли Нгови, след като вратата се затвори след тях.

Мичънър се обърна към стария кардинал и подхвърли:

— Бях сигурен, че вече сте безработен.

— Дадоха ми срок до края на седмицата. Вдругиден пристига заместникът ми.

Колин знаеше какво означава тази служба за възрастния човек.

— Съжалявам. Но мисля, че за вас ще е по-добре да напуснете.

— Какво иска от теб нашият папа? — попита Нгови.

— Мисли, че разполагам с един документ, чието място е в архива — отвърна Мичънър и се отпусна в близкия стол. — Нещо, свързано с третата тайна на Фатима, което отец Тибор е изпратил на Климент, най-вероятно превод. Но аз нямам представа за какво става въпрос.

Нгови и старецът си размениха многозначителни погледи.

— Какво става тук? — изгледа ги Мичънър.

Нгови му разказа за вчерашното посещение на Валендреа в архива.

— Беше като обезумял — добави старият кардинал. — Крещеше, че нещо от сандъчето липсва. Наистина беше бесен! Бог да помага на църквата с папа като него!

— Обясни ли ти Валендреа какво точно иска? — попита Нгови.

Мичънър им предаде разговора си с папата.

— Онази петъчна вечер нещо беше изгорено — добави архиварят. — На пода имаше пепел.

— Климент нищо ли не ви каза? — погледна го Мичънър.

— Нито дума — поклати глава възрастният мъж.

Мозайката започваше да се подрежда, но проблемът оставаше.

— Цялата работа изглежда много странна — промълви Мичънър. — През двехилядната година, преди Йоан Павел II да даде гласност на третата тайна, сестра Лусия лично потвърди автентичността на съдържанието й.

— Аз присъствах — кимна Нгови. — Оригиналният текст беше изваден от сандъчето и пренесен в Португалия, където сестра Лусия потвърди, че става въпрос за текста, който е написала лично през 1944-та. Но в сандъчето имаше само два листа, Колин. Видях ги с очите си в момента на отварянето. Португалският оригинал и италианският превод. Нищо друго.

— Нима тя не е забелязала, че посланието е непълно? — погледна го Мичънър.

— Тя беше стара и с разклатено здраве. Добре помня, че хвърли само един поглед на листа и кимна. По това време вече беше зле със зрението, а и трудно чуваше.

— Морис ме помоли да направя проверка — обади се архиварят. — На 18 май 1978 година Валендреа и Павел VI са влизали в Резерва. Един час по-късно Валендреа се върнал сам, изпълнявайки заповед на папата. Останал вътре в продължение на петнайсет минути.

— По всяка вероятност посланието на отец Тибор до Климент е отворило врата, която Валендреа е смятал запечатана завинаги — замислено промълви Нгови.

— И това послание му е коствало живота — добави Мичънър. — Валендреа нарече липсващия документ „факсимиле на превода“. Превод на какво?

— Колин — въздъхна Нгови. — По всичко личи, че третата тайна на Фатима е съдържала нещо повече от това, което знаем.

— И Валендреа си мисли, че аз разполагам с него.

— А ти разполагаш ли?

— Ако беше така, щях да му го дам — поклати глава Мичънър. — Направо ми прилошава от тази история и искам тя да приключи!

— Имаш ли представа какво е направил Климент с възстановения текст на Тибор?

Не беше мислил по този въпрос.

— Нямам. Климент не беше от хората, които биха откраднали…

И които биха се самоубили, добави мислено той. Но устата му остана затворена, тъй като старият кардинал не беше запознат с този тъжен факт. От изражението на Нгови разбра, че и той си мисли същото.

— А Босна? — попита на глас кениецът.

— Там нещата бяха още по-странни, отколкото в Румъния.

Извади от джоба си посланието на Ясна и им го подаде. Това, което беше връчил на Валендреа, беше само копие.

— Не можем да го приемем за достоверно — размаха листа Нгови, след като го прочете. — Междугорие е по-скоро съпътстващо шоу, отколкото религиозно чудо. Струва ми се, че тази десета тайна с плод на въображението на свидетелката, особено ако вземем под внимание мащабите на посланието.

— И аз мисля така — кимна Мичънър. — Ясна е твърдо убедена в нейната реалност и нищо не може да я разубеди. Но Валендреа реагира много остро, след като я прочете.

Той описа с няколко думи поведението на новия папа и замълча.

— Точно по този начин се държа и в Резерва — обади се архиварят. — Просто като обезумял.

— Какво става тук, Морис? — тихо попита Мичънър.

— Нямам представа. Преди години, още като епископ, отделих цели три месеца на изучаването на третата тайна заедно с екип от други духовници, подбран лично от Йоан Павел II. Тя беше коренно различна от предишните две, които бяха точни и детайлни. Пълна с двусмислени загадки. Негово светейшество реши, че се нуждае от тълкуването на църквата, и аз приех да го направя. Но в нито един момент не допуснах, че посланието може да е непълно.

Африканецът махна с ръка към дебелата папка, която лежеше на масата пред него. Тя съдържаше обемист ръкопис, хартията на който беше станала чуплива от времето. Заглавието върху корицата беше на латински, а около него имаше рисунки, изобразяващи папата и кардиналите. LIGNUM VITAE — Дървото на живота, гласеше то, изписано с избеляло червено мастило.

Нгови се отпусна на съседния стол и вдигна глава.

— Какво знаеш за свети Малахия?

— Достатъчно, за да се съмнявам в реалното му съществуване.

— Мога да те уверя, че предсказанията му са напълно реални. Този том пред теб с публикуван през 1595 година от доминиканския историк Арнолд Вион и в него са събрани всички бележки на свети Малахия, отнасящи се до виденията му.

— Но тези видения са се случили в средата на дванайсети век, Морис. А Вион ги събира и систематизира цели четиристотин години по-късно. Запознат съм с легендата. Никой не знае какво наистина с казал Малахия, просто защото неговото слово не е оцеляло във времето.

— Но през 1595-а то вече е било тук — възрази архиварят. — Доказват го нашите архиви. Което означава, че Вион е имал достъп до него.

— Защо тогава писанията на Вион оцеляват, а оригиналният текст на Малахия — не?

— Дори ако трудът на Вион е фалшификат, неговите предсказания, заместили тези на Малахия, също са забележителни с точността си — отбеляза Нгови. — Особено ако вземем предвид събитията от последните няколко дни.

Той му подаде три гъсто напечатани листа. Мичънър ги прегледа набързо.

Малахия бил ирландец, роден през 1094 година. На двайсет и пет станал свещеник, а на трийсет вече бил епископ. През 1139 г. напуснал Ирландия и заминал за Рим, където докладвал на папа Инокентий II за дейността в епархията си. По същото време получил странно видение за бъдещето. В главата му се появил дълъг списък от имена, които ще се редуват при управлението на църквата. Той старателно ги записал и предал ръкописа на папата Инокентий се запознал с него, след което го изпратил в архивите. Текстът останал там до 1595 г., когато Арнолд Вион го преписал и го включил в обемистия си труд. Той изредил имената на папите, които ще се възкачат на престола, като започнал с Целестин II през 1143 г. и продължил с още 111 имена, включително това на последния папа.

— Няма доказателства, че Малахия изобщо е имал видение — поклати глава Мичънър. — Доколкото си спомням, този факт е включен в ръкописа в края на деветнайсети век, като са използвани косвени сведения.

— Прочети някои от прозвищата, съпътстващи имената — кротко предложи Нгови.

Мичънър отново насочи вниманието си към резюмето. Осемдесет и първият папа беше обявен за папа на „лилиите и розите“. Това бе Урбан VIII от Флоренция, чийто символ бе червената лилия, а едновременно с това и епископ на Сполето — града, чийто символ бе розата. Деветдесет и четвъртият папа бе наречен „Розата на Умбрия“. Това бе Климент XIII, който бе епископ на Умбрия, преди да стане папа. „Апостолически скитник“ бе прозвището на деветдесет и шестият папа. Пий VI наистина приключи земния си път като скитащ пленник на френските революционери. Лъв XIII бе сто и вторият папа. Прозвището му бе „Небесно сияние“, а в разтворените му ръце блестеше комета. Йоан XXIII бе наречен „Пастир и моряк“ — едно съвсем точно определение, тъй като той дефинира понтификата си като пастирска дейност, а въведената от него емблема на Ватикана представлява кораб, върху който с изобразен кръст. Освен това Йоан бе патриарх на Венеция — най-старата морска столица на света.

— Интересно — промърмори Мичънър и вдигна глава. — Но какво общо има това?

— Климент беше сто и единайсетият папа. Малахия го окичва с прозвището „Прославящ маслината“. Спомняш ли си евангелието от Матея, Глава 24, в която се говори за края на света?

Разбира се, че си спомняше. Исус напуска храма и започва да се отдалечава. Учениците му се възхищават от красивата сграда, а той им казва:

По-късно, на върха на Елеонската планина, наричана още „Планината на маслините“, учениците настояват Исус да им каже кога ще настане пришествието и какъв ще бъде знакът за края на света.

— В този пасаж Христос действително предрича Второто пришествие — кимна Мичънър. — Но Морис, ти едва ли наистина вярваш, че се приближаваме към края на света.

— Това може би няма да е апокалипсис, но ще сложи край на една ера и ще постави началото на друга. Според пророчеството Климент е предвестник на това събитие. Но има и още нещо. Списъкът на Малахия започва с папата през 1143 година и завършва с днешния, сто и дванайсети по ред. През 1138 година Малахия предсказва, че той ще се нарича Petrus Romanus.

Петър Римски.

— Това е заблуда — поклати глава Мичънър. — Много изследователи твърдят, че Малахия никога не е предсказвал появата на Петър. Подобен текст се е появил едва в публикациите на пророчествата му, направени през XIX век.

— Надявам се да е било така — кимна Нгови, надяна чифт тънки памучни ръкавици и внимателно разгърна древния ръкопис. Изсъхналият пергамент едва чуто прошумоля.

— Прочети това — подхвърли той.

Текстът беше на латински, изписан с красив калиграфски почерк:

— Валендреа сам избра името Петър II — промълви Нгови. — Вероятно разбираш защо съм толкова притеснен. Тези думи принадлежат на Вион, а може би и на самия Малахия. Произнесени са преди векове. Кои сме ние, че да ги поставяме под съмнение? Климент може би е бил прав. Проучванията ни спират там, където пожелаем, а после правим онова, което ни е угодно, а не онова, което сме длъжни да правим.

— Как ще обясните факта, че този ръкопис е създаден преди петстотин години, включително прозвищата на папите? — обади се началникът на архива. — Да приемем, че десет или двайсет от тях са плод на случайността. Но ние говорим за деветдесет процента, които са нещо съвсем друго. Едва десетина процента изглеждат без връзка със съответния църковен глава, докато останалите са забележително точни. А последното от тях — това на Петър, е точно сто и дванайсето поред. Изтръпнах, когато чух, че Валендреа е избрал именно него!

Фактите го заливаха като могъща приливна вълна. Първо дойдоха разкритията за Катерина, а сега започваше да се убеждава, че краят на света е съвсем близо. Накрая Градът на седемте хълма ще бъде съден от Безмилостния съдник. Извърна поглед към Нгови. Лицето на стария прелат беше загрижено и мрачно.

— Колин, трябва да откриеш възстановения превод на Тибор — настоятелно прошепна той. — След като е толкова важен за Валендреа, значи е важен и за нас. Ти познаваше Климент по-добре от всеки друг. Открий тайника му! — Внимателно затвори обемистата папка и добави: — Вероятно това ще бъде последният ни достъп до архивите. Сред тези стени ще властва друг манталитет. Валендреа ще потисне всички опити за недоволство или бунт. Искам да разбереш важността на този факт. Написаното от онази очевидка в Междугорие е спорно, но разказът на сестра Лусия, преведен от отец Тибор, е съвсем друга работа.

— Нямам представа къде може да бъде този документ — въздъхна Мичънър. — Да не говорим, че изобщо не се досещам как Якоб го е изнесъл от Ватикана.

— Аз съм единственият човек, който знаеше шифъра на сейфа — обади се архиварят. — Лично го отворих за Климент.

Мичънър си спомни за предателството на Катерина и отново усети чувство на пустота. Изпита инстинктивното желание да мисли и говори за нещо друго.

— Ще опитам всичко по силите си, Морис — тръсна глава той. — Но трябва да ти призная, че изобщо не знам откъде да започна.

Лицето на Нгови запази мрачно — тържественото си изражение.

— Не искам да драматизирам нещата, Колин — промълви той. — Но въпреки това имам чувството, че съдбата на църквата е в твои ръце.

57

15:30 ч.

Валендреа стана, извини се на присъстващите и напусна заседателната зала. Тук се бяха събрали неговите най-верни привърженици от Флоренция и той обеща, че първото му пътуване извън стените на Ватикана ще бъде до Тоскана.

Амбрози го чакаше на четвъртия етаж. Беше напуснал тържественото събрание преди около половин час и той беше любопитен да узнае защо.

— Свети отче, веднага след аудиенцията при теб Мичънър се срещна с Нгови и началника на архива — съобщи той.

А Валендреа моментално разбра какво е наложило спешното оттегляне на личния му секретар.

— Каква тема са обсъждали?

— Затворили са се в една от читалните. Моят човек в архивите не е в течение на разговора, но при тях е била една папка, до която достъп има единствено началникът на архива.

— Коя?

— Lignum Vitae.

— Пророчествата на Малахия? Сигурно се шегуваш. Това са пълни глупости. Жалко, че не знаем съдържанието на разговора.

— В момента възстановявам подслушвателната апаратура, но ще отнеме известно време.

— Кога напуска Нгови?

— Кабинетът му вече е опразнен. Чух, че до няколко дни ще замине за Африка. За момента все още държи апартамента си.

И все още е camerlengo. Валендреа не беше решил с кого да го замени, колебаейки се между трима от кардиналите, оказали му твърда подкрепа по време на конклава.

— Мислех си за личните вещи на Климент. Факсимилето на Тибор би трябвало да е сред тях. Климент е нямал причини да се съмнява, че достъп до тях ще има единствено Мичънър.

— Какво искате да кажете, свети отче?

— Според мен Мичънър няма да ни предаде всичко. Той ни ненавижда и по тази причина ще предаде документа на Нгови. Нещо, което аз не мога да допусна.

Изчака реакцията на Амбрози и със задоволство установи, че старият му приятел отново е на висота.

— Трябва да ги изпреварим, нали? — подхвърли секретарят.

— Трябва да покажем на Мичънър, че сме сериозни. Но този път няма да си ти, Паоло. Събери най-близките ни приятели и поискай помощта им.

Мичънър влезе в апартамента, който обитаваше след смъртта на Климент. Пред последните два часа беше обикалял из улиците на Рим, но главата го заболя и предпочете да се прибере. Босненският лекар го беше предупредил, че през следващите няколко месеца може да страда от главоболие. Насочи се към банята и глътна два аспирина. Лекарят бе казал и друго — да си направи пълни изследвания веднага след като се върне в Рим, но досега не беше имал време да го стори.

Съблече се и се хвърли на леглото. Часовникът на нощното шкафче показваше шест и половина. Все още усещаше ръцете на Валендреа върху себе си. Господ да е на помощ на католическата църква. Човек, който не се бои от бога, е много опасен. Особено когато е облечен в неограничена власт. Това беше основната тема в пророчествата на свети Малахия. Съзнаваше, че не бива да обръща внимание на абсурдите, но въпреки това в гърдите му потрепна ужас. Беше сигурен само в едно: предстояха трудни дни.

Навлече някакви дънки, после риза с мека яка. Отпусна се на канапето, без да пали осветлението.

Дали преди десетилетия Валендреа наистина беше взел някакви документи от архива? Дали и Климент не бе сторил същото, и то съвсем наскоро? Какво става? Всичко изглеждаше безнадеждно объркано, а хората около него — покварени и потайни. На всичкото отгоре някакъв ирландски епископ, живял преди повече от деветстотин години, беше предсказал края на света при управлението на папа с име Петър.

Разтърка слепоочията си, опитвайки се да прогони болката. През прозорците проникваше слабата светлина на уличните лампи. В сянката под перваза тъмнееше старата дъбова ракла на Якоб Фолкнер. Спомни си, че се оказа заключена, когато нареди да я преместят от Ватикана. Беше напълно подходяща за укриването на тайни документи, тъй като едва ли някой би дръзнал да рови в личните вещи на папата.

Стана и се приближи до прозореца. Щракна настолната лампа и разгледа ключалката. Не му се искаше да я насилва, страхувайки се да не я повреди. Седна на стола пред раклата и започна да обмисля най-доброто решение.

На метър от него лежеше кашонът с личните вещи на папата, който бе прибрал един ден след смъртта му. Придърпа го към себе си и вдигна капака. Предметите, прибрани вътре, доскоро бяха украсявали папските покои. Повечето от тях предизвикаха спомени на умиление в душата му. Стенният часовник от черно дърво, няколко специални писалки, снимка на родителите на Климент в тънка рамка.

Личната Библия на бившия папа беше сложена в плик от сива хартия. Изпратиха му я от Кастел Гандолфо един ден след погребението. Беше я прибрал, без да я разтваря.

Сега обаче я извади от плика и с удоволствие опипа кориците от бяла кожа и позлатените ръбове. Обзет от дълбока почит, той внимателно ги разгърна. На първата страница имаше надпис на немски:

Климент обичаше да разказва за родителите си. Родът Фолкнер бил представител на старата баварска аристокрация от времето на Лудвиг Първи. Отличавал се с отрицателно отношение към режима на Хитлер, включително и по време на наситените с еуфория дни в навечерието на войната. Разбира се, членовете му били достатъчно благоразумни, за да не демонстрират своите настроения, и без много шум правели каквото могат, за да помогнат на бамбергските евреи. Бащата на Фолкнер приел на съхранение спестяванията на две от местните семейства, които запазил непокътнати чак до края на войната. За съжаление никой не се появил да ги потърси. След като изчакал един разумен срок, той ги дарил на държавата Израел. Дар от миналото с надежда за бъдещето.

Пред очите му изплуваха виденията от онази бурна нощ, сред които изплува лицето на Якоб Фолкнер.

— Не пренебрегвай повече небето. Изпълни това, за което те помолих. Не забравяй, че лоялният служител може да направи много.

— Каква е съдбата ми, Якоб?

На този въпрос отговори отец Тибор, чието лице беше изплувало редом до това на папата.

Да бъдеш знак за света. Маяк на покаянието. Пратеникът, който ще обяви, че Бог е жив.

Какво означава всичко това? Случило ли се беше в действителност? Или бе само халюцинация, причинена от огромния електрически заряд?

Бавно прелисти Библията. Листовете бяха меки, изработени от специална, наподобяваща плат хартия. Някои пасажи бяха подчертани, а в полето личаха записки, направени със ситния почерк на Климент.

Деяния на светите Апостоли, 5:29: „Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци“.

Иаков, 1:27: „Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца е това: да пригледваш сираци и вдовици в техните скърби и да се пазиш неосквернен от света“.

Матея, 15:3, 6: „А той им отговори и рече: защо и вие престъпвате Божията заповед заради вашето предание?

… той може да не почете баща си или майка си. Тъй нарушихте Божията заповед заради вашето предание“.

Матея, 5:19: „И тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно…“

Даниила, 4:23: „А дето е заповядано да се остави главният корен на дървото, това значи, че твоето царство ще остане при тебе, кога познаеш небесната власт“.

Йоан, 8:28: „А Иисус им рече: кога издигнете Сина Човечески, тогава ще узнаете, че съм Аз; и нищо не върша от Себе Си, но както ме е научил Моят Отец, тъй говоря“.

Интересни извадки. Още послания от един дълбоко обезпокоен папа? Или просто мисли, които са му харесали?

От долната част на книгата стърчаха четири шарени конеца от тънка коприна. Мичънър внимателно ги издърпа и разтвори книгата на обозначената страница. Конците се оказаха свързани в обща примка, обгръщайки тънко сребърно ключе.

Нарочно ли го бе сложил тук Климент? Библията беше на нощното му шкафче в Кастел Гандолфо. Вероятно папата бе решил, че никой, освен Мичънър няма да й обърне внимание.

Вдигна ключето с предчувствието, че знае какво ще отвори то. Ключалката на раклата действително изщрака и капакът меко отскочи. В нея имаше писма. Стотици писма, надписани до Климент от ръката на жена. Адресите бяха различни: Мюнхен, Кьолн, Дъблин, Кайро, Кейптаун, Варшава, Рим. Местата, на които беше служил Климент. Но обратният адрес беше един и същ. Той го познаваше отлично, тъй като цели двайсет и пет години беше сортирал пощата на Климент. Жената се казваше Ирма Ран, приятелка на папата от детинство. Никога не го беше разпитвал за нея, а и самият Климент се бе задоволил с краткото обяснение, че са израснали заедно в Бамберг.

Покойният папа поддържаше редовна кореспонденция с неколцина свои приятели. Но писмата в раклата бяха само от Ирма Ран. Защо ги е оставил след себе си? Защо просто не ги е унищожил? Ако стане известно на света, съдържанието им положително би могло да се тълкува произволно, особено от врагове като Валендреа. Но Климент очевидно бе преценил, че може да поеме подобен риск.

Напомняйки си, че тези писма вече са негово притежание, Мичънър разгърна едно от тях и зачете.

58

59

21:00 ч.

Катерина се приближи към сградата, в която живееше Мичънър. Полутъмната уличка беше пуста, от двете й страни бяха паркирани множество автомобили. От отворените прозорци долитаха сподавени гласове, пищяха деца, свиреше музика. Но булеварда на петдесет метра зад гърба й фучаха коли.

Прозорците му светеха. Тя застана в един тъмен вход отсреща и вдигна глава към третия етаж. Искаше да поговорят. Той трябваше да разбере, че не го е предала. Нищо не каза на Валендреа, но все пак беше злоупотребила с доверието на Колин. Реакцията му беше по-скоро тъжна, отколкото гневна, и от това й стана още по-тежко. Кога най-сетне ще помъдрее, господи? Защо постоянно допуска едни и същи грешки? Нима е невъзможно поне веднъж да постъпи както трябва — умно и далновидно? Знаеше, че притежава такива способности, но все нещо й пречеше.

Стоеше неподвижно в мрака, спокойна в самотата си, но едновременно с това твърдо решена да постъпи както трябва. Зад прозореца на третия етаж нищо не помръдваше и тя започна да се пита дали Колин изобщо си е у дома. В момента, в който набираше кураж да пресече улицата, от ъгъла се появи кола и бавно започна да се приближава. Катерина се притисна към студения камък, за да избегне светлината на фаровете й. Миг по-късно фаровете угаснаха и колата спря. Беше мерцедес купе, тъмен на цвят.

Вратата се отвори и се появи висок мъж с хлътнало лице й издължен нос. Беше облечен в сив костюм, който не му стоеше добре, а Катерина неволно потръпна от мрачния блясък в тъмните му очи. И друг път беше виждала такива като него. В колата имаше още двама: един зад волана и друг на задната седалка. В главата и звънна тревожна камбана. Тези хора със сигурност бяха изпратени от Амбрози.

Високият се обърна и влезе във входа на Мичънър. Мерцедесът бавно потегли и се отдалечи надолу по улицата. В апартамента на третия етаж продължаваше да свети. Нямаше време да се обади в полицията. Катерина тичешком прекоси улицата.

Мичънър прочете последното писмо и очите му замислено се спряха върху разпръснатите пликове. За два часа беше прочел всичко, което беше написала Ирма Ран. Стана му ясно, че бе имало и други писма, защото тази кореспонденция бе продължила през целия им живот. Вероятно Фолкнер бе запазил само онези от тях, които са означавали нещо за него. Последното беше отпреди два месеца. В него Ирма изразяваше дълбока загриженост за здравето му и настояваше да се грижи по-добре за себе си.

Вече можеше да си обясни част от забележките на Фолкнер, подхвърляни през годините, най-вече по повод връзката му с Катерина.

Нима мислиш, че си единственият духовник, който се е поддал на изкушението? Всъщност дали наистина си прегрешил? Чувстваш ли го като грях, Колин? Сърцето ти казва ли, че си постъпил зле?

Особено добре си спомняше разговора на тази тема, проведен непосредствено преди смъртта на Климент.

В обичта няма нищо лошо, Колин. Тази жена е част от твоето минало. Част, която не бива да забравяш.

Тогава реши, че приятелят му просто го утешава. Но сега вече беше наясно, че е било много повече.

Което не означава, че не можете да бъдете приятели. Да споделяте чувствата, които ви вълнуват, да се радвате на взаимната си загриженост. Църквата определено не ни забранява тези малки удоволствия.

Спомни си въпросите на Климент в Кастел Гандолфо броени часове преди смъртта му.

Защо свещениците не бива да се женят? Защо трябва да запазят своето целомъдрие? Защо им се отказва едно нормално за всички останат хора поведение?

Не можеше да не се запита докъде е стигнала връзката на Климент с тази жена. Дали папата е нарушил обета за безбрачие? Дали е вършил същото, за което бе обвинен Том Кийли? В писмата дори не се намекваше за подобна ситуация, но това не означаваше нищо. Кой в крайна сметка би изложил толкова интимни неща на хартия?

Облегна се назад и разтърка очи. Преводът на отец Тибор не беше в раклата. Бе прегледал всеки лист и всеки плик поотделно, допускайки възможността Климент да е скрил посланието на умишлено очевидно място. Фактически за Фатима не се споменаваше никъде. Усилията му се оказаха безрезултатни. Отново се озова там, откъдето беше тръгнал. С изключение на Ирма Ран, за която най-сетне бе научил всичко.

Не забравяй Бамберг…

Думите на Ясна изплуваха в съзнанието му. А какво беше написал Климент в последното си съобщение до него?

Бих предпочел да почивам в Бамберг, прекрасното градче край реката и катедралата, която толкова обичах. Съжалявам, че не успях още веднъж да се порадвам на красотата му. Но наследството ми може би още е там.

В ушите му се появи шепота на Климент при последната им среща в зимната градина на Кастел Гандолфо:

— Разреших на Валендреа да прочете съдържанието на сандъчето от Фатима.

— Какво има там?

— Част от това, което ми изпрати отец Тибор.

Част? Едва сега обърна внимание на тази кратка и на пръв поглед маловажна думичка. Отново си спомни за пътуването до Торино и разгорещените забележки на Климент относно неговата лоялност и способности. Спомни си и за плика. Би ли пуснал това в пощата вместо мен? Пликът беше адресиран до Ирма Ран, но тогава това не му направи впечатление. Години наред беше отговарял за кореспонденцията на папата. Но специално тази молба беше доста странна: да изпрати писмото именно от Торино, при това лично.

Едва предната вечер Климент бе посетил архива, Мичънър и Нгови чакаха пред решетката, докато той преглеждаше съдържанието на сандъчето. Много подходящ момент да извади нещо и да го скрие под дрехата си. Което означаваше, че при посещението му няколко дни по-късно, в компанията на Валендреа, възстановеният превод вече го е нямало там. А какъв въпрос бе задал на Валендреа при последния им разговор?

— Откъде знаете, че изобщо е бил там?

— Не знам. Но никой не е слизал в архивите след петък вечерта, а два дни по-късно Климент беше мъртъв.

Изведнъж входната врата се отвори с трясък. Под слабата светлина на настолната лампа Мичънър успя да зърне фигурата на висок мъж в черно, която се стрелна към него. В следващия миг тялото му бе вдигнато във въздуха, в корема му потъна тежък юмрук. Въздухът със свистене напусна гърдите му. Нападателят замахна втори път. Мичънър политна към вратата на спалнята. Шокът го парализира напълно, защото никога през живота си не бе участвал в юмручен бой. Инстинктът го накара да вдигне ръце пред лицето си, но мъжът насочи следващия си удар пак в корема му. Мичънър се сгъна на две и рухна върху леглото.

Дишайки тежко, той вдигна глава към неясната фигура, питайки се какво още ще последва. Това, което видя, го накара да замръзне от ужас. Нападателят измъкна от джоба си правоъгълна кутийка с дължина от двайсетина сантиметра, от която, като щипки на рак, стърчаха две лъскави парчета метал. Между тях проблесна ослепителна светкавица.

Електрошок.

Беше виждал такива уреди в ръцете на швейцарските гвардейци, охраняващи папата. С тях можеше да се неутрализира всеки нападател, при това, без да се използва огнестрелно оръжие. Демонстрираха ги в присъствието на Климент, обяснявайки как зарядът на една 9-волтова батерия се преобразува в двеста хиляди волта — достатъчни за парализирането на всяко живо същество. Очите му опулено гледаха синкавата дъга, която прескачаше със силен пукот между електродите.

На устните на високия мъж изплува злобна усмивка.

— Сега малко ще се позабавляваме — изръмжа на италиански той.

Мичънър събра сили, кракът му рязко се стрелна нагоре, към протегната ръка на мъжа. Устройството изтропа на пода, близо до отворената врата. Нападателят очевидно беше изненадан, но бързо се овладя и му нанесе силен удар с опакото на дланта си. После отново бръкна в джоба си и в ръката му проблесна нож. Мичънър затвори очи. В главата му се появи абсурдният въпрос как ли се чувства човек, в чието тяло потъва стоманено острие. Но не усети нищо. В стаята се разнесе остро пропукване. Лицето на мъжа се изкриви в страшна гримаса, очите му се обърнаха с бялото нагоре, а тялото му се разтърси от силни конвулсии. Пръстите му изпуснаха ножа, коленете му се подгънаха.

Мичънър колебливо се надигна. Зад нападателя се виждаше дребничката фигура на Катерина. Тя захвърли електрошоковия уред и се втурна към него.

— Добре ли си?!

Той притискаше корема си с две ръце и отчаяно се опитваше да вкара в дробовете си глътка въздух.

— Колин, добре ли си?

— Кой… Кой беше този, по дяволите?

— Няма време за приказки. Долу чакат още двама.

— Ти… Ти знаеш нещо… което аз не знам…

— По-късно ще ти обясня. Сега трябва да се махаме оттук.

— Вземи ми сака — заговори трескаво той. — Ей го там. След Босна изобщо не съм го изпразвал.

— Заминаваш ли?

Той не прояви желание да отговори на този въпрос, а тя, изглежда, го разбра.

— Няма да ми кажеш, нали?

— Защо си тук?

— Исках да поговорим. Да се опитам да ти обясня. Но се появиха тоя тип и приятелчетата му.

Мичънър направи опит да се надигне от леглото, но острата болка го принуди да легне обратно.

— Ранен си! — тревожно промълви тя.

Той с усилие изкашля въздуха от гърдите си.

— Знаеше ли, че този човек ще дойде?

— Не мога да повярвам на ушите си! — стреснато го погледна тя.

— Отговори!

— Дойдох с намерението да си поговорим, но от стълбището чух шум. Видях как го изрита, но видях и ножа в ръката му. Затова грабнах машинката от пода и направих каквото можах. Надявах се да ми благодариш.

— И наистина ти благодаря — кимна той. — А сега ми кажи какво знаеш.

— Амбрози ме заплаши вечерта след срещата ни с отец Тибор в Букурещ. Ясно ми даде да разбера, че всяко непокорство ще бъде заплатено на висока цена. — Ръката й махна към неподвижната фигура на пода. — Предполагам, че този е негов човек, но нямам представа защо е решил да те нападне.

— Вероятно защото Валендреа не остана доволен от днешния ни разговор и е решил да ускори нещата. Спомена, че няма да харесам следващия му пратеник.

— Трябва да се махаме оттук! — нервно прошепна тя.

Той обу чифт маратонки и посегна към сака. Очите му се насълзиха от острата болка в корема.

— Обичам те, Колин — промълви тя. — Сбърках, но го направих заради желанието си да бъда с теб.

Думите излитаха от устата й забързано и неясно, сякаш искаше на всяка цена да ги изрече. Той й хвърли втренчен поглед и поклати глава.

— Трудно ми е да споря с човек, който току-що ми спаси живота.

— Не искам да споря с теб — извика тя.

Той също не искаше. Може би не трябваше да се държи като проповедник, защото през цялото това време също не беше напълно откровен с нея. Наведе се и провери пулса на нападателя.

— Вероятно ще е доста ядосан, когато се събуди — промърмори той. — Затова предпочитам да не съм наоколо.

Обърна се и тръгна към изхода, но очите му попаднаха върху пръснатите по пода пликове. Трябва да бъдат унищожени, рече си той и се върна в стаята.

— Колин, да се махаме! — извика Катерина. — Онези двамата всеки момент ще бъдат тук!

— Трябва да събера тези… — Замълча, тъй като отдолу долетяха звуците от забързани стъпки.

— Нямаме време, Колин!

Той започна да пълни сака си с писма, но на пода имаше прекалено много. Изправи се и тръгна към вратата. Посочи нагоре и безшумно започна да изкачва стълбите, следван по петите от Катерина. Тежките стъпки отдолу се приближаваха. Болката в корема продължаваше да го измъчва, но адреналинът му помогна да не й обръща внимание.

— Как ще се измъкнем? — прошепна зад гърба му Катерина.

— Сградата има още един изход, от който ще излезем във вътрешния двор. Следвай ме.

Предпазливо прекосиха дългия коридор и стигнаха до задното стълбище в момента, в който двамата мъже изскочиха в противоположния край на коридора, на двайсетина метра зад тях.

Без да обръща внимание на острата болка в корема, Мичънър се понесе надолу, вземайки по три стъпала наведнъж. Претъпканият с писма сак влизаше в болезнено съприкосновение с ребрата му. Не след дълго стигнаха до приземния етаж, завиха зад стълбището и изскочиха на двора. Оказа се, че той е пълен с паркирани коли, които трябваше да бъдат заобикаляни. Скоро пред очите им изплува арката на тесен проход, от който се излизаше направо на булеварда. По платното пълзяха хиляди коли, а тротоарите бяха пълни с народ. Слава богу, че римляните обичат да вечерят късно.

Забеляза едно такси, което чакаше на ъгъла на двайсетина метра от тях. Сграбчи ръката на Катерина и я повлече натам. Обърна се тъкмо навреме, за да види как двамата им преследвачи изскачат от пасажа, оглеждат се за миг и хукват подире им.

Стигнаха таксито и Мичънър рязко отвори задната врата.

— Пали и тръгвай! — извика на италиански той, без да обръща внимание на учудения поглед на шофьора.

Колата плавно се включи в движението. Той погледна през задното стъкло и със задоволство установи, че преследвачите им спират да тичат.

— Къде отиваме? — прошепна Катерина.

— Носиш ли си паспорта?

— В чантата ми е.

— Карай към летището! — извика на шофьора Мичънър.

60

23:40 ч.

Валендреа коленичи пред олтара в параклиса на любимия си Павел VI. По времето на Климент това място оставаше почти винаги пусто, тъй като папата предпочиташе едно по-малко помещение за молитвите си. Но наследникът му беше решен да провежда именно тук, сред целия този блясък, всекидневните утринни литургии, на които щяха да присъстват повече от четирийсет избраници сред най-верните му привърженици. Разбира се, след тях щеше да има и време за официалните снимки, на които да бъде запечатана и пълната им лоялност към него. Климент упорито отказваше да се възползва от предимствата на поста си — поредният му недостатък, — но Валендреа беше твърдо решен да се придържа към това, за което се бяха борили стотици папи преди него.

Колебаеше се дали да не въведе отново „Отче наш“ или някоя друга от традиционните молитви, но в крайна сметка реши, че откровеният разговор ще бъде по-подходящ за времето. Той беше върховният водач на божествената апостолическа църква. Кой, ако не той, имаше правото да разговоря открито с Бог?

Прие като знак от небето начина, по който Мичънър бе успял да прочете десетата тайна на Междугорие. Не беше случайно, че е получил възможност да се запознае и с двете тайни — от Босна и от Фатима. Това напълно оправдаваше убийството на отец Тибор. Една от десетте Божи заповеди забранява отнемането на човешки живот, но през вековете папите бяха избили милиони хора. Последното убийство не беше изключение, защото опасността за римокатолическата църква беше съвсем реална. Климент XV се пресели в отвъдното, но протежето му бе живо и очевидно възнамеряваше да се възползва от наследството му. Валендреа не можеше да позволи увеличаването на риска, който и без това не беше малък. Нещата изискваха твърда ръка. Което означаваше, че и Колин Мичънър трябва да последва съдбата на отец Тибор.

Сключи длани пред гърдите си, вдигна очи към изтерзаното лице на разпнатия Христос и смирено го помоли за съвет. Беше ясно, че изборът му за папа не е случаен, също както мотивите му да избере името Петър. До този момент ги беше приемал като продукт на собствената си амбиция, но вече не мислеше така. Той беше връзката с небето. Петър II. Пред него лежеше само един път и той благодари на бога, че го е дарил със силата да го извърви.

— Свети отче.

Валендреа се прекръсти и стана. На вратата на слабо осветения параклис се очертаваше неясната фигура на Паоло Амбрози. Върху лицето му се беше изписала тревога.

— Какво стана с Мичънър?

— Успял е да избяга заедно с Катерина Леу. Но открихме нещо друго.

Валендреа мълчаливо гледаше купчината писма, които бяха една наистина приятна изненада. Климент XV беше имал любовница. Това не подлежеше на съмнение, въпреки че нищо в съдържанието им не подсказваше смъртен грях. Но нарушаването на Божиите заповеди е смъртен грях за всеки духовник.

— Продължавам да се удивлявам — промърмори той и вдигна глава към Амбрози.

Бяха седнали в библиотеката. Същата, в която по-рано през деня се състоя драматичната му конфронтация с Мичънър. Спомни си какво му беше казал Климент преди месец, когато му докладваха за безкомпромисното поведение на отец Кийли пред трибунала: Може би трябва да изслушваме и противоположните мнения. Сега вече разбираше защо Фолкнер бе проявил тази необичайна търпимост — очевидно той не бе приемал сериозно безбрачието.

— Това е не по-малко тежък грях от самоубийството — подхвърли на помощника си той. — Не допусках, че Климент ще се окаже толкова потаен.

— А вероятно и проницателен — добави Амбрози. — Извадил е бележките на отец Тибор от хранилището, защото е знаел какво ще направите.

Не му стана особено приятно, че го възприемат като предсказуем, но замълча. След малко вдигна глава и рязко нареди:

— Унищожи тези писма!

— Не е ли по-разумно да ги запазим?

— Никога не можем да ги използваме, както би ми се искало — поклати глава Валендреа. — Авторитетът на Климент трябва да бъде запазен, защото, ако го дискредитираме, това ще хвърли петно върху цялата папска институция. Само ще си навредим, ако започнем да ровим кокалите на един мъртвец. Затова ти нареждам да ги унищожиш. — Замълча за момент, после зададе въпроса, който най-много го интересуваше в момента: — Закъде заминаха Мичънър и Катерина Леу?

— Скоро ще разберем. В момента нашите хора проверяват фирмите за таксита.

Вече му беше минало през ума, че Климент е използвал за скривалище старата си ракла. Но това, което знаеше за бившия си враг, даваше малки надежди за едно толкова лесно разрешение. Взе един от пликовете пред себе си и прочете адреса. ИРМА РАН, ХИНТЕРХОЛЦ 19, БАМБЕРГ, ГЕРМАНИЯ.

До слуха му достигна тиха мелодия и Амбрози извади малък мобилен телефон. Вдигна го до ухото си, изрече няколко думи и го изключи.

— Нека отгатна — промърмори Валендреа, без да отделя поглед от плика. — Закарали са ги на летището.

Амбрози кимна.

Валендреа му подаде плика и вдигна глава.

— Открий тази жена, Паоло. Успееш ли, ще получим каквото търсим. Плюс самия Мичънър. Мисля, че вече пътуват към нея.

— Как можем да сме сигурни?

— Никой не може да бъде сигурен в каквото и да било, това е само едно добре обосновано предположение. Искам лично да се заемеш с тази задача.

— Не е ли рисковано?

— Да, но е риск, който сме длъжни да поемем. Убеден съм, че ще успееш да останеш незабелязан.

— Естествено, свети отче.

— Искам да унищожиш превода на Тибор в момента, в който го откриеш. Не ме интересува как ще го направиш. Разчитам на теб, Паоло. Трябва да ликвидираш всеки, който е прочел този текст, независимо дали става въпрос за онази жена в Бамберг, за Мичънър или Леу. Просто да ги ликвидираш, без никакво колебание!

Лицето на секретаря му се изпъна, а в очите му се появи хищен блясък. Валендреа знаеше всичко за ненавистта между Амбрози и Мичънър, защото лично я насърчаваше. Лоялността се крепи на омразата. Часовете или дните, които предстояха, щяха да донесат огромно удоволствие на стария му другар.

— Няма да ви разочаровам, свети отче — тихо промълви Амбрози.

— Не става въпрос дали ще разочароваш мен. Това е нашата божествена мисия, от изпълнението на която зависи много. Страшно много!

61

Бамберг, Германия

Петък, 1 декември, 10:00 ч.

Крачейки по павираните улички, Мичънър бързо разбра защо Якоб Фолкнер обичаше толкова много Бамберг. Самият той идваше тук за пръв път. При редките си завръщания у дома Фолкнер винаги беше пътувал сам. Бяха решили, че градчето ще бъде включено в програмата на папската европейска обиколка, планирана за следващата година. Фолкнер бе споделил, че много иска да посети гроба на родителите си, да отслужи тържествена литургия в катедралата и да види старите си приятели. Желание, което придаваше още по-голяма странност на самоубийството, още повече че в момента на смъртта му подготовката за пътуването беше в пълен ход.

Бамберг беше разположен на мястото, където се сливаха две реки пенливата Регниц и спокойната и пълноводна Майн. Религиозните сгради заемаха част от хълмовете край града. Там бяха кралският дворец, манастирът, катедралата и резиденцията на някогашните епископи. По-надолу, върху полегатите склонове, опиращи в Регниц, беше разположена търговската част на града. Реката беше символичната граница между светското и духовното. Именно там, на малко островче в средата на буйните води, мъдрите жители на града бяха издигнали старата сграда на кметството, чиито насечени от греди стени бяха покрити с красиви фрески. До нея водеше каменен мост, който продължаваше и от другата страна, предлагайки надеждна връзка между двата свята.

Мичънър и Катерина взеха самолета за Мюнхен и прекараха нощта в един от хотелите край летището. Сутринта наеха кола и се насочиха на север, към сърцето на Бавария. Пътуването дотук им бе отнело близо два часа, тъй като трябваше да преодолеят прохода, пресичащ Франконските планини, изпълнен с остри завои. В момента се намираха на живописния Максплац, осеян с търговски сергии. Бяха улучили началото на традиционния коледен базар. Времето беше студено, но свежо. Слънцето рядко надничаше иззад тежките облаци, от които лениво се откъсваха единични снежинки. Неподготвени за толкова рязка смяна на температурата, двамата се принудиха да влязат в първия магазин за готово облекло, където си купиха топли палта, ботуши и ръкавици.

Църквата „Свети Мартин“ хвърляше издължена сянка върху част от оживения площад. Мичънър реши, че един разговор с тукашния свещеник ще му бъде от полза, и това се оказа вярно. Свещеникът не само познаваше Ирма Ран, но и му каза къде може да я намери — най-вероятно в малката енорийска църква северно от канала, която обичала да посещава.

Откриха я в един от страничните параклиси, заета да почиства и подрежда пространството пред олтара, само на метър от печалния поглед на разпнатия Христос. Във въздуха се носеше миризмата на горящи свещи, омекотена от аромата на пчелен мед. Беше слаба жена с бледа, прорязана от ситни бръчици кожа, все още носеща следи от някогашна хубост. Ако не знаеше, че наближава осемдесет, Мичънър би се заклел, че годините й не са повече от шейсет.

В продължение на няколко минути наблюдаваха как жената усърдно се кръсти при всяко преминаване покрай разпятието. После Мичънър бавно тръгна напред и бутна ниската портичка от ковано желязо, обзет от чувството, че е натрапник. Спомни си, че е тук заради Климент, и тръсна глава.

— Вие ли сте Ирма Ран? — попита на немски той.

Жената се обърна. Посребрената й коса стигаше до раменете. Лицето с бледи страни беше чисто, без никаква следа от козметика. Брадичката й беше гладка и закръглена, а очите й бяха топли и състрадателни.

— Питах се кога ли ще намериш време за мен — прошепна тя и направи крачка към него.

— Откъде знаете кой съм? Никога не сме се срещали.

— Познавам те.

— И ме очаквахте?

— О, да. Якоб каза, че ще дойдеш. А той винаги беше прав. Особено по отношение на теб.

Той разбра.

— Писмото? Онова, което получихте от Торино.

Жената кимна.

— Значи получихте това, което искате.

— Зависи. По своя воля ли си тук, или някой те е изпратил?

Странен въпрос, рече си той и направи опит да подбере думите си.

— Идвам от името на моята църква.

— Якоб ме предупреди, че ще отговориш по този начин — усмихна се тя. — Много добре те познаваше.

Мичънър помаха на Катерина да се приближи и я представи. Възрастната жена я дари с топла усмивка и стисна ръката й.

— Много се радвам да те видя. Якоб каза, че ще дойдеш и ти.

62

Ватикана

10:30 ч.

Валендреа бавно прелистваше Lignum Vitae, а началникът на архива стоеше прав пред него. Беше му заповядал да се яви на четвъртия етаж, като вземе със себе си обемистия ръкопис. Искаше лично да прегледа това, което беше предизвикало интереса на Нгови и Мичънър.

Пророчествата на Малахия, в които се говореше за Петър Римски, се оказаха едва в края на многословното описание на Арнолд Вион, което надхвърляше хиляда и осемстотин страници.

— Наистина ли вярваш на тези глупости? — вдигна глава той.

— Ти си сто и дванайсетият папа в списъка на Малахия. Последният. И той предрича, че ще вземеш точно това име.

— Което означава, че църквата е изправена пред апокалипсис, така ли? Накрая Градът на седемте хълма ще бъде съден от Безмилостния съдник. Нима наистина го вярваш? Някога не съм допускал, че си такъв невежа!

— Открай време Рим е известен като Града на седемте хълма — поклати глава архиварят. — А аз не харесвам тона ти!

— Не ме интересува какво харесваш и какво не! Единственото, което ме интересува, е какво сте обсъждали с Нгови и Мичънър!

— Нищо няма да ти кажа.

— Тогава ми кажи защо вярваш в пророчеството — отвърна Валендреа и посочи ръкописа.

— Моето мнение едва ли представлява интерес за теб.

— Представлява, твое преосвещенство — надигна се от мястото си Валендреа. — При това много голям. Приеми го като последен жест към светата църква. Защото, доколкото си спомням, днес е последният ти ден между тези стени.

Лицето на възрастния човек не издаваше нищо от мъката, която вероятно изпитваше. Беше служил на Ватикана близо петдесет години и със сигурност беше имал своите моменти на радост и скръб. Но той беше човекът, организирал подкрепата за Нгови по време на последния конклав. Това стана ясно преди няколко дни, когато кардиналите най-сетне започнаха да говорят. Стана ясно и друго — този човек бе демонстрирал забележителни умения в своята дейност. Жалко, че не беше избрал страната на победителя.

Но и един друг факт предизвикваше безпокойство в душата на Валендреа: през последните два дни в пресата възникна дискусия относно пророчествата на Малахия. Подозираше, че тя е инспирирана от човека насреща му, въпреки че репортерите бяха използвали обичайното клише „неназован източник от Ватикана“. По принцип пророчествата на Малахия не бяха нещо ново, тъй като още преди години бяха станали обект на множество спекулации от страна на разни теоретици на конспирацията. Но сега журналистите бяха започнали да правят връзката и съответните заключения. Сто и дванайсетият папа наистина бе приел името Петър II. Как бе възможно това да е известно на някакъв монах през XI век или пък на хроникьор от XVI? Съвпадение? Може би. Но съвпадение, което даваше изключително голяма допълнителна сила на пророчеството.

Всъщност и Валендреа си задаваше този въпрос. Мнозина биха си помислили, че е избрал името, след като се е запознал подробно с архивите на Ватикана. Но не беше така. Той бе избрал името Петър в момента, в който реши да се бори за папския престол, а това беше много отдавна — още по времето на Йоан Павел II. И не го беше споделил с никого, дори с Амбрози. Да не говорим, че изобщо не беше чел пророчествата на Малахия.

Отново закова поглед в лицето на архиваря, очаквайки отговор на въпроса си. Старецът само поклати глава и промълви:

— Нямам какво да кажа.

— В такъв случай може би имаш идея къде може да е липсващият документ.

— Аз не знам за липсващ документ. Всичко, включено в инвентарния списък, си е на мястото.

— Става въпрос за документ, който не е вписан. Климент лично го е оставил в Резерва.

— Не мога да нося отговорност за нещо, което не ми е известно.

— Наистина ли? Тогава ми кажи какво ти е известно. Какво беше дискутирано на срещата между теб, кардинал Нгови и монсеньор Мичънър?

Архиварят не отговори.

— От мълчанието ти разбирам, че е ставало въпрос тъкмо за липсващия документ, а ти си пряко замесен в неговото изчезване.

Даваше си сметка, че подобно обвинение ще прониже стареца право в сърцето. Той беше длъжен да съхранява абсолютно всички ръкописи на църквата. А фактът, че един от тях липсва, щеше да опетни доброто му име завинаги.

— Не съм направил нищо друго, освен да изпълня заповедта на негово светейшество Климент XV и да отворя Резерва — глухо отвърна кардиналът.

— Вярвам ти, твое преосвещенство. Защото съм убеден, че Климент е взел документа тайно, без да казва на никого. Единственото ми желание е да го открием.

Тези думи бяха изречени с по-топъл тон — ясна индикация, че приема обяснението.

— Аз също искам да… — Старият кардинал изведнъж замълча, сякаш се опасяваше да не изпусне нещо важно.

— Продължавай, твое преосвещенство — меко го подкани Валендреа.

— Шокиран съм не по-малко от теб — въздъхна възрастният мъж. — Но нямам никаква представа кога се е случило това, нито пък къде може да се намира въпросният документ. — От тона му пролича, че твърдо ще се придържа към тази версия.

— Къде е Мичънър?

Валендреа предварително знаеше отговора на този въпрос, но го зададе, за да се увери, че Амбрози е на прав път.

— Не знам — отвърна с леко потрепване в гласа кардиналът.

Дойде ред на въпроса, който действително интересуваше Валендреа.

— А Нгови? Той какво иска?

— Страхуваш се от него, нали? — погледна го с разбиране старият кардинал.

— Не се страхувам от никого, твое преосвещенство — хладно отвърна Валендреа. — Просто искам да знам защо кардинал-шамбеланът проявява толкова голям интерес към Фатима.

— Не съм казал подобно нещо.

— Но вчера сте говорили по този въпрос, нали?

— И това не съм казал.

Валендреа сведе очи към ръкописа — скрит знак, че упорството на стареца започва да го дразни.

— Аз те уволних, твое преосвещенство — рече с лека въздишка той. — Но със същата лекота мога и да те възстановя на поста ти. Нима не би искал да умреш тук, във Ватикана, като началник на архива на католическата църква? Нима не искаш всички документи да бъдат върнати по местата им? Нима чувството ти за дълг не е по-силно от онова, което изпитваш лично към мен?

Старецът се размърда нервно, а мълчанието му беше индикация, че обмисля предложението.

— Какво искаш? — промълви най-сетне той.

— Кажи ми къде отиде отец Мичънър.

— Чух, че тази сутрин е заминал за Бамберг — неохотно отвърна старецът.

— Значи ме излъга?

— Ти попита дали знам къде е. А аз не знам. Казвам ти само това, което съм чул.

— Целта на пътуването му?

— Там може би се намира документът, който търсиш.

— А Нгови?

— Очаква обаждане от страна на отец Мичънър.

Ръцете на папата стиснаха здраво древния ръкопис. Не си беше направил труда да поиска ръкавици. Какво толкова, по дяволите? Най-късно утре този том щеше да се превърне в пепел. Но сега оставаше най-важното.

— Нгови иска да научи съдържанието на липсващия документ, така ли?

Старецът бавно кимна, сякаш откровеността му причиняваше болка, и рече.

— Те искат да научат онова, което ти по всяка вероятност знаеш отдавна.

63

Бамберг

11:00 ч.

Мичънър и Катерина последваха Ирма Ран през Максплац, прекосиха реката и се насочиха към просторната пететажна странноприемница, над вратата на която имаше надпис от ковано желязо „КЬОНИГСХОФ — 1614“. Цифрата означава годината на построяването, обясни Ирма.

Семейството й било собственик на странноприемницата в продължение на няколко поколения, а тя се оказала единствената наследница на баща си, тъй като брат й загинал по време на Втората световна война. Наоколо бяха пръснати малки къщички, построени някога от рибарите. Отначало сградата била мелница, но водното колело отдавна го нямаше, за разлика от черния покрив, балконите с железни парапети и бароковите детайли, които бяха непокътнати. Тя беше преустроила приземния етаж на ресторант с бирхале. Влязоха и се настаниха на една от свободните маси до прозореца с решетки от ковано желязо. Небето навън бързо се покриваше с тъмни облаци, предвещаващи скорошен обилен снеговалеж. Домакинята им сервира по една висока халба бира.

— Обикновено отваряме около обяд и тогава всички маси ще бъдат заети — поясни тя. — Готвачът ни се радва на голяма популярност.

— В църквата споменахте, че Якоб ви с казал за нашата поява — подхвърли Мичънър. — Наистина ли имаше такова нещо в писмото му?

— Да — кимна Ирма. — Пишеше да те очаквам, като с теб вероятно ще бъде и тази хубава жена. Моят Якоб беше много интуитивен, особено когато ставаше въпрос за теб, Колин. Нали мога да те наричам така? Имам чувството, че те познавам отдавна.

— Не бих искал да ме наричате по друг начин — усмихна се той.

— А аз съм Катерина.

Възрастната жена ги дари с лъчезарна усмивка.

— Какво друго ви каза Якоб? — пожела да узнае Мичънър.

— Разказа ми за дилемата ти. За кризата ти по отношение на вярата. Но след като си тук, значи си прочел моите писма.

— Не подозирах колко дълбока е връзката ви — промълви Мичънър.

Оттатък прозореца се появи огромна баржа, която наду сирената си и бавно се отдалечи в северна посока.

— Моят Якоб беше любвеобилен човек, отдал живота си на хората и Бог.

— Не напълно, както излиза — подхвърли Катерина.

Мичънър очакваше тази забележка. Снощи й беше дал да прочете писмата и тя остана смаяна от дълбоките чувства на Фолкнер към тази жена.

— Дълго време го ненавиждах — поясни с равен глас тя. — Смятах го за главен виновник за избора на Колин. Смятах, че той го кара да предпочете църквата. Но сега разбирам, че съм грешала. Той много добре е разбирал как съм се чувствала тогава.

— Наистина е така. Ние разговаряхме за болката на Колин. Много му се искаше да разкрие истината пред него, да му покаже, че не е сам. Но аз се възпротивих. Времето не беше подходящо за подобни признания. Нашите отношения трябваше да останат тайна. — Обърна се към Мичънър и продължи: — Той искаше да останеш духовник, защото се нуждаеше от помощта ти за промените, които беше намислил. Според мен и тогава е знаел, че някой ден ще бъдете на различни мнения.

— Той направи опит да промени нещата — принуди се да отвърне Мичънър. — Без конфронтация, с помощта на разума. Якоб беше миролюбив човек.

— Но преди всичко беше мъж, Колин — прошепна тя, сякаш за да не подплаши някакъв скъп спомен. — Мъж като всички останали — слаб и грешен.

Катерина протегна ръка през масата и покри с длан тънките пръсти на възрастната жена. Очите и на двете овлажняха.

— Кога започна връзката ви?

— Още когато бяхме деца. Знаех, че винаги ще го обичам… — Ирма прехапа устни и колебливо добави: — Но знаех също, че никога няма да го имам. Или поне не напълно. Още в онези години той искаше да стане свещеник. Примирих се и някак ми стигаше, че притежавам сърцето му.

Мичънър изведнъж пожела да научи нещо, което на практика изобщо не му беше работа. Ала поведението на жената го предразположи да прояви дързост.

— Но любовта ви никога не беше консумирана, нали? — подхвърли той.

Погледът й остана върху лицето му в продължение на няколко секунди, после на лицето й изплува усмивка.

— Не, Колин. Твоят Якоб никога не наруши обета си пред църквата. Би било немислимо за него, а и за мен. — Премести очи върху Катерина и добави: — Когато съдим себе си, трябва да се съобразяваме с времената, в които живеем. Ние с Якоб живяхме в друга епоха. Достатъчно лошо беше, че се обичахме. Би било немислимо да си позволим нещо повече.

В съзнанието на Мичънър изплуваха думите на Климент, изречени в Торино. И тъгата в очите му.

— И през цялото това време вие живяхте тук сама? — подхвърли той.

— Не бях сама. Имах семейството си, този бизнес, приятелите, бога… Имах и обичта на човек, който споделяше с мен абсолютно всичко. Не във физически смисъл, разбира се. Малцина могат да се похвалят и с толкова.

— Никога ли не ви създаваше проблеми фактът, че не сте заедно? — попита Катерина. — Нямам предвид сексуално, а просто физически — че не сте един до друг. Вероятно не е било лесно.

— Е, бих предпочела нещата да се развият по друг начин, но нищо не зависеше от мен. Якоб беше привлечен от църквата на много ранна възраст. Аз знаех това, но не му попречих. Обичах го достатъчно силно, за да го деля. Дори с бога.

През вратата влезе жена на средна възраст, която започна задъхано да обяснява какво е купила на пазара. По оловните води на реката зад прозореца се плъзна друга баржа. Във въздуха се въртяха самотни снежинки.

— Някой знаеше ли за вашата връзка с Якоб? — попита Мичънър, след като жената излезе.

— Никой — поклати глава Ирма. — Не сме споделяли с никого. Местните хора знаят, че сме приятели от детинство, и нищо повече.

— Смъртта му вероятно е била тежък удар за вас — промълви Катерина.

— Не можете да си представите колко тежък — въздъхна жената. — Знаех, че е зле, защото го виждах по телевизията. Съзнавах, че е само въпрос на време. И двамата остарявахме, но неговото време дойде някак… Някак изведнъж. Все още очаквам да намеря писмото му в пощенската кутия. — Гласът й затрепери, стана по-мек и приглушен. — Моят Якоб го няма, а вие сте първите хора, с които говоря за него. Той каза, че мога да ви се доверя. Че вашата визита ще ми донесе покой. И отново се оказа прав. Чувствам се по-добре дори като си говорим за него.

Какво ли ще си помисли тази благородна жена, ако научи, че Фолкнер сам е отнел живота си, запита се Мичънър. Но дали има право да го научи? Тя разкриваше душата си пред тях, а той се умори да лъже. С нея паметта му щеше да бъде на сигурно място.

— Якоб се самоуби — глухо промълви той.

Ирма замълча. Мичънър усети върху себе си изненадания поглед на Катерина.

— Папата се е самоубил?

— Да. Със сънотворни. Обясни, че му се явила Дева Мария и му заповядала да отнеме живота си. Това било наказанието за непокорството му. И той решил да го приеме, след като цял живот пренебрегвал волята на небето.

Ирма продължаваше да мълчи, заковала безизразен поглед в лицето му.

— Вие сте знаели? — трепна той.

Тя кимна.

— Неотдавна ми се яви. Насън. Каза, че всичко е наред. Че вече е опростен. И че срещата му с бога щяла да стане скоро. Не разбрах какво означава това.

— А имали ли сте видения наяве?

— Не, само насън — поклати глава тя, а гласът й стана някак отнесен. — Все някога ще бъда с него. Това ме крепи. Ще бъдем заедно завинаги. Якоб ясно ми го каза в онзи сън. — Обърна се към Катерина и добави: — Ти ме попита трудна ли е била раздялата. Ще ти отговоря така: тя е нищо в сравнение с вечността. А ако не друго, аз съм много търпелива жена.

Мичънър изпита нужда да я насочи към смисъла на всичко това.

— Ирма, къде е това, което ви изпрати Якоб?

Жената сведе очи към бирата на масата.

— Разполагам с един плик, който Якоб ми каза да ти предам.

— Ако обичате.

Ирма стана от масата.

— Той е в апартамента ми, ще отида да го взема.

Катерина я изчака да излезе и рязко извърна глава.

— Защо не ми каза за самоубийството на Климент?

Леденият глас, с който зададе въпроса, отговаряше на температурата навън.

— Мисля, че отговорът е очевиден — сви рамене той.

— Кой друг знае?

— Само няколко души.

— Винаги едно и също, а? — скочи тя. — Проклетата тайнственост на Ватикана! — Облече палтото си и тръгна към вратата. — Която явно много ти допада!

— На теб също — подхвърли той с ясното съзнание, че не бива да казва това.

Тя се закова на място.

— Е, получих си го. Всекиму заслуженото. А какво е твоето оправдание?

Той не отговори и тя се насочи към вратата.

— Къде отиваш?

— Да се поразходя. Сигурна съм, че ти и любимата на Климент имате да си кажете много неща, които не ме засягат.

64

Катерина усещаше, че е напълно объркана. Мичънър не й се беше доверил, запазвайки за себе си тайната за смъртта на Климент. Валендреа положително знаеше за нея — в противен случай Амбрози непременно би я притиснал да научи нещо повече. Какво става, за бога? Липсващи ръкописи, очевидци разговарят с Дева Мария, папата се самоубива, след като тайно е обичал една жена в продължение на шейсет години… Няма жив човек, който да повярва на всичко това!

Излезе от странноприемницата, закопча палтото си и тръгна по обратния път към Максплац. Вдигна ръка да бръсне снежинките от косата си. Въздухът беше студен, сух и мрачен, също като настроението й.

Ирма Ран й помогна да погледне в душата си. В ситуацията, в която преди години тя бе притискала Мичънър да направи избор, причинявайки болка и на двамата, Ирма беше избрала друг, по-малко егоистичен път. Пътят на отразената любов, а не на притежанието. И вероятно беше права: важна е не физическата връзка, а близостта на душите и сърцата.

Запита се дали двамата с Мичънър биха могли да се радват на такава връзка. Вероятно не. Времената са други. Но тя е тук, пак до същия мъж, отново поела по мъчителната пътека на изгубената и преоткритата любов, на новите изпитания. А после… Тъкмо това е въпросът. Какво ще стане после?

Продължи да крачи напред. Скоро стигна площада, прекоси мостчето над някакъв капал и пред очите и изплуваха двойните кубета на храма „Свети Гандолф“.

Животът беше твърде сложен! Отново видя мъжа от снощи, наведен над Мичънър с нож в ръка. Не се беше поколебала да го нападне. След това бе предложила да се обърнат към властите, но Мичънър бе отказал. Сега вече знаеше защо: той не искаше да излага на опасност тайната, свързана със смъртта на папата. Якоб Фолкнер означаваше много за него. Може би прекалено много. Разбра и защо беше заминал за Босна — за да търси отговор на въпросите, останали след смъртта на приятеля му. Беше ясно, че тази глава от живота му не може да бъде затворена просто защото краят й все още не беше написан. Дали това изобщо ще се случи някога, запита се тя.

Неусетно се беше озовала пред отворените двери на „Свети Гандолф“. Отвътре се долавяше подканяща топлина. Влезе. Почти веднага забеляза отворената врата от ковано желязо, която водеше към страничния параклис. Онзи, в който бяха намерили Ирма. Подмина го и спря пред съседния параклис. Пред очите й се появи статуя на Дева Мария, прегърнала младенеца Христос. Гледаше на света с умилителния поглед на горда майка. Този роден през средновековието образ — на бялата жена от англосаксонски тип — отдавна се беше превърнал в любима и обичайна икона за вярващите. Но на практика Дева Мария бе живяла в Израел — място с горещо слънце и топъл климат, обитавано от хора със силно мургава кожа. По тази причина Мадоната трябваше да е арабски тип, с черна коса и жилаво тяло. Но европейските католици не бяха приели такъв външен вид и съответно бяха създали образ, който е по-близо до тях. Образът, който църквата налагаше в продължение на столетия.

А била ли е дева? Дали божият син в утробата й наистина е дело на Светия Дух? Дори да е така, зачатието със сигурност е било по неин избор. Единствено тя би могла да приеме бременността. Защо тогава църквата се противопоставя на аборта с такава ярост? Кога жената губи правото да решава дали иска да даде живот, или не? Дали Богородица не е първата жена, установила това право? А какво би станало в случай на отказ? Дали пак щеше да се иска от нея да износи божественото отроче в утробата си?

Безброй въпроси напираха в нея. А отговори за тях просто нямаше. Обърна се да си върви и почти се сблъска с Амбрози.

Нямаше време да реагира, защото папският секретар се стрелна напред и я бутна във вътрешността на параклиса. Закова я с лице към каменната стена и светкавично изви лявата ръка зад гърба й. Железните му пръсти се сключиха около шията й.

— Тъкмо се чудех как да те разделя от Мичънър! — изръмжа той. — Благодаря ти, че ми помогна.

Натискът на пръстите му се усили и тя отвори уста да изкрещи.

— Хей, хей, не го прави! — прошепна в ухото й той. — Освен това няма кой да те чуе.

Тя направи опит да се освободи.

— Не мърдай! Търпението ми към теб отдавна се изчерпа!

Тя мълчаливо продължаваше да се бори. Амбрози рязко я дръпна от стената и я стисна за гърлото, прекъсвайки притока на въздух към дробовете й. Тя заби нокти в ръката му, но липсата на кислород обрече усилията й на провал. Имаше чувството, че всеки момент ще загуби съзнание. Устата й беше отворена, но от нея не излиташе никакъв звук. Очите й бавно се извъртяха с бялото нагоре. Последното нещо, което видя, беше благият поглед на Мадоната, който обаче не й предложи утеха.

65

Мичънър мълчаливо наблюдаваше Ирма, извърнала лице към реката зад прозореца. Беше си дошла малко след излизането на Катерина и бе оставила на масата познатия бледосин плик.

— Моят Якоб отне живота си — прошепна тя. — Толкова ми е тъжно! — Обърна се да го погледне и подхвърли: — Но въпреки това беше погребан в „Свети Петър“, на свята земя.

— Не можехме да съобщим на света какво е станало.

— Това беше единственото му недоволство по отношение на църквата — отсъствието на истината. А по ирония на съдбата и неговото наследство зависи от една лъжа.

Което не беше чак толкова чудно. Кариерата на Мичънър също се беше градила върху една лъжа по подобие на тази на Якоб Фолкнер. Интересното беше, че двете лъжи се оказаха твърде близки.

— Винаги ли ви е обичал?

— Да не би да намекваш, че е имало и други? Не, Колин. Обичал е само мен.

— Но на даден етап и двамата сте почувствали нужда от промяна. Вие не изпитвахте ли нужда от съпруг, от деца?

— От деца да. Това е една от най-големите мъки в живота ми. Но твърде рано разбрах, че се нуждая от Якоб, а и той от мен. Сигурна съм, че вече си разбрал един прост факт — за него ти беше син в пълния смисъл на тази дума.

Очите й се навлажниха.

— Някъде прочетох, че ти си намерил тялото му. Трябва да е било ужасно.

Мичънър не искаше да мисли за монахините около леглото, които подготвяха Климент за вечния му път.

— Той беше забележителен човек. Но в момента имам чувството, че не съм го познавал.

— Няма защо да мислиш така. У него просто имаше неща, които предпочиташе да запази за себе си. Убедена съм, че и ти ги притежаваш.

Колко вярно.

— Не можах да прочета това — въздъхна тя и махна към плика на масата.

— Значи се опитахте?

Тя кимна.

— Разпечатах го. Бях любопитна. Но едва след смъртта на Якоб. Оказа се, че съдържанието му е на друг език.

— Италиански.

— Кажи ми какво пише в него.

Той се подчини, а тя го слушаше с нарастващо смайване. Трябваше да й признае, че единственият жив човек, който знае съдържанието на този текст, е Алберто Валендреа.

— Знаех, че нещо тормози Якоб. Последните му писма бяха мрачни, дори цинични. Далеч от обичайния му стил. И не ми казваше всичко.

— Аз също се опитах, но той не сподели нищо с мен.

— Понякога беше такъв.

Слухът му долови отварянето на входната врата, последвано от забързани стъпки. Ресторантът се намираше в дъното на приземния етаж, отвъд малкия вестибюл, от който започваше стълбището към горния етаж. Реши, че това е Катерина.

— С какво мога да ви помогна? — попита Ирма, насочила поглед някъде над главата му.

Мичънър седеше с гръб към вратата, с лице към прозореца и реката зад него. Обърна се и видя Паоло Амбрози на няколко крачки от масата. Италианецът беше облечен в черни джинси, които му стояха зле, а под сивото палто и кафявото шалче се виждаше черна риза с отворена яка.

— Къде е Катерина? — скочи Мичънър.

Амбрози не отговори, но на лицето му се изписа мрачно — иронично изражение. Колин понечи да се нахвърли отгоре му, но в ръката на папския секретар проблесна пистолет.

— Кой е този? — попита Ирма.

— Дяволът.

— Аз съм отец Паоло Амбрози — мазно се усмихна италианецът. — А вие трябва да сте Ирма Ран.

— Откъде знаете името ми?

Мичънър застана между двамата, надявайки се Амбрози да не забележи плика на масата.

— Прочел е писмата ви. Снощи, преди да напусна Рим, не успях да прибера всички.

Жената ахна и вдигна ръка пред устата си.

— А папата знае ли за тях?

— След като този мръсник ги е прочел, значи и папата е в течение — мрачно отвърна Мичънър.

Ирма мълчаливо се прекръсти. В очите на Мичънър бавно се промъкна ужас.

— Кажи ми къде е Катерина!

Дулото на пистолета остана насочено в гърдите му.

— На сигурно място, поне засега — отвърна Амбрози. — Но ти знаеш за какво съм дошъл.

— А откъде си сигурен, че е у мен?

— Ако не е у теб, значи е у тази жена.

— Валендреа каза, че сам трябва да го намеря — подхвърли Колин, надявайки се Ирма да запази мълчание.

— За да го изпратиш на кардинал Нгови.

— Още не зная какво бих направил.

— Не, вече знаеш — поклати глава Амбрози.

Мичънър усети, че копнее да забие юмрук в това арогантно лице, но пистолетът го спря.

— Катерина е в опасност, така ли? — вдигна глава Ирма.

— Тя е добре — отвърна Амбрози.

— Реално погледнато, Катерина е твой проблем, Амбрози — подхвърли Мичънър. — Защото беше твой шпионин. Лично аз вече пет пари не давам за нея.

— Тези думи положително ще разбият сърцето й.

— Сама се е забъркала в тази каша, сама да се оправя — сви рамене Мичънър. Сърцето му се сгърчи при мисълта, че излага живота й на опасност, но беше убеден, че всяка проява на слабост в този момент ще се окаже фатална.

— Искам превода на Тибор! — отсече Амбрози.

— Не разполагам с него.

— Но Климент го е изпратил тук, нали?

— Още не зная, но мога да разбера. — Сега най-важното беше да печели време. Ръката му махна по посока на Ирма. — А когато приключа, искам тази жена да бъде оставена на мира. Тя няма нищо общо с тези неща.

— Има, при това по желание на Климент.

— Само при това условие ще получиш превода. В противен случай ще го предам на медиите.

За миг в хладното поведение на Амбрози настъпи промяна. На лицето му се появи нещо като усмивка. Предположението на Мичънър беше вярно: Валендреа го бе изпратил да унищожи информацията, а не да я прибере.

— Ще я оставя, но ако не го е прочела — изръмжа след добре изиграно колебание Амбрози.

— Тя не знае италиански.

— Но ти знаеш. Не забравяй предупреждението. Пренебрегнеш ли го, автоматично ме лишаваш от избор.

— Как ще разбереш дали съм го прочел, или не?

— Наясно съм, че посланието не може да се скрие лесно. Доста папи бяха здравата разтърсени от него. Предлагам ти да го забравиш, Мичънър. То вече не те интересува.

— Положението ми е доста сложно за човек, който не се интересува — поклати глава Мичънър. — Имам предвид снощния си посетител.

— Не знам нищо по този въпрос.

— На твое място и аз бих отговорил така.

— А какво ще стане с Климент? — проплака Ирма, която явно продължаваше да мисли за писмата.

— Паметта му е във ваши ръце — сви рамене Амбрози. — Аз не желая нещата да стигнат до медиите, но ако това все пак се случи, ние имаме готовност да им подхвърлим известни сведения. Които, меко казано, ще имат опустошителен ефект върху имиджа му. А също и върху вашия.

— Ще разкриете как е умрял? — попита Ирма.

— Тя знае, а? — попита Амбрози и хвърли кос поглед към Мичънър.

— Също като теб, както разбирам — кимна той.

— Добре. Това улеснява нещата. Да, точно така ще направим. Но не директно. В подобни случаи слуховете вършат далеч по-добра работа. И до ден-днешен много хора са убедени, че Йоан Павел I е бил убит. Представете си какво ще излезе в медиите за Климент. Да не говорим за вашата връзка с него. Писмата, с които разполагаме, съдържат достатъчно доказателства за нея. Ако го цените — нещо, в което съм дълбоко убеден, — трябва да ни сътрудничите. В такъв случай никой нищо няма да разбере.

Ирма не отговори. По лицето й потекоха сълзи.

— Не плачете — рече Амбрози. — Отец Мичънър ще постъпи както трябва. Винаги го е правил. — Тръгна към вратата, после спря. — Чух, че довечера започва прочутата коледна церемония в Бамберг. Всички църкви ще покажат сцени, свързани с Рождество Христово, а в катедралата ще бъде отслужена тържествена литургия. Започва в осем, очаква се силно присъствие. Защо не изпреварим суматохата, като си разменим някои неща в седем? Ето там. — Ръката му посочи внушителната сграда на катедралата, издигаща се на отсрещния хълм. — Всички ще се почувстваме по-добре, ако го направим на публично място. Разбира се, ако не предпочитате да го направим още сега.

— Добре, в катедралата, точно в седем вечерта. А сега се махай!

— Помни какво ти казах, Мичънър. Не го разпечатвай. Така ще направиш услуга не само на себе си, но и на госпожица Леу и госпожа Ран.

След тези думи Амбрози се обърна и излезе. Ирма остана седнала, а по лицето й продължаваха да текат сълзи.

— Този човек с олицетворение на злото — прошепна тя.

— Също като новия папа — добави Мичънър.

— Той е свързан с Петър?

— Личният му секретар.

— Какво става, Колин?

— За да отговоря на този въпрос, трябва да прочета съдържанието на плика — въздъхна Мичънър. — Но вие не бива да сте тук. Не искам да знаете нищо за него.

— А защо трябва да го отваряш?

— Защото трябва да разбера кое е важното в него — посегна към писмото Мичънър.

— Но онзи човек те предупреди да не го правиш.

— Амбрози да върви по дяволите! — извика Мичънър и сам се учуди на яростта в гласа си.

Ирма, изглежда, се убеди в сериозността на намеренията му.

— Добре, ще се погрижа да не те безпокоят.

След тези думи тя стана и тихо напусна помещението, затваряйки вратата след себе си. Пантите леко проскърцаха, което напомни на Мичънър за онази дъждовна утрин в архивите на Ватикана, когато му се беше сторило, че някой го наблюдава. Сега вече знаеше, че този някой е бил Паоло Амбрози.

Остана неподвижен на мястото си, заобиколен от дълбока тишина. Някъде далеч проплака корабна сирена. Камбаните на отсрещния бряг отбелязаха един часа следобед.

Той седна на масата и разпечата плика. Вътре имаше два листа — единият син, а другият кремав. Прочете първо синия, изписан с равния почерк на Климент.

Отмести листа встрани. Ръцете му трепереха. По някакъв начин Климент е бил сигурен, че рано или късно той ще се озове в Бамберг и ще прочете съдържанието на плика.

Пръстите му бавно разгънаха кремав лист.

Мастилото беше светлосиньо, а листът гладък и нов. Очите му пробягаха по италианския текст, а мозъкът му автоматично започна да се нагажда към чуждия език. За целта се наложи да го изчете повторно, след което вече знаеше точното съдържание на записките на сестра Лусия от 1944-та, подробно описващи посланието на Дева Мария. Същото, което отец Тибор беше превел през 1960-а.

Ръцете му се разтрепериха още по-силно. Но това не се дължеше на предизвикателството в думите на сестра Лусия.

Бръкна в джоба си и извади посланието на Ясна, написано преди два дни. То съдържаше думите на Дева Мария, изречени на онзи планински връх в Босна. Десетата тайна на Междугорие. Разгъна го пред очите си и потъна в четене.

Мичънър остави писмото и бавно падна на колене. Съмнение не можеше да има. Две послания. Едното, записано от португалска монахиня през 1944 г., от една неука жена, която не владееше тънкостите на словото. Преведено през 1960-а от един свещеник и представляващо точен преразказ на думите на Мадоната, произнесени на 13 юли 1917 г. А другото, записано само преди два дни от жена, която е била свидетелка на стотици божествени появи, бе произнесено на върха на обгърната от бурята планина при последната поява на Дева Мария.

Близо деветдесет години разделяха двете явления.

Първото послание бе останало запечатано във Ватикана, съдържанието му бе известно само на папите и на един български преводач, но никой от тях не подозираше за приносителя на второто послание. По същия начин очевидката нямаше начин да знае за съдържанието на първото. Но двата текста бяха идентични, а общият знаменател между тях бе авторът.

Мария, Божията майка.

Цели две хиляди години скептиците искаха доказателство за съществуването на бога. Нещо осезаемо, което да доказва по неоспорим начин, че той има отношение към света, че е жив в буквалния смисъл на думата. Не притча или метафора, а истински владетел на небето, баща на човеците, автор на зачатието. В главата на Мичънър изведнъж изплуваха собствените му видения, свързани с Мадоната.

— Каква е моята съдба? — беше я попитал той.

— Да бъдеш знак за света. Маяк на покаянието. Пратеникът, който ще извести, не Бог е жив.

Тогава си помисли, че има халюцинации, но сега вече знаеше, че всичко се е случило в действителност.

Прекръсти се и започна да се моли. За пръв път го правеше с твърдото убеждение, че Бог го чува. Помоли го да даде прошка на църквата, на глупостта на човеците, най-вече на неговата собствена глупост. Ако Климент е бил прав (нещо, в което вече нямаше причини да се съмнява), значи в далечната 1978 г. Валендреа наистина бе извадил от сандъчето частта от третата тайна, която беше прочел току-що. Представи си какво е изпитал тосканецът, когато е прочел съдържанието й за пръв път. Едно неграмотно португалско дете разбива на пух и прах доктрината, която църквата проповядва и утвърждава в продължение на две хилядолетия. Жените могат да бъдат свещенослужители? Свещениците могат да се женят и да имат деца? Хомосексуализмът не е грях? Абортът е личен избор на жената? А вчера, след като бе прочел посланието от Междугорие, Валендреа веднага бе разбрал това, което Мичънър научи току-що.

Че всички тези текстове са божието слово.

В главата му изплуваха думите на Мадоната: Не жертвай своята вяра, защото накрая ще ти остане само тя.

Затвори очи. Климент се оказа прав. Човеците се държат зле, а небето се опитва да ги поведе в правилната посока. Но човеците са прекалено глупави и пренебрегват тези усилия. Замисли се за липсващото послание, отправено към очевидците в Ла Салет. Дали изчезването му не е дело на някой друг папа, дръзнал пръв да стори това, което беше сторил Валендреа? Предположението обясняваше повторната поява на Дева Мария във Фатима и Междугорие. Искала е да опита отново. Но унищожавайки част от текста, Валендреа беше попречил на тези усилия. Климент поне се беше опитал. Дева Мария отново ми се яви и обяви, че времето ми е изтекло. Редом с нея стоеше отец Тибор. Покорно очаквах да ме вземе със себе си, но тя каза, че трябва сам да се лиша от живот. А отец Тибор добави, че това е мой дълг, че е наказанието ми за проявеното непокорство. Но по-късно всичко щяло да се оправи. Попитах за душата си и те ми казаха, че Бог ме очаква. Твърде дълго пренебрегвах посланията на небето, но този път няма да го направя. Това не бяха бълнувания на сенилен мозък, нито дори предсмъртно писмо на психически нестабилен човек. Сега разбираше защо Валендреа не желае да сравнява възстановения превод на отец Тибор с посланието на Ясна.

Последиците бяха опустошителни.

Службата на Бог не е мъжка привилегия. Църквата имаше негативно отношение към идеята за жени свещеници. Още от времето на Римската империя папите бяха свиквали събори, за да затвърдят тази традиция. Христос е бил мъж, следователно неговите служители трябва да са мъже.

Христовите служители трябва да са щастливи и доволни. Не бива да се лишават от радостта на любовта и децата. Безбрачието е измислено и наложено от хората. Смяташе се, че Христос се е обрекъл на безбрачие, следователно такива трябва да бъдат и служителите му.

Защо трябва да се преследват мъжете и жените, които обичат по различен начин от останалите? В Битие мъжът и жената се сливат в едно цяло, за да създадат нов живот. Затова църквата възприема становището, че е греховна всяка връзка, която не създава живот.

Знай, че сама избрах да бъда Божия майка. Жената трябва сама да решава дали да има дете, без намесата на мъжа. Църквата се обявява категорично против всички форми на ограничаване на раждаемостта. Папите постоянно повтарят, че ембрионът има душа и право на живот, че неговият живот трябва да бъде запазен — дори за сметка на живота на майката.

Човешката концепция за божието слово вероятно е много различна от самото слово. И още по-лошо — в продължение на векове нейното безкомпромисно отношение към божиите послания се подпечатва от папската непогрешимост, която обаче е доказано фалшива, тъй като нито един папа не с изпълнявал желанията на небето. Какво беше казал Климент? Ние сме само хора, Колин. Нищо повече. Аз не съм по-непогрешим от теб. Но въпреки това се обявяваме за князе на църквата. За всеотдайни духовници, чиято единствена грижа е да изпълняват желанията на своя Бог. На практика ние изпълняваме собствените си желания.

Той беше прав, Бог да благослови душата му!

Няколко прости думи, написани от две избрани жени, бяха достатъчни, за да разбият хилядолетни заблуди. Мичънър отправи нова молитва към небето, този път от благодарност към божието търпение. Поиска прошка за човешките си недостатъци и горещо му се помоли Климент да бди над него през следващите часове.

Изключено беше да даде на Амбрози текста, преведен от отец Тибор. Мадоната каза, че е знак за света. Маяк на покаянието. Пратеникът, който трябва да обяви пред света, че Бог е жив. Но за да изпълни това, той се нуждаеше от третата тайна на Фатима. Тя трябваше да бъде подложена на задълбочено научно изследване, което да отстрани обяснимото и да направи едно-единствено заключение.

Но запазването на текста на отец Тибор означаваше да изложи на опасност живота на Катерина. И той отново започна да се моли, този път за указания и просветление.

66

16:30 ч.

Катерина се бореше да освободи ръцете и краката си от дебелото тиксо. Лежеше с ръце зад гърба върху някакъв твърд и неудобен матрак, от който се разнасяше миризма на боя. Небето зад единственото тясно прозорче бързо потъмняваше. На устата й също имаше тиксо и тя направи опит да се успокои, за да може да диша през носа.

Нямаше представа как е попаднала тук. Единственото, което помнеше, бяха костеливите пръсти на Амбрози, впити в гърлото й. След което беше припаднала. Свести се преди повече от два часа, но наоколо цареше дълбока тишина, нарушавана единствено от приглушените гласове, идващи откъм улицата. По всяка вероятност се намираше на горния етаж на някоя от старите барокови къщи в близост до „Свети Гандолф“, тъй като Амбрози не би могъл да я пренесе някъде по-надалеч. Студеният въздух изсушаваше ноздрите й и тя се радваше, че той не беше свалил палтото й.

В онзи параклис, в продължение на един ужасен миг, тя беше сигурна, че умира. А в момента си даваше сметка, че Амбрози е пощадил живота й само защото му е нужна. Най-вероятно като разменна монета в предстоящата сделка с Мичънър. Том Кийли беше прав по отношение на Валендреа, но дълбоко грешеше относно нейните лични качества. Страстите на тези мъже бяха нещо непознато за нея. По време на трибунала Валендреа открито обвини Кийли, че в него се е вселил дяволът. Ако това бе вярно, значи и двамата са в една компания.

Чу отварянето на някаква врата, последвано от приближаващи се стъпки. Миг по-късно в стаята се появи Амбрози, който смъкна ръкавиците си и се надвеси на нея.

— Удобно ли ти е?

Очите й мълчаливо го следяха. Той хвърли палтото си на близкия стол и седна на леглото.

— В църквата сигурно реши, че умираш, нали? — подхвърли той. — Животът е хубаво нещо, много хубаво. Ти не можеш да отговориш, разбира се, но няма проблем. Аз обичам сам да отговарям на въпросите си.

Изглеждаше страшно доволен от себе си.

— Животът е божи дар, но в случая аз те удостоих с него. Защото бих могъл да те убия и да приключа с проблемите, които ми създаваш.

Тя лежеше абсолютно неподвижно. Очите му бавно опипаха тялото й.

— Мичънър ти се е порадвал, нали? Сигурен съм, че е изпитал голямо удоволствие. Помниш ли какво ми каза в Рим? Че пишкаш седнала, а аз не се интересувам от такива. Мислеше, че не изпитвам страст към жените, нали? Мислеше, че не зная какво да направя, защото съм свещеник? Или защото съм педераст?

Тя се зачуди дали представлението е предназначено за нея или за него самия.

— Твоят любовник заяви, че изобщо не му пука какво ще ти се случи — подхвърли с нескрито удоволствие Амбрози. — Нарече те моя шпионка и каза, че си мой, а не негов проблем. И може би е прав. Защото все пак аз те наех, нали?

Тя направи усилие, за да запази безизразното изражение в очите си.

— Мислеше, че си наета от негово светейшество, но аз бях този, който разкри връзката ти с Мичънър и който реши да се възползва от нея. Без мен Петър нямаше да има никаква представа за нея.

Внезапно се наведе напред, отлепи тиксото от устата й и впи устни в нейните. Езикът му проникна навътре по особено противен начин. Катерина направи опит да се отскубне, но той я държеше здраво. Сграбчи я за косата и изви главата й на една страна. Устата му вонеше на бира. Тя не издържа и стисна езика му със зъби. Той изкрещя и се отдръпна, а тя политна подире му.

— Мръсна кучка! — изрева Амбрози и я тръшна на леглото.

Катерина с отвращение изплю слюнката му, сякаш искаше да се отърси от злото. Ръката му се стрелна и й нанесе силен удар. Устата й се напълни с кръв. Той я удари още веднъж и главата й се заби в стената над леглото. Стаята се завъртя пред очите й.

— Трябваше да те убия! — изръмжа Амбрози.

— Майната ти! — изфъфли Катерина и се обърна по гръб. Главата й продължаваше да се върти.

Той избърса с ръкав кръвта, който капеше от устата му. От нейната също се проточи алена струйка и тя скри брадичка в шала си. Върху плата останаха яркочервени следи.

— Ако не ме убиеш, аз ще убия теб! — яростно изсъска тя.

— Няма да ти се удаде подобна възможност.

А тя си даде сметка, че до момента, в който тоя тип получи каквото иска, ще е в безопасност. Колин беше постъпил правилно, карайки го да повярва, че тя няма значение за него. Той отново попи кръвта от устната си и пристъпи към леглото.

— Силно се надявам, че твоят любовник ще пренебрегне предупрежденията ми. Тогава ще имам удоволствието да гледам как и двамата умирате.

— Големи приказки от малко човече.

Той се стрелна напред, обърна я по гръб и я възседна. Но тя вече знаеше, че няма да я убие. Все още не.

— Какво ти става, Амбрози? Нима не знаеш какво да правиш?

Той целият се разтърси от гняв. Тази жена нарочно го предизвикваше.

— Аз бях този, който каза на Петър да те остави на мира след Румъния.

— Сега вече разбирам защо търпя побой от псето му.

— Имаш късмет, че е само побой.

— Валендреа може да ревнува. Не мислиш ли, че ще е по-добре да запазим това между себе си?

Поредното предизвикателство й донесе поредното притискане на трахеята. Натискът не беше достатъчно силен, за да прекъсне дишането й, но й стигаше, за да държи устата си затворена.

— Правиш се на голям герой пред една вързана жена! — изрече на пресекулки тя. — Я ми освободи ръцете да те видя колко струваш!

Амбрози я пусна и се изправи.

— Не си струва труда. След два часа всичко ще свърши. Мисля да ги използвам за една хубава вечеря, след която ще приключа и с теб. — Жестоките му очи се забиха в лицето й. — Завинаги!

67

Ватикана

18:30 ч.

Валендреа бавно се разхождаше в градината, наслаждавайки се на необичайно меката декемврийска вечер. Първата му събота начело на католическата църква беше протекла напрегнато. Сутринта отслужи празничната литургия в катедралата, а после прие стотиците вярващи, пристигнали в Рим специално да му поднесат почитанията си. Следобедът започна със заседание на колегията на кардиналите. На него присъстваха около осемдесет човека, които все още не бяха отпътували от Рим, и той използва случая да очертае пред тях част от основните задачи на понтификата си. Предвидливо обяви, че назначенията на Климент XV ще бъдат продължени с една седмица, което му спести голяма част от неудобните въпроси. Изключение беше направено единствено за началника на архива, който, както обяви Валендреа, бе подал оставката си по здравословни причини. На негово място беше назначен един белгийски кардинал, който, въпреки че си беше заминал само няколко дни по-рано, вече пътуваше обратно за Ватикана. Всички останали назначения бяха отложени за следващата седмица. Добре забеляза погледите на мнозина от участниците в конклава, очакващи да изпълни обещанията, които им беше дал. Никой не се обади и това му хареса.

Пред него стоеше кардинал Бартоло, с когото се беше разбрал да го изчака след края на заседанието. Епископът на Торино беше настоял да разговорят именно днес. Вероятно за поста държавен секретар, който му беше обещал преди началото на конклава. Всъщност обещанието бе дадено от Амбрози, но по-късно самият той бе настоял назначението да се отложи максимално във времето. На практика този пост беше обещан на още няколко души, но Паоло се нуждаеше от време, за да намери достатъчно солидни компромати срещу повечето от тях. Целта беше да им откажат назначението, но да запазят властта си над тях. Разбира се, повечето от тези хора щяха да получат други оферти, но Валендреа добре знаеше, че позицията държавен секретар е мечтата на всички кардинали.

Бартоло го чакаше близо до Pasetto di Borgo. Построеният през средновековието пасаж свързваше Ватикана с Кастел Сант Анджело — крепостта, която беше пазила папите в продължения на столетия.

— Твое преосвещенство — рече Валендреа и пристъпи към торинския кардинал.

— Свети отче — почтително отвърна Бартоло и сведе глава в знак на уважение. После на лицето му се появи дяволита усмивка. — Обръщението ти харесва, нали, Алберто?

— Действително звучи добре.

— Напоследък ме избягваш.

— Глупости — махна с ръка Валендреа.

— Познавам те много добре — изгледа го възрастният духовник. — Освен това чувам, че и други се надяват да заемат мястото.

— Знаеш, че гласове се събират трудно — въздъхна Валендреа. — Трябва да правим каквото можем. — Опитваше се да поддържа игрив тон, но Бартоло съвсем не беше наивник.

— Осигурих ти цели дванайсет гласа — изтъкна той.

— Които се оказаха излишни.

Лицето на Бартоло видимо се опъна.

— Само защото Нгови се оттегли. Но ако беше продължил борбата, тези дванайсет гласа щяха да се окажат решаващи.

Изрече последните думи с писклив глас, което рязко намали тежестта им, превръщайки ги почти в молба. Валендреа реши да премине в директно настъпление.

— Густаво, ти си прекалено възрастен, за да бъдеш държавен секретар. Тази длъжност е тежка, изисква много пътувалия.

Бартоло се втренчи в лицето му. Явно щеше да бъде един от съюзниците, които трудно можеха да бъдат задоволени. Подслушвателните устройства потвърдиха, че кардиналът наистина бе привлякъл няколко гласа и още от началото беше сред фаворитите му. Но имаше репутация на мързеливец и хитрец с не особено добро образование и пълна липса на дипломатически опит. Издигането му на всеки пост във Ватикана би било посрещнато с недоумение, да не говорим за особено деликатното място на държавния секретар. За него кандидатстваха още трима кардинали, които също бяха работили упорито за Валендреа, но притежаваха огромен опит и се радваха на голямо уважение в колегията на кардиналите. Бартоло обаче предлагаше нещо, което другите не притежаваха: безпрекословно подчинение. А то не можеше да се отмине с лека ръка.

— Ако все пак реша да те назнача, ще стане при определени условия, Густаво — внимателно подхвърли Валендреа, решил да изпробва почвата, преди да направи решителната крачка.

— Слушам те.

— Възнамерявам да ръководя външната политика лично. Което означава, че решенията ще вземам аз, а не ти. За теб ще остане да ги изпълняваш безпрекословно.

— Ти си папата.

Отговорът дойде бързо, изпълнен с радостна готовност.

— Няма да търпя нито непокорство, нито самоволни действия.

— Алберто, духовник съм от близо петдесет години и винаги съм изпълнявал папските заповеди. Дори коленичих и целунах папския пръстен на Якоб Фолкнер — човек, когото дълбоко ненавиждах. Не виждам причина да се съмняваш в лоялността ми.

Валендреа си позволи една приятелска усмивка.

— Не се съмнявам. Искам само да си наясно с правилата.

Обърна се и тръгна бавно през пасажа, следван по петите от Бартоло.

— Някога папите са бягали от Ватикана, използвайки този път — подхвърли той. — Криели са се като деца, които се плашат от тъмното. Направо ми става лошо, като си го представя.

— Срещу Ватикана вече няма армии — успокоително отвърна Бартоло.

— Няма войници, но армиите са си на мястото — поклати глава папата. — Днешните неверници ни атакуват под формата на репортери и журналисти. Опитват се да подкопаят устоите на църквата със своите камери и бележници, подпомагани активно от разни либерали и дисиденти. Понякога става така, че дори папата е на тяхна страна, Густаво. Както беше в случая с Климент.

— Слава богу, че умря.

Тези думи погалиха слуха му. Беше ясно, че не са просто банални фрази.

— Възнамерявам да възвърна славата и блясъка на папската власт. При всяка своя поява, независимо къде, папата събира най-малко един милион вярващи. Правителствата трябва да се страхуват от този огромен потенциал. Ето защо съм решил да бъда най-пътуващият папа в историята.

— Но при тези пътувания ще имаш нужда от държавния секретар до себе си.

Направиха още няколко крачки и Валендреа кимна.

— Така мисля и аз, Густаво.

Очите му още веднъж опипаха тухлената настилка на пасажа, а във въображението му изникна картината на бягащия папа, търсещ спасение от нахлуващите в Рим германски наемници. Помнеше наизуст датата, на която се беше случило — 6 май 1527 г. На този ден бяха загинали 147 швейцарски гвардейци, които защитавали своя папа. Самият той се измъкнал в последния момент, използвайки този криволичещ проход, като в хода на бягството съблякъл бялата одежда, за да не бъде разпознат.

— Аз никога няма да избягам от Ватикана! — прошепна той, обръщайки се не толкова към Бартоло, колкото към безмълвните стени. Потънал в значимостта на мига, той изведнъж реши да пренебрегне съветите на Амбрози. — Добре, Густаво. В понеделник ще направя официално изявление. Ти ще бъдеш моят държавен секретар. Надявам се да ми служиш вярно.

— В мое лице ще имаш най-предания си слуга! — светна лицето на възрастния кардинал.

Това накара Валендреа да си спомни за най-лоялния си съюзник.

Преди два часа Амбрози се бе обадил да съобщи, че в седем вечерта ще му донесат възстановения превод на отец Тибор. До този момент нямало индикации, че някой го е прочел — новина, която му донесе огромно удовлетворение.

Хвърли поглед на часовника си. Седем без десет.

— Трябва ли да бъдеш някъде, свети отче?

— Не, приятелю. Мислех за един проблем, който по това време вече би трябвало да е решен.

68

Бамберг

18:50 ч.

Мичънър изкачи стръмната пътека, която водеше до кръгъл площад пред катедралата „Св. Св. Петър и Георги“. Под него остана центърът на града със своите керемидени покриви и каменни кули, осветен от жълтеникавите езерца на уличните лампи. Снежинки се сипеха от тъмното небе, но това не пречеше на тълпите от хора, които се бяха насочили към катедралата с четирите остри кули, осветени от студената светлина на прожекторите. От четиристотин години насам началото на коледните пости се отбелязваше с особени наивистични представления, разигравани по църквите и площадите на Бамберг. Ирма Ран му обясни, че началото им се поставя в катедралата, а след благословията на епископа хората се пръскат из града и наблюдават онова, което им харесва. На тържествата пристигат гости от цяла Бавария и градът става твърде населен и шумен.

Хвърли поглед на часовника си. Наближаваше седем. Огледа се. Към широко отворения портал на катедралата се стичаха семейства, децата възбудено бъбреха за снега, Коледа и свети Николай. Вдясно от входа няколко души бяха наобиколили жена с дебело вълнено палто, която разказваше исторически факти, покачила се върху нисък каменен зид. Очевидно ставаше въпрос за туристи.

Запита се какво ли ще си помислят тези хора, ако знаеха това, което знаеше той. Че Бог е тук, винаги е бил тук, наблюдавайки човешките дела със задоволство или гняв — както открай време проповядват учените теолози. И в този смисъл най-старият съвет беше и най-добрият — да му служим вярно и покорно. Все още изпитваше страх от бездната на изкуплението, зейнала пред душата му. Вероятно и тя беше част от покаянието, което му предстоеше. Същевременно изпитваше огромно облекчение от факта, че любовта му към Катерина никога не е била греховна — поне от гледна точка на небето. Колко духовници са напуснали църквата след подобни грехове? Колко доблестни мъже са умрели с мисълта, че са прегрешили?

Понечи да си пробие път сред туристите, когато част от думите на екскурзоводката го накараха да се закове на място.

— … Градът на седемте хълма — довърши изречението си тя. — Така някога са наричали Бамберг заради седемте възвишения, издигащи се от двете страни на реката. Сега е малко трудно да ги видим, но през средновековието всеки един от тях е бил обитаван от епископ или друг представител на църквата. По времето на Хенри II тук е била столицата на Свещената римска империя, а аналогията със седемте хълма е превърнала Бамберг във втори религиозен център по подобие на Рим.

Това беше пророчеството на свети Малахия, направено през XI век. До този момент Мичънър беше приемал, че когато говори за Града на седемте хълма, пророкът е имал предвид Рим. За пръв път чуваше, че подобно прозвище има и Бамберг.

Затвори очи и отправи нова молитва към небето. Дали това не беше още едно знамение? Дали не означаваше, че предстои да се случи нещо важно? Вдигна глава към входа на катедралата. Окъпана в ярка светлина, фреската над тимпана изобразяваше Христос в деня на Страшния съд. В краката му бяха паднали Йоан и Дева Мария, молещи се за душите на мъртъвците, които се надигаха от ковчезите. Праведните се трупаха зад гърба на Богородица, която им сочеше нагоре, към рая, докато ухиленият дявол беше подкарал към ада грешниците пред себе си. Нима това е нощта на разплатата след две хиляди години арогантност, проповядвана от християнската религия? Нима хуманността ще се завърне точно тук — на мястото, предсказано преди близо хиляда години от един ирландски проповедник, обявен за светец?

Напълни гърдите си с леден въздух, тръсна глава и започна да си пробива път към нефа. Скоро се озова сред каменните стени, покрити с мека патина. Очите му обхванаха огромния свод, стъпил на солидни каменни колони, и статуите в нишите между високите прозорци. В единия край на пространството пред него се издигаше ниският подиум на църковния хор, а в другия блестеше внушителният олтар. Зад него се намираше гробницата на Климент II — единствения папа, погребан на германска земя, когото Якоб Фолкнер бе почитал толкова дълбоко, че без колебание бе приел името му.

Спря пред малка мраморна урна и потопи пръсти в светената вода. Прекръсти се и отправи нова молитва към Бога, търсейки подкрепата му за това, което предстоеше. Органът свиреше тиха мелодия.

Обърна се и огледа хората, които пълнеха дългите редици дървени скамейки. Псалтове в черни роби извършваха последни приготовления за службата. Далеч вляво, полускрита зад масивна каменна колона, стоеше Катерина. До нея се беше изправил Амбрози, облечен в същото тъмно палто и шал. От двете страни на широкото двойно стълбище с мраморни парапети се трупаха хора. В пространството между стъпалата се намираше императорската гробница. Климент му беше говорил за нея, наричайки я с немското й име Riemenschneider. Каменният й похлупак беше покрит с красива резба, изобразяваща Хенри II и неговата кралица, погребани тук преди половин хилядолетие.

Видя мътното проблясване на пистолета, опрян в ребрата на Катерина, но не вярваше, че Амбрози ще дръзне да го използва в катедралата. Запита се дали между тълпата богомолци не се крие и подкреплението му. Стоеше неподвижно, с изправени рамене, без да обръща внимание на тълпата, която се нижеше покрай него.

Амбрози му направи знак да поеме по лявото стълбище. Той не помръдна. Амбрози повторно махна. Той бавно поклати глава. В очите на Амбрози проблесна жестокост. Мичънър извади писмото от джоба си и му го показа. От погледа на папския секретар стана ясно, че е разпознал плика, който беше лежал на масата при първата им среща. Мичънър отново поклати глава. После си спомни, че Катерина му беше разказала как Амбрози е хванал разговора им на площад „Свети Петър“, разчитайки движенията на устните им.

Отвори уста и безгласно артикулира своето кратко послание:

Върви по дяволите, Амбрози!

Веднага видя, че врагът му го разбра. Прибра писмото в джоба си и тръгна към изхода. Силно се надяваше, че няма да съжалява за това, което предстоеше да стори.

Катерина видя как Мичънър изрича нещо, а после тръгва към изхода. Беше дошла в катедралата, без да оказва съпротива, тъй като Амбрози я предупреди, че не е сам и ако не се появят в храма до седем нула — нула, Мичънър ще бъде убит. Тя се усъмни в думите му, но реши, че катедралата е подходящо място за появата на един или друг благоприятен шанс. И този шанс се появи в мига, който беше нужен на Амбрози да осъзнае предателството на Мичънър. Без да обръща внимание на пистолета в ребрата си, тя вдигна крак и токчето й потъна в обувката на папския секретар. В същата секунда се извъртя и го блъсна с всичка сила. Пистолетът излетя от ръката му и изтропа на каменния под.

Някаква жена изпищя в момента, в който тялото й полетя по посока на оръжието. В настъпилата суматоха не й беше трудно да се добере до него, да се изправи и да хукне към стълбището. С крайчеца на окото си видя как Амбрози започва да се надига. Стълбите бяха претъпкани с народ и след няколко крачки тя реши да се прехвърли през мраморния парапет. Падна точно върху каменния лик на жената, изпънала се редом с мъж в дълга роба, след което бързо скочи на крака. Пистолетът остана в ръката й. Наоколо се разнесоха викове, но без да им обръща внимание, тя започна да си пробива път към изхода. Секунди по-късно вече беше навън, вдишвайки ледения въздух с пълни гърди.

Пъхна пистолета в джоба на палтото си и се огледа за Мичънър. Видя го да крачи по пътеката, която водеше към центъра на града. Раздвижването на хората зад гърба й сигнализира, че Амбрози е по петите й. Обърна се и хукна да бяга.

За миг Мичънър зърна Катерина зад гърба си, но не можеше да се спре. Продължи надолу по извиващата се пътека, преминавайки в бяг. Ако беше тя, значи Амбрози бе някъде зад нея.

Разблъсквайки хората, които вървяха в обратна посока, той скоро стигна долу и се насочи към каменния мост. Прекоси го тичешком и се шмугна под древния дървен портал, от който се излизаше на оживения Максплац. Едва тук си позволи да забави крачка и да хвърли поглед зад гърба си. Катерина беше на петдесетина метра от него и бързо се приближаваше.

Тя искаше да му извика да я почака, но той крачеше бързо и фигурата му скоро се скри между празничните сергии на градския пазар. Пистолетът все още беше в джоба й, а Амбрози бързо скъсяваше разстоянието помежду им. Очите й трескаво търсеха полицай или някакъв друг представител на властта, но държавните служители явно си бяха дали почивка в празничната вечер. Униформи не се виждаха никъде.

Надяваше се, че Мичънър знае какво прави. Нарочно блъсна Амбрози, залагайки на вероятността, че той няма да я нарани на публично място. Съдържанието на превода на отец Тибор явно имаше важно значение, тъй като той не желаеше да го сподели нито с Амбрози, нито с Валендреа. Но дали беше толкова важно, че да се изложи на рисковете, които очевидно бе решил да поеме?

Фигурата на Мичънър изчезна сред хората, които се трупаха пред сергиите с коледни сувенири. Пазарът беше ярко осветен. Във въздуха се носеше аромата на бира и кренвирши на скара. Тя също забави ход и потъна в тълпата.

Мичънър се промъкваше между празнуващите хора, стараейки се да не привлича вниманието. Пазарът се простираше на още стотина метра напред, сергиите бяха подредени от двете страни на тясна, покрита с едри павета алея. Околните сгради бяха построени от дърво, стъпили на солидни каменни основи. Скоро отмина последната сергия, тълпата видимо намаля. Отново затича. Шумният пазар остана зад гърба му в момента, в който прекоси реката по тясно каменно мостче и се озова в малък, много спокоен квартал. Зад гърба му се разнесоха стъпки, а пред очите му се разкри осветената фасада на „Свети Гандолф“. Площадчето пред нея беше почти пусто, тъй като празнично облечените хора се бяха струпали главно в катедралата и на Максплац. Надяваше се на няколко минути уединение, нищо повече. И горещо се молеше да не е предизвикал съдбата.

Катерина видя как Мичънър влиза в „Свети Гандолф“ и в очите й се появи недоумение. Беше глупаво, особено ако вземе предвид факта, че Амбрози бе по петите им. А той със сигурност знаеше, че тя го следва, следователно привлича и папския слуга.

Огледа се. Малко прозорци на околните сгради светеха, а улицата беше пуста. Затича се към железния портал, разтвори го с рязко движение и се втурна в храма. Дишаше тежко и на пресекулки.

— Колин!

Никой не отговори. Отново го повика, но в храма продължаваше да цари тишина. Тръгна по централната пътека, която водеше към олтара. От двете й страни се виждаха празните скамейки. Нефът беше слабо осветен от няколко крушки, разположени на голямо разстояние една от друга. Явно храмът не участваше в тазгодишните празненства.

— Колин!

В гласа й се долови отчаяние. Къде изчезна той? Защо не отговаря? Дали не се е измъкнал през друга врата? Сама ли е? Порталът зад гърба тихо проскърца. Катерина клекна между редиците от седалки и запълзя към далечната стена. Но скоро се принуди да спре, тъй като стъпките се приближаваха право към нея.

Мичънър видя, че някакъв човек влиза в църквата, а миг по-късно лицето му попадна в осветената зона. Беше Паоло Амбрози. Катерина го беше изпреварила с няколко минути, но той умишлено не отговори на повикванията й. В момента се беше сгушила някъде между скамейките и вероятно умираше от страх.

— Доста бързо се придвижваш, Амбрози — подвикна той.

Гласът му отекна между стените, а ехото го поде, правейки локализирането му невъзможно. Гледаше как Амбрози тръгна надясно, към стаичките на изповедниците, въртейки глава във всички посоки. Сега Катерина трябваше да запази самообладание и да направи всичко възможно да не се издаде.

— Защо усложняваш нещата, Мичънър? — подвикна Амбрози, продължавайки да се озърта. — Много добре знаеш какво искам.

— Преди известно време спомена, че ако прочета текста, нещата ще претърпят коренна промяна. И се оказа прав за пръв път от доста време насам.

— Никога няма да проявиш покорство, а?

— А какво ще кажеш за отец Тибор? Той прояви ли покорство?

Амбрози бавно се насочи към олтара, опитвайки се да го засече в мрака.

— Никога не съм разговарял с Тибор — отвърна той.

— Разговарял си, разбира се!

Мичънър подаде глава над амвона, издигащ се на около два метра над папския секретар.

— Покажи се, Мичънър. Ела да се разберем…

Мичънър скочи в момента, в който Амбрози се обърна с гръб към него. Събори го на пода, двамата се претърколиха. Амбрози успя да се освободи от хватката му и скочи. Мичънър също започна да се надига. Някакво движение вдясно го накара да извърне глава.

Катерина тичаше към тях с пистолет в ръка. Амбрози я видя едновременно с него, прескочи няколко редици скамейки и се стрелна към нея. Кракът му се вдигна неестествено високо, след което се заби в гърдите й. До слуха на Мичънър ясно достигна противният звук на черепа й, влязъл в съприкосновение с твърдия камък. Фигурата на Амбрози за миг изчезна между седалките, а когато се появи отново, в ръката му проблесна пистолетът. С другата си ръка помогна на олюляващата се Катерина да се изправи, заби дулото в тила й и изръмжа:

— Достатъчно, Мичънър! Дай ми превода на Тибор!

Мичънър се приближи на няколко крачки и извади плика от джоба си.

— Това ли искаш?

— Пусни го на пода и се отдръпни! — Ударникът на пистолета отчетливо изщрака в тишината. — И не ме предизвиквай! Имам достатъчно смелост да направя каквото трябва, защото Бог ми дава сили!

— А може би само те подлага на изпитание?

— Млъквай! Не ми трябват лекции по теология!

— Може би трябва да ги чуеш точно от мен.

— Онзи текст ти дава сила, нали?

Въпросът беше зададен с някакво странно, почти хлапашко любопитство, което Мичънър веднага усети.

— Валендреа май ти е спестил най-важното, а? — подхвърли той. — Лошо, много лошо!

Амбрози стегна хватката си и Катерина се олюля.

— Хайде, пусни плика на пода и се отдръпни!

Отчаянието в очите му беше сигнал, че ще изпълни заканата си. Мичънър покорно хвърли плика в краката си. Амбрози блъсна Катерина към него. Тя се задържа права, но очите й все още бяха изскочили от орбитите.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна колебливо.

— Е, сега вече имаш каквото пожела — подхвърли той към Амбрози, който изследваше съдържанието на плика. — Как обаче ще разбереш, че точно това иска Валендреа?

— Няма как. Но заповедта ми е ясна: да взема каквото мога и да ликвидирам очевидците.

— Ами ако съм направил копие?

— Това е риск, който сме длъжни да поемем — сви рамене Амбрози. — За щастие няма да си налице, за да дадеш показания. — Дулото зае хоризонтално положение и се насочи към тях. — Идва частта, която най-много ще ми хареса.

Иззад близката колона изплува неясна фигура на мъж, която безшумно се насочи към застаналия с гръб папски секретар. Носеше черни панталони и широко черно яке. В ръката му проблесна пистолет, който бавно опря в слепоочието на Амбрози.

— Уверявам те, отче, че и на мен ще ми хареса! — заяви кардинал Нгови.

— Ти пък как се озова тук?!

— Дойдох да си поговорим. За целта трябва да свалиш оръжието и да отговориш на няколко въпроса. После си свободен.

— Искаш кожата на Валендреа, нали?

— Единствената причина, поради която все още дишаш — кимна африканецът.

Мичънър затаи дъх, докато Амбрози преценяваше шансовете си. Преди няколко часа, когато позвъни на Нгови, той бе заложил на инстинкта си и бе стигнал до заключението, че макар и безкрайно верен на своя папа, Паоло Амбрози все пак ще предпочете живота.

— Всичко свърши, Амбрози — подвикна той и посочи плика. — Аз го прочетох, кардинал Нгови също. Твърде много хора са запознати със съдържанието му, няма как да спечелите.

— И каква стойност има всичко това? — попита Амбрози, показвайки, че обмисля предложението.

— Махни пистолета и ще разбереш.

Настъпи напрегната пауза, после ръката на Амбрози най-сетне се отпусна. Нгови отстъпи крачка назад, но неговото оръжие остана насочено в тила на свещеника.

— Значи си бил примамка, а? — извърна се Амбрози към Мичънър. — Идеята е била да ме накараш да те последвам.

— Нещо такова.

— Имаме няколко въпроса — намеси се Нгови. — Ако им отговориш, няма да има полиция, нито арести. Просто изчезваш. Мисля, че сделката е добра.

— Какви въпроси?

— Относно убийството на отец Тибор.

— Хей, стига с тези блъфове — пусна кривата си усмивка Амбрози. — Целта ви е да свалите Петър II, нали?

— Не — поклати глава Мичънър. — Ти ще свалиш Валендреа. Което, между другото, е без значение. Ако ролите ви бяха разменени, той със сигурност щеше да направи същото.

Нямаше съмнение, че мъжът срещу него беше замесен в убийството на отец Тибор, а най-вероятно беше и физическият извършител. Но Амбрози беше достатъчно умен, за да разбере, че играта вече е друга.

— Добре — кимна папският секретар. — Задавайте въпросите си.

Кардиналът бръкна във вътрешния си джоб и извади малък касетофон.

Подкрепяйки Катерина, Мичънър се насочи към главния вход на Кьонигсхоф, където ги чакаше Ирма Ран.

— Наред ли е всичко? — попита с треперещ глас тя. — Вече цял час не мога да си намеря място!

— Всичко е наред.

— Слава богу! Много се тревожех за вас!

Катерина беше по-добре, макар че все още се олюляваше.

— Ще я кача горе — рече Мичънър и поведе младата жена към стълбите. Тя проговори едва когато вратата на стаята се затвори зад тях.

— Как се озова в онази църква Нгови?

— Обадих му се днес следобед и му разказах всичко, което научих. Той взе първия самолет за Мюнхен и пристигна още преди да тръгна за катедралата. Задачата ми беше да подмамя Амбрози в „Свети Гандолф“. Нуждаехме се от място, което няма нищо общо с празниците. Поразпитах и научих, че тази година църквата няма да участва в тях. Нгови се срещна с енорийския свещеник и поиска разрешението му. Той знаеше само, че представители на Ватикана искат да проведат кратка среща в храма му. — Усетил посоката на мислите й, побърза да добави; — Слушай ме внимателно, Кейт. Бях убеден, че Амбрози няма да ти стори нищо лошо, преди да е получил превода на Тибор. Просто защото не беше сигурен как ще се развият нещата. Трябваше да направим тази постановка.

— А аз бях примамката, така ли?

— И двамата бяхме примамка. Само по този начин можехме да го накараме да се обърне срещу Валендреа.

— Ама и Нгови си го бива — поклати глава Катерина.

— Израснал е на улицата в Найроби и знае как да се справи.

Разпитът на Амбрози, съответно записан на лента, продължи около половин час. През това време тя научи всичко, с изключение на пълния текст на тайната от Фатима. Той извади плика от джоба си и го хвърли на масата.

— Това е копие от писмото на отец Тибор до Климент. Оригиналът е у Нгови.

Тя разгъна листа и го прочете.

— Много прилича на това, което е записала Ясна. Нима си предложил на Амбрози посланието от Междугорие?

— Това не са думите на Ясна — поклати глава Мичънър. — Това са думите на Богородица, записани от Лусия Душ Сантуш през 1944 година, преведени от отец Тибор през 1960-а.

— Не може да бъде! — ахна Катерина. — Нима не си даваш сметка, че двете послания са еднакви?

— Разбрах го едва днес следобед — тихо отвърна той, оставяйки й достатъчно време да възприеме смайващата новина. Много пъти бяха говорили за липсата на вяра в душата й, но той никога не си беше позволявал да я съди, имайки предвид собствените си отклонения. Накрая Градът на седемте хълма ще бъде съден от Безмилостния съдник. Може би Катерина е първата, която ще бъде подложена на този съд.

— По всичко личи, че Бог се е завърнал — промълви Мичънър.

— Невероятно! Но друго обяснение за еднаквите послания просто няма!

— От това, което ние с теб знаем, наистина изглежда така. Но скептиците ще кажат, че нарочно сме редактирали превода на отец Тибор, за да го уеднаквим с думите на Ясна. Ще ни обвинят в измама. Оригиналите ги няма, а авторите им се мъртви. Ние сме единствените, които знаят истината.

— Значи всичко отново опира до вярата. Ние с теб знаем какво се е случило, но останалите трябва да повярват на думата ни. — Тя поклати глава и тихо добави: — По всичко личи, че Бог винаги ще си остане загадка…

Мичънър отдавна беше преценил възможностите. В Босна Дева Мария му каза, че ще бъде знак за света. Маяк на покаянието. Пратеникът, който ще съобщи, че Бог е жив. Но Богородица му беше казала и още нещо, също толкова важно: Не жертвай своята вяра, защото накрая ще ти остане само тя.

В главата му изплуваха думите на Йоан XXIII, изречени пред Втория ватикански събор: Да превърнем земния град в максимално близко копие на онзи небесен град, в който властва истината. Едва сега разбра какво е искал да каже папата.

— Климент направи каквото можа — тихо промълви Катерина. — Съжалявам, че имах лошо мнение за него.

— Мисля, че той ще те разбере.

— А сега какво? — тръсна глава тя и на лицето й се появи лека усмивка.

— Връщаме се в Рим. Двамата с Нгови имаме малко работа там.

— А после?

Той знаеше какво има предвид.

— После заминаваме за Румъния. Децата ни чакат.

— Помислих, че може да си се разколебал.

— Дължим го на Бог — посочи небето Мичънър. — Не мислиш ли?

69

Ватикана

Събота, 2 декември 11:00 ч.

Мичънър и Нгови крачеха по широкия коридор към библиотеката. През високите прозорци нахлуваше ярка слънчева светлина. Бяха облечени в официалните си свещенически одежди — съответно алена и черна.

Визитата беше уредена предварително, чрез папската канцелария. Нгови обяви, че искат среща с папата, без никакви посредници, но отказа да уточни темата. Разчитаха на съобразителността на Валендреа, който без съмнение щеше да се досети за какво става въпрос, особено след изчезването на Паоло Амбрози. И тактиката им се оказа успешна. Папата се съгласи да ги приеме, въпреки че отдели на аудиенцията само петнайсет минути.

— Ще се вместите ли във времето? — попита асистентът на Амбрози, който временно изпълняваше функциите на папски секретар.

— Надявам се — промърмори Нгови.

Валендреа ги накара да чакат близо половин час, след което най-сетне бяха допуснати в библиотеката и вратата се затвори зад гърба им. Облечен в бяло, папата ги чакаше до прозореца. Слънчевите лъчи обливаха ниската му набита фигура.

— Трябва да призная, че искането ви за аудиенция пробуди любопитството ми — подхвърли той. — Двамата сте последните хора на света, които очаквах да видя в тази съботна утрин. Мислех, че отдавна си заминал за Африка, Нгови. И че ти, Мичънър, си в Германия.

— Предположението ти е наполовина вярно — кимна Нгови. — И двамата бяхме в Германия.

В очите на Валендреа припламна любопитство.

Мичънър реши да мине право на въпроса.

— Няма смисъл да чакате обаждането на Амбрози — рече той.

— Какво искаш да кажеш?

Нгови извади касетофона и натисна копчето. Просторната библиотека се изпълни от гласа на Амбрози, който разказваше за убийството на отец Тибор, за подслушвателните устройства във Ватикана, за досиетата на кардиналите, използвани като средство за натиск по време на конклава. Валендреа слушаше с безизразно лице. Когато записът свърши, Нгови изключи апарата и вдигна глава.

— Сега ясно ли ти е за какво става въпрос?

Папата не отговори.

— Разполагаме с пълния текст на третата тайна от Фатима и десетото послание от Междугорие — добави Мичънър.

— Имах впечатлението, че аз разполагам с тайната от Междугорие — възрази Валендреа.

— Само с копие. Сега вече разбирам защо реагирахте толкова остро на посланието на Ясна.

Валендреа скръцна със зъби, очевидно изпуснал нервите си.

— Искахте на всяка цена да потулите това послание! — пристъпи крачка напред Мичънър.

— И твоят Климент искаше същото! — обвинително отвърна Валендреа.

Мичънър поклати глава.

— Той знаеше какво ще направите и прояви благоразумието да извади превода на отец Тибор от архивите. Същевременно направи нещо много повече — пожертва живота си. Той беше по-добър от всички нас, защото вярваше в Бог, без да иска доказателства. — Усети как го обзема дълбоко вълнение и пулсът му се ускорява. — Вие знаехте ли, че Бамберг е бил наричан Градът на седемте хълма? Помните ли пророчеството на Малахия? Накрая Градът на седемте хълма ще бъде съден от Безмилостния съдник… — Пръстът му се заби в касетата: — За вас истината е Страшният съдник!

— Тази касета съдържа обърканите обяснения на човек, който е притиснат до стената, и не доказва нищо — спокойно отвърна Валендреа.

Но Мичънър изобщо не беше впечатлен.

— Амбрози ни разказа за пътуването ви до Румъния. Детайлите в разказа му са предостатъчни за повдигане на обвинение с последваща присъда — дори за съдебните органи от една бивша комунистическа страна, в която, нека признаем, доказателствата са доста относително понятие.

— Блъфирате! — отсече Валендреа.

Нгови извади втора касета от джоба си и заяви:

— Показахме му и двете послания — първо от Фатима, а после и другото — от Междугорие. Не беше необходимо да подчертаваме значението им, защото дори неморален човек като Амбрози схвана цялата тежест на онова, което го очаква. След което не беше трудно да получим обясненията му. А накрая дори ме помоли да го изповядам. — Ръката му махна към касетата. — Но не и преди да направи официални признания.

— От него ще излезе чудесен свидетел — добави Мичънър. — Както сам разбирате, над вас все пак има един по-висш авторитет.

Валендреа закрачи между мраморните полици като диво животно в клетка.

— Папите отдавна пренебрегват бога. Посланието от Ла Салет вече цял век липсва от архивите. Мога да се обзаложа, че и там посланието на Дева Мария е било същото.

— На тези хора може да бъде простено — поклати глава Нгови. — Те са разглеждали посланията като дело на очевидците, а не на Мадоната. Подхождали са към тях с нужното внимание, без да притежават доказателствата, които си притежавал ти. Защото ти си знаел, че става въпрос за божието слово, но беше готов да убиеш Мичънър и Катерина, за да им затвориш устата.

— А ти си лицемерно набожен мръсник! — гневно блеснаха очите на Валендреа. — Какво друго можех да направя? Да оставя църквата да рухне? Нима не си даваш сметка каква революция ще предизвика всичко това? Една догма на две хиляди години изведнъж се оказва фалшива!

— Ние не сме хората, които могат да манипулират съдбата на църквата — поклати глава Нгови. — А божието слово недвусмислено сочи, че търпението му е изчерпано.

— Ние сме длъжни да запазим църквата — възрази Валендреа. — Нима католиците по света ще вярват на Рим, ако разберат, че всичко е било лъжа? Не става въпрос за дребни неща, а за вековни традиции като обета за безбрачие, забраната на жените да бъдат свещеници, абортите и хомосексуализма. А дори и за непогрешимостта на папата.

Нгови не се смути от тази тирада.

— Много повече съм загрижен как ще обясня на бога защо съм пренебрегвал заповедите му — въздъхна той.

Мичънър се обърна с лице към папата.

— През 1978 година, когато сте влезли повторно в архива, посланието от Междугорие още не е съществувало. Но сте прибрали част от съдържанието на сандъчето. Откъде ви е било известно, че записките на сестра Лусия отговарят на истината?

— Видях страха в очите на Павел, когато ги прочете. След като човек като него можеше да се уплаши, значи в тях имаше нещо. А в онази петъчна нощ, когато Климент ми разказа за последния превод на Тибор и ми показа част от оригиналното послание, изпитах чувството, че дяволът се завръща.

— В известен смисъл е било точно така — кимна Мичънър.

Валендреа го погледна втренчено.

— След като Бог съществува, значи и дяволът е жив — поясни Мичънър.

— И кой от двамата причини смъртта на отец Тибор? — горчиво подхвърли папата. — Бог, за да помогне на истината? Или дяволът със същата цел? Ясно е, че и двамата са били на едно мнение, нали?

— А вие убихте Тибор, за да попречите на това — студено го изгледа Мичънър.

— Всяка религия има своите мъченици — отвърна Валендреа, а в гласа му нямаше капчица разкаяние.

— Точно така — обади се Нгови. — И сега към тях ще се прибави още един.

— Вече разбрах какво сте намислили. Ще ме дадете под съд, нали?

— Нищо подобно — отвърна Нгови.

Мичънър се поколеба за миг, после извади малко шишенце в шоколадов цвят.

— Това ще ви помогне да се включите в списъка на мъчениците — обяви той.

Веждите на Валендреа смаяно се повдигнаха.

— Приспивателното, с което Климент отне живота си — поясни Мичънър. — Количеството е предостатъчно. Ако утре сутринта открият безжизнения ви труп, ще получите папско погребение и ще бъдете положен в криптата до „Свети Петър“ с всички почести. Управлението ви ще бъде кратко, но за вас ще си спомнят по начина, по който си спомняха за Йоан Павел I. И обратно — ако утре сутринта все още сте жив, ние ще запознаем светата колегия с фактите, с които разполагаме. Това ще ви превърне в първия папа в историята на църквата, който е бил изправен пред съда.

— Искате да се самоубия? — попита Валендреа, без да посяга към шишенцето.

— Или ще умрете като почитан папа, или ще живеете като презрян престъпник — отсече Мичънър. — Аз лично предпочитам второто, затова се надявам да нямате куража на Климент.

— Мога и да се боря.

— Ще изгубите. Доколкото сме информирани, доста кардинали само чакат повод, за да гласуват свалянето ви от папския трон. Доказателствата са неоспорими, а главен свидетел срещу вас ще бъде съучастникът ви. Няма начин да спечелите.

Валендреа все още не протягаше ръка към шишенцето. Затова Мичънър изсипа съдържанието му върху бюрото и навъсено го погледна.

— Изборът е ваш. Ако обичате своята църква толкова силно, колкото декларирате, спокойно можете да пожертвате живота си за нея. Не се поколебахте да отнемете живота на отец Тибор, нека видим дали ще бъдете толкова решителен и по отношение на своя. Страшният съдник издаде своята присъда. И тя е смърт.

— Искаш да умра — прошепна Валендреа.

— Искам да спестите унижението на тази институция, която ще бъде принудена да ви отстрани насила.

— Аз съм папа. Никой не може да ме отстрани.

— С изключение на Бог. А той прави именно това.

Валендреа се обърна към Нгови.

— Ти ще бъдеш следващият папа, нали?

— Почти сигурно — кимна африканецът.

— Но имаше своите шансове и по време на конклава, който избра мен.

— Да, и то нелоши.

— Защо тогава се оттегли?

— Защото така пожела Климент.

— Кога? — объркано го погледна Валендреа.

— Една седмица преди смъртта си. Предвиди, че борбата ще се води главно между нас двамата, и настоя да спечелиш ти.

— Защо го послуша, за бога?

Чертите на Нгови окаменяха.

— Защото беше мой папа.

Валендреа безмълвно поклати глава.

— И беше прав — добави африканецът.

— И възнамеряваш да изпълниш заповедите на Мадоната, така ли?

— Ще премахна всички догми, които противоречат на посланието й.

— В резултат на което ще възникнат бунтове.

— Несъгласните могат да напуснат църквата и да основат своя собствена религия — сви рамене Нгови. — Това е тяхно право и аз няма да им преча. Но тази църква ще изпълнява заповедите на своя Бог.

Върху лицето на Валендреа се изписа недоверие.

— Наистина ли мислиш, че е толкова лесно? Кардиналите никога няма да го допуснат!

— Ние не живеем в условията на демокрацията — подхвърли Мичънър.

— Означава ли това, че никой няма да узнае съдържанието на посланията?

— Би било излишно — отвърна Нгови. — Скептиците ще обявят, че преводът на отец Тибор е бил приведен в съответствие с посланието от Междугорие, а самото то няма да предизвика нищо друго, освен разгорещени критики. Сестра Лусия и отец Тибор не са между живите и не могат да потвърдят истинността на написаното. Не е нужно светът да знае какво се е случило. Важното е, че го знаем ние тримата. Аз ще се съобразя с текста, но изцяло по своя воля и на моя отговорност. Което означава, че ще поема върху себе си както възхвалите, така и критиките.

— А папата след теб просто ще възстанови статуквото — мрачно подхвърли Валендреа.

— Господи, колко слаба е вярата ти — въздъхна африканският кардинал и бавно тръгна към вратата. — Утре сутринта очакваме новини. От тях зависи ще се видим ли пак.

Мичънър се поколеба дали да го последва, после се обърна и погледна папата право в очите.

— Мисля, че и на самия дявол ще му е трудно да се справи с вас!

Обърна се и излезе, без да чака отговор.

70

23:30 ч.

Валендреа гледаше таблетките, пръснати по бюрото. В продължение на десетилетия беше мечтал за папския трон, целият му живот беше подчинен на тази мечта. И тя най-сетне се беше сбъднала. Би трябвало да управлява двайсет години, пък и повече, превръщайки се в надежда за бъдещето чрез връщане към миналото. Едва вчера бе обсъждал в продължение на часове детайлите по официалната си коронация, която щеше да се състои след две седмици. Разходи се из ватиканските музеи, оглеждайки реквизитите, които папите преди него бяха използвали. Избра няколко от тях и заповяда да ги подготвят за церемонията. Имаше амбицията да я превърне в запомнящо се събитие, с което да се гордее всеки от милионите католици по света.

Беше обмислил в детайли и съдържанието на тронното си слово. То трябваше да съдържа призив за завръщане към традициите. Категоричен отказ от промени и нововъведения за сметка на святото минало. В същото време църквата може и ще бъде оръжие на промените. Край на празните декларации, на които никой от световните лидери не обръща внимание. Религиозният плам ще бъде в основата на новата международна политика. В основата, на която ще е той — викарият на Христа. Истинският папа.

Механично преброи таблетките. Двайсет и осем. Ако ги погълне, ще остане в историята като папата, който е управлявал само четири дни. Ще го смятат за неосъществен лидер, когото Бог прекалено бързо е прибрал при себе си. Внезапната му смърт ще породи всякакви слухове. Йоан Павел I беше никому неизвестен кардинал, а днешната почит към него се дължеше единствено на факта, че беше управлявал едва трийсет и три дни. Като него бяха малцина, защото повечето папи бяха управлявали далеч по-дълго. Но никой никога не бе изпадал в ситуацията, в която се намираше той сега.

Предателството на Амбрози го разтърси дълбоко. Дори за миг не се беше усъмнил в лоялността на Паоло. Толкова години заедно! Може би Мичънър и Нгови все пак го бяха подценили. Може би именно Амбрози ще се погрижи светът да не забрави Петър II. Никога да не го забрави! Искрено се надяваше, че някой ден Нгови горчиво ще съжалява за великодушието си да пусне на свобода човек като Паоло Амбрози.

Очите му отново се извърнаха към хапчетата. Поне няма да го боли. А Нгови ще се погрижи да няма аутопсия, тъй като все още изпълняваше функциите на кардинал-шамбелан. Представи си как врагът му се навежда над него, почуква го по челото със сребърното чукче и три пъти го пита дали е мъртъв. Беше убеден, че ако остане жив, Нгови ще повдигне обвиненията си. Процедура за служебно отстраняване на папата не съществуваше, но обвиненията за съучастие в убийство със сигурност щяха да го свалят от трона. И това беше причина за основната му тревога. Ако изпълни искането на Мичънър и Нгови, автоматично ще трябва да отговаря за греховете си. Но какви ще бъдат аргументите му?

Доказателството, че Бог съществува, означава само едно — че в света съществува и неизмеримо по силата си зло, което обърква човешкия дух. А животът е постоянна борба между двете крайности. Как ще обясни греховете си? Ще има ли прошка, или всичко ще бъде сведено до безмилостно наказание? Въпреки всичко, което бе научил от посланията на Мадоната, той все още беше убеден, че само мъжете могат да бъдат духовни лица. Божията църква е основана от мъже, в нейна защита те са проливали кръвта си в продължение на две хилядолетия. Намесата на жените в нещо толкова мъжко изглежда абсолютно светотатство. Съпругите и децата са само повод за разсейване, а убийството на неродено дете — жестоко престъпление. Дългът на жената е да дава живот, независимо как е заченала, независимо дали детето е желано, или не. Как е възможно Бог да не възприема толкова очевидни неща?

Протегна ръка и размести хапчетата.

Църквата ще се промени. Нищо няма да бъде същото. Нгови ще направи всичко възможно за налагането на екстремизма. При тази мисъл стомахът му се сви. Прекрасно знаеше какво го чака. Ще му бъде потърсена сметка, но това изобщо не го притесняваше. Ще се изправи пред Бог и ще заяви, че е вярвал във всичко, което върши. А ако бъде прокълнат и отиде в ада, там ще го очаква една доста подбрана компания. Няма да е първият папа, който се с отрекъл от небето.

Пръстите му механично разделиха хапчетата на купчинки по седем. Първата от тях потъна в шепата му. Обзе го една особена сигурност, нетипична за човек в последните мигове на живота. Щеше да остане в паметта на хората, защото е Петър II, глава на римокатолическата църква. Никой не може да му отнеме тази титла. Дори Нгови и Мичънър ще бъдат принудени да демонстрират почит към паметта му. От тази представа веднага му стана по-леко. Усети прилив на смелост. Хвърли хапчетата в устата си и протегна ръка към чашата с вода. После, без да си дава време за размисъл, погълна и втората купчинка. Възползвайки се от силата на мига, той стори същото и с останалите хапчета, поглъщайки ги с остатъка от водата.

Надявам се да нямате куража на Климент…

Върви по дяволите, Мичънър! Прекоси помещението по посока на позлатения молитвен подиум под образа на Христос. Коленичи, прекръсти се и поиска прошка от бога. Остана в това положение десетина минути, после главата му започна да се върти. В траурното слово трябва да бъде отбелязан фактът, че Господ го е повикал при себе си по време на молитва.

Замайването ставаше все по-силно и за момент той се изкуши от желанието да се предаде. Част от съзнанието му изпитваше облекчение, че няма да свързват името му с църква, която отхвърля всичко, в което вярваше. Може би беше по-добре да легне в основите на базиликата като последния папа, който бе държал нещата да си останат както преди. Представи си как утре площадът ще се изпълни с жителите на Рим, потресени от новината, че са изгубили своя Santissimo Padre. Милиони ще гледат погребението му, а световната преса ще пише за него с респект. Със сигурност ще се появят и книги за живота му. Надяваше се, че традиционалистите ще използват името му като обединяващ фактор за съпротива срещу Нгови. А Амбрози ще го има винаги. Милият Паоло! Все още е жив и здрав, някъде там, в човешката джунгла. Тази мисъл му донесе дълбоко удовлетворение.

Мускулите му копнееха за сън. Вече не можеше да се съпротивлява и тялото му бавно се свлече на пода. Закова очи в тавана и най-накрая се предаде на въздействието на хапчетата. Стаята се люшна пред очите му. Обзе го чувството, че потъва. Последната му мисъл беше, че Бог все пак е милостив.

71

Неделя, 3 декември, 13:00 ч.

Мичънър и Катерина се придвижваха заедно с множеството към площад „Свети Петър“. Много хора около тях плачеха, стискайки броеници в ръце. Камбаните на базиликата издаваха тържествен звън.

Новината дойде преди около два часа под формата на обичайното за Ватикана лаконично съобщение, според което папата бе починал през нощта. В присъствието на кардинал Морис Нгови в качеството му на кардинал-шамбелан, личният лекар на папата беше потвърдил, че смъртта на Алберто Валендреа е настъпила вследствие на масивен инфаркт. След задължителния ритуал със сребърното чукче бе обявено, че Светият престол е вакантен и кардиналите бяха призовани да се явят в Рим.

Мичънър спести на Катерина подробностите за събитията от вчерашния ден. Нямаше чувството, че е станал убиец, въпреки че действията му определено се бяха приближили до това понятие. Напротив, изпитваше дълбоко чувство на възмездие, най-вече за смъртта на отец Тибор. По някакъв странен и дори извратен начин едно зло бе заплатено с друго. Начин, който бе станал възможен благодарение на необичайните събития през последните няколко седмици.

След петнайсет дни щеше да бъде свикан конклав за избор на нов папа. Двеста шейсет и девети поред след Петър, който нямаше да фигурира в списъка на Малахия. Безмилостният съдник бе издал присъдата си. Грешниците бяха наказани. Сега вече изпълнението на божията воля зависеше само от Морис Нгови, който без съмнение щеше да заеме овакантения папски трон. Вчера, когато напуснаха двореца, Нгови го помоли да остане в Рим и да вземе участие в предстоящите събития. Но той отказа. Беше твърдо решен да замине за Румъния с Катерина. Искаше да сподели живота си с нея и Нгови го разбра. Пожела му всичко хубаво и добави, че вратите на Ватикана винаги са отворени за него.

Огромното пространство между колонадите на Бернини продължаваше да се изпълва с народ. Самият той не беше сигурен защо е тук, но нещо сякаш го бе призовало. В душата му имаше дълбок покой — чувство, което отдавна не беше изпитвал.

— Тези хора нямат представа какъв беше Валендреа — прошепна Катерина.

— За тях той беше светият отец, при това италианец — промърмори той. — Никой не може да ги убеди в противното. Паметта му ще бъде дълбоко почитана.

— Никога няма да ми кажеш какво се случи вчера, нали?

Още снощи долови изпитателния й поглед. Младата жена веднага бе усетила, че с Валендреа се е случило нещо важно, но той не пожела да говори по въпроса и тя тактично не настоя.

Понечи да отговори, но в същия миг една старица се строполи в несвяст близо до фонтаните. Неколцина мъже се втурнаха да я вдигнат. Преди да я отведат на сянка под колонадата, тя отвори очи и проплака на висок глас, че Господ е прибрал най-добрия папа.

По площада сновяха новинарски екипи, поднасяйки микрофоните си на различни хора. Не след дълго представителите на световните медии отново щяха да се впуснат в догадки относно решението, което ще бъде взето в Сикстинската капела.

— Предполагам, че Том Кийли отново ще изплува — подхвърли Мичънър.

— И аз си помислих същото. Човекът, който има отговор на всички въпроси… — На лицето й се появи многозначителна усмивка и той я разбра.

Спряха пред загражденията на входа на базиликата заедно с хилядите опечалени. Тя беше затворена и той знаеше, че подготовката за погребението е в пълен ход. Балконът над входа беше покрит с черен креп. Очите му се извърнаха надясно. Прозорците на папската спалня бяха плътно затворени. Само преди час зад тях бяха открили безжизнения труп на Алберто Валендреа. Според пресата сърцето му спряло в момент на молитва, а тялото му лежало под лика на Христос. Последната публична изява на Валендреа го накара да се усмихне.

После някой го хвана за ръката и той се обърна. Мъжът пред него имаше гъста брада и крив нос, а гъстата му коса имаше особен червеникав цвят.

— Какво ще правим сега, отче? — попита той. — Защо Бог прибра нашия папа? Какво иска да ни каже?

Съобразил, че е привлякъл вниманието на човека с черната си дреха, Мичънър бързо намери отговор на въпросите му.

— Защо винаги трябва да търсим смисъла? Нима е невъзможно да приемете делото божие, без да задавате въпроси?

— Петър беше велик папа, възвърнал трона на италианците след толкова много време! Хранехме големи надежди!

— Мнозина божии служители имат качествата да бъдат велики папи. Не е задължително те да бъдат италианци. — Отговорът му предизвика недоумение в очите на непознатия. — Важна е тяхната всеотдайност към бога.

Даваше си сметка, че само двамата с Катерина сред хилядното множество знаят истината. Бог е жив. Той е тук и чува всичко. Погледът му напусна лицето на червенокосия и се насочи към величествената фасада на папския дворец. Великолепно творение на човешкия гений, но в крайна сметка нищо повече от каменни блокове, споени с хоросан, подвластни на хода на времето, което в крайна сметка ще ги превърне в прах. Но това, което символизира тя, ще остане вечно. Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя Църквата си, и портите адови няма да й надделеят: и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.

Отново върна вниманието си към мъжа, който говореше нещо.

— Всичко е свършено, отче. Папата е мъртъв. Всичко свърши още преди да е започнало.

Не беше готов да приеме тези думи, нямаше намерение да позволи на този човек да потъне в дълбините на поражението.

— Грешиш, синко — ободрително се усмихна той. — Нищо не е свършено. Напротив, това е само началото.