Тринадесетият съдебен заседател

—

Дженифър Уит огледа масата още веднъж. Струваше й се съвършена, но когато не знаеш точно какво е съвършенство, не е лесно да си сигурен. Две нови червени свещи — Лари ненавиждаше наполовина изгорелите, с потънал в парафина фитил — бяха поставени в блестящия сребърен свещник.

Бе си помислила да вземе една зелена и една червена, но Лари не понасяше бъркотията от цветове. Стаята беше разрешена в светлокафяво — това не способстваше кой знае колко за опазването на чистотата й, особено със седемгодишно дете, — но нямаше намерение да я променя. Спомняше си, когато купи репродукцията на Ван Гог (РЕПРОДУКЦИЯ! ЗА БОГА! ИСКАШ ДА ОКАЧИШ РЕПРОДУКЦИЯ ВЪВ ВСЕКИДНЕВНАТА МИ!?). Цветовете наистина го безпокояха.

Той обичаше нещата да са подредени, точни. Беше лекар. Животът на хората зависеше от преценките му. Бе й обяснил, че не може да си позволи мозъкът му да се замъглява от боклуци у дома.

Така че взе червените свещи.

И сервиза от китайски порцелан. Тя обичаше китайския порцелан, но пък той се ядоса, защото всичко в собствения им дом било толкова официално. Не би ли могла да остави тези неща и да сервира нещо обикновено в обикновени бели чинии? Може би кренвирши и грах? Не било нужно непрекъснато да ядат изискани неща. Опитваше се да му угоди, но никога не беше сигурна как точно ще реагира.

Веднъж никак не беше в настроение за кренвирши и грах. Каза й, че денят му бил особено тежък и му се ядяло нещо като за възрастен човек. Мат имаше проблеми с училището и хленчеше, а едната от чиниите беше пукната на ръба.

Поклати глава, за да прогони спомена.

Тази вечер искаше да се помири с него, поне да се опита, така че реши да бъде китайският порцелан. Сякаш чувстваше неудоволствието му. Всеки път, преди да излезе от кожата си, ставаше все по-лошо и по-лошо… а тя се мъчеше да забави избухването колкото се може повече…

Сготви му любимото ястие — специалните еленови бъбреци, които се купуваха чак в Норт Бийч и аспержи от „Петрини“ за 4,99 долара килограма. И бе сложила Мат да си легне рано.

Погледна се в огледалото и й се стори странно толкова много мъже да я намират за привлекателна. По средата на носа й имаше гърбица. Струваше й се, че кожата й е едва ли не прозрачна, като смъртна маска. Личаха и костите й — беше твърде слаба. Сините й очи бяха твърде светли за жълтеникавата кожа. Разположени дълбоко, чужди — сякаш предците й бяха от Неапол, а не от Милано, както бе в действителност.

Приближи се и се вгледа по-внимателно. Разкъсаният кръвоносен съд все още личеше, но сенките за очи скриваха и последните жълтеещи остатъци от синината. Докато го чакаше да се прибере у дома, докато проверяваше всичко за сетен път, отново бе прехапала долната си устна — добре че забеляза петното от червило върху зъба си, леко размазаната линия.

Ослуша се, после бързо събу обувките — за да не събуди Мат — и отиде по твърдия дървен под в банята, където светлината бе по-силна. Изтри устните си със салфетка, после отново сложи червило. И гланц. Лари обичаше устните й да изглеждат мокри и лъскави. Но не много. Иначе изглеждали евтини, като че ли си го търси — така й бе казал.

Върна се отново в предната част на къщата и се обу. Горе, по „Олимпия Уей“ до небостъргача Сутро, почти не минаваха коли. Беше най-късият ден от годината и уличните лампи горяха още от 5 часа, когато се върна от пазар. Погледна часовника — беше 7:15.

Вечерята щеше да е готова точно в 7:20 — когато се хранеха винаги. Лари се прибираше от клиниката между 6:50 и 7:05 всеки ден. Е, почти всеки. Когато се прибереше, изпиваше дозата си уиски с бучка лед, а тя нареждаше масата.

7:18.

Помисли си дали да не изключи фурната. Щеше ли и тази вечер да поиска най-напред питието си? А какво да прави с вечерята? Би могла да я сервира на масата, но пък имаше опасност да изстине. Лари наистина не понасяше храната му да е студена.

И, още по-лошо — би могъл да си помисли, че го кара да бърза. Последното, от което имаше нужда след дългия работен ден с пациентите, някой у дома да го кара да бърза.

Проблемът бяха аспержите.

Какво би станало, ако Лари влезе през вратата точно след една минута, седне веднага на масата и попита какво става с вечерята? Ако аспержите не са готови? Трябваше да се варят на пара точно деветдесет секунди — най-много от всичко Лари не понасяше подгизнали, размекнати аспержи. Може би, ако дойде и веднага седне на масата, би могла да се позабави, докато сервира останалото и аспержите ще могат да станат каквито трябва точно навреме.

Беше малко рисковано, но все пак по-добре, отколкото да ги сложи да се приготвят веднага. Не биваше да разчита, че ще си дойде навреме и веднага ще седне на масата.

По улицата нямаше и следа от колата му. Нямаше жива душа. Къде ли се бавеше? По дяволите! Отново прехапа устни.

7:20. Изключи котлона с ориза. Той поне нямаше да изстине напълно, ако го оставеше затворен — и всяко зрънце беше отделно, точно както обичаше Лари.

Увери се, че водата за аспержите е пред завиране — всичко зависеше от тях. Да са готови, за да ги сложи да се приготвят веднага, щом той се появи на вратата, дори щом го чуе. Затова водата трябваше да ври — иначе всичко щеше да отиде по дяволите.

До 8:15 извади бъбреците от фурната, доля още няколко пъти вода за аспержите, добави масло на ориза, за да не се залепи, но вече нямаше никаква надежда. В 7:35 наля уискито на Лари и сложи лед. В 8:00 изля разредената напитка в умивалника.

Чу стъпките по алеята навън. Колко се надяваше да е намерил място за паркиране наблизо! Понякога, ако се прибереш вкъщи късно, наоколо просто нямаше къде да оставиш колата си, а това винаги разваляше настроението му.

Може би вечерята щеше да бъде спасена? Тя знаеше какво може да направи… ще му налее ново уиски, с нова бучка лед, ще го посрещне на вратата и ще го остави да си почине около двайсет минути, докато приготви нов ориз. Щеше да претопли бъбреците в микровълновата фурна на ниска температура и може би нямаше да изсъхнат прекалено. Аспержите нямаше да са проблем.

Когато Лари отвори вратата, тя го посрещна с чашата уиски в ръка. Беше висок и хубав — с цепнатата си брадичка и все още младото си тяло, на четирийсет и една. Косата му не беше опадала — вълниста и дълга според модата. Италиански костюм, шарена вратовръзка и снежнобяла риза — вратовръзката може да е шарена, казваше той, стига цветовете да си подхождат. Мушна чашата в ръката му, целуна го по бузата, усмихна му се.

— Къде беше?

Боже мили! Не искаше да каже това! Просто се изпусна и й се щеше да имаше как да вземе думите си назад.

— Как така къде съм бил? Къде, според теб, съм бил?

— Исках да кажа… късно е. Помислих си… бях започнала да се тревожа.

— Да се тревожиш? Хубава работа. — Сякаш едва сега забеляза чашата. — Какво е това?

— Уискито ти, Лари. Защо не седнеш малко… за да се съвземеш…

— Колко е часът? Знаеш, че като се прибера толкова късно, не обичам да пия преди вечеря. Бих предпочел да сложа малко храна в стомаха си.

— Знам… но си помислих…

— Добре, помислила си си. Полагаш усилия и го оценявам. Само че умирам от глад. Хайде да седнем на масата и да се нахраним, какво ще кажеш?

Тя направи крачка назад — не много голяма, за да не прилича на отстъпление.

— Вечерята ще е готова след няколко минути, скъпи.

Лари я изгледа.

— Как така след няколко минути? Прибирам се вкъщи и няма вечеря? Работя по цял ден и се оказва, че няма какво да ям?

— Лари, вечерята беше готова преди час. Не знаех, че ще се забавиш толкова и…

— Значи вече е късно, така ли? И аз развалих всичко… излиза, че аз съм виновен.

— Не, Лари, не исках да кажа това. Просто трябва да я претопля. Защо не изпиеш уискито си? Ще е готово след минутка.

Би могла да използва стария ориз. За щастие, не го бе изхвърлила. Можеше и да не забележи. Ако веднага сложи аспержите и претопли месото на малко по-висока температура, след около пет минути всичко ще е готово, може би и по-малко.

Видя как челюстите му се стягат, как свива юмруци. Свива, отпуска, свива, отпуска. Направи уплашено крачка назад, после се овладя, усмихна му се.

— Наистина. Само пет минутки. Няма да усетиш. Обещавам. Изпий си уискито с удоволствие.

Той погледна надолу към чашата.

— Не ме учи какво да правя, Джен, става ли? Пациентите ми и без това по цял ден ме засипват с мнения за неща, от които нямат никакво понятие. Съгласна ли си?

— Добре, Лари. Съжалявам.

Той поклати глава.

— И, моля те, престани да казваш за всичко, че съжаляваш.

— Добре. — За малко щеше отново да каже, че съжалява, но млъкна точно навреме.

Той отпи от уискито. Юмруците му престанаха да се свиват. Като че ли щеше да се размине.

Опрощение.

Този път.

Може би.

1

В продължение на четирийсет и три последователни работни дни Дизмъс Харди слагаше костюм и вратовръзка и неизменно отиваше в центъра, в кантората, която бе наел. Кантората беше междинен ход, не доживотен ангажимент. Все още не се чувстваше готов да постъпи на работа в някоя голяма адвокатска фирма — поне, докато не провери дали няма да е в състояние да изкарва прилични пари от някаква дейност, свързана със закона.

Започваше да се съмнява в това.

Наемодател му беше Дейвид Фримън — адвокат, който също бе решил да сложи самостоятелна табела на вратата си — само че беше успял. Шейсетгодишен, по-корав от кората на прочутите ръжени хлебчета на Сан Франциско, възрастният човек се бе превърнал в легенда на града. Някогашната евтина табела сега беше от масивен месинг — „Дейвид Фримън и сътрудници“ — и бе завинтена до вратата на собствената му красива четириетажна сграда във финансовото сърце на града.

Бяха се срещнали преди година, като противници в едно дело за убийство. Още преди да приключи, двамата, макар и неохотно, вече се възхищаваха един от друг, заради някои качества, които притежаваха — неумолимата кучешка упоритост, почти хулиганското отношение към юридическата игра, нуждата от лична независимост. Възхищението постепенно се превърна в приятелство.

През следващите няколко месеца Фримън ухажваше Харди и го предупреждаваше за опасностите на живота в големите правни фирми. Парите наистина са добри, но освен това е налице и отегчителната административна работа, грижата всяка седмица да си осигуряваш по четирийсет платени часа, зависимостта от някой съдружник, пред когото трябва да превиваш гръб (по всяка вероятност дори по млад от четирийсет и едногодишния Харди) — живот като в кошер, където всяко твое решение — от оформлението на докладите, до стратегията на защитата — подлежи на одобрение от един или друг комитет. Дали Харди би искал да се сблъска с всичко това? Защо не даде шанс на истинските си мечти и на инстинкта си? Би могъл да наеме кантора на горния етаж, да ползва библиотеката, секретарката в приемната, да плаща минимален наем, поне докато реши какво да прави по-нататък.

И преди четирийсет и три дни Харди взе кантората.

Оттогава точно четири пъти бе влизал в съдебните зали на съдебната палата. Три от тези дела, за които го бе препоръчал Фримън, бяха за развод и шофиране в нетрезво състояние — участието му в тях бе в най-добрия случай периферно. Клиентите му си платиха глобите и си отидоха у дома. Четвъртото дело беше срещу един приятел на негов познат на име Евън Питърсън — с петнайсет неплатени глоби за неправилно паркиране връхлетял върху знак „стоп“ и бил арестуван моментално. Питърсън му се бе обадил, за да помогне на приятеля му да се измъкне от бюрократичната джунгла, което и бе направил.

Живот на гребена на юридическата вълна!

Следобедът напредваше. На обяд бе отишъл да види жена си и двете деца, Ребека и Винсънт, след това бе пробягал шест километра по брега, през парка „Голдън Гейт“ и обратно до къщата им на 34-а улица. След това се поддаде на католическото си чувство за вина — ами ако някой клиент почука на вратата на кантората му, а той в това време не е там? Облече отново костюма си и подкара към центъра.

Седеше с крака на бюрото и четеше. Вдигна за момент поглед от страницата и се опита да мисли философски — каза си, че днес е четирийсет и третия ден от остатъка на живота му.

— Господин Харди?

На вратата застана Филис, секретарката на Фримън. Беше малко суха, но потенциално мила жена на петдесет и няколко, както си мислеше Харди. Усмихна му се колебливо. Той свали краката си от бюрото, остави книгата, „Година в Прованс“ — мечти, мечти — и й махна да влезе.

— Зает ли сте? Да не би да ви прекъснах?

Той призна, че има няколко свободни минути.

— Току-що се обади някаква жена, на име Дженифър Уит. Знаете ли коя е тя?

Харди изведнъж стъпи здраво на земята. Филис влезе.

— Тази сутрин е била арестувана и искаше да говори с Дейвид, но той е в съда. — Фримън винаги беше в съда. — И от сътрудниците му няма никой.

Фримън имаше малък екип млади адвокати, на които винаги намираше работа.

— Дейвид иска да отида аз?

— Потърсих го и той се обади току-що, през почивката. Каза, че ако не изпратим наш представител веднага, госпожа Уит ще се обърне към някой друг. Попита, дали не бихте могли…

— Дженифър Уит? — попита Харди.

Филис кимна.

— Струва ми се, че предстои голям процес.

Самото престъпление бе широко отразено от пресата и по телевизията — беше се превърнало в основна храна за местните новини. Лари Уит, лекар и седемгодишният му син Мат, застреляни у дома им. Майката била навън, правела крос. Някакъв съсед чул изстрелите и позвънил на полицията. Когато майката се върнала, полицаят тъкмо бил пристигнал и й наредил да почака долу, докато той види какво става на горния етаж. След това открил касапницата.

През първите две седмици пресата лансираше версията, че поради неизвестна причина е бил нает професионален убиец, за да премахне семейство Уит. Твърдеше се, че госпожа Уит видяла някакъв подозрителен тип — испано-американец или негър? — да се върти наоколо онази сутрин.

Самата Дженифър Лий Уит, съпругата, също бе обект на повишено внимание. Дори и на най-лошите снимки, замръзнала на заставката за новините от 6:00, разплакана или очевидно потресена, личеше фотогенично лице на млада жена, съвсем скоро напуснала възрастта на невинността. На добрите снимки изглеждаше толкова пленителна, че сякаш позираше.

Беше облечена в жълти дрехи, като всички останали затворнички на седмия етаж. Въпреки че черната й коса беше късо подстригана, отстрани падаше леко напред и отчасти скриваше лицето й. Ходеше, забила поглед в земята.

Дизмъс Харди я видя да приближава към стаята за свиждане през армираното стъкло, седна на масата и зачака надзирателката да отключи вратата и да му я представи.

Ключовете издрънчаха и Харди стана.

— Госпожа Уит?

— Господин Фримън? — Протегна му ръка неуверено.

— Не. — Объркана, тя дръпна ръката си и отстъпи назад. Стори му се, че всеки момент може да припадне и веднага заговори: — Работя с господин Фримън. — Не съвсем. — Той е зает в съда.

Жената не помръдна.

— Това ли правите вие, адвокатите? Прехвърляте си хората от един на друг? Обадих се на адвокатите на мъжа ми, но те казаха, че не могат да ми помогнат. Изпратиха ме при Дейвид Фримън. Бил най-добрият.

— Наистина е много добър.

— Съгласих се да му се обадят, но дойдохте вие. Не знам нищо за този Фримън. Не знам нищо за вас. Просто не мога да повярвам, че съм арестувана. За убийството на Лари и на сина ми! За Бога! Не могат да мислят, че съм убила детето си! — Когато спомена детето, горната й устна се разтрепери. Извърна лице и вдигна ръка към челото си. — Не, не… няма да се разплача. — Твърдо решена да се овладее.

Харди кимна на надзирателката, тя излезе и затвори вратата след себе си. Стаичката беше малка, три на два, и повечето място заемаха очуканото бюро и трите метални стола. През стъклената преграда се виждаше канцеларията на женското отделение на затвора. Две униформени надзирателки се суетяха между бюрата и ту се появяваха, ту изчезваха от полезрението му. Общото отделение беше някъде съвсем близо, така че при отварянето на вратата изведнъж нахлуваше шумотевица — дрънчене, гласове, ридания.

Харди изчака Дженифър Уит да се успокои. Най-накрая тя се обърна към него. Той седеше върху единия ъгъл на бюрото.

— Господин Фримън би могъл да се заеме с вашия случай, но ще трябва да го изчакате, защото известно време ще бъде зает. Положението ви е сериозно. Няма да има гаранция.

— Искате да кажете, че ще трябва да стоя тук? Господи!… Колко време? — Произнасяше думите с мъка. Изведнъж тя отметна глава назад и седна.

Харди се почувства като натрапник. Следващата минута му се стори дълга цяла вечност.

Жената въздъхна дълбоко, сякаш бе сдържала дишането си.

— Съжалявам, аз съм виновна. Просто не исках да имам повече неприятности и си помислих, че трябва да взема адвокат.

— Добре. — Харди слезе от бюрото и седна на стола срещу нея.

— Не че има значение.

— Може и да има — каза той.

Тя нямаше намерение да спори върху това, дали има смисъл да наемаш адвокат или не. Поклати уморено глава.

— Продължавам да мисля, че нещо ще помогне… че ще оправи положението.

Харди понечи да каже, че един защитник може да обърне положението на сто и осемдесет градуса, но погледът й беше празен. Просто не го слушаше.

— Госпожо Уит?

Не беше в стаята. Или, по-скоро, за нея той не беше там. Бавно въртеше глава отляво надясно. След малко, като махало, спря, сякаш от само себе си.

— Не — каза тя. — Имах предвид Мат. Момчето ми.

Харди също пое дълбоко дъх и го задържа за момент. И той бе загубил син. През годините се бе научил да държи мислите си за това някъде в задната част на мозъка си. Но не беше забравил — никога нямаше да забрави.

Изведнъж, като гледаше тази жена — крехка и уязвима в затворническите дрехи, — почувства някаква дълбока близост с нея. Може би беше непрофесионално и непредпазливо, но нищо лошо нямаше да се случи, ако юридическите проблеми почакаха няколко минути. И без това, след като веднъж започнеха, нямаше да свършат скоро.

— Колко време продължава? — попита я той.

Тя дръпна настрана кичур коса.

— Не мога да го приема. — Гласът й прозвуча дрезгаво. Погледът й стана далечен. — Нищо не изглежда истинско вече, знаете ли? — Посочи вяло задушната стая. — Това място. Имам чувството, че ходя на сън… в някакъв кошмар. Искам да се събудя. Искам да върна Мат… — Преглътна, сякаш въздухът бе твърде гъст. — Господи! Не знам. Какво можете да направите вие? Какво ви интересува?

— Интересува ме, госпожо Уит.

Прие това без да мигне — без въздишка, без да вдигне очи. Отново в себе си.

Харди погледна ръцете си, опрени на масата помежду им. Дженифър Уит не се интересуваше от адвокатите и техните игри, от освобождаването под гаранция или широкия жълт затворнически костюм. Бе загубила сина си и никой не можеше да й го върне. Беше права. Каквото и да направеше Харди, нямаше да поправи това.

На едното от бюрата на надзирателките от външния прозорец падаше слънчево петно. От началото на разговора им то се бе преместило близо трийсет сантиметра.

Бе започнала да слуша, да се открива пред него. След като прие за момента невъзможността да дойде лично Фримън, най-после се заеха с нещата по същество.

— Не желаете да прекарате остатъка от живота си в затвора, нали госпожо Уит?

— Не за нещо, което не съм извършила, господин Харди.

— Добре. Искам да ви попитам, какво имахте предвид, като казахте, че си го заслужавате? Какво заслужавате?

Реакцията й му се стори патетична. Тя се отдръпна, сякаш очакваше да я ударят.

— Нищо… всичко… това…

— Защо?

— Не трябваше да допусна да се случи. Не бях там. Може би, ако бях… — Отново поклати глава.

— Какво се случи? Защо полицаите мислят, че вие сте го направили? — Искаше да чуе нейната версия. И през ум не му бе минавало, че ще има нещо общо със случая, така че бе следил съобщенията за престъпленията по телевизията и във вестниците небрежно, като една от многобройните семейни трагедии, които помагат на продажбите на сапун или хамбургери и повдигат тиражите на вестниците.

— Не знам. Не разбирам. Когато дойдоха да ме арестуват, попитах…

— А какво ви отговориха?

Тя сви рамене, видимо озадачена.

— Заприказваха за правата ми, обясниха ми, че мога да мълча, да си взема адвокат… такива неща.

— Но очаквахте да се случи, нали? Вероятно…

Тя го прекъсна със сух глас, изпълнен с горчивина.

— Не съм мислила за нищо, не разбирате ли? Просто се мъчех да преживявам дните.

Харди знаеше какво иска да каже. Дженифър драсна с нокът повърхността на бюрото и се вгледа в жълтеникавата люспа от лака. Преглътна отново — сякаш събираше сили, за да не рухне. Но гласът й звучеше почти неутрално — макар и уморен. Харди беше сигурен, че това е защитна реакция. Трябваше да я омекоти, ако някога се стигнеше до процес. Сега правеше впечатление на хладна жена, дори студена.

Но дотогава щеше да мине още много време.

— Тъкмо бях започнала да свиквам с ужаса… Искам да кажа… Добре, някой е дошъл, за да обере къщата или е имал проблеми с Лари… не знам дали е така… И го е застрелял. Лари… Боже мой! Но Мат…?

Започваше да губи сражението със сълзите.

Харди слушаше.

— Вестниците писаха, че това с Мат е станало случайно. Влязъл е, когато не трябва или нещо такова.

Тя кимна.

— Точно за това мислех, господин Харди. Ако той не беше там… ако беше на училище, ако само не беше влязъл там… Или ако си бях седяла у дома, може би щях да го предпазя… — Дженифър прехапа устна, удари с юмрук по масата. — Точно за това си мислех… не за проклетите причини те да си помислят, че съм го направила аз. И не мисля за нищо друго. — Една сълза капна на масата и тя я избърса с ръка. — По дяволите. По дяволите!

Гласът й отново прозвуча хладнокръвно.

— Всичко е наред — увери я Харди. Искаше да я успокои, да не допусне да загуби контрол над себе си.

— Нищо не е наред.

Той се облегна на стола. Беше права и й вярваше.

Най-накрая, нещо съществено:

— Може би си мислят, че е било заради застраховката, но не е…

— Каква е сумата?

— Лари… беше лекар, а знаете… може и да не знаете, но лекарите са луди на тема застраховки. Сигурно е нормално, при тяхната професия… Както и да е, Лари беше застрахован за два и половина милиона долара.

Харди се замисли и отбеляза:

— И това се удвоява при насилствена смърт или нещастен случай.

Дженифър кимна.

— Лари искаше да е сигурен, че… че ако умре, с Мат ще можем да платим къщата и ще сме осигурени. Вноските не ни се сториха високи. Той можеше да си позволи да ги плаща. Сега си мислят, че съм… — Тя млъкна, отново се пребори с мисълта. — Смятат, че съм ги убила заради парите. Безумие! Кошмар! Имахме предостатъчно пари! Лари печелеше шестцифрени суми.

— Но без него бихте имали повече, нали? — Пробваше. Чувстваше, че трябва.

— Да, но… — Протегна ръка и докосна неговата. — Боже! Предполагам, че това е другото… Карахме се. — Дженифър сви рамене. Отвори уста, затвори я отново. — Ходех на психоаналитик, а Лари… Както и да е… Карахме се, но не е ставало дума за развод. И двамата не искахме това. Имахме Мат.

— От колко време бяхте женени?

— От осем години.

Харди беше извадил бележника си, но преди всичко слушаше. Следеше дали ще долови фалшива нотка. Спря я, защото си даде сметка, че отбягват главния въпрос.

— Не са ви арестували за няколко скарвания със съпруга ви, госпожо Уит. Би трябвало да има някакъв по-сериозен мотив, иначе не биха го направили. Казаха ли ви какъв е той?

Пак прехапа долната си устна.

— Сигурно заради пистолета, но инспекторът ме попита за него, когато го намериха, и аз казах, че не знам нищо.

— Какъв пистолет?

— Пистолетът на Лари… застреляха го със собственото му оръжие. В началото обаче не знаеха, че е той… не го намериха в къщата.

— Не разбирам.

— Държахме го в нощното шкафче, но те го откриха около две седмици след това. Някой го бил намерил под контейнер за боклук и инспекторът каза, че по него имало мои отпечатъци. Естествено, че ще има. Всеки две седмици го вадех, за да бърша праха в шкафчето.

Харди не отговори. Тя поклати глава.

— Бях навън, за да направя кроса си. Живеем… живеехме… — Сви юмрук и удари по масата. — Знаете какво се опитвам да кажа.

— Всичко е наред. Само ми разкажете какво точно се случи.

Дженифър се вгледа в свития си юмрук. Сложи другата си ръка върху него и го придърпа към себе си.

— Виждате ли, къщата ни е на високо място. Беше сутрин, около девет и половина или десет. Лари ми позволява… Искам да кажа, обикновено бягам три пъти седмично. Когато се върнах, отпред имаше полицейска кола, а полицаят стоеше пред вратата. Спомням си, че ми се стори странно, защото ако беше позвънил, Лари или Мат щяха да му отворят, нали?

— Да.

— Но той просто стоеше. Аз минах през портата и го попитах дали мога да му помогна с нещо. Обясни ми, че са се обадили за някакви изстрели. Първо викове, после — изстрели.

— Карахте ли се онази сутрин? С Лари? — Стори му се, че отново се мъчи да се скрие и това започна леко да го изнервя. Тя протегна ръка към неговата още веднъж и мълчаливо помоли за търпение. — Колко време ви нямаше в къщата?

— Кога? О… около час. Трябваше да се върна до един час. — Видя реакцията му и продължи: — Лари се безпокоеше, ако не съм си у дома. Знаеше къде бягам и колко време ми отнема, така че… това с единия час беше нещо като правило.

— Добре, да продължим нататък. Полицаят чакаше пред вратата…

— Попитах го, дали е позвънил и той отговори, че го е направил, но никой не е отворил. Казах, че би трябвало да му отворят… Бях сигурна, че Лари не е излязъл. Беше седмицата след Коледа… първата му отпуска след миналото лято. Както и да е, разтревожих се. Реших, че Лари е в банята, а Мат се е заиграл и не е чул. Позвъних пак, но отново никой не отвори, така че извадих моя ключ и влязохме. Извиках „Лари“, „Мат“ и тръгнах нагоре по стълбата, но полицаят ме спря, така че седнах на канапето. След това извика от горния етаж да не се качвам и да стоя там, където съм. Тогава разбрах… Боже мой! Разбрах!

Устата й се отвори, затвори се, пак се отвори. Най-накрая не издържа и сълзите започнаха да капят върху масата, над скръстените й ръце.

2

Харди не беше сред любимците на бившите си колеги от прокуратурата на третия етаж. Предното лято бе влязъл в политически спор с Кристофър Лок — главен прокурор на Сан Франциско, вследствие на което размениха някои доста неколегиални реплики. После Харди напусна, отиде в лагера на защитниците и победи в съда помощник главния прокурор, който бе отмъкнал собствените му материали по делото — следователно бе победил и самия Лок.

Сега, когато се случеше да мине по познатите коридори, имаше чувството, че косата на тила му настръхва. Причината да се върне тук днес беше Фримън и клиентката му — ако останеше такава.

Спря пред двойната стъклена врата на приемната в края на коридора и попита за Арт Драйсдейл, първия заместник главен прокурор, с когото винаги бе поддържал топли, дори приятелски отношения, макар че и те бяха пострадали от миналогодишните събития.

— Това ли е всичко, което ти каза тя? — Драйсдейл престана да подхвърля топката за бейзбол и я опря в бузата си. — Струва ми се, че ти е спестила някои малки подробности.

— Арт, прекарах с нея само един час. Тя не е убила сина си.

Драйсдейл, който повече или по-малко очакваше да чуе това, кимна.

— Може би не умишлено.

— Какво означава това?

— Означава, че хлапето се е изпречило на пътя й.

— На какво?

— Попречило й е да убие господин Уит.

Харди се обърна в полукръг.

— Моля те…

Драйсдейл се наведе напред и каза:

— Не знам дали ти харесва, Харди, но обвинението е непоклатимо. Хлапето е било там, когато се е опитвала да убие мъжа си. В случай, че не знаеш, убийството на сина в такъв случай също става предумишлено. Все едно че обирач на банка е застрелял човек от охраната без да иска. Съжалявам, но я обвиняваме в предумишлено убийство.

— Ти говори ли с нея?

— Как ли пък не! Веднага щом арестуват някого, аз трябва да хукна горе, за да защитя гражданските му права! След това трябва да държа ръката му, да го сложа да си легне и да го завия. Не се занасяй!

Харди знаеше, че Арт е прав — разбира се, че нямаше никаква причина да говори с Дженифър Уит. Но не искаше да се откаже.

— Не го е направила дори и по погрешка, Арт.

Отново започна да подхвърля топката — лош знак.

— Затова има съдебни процеси, мой човек. За да се разбере какво точно се е случило.

— Но сте предявили обвинение.

Неохотно, Драйсдейл отново престана да подхвърля топката.

— Това по традиция предхожда ареста. Ако искаш, можеш да прочетеш доклада за местопрестъплението.

— Защо не ми разкажеш?

Арт Драйсдейл — някогашният му наставник, човекът, който едно време го бе приел на работа в прокуратурата, отвърна:

— Бих го направил, но това не е мое дело. Не съм добре запознат с подробностите.

Глупости! Арт Драйсдейл знаеше всички подробности, на всяко дело, което минаваше през прокуратурата, особено ако е за убийство.

— Дийн Пауъл се занимава с него. Знаеш къде е кабинета му, нали?

С други думи, довиждане и не се отбивай пак на излизане. Сега си от другата страна. Ще се видим някой път.

Реши все още да не се среща с Дийн Пауъл. Вместо това отиде в отдел „Убийства“, с надеждата да се види със сержант-инспектор Ейб Глицки. На времето двамата започнаха като редови полицаи. После Харди отиде да учи право, започна работа в областната прокуратура, а Ейб прекара десет години в полицията, като най-накрая се добра до отдел „Убийства“, където, според него, се чувствал у дома си. Ако вече не можеше да разчита да получи някакви вътрешни сведения от Арт Драйсдейл, за Ейб не се съмняваше. Видя го да седи на бюрото си зад стъклената преграда, да преглежда някакви документи и да яде сладолед от пластмасова купичка.

Мина през стаята, наля си чаша студено кафе, дръпна един стол и зачака. След малко сръбна шумно. Ейб вдигна поглед, после пак се наведе, без да променя изражението на лицето си.

— Елементът на изненада — отбеляза той, — стига да е в добри ръце, може да се окаже мощно оръжие.

Харди отпи пак от кафето, по-шумно от първия път. Глицки вдигна глава, лапна малко сладолед и премлясна. Един от колегите му застана зад Харди и спря.

— Не мога да му го отрека. Умее да издава прекрасни звуци.

Харди изпи кафето и остави на бюрото папката.

— Какво знаеш за госпожа Дженифър Уит?

След като хвърли поглед на документите пред себе си, Ейб ги бутна настрана.

— Не правех нищо важно.

Харди се усмихна.

— Много пъти си ми казвал, че нищо, което правиш в кабинета си, не е важно, нима това не е факт?

Глицки прокара пръст по изразителната си уста и опипа белега, който разсичаше напряко двете му устни.

— Допада ми, че казваш „нима това не е факт“, вместо „не е ли вярно“, както би направило останалото човечество. Точно като адвокат. Уит не е при мен. Да не би да я представяш? Разбира се, че я представяш — отговори си той сам.

— Не е съвсем вярно.

— Четирийсет процента вярно?

Харди се направи, че размишлява над въпроса.

— На Дейвид Фримън е, но той е зает в съда. Помоли ме да я успокоя.

— И, разбира се, ти го направи.

Харди сви рамене.

— Не се иска кой знае какъв талант.

Глицки понечи да продължи, да разбере точно до каква степен приятелят му се е ангажирал с тази клиентка, но устоя на изкушението. Не се съмняваше, че рано или късно ще научи. Взе папката и я разгърна.

— Арестувал я е Теръл. — Проточи врат и се огледа. — Теръл тук ли е? — извика той.

— Кой е Теръл? Познавам ли го?

— ИНМ — отговори някой.

— ИНМ? — учуди се Харди.

— Таен полицейски код, който нямам право да издавам под страх от смъртно наказание. — След това се наведе напред и прошепна: — „Излязъл на майната си“. Виждал си го. Бял, кестенява коса, мустак.

— А, да. Сетих се. Като бях ученик имаше един такъв.

Самият Глицки беше полуафриканец, полуевреин. Беше висок над един и осемдесет, тежеше близо сто килограма и имаше сини очи.

— Теръл е човек на място — добави Глицки. — Но…

— Но?

— Не съм казал нищо. Само, че е свестен.

— Стори ми се, че чувам „но“.

Ейб лапна още малко сладолед и спокойно продължи:

— Ако Бог си пада по подробностите, с Уоли не са от един отбор. Той е по мащабните платна и е тук от… колко? Май стана една година. Съставя си идеи, теории, версии… не знам… но това изглежда го поддържа.

— Не правите ли всички така?

— Не. Повечето от нас разговарят с хората, събират улики и накрая се оформя някаква идея. Уоли държи твърде много на мотива, а така не се стига далече. Искам да кажа, че ако се замислиш, за всяка жертва се намират поне пет души с мотив да й видят сметката. Уоли намира два мотива и започва да копае около тях, вместо обратното.

— Тогава защо е още в отдела?

— Има късмет. На два пъти прибира на топло престъпници, без да има грам доказателства… Франк му написа наказание и знаеш ли какво стана? И двата пъти се оказа, че е прав. Какво би направил ти? Ще го изхвърлиш от отдела? Пак ще излезе прав.

Харди потупа папката.

— Тук може и да е сгрешил.

Ейб погледна надолу, прелисти няколко страници и поклати глава.

— Съмнявам се. Дженифър Уит беше арестувана правилно. Виж тук. Полицейски доклади, свидетели, веществени доказателства. Освен това, ако си забелязал, обществеността вече е запозната с нея. Истинска знаменитост.

— Помислих си, че може би ще има смисъл да поговоря с Теръл.

Глицки повдигна вежди.

— Не знам дали помниш, но ти си от другата страна и колегите няма да погледнат на теб, като на съюзник.

— Можеш да гарантираш за мен… знаеш… характер, преценки, общо взето изтънчен по природа… Понякога не всичко стига до докладите.

— Изненадваш ме — каза Ейб, затвори папката и я бутна към Харди. — Ще видя какво мога да направя, но, както винаги…

Харди го изпревари:

— Да си затварям устата.

Глицки кимна.

— Мъдри думи.

Въпреки че все още нямаше официално право на това, Арт Драйсдейл му направи услуга и уреди да получи документите на прокуратурата по убийството на Уит баща и син.

Когато му каза, че Дженифър е спестила някои малки подробности, Арт бе отчасти прав, отчасти — не. Беше прав, че ги е спестила, не беше прав, че са малки.

Те включваха показанията на очевидец, някой си Антъни Алварес, пенсиониран пожарникар, с едно чекмедже медали. Шейсет и четиригодишният Алварес живееше със съпругата си — инвалид — точно срещу семейство Уит и бе чул два изстрела. Ако е бил само един, нямало да му обърне внимание — щял да помисли, че е гръмнал ауспух на кола. Дори и след като ги чул, не му минало през ум, че са изстрели. Само му се сторило любопитно и отишъл до прозореца. Видял Дженифър Уит да стои пред портата на къщата си и да гледа към пътната врата. Първо му минало през ум, че тя също се чуди какви са тези гърмежи. Останала на място няколко секунди, после хукнала да бяга.

Имаше и още един свидетел — госпожа Барбието, от съседната къща, която също бе чула изстрелите и се бе обадила на полицията. Според нея Лари и Дженифър Уит се карали по цели седмици. Синът им бил нещастно същество. Плачел почти непрекъснато. Вечерта преди убийството едва не помрачили вечерята на семейство Барбието… („Трябваше да ги чуете на Коледа, три дни преди това!“)

Харди реши първо да се запознае само бегло с документите и затова отвори веднага на раздел „Свидетели“. От гледна точка на защитата, очевидците по делото не даваха кой знае какъв повод за надежди.

Седеше встрани, на стъпалата пред сградата на съда. Денят беше хладен и слънчев. Подухваше ветрец, който до пет час<а> сигурно щеше да се превърне в буря. Сега все още беше приятно, въпреки дима от автобусите и започващите да се носят във въздуха опаковки от закуски.

Зачете доклада на полицая, арестувал Дженифър. Инспектор Теръл беше започнал да я подозира, след като поискал да му даде списък на нещата, които липсват от дома й. Тя бе проверила внимателно и му бе казала, че не липсва нищо, дори и пистолета, който по-късно бил намерен под контейнера за боклук.

След това я бе попитал защо не го е споменала и тя бе отговорила, че не е обърнала внимание. Харди не си спомняше да се е споменавало за това в някое от телевизионните предавания и сега никак не се зарадва. Затвори папката.

— Харди!

Притвори очи на силното слънце и стана. Висок мъж, малко по-възрастен от него, облечен в тъмен костюм, му подаде ръка.

Харди я пое.

— Видях те, че седиш тук и реших да ти се обадя, Диз. Носи се слух, че защитаваш Дженифър Уит.

— Знаеш какви са тези слухове, Дийн. Никога не са съвсем верни. — Обясни какво е положението — че замества хазаина си, прославения адвокат Дейвид Фримън.

Дийн Пауъл му показа пълна със зъби уста. Имаше величествена бяла на цвят грива, червендалеста кожа и внушителна осанка. Харди все още не искаше да говори с него, не се чувстваше готов за това, но той беше пред него — усмихнат и бъбрив.

— Арт искаше да ме предупреди навреме, че ти поемаш делото. За да се подготвя по-сериозно. — Още повече зъби, за да подчертаят комплимента. — Но, значи ще е Фримън.

Лицето му леко се заоблачи. Можеше и да се държи любезно с Харди и да го четка за това, колко добре се е представил, но споменаването на Фримън малко променяше нещата. Фримън рядко губеше дело.

— Това нейната папка ли е? — попита Пауъл.

Харди я потупа.

— Мотивът да убие Мат ми се струва доста слабоват. Споменах го пред Арт, но на него нещо не му се говореше за това.

Усмивката на Дийн помръкна.

— Ще говориш за тези неща с мен. Мотивът са парите на мъжа й. Момчето се е изпречило на пътя й. Точка.

Харди се обърна леко встрани, за да избегне блестенето на слънцето.

— Наистина ли си убеден в това?

— Дали съм убеден? Не виждам защо да не съм.

— Друго те попитах.

Помощник областният прокурор прокара ръка през косата си.

— Питаш ме, дали според мен е застреляла сина си хладнокръвно? Ще ти кажа истината — не знам. През последните две години сме обвинили точно четири жени в същото това престъпление, така че не ми обяснявай колко зловещо е то, за да го направи една майка.

— Казвам само, че Дженифър не го е направила. Прекарах известно време с нея — настоя Харди.

— И ти се стори тъжна, нали? — Пауъл поклати глава. — Диз, помниш ли Уонда Хайес? — Говореше за едно нашумяло дело отпреди няколко месеца. Кимна — помнеше го. — Е, Уонда не престана да плаче през цялото време. Беше съкрушена. И призна, че е убила две от децата си. Твърдеше, че един ден просто излязла от кожата си… Беше й много тъжно от всичко това.

— Добре, Дийн, но…

— Какво „но“? Не твърдя, че планът на Дженифър е включвал да убие сина си. Твърдя и можем да го докажем, че е планирала убийството на мъжа си, но не се е погрижила достатъчно добре по това време момчето да го няма у дома. Може би е била само небрежна. Не знам и не ме интересува. Не мога да мисля за това. Важното е, че синът й също е мъртъв и тя ще си го получи и заради него. Това е.

След като изля гнева си, Пауъл изведнъж въздъхна, сякаш изненадан от собствения си изблик на чувства. Овладя се.

— Слушай — добави той, — тъкмо бях тръгнал към „Лу“. Не искаш ли да пийнеш нещо?

„Лу“ беше заведението на Лу Гърка, местното свърталище на ченгета и прокурори.

Харди посочи папката и поклати глава.

— Друг път.

Лицето на помощник областния прокурор се изопна. Говореше се, че Пауъл се кани да се кандидатира за главен прокурор на близките избори и очевидно внимателно мереше всички свои публични действия — тази искреност например, — но все пак Харди беше нащрек. Според Пауъл едно от първите задължения на прокурора бе да осигури на защитата достъп до всички материали по делото.

— Знаеш ли, може би няма да е зле да се отбиеш отново при Арт. Не искаме да има никакви изненади.

Харди примижа, премести се леко встрани.

— Получих папката преди около час.

— Да. С Арт поговорихме след това и решихме, че ще е по-добре да играем с открити карти от самото начало. Както казах, не искаме да има никакви изненади.

— Какви изненади?

Лицето на прокурора стана сериозно.

— Още не си видял обвинителния акт. Ще предявим на госпожа Уит и трето убийство.

— Какво трето убийство?

— Предполага се, че първият й съпруг е умрял от свръхдоза наркотици преди девет години. Знаеше ли това? Не ми е ясно как журналистите все още не са напипали този факт, но сигурно скоро ще го направят.

Харди стоеше неподвижен като стълб. Зачуди се дали някогашния му приятел Арт Драйсдейл нарочно му е дал само половината от фактите — не че в това имаше някаква юридическа изгода, но Арт беше известен с това, че обичаше да създава проблеми на адвокатите от защитата, само за да ги изважда от равновесие. Това бе добра поука за Харди — той наистина беше от другата страна.

— Във всеки случай — продължи Пауъл, — инспектор Теръл, който я арестува, настоя за ексхумация и го уреди чрез Страут. — Това, спомни си Харди, беше Джон Страут, съдебният лекар. — Оказва се, че госпожа Уит е спечелила нещичко и от онази смърт. Седемдесет и пет хиляди долара, а по онова време това бяха доста пари. Теръл откри, че госпожа Уит е ходела с един зъболекар, когато Нед… това е съпруг номер едно… е хвърлил топа. Да ходи със зъболекар, докато все още е била омъжена!? Колко грозно! Но, както и да е. Когато Нед е умрял, се е сметнало, че е станало заради свръхдоза… Направили са тест А, намерили са кокаин и алкохол и са написали заключението.

Харди знаеше, че в такива случаи съдебните лекари правят три проби. Третата включваше проверки на много повече вещества — барбитурати, амфетамини и така нататък, но освен това беше и много по-скъпа от първата, която бе за летливи вещества — най-вече алкохоли, така че рядко се стигаше до нея, ако още в началото се установи видима причина за настъпването на смъртта.

Харди знаеше всичко това, но все пак трябваше да попита:

— И не е проверил за нищо друго?

— Защо да проверява? Намерили са каквото са търсели, свръхдоза кокаин и алкохол… знаеш как е. Нед е бил добре натъпкан и с двете, така че въпросът е бил приключен. Само че познай какво стана сега.

— Не мога. — Харди се чувстваше вдървен.

— Атропин.

— Какво?

— Атропин.

— Какво „атропин“?

— Умрял е от атропин. Ексхумирахме го по настояване на Теръл и открихме атропин.

— Значи е умрял от свръхдоза атропин.

Пауъл поклати глава.

— Човек не умира ей така от свръхдоза атропин. Това не е наркотик. Не можеш да се надрусаш с него. А Нед е бил натъпкан до козирката.

— Това все още не означава убийство.

— Мисля, че ако се свърже с последните две, означава.

— Тя не е виновна и за тях. Не забравяй, че все още не е осъдена.

Пауъл го удостои с един уморен от света поглед, с който сякаш искаше да каже: „Е добре, така говори адвокатът за своя клиент, но все едно, като професионалисти и двамата много добре знаем каква е истината.“

— Твоята госпожа Уит е черна вдовица, Харди — каза той гласно. — За всичко това ще я обвиним в убийство първа степен. Смъртна присъда. Положението е сериозно.

3

— Не. Не…

Лицето не Дженифър бе съвсем пребледняло. Главата й увисна надолу, но след миг тя се овладя, стана, отиде до стъклената преграда и се загледа в стаята на надзирателките.

— Нед се самоуби… може би без да иска… Но Лари и Мат уби някой друг. Кълна се пред Бога… Не бих могла да убия собствения си син!

Харди обърна внимание, че не казва същото за съпруга си. Седеше с отпуснати рамене, сключил пръсти на масата пред себе си.

— Разкажете ми за Антъни Алварес — подкани я той.

Тя приглади два пъти косата си с пръсти, все още с лице към стъклото.

— Не познавам никакъв Антъни Алварес.

Харди запази спокойствие.

— В полицейския доклад пише, че това е съседът ви от отсрещната страна на улицата.

Тя се обърна.

— Господин Алварес? О… този Антъни Алварес. Дори не знаех малкото му име. Е, и? Какво общо има той?

— Общото е това, че той е една от сериозните причини да сте тук. — Разказа й показанията му накратко. Докато слушаше, тя се върна до масата и седна странично от Харди.

— Но аз не направих това. Никога не започвам да тичам, преди да мина ходом няколко пресечки, за да загрея. Не е възможно да съм затворила портата и веднага да съм хукнала. Не само не е възможно… Не го направих!

Харди кимна.

— А защо, според вас, твърди това? Карали ли сте се за нещо?

— Просто не мога да повярвам! — Дженифър пое дъх, потрепери и изпусна въздишка. — За четири години съм разменила с този човек около стотина думи. Дори не съм сигурна, че ще го позная, ако го видя някъде в града. Защо постъпва така с мен?

— Не знам — отвърна Харди, — но засега ми се струва, че ще е по-добре да се насочим към нещо, което би могло да ви помогне. Дали не ви е видял и някой друг съсед?

Дженифър затвори очи и се отпусна на облегалката на стола. Проличаха извивките на тялото й, гладката кожа на бузите й. Харди изведнъж си даде сметка колко е привлекателна, дори и със затворническите дрехи. Пълни, леко нацупени устни, нос, издаващ сила, пропорционални кости.

— Минах покрай един мъж — каза Дженифър, все още със затворени очи. — Възрастен. Мексиканец или негър… във всеки случай беше с тъмна кожа.

— Прочетох за него. — Харди се наведе напред. — Не мисля, че ще свърши работа.

— Как така? Аз видях някого. Мисля, че може да е бил…

Харди поклати глава. Тя протегна ръка към него през масата.

— Не, не. Слушайте. Беше седмицата след Коледа. Никакви коли, жива душа наоколо… и видях онзи мъж, облечен с тежко палто… Стори ми се, че оглежда номерата на къщите. За малко щях да спра, за да го попитам дали не мога да му помогна, но не исках да закъснея, така че продължих. — Тя замълча за миг и се вгледа в Харди. — Наистина би могъл да е онзи… който… искам да кажа, все някой трябва да го е направил!

— Забелязахте ли дали има оръжие?

— Не, но…

— Видяхте ли го да влиза в двора на вашата къща?

— Не… Щях да…

— Имате ли представа защо някой, който не познава Лари лично, би искал да го убие? Или сина ви? — Погледът й се втренчи в пространството помежду им. — Дженифър, ако откриете утвърдителен отговор на някой от тези въпроси, ще можем пак да поговорим за този човек, но засега няма да имаме полза от него.

— Но това би могло да се окаже…

— Когато се окаже, ще направим нужното, обещавам.

Харди си припомни, че не е дошъл, за да я разстройва, но чувстваше, че трябва да й каже какво ще бъде обвинението. Макар и делото да беше на Фримън, не би навредило да събере още малко впечатления за тази жена.

— Добре, да минем нататък. Може би ви е видял и някой друг?

— Но… онзи мъж… той може да е бил…

Потупа я по ръката, задържа я на масата.

— Да продължим нататък.

Тя отдръпна ръката си.

— Трябва да ми повярвате. Не съм го направила аз и ако онова е бил…

— Ако… Може и да е имало такъв човек, може и да е застрелял Лари, но може и да е всякакъв… турист, някой, който се разхожда…

Дженифър го изгледа ядосано.

— И двете му ръце бяха в джобовете. Може да е имал пистолет.

Харди за малко щеше да й припомни, че убийството е извършено с тяхното оръжие, но се овладя.

— Момент! — каза той. — Вижте какво, не сме тук, за да спорим. Ще се върнем на този мъж по-късно. Засега нямаме полза от него, освен ако не живее някъде наблизо и има начин да го намерим. Опитвам се да открия нещо, върху което да изградя защитата ви, но той няма да свърши работа.

Тя наведе глава. Тялото й едва доловимо се поклащаше напред-назад.

— Направихте ли нещо необичайно, докато тичахте? Нещо, което вече сте казали на полицаите. Или не сте.

Тя престана да се поклаща. Вдигна глава, сякаш й тежеше и въздъхна.

— Не ме питаха нищо такова. Искам да кажа… не смятах… нямах представа, че съм заподозряна. Заблудиха ме. Не са ме питали нищо такова.

— Но сега аз ви питам, нали? Хайде да се опитаме да открием нещо.

Дженифър кимна. Спомни си, че бе спряла пред банковия автомат на Хайт стрийт. Харди реши, че това е странно.

— Тръгнахте да спортувате с магнитната карта в джоба?

— Че какво странно има? — И му обясни, че анцузите й имали джобове и най-редовно, преди да излезе, грабвала ключовете и портмонето си — където държала картата. Обясни му, че онази сутрин е стигнала до първата пресечка без да тича, минала е покрай мъжа, после е минала тичешком още две пресечки и е спряла, за да изтегли пари от автомата.

— Беше понеделник след Коледа. Не бяхме теглили пари цели три дни.

Това поне беше някакво начало.

Оказа се, че в известен смисъл е по-лесно да обясни защо се заема с Дженифър Уит на самата нея, отколкото на жена си.

След успеха в първото си дело за убийство — когато защитаваше бившия съдия от върховния съд Анди Фаулър — Харди с изненада си даде сметка, че е станал нещо като собственост на малкия свят на юридическото общество на Сан Франциско. Адвокатите, които можеха да стоят на краката си в съдебната зала, изглежда не бяха често явление. Дори и в големите правни фирми основната работа — подготвяна от цяла армия чиновници, секретарки, счетоводители, книжни плъхове, стратези и какви ли не още — се изнасяше от онзи, който умееше да изложи съответната теза пред съдебните заседатели и съдията убедително.

Тъй като повечето адвокати от големите фирми рядко виждаха съдебната зала отвътре, много от тях нерядко наемаха външни хора с богат практически опит, както бейзболните отбори наемат утвърдени играчи — ролята им е ограничена, но пък спасяват положението.

Поради сензационния характер на делото срещу съдията Фаулър и успеха на Харди — дотогава никому неизвестен, новоизлюпен адвокат — поне половината от големите фирми го забелязаха и веднага след като бе произнесена присъдата в полза на клиента му, телефоните започнаха да звънят.

Другото събитие, съвпадащо по време с процеса срещу Фаулър, беше раждането на Винсънт — синът на Франи и Дизмъс. В началото Харди отказваше всякакви покани за работа под предлог, че жена му има нужда от него у дома. Сега, три месеца по-късно, бе посетил единайсет фирми с луксозни офиси, облечен в единствения си официален костюм, бе приел множество покани за обеди с мъже и жени, с които чувстваше, че няма нищо общо — не че бяха неприятни хора, нищо подобно, бяха елегантни, мили, самоуверени, финансово осигурени. Просто не го привличаха като човешко същество.

Предлагаха му високи заплати, възможността след време да стане съдружник, когато щеше да получава значителни допълнителни суми всяка година.

Франи имаше сериозна застраховка, още отпреди брака им. Освен хонорара за процеса срещу Фаулър, който бе малко шестцифрено число, Харди притежаваше една четвърт от бара „Литъл Шамрок“. За къщата плащаха по-малко от шестстотин долара месечно. Не можеше да се каже, че са изпаднали в нужда, но независимо от това парите, предлагани от големите фирми, не бяха дребна работа, дори го изкушаваха.

Къщата, сега с двете деца, започваше да им отеснява и не беше невъзможно да помислят за нова. Дори на няколко пъти обсъждаха въпроса. Повече или по-малко и двамата смятаха, че един ден ще избере някоя от фирмите, ще започне работа, ще заживее като възрастен човек.

Но чисто и просто не беше готов да се обвърже с никоя от фирмите — очакваше да се появи по-добро предложение, да попадне на хора, сред които би се чувствал по-добре. Затова реши междувременно да наеме офиса в сградата на Дейвид Фримън — където седеше почти без работа, когато му се обадиха за делото на Дженифър Уит.

— Сигурно няма да са малко пари — каза Харди.

— Но това е само ново дело. Не е нова работа.

— Дори не съм го поел още. Титуляр е Фримън.

— Ала не е изключено и това да стане.

Ръцете на Харди, кръстосани пред него на масата, се разтвориха.

— Може би.

Франи се опитваше да го разбере и той не можеше да я обвини, че се безпокои. Би могъл да й каже, че всъщност не е променил намеренията си, но и двамата знаеха, че не е истина. Работата в екипа на защитата при едно потенциално добре платено дело въобще не би могло да се сравни с това, да си съдружник в някоя от големите адвокатски фирми и Франи си даваше сметка за тези неща.

— Делото ще продължи дълго… година, може би две. Кой знае, то е нещо сигурно, Франи. Не се знае какво може да стане.

Жена му вдигна нагоре зелените си очи, сякаш очакваше с нетърпение да чуе точно това. Той продължи да настоява:

— Госпожа Уит струва два милиона долара, може би повече…

— Само че застрахователната компания няма да й ги даде, след като е обвинена в убийство.

Беше се надявал да не стане дума за това.

— Случвали са се и по-странни неща. — Опита да се усмихне. — Може пък да й ги даде.

— Направи ми една услуга, Диз. Ще разбереш ли как точно стоят нещата?

След вечеря сложиха децата да спят и седнаха на масата в трапезарията на чаша вино и шоколадови сладки — последното кулинарно откритие на Франи, към което и двамата бяха пристрастени. Меден свещник с почти изгорели свещи хвърляше трепкаща светлина.

Франи въздъхна.

— Не искаш да работиш за някой друг, нали? — Вдигна ръка, за да му попречи да я прекъсне. — Ако е така, нямам нищо против. Но не искам да говорим за това, като че ли искаш.

— Не съм казал такова нещо.

— Но съм права, нали? Наричаш хората, които ти правеха предложения „фирмени плъхове“. Струва ми се, че фразата говори достатъчно ясно.

Харди лапна една сладка и отпи вино.

— И сам още не съм наясно. Делото на Дженифър Уит влезе в живота ми съвсем неочаквано днес сутринта. Какво трябва да направя? Фримън ме помоли да помогна. Утре ще поеме той.

— Но не ти се ще да се откажеш, нали?

— Не съм поемал никакви ангажименти, но… наистина делото е интересно. Прегледах папката.

— Имаш предвид онази, от която не можеш да си извадиш носа. Която вече си научил наизуст.

Харди се отказа.

— Да, нея.

— А какво ще стане, ако го е направила тя? — Франи вече се ловеше за сламка и си даваше сметка за това.

— Дори и така има право на адвокатска защита.

— А какво общо има това с теб?

— Адвокат ли съм?

Двамата се засмяха. Напрежението поотслабна. Едната от свещите изгасна и изпусна дим. Франи улови ръката на мъжа си.

— Слушай, знаеш, че съм с теб. Просто искам да съм сигурна, че ще постъпиш така, че после да не съжаляваш. Тук не става дума само за това дело. Ако го вземеш, след това ще правиш само това — ще вземаш нови и нови. През цялото време ще защитаваш някого.

Харди някога беше полицай, беше работил и в прокуратурата. Франи бе на мнение, че ако някой е роден, за да бъде обвинител, това е мъжът й. Беше чувала тирадите му срещу адвокатите на защитата, помнеше как ги наричаше преди време: „боклуци“ и „утайки“, готови на всичко, стига да получат приличен хонорар.

— Може би няма да е чак толкова лошо — каза той.

Франи му се усмихна.

— Просто се питах дали това е животът, който искаш да живееш.

— Искам да живея с теб.

Тя стисна ръката му.

— Разбираш какво имам предвид.

Разбираше. Той също се безпокоеше до известна степен, но също така бе наясно, че ако Дейвид Фримън го помоли да помогне за делото на Дженифър Уит с каквото и да било — а веднага му идваха на ум няколко неща, — не би могъл да откаже. Това означаваше, че се отказва от възможностите за работа, което пък на свой ред означаваше, че…

Все едно.

Угасна и другата свещ.

— Хайде да не мием чиниите сега — предложи той.

4

Сградата на съда в Сан Франциско се намира близо до магистрала 101 на ъгъла на 7-а улица и Браянт авеню и представлява удивително безличен сив монолит. На долните етажи се помещават различни градски и областни служби — полиция, съдебна медицина, седалището на областния прокурор, съдебни зали и чакални за подбор на съдебни заседатели. Арестите на седмия и шестия етаж са под контрола на областния шериф, а не на градската полиция. В някогашния паркинг отзад бавно израства нов затвор.

Харди влезе през задния вход, мина през детектора за метали и като избегна асансьора, който мнозина смятаха за най-бавния в Америка, се изкачи пеша на третия етаж, за да влезе в познатия хаос, който цареше в обширното фоайе.

Освен обичайния цирк, тазсутрешното представление предлагаше и група от двайсетина цигани. Униформени полицаи се мъчеха да забранят на няколко жени да си сварят кафе на газов котлон на пода. Харди най-напред се учуди как са успели да вкарат котлона през детектора за метали на входа, после се спря, за да погледа, запленен, както винаги, от невероятните неща, които се случваха между тези зелени стени.

Изглежда спорът беше смислен — все още никой не беше повишил глас, но и пламъкът продължаваше да гори. Докато едната жена се грижеше разговорът да върви, другата наливаше течността в чаши и раздаваше на мъжете, които най-напред мушкаха бучки захар в устите си и едва после пиеха.

— Трябва да инсталират телевизионна камера и да излъчват от това фоайе на живо — чу глас. Беше Дейвид Фримън, както обикновено, с евтиния си изпомачкан костюм и с вид на човек, който не е спал цяла седмица. — Програмата може и да спечели трийсет процента от зрителите.

Харди махна с ръка.

— Ще ти трябва съдия коментатор, който да се мъчи да обяснява какво става тук. Погледни само.

Фримън се замисли.

— Добра идея. Ще се сменят на ротационен принцип, както в редовния график. „Тази седмица с вас ще бъде Мариан Браун, а през почивните дни, дами и господа, съдия Оскар Томасино!“

Тръгнаха към 32-и отдел и съдебната зала, в която след час щеше да бъде връчено обвинението на Дженифър Уит. Фримън можеше да отдели само това време, за да научи подробностите по делото. Беше безсмислено да го пилее.

— Как изглеждат нещата? — попита той.

— Искат смъртно наказание.

— Смъртно. Пауъл би трябвало да присъства един-два пъти на екзекуция, за да поомекне.

— Подозирам, че ще му хареса.

Фримън не беше склонен да мисли така — бе присъствал на шест екзекуции в няколко щата и според него нормален човек не би могъл да хареса такова нещо. Пауъл беше напълно нормален.

— Обвиняват я в три убийства, извършени за пари. Това е утежняващо обстоятелство.

— Три? — Както и Харди, Фримън също се изненада от обвинението за първия мъж на Дженифър Уит, Нед Холис, преди девет години. — Доста сериозно са се разровили, не мислиш ли?

— По-добре прочети документите.

Стигнаха до високата масивна дървена врата, която водеше към залата на съдия Оскар Томасино.

— Толкова ли е лошо положението?

— Нещата изглеждат сериозни. Обвинението не е изсмукано от пръсти. Все пак тя твърди, че не го е извършила.

Фримън отвори вратата и влязоха.

— Всяко нещо по реда си.

— Може би наистина не е.

— Може би — съгласи се Фримън. — От друга страна, може и да е.

Дори и шепотът отекваше в сводестата празна зала. Дизмъс Харди и Дейвид Фримън седнаха на последния ред — дълга, твърда и студена пейка от светло дърво. Фримън започна да прелиства папката, скръстил крака, с незапалена пура в устата си. От време на време вадеше листове от препълненото куфарче на Харди.

— Много е окуражаващо да говори човек с теб, казвали ли са ти го?

Фримън сви рамене.

— Клиентите ми ме обичат. Защо? Защото ги отблъсквам. Дали смятам, че са виновни? Дали ме интересува? Вероятно… и за двата въпроса. Повечето пъти.

— Повечето пъти мислиш, че са виновни?

Фримън вдигна поглед от документите и го изгледа.

— Повечето пъти са виновни. Нашата работа е да ги отървем, така че ме интересува преди всичко това.

— Е, аз установих, че много силно ми се ще да й вярвам. Плачеше, изглеждаше наистина съкрушена.

— Заради загубата или задето са я хванали? — Фримън отбеляза с пръст мястото, където четеше. — Знам, знам. Аз съм жесток и циничен. Но все пак сълзи се ронят поради най-различни причини, не на последно място сред които е самосъжалението, а когато някой е хвърлен в затвора, повярвай ми, това чувство е много силно. Човек може много сериозно да рухне, виждал съм го. — Продължи да чете и след още две страници попита: — Тя е хубава, нали?

Харди кимна.

— Млада?

— В документите пише, че е на двайсет и осем.

— Двайсет и осем… значи млада. — Самият Фримън беше може би на петдесет и осем. Според Харди той не изглеждаше по-стар от осемдесет. — Добре. Млада, красива и разплакана… Естествено, че ще си склонен да й вярваш. И знаеш ли какво? Предполагам, че и тя е наясно с това. Независимо дали е убила мъжа си или не, госпожа Уит много добре знае какъв ефект оказва плачът на един нормален топлокръвен мъж, какъвто си ти. А ефектът е, че си склонен да й вярваш, че ти се иска да я утешиш. Повече от всичко друго искаш да я накараш да престане да плаче, нали? — Фримън извади пурата от устата си, изплю листче тютюн и пак я лапна. — И като стана дума, кажи ми честно. Това е нещо като мое лично изследване на общественото мнение. Направила ли го е, или не.

— Не знам. Склонен съм да мисля, че не.

— За кое точно не?

— Не знам.

— Кое не знаеш?

— Не съм сигурен… за момчето, Мат. А ако не е убила него, всички останали обвинения рухват, нали?

— Смяташ, че не е убила детето?

— Не го виждам.

— Защо? Само не ми казвай, че не е от тези.

— Добре. Поради две причини — отвърна Харди навъсено. — Най-напред, тя не просто отрече, стори ми се искрено изумена, че някой би могъл да си помисли, че е тя. Дори не искаше да говори за това, Дейвид. Искам да кажа… държеше се, сякаш е станала някаква странна грешка, която скоро ще се оправи. Що се отнася до това, че е убила собствения си син, как е възможно някой да си помисли, че… Както казах, успя да ме убеди.

— Диз, Диз… Да предположим, чисто теоретично, че тя го е направила. Ако е така, направила го е заради парите от застраховката. Дотук съгласен ли си? Добре. Да решиш да убиеш някого е много рисковано. Хората непрекъснато правят такива неща, но тези, които убиват за пари, са нещо по-различно. Ако Дженифър Уит е извършила тези убийства хладнокръвно, можеш да си сигурен, че не би го признала. Поела е риск… вече го е поела… и възнамерява да получи всичко или да изгори. Това е. Коя е другата причина?

Фримън бе оборил първата и чакаше втората.

— Просто мисля, че не е от тези…

Фримън се наведе над документите отново.

— Плаща ми се на час и смятам, че не е достатъчно.

Харди прие укора усмихнато.

— Ако махнем сина Мат, обвиненията срещу нея не изглеждат достатъчно сериозни.

— Не можем да махнем Мат. Той е бил там. Ще ми се да не е, но е бил и това е. Пауъл няма да се откаже. Убийството на детето изправя това момиче пред газовата камера.

Харди бе водил този разговор многократно. Дори и Дженифър да бе убила съпруга си Лари, а той не бе убеден в това, чувстваше се абсолютно сигурен, че смъртта на Мат е била някаква трагична случайност, някаква лоша карта. Така или иначе, тя бе извадена от тестето и беше попаднала у тях, сега трябваше да я изиграят.

— Все още си мисля, че ако съдебните заседатели са свестни, ще я пуснат да си отиде.

— Ако са свестни, могат да пуснат и хунския вожд Атила, само че не разчитай на това.

Фримън се наведе напред и бащински сложи ръка на рамото му. Не за първи път Харди се зачуди как е възможно Фримън да е постигнал такива големи успехи и да е толкова симпатичен. Както винаги, нуждаеше се от бръснене. Устните му бяха дебели и червеникави. Бялото на мътните му очи имаше жълт оттенък, а по кожата около тях имаше петна. Беше хубав, колкото прокажен глиган — ако глиганите боледуват от проказа.

— Историята с парите няма да се хареса на заседателите. Ако повярвам, че е невинна, всъщност ще намаля шансовете й, даваш ли си сметка за това?

— Как така?

Фримън се огледа в празната съдебна зала, за да е сигурен, че никой не може да ги чуе.

— Прилича на ходене по въже. Искаш да убедиш сам себе си, че защитаваш невинен човек, дотук добре, това е част от играта. Но ако наистина започнеш да вярваш, че клиентът ти е невинен, ще приемеш, че съдебните заседатели ще видят същото, което виждаш и ти. Ще сметнеш, че искат да ти повярват, да приемат твоето тълкуване на фактите.

— И аргументите ти няма да са убедителни, защото не си ги изпитал пред самия себе си — допълни Харди.

— Виждаш ли? Диз, вярвам, че имаш усет за нашия бизнес. — Фримън премести пурата в устата си. — Ако нещата опрат до съдебните заседатели, значи клиентът ти вече здравата е загазил и трябва да погледнеш на положението колкото се може по-сериозно.

— Гледам сериозно, Дейвид. Питаш ме, дали дълбоко в себе си вярвам, че Дженифър Уит е невинна. Най-малкото, не съм убеден, че обвиненията срещу нея са толкова непоклатими…

— И затова искат смъртно наказание? Затова Пауъл свързва този процес с политическите си амбиции? Може би желае да се поупражнява в съда? Не мисля.

Харди се усмихна.

— Трябва да се научиш да изразяваш чувствата си, Дейвид. Някой ден ще рухнеш, ако задържаш всичко в себе си.

Фримън кимна.

— Знам. Опитвам се. Ще имат ли нещо против, ако запаля тук?

— Обзалагам се — отвърна Харди. Фримън седеше точно под табелката, че пушенето е забранено.

— Да ти призная, през цялото време смятах, че ще участваш в това.

Харди все още не беше решил точно как да повдигне въпроса за по-нататъшното си участие в защитата на Дженифър Уит, но както често се случваше, с Дейвид Фримън въпросът се оказа решен предварително.

В щат Калифорния всички дела, по които се иска смъртно наказание, протичат в две фази — за установяване на вината и за определяне на присъдата. Съдебните заседатели не биха могли да гледат с добро око на човек, който през първата фаза е твърдял за обвиняемия, че е невинен, а се е оказало, че не е — който фактически признава, че е лъгал.

За да се избегне това, през втората фаза винаги се явява друг адвокат и точно тази роля Фримън искаше да поеме Харди, ако вината на Дженифър се докажеше.

— Разбира се, ако е в състояние да плати — каза го напълно сериозно.

Дженифър Уит имаше право на съдебна защита, но, ако не разполагаше със средства да покрие разходите — а те щяха да са огромни за дело като нейното, — съдът щеше да й определи служебен адвокат. В този случай нямаше никаква гаранция, че ще назначат Фримън и Харди.

Разбира се, Фримън отдавна беше одобрен от съда, но Харди все още не бе подал дори молба да бъде включен в списъците. Освен това, при такова дело — а то вероятно щеше да нашуми и да се превърне в най-добрата реклама в бизнеса, — лешоядите неминуемо щяха да налетят. Двамата можеха да поемат защитата единствено, ако Дженифър платеше със собствени пари — това нямаше как да се избегне.

— Ще ти кажа още нещо, Диз. Нашата практика е частна. И майка Тереза да ти е клиент, трябва да си вземеш парите.

Отново го каза съвършено сериозно и това смути Харди.

Влязоха секретарят и стенографът. Започнаха да подреждат работните си места и тихо да разговарят. Появиха се и някои адвокати — Фримън кимна на няколко от тях. Вече се събираше и публика.

Това беше висш съд — тук не се гледаха дела за неправилно паркиране. Харди остави Фримън да чете документите и отиде до преградата, която отделяше участниците в процеса от зрителите.

— Не знам защо, но очаквах да те видя тази сутрин — заяви Дийн Пауъл и го потупа по рамото.

— Казах ти, че делото е на Фримън — отвърна Харди. — Ей го там отзад, учи си урока. Аз съм само компания.

— Е, вече изясни ли му се каква ще е стратегията на защитата?

— Още не. Но на Дженифър е ясна. Тази, която обичаш най-много.

— Ще твърди, че е невинна? Че е полудяла? Или че е имала право?

— Госпожа Уит твърди, че не е извършила тези убийства.

Пауъл кимна с каменно лице, но Харди имаше чувството, че е във възторг.

— Лъже.

Съдия Оскар Томасино — с подстригана като четка коса и мургава кожа — имаше вид на човек, който няма да търпи глупости в съдебната зала, в която председателстваше повече от десет години. Тази сутрин пристигна с поредната изненада.

— Преди да започнем днес — каза той, — има ли някой в тази зала, който кара зелен шевролет „Лумина“, номер 1NCV722?

От третия ред се изправи някакъв млад латиноамериканец и вдигна ръка. Съдията му махна да се приближи и той се подчини неохотно.

— Не забелязахте ли, сър, че на мястото, където сте паркирали, има табела с надпис: „Запазено за съдия“?

Младият човек се обърна назад, сякаш търсеше подкрепа от залата.

— И какво сега? Ще си изпатя, защото съм заел мястото ви за паркиране ли?

— Не точно — отвърна Томасино, — макар че и това няма да ви се размине. Големият ви проблем е, че колата ви я няма.

Съдията махна на пристава да изведе младежа. На горния етаж щяха да решат какво да правят с него, а колата беше откарана на градския паркинг.

Харди още се подсмихваше, когато призоваха обвиняемата и защитниците. Двамата с Фримън заеха местата си зад преградата, Дийн Пауъл също се приближи, заедно с младия си помощник. След малко въведоха Дженифър и я накараха да застане на подиума пред съдията. Изглеждаше изтормозена и отчаяна, наистина като виновен човек, но арестантските дрехи биха направили същото и със Синди Крофорд. Харди я представи на Фримън.

Тя изгледа неугледния си адвокат без кой знае какъв ентусиазъм, но той бе свикнал на подобни реакции. „Това ли е защитникът ми?“ — сякаш питаше физиономията й.

Обърна се пак към съдията и секретарят прочете обвинителния акт изцяло — както при всички дела за убийство.

— Дженифър Лий Уит, обвинена сте в трикратно убийство в нарушение на наказателния кодекс, секция 187. На трийсет и първи август 1983 година предумишлено и съзнателно сте лишили от живот Едуард Телър Холис, като…

Секретарят прочете обстоятелствата, при които е станало това, после премина към убийствата на Лари и Мат Уит. Когато свърши, Томасино кимна и отбеляза, че поради присъствието на господата Фримън и Харди, приема, че обвиняемата е осигурена с надлежната съдебна защита. После попита Дженифър, дали се признава за виновна.

— Невинна съм, ваша светлост.

Томасино отбеляза нещо в документите си и погледна над полукръглите си, леко мътни очила към Пауъл.

— Обвинението настоява ли за лишаване от освобождаване под гаранция?

— Настоява, ваша светлост — отговори Пауъл. — Тук имаме особени обстоятелства. Обвинена е в тройно убийство и убийство с цел облагодетелстване. Вече е убила…

— Ваша светлост! — скочи веднага Фримън. Не възнамеряваше да търпи това. Все още не бе доказано, че Дженифър е убила когото и да било. Това беше целта на процеса.

Съдията се намръщи на прокурора и каза:

— Господин Пауъл, моля ви.

Пауъл се престори на разкаян. Държането на неугледния, непохватен Фримън също бе много добре режисирано.

— Съжалявам, ваша светлост — извини се прокурорът, — но става дума за престъпления, за които се полага смъртно наказание. Законът забранява обвиняемата да се пусне под гаранция. Освен това, убедени сме, че съществува сериозен риск да се укрие.

— Ваша светлост — заговори Фримън небрежно, — обвиняемата ще предаде паспорта си. Досега не е била обвинявана, нито пък осъждана за каквото и да било престъпление. В миналото на госпожа Уит и във фактите не съществува основание за опасенията на обвинението. Не е напуснала града, макар че е имала тази възможност и няма как да не е разбирала, че е заподозряна. Освен това не е оказала съпротива при ареста.

— Добре, добре. — Томасино погледна над очилата. — Все пак, господин Фримън, тогава не е била обвинена в нищо, а сега е обвинена в тройно убийство. Това променя малко ситуацията, не мислите ли?

— Ваша светлост, госпожа Уит не е извършила тези престъпления и държи това петно да бъде изчистено от името й в съда.

Томасино почти се усмихна.

— Да. Ще получи тази възможност. Но съм склонен да се съглася и с обвинението, че, след като е изправена пред евентуално смъртно наказание, най-малкото ще се изкуши да не се възползва от нея. След като вече нищо не я задържа в града и няма семейство тук…

— Ваша светлост! — Гласът на Дженифър изненада всички. Обикновено обвиняемите се чувстваха твърде потиснати, за да говорят при такива обстоятелства. — Аз имам семейство. Тук, сега.

Харди се обърна. На втория ред се бе надигнал един човек, който би могъл да бъде брат на Томасино. Един млад човек до него също се канеше да стане. Между двамата седеше мила жена на средна възраст.

На Харди му направи впечатление също така, че Дженифър едва забележимо трепна при вида на един добре облечен мъж с брада, няколко реда по-назад. И защо поне не кимна на майка си, баща си, брат си? Посочи ги на съдията с надеждата да позволи пускането й под гаранция, но с нищо не показа, че са й близки и държи на тях.

Томасино се съвзе бързо.

— Добре, благодаря ви. Можете да седнете.

— Ако съдът позволи, бих искал да попитам госпожа Уит — намеси се Пауъл, — от колко време не се е виждала със семейството си.

— Ваша светлост, моля! — Харди бе сигурен, че Фримън няма понятие за какво говори прокурорът, но нямаше и да остави подобно искане, без да възрази. До процеса оставаше още много време, а да се разпитва обвиняемата сега беше недопустимо.

— Какво намеквате, господин Пауъл?

— Ваша светлост, по време на разследването стана ясно, че госпожа Уит не поддържа близки отношения със семейството си. Истината е, че дори са отчуждени…

— И затова ли са тук, Дийн — засече го Фримън моментално.

Съдията удари с чукчето.

— Господин Фримън, отправяйте всичките си забележки към съда, ясно ли е?

— Разбира се, ваша светлост. Извинете ме. — Както повечето от ходовете му, този също бе пресметнат. Отклони вниманието от неприятния въпрос, поведи нещата в друга посока, дори и да ти коства предупреждение за неуважение на съда. Освен това по този начин той спечели няколко секунди, за да измисли нещо друго. — Все пак господин Пауъл би трябвало да помисли. Семейството на госпожа Уит е тук, за да я подкрепи. Какво повече е нужно?

Томасино махна с ръка и улови чукчето.

— Госпожо Уит, отбелязвам присъствието на семейството ви, но това не променя нещата. При такива обвинения не мога да ви пусна под гаранция.

— Ваша светлост… — реши Фримън да опита още веднъж, но съдията не искаше да слуша повече.

Издигна тържествено чукчето над главата си, удари леко и отсече:

— Отказвам пускане под гаранция.

5

Циганите бяха изчезнали от фоайето навън, но, както обикновено, разговорите продължаваха да отекват в голите стени.

— Как така не я пуснаха под гаранция? — попита бащата на Дженифър, Фил Дистефано. Фримън реши, че не е настроен докрай войнствено, но във всеки случай не е и сърдечен.

— Бихме могли да обжалваме — отвърна адвокатът, — но дори и да спечелим, съдията ще определи невъобразимо голяма сума.

— Колко, господин Фримън? — обади се миловидната госпожа Дистефано зад гърба на мъжа си.

Дистефано я сряза:

— Няма никакво значение, Нанси. Няма да е по силите ни.

И по външния им вид личеше, че е прав. Каквато и сума да определеше съдът, двамата Дистефано нямаше да са в състояние да я платят.

Фил беше с обикновен черен костюм, който не бе виждал ютия отдавна, с бяла риза — огладена, но стара, с тясна вратовръзка. Нанси беше достатъчно хубава, дори красива като дъщеря си, но нещо в присвитите й устни и в държанието й подсказваше, че животът й никак не е бил лесен. Синът, може би двайсет и тригодишен, беше с джинси, ботуши, въздълга коса и презрителен поглед.

Семейството явно беше бедно и това изненада Харди. Досега никъде в медиите не бе споменавано, че Дженифър произхожда от бедно семейство, разговорът му с нея не го бе накарал да мисли друго — дори и в затворническите дрехи тя приличаше на заможна съпруга на лекар.

Когато Фримън обясни, че може да се очаква сума от порядъка на един милион долара, братът избухна:

— Откъде, по дяволите, ще вземе тези пари!?

— Том!

Фримън вдигна успокоително ръка.

— Точно така, синко. Целта е да не излезе от ареста. Мислят, че ще избяга.

— Не вярвам. Има много солидна защита. — Мъжът, на когото принадлежеше гласа излезе напред и подаде ръка на Фримън. — Кен Лайтнър. — Като че ли името обясняваше нещо. — Аз съм психотерапевтът на Дженифър — добави той.

Беше мъжът, когото Харди забеляза в залата. Сравнително хубав, силен, което личеше дори под добре скроения му костюм, той имаше грижливо оформена червеникава брада и тъмнокестенява коса. Странна комбинация, която, според Харди, се дължеше на боя.

— За какво й е бил на Джени психар? — попита Том Дистефано.

Нанси Дистефано сложи ръка върху рамото на сина си, а Лайтнър каза:

— Вие трябва да сте Том.

— Не. Аз съм английската кралица.

Майка му застана между двамата.

— Не бъди груб, Том.

Харди се зачуди дали Том изобщо е в състояние да се владее достатъчно, за да бъде каквото и да било — дори груб. Какъвто и да беше източникът на гнева му, беше повече от ясно, че го е обзел изцяло. Оглеждаше се наляво и надясно, сякаш искаше да побегне. Майка му не пусна ръката му, но той се отскубна и се обърна към Харди:

— Да не би да се опитвате да я изкарате луда? Това ли е идеята? Мислите, че е смахната?

— Ни най-малко. — Лайтнър сякаш се стремеше към някакъв помирителен тон, с който да обхване всички и всичко.

Фримън реши, че е длъжен да ръководи представлението и не отстъпи.

— Все още не сме се спрели на някаква стратегия — каза той. — Дженифър е невинна, докато не се докаже обратното. Мисля, че по този въпрос всички сме съгласни.

Картината беше многопластова — гняв, разместване на позициите, тревога, мъка, сила. Братът Том беше в центъра, може би донякъде укротен, но Харди се надяваше никой да не избере точно този момент, за да го тласне по-нататък. Щеше да загуби.

Сега обаче Том нямаше срещу кого да насочи гнева си и стоеше здраво стъпил на земята, свиваше юмруци, дишаше тежко.

— Е… — промърмори той и затърси отговора на нещо в застлания с линолеум коридор. — По дяволите!

— Ще трябва да се справим със ситуацията — отбеляза Лайтнър. — Положението е тежко и е напълно нормално човек да се ядоса… Ние всички понякога се ядосваме…

Харди погледна Фримън. Всяка професия си има жаргон. Може би в обкръжението на Лайтнър това минаваше за нормален разговор… Но Нанси имаше друга грижа, не се интересуваше нито от гнева, нито от жаргона.

— Не могат да поискат… — не успя да произнесе „смъртно наказание“ — … на дъщеря ми, нали? — Всеки миг можеше да се разплаче, стискаше ръката на мъжа си.

Харди реши да отклони вниманието от Фримън, да разпредели напрежението по-равномерно.

— Госпожо Дистефано, още сме твърде далеч дори от началото на делото, да не говорим за произнасянето на присъдата и наказанието. Засега е излишно да се тревожим за това.

— По-добре е да се тревожим, при това сериозно! — извика Том. — Ако сега не вземем мерки, ще се случи!

— Том? Да не би да знаеш нещо, което аз не знам? — попита Харди.

— Да. Знам! — отговори Том. — Знам, че хора като нас не могат да се надяват на честен съд. Не можем да се преборим с тях.

— С тях? Хора като вас? Какво имаш предвид?

— Бедните хора, работещите хора, по дяволите. И онези, които имат мангизи.

— Дженифър също има пари, Том — отбеляза Фил.

— Не са нейни, татко. Знаеш го. На Лари са. Затова е цялата работа, а всичко останало е блъф. Искат да си върнат мангизите, това е.

— Кой иска? — учуди се Харди.

— Нямат намерение да я приемат при тях, нали? Тя е от друго тесто… Точно както ни отряза Лари. Само че Джен се опита да си пробие път. Омъжи се за смахнатия доктор, караше лъскава кола, мъчеше се да стане една от тях. Те не прощават такива работи. Идват и ти виждат сметката, това е.

— Никой не иска да й види сметката, Том.

— Майко, ти не разбираш нищо… Хващаш се на лъжите им. Нали затова сме на този хал…

— Том, престани! — намеси се Фил и застана между жена си и сина си, но Том се зае с него:

— О, да, разбира се! Ти си готов да изтърпиш всичко, нали, татко?

Стана за миг — ръката на Фил полетя и се стовари върху лицето на Том високо над бузата. Звукът отекна във фоайето.

— Не смей да ми държиш такъв тон!

Мъжете бяха настръхнали, Нанси се вмъкна между тях. Разплака се. Том отстъпи назад и вторачи гневен поглед в родителите си.

— Майната му! — изсумтя той най-накрая, обърна се и хукна по коридора.

— Съжалявам за сина си — каза майката на двамата адвокати. — Мисли си, че светът…

Това беше моментът. Гардът бе свален и Фримън реши да се възползва. Зае се с Фил.

— Често ли се виждахте с Дженифър, господин Дистефано? Ходехте ли си на гости?

— Да… да, разбира се. Тя ми е дъщеря. Затова сме и тук днес.

Фримън се обърна към госпожа Дистефано.

Тя обаче поклати глава.

— Не сме ги виждали от години.

Фил се опита да заглади положението.

— Е, Лари беше много зает, винаги. Не че не сме…

Нанси го прекъсна:

— Лари не я пускаше, Фил. Изобщо не се виждахме с тях. Никога.

Харди, Фримън и Лайтнър проследиха с очи родителите на Дженифър, които тръгнаха като попарени по коридора. От една от вратите зад тях излязоха момче и момиче — засмени и прегърнати. Може би Томасино току-що бе оставил единия от тях на мира.

— Е, каква е защитата, докторе? — обърна се Фримън към психиатъра.

Отпуснат, с ръце в джобовете, Лайтнър нямаше нужда да се замисля. Кимна към коридора, където изчезнаха родителите на Дженифър.

— Разстроени са, не мислите ли? Може да се очаква.

— Може да се очаква — повтори Харди. Тръгнаха през тълпата към асансьорите. Харди и Фримън смятаха да се качат горе, за да се видят с Дженифър — да разберат, дали имат клиентка.

Лайтнър клатеше глава.

— Току-що получихте нагледен урок. Поколения… Бащата бие майката и децата. Децата бият собствените си…

— Кой кого бие? — учуди се Фримън.

Лайтнър спря.

— Не, не… Имах предвид Лари, разбира се.

— Лари е биел Дженифър? — Това беше нещо ново за Харди. Вероятно и за Фримън. Може би не и за Пауъл. Все едно, Дженифър не го бе споменала.

Фримън разсъждаваше една стъпка напред.

— Ако говориш за „подпаленото легло“, мисля, че детето ще представлява проблем.

„Подпаленото легло“ набираше все по-голяма скорост сред юридическите кръгове като валидна защита при убийство. Вече в няколко случая съдебните заседатели бяха оправдавали малтретирани съпруги, убили половинките си — нещо като самозащита, независимо че може да са го извършили в период на относително спокойствие — когато побойникът е заспал. Това бе твърде далеч от нормалните схващания за самозащита, според които е задължително да се установи непосредствена опасност за живота на обвиняемия.

— А защо Мат да е проблем? — попита Лайтнър.

— Защото малтретираните съпруги не убиват децата си — отговори Фримън. — Ако Дженифър изобщо е малтретирана съпруга.

— Била е. Станало е непреднамерено, случайно.

— Трудно ще го пробуташ на съдебните заседатели.

— Мислиш ли, че тя го е направила? — попита неочаквано Харди.

Лайтнър сякаш за първи път се замисли внимателно над отговора си.

— Имала е причини.

Това не допадна на Харди. Още един човек, при това нямащ нищо общо с обвинението, изказва „компетентно мнение“, че клиентката му е „имала причини“ да убие мъжа си.

— Защото мъжът й се е отнасял зле с нея?

— Разбира се — добави Лайтнър веднага, — това, че е имала причини, не означава, че го е направила.

— Какво точно искате да кажете? — вгледа се в него Харди.

— Във всеки случай не искам да кажа, че тя го е убила. Може би трябва да се запознаете с литературата по въпроса. В положението на Дженифър, човек може да изпадне в умопомрачение, което е разбираемо. Казвам, че ако това се е случило с нея, ако наистина е била жестоко малтретирана, както подозирам…

— Струва ми се, че току-що казахте…

— … тогава всичко това трябва да е централна част от защитата й. Не казах нищо повече, господин Харди.

Прикрива я от две посоки, помисли си Харди.

Асансьорът пристигна.

— Ние сме нагоре — отсече Фримън, за да се отърве от него, после омекна. — Благодаря за информацията.

— Няма защо. Ако имате нужда от мен, обадете ми се, когато пожелаете. — И Лайтнър изчезна зад затварящите се врати.

Зачакаха да доведат Дженифър в женската стая за свиждане. Фримън започна да прелиства папката, а Харди седна от другата страна на малката масичка и се загледа през прозореца. Една надзирателка подреждаше документи в древния канцеларски шкаф.

— Знаеш ли… — Не се обърна. — Човек с твоята чувствителност би трябвало да се справи с това сам. — Беше се наложило да убеждава Харди да се върне на седмия етаж. Мястото никак не беше приятно.

— Още не съм се запознал с нея.

— Току-що го направи, не помниш ли? В голямата стая със съдията. — Фримън вдигна мътните си очи. Харди се приближи до масата и застана до него. — Знаеш ли, убеден съм, че всеки, всяка нощ трябва поне малко да поспи.

— Спя достатъчно — изръмжа Фримън.

— Но не изглеждаш добре.

— Слушай — смени посоката, — може изобщо да не поемем това дело. Искам го, не ме разбирай криво, но не бих я обвинил, ако ме разкара още сега. Не мога да кажа, че срещата ни беше топла. Именно заради това те взех със себе си. Поради някаква неизвестна причина, ти й допадаш. Поне в началото можеш да омекотиш нещата. Някога ти го обяснявах.

— Помня. Дори те разбрах.

— Е, и?

— Просто се мъча да те разведря, Дейвид. Вече загубихме един привърженик долу… Ако искаме да поемем делото, май ще трябва да сме малко по-любезни.

Фримън направи физиономия, но все пак успя да се усмихне уморено.

— Аз не си падам по любезностите. Затова ми трябваш ти.

Първите минути на срещата течаха. Дженифър седеше напрегнато и не каза нищо, докато Фримън й обясняваше положението с пускането под гаранция — че в сериозно дело като нейното, никой адвокат не може да направи чудо. Това беше и нещо като предварителен пазарлък — призванието на Фримън бе да защитава подсъдими, но освен това така той си вадеше и хляба, и се чувстваше длъжен да уточни точно докъде се простират задълженията му, преди да продължи. Но Дженифър искаше от него единствено да обжалва отказа за пускане под гаранция.

— Нима искате да остана тук?

Харди стоеше край вратата с ръце в джобовете. След нощта, прекарана в затвора, желанието на Дженифър да излезе под гаранция само се бе изострило — разбираемо.

Фримън скръсти ръце на масата пред себе си и отговори съвсем тихо:

— В никакъв случай, госпожо Уит. Но трябва да се съобразяваме и с реалността, а в случая става въпрос за пари.

— Пари! Нещата се оправят само с пари, нали?

За миг на Харди му се стори, че тя говори като брат си.

Фримън разпери ръце. Според него парите често се оказвали най-важното. Чувствал се задължен да й разясни положението още сега, колкото и неприятно да е.

— При обжалването могат да определят гаранция от един милион. Това означава сто хиляди, за да ви отпуснат заем, плюс разноските по обжалването. Ако не сте в състояние да съберете толкова пари, възможно е да ви назначат и служебен защитник.

Тя хвърли бърз, уплашен поглед към вратата.

— А защо не вие и господин Харди?

Фримън улови ръцете си.

— Честно казано, хонорарът ни… това е мое решение, ще бъде двеста хиляди. Никой не би се съгласил за по-малко. Ако не успеете да съберете толкова пари, ще трябва да ви назначат служебен защитник.

Той смяташе, че е най-добре в началото да се държи откровено до бруталност. Беше уверен, че е по-добре за клиента да му покажеш грубата си страна, за да има представа какви проблеми можеш да създаваш на своите хора и да си направи изводи как би изял с парцалите враговете си. Отдавна бе престанал да се пита дали не греши някъде с това разсъждение — нямаше време за такива работи.

— А служебният защитник не може ли да е всеки адвокат?

— Не. Трябва да е одобрен от съда. При такова сериозно дело се иска значителна компетентност.

— Значителна компетентност — промърмори Дженифър и поклати глава.

— Съжалявам, но нещата стоят така.

— Става дума за живота ми!

— Дейвид… — Харди почувства, че трябва да се намеси. Нещата, които наговори Фримън, може би бяха важни и дори верни, но парите не бяха чак толкова съществен фактор за него за него самия, а подозираше, че и за Дейвид, колкото и убедително той да твърдеше обратното.

Възрастният мъж вдигна очи.

— Какво?

— Ела навън за минутка.

Оставиха Дженифър край масата в малката стаичка и излязоха навън, в пустия коридор. Затворническите звуци тук се чуваха по-отчетливо. Харди заговори веднага:

— Какво ще кажеш да се уточним за парите по-късно?

— Кога?

— По-късно.

— Въпросът трябва да се реши, Диз. За нея няма да е от полза, ако се наложи да сменя адвокати. — Почеса се по бръчките около дясното си око. — Ако се окаже, че не може да плати, няма да е етично да започваме. Просто се опитвам да изясня нещата в самото начало.

— Тормозиш я, това правиш.

— Така или иначе, трябва да разберем и то веднага. — Потупа Харди по рамото. — Слушай, знам, че делото е добро. Дявол да го вземе, бихме могли да го поемем безплатно само заради рекламата, но преди това искам да знам с какво си имам работа и сега му е времето да науча. После… е, ще се компенсирам пред нея. — Наклони леко глава. — Хайде да влизаме. Ще се държа мило и любезно.

Фримън седна срещу Дженифър.

— С господин Харди съжаляваме, че ви подлагаме на всичко това, Дженифър, но трябва да знаем какво е финансовото ви състояние. Ще се окаже полезно за по-нататъшната ни работа.

Мускулите на челюстта й потрепваха, но лицето й продължаваше да е безизразно.

— Ами… струва ми се, че парите няма да са проблем… Нали има застраховка…

Фримън поклати глава.

— Не, Дженифър. Ще блокират застраховката, докато не свърши процеса. Ако ви признаят за виновна, няма да платят.

Харди не повярва на очите си — дали наистина тази жена се опита да се усмихне?

— Но вие ще им попречите да ме признаят, нали?

Фримън пак поклати глава.

— Боя се, че не съм склонен да заложа хонорара си, Дженифър. — Харди си помисли, че Дейвид наистина не го бива да се държи любезно. — Да не мислим за застраховката. Нещо друго, освен нея?

Дженифър обясни, че са живели в къщата си пет години, но са я купили скъпо, малко преди пазарът да замре. Може би струвала около седемдесет хиляди или малко по-малко. Ако се намери купувач. Имали малко акции, за още шейсет и пет хиляди. Мебели, някакви бижута, две коли. Разпродажба на смешни цени, помисли си Фримън.

— А какво става, ако ти позволят да излезеш под гаранция и… как се казваше… вземеш, че се пръждосаш? — попита Дженифър. — Теоретично.

— И през ум да не ви минава! Гледайте да не ви чуе някой, когато питате такива неща! Предупреждавам ви, тук, в затвора, не трябва да говорите с никого за нищо! Това е един много добър безплатен съвет. Ако ви хванат, след като се „пръждосате“, ще загубите парите за гаранцията. Всичките. А след известно време ще ви хванат. Повярвайте ми. После никога вече няма да намерите човек, готов да ви даде заем за гаранция и а) ще убедите цялата съдебна система, че сте виновна, второ…

— „Б“ — поправи го Харди.

— … и второ, ще настроите всички срещу себе си, а това е много лоша идея. И през ум да не ви минава!

— Не че е пусната под гаранция, за да избяга — припомни Харди.

— Ей, да не би да сте репетирали всичко това? — попита Дженифър.

Фримън започна да драска в бележника си.

— Ето какво получих — каза той след малко. — Дори и да не обжалвате решението за гаранцията и продадете къщата заедно с всичко в нея, пак няма да имате достатъчно. Искаме да ви помогнем, но ще трябва да уведомя съдията, че се оттегляме от делото.

Дженифър го погледна.

— Има още… — каза тя. — Има още една сметка.

Фримън престана да прибира нещата си. Харди дръпна един стол и го възседна.

— Каква е тази сметка?

Дженифър сведе очи и преглътна. Очевидно бе неспокойна.

— Някога… струваше ми се, че с Лари нещата няма да тръгнат, разбирате ли? И си помислих. Че ако… че ако се наложи да заживея сама, с Мат… искам да кажа… — Дженифър изгледа единия, после другия. — Искам да кажа, че реших да спестя нещо, за Мат и мен. За всеки случай…

— За какъв случай? — Фримън не отделяше очи от нея.

— Ами… както казах… ако нещата не тръгнат. Ако се беше наложило да се махна или нещо такова…

— От какво да се махнете? — Фримън си спомни какво каза психиатърът Лайтнър за малтретираните съпруги.

— Не мислех, че вашият съпруг ви е малтретирал — намеси се Харди. — Не споменахте такова нещо.

Дженифър вдигна ръка към лицето си, сякаш за да напипа някогашна синина.

— Не, не е… но, все пак, имах чувството, че един ден тези пари ще са ми нужни.

Най-накрая обясни — в продължение на девет години заделяла по малко настрана. Въпреки че Лари контролирал всичко, намерила начин да взема „малко от тук, малко от там“ — от парите за играчки, дрехи, храна, ремонт на къщата… всичко. Заделяла почти по хиляда на месец и се научила да влага пари в рискови акции, така че в момента разполагала с около триста хиляди — недокоснати, в брой.

— Е — кимна Фримън, — ако все още държите на нас, госпожо Уит, ще поемем делото ви.

Харди не се усмихна. Разкритието на Дженифър, колкото и правдоподобно да звучеше, го обезпокои. Би предпочел да не знае за това, честно казано. Но реалността си е реалност и никъде не бе написано, че нещата трябва да са черни или бели за удобство на Дизмъс Харди.

6

— Разкажете ми за Лари Уит.

Дженифър и Фримън седяха един срещу друг на масата, а Харди се бе превърнал в муха на стената, край вратата. Фримън бе извадил от чантата си термос и сега на масата димяха три чаши топло кафе.

— Какво искате да знаете? За нас двамата?

— Искам да знам всичко. — Фримън бе закачил сакото си на облегалката на стола. Седеше отпуснато, ризата му бе изляза от панталоните. — Все пак, може би ще е най-добре да започнем с това, колко често ви е биел.

Дженифър премигна, после се съвзе. Очите й се разшириха, спряха се на Харди, после се върнаха на Фримън.

— Не съм казвала, че ме е биел… само се карахме.

Фримън протегна назад ръка, за да не позволи на Харди да се обади.

— Но все пак ви е биел — каза той с успокоителен тон.

— Не виждам какво общо има това.

— Има, Дженифър. Може да се окаже много важно. — Говореше тихо, убедително. — Заради него могат да ви оправдаят, то е валидна защита, нещо, за което съдебните заседатели могат да се хванат. Истината е, че ви е биел, нали?

Харди не можеше да не забележи, че отношението на Дейвид сега бе доста по различно от момента, когато каза на Лайтнър, че трудно би убедил съдебните заседатели, след като и детето е било убито.

Дженифър замълча, мускулите на челюстта й не преставаха да се движат.

— Казах вече… не съм убила Лари, господин Фримън. Не ме интересува какъв възможен мотив да го направя ще изтъкнете, не съм го убила! Боже мой! Да не би да кажат, че съм убила и Мат?

— Вече го казват, госпожо Уит.

Смехът й беше горчив, крехък.

— И защо, според тях, съм направила това? Какъв е бил мотивът ми да убия сина си?

Фримън продължаваше да говори тихо, с равен глас.

— Сега не става дума за Мат, Дженифър. Говорехме за Лари.

— Пет пари не давам за Лари! — Удари с юмрук по масата. — Не съм убила Мат! Не разбирате ли? — Погледна Харди.

Харди се почувства длъжен да се намеси.

— Ще твърдят, че Мат се е появил неочаквано, че сте изпаднали в паника или че детето е застанало пред вас, когато сте стреляли.

Тя затвори очи. Дишаше тежко.

— Но… ако е станало случайно, значи не е предумишлено убийство, нали? Искам да кажа… това не е истина, но ако твърдят, че е… няма да е същото като с Лари… — Лицето й стана мъртвешки бледо.

Харди се изкуши да й го обясни така, както на него го обясниха Драйсдейл и Пауъл. Въздържа се, но го обезпокои факта, че е задала въпроса и толкова трескаво отричаше.

В това време Фримън кимна, сякаш се бе уверил в нещо сам за себе си. Приведе се напред и опря ръце на масата. Гласът му продължаваше да е внимателно модулиран, но този път звучеше като инструмент. Под успокояващия тон се долавяше заплаха.

— Искам да изясним нещо още сега, Дженифър. Аз не ви обвинявам в нищо. Трябва да сте наясно, че нито вярвам, нито се съмнявам в думите ви. Каквото и да ми кажете. Не ме интересува дали сте го направили или не. Защо или защо не.

— Но аз не съм…

Фримън вдигна ръка.

— Трябва да знаете, че ако Лари ви е биел, обвинението неминуемо ще изтъкне този факт като възможен мотив да го убиете. Така, ако веднъж сте се скарали и Лари ви е ударил, съдебните заседатели няма да приемат това за достатъчно оправдание да го убиете. Ако, обаче, успеем да покажем, че побоищата са били редовно събитие в брака ви, че сте живели в непрекъснат страх и стрес, това вече ще е достатъчен контрааргумент. Независимо дали сте го убили или не…

Дженифър поклати глава.

— Не съм го убила, но ако съм, значи съм имала право, така ли?

Харди се изопна. Мислеше същото — нямаше как да е хем едното, хем другото. Независимо от мотива, или е убила мъжа си, или не.

Дженифър разбираше тази разлика и тя не й беше безразлична. Това е добре, помисли си Харди. Но… трябваше да се съобрази с още нещо… фалшификатор, способен да планира действията си отдалеч и да действа? Способна ли бе Дженифър Уит на подобно нещо? Мисълта го обезпокои.

Фримън не отстъпваше.

— Ще трябва да изработим някаква защитна стратегия от всичко това, така че се налага да сме готови за всякакви аргументи в наша вреда. Боя се, че ако само повтаряте, че не сте вие, няма да стигнем доникъде.

Харди се приближи до масата. Лицето на Дженифър бе каменно, в очите й имаше гняв. Сълзите заплашваха да потекат всеки миг. Изведнъж Фримън протегна ръце и улови нейните.

— Дженифър, това е само разговор… удрял ли ви е Лари?

Тя кимна.

— Да, но не така… искам да кажа… един два пъти го е правил, но аз си бях виновна, струва ми се.

— По-точно? — подкани я Харди.

— Ами… често обърквах нещата. Правех грешки и…

— И Лари вдигаше ръка? — попита Фримън изненадано, макар и да бе слушал подобни неща безброй пъти от клиентите си.

Дженифър сви юмрук и отново удари по масата. Играе ли? Харди не беше в състояние да прецени.

— Слушайте, престанете с този бой! Може и да ме е удрял веднъж-дваж пъти, но в никакъв случай не е имало побоища. Вярно е, че побесняваше, но ме обичаше и просто понякога се чувстваше разочарован от мен.

— И после какво? — попита Фримън.

— Какво „после какво“?

— Какво стана след като Лари ви удари? — Дощя му се да добави: „за ваше добро“, но се въздържа. Чакаше. Положението ставаше сериозно.

Тя отново се сви и наведе глава — поведение, издаващо уплаха и притеснение… изглеждаше някак си познато.

— Чувстваше се ужасно. Просто не можех да си простя, че заради мен се чувстваше така…

— Заради вас? От къде на къде?

— Защото обърквах нещата. Ако…

— Нямаше да ви удари?

— Да. Не разбирате ли?

Харди и Фримън се спогледаха и Фримън продължи:

— Значи Лари се чувстваше зле, след като ви удряше?

— Ужасно. Наистина. Обичаше ме. Давам си сметка накъде биете, но това просто не е вярно. Само той ме познаваше в действителност. След това ставаше много мил… носеше ми цветя на следващия ден. — Сега сякаш нещо я смути. — Някои от тези моменти бяха най-хубавите… После, имам предвид.

— След като ви е ударил?

— Но вие току-що казахте, че е било веднъж-дваж пъти. Значи два. А може би три?

Не се предаде.

— Не. Два пъти. Не исках да кажа „някои“ моменти… и двата пъти. — Кимна. Струваше им се, че са достигнали дъното на кладенеца, но все още им се виждаше странно, че така упорито отказва да признае за малтретирането.

Фримън погледна папката на масата пред себе си.

— Добре, тогава да поговорим за този, който е убил Лари, след като не сте вие. Тъй като не сте вие, имам предвид. Някакви идеи?

Тя мълча известно време, сякаш за да смени скоростите, после посегна към кафето. Погледът й се проясни.

— Работеше много. Беше лекар.

— Да. А имаше ли врагове? Някой да му е имал зъб за нещо?

— Ами… може би първата му жена… Но това звучи толкова нелепо… не искам да обвинявам първата му жена в каквото и да било. Сигурна съм, че не е тя.

— Откъде сте толкова сигурна, Дженифър?

— Просто не би го направила… след толкова време. Струва ми се безсмислено.

— А би ли го направила по-рано?

Заопипва чашата, премести я, пак я взе, намести се на коравия стол.

— Положението беше такова… тя е работела, докато той е учел медицина… после е завършил и нещата не са тръгнали. Струва ми се, че тогава тя никак не се е чувствала добре.

— Заради вас ли?

Дженифър се нацупи и на Харди му заприлича на преструвка. Игра. Дженифър Уит обичаше да играе роли, сега нямаше никакво съмнение в това. Не беше лесно да я разбере човек.

Фримън продължаваше:

— Значи бившата съпруга на Лари. Как й беше името?

— Моли.

— Пак питам, вие бяхте ли в картинката, когато те се разделиха?

— Вече имаха проблеми помежду си.

Това бе отговор на въпроса.

— Споменахте ли за Моли в полицията?

— Не. Казах вече… Тя не би…

— Длъжен съм да попитам, Дженифър. — Фримън записа нещо в бележника си, а Харди се приближи и седна на стола до масата.

— Някой друг, който не се е спогаждал с Лари? Какво ще кажете за Том? — Явно избухливият брат на Дженифър го бе впечатлил.

Пак се стресна, едва не подскочи. Седеше и мигаше, сякаш й бяха ударили шамар.

Фримън не обърна никакво внимание на реакцията й.

— Какви бяха отношенията им с Лари?

Сви рамене.

— С Лари не виждахме Том често. Толкова се заяждаше…

— За пари?

— Не знам точно за какво. Може да ме е ревнувал от мъжа ми. — Видя как я погледна Фримън и побърза да се поправи: — Не, нямах предвид такава ревност… Наистина, за каква ме смятате?

Харди се зачуди, дали и Дейвид си мисли същото като него — че тази жена всъщност зададе добър въпрос: „Наистина, за каква ме смятате?“ Трябваше да получат отговор.

Фримън пак се наведе напред.

— Дженифър, кажете ми каква ревност изпитваше Том. Достатъчна, за да убие Лари ли?

Театърът, ако беше такъв, изведнъж престана. Престанаха и нервните движения на пръстите.

— Струва ми се, че Том се ядосва заради живота, който води. Не е имал пари, не е посещавал колеж. Смята, че не е имал шанс и наистина не е имал, но това не означава, че…

— Като баща ви ли?

— Да. Мисля, че точно от това се страхува Том… че един ден ще свърши като татко. Само че татко никога не се е лакомил за повече, отколкото има. Освен всичко друго, по онова време е било много по-лесно да си купиш къща, дори и да си обикновен работник… И баща ми е бил напълно доволен. Струва ми се, че за Том тя е нещо като затвор. Аз също се чувствах донякъде така, само че се махнах.

— Какво работи той? Имам предвид Том.

— Няма постоянна работа. Понякога кара електрокар. Друг път се хваща в строителството… Каквото намери.

— И е ненавиждал Лари и вас, задето имате пари?

— Нямахме чак толкова много, но мисля, че да. А мен и затова, че не съм ги изработила.

Кимна укоризнено, сякаш се караше на брат си.

— Но сега вече имате?

— Моля?

— Имате пари. Доста пари.

Прехапа устна — може би не разбираше какво иска да каже Фримън? Или разбираше твърде добре?

— Какво общо има това с Том?

— Може би е искал да вземе малко назаем, а Лари не се е съгласил да му даде. Ако Лари го няма, шансовете му да се спогоди със сестра си са по-големи.

Поклати глава.

— Не.

Фримън отново записа нещо. Харди реши, че ще е най-добре да провери няколко алибита. Може би и Глицки би могъл да порови малко… Ейб често казваше, че много обичал да върши едно или друго зад гърба на управлението — това разнообразявало иначе скучния живот на полицая.

Фримън сложи жилестите си ръце върху ръцете на Дженифър.

— Знаете ли какво… Аз съм по-мек и деликатен, отколкото ще бъде който и да било прокурор. Дженифър, та ние още не сме стигнали до истински трудните въпроси! Тези са във ваша полза. Прокурорът няма да се държи така.

Тя се обърна леко настрани и предната част на дрехата й се изпъна. Имаше хубав профил. Усмихна се леко — дали пак не търсеше някакъв ефект?

— Просто умирам от радост. Нямам търпение да чуя трудните.

— Добре. — Фримън отдръпна ръцете си. Усмивката му не беше приятелска. — След като нямате търпение, да започваме… Имали ли сте извънбрачни връзки?

Така се стресна, че лицето й едва ли не заприлича на карикатура.

— Какво? Кога? С кого?

— Когато и да било. С когото и да било.

Впери поглед в него.

— Не. Разбира се, че не. Категорично не!

— Кога?

— Какво кога?

— Кога не сте имали извънбрачни връзки?

Но вече й бяха прилагали този номер. Изгледа го още веднъж.

— Кога престанахте да биете кучето си, нали? Господин Фримън?

Отговори хладно:

— Понякога помага.

Дженифър взе чашата си, пресуши я и се вгледа в студените остатъци на дъното.

— А понякога — не, господин Фримън.

На Харди отново му се прииска да не беше казвала нищо… Да не би да намекваше, че ако тези номера можеха да минат, щяха да научат истината? Или чисто и просто познаваше играта им и въпреки това не лъжеше?

Фримън прибра нещата си в чантата.

— Е — каза той, когато свърши, — за начало стига толкова. Нека смелим тази информация и ще се видим утре.

— По кое време? — попита тя.

Фримън сви рамене.

— Когато ви е удобно, Дженифър.

Сега страхът пролича… Страхът, че ще остане сама и от изпитанието, което я очакваше.

— Тогава по-рано, става ли?

Фримън я потупа по рамото.

— Още с пукването на зората.

7

В седем часа Харди взе една бира и седна да чака жена си в „Литъл Шамрок“ — барчето на 9-а улица и Линкълн, което притежаваха с Моузес Макгайър, брат на Франи. В сряда по традиция излизаше с нея. Това бе „тяхната вечер“.

Преди да се върне към правото, Харди бе работил цяло десетилетие като дневен барман в „Шамрок“ — след времето, прекарано в областната прокуратура, когато ентусиазираният млад юрист, женен за съдийска дъщеря, изграждаше семейство — той, Джейн Фаулър и синът им Майкъл.

Никой не бе очаквал, че на петмесечна възраст Майкъл ще се изправи, така че Харди и Джейн не бяха обърнали внимание, че оставят преградите на креватчето свалени. Тази небрежност им отне бебето. Бе успяло да се прехвърли през преградата и бе паднало на главата си. Падането причини смъртта му.

След това светът на Харди постепенно рухна — външният и вътрешният. Сега, вече женен за Франи, не се стремеше да си възвърне загубеното — то си бе отишло завинаги. Имаше надежда, някакво бъдеще. Смисълът? Не беше в неговия стил, но нямаше много дни, в които да не си спомня колко празен бе животът му някога и колко по-различен е сега.

Не му беше ясно каква връзка има всичко това с обръщането на сто и осемдесет градуса в професията, но бе сигурен, че има такава. За първи път пое защитата на обвинен в убийство предната година, защото бе убеден, че е невинен. Помогнаха му няколко обстоятелства — неопитният съдия, който му позволи да изложи недопустимо широки аргументи, свръхамбициозният прокурор, който не бе изпипал своите, собственото му желание да спечели на всяка цена чисто и просто от яд към бюрокрацията в прокуратурата… Поради всичко това и защото се бе оказало, че някой друг е извършил убийството, той спечели. Сега, след като цял живот бе представял обвинението, отново бе застанал от другата страна на барикадата.

— Няма нужда да се извиняваш — обади се Моузес Макгайър. — Сърцето ти кърви и това е разбираемо. Оставаш си член на семейството. Ние те харесваме и така.

Харди си погледна часовника.

— Къде се бави Франи?

Моузес разклати питието си.

— Вероятно е тръгнала насам и ще те спаси от необходимостта да защитаваш практически незащитимата си позиция.

— Каква незащитима позиция?

— На защитник. — Моузес вдигна нагоре кривия си пръст. — Аха. Сам си ми го казвал. Многократно.

Чу се да заявява, че не е сигурен дали Дженифър Уит е виновна. Или невинна. Дяволски неприятно усещане.

Моузес изсумтя.

— Отново ще цитирам надежден източник, който освен всичко друго в този момент седи пред мен: „Щом някой е стигнал до ареста, значи го е извършил“.

Харди се усмихна.

— Когато го казах, бях незрял, безсърдечен юноша.

— А сега си зрял?

— Разбира се. Ожених се за сестра ти, грижа се за семейство, установих се. Аз съм образцов гражданин, а понякога тях ги арестуват без да има причина.

— Често ли?

Харди се замисли, но не можа да измисли подходящ отговор в своя защита.

След като спечели спора, Моузес кимна и отиде в другия край на бара, за да побъбри с няколкото редовни клиенти. Заведението в сряда се оживяваше след девет. Харди продължи да пие бира.

Преди няколко години би казал, че не е на чиято страна би трябвало, но сега нямаше това чувство. Можеше да обясни на Моузес какво става след като в полицията няма достатъчно хора и всички са преуморени, а пък прокуратурата е жадна за „бройки“. Допускаха се грешки, ядът, мързелът и некомпетентността вземаха връх. Е, не често, но не и рядко. И вече му се струваше, че тъкмо затова е там — когато истината има остра нужда от показно дело, а нерядко имаше нужда тъкмо от това, той да участва. Баланс на силите. Човек срещу машина — бюрокрацията в прокуратурата не бе нищо друго. Ейб Глицки му бе казал, че притежава трагичен недостатък — изпитва фундаментална нужда да възстановява порядъка в хаотичния космос. Глицки имаше развинтена фантазия. Не беше сигурен, че може да стигне толкова далеч, но, дявол да го вземе, имаше нещо.

Харди и Франи седяха в малко ресторантче, което се казваше „Хиро“ на улица „Джуда“ на две пресечки от „Шамрок“. Франи пиеше чай, защото избягваше пикантните ястия и сакето — все още кърмеше. Харди обаче почти бе опразнил чинията си.

Франи в действителност нямаше нужда от слаба светлина, за да изглежда привлекателна, но все пак сенките от свещите бяха повече от комплимент за нея. Харди не можеше да свали очи от лицето й. Тя държеше ръката му през масата и му говореше за Вини, за разширяващия се речник на Ребека.

Остави я да си говори, изпълнен с чувството, че ако Голямото — земетресението, което цяла Калифорния очакваше всеки момент — ги пометеше в този миг, той ще умре щастлив.

— Освен „палец“, слушай, тя произнесе първата си сложна дума… „гравитация“.

— Ще ми кажеш ли в какъв контекст използва думата „гравитация“? — Беки, Ребека, беше на годинка и два месеца. Досега почти не бе демонстрирала интерес към физиката.

— Чашката й падна от масата и тя се разплака. Обясних й, че това се дължи единствено на гравитацията, така че Беки заклати глава и взе да повтаря „гравитация“, „гравитация“. Естествено, впоследствие реши, че трябва да експериментира с думата още стотина пъти.

— А как иначе? Човек не изоставя току-така подобно понятие. Какво щеше да стане, ако и Нютон се беше отказал?

— Е, не стигнахме чак дотам. Прибрах чашата и толкоз.

Харди вдигна обвиняващ показалец.

— Негативна подкрепа, Фран. Нали говорихме за тези неща? Ако след някоя и друга година изключи на тема „гравитация“, само ти ще си виновна.

Франи отпи от чая си.

— Е, ще преживея това тегло. — Изведнъж разговорът за децата стана излишен — моментът сякаш пареше. На ред бяха други неща. — А как мина твоят ден? Ще работиш ли с Дейвид?

На фона на тихата музика Харди разказа за делото на Дженифър Уит, за отказа да я пуснат под гаранция и всичко останало — или почти всичко. Спести й терзаещото подозрение, че не всичко около новата му клиентка е както изглежда на пръв поглед. Все пак спомена банковата сметка на Дженифър. „Значи има с какво да ни плати.“ После се опита да обясни откъде са се взели парите.

Франи остави чая си.

— Искаш да кажеш… че ги е откраднала? Парите, с които ще ти плати?

— Не. Не в точния смисъл. — Харди вдигна пръст. — Харесва ми каквото правиш с веждите си. Презрение и несъгласие. Бива си го.

— Не в точния смисъл?! Стига, моля те.

Харди се отказа.

— Е, добре, откраднала ги е. Имала е причини. Това не означава, че е лош човек. — Отново опита да олекоти положението и то се издигна като булдозер. — Така или иначе — продължи той, — това е работа поне за година. И ако Дейвид я освободи, а често успява, рекламата ще е солидна.

— А ако не успее?

— Ако не успее, моята работа ще бъде да я отърва от газовата камера.

Франи, както и повечето хора, не беше наясно с тежките наказателни дела в Калифорния. Харди обясни, че Фримън ще ръководи първата фаза, при която щеше да се определи дали Дженифър е виновна или не. След това, ако Фримън загубеше, щеше да има втора фаза, по същество втори процес, при който щеше да се отсъди едното от двете възможни наказания — доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване или смърт.

Ако се стигнеше дотам, Харди щеше да оспорва през втората фаза…

Франи поклати глава.

— Голяма работа, няма що! Това е представата ми за ада!

— Няма да се стигне дотам. Не се безпокой.

— Да го запишем в протокола, а? Дизмъс Харди казва, че няма да се стигне дотам. Не трябва да се безпокоя. Искам да имам копие за личния си архив.

Харди внимателно набоде с вилицата си едно пъдпъдъче яйце и го сложи в устата си, наслаждавайки се на аромата.

— Ще накарам секретарката ми да ти направи един екземпляр. Слушай, Франи, Дейвид е най-добрият адвокат в града. Подхвърля ми кокал, това е всичко. Голям кокал с много месо.

— Ами ако тя го е направила? Тогава?

Харди поклати глава.

— Не е убила сина си.

— Изглежда някой си мисли, че е. Винаги си твърдял, че не могат да арестуват човек, ако не е направил нищо.

— Заблуждавал съм се. Сега прозрях истината.

Франи заопипва чашата си и след миг вдигна очи.

— Това никак не е смешно, Диз. Искам да кажа… нали има достатъчно улики, за да се твърди, че е убила сина си? Случайно или иначе.

Харди трябваше да кимне.

— И още повече, че е убила мъжа си?

— Установеното досега не означава непременно, че…

Но Франи бе слушала тази песен и го прекъсна.

— Ами първия й съпруг?

Харди махна с ръка.

— Това са номерата на прокуратурата. Заровиха се в миналото и буквално изкопаха тази история. Навремето не са успели да докажат нищо, няма да успеят и сега, след десет години.

— Паметни слова. Ами ако успеят? Ако нещата не се развият както предвиждаш? Какво ще стане тогава? Или, още по-лошо, какво ще стане, ако се докаже, че тя наистина е убила двамата си мъже и детето си? — Франи потрепери ужасено.

Тези въпроси не допадаха на Харди, предимно защото си ги бе задавал сам съвсем скоро. Способността на Дженифър да се преструва, да позира, да играе роли и да крои планове не му се струваше нещо, което може да се пренебрегне. Разбира се, той не би желал да иска милост за човек, който не я заслужава, и ако Дженифър наистина бе извършила тези неща, не трябваше да се измъкне безнаказано.

Все пак той отново се превърна в добър адвокат и си каза, че най-малкото е стигнал до някаква стратегия, която ще се чуе в съда.

— Ако е убила мъжа си, мога да пледирам, че той я е малтретирал, което очевидно е истина.

— Сигурен ли си?

— Струва ми се, че да. Макар тя да се мъчи да отрече.

— Е, това е окуражаващо. Много окуражаващо.

— Става забавно…

— Защото да си с мен е забавно. В един миг няма нищо, после, бам, всичко се превръща в лунапарк.

Бяха в новия си, подобен на джип „Сузуки Самурай“ — компромис заради малките деца — и се спускаха надолу по улица „Хайт“ в десет часа вечерта. Той улови ръката й. Франи внимателно я освободи.

— Почти свършихме. — Прозвуча като извинение.

От „Хиро“ решиха да се върнат в „Шамрок“, за да прекарат известно време с Моузес. Франи не беше виждала брат си цяла седмица и тъгуваше за него.

Само че преди това…

Дейвид Фримън не обичаше да наема частни детективи и предпочиташе да прави проучванията си сам. Понеже делото, с което се занимаваше, отнемаше по-голямата част от времето му, бе помолил Харди да провери някои подробности около Дженифър Уит.

Преди да свие към „Шамрок“, Харди предложи да се отбият до къщата на Дженифър, Лари и Мат, просто за да хвърлят едно око. Папката беше в колата, така че видя адреса и след близо двайсет минути го откриха — „Олимпия Уей“. Понеже им беше по пътя, Харди реши да измери разстоянието до банката на Дженифър — тази, от която бе теглила пари.

Само че на съживената някогашна улица на хипитата, сега имаше четири банки и пред всички имаше банкови автомати. Харди записа разстоянията, а в това време Франи отбеляза колко чудесно са си прекарали последните четирийсет и пет минути.

Банката на „Хайт“ — най-близката до къщата на Уит — беше на близо три километра. Най-далечната — почти до началото на парка „Голдън Гейт“ — беше на около четири километра. Харди не беше сигурен дали тези данни щяха да се окажат от някакво значение, но смяташе, че е по-добре да ги има. Според него, фактите можеха да променят положението, дори и да не бе наясно как точно.

— Браво! — възкликна Франи, когато той записа последните цифри, — след като проверихме всичко това, ще мога да спя спокойно.

8

За Харди пропукването на зората изглеждаше така: телефонът до леглото му иззвъня в пет и половина, когато прозорецът на спалнята започваше леко да порозовява. Вдигна слушалката при първото звънене.

— Обажда се Уолтър Теръл. Събудих ли те? Съжалявам. Ейб Глицки ме помоли да ти се обадя. С какво мога да ти бъда полезен?

Харди чу младежкия глас и отбеляза мислено склонността на някои ченгета да ти се обаждат, когато си най-малко подготвен за тях. Можеше да се хване на бас, че Теръл нито е изненадан, че го събужда, нито пък съжалява. Пет и половина беше донякъде ранен час, освен за рибарите, и повечето хора знаеха това. Дори децата все още спяха.

Но така или иначе му се беше обадил и можеше да не го направи пак, така че Харди се измъкна от леглото и отиде в кухнята с телефона в ръка.

— Искаше ми се да се видим. Да поговорим за Дженифър Уит.

Пауза. Може би Глицки не бе обяснил на Теръл кой точно е Харди. И каква е връзката му с Дженифър. Но едно беше сигурно — Теръл бе наясно, че Харди не работи за прокуратурата.

— Ти ли я защитаваш? — попита Теръл накрая.

— Наказателната фаза. — Харди си наля останалото от снощи кафе, натисна копчето на микровълновата фурна.

— Аха. Видях, че работата става дебела. Хванали сте се с истинска кучка. Обвиняемата, имам предвид. Убийцата.

Харди едва се сдържа да не възрази — недоказаната убийца. Спомни си в последния момент, че ако вземеш да разправяш на ченгетата, че престъпленията на арестувания от тях не са доказани, много скоро те престават да ти бъдат приятели. Искаше Теръл да е на негова страна.

— Така или иначе тази „кучка“ може да получи добра защита, но тя не иска да се възползва. Струва ми се, че мъжът й я е шамаросвал.

Очевидно това не промени мирогледа на Теръл.

— Е, и?

— Така ли е било?

На Харди му се стори, че чува как онзи свива рамене с безразличие.

— И други шамаросват жените си, само че остават живи.

— Искам да кажа — Харди извади чашата кафе от микровълновата фурна, сложи захар, разбърка, — можем да пледираме, че мъжът й я е малтретирал и това ще увеличи шансовете й да мине по-леко. Само че тя не иска.

Теръл замълча. За него това бе юридическо въжеиграчество. Неговата работа беше, ако пипне някой, за който има доказателства, че е извършил престъпление, да го предаде на прокуратурата. Какво ще стане по-нататък не беше негов проблем.

— За какво искаш да се видим? — попита той накрая. — Предполагам, че си чел досието.

— Разбира се.

Теръл продължаваше да говори бавно.

— Това е официалното досие. Аз писах някои от докладите. Споменава ли се нещо за побоища?

— Споменава се, че са се карали. — Харди се чувстваше като на автопилот. Мъчеше се да накара мозъка си да заработи.

— Е, това е. Има ли нещо друго? Чака ме фантастична сутрин.

— Открихте ли нещо за наемния убиец?

Гласът му се удави в презрение.

— Точно така. Наемния убиец. Градът е пълен с такива. Не, не съм открил нищо по същата причина, по която не открих и моторницата.

— Каква моторница?

— Онази, която не е била там. Както и шибаният убиец. Не съм открил и много други неща… космически пришълци, например. Ако си чел досието, знаеш, че тя говори за наемен убиец. Предполагам, че има нещо предвид, ако това е нейната версия. Какво смята да твърди?

— Изглежда толкова нелепо, че чак…

— Не. Нелепо е, да, но това не значи, че не го е измислила. Кучките като нея могат да съчинят какви ли не тъпи лъжи, не смяташ ли?

— Но ще се съгласиш, че госпожа Уит не изглежда глупава, нали?

— Не изглежда — призна Теръл. — Не мисля, че е глупава. Поне не е пълен боклук.

Така наричаха утайката на света — пласьори на наркотици, рецидивисти, всякакви други нечовеци.

Теръл продължи:

— Изпратихме хора да разпитат доста съседи и никой не е видял нищо, освен пощенския пикап в девет и половина. Един е видял Дженифър след изстрелите. След двата изстрела.

— А шофьорът на пикапа?

— Всичко това е в досието. Какво искаш да кажеш? Че шофьорът е наемен убиец, който се е направил на шофьор, за да се прикрие?

— Не… аз…

— Добре де, както обикновено, проверихме и него. На тази работа е от две години. Предполагам, че още е там.

— Имах предвид, дали е видял госпожа Уит в къщата, когато е занесъл пощата. А какво е занесъл, между другото?

— Че какво може да е в понеделника след Коледа? Някой закъснял подарък, предполагам. Можеш да го попиташ. Не знам дали е видял госпожа Уит. Мъжът й се е подписал за пратката, каквато и да е била.

Харди знаеше, че ако продължава разговора по този начин, онзи ще тресне слушалката след около шест секунди. Съсипан от работа полицай от отдел „Убийства“ и адвокат по принцип не са добра комбинация, но той си спомни забележката на Глицки за слабостта на Теръл към теориите и реши, че това е единственият начин, ако не да го привлече на своя страна, то поне да не допусне активно да му се противопостави. Човек никога не можеше да е сигурен кога един полицай ще каже нещо важно, което иначе не би могъл да открие сам. Както бе отбелязал Глицки, някои факти просто не попадат в официалните досиета.

— Един последен въпрос, инспекторе — заговори Харди отново. — Защо се насочи към първия съпруг?

— Ами… сигурно защото съм ченге и работата ми е да душа.

Бушонът щеше да изгори съвсем скоро. Харди трябваше да постигне нещо или край с този човек.

— Слушай, Теръл, важно е да знам това, което искам да знам. Нуждая се от помощ… като ченге на ченге. — Теръл замълча и Харди добави: — Някога и аз бях ченге. Преди да стана адвокат.

— Аха, значи оттам познаваш Глицки.

Харди призна, че след Виетнам, преди юридическия факултет, е патрулирал с Глицки. Чувстваше се малко глупаво да изрежда биографията си по този начин, но си даваше сметка, че може да не се окаже излишно.

— Както и да е… Та, този… първият съпруг, дето е бил отровен…

— Нед. Е?

— Каква е версията? Имам предвид, че отровата и пистолетът са доста различни неща. Това не е един и същи почерк.

Розовата ивица над града се бе разширила и сега беше синя лента под ниски облаци. Слънцето се показа над Оукланд Хилс. Кафето — старо и силно — започваше да действа. Откъм детската стая в задния край на къщата се разнесе гладният плач на Винсънт, после долетя тихият глас на Франи, която го успокояваше.

Харди пропусна няколко думи, но се съсредоточи отново към средата на изречението.

— … застраховки и в двата случая. Реших, че си струва пак да поровим в случая с Нед. Оказа се, че е имало защо.

— И смяташ, че е била Дженифър?

— Нед е бил убит. Това е връзката. После Лари и детето. Собственото й дете. Дявол да го вземе, тази жена трябва да гори в ада!

Ребека дотича през кухненската врата с нощницата си на мечета, прегърна крака на баща си и обяви какво смята да закусва — сироп, сок, ябълков сок, сироп, палачинки, сироп и кленов сироп.

— Извинявай — каза Харди в слушалката. — Нападнаха ме децата. Все пак ми се ще да разбера как сте научили това. Вероятно сте прави… Не знам, просто искам да разбера.

Ласкателството, старото изпитано оръжие. Теръл заяви, че Харди може да назове удобно време и двамата да видят дали ще се разберат.

Затвори телефона и попита дъщеря си дали би искала сироп с палачинките. Тя отговори, че най-много обичала сироп.

Всичко беше записано в досието. Оказа се, че освен съседите, разпитани от колегите на Теръл, самият той лично бе разпитвал шофьора на пощенския пикап два дни след смъртта на Лари Уит.

Колетът бе доставен от Фредерико Ривера — двайсет и шест годишен испаноговорещ — в 9:30 сутринта, понеделник, 28 декември. Знаел точно колко е часа поради няколко причини — първо, Лари Уит се подписал, че получава колета и след това си погледнал часовника, за да впише и времето („много стриктен тип“) до това, което разносвачът вече бил написал — двама души потвърждаваха, че е било 9:30. Но освен това Фредерико слушал и някаква радиостанция, която давала за награда екскурзии до Хавай, ако се обадиш девети по ред след като пуснели някакво старо парче от златния фон, което в този ден било „Имам две лица“ на Лу Кристи. Винаги пускали парчето точно в десет и половина. Фред си спомнял всичко това, защото водещият извикал, че оставало точно един час — така Фред разбрал, че било 9,30 и когато отново се качил зад волана, планирал маршрута си така, че в съдбовния час да се окаже край уличен телефон.

Харди седеше на масата в кухнята и преглеждаше своето копие от досието — беше го направил в кантората предния ден. Изведнъж му хрумна нещо и извика на Франи, за да я попита дали знае кой пее „Имам две лица“. Тя отговори, че не, защото било преди да се роди.

Все още нямаше седем.

— Аз съм само на двайсет и седем, Дизмъс. Никой на моята възраст не познава тези песни.

— Фред Ривера ги познава. — Разказа й за Лу Кристи и за „Имам две лица“ — един от големите хитове от ерата на поп музиката. Трябвало да й го пусне някой път, ако се окажело, че все още го имал някъде сред старите плочи на 45 оборота. Тя отвърна, че гори от нетърпение. Попита я дали някога е слушала такива плочи и, усмихнат, продължи да чете досието.

И откри, че наистина не се налага да се потвърждава точното време на пристигането на Фред, защото се оказа, че „Федерал Експрес“ използва компютъризирани автомобили и след всяка доставка шофьорът е длъжен да впише съответната информация. Теръл бе проверил — той имаше свои теории, но също така беше и педантичен, — че в дневника е вписано 9:31 — една минута, за да може Фред да приключи с Лари и да се върне до камиончето.

Фред Ривера не бе видял Дженифър в къщата й в 9:30, но като се вземеше предвид доколко е бил погълнат от мисълта за парчето по радиото, едва ли би й обърнал внимание и ако се бе разхождала гола зад гърба на Лари. Е, може би не чак дотам. Харди се зачуди къде ли е бил Мат.

Госпожа Флорънс Барбието се бе обадила в полицията в 9:40 — „две минути“, след като чула изстрелите. Къщите на „Олимпия Уей“, макар и големи, буквално бяха една до друга — на не повече от десетина метра разстояние. Тя бе чула изстрелите, погледнала към съседната къща през прозореца, замислила се, после излязла и позвънила на семейство Уит. Когато никой не й отворил, се върнала и се обадила в полицията.

Харди си помисли, че минутите по-скоро са били пет, а не две. А това означаваше, че или изстрелите са били произведени в 9:38, или три-четири минути преди това. Дали такава дребна подробност щеше да промени нещо? Може би. Може би не.

Постепенно фактите се трупаха. Също и възможните им тълкувания.

9

Дженифър скоро разбра, че хората там не са чак толкова различни. Не беше го очаквала. Сега не й се струваха толкова груби и не я плашеха колкото в първия момент, когато я доведоха. Бяха паднали духом, затворени, предимно хрисими. Като нея.

Не че беше раят на земята — вулгарността бе ужасяваща, но тя й се струваше дори утешителна, нещо като споделени чувства между хора, които се люлеят в една и съща люлка. Това бе техният език, техният свят и всеки, който не го харесваше, можеше да върви по дяволите.

В началото никой не даваше пет пари дали е убила мъжа си или не. Но когато чуха за сина й… като че ли разбраха за какво става дума. Пролича си и тя не ги винеше. Но всичко й се струваше някак нереално.

Предната вечер, след като алчния за пари стар адвокат си отиде заедно с приятния си млад сътрудник, тя плака часове наред на горния нар в килията. В 3 следобед заключиха всички по местата им, за да направят редовната проверка, което отне близо час. После донесоха храната.

По това време Дженифър имаше чувството, че вече не са й останали сълзи. Тя взе машинално подноса с пластмасовите прибори и последва няколко други жени в голямата столова. Седна под телевизора.

Не беше в състояние да хапне нищо — бульон, кюфте, фалшиво картофено пюре, грах, три филийки хляб. Лари би запратил подобен обяд в другия край на стаята — освен всичко останало, грахът и хлябът бяха залети с бульон. Отново се разплака.

— По-добре хапни, сладурче. И по-гадни лайна са давали. — Беше една висока, достолепна негърка. — За първи път ли?

Дженифър дори не разбра за какво я пита. За първи път ли яде такова кюфте? За първи път ли плаче? Поклати глава.

— Не знам, просто не знам…

Жената, казваше се Клара, не продължи да я разпитва. Не беше нейна работа да любопитства какво не знае Дженифър. Седна до нея — дори поиска разрешение — и обясни, че са я прибрали — пак — за кражба.

— А ти за какво?

Дженифър набоде на вилицата си парче от кюфтето и го лапна. Нямаше никакъв вкус — добър или лош.

— Мислят, че съм убила мъжа си.

Клара кимна. Не беше впечатлена.

— Сигурно си го е заслужавал. Лошо ли те биеше?

— Не съм казала такова нещо. Беше добър човек. Лекар. Не съм го убила аз.

— Разбира се, че не си. — Клара се наведе към чинията си. — Не се безпокой. Кажи, че те е биел и ще те пуснат. Ще видиш. Ще се измъкнеш оттук без проблеми. Всичко ще се нареди, няма за какво да плачеш.

— Мъчно ми е за сина ми. — Дженифър не искаше да каже това, но някак си не успя да се сдържи.

Клара остави вилицата.

— Знам. И на мен ми е мъчно за бебчето ми. Родни е на две годинки и е много сладък. Но няма да ми лепнат повече от година, така че ще изкарам тук пет месеца и двайсет дни. Дотогава ще го гледа Елси, сестра ми. Тя се държи добре с него. Понякога на мен ми идва в повече, та сега ми е нещо като отпуска. И за двама ни. Бог сигурно е решил така.

Дженифър поклати глава.

— Моето момче го няма. Мъртво е. — Почувства, че Клара спира да се храни. Негърката сложи ръка върху нейната и я изгледа с тъжни, влажни очи.

— Ох, горката!

— Мислят, че съм убила и него. Това е лудост! Казват, че бил влязъл в стаята, докато сме се карали с Лари и аз съм докопала пистолет или нещо такова… Безумие, лудост!… И няма пускане под гаранция.

Клара дръпна ръката си. Гласът й стана дрезгав и нисък.

— Не съм чувала да няма пускане под гаранция.

Дженифър й обясни, че сега го чува.

— Сигурна ли си? Мина ли процедурата? Трябва да е минала. Горката! Колко голям беше синът ти?

— На седем. Казваше се Мат. Обясниха, че ще ми искат смъртна присъда.

— Смъртна присъда? Е, имаш късмет. — Последното сякаш я оживи. Дженифър я изгледа неразбиращо и Клара добави: — Кожата ти не е нужния цвят, скъпа. Никога няма да тикнат в газовата камера бяла жена като теб.

На закуска бяха Клара, новата бяла жена, Риа (грабеж), Мерседес (убийство), Роузи (нападение) и Дженифър. Всички мъже и жени на седмия етаж или очакваха делата си, или да ги преместят в щатски затвор.

Делото на Мерседес беше насрочено за след две седмици и тя бе прекарала в ареста четири месеца. Наръгала с нож непрокопсания си съпруг, защото й изневерявал и най-накрая тя не издържала. Роузи се бе нахвърлила върху приятеля си с точилка и не разполагаше с две хиляди долара, за да плати гаранцията. Делото й беше след шест дни, но тя не смяташе, че ще се намери съд, който да я осъди за такова нещо.

Риа беше на годините на Дженифър, с нейния ръст и същата коса, но красотата й беше повехнала. Разказа им как мъжът й я предлагал на клиенти и извадили късмет (или нямали късмет) като попаднали на някакъв тип, който си загубил портфейла с хиляда долара.

— Затова ме обвиниха в грабеж.

— Само това и чакат — отбеляза Клара.

— Колко е гаранцията ти? — попита Дженифър. Напоследък доста мислеше за пускането под гаранция. Притежаваше триста хиляди долара и ако имаше как да се измъкне от затвора за около една трета от тях, с останалите двеста хиляди би могла да изчезне за дълго. Завинаги. Защо се канеше да ги даде на Дейвид Фримън? Да ги пропилее така? Някак си не й се струваше смислено.

— Пет хиляди — отвърна Риа. — След ден-два Джими ще ги събере. Всичко е наред. Разбрахме се с него за това.

— Искаш да кажеш, че приятелят ти ще ти донесе пет хиляди долара и ти ще се прибереш у дома тази вечер или утре? И толкова?

— Тя не може да излезе под гаранция. — Дженифър беше откритие на Клара и тя държеше да го сподели с останалите. — Не й дават.

Риа не й обърна внимание, но изглежда надуши нещо. Нещо около Дженифър.

— Не те пускат под гаранция? Възможно ли е? Не искаш ли да излезеш оттук?

— Всички искат да излязат — обади се Мерседес.

— Аз не искам — намеси се Роузи. Тя беше най-млада от всички — симпатична латиноамериканка с миловидно лице. — Ще стоя тук колкото може повече.

— Искаш да стоиш тук?

Роузи стрелна Дженифър с черните си очи.

— Искам да съм някъде, където няма да ям бой.

— Чул те Господ — каза Мерседес. — Амин.

— Ако ме пуснат — продължи Роузи, — още на следващия ден ще ме напердаши. Имам чувството, че ако пак вдигне ръка, ще убия този кучи син. Тук съм в безопасност. — Лицето й просветна. — Никой няма да ме удря. И аз няма да удрям никого. Ще постоя в затвора, после ще видим.

Една от надзирателките, на чийто ревер имаше табелка с името Джесъп, се приближи до тях.

— Забавлявате ли се, госпожици? Така изглежда. — Чукна леко масата с палката си и присви устни. — Стига толкова. Изяжте си помията и да ви няма.

Дженифър чу името си по високоговорителя.

Фримън беше прав. Харди също. Дженифър ги изгледа предизвикателно — единия, после другия. Фримън, който очевидно бе преживявал подобни сцени многократно, заговори спокойно:

— Обикновено около едно толкова сложно дело за убийство отиват между половин и един милион, така че парите ти ще бъдат похарчени.

— И какво?

— Какво какво, Дженифър?

— Какво ще стане, след като свършат.

— Тогава ще се обърнем към съда и ще ни плаща щатът.

— А не могат ли да наемат обществен защитник?

— Могат, но няма да го направят. Ако вземат нов екип, ще трябва да мине още половин година, докато влезе в крак. Дотогава ние ще сме навлезли дълбоко в делото и съдът ще предпочете нас.

— Ами ако не споменем… тайната ми сметка?

Фримън поклати глава и се заразхожда напред-назад.

— Дженифър, ако не използваме тази тайна сметка, няма да имаме с какво да започнем и съдът ще назначи когото си поиска, защото в началото ще е без значение. Ти вече каза, че не искаш това да стане, нали? Виждаш ли, аз всъщност не разбирам проблема. Даваш ли си сметка, че става дума за живота ти? Как можеш да мислиш за някакви си пари, които няма да можеш да изхарчиш, ако не си осигуриш най-добрата възможна защита, а, честно казано, дори и да си я осигуриш.

Браво, Дейвид, помисли си Харди. Точно така, подслади й живота. Даваше си сметка, че Фримън трябва да покаже на Дженифър реалността, но по реакцията й личеше, че е прекалил. Главата й отново клюмна по типичния начин, в очите й се появиха сълзи. Реагираше естествено. Или твърде естествено? Остави това, каза си Харди.

Фримън не се трогна от гледката, но спря пред Дженифър и продължи по-тихо:

— Дженифър, погледни ме. Добре, погледни ме. Слушай сега, ще направим всичко възможно да те измъкнем оттук. Обещавам. Това ми е работата. Ако те признаят за невинна, ще прибереш към пет милиона от застраховката. Ако обаче не те признаят… няма да получиш нищо. Нито застраховка, нито парите от тайната си сметка. Може да ти дадат и най-голямото наказание. Така че решавай. Какво ще правим?

Тя преглътна с усилие и се вгледа в масата пред себе си.

— Проблемът е, че ако ви наема, няма да имам с какво да платя гаранцията, нали? — прошепна Дженифър след малко.

В началото Харди дори не го възприе. Само преди минута Дженифър Уит беше съкрушена. Или така изглеждаше. Сега погледът й беше ясен, бе вдигнала глава.

И Фримън забеляза. Тази дама определено не беше глупачка. Изведнъж атмосферата в малката стаичка стана напрегната. Харди стоеше настрана, но Фримън се наведе към Дженифър.

— Добре — каза той. — Добре.

— Какво добре? — Клиентката им се отдръпна назад и отпусна ръката си зад облегалката на сгъваемия стол.

Фримън не обърна внимание на въпроса й.

— Ако успеем да уредим пускане под гаранция. Както знаеш, вече ни отказаха. Мислиш си, че със стотина хиляди ще платиш и после ще изчезнеш, нали?

Дженифър срещна погледа му мълчаливо.

— Смяташ, че къщата ти струва милион долара? Вчера не мислеше така, спомни си. Парите от тайната ти сметка няма да стигнат. Нито пък застраховката. Ще ти трябва поне милион. Независимо кой те защитава и колко ще му платиш, истината е това. Пускането под гаранция е губене на време. Дори и да ти позволят, няма да можеш да платиш.

— И това значи, че ще стоя тук, докато приключи делото, така ли?

Фримън кимна.

— Боя се, че е така. — А може би и след това, помисли си той, но не го каза гласно.

Дженифър се замисли върху чутото, облегна се на масата и кръстоса ръце пред гърдите си. След малко, съвсем изненадващо, се усмихна. Харди за първи път я виждаше да се усмихва. Изглеждаше добре.

— Ще трябва да помисля върху това малко повече.

Харди понечи да се намеси, но Фримън го спря с жест.

— Добре, Дженифър. Искаш ли да се оттеглим от защитата ти?

— Не! Не съм казала такова нещо! Не може ли да ми оставите още малко време, за да съм съвсем сигурна?

— Дженифър, трябва да платиш. Съдът ще иска документ, че имаш защита. Ако не сме ние, както ти обясних, ще назначат някой друг служебно. И пак ще му плащаш, докато свършат личните ти средства.

— А мога ли да платя… да кажем двайсет и пет хиляди долара сега, а останалите в понеделник, ако реша да продължавам…

— И какъв е другият вариант? Да не продължаваш? Да се признаеш за виновна? Ако… и това е голямо „ако“… ако прокурорът се съгласи на споразумение, ще ти лепнат доживотен затвор, без право на предсрочно освобождаване.

Харди отново не бе в състояние да я разбере. Очите й блестяха, бяха живи. Уплашена? Придава си смел вид? Или…

— Не знам…

Харди почувства, че трябва да каже нещо.

— Дженифър, да се признаеш за виновна, означава, че искаш по-малко наказание, даваш ли си сметка за това?

Тя кимна замислено.

— Но ти твърдеше, и то доста упорито, че не си виновна. Кое е истината?

— Диз, няма значение — намеси се Фримън. — Не сега.

Но „професионализмът“ на Фримън му бе дошъл до гуша. Вече бе навлязъл във фактите, в съмненията, в увереността, в собствените си мотиви и историята на Дженифър. Удари по масата с длан и извика:

— По дяволите, Дейвид! За мен има! — Обърна се към Дженифър и повтори въпроса си: — Кое е истината? И каквато и да е тя, нека не я променяме повече!

Дженифър наведе глава за миг, после го погледна.

— Може би си мисля, че няма как да спечеля делото. Това не е ли достатъчно основание да се призная за виновна?

В момента, в който Фримън каза „да“, Харди извика:

— Не, ако не си го направила!

— Не съм.

Харди се изправи.

— Добре тогава.

Фримън извади от чантата си лист хартия и каза, сякаш се бяха споразумели поне преди месец:

— Е, Дженифър, да се залавяме за работа.

10

Харди допи кафето си при Лу Гърка и реши, че това ще е обядът — отдавна беше загубил надежда, че ще изпълнят поръчката му. Жената на Лу беше китайка и готвеше сама — понякога превъзходно, винаги неповторимо, — но днес явно не беше в настроение.

След близо двучасовия разговор с Фримън и него, Дженифър продължаваше да настоява, че е невинна. Нямаше да се признае за виновна, дори и да се споразумееха с прокурора. Това само по себе си не беше зле. Поне отпадаше несигурността. Принуждаваше адвокатите си да се придържат към класическата, пасивна стратегия на отричането — при всяка възможност да демонстрират слабостите в аргументите на обвинението, чиято задача беше да докаже вината. Фримън щеше да пледира, че то не е в състояние да се справи.

Само че в действителност нещата не бяха толкова прости. Както се опитаха да обяснят на клиентката си, твърденията на обвинителите не бяха никак неподплатени. Разполагаха с веществени доказателства, предполагаем мотив, дори очевидци. Мъчеха се да я убедят, че не става дума за някаква политическа или друга вендета. Никой не бе тръгнал да отмъщава на Дженифър Уит. При предварителния процес съдебните заседатели бяха стигнали до извода, че има достатъчно основания да я обвинят, нищо не пречеше съдебните заседатели при същинския процес да стигнат до извода, че е виновна.

Обвиненията във връзка с първия й съпруг, Нед, още повече влошаваха положението. Онова беше станало отдавна наистина, но пък подобно съвпадение — особено като се вземат предвид солидните застраховки и в двата случая — нямаше да остане незабелязано и трудно можеше да се оспори.

В същото време обаче позицията на Дженифър осигуряваше на Фримън стратегия, а на Харди — конкретна посока. Можеха да следват само една, изпитана с времето и истинска пътека. Да открият дупките, ако не фактите, и да ги запълнят с контрааргументи.

Мъглата се бе вдигнала, но за сметка на това — за да не може Сан Франциско да се наслаждава на слънчевата топлина — бе излязъл вятър откъм океана. Харди стоеше на външната стълба на четвъртия етаж на съдебната палата и се вслушваше във виенето му в отсрещния строеж — бъдещия затвор.

Ейб Глицки отвори вратата, излезе и огледа намръщено прашните вихрушки и носещите се по улицата хартии.

— Имам хубав кабинет на няколко крачки оттук. Забрави ли?

— Там е Пауъл.

Глицки кимна.

— Точно така. Това е работното му място. Не и твоето, бих добавил. Защо всъщност се намираме тук, Диз?

— Провеждаме тайна среща, Ейб. Питах се дали не би искал да се повозиш с мен.

Глицки бе бръкнал в джобовете на якето си. Между устните му се показа редица бели зъби.

— В средата на седмицата, в средата на работния ден… защо не? Просто ще се измъкна и толкова. Никой няма да забележи. И без това в момента не правя нищо.

— Ейб, искам да ме предпазиш от едно престъпление. Ако го извърша и ме хванат…

— Ако го извършиш и те хванат…

Харди го спря.

— Моля те, Ейб, намирам се на кръстопът в живота и кариерата си. Ако извърша това престъпление и ме хванат, ще ми отнемат разрешителното за работа, ще ме уволнят, Франи вероятно ще поиска развод, децата ще живеят със съзнанието, че баща им е криминален тип. И сега животът ми сякаш минава като на филмова лента пред очите ми…

— Пред очите ти. — Глицки поклати глава в поредния порив на вятъра.

— Хайде — подкани го Харди, — няма да ти отнеме и час.

— Защо върша всичко това? — попита Глицки.

— Мисля, че изпитваш вътрешна нужда да докажеш себе си. Понякога се безпокоя за теб. Наистина. Мъж на твоята възраст…

— Моята възраст е и твоя възраст.

— Знам, но аз съм по-млад. И изглеждам по-добре. Странно е, но е истина.

Глицки присви устни.

— Тъжно.

Намираха се във фоайето на „Банк ъв Америка“ на „Хайт“ и „Коул“. Харди подаде подписаното от Дженифър пълномощно на вицепрезидента — млада чернокожа жена на име Изабел Рийд, която изглежда никак не се притесни от вида и възрастта на Глицки. Тя провери теглените суми от автомата сутринта на 28 декември и се върна с информацията, че до сметката е бил осъществяван достъп в 9:43 часа и понеже и без друго станало дума за времето, в 4:30 трябвало да си тръгва и ако имали нужда от услугите й…

Харди отговори, че няма да имат нужда, благодари й и бутна Глицки, за да си вървят.

— Ако все пак ви потрябва нещо, тук съм всеки ден — добави жената.

— Знаете ли… — Харди изведнъж си спомни. — Има нещо, ако не възразявате… Ейбрахам, мислиш ли, че трябва да сверим онова?

По пътя към банката Харди обясни на Глицки, че тъкмо затова идва. Полицейската му значка им даваше достъп не само до сметката на Дженифър, но и до цялата автоматизирана система. Докато услужливата банкова служителка се занимаваше със справката, Харди се обади на „Пасифик Бел“ — метеорологичната служба, която осигуряваше „официалното“ време, по което полицията регистрираше спешните обаждания на телефон 911 — и го сравни с часовника на банката.

Оказа се, че има три минути разлика — в банката беше 2:11 минути, а според „Пасифик Бел“ беше 2:14.

— Има ли някакво значение? — попита служителката Глицки. Харди сякаш бе престанал да съществува.

— Може да се окаже изключително важно — кимна Ейбрахам. — В този случай. Но така или иначе, трябва да сверявате часовника си. Архивите имат смисъл само ако са точни.

Госпожа Рийд кимна съсредоточено, благодари им и подаде визитната си картичка на Глицки. После сякаш размисли и подаде една и на Харди.

Навън вятърът духаше все така силно.

— Ето затова го правим — отбеляза Харди стиснал зъби. — Архивите имат смисъл само ако са точни.

Глицки — щастливо женен с три деца, — се усмихваше непрекъснато, а това му случваше два пъти годишно.

Качиха се на колата и след известно време Глицки не издържа:

— Предавам се. Какво престъпление предотвратих с тази усилена полицейска работа?

Харди отговори абсолютно сериозно:

— Резервният вариант предвиждаше да се облека като нинджа, да нахълтам в банката посред нощ и да проверя каквото трябва. Този вариант не беше много добър и не мислех, че ще свърши работа.

Глицки поклати глава безмълвно.

Харди се замисли. Госпожа Барбието бе набрала телефона на полицията в 9:35, което означаваше, че в банката е било 9:37. Ако Дженифър е излязла две минути преди обаждането в 9:35, според показанията на госпожа Барбието, би трябвало да е изминала два километра и седемстотин метра бегом за осем минути, за да изтегли пари от автомата в 9:45. Това не бе възможно. Ако, от друга страна, между изстрелите и обаждането в полицията, което Харди смяташе за по-вероятно, бяха изминали не три, а пет минути, Дженифър разполагаше с единайсет минути. Това бе доста бързо, но не невъзможно.

Глицки, без да си дава сметка защо, беше прав — сведенията на госпожа Рийд от банката за времето можеха да се окажат много важни, ако не и най-важните.

Наложи се отново да се качи до ареста, защото макар и Дженифър да му бе дала разрешение да влиза в къщата й, той бе забравил да вземе ключа, който се съхраняваше заедно с останалите й вещи при шерифа. За да му го дадат, най-напред трябваше да вземе подписа на Дженифър.

— Господин Харди, нали?

Харди пое протегната ръка. Беше изненадващо мека за такъв едър човек. Когато вратата се отвори, Кен Лайтнър, психоаналитикът на Дженифър, стоеше зад решетките край асансьора, с кестенявата си коса и рижата си брада.

— Отивам при Дженифър. Трябва да я измъкнем оттук. Това място не е за нея… И вие идвате, за да я видите, нали?

Харди му разказа за ключа. Този човек не беше от неговата кръвна група, но пък нищо не пречеше да се държи с него учтиво.

— Всъщност — продължи Лайтнър, когато вратата на асансьора се затвори, — добре е, че сте тук. Канех се да ви се обадя.

— Ако е за Дженифър, трябва да говорите с Дейвид Фримън. Той е нейният адвокат.

— Да… Фримън… — Лайтнър замълча за миг и добави: — Изглежда Дженифър има по-високо мнение за вас.

Харди сви рамене. Какво би могъл да отговори? Реши да си замълчи.

— Но вие също я представяте, нали?

— Трябва да ви уверя, че ако вие или Дженифър смятате, че мога да се меря с Дейвид Фримън като адвокат, дълбоко грешите. Дейвид е малко рязък, вярно е, но такъв му е стилът. Той рядко губи дела, а именно в това са интересите на клиентката му.

— Ами ако… ако на нея й е по-приятно с вас, отколкото с него?

Между решетката и вратата на асансьора нямаше много място, но въпреки това Харди отстъпи назад.

— Докторе, самата ситуация никак не е приятна. Аз работя с Дейвид и за Дейвид. На този етап не представлявам официално интересите на Дженифър и, честно казано, малко съм объркан, защото не знам каква е вашата роля във всичко това. Тя ли поиска от вас да говорите с мен?

— Не, не направо. Не искам да ви обиждам, господин Харди, но основната ми грижа е Дженифър. Тя е объркана, покрусена от скръб, разтревожена, много, много нещастна…

— Тя е в затвора, докторе.

Лайтнър рязко се обърна.

— Не, не… нямам предвид положението й сега. — Овладя се и заговори по-тихо. — Вижте, господин Харди, тя не може да остане тук. Просто няма да оцелее цяла година, колкото вероятно ще се точи делото. Видяхте ли… разбира се, че сте. Знаете какво е. А господин Фримън я е предупредил да не се надява на пускане под гаранция. Защо? Това ли е нейният интерес?

Харди започваше да губи търпение.

— Това е реалността, докторе. Ако бях неин адвокат, щях да я посъветвам същото. Боя се, че няма да позволят пускане под гаранция. Няма да излезе оттук.

Лайтнър поклати глава.

— Струва ми се, че ако остане в затвора, има голяма вероятност да се самоубие.

— Не разговаряте с когото трябва, докторе. Обърнете се към съдията… Или към тези, които пишат законите. Освен това мисля, че малко преувеличавате. Затворът наистина не е приятно място, но днес прекарах с Дженифър близо два часа и не забелязах никакви признаци на депресия или склонност към самоубийство.

— Бихте ли ги разпознали, ако ги забележите, господин Харди?

Харди си даде сметка, че психоаналитикът има право, но пък започваше и да му лази по нервите.

— Струва ми се. А сега, моля да ме извините.

— Не, почакайте, моля ви.

Харди зачака.

— Съжалявам. Може би не подходих правилно, но все някой трябва да разбере за какво става дума тук — добави Лайтнър.

— Вие знаете ли?

— Знам, господин Харди. Лекувам тази жена от четири години. Имала е кризи, когато съм бил принуден да й предписвам антидепресанти. Налице са сериозни симптоми, които налагат лечение.

На Харди му хрумна очевидният отговор:

— След като ги има от четири години, докторе, значи нямат нищо общо със затвора.

Не бе доволен от себе си, че го казва, но онзи наистина го вбесяваше.

Лайтнър го докосна по лакътя и пое дълбоко дъх, сякаш вземаше отговорно решение.

— Ето какво… — заговори той с нисък глас. — Ако ви кажа, че наистина може да го е извършила тя… не искате ли да знаете защо? За това става дума.

— Казахте, че и вие сте го забелязали… в един момент е жизнена и енергична, в следващия заприличва на покрусена жертва… наведена глава, апатия, отпуснатост… Няма апетит, настроенията й рязко се менят от летаргия до свръхактивност. Кошмарите не й позволяват да спи. Всичко това са класически симптоми на депресията.

Харди остави Лайтнър да отиде с него за ключа — това беше основната му цел, в края на краищата — и после заедно слязоха на третия етаж — етажа на прокуратурата. Като бивш служител, Харди познаваше помещенията и отведе психоаналитика в една стаичка за журналисти до фоайето с асансьорите.

В четвъртък следобед тук беше спокойно. Нямаше никакви репортери, нито пък други хора. Старите, библиотечни маси и изподрасканите ученически чинове създаваха дори впечатление за уют.

В момента диагнозата на Лайтнър за Дженифър не бе най-интересното за Харди, макар и предположението му да го стресна.

— Това все още не означава, че е убила някого — отбеляза той.

Лайтнър седеше на една маса край прозореца.

— Да, само по себе си не означава… но, казвам ви, боя се, че тя е убила съпруга си.

— Сигурен ли сте? От нея ли го чухте?

— Не, но знам…

— Ами сина й?

— Нямам понятие как се е случило това. Може да си е мислела, че е Лари.

— Седемгодишно дете? Собствения й син?

— Казах ви, че не знам как е станало. Момчето може да се е оказало между тях, да е натиснала спусъка по невнимание, някаква ужасна случайност.

Това не е невъзможно, помисли си Харди. Ако е имало пистолет, никакви случайности не са изключени. Самият той би могъл да измисли поне половин дузина сценарии, по които Мат да е намерил трагичната си смърт.

— Но тя отрича — възрази той. — Откъде знаете? Защо го твърдите?

Най-накрая директен въпрос. Лайтнър облегна добре скроения си костюм на масата. През прозореца се процеждаше слънчев лъч и осветяваше червеникавата му брада.

Психоаналитикът въздъхна и сви юмруци.

— Най-простият отговор е, за да престане Лари да я бие.

Харди се бе свил на един старомоден единичен чин и въртеше пръст по ръба на издълбаното гнездо за мастилница. Беше изопнал крака напред с кръстосани глезени.

— Твърди, че не я е биел. Карали се, както всички, но…

— Разбира се, че ще го каже. Но не е истина.

— Не е истина — повтори Харди. — А откъде да знам, че не е? — Той вдигна ръка и добави: — Не, не започвам да се заяждам отново. Просто имам нужда от някакво доказателство, от потвърждение. Признанието на Дженифър. Нещо друго. Иначе ще предположа, че го казвате, за да дадете на Дженифър възможност да се измъкне.

Лайтнър кимна.

— Така е. Само че позицията ми в този случай е малко особена. Убедих сам себе си, че мога да ви кажа някои неща, до които ще стигнете и без мен, ако разполагате с достатъчно време. Но се боя, че нямам право да ви кажа как съм научил.

След миг Харди отвърна:

— Лекарска тайна.

Ножът с две остриета. Лайтнър наведе леко глава.

— И без да се намесвам аз, някъде трябва да са останали следи. Никога не го е казвала, но мисля, че често е сменяла лекарите си. Те са длъжни да съобщават.

Харди си даде сметка, че е прав. Когато някой посети лекар заради определен вид нараняване — изгаряне, рана, счупване и така нататък — и заяви, че е паднал от велосипед или по стълбата, а нараняването изглежда подозрително, лекарят по закон бе длъжен да съобщи в полицията. Стига да има сериозни основания да смята, че е извършено нещо нередно.

Харди зададе очевидния въпрос:

— Но вие сте знаели, че Дженифър е търпяла побоища. Защо не съобщихте?

Лайтнър го изгледа тъжно.

— Аз съм психоаналитик. Ние сме освободени от това задължение. Тя не позволи. Беше ми пациентка и беше нейно право.

— Значи е сменяла лекарите, за да не заподозрат? И да не съобщят. Нещо друго?

— Съседите може да знаят нещо. Колко пъти са се местили? Това също може да подскаже нещо.

Харди се съгласи, но посочи, че ако е била малтретирана, самата Дженифър би трябвало да го каже най-напред, а тя отричаше.

— Ще се съгласите, че това ни създава известни трудности — завърши той.

— Да, разбира се. Съгласен съм.

— Е?

— Реших, че трябва да ви уведомя. Както казахте, това трябва да е нейната защита. Затова го е направила.

Харди се опита да седне прав на малкия чин. Опря се с лакти на плота.

— Доктор Лайтнър, напомням ви, че тя отрича както побоищата, така и да е убивала когото и да било. Днес дъвкахме това отново и отново. Дженифър не е съгласна да се изтъкват побоищата пред съда и толкова. Никой не е в състояние да я накара да промени мнението си — нито аз, нито Фримън, нито някой друг. И това ме кара да си задам един въпрос… Защо, по дяволите, не признае, че е била малтретирана? Както казахте, в наши дни доста хора отървават кожата с подобен аргумент. Има куп прецеденти. Разяснихме й го. Защо, след като това е най-добрият й шанс, може би единственият шанс да спаси живота си, тя не желае да го използва?

— Срамува се. Боя се, че е доста сложно, господин Харди.

— Опитайте, може и да разбера.

— Добре… Отчасти проблемът е социален. Поне на теория. Тя се срамува, че е била в състояние да живее с човек, който я пребива от бой. Защо просто не го е напуснала?

— Това питам и аз.

— За родителите й, а и въобще за хората с нейното възпитание, не е допустимо да зарежеш брака си. Трябва на всяка цена да потръгне, иначе те гледат като черна овца. От друга страна, хората от така наречените висши класи нямат подобни проблеми или поне така се смята. Дженифър цял живот е искала да принадлежи към висшата класа, за да се отърве от лошия живот. Затова се е омъжила за по-богат от нея. Два пъти. И с течение на времето се е отдалечила от родителите си. С основание, бих добавил.

— А защо?

— Сега стигаме до най-същественото обяснение на очевидната нелепост една малтретирана жена да не иска да напусне мъчителя си. Тя самата произлиза от семейство, в което подобни неща са били почти ежедневие… баща й малтретира майка й… Сигурно сте забелязали как се държи той, когато се срещнахте. Когато едно дете расте в подобна атмосфера, непременно ще си зададе въпроса… или поне Дженифър го е направила… защо, защо бащата се отнася така с майката. Както повечето момичета, тя е обичала баща си и се е налагало да вярва, че и той я обича. В такъв случай излиза, че майката си го заслужава. Защо да го заслужава, тя е можела само да гадае, а детското въображение понякога е жестоко. Нима е трудно, след като в детството си е смятала малтретирането за справедливо наказание, Дженифър да приложи същото обяснение и към себе си, когато собственият й съпруг я малтретира? Чувството, останало от едно време я уверява, че по някакъв начин и тя трябва да е отговорна… но наред с детските чувства, сега са налице и чувствата на възрастна жена… чувството за самосъхранение… — Лайтнър се усмихна смутено. — Не бих искал да продължавам, господин Харди, но за Дженифър е много важно вие и господин Фримън да научите колкото се може повече, след като ще я защитавате с съда.

Харди си даде сметка, че чутото до голяма степен звучи смислено, но би могло да се оцвети и по друг начин.

— Докторе, не искам да ви обиждам, но доколко психо брътвежи са факт? Имам предвид, доколко мога да се доверя на всичко това? На колко от вашите заключения ще мога да разчитам? Естествено надявам се и сам да открия някои факти?

Лайтнър нямаше вид на обиден. Кимна с мъртвешки сериозно лице.

— На всичките. На абсолютно всичките, господин Харди.

11

На избледняващата дневна светлина къщата на семейство Уит изглеждаше впечатляваща. Предишната вечер, когато Франи и Харди минаха покрай нея с колата си, мястото им се стори усамотено. Улицата минаваше покрай някаква детска площадка. Беше тихо, призрачно. Работещите улични лампи хвърляха лъчи през ранните пролетни листа на дърветата, надвиснали над уличното платно. Живите плетове бяха високи и добре подравнени.

През деня усещането за самота и уединение беше дори по-силно. Харди слезе от колата и огледа къщата на Дженифър, на два парцела от парка, откъм южната страна на улицата. На запад блестеше океана, а на север се виждаше небостъргача „Сутро“, протегнал ръждясалите си ръце към небето. Мина му през ум, че някои от дву– и триетажните къщи могат спокойно да се намират и в най-богатите квартали на града — величествени и великолепни, в тях може би живееха хора, които не биха забелязали липсата на триста хиляди долара, ако изчезнат достатъчно бавно.

Плетът на семейство Уит — около метър — не беше висок колкото другите, но беше не по-зле поддържан. Пред него имаше бяла телена ограда с шипове. Портата беше затворена, а плетът свиваше под деветдесет градуса и продължаваше покрай правата алея навътре през двора.

Мина му през ум, че допреди два дни Дженифър бе живяла тук, бе влизала и излизала, без да си дава сметка, че в същия момент някъде са преценили, че има достатъчно основания за задържането й. Неприятна мисъл.

Но не по-неприятна от чувството, което го обзе, когато превъртя ключа. Някъде наблизо се разлая куче. Не спираше. Харди зачака собственикът му да излезе и да го успокои, да провери защо лае. Това не стана. Не стана нищо и бесният лай продължи. Би могъл да е крадец, въоръжен с щанга, а не адвокат, на когото са поверили ключ. И — очевидно — никой не би се заинтересувал от него.

И сред подобни съседи се бяха намерили двама очевидци за времето на убийството и още няколко за пристигането на пощенското камионче? Теръл трябва да е бил много убедителен, каза си Харди.

Влезе и след около минута кучето млъкна.

Къщата беше бяла. Подът в антрето беше от бял италиански мрамор на розови ивици. Меката мебел във всекидневната беше модерна, бяла, шкафовете и етажерките — черни. Кремав килим се простираше от стена до стена. Сред окачените картини Харди разпозна репродукция на „Майка изяжда детето си“ на Гоя. Приближи се и разгледа още няколко репродукции и оригинали, които не би окачил и в тъмен заключен килер, да не говорим за всекидневната на къща, в която има малко дете.

В бележника си записа да напомни на Фримън да не допуска журналисти до това място. Предположи, че обстановката отразява вкусовете на Лари, не на Дженифър.

На целия долен етаж всичко беше безукорно чисто, стерилно. Кухнята — бели и черни квадрати на пода, бели и черни мебели — сякаш никога не бе използвана. Над печката висяха медни съдини.

Тишината бе тежка — Харди се улови, че ходи на пръсти из стаите на първия етаж. В трапезарията видя черна лакирана маса и шест стола. Библиотека, пълна най-вече с медицински книги. Никакви романи — само биографии и история. Малка стаичка с камина, канапе и поставка за списания. Никакви списания. Дръпна покривката на леглото — нямаше чаршафи.

Спря в долния край на стълбата. Нима Дженифър бе обитавала тази къща? Не се виждаше никакъв признак за живот. Отбеляза си да я попита да не би през последните месеци да е била другаде. И къде.

Месец след като с Франи се нанесоха в новата си къща, от един лунапарк й купи картичка с надпис: „ЧИСТАТА КЪЩА Е ПРИЗНАК ЗА ПОХАБЕН ЖИВОТ“. Сега тя висеше гордо в кухнята. Реши че няма смисъл да проверява дали и Дженифър случайно няма такава.

Горе бе съвсем същото. Вляво беше стаята на Мат — оправено легло, старателно подредени играчки. Слънцето залязваше и изпълваше пространството вътре с оранжев блясък. Оттам се влизаше в баня и нарисуваните с шаблон морски кончета на стената бяха единственият признак засега, че някой е живял тук.

Мина отново покрай стълбата и спря, за да погледне надолу към всекидневната и трапезарията. Бяло. Черно. Огледала, метал и сгъстяващ се полуздрач. Прииска му се да свършва колкото се може по-бързо и да се махне оттук.

Голямата спалня го изненада. Жълтата полицейска лента все още беше там — не залепена на вратата, а се търкаляше на пода отпред. Прекрачи я и влезе.

След като специалистите от полицията бяха свършили работата и чистачките бяха почистили, Харди изведнъж се почувства уверен, че Дженифър не е стъпвала в тази стая. Върху голия матрак на леглото имаше сгънати чаршафи и одеяла, на шкафа до вратата към банята видя кърпи, валма прах по ъглите.

Не знаеше дали си го въобразява, но му се стори, че вижда следи от кръвта. Беше тъмно и щракна ключа на лампата. Крушката изпука и изгоря. На двете нощни шкафчета край леглото също имаше лампи и той бързо, неспокойно, отиде и натисна копчето на едната. Така беше по-добре. Заобиколи леглото и запали другата. Наведе се и прокара ръка по белия мъхест килим. Стори му се, че вижда петно. Както и очакваше, не откри нищо, но все пак почувства облекчение.

Изправи се. Беше по-спокоен. Запали лампата в банята и надзърна. И тук нямаше признаци за живот. Угаси лампите край леглото и излезе, като на прага спря за миг, за да погледне още веднъж стаята, в която бяха извършени убийствата.

В края на коридора, вляво, имаше още една врата. Лампата — този път не изгоря — му помогна да види безличен кабинет с шкафове, папки, рафтове с медицински списания. В средата имаше голямо черно бюро, добре подредено, покрито със зелена кожа. Харди седна зад него.

Очевидно и тук не бе влизал никой. Върху бюрото имаше дебел слой прах. Зачуди се дали полицаите са направили опис на вещите в тази стая и си даде сметка, че може и да не се е наложило. Самата Дженифър бе предоставила компрометиращия списък, „забравяйки“, че пистолетът липсва.

И, естествено, ако наистина не бе влизала в спалнята, нямаше как да предположи, че липсва. Това би могло да се окаже съществено. Трябваше да я попита. Записа си.

Продължи да седи и докато последните слънчеви лъчи се процеждаха през завесите на прозореца, се опита да си представи как ли е изглеждал животът в тази къща. Педантичният ред навсякъде, според него, би могъл да те докара до лудост. Просто човек нямаше къде да се отпусне, дори донякъде. Когато всичко това се натрупа, нямаше как да изпуснеш парата. Емоциите трябваше да се взривят…

Надраска последните си бележки върху бюрото и се загледа към прозореца. В този момент с лявата ръка напипа нещо. В горния ляв ъгъл изпод зелената кожа се подаваше лист хартия.

Беше от джобен бележник със спирала, неравномерно откъснат. Изглеждаше нехарактерно за Лари Уит — подобен човек не би могъл да понесе неравномерностите по края. Той би отрязал листа с ножичка или с острото си джобно ножче.

Харди се усмихна презрително при мисълта. Но имаше нещо по-съществено. Датата на листчето беше 23/12, а отдолу бе написано „НЕ!!!“. Освен трите възклицателни знака, беше подчертано два пъти и оградено в кръгче. Най-отдолу имаше телефонен номер, с код 213 — Лос Анджелес.

Харди го набра.

— Юридическа кантора.

Естествено, помисли си той. Представи се и поиска да говори с шефа. Часовникът му показваше пет и петнайсет, беше четвъртък, но юридическите кантори никога не спят — без никакво колебание му отговориха, че госпожа Клайн ще му се обади веднага.

Не беше съвсем веднага, но не се и забави прекалено. Реши, че госпожа Клайн или е имала много тежък ден, или е човек, с когото не би прекарал свободното си време.

— Съжалявам — каза тя, — не успях да схвана. Вие сте?

Харди обясни още веднъж — че представя клиентка в Сан Франциско и сред документите й е открил телефонния номер, който е набрал. Попита каква би могла да е връзката. Коя фирма? Реши да играе нейната игра не по-зле от нея.

— „Крейн и Крейн“. Коя е клиентката ви?

— Дженифър Уит.

Госпожа Клайн замълча.

— Името не ми е познато лично — заяви тя след малко и се засмя уморено. — Но това не означава нищо.

— А Лари Уит? Съпругът й. Може би някой от вашите адвокати знае? Вие управляващ съдружник ли сте? Дали ще е възможно да…

— Не, няма! — изведнъж гласът й стана рязък. Още една пауза, толкова дълга, че Харди реши, че е затворила.

— Госпожо Клайн?

— Ох, извинете ме. Моля ви. Просто не съм на себе си. Тази седмица… О, дори и това не е редно да казвам…

— Всичко наред ли е?

— Не, господин Харди, нали? Не всичко е наред.

— Съжалявам — каза той. Напрежението в големите фирми може би наистина беше такова, каквото го описваха слуховете. — Ще се обадя по-късно.

— Не, няма смисъл. Искам да кажа… — Чу се ридание. — Толкова съжалявам! Искам да кажа… господин Симпсън няма да бъде тук… Той е… беше… управляващият съдружник. Убиха го.

Като хипнотизиран, Харди изслуша фактите. Оказа се, че господин Симпсън е Симпсън Крейн, бивш управляващ съдружник на „Крейн и Крейн“. Преди седмица той и жена му били застреляни у дома им. Занимавал се с антипрофсъюзни дела и напоследък преговарял за някакви контракти. Подозирали, че профсъюзите са наели някой, за да го очисти, но полицията нямала никакви улики и всичко било в сферата на предположенията. Сега фирмата управлявал синът на Симпсън, Тод, но, както можело и да се очаква, никак не било леко.

Когато Харди затвори, навън бе станало съвсем тъмно. Сгъна листчето с телефонния номер и го прибра в портфейла си. Остави лампата на бюрото запалена, излезе в коридора, спусна се по стълбата и най-накрая — слава Богу — излезе навън.

— Боже мой! — прошепна.

Докато шофираше към дома си, донякъде за да се отърве от неприятното чувство, останало му от посещението в къщата на Уит, си позволи да се укори, задето бе нарекъл листчето с телефона „документ“. Ясно си спомняше първия път, когато бе срещнал тази дума като студент по право. Надутите фрази, претенциозността и въобще всичко в дефиницията му се бе сторило толкова нелепо и толкова откровено глупаво, че си бе направил труда да я запомни наизуст. Закле се като адвокат никога да не я употребява.

Терминът „документ“ тук се използва в най-широк смисъл и включва всички ръкописни, печатни, машинописни, графични и по друг начин запазени материали, репродуцирани или оригинални, включително неточни преписи, първоначални, междинни или окончателни чернови, проекти и записи от всякакъв вид, изготвени на ръка, по механичен, електронен, фотографски или друг път, както и аудио (например магнетофонни записи) и видео записи на всякакви изказвания, разговори и събития, включително, без ограничения, резюмета, адресни справочници, рекламни материали, споразумения, анализи, лични бележници, брошури, календари, диаграми, циркулярни писма, настолни календари, дневници, указатели, магнитни дискове, всякакви рисунки, финансови и други оценки, извлечения и изчисления, указания, печатни органи на организации или други публикации, инструкции, вътрешна и външна кореспонденция, фактури, номенклатури, професионални характеристики, счетоводни книги, лицензи, наръчници, бележки, организационни структури, памфлети, разрешителни, пълномощия, снимки, картини, планове, проекти, рекламни материали, публикации, платежни нареждания, графици, спецификации, стандарти, статистически анализи, стенографски записки, изследвания, магнетофонни ленти, телеграми, телетипни съобщения, видеокасети, ваучери, работни скици, чертежи, папки и така нататък.

Яребица на крушово дърво.

И сега, без да се замисля, бе нарекъл този къс хартия с дата, телефонен номер и два пъти подчертано НЕ!!! „документ“!

Никак не се радваше.

Риа, жената, която външно приличаше на Дженифър Уит, крещя и се кара на своя Джими толкова ядосано и дълго, че когато най-накрая надзирателката дойде и измъкна телефонната слушалка от ръцете й, за да я окачи на вилката, тя само наведе глава и се върна мълчаливо в килията си. В съседната килия Дженифър се надигна на лакът върху нара си.

— Не ми прозвуча добре.

— Това лайно! — След трийсетина секунди пауза Риа отново влизаше във форма. — Този педераст Джими ми каза, че трябвало да чакам още няколко дни! Можело и седмица! Седмица тук! Майната му! Ако се чука с някоя друга, ще го убия тоя кучи син!

— Какво точно ти каза? — попита Дженифър, като се надяваше да я зарази със спокойствието си. Подобен тон бе може би подходящ, когато е на смях, когато всички са заедно и се веселят, но когато е изблик на гняв… напомняше й за Лари, за други неща, за собственото й положение. От избухването на Риа я полазиха тръпки. Сви се върху изпоцапания гол дюшек и се опита да ги укроти. — За парите ли?

— Това мръсно лайно! — Риа сграбчи пластмасовата чашка, в която бяха пастата и четката й за зъби и я запрати към решетката.

— Риа, престани, моля те!

Риа престана да крещи и ругае, но след това направи няколко крачки, свлече се на пода и се разплака.

След малко Дженифър стана от нара и се приближи до решетката, която ги разделяше.

— Не успял да намери пари за гаранцията ли?

Риа поклати глава тихо.

— В началото каза, че трябвало да почакам най-много още ден-два. Сега вика, че без мен приходите му намалели и му трябвало повече време. Какво ще кажеш? Без мен приходите му намалели! — И тя отново се разрида.

— Колко ти трябват? — попита Дженифър.

— Какво?

— Колко пари каза, че ти е гаранцията. Пет хиляди?

Риа кимна.

— Защо?

Дженифър седна на пода, сви колене пред гърдите си и ги обви с ръце. Бе научила доста неща за затвора. Клара също знаеше много, както и Мерседес. Ако ти стиска и имаш пари, ако ножът е опрял до кокала, можеш да подкупиш надзирателите, да уредиш едно или друго. Беше се случвало много пъти.

— Още не съм съвсем сигурна — отвърна Дженифър, — но може би ще му помогна да ги намери. — Каза го съвсем тихо, после вдигна очи към Риа. Искаше да е сигурна, че ако някой друг чуе, ще може да отрече. Риа я гледаше с полуотворена уста, сякаш не вярваше на ушите си. — Разбира се, ще трябва и ти да ми помогнеш, ако се наложи.

12

„Лудницата“ на госпожа Картър бе главната забележителност на улица „Калифорния“ в продължение на половин век. Сервираха „помия“ — гъсто турско кафе и преди еспресото да се наложи през седемдесетте, в „Лудницата“ можеше да се намери най-добрата „Ява“ в цялата западна част на града. Луан, дъщерята на госпожа Картър, все още си правеше „помия“ по стария начин — разбъркваше едро смлени зърна в кипяща вода и после наливаше през цедка. Получаваше се доста силна течност.

Харди имаше нужда тъкмо от това. През нощта двете ангелчета ги бяха будили с Франи поне шест пъти едно след друго — Ребека имаше възпалено ухо и температура, а Винсънт, както обикновено, искаше да яде. Забавляваха се, но и двамата родители бяха на мнение, че са преживявали и по-добри времена.

Описанието, което Глицки бе направил на Уолтър Теръл — блед, кестеняв, с мустаци — не беше кой знае колко точно. Оказа се мургав, средиземноморски тип, доста далеч от предварителната представа. Харди седна и сложи куфарчето си на масата, за да го познае онзи. След малко Теръл се появи и се настани безшумно срещу него.

Беше и по-млад от очакваното — на около трийсет и две. На четирийсет Харди не се чувстваше стар, но се разстройваше, защото повечето от хората, с които работеше, в последно време бяха по-млади от него и това не бе убягнало от вниманието му.

Теръл беше с маратонки, протрити дънки „Ливайс“, бяла риза на ситни райета и сако, което му бе по мярка. Каквито и да бяха съмненията на Глицки към Теръл и неговите теории, този човек сигурно бе успял да се прояви, след като беше стигнал до отдел „Убийства“.

Щом му донесоха кафето, той отпи, потрепери и започна да слага вътре захар, сякаш идеше краят на света.

— Що за име е Дизмъс? — Пак опита „помията“. Продължи да разбърква.

Харди обясни за хиляден път, че това е името на добрия крадец от кръста до Христос.

— Мисля си, че нашите са искали да ме накажат за нещо. Като си помисля, че можеха да ме кръстят Бил или Джак…

Теръл се ухили.

— Да, каквото и да е, само не Сюзън. — Пак отпи от кафето и този път остави лъжичката. — Кошмарно е. И хората го пият всеки ден?

— Всеки ден.

— Кошмарно. — Посочи куфарчето на Харди и попита: — Е, провери ли за Нед?

Харди кимна. Бе прегледал доклада за ексхумацията на Едуард (Нед) Холис предишната нощ, след като сложиха децата да спят, за щастие на жена си, която не бе разговаряла с възрастен човек през последните няколко дни и очакваше да прекарат вечерта заедно.

Усмивката и приветливото държане не бяха съвсем убедителни. Теръл беше хитро ченге и можеше да си се държи колкото си иска дружелюбно, но в никакъв случай нямаше да позволи някакъв си адвокат да му прилага номера, дори и по една случайност да е приятел на Ейб Глицки.

Харди кимна пак. Тук нямаше какво да печели.

— Опитвам се да разбера какво е станало с Нед. Естествено, Дженифър няма какво да каже по въпроса. Открили са атропин?

Теръл посочи куфарчето.

— Нали така пише?

— Да, но какво от това?

Харди го изненада за първи път.

— Как какво?

— Открили са известна концентрация на атропин в предната част на дясното бедро. И това показва, че може да е инжектиран?

— Разбира се.

— Добре, така да е. А какво показва, че го е направила Дженифър?

Теръл отново опита кафето и този път не забеляза, че е кошмарно.

— Не се е набоцкал сам. Атропинът не е наркотик.

— Добре, така да е, но какво доказва това? Може да се е опитвал да се самоубие. Може да е успял. Искам да разбера дали има нещо, за което не знам, защото иначе не виждам как така всичко това може да се превърне в обвинение в убийство.

Теръл очевидно се сдържаше с усилие. Лицето му се зачерви.

— Превърнало се е в обвинение в убийство, защото го е убила. Твоята Дженифър му е видяла сметката за седемдесет и пет бона.

Харди се опита да успокои топката.

— Не казвам, че не е. Просто се питах какви доказателства… дали имате доказателства, че тя е инжектирала атропина. Откъде сте сигурни, че изобщо е била в стаята?

— Била е. Оставила го е да се тъпче с алкохол и кокаин, докато изгуби съзнание и после го е боднала със спринцовката. Когато лекарят го е видял мъртъв, е установил голямо количество кокаин и е решил, че няма смисъл да проверява за други неща. — Той потропа с пръст по масата и добави: — Това е, което се е случило, господин Харди. Няма съмнение.

Това „господин Харди“ не беше добър признак и Дизмъс нямаше намерение да гневи инспектора повече.

— Не казвам, че не е. Прокуратурата е преценила, че трябва и е повдигнала обвинението. Струва ми се обаче, че е трябвало да разполагат с още доказателства.

Теръл поомекна малко и зае защитна позиция.

— Има и още. Нали им заведох Харлън Пул?

— Любовникът й? Зъболекарят? Как се добра до него?

— Срещнах името му в показанията на Дженифър. Отидох при него и поговорихме. — Теръл се наведе напред и продължи нетърпеливо: — Понякога в нашата работа се налага да имаш някаква интуиция. Имаш чувството, че знаеш какво е станало, притискаш когото трябва и готово.

— И ти пристисна Пул?

Теръл очевидно си спомняше случая с удоволствие.

— Не се наложи да го притискам кой знае колко. Този тип има добра практика, четирийсет годишен, жена, три деца. Казах му, че ако ми помогне, ще се опитам името му да не се чува. Разприказва се моментално.

— И какво каза?

— Че му е изчезнал атропинът една вечер, след като Дженифър се отбила за малък вечерен сеанс. Изглежда са го направили на стола… макар че не стана съвсем ясно. — Теръл се ухили. — Останах с впечатлението, че с жена си вече не го прави така. Все едно. Не разбрал за какво става дума, докато мъжът й Нед не хвърлил топа. Чак тогава си изкарал акъла. Решил, че Дженифър го е направила и полека-лека я изоставил.

— Защото си е помислил, че е убила Нед?

— Да, защото е убила Нед.

Харди се облегна назад. За да спечели малко време, вдигна чашата си, изпи утайката и направи физиономия. Липсваше нещо много съществено.

— Нека уточним. Когато Нед е умрял, Пул е решил, че го е направила Дженифър, нали?

Теръл кимна.

— Това заключение не е ли малко прибързано? Трябва да е знаел какво е намислила тя… да се е досещал. Нали?

— Разбира се. Тя е говорила за това.

— Че смята да убие мъжа си? — Харди поклати глава. — Щом Пул се е уплашил след това, защо не е предвидил какво ще стане и не я е чупил по-рано?

Теръл опря лакти на масата и се замисли над проблема.

— Сигурно не е предвидил. Тя не е заявила, че смята да убива мъжа си. Мисля, че Пул се е досетил след това.

— Но защо? Защо изобщо му е минало през ума?

— Защото тя му е говорила, че иска да го напусне, че щяло да е фантастично, ако умре, за застраховката и така нататък.

— Да го остави и да желае да умре не значи, че го е убила.

— Да, но се е опитвала да го напусне поне два пъти. Нед я е намирал и я е смазвал от бой.

Десетка!

— Значи и Нед я е биел. Доказано ли е?

— Питаш дали се е оплаквала официално ли? В не се занасяй?

Страхотна информация и може би вярна, но Харди не смяташе, че съдът ще я приеме, защото се основаваше само на чужди думи, не от първа ръка — доктор Пул казал, че Дженифър му казала, че Нед я биел. Но все пак представляваше психологическа бомба. Ако беше истина, че Дженифър е убила Нед, защото я е малтретирал — за да спре изтезанието и за да получи застраховката, която според нея й се е полагала — всеки би повярвал, че е направила същото и с Лари.

Тъй като аргументът изглеждаше убедителен, изкушението да се направи паралел между обстоятелствата около смъртта на Лари и тази на Нед щеше да е силно и Харди започна да се надява, че Пауъл и обвинението ще се уловят за симетрията и ще тръгнат в тази посока — и в двата случая Дженифър имаше будещ съчувствие мотив.

Но не го спомена пред Теръл. Вместо това се съгласи, че аргументите му са доста добри.

Засега приятели или поне добронамерени врагове, двамата застанаха пред бара и зачакаха рестото. Харди попита Теръл дали е обръщал внимание какви дребни съвпадения изникват почти винаги, когато задълбаеш в някое дело.

— Да, странно е, знам — отвърна Теръл. — Преди два месеца, например, стана една взломна кражба и ме извикаха в апартамента. По едно време, докато оглеждах прозореца, поглеждам навън и някакъв тип ми вика: „Хей, Уоли!“. Оказа се един съученик, с който играехме футбол в училище. Но си прав. Такива неща се случват непрекъснато.

Харди реши да му разкаже за смъртта на Симпсън Крейн в Лос Анджелес.

— Не е ли странно? Отивам в къщата на жертва на убийство, намирам телефонен номер, набирам и попадам на още една жертва на убийство.

Това накара Теръл да закове пред вратата. Може би все още не беше готов да се впусне слепешката в гъстата мъгла, но Харди не бе склонен да мисли така.

— Как каза, че е умрял този… Крейн?

— Мислят, че е работа на профсъюзите. Наемен убиец. Точно каквото Дженифър твърди за Лари. Дяволско съвпадение, нали?

Теръл поклати глава, сякаш се опитваше да прочисти мозъка си, да прогони неприятната мисъл.

— Не, при Лари не е било това. Дженифър му е видяла сметката.

Харди реши да не се усмихва, когато му подаде кукичката със стръвта. Глицки го бе посъветвал да му подхвърли някоя теория.

— Но все пак ще признаеш, че е интересно.

Теръл сви рамене пренебрежително.

— Така е, но подобни неща, както казах, стават непрекъснато.

— Прав си. — Харди отвори вратата и потрепери от студ. — Прав си. Стават непрекъснато.

Седемгодишният Матю Уит се усмихваше от цветната снимка със съвършен фокус. Фотографът бе свършил работата си отлично, защото зад дяволитата физиономия бе уловил и личността на детето. Каквото и влияние да бе оказвал стерилният дом върху това дете, очевидно то не се бе предало. В очите му се четеше истинска усмивка, някаква шеговитост — може би тъкмо бе казал на фотографа нещо хитро и се гордееше със себе си. Но това не бяха очи на малък хитрец — гледаха открито, искрено. Приятно момче, стремящо се да достави удоволствие.

Дейвид Фримън беше в банята, а Харди се отпусна в едно от старите, тапицирани с червена кожа кресла край прозореца във всекидневната, като безуспешно се опита да откъсне поглед от Матю. В албума имаше още доста снимки и преди да попадне на тази, бе успял да види голяма част от тях.

Черната му коса бе прилежно сресана на път, ако не се брои лизнатото място на челото. Носеше памучна фланелка на зелени и бели райета, чиято яка бе смачкана и краищата напомняха кучешки уши. Между предните му зъби имаше пролука. Лунички по носа. Дълги мигли. Зачатък на трапчинка. Усмихнатите очи бяха тъмнозелени.

Харди, облегнат назад, гледаше през прозореца, без да вижда нищо в мъглата. Не знаеше колко време е минало, когато почувства ръката на рамото си.

— Вече не можем да направим нищо.

Фримън, все още във вехтата си хавлия, отново стисна рамото му. Понякога бе изненадващо състрадателен, но в крайна сметка бе прагматичен. Ако не можеш да промениш нищо, според него, не си струваше да се безпокоиш. Харди не беше съгласен. Човек имаше право поне да скърби, дори и без някакъв осезаем резултат.

Бос, небръснат, с разрошена коса, Фримън прекоси всекидневната и отиде в кътчето за хранене, където, върху блестяща махагонова маса бе пръснал документите, с които в момента работеше, бележници, кутии с аудио касети. В момента се занимаваше с едно дело, планираше стратегията си за следващото, уреждаше обжалвания и дребни подробности, изостанали от по-рано — такъв ли щеше да бъде и животът на Харди? Погледна на всичко това през очите на жена си и се зачуди дали не прави грешка, като се свързва с Дейвид и Дженифър.

После пак видя снимката. Боже… ако Дженифър го е убила, дори и случайно, ако се е изпречил пред нея ненадейно…

Ами ако казваше истината? Ако е невинна? Значи там е бил и някой друг. Някой, който е имал нужда от смъртта на Лари и сега оставя Дженифър да преживее целия този ад. И Нямаше кой да отмъсти за Матю.

Харди вярваше в отмъщението — в жестокото, целенасочено отмъщение. Тъкмо това навремето го привличаше в полицейската работа, а после и в прокурорската. Сега обаче — и така разбираше, че се превръща в адвокат — смяташе, че преди отмъщението трябва лично да отстрани всякакви съмнения.

Това беше и силата, която мотивираше действията му сега — не желаеше да се превръща в марионетка, да заема поза на обвинител или защитник, да обслужва чуждо мнение, а да открие истината, независимо по какъв начин.

Обърна снимката на Матю с гърба нагоре и взе следващата.

Фримън живееше на ъгъла на „Тейлър“ и „Пайн“, на склона на хълма Ноб, един етаж над най-стария и най-добър френски ресторант в града. Поддържаше собствена изба за вина в ресторанта и се хранеше в него десетина пъти на месец.

Апартаментът му беше със скромни размери — две спални, всекидневна и кухня с малка трапезария. Въпреки доходите на собственика му, съвременните технологии не бяха допуснати вътре. Фримън все още използваше стар, монтиран на стената телефон с шайба и купения през шейсетте години, модерен за времето си стерео грамофон, на който пускаше плочите си със симфонична музика — друга не признаваше. Креслата и канапетата във всекидневната бяха удобни, макар и тапицерията им от червена кожа да бе протрита и напукана. Краката на малката масичка имаха формата на лъвски крака с нокти, а лампите бяха със старовремски абажури.

Делото, по което Фримън работеше в момента, беше отложено за понеделник, защото представителят на обвинението имал зъбобол и трябвало да се лекува. Повика Харди — той живееше само на шест пресечки, — за да поговорят за Дженифър Уит преди почивните дни.

Разбира се, снимките от местопрестъплението бяха в папката. Харди знаеше, че някои хора първо ги разглеждат, а после четат — той не беше от тях.

Общо бяха направени двайсет и седем фотографии на стаята, в която бяха извършени убийствата, макар че повечето показваха едни и същи неща, но от различен ъгъл. Както обикновено, бяха изпълнени професионално — с добър фокус и контрастни цветове, виждаше се всичко, което трябва.

Имаше и осем снимки на труповете — както бяха заварени от полицията в апартамента и близки планове на раните, снимани по-късно, върху масата за аутопсии.

Харди и Фримън ги разгледаха внимателно една по една. Мълчаливо.

Когато свършиха, разстлаха върху масата десетина снимки от местопрестъплението, за да ги огледат още веднъж.

И бащата и синът бяха простреляни с по един куршум от автоматичния пистолет 38-и калибър на семейството. Както и останалите пет в пълнителя, те бяха с нарязани върхове — нещо често срещано при оръжията, купени за самоотбрана в дома, защото в случай на нападение човек рядко има възможност да стреля повече от веднъж и този единствен изстрел трябва да причини максимални поражения.

В това отношение куршумите си бяха свършили работата. Лари бе прострелян в сърцето, от упор. Оловното парче бе излязло през гърба и се бе забило в стената. Дупката в мазилката беше снимана отблизо и Харди се изненада, че не я е забелязал при посещението си, но пък си даде сметка, че тогава умът му не бе в най-добрата си форма.

Силата на изстрела бе съборила Лари върху леглото, откъдето се бе свлякъл на пода. Изглежда беше умрял преди това, защото кървавите петна около него не бяха размазани.

Човек трудно би могъл да разгледа хладнокръвно снимките на Мат. Момчето беше улучено в главата. Бе стояло пред вратата на банята. Предишната вечер тя изглеждаше стерилна, но на снимката огледалото беше счупено, стените бяха изпръскани с кръв.

Оставиха снимките настрана и заговориха за банката, за разговора с Лайтнър, за посещението в къщата, смъртта на Крейн, за мнението на Теръл относно смъртта на Нед Холис. Фримън се разхождаше напред-назад, все още по хавлия и слушаше внимателно. Когато Харди приключи, призна, че не си е губил времето.

— Положението не изглежда толкова лошо, колкото ми се видя вчера. Естествено, утре може да стане по-зле.

— Радвам се, че го казваш. Не ти трябва да е розово два дни поред.

Фримън не му обърна внимание.

— Така или иначе, залавяме се за работа. Накарах Филис да прехвърли парите в нашата сметка. Първоначалната сума. Нямаше проблеми.

— Мислеше ли, че ще има?

— Да си призная, като вземем предвид всичко останало около Дженифър, просто не бях сигурен.

Харди реши да смени темата.

— Мислех тази сутрин да отида при Дженифър и да я поразпитам за работата на Лари, както й за родителите й, с които са били в обтегнати отношения. Къщата изглеждаше така, сякаш никой не е живял в нея. Искам да разбера дали е влизала в стаята, в която са намерени труповете, след като е била почистена.

— От това няма да имаме никаква полза.

Харди започна да прибира документите в куфарчето си. Щеше да направи, каквото е решил и нямаше намерение да спори.

— Така е, знам. Но може да даде храна за актьорските ти способности. Ще накараш съдебните заседатели да жонглират с възможностите.

— Възможности ли?

— За това кой друг може да е убил Лари.

Фримън кимна.

— Да, но не се налага да доказваме, дори да показваме, че някой друг може да е убиецът. Господин Пауъл ще трябва да докаже, че е Дженифър.

— Ако не е влизала в спалнята, за да види какво липсва, ще елиминираме най-сериозния им аргумент.

— Само, ако го докажем. Можем да го твърдим, но няма как да го докажем. От голи твърдения няма полза.

— Ще предизвика някакво съмнение. Ако има достатъчно съмнителни моменти…

Фримън се намръщи.

— До делото има още много време. Каквото и да открием, ще е от полза. Това с Теръл… ще свърши работа. Ако Пауъл се хване.

Харди затвори куфарчето си.

— Обвинителният акт е подписан. Вече няма да отстъпи. В играта е.

Фримън изглежда не беше чак толкова убеден в последното.

— Вероятно разполага с още нещо. Това бих искал да разбера. Той сигурно се безпокои, че е възможно и да не спечели с нещата, които ни е показал досега. Така или иначе, съвсем скоро ще разберем. Междувременно, искам да проуча внимателно каквото са ни връчили. Не ме разбирай погрешно… идеята ти не е лоша. Старата стратегия „свършил го е някой друг идиот“. Аз също съм я използвал.

— Е?

— Това е всичко. Намери някой друг идиот, когото да посочим с пръст.

Харди стана, доволен, че отново се движи.

— Възможно е тя да казва по-голямата част от истината.

— Сигурен съм, че е така. — Фримън почеса небръснатата си челюст. — Много трудно е да не издадеш поне част от истината, ако се мъчиш да я скриеш. — Фримън замълча, доби сериозно изражение и добави: — Казах „ако“.

13

— Значи Лари е работел и в клиника за аборти. И какво от това? — Глицки почти не слушаше. Седеше отпуснато на седалката в колата си до Харди. — Пък и не знам дали си спомняш… Работната седмица свърши.

Но Харди нямаше намерение да се откаже.

— А колко заплахи и смъртни случаи има тази година в клиниките за аборти?

Глицки затвори очи.

— Не знам. Ти ми кажи.

— Добре, ще ти кажа. Днес следобед проверих. От декември в града са четири.

Глицки отвори очи. Работеше в отдел „Убийства“ и това беше в неговата сфера.

— Смъртни случаи?

— И заплахи.

— Колко са били смъртните случаи?

— Един.

Глицки изсумтя и пак затвори очи.

— Лари Уит може да е вторият.

— Ако го беше пречукал някой недоволен борец срещу абортите, а не жена му.

Харди продължи да кара на запад. Нямаше мъгла, вятърът бе утихнал и се очертаваше прекрасна петъчна вечер. Залезът пред тях бе достоен за пощенска картичка.

— Значи не ти се вижда правдоподобно?

— Ако съм съдебен заседател, определено нямаше да се хвана. Естествено, аз съм ченге и не мисля като съдебните заседатели, но така или иначе, трябва нещо повече от голо твърдение. „Дами и господа, знаете ли че в сряда и събота доктор Уит е правел аборти“ няма да ти свърши работа. Имаш ли представа колко се ядосват някои хора от такива неща? Как очакваш да реагират? Нямаш никакъв свидетел.

— Ами Том? Братът на Дженифър?

Сутринта, след посещението си при Дженифър, Харди бе разговарял и с брат й. Очевидно Том мразеше Лари, ненавиждаше го. Не беше особено привързан и към сестра си. Не можа да му каже къде е бил сутринта на 28 декември — нямал работа, така че най-вероятно се е размотавал в апартамента си. Никога не се бил опитвал да вземе пари назаем от Дженифър или Лари. „Или от Мат“, добави насмешливо.

Единственото, което му каза Том, а и то не можеше да се използва непосредствено, бе това, че баща му редовно биел майка му. Харди бе видял как се държи Фил, така че фактът не бе кой знае какво разкритие, освен че потвърждаваше думите на Лайтнър за приемствеността при семейните побоища.

Харди продължаваше да търси „другия идиот“, когото да използва Фримън при защитата — човек, който да е имал мотив, а и възможност да убие Лари Уит. Беше решил да изпробва предположенията си пред Глицки и след „наемният убиец“, видял сметката на Симпсън в Лос Анджелис и недоволният борец против абортите, идваше ред на Том.

— Е, какво ще кажеш за Том? — продължи да настоява. И сам не вярваше, че има голяма вероятност.

Глицки се отърси от дрямката.

— Добре, нека да изясним този въпрос и после ще говорим за друго, съгласен ли си? Първо — той сви показалец, — Том не е искал заем от Лари или сестра си, така ли е? Така е. Ще посочиш ли друг възможен мотив? Този тип няма досие и всички потвърждават, че не се е виждал със семейството на сестра си повече от година. Да не смяташ, че една сутрин просто се е събудил и си е казал: „Я чакай да убия мъжа на сестра си“? Няма да ти повярвам. Освен това няма никакви отпечатъци — в къщата или по пистолета. Ако вкараш тези неща в играта, само ще провалиш защитата си.

Харди примижа от яркото слънце.

— Бедата е, че клиентката ми остава без…

— Може би тъкмо затова й е връчен обвинителния акт — прекъсна го Глицки небрежно.

Предния понеделник Харди и Моузес бяха ходили за сьомга и бяха уловили по две всеки. Същата вечер опекоха едната за вечеря у Моузес, а другата мариноваха по рецепта на домакина. Останалите две нарязаха, осолиха, намазаха със захар и коняк, увиха във фолио и затиснаха с тухли в хладилника на Харди. Щяха да ядат риба, докато им омръзне или умрат — което дойде по-напред.

Франи се бе облегнала на барплота и пиеше сода. Пико Моралес, настоятел на аквариума „Стайнхарт“ и стар приятел на Харди, седеше на масата до жена си пред чинийка с ордьовър. Моузес и приятелката му Сюзън Уейс се целуваха в тъмния ъгъл край задната врата.

Харди влезе с Ейб и го представи на компанията. Прекоси стаята и целуна жена си, а тя извърна съвсем леко лице, колкото да му покаже какво мисли.

Все още бе сърдита.

Харди си даваше сметка защо и до известна степен я разбираше. През седмицата се бе отдал изцяло на кариерата си и трябваше да мине известно време, преди конфликтът да утихне. Не обвиняваше Франи. Самият той бе доста изтощен от безсънната нощ и посветения на Дженифър ден. Отгоре на всичко бяха поканили приятелите си на сьомга — Пико и Анджела, Моузес и Сюзън, Глицки и жена му Фло.

Направи се, че не забелязва недоволството на Франи, вдигна фолиото, покриващо стъкления съд и направи физиономия.

— Пак ли сьомга! — каза с въздишка. — Предпочитам да изям един хотдог.

Харди обичаше сьомгата безумно. Взе един нож и си отряза тънко парченце.

— Можете да ме гледате, като го правя, но не опитвайте сами. — Мушна суровото парче в устата си и задъвка доволно. — Знаете ли, че един от първите работнически закони в Шотландия е забранявал на работодателите да хранят наемниците си със сьомга през цялата седмица?

Сюзън Уейс не можеше да повярва.

— Истина ли е? Имало ли е такъв закон?

— Законите са неговият живот — отбеляза Франи.

Разбира се, каза го на шега, но Глицки изгледа Харди съчувствено. В този момент се позвъни — беше време да се появи Фло. Харди и Ейбрахам отидоха да отворят.

Моузес разказваше за пореден път — сега заради Сюзън — за това как Харди бе спасил живота му във Виетнам. Харди изпитваше неудобство и реши да омаловажи събитието.

— Хайде, хайде. Бяха го простреляли в краката, а аз се намирах на десетина метра.

— Да, ама наоколо беше доста горещо. — Моузес показа как са трещели мините и трасиращите куршуми.

— А какво трябваше да направя? Да те оставя там ли? Скочих и домъкнах окаяния му задник обратно в дупката. Стана за не повече от десет секунди.

— Обаче го улучиха и него.

— Това не се предвиждаше. Сега, двайсет години по-късно, рамото още ме наболява.

— А на моите крака им няма нищо. — Моузес се ухили.

Телефонът иззвъня. Харди смяташе да остави телефонния секретар да запише обаждането, но позна гласа на Фримън, стана и се извини на компанията.

— Съжалявам, че прекъсвам вечерята ти — каза Фримън, — но имам лоши новини. — Харди зачака. — В деня, когато са арестували Дженифър, са арестували и някаква жена на име Риа Томпсън. — Гласът му звучеше дрезгаво, гърлено. — Гаранцията й е била пет бона и днес си е тръгнала със сутеньора си.

— Много хубаво.

— Да. Риа удивително прилича на Дженифър. Сещаш ли се?

— Е, и? — Харди чакаше.

— По някакъв начин снимката на Дженифър се е оказала върху арестантската карта на Риа.

Арестантската карта беше нещо като вътрешен паспорт на седмия етаж. Надзирателите сравняваха лицата и снимките, за да се уверят, че всичко е наред. Риа и Дженифър бяха прекарали в ареста само два дни и физиономиите им не бяха познати.

— Какво говориш, Дейвид?!

— Че нашата клиентка ни е платила само до понеделник, защото не е имала намерение да остава там след това. Малката ни птичка е духнала от кафеза.

— Дженифър е избягала? От седмия етаж? Майтапиш ли се?

— Ще ми се да се майтапех, синко. Ще ми се — въздъхна Фримън.