Тринадесетият съдебен заседател

50

Харди се събуди плувнал в пот, задъхан, зелената стая го поглъщаше, газът с дъх на бадеми изгаряше трахеята, дробовете му, раздуваше ги до пръсване, караше го да агонизира — събуди го писъкът в съня му. Ако беше в реалността, този писък нямаше да се чуе, щеше да бъде задушен, преди да се роди.

Всичко беше наред. Беше в спалнята, Франи спеше до него. Часовникът край леглото показваше три и нещо — беше спал почти два часа.

Стана и отиде до банята, за да наплиска лицето си с вода. Потеше се — косата му беше залепнала за главата. Изпи таблетка аспирин и дръпна кожата около очите си — тъмните кръгове отдолу не изчезнаха.

Седна във всекидневната, без да се облича. Беше студено — по-студено от всякога. След малко чу стъпки, дойде Франи.

— Лош сън? — Седна на коленете му и го прегърна. — Лепкав си.

Не беше в състояние да говори. Тя приглади косата му, притисна се към гърдите му.

— Ще донеса одеяло.

Когато се върна, Харди трепереше. Не можеше да спре. Франи го зави с одеялото и отиде да вземе още едно. Когато се върна, той се беше отвил и дишаше тежко. Франи го уви отново с двете одеяла и пипна челото му — гореше.

Събуди се отново. До сутринта изглежда оставаше още много време. Все още беше на креслото. Вслуша се в тъмнината, за да чуе нещо отвъд обичайните звуци на заспалата къща — дишането на Франи край него, бълбукащият аквариум в спалнята им.

Нещо — струваше му се, че е звук — се бе промъкнало в съзнанието му.

Полазиха го студени тръпки и изведнъж го обзе страх. Какво щеше да стане, ако някой е разбрал какво е научил?

Не си спомняше кога си е легнал. Не си спомняше как се е оказал в креслото, защо Франи е до него. Махна одеялата и си помисли, че може да се е върнал и да е припаднал.

Ами неговите пистолети?

Пистолетите му, от времето, когато беше ченге, бяха заключени в сейфа. Когато преместиха Ребека в бившия му кабинет, извадиха сейфа и го сложиха на най-високия рафт в шкафа зад кухнята. Стана с усилие и отиде да провери. Запали всички лампи по пътя си.

Сейфът не беше пипан.

Отвори го. Пистолетите бяха там. Изглежда губеше допир с реалността. Никой нямаше намерение да го закача. Не тук. Не и в неговия дом.

После му хрумна, че Лари Уит може би си е мислил същото. И Симпсън Крейн… Застреляни със собственото им оръжие. У дома им.

Нелепо.

Взе едрокалибрения пистолет и отиде да провери — стаята на Винсънт, на Ребека, спалнята. Мина през кухнята, трапезарията, всекидневната, върна се в дългия коридор. Нищо. Изглежда полудяваше.

Погледна зареденото оръжие в ръката си и му мина през ум, че точно така стават нещастията. Полутъмна къща, някой — жена ти или детето — се появява неочаквано, ти го вземаш за крадец, за някой, който те заплашва…

Върна се при сейфа и заключи проклетата играчка. Изведнъж се сети. Краката му омекнаха. Беше твърде кошмарно дори да си го помисли. Трябваше да седне.

Лари в края на краищата е ударил Мат. Не само веднъж. Може би Мат се е появил по време на скандала и е взел страната на майка си, може би е настоял баща му да я остави на мира, може би Лари в яда си го е ударил с дръжката на пистолета… после си е дал сметка какво е направил, разбрал е, че не може да го скрие и че няма връщане назад… Мат — със счупена челюст, осакатен завинаги, живо доказателство за това, какъв всъщност е баща му. Край на кариерата, на педантично подредения, организиран живот, в който всичко е под пълен контрол… И в този момент идва единственото възможно решение… Мат лежи на пода край вратата на банята, Дженифър го моли да престане. Единственото решение — да се унищожат доказателствата. Куршумът ще заличи всякакви следи, няма да се разбере, че е осакатил сина си. Никой не би могъл да твърди това.

И няма да остане нищо. Никакъв смисъл да продължава да живее. Насочва дулото към себе си.

Само че преди това се обръща към Дженифър и казва: „Ти си виновна за всичко“. И тя, в този момент му вярва, защото е такава, каквато е.

Харди, седнал на пода, стигна до края. Разбира се, че не би могло да се е случило така. Изхвърленият в контейнера пистолет изключваше такава възможност.

Освен ако… ако Дженифър сама не е изхвърлила оръжието, защото се е самообвинявала за скандала, защото наистина е била убедена, че тя е виновна за всичко. Така Лари няма да е засегнат. Безценната репутация на доктор Лари Уит ще бъде спасена. И тя, Дженифър, ще си получи каквото заслужава за това, че е предизвикала скандала, за това, че е такава, каквато е.

Прекалено объркано. Едва ли е било така.

Но някои факти сочеха тъкмо в такава посока — например, категоричното й отричане, че е убила мъжа си и сина си. И — от мисълта го побиваха тръпки — особеностите на характера й напълно отговаряха на такъв тип поведение. Самоомраза, чувство за вина, нуждата да бъде наказана. Защото първата й реакция е било гузното чувство за радост от факта, че Лари е мъртъв. Мразела го е, ненавиждала е всичко, което е правел. Макар че едва е понесла смъртта на Мат физически, това не е намалило — поне в първия момент — радостта. Че Лари вече го няма. Че най-накрая се е освободила от него.

И след като е могла да изпитва подобна радост веднага след смъртта на сина си, може би е решила, че наистина няма душа и че напълно заслужава наказанието, което обществото иска да й наложи. Дори е готова да помогне. Направи тъкмо това. Сама срещу себе си.

Харди се облегна на стената. Имаше треска. Не се е случило това. Не е възможно. Имаше и други възможности, много по реални, трябваше да проучи тях. Изглежда бълнуваше.

— Не можеш да го направиш днес.

Температурата му беше 40 градуса. Струваше му се, че е на сто години. Пиеше трета чаша кафе, беше се насилил да хапне малко.

— Срещата е в девет. Трябва да отида. Остават три дни.

Три дни, докато съдия Вилърс, тринайсетият съдебен заседател, се произнесе окончателно по присъдата — вторник, 9:30. Харди бе дал ход на процедурата за отсрочване и все още се надяваше смъртната присъда да бъде заменена с доживотен затвор. Трябваше да убеди Вилърс да го направи, да открие нещо приемливо.

След решението на съдебните заседатели бе прекарал с Дженифър половината нощ, за да обсъдят възможностите. Не й беше разкрил последния си коз — на своя глава беше решил все пак да заговори за побоищата. Вече нямаше никаква друга надежда. Беше споменал за разкритията си около медицинския център и тя бе дала съгласието си да направи всичко, което трябва, за да намери нужните доказателства. Сега поне изглежда й се искаше да живее.

Първата му стъпка — в осем вечерта в петък — беше да се обади на председателя на медицинския център доктор Кларънс Стоун, който живееше в Сан Франциско. Успя да го убеди да се срещнат най-късно в неделя сутринта в девет. Трябваше да отиде, въпреки грипа.

Децата си играеха в стаята си.

— Слушай, болен си — каза Франи. — Напоследък работиш денонощно. Не си се прибирал у дома от месец. Трябва да се погрижиш за себе си.

Опита се да й се усмихне.

— Това и смятам. Много скоро. Обещавам.

Винсънт изпищя и Франи се спусна към детската стая, за да види какво става. Харди се надигна бавно и като се подпираше, за да не залита, тръгна след Франи. Оказа се, че Винсънт е прещипал пръста си и Ребека е надала съчувствен писък. Харди я взе на ръце, за да я укроти, без да забравя да извърне глава, за да не я зарази.

След минута се върнаха в кухнята с децата. Франи взе бучка лед от хладилника, за да я сложи на прещипания пръст.

— Не можеш ли да обжалваш както всички останали? — попита тя.

— Какво да жалваш? — попита на свой ред Ребека и запя: — Нани-банани, нани-банани.

Винсънт проточи врат над рамото на майка си, за да види къде са бананите и също се присъедини към песента. Ставаше все по-шумно. Децата умееха да се правят на палячовци.

Харди имаше чувството, че главата му ще полети нагоре без тялото. Сега, разбира се, малките искаха банани, но той бе готов да се обзаложи, че не са останали.

— След като се чувстваш достатъчно добре, за да излизаш навън — каза Франи, — защо не ги заведеш до магазина, за да купите? — Харди си даваше сметка, че жена му донякъде има право да се държи така, но точно в момента не беше готов да се съобрази с проблемите й. — И двамата. Майка им има нужда от почивка.

Кларънс Стоун живееше в голяма къща край брега на малко повече от километър, но на Харди му се стори, че е в друга галактика. Когато мина по алеята и спря пред входа, се почувства напълно изтощен и му трябваше цяла минута, за да събере сили колкото да натисне звънеца.

Отвори му прислужник. Минаха по дълъг коридор, постлан с дебела пътека, която заглушаваше стъпките им. Прислужникът го въведе в нещо като кабинет с много книги по стените, където, зад бюро по-голямо от това на Фримън, седеше възрастен човек с къси бели мустаци. Беше по кафяв домашен халат от коприна и пишеше нещо със скъпа писалка. При влизането на Харди той остави писалката, стана — под халата се виждаха черни панталони — заобиколи бюрото и протегна ръка.

— Не изглеждате никак добре, млади човече.

Харди не се съмняваше, че е така. Не се и чувстваше никак добре. Все още го тресеше. Гъстата мъгла сякаш задушаваше всяка надежда за топлинка, дори и малко. Беше пуснал отоплението в колата на най-силното, но от него не му бе станало по-добре.

— Обикновен грип — кимна Харди. — Това е.

Стоун каза на прислужника да донесе чай с много лимон и мед — все пак беше лекар. Накара Харди да седне на един стол и да свали сакото си. Поиска разрешение да го прегледа. Безплатно.

— Спите ли достатъчно? В това състояние не би трябвало да ставате от леглото.

— Тази седмица си взех осемте часа сън — отвърна Харди с разтракани зъби. — Добре съм.

Стоун взе една старомодна докторска чанта и я остави на пода. Извади стетоскопа, преслуша го, премери температурата му с термометър, който отчита веднага, видя гърлото му.

— Да, грип е.

Донесоха чая и Стоун наля две чаши.

— Предполагам, че наистина идвате при мен по неотложна работа. Не бива да излизате навън така.

— Важно е — кимна Харди и облече сакото си.

Стоун седна срещу другия ъгъл на масичката и се обърна към него.

— Споменахте, че е във връзка с медицинския център.

Харди предполагаше, че повечето подробности са известни на доктора, така че му разказа съвсем накратко какви са подозренията му, включително и възможността Лари Уит да е научил нещо съмнително във връзка с циркулярната оферта.

Когато свърши, Стоун се замисли.

— Познавате ли много лекари, господин Харди? — попита той накрая.

Харди кимна.

— Няколко.

— Знаете ли колко хора непрекъснато се опитват да им продадат едно или друго? — Вдигна ръка, за да го спре. — Ще ви кажа. Не минава ден, без средно успелия лекар да получи купчина рекламни брошури, два-три формуляра за откриване на кредитни карти, предложения за изгоден кредит и какво ли още не. Дори и да наредите на пощата да не ви доставя никакви подобни материали, подателите идват сами и ги пускат в кутията. Няма спасение, повярвайте ми, опитвал съм.

— Добре.

— Добре. Мислите ли, че някаква гръмко написана оферта за продажба на акции би привлякла вниманието на някого? Не е така. Подобни получаваме всеки божи ден. Тъкмо затова в борда на директорите решихме да я напишем в по-мрачни тонове. Не искахме да звучи сензационно. Не искахме да будим неоправдани надежди за бъдещето на центъра, защото то беше абсолютно неясно. Възможността да се удавим беше напълно реална. Никой от борда, абсолютно никой, не подозираше, че „Пакрим“ ще прояви такъв интерес.

— А защо беше даден такъв кратък срок?

— Не беше чак толкова кратък. — Стоун се облегна и кръстоса крака. — Лекарите са грамотни хора. Могат да четат. Бедата е, че както повечето други хора, когато прочетат нещо, не реагират веднага. Затова решихме да сложим крайния срок, за да накараме колегите да побързат. Освен това не забравяйте, че ставаше дума за инвестиция от двайсетина долара. Осемнайсет. За такова нещо не е нужно човек да се съветва с жена си или адвоката си. Условията бяха изложени пределно ясно и всеки получи своя шанс.

— Но не всички са купили акции.

Стоун сви рамене, кимна.

— Ако в това виждате някаква конспирация, боя се, че не съм с вас.

Щеше да е по-лесно, ако Стоун бе заел защитна позиция, ако бе проявил и най-малък признак на враждебност. Нищо подобно — седеше удобно, говореше спокойно и — най-лошото от всичко — в думите му имаше съвършена логика.

Харди се наклони напред.

— Али Сингх ми каза, че акции са купили само трийсетина лекари.

Стоун потвърди.

— Може да са и четирийсет. Не съм сигурен. Но са много по-малко, отколкото ми се иска сега. — Разпери ръце безпомощно. — Но такъв е животът. На кого не му се ще да е купил акции от „Епъл“ при основаването на концерна. Или пък от „Макдоналдс“?

— Но доктор Уит е бил недоволен преди акциите да поскъпнат толкова много.

— Сигурен ли сте, че е бил недоволен? На кого се е оплакал? Може би е искал да му се позволи да купи повече акции. Или нещо не му е било ясно. Причината може да е всякаква. Не познавах доктор Уит лично, така че нямам представа.

Вече беше водил този разговор — аргументите на съдия Вилърс бяха горе-долу същите. Харди тънеше в догадки и предположения, но не разполагаше с нито един факт. Отново се почувства зле и се отпусна назад със затворени очи.

— Господин Харди?

— Май трябва да си тръгвам. Благодаря ви, че ми отделихте време. Помогнахте ми.

Стоун се ръкува с него и го изпрати през коридора до пътната врата.

— Знаете ли… имам още един последен въпрос — каза Харди. — Ако нямате нищо против. Какво стана с акциите, които не са били продадени?

Поредната административна подробност, която Стоун нямаше нищо против да сподели.

— Част от тях продължават да са непродадени и са включени в активите на центъра. От тях раздаваме премии. Или заплащаме услуги.

— Например, адвокатски хонорари?

Стоун се усмихна.

— Да. И адвокатски хонорари. Господин Бакмън направи голям удар преди време. Тогава си мислехме, че ние правим удар, при това голям. Евтини хартийки срещу квалифицирана юридическа помощ. — Стоун все още се възхищаваше от прозорливостта на Бакмън. — Крейн обикновено ни таксуваше по двеста и петдесет на час. Бакмън предложи да уреди всички административни въпроси около промяната срещу петдесет хиляди акции. Пресметнахме, че ще са му нужни около сто часа, за да приключи с всичко, а акциите струваха две хиляди и петстотин долара — по онова време. Изгодата беше несъмнена и бордът се съгласи. Впоследствие се оказаха не сто, а триста часа, така че бяхме още по-доволни.

— Петдесет хиляди акции?

— По пет цента едната. Нищо и половина. Сега, разбира се, нещата са по-различни.

Харди чакаше.

— Е, никой от нас не може да се оплаче. Не бива да завиждаме на господин Бакмън. Той положи големи усилия и направи всички ни далеч по-богати. Грях ли е това?

— Колко получи той?

Стоун присви устни и се усмихна отново.

— Предполагам, че данните вече са публикувани. Малко повече от седем милиона.

Харди повтори цифрата. Бавно, на глас.

Стоун беше съгласен, че сумата е солидна.

— А сега по-добре се приберете вкъщи и легнете. Вземайте по един аспирин на четири часа.

— И пийте много течности — добави Харди.

Докторът се усмихна.

— Точно така. После ми изпратете петдесет долара за съвета. — Усмивката се превърна във весел смях. — Пошегувах се. По силата на навика.

Но не се прибра у дома.

Дейвид Фримън се бе събудил и дирижираше симфоничен концерт — непознат за Харди — във всекидневната си. Влезе при него, хвърли чантата си на пода и се стовари тежко на канапето, като метна върху себе си две възглавници, за да му е по-топло. Фримън бе в стихията си.

Харди задряма.

Когато се събуди, мъглата все още беше пред прозорците. Дейвид го бе завил с одеяло и преглеждаше някакви документи на масата. Беше тихо.

— Колко е часът — попита Харди. Чувстваше костите си толкова натежали, че не бе в състояние да вдигне китката си.

— Минава два — отговори Фримън. — След тежко дело и аз обикновено се разболявам.

— Не мога да съм болен — отбеляза Харди и се надигна. Опитът не беше особено успешен. — Защо съм тук? — попита той себе си.

— Защо сме тук? Какво е животът? Ето това са големите въпроси. Затова те харесвам. Искаш ли да хапнеш? Аз умирам от глад.

— Не мисля, че мога да хапна и залък.

— Добре. — Фримън отиде до хладилника и започна да рови вътре.

— Петдесет хиляди акции. — Въздъхна Харди.

Ровенето престана и главата на Дейвид се показа над отворената врата.

— Какво?

— Седем милиона.

— Искаш да кажеш, че е взел петдесет хиляди акции плюс седем милиона? Сбъркали сме си професията.

— Не. Получил е петдесет хиляди акции и цената им впоследствие се е покачила на седем милиона.

Фримън се отказа от търсенето на нещо за ядене, прекоси малката всекидневна и седна на канапето. Лицето му изведнъж доби разтревожен вид. Той почеса небръснатата четина по брадичката си.

— Взел е акции, вместо хонорар? Той ли е бил шефът на фирмата?

— Взел е акции вместо хонорар. И не е бил шеф.

Фримън погледна тавана.

— Каква е била цената на акциите?

— По пет цента едната. Какво мислиш?

— Мисля, че може би си попаднал на нещо.

— Аз също. — Харди имаше нужда от подкрепа, от съвет, от потвърждение на фактите. Повече не можеше да си позволи да се провали. — Само че не знам какво е то.

Фримън разсъждаваше, проверяваше аргументите, съпоставяше. Той стана и отиде до прозореца, вгледа се в мъглата. Харди отново се разтрепери, после започна да се поти. Хвърли одеялото и отново му стана студено.

Фримън се обърна и го изгледа неодобрително.

— Не изглеждаш добре — отбеляза той, отиде до канапето и седна до Харди, за да сподели мислите си.

Голяма юридическа фирма като „Крейн и Крейн“ не би позволила на някой от младшите съдружници да приеме акции без стойност, вместо твърдо почасово заплащане. Джоди Бакмън, млад и амбициозен, може би се бе споразумял с „Пакрим“ или отнякъде е имал информация за това, какво се готви в бъдеще. Фримън не би могъл да е сигурен за подробностите — никой не можеше да бъде, — но смяташе, че Бакмън е предложил на центъра идеята за продажбата.

В това не би имало нищо лошо, ако не беше старшият управляващ партньор Симпсън Крейн. Бакмън бе работил около триста часа, за които би могъл да получи пари по установената тарифа, но не бе донесъл нищо на фирмата. Симпсън може би беше разговарял с него за това, може би самият Бакмън бе поискал разрешение, предварително, но така или иначе, ако Крейн бе от тези, които са готови да приемат акции на стойност две хиляди и петстотин долара, вместо седемдесет и пет хиляди долара в брой, нямаше да притежава просперираща юридическа фирма.

Би отказал подобна операция и по този начин би провалил плановете на Джоди — както за напредък във фирмата, така и за скорошно забогатяване. Може би дори и годежът му за милионерката Маргарет Морънси би бил изложен на опасност.

Ако единствено Симпсън Крейн е пречел на Бакмън да постигне това, което е искал в живота си, ако го е заплашил, че ще дръпне килимчето изпод краката му, дали Бакмън би го убил? Може Крейн дори да го е заплашил, че ще го уволни. Поне Фримън би постъпил точно така.

— Ето, това е — завърши той. — Как ти харесва?

Харди чувстваше пареща болка в очите и гърлото му бе пресъхнало, но бе изслушал всичко с внимание. Това не беше далеч от собствените му предположения. Сега оставаше само да се докаже.

— Прекрасно — отвърна той. — Гаджето ми щеше да полудее от радост.

Фримън го изгледа, както се гледа марсианец. Харди трепереше и трябваше да се прибере у дома колкото се може по скоро. Остави го на канапето и отиде до кухнята, за да повика такси по телефона.

Въпреки добрите съвети, нямаше никакъв шанс да се прибере у дома. Нямаше време за това. Във вторник сутринта щеше да се изправи пред Вилърс и ако не успееше…

Но преди това имаше един последен шанс. Може би с малко късмет…

Обади се на Франи от летището и прие очаквания гняв. Имаше право да му се сърди. През последните месеци не беше никакъв баща и съпруг, но смяташе да се издължи съвсем скоро. Беше научил нещо от това дело. Много неща. Бе попаднал във водовъртежа на безумието, но щеше да се измъкне оттам. Да се занимава с нещо друго или със същото, но по друг начин. Веднага, щом свърши.

Щом свърши.

Франи щеше да разбере, когато й минеше ядът. Самата тя не би искала той да постъпи иначе… нали бе настояла да направи всичко възможно, за да открие истината за смъртта на Лари Уит? И на Мат. Заради Дженифър. Целта му беше точно това и щеше да стигне докрай. На всяка цена.

51

Самолетът трябваше да кацне един час преди здрачаване. Когато обявиха, че се снишават, Харди спеше на мястото си до прозореца, увит с одеяло. Отвори очи и погледна навън. Два или три пъти по-голямо от обикновено, слънцето блестеше в червеникавата мараня над океана. Долу се виждаше плетеницата от магистрали, проточили се из долината, Холивуд, задръстени от автомобили. Пасадина от това разстояние не приличаше на платен паркинг.

Харди затвори отново очи и, изтощен от треска и недоспиване, дочака спирането на самолета.

Това, каза си, докато залиташе към най-близкото бюро за коли под наем, е безумие.

Но някак си успя да се добере до Пасадина. Някога, като прокурор, бе идвал тук на квалификационни курсове, така че знаеше къде да отиде. Час след кацането на самолета съобщи на Франи чрез телефонния секретар, че е стигнал, където трябва и изгуби свяст под завивките.

Спа непробудно четиринайсет часа и се събуди плувнал в пот, но и с чувството, че има шанс да оживее. Наближаваше обяд, неделя 24 октомври. С все още треперещи ръце се обади вкъщи, но пак никой не вдигна. Записа ново съобщение. Каза, че се чувства по-добре. Че ще позвъни пак.

Рестофър се обади на третото позвъняване. Поздрави го достатъчно сърдечно, но когато Харди започна да му обяснява защо е дошъл, още на второто изречение почувства промяна, почти злокобна.

— Трябва да зарежеш всичко това — прекъсна го инспекторът. — Или поне да не ме намесваш.

Лоша изненада. Последният път Рестофър му бе обещал да му съдейства, ако има нужда. Сега даваше заден ход.

— Случило ли се е нещо, за което не знам?

— Нищо особено. Само дето твоят прокурор се е обаждал на шефа ми.

Тишина. Но и нямаше какво повече да се каже. Харди бе създал сериозни проблеми за Флойд Рестофър, който чакаше пенсионирането си. Полицаят не искаше повече.

— Трябва да затварям.

Връзката прекъсна.

Харди стисна слушалката.

— Започва веселата част — каза той гласно.

Отиде в банята, глътна два аспирина и се погледна в огледалото.

— Хубави очи. — Направи крачка назад и си даде сметка, че и всичко останало е като очите. Трябваше да се избръсне, да си сложи чисти дрехи, да поспи поне още четиринайсет часа. Не му стигаше кураж да си измери температурата.

След още петнайсет минути неуверено крачене из стаята, той си поръча закуска и отново позвъни на Рестофър.

— Знаеш ли, че Маргарет Морънси е сгодена за Джоди Бакмън? — Рестофър мълчеше и Харди добави: — Трябва да започна отнякъде, Флойд. Стигнах дотук. Имам нужда от малко помощ, моля те.

В слушалката се чуваше дишането му. Харди чакаше.

— Ако щеш вярвай, но телефонът на Морънси го има в указателя. Сан Марино. — И затвори.

Харди потърси Джоди Бакмън в „Крейн и Крейн“ и понеже не го откри, остави съобщение на телефонния секретар. Вероятно е бил претрупан с работа и затова не му се е обадил във връзка с Лари Уит. Обясни, че ще е в Лос Анджелес два дни и помоли да се срещнат, може би за обяд. Остави телефонния номер на хотела, както и номера на стаята си, за да му се обади, ако има възможност.

Късметът му сякаш се изчерпа. След като се срещна с доктор Стоун без проблеми, след като Фримън бе стигнал до почти същото заключение, след като намери свободно място в самолета и свободна стая в хотела.

Дотук — сега започваха неудачите.

Рестофър не искаше да разговаря с него, Франи не си беше у дома, Бакмън не работеше в неделя, а Маргарет Морънси изглежда нямаше и телефонен секретар.

Подготви се за шока и дръпна щорите. Пред него заблестя планината Сан Габриел. На преден план, по булеварда, се виждаше как сградите губят неравната война с уличните драскачи. Отвори прозореца. Въздухът беше ароматен и топъл, мек.

Отново му прилоша и за миг го обхвана изкушението да се откаже и да се прибере у дома още днес следобед, след като поспи. Седна на леглото, отпусна се назад, затвори очи.

Изведнъж го обзе гняв. Към него самия. Почувства се отвратен от себе си, от слабостта си, от болестта. Ако искаше да спи, можеше да си остане вкъщи. Не бе дошъл тук, за да почива или за да се предаде при първия неуспех.

Изправи се, при което пак му се зави свят. Знаеше, че още не е оздравял, но се чувстваше далеч по-добре от вчера, когато бе свършил много повече работа. Трябваше да си намери дрехи. Взе ризата си — мокра и изпомачкана. Нямаше да свърши работа. Трябваше да си купи нова. Трябваше да върши нещо…

Къщата на Кларънс Стоун беше хубава, удобна постройка с човешки мащаби. Имението на Маргарет Морънси в Сан Марино го накара да се замисли. Започваше да разбира какво означава да инвестираш. Съществуваха къщи, които са само удобни, след това такива, които са богати и накрая такива, които не се виждат от шосето. Алеята след големия метален портал се виеше през дъбова гора и изчезваше отвъд билото на малък хълм.

Не се оказа трудно да намери мястото. Обществената библиотека работеше и там пазеха екземпляри от всички вестници. През последната година в имението се бяха провели няколко благотворителни вечери.

Имението се наричаше „Пастил“. Като френските сладки. Може би госпожица Морънси гледаше на дома си точно така — като на нещо, което услажда живота.

Харди спря пред портала и слезе. Трябваше да натисне звънеца. Преди около час, когато отново опита с телефона, никой не вдигна. Ако се окажеше, че няма никой, щеше да отиде при Бакмън. След това да се върне.

От устройството долетя гърлен женски глас:

— Да?

— Госпожица Морънси?

— Да?

Не искаше да се впуска в обяснения. Трябваше да я види.

— Опитах се да се свържа с вас по телефона.

Тя се засмя.

— Знам. Не му обръщам внимание. Оставям го да си звъни. Чудя се защо ли не го изхвърля. Кой сте вие?

Харди реши да рискува.

— Познат на Джоди.

— О, един момент. — Чу се жужене и двете крила на портала се плъзнаха встрани. — Аз съм отзад при басейна. Ще ме намерите.

— В неделя давам почивен ден на персонала.

Седяха на меки столове под чадъра. На подноса върху масата имаше две запотени кани — с леден чай и лимонада. Маргарет Морънси донесе две кристални чаши и наля лимонада.

Харди си даваше сметка, че е грозно, но не беше в състояние да избяга от първата си реакция, когато я видя. Докато се ръкуваше с нея, си помисли, че е виждал и по-хубави лица. Богата годеница или не, физиономията й не беше от най-прекрасните — челюстта изглеждаше добре оформена, но пък стърчеше напред, по бузите й имаше съвсем малко повече мъх, отколкото трябва, челото й достигаше до косата с един сантиметър по-рано. Богатството обаче бе в състояние да компенсира подобни недостатъци.

Освен това бе направила всичко възможно, за да привлича вниманието с друго, а не с лицето си — разкошната й руса коса се спускаше на вълни до раменете, беше с оскъдни бикини, на гърдите си бе завързала полупрозрачно парче плат, златна верига на кръста. Имаше дълги и добре оформени крака. На единия глезен се виждаше дискретна верижка. Харди забеляза горнището на банския й захвърлено на плочките от другата страна на басейна. Очевидно плуваше и се излежаваше на слънце без него. Защо не? И, дявол да го вземе, какво му влизаше в работата?

— Обичам да съм сама тук.

Наистина на това място човек можеше да се усамоти — не се виждаха никакви други къщи. Басейн, дървета, добре оформена градина, моравата по-нататък… разкошната къща и съвършено синьото небе. Виждаше се бяла нишка от реактивен самолет.

— Откъде познавате Джоди? — попита тя.

Харди имаше чувството, че го болят всички кости, до най-малката. Между плешките му се събираше пот, треската можеше да започне всеки миг. Отпи от лимонадата и се усмихна.

— Боя се, че съм поредният адвокат.

Реши, че смехът й е страхотен — дълбок, гърлен, освободен. Отметна глава назад, видимо във възторг.

— Адвокатите не се страхуват от нищо, вярно ли е? Джоди ми го каза.

— Аз се страхувам.

— От какво, господин Харди? — Погледна го право в очите. Нейните бяха съвсем малко по-тъмни, отколкото би трябвало. — Изглеждате напълно способен да се грижите за себе си.

— В момента се боря с жестока настинка — каза Харди. — Имам чувството, че осемгодишно хлапе ще ме събори, без да му мигне окото.

Тя го изгледа въпросително. Щеше ли да прояви отзивчивост? Или я бе разочаровал? Така или иначе, изглежда й беше все едно. Май всичко това й се струваше интересно. Тя беше от друг отбор. Може би играеше по други правила, които той не познаваше.

— Та, докъде стигнахме?

— До въпроса, откъде познавам Джоди. Не го познавам.

За миг в очите й се пови нещо… страх? Раздразнение?

— Не сте полицай, нали?

— Защо? Да не би Джоди да си има неприятности с полицията?

— Няма причина. А вие не ми отговорихте.

— Казах ви, адвокат съм. Не съм ченге.

Тя се облегна назад и скръсти ръце под бялото парче плат. Лицето й остана невъзмутимо.

— Какво си мислите, че е направил? Оставете го на мира най-после.

Харди кимна.

— Да, това е казал господин Келсо и на инспектор Рестофър. Само че аз действам самостоятелно. Аз не съм от полицията и се опитвам да спася живота на клиентката си.

Разказа й набързо за Дженифър и когато свърши, Маргарет Морънси отпусна ръце и отпи глътка лимонада.

— Само че Джоди не се е обаждал на Франк… господин Келсо. Аз му се обадих. Джоди не знаеше нищо за това и мисля, че още не знае.

— А защо му се обадихте?

— Защото, господин Харди — тя се наклони напред, — защото Джоди няма нужда от такива неща. Той е много чувствителен човек и не е направил нищо лошо. Този Рестофър изникна изневиделица и започна да го разпитва, като че ли е престъпник. Обвиненията му бяха абсурдни и само късаха нервите на Джоди. Знаете ли какъв човек е той?

— Знам само, че ви е годеник. Нищо повече.

— Тези като него са едно на милион, това е истината. През по-голямата част от времето помага на хората. Започнал е отникъде, а сега е сред елита на града. Набира средства най-малко за двайсет каузи… затова го няма и сега. Организира благотворително първенство по голф. Съдружник е във фирмата и печели добре. Освен това е мой годеник, така че не може да става дума за пари.

А може би, едно на милион, Джоди не я обичаше, не я желаеше, бе си уредил брак по сметка, за да разполага с още повече пари, с власт. Изглежда в тези обществени кръгове браковете бяха по-скоро стратегически съюзи, а не следствие на чувства. Връзките и лоялността може би бяха по-стойностни от обикновеното сексуално привличане. Харди нямаше представа, просто мястото му не беше сред тези хора.

И почти не му бяха останали сили.

— Джоди каза ли изрично, че Рестофър го е обвинил в каквото и да било?

— Не директно, но е било очевидно, че го подозира в някаква нечестна игра около смъртта на Симпсън Крейн, което е пълен абсурд. Боже мой! Симпсън му беше като баща! Когато го убиха, Джоди плака със сълзи, като малко дете! Видях го с очите си, бях там. Господин Харди, подобно нещо не може да се изимитира.

Харди не беше убеден в последното.

— Освен това — продължи Маргарет Морънси, — всички знаят кой уби Симпсън Крейн. Уби го проклетият профсъюз. Бяха врагове. Крейн твърдо вярваше, че профсъюзите унищожават страната и аз мисля, че беше прав… И бе подгонил корумпираните им лидери. Биваше го за тази работа. Някой от тях го е убил или е поръчал убийството му. Те са способни на това.

Харди понечи да я попита дали изобщо някога е разговаряла с работник, но предпочете да си замълчи. Целта му не беше да променя възгледите и живота на госпожица Морънси.

Неочаквано тя стана, отиде до брезентовия навес и взе една кърпа. Уви я около гърдите си. Не беше станало по-студено. Ако в началото това бе означавало покана, сега тя бе оттеглена.

Харди стана.

— Благодаря ви за разговора.

Тя се приближи и сложи ръка на лакътя му.

— Наистина бих желала да оставите Джоди на спокойствие. Той не е човекът, когото търсите.

— Благодаря ви за разговора — повтори той. — Приятен ден.

Телефонът звънеше. Часовникът до леглото показваше шест и половина и в първия момент Харди не можа да си спомни къде се намира, дали е сутрин или вечер. Последния път бе заспал по светло и се бе събудил чак сутринта. Зачуди се дали не се е случило същото.

Вдигна слушалката. Беше Джоди Бакмън, самата любезност.

— Здравейте. Маргарет ми каза, че сте се отбили. Съжалявам, че не се видяхме. А за това, че не се обадих… съжалявам. Наистина имах много работа и просто забравих. Съжалявам. Получих съобщението ви, но нямах време да ви потърся, защото щях да закъснея. Истинска лудница. Знаете как е понякога. Искате ли да се видим?

— Тази вечер е изключено. Мъча се да се преборя с настинката си.

— Добре, какво ще кажете за утре? Още ли ще сте тук? Ако сте свободен за обяд, елате в Сити Клуб. Имам запазена маса и готвят фантастично. В дванайсет, става ли?

— Разбира се — отговори Харди.

— Добре тогава, до утре. Знаете ли къде е?

Харди каза, че ще го открие и Бакмън затвори.

Отпусна се назад на леглото и затвори очи. Почувства, че се движи, сякаш стаята се завъртя. Изправи се отново.

Нещо пропускаше. Беше важно, може би най-важното, но не знаеше какво е то. А му беше толкова трудно да мисли… Минутите минаваха. Задряма, както беше седнал. Телефонът след малко пак иззвъня.

— Още ли си болен?

— Още.

Гневът на Франи се бе изпарил и бе заменен от тревога.

— Защо не се прибереш, Диз. Трябва да отидеш на лекар.

Каза й за уговорената среща на следващия ден. При всички случаи след нея нямаше какво повече да прави в Лос Анджелес. Но за нея трябваше да остане непременно.

Тя престана да настоява. Добре, щом така трябва… Децата са добре… Ребека тъгува за теб… не е опит за събуждане на чувство за вина, а факт… тя, Франи, жена му, ако все още си спомня, също тъгува… Ще направи ли опит да се пази и да се грижи за себе си?

Каза й, че ще се опита. Нямаше голям избор. Не можеше да отиде никъде за вечерта в това състояние и трябваше да пази стаята. Щеше да заспи още сега, чак до сутринта, херметично затворен. Щеше да се прибере утре.

Влезе в банята, изпи още два аспирина с две чаши вода. Лицето му изглеждаше изпито и жълтеникаво. Отиде до прозореца, за да затвори щорите и погледна навън. Над градските улици бе увиснал червен диск. Билото на планината беше в алено, камъните хвърляха диамантени отблясъци. Опря се с ръка на стената и се облегна.

Долу спря кола, от нея излезе човек и отиде до багажника. Извади малък куфар, огледа се, затвори багажника и веднага, без излишни движения влезе в хотела.

Харди дръпна щорите, легна и се уви.

Почувства се както у дома — глупави страхове, параноя.

Но фактът, че разбираше това, не му помагаше никак. Изведнъж реши, че трябва да се махне от хотела. Беше дал на Джоди Бакмън номера на стаята, беше му казал, че ще прекара нощта в нея.

Джоди Бакмън, който според теорията на Харди бе наел човек, за да види сметката на Симпсън Крейн и жена му, на Лари и Матю Уит. Сега единствено Харди стоеше между него и онези седем милиона долара…

Нямаше много багаж. Облече новите дрехи, прибра старите. Когато излезе в коридора, там нямаше жива душа.

Асансьорът се отвори и вътре видя мургав, добре облечен мъж. Носеше куфарчето, което бе видял от прозореца. Поне приличаше на него. Мъжът излезе и се разминаха. Докато вратата се затвори, Харди видя, че онзи разглежда номерата на стаите.

52

Джоди Бакмън закъсня двайсет минути и ако се изненада, когато видя, че Харди все още седи и го чака на масата, която бе запазил, не го показа с нищо. Треската бе утихнала след още дванайсет часа в един мотел край Глендейл. Но Харди все още се чувстваше като разнебитен.

Когато се събуди, си позволи да се чувства като идиот в продължение на две минути. Ала все пак се бе събудил, което беше утеха, а може би дори и оправдание. Може би го бе направил заради умората и треската. Без никакви сериозни причини. Но, беше факт. Смени хотела. Най-вероятно постъпката му бе глупава и излишна. Е, щеше да се примири с това.

Разбра, че е Бакмън, още преди да стигне до масата му. Влезе в помещението така, сякаш беше негово. Беше от онези бивши сърфисти на Южна Калифорния, които сякаш остаряват по някакви по-различни закони от обикновените смъртни. След като бе съдружник на Крейн, би трябвало да е поне на трийсет и пет, но изглеждаше с десет години по-млад — изсечени като с длето скули, цепната брадичка, нито бръчица, появила се от безпокойства и тревоги. Косата му, която преди петнайсетина години трябваше да е била сламеноруса, сега беше светлокестенява, късо подстригана като на президента Кенеди. Или притежаваше солариум или прекарваше много време край басейна на Маргарет Морънси.

И, нямаше никакво съмнение, този човек беше влиятелен. Преди да стигне до него, Бакмън най-напред се спря край масата на кмета на Лос Анджелес, седнал с още шестима души малко по-нататък, сред които Харди разпозна един известен и често фотографиран щатски законодател.

Докато Бакмън се приближаваше до масата край прозореца, Харди пиеше газирана вода. Нямаше никакъв смог. От мястото, където седеше, се виждаха безкрайни складови площи, нефтени помпи, железопътни депа, електропроводи, шосета, гипсови кариери. Изгледът бе добър за любителите на големи пространства, в които няма нищо приятно за гледане — нямаше вода, мостове, острови, красиви сгради, зелени хълмове. Може би Бакмън все още не се бе издигнал дотолкова, че да му се полага маса от другата страна, където беше кметът с хората си и откъдето човек можеше да зърне океана, зеленината, блещукащите планини.

— Съжалявам, че закъснях. Приятно ми е, Джоди Бакмън. — Бакмън поздрави още някой, когото беше пропуснал при влизането си и най-накрая седна. — Не ми стига времето да се здрависам с всички. Няма край. Ще пиете ли нещо?

Харди посочи чашата си.

— Само газирана вода, благодаря.

— Аз също. Чудя се как можеш да пиеш дори мартини или бира в средата на деня, да не говорим за силни питиета… — Той поклати глава. — Умът ми не го побира. Все едно да вземеш приспивателно. Е, с какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да доведа нещо докрай — отвърна Харди. — В петък клиентката ми беше осъдена на смърт.

Бакмън бе вдигнал чашата си, за да отпие, но ръката му замръзна във въздуха.

— Боже! — възкликна той. — Има и такива закони.

— Да, така е. Малко по-различно е от фирменото право.

— На смърт? Жената на Уит?

— Да. Дженифър.

Бакмън подсвирна. След малко дойде келнерът. Сакото му беше с лъскави ревери. Остави на масата чаша плодов сок.

— За нас специалитетът, Клаус. — Не си направи труд да попита Харди.

— Звучи ми добре — отбеляза той и когато Клаус се отдалечи, добави: — Опитвам се да накарам съдията да намали присъдата на доживотен затвор.

— Нали можете да обжалвате? До безкрай?

— Да. Евентуално. Ако се стигне дотам… — Нямаше намерение да обяснява процедурите на наказателното съдопроизводство. — Дженифър твърди, че е невинна — Харди си позволи да се усмихне озадачено, — и аз съм склонен да й вярвам. Трябва да представя на съдията някакви основания за съмнение. Не е нужно да е кой знае какво…

— И смятате, че обаждането на Уит…

— Не знам, господин Бакмън. Това е единственият камък, който не съм обърнал досега.

Мина още някаква важна клечка. Спря се при Бакмън, потупа го по рамото и стисна ръката му. Той кимна разсеяно, отпусна се на облегалката и посегна към плодовия сок.

— Ако това е единствената ви надежда… — Бакмън се загледа към хоризонта и добави: — След като разговаряхме, опитах да проверя документацията, но не успях да се свържа с компютъра чак до тази сутрин.

Харди чакаше.

Бакмън бръкна в джоба на сакото си и извади оттам два листа, сгънати и закрепени с телбод. Разгъна ги и ги подаде на Харди.

— Предположих, че може да потрябва, така че разпечатах графика си за деня от компютъра. Взех и оригиналния формуляр, който съм попълнил, защото понякога не разчитат почерка ми.

На първия лист имаше извадка от сведението за платените часове на Бакмън. На 23 декември, от 6:10 беше записал „0.20 за МЦЙБ“. В графата „описания на услугата“ беше вписано „тел. разг. Уит???“

Бакмън обясни:

— Трябваше да отговоря на десетина въпроса и един от тях беше на Лари Уит.

— Спомняте ли си какъв беше той?

— Не. Вписал съм го в сметката на центъра, така че трябва да е било нещо във връзка с офертата. Но не помня нищо. Съжалявам.

Харди погледна листа отново.

— Но разговорът е продължил двайсет минути. Не може толкова време напълно да се е заличило от паметта ви.

Бакмън за първи път показа признаци на раздразнение — за миг приятната усмивка изчезна. Той присви устни и отпи глътка плодов сок. Когато остави чашата, отново възвърна предишната си приветливост.

— Не, не е така. Това „0.20“ не е двайсет минути. В нашата фирма е прието да таксуваме клиентите си на десети от часа, не на минути. Две десети са дванайсет минути. — Наведе се напред и добави тихо: — Освен това закръгляваме. Шест минути и една секунда вече се броят за дванайсет минути. — Възможно е разговорът да е бил по-кратък и от пет минути… — Бакмън се усмихна хладно. — Но наистина не си спомням. Какво повече мога да кажа?

Харди погледна втория лист, на който беше оригиналния формуляр. След „тел. разг. Уит???“ имаше два плътно задраскани реда.

— Да, да — каза Бакмън, когато видя какво гледа Харди, още преди да успее да го попита. — Отговорът е, че не знам. Може да съм се заплеснал нещо, може би съм написал нещо излишно дълго. Искат да вписваме само най-необходимото. Секретарката ми се кара, ако съм многословен.

Харди продължи да гледа задрасканите редове. Никаква полза. Щеше му се да даде този лист на някой експерт, за да го изследва. Може би щеше да открие нещо. Но какво от това? Бакмън не би написал нищо толкова компрометиращо, че да помогне на Дженифър.

Вдигна очи. Бакмън го гледаше.

— Знаете ли, бих ви помогнал с радост и както виждате, правя всичко възможно. Все пак искам да знам кога ще свърши тази инквизиция заради центъра „Йерба Буена“. Дойде ми до гуша. Винаги ли става така, когато човек направи успешна сделка? Всички наоколо искат парченце от нея?

— Аз не искам.

— Да, зная, не това имах предвид. Но всичките тези въпроси…

— Господин Бакмън, една млада жена ще бъде екзекутирана, ако не докажа, че някой друг е убил съпруга й. Съжалявам, но за това си струва да се зададат няколко въпроса.

Дойде Клаус и сервира специалитета — авокадо, пълнено със скариди, салата от марули, хляб.

Бакмън започна да рови в салатата.

— Разбираемо е. Но какво общо има обаждането на Лари Уит със смъртта му? Не мислите, че го е убил някой от медицинския център, нали?

— Не знам. На този въпрос нямам отговор. Знаех, че Лари Уит е говорил с вас, а адвокатката му в Сан Франциско ми каза, че е имал някакви съмнения относно офертата за акциите на центъра. Мина ми през ум, че това по някакъв начин се е пресичало с вашите лични интереси…

— И затова съм го убил!? За какво? Не говорите сериозно, нали?

— Хипотетично, мога да го обясня, ако искате. — Скаридите, огромно количество, бяха сладки на вкус.

Харди си помисли, че ще е поучително, ако проследи реакциите му и му разказа всичко — от телефонния номер на Симпсън Крейн до отстраняването на Флойд Рестофър.

Когато свърши, Бакмън кимна. От усмивката му беше останал само спомен.

— Много адвокати напоследък взеха да пишат романи, господин Харди. Може би трябва да опитате и вие.

Харди разпери ръце.

— Тук не става дума за литература.

— Така е. Не е литература и фактът, че никой не крие нищо. Всичко около акциите на „Йерба Буена“ е публикувано.

— Симпсън Крейн ви е позволил да работите за акции, вместо за пари?

Бакмън се замисли за миг.

— Разбира се.

— Вашата фирма често ли постъпва така? Поема ли такъв риск?

Елегантно измъкване от сферата на хипотетичното. Може би Бакмън започваше да се поти?

— В наше време човек поема каквото му предложат. Клиентите диктуват всичко.

— И Симпсън не възрази?

Бакмън мислеше бързо.

— Разбира се, че не. Със Симпсън бяхме приятели. Никога не бих тръгнал срещу него. — Харди си даде сметка, че не го беше обвинил директно в това. — Естествено, обсъдихме предложението на медицинския център най-подробно. Преценихме, че има сериозни шансове организацията да се съвземе и, мога да добавя, оказахме се прави. Фирмата спечели два милиона долара от това. Поех риск, но си струваше. Вие не бихте ли постъпили така на мое място?

Бакмън взе чашата. Ръката му изглеждаше нестабилна.

Харди кимна.

— Ами останалите пет милиона?

Задържа чашата във въздуха за миг, после я стовари върху масата.

— Няма никакви пет милиона.

Най-накрая, помисли си Харди. Откровена лъжа. Беше време да го принуди да свали картите.

— Кларънс Стоун твърди, че сте получили петдесет хиляди акции. Сега те струват седем милиона. След като два от тях са отишли във фирмата… остават още пет.

Бакмън преглътна.

— Това беше лична премия.

— Току-що казахте, че няма пет милиона.

— Имах предвид за фирмата.

— Значи в края на краищата милионите са налице?

— Хареса ли ви обяда, господа? — попита Клаус. — Ще желаете ли някакъв десерт? Кафе? Нещо друго?

Бакмън вдигна глава и го отпрати.

— Не, благодаря.

Клаус се отдалечи, без дори да погледне към Харди.

Прекъсването даде възможност на Бакмън да се окопити. Не изпадна в паника. Просто поредното препятствие, което трябваше да преодолее.

— Да — каза той, — спечелих доста пари. Но, доколкото ми е известно, това все още не се смята за престъпление.

Харди се наведе напред и се опита да запази набраната инерция.

— Уит е заплашил да предупреди всички останали лекари, нали? И да провали сделката.

Бакмън отново се усмихна.

— Господин Харди, ако смятате да отправяте такива обвинения, трябва да имате някакви доказателства. В този щат има закони срещу клеветата и можете да обеднеете, преди да преброите до пет. Би трябвало да го знаете.

— Кого наехте?

Бакмън поклати глава. Не му беше никак забавно.

— Не съм наемал никого, господин Харди. Ако бях, нямаше да съм толкова глупав, че да оставя такава следа. Да не мислите, че бих подписал чек на наемен убиец? А сега ви моля да ме извините. — Той дръпна стола назад и стана. — В един имам среща и вече закъснявам.

Кимна му за последен път, видя Клаус и му каза да запише обяда в сметката му.

53

Каквото и да си мислеше, че е открил в Лос Анджелес, все още не беше в състояние да докаже и една буква от него. В самолета си набеляза възможните по-нататъшни действия — би могъл да потърси ФБР и да настои да се продължи разследването на смъртта на Симпсън Крейн. Смяташе, че ако успее да заинтригува някой федерален агент, ще успее да установи дали Бакмън е теглил по-крупна сума от банката.

Ако.

Друга възможност беше да се свърже с Тод Крейн. Може би щеше да му е интересно да научи, че Джоди Бакмън е предал на фирмата само петнайсет хиляди от акциите, които е получил.

А може би Тод знаеше? Може би беше предоволен, че е получил два милиона, вместо някакви си седемдесет и пет хиляди? Даваше си сметка, че фантазира — къде беше писано, че Бакмън би трябвало да предаде всичките петдесет хиляди акции на фирмата? От къде на къде?

Може би все пак и Рестофър би могъл… Но не, не беше реалистично да очаква такова нещо. Бяха го предупредили да стои настрана, очакваше пенсия…

Всичко беше в ръцете на съдия Вилърс в ролята на тринайсети съдебен заседател — доколко щеше да съумее да я убеди?

Собствените му теории не бяха от значение. Нямаше доказателства. Нямаше да са от полза за Дженифър. Трябваше да търси друг начин. Трябваше да бъде адвокат, да се улови за сламка, ако трябва, да се бори докрай, с всички възможни средства, дори и да не му харесваха.

Но, честно казано, оставаше една последна доказуема истина, която досега бе умишлено прикривана — Дженифър бе малтретирана от съпруга си.

Щеше да изложи всички факти, без дори да пита клиентката си — нейното упорство, декларацията под клетва, дадена на Фримън, последвалите решения на защитата.

Уви, много добре разбираше, че не би могъл да използва нищо съществено от наученото за Джоди Бакмън и медицинския център „Йерба Буена“. Това, което би могъл да спомене, вероятно нямаше нищо общо със събитията в спалнята на семейство Уит на 28 декември.

Самолетът започна да се снишава над залива. Наближаваше четири следобед, а той трябваше да застане пред Вилърс утре в девет и половина сутринта.

Последният шанс.

— Разбира се, готов съм да направя всичко.

Силуетът на доктор Лайтнър се очертаваше на фона на големия френски прозорец в кабинета му. Евкалиптовата горичка зад гърба му бе потънала в полумрак.

— Добре. Бих искал да разкажете на съдията за побоищата.

Лайтнър се изопна като струна. Замисли се.

Харди продължи почти умолително:

— Знам какво искам от вас, докторе, но това е единствената надежда на Дженифър. Вие я подкрепяхте толкова дълго, докато траеше този кошмар…

Само че да подкрепяш някого и да правиш публично достояние това, за което професионалната етика те задължава да мълчиш, бяха различни неща.

След миг Лайтнър се изправи, обърна се към прозореца и се загледа навън.

— Просто не мога да повярвам, че се стигна дотук.

Харди застана до него.

— След смъртта на Лари, когато ходехте при нея, тя никога ли не…

Лайтнър поклати нетърпеливо глава.

— Не желаеше да говорим за това.

Изведнъж стомахът му се сви. Помисли си, че може би отново го хваща грипът. Мисълта долетя неканена — може би тя го е направила в края на краищата? Стига.

Лайтнър се вгледа навън през прозореца.

— Това е като изповед в църквата.

— Да, така е — Харди не би могъл да не се съгласи.

— Искате от мен да измамя доверието й. Да престъпя клетвата си.

— И да спасите живота й.

Лайтнър се обърна към Харди. Лицето му беше пребледняло.

— А докторите, чиито имена ви дадох? Те не могат ли да помогнат?

— Какво ще кажат те? Къде са техните доказателства? — Сега нямаше да е достатъчно няколко лекари да кажат, че са виждали по тялото й синини. Свидетелството на психотерапевта беше нужно.

Лайтнър се обърна към горичката, отвори прозореца и излезе. Харди го последва и двамата се заразхождаха между дърветата.

— Какво мислите, че се е случило онази сутрин?

Лайтнър въздъхна и поклати глава замислено. От далечината долиташе шум от автомобили.

— Предполагам, че е станало така, както казва тя. Освен че изпуска физическата част.

— Физическа част?

— Лари я беше бил.

— Онази сутрин?

Лайтнър се обърна към него.

— Да кажем, че следващия път, когато я видях, имаше синини. Два дни след това. Струва ми се, че е посягал и на Мат. Не твърдя, че го е правил, защото не съм сигурен, но не е изключено.

— Мат не е имал синини.

Лайтнър поклати глава.

— Главата на момчето… — И млъкна. Харди разбра какво има предвид. Ако по главата на Мат е имало някакви следи от побой, куршумът ги е заличил. Това му напомняше за собственото му бълнуване отпреди няколко нощи.

— Но не знам какво се е случило — повтори Лайтнър.

— Попитах ви какво мислите, че се е случило. Става дума за живота на Дженифър. Трябва да накарам Вилърс да види и други възможности. Да я разубедя.

Лайтнър се опитваше да постави някаква граница, да не престъпи очертанията на позволеното.

— Добре, ето какво, според мен, се е случило. Решила е да го напусне и да вземе Мат със себе си. Скандалът е бил заради това. В Коледната вечер пак я е бил. Тя ми се обади и ми каза.

Докторът се обърна към него. Последните слънчеви лъчи осветяваха лицето му и открояваха червеникавата му брада. След дълги морални и професионални терзания, изглежда най-накрая се бе решил.

— И какво направихте вие?

— Казах й да се махне, да го остави. Тя отговори, че Лари ще я убие, ако направи това. Спомена за пистолета в нощното шкафче. Щял да го използва. Посъветвах я да го махне оттам. Очевидно не ме е послушала.

— И после?

— Вероятно в понеделник се е започнало пак… — И Лайтнър продължи да излага предположенията си. Звучаха толкова правдоподобно, че Харди го побиха тръпки. — Ударил я е и тя е заявила, че този път си отива завинаги. Започнала е да вика Мат, но него го е нямало наоколо. Може и да се е скрил някъде. В този момент на Лари може да му е дошло до гуша. Качил се е горе съвсем съзнателно… знаел е какво прави… за да вземе пистолета. Дженифър е хукнала след него, за да го накара да престане, да го моли… каквото и да е. Може да е изпаднала и в истерия, както каза онази жена от съседната къща. Но се оказва, че Лари не е в спалнята. Пистолетът обаче е там. Тя го взема, чува шум зад себе си и се обръща. Вижда друг пистолет. Показва се от вратата на банята. Стреля. По Мат. Мат през цялото време се е криел в банята с новата си играчка — пистолет от баба му, подарък за Коледа. Тогава идва Лари, готов да я удря отново и отново. Тя стреля от упор… само веднъж… — Лайтнър премигна, сякаш дойде на себе си след някакъв сън. — Това е. По-късно се е опитала да прикрие следите. Но не е имала избор. Лари несъмнено е щял да я убие.

Харди мълчеше. Шумът от автомобилите вече не се чуваше. Слънцето залязваше, между листата на дърветата се прокрадваше студ. Ако всичко това беше истина, нямаше да има проблеми със защитата.

— Така смятам, че е станало. Лари е отишъл, за да вземе пистолета. Не е имало предумисъл. Дженифър е искала единствено да се махне, да се освободи от него. Трябвало е да се разведат много по-рано. Било е самоотбрана, убеден съм.

— Утре ще кажете ли същото в съда? Ако подготвя клетвена декларация, ще я подпишете ли?

— Каква клетвена декларация? Няма никакви доказателства. Дори и аз го разбирам.

Харди също си даваше сметка, че е така. Но имаше нужда от разказа на Лайтнър, от присъствието му в съдебната зала.

— Оставете на мен да се тревожа за това — отвърна той. — Въпросът е мога ли да разчитам на вас? Ще кажете ли на съдията това, което ми казахте сега?

Лайтнър се замисли, сякаш преценяваше последствията, въздъхна и кимна утвърдително.

Ребека наистина бе тъгувала за баща си.

Той лежеше на килима пред камината и си играеше с нея. Тя не му позволяваше да стане, боричкаха се и си говореха на някакъв свой език. С репертоара си от целувки — заешки, нос в нос, с мигли и така нататък, — които тя сама бе измислила, го бе дарила с десетминутно непомрачено с нищо щастие.

Времето за лягане на децата минаваше — навън бе тъмно, вътре лампите не бяха запалени, — но пък семейството отново беше заедно. Огънят пукаше. Винсънт заспа и Франи отиде да го сложи в леглото. Върна се, изтегна се до Харди и сложи глава на корема му. Ребека вече дишаше равномерно.

— Ще си лягаш ли? Нали е утре?

— След малко.

— Дизмъс… — Гледаше го нежно, с тревога. Отиде до него и сложи ръка на рамото му. — Скъпи, единайсет минава.

Харди седеше пред механичната пишеща машина на кухненската маса, подпрял челото си с ръце. Беше уморен, мозъкът му отказваше да работи. А трябваше да мисли. Пишеше вече три часа. Най-напред довърши клетвената декларация на Лайтнър, която трябваше да бъде формулирана много внимателно, после се зае с мотивите по иска си присъдата да бъде смекчена на доживотен затвор без право на предварително освобождаване, съгласно параграф 190.4 (е) от Наказателния кодекс на Калифорния.

Второто беше доста по-сложно, защото не би могъл да се надява на успех, ако не изнамереше законни основания за започване на нов процес. Разполагаше с два аргумента — първият се състоеше в това, че поради обединяването на обвинението за убийството на Нед Холис с това на Лари и Мат, съдебните заседатели са били предубедени. Наистина, Дженифър и Фримън се бяха съгласили процесът да продължи въпреки това, но имаше надежда да се справи с този проблем. Смяташе да твърди, че никой компетентен адвокат не би се отказал от пренасрочване на нов процес при тези обстоятелства и че съгласието на Дженифър е резултат на лош съвет. (Беше сигурен, че на Фримън няма да му мигне окото от подобна тактика и дори би го посъветвал да постъпи по същия начин, ако не се бе сетил сам. Важното за него беше клиентката му да остане жива, а не да задоволява професионалната си суета.)

Този аргумент бе сериозен, макар че вече имаше решение на съдията по него и нямаше да е никак лесно то да се промени.

Вторият аргумент беше и последната му надежда. Досега не бе ставало дума, че Лари Уит е малтретирал Дженифър. Харди знаеше, че няма да е лесно, защото тъкмо Дженифър бе причината това да стане. Трябваше да обясни защо.

Според наказателния кодекс, чрез този аргумент можеше само да иска смекчаване на присъдата на доживотен затвор, но не и насрочване на ново дело и обявяване на първото за невалидно.

За да стане това, Вилърс трябваше да изпълни акробатически номер, който едва ли би направила.

Но нямаше избор — трябваше да сложи всички яйца в кошницата си и да се надява, че Вилърс държи на справедливостта и истината толкова, колкото се говореше в юридическите среди. Знаеше, че за нея никак не е леко да подпише смъртна присъда, но, от друга страна, дали щеше да се съгласи да отмени собствените си решения? Дори да се опиташе, Пауъл щеше да нададе вой, а той съвсем скоро щеше да стане главен прокурор… Твърде неразумно да го превърнеш в свой враг малко преди това.

Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че се самозаблуждава. На практика рядко се случваше присъда да бъде променена на този етап. Финалните административни ходове можеха да се представят като последен шанс за подсъдимия, но в действителност чрез тях се даваше възможност на съдията да се спаси от проваляне на гледаното дело. Това последно препятствие допринасяше за по-справедливото прилагане на смъртното наказание само на хартия — на практика, погледнато исторически, то рядко бе оказвало влияние.

След като приключи с писането, Харди се зае отново да прегледа всички факти, които имаха отношение към утрешния ден и това му отне цялата нощ. Бележките за Том Дистефано, сведенията на лекарите за нараняванията на Дженифър, клетвената декларация на Дженифър, че се отказва от най-разумната защитна стратегия, абортите, първите показания на зъболекаря Харлън Пул.

Слава Богу, че тогава се беше обадил и бе настоял да се запише в протокола.

Смяташе, че Вилърс ще му даде възможност поне да започне, но едва ли щеше да позволи да заговори за неща, за които досега не е ставало дума, в това беше напълно сигурен.

Малко след като Франи го целуна и му пожела лека нощ — защото реши, че е безсмислено да настоява повече, той взе телефона, изнесе го зад вратата, за да не се чува и я затвори.

Чу уморения глас на петото позвъняване.

— Нанси, извинявай, че те будя толкова късно, но трябва да ти задам един последен въпрос.

54

Стигна до съдебната палата в седем и половина. Въпреки ранния час, репортерите вече се събираха. Днес делото щеше да се реши окончателно и предчувствието за новината ги привличаше като мухи. Около няколкото паркирани подвижни телевизионни станции се суетяха техници, няколко групи пиеха кафе от пластмасови чашки и ядяха сандвичи.

Един от новинарите го позна и го помоли да направи изявление. Харди спря. Вътрешностите му горяха. Искаше да избегне всичко това, защото можеше да навреди.

— Какво искате да ви кажа? Още нищо не се е случило. Присъдата не е потвърдена. — Върви да преживяш това, помисли си.

Надойдоха други:

— Разполагате ли с нови доказателства?

— Какво ще кажете за Дийн Пауъл като главен прокурор?

— Смятате ли, че Дженифър Уит ще бъде екзекутирана?

Този въпрос като че ли отрезви всички. Харди не искаше да си навлича неприятности още отсега. Вилърс бе предупредила, че не желае да разговарят с журналисти и би било безразсъдно да постави на карта всичко тази сутрин, ако докато обмисля решението си, тя го види да позира пред телевизионните камери като Пауъл или Фримън.

Тръгна отново. Съжалявам, без коментар. Някъде в тълпата зърна Дейвид Фримън — би трябвало да изпита облекчение, че вижда съюзник, но вече и към него бе охладнял достатъчно. Все пак беше добре, че старецът е решил да дойде — да демонстрира солидарност, да разговаря с репортерите, ако се наложи. Харди реши да се възползва.

— Ето го Дейвид Фримън. Обърнете се към него.

Тълпата се юрна нататък, а той в това време изкачи стъпалата, прекоси фоайето, качи се с празния асансьор на третия етаж, покрай сейфовете за веществени доказателства, докато най-накрая се скри в една празна стая за подбор на съдебни заседатели.

Денят беше особен. Двамата с Пауъл бяха облечени еднакво — черни костюми, бели ризи, червени вратовръзки. Тази на Харди бе с едва забележими ромбчета. Каква волност!

Залата вече беше пълна. Харди мина през прохода между редовете, поздрави Фримън и Лайтнър, които бяха седнали един до друг. Подаде на психотерапевта клетвената декларация, която му бе подготвил и започна да бъбри за незначителни неща с Фримън, докато онзи я прочете. Лайтнър нанесе няколко поправки и я подписа.

Харди кимна на Пауъл, който тази сутрин беше сам. Вероятно бе преценил, че не е нужно да присъства и помощникът му Морхаус. Процедурата не би отнела много време.

Въведоха Дженифър. Беше облечена простичко — тъмни ниски обувки, синя пола, бяла блуза с малка яка. Когато приставът я остави на мястото, тя се огледа назад в залата и вдигна ръка. Харди видя, че Лайтнър кимна. Лицето на Дженифър се проясни.

— Майка ми е тук — каза тя. — И Том.

Беше истина. Нанси тъкмо влизаше. Том я подкрепяше. Когато й се обади, му бе казала, че са погребали Фил през почивните дни. Не бе имала време да отиде на свиждане с дъщеря си, но отново бе в добри отношения със сина си. Той пак се бе превърнал в неин син. Децата й се завръщаха. По какъв повод само, помисли си Харди.

Обявиха влизането на съдия Вилърс и откриха заседанието.

Всички бяха на местата си и чакаха.

— Добре — започна Вилърс и намести очилата си. — Добро утро на всички. Господин Пауъл, ще направите ли изявление?

— Не, ваша светлост. Съдът се произнесе достатъчно ясно и категорично. Обвинението се отказва. — Той погледна часовника си. Явно не очакваше да се забави дълго.

— Господин Харди?

Харди стана и й подаде документите си.

— Ваша светлост, връчвам на съда два иска. Съгласно параграфи 1179–1181 от Наказателния кодекс на щата Калифорния, иск за насрочване на ново дело. Същевременно, съгласно параграф 190.4 (е) съм подготвил иск за смекчаване на присъдата на доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване.

Вилърс кимна. Явно го бе очаквала.

— Разполагате ли с нови факти, които да представите в подкрепа на исковете си, господин Харди?

— Да, ваша светлост, разполагам. — Пауъл се обърна към него и го изгледа. Харди продължи: — Разлагам с две клетвени декларации. Разрешете да ви ги връча.

Приближи се до Вилърс и й ги подаде. Тя намести очилата си, прочете ги и погледна Харди.

— Господин Пауъл — каза след това и направи знак с малкия си пръст на прокурора да се приближи. Когато той застана до Харди, Вилърс се изправи и нареди да отидат в кабинета й.

— Десет минути прекъсване.

Вилърс мина преди тях и седна зад бюрото си. Харди и Пауъл придърпаха напред два стола и седнаха. Докато прокурорът прочете клетвените декларации, Вилърс гледаше ядосано пред себе си. Когато свърши и ги остави пред нея, тя погледна Харди и заговори:

— Господин Харди, няма да приема иска за ново дело. Вече обявих решението си по този въпрос и съм сигурна, че апелативния съд ще го уважи.

Харди въздъхна и се приготви за най-лошото. Долавяше радостната възбуда на Пауъл до себе си. Вилърс сложи двата листа един до друг пред себе си, прегледа ги пак, намръщи се. Харди се надяваше, че може би търси някакво друго основание да изпълни желанието му.

— Лайтнър е психиатърът, с когото е спала, нали? — попита тя накрая.

Що за начало? Харди веднага реагира:

— Ваша светлост, това не беше установено категорично.

Пауъл се надигна.

— Как така да не е било установено? Ваша светлост, тези клетвени декларации трябваше да бъдат представени, когато му беше времето, за да можем да се занимаем с тях…

— Господин Пауъл, моля ви. Тук въпросите задавам аз. Господин Харди?

— Всичко говори само за себе си, ваша светлост. Доктор Кен Лайтнър ще представи неизвестна досега информация за сутринта преди убийството. Съпругът й я е биел. Ако го е убила, било е за да спаси собствения си живот. Не е имало предумисъл…

— Ваша светлост, моля ви! — Пауъл не смяташе да допусне това, не и в последната минута.

— Самоотбраната е позволен мотив за убийство, господин Харди. След като положението е било такова… С Фримън имахте възможност да защитите клиентката си по тази линия, но не го направихте. Защо?

Харди очакваше това и бе готов.

— Отговор на този въпрос дава втората клетвена декларация, ваша светлост. Тази, която получих от Дейвид Фримън. Аз нямах неговата възможност да реагирам по-рано. Той предпочете да не го прави. В първата фаза аз не представях госпожа Уит. Клиентката ми не бива да бъде наказана несправедливо заради стратегията на адвоката си. — Това беше малко прекалено, защото с Фримън бяха действали заедно и Вилърс го знаеше. Пауъл също. Но формално не беше неправ.

Вилърс го изгледа с каменно лице.

— Ваша светлост — обади се Пауъл. — Въпросът за побоищата над Дженифър Уит не е част от това дело. Такова нещо няма в протокола.

Харди отвори уста, за да отговори, но Вилърс го спря.

— Знам, господин Харди, не е нужно да ми напомняте. — Тя погледна ръката си и се обърна към прокурора. — Господин Пауъл, би трябвало да помните, че лично господин Харди включи този въпрос в протокола изрично.

— Но това беше, когато се гледаше първия пункт на обвинителния акт. Няма никакво отношение към престъплението, за което беше осъдена.

Вилърс не смяташе така.

— Решението да обедините трите пункта на обвинението в един процес беше ваше, господин Пауъл. Ако нещо премине от едната част в другата, проблемът е изцяло ваш. Но — тя се обърна към Харди, — тук не става ясно каква е същността на новата информация, която може да разкрие доктор Лайтнър.

Харди знаеше.

— Същността ще стане ясна от показанията му.

— О, за Бога!…

Вилърс вдигна пръст към прокурора.

— Внимавайте с изразите, господин Пауъл. Както знаете, аз съм старомодна и няма да търпя богохулства.

— Извинете, ваша светлост, но не виждам какво се мъчим да постигнем. Вие вече заявихте, че няма да допуснете исканията на господин Харди…

— Само относно насрочването на ново дело. — Вилърс също не одобряваше всичко това, но познаваше задълженията си отлично. Ако съществуваше каквато и да било причина Дженифър да не бъде осъдена на смърт, тя трябваше да я разгледа. — По иска за смекчаване на присъдата, мисля, че ще изслушам каквото има да ни каже доктор Лайтнър. Ако става дума за факт, ако господин Харди успее да докаже, чрез показанията на психиатъра, че Дженифър Уит е била физически и психически малтретирана, съм длъжна да преценя още веднъж справедливостта на присъдата.

— Ако става дума за факт, ваша светлост. Само че господин Харди с нищо не показа, че е така.

Вилърс се замисли.

— Господин Харди, можете ли да ни кажете каква е същността на показанията, които ще даде доктор Лайтнър?

Това беше неговият коз и не биваше да го изиграе, преди да му е дошло времето.

— Съжалявам, ваша светлост. Прочетохте клетвената му декларация… не бих искал да преиначавам думите му… бих могъл неволно да ви въведа в заблуждение.

Това бе разбираемо. Харди нямаше представа какво ще успее да измъкне от психиатъра, но не би могъл да го заяви сега.

Вилърс прошумоля с листата и поклати глава:

— Ще ви позволя да разпитате доктор Лайтнър, господин Харди, но ви предупреждавам, че…

Харди знаеше.

— Какво ще каже той? — попита Дженифър шепнешком и го стисна за ръката. — Струва ми се, че според него съм виновна.

Харди не можеше да не й се възхити — продължаваше да отрича, категорично и непоколебимо още от самото начало. Не го е направила тя и толкова. Естествено, не би била първият убиец, който се държи точно така…

— Довери ми се — отговори той съвсем тихо. — Не ни прекъсвай. Аз ти вярвам. — Сега той стисна ръката й и я придърпа към себе си. — Чу ли ме? Вярвам ти изцяло.

Вилърс погледна Лайтнър и каза:

— Докторе, искам да изясним един въпрос още сега. Показанията ви тук няма да повлияят върху въпроса за виновността или невинността на госпожа Уит. Този въпрос вече е решен. Съдът е уведомен, че разполагате с информация, въз основа на която присъдата, препоръчана от съдебните заседатели би могла да бъде смекчена. — Лайтнър преглътна. — Така ли е?

Докторът сви рамене, погледна към Харди за помощ.

— Да, ваша светлост, струва ми се, че е така.

Вилърс кимна.

— Господин Харди?

Харди бавно се изправи.

— Доктор Лайтнър, какви са взаимоотношенията ви с обвиняемата?

— Аз съм неин приятел и психотерапевт.

— От колко време сте неин психотерапевт?

— От около четири години.

— А неин приятел?

— Смятам себе си за неин приятел от самото начало.

— Като неин приятел, виждали ли сте я извън професионалната си среда? Излизали сте заедно на обяд или вечеря, нещо такова?

Налучкваше, но независимо от отговора, даваше на Лайтнър голяма дупка, през която да се измъкне. Позата на Лайтнър, погледът му, подсказваха, че е схванал какво му се предлага.

— Да — отговори той. Не знаеше само, каква цена ще му поиска Харди.

— Многократно ли?

— Няколко пъти. Да.

Тогава Харди взриви първата си бомба:

— Доктор Лайтнър, по времето на смъртта на Лари и Матю Уит, бяхте ли любовник на госпожа Уит?

Лайтнър, очевидно стреснат, се отдръпна назад, после се обърна към съдията:

— Ваша светлост…

— Отговорете на въпроса, доктор Лайтнър — подкани го Вилърс, макар че отговорът вече бе ясен.

Харди му напомни, че е положил клетва. Психотерапевтът хвърли безпомощен поглед към Дженифър и промърмори:

— Да.

Пауъл избухна:

— Ваша светлост, свидетелят вече даде показания под клетва, в смисъл, че не е бил в интимни отношения с обвиняемата.

Вилърс се наведе напред.

— Доктор Лайтнър, давате ли си сметка, че се признавате за виновен в лъжесвидетелство?

Лайтнър кимна сериозно, отговори утвърдително.

В залата се надигна шум и Вилърс удари с чукчето, след което повика Харди при себе си.

— Господин Харди, във ваша полза ли ще са показанията на този свидетел? — Но не държеше да получи отговор.

Харди се обърна към Дженифър, за да види как реагира. Беше неподвижна като статуя, прехапала устни. Казал й бе да му се довери, че той самият й вярва напълно. Може би трябваше да я предупреди.

Върна се пред Лайтнър и го попита:

— Докторе, някога хипнотизирали ли сте обвиняемата?

— Да.

— Казахте ли й, в състояние на хипноза, че трябва да отрича за връзката си с вас?

Лайтнър пое дъх, преглътна.

— Смятах, че ще навреди на защитата й. Че ще я компрометира. И без това си имаше достатъчно неприятности.

— Имате предвид смъртта на Мат и Лари Уит ли?

— Да. — Харди направи пауза. Приближи се до съдебните заседатели, организира мислите си. После продължи: — Значи, след като сте били в интимни отношения с Дженифър Уит, част от времето, което сте прекарали с нея, не е имало отношение към професията ви или към нейното психическо състояние, нали?

— Да.

Лайтнър разбра каква е целта на всичко това. За да има Дженифър шанс да остане жива, интимната им връзка трябваше да излезе наяве, дори и да ги представяше в лоша светлина.

— Виждахте ли Дженифър Уит след двайсет и осми декември миналата година? Независимо дали като приятел или психотерапевт.

— Да, разбира се. Казах ви. Виждах я почти всеки ден. Беше съсипана заради смъртта на сина си. Обвиняваше себе си. — Залата отново зашумя, съвсем за кратко. — Но Дженифър обвинява себе си за абсолютно всичко.

— И въпреки това отрича, че е убила мъжа си и сина си.

— Точно така.

Това не беше въпрос, но Пауъл не възрази, а Вилърс не каза нищо, така че Харди пое дълбоко дъх и продължи:

— Доктор Лайтнър, споделяла ли е Дженифър Уит някакви свои решения, до които е достигнала преди двайсет и осми декември.

— Да. Че смята да напусне мъжа си. Обади ми се по телефона вечерта на Коледа.

— Като на приятел, не като на психотерапевт, така ли?

— Да.

Харди продължи нататък, бавно, с неотслабващ ритъм. Фактът, че Лари е заплашил да я убие, ако го напусне. Пистолетът в нощното шкафче. Напрегнатите отношения в семейството. Трябваше много умело да балансира между фактите и догадките, за да не бият последните на очи, да извлича подробности, подробности, да проправя пътя напред към… понеделник сутринта. Дали се справяше?

— Доктор Лайтнър, Дженифър никога не ви е казвала, че е застреляла Лари и Мат, така ли е?

— Да. Така е.

— Въз основа на образованието и професионалния си опит, въз основа на факта, че познавате това дело, можете ли да изкажете професионално мнение за душевното състояние на госпожа Уит сутринта на двайсет и осми декември?

— Да.

— Между другото, докторе, цялата информация, която ви е известна във връзка с това дело, сте научили или от госпожа Уит или тук, в съдебната зала, така ли е?

— Да.

— Никой не ви е предоставял полицейски доклади, протоколи от разпити, фотографии и така нататък извън съда?

— Никой.

— В такъв случай, докторе, изложете пред съда мнението си за душевното състояние на госпожа Уит в онази сутрин.

— В общи линии, беше изпаднала в панически страх, поради побоищата у дома й. Съпругът й я биеше често. В онази сутрин също имаше скандал. Тя изтичала горе, мъжът й се спуснал след нея. Ужасът й е обясним…

Харди продължи в това темпо. Трябваше да продължи нататък — пистолета, вратата на банята…

— И какво е направила тя?

— Грабнала е пистолета от нощното шкафче.

— После?

Обръща се, Мат се показва от банята, цевта на пистолета играчка, получен за Коледа…

— После?

Мат. Лари крещи. Спуска се към нея. Изстрел от упор…

Залата бе занемяла. Може би цели десет секунди не се чу никакъв звук.

— Доктор Лайтнър, както знаем, госпожа Уит категорично и неотстъпчиво отрича да е извършила тези убийства. Следователно това, което чухме, е ваша собствена версия за случилото се.

— Да, така е.

— Изцяло ли?

— Да, разбира се.

Харди направи пауза, за да могат всички да осъзнаят чутото, приближи се до свидетеля и го попита рязко:

— Доктор Лайтнър, откъде тогава знаете, че Мат е получил за Коледа играчка пистолет?

Тишината в залата бе пълна. Лайтнър, който се бе потопил в емоционалния си разказ, изведнъж се почувства изсмукан. Отпусна се.

— Не разбрах въпроса — проговори той накрая.

Харди го повтори. Откъде е разбрал за пистолета играчка.

Лайтнър премигна.

— Не съм сигурен.

— Но Дженифър не описа пред вас ситуацията така, както го направихте вие, нали?

Пауъл стана.

— Ваша светлост…

Вилърс не се поколеба и секунда.

— Не се приема. Бих искала да чуя отговора.

— Трябва да съм го видял на снимките. Тези, които показаха тук.

— Дженифър не ви е казвала за него, нали? Тя заяви пред мен, че сред играчките на Мат не е имало пистолети и други оръжия. Не му е било позволено да си играе с такива неща.

Пауъл стана отново. Вилърс поклати глава отрицателно.

— Да, така е. Едва ли ми го е казала тя. Сигурно от снимките.

Харди се върна при масата си и взе дебелото тесте снимки от местопрестъплението.

— Бих искал да разгледате тези снимки и да ми посочите детския пистолет на тях.

Лайтнър пое плика и бавно започна да разглежда снимките. Харди застана наблизо и зачака търпеливо. Вилърс бе замръзнала като сфинкс. Някъде по средата на тестето психотерапевтът рязко вдигна глава.

— Но това беше само предположение. Може и да не е имало детски пистолет. Просто си помислих, че може да се е случило по този начин и нищо повече. Предположение, основаващо се на косвени данни.

— Доктор Лайтнър, става дума за нещо повече от предположение.

Харди отново отиде до масата на защитата, бръкна в чантата си и извади оттам голям плик, като тези, в които се съхраняват веществени доказателства. Върна се при свидетеля и извади отвътре „грешката“ на Теръл — пластмасовия пистолет, досущ като истински, намерен в същия контейнер за боклук, в който и оръжието на убийството.

— Това ли е пистолетът играчка, докторе? Това е пистолетът, който е държал Мат, нали? Този, който сте сметнали за истински. Този, заради който вие сте го застреляли!

— Боже мой! — възкликна Дженифър някъде отзад. — Кен!?

Харди не беше сигурен, че ако опита да направи крачка ще се задържи на краката си, но все още беше в състояние да говори.

— Това е било в пакета, доставен от „Федерал Експрес“ в дома на семейство Уит. Коледен подарък от Нанси Дистефано, бабата на Матю Уит. Откъде разбрахте, че е бил получен за Коледа? Пакетът е пристигнал в къщата в девет и половина, след като Дженифър е излязла да тича. Изхвърлили сте го заедно с истинския пистолет, преди тя да се върне. Дженифър не знаеше, че Мат го е получил като подарък, нали?

Лайтнър се раздвижи, вторачи се в Харди, после се огледа, сякаш търсеше помощ. Най-накрая се обърна към Вилърс:

— Не съм длъжен да отговоря, нали? Мога да се позова на… Петата поправка на Конституцията.

Вилърс кимна.

— Ако сте убеден, че отговорът ви ще ви инкриминира.

Той изтри длани в панталоните си. Погледна Дженифър, после Харди.

— Позовавам се на Петата поправка на Конституцията. Няма да кажа нищо повече, без присъствието на адвокат.

Това беше единственият му шанс, последният.

Обаждаше му се, когато се караха. Лари я пребиваше от бой.

Защо не го остави? Няма да стане по-добре. Литературата, практиката, всичко показва това. Беше й го казал. И въпреки всичко, не би го оставила. Беше убедена, че трябва да продължи да полага усилия.

И той слушаше. Съветваше я. И, разбира се, правеха любов.

Излъга Харди и съда за това, но каза истината, че не му е безразлично какво ще стане с нея. Не му е безразлично? Твърде меко казано. Да, тя го обичаше и то не само заради прехвърлянето на чувствата от един обект на друг. Той смяташе така. Но тя имаше семейство. Просто нямаше да напусне тях. И той никога не би могъл да я има истински. Обаждането на Коледа вечерта не беше, за да му каже, че е решила да си отиде. Поредният скандал, поредният побой, поредният зов за помощ. Той реагира. Така би трябвало.

И пак. Понеделник сутринта. Ново обаждане, нови кошмарни удари. Единственият му шанс, единственият й шанс… Би могъл да я спаси… да я има… би направил всичко за нея… Всичко…

„Олимпия Уей“. Красивата й къща. Улицата е пуста, мъртва, тиха под щипещото сутрешно слънце. Дженифър излиза да бяга. Има достатъчно време. Няма да се върне…

На улицата няма жива душа.

Той е бил тук. Три пъти. Следобед. Мат и Лари са някъде. Познава разположението на къщата. Знае къде е пистолетът. Не че е решил да го използва предварително. Или? Не. Не е очаквал да се стигне до това. Щял е да поговори с Лари, да му каже какво й причинява. Но вече е дошъл и… изглежда…

— Какво има?

— Доктор Уит, дойдох, за да поговорим. Може ли да вляза? Става дума за жена ви.

Виновните очи се присвиват.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Нейният психотерапевт. — Оглежда пустата улица. — Гарантирам пълна дискретност.

Никакви други звуци. Сами в къщата, двамата.

— Добре де, за какво става дума?

— Доктор Уит, тя има нужда от мен. Обади ми се. Горе ли е?

— Не, няма нужда от вас. Какво искате да кажете? Как така се е обаждала? Кога? За какво си говорихте?

— Каза ми, че ще е тук. Отново сте я пребили. Ще я взема със себе си.

— Какво? Няма да вземете никого. Тя не си е вкъщи.

— Ако изляза оттук, ще се обадя в полицията. Ще се обадя веднага.

— Какво става, по дяволите! Какво искате?

— Да видя Дженифър. Искам тя да напусне тази къща. Тя е моя пациентка. Би трябвало да знаете какво означава това, докторе.

— Не е тук. Казах вече, че я няма.

— Искам да се уверя сам. Иначе ще се обадя в полицията моментално. Не можете да я принуждавате да търпи това…

— Искате някакви доказателства? — увереността е намаляла.

Най-накрая горе, спалнята.

— Ето, видяхте ли? Казах ви, че я няма. А сега се пръждосвайте. Веднага!

Пистолетът е там, където е казала тя — в шкафчето.

— Няма да стане.

Не е нужно да мисли повече. Събитията го завладяват.

— Какво ще правиш с това… по дяволите!…

Шумът, точно срещу него, другият звук… може би там… през цялото време… вода ли тече? Не я е чул. Шумът престава. Това е. Спирането на шума. Там има някой.

— Не мърдай. — На Уит. Уит замръзва. Кръвта нахлува в главата му.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш!?

— Кой е там, вътре?

Уит крещи:

— Мат, стой вътре! — Наполовина обърнат, опитва се да го уплаши. — Не излизай! — И се появява другият пистолет… за част от секундата… зад вратата на банята. Някой се кани да стреля! Но не се вижда никой. Само страх. Сянка. Всичко става кошмарно бързо.

Уит се хвърля напред. Но и нещо друго, малко встрани, в същия миг, откъм банята, зад вратата. В периферното зрение се мярка цев, друг пистолет. Боже! Има някой. Свидетел! Нещо повече — заплаха.

Не остава нито секунда. Светкавичен поглед встрани. Пистолет е… но има нещо нередно… много ниско е… някой е клекнал? И гърми. Пистолетът гърми!

Няма избор. Завърта се, насочва, натиска спусъка, точно когато вижда…

… момчето, приклекнало излиза, държи пистолет, насочва го? Пак гърми. Не може да бъде. Не може да е Мат, Мат е на училище. Работен ден, а баща му си е у дома… сам.

Трябва да престане! Непременно! Но пръстът е стиснал твърде силно. Пистолетът отскача, изтрещява като бомба в малката стая, огледалото в банята се пръсва на стотици парчета, заляно с ярко червено…

Вече няма спиране. Един миг, докато Уит е скован от ужас, занемял от трясъка, вперил поглед в разкъсаното тяло на сина си…

Част от секундата, докато осъзнае ужаса, но това стига. Лайтнър вдига отново пистолета, насочва го, Уит се хвърля напред с нечовешки крясък, с вдигнати ръце.

Лицето, очите, обезумелият мъж, който се приближава…

Невъзможно е да не стреля. Невъзможно е да не улучи…

Репортерите хукнаха към телефонните кабини. Зажужаха миникамери. Харди се върна на мястото си. Като насън видя, че Вилърс удря с чукчето си, че Пауъл е прав, безмълвен. Нанси е права в залата. Нанси, която миналата нощ потвърди, че е изпратила на Мат пистолет играчка.

Лайтнър отпуснат на стола. Харди седна на мястото си и погледна към Дженифър — тя плачеше и не бе в състояние да се овладее.

Пауъл и Теръл арестуват Лайтнър за лъжесвидетелство. Вилърс се прибира в кабинета си сама.

След половин час се връща на мястото си. Харди и Дженифър държат ръцете си през цялото време. Нанси и Том са дошли на първия ред, точно зад парапета, Фримън се приближава до масата на защитата. Пауъл седи на стола си и се преструва, че чете някакви документи. Лицето му е навъсено.

Вилърс изглежда зачервена, устните й са присвити. Поглежда надолу над очилата — към Харди и Дженифър, към Пауъл.

Говори ясно, отчетливо:

— Съдът уважава иска на защитата за насрочване на ново дело съгласно параграф 1181.

Харди най-накрая се отпуска на стола си. Насрочването на нов процес е само формалност — Вилърс уважаваше първия му иск, нищо повече. Беше повече от ясно, че за Дженифър Уит няма да има нов процес. Както бе твърдяла от самото начало, тя не бе убила никого, нито мъжа си, нито сина си. На всички в залата това бе ясно.

— По-нататък съдът реши: съгласно параграф 657.6 от Гражданския процесуален кодекс на щата Калифорния, се отменя решението на съдебните заседатели в процеса срещу Дженифър Лий Уит, тъй като, поради липса на доказателствена сила в представените факти и улики, въз основа на които е взето, то не може да бъде приложено към тази, за която се отнася. Господин Пауъл. Не мога да си представя, че бихте възразили срещу освобождаването на подзащитната. — Това не беше въпрос. — Господин Харди, приближете се, моля.

55

След процеса Харди построи нова каменна оградка, за да предпази розите на Франи в задния двор. Сега бе подпрял крак на нея и гледаше към къщата. Айзък Глицки, най-големият син на Ейб, гледаше на работата си сериозно — вдигна капака на скарата, намести пуйката вътре с дългата двузъба вилица.

— Малко розовее — отбеляза той.

Ейб, най-накрая, в Деня на благодарността пиеше първата си — според Харди — бира за годината. Говореше спокойно, търпеливо, внимателно и тонът му по нищо не напомняше, че е полицай.

— Затвори го, Айк, ще се изпече и без да я поглеждаш непрекъснато.

Момчето затвори капака и отиде да си играе с другите деца под стряхата.

Беше по-топло от нормалното за сезона, слънчево, подухваше западен вятър. Моузес и жена му Сюзън — беше бременна — щяха да се появят скоро, Франи и Фло режеха салати в кухнята, приготвяха подноси, подреждаха чинии.

Харди се наслаждаваше на „старомодната благодарност“, както се изразяваше — бърбън със сода, портокали, захар, лимон, череши и Бог знае още какво. Бързаше преди да е дошъл Моузес, любителят на чистите питиета, защото неминуемо щеше да се опита да му развали удоволствието. Седеше на новата ниска оградка и наблюдаваше света.

— Така се живее — отбеляза той, когато вятърът довя до ноздрите му уханието на пуйката. — Няма да повярвате, като ви кажа кой ми се обади вчера.

Глицки го изгледа.

— Кой? Орландо Сепеда?

Харди поклати глава.

— Майкъл Джордан?

— Не е спортист.

— Знам, че не е бил Клинтън, защото щеше да го спомене вчера, като си приказвахме.

Харди отпи от чашата си.

— Дженифър Уит.

Вятърът отново подухна. Айзък пак вдигна капака на скарата и Глицки му каза да се махне оттам.

— И Обърни тази шапка с козирката напред, синко. Вчера се разправяхме за това.

Инспекторът от отдел „Убийства“ не беше в състояние да се примири, че синът му иска да се носи като момчетата от престъпните банди. Никакви раздърпани дрехи, никакви кожени якета или бейзболни шапки с козирката на тила.

Айзък обърна шапката и Ейб сви рамене.

— Ставам консервативен. Малко е тъжно.

— Така ли? Консерваторът в Сан Франциско е малко по-ляв от Ленин, нали?

Белегът леко просветля — не най-слънчевата усмивка на Глицки.

— Е, как е госпожа Уит?

— Богата е. Истински богата.

— Така ли? Толкова скоро ли й платиха?

— Трябвало е. Тя беше невинна.

Сянката на къщата вече ги настигаше и Глицки се премести малко по-нататък.

— Канех се да те попитам.

Харди кимна.

— По детския пистолет нямаше отпечатъци.

— Това означава ли нещо?

— За опитен инспектор като теб, би трябвало.

Глицки се замисли. Наистина отпи бира.

— Били са почистени. Ако хлапето си е играло с него, целият би трябвало да е в отпечатъци.

— Видя ли? Знаех си, че ще се сетиш. Имаше толкова други неща… но не им обръщах внимание. Нещо, както се казва, ме ядеше отвътре, но не можех да вържа картинката, докато Лайтнър не се издаде. Трябваше да има някакви отпечатъци, дори и размазани.

— А защо Лайтнър е накиснал Дженифър, след като толкова я е обичал?

— В началото не го е направил. Вероятно не е вярвал, че ще я обвинят. После прояви наглостта да ми каже, че тя го е направила, но само, за да се спаси от Лари.

— Май и психарите понякога вярват в това, което им се иска да вярват. Като „истинските“ хора.

— Трябвало е да открадне нещо. За да прилича на въоръжен грабеж.

— Естествено. За човек с твоя опит е лесно да каже това. Все едно. Арестът на Дженифър му е объркал плановете. Надявал се е като го няма Лари, тя да се омъжи за него, нейният утешител, нейният лечител и душеприказчик. Твърдеше, че тя имала не знам каква си невроза. Май той я е имал. Освен това не е предполагал, че Мат ще си е у дома. Коледна ваканция. Просто е забравил за съществуването на момчето.

— А защо е отишъл в къщата точно тогава?

— Попитах я същото. Обадила му се е, защото Лари я е бил отново. Предполагам, че все още обвинява себе си за това. Но може би си е мислил да направи нещо такова… Дженифър му е казала къде е пистолетът. Смятал е, че ако го няма мъжът й… Все едно. Дженифър избягала от Лари на горния етаж и се обадила на Лайтнър. Той й казал да излезе навън. Изглежда е решил, че е дошъл моментът, казал на доверената си секретарка, че има работа и никой не трябва да го безпокои, затворил вратата и излязъл през верандата. До къщата на Дженифър има десет минути пеша.

Глицки отпи още една глътка.

— А Теръл му осигури алиби.

Харди кимна.

— Сигурен съм, че ще се справи отлично на новата работа. — Предната седмица Теръл окончателно премина към прокуратурата. — Секретарката на Лайтнър му е казала, че шефът й си е бил в кабинета цяла сутрин и той не е искал да чуе друго…

— Това е било в синхрон с теорията му.

— А сега се оказва, че тази секретарка не е чак толкова сигурна. Странно, а?

— Страхотно. Невероятно. И Лайтнър ще хлътне, нали?

— Така изглежда. Все пак първо трябва да му мине делото.

— Трябвало е да духне, още като я обвиниха.

Харди го изгледа.

— Така сам щеше да се посочи с пръст. Не. Смяташе се, че има алиби. Трябвало е да наблюдава как върви процесът на Дженифър. Не е можел да я остави сама. Трябвало е да ни убеди да използваме побоищата… Само така щяхме да измъкнем нея, без той да бъде разкрит. Само така всичките му усилия нямаше да отидат по дяволите. И, най-накрая, не забравяй, че той наистина е бил луд по нея. Сам той е имал нужда от психотерапевт.

— Мъжът й наистина я е биел, нали? — попита Ейб Глицки.

Харди кимна.

— Но, както заяви Дженифър, не го е пречукала тя. Точка по въпроса. Може да е била изтъкана от комплекси, чувство за вина и не знам още какво, но в никакъв случай не искаше да се защитава от нещо, което не е извършила. Най-големият й проблем беше да накара хората, включително и собствените си адвокати, да й повярват.

Задната врата на къщата се отвори и се пови Моузес Макгайър. Харди изпразни чашата си на един дъх, лапна черешката и хвърли останалите плодове в прахоляка зад себе си, за да ги скрие. Изправи се, Глицки също.

— Айк, отиди да провериш пуйката — каза той.

Моузес се ръкува с тях, стиснал чаша скоч в лявата ръка.

— Това ми е първото. Вие много ли напреднахте? Какво пиеш, Диз?

Харди му показа празната чаша.

— Лед, чисто, без вода.

— Така те искам — ухили се Моузес и попита Глицки: — Е, как е бизнесът с убийствата? Още ли процъфтява?

В събота, 11 декември, в имението на фамилия Морънси в Сан Марино сключиха брак с тържествена церемония някогашните „заподозрени“ на Харди, Джоди Бакмън и Маргарет Морънси. Тъй като това бе едно от най-големите светски събития на годината, за него писаха почти всички вестници.

Бяха поканени над триста гости. На снимката сред знаменитостите Харди съзря кмета и шефа на полицията на Лос Анджелес. Франк Келсо също беше там, заедно с цяла тълпа други сенатори, филантропи и какви ли не още.

Джоди и Маргарет му се усмихваха. Вдясно от Джоди беше Тод Крейн, негов кум и управляващ съдружник на „Крейн и Крейн“.

Според вестника, новобрачната двойка смятала да прекара медения си месец в южна Франция.

Къщата беше малка — три спални, две бани, в Белмонт, на осемдесет и пет километра от Сан Франциско. Хората, живели в нея преди това, я бяха поддържали в отлично състояние. В задния двор имаше и хубава градина. Имаше малък фонтан, заобиколен от каменни пейки. Покрай оградата растяха плодни дръвчета — портокали, лимони, череши и две сливи, макар че сега, в средата на януари черешите и сливите бяха оголели.

Дженифър Уит бе станала още със зората и бе пробягала петте километра до колежа и обратно. След процеса не беше запалила нито една цигара. Седна на масата в кухнята, отвори прозореца един сантиметър, наля си кафе и започна да яде кроасана от фурната на ъгъла. Беше облачно, но тихо, отвън долиташе ромоленето на фонтана и песните на птиците.

Беше първият ден от пролетния семестър. Дженифър беше готова в осем. Първият й час беше в девет. В продължение на две години не бе обявила кой ще е основният й предмет, но сега беше сигурна, че ще се занимава с психология. Искаше най-накрая да разбере себе си и реши, че колежът ще е добро начало.

Свърши с кроасана и остави чинията на мивката. Метна един пуловер на раменете си и надникна в спалнята. Майка й още спеше. Отиде при нея, целуна я по челото и каза:

— Тръгвам. Искаш ли да се видим за обяд?

Откакто се преместиха, Нанси спеше много. Сега се събуди и прегърна дъщеря си.

— Обядвай без мен. Стой в колежа. Намери си приятели.

— Ами ти?

Майка й се надигна.

— Не се безпокой за мен.

— Но аз се безпокоя. — Дженифър седна на леглото и Нанси я погали по главата.

— Никога не съм живяла по-добре. Откакто се помня.

Дженифър кимна и улови ръката на майка си.

— Знам. Просто не ми се искаше да стигна дотук по този начин.

Нанси се усмихна.

— Но поне стигнахме. Струва ми се, че сега най-важният въпрос е какво ще правим оттук нататък.

— Знам. Няма да е лесно — отвърна Дженифър и стана.

Нанси не пускаше ръката й.

— Добре, защо… само днес… защо не ме вземеш в града, за да хапнем някъде навън? Веднъж. Ти ще се посъвземеш. Аз ще изляза от къщи. Чувствам, че вече съм готова за това. Мога да се обадя и на Том…

Дженифър се замисли за миг.

— Ще бъде много хубаво, мамо. Ще се радвам.

Последната цветна снимка на Мат от училище беше увеличена и поставена в рамка на масичката край пътната врата. Преди да излезе, Дженифър се спря, както винаги. Този път я вдигна и се вгледа в лицето. Мат й се усмихваше щърбо. Тя целуна стъклото, остави снимката и отвори вратата. Пое дълбоко въздух и излезе навън, в хубавата сутрин.