Тринадесетият съдебен заседател

27

В понеделник, 18 юли, Оскар Томасино бе изпратил „Народът на щат Калифорния срещу Дженифър Лий Уит“ в 25-и отдел, при съдия Джоана Вилърс от Върховния съд. Тази процедура бе последвана от порой официални искания и откази. Изборът на съдебни заседатели беше насрочен за 23 август.

Дейвид Фримън веднага подаде иск за отпадане на обвиненията въз основа на алинея 955 от наказателния кодекс, поради липса на достатъчно доказателства. Както се и очакваше, съдия Вилърс го отхвърли. След като на предварителния процес бе решено, че има основания за връчване на обвинителен акт, само удивително смел или глупав съдия би могъл да не се съобрази с това решение.

Косата на Дженифър бе израсла, синините ги нямаше. Когато се появи за първи път в съдебната зала, придружена от двамата пристави, публиката зашумя — обвиняемата приличаше на кинозвезда.

Нямаше ги червените затворнически дрехи, нямаше ги белезниците и веригата на краката. Съдия Вилърс под давлението на Фримън се бе съгласила, че това би било дискриминация по отношение на обвиняемата. Нямаше нужда и да я оковават за стола. Дори и Пауъл не допускаше, че Дженифър ще се опита да избяга от съдебната зала, при все бягството й от затвора.

Дженифър беше с ниски обувки, найлонови чорапи и елегантна рокля, която откриваше хубавите й колене. Фримън се бе погрижил в затвора да отиде фризьор, за да оправи прическата й и сега косата й беше чиста и женствена, но не екстравагантна. Малки диамантени обеци, добре премерен грим. Въведоха я преди да влезе съдията, докато журналистите и осемдесетте кандидати за съдебни заседатели заемаха местата си зад парапета. Харди, който разговаряше с Фримън на масата на защитата вляво, чу шума в залата и млъкна.

— Боже мой! — възкликна той.

Фримън се обърна. Проблеснаха няколко фотосветкавици — Вилърс щеше да сложи край на това още с влизането си, но засега Дженифър беше лесна плячка. Тя се усмихна — или се смущаваше или позираше — и проблеснаха още няколко светкавици.

Приставите я отведоха при Фримън, който я прегърна бащински през кръста и я отведе на масата между себе си и Харди.

— Изглеждаш добре — каза й той. — Точно както трябва.

— Страх ме е — отвърна Дженифър.

— Това е нормално. Седни тук и се успокой, това се иска от теб.

Харди забеляза, че ръцете й треперят. Тя сплете пръсти пред себе си, а Фримън седна и покри дланите й с едната от кокалестите си лапи.

През последните няколко седмици, докато подготвяха окончателната защитна стратегия, Харди бе забелязал, че първоначалната враждебност между Дейвид и Дженифър се разсейва. Сега, макар и Фримън все още да бе убеден във вината й, някак си бе успял да убеди клиентката си, че е неин най-добър и достоен за доверието й приятел — че е единственото й спасение. И тя се бе вкопчила в него като удавник за сламка. Харди нямаше нищо против това, още повече самият той все още не беше изиграл основната си роля — а тя не беше на свръзка между Дженифър и Дейвид Фримън.

Беше 9:23. Вилърс щеше да влезе след седем минути. Дийн Пауъл и помощникът му — млад прокурор на име Джъстин Морхаус, тихо разговаряха и преглеждаха документите си на няколко крачки вляво от тях.

— Дженифър.

Обърнаха се и видяха доктор Кен Лайтнър, който се бе приближил до парапета. Дженифър стана, отиде до него и го прегърна. Единият от приставите бързо се приближи, но Фримън го спря с жест и той не ги раздели. Така или иначе цялата сцена продължи само няколко секунди. След това Дженифър целуна Лайтнър по бузата и се върна на мястото си.

Харди реши, както и Фримън, че трябва да я предупреди да внимава с подобен род публични изяви. Твърде лесно можеха да се изтълкуват погрешно. Двамата адвокати знаеха каква е връзката между клиентката и психиатъра, но нямаше да им е лесно да я разяснят на съдебните заседатели. Не биха приели добре жена, обвинена в убийството на двама съпрузи, която прегръща друг мъж в началото на процеса си. Определено. Дженифър, Фримън и Харди се приближиха един до друг и започнаха тихо да си говорят. Влезе Теръл и размени няколко думи с Дийн Пауъл.

Въпреки че нямаше да участва активно на този етап, Харди чувстваше устата си пресъхнала, а стомахът му беше свит на топка. Обърна се, за да си налее чаша вода и в този момент вратата зад мястото на съдията се отвори и секретарят извика напевно, че всички трябва да станат, защото заседанието на 25-и отдел на областния и градски съд на Сан Франциско е започнало под председателството на съдия Джоана Вилърс.

Процедурата за разпит и подбор на съдебни заседатели в щата Калифорния се бе променила коренно след юни 1991 година. Преди това представителите на двете страни имаха право да задават на кандидатите всякакви въпроси: Как си изкарват хляба? Колко братя и сестри имат? Какво е хобито им? Кои са любимите им книги или филми? Обичат ли животните? Котките? Аквариумните рибки? Можеше да мине всичко, стига по някакъв начин да разкриваше характера на дадения кандидат. Нерядко въпросите представляваха зле прикрити пледоарии, целящи да предубедят съответният кандидат. Поради всичко това процедурата при тежко наказателно дело като това спокойно можеше да се проточи два месеца, а понякога и повече.

След промяната обаче всичко премина в ръцете на съдията и както се предвиждаше, свършваше доста по-бързо. Страните имаха право да представят на съдията въпросите, които искат да бъдат зададени, но той имаше право да ги отхвърли. Самият Фримън бе поискал да му се позволи лично да зададе въпроси на някои от кандидатите, но му бе отказано.

Представителите на страните запазваха правото да отхвърлят по двайсет кандидатури — по каквато и да било причина или без причина, но така или иначе главният контрол беше в ръцете на съдията — той ръководеше представлението.

Питаха съдебните заседатели дали са запознати със случая от пресата, дали ще могат да заседават в продължение на три месеца, дали съвестта им позволява да гласуват, ако знаят, че е възможно обвиняемата да получи смъртно наказание. След анкетата, от първите осемдесет кандидати щяха да останат може би четирима. После Вилърс щеше да призове нови осемдесет. Избраните щяха да бъдат помолени да се явят в края на септември, за да оформят групата, от която окончателно да се определят дванайсетте съдебни заседатели плюс шестте резерви.

Ако не беше с полукръглите си очила за четене, съдия Вилърс напълно щеше да отговаря на представите на Харди за Жана д’Арк на средна възраст. С шлема си от сива коса, с добродушното си, приятно лице, Вилърс би могла да мине за директорка на училище — справедлива и твърда, може би дарена дори с чувство за хумор.

Но, както Фримън бе казал на Харди след като научиха, че им се е паднала тя, външният вид би могъл да заблуждава. Вилърс никак не обичаше да се шегува, а в съда беше властна, дори тиранична. Според Дейвид не само късметът — както би трябвало — бе повлиял, за да попадне това сериозно дело в нейната зала. Струваше му се, че зад всичко това надушва пъклените машинации на Дийн Пауъл.

Освен всичко друго, беше най-малко вероятно нейна присъда да бъде отменена при обжалването. Ако Пауъл спечелеше делото, връщане назад нямаше да има.

На Харди не му харесваше и нещо друго — съдия Вилърс едва ли би отхвърлила евентуална препоръка от страна на съдебните заседатели да подпише смъртна присъда, ако се стигнеше дотам. Беше се опитал да убеди Дейвид да отзове съдията. Както и при избора на съдебни заседатели, според законите на щата Калифорния, страните имаха еднократното право да оспорят избора на съдия и да го отзоват. Целта, поне на теория, беше да се попречи на съдиите да се самозабравят и да налагат прекалено много волята или пристрастията си в делата, които би трябвало да са обективни. Ако някой съдия решеше да вгорчи живота на обвинителя прекалено много, областната прокуратура имаше право да поиска отстраняването му от професията и през годините немалко съдии бяха приключили кариерата си по този начин, вследствие на опитите си да въвеждат в правосъдието някои типични за Сан Франциско схващания за спортсменска игра.

По закон съдиите бяха натоварени с огромна отговорност, но имаха и големи права — дори и при най-тежките наказателни дела, след месеци усилена работа на прокурора, те можеха да отменят и най-внимателно премисленото решение на съдебните заседатели, като изтъкнат каквато и да било смислена причина, стига да сметнат, че то не е справедливо. Също така беше истина, че съдия, който се възползваше от това си право прекалено често, рискуваше да се прости с професията си.

Харди искаше да отзоват Вилърс. Макар и да беше жена, тя се славеше с особената си строгост по отношение на другите жени, участнички в процесите — адвокатки, прокурорки, обвиняеми. През цялата си кариера се бе стремила да не даде никакъв повод да я обвинят, че облагодетелства своя пол. Няколко години преди това тя бе сред първите в успешната кампания да бъде свален главния съдия на Върховния съд на Калифорния — също жена — заради „мекушавото“ й отношение към смъртното наказание.

Вилърс наистина не беше котенце, но Фримън не искаше и да чуе за отзоваване. Беше във възторг от избора. Смяташе, че при нея може да победи.

Защо? Защото според него Вилърс била абсолютно безпристрастна, което можело да се твърди за малко други съдии. Не че била коравосърдечна към жените, а по-скоро се отнасяла към тях точно така, както се отнасяла към мъжете. В Сан Франциско, където съществуваха всевъзможни гласовити организации и организацийки, тя се придържаше стриктно към буквата на закона. Според съдия Вилърс мъжете и жените били абсолютно равни пред закона, независимо дали са черни, бели, испаноговорещи, хомосексуални или пък някакви други.

Фримън беше уверен, че при съдия Вилърс има най-сериозни шансове да победи през първата фаза, когато щеше да се определи дали Дженифър е виновна или не, и нямаше никакви намерения да оспорва компетентността й. Лошото в случая беше, че ако загубеше, във втората фаза, когато щеше да се определи присъдата, нейният избор едва ли беше най-благоприятният.

За осми път през последните пет седмици в залата влязоха поредните осемдесет кандидати за съдебни заседатели. Секретарят прочете гласно дванайсет имена и изброените хора заеха местата си зад преградата. Всичките осемдесет се заклеха да отговорят вярно и точно на зададените им въпроси.

— Дженифър Лий Уит — започна съдия Вилърс — е обвинена в предумишлено убийство на трима души при утежняващи вината обстоятелства и обвинението е потвърдено на предварително заседание. — Последва обичайната поредица въпроси: Познава ли някой от кандидатите обвиняемата? Жертвите? Адвокатите, които я представят? Бил ли е някой от тях жертва на тежко престъпление? Има ли някой роднина полицай? Адвокат? Съдия? Смята ли се някой за запознат с подробностите на делото от съобщенията в пресата или по телевизията? Някой бил ли е арестуван? При всеки въпрос по няколко ръце се вдигаха нагоре, а страните записваха.

От време на време Дженифър се накланяше към Харди и искаше разяснения. Заедно отбелязваха имената на тези кандидати, които ще отхвърлят, макар и да нямаха кой знае какви възможности за избор.

Избирането на съдебни заседатели, разбира се, не беше точна наука. С въвеждането на новите правила то се бе превърнало в истинска лотария. Кандидат номер пет, онази жена там, има ли вид на състрадателна? Ами младият жребец вляво, номер единайсет, ще прояви ли снизходителност към Дженифър, защото е хубава, или пък ще е по-склонен да вземе страната на Лари Уит — почтеният мъж, станал жертва на коварната съпруга. Ами онази, семплата, номер девет? Ще завиди ли на Дженифър затова, че е хубава, или ще погледне на нея като на изпаднала в беда посестрима, несправедливо обвинена и изстрадала?

След първоначалните въпроси не остана никой от първите дванайсет души. На двайсет и седми септември бяха отделени деветдесет и двама души, отговарящи на изискванията за съдебните заседатели. Всички останали бяха отстранени по „целесъобразност“, „негодност“ или пристрастност, показана в предварителната анкета. Едва сега дойде времето представителите на страните да отзоват нежелателните за тях кандидати. Пауъл отзова единайсет души. Фримън — възможните двайсет. Посочиха шест алтернативни кандидати.

28

Шестте седмици, докато траеше изборът на съдебни заседатели, за Харди преминаха в нещо като сън. Двете седмици топло време през септември само допринесоха за това. Всеки работен ден сядаха на масата с Фримън и Дженифър, вляво от Пауъл и Морхаус и се заемаха с еднообразната, но много важна процедура.

Отегчителната, напрегната работа ги изсмукваше емоционално и физически. От Харди имаше нужда в съда и всичко останало премина на заден план, включително и търсенето на друг „идиот“. Всяка вечер, след като напуснеха съдебната зала, двамата адвокати продължаваха да обсъждат възможните кандидатури, докато не започнеха да пелтечат, на следващия ден се повтаряше абсолютно същото.

Франи издържаше всичко това стоически. Съпругът й се прибираше у дома късно, излизаше рано, беше уморен и разсеян. На два пъти през почивните дни отидоха извън града, веднъж без децата. Решиха един ден, когато всичко това свърши, да заживеят отново.

В понеделник, 4 октомври, най-накрая всички играчи бяха събрани на терена и Дийн Пауъл се изправи на крака, готов да започне.

Харди смяташе, че контрастът между него и Фримън не би могъл да бъде по-голям. Пауъл тежеше на мястото си с авторитет и безкомпромисност. Беше облякъл добре скроен тъмен костюм и синя вратовръзка. Не беше сметнал за нужно да носи игла. Загорялото му, добре оформено лице, изразяваше добронамерена угриженост. От време на време прокарваше ръка през бялата грива на главата си, която нямаше нужда от друг гребен.

Пауъл застана в средата на залата и се обърна към съдебните заседатели, окончателно определени през последните три седмици.

— Ваша светлост, господин Фримън, господин Харди. Дами и господа съдебни заседатели. Искам да ви благодаря, че отделихте от времето си, за да изпълните този най-важен граждански дълг. Всички ние — махна с ръка, за да обхване с жеста си и масата на защитата — сме ви благодарни.

Фримън и Харди се спогледаха. Знаеха, че имат право да възразят срещу тази малка разтривка на съдебните заседатели. Подобно начало би могъл да си разреши единствено съдията, но повечето прокурори и адвокати държаха на всяка цена да демонстрират какъв добър човек се крие зад юридическата фасада и също си го позволяваха. Фримън не смяташе да възрази — щеше да се възприеме като дребнавост.

Повечето съдии оставяха подобни увертюри без последствия. Вилърс — не. Чукчето се стовари върху масата.

— Господин Пауъл, вече благодарих на съдебните заседатели. Сега е време за встъпителното ви слово. Да го чуем.

Харди остана сериозен. Фримън вдигна ръка към лицето си, може би за да не се види, че се усмихва.

Пауъл кимна едва забележимо и се приближи до съдията.

— Съжалявам, ваша светлост.

После пак се обърна към съдебните заседатели. Четирима мъже и осем жени. Петима чернокожи, четирима бели, три испаноговорещи жени. Един пенсиониран лекар. Три неработещи домакини, двама безработни. Четири секретарки и чиновник. Двамата от мъжете може би бяха хомосексуалисти. Можеха да се класифицират по всякакви признаци, но така или иначе нямаше нищо сигурно. Никой не се съмняваше, че Вилърс ги е подбрала според изискванията, но и никой не знаеше какво представляват тези хора в действителност — знаеше се само, че всички те са способни да гласуват и за смъртно наказание.

Прокурорът пусна усмивка.

— Съдия Вилърс ме помоли да продължа с встъплението си и смятам да направя точно това. — Кимна многозначително, спря поглед на няколко лица. — Какво представлява встъплението? Всъщност, то е много просто нещо. Ще поговоря малко за обвиняемата по това дело, Дженифър Уит, и трите човешки същества, които е убила, двама съпрузи и… — Пауъл направи кратка драматична пауза, след което добави: — и малкия си син. — Още една пауза. — Корените на всичко са в миналото. 1984 година. Вярваме и ще докажем пред вас по категоричен начин, че на седемнайсети септември същата година обвиняемата Дженифър Уит е инжектирала тогавашния си съпруг Едуард Телър Холис със смъртоносна доза атропин, който се извлича от едно растение, известно под названието атропа беладона.

Пауъл не театралничеше, не играеше роля, което умееше така добре. Може би се бе стреснал от ранното предупреждение на Вилърс?

— Ще докажем също така, че докато е била омъжена за господин Холис и по времето на смъртта му, госпожа Уит е имала любовна връзка с друг мъж, зъболекар на име Харлън Пул. Атропинът е често употребявано лекарствено средство, което може да се намери в повечето зъболекарски кабинети. Преди девет години, по времето, когато е бил убит господин Холис, атропин е имало и в кабинета на доктор Пул. Използва се за спиране на слюноотделянето.

Сякаш собствената му уста бе пресъхнала, Пауъл се приближи до масата на обвинението и отпи глътка вода. Харди също почувства жажда. Фримън отпи. Дори и Вилърс дискретно надигна чашата с вода.

Пауъл се върна в средата на залата.

— Защо Дженифър Уит е убила първия си съпруг? Обвинението ще представи пред вас доказателства, че е била налице застраховка за сумата седемдесет и пет хиляди долара, която обвиняемата е трябвало да получи в случай, че съпругът й умре. Четири месеца след неговата смърт тя е изтеглила цялата сума. През осемдесет и четвърта година седемдесет и пет хиляди долара бяха много пари.

— Възразявам, ваша светлост — надигна се Фримън. Трябваше да се намеси, за да наруши ритъма на Пауъл, макар че последното изказване засега бе най-безобидното. Дали седемдесет и пет хиляди долара са били много пари през 1984 година можеше да се спори, но че това мнение не е доказателство по делото беше извън всякакво съмнение.

Вилърс прие възражението, но изгледа Фримън особено. Не беше позволено встъпленията да влизат в спор със закона или да се превръщат в литературно четене, но все пак се позволяваше значителна свобода. Вилърс даваше на Фримън да разбере, че ако смята да се заяжда с Пауъл на дребно, трябва да очаква същото. Играта започваше.

Опитът на Фримън да наруши ритъма на Пауъл също не се увенча с успех. Прокурорът се носеше напред с издути платна и нищо не беше в състояние да го спре. Веднага, щом съдията каза: „Приема се“, той продължи:

— Както вече ви е известно, дами и господа съдебни заседатели, това е наказателно дело за предумишлени убийства, извършени при утежняващи вината обстоятелства. Едно от тези обстоятелства е фактът, че Едуард Телър Холис е бил убит преднамерено и хладнокръвно, с цел материално облагодетелстване. Не е от значение, че това е станало преди толкова години. Законът не ограничава отговорността при убийство.

Дженифър, седнала между Харди и Фримън, се беше изопнала като струна. Изглеждаше напълно овладяна и спокойна. Единствено потрепването на ноздрите й издаваше някакво безпокойство.

Пауъл я изгледа и направи пауза. Нима искаше да го предизвика с ледения си поглед? Позволи си да й кимне — почти приятелски — и Дженифър се размърда.

— Година след смъртта на първия си съпруг, през 1985 година, Дженифър се омъжва за Лари Уит, който изоставя жената, с която е завършил образованието си…

Фримън отново възрази. Отново възражението му беше прието, този път по-категорично. Може би това беше първият от очакваните многобройни опити да се очерни моралния облик на Дженифър и Вилърс ясно показа, че няма да приеме подобно нещо. Само доказателства. Само по същество.

Това беше добър знак и Харди направи отметка в бележника си. Дали случилото се го беше отвлякло от плановете му или беше чисто и просто непреднамерена грешка?

Но прокурорът имаше да каже още много неща и изчака, докато всички утихнат, за да се чува по-добре.

— През 1985 година Дженифър се омъжва за Лари Уит, който тъкмо започва кариерата си на медик. На следващата година се ражда синът им Матю. Постепенно преуспяващият млад лекар увеличава застраховката си, докато, накрая, към деня на неговата смърт, 28 декември миналата година, той е застрахован за два и половина милиона долара.

Сега беше моментът да се направи многозначителна пауза и Пауъл се възползва. Сред публиката се разнесе приглушен шепот.

— Два и половина милиона долара, дами и господа. Ще представим застрахователната полица пред съда като веществено доказателство. Ще се уверите, че в договора има клауза, според която застрахователната сума се удвоява, ако Лари Уит загине от насилствена смърт. Това прави пет милиона долара и едва ли е нужно да изтъквам, че това са много пари, независимо коя е годината.

Пауъл се усмихна на Фримън, вероятно за да покаже на съдебните заседатели какъв приятен човек е всъщност. Фримън, който обикновено не обичаше да се докарва, отвърна със своята представа за дружелюбна усмивка. Вилърс взе чукчето, но размисли и го остави.

— Разбира се, наличието на застрахователна полица не е доказателство, че тъкмо Дженифър Уит е извършила убийството. Ние ще докажем по категоричен начин, че действията на Дженифър Уит в понеделник сутринта, двайсет и осми декември, не могат да бъдат обяснени иначе. Тя е застреляла съпруга си и детето си, а после е напуснала къщата, за да си осигури алиби.

За щастие, разполагаме с двама свидетели, които ще дадат показания във връзка с въпросното алиби. С тяхна помощ ще разсеем всякакво съмнение за местонахождението на обвиняемата, когато са се разнесли изстрелите. Тя е била на местопрестъплението, разполагала е с пистолет и го е използвала, за да убие съпруга си заради застраховката му.

Накрая ще спомена и най-голямата трагедия — Матю Уит.

Дженифър леко се отпусна. Гневът й или беше преминал, или бе заменен от някакво по-силно чувство. Фримън протегна ръка и сложи длан на китката й. Тя вдигна поглед.

— Честно казано, не сме в състояние да обясним защо Матю Уит е трябвало да умре в онази трагична сутрин. Но фактът е, че е умрял, застрелян със същото оръжие, което е отнело живота и на баща му. Готови сме дори да допуснем, че е било грешка… момчето може да се е оказало под прицел съвсем случайно. Може да е стреснало Дженифър Уит…

— Ваша светлост, моля ви, предположенията нямат място в едно встъпление.

Пауъл изпревари съдията и се извини. Фримън беше прав. Вдигна поглед към съдията, после пак се обърна към съдебните заседатели.

— Мотив, средство и възможност да бъде извършено престъплението. Тези факти остават и ние ще ги докажем. Те показват, че Дженифър Уит е убила мъжа си заради пет милиона долара. Това е мотивът. Оръжието е нейният собствен пистолет, който с мъжа си са държали в спалнята. Това е средството. Била е сама в къщата със съпруга и сина си… възможността. Ще докажем всичко това и смятаме, че човек, способен на подобни престъпления, е проиграл правото си да живее в нашето общество. Такъв човек — независимо дали е мъж или жена — би трябвало да получи най-тежкото наказание. Такъв човек трябва да бъде осъден на смърт. Благодаря ви.

Според законите в щата Калифорния, защитата има право да произнесе собственото си встъпление непосредствено след обвинението — нещо като опровержение — или да изчака докато обвинението изложи всичките си аргументи. Фримън бе постъпвал по единия или другия начин многократно, в зависимост от обстоятелствата. Сега избра втория. Все още не беше сигурен как точно ще се развият нещата с натрупването на аргументите и смяташе, че ще предизвика по-голямо впечатление, ако изложи всичко наведнъж, на по-късен етап. Не искаше да губи инерция.

Недостатъкът на подобно решение се състоеше в това, че обвинението получаваше време. Пауъл едва бе седнал, когато Фримън обяви решението си да изчака.

Прокурорът бързо се изправи и призова първия си свидетел — сержант Теръл.

Фримън и Харди се бяха опитали да отгатнат какъв ще е редът на свидетелите, но не им бе минало през ум, че първи ще е Теръл. С дънките и авиаторското си яке инспекторът изглеждаше по-млад, отколкото беше в действителност. Той бутна агресивно малката вратичка, която отделяше публиката от съда и зае свидетелската банка. Докато полагаше клетвата, очите му бяха някъде другаде.

— Защо е толкова нервен? — попита Дженифър.

— Това му е първо дело за убийство. — Фримън не сваляше поглед от полицая. — Грешка — прошепна той, сякаш сам на себе си.

— Наша ли? — Дженифър се обърна към Харди, който поклати отрицателно глава. Поне той не смяташе така. Фримън не отговори, а Пауъл излезе напред и се обърна към съдията:

— Ваша светлост, за протокола, смятаме най-напред да насочим вниманието си към убийството на Едуард Телър Холис. Ще се наложи да призовем някои от свидетелите още веднъж, във връзка с убийството на Лари Уит. Инспектор Теръл е един от тях. Просто исках да изясня това.

Тъй като за това вече бе станало дума при предварителните разговори при съдията, Фримън не възрази.

— Инспектор Теръл — започна Пауъл, — кажете ни, моля, как стана така, че участвахте в разследването на убийството на Едуард Холис?

Теръл кимна.

— Това е Нед, нали? Първият съпруг?

В залата се надигна нервно кикотене, дори и откъм съдебните заседатели. Теръл вдигна поглед обидено. Не беше очаквал, че ще предизвика смях. Пауъл запази спокойствие.

— Ако съдът не възразява — каза той, — отсега нататък ще наричаме Едуард Холис Нед Холис. — Обърна се отново към Теръл и повтори въпроса си.

— Аз съм сержант-инспектор в отдел „Убийства“. Миналия декември разследвах смъртта на Лари и Матю Уит. Докато проверявах миналото на заподозряната, стана дума за първия й съпруг. Тя ми разказа, че бил умрял от свръхдоза и че е получила застраховката му. Реших, че си струва да се провери това съвпадение малко по-задълбочено.

Всичко това беше истина и Харди си даде сметка, че в края на краищата, призоваването на Теръл не е чак такава грешка. Показанията му щяха да изтъкнат приликите в мотива в двата случая преди да се представят каквито и да било улики, свързващи Дженифър с двете убийства. Истината бе, че това начало не беше никак благоприятно за тях и Харди се зачуди как ли ще реагира Фримън. Единствената реакция, беше да хване бика за рогата веднага.

— Ваша светлост! — Гласът му сега беше по-звучен, което не би могло да не е преднамерено. Всичко, което правеше дотук, бе добре отрепетирано, макар и да не личеше. Обикновено говореше троснато — с нисък, дрезгав и гърлен глас. Тук трябваше да се олицетворява разумът и тонът му напомняше повече за грижовен дядо.

Вилърс го изчака да стане. Това отне повече време, отколкото би трябвало да се очаква, но процесът бе едва в началото си и все още никой не беше изгубил търпение.

— Ваша светлост — повтори Фримън, — струва ми се, че е малко рано за съвпадения. Досега не е доказана връзката на клиентката ми с всичко това.

Както Харди знаеше, слабостта на Теръл бяха мотивите. Младият полицай — сега вече със зачервено лице и изпъкнали вени по врата — се надигна заплашително.

— Онзи е умрял и жена му е прибрала застраховката! Какво още искате?

Бам! Бам! Бам!

Очите на Вилърс припламнаха гневно, въпреки че гласът й беше овладян.

— Господин Теръл, достатъчно. Господин Фримън се обърна към съда, не към вас. Ясно ли е това?

Теръл седна и оправи якето си, все още ядосан.

— Зададох ви въпрос, сержант. Ясно ли е това?

— Да, ваша светлост. Съжалявам.

Вилърс кимна, очевидно удовлетворена. Изчезна и гневният пламък от очите й. Даваше да се разбере, че в залата ще цари порядък. Вдигна поглед към тавана, после се обърна към Фримън.

— Възражението се приема. Господин Пауъл, трябва да сте малко по-конкретен. Дами и господа съдебни заседатели, моля не взимайте под внимание думите на свидетеля за някакво съвпадение. Не забравяйте, че вашата задача е да откриете връзката между фактите. Господин Пауъл?

Пауъл, който неочаквано бе загубил контрол над положението, изведнъж осъзна какво е станало. Свидетелят му се беше показал като сприхав грубиян и бе загубил сериозна част от доверието в себе си още в самото начало, а им оставаше да извървят още дълъг път заедно. Прокурорът пусна невъзмутимата си усмивка. Щяха ли да я приемат за искрена съдебните заседатели?

— Инспектор Теръл, да поговорим за нещо друго.

Поведе го съвсем внимателно, стъпка по стъпка, през разпита на Дженифър, без да споменава причините, накарали ги да се усъмнят и ексхумират тялото. Съдебните заседатели трябваше сами да направят тази връзка. Ексхумацията беше факт, факт беше и че в лявото бедро е открит атропин в повишена концентрация. Пауъл не постави въпроса по какъв начин това вещество се е озовало там.

Нед имал застрахователна полица за седемдесет и пет хиляди долара. Дженифър представила копие от нея и чека за сумата.

— Дами и господа съдебни заседатели, представям ви веществено доказателство на обвинението номер едно. Видно е, че получател на застрахователната сума е подсъдимата. Представяме ви и осребрения чек, доказателство номер две. Инспектор Теръл, засега нямам повече въпроси, благодаря. Моля изчакайте кръстосания разпит.

На Харди му се стори, че Теръл е заел мястото на свидетеля с очакването да остане там по-дълго, да каже много повече, да предизвика далеч по-силно впечатление. Беше уверен, че и други са го доловили.

Нервите му бяха изопнати, изглеждаше ядосан. Фримън реши да се възползва. Изправи се спокойно, оправи вратовръзката си, запрелиства някакви документи. Не беше достатъчно бавно, за да има Вилърс основание да му направи забележка, но Теръл видимо излизаше от кожата си.

Най-накрая Фримън застана в средата.

— Добро утро — поздрави той добродушно и почака още малко. Теръл още повече се ядоса, но все пак се овладя, кимна и също промърмори някакъв поздрав.

— Инспектор Теръл, казахте, че Нед Холис е имал застрахователна полица за седемдесет и пет хиляди долара, които е трябвало да получи Дженифър. Вярно ли е това?

Свидетелят погледна за миг съдията, после Пауъл, най-накрая Фримън.

— Вярно е.

— А какво ви каза госпожа Уит, че е щяло да стане, ако тя беше умряла?

Теръл се замисли.

— Че Нед е щял да получи парите.

— С други думи, застраховката е била взаимна, така да се каже. Ако единият умре, другият получава парите.

— Да, така е.

— Истина ли е, че по онова време Дженифър и Нед са притежавали къща?

— Истина е.

— Вие проверихте, за да сте сигурен, нали?

— Да.

— По време на разследването някой каза ли ви каква е била стойността на тази къща?

Теръл хвърли неуверен поглед към Пауъл. Фримън беше наясно, че ако прокурорът възрази срещу този въпрос — стойността на къщата не би могла да се установи въз основа на това, какво някой е казал на свидетеля — възражението щеше да бъде прието. Но от друга страна нямаше да е проблем да се докаже колко е струвала къщата в действителност, а съдебните заседатели биха останали с впечатлението, че прокурорът иска да скрие цената й.

Пауъл не реагира. Теръл отговори, че Дженифър и Нед са купили неголяма къща близо до Дейли Сити, като са платили първоначална вноска от двайсет хиляди долара.

— Значи целият заем е бил осемдесет хиляди?

— Не знам. Предполагам.

— Значи знаете, че са платили в брой двайсет хиляди, но не знаете, че целият заем е бил осемдесет хиляди, така ли?

Пауъл стана, за да се опита да спаси Теръл, поне засега.

— Ваша светлост, не е по същество.

— Не мисля — сряза го Вилърс направо. — Продължавайте, Фримън. Инспекторе?

— Да. Заемът им беше около осемдесет хиляди долара.

Фримън се обърна непохватно към съдебните заседатели като едва не залитна.

— А по време на разследването си установихте ли какво е станало с този заем?

Теръл дръпна яката си, сякаш изведнъж му бе отесняла.

— Мисля, че госпожа Уит го е изплатила.

— С парите от застраховката ли?

— Да, струва ми се.

— Струва ви се или го знаете със сигурност?

— Знам го със сигурност. Изплатила е заема с парите от застраховката.

— Точно така. — Фримън се върна до масата си и взе фотокопиран документ, обозначен като „Веществено доказателство на защитата №1“. — Познато ли ви е това? — Докато Теръл разглеждаше документа, Фримън се обърна към съдебните заседатели: — С други думи, инспектор Теръл, от този документ е видно, че клиентката ми не е прекарала примерно една година в Лас Вегас или на Хавайските острови, нали?

Пауъл скочи:

— Възразявам!

— Оттеглям въпроса си, ваша светлост. — Беше постигнал, каквото искаше — ако Дженифър беше убила мъжа си заради застраховката, би трябвало да задържи поне част от парите, за да се забавлява. — Искам да ви попитам още нещо, инспекторе. Казахте, че Дженифър… госпожа Уит… е споменала пред вас, че Нед Холис е употребявал наркотици?

— Да.

— Казала ви е, че е експериментирал с наркотици, нали?

— Да.

— И сте разпитали хора, които са потвърдили тези думи?

Пауъл скочи отново.

— Ваша светлост, свидетелят не може да установи факт в съда въз основа на чутото от трето лице. Господин Фримън оказва натиск над свидетеля.

— Не съвсем, но разбирам какво намеквате.

Фримън мълчеше.

— Господин Фримън?

— Очаквах решението ви, ваша светлост.

Вилърс не сметна, че това е забавно. Накара протоколчика да прочете предишния диалог и заяви, за протокола, че възражението се приема.

Фримън кимна и продължи с Теръл:

— Колко души от приятелите на господин Холис разпитахте?

— Всички, които успях да намеря.

— И всички те потвърдиха пред вас, че Нед е експериментирал с наркотици върху себе си, нали?

— Възразявам. Предишните основания.

— Приема се.

— Някой от тях отрече ли, че Нед е експериментирал с наркотици?

— Възразявам.

— Приема се.

Опитният адвокат направи едва доловима пауза и опита още веднъж:

— По време на изчерпателното си разследване върху причините за смъртта на господин Холис, някой от приятелите му описа ли пред вас употребата му на наркотици по друг начин освен като „експериментална“?

Пауъл отново скочи.

— Възразявам.

Вилърс прецени, че границата е премината.

— Господин Фримън, по колкото и начини да зададете въпроса си, няма да го допусна. Моля продължавайте.

Фримън си придаде разкаян вид.

— Моите извинения, ваша светлост. — Обърна се към Теръл и му се усмихна мило. — Нямам повече въпроси.

29

— Струва ми се, че с Нед се изсилват. Забеляза ли как го претупа Пауъл във встъплението си? Не спомена за никакви доказателства, че Дженифър е била в страната по онова време, да не говорим за стаята. — Фримън отхапа от сандвича си — италиански салам в ръжено хлебче. — Вилърс трябваше да приеме възражението ми, че няма достатъчно основания за обвинението преди процеса. Освен ако не крият някаква изненада, номерът им няма да мине.

Обедната почивка. Бяха отишли до кантората и седяха в малката градина пред заседателната зала. Късчето небе, очертано от околните сгради беше яркосиньо. Циганското лято — най-приятният сезон в Сан Франциско.

Харди нарони малко трохи от сандвича си и ги хвърли към едни врабчета в храстите.

— Слушаш ли ме? — попита Фримън.

— Аха. Замислих се за нещо.

— Нещо за делото ли? — Харди сви рамене. — Не е нужно да ми отговаряш, но ми се струва, че нещо не е наред с теб напоследък. Спиш ли достатъчно? Добре ли си? Първите дни от такъв процес могат да ти се отразят зле.

Харди се наклони напред и въздъхна.

— Не знам какво става вкъщи, Дейвид. Имам чувството, че губя жена си.

— Сериозно ли е?

— Не знам. Може би греша.

Харди стана, отиде до стената, втренчи се в голите тухли.

— Нещо се случи през последните два месеца — каза той, без да се обръща. — Не мисля, че е заради делото. Не знам какво е, но се тревожа.

— Попита ли я?

— Поне двеста пъти.

— И нищо ли не ти каза?

Харди сви рамене, обърна се.

— Не много. Не достатъчно. Всяка сряда по традиция излизахме заедно. Нашата вечер. Поне такава беше допреди месец.

Птичките чуруликаха около трохите и Фримън им хвърли още.

— Да не би преди месец да се е случило нещо?

— Ще ми се да беше. Една сряда се прибрах у дома. Мислех си, че ще излизаме, но я заварих по нощница в кревата да чете. Каза ми, ако искам да съм излезел сам. Била уморена.

— Може би пък наистина е била.

— Навремето, когато беше уморена в сряда, вземахме едно одеяло и отивахме да дремнем на брега. Бяхме се разбрали, че в сряда сме навън, независимо дали сме уморени, независимо от децата, независимо от всичко. Имахме нужда от тази вечер за нас самите.

Фримън се вгледа в сандвича си.

— На колко годинки са хлапетата?

— На две и почти на една, но не е това. — Харди видя скептичния поглед и добави: — Не мисля, че това е причината. Според теб, може ли да е?

— Аз почти не познавам Франи, Диз, но тя едва ли ще е първата жена, решила, че децата й имат по-голяма нужда от нея от съпруга й. Приоритетите се променят.

— Моите са си същите.

Фримън си позволи да се усмихне.

— Както казваше Кенеди, животът е несправедлив. И няма кого да осъдим заради това. — Раздвижи се, лапна последния залък от сандвича си. — Тя смята ли, че ти имаш нужда от нея?

— Стига, Дейвид… нужда! Кой знае какво е нужда!? Аз я обичам и тя го знае много добре.

— Не искам да говоря празни приказки, но според мен децата знаят. Франи също знае.

— Добре, по дяволите, и аз имам нужда от нея. Въпреки че сме възрастни. И двамата имаме да се занимаваме с нещо… аз с това дело… тя с децата. Какво трябва да правим? Затова беше срядата. За да не губим връзката помежду си.

— Не мисля, че връзката е много… сам го каза. Ти се занимаваш с делото, тя с децата.

Харди бръкна в джобовете си и закрачи напред-назад. Фактът, че спореше с Дейвид Фримън и се мъчеше да докаже пред него, че Франи не трябва да се чувства както се чувства, не променяше другия факт — че изглежда нещо твърде сериозно се бе променило помежду им, равновесието бе нарушено.

Може би Фримън беше прав — Франи може би вече не чувстваше, че той има нужда от нея. Нямаше как да не признае, че напоследък не й го показваше. Сутрин излизаше рано, връщаше се у дома късно, дори и тогава не преставаше да работи, дори и през почивните дни.

Но пък и той не чувстваше, че тя има нужда от него. Франи се грижеше за децата, за къщата, беше погълната от задълженията си. Бяха свързани един с друг — поне така смяташе той — и това бе важна част от така наречената „възрастна любов“.

— На твое място бих я изненадал. — Фримън се приближи до него и го потупа по рамото. — Бих нарушил монотонността. Може би просто й е дошло до гуша. Вижда, че не си при нея и се страхува, че вече никога няма да се върнеш. Затова се отдръпва.

— Но аз съм с нея през цялото време. Делото едва сега започва. Нима очаква нещо друго?

— Май въпросът опира до това, от какво има нужда тя. — Фримън отвори стъклената врата към заседателната зала. — Да се връщаме в съда. Нейно височество не обича закъсненията.

Джон Страут, съдебният лекар на област Сан Франциско, беше позната фигура на Харди и всички юристи в залата. Авторитет от национален мащаб, този уважаван медик се явяваше да дава показания на всички дела и предварителни заседания за убийства в Сан Франциско — може би по веднъж седмично през последните тринайсет години. Сега бе отпуснал въздългото си тяло на стола за свидетелите и очевидно се чувстваше като в свои води.

Пауъл, без да показва никакви признаци на следобедна отпуснатост, прокара ръка през бялата си грива и поздрави Страут сърдечно, като стар приятел, за да видят съдебните заседатели. После премина право по същество.

— Доктор Страут, вие ли извършихте първоначалната аутопсия на Нед Холис през 1984-а?

— Да, аз.

— И какво беше заключението ви тогава?

Страут наклони стола си назад, за да кръстоса крака и на широкото му, открито лице заигра усмивка.

— Направихме процедура „А“ и стигнахме до заключението, че смъртта е настъпила ненасилствено, вследствие на свръхдоза кокаин, в комбинация с алкохол.

— Процедура „А“? Ще обясните ли на съдебните заседатели какво означава това?

Страут се наклони напред и даде двуминутно обяснение — чрез процедура „А“ се установявало наличието на повечето отрови и летливи вещества. Тя била най-проста и най-евтина. Ако при нея се установяла причина за настъпване на смъртта, при липса на подозрения за нещо по-сериозно, не се продължавало нататък с изследванията.

— И при въпросната процедура „А“ вие установихте наличие на кокаин и алкохол в тялото на господин Холис, така ли е?

Страут се намръщи. Не му влизаше в работата да търси прост език, за да го разбират съдебните заседатели. Вече бе станало известно, че в този случай не е успял да открие истинската причина за смъртта и държеше да обясни всичко пределно точно.

— Открихме смъртоносна концентрация на кока-етилен, извинете ме за термина, но това е страничен продукт, който се получава при смесването на алкохол и кокаин в кръвта.

— И след като открихте кока-етилен, прекратихте аутопсията?

— Не изцяло. Престанахме да търсим друга причина за смъртта. Ако ни докарат труп с нож забит в главата, няма да тръгнем да търсим паралелен инфаркт. Но аутопсията не приключи с тази находка. Лабораторните проби и физическия преглед са две различни неща в края на краищата.

Страут обясни, че за изследване на кръвните проби имало специална лаборатория, а същинската аутопсия изследвала само тялото и органите.

— Когато резултатите са налице, сравняваме резултатите от лабораторните проби и аутопсията, за да видим дали няма да излезе още нещо.

— А какво стана в нашия случай?

— Открихме кока-етилен. Нямаше индикации за присъствието на барбитурати или алкалоиди. Открихме вероятна причина за смъртта още при процедура „А“, така че престанахме да търсим друга.

Пауъл кимна на Страут, после се обърна последователно към съдебните заседатели и Дженифър. Харди я изгледа странично. Тя се усмихваше на прокурора. Докосна ръката й и почувства как тялото й се вдърви, лицето й застина в гримаса.

Разпитът продължи без изненади. Както обвинението, така и защитата биха могли да се възползват от някои от медицинските подробности — фактите бяха неоспорими, — но нито Пауъл, нито Фримън изглежда нямаха желание да се захващат с това. Имаха си причини. Пауъл искаше съдебните заседатели да добият съвсем жива представа за случилото се преди толкова години. Беше умрял здрав и прав двайсет и шестгодишен младеж. Прокурорът държеше да изтъкне това, всички да видят как реагира убийцата, която бе отнела този живот. След като свърши с описанието на процедура „C“ и открития в лявото бедро на трупа атропин, Пауъл заразпитва Страут за неща, които не бяха така тясно свързани с преките му изследвания.

— Доктор Страут, атропинът се отпуска само по лекарско предписание, нали? Не е възможно да се купи без рецепта?

Страут потвърди.

— А за какво се използва в медицината?

— За анестезия и за спиране на слюноотделянето. — Съдебният медик си го биваше — усмихваше се на всички, гледаше приветливо и дружелюбно.

— Изненадахте ли се, когато открихте атропин при процедурата, която току-що описахте?

— Възразявам. — Фримън скочи като ужилен, а Вилърс моментално призна възражението му. Пауъл не се смути.

— Доктор Страут, известно ли ви е дали атропинът се използва масово като наркотично средство?

Фримън понечи да стане отново, но се отказа и остави прокурорът да продължи с въпросите си. Докога?

— И да се използва, не е често.

— Той не предизвиква опиянение или нещо подобно?

Харди погледна Фримън. Пауъл си позволяваше твърде много, а Дейвид се държеше сякаш нищо не е станало.

— Не.

— А има ли халюциногенен или подобен ефект в комбинация с други вещества?

— Не.

— Тоест, ако човек редовно употребява наркотици, не би…

Най-после Фримън вдигна ръка и се обади:

— Ваша светлост, това са предположения, не по същество.

Отново признаха възражението му. Пауъл се усмихна и се извини като истински джентълмен, после кимна на съдията и доктора.

— Благодаря ви, доктор Страут. Нямам повече въпроси. Свидетелят е ваш, господин Фримън.

Неугледният адвокат на защитата, не по-малко дружелюбен от Пауъл, макар и да изглеждаше по-убедителен от него, както се стори на Харди, стана и се приближи до свидетеля, като вдигна приятелски ръка за поздрав. Сякаш искаше да подскаже на съдебните заседатели, че и той е колега и приятел на съдебния лекар, че не е от „лошите“, след като работи за защитата.

— Доктор Страут… тези ексхумации… те не са приятно занимание, нали?

Страут беше напълно спокоен. Беше му се случвало да дава показания в продължение на седмица. Гледаше на това като на почивка от обичайната работа в моргата. Разпери ръце.

— Такава ми е работата. Понякога обаче е доста интересно.

— Случаят с Нед Холис беше ли от интересните?

Страут се замисли за миг, после отговори:

— Бих казал, че да.

— А можете ли да обясните на съдебните заседатели, защо според вас беше така?

Страут нямаше нищо против да побъбри.

— Ами… всяка аутопсия, търсенето на причините за смъртта, е нещо като ребус. Както вече обясних, изследваме труповете, за да установим наличие на всякакви отровни субстанции, изследваме тъканите, с надеждата да разберем истината. Когато става дума за смърт, настъпила преди много години, нещата наистина могат да се усложнят сериозно. Това имах предвид, когато казах, че е интересно.

Фримън, който слушаше внимателно, се приближи до съдебните заседатели.

— Какви са тези усложнения, докторе?

— Ами… най-напред труповете се разлагат. Някои вещества се разграждат химически, превръщат в други или изчезват. Изпаряват се. С времето могат да се загубят всякакви следи.

— Това ли стана в случая с господин Холис?

— До известна степен.

— Но той беше интересен от ваша гледна точка… нарекохте го „ребус“, ако не се лъжа?

Страут кимна.

— Защото се наложи да търсим друга отрова… И не само веществото, а и начина, по който е проникнала в тялото. — Съдебният лекар, идеалният свидетел, се наклони леко напред и заговори направо на съдебните заседатели. — При първата аутопсия например, ние бяхме изследвали съдържанието на стомаха, но сега трябваше да се убедим, че не сме пропуснали нещо и опитахме пак. Без резултат. Макар че първия път бяхме открили следи от атропин, не беше налице смъртоносна концентрация.

— Какво направихте после?

Харди погледна към съдебните заседатели. Ставаше дума за зловещи неща и никой не спеше. Страут продължи с ентусиазъм — явно обичаше работата си:

— Точно това е интересното. При скорошна смърт винаги остават следи от игла, драскотини и така нататък. В нашия случай, обаче, взехме проби от различни места и извадихме късмет.

— В какъв смисъл?

Страут заобяснява нещо на професионален език, с латинските имена на мускулите, но Фримън го спря и го накара да обясни, че отровата е влязла през горния край на лявото бедро.

— Сигурен ли сте, че е било отпред? Не е възможно да е проникнала отзад, например?

Страут беше сигурен.

— Не е възможно. Мускулите не са свързани пряко. — Още малко медицински подробности, но в края на краищата всичко се изясни — отровата беше проникнала през горния край на лявото бедро, отпред.

На Харди всичко това му се стори прекалено — всички вече знаеха тези факти. Но Фримън попита:

— А възможно ли е човек сам да си постави инжекция на това място?

Без да трепне, дружелюбно, Страут отговори, че е напълно възможно.

— При изследването си установихте ли по някакъв неоспорим начин, че инжекцията не е поставена от самия Холис?

— Какъв неоспорим начин?

— Не знам… Може би някаква драскотина, следи от насилие?

Страут се замисли.

— Не, нищо такова. Беше минало твърде много време.

Фримън отиде до масата с веществените доказателства и взе номер 5 — доклада от първата аутопсия.

— Докторе, забелязахте ли нещо преди девет години, въз основа на което категорично да отхвърлите възможността Нед Холис сам да си е поставил инжекцията?

Страут огледа доклада и го върна.

— Не. Нищо такова. Разбира се, имаше следи от игла.

— Следи от игла? Къде бяха те, докторе?

— По ръцете.

— Там, където се инжектират наркоманите ли?

— Да.

— А открихте ли такива следи по бедрата?

— Не. Отбелязал съм го и в доклада.

Пауъл седеше с наведена глава на мястото си, скръстил ръце на гърдите. Понасяше поражение и си даваше сметка за това. Фримън, който досега беше загубил само половин точка, очевидно нямаше да се задоволи с казаното дотук. Отдалечи се към средата на залата и попита:

— Докторе, значи е възможно да не обърнете внимание дори и на скорошни следи от инжекция?

Докторът кимна добродушно и отговори както винаги — убийствено честно:

— Не само, че е възможно, господин Фримън, но се случва и то доста често. Както тогава. Атропинът е проникнал през бедрото. Само така би се образувала въпросната концентрация. Никак не е лесно да се открият и опишат убождания с игла. — Страут разпери ръце и добави: — Така е.

30

Дженифър Уит бе придружена от приставите до седмия етаж, после я поеха две надзирателки. Тя съблече хубавите си дрехи и внимателно ги окачи на дървените закачалки, които надзирателките мушнаха в шкафчето. После се обърна към стената и свали финото бельо, донесено й от Фримън, нахлузи червения затворнически костюм и мушна нещата си едно по едно в пластмасовата торба, която й подаде надзирателката Милнър — пълна, усмихната, с лунички и редки зъби.

Другата надзирателка, Монтанес, се приближи, за да я поведе към килията.

— Как мина днес? — попита Милнър.

Дженифър сви рамене.

— Шайка мъже, които не спират да приказват.

— Така си е. — Монтанес я поведе към вратата.

— Все пак, съдията е жена. Казва се Вилърс. И от съдебните заседатели някои са жени.

Но тези подробности не интересуваха надзирателките кой знае колко. Те застанаха от двете й страни и я поведоха по тъмния, кънтящ коридор. Някъде отзад се разнесе гласът на дежурната:

— Това Уит ли е? Има посетител.

Доктор Кен Лайтнър се бе отбивал в съдебната зала поне за известно време през всеки от четирите дни от началото на процеса. Тъй като не беше адвокат, не го допуснаха в малкото помещение до стаята на надзирателките, и, както Дженифър, трябваше да се примири с общите условия — твърдите дървени столове и телефонните слушалки.

Вече я очакваше, опрял уморено глава на дланта си. Когато Дженифър седна срещу него, той я изгледа продължително и едва след това посегна към слушалката.

— Как си?

— Вече никой не ме удря. Може би си мислят, че ще спечеля. — На устните й заигра крехка усмивка. — Започвам да вярвам в способностите на господин Фримън.

Лайтнър кимна.

— Какво казва той?

— Нищо определено. Твърди, че щяло да мине още много време. Но чувам какво си говорят с Харди. Виждам как реагират съдебните заседатели. Струва ми се, че вярва в успеха.

— А ти?

— Липсваш ми, Кен. Липсват ми разговорите с теб. Всичко. Хората тук… — Нямаше какво да се каже за тях. Те живееха сякаш на друга планета. Тя млъкна и преглътна. — Всичко е толкова различно… не знам…

Телефонната слушалка едва не падна от ръката й.

— Какво, Джен?

Тя преглътна пак. Сякаш изведнъж я обзе отчаяние.

— Как ще продължавам нататък.

— Боже мой, Джен! Ти трябва да продължиш!

Тя поклати глава и не каза нищо.

Лайтнър се наклони напред и доближи лицето си до плексигласа.

— Дженифър, слушай. Трябва да издържиш. Сега не можеш да се откажеш. Ще спечелиш. Най-лошото вече мина.

— Не, не е. Господин Фримън каза, че най-лошото още не е започнало.

— Голяма помощ, няма що.

— Опитва се да ми помогне, Кен. Поне в това съм сигурна. Не ме безпокои делото, не чак толкова. Всичко друго е толкова различно… Хората тук — тя описа кръг с ръка, — това място… Понякога ми се струва, че никога вече няма видя нещо, което познавам, което искам… — От окото й се откъсна сълза и потече надолу по бузата. Тя не я избърса. Не се притесняваше от Кен, пред него можеше да покаже слабост. Затова беше дошъл. Тя беше слаба — бяха го доказали. Вече не я интересуваха старите неща. — Толкова съм объркана, Кен. Толкова съм объркана…

Лайтнър я гледаше, сякаш чакаше нещо да се случи, без да знае точно какво. Струваше му се, че дълбоко в себе си Дженифър страда, искаше му се да й помогне да го преодолее, но без да се намесва грубо. Трябваше да я остави сама да открие пътя.

— Все още съм тук — каза той накрая.

Дженифър отново се усмихна.

— Понякога ми се струва, че ти си единствената причина да съм жива. — Полуридание, полусмях. — Смешно е, нали? Помниш ли как някога си мислех, че ще е достатъчно да се измъкна от Лари и всичко ще е по-добре, всичко ще се оправи? Че светът ще стане друг, ще се промени.

— Помня, Джен. Все още не е късно. Говорили сме за това много пъти, обсъждахме промените.

Тя потрепери, тялото й се разтресе. Главата й започна да се люлее напред-назад, сякаш беше тежест, окачена на въженце.

— Но точно там е проблемът… вече не вярвам. Не знам дали вярвам. Онова с Мат… — Тя изведнъж млъкна. Очите й помръкнаха, загубиха енергията си. — Най-добре ще е, ако всичко свърши. Това ще е краят на всичко.

Може би я подлагаше на преглед? Дженифър се вгледа в очите му през плексигласовата преграда, сякаш търсеше отговор. После вдигна длан нагоре, свали я пак.

— Каквото и да се случи, няма да стане по-добре. Аз съм от хората, които непрекъснато ядат бой… от мъжете, от нещата, от живота… Аз съм неудачник, това е всичко.

Лайтнър се наклони напред.

— Не си, Джен. Не е вярно. Говорили сме за това. Нормално е да се чувстваш така, след всичко, което си преживяла. Но не си неудачник. Ако беше, нямаше да съм при теб. Ако не вярвах, че всичко ще свърши, че нещата ще се оправят…

— Така ли? Кажи ми кога ще стане това?

— Джен, никой не може да каже точно кога, но…

— Кен, мисля, че щеше да си при мен при всички случаи. Дадох си сметка… защото за теб аз съм нещо като предизвикателство… интересен случаи.

— Боже мой! Дженифър! Как можеш да говориш така след всичко, което…

— Защото е истина, нали? Всъщност пет пари не даваш какво ще стане с мен. Нима някой може да обича толкова объркан човек? В момента, в който се променя, още същия миг вече няма да съм предизвикателство или загадка, всичко ще свърши. И ще си отидеш, нали? И какво ще съм аз тогава? Мога да ти кажа къде ще съм… тук. Никъде, никой, нищо… О, да върви всичко по дяволите!

Тя захвърли слушалката, скочи рязко на крака и събори стола. Огледа се тревожно наоколо. Сълзите й сега се стичаха свободно. Надзирателката крачеше напред-назад с палка в ръце.

Лайтнър стана, опря ръка на плексигласа, втренчен пред себе си. Дженифър каза нещо на надзирателката, без да се обърне назад. Двете тръгнаха към вратата към килиите, а Лайтнър се отпусна на дървения стол, за да се опита да овладее собствените си чувства.

Изведнъж тя се върна, залепи ръце за преградата, облегна се с цялата си тежест. Плачеше неудържимо. Надзирателката — намръщена, стиснала палката, сякаш имаше нужда от нея — приближи отзад, докато Дженифър се мъчеше да говори през сълзи.

Не я чуваше ясно, но знаеше какво му казва. Казваше го винаги, когато стигнеше дъното, когато смяташе, че тежестта е непоносима и трябва да се примири…

— Съжалявам — ридаеше Дженифър и се опитваше да го достигне през плексигласа. — Извинявай, не исках да кажа това, не се сърди…

Надзирателката я улови за рамото, дръпна я назад, обърна я към вратата.

Лайтнър остана на място. Дишаше дълбоко, мислеше, че може би в края на краищата е права — може би наистина беше непоправим неудачник, без капка надежда.

След всичко, което бе направил за нея. Сякаш го удари ток. Свлече се отново на стола. Осъзна, че може би никога, никога тя нямаше да се оправи. Даде си сметка, че трепери, опита да се овладее, но най-много от всичко искаше да я пробуди, да набие малко разум в обърканата й, красива глава.

Франи не можеше да повярва, че Харди е направил всичко това — да се обади на Ерин, за да я попита дали има нещо против да вземе децата за вечерта, да изпрати такси да я вземе, да запази места в този луксозен хотел.

Харди прояви скромност:

— Аз съм неизчерпаем източник на изненади. Истинско съкровище.

— Как така ти хрумна това? Ами делото?

Той седна на плюшеното канапе и отпи от отлежалия портвайн в кристалната чаша.

— Пресметнах, че сме пропуснали четири вечери, което прави минимум дванайсет часа. Един ден делото ще мине и без мен. И без това на този етап титуляр е Фримън.

Франи застана край прозореца със скръстени ръце и се вгледа в моста „Голдън Гейт“. Намираха се в стара викторианска къща, преустроена в хотел, в най-скъпия апартамент, в който имаше рафтове с книги, камина, портвайн, кристални чаши и разбира се, изглед, който добавяше осемдесет долара на вечер към сметката.

Харди направи резервацията още от съдебната палата, веднага след като свърши заседанието. Ерин му каза по телефона, че няма нищо против да вземе децата, да ги нахрани, да ги приспи. Беше решил, че ако я изненада с готов план, Франи няма да може да откаже. В 6,15 изпрати такси да я вземе и сега бяха тук.

Все още не беше уверен, че изненадата му я е очаровала. Продължаваше да стои край прозореца със скръстени ръце. Лицето й беше навъсено. Не беше ядосана — въпреки отчуждеността им напоследък, тя не проявяваше признаци на гняв към него. Устните й бяха стиснати, очите — съсредоточени и замислени, сякаш се вглеждаше в себе си, сякаш понасяше някаква физическа болка, с която не искаше да товари и него.

Безпокоеше го мисълта, че тази болка може да е резултат от някаква промяна, от осъзнаването, че вече не иска да е с него, че съвместният им живот й е омръзнал. Погледът й срещна неговия от другия бряг на пропастта. Полуусмивка.

— Здрасти.

Даде си сметка, че бе стаил дъх, че я гледаше и буквално го беше страх да си поеме дъх. Имаше чувството, че ако спре да диша, ще спре и мигът, че няма да се наложи да разбира какво крие следващият. Остави чашата на масичката и въздъхна тежко.

— Е, как е животът, Франи?

— Как е, според теб?

— Зле, струва ми се. От месец ме боли стомахът. Откакто престана да се усмихваш. Реших, че може би ще искаш да поговорим за това.

Франи пак се обърна към прозореца. Виждаше профила й. Видя как устните й се движат. Искаше му се да стане, да отиде при нея, да я прегърне, но нещо — може би страхът, че ако сега го отблъсне, ако не му позволи да я докосне, ще я загуби завинаги — го държеше прикован за стола.

Каза й, че не я е чул. Франи проговори след цяла минута.

Обърна се към него и го погледна в очите.

— Тайни.

Харди се помъчи да разбере и когато осъзна най-очевидният смисъл, стомахът му се сви. Усети как главата му олеква, имаше чувството, че ще припадне.

— Какви тайни? — Не можа да измисли друго.

Тя не промени позата си. Продължаваше да го гледа със скръстени на гърдите ръце.

— Тайните са това, което човек не казва.

Харди протегна ръка, все чашата, отпи, остави я.

— Добре.

— Не е само това.

— Дори не знам какво значи „това“.

— Така е, не знаеш.

Той вдигна ръце към слепоочията си, притисна ги.

— Добре, Фран. Но трябва да знам. — Дланите му се срещнаха. Като за молитва. — Друг ли има? Можеш ли да ми го кажеш?

Видя как раменете й се отпускат, как очите се затварят. Стори му се, че кризата е преминала. Ръцете й се разплетоха, увиснаха надолу. Приближи се до него и коленичи.

— Какво говориш? Друг мъж? Няма друг мъж. Не може да има. — Протегна ръце към лицето му, вгледа се в очите му, докосна го с пръсти, прегърна го, притегли го към себе си, притисна го. Харди усети, че трепери. Чувствата, които се бе опитвал да владее, излизаха на повърхността.

Затова се бе оженил за нея — защото й имаше достатъчно доверие, за да позволи да го вижда така, такъв, какъвто е. Беше част от него, катализаторът, който правеше от него едно цяло, благодарение на който преодоля загубата на сина си…

Притискаше го силно, долавяше бликащите чувства.

Това беше нейният мъж и той имаше нужда от нея. След като й се доверяваше достатъчно, за да й покаже слабостта си, нямаше за какво да се безпокои. Тя също можеше да разкрие пред него съмненията си, слабостите си, недостатъците си. Той нямаше да я изостави заради тях. Нямаше да я изостави.

— Боях се, че няма да разбереш.

— Може би не разбирам, но се опитвам.

— Очакваш животът да е съвършен, но…

— Не е вярно.

Направи му знак да мълчи с пръст на устните. Беше тъмно, по-късно, мостът осветяваше прозореца, край леглото гореше свещ.

— Не исках да те безпокоя — каза тя. — Бях толкова тъжна. И не заради теб, заради себе си. Беше си моя тъга… заради Еди, заради така наречената ми младост, заради всичко. Просто ме прихвана нещо… — Харди мълчеше. — Не исках да знаеш. Не исках да ти причинявам болка.

— Знам, че животът не е съвършен, Франи. Бог ми е свидетел, че го знам.

— Но искаш нашият да е. У дома, имам предвид. Понякога дори си мислиш, че е възможно.

— А ти не мислиш ли? Не мислиш ли, че си струва да се стремим към това?

— Не знам. Може би преди… И после стана това… всичко това. Чувствах се като хваната в капан. — Тя се раздвижи, сложи глава на рамото му, притисна се към него.

— Не съм искал да те улавям в капан, Франи. Като се оженим. Мислех, че сме щастливи заедно…

— Не си виновен ти, Диз. Животът ми е такъв. Изведнъж, не знам какво ми стана… всичко се върна. Имах чувството, че съм се провалила… искам да кажа, не бях щастлива, а би трябвало… Кой тогава е виновен?

— Аз обикновено обвинявам арабските инвеститори.

— Аз също, но този път не се получи, а нямаше как да ти го кажа. Нямаше да е честно да те тревожа в началото на процеса, после изпитах угризения… че не мога да ти кажа, после повярвах, че така или иначе няма да те интересува… Типичните женски глупости, в които няма много логика и не могат да…

— Ай, ай ай! Типични женски глупости? Нима сме канили глупави жени?

— Знаеш какво имам предвид.

— Не знам. И логика… — Той се опря на лакът и я погледна. — Не знам. Наистина.

Франи затвори очи и пое дъх.

— Виждах се с Дженифър.

— Знам.

— Не, не тогава. — Франи поклати глава. — Още няколко пъти след това. Оставях децата на Ерин и ходех тайно.

— Колко пъти?

— Не знам. Три или четири.

— В затвора? — отговори си сам: — Разбира се, че в затвора.

Той седна и се уви с чаршафа. Франи сложи ръка на бедрото му.

— Първия път… мисля, че си допаднахме. После реших, че няма да одобриш или пък нарочно не желаех да искам позволението ти…

— Франи…

— После реших, че трябва да съм луда, щом всеки път ме гризе съвестта, задето не съм те питала. Струваше ми се несправедливо… да трябва да искам позволение от теб…

— Франи, тя е моя клиентка. — Поклати глава, опита се да си обясни.

— Знам. Трябваше да поговоря с теб, но… всичко съвпадна с другото. С потиснатостта ми, с чувството, че съм хваната в капан. А Дженифър… тя поне ме слушаше.

— Дженифър те е слушала!? Боже мой! — Харди махна чаршафа и спусна краката си на пода. Отиде до прозореца, но не за да се любува на изгледа, а защото в стаята нямаше къде другаде да се отиде. Застана неподвижно и прошепна без да се обръща: — Значи си разговаряла с Дженифър за нас? Какво си й казала?

Чу гласа на Франи, съвсем тих:

— Не беше както си мислиш. Моля те, не се сърди сега.

Опита се да разбере. Вгледа се през прозореца. Не виждаше ясно — всичко изглеждаше замъглено и сякаш се въртеше като в калейдоскоп чак до хоризонта. Отиде до канапето и седна.

— Това ли беше тайната?

Франи седна на ръба на леглото. Сякаш търсеше думи за отговора.

— Всичко беше тайна. Всичко беше свързано.

Харди наведе глава и скръсти ръце на коленете си.

— Дизмъс? — Беше станала от леглото, отново на колене. Почувства ръцете й върху бедрата си.

— Не се сърдя. Искам да сме наясно. Не се сърдя ни най-малко и се радвам, че говорим за тези неща. Но все пак… не ти ли хрумна, че тя може би те използва?

— Не, не е възможно. Казах ти вече, че не беше както си мислиш ти… поне на мен така ми се стори.

Той подскочи като ужилен.

— Значи тогава ти се е струвало, но сега не, така ли? Значи може и да съм прав?

Франи стана, взе одеялото и се уви, после седна на ръба на леглото.

— Не, не казах това. — Тя въздъхна и протегна ръка към канапето, към пространството, което ги разделяше. — Не ми харесва да ме разпитваш. Дизмъс, искам да говорим за тези неща, но когато започнем, винаги става така. Просто не се получава, не стигаме никъде.

— А къде искаш да стигнем, Франи?

— Искам да можем да разговаряме както преди. Опитвам се да ти кажа как беше всичко.

На светлината на свещта лицето й беше като кехлибар. Харди не можеше да отдели очи от него. Кимна. Ръката й беше протегната. Той стана и я улови.

Сега не беше време за спорове, не беше моментът да й обяснява, че плановете на Дженифър може да са били доста по-различни от това, което я е накарала да вярва. Приближи се до жена си и придърпа края на одеялото върху себе си.

— Права си — каза той и я целуна. — Извинявай. Нека поговорим за това.

— Казала ти е, че Лари я е биел?

— Всички са я биели, Диз. Животът я е удрял. Не можеше да повярва, че нито ти, нито Еди сте вдигали ръка срещу мен… Не ми повярва, когато й го казах. Сякаш беше нещо невъобразимо за нея.

— Може и да е. — Все още седяха на ръба на леглото прегърнати. — Не трябва никога да удряме децата си.

— Не ги удряме.

— Знам. Да не започваме.

Франи се облегна на рамото му. Някъде навън пропищя спирачка, разнесе се безгрижен женски смях.

— Чувствам се, като че ли съм я зарязала… Дженифър. Не се чувствам добре.

— Е, аз не съм я зарязал, така че това компенсира, нали?

— Така е, но…

— Ш-ш-шт. Може би като е чула какво си й казала… че има и жени, които не ядат бой… може би това ще й даде надежда. Може би ще повярва, че е възможно.

— Ако е повярвала на мен.

— А ако досега не е повярвала, няма да повярва дори и да продължиш да ходиш при нея, нали? — Притисна я към себе си и вдъхна аромата на тялото й. Свещта трепна. Той се обърна натам и видя тънка струйка парафин да се стича по кристалния свещник направо върху полираната повърхност на шкафчето. — Не се мъча да те разубедя. Просто… ако искаш да продължиш да се виждаш с нея… кажи ми, става ли?

— Няма. — Франи въздъхна. — Някои неща… просто не е както трябва.

— Вече го каза. Но ако не го правиш зад гърба ми…

— Не, не това е лошото. Става дума за нея, за Дженифър. Най-напред си мислех, че ние… знаеш как е, две жени… че можем да поговорим. Но тя сложи край на това. Тъкмо щеше да ми каже нещо важно и… изведнъж се затвори в себе си. Не ми трябвало да го знам. Започнах да се питам дали…

— Дали не е виновна?

— Може би… Нямах сили да си го помисля. Освен… Не, не вярвам, че е убила Мат, дори случайно. Или пък Лари. За първия й съпруг… кой знае? А ако е… не, не съм в състояние дори да си го помисля. Казах „ако“… Тя ме попита… „Знаеш ли защо се боря с всичко това толкова отчаяно? Отговорът е, защото не съм убила никого.“

— Въпреки че Лари я е малтретирал?

— Дизмъс, моля те не ме подлагай на кръстосан разпит. Тя призна пред мен, че Лари я е биел. Но също така ми каза, че не го е убила. Нито пък Мат. Случайно или нарочно, по каквато и да било друга причина.

Харди я погледна и се зачуди дали подобно на него самия, тя не се опитва да убеди сама себе си. Преди всичко заради Мат.

31

Никой нямаше представа откъде дойде бурята, но дъждът шибаше почти хоризонтално, когато Харди излезе от колата си и хукна към съдебната палата зад ъгъла. Беше студено, и боята на фасадите изглеждаше сива и стара.

Влезе в сградата в 12:42 — точно през обедната почивка, както бе възнамерявал. И без това не искаше да отиде най-напред при Вилърс.

Фримън и Дженифър обядваха в един празен кабинет зад съдебните зали.

Харди кимна на пристава, който пазеше пред вратата, после се спря за миг, колкото да възстанови дишането си от бягането в дъжда. Видя ги да седят един срещу друг на старо метално бюро и да разговарят или по-скоро да бъбрят. Отвори вратата.

Фримън вдигна ръка за поздрав с пълна уста.

— Здрасти, Диз. Закопаваме ги, честно ти казвам. Ще вирнат петалата.

Дженифър побутваше някаква салата върху пластмасова чинийка. Дженифър отново го впечатли — някак си боязлива, но изискана, невинна и недостижима. Сякаш се бе превърнала в творение на Фримън — парче глина, моделирано от скулптор.

Харди разкопча мокрия си шлифер, обърна един стол и се настани. Един порив на вятъра заля прозореца с дъжд — достатъчно силно, за да ги накара да вдигнат очи.

— Още една добра новина — отбеляза Фримън. — Сушата пак свърши. — Той мушна парченце хляб в някакъв лепкав червен сос, лапна го и избърса устата си с изпоцапана салфетка. — Хей, Диз, слушай, здравата ще ги настъпя по опашките там вътре. Мисля си какво ще им кажа. — Той посочи с палец зад гърба си по посока на съдебната зала. — Там живея, разбираш ли? Искаш ли един съвет? Не искаш? Все едно, ще ти го дам. Ако държиш да направиш добър процес, и ти трябва да живееш там. — Малко мляко, пак бърсане със салфетката. — Това е истината, Диз. Истината също така е, че в момента печелим. Можеш ли да измислиш нещо, с което да ни прецакат? Не, не можеш, това е отговорът.

Тримата се спогледаха. Нов пристъп на вятъра плисна дъжд в прозорците. Някъде в другия край на града проблесна светкавица, след миг в стаята се разнесе тътенът.

Дженифър, седнала под ъгъл към него, сложи длан върху неговата. Някъде с периферията на мозъка си той регистрира, че е суха и хладна. Стори му се странно, че докосването й го изгаря така.

— Дженифър не е признавала пред Харлън Пул, че Нед я е биел. Винаги е отричала. Ако каже, че според него я е биел, това ще е само предположение. Може да заяви, че с Дженифър са имали връзка. Може да каже, че в кабинета му е имало атропин. Може да говори каквото си иска. Точка по въпроса. Вчера подадох предварително иск за прекратяване въз основа на член 1118.1, след като разпнахме Страут. Пул ще се окаже по-голяма трагедия за Пауъл.

Член 1118.1 даваше право на съдията незабавно да нареди оправдаване на обвиняемия поради липса на доказателства, въз основа на факта, че никой разумен съдебен заседател не би могъл да го осъди при това положение. След подобно решение делото повече не можеше да се преразглежда.

— Обзалагам се, че Вилърс ще го уважи след почивката. — Очите на Фримън блестяха. Той улови ръкава на Харди. — Пауъл може да дъвче дъвка и да се разхожда като паун, но не мисля, че може да върти предизборна кампания и дело по едно и също време. Изгърмя.

Приставът почука и влезе. Съдия Вилърс всеки момент щеше да се появи в залата. Заседанието щеше да се възобнови.

Харди слушаше внимателно, докато Пауъл се опитваше да вмъкне някъде показанията на Харлън Пул.

Зъболекарят приличаше на парцал. Беше трудно да си представиш, че този възпълен, оплешивяващ, потен и очилат мъж някога е бил любовник на Дженифър. Освен това се бе оказало невъзможно разпита му да мине тихомълком, както му бе обещал Теръл, защото, независимо дали му харесваше или не, Пул беше централен свидетел за обвинението в дело за предумишлено убийство. Ако се съдеше по погледа му, тази роля щеше да разбие живота му.

— Доктор Пул… — Пауъл се съвземаше след поредното прието възражение на защитата. Както обикновено, Фримън бе скочил на крака като ужилен, защото прокурорът се бе опитал да приеме за факт твърдението, че Нед Холис е малтретирал Дженифър, което не можеше да се установи категорично.

Объркан, Пауъл обикаляше пред съдията, заставаше пред съдебните заседатели, връщаше се към масата на защитата.

— Доктор Пул — продължи той най-накрая, — казахте, че сте познавали обвиняемата интимно.

Пул се вгледа в тавана. Избягваше погледа на жена си, седнала сред публиката. Извади кърпа и избърса челото си.

— Да.

— В интимните си моменти с нея, имали ли сте случай да видите тялото й без дрехи?

— Ваша светлост! Възразявам!

Пауъл изглежда беше предвидил тази възможност.

— Ваша светлост, налага се да извадим тези показания от сферата на догадките. Не ми се иска да тръгвам в тази посока, но въпросът е уместен и бих желал да чуем отговора.

Вилърс го гледаше сякаш през маска — вторачени право напред очи, неподвижни, като на манекен.

— Моля страните да дойдат при мен.

Харди стана заедно с Фримън. Никой не забеляза, никой не възрази. Застанаха пред Вилърс и вдигнаха очи.

Съдията заговори тихо:

— Не съм сигурна, че съм съгласна за уместността на въпроса, господин Пауъл. Какво общо има голото тяло на госпожа Уит със смъртта на съпруга й?

Фримън, все още възбуден, отговори вместо прокурора:

— Нищо.

Грешка. Вилърс го изгледа свирепо.

— Господин Фримън, когато поискам да чуя коментара ви, ще се обърна към вас, ясно ли е това? — И без да изчака отговора му, подкани Пауъл: — Е?

— Ваша светлост, става дума за мотива. Знаем, че съпругът й я е биел и че…

— Един момент. Досега стана дума само за застраховка и любовна авантюра…

Харди изведнъж забеляза, че стенографът го няма и изненада сам себе си, като отбеляза факта:

— Извинете, ваша светлост, ще се протоколира ли този разговор?

При сериозно дело като това нищо не биваше да остава извън официалния протокол.

Вилърс сякаш едва сега осъзна, че Харди е там. Изненадата в погледа й отстъпи място на типичния гняв, но Харди не отстъпи.

— Може би ще е по-добре да отидем в кабинета ви?

С невероятно неудоволствие съдията се вторачи в тримата мъже, застанали отпред.

— Какъв е смисълът, господин Харди?

— Едва ли е нужно да ходим там, ваша светлост — обади се Пауъл, самото помирение. — Струва ми се, че можем да изгладим проблема и тук.

Вилърс изопна гръб, пое въздух.

— Вижте какво, наистина ми омръзна да задавам въпрос на един, а да ми отговаря друг. Питам нещо Пауъл, отговаря Фримън. Питам нещо Харди, отговаря Пауъл. Сега… слушайте ме внимателно. Зададох въпрос на господин Харди. Искате да разговаряме в кабинета ми, така ли?

— Да, госпожо.

Вилърс насочи към него пръст.

— Да, ваша светлост. Не „Да, госпожо“.

— Да, ваша светлост, извинете ме.

Вилърс събра няколко листа от масата си и наведе глава.

— Това наистина може да ме изкара от кожата — прошепна тя сама на себе си и стана. — Стенографът ще ни придружи до кабинета ми. Ще се оттеглим за малко. Доктор Пул, можете да слезете, докато се върнем. Или да останете, където сте.

И поведе шествието след себе си.

Кабинетът й не беше много по-внушителен от кутийките, които използваха прокурорите. Беше малко по-голям, имаше собствена баня и тоалетна, кресла с малка масичка, килим и картини по стените, но въпреки това липсваше всякакъв уют.

Сега Харди трябваше да се сблъска с гнева на съдията лично.

— Добре, господин Харди, намираме се в кабинета ми и водим протокол. Ще ми обясните ли, ако нямате нищо против, защо сме тук?

— Господин Пауъл повдигна въпроса за уместността на…

— Знам какво повдигна.

Харди отстъпи назад.

— В такъв случай, ваша светлост, бих желал да продължи, защото за това може да стане дума във втората фаза, ако се стигне до нея.

Вилърс му напомняше за ядосана птица — наклонена на една страна глава, готова да му изкълве очите. Тя премести поглед върху прокурора, който се бе настанил в едно от кожените кресла.

— Добре, господин Пауъл, да чуем какво общо има голото тяло на госпожа Уит.

— Ваша светлост, показанията на доктор Пул ще покажат пряко, че Нед Холис редовно е пребивал жена си, което, разбира се, е още един мотив да го убие. Нима това е неуместно?

Освен това е и смекчаващо вината обстоятелство, помисли си Харди.

— Искате да кажете, че става дума за малтретирана съпруга?

— Налице са такива елементи. Въпрос на факти, които трябва да оценят съдебните заседатели.

Вилърс поклати глава.

— Давате ли си сметка какво искате да постигнете? Имате ли някакви доказателства, че вторият й съпруг… как му беше името?

— Лари.

— … че Лари също я е биел? Това ли ще твърдите?

— Извинете, ваша светлост — намеси се Фримън, — ние не твърдим, че Дженифър е малтретирана съпруга. Самата тя не твърди, че е имала причина… не казваме, че е убила двама съпрузи, защото са я пребивали от бой и са си го заслужавали. Казваме, че изобщо не е извършила подобно нещо.

Вилърс седна на ръба на стола и се опря на бюрото.

Харди погледна Дейвид, който се бе облегнал на библиотеката най-спокойно.

Вилърс се вгледа в прозореца и поройния дъжд навън.

— Значи, господин Пауъл, мога ли да смятам, че ще чуем, че по цялото тяло на госпожа Уит е имало синини, отоци и други подобни?

— Да, ваша светлост.

— И фактът, че доктор Пул ги е видял с очите си, според вас ще извади показанията му от сферата на догадките?

Пауъл си даде сметка какво означава всичко и започна да пъшка. Коженият стол, на който седеше, проскърца. Продължи да упорства:

— Самите синини, ваша светлост, са факт. Доктор Пул ги е виждал лично.

— И след това ще поискате съдебните заседатели по някакъв начин да ги свържат със смъртта на съпруга й?

— Ваша светлост, истината е, че първият й съпруг, Нед Холис, я е биел. Може да се заключи, че…

Фримън направи крачка напред.

— Не е вярно, Дийн. — Обърна се към Вилърс и продължи: — Извинете ме, ваша светлост, но клиентката ми категорично отрича да е била малтретирана и отказа да използваме подобно твърдение за защитата й. Съдебните заседатели не могат да основават заключението си на синини и белези, които може да са получени от какво ли не.

— Говори сериозно, Дейвид — Пауъл се надигна ядосано. — Много добре знаеш, че…

— Господа! Напомням ви, че разговорът се протоколира и всички забележки трябва да са отправени към съда. — Не изчака отговор, а стана и се вторачи в двамата мъже. — Господин Пауъл, доколкото успях да схвана, имате проблем с доказателствата. Смятате ли да призовете свидетел, който да даде някакви сведения за деня, в който е умрял господин Холис или за това, къде е била госпожа Уит по това време? Някой видял ли я е да взема атропин от шкафа на зъболекаря? Спринцовка? Видели ли са я да ги хвърля след това някъде?

Пауъл се изправи и мушна ръце в джобовете си. Искаше да изглежда уверен в себе си. Харди реши, че не е убедителен, не смяташе и че е успял да заблуди някой друг.

— Ваша светлост, след като имаме застраховката, закономерността…

Вилърс вдигна ръка.

— Зададох ви най-прост въпрос, който изисква отговор с „да“ или „не“. Смятате ли да призовете някой, който да хвърли светлина върху нещата, които изброих или не?

— Ваша светлост, аз…

— Да или не, по дяволите! — Вилърс погледна протоколчика и веднага добави: — Зачеркни последното, Адриан. Да или не, господин Пауъл?

Долетя далечен тътен от бурята.

— Не, конкретно за тези неща. Не, ваша светлост.

— А смятате ли да хвърлите повече светлина върху каквито и да било конкретни неща? Такива, които да не са в сферата на догадките, а в сферата на доказателствата? Не бързайте с отговора.

Пауъл седна отново, наклони се напред, опря ръце на бедрата си.

— Лейтенант Батист, който е разследвал смъртта на Нед Холис първоначално, ще бъде призован.

— Това е лейтенантът, който тогава не е открил достатъчно основания да се търси убиец, нали?

Прокурорът приглади косата си.

— Имаме още няколко свидетели, които…

— Не се съмнявам, че имате. Интересува ме, дали някой от тях ще ни каже нещо конкретно. Познавате закона не по-зле от мен, нали?

Сякаш в някакъв кошмар, Пауъл пак стана прав.

— Ваша светлост, след сериозни размисли и при немалки разходи, областната прокуратура реши да ексхумира тленните останки на Нед Холис, за да проведе възможните изследвания за отрови. Открихме смъртоносна концентрация атропин, който не е опият.

— Ваша светлост — намеси се Фримън, — собствените им свидетели твърдят, че Холис е експериментирал с наркотици. Може би е искал да изпробва въздействието на атропина.

Вилърс не обърна внимание на думите му и продължи да гледа Пауъл.

— Както много добре ви е известно, господин Пауъл, въпросът е не какво мислите, а дали сте в състояние да докажете по категоричен начин, вън от всякакво съмнение, че Нед Холис е бил убит. Представяте ми застраховка, която е била използвана по предназначение. Представяте ми наркоман, решил да си прави опити с опасни химикали. Сега променяте и мотива… ако госпожа Уит не е убила мъжа си заради парите, значи го е направила, защото смятате, че я е малтретирал. Оплаквала ли се е някога в полицията?

Пауъл най-накрая млъкна.

Вилърс кръстоса ръце на гърдите си, отиде зад бюрото и застана за миг неподвижно. Чакаха я. Дъждът барабанеше по стъклата, протоколчикът също престана да щрака с клавишите на машината. Вилърс се наведе, взе няколко листа от бюрото, пусна ги отново. След това поклати глава и огледа присъстващите.

— Искам малко спокойствие, за да обмисля положението. Върнете се тук след петнайсет минути.

Когато се върнаха, съдия Вилърс обяви, че е готова да обяви обвинението за смъртта на Нед Холис за несъстоятелно. В този случай, разбира се, Дженифър трябваше да бъде съдена повторно, на нов процес, само за смъртта на Лари Уит. Беше очевидно, че съдебните заседатели са предубедени — бяха чули, че според прокурора тя е убила и първия си съпруг. Освен това бяха видели, че Пауъл е прокурор, който представя доказателства, които никой разумен съдебен заседател не би приел.

Фримън и Харди започнаха да пресмятат кой губи повече — защитата или обвинението. В края на краищата от дилемата ги спаси самата Дженифър — тя нямаше никакво желание да стои в затвора, докато се насрочи ново дело и всичко започне отначало.

Всичко това влезе в протокола в присъствието на съдия Вилърс.

— Ваша светлост — каза Фримън, — струва ми се, че основанията за прекратяване на това дело са свързани с неправилното поведение на обвинението, което наруши правото на клиентката ми да бъде съдена своевременно, без протакане. Смятам, че другите обвинения също би трябвало да отпаднат, защото госпожа Уит вече беше изложена на опасност…

Вилърс не прие това добре.

— Хубав опит, господин Фримън, но няма да мине. Искате ли да пренасроча ново дело или не? Това ви питам. Ако желаете, обвиняемата може да бъде съдена от друг състав. Ако не желаете, аз на своя глава няма да поема инициативата.

Фримън, който не се бе надявал предложението му да се приеме, все пак остана доволен. Но не позволи да му проличи.

— В такъв случай, ваша светлост, макар и да смятам, че този процес вече е фатално опорочен, ще предпочетем да продължим. Разясних ситуацията на госпожа Уит и тя е съгласна. Така ли е, Дженифър?

Дженифър вдигна очи.

— Да.

Всички се върнаха в съдебната зала и съдия Вилърс обяви пред съдебните заседатели, че е решила да уважи искането на защитата, въз основа на член 1118.1, липса на доказателства, обвинението срещу Дженифър Уит за убийството на първия й съпруг да бъде оттеглено. Заседанията щяха да бъдат възобновени в понеделник, но дотогава Вилърс препоръча на заседателите да се прибират у дома рано и да си почиват добре.

Харди се измъкна от мокрия шлифер и го хвърли на съседния стол в заведението на Лу Гърка. Фримън седна срещу него.

Едва наближаваше четири, но навън беше тъмно. Собственикът играеше на зарове с един от постоянните клиенти, а жена му гледаше по телевизията някакъв блудкав сериал. Други хора нямаше.

Донесоха им кафето и Харди обви пръсти около чашата, за да ги стопли. Фримън добави спокойно две лъжички захар, после малко сметана. Разбърка го, отпи, сложи още сметана, пак отпи.

— Диз, трябва да ти кажа нещо, което няма да ти хареса.

И го уведоми, че разполага със сведения, които недвусмислено говорят, че Дженифър Уит наистина е отровила първия си съпруг Нед Холис.

Харди го изслуша стъписан, дори не успя да възрази срещу очевидното, че Фримън го е излъгал. Че след като е знаел това, е отървал Дженифър в съда. Дойде му твърде много. Довиждане и вървете по дяволите. И двамата…

— Искам просто да я изслушаш. Да го чуеш с ушите си. — Фримън бе изскочил след него на улицата, бе се вмъкнал на седалката до него. Дъждът барабанеше по покрива на колата, паркирана на паркинга пред съдебната палата.

Харди поклати глава удивено.

— Какво, по дяволите, може да ми каже тя? А ти…

Но се застави да слуша. Поне това бе длъжен, заради себе си.

32

Нямах избор. Щеше да ме убие, щеше да ме намери и убие. Колко време човек може да издържи, без да предприеме нещо?

Всички казват това, нали? Така мислиш и ти? Добре, след като всички казват така, може би има нещо вярно.

През първата година и двамата имахме работа, купихме си къща, щяхме да станем като нашите. Той още не прекаляваше с кокаина. Удряше ме понякога, но след това ставаше ужасно мил, извиняваше се и всичко минаваше.

След първия лош случай отидох у дома, при мама. Знаеш ли какво ми каза тя? Да сме се надявали да престане, но да не сме казвали на татко, защото щял да се разстрои, а и какво можел да направи? Сигурно щял да отиде при Нед и да си създаде неприятности. Щял да загази или той, или Нед — и в двата случая било лошо, така че било по-добре да се оправя сама с мъжа си и да не забърквам татко.

Така правели добрите съпруги, това каза мама. Опитвали се да загладят нещата, гледали да не се оплакват. Може би, ако съм била по-мила, Нед нямало да се ядоса чак толкова. Да не съм се държала като кучка, знаеш какво имам предвид.

Започнах да се опитвам, но лошото беше, че нямах никакъв шанс да повлияя на Нед, когато пиеше или вземаше кокаин и разни други неща. Ставаше направо гаден. Още по-гаден стана, когато загуби работата си при Бил Греъм — година-две беше нещо като главен организатор на турнета — и после го изхвърлиха… Познай защо… Трябваше да се върне в малките заведения и взе да става още по-лош. И разбира се, не престана с кокаина.

Все едно. В Лос Анджелес имах една приятелка, Тара, и избягах при нея. Направих грешка, че се обадих на Нед и му казах, че съм си отишла, че няма да се върна при него и да не се безпокои за мен. Страхотно, нали? Не исках да се безпокои за мен! Просто исках всичко да свърши.

Но той не беше съгласен. Сгреших, че му се обадих. И през ум не ми беше минало, че ще тръгне да ме търси. Глупаво от моя страна, като се замисля. Дойде там и беше странно спокоен. Не беше пиян или дрогиран. Имам чувството, че това ме уплаши най-много.

Пуснахме го да влезе. И през ум не ми мина, че… отиде до Тара и заби юмрук в корема й, без да каже дума, с всичката си сила. Нед беше едър мъж, метър и осемдесет, близо сто килограма. После се наведе над нея и я заплаши, че ще я убие, ако ме скрие още веднъж или се обади в полицията.

И мен заплаши. Каза, че ще ме убие, ако повикам полицията. Сериозно говореше. Не се съмнявах, че ще го направи. Сграбчи ме за косата и за ръката и ме завлече в колата. Цяла нощ пътувахме, не ме остави да отида и до тоалетната. После, когато се прибрахме у дома, ме наби и ме накара да измия колата, защото беше мръсна.

Звучи странно, но през цялото време се опитвахме да живеем нормално. Аз работех при Харлън, в приемната му, мислех си, че някой ден мога да стана сестра… не съм ли ти казвала? Така започна всичко. Нямах намерение да му изневерявам. Не смятах, че съм такава. Само че с Нед нещата не вървяха, а Харлън беше много мил с мен. Добър. Не беше трудно да се крием. Нямаше нужда да закъснявам вечер или да се измъквам тайно от къщи. Просто заключвахме вратата през обедната почивка и толкова.

Тогава, един ден видя… видя какво ми е направил Нед и каза, че трябва да се оплача в полицията, да повикам ченгетата, да предприема нещо. Но аз отрекох, че Нед е виновен. Казах, че съм се ударила без да искам и толкова.

Е, ти видя Харлън. Според него, ако човек прави каквото трябва, в края на краищата нещата все някак се подреждат. Накрая реших, че съм влюбена в него. Вярно е, че сега е дебел, но тогава не беше… беше едър. Винаги съм имала слабост към едрите мъже.

Реших да изчакам някой път, когато Нед не е пиян или дрогиран, за да поговорим, за да му кажа, че не се чувствам добре и не мога да понасям да ме бие, че ще го оставя, ако продължава. Разбира се, не му казах за Харлън. Слава Богу. Казах му, че няма други мъже, нищо такова. Че трябва да се разберем помежду си, той и аз.

Мислех си, че ако не бягам, ако съм разумна, реакцията му ще е различна.

Така и стана. Седя си на стола близо половин час, абсолютно спокоен, както онзи път, и трябваше да съм нащрек… каза ми, че щял да излезе, за да размисли на спокойствие.

Не се върна до полунощ и аз заспах.

Събудих се с писък, само че в устата ми имаше чорап или нещо такова… Не можех да дишам, не можех да гъкна. И там долу… в мен… чувствах някаква ужасна болка. Нед беше отгоре и ме държеше…

На следващия ден нямах сили да помръдна. Чувствах вътрешностите си разкъсани, задушавах се. По чаршафите имаше кръв, а ръцете ми бяха завързани за леглото. Гардеробът беше отворен и половината ми дрехи се търкаляха по пода разкъсани, нарязани на парцали, из цялата стая. Видях и ножа… за масло… беше мушкал в мен дръжката…

Когато дойдох на себе си пак, той ме отвърза, пак беше нормален. Помогна ми да вляза в банята, да се измия. Бях умряла от страх. Той беше напълно спокоен и каза, че можел да направи така, че всичко да изчезнело без следа. Щяла съм да се уверя сама.

И си взех отпуск по болест… нямаше как да се появя на работа в този вид… после дойдоха почивните дни. Нед имаше малко кокаин и искаше да се друсам с него. Щели сме да се забавляваме. Както едно време. Какво едно време? Никога не съм използвала наркотици.

Не можах да го направя. Толкова ме беше страх… още ме болеше. Нед пак започна да се дразни… трябваше да сложа край. Не можех да търпя повече, но нямаше как… реших да си мълча, да правя каквото иска той… искаше да правим секс.

Можеш ли да повярваш? Молих му се, казвах му колко ме боли, а той… „Какво от това, ти си ми жена. Лягай долу.“ Легнах. Мислех си, че ще умра.

Но не умрях. И това, че не умрях, беше най-лошото. Колко пъти съжалявах, че не умрях още тогава! Колко пъти ми се щеше да ме няма! Искам да кажа, да умра наистина, да не се събудя, просто да сложа край на онова… И, повярвай ми, веднъж като ти се прииска да умреш… много лесно е да поискаш и някой друг да умре. Защо да съм аз?

Събудих се рано и видях, че Нед още спеше до мен, без да помръдне. Гледах го дълго, мислих, надявах се да е мъртъв. Ощипах го по крака, но не реагира. После се разхърка. Изсумтя. Но идеята се заби в главата ми. Семенцето.

Минаха няколко дни, започна да ми минава и всичко взе да ми изглежда различно. Никой не ще да вярва, че няма надежда, нали? Дори и наистина да няма.

Върнах се на работа. Отказах на Харлън под някакъв предлог и изведнъж се сетих, че не съм виждала Бутс… Бутс беше котката ми… не бях я виждала няколко дни. Изведнъж, както си седях на бюрото в приемната, разбрах. Осъзнах единствения изход, дадох си сметка какво трябва да направя.

Не се заблуждавай, нямаше никакъв друг изход. Нед можеше да направи така, че всичко да изчезне без следа. Доказваше го. Аз бях следващата.

Престорих се, че ще се друсам с него. Казах му, че съжалявам задето съм била такава, че вече ще се забавлявам с него както някога…

Беше лесно. Бих му инжекцията, взех вана, отидох на брега и зарових спринцовката… после се отбих при родителите си за закуска… тогава още го правех от време на време. След това се върнах у дома и се обадих в полицията, казах им, че мъжът ми е пострадал. Аз самата не чувствах нищо, бях като вдървена. Облекчението, съмненията и страховете дойдоха по-късно.

Малката задушна стаичка за разговори миришеше на пот и мокра вълна. Фримън седеше с кръстосани крака на стола в ъгъла срещу вратата.

Устата на Харди беше пресъхнала, усещаше гърба си вдървен. В продължение на петнайсет минути не беше помръднал и мускул от тялото му. Вярваше й изцяло и се мъчеше да запази обективността си.

— Можеше да признаеш убийството. При тези обстоятелства нямаше да ти искат смъртна присъда.

— Сега обвиненията отпаднаха — намеси се Фримън. — Пак няма да й искат.

— Законът не ме интересува — обади се Дженифър и приглади косата си. — Аз познавах този човек. Нямаше друг начин.

— Трябваше да се оплачеш в полицията — каза Харди. — Щяха да направят нещо. — Даде си сметка, колко неубедително звучи това.

Дженифър се засмя монотонно.

— Не, нямаше. Не разбираш ли? Онази гадост продължи две години и ченгетата нямаше да си помръднат пръста. Дори и да искаха, дори и да ме вземеха насериозно.

— А защо да не те вземат насериозно?

— Значи не си наясно, така ли? Не знаеш как действа системата? А си адвокат. Мислиш, че ченгетата защитават потенциалните жертви? Нищо подобно. Те са тук, за да наказват провинилите се. Докато няма пострадал или мъртвец, те не се занимават…

— Но ти си била пострадала. А Нед Холис е нарушил закона, трябвало е да си получи заслуженото.

— Може би… в мечтите ти. — Дженифър погледна Фримън. — Този тип истински ли е? В истинския свят ли живее?

— Дженифър, живея в истинския свят и ти не можеш да…

— Добре, добре… ето ти го истинския свят… Ако имах късмет, Нед щеше да получи годинка, защото му е първи път. През това време аз можех да отида другаде, да сменя името си и така нататък. Тогава… познай какво щеше да стане. Нед излиза от затвора, намира ме, където и да съм и изчезвам, както изчезна котката ми. Моята котка. Нужно ли е да ти обяснявам? Да ти го нарисувам на картинка? Моят живот щеше да отиде по дяволите, ако изобщо ме оставеше да живея.

Харди се облегна и се опита да протегне врат, за да се махнат бодежите. В стаята на надзирателките влезе една от нощната смяна, свали шлифера си, тръсна го от дъжда и го окачи на закачалката край вратата. Каза нещо на някого извън полезрението на Харди.

— Не знам. Според мен, тази логика доведе до смъртта на Мат. Дори и Лари да те е биел…

— Казах ти вече! Лари не ме биеше. — Дженифър се втренчи в него ядосано.

Харди удари с юмрук по масата.

— Хайде, стига вече! Зарежи тези глупости! — Стана рязко и събори стола. — Знам със сигурност, че те е биел! Говорих с лекарите, при които си ходила и знам какви лъжи си им наговорила!

Взе куфарчето си и се наведе, за да изправи стола. Фримън мълчеше.

— Не съм убила сина си.

— Браво на теб.

— Не съм убила и Лари.

— Или ако си, несъмнено си имала много добра причина.

— Дявол да го вземе! Казах ти вече! Не съм ги убила и нямам понятие кой го е направил! — Дженифър изведнъж се нахвърли върху него, размахала ръце. Той се опита да се измъкне, но беше тясно и нямаше къде. Препъна се в стола и загуби равновесие.

Фримън успя да застане помежду им и да върне Дженифър на мястото й. Направи знак на надзирателките зад стъклото, че всичко е наред. Харди се надигна, а Дейвид, застанал пред вратата, заяви, че според него при всяко дело, което си заслужавало усилията, имало поне по един изблик на искрени емоции.

— Мисля, че всички можем да минем през това — каза той. — Така е по-здравословно.

Изтекоха пет напрегнати минути, но поне седяха около масата. Харди се съгласи да продължи разговора, да слуша.

— Дейвид, всъщност ти пет пари не даваш какво се е случило на практика — каза той след малко. — Повтарял си го поне стотина пъти.

— Това не е съвсем вярно. Твърдя само, че фактите нямат никакво юридическо значение, ако не могат да бъдат доказани. Що се отнася лично до мен, истината не ми е безразлична. Никак даже. Затова съм адвокат. Казвам ти повече, отколкото би трябвало. Така мога да унищожа репутацията си.

Доста егоистично, помисли си Харди. Обърна се към Дженифър и я попита:

— Биеше ли те Лари или не? Отговори ми без увъртане.

— Да. — Най-накрая.

— Често ли?

Тя кимна.

— Ако го призная, никой не би повярвал, че не съм убила Лари. Особено след историята с Нед.

Това беше проблемът. Дженифър е убила Нед, заради побоищата. Лари също я е биел, а тя твърдеше, че не е стреляла по него.

— Трябваше да излъжа. Ако се беше разбрало, че и двамата са ме биели…

— А защо да ти вярвам сега?

— Защото не лъжа. Разказвам ти какво беше.

— Разказваш ми поредната версия. Която ти е хрумнала миналата седмица.

— Диз. — Фримън сложи ръка на лакътя му. — Моля те, погледни… стратегически. Обвиненията за Нед отпаднаха. Половината работа е свършена. Със сигурност не тя е убила собствения си син. Случайно или нарочно. Тя няма нищо общо с това. Мисля, че и двамата й вярваме.

— Вече не знам какво да вярвам, Дейвид.

Дженифър сложи длан на другия му лакът.

— Това с Нед стана преди близо десет години. — Говореше тихо, почти шепнешком, без да се опитва да го убеди с погледа си, което той взе за добър знак. — И да съм имала избор, както си мислиш ти, не съм си дала сметка, че го имам. Страхувах се за живота си и не знаех как да постъпя… Не мислех, че имам друг изход. Що се отнася до Лари… С него нещата не бяха стигнали чак дотам. Щеше ми се да мисля така. Затова започнах да ходя при Кен Лайтнър, за да оправя семейството си. Признавам, че понякога сама си го търсех. Дори и Кен казваше, че непрекъснато си патя… Правех опити да се променя. Тогава… някой уби Лари и сина ми, а мен арестуваха. Дойде ми като гръм от ясно небе. И изведнъж трябва да поверя съдбата си в ръцете на двама мъже, за които допреди два дни не съм и чувала. Как така? Може да сте обърнали внимание, че нищо добро не съм видяла от мъжете досега, така че… направих свой собствен план и се заех да го изпълня.

Харди скръсти ръце на гърдите си.

— Забелязах още нещо — каза той. — Казала си истината на Дейвид.

— Принудих я, Диз — намеси се Фримън. — Стил на работа. Нямаше друг изход.

— Но на мен ми я спести.

— Аз го реших, не тя. Добре, може да съм сгрешил. Не съм преценил както трябва. Трябваше да ти кажа, но сметнах, че е по-добре да не знаеш, докато не дойде твоят ред в съда.

— По-добре да не знам, така ли? — Навън вече беше тъмно. Петък вечер. Чакаха го два почивни дни, през които имаше време да решава какво ще прави нататък. Въздъхна и вдигна поглед към Дженифър. — Дженифър, ако имаш някакви други тайни, сега е най-подходящият момент да ги споделиш с нас.

Но воалът се бе спуснал отново, мигът бе отминал.

— Просто открийте убиеца на детето ми. Можете ли?

33

Не знаеше накъде отива. Подкара в сутрешния дъжд по магистралата, после смени решението си и се върна през парка „Голдън Гейт“, като отбягваше нападалите от бурята клони. Нямаше представа какво прави. Може би мозъкът му отказваше да работи, защото не беше спал?

Всичко опираше до това, дали й вярва. Този път. Въпреки че го лъжеше за почти всичко от самото начало. Беше ли в състояние да й повярва сега?

Струваше му се, че да. Затова не беше спал цяла нощ. Мяташе се неспокойно до Франи, докато небето в прозореца на спалнята не посивя. Каза на Франи, че намира последния разказ на Дженифър за неправдоподобен, но в действителност бе склонен да й вярва. Премисли всяка подробност и всичко му се струваше логично.

Дженифър е трябвало да убие Нед. От нейна гледна точка това е било самозащита. Била е убедена, че в противен случай той е щял да я изпревари. Имала е основания.

Опитала се е да избяга и той я е открил. Казала му е, че иска да се махне и той я е пребил почти до смърт, гаврил се е с нея с дръжката на ножа, убил е котката — класическата заплаха — и я е уверил, че ще й се случи същото, ако предприеме каквото и да било, за да спре безобразията.

Беше прочел всичко, предоставено му от Кен Лайтнър, плюс още трийсетина статии по въпроса. Според тях, малтретираните съпруги най-често се чувствали като уловени в капан, в положение, от което няма как да се измъкнеш, няма къде да се скриеш, което един ден ще отнеме живота ти.

Харди бе уверен, че Фримън би могъл да оправдае Дженифър за убийството на Нед, защото съдилищата напоследък признаваха подобни случаи за вид самоотбрана. Дори и при съдия Вилърс, въпреки че малтретирането вкъщи не беше прието официално като допустимо основание за отнемане на живот, бе уверен, че биха успели да спасят Дженифър. Най-малкото, никой съд не би я осъдил на смърт.

Дженифър не беше глупава. Даваше си сметка, че ако се признае за малтретирана съпруга, животът й няма да е в опасност. Защо тогава отричаше? Това бе най-същественият въпрос. Според нея, не се налагаше да се оправдава заради нещо, което не е извършила. И ако признаеше вина за едното убийство, трябваше да признае и за другото, на собствения си син… А Харди вярваше, че Дженифър Уит не е убила сина си, че не е била там, когато това се е случило, че не знае нищо… Ако приемеше това за истина — а дали съдебните заседатели ще го приемат за истина беше съвсем друг въпрос, — тогава, като се замислеше за досегашното й двуличие… Всичко му се струваше кошмарно объркано. В съда не би могла да признае, че животът й с Лари е приличал на живота й с Нед, че й в двата случая са я малтретирали. Нямаше доказателства, че е била бита и ако защитата изтъкнеше подобен факт, съдебните заседатели още повече биха затвърдили убеждението си, че е убила и двамата си съпрузи. Следователно трябваше да отрича малтретирането. Само тази версия би могла да я спаси. И, разбира се, Дейвид Фримън, адвокатът, я бе направил своя.

Дъждът престана за малко. Харди беше с маратонки, джинси и зелено яке. Слезе от колата — беше на височината, една пресечка над къщата на Дженифър — и огледа небето. На хоризонта се виждаше синя ивица. Дори и толкова рано сутринта, въздухът беше влажен и тежък, наситен с аромат на евкалипт.

Не знаеше защо е дошъл тук и какво очаква да види. Излезе от колата като замаян, мина покрай къщата на Дженифър, до горичката, през която се стигаше до „Сутро“ и от която се носеше миризмата на евкалипт. Една сърна и две еленчета се подплашиха и се шмугнаха в шубраците.

Харди се стресна, премигна и разтри очи, изумен, защото видя Дженифър Уит по яркосин спортен екип да излиза от дърветата и да се насочва по пътеката, покрай него… не, разбира се, че не беше тя… която и да беше, насочи се към улицата и продължи нататък.

Дъждът пак се усили и той хукна към колата си, после подкара по мокрия асфалт. На завоя гумите поднесоха и за малко да се блъсне странично в една спряла кола. После настигна жената и намали. Натисна клаксона и й направи знак да спре. Тя му махна пренебрежително с ръка и продължи да тича, без да се обръща.

Харди тръгна съвсем бавно покрай нея и свали стъклото.

— Имам нужда от помощ — извика й. Изпревари я с няколко метра, спря край бордюра и слезе. Разпери ръце, за да й покаже, че не я заплашва с нищо. Жената рязко спря на около десет метра от него.

— Какво има? — попита тя задъхано. — Не виждате ли, че се опитвам да бягам?

Харди пристъпи напред, но жената бръкна в джоба на анцуга си.

— Имам спрей и ще го използвам.

— Искам да ви задам един въпрос.

Мина някаква кола, намали леко, после продължи нататък.

— Въпрос? — Жената поклати недоверчиво глава. — Боже мой! В какъв град живеем!

— Става дума за живота на една жена.

— Разбира се. — Погледна часовника на китката си. — Кой, по дяволите, сте вие? Оставете ме на мира!

Харди съжали, че не носи полицейската значка със себе си. Беше вкъщи и я вземаше само при нужда.

— Искам да мина — каза жената. — Направете ми място. — Държеше в ръката си флакон и Харди не се съмняваше, че ще го използва.

Трябваше да говори бързо. Тя приближаваше предпазливо.

— Познавате ли Дженифър Уит? Аз съм адвокатът й.

— Браво. Аз пък спортувам.

Тя рязко сви и заобиколи колата му от другата страна. Дори не го погледна — сви зад ъгъла и изчезна.

Качи се в колата, като си каза, че едва ли е загубил нещо съществено, но малко по-късно си даде сметка какво му се е случило — спомни си едно от обясненията на Дженифър и реши, че може би е била права… изглежда все още не се бе отказал от защитата й.

Беше му казала, че преди да започне да тича, винаги минавала една-две пресечки ходом. Винаги правела така, така направила и сутринта на 28 декември. Някаква жена, която приличала на нея, била забелязана да спира пред къщата й, точно след като проехтели изстрелите, после продължила да бяга, защото не видяла нищо. Тази жена бе идентифицирана като Дженифър Уит от главния свидетел на обвинението, Антъни Алварес.

Обзе го нещо като надежда.

След вечеря му се обади Глицки и му каза да пусне новините, защото показвали Дейвид Фримън.

Моузес и съпругата му — вече — Сюзън, бяха се отбили да ги видят и всички седяха във всекидневната. Харди включи телевизора и седна на канапето.

— Този човек се надува като балон с топъл въздух — отбеляза Моузес.

Харди отговори, че Дейвид Фримън наистина е такъв — когато му изнася.

Появи се и самият Фримън — брадясал, неугледен, с изкривена вратовръзка, неогладена риза и навити ръкави — човекът, който денонощно работи за клиента си. Седеше върху бюрото в кабинета си, а зад гърба му се виждаха рафтовете с книги. Появи се и гласът му: „… победа, но, за да съм честен докрай, трябва да кажа, че я очаквах. Още от самото начало настоявах обвинението да отпадне поради липса на достатъчно доказателства и решението на съдията само потвърждава увереността ми в едно — Дженифър Уит е невинна. Тя не е извършила това, в което я обвиняват“.

Франи и Харди, които сега имаха обща тайна, се спогледаха.

— Голяма работа е — прошепна Харди.

Младата репортерка се появи в кадъра и заговори забързано: „Очевидно окуражен от вчерашната победа, господин Фримън е готов да отправи още по-тежки обвинения.“

Репортажът беше монтиран и звукът отново се появи по средата на изречението: „… политическият мотив. Неприятно ми е да повдигам този въпрос, но за жалост се налага. Дийн Пауъл се кандидатира за поста главен прокурор, като горещ привърженик на смъртното наказание. Но смъртното наказание не може да се прилага само за чернокожите. Той има нужда от дело като това точно в момента. Ако не се беше появила Дженифър Уит, щеше да я измисли сам“. Фримън наведе глава, искрено потресен от недостатъците на човешката природа. „За жалост, той направи тъкмо това.“

После изведнъж ги върнаха в студиото и коментаторът отбеляза: „Това са доста сериозни обвинения, Шел, така че Канал 5 ще следи отблизо развитието на делото.“

„Така е, Джак — усмихна се Шел към камерата и изпълни екрана. — Искаш ли да знаеш какво става, когато три сестри се карат за семейното куче?“

— Страхотно! — обади се Франи.

Моузес се наклони напред и изшътка на сестра си, заговори на телевизора:

— Аха, три сестри и семейното куче. Искам да знам какво става. Как да не искам?

Шел продължаваше:

„Всичко това прилича на драма, достойна за цар Соломон, и се развива пред очите ни, в Дейли Сити. Не сменяйте канала, за подробностите ще поговорим след малко.“

Харди стана, изключи телевизора и каза:

— Съжалявам, Шел, няма да те слушам.

Моузес скочи.

— Ей, Диз, ще умра, ако не науча какво ще стане с трите сестри и кучето!

Сюзън го удари по крака.

— Перверзен тип.

— Как можеш да постъпиш така? Да изключиш Шел!?

Харди се върна на мястото си.

— Помагат ми годините, отдадени на обучение и терапия. Защо имам чувството, че делото на Дженифър Уит ще добие зловещи измерения?

— Защото имаш изумително шесто чувство — отбеляза Франи и го потупа по рамото. — Изглежда денят е беден на новини.

Моузес я прекъсна с жалостив вопъл, че искал на всяка цена да научи за сестрите и кучето.

— Изяли са го — отбеляза Франи.

Сюзън кимна:

— Нарязали са го на парченца. Изпържили са ушите и са ги сервирали със синьо сирене.

Харди стана.

— Ще ми се да вляза в протокола, като изразя радостта си от факта, че съм сред хора, които толкова добре разбират големите проблеми на нашето време. Отивам да си взема десерта.

Не беше уморен, защото следобедът успя да подремне. Моузес и Сюзън си тръгнаха малко след десет, а Франи, която трябваше да храни Винсънт в един, отиде да си легне.

Харди сложи дърва в камината и седна на креслото, за да почете. Едва бе отворил книгата, когато телефонът иззвъня. Грабна слушалката веднага.

Беше Глицки, който заяви, че Фримън е истинска звезда.

— Съд по телевизията… затова е велика нашата страна.

— Затова и заради портокаловия сок. Но имам чувството, че не се обаждаш, за да говорим за цитруси.

— При нормални обстоятелства бих го направил, но ми хрумна, че много ще ти се иска да научиш и още нещо.

Харди преброи наум до пет. Един пън в камината изпука и полетяха искри.

— Обичам тази игра — каза той.

— Преди около десет минути се обадих на „Детайли“ по друг въпрос. Взели са интервю от един тип на име Марко… нещо си. Познато ли ти е?

— Не. Трябва ли да ми е познато?

— Не знам. Можеше да си попаднал на него в пътешествията си. Твърди, че е убил Лари Уит.

За разлика от Харди и гостите му, Марко Мелън не беше гледал появяването на Дейвид Фримън по телевизията от средата, а от самото начало, когато бяха показали снимката на Дженифър Уит — отпреди да й връчат обвинителния акт, усмихната и жизнена.

Оказа се, че Марко е двайсет и петгодишен сириец от програмата за размяна на студенти на Университета на Сан Франциско, който бе следил процеса на Дженифър Уит удивително внимателно и се бе запознал с такива подробности, че на полицейските инспектори, които го разпитваха, сред които и Уолтър Теръл, им бяха нужни цели пет часа, за да се уверят, че не е възможно той да е извършил убийството.

Твърдеше, че е убил Лари Уит, защото обичал Дженифър. Беше се влюбил в нея, както се оказа, от снимката и това го бе накарало да се признае за убиец. Бил сигурен, че помежду им съществувала духовна връзка и че ако я спасял, тя непременно щяла да поиска да се срещнат, да се влюби в него, да се оженят и да му роди деца, за да компенсират загубата на Матю. При това планът не бил половинчат, защото в крайна сметка щяло да се разбере, че той, Марко, не е никакъв убиец, щели да го пуснат и двамата да заживеят щастливо до края на дните си.

— Не мисля, че сам е измислил всичко — каза Харди на Фримън. Бурята беше преминала и по сивото утринно небе от другата страна на залива се носеха малки розови облачета. Стояха до вратата на колата на Харди, паркирана в една пряка до съдебната палата, малко след като бе решено сириецът да не бъде обвинен в убийството на Лари Уит.

— Изненадан съм, че им трябваха пет часа, за да разберат, за какво става дума — отбеляза Фримън. — Това момче има коефициент на интелигентност колкото една ряпа. Вярно е, че и някои от инспекторите…

— Знаеше доста подробности, Дейвид. Трябвало е да го хванат, че си противоречи.

— И плъховете по таваните знаят подробности. Това не значи, че са умни. Трябвало е само да го попитат кога му изтича визата.

— Това пък защо?

— Можеш да провериш. Бас хващам, че визата му изтича най-много след месец. Решил е, че ако го арестуват, ще му позволят да остане тук по-дълго.

— В затвора? С обвинение в убийство?

Фримън сви рамене.

— Някога бил ли си в Сирия?

Харди се отказа. Може би Фримън беше прав.

— Между другото, тази вечер те гледах по телевизията. Дийн няма да остане очарован.

Дейвид махна с ръка.

— Направих му реклама. Това е услуга.

Смълчаха се. Помежду им витаеше някакво напрежение, което нямаше да изчезне от празните приказки.

Харди отвори вратата на колата си и попита Фримън дали иска да го закара до дома му. Беше дошъл с такси. Старият адвокат поклати глава и отговори, че предпочита да походи пеша.

— По това време и в този квартал? Хайде, Дейвид, качвай се.

Фримън тупна с длан покрива на колата.

— Хайде, Диз, потегляй. Ще се видим утре.

— Дейвид…

Фримън разпери театрално ръце.

— Работим заедно достатъчно дълго. Би трябвало вече да знаеш. Куршум не ме лови.

Когато слънцето изгря, Харди все още беше в колата си — чакаше на улицата, където бе видял жената със спортния екип. Ако се появеше пак, щеше да поговори с нея, дори и да се наложеше да тича шест пресечки и да издиша цял флакон сълзлив газ.

Тя не се появи.

34

Фримън грешеше. Пауъл не прие телевизионното му изказване за услуга.

Отново в кабинета на съдия Вилърс. Понеделник, 9:40 сутринта, съдебните заседатели бяха в залата и чакаха. Адриан, с малката си стенографска машина седеше в един ъгъл, готов да записва, защото нито една среща не можеше да не се протоколира.

Фримън, Харди, Пауъл, младият му помощник Морхаус и Вилърс заемаха почти цялото свободно място в кабинета. Или поне имаха това чувство — натясно, като в балон, в който налягането расте и чиито стени не могат да пробият.

— Никога не съм бил по-сериозен, ваша светлост. — Фримън изглеждаше особено неугледен в десетгодишния си костюм. — През почивните дни размишлявах много по въпроса, след като така щедро приехте иска ми въз основа на член 1118.1…

— Не може да става дума за никаква щедрост. Не се опитвайте да поставяте нещата на лична основа.

— Фактът си остава. Убеден съм, че нямаше да говорим за смъртно наказание, ако Дийн не се беше кандидатирал за главен прокурор.

— Ваша светлост — Пауъл се владееше както обикновено, но бе очевидно, че търпението му е на изчерпване, — господин Фримън много добре знае, че оставащите два пункта от обвинението изискват смъртно наказание.

— Тук има политическа окраска и ти го знаеш, Дийн.

— Няма нищо политическо.

Фримън се обърна към Вилърс.

— Нека го докаже, ваша светлост. Отложете делото за след изборите и вижте как нашият усърден прокурор ще съди Дженифър Уит тогава.

— Ваша светлост, обидните намеци на адвоката на защитата…

— Не намеквам нищо, ваша светлост. Имаме основание за обжалване още сега и ми се струва, че сме дяволски близо до поредното нарушаване на процесуалния кодекс. В края на краищата, може наистина да се наложи да поискам пренасрочване на процеса с нов състав.

Но с тези си думи Фримън не спечели голямата награда. Вместо това, съдия Вилърс вдигна пръст към него.

— В петък заявихте, че няма да настоявате за това. Няма да позволя да променяте мнението си по един и същи въпрос на всеки два дни.

Пауъл — вече определено си личеше, че е ядосан — прокара пръсти през косата си.

— Ако наистина желаеше делото да се гледа след изборите, можеше да го каже и в петък. Сега съдебните заседатели ни чакат, свидетелите са призовани и са променили всичките си планове, за да могат да се явят, делото е в ход…

Вилърс направи крачка към тях. Обикновено сивкавото й лице сега беше зачервено. Говореше съвсем тихо.

— Слушайте, и двамата. Освен ако господин Фримън не заяви веднага, че иска отлагане, такова няма да има. Ще дам нужните инструкции на съдебните заседатели и ще продължим по надлежния ред, докато не стигнем до съдебно решение. — Тя вдигна ръце, за да закопчае робата си и добави: — И още нещо… Не искам да чета за това дело във вестниците, не искам да го гледам по телевизията. Смятайте, че устите ви са запушени. През почивката секретарят ще изготви писмена заповед. Надявам се да сте ме разбрали добре.

— Дами и господа…

Вилърс все още беше ядосана — на Пауъл, заради лошата подготовка по първото обвинение, на Фримън, поне поради половин дузина други причини: заплахите да обжалва и да провали процеса, личните му нападки към Пауъл, изявленията му по телевизията, факта, че влизаше в съдебната зала облечен като торбалан. Харди се питаше дали гневът й е очевиден за съдебните заседатели и правостоящата тълпа в дъното на залата, несъмнено привлечена от изявите на Фримън по телевизията и последвалите я днешни публикации във вестниците.

Дженифър Уит отново беше в центъра на новините.

Макар че Вилърс имаше повече основания да недоволства от Фримън, тя се държеше еднакво враждебно и към двете страни и това, според Дейвид, в края на краищата щеше да е полезно за клиентката му. Естествено, Харди беше убеден, че според него най-много би помогнало, например, масово убийство в съдебната зала. Всяко объркване и смущаване в порядъка, докато се натрупваха инкриминиращи доказателства, беше добре дошло. Затова и действаше по този начин.

Но въпреки тълпата, съдия Вилърс се държеше така, сякаш бе сама със съдебните заседатели в малка стаичка. Дори не погледна към публиката или масите на обвинението и защитата. С равномерен, почти разговорен тон, тя започна да чете инструкциите, които трябваше да предотвратят провалянето на делото — кошмарът на всеки съдия и несъмнено повод за непосредствения й гняв.

— Няма да отричам, че делото взе необикновен обрат. Необичайно е едно от обвиненията да отпадне на този етап и няма да обиждам интелигентността ви, като отричам този факт. Някои от вас може би си мислят, че е странно и да продължим нататък, след случилото се и затова искам да разясня този въпрос.

Госпожа Уит беше обвинена в три отделни убийства. В петък, както си спомняте, прецених, че няма достатъчно категорични доказателства, чрез които да се установи вън от всякакво съмнение, че Дженифър Уит е убила първия си съпруг Нед Холис.

Обаче искам да разберете, че това по никакъв начин не бива да влияе на обективността на оценките ви по аргументите на страните във връзка с останалите две обвинения. — Вилърс отпи глътка вода и погледна към представителите на двете страни. — С това оставяме Нед Холис. Неговата смърт няма пряка връзка с останалите обвинения срещу госпожа Дженифър Уит. Ако някой от вас чувства, че няма да е в състояние да спази това изискване, моля да вдигне ръка и аз ще го освободя от задълженията му.

Никой не вдигна ръка. Харди би предпочел да види поне една или две, защото много добре знаеше, че е много трудно, дори невъзможно да се спази подобно изискване. Дванайсетте съдебни заседатели знаеха, че първият мъж на Дженифър е умрял и че след това тя е получила много пари. Липсата на вдигнати ръце означаваше, че при обсъждането на решението, никой нямаше официално да вземе предвид този факт — но той щеше да е налице, да се спотайва като змия в буренаците.

Вилърс кимна.

— Останалите две обвинения също са за убийство, при това убийство с цел лично облагодетелстване, което според закона е особено обстоятелство, налагащо смъртно наказание. До края на това дело, трябва да мислите единствено за смъртта на Лари и Матю Уит. Съдът оценява търпението ви и ви уверява, че подобно нещо няма да се повтори. — Вилърс отпи още глътка вода и рязко обърна глава към Пауъл: — Господин Пауъл, вярвам, че сте готови със следващия си свидетел.

— Да, ваша светлост.

— Добре тогава. Призовете го.

Дийн Пауъл не беше само ядосан от сблъсъка с Фримън — беше и амбициран до крайност. Сега искаше да спечели не само, за да окачи още един скалп на колана си или за да спечели една дължина преднина в изборите. Фримън, който винаги се сражаваше за победа, бе повишил залозите и сега за Пауъл всичко се превръщаше във въпрос на чест. Смяташе да победи не само като вкара Дженифър Уит в затвора, а и като натрие носа на своя съперник.

Харди отвори папката си и намери данните за шофьора на пощенския пикап. Бутна листа пред Дженифър и Фримън, за да могат да го прочетат, но Дейвид не му обърна никакво внимание. Възможно ли беше да е научил цялата папка наизуст? Или не искаше да покаже, че не е?

Господин Фред Ривера зае свидетелската банка, видимо смутен, но и донякъде развълнуван от събитието и от факта, че му се плащаше, за да не отиде на работа. Беше със служебната си униформа и седеше на ръба на стола, нащрек, за да не пропусне нещо важно.

— Господин Ривера — Пауъл застана на около три метра от свидетеля и започна бавно да се поклаща напред-назад, — доставихте ли пакет в дома на семейство Уит на 28 декември миналата година, понеделника след Коледа?

— Да, господине, доставих.

След това Пауъл показа, че пакетът е бил доставен точно в 9:30, когато Лари и Матю Уит все още са били живи. Фред разпозна снимка на Лари, подпечатана като веществено доказателство. Показана беше и разписката с подписа на получателя. За да установи времето съвсем точно, Пауъл представи и компютърната разпечатка от „Федерал Експрес“, от която бе видно, че Фред е регистрирал доставката в 9:31.

Пауъл премина нататък — онази сутрин Фред не бе видял никой по улицата. После, без да сменя ритъма, прокурорът се отклони от сценария, който бяха предвидили Фримън и Харди:

— Господин Ривера, вие разговаряхте с инспектор Теръл за събитията онази сутрин и описахте пред него поведението на господин Уит, нали?

— Дето казах, че бил стегнат ли?

Фримън вдигна пръст, за да възрази срещу този отговор и поиска свидетелят да се конкретизира. Вилърс го прие.

— Господин Ривера, какво направи господин Уит, когато отвори вратата?

— Ами… открехна я съвсем малко. Подадох му пакета и се опитах да му подам и кочана с разписките, за да подпише, но той държеше пакета и нямаше къде да го остави. Мисля, че това го изкара от кожата.

Фримън, който все още се питаше накъде ще отведе всичко това, вдигна отново пръст.

— Ваша светлост, същото възражение.

Вилърс се наклони към свидетеля.

— Господин Ривера — каза тя, — искаме да чуем само какво сте го видели да прави, а не какво сте си мислили, че чувства.

Ривера започваше да губи самообладание. Никой от полицаите и прокурорите, с които бе разговарял досега, не го бе карал да отговаря по този начин. Добре дошъл в съдебната зала, помисли си Харди.

— Какво направи тогава господин Уит? — Пауъл изведнъж се превърна в доброто приятелче, винаги готово да помогне в трудна ситуация.

— Обърна се назад, за да подаде пакета на момчето.

— Вие видяхте ли момчето?

— Не, тогава не го видях. Беше зад вратата.

— Тогава как разбрахте, че е било то?

— Видях го как изтича, за да покаже пакета на майка си.

Фримън запрелиства протоколите с разпитите на Ривера.

— Чувал ли си такова нещо? — попита той Харди шепнешком и без да изчака отговор, стана. — Ваша светлост, възразявам. Свидетелят не може да знае какви са били намеренията на момчето.

Дейвид Фримън изглеждаше разтревожен и имаше защо. Ако обвинението успееше да докаже, че Дженифър си е била у дома в 9:30, а от предоставените им документи не личеше, че това е възможно, загубата за защитата щеше да е значителна.

Вилърс вдигна очи към тавана.

— Не се съмнявам, че господин Пауъл ще смени фразата.

Прокурорът, без да му мигне окото, се усмихна на Ривера и продължи:

— Доктор Уит подаде пакета на момчето. Каза ли му то нещо при това?

— Каза: „Отивам да го покажа на мама“.

Пауъл се обърна към Фримън и направи кратка пауза, за да могат съдебните заседатели да възприемат думите на Ривера по-добре.

— Свидетелят е ваш — обяви той след това.

Ето защо, помисли си Харди, човек толкова се пристрастява към съдебните процеси, макар че те просто разбиват нервите му. Фримън беше говорил с Ривера няколко пъти и той нито веднъж не бе променил показанията си — не бил виждал госпожа Уит, задържал се пред вратата само минутка и си тръгнал. Искал да спечели екскурзията до Хавай, обявена по радиото. В резултат на това целта на Фримън беше да установи времето на доставката, а не дали Матю е хукнал при майка си.

Старата мечка се изправи бавно и мъчително, но когато стигна до мястото пред свидетеля, вече по нищо не личеше, че е понесъл удар. Усмихна му се, кимна дружелюбно и заговори:

— Господин Ривера, през последните два месеца с вас разговаряхме няколко пъти, нали?

— Да, господине.

— И при тези разговори питах ли ви дали сте видели госпожа Уит при доставянето на пакета на двайсет и осми декември?

— Да, господине.

— И какво отговорихте вие?

— Че не съм я видял.

— А чухте ли гласа й? Може би е пеела под душа или нещо такова? Или пък е местела мебелите?

Фримън се възползваше от правото на защитата да подвежда свидетеля при кръстосания разпит. С тона си, освен това, той целеше да покаже на съдебните заседатели колко наивен е Фред.

Беше възнаграден. Ривера се ухили и се отпусна.

— Не, не, не съм чул никой да пее или да мести мебели.

— Когато момчето хукна към майка си, чухте ли го да я вика по име, да крещи „мамо“ или нещо друго?

Рискован въпрос — един утвърдителен отговор би бил болезнен. Но от друга страна Фримън знаеше каква скованост и тишина са царели в къщата на семейство Уит, така че рискът бе оправдан.

Момент за размисъл. Харди хвърли поглед към съдебните заседатели. Слушаха внимателно. Всички погледи бяха приковани в Ривера.

— Не, не помня такова нещо.

След като компенсира до известна степен загубата отпреди малко, Фримън си позволи да поеме дъх.

— Да се върнем на това, което Матю е казал на баща си. Бихте ли го повторили?

Пауъл забеляза капана и скочи:

— Възразявам, ваша светлост. Записано е в протокола. Може да се прочете.

Вилърс се замисли над възражението прекалено дълго, за да може Фримън да се чувства комфортно. Понеже знаеше, че понякога капаните хващат този, който ги е заложил, предпочете да оттегли въпроса си. Не беше нужно съдебните заседатели да чуят още веднъж фразата: „Отивам да го покажа на мама“. Надяваше се да чуе нещо от рода на: „Мама сигурно ще се зарадва, като си дойде“. Но нямаше такъв късмет.

Фримън се усмихна и отново се обърна към свидетеля.

— Значи, да обобщим, в девет и трийсет не видяхте с очите си, че Дженифър Уит е в къщата?

— Да.

— Не чухте и гласа й.

— Не.

Фримън се замисли за миг и реши, че няма да постигне нищо по-добро от това, а то не беше никак добро. Усмихна се самоуверено на съдебните заседатели и каза на Ривера:

— Благодаря ви, нямам повече въпроси.

Пауъл надуши миризмата на кръв и стана, като заяви, че би желал да зададе още един-два допълнителни въпроса.

— Господин Ривера, какво направи доктор Уит, когато Матю хукна с пакета?

— Какво направи ли? Ами взе кочана, подписа се, погледна часовника си и вписа времето. После ми го върна.

— Каза ли нещо на сина си?

— Не, момчето вече го нямаше.

— Да, споменахте го. А не извика ли след него, че майка му я няма у дома или нещо подобно?

— Възразявам! — изстреля Фримън.

Вилърс кимна.

— Приема се. Господин Пауъл, знаете за какво става дума. Последното да се заличи.

И обясни на съдебните заседатели, че трябва да не вземат под внимание последния отговор. Но Пауъл знаеше какво е постигнал и освободи свидетеля с усмивка.

Фримън беснееше. Въпреки възраженията на Дженифър, бе настоял да прекарат обедната почивка в кантората. Имаше нужда да изпусне парата и не желаеше да го прави пред клиентката си.

— Изобщо не е споменавал, че Мат искал да показва скапания пакет на когото и да било!

Харди пиеше сода направо от бутилката и похапваше пържени картофи от чинийката в средата на заседателната маса.

— Днес го направи, Дейвид. А ти попита ли го?

— По дяволите!

— Това означава ли, че не си?

Но изглежда нищо не бе в състояние да убие апетита на възрастния адвокат. Дъвчеше сандвич с черен дроб и пиеше една от многото марки безалкохолна бира, които в Сан Франциско се приемаха за признак на политическа благонадеждност. Харди ги смяташе за бич Божи.

— Десет пъти го попитах, дали е виждал Дженифър. Била ли е там. Сигурен ли е, че не я е видял.

— Ти мислиш ли, че е била там?

Фримън преглътна хапката.

— Съдебните заседатели го мислят, Диз. Трябва да ги убедим, че не е била, защото… сещаш ли се какво ще стане?

Харди се сещаше. Остана за миг мълчалив, като се наслаждаваше на факта, че Фримън се препъва в собствената си самоувереност, че става жертва не собствената си небрежност. Но това не бе никаква утеха за Дженифър.

Следобед отново призоваха доктор Страут, но този път мина без инциденти. За никой не бе изненада, че Лари и Мат са били застреляни от упор с пистолета на Лари и са умрели почти моментално от раните. Фримън би могъл да опита да го обърка в някоя дреболия, но общо взето не можеше да се надява, че ще постави под съмнение основната и неоспорима истина в показанията му. Нямаше смисъл да отегчава съдебните заседатели. Би могъл да оспори заключението, че е използван пистолетът на Лари, но пък отпечатъците от пръстите…

Следващият свидетел беше Ая Фарек, полицейски експерт, хубава пакистанка на около трийсет и пет. Пауъл я накара да потвърди, че върху гилзите и пълнителя са открити отпечатъци от пръстите на Дженифър…

Фримън застана пред нея.

— Госпожо Фарек, открихте ли някакви отпечатъци по пистолета отвън? По цевта, дръжката, където и да е?

— Не. Освен на човека, който го е намерил, разбира се.

— Човекът, който е намерил пистолета? А кой е той?

Ая Фарек погледна листа в ръцете си.

— Името му е Сид Парментие. Той е открил оръжието в контейнер за боклук.

— Контейнер за боклук? Какъв контейнер? — Разбира се, Фримън много добре знаеше какъв, но това не му попречи да повдигне вежди, ужасен от тази вест и да облее съдебните заседатели с негодуванието си.

Пауъл стана.

— Ваша светлост, обвинението ще призове господин Парментие и ще го разпита за намирането на оръжието. Госпожа Фарек е експерт по пръстови отпечатъци.

Вилърс кимна с безизразно лице.

— Продължавайте по същество, господин Фримън.

— Добре, да поговорим за пръстовите отпечатъци. — Фримън отново заля съдебните заседатели, този път с разочарованието си. Беше сигурен, че и те горят от нетърпение да научат повече подробности за контейнера, но щяха да чакат не по негова вина. Прокурорът и съдията имаха друго наум. Обърна се към свидетелката като олицетворение на учтивостта:

— Госпожо Фарек, колко време се запазват отпечатъците от пръсти?

Тя се намръщи.

— Понякога много дълго.

— Много дълго? Месец? Година?

— Да, съвсем спокойно.

— А колко стари бяха отпечатъците на Дженифър Уит, които открихте по пълнителя и гилзите?

— Не знам. Няма начин да се определи.

— Не е ли възможно да се изследват за остатъчна влага или нещо такова?

— Не е. Отпечатъците от пръсти са на мазна основа. Не могат да изсъхнат като вода.

— Значи е възможно да е пипала този пълнител и патроните по всяко време?

— Да.

— И не непременно в деня на убийството?

Пауъл стана.

— Свидетелката вече отговори на този въпрос, ваша светлост.

Фримън се усмихна:

— Точно така. — Каза го, сякаш за тази истина се бе борил седмици наред. — Нямам повече въпроси.

Въпреки увертюрата, Сид Парментие не можа да добави нищо ново или сензационно във връзка с контейнера за боклук. Така или иначе, Фримън нямаше навика да оставя без последствие дори и неутралните показания. Реши, че е изпълнил квотата си, като се бе отказал от кръстосания разпит на Страут и скочи веднага след като Пауъл приключи.

Господин Парментие беше едър, грубоват човек, с лице като на неандерталец. Черното му спортно сако беше износено до блясък. Колосаната му риза беше прекалено стегната, а вратовръзката очевидно го притесняваше още повече, защото непрекъснато я подръпваше.

Фримън, изпълнен със симпатия към човека, който споделяше вкусовете му, застана близо до преградата, бръкна в джобовете си и заговори спокойно:

— Господин Парментие, виждали ли сте някога обвиняемата — посочи я с ръка за по-голям ефект — близо до въпросния контейнер?

— Не.

— Значи не сте я виждали да хвърля вътре каквото и да било?

Пауъл вдигна ръка.

— Въпросът е излишен, ваша светлост.

Вилърс прие възражението, но Фримън все още не беше свършил или имаше още един коз. Харди предположи второто.

— Ваша светлост, струва си да се повтори.

— Господин Фримън, убедена съм, че съдебните заседатели ви чуха първия път. След като свидетелят не е виждал госпожа Уит близо до контейнера, следва, че не я е виждал и да хвърля нещо в него.

Фримън кимна мълчаливо, дълбоко замислен. Обърна се леко към масата на защитата, после към съдебните заседатели.

Вилърс не го изтърпя.

— Господин Фримън, ще освободите ли свидетеля? Прекратете този театър.

Фримън се извини — разкаян, искрен. Изглеждаше така, сякаш за миг е забравил докъде е стигнал.

— Ваша светлост, просто ми хрумна, че тези показания попадат в категорията на онези, които не приехте в началото на този процес.

Никой в залата — нито Харди, нито Пауъл, нито Вилърс — разбираше накъде бие и той се възползва от възможността да продължи, без да го прекъсват:

— Налице е пистолет в контейнер за боклук, точно както преди имахме инжекция в бедро, преди много, много години. — Фримън се обърна към съдебните заседатели рязко и повиши глас, видимо изпълнен с гняв: — Виждате какво прави той, нали? Пауъл не отваря и дума за извършителя на действието, който е доставил въпросните неща там, където са открити. Иска от вас да приемете, че това е Дженифър Уит, но той няма право на това!

Бам! Бам! Бам!

Пауъл скочи.

— Възразявам! Ваша светлост…

Гласът на Вилърс прозвуча гневно:

— Господин Фримън, овладейте се! Не можете да се обръщате към съдебните заседатели по този начин! Последните ви думи ще бъдат заличени от протокола!

Но Фримън продължи — възмутено, ядосано:

— Ваша светлост, животът на клиентката ми е в опасност, а няма никакви доказателства, дори че е държала този пистолет в ръката си! Това, че той се е оказал по някакъв начин в контейнера за боклук…

— Ваша светлост! — Пауъл също стана и излезе в средата. — По оръжието има нейни отпечатъци!

Вилърс удари с чукчето.

— Седнете на мястото си, господин Пауъл. В момента не обсъждаме този въпрос. — Посочи с пръст и Фримън и добави: — Вие, господин Фримън, нарушавате реда. Приключихте ли със свидетеля или не?

— Аз съм възмутен…

Вилърс стовари чукчето с всички сили и острият звук прокънтя в цялата зала. Дженифър се стресна.

— Ако отговорите с нещо друго, освен „да“ или „не“, ще ви изпратя в затвора!

Изведнъж Фримън се овладя. Кимна и преглътна с усилие.

— Да, ваша светлост.

— Какво да?

— Свърших със свидетеля.

Съдията все още държеше чукчето нагоре, готово да се стовари. Но моментът беше отминал, Пауъл бе седнал на мястото си, Фримън се връщаше на своето.

Вилърс огледа залата. Вече нямаше към кого другиго да се обърне и затова изгледа Парментие.

— Свидетелят е свободен. Ще направим кратка почивка.

— Мразят те — отбеляза Дженифър.

Фримън се разхождаше край прозореца, поглеждаше навън, после навътре, видимо доволен от себе си. С Харди и Дженифър бяха отишли до кабинета зад помещенията на приставите, който използваха най-често.

— Не мисля, че съдебните заседатели го мразят — възрази Харди.

— Обичат ме — заяви Фримън.

— Но господин Пауъл беше прав — продължи Дженифър. — Има нещо, което ме свързва с този пистолет… Беше мой и на Лари… дори и да не съм го хвърлила аз в контейнера. Не е както с инжекцията.

— Няма значение — възрази Фримън. — Всички съдебни заседатели ще имат предвид какво реши Вилърс по обвинението за Нед. Ще си мислят, че е поредния трик на Пауъл, защото вече ще очакват само това. Струва ми се, че ги отклонихме в добра посока…

Харди стоеше край вратата с ръце в джобовете и разсъждаваше.

— Дейвид — обади се той, — тук са налице малко по-различни факти. Струва ми се, че съдебните заседатели ще се придържат тъкмо към фактите.

Фримън се върна до прозореца и погледна навън.

— Няма да ми развалите настроението, колкото и да се мъчите.

Някой почука на вратата и надникна. Показа се един от приставите, изгледа Харди и каза на Фримън, че съдия Вилърс иска да поговори с него в кабинета си.

35

Харди реши да се отбие на „Олимпия Уей“ и да прекара около час със записките си в колата, с надеждата призрачната бегачка да се появи отново. Ако тази жена минаваше оттук сравнително редовно, би могла да е от полза. Следващата седмица идваше ред на защитата да представи аргументите си и всички „други идиоти“ щяха да са добре дошли.

Не че тази жена можеше да се причисли към възможните извършители. Нямаше никакъв шанс за това. Но Фримън би могъл да я използва, за да обори показанията на Антъни Алварес — съседът от отсрещната страна на улицата. Може би онази сутрин той беше видял тъкмо призрачната бегачка, а не Дженифър? Тогава твърдението, че обвиняемата е била в къщата по времето на убийството, щеше да се разклати сериозно. Струваше си да я открие.

Отпи малко кафе от термоса и, сгънат зад волана на хондата, малко след изгрев слънце, си даде сметка, че щеше да е по-добре, ако бе използвал времето — докато вниманието на всички беше насочено към обвинението за смъртта на Нед Холис, — за да подготви разпитите на Том Дистефано и семейство Роумън, щом като Фримън щеше да ги призове в съда.

С Том не беше разговарял от онази вечер преди два месеца, когато го заплашиха пред дома му, а Глицки не бе проявил кой знае каква готовност да провери какво са правели Памела и Сесил Роумън на 28 декември миналата година. Глицки му беше приятел, но преди всичко беше ченге, при това много заето. Когато първото обвинение отпадна, Харди си даде сметка, че разполага с ужасно малко време и че трябва много бързо да се сдобие с още информация — иначе нещата, които бе научил досега, едва ли щяха да влязат в работа.

Трябваше да пришпори Ейб, да го накара да се заеме със семейство Роумън, но си даваше сметка, че той може и да му откаже. В записките си попадна и на името Джоди Бакмън и си спомни, че адвокатът от „Крейн и Крейн“ в Лос Анджелес така и не му се бе обадил. С всичко това трябваше да приключи, преди защитата да получи думата в съда.

Предния ден, понеделник, след почивката заседанието не беше възобновено. На Вилърс изглежда наистина й бе дошло до гуша от изпълненията на Фримън и след неколкократните предупреждения, надлежно отразени в протокола, го бе глобила петстотин долара — на четири очи — за незачитане на съда. Фримън познаваше правилата на играта не по-зле от всеки друг и ако не се съобразяваше с тях, поведението му щеше да му излезе солено. След това съдията изпрати един пристав да предаде на съдебните заседатели, че са свободни и пътьом той се отби да съобщи новината на Харди и Дженифър. Харди веднага си тръгна.

Беше паркирал на ъгъла, така че да наблюдава мястото, където бе видял жената първия път. Зачете се в един от протоколите от разпитите на Флорънс Барбието и за малко да не я забележи.

Хвърли документите на съседната седалка и запали двигателя тъкмо навреме. Бягаше по същия маршрут, просто летеше. Харди я задмина леко, спря и излезе усмихнат.

— Здравейте.

Днес беше със зелени шорти, памучна фланелка, зелена лента на главата. Флаконът сълзлив газ отново се появи в ръката й. Спря задъхана, затвори очи за миг, пак ги отвори.

— Слушайте, какъв ви е проблемът? Защо не ме оставите на мира?

Наистина съжаляваше, че пречи на тази жена да спортува, но пък нямаше и никакво намерение да я изпусне повторно. Беше приготвил визитната си картичка и й я подаде над покрива на колата.

— Просто вземете това, както си бягате и ми се обадете в удобно за вас време, може ли? Може да се окаже много важно. Може би от това зависи животът на една жена.

Тя остана на мястото си, сякаш не го бе чула.

— Наистина ли сте адвокат?

— Да, адвокат съм.

— Последния път нямахте вид на такъв.

Харди се усмихна. Както казват, дрехите правят човека. Сега беше с костюм, на път за съда, адвокат от главата до петите.

— Бях се маскирал.

Тя все още беше задъхана, но не чак толкова, колкото в началото. Харди си помисли, че дори и да можеше да бяга толкова бързо, ако беше изминал само разстоянието от парка дотук, щяха да са му нужни поне десет минути, докато възстанови дишането си. Тя вече разговаряше, все едно досега се бе разхождала. Впечатляващо.

Жената погледна картичката му още веднъж, после часовника си.

— Съжалявам, че ви задържам, но ако имате време да отговорите на един въпрос, може би ще изясним всичко още сега.

Тя погледна часовника си още веднъж, въздъхна.

— Е?

— Често ли бягате по тази улица?

— Почти всеки ден. Един и същи маршрут.

— Но не по едно и също време, нали?

Жената поклати глава.

— Зависи кога ще се събудя, как ще тръгнат нещата. Защо? Да не би да сте ме чакали тук някъде?

— Два-три дни. Рано. Значи понякога излизате по-късно?

— Понякога, да. — Отново го изгледа подигравателно. — Станаха повече въпроси.

— Да, така е. Съжалявам. Спомняте ли си някоя сутрин да сте чули нещо като изстрели от тази къща там? — посочи я. — И да сте спрели пред нея за малко? Това е важният въпрос.

Тя се замисли. Вече дишаше напълно нормално. Прокара длан по челото си, намръщи се.

— Кога трябва да е станало това?

— Зимата, веднага след Коледа.

След още една секунда кимна.

— Да… спомням си. Чу се някакъв гърмеж, после още един, веднага след това. Изстрели ли са били? Аз си помислих, че е от ауспух на кола.

— Но спряхте, нали?

— За секунда. Имам си разписание. Не обичам да прекъсвам. Не видях нищо, нито пък чух нещо повече.

Харди остана където беше, до вратата откъм страната на шофьора.

— Имате ли нещо против да ми дадете името си?

Още миг колебание, но се разсея. Дори му се усмихна.

— Лайза Дженингс. Всичко това е сериозно, нали?

— По-сериозно не може да бъде.

Харди мина през прохода между седалките и с ъгълчето на окото си зърна Теръл и Лайтнър, седнали един до друг на първия ред. Мина през вратичката на преградата и се отправи към масата на защитата. Минаваше единайсет и Дийн Пауъл разпитваше дребничка филипинка — Флорънс Барбието, съседката на семейство Уит.

Харди седна до Дженифър, докосна я по ръката и прошепна:

— Десетка! Жената, която е била пред къщата ви онази сутрин… открих я.

— Къде?

Не успя да отговори. Вилърс прекъсна разпита на Пауъл, като удари с чукчето и впери гневен поглед в Харди. Нямаше нужда да се изразява по-ясно. Той седна смирено и направи жест на разкаяние. Не му се щеше да плати петстотин долара глоба, а това, което имаше да каже на Фримън и Дженифър, в края на краищата можеше да почака.

Пауъл отново насочи вниманието си към свидетелката. Явно я разпитваше отскоро, защото все още бяха в началото на събитията от 28 декември.

— Госпожа Барбието, да повторим. Значи ги чухте да се карат?

— О, да. Къщите ни не са много далече. Крещяха си един на друг, а момчето плачеше.

— Успяхте ли да различите отделни думи?

Госпожа Барбието опря пръст до устните си.

— Не — отговори тя след малко. — Онази сутрин не успях.

Излизаше, че друг път е можела, но Пауъл беше достатъчно умен, за да не продължава в тази посока. Фримън веднага щеше да възрази и с право — това беше сутринта, която интересуваше всички.

— Добре. Разкажете ни какво стана, преди да чуете изстрелите.

— Ами… бях в кухнята и режех пилето, за да сготвя адобо. Кухнята е откъм къщата на семейство Уит, има прозорец. Режех на плота. Прозорецът е над мивката. Има още един прозорец, леко встрани и го отворих съвсем малко, заради оцета.

— Оцета?

— Слага се в адобото.

Пауъл кимна, сякаш имаше представа за какво му говори тази жена.

— Разбирам. Значи е било възможно да чуете какво става у съседите?

— Чух. Но после престанаха.

— Искате да кажете, че престанаха да крещят ли?

— Да.

— И колко време у семейство Уит беше сравнително спокойно?

— Не много. Към минута. Първо си изпих кафето, изплакнах чашката и я сложих в миялната машина, после извадих пилето и тъкмо започнах да го режа, когато чух някой да вика „Не!“ и после онези ужасни гърмежи. Заприличаха ми на изстрели. Мислех си за ужасните караници сутринта, а и предишния ден, после чух гърмежите и отидох до прозореца.

— До онзи, който беше отворен ли?

— Да, онзи, дето е малко по-встрани. Когато отидох до него, чух още един гърмеж. Беше силен, като че ли ме удари.

Пауъл кимна, после се обърна и погледна към масата на защитата. Дженифър седеше, стиснала ръце пред себе си. Вдигна очи и срещна погледа му.

— И какво направихте после?

— Ами… там до прозореца има стол. Седнах и се опитах да се съсредоточа. Не знаех какво да мисля.

— Какво се виждаше от онзи стол?

— Малко от плета, част от тяхната къща… отзад.

— Извинете ме, гърба на къщата или задния край на страничната стена?

— Отстрани. Задния край. Само че нищо не стана повече. Минута две не видях нищо, само седях и се чудех какво да правя. После си помислих да изляза навън или да извикам мъжа си… не знам. — Госпожа Барбието преживяваше момента отново — мачкаше плата на роклята си, помръдваше неспокойно. — Реших да отида да видя. Да помогна, ако нещо не е наред. Беше много тихо. Даже по-тихо, отколкото преди да се скарат. — Госпожа Барбието си пое дъх. — Отидох и позвъних на вратата. Почаках малко и пак позвъних. Никой не отвори, а знаех, че вътре трябва да има човек, защото само преди минута чух гърмежите. Но никой не отвори.

Клатеше глава и поглеждаше крадешком към Дженифър — явно се страхуваше да я погледне открито. Може би, помисли си Харди, в очите на съдебните заседатели ще изглежда, че се страхува от самата нея?

Пауъл продължи с най-безобидния въпрос, който може да се зададе в съда:

— И какво направихте после?

— Изчаках още минута, после пробвах вратата, но беше заключено. Уплаших се, изтичах вкъщи и се обадих на полицията.

— И какво направихте после?

— Останах до предния прозорец, докато не дойде патрулната кола. След няма две минути. Боях се да стоя навън.

Пауъл продължи да я разпитва за действията и впечатленията й от следващите два часа — връщането на Дженифър, пристигането на оперативната група от отдел „Убийства“. Разказът беше доста праволинеен и едва ли щеше да навреди особено на Дженифър — някой в края на краищата беше влязъл в къщата и бе стрелял, но нищо от показанията на госпожа Барбието не уличаваше непременно Дженифър. Имаше възможност да се твърди, че не е била тя. Но тогава кой? Другият „идиот“?

Пауъл обяви, че предава свидетелката на защитата, но Фримън не помръдна от мястото си. Вместо това вдигна очи към съдията.

— Имам нужда от минутка, ваша светлост, ако съдът позволи.

Остана неподвижен, скръстил ръце пред себе си. Не гледаше записките си. След десетина секунди пълна тишина залата зашумоля — хората започнаха да кашлят, да се наместват на столовете си. Фримън сякаш бе някъде другаде. Харди го погледна учудено, Дженифър — също. Секундите течаха.

След половин минута Пауъл стана.

— Ваша светлост…

Вилърс бе на същото мнение. Посочи чукчето.

— Господин Фримън, имате ли намерение да разпитате госпожа Барбието или не? Ако имате, моля ви не се бавете.

Тези реплики отнеха още десетина секунди и Фримън, най-накрая, се раздвижи. Изправи се съвсем бавно, измъкна се от стола, взе жълтия си бележник. Все още не беше отворил уста. Въздъхна, направи крачка напред, погледна си часовника и неочаквано извика:

— Сега!

Половината съдебни заседатели подскочиха, свидетелката също.

Фримън се заразхожда пред съдията, огледа залата. После застана пред госпожа Барбието и й се усмихна благо.

— Госпожо Барбието, извинете ме, ако съм ви стреснал с тази малка демонстрация. Простете ми. Направих я, защото в показанията ви се натъкваме на сериозни проблеми с оценката на времето и реших, че ще е полезно да покажем точно колко трае една минута.

Пак излизаше от правилата. Това не бе разпит на свидетел и Вилърс понечи да му направи забележка, но той я изпревари:

— Казахте ни, че крясъците от къщата на семейство Уит са престанали, цитирам, една минута, край на цитата, преди да чуете как някой вика: „Не!“ и изстрелите. Прав ли съм?

Госпожа Барбието гледаше Фримън, като че ли беше обладан от зли духове. Може би до известна степен имаше право. Кимна утвърдително.

Вилърс я погледна.

— Моля ви, отговаряйте с думи. Трябва да се запише в протокола.

— Извинете — отвърна госпожа Барбието. — Какъв беше въпросът?

Фримън го повтори и този път тя потвърди, че е минала около минута.

— Искам да изясним нещата докрай, така че да повторим. Значи, докато пиехте кафето си, чухте съседите да се карат, така ли беше?

— Да.

— И престанаха точно, когато изпихте кафето си?

— Може би не.

— Може би не?

— През това време. Докато бях там. Да.

— Преди около минута ли?

— Да, около.

— Добре. И през тази минута вие изпихте кафето… къде бяхте, когато го пиехте, между другото?

— До прозореца. Отзад.

— Добре, до задния прозорец. И занесохте чашата си до мивката отред, нали?

— Да.

— И после какво?

— Изплакнах я.

— Със сапун?

Пауъл стана, за да възрази, но Вилърс го спря. Може би наистина смяташе Фримън за магаре, но пък и си даваше сметка за какво става дума в случая.

— Не, само я изплакнах с вода и я сложих в машината.

Фримън, но не иронично, а съчувствено.

— Имате предвид автоматичната съдомиялна машина, нали?

Не беше чак толкова лош. Госпожа Барбието се усмихна.

— Да, нея имам предвид.

— Добре. — Фримън изимитира мълчаливо действията й дотук и попита. — И какво направихте после?

Пауъл се изправи и възрази, че свидетелката вече е отговорила на тези въпроси. Вилърс отхвърли възражението.

— За пилето ли ме питате?

— Ако сте се заели с него след това, да.

Тя замълча и лицето й помръкна.

— Заех се с нещата в кухнята, с това се заех.

— А излизахте ли оттам през това време?

Мълчеше.

— Госпожа Барбието, излизахте ли от кухнята през това време?

Свидетелката погледна умолително към съдията.

— Да отида до тоалетната.

— Господин Фримън — намеси се Вилърс, — ще приключите ли скоро? Свидетелката желае да отиде до тоалетната.

— Не, не! — госпожа Барбието се почувства ужасно неудобно. — Исках да кажа тогава. Излизах от кухнята, за да отида до тоалетната.

Фримън остана неподвижен.

— Ходили сте до тоалетната, преди да нарежете пилето? Спомняте ли си колко време бяхте вътре?

Свидетелката започна да нервничи. Неудобство заради съдържанието на разговора? Криеше нещо?

— Не много. Около минутка. Не знам точно.

Залата зашумя. Фримън постигна каквото целеше и не настоя повече, за да не настрои свидетелката против себе си.

— Добре, в такъв случай да продължим нататък. Казахте ни, че сте започнали да режете пилето. Къде беше то преди това?

И продължи да я разпитва за всяко нейно движение — пилето било опаковано и се намирало в хладилника, тя прекосила кухнята, извадила го и го оставила на мивката, махнала мократа опаковка и я хвърлила, измила пилето със студена вода и го подсушила. Най-напред отрязала крилцата, после едната кълка. Тъкмо се канела да се заеме с другата и чула вика и изстрелите.

— Добре, госпожа Барбието — приключи Фримън добродушно, — ето защо направихме малката демонстрация в началото. Една минута, трябва да знаете, не означава малък период от време. Една минута е период от време с точна продължителност — шейсет секунди. Според показанията ви, чули сте първия изстрел една минута след като караницата между Дженифър Уит и съпруга й е свършила.

— Не, повече време беше.

— Възможно е да е било много повече, нали? Например десет минути?

— Не знам. Не съм гледала часовника. Стори ми се, че не мина много.

Но достатъчно, помисли си Харди, за да може Дженифър да излезе от къщата и да се появи „другият идиот“ и да извърши убийствата.

Фримън направи кратка пауза, за да могат съдебните заседатели да асимилират чутото, погледна бележника си и каза:

— Ваша светлост, дванайсет и половина е. Имам да задам още много въпроси на свидетелката, но сега моментът е удобен, за да прекъсна за обедната почивка. Ако обвинението не възразява.

Не възразяваше.

36

Почивка.

Харди имаше един черен чугунен тиган, дадем му от родителите му, когато отиде да учи в колежа. Това бе единствената вещ, останала му от онези дни, реликва от собствената му младост. Тежеше към три килограма, а повърхността му беше черна и гладка като графит. След всяка употреба го изтъркваше със сол и кърпа, а веднъж на две години го почистваше с масло и фина домакинска тел. Доколкото му беше известно, тиганът досега не беше виждал сапун.

Франи четеше на Ребека, за да я приспи. Харди бе сложил малко лук в тигана, със зехтин и магданоз. Отпи малко шардоне и капна няколко капки вътре. На другото колело вреше ориз и от време на време Харди повдигаше капака, за да провери дали е станал. Времето беше най-важният фактор. Намали огъня под тигана. Скаридите щяха да станат само за две минути, а искаше да изчака докато Франи свърши с Ребека. Остави виното си, прекоси спалнята и влезе в някогашния си кабинет, сега преустроен в детска стая.

Покрай светлосините стени беше подредена цяла менажерия. Ребека беше с новата си тюркоазена пижама — любимата на баща й, поради което спеше само с нея. Скоро май щеше да има нужда от нова. Седеше заобиколена от десетина „приятели“ — плюшени мечета, зайци и кукли, които си имаха имена. Няколко бяха подредени и на кушетката до Франи и „слушаха“ историята на доброто куче Карл. Харди застана на прага. После влезе. Седна до Франи и я прегърна. Тя се облегна на рамото му и той вдъхна аромата й.

Не му се харесваше, че жена му продължава да разговаря с Дженифър, но Франи смяташе, че не е коректно изведнъж да я изостави. Не искаше да ходи до затвора и затова й се обаждаше по телефона.

— Струва ми се, уверена е, че Фримън ще я измъкне от тази каша.

— Надявам се. — Харди взе една скарида за опашката и я лапна. — Ставам все по-добър. Хубави са.

Франи възрази:

— Не са хубави, а съвършени. Винаги, щом ти хрумне да приготвиш нещо такова за вечеря, не се стеснявай. — Франи отпи малко вино — вече не кърмеше Винсънт. — Не си ли уверен в успеха?

— Дейвид изнася добро представление. Днес пак се появи в нова светлина. Човек напуска съдебната зала с чувството, че не си е загубил времето напразно.

— Но?

— Но… не знам.

Франи остави вилицата и го погледна.

— Безпокоиш ли се наистина?

— Безпокоя се. — Харди разбърка ориза в чинията си. — Днес разпитва Флорънс Барбието в продължение на може би шест часа и доказа, че всеки път, когато казва „една минута“ — а тя го повтаряше почти непрекъснато — всъщност не става дума буквално за една минута. Ако обаче Алварес… това е съседът от отсрещната страна на улицата… заяви, че е видял Дженифър пред къщата една минута след като е чул изстрелите, няма да му е толкова лесно да го опровергае.

— А онази жена, с която си говорил?

— Да, Дейвид ще я призове и се радвам, че я открих… Тя ще потвърди, че е минала пред къщата на Дженифър, чула е изстрелите и е спряла за малко пред портата, но ще е достатъчно Пауъл да я попита дали е сигурна, че е било същия ден. Не е. Ако Алварес продължи да твърди, че е разпознал Дженифър, вероятно ще загубим. — Посочи чинията й и я подкани. — Изяж си скаридите, скъпа, ще ти дадат сили.

Франи послушно хапна един залък, но очевидно мислеше за друго.

— Просто не мога да повярвам. Че някой, който е разговарял с нея… този Пауъл, например… и я е виждал, може да настоява да получи смъртно наказание. Тя е добър човек, Диз. Объркана, измъчена, изстрадала, но…

Харди поклати глава.

— Не искам да споря с теб, но не мисля, че е чак толкова добър човек. Тя излъга многократно и е убила човек в края на краищата. — Той вдигна ръка, за да я прекъсне. — Добре, може да е имала причини, но не мога да я приема за светица.

— Но не е убила Лари и Мат.

— Не мисля, че е.

— Дизмъс, ти знаеш, че не е.

— Не го знам. Надявам се да е истина. Не съм в състояние да си представя, че може да е убила детето си. Но не знам със сигурност. Нищо, което съм открил досега, а то не е малко, не доказва категорично, че не е.

— Но нищо не доказва и че е, а това е същественото при процеса, нали? Пауъл трябва да го докаже.

— Да, теоретически е така — кимна той.

— Е?

— Истината е, че доста неща подкрепят твърдението за вина. Това е проблемът. Ако я оправдаят, ще получи пет милиона, ще бъде свободна от кошмарния си брак и…

— А Мат?

— Да, освен Мат… — Но Харди знаеше, че на планетата има и човешки същества, способни да убият потомството си, без да им мигне окото. Не че смяташе Дженифър за такава, но…

— Не мисля, че е такава, Диз.

— Аз също, но не изключвам възможността.

— Не бих го понесла. Не понасям и като говориш така.

— На мен също не ми е приятно.

Седяха един срещу друг на масата, забравили за скаридите и виното. Харди протегна ръка и Франи я улови.

— Хрумна ми една идея. Какво ще кажеш да опитаме пет минути да не говорим за Дженифър Уит и законите и… не знам… ако успеем, да продължим така цялата нощ?

Не беше лесно, но се оказа, че си струва.

37

Както Харди предполагаше, Антъни Алварес създаде сериозни проблеми.

Никаква полза от това, че изглеждаше безупречно като търговец на автомобили — малък, добре оформен бял мустак, приятно лице, късо подстригана коса. Костюмът му беше елегантен — нито крещящ, нито вехт. Седеше спокойно, но и внушително, говорът му вдъхваше респект. В продължение на трийсет години бе работил за града като пожарникар и се бе пенсионирал като заместник началник на службата. Сега прекарвал по-голямата част от времето си у дома, където се грижел за жена си, която била на легло заради проблеми с белите дробове. С една дума, ако свидетелстваше в полза на защитата, щеше да е Божи дар.

Пауъл започна разпита внимателно и го остави да разкаже всичко така, както го е видял.

— Беше много необикновено. Нашата улица е тиха през повечето време и гърмежите ме изненадаха, но не им обърнах особено внимание. После се замислих. Прозвучаха много бързо един след друг и реших да видя дали не е станало нещо сериозно.

— И какво направихте?

— Стаята на Мери… това е жена ми… е на втория етаж и гледа към задния двор. Бях при нея и й четях някаква книга. След втория изстрел излязох в коридора и надникнах през прозореца на стълбата, който е към улицата… „Олимпия Уей“.

— Видяхте ли нещо на улицата?

— Да. Една жена, облечена в спортен екип стоеше пред портата отсреща.

Бе ясно, че Пауъл старателно е научил свидетеля как да отговаря на въпросите му.

— Тази жена в залата ли е, господин Алварес?

Алварес не се поколеба нито миг.

— Да, в залата е. Седи ето там — посочи я с ръка. — На масата на защитата.

Пауъл кимна. Беше постигнал целта си.

— Моля да се запише в протокола, че свидетелят разпозна обвиняемата Дженифър Уит.

Залата зашумя, както се и очакваше, а Дженифър поклати глава. Вилърс удари с чукчето си и настоя за тишина в залата, а Харди се възползва от момента, наведе се към клиентката си и прошепна:

— Гледай в него! Гледай право е него!

Тя вдигна глава, но явно не издържа. Очите на Алварес бяха приковани в нея. Цялото му поведение говореше, че е твърдо убеден в обвинението си. Дженифър постепенно наведе глава и сложи ръцете си отпред на масата.

Това не убягна от вниманието на Пауъл и той хвърли победоносен поглед към Фримън. Но само за миг. После се обърна отново към свидетеля:

— Какво направихте след това?

Многото превъплъщения на Дейвид Фримън непрекъснато изненадваха Харди. Дейвид никога не провеждаше кръстосания разпит по един и същи начин. Понякога, както при госпожа Барбието, изобщо не ставаше и се налагаше да го подканят. Когато Пауъл приключи с Антъни Алварес, Фримън буквално се нахвърли върху свидетеля още от първия миг.

— Господин Алварес, току-що казахте, че сте видели госпожа Дженифър Уит да гледа към вратата на къщата си, застанала пред портата, нали?

— Да.

— Видяхте ли я да излиза от къщата?

— Не. Когато я видях, стоеше пред портата.

— И стигнахте до извода, че преди това е била вътре?

— Да.

— Че е била вътре, когато са се чули изстрелите?

— Да.

— И е излязла навън веднага след това, да кажем след минута, когато сте я видели?

— Да, точно така. Стигнах до това заключение.

— Но в действителност, преди да я видите, тя може да е била навсякъде другаде? Нагоре или надолу по улицата, в центъра на града?

Алварес се намръщи, а Пауъл възрази.

— Какво целите с този въпрос, господин Фримън? — попита Вилърс.

— Ваша светлост, изяснявам обстоятелството, че не е възможно свидетелят да е знаел точно къде се е намирала клиентката ми, когато са се чули изстрелите. Той предполага, че е била в къщата, защото твърди, че я е разпознал пред портата непосредствено след това. Тъй като смята, че я е видял пред портата, стига до извода, че преди това е била вътре. Но пред портата не е стояла Дженифър…

Вилърс кимна.

— Добре, няма да приема възражението. Продължавайте.

Добър отпор, помисли си Харди. Разбира се, нищо не доказваше, че Дженифър не е била в къщата, но пък съдебните заседатели ясно бяха чули, че свидетелят не е в състояние да потвърди категорично, че е била вътре. След показанията на Лайза Дженингс, щеше да стане съвсем ясно, че не е била и пред портата.

Протоколчикът прочете въпроса отново и Алварес се съгласи, че Дженифър Уит наистина би могла да е навсякъде другаде, освен в къщата.

— Но не би могла да стигне от центъра на града до портата за една минута — добави той.

Фримън му се усмихна топло.

— Разбира се, че не би могла. Тъкмо затова искам да съм съвсем сигурен, че пред портата сте видели именно Дженифър Уит, а не някоя друга жена. Питам ви отново, сигурен ли сте в това?

Алварес не се смути, но започваше да губи търпение.

— Да, сигурен съм.

— Но казахте, че е била с гръб към вас?

— Да.

— А след това е хукнала надолу по улицата?

— Точно така.

— Какво е положението на нейната къща спрямо вашата?

— Намират се една срещу друга.

— „Олимпия Уей“ равна улица ли е?

— Не. Доста стръмна е. Има може би три процента наклон.

— И къщата на семейство Уит е точно срещу вашата? Не малко по-нагоре или малко по-надолу?

Алварес нямаше представа какво иска Фримън и остана спокоен. Все пак се замисли за миг, за да реши дали не го тласкат към някакъв капан. Не забеляза нищо и отговори:

— Общо взето е отсреща, но сте прав, ако говорим точно, намира се съвсем малко по-надолу по склона.

Фримън продължи енергично:

— Не съм казвал нищо, за което да съм прав, господин Алварес. В момента говорите вие.

— Да. Къщата на семейство Уит е малко по-надолу от нашата.

— Значи застанахте на прозореца в коридора на втория етаж и гледахте към отсрещната страна на улицата, малко по-надолу по склона, където сте видели госпожа Уит с гръб към вас и тя веднага е хукнала, също надолу… тоест, отдалечила се е от вас. Това ли твърдите?

— Да — Алварес се облегна и скръсти крака. Постепенно чертите на лицето му се бяха изопнали.

Фримън нанесе финалния удар:

— Добре тогава, кога успяхте да видите лицето й?

Алварес се наклони напред.

— Кога съм успял да видя лицето й?

— Да, господин Алварес. След като е била с гръб към вас през цялото време и след това е изтичала надолу по улицата, кога успяхте да видите лицето й?

Алварес отговори по единствения възможен начин.

— Вероятно съм видял профила й.

— Вероятно? Вероятно? Видяхте ли го или не?

— Да, видях го. Разбрах, че е Дженифър Уит. И през ум не ми е минало, че не е тя.

— Искате да кажете, че може да е била тя, следователно е била тя?

— Ваша светлост! — Пауъл скочи на крака. — Подигравателно отношение към свидетеля!

Фримън разпери театрално ръце.

— Ваша светлост, това е най-важният свидетел на обвинението и съдебните заседатели трябва да разберат, че идентифицирането на Дженифър Уит от него е много съмнително.

Вилърс присви устни, защото ненавиждаше театралниченето на Фримън, но пък от друга страна си даваше сметка, че има право.

— Така или иначе, господин Пауъл е прав. Последният въпрос ще бъде заличен. Продължавайте.

Фримън отиде до масата на защитата, отпи глътка вода и се върна пред Алварес.

— Господин Алварес, да поговорим за пистолета. Видяхте ли го?

— Пистолета?

— Да. Оръжието, с което е извършено убийството, попаднало по някакъв начин в контейнер за боклук малко по-надолу по улицата до парка. Този пистолет. Забелязахте ли тази, която разпознахте като Дженифър Уит, да го държи в ръката си, когато беше застанала пред портата?

— Имаше нещо издуто отстрани.

— Господин Алварес, моля отговорете на въпроса ми. Видяхте ли пистолет?

Алварес не хареса това, Пауъл — също, но нямаше какво да се направи.

— Не, но държеше…

Фримън вдигна ръка.

— Моля ви, господин Алварес, това е достатъчно. Да продължим нататък, може ли? — Фримън погледна към Дженифър и Харди. Разбира се, жестът показа и на съдебните заседатели, че Алварес ще бъде изяден за обяд. — Последният въпрос, на който искам да се спрем е същия, за който стана дума и с госпожа Барбието. Колко дълга е една минута.

Вилърс сви устни, готова да предотврати всякакви театрални сцени още в зачатък, но този път, въпреки очакванията, Фримън продължи тихо и кротко, точно по правилата. Харди се съмняваше, че Дейвид би си позволил нещо друго, след като бе възседнал такава мощна вълна.

— Казахте ни, че когато сте чули изстрелите, сте били при жена си и сте й чели книга.

— Да.

— След втория изстрел станахте и погледнахте към къщата отсреща, нали?

Алварес кимна уморено и Вилърс го подкани да отговаря на въпросите с думи. Той кимна пак и каза:

— Да. Станах след втория изстрел.

— Веднага ли? Или след минута, например? А може би по-малко?

— Малко по-малко. Почти веднага.

— И отидохте до прозореца?

— Да.

— На какво разстояние се намира той от стаята на жена ви?

— Не мога да кажа точно, но горе-долу е на десетина метра или по-малко.

— И отидохте право при прозореца? Пътьом не се отбихте до тоалетната, да кажем?

В съда се разнесе кикот — Фримън си играеше с търпението на Вилърс и го знаеше, но пък чувстваше, че се нрави на съдебните заседатели.

Алварес не видя нищо смешно и отговори навъсено:

— Да, отидох право при прозореца.

— И когато стигнахте до него, жената вече беше пред портата отсреща, така ли?

— Да.

За Харди всичко изглеждаше пределно ясно, но дали беше така и за съдебните заседатели? Надяваше се, че встъплението на Фримън ще ги накара да си зададат най-съществения въпрос: възможно ли бе Дженифър да застреля Лари и Мат на горния етаж в къщата си, след това да слезе по стълбите, да мине през двора, да застане пред портата и да я затвори, за времето, което е било необходимо на Антъни Алварес да измине десетте метра от стаята на жена си до прозореца? Харди не вярваше, че е възможно и бе сигурен, че след показанията на Лайза Дженингс, всички ще са на неговото мнение.

Но Пауъл не можеше да допусне разпитът на Алварес да приключи по този начин. Имаше право на допълнителни въпроси и реши да се възползва от него — започна, още преди Фримън да седне на мястото си.

— Господин Алварес, имам няколко допълнителни въпроса. От колко време познавате госпожа Уит?

— От около четири години. Когато се нанесоха в къщата отсреща, отидохме при тях, за да се запознаем.

— Четири години. През това време виждали ли сте госпожа Уит на улицата?

— Да, разбира се.

— При това и в профил, нали?

— Естествено. Много пъти. — Алварес се усмихна.

— И не се съмнявате, че жената, която сте видели онази сутрин да стои пред портата отсреща, е била Дженифър Уит?

За негова чест, Алварес изглежда си даде сметка какво означава това и се замисли, втренчен в Дженифър.

— Нямам нищо против тази жена, но беше тя.

— Ваша светлост!

— Добре, господин Фримън, последният отговор ще бъде заличен. Господин Алварес, моля ви, отговорете на въпроса.

Стенографът го прочете и този път Алварес отговори само:

— Не, не се съмнявам.

Фримън не можеше да възрази.

Полицаят Гари Гейдж се яви в съда с униформа. Беше на около четирийсет, ветеран в полицията. Той бе изпратен след обаждането на 911 и бе открил труповете.

— И при пристигането ви вратата на къщата беше заключена, така ли? — попита Пауъл.

— Да. Когато пристигнах, съседката — погледна записките си — госпожа Барбието, излезе и дойде при мен. Поговорихме малко, след което отидох и позвъних. После опитах да отворя, но беше заключено.

— В колко часа стана това?

— Стигнах там в десет и десет — отговори полицаят не особено охотно, — значи трябва да е било към десет и петнайсет.

Пауъл се намръщи.

— Но ви се обадиха от центъра доста по-рано, нали?

Гейдж кимна.

— Обадиха ми се, че на адреса има домашен скандал в девет и четирийсет.

— Точно девет и четирийсет?

Гейдж отново погледна записките си и сви рамене.

— Така е записано. Обадиха ми се по радиостанцията. Беше след Коледа. Получихме доста сигнали за семейни скандали. Невинаги можем да отидем навреме.

Пауъл кимна, върна се до масата си, взе от помощника си някакъв жълт лист, прочете го и го върна.

— И какво направихте после?

— Канех се да проверя отзад, но точно тогава госпожа Уит се върна от бягането си. Попита ме защо съм дошъл и аз й казах, че се е обаждала госпожа Барбието, заради някакъв скандал у тях и може би изстрели.

— Какво ви каза Дженифър Уит?

Гейдж вдигна очи към нея.

— Каза ми, че вече нямало проблеми. Че отишла да бяга и тъкмо се връщала. Очевидно скандалът бил приключил.

— Имахте ли чувството, че се опитва да ви отпрати?

Фримън възрази и възражението му беше прието, но Пауъл не се смути.

— Какво направихте тогава?

— Обясних й, че съм позвънил и никой не е отворил. Тя каза, че мъжът й сигурно е излязъл, за да изпусне парата, както и тя самата. И е взел детето със себе си.

Дженифър се наведе към Фримън и му прошепна, че не е искала ченгето да се срещне с Лари, защото той щял да я бие, задето е повикала полиция.

Гейдж продължаваше:

— Аз й казах, че искам да огледам къщата, за да се уверя, че всичко е наред. Тя възрази, че всичко било нормално, но аз настоях и тя най-накрая отключи.

— И какво се случи тогава?

Гейдж преглътна.

— Долових миризмата на барут незабавно, така че й казах да седне на канапето и да чака. Извадих служебния си пистолет и тръгнах по стаите — най-напред на долния етаж, после и на горния, докато не намерих труповете.

Залата слушаше притихнала. Гейдж се потеше — споменът не беше приятен.

— И какво направихте тогава?

Полицаят пое дъх.

— Приближих се до парапета и погледнах към обвиняемата… госпожа Уит. Казах й: „Останете там, моля ви. Някой е стрелял“.

— И какво отговори тя?

— Погледна ме и каза: „Знам“.

След обедната почивка инспектор Уолтър Теръл бе призован за втори път.

Но Уолтър Теръл, който положи клетва днес следобед, се различаваше коренно от нетърпеливия млад човек, който се бе явил пред съда преди няколко дни. Нямаше ги якето и дънките, косата му не беше разрошена. Носеше тъмен костюм с бяла риза и червена вратовръзка, косата му бе подстригана и сресана.

Дори и агресивността беше омекотена. Харди знаеше, че ако искаш да успееш в този театър, понякога се налага да пораснеш бързо и бе повече от ясно, че с Теръл от последното му явяване в съда се бяха случили две неща — някой го бе обучавал как да се държи, а той самият бе проявил желание да учи.

Още на пръв поглед се виждаше, че Пауъл му е обяснил най-важното — че за да е убедителен, не е нужно свидетелят да има наперен вид и че ако иска да види Дженифър Уит в затвора, по-добре е да насочи усилията си към подреждането на фактите.

Независимо от многото недостатъци в подготовката си, Пауъл продължаваше да излъчва самоувереност и да се държи като победител.

Това смущаваше Харди донякъде.

— Инспектор Теръл — заговори Пауъл, — тъй като вече бяхте представен в съда, да започнем с пристигането ви на местопрестъплението, дома на семейство Уит на „Олимпия Уей“. Кога отидохте там?

Теръл продължи да се усмихва смутено — самата деловитост, човек, който иска да върши работа, а не да се хареса на този или онзи.

— Беше десет и четирийсет и три. Полицаите вече бяха пристигнали и стаята беше под охрана.

— Видяхте ли обвиняемата, госпожа Уит?

— Да. Когато пристигнах, тя седеше на едно канапе в голямата стая, като влезеш, вдясно. Един от полицаите ми я посочи и аз отидох да поговоря с нея.

— Как се държеше тя?

— Седеше по турски с ръце в скута. Мълчеше.

— Не плачеше ли?

— Не.

— Беше ли в състояние да проведе нормален разговор?

— Да.

— Инспектор Теръл, по онова време имахте ли основания да заподозрете, че Дженифър Уит може да е извършила убийствата?

Теръл се замисли за миг.

— Не. Никакви. Освен, че статистически, убийствата на съпрузи са доста голям процент от всички останали. — Свидетелят се отпусна, сякаш се чувстваше удобно на коравия стол.

Пауъл доби озадачен вид. Дали съдебните заседатели разбраха?

— А полицай Гейдж не ви ли съобщи, че госпожа Уит е казала: „Знам“, когато е чула за труповете на горния етаж?

— Съобщи ми, но за момента реших, че се дължи на шока. Не беше изключено и да се е досетила, докато е чакала да провери къщата.

Всичко това беше отлично, но не за Дженифър. Теръл поправяше лошото впечатление за себе си от предишното си явяване. Не се нахвърли върху подсъдимата като побесняло куче. Изчакваше да се съберат нужните доказателства и Пауъл умело го водеше към тях — към увереността му, че Дженифър е извършила жестоките убийства.

— При разпитите по-късно, попитахте ли госпожа Уит дали има представа кой може да е направил това?

Теръл се наклони напред.

— В нашия отдел винаги си задаваме въпроса cui bono. Това означава „кой има полза“. Разбира се, когато научих, че госпожа Уит ще получи сума от порядъка на пет милиона, реших да насоча вниманието си към нея. Попитах я дали има и друг наследник. Тя отговори, че няма.

— Продължавайте.

— После ми каза, че мъжът й нямал врагове и при това положение, мотивът за убийството му би трябвало да е неутрален… грабеж например. Помолих я да провери в къщата и да ми съобщи за всичко изчезнало, дори и дреболия.

Харди вече знаеше всички тези факти, но сега те се излагаха пред съда убедително и правдоподобно. Това, че Дженифър не бе споменала изчезналия пистолет, закъснението, с което се бе сетила да спомене мургавия мъж, с когото се разминала на улицата.

Пауъл свърши и започна кръстосаният разпит. Фримън се зае с това, с което би започнал и Харди — единствената грапавина по иначе гладката тъкан.

— Госпожа Уит ви каза, че съпругът й не е имал врагове, нали?

— Да.

— При разследването си вие проверихте ли това твърдение?

— Да. — Теръл не казваше нищо излишно, играеше играта на Фримън, изчакваше, преди да отговори, не произнасяше и дума, без да я обмисли. Не се притесняваше от погледа на адвоката.

Харди можеше да си обясни поведението на инспектора — предизвикваше Фримън, но го правеше някак си уверено и спокойно. Пауъл го бе обучил добре.

Но нещо ставаше. Харди изведнъж свърза отношението на Теръл с доволната физиономия на прокурора — защитата щеше да влезе в капан много скоро. Вдигна ръка.

— Извинете ме, ваша светлост. — Фримън, прекъснат по този начин, го изгледа гневно. — Моля ви да разрешите кратка почивка.

Вилърс се намръщи — следобедът бе достатъчно тягостен и без тези прекъсвания.

— Добре. Ако няма възражения.

Нямаше. Обявиха петнайсет минути почивка.

— Нещо се мъти — каза Харди. — Ще ни вкарат в чувал.

Бяха един до друг и разговаряха съвсем тихо. Прозорците не се отваряха, а климатичната инсталация изглежда не работеше както трябва. Във всеки случай температурата беше поне 35 градуса.

— Как? Ще представя срещу Теръл другите възможни убийци и ще позволя на уморения си задник най-после да поседне.

— Знам, че искаш да го направиш, но ти казвам да внимаваш. Има нещо, което Теръл просто умира да каже. Ти настъпи Пауъл с Алварес и той си дава сметка за това. Кани се да си го върне и имам чувството, че разполага с нещо сериозно.

— Нищо, с което разполага Пауъл, не е сериозно.

— За разлика от твоята особа, така ли?

Фримън се направи, че не го чу.

— Дявол да го вземе, тук е горещо като в ада. Какво искаш да направя? Да пусна това ченге да си отиде? Да прекратя разпита?

— Това може ли да навреди?

Погледът, който Харди получи в отговор, не беше ласкав, но му бе все едно. Убеден беше, че след Барбието и Алварес имат сериозен шанс за оправдателно решение. В края на краищата ставаше дума за съмнения, не за сигурност. Харди смяташе, че са налице. Освен това, макар Гейдж и Теръл да не бяха допринесли с нищо за тезата им, все пак не бяха и навредили. Но положението би могло да се промени само за миг. Една погрешна стъпка сега би могла да промени хода на делото коренно. Беше време да действат консервативно в буквалния смисъл — да консервират това, което вече са постигнали. Да не позволяват на другата страна да бележи точки.

Но това не беше в стила на Дейвид Фримън.

— Питаш ме дали може да навреди? Може и ето защо, защото това не е най-добрата защита за клиентката ни. В протокола е записан намекът на Теръл, че никой друг не би могъл да убие Лари Уит. Дженифър му е казала, че мъжът й няма врагове. Искаш да оставя това така? Смяташ, че не е важно?

— Разбира се, че е важно, само че можеш да го оставиш и за следващата седмица.

— Не е необходимо. Ще подготвя съдебните заседатели за подробностите, които ще чуят по-късно.

Харди се увери, че няма да успее да убеди Фримън, но това не бе изненада. Е, може би самият той не беше прав, в края на краищата безпокоеше го само някакво предчувствие, незадълбочена преценка. Може би самото присъствие на Теръл го бе обезпокоило. Както и да е, беше предупредил Дейвид и съвестта му бе чиста. Останалото щеше да разбере много скоро.

Фримън отвори вратата и излезе в хладния коридор.

— Инспектор Теръл, стана дума, че Лари Уит е нямал врагове. Вие проверихте ли това твърдение на госпожа Уит?

— Най-важната част от всяко криминално разследване е да се открият хората, които са имали мотив да го извършат.

Фримън, все още зачервен от горещината в стаята, в която разговаряха с Харди, погледна жълтия бележник в ръката си и продължи:

— Успешни ли бяха опитите ви да откриете възможни врагове на доктор Уит?

Мнението на Теръл за това, кой би могъл да е враг на жертвата, според Харди можеше да се отхвърли, като основаващо се на догадки, но Пауъл не реагира. Сякаш не искаше да възрази.

Свидетелят не бързаше. Намести се по-удобно на стола, изопна рамене, отпусна се отново.

— В какъв смисъл?

Фримън хвърли поглед към съдебните заседатели. Разбира се, един добронамерен свидетел би разбрал въпроса, но той храбро продължи нататък:

— В смисъл, че сте открили и други хора, които са имали мотив да убият доктор Уит.

— Може би… Предположихме.

— И в хода на задълбоченото ви разследване, някой от тях превърна ли се в заподозрян?

— Не.

— Не?

Теръл обясни търпеливо:

— Защото в началото нямаше никакви улики, които да свържат когото и да било друг с престъплението.

Добър отговор. Но Фримън поне бе изкопчил признанието, че „може би“ има и други възможности. Харди реши, че Дейвид би трябвало да се задоволи с това и да седне на мястото си. Но не би. Някой бе казал, че характерът на човек е негова съдба. Дали Фримън не летеше с разпънати платна към съдбата си… към съдбата на Дженифър?

— Казахте „в началото“. Това означава ли, че след ареста на клиентката ми такива улики са се появили?

— Да. — Теръл сякаш караше Фримън да измъква думите от устата му с ченгел. Харди мислено се молеше Дейвид да престане, да млъкне, да се върне на мястото си. Но вече беше твърде късно. Трябваше да участва в играта докрай.

— И въпреки това задържахте госпожа Уит в затвора? Въпреки, че е имало и друг заподозрян? — Многозначителен поглед към съдебните заседатели.

— Не съм казал, че е имало друг заподозрян. Всъщност, този човек само подсили убеждението ми за вината на госпожа Уит. Той не е бил на местопрестъплението.

Дженифър улови Харди за ръката.

Теръл вече не бе в състояние да се сдържи. Без да го питат, той добави високо и ясно:

— Госпожа Уит е имала любовник. Спяла е със своя психиатър.

Това бе предположение. Очевидно се основаваше на догадки. За съда не бе приемливо, но Дейвид си го търсеше и го получи. Дори не си направи труд да възрази. Лошото бе сторено.

38

Телевизионните канали започнаха да се състезават в опитите си да очернят доктор Кен Лайтнър, предполагаемият любовник на Дженифър Уит, но без съществен успех.

Макар и да бе сряда вечер, Харди се обади на Франи и й се извини, че няма да се прибере у дома веднага. Каза й да включи телевизора, за да разбере защо. Самият той трябваше да свърши много неща.

След като излезе от съда, отиде в кабинета си и включи телевизора. Няколко от сътрудниците на Фримън се суетяха насам-натам из заседателната зала и се мъчеха да измислят начин да спасят положението. Никой не излезе с добра идея, макар и всички да бяха съгласни, че само кучка може да излъже адвоката си или да не му каже нещо толкова важно.

Самият Фримън, след като в продължение на един час бе слушал Дженифър на четири очи категорично да отрича всякаква връзка с Кен Лайтнър — независимо от факта, че бе прекарала с него седмица в една хотелска стая в Коста Рика — заяви, че отива да вечеря сам във френския ресторант под апартамента си. Смяташе да изпие бутилка хубаво вино, после още една.

След като Теръл отприщи бента в съдебната зала, пороят заля Фримън. Пауъл накара свидетеля да разкрие някои подробности за екстрадирането на Дженифър Уит и, по-точно, по какъв начин са я открили. След това призова Лайтнър и той потвърди казаното. Всичко, с изключение на това, че бил любовник на Дженифър.

Но съдебните заседатели щяха да направят своите изводи, а те едва ли биха се различавали съществено от изводите на Харди, Фримън и всеки друг от присъстващите — а именно, че е невъзможно хетеросексуален мъж в разцвета на силите си да прекара цяла седмица в хотелска стая с красавица като Дженифър Уит, без да почувства физическата тръпка нито веднъж. Или пък че тази връзка не съществува от доста по-рано. Може би, както със зъболекаря?

След като бе избягала от затвора, Теръл бе предположил, че Дженифър ще трябва да се свърже с някого и бе преценил, че най-вероятно това ще е доктор Лайтнър. Обвиняемата нямаше приятели и не поддържаше близки отношения с родителите и брат си — просто това бе единственият й избор. Понеже делото беше твърде сериозно, понеже Пауъл, кандидатът имаше сериозни шансове за успех, понеже бягството на арестантката бе вбесило прокуратурата, Теръл бе успял по някакъв начин да изиска от телефонната компания списък на разговорите, които Лайтнър е водил. Разговорите с Коста Рика се бяха оказали добро начало. Теръл тъкмо смятал да разпита Лайтнър за тях, когато, най-неочаквано, докторът заминал за Коста Рика, където прекарал седмица — заслужен отдих. Теръл го последвал и открил достатъчно, за да се върне и започне процедурата по екстрадирането.

Харди беше готов да се обзаложи, че по-голямата част от парите за тази операция са дошли от предизборните фондове на Дийн Пауъл. Едва ли полицията на Сан Франциско би платила пътуването и престоя на Теръл в Коста Рика, за да разследва някаква си непотвърдена любовна авантюра.

Харди също така си даваше сметка, че се е оставил театралниченето и безкрайната самоувереност на Дейвид Фримън да го заблуждават прекалено дълго, въпреки че не харесваше стила му. Е, предчувствието му бе станало реалност и сега вероятността да загубят делото беше огромна. И Теръл не беше открил само, че Лайтнър е бил в Коста Рика, а и че е спал в една стая с Дженифър! Съдебните заседатели нямаше да погледнат с добри очи на факта, че през цялото време на сцената е имало и друг мъж. Сега към парите се прибавяше и личен мотив за убийството на Лари Уит — любовната й връзка. А и е мамела съпруга си!

Харди си даваше сметка какво ще е мнението на съдебните заседатели за Дженифър отсега нататък — своенравна жена, която прави каквото поиска и взема каквото поиска, а всичко останало да върви по дяволите, човек, който без никакви угризения би извършил престъплението, в което я обвиняваха.

Даваше си сметка, че независимо от това, дали Фримън ще опита да смекчи последствията от последните разкрития или не, ще се наложи да отклонят вниманието на съдебните заседатели като представят „другите идиоти“ — хората, които са имали правдоподобен мотив, възможност и средствата да убият Лари Уит.

Харди седеше зад бюрото, на което беше разпръснал папките с материали по делото. Застави се — все отнякъде трябваше да започне — да намери телефонния номер на Джоди Бакмън, адвокатът на медицинския център „Йерба Буена“ в Лос Анджелес.

Беше осем и половина вечерта и не се изненада, когато му отговори някакъв автомат, чийто монотонен, металически глас го попита дали знае името и вътрешния номер на търсения от него човек. Харди набра първите четири букви — БАКМ.

Телефонът иззвъня веднъж.

— Джоди Бакмън. — Младежки глас, не дразнещ, дързък и енергичен.

— Господин Бакмън, името ми е Дизмъс Харди. Аз съм адвокат от Сан Франциско и ви оставих съобщение преди няколко седмици. Обаждам ви се, защото не ме потърсихте. — Със закъснение, добави мислено.

Последва пауза.

— Не съм ви потърсил?

Харди се усмихна. Големите фирми така смилаха служителите си, че за да видят какво има долу, гледаха нагоре.

— Може и да сте, но никой не ми е предал.

— Съжалявам. Тук беше малка лудница. Може би сте разбрали.

Поговориха още малко за тежестите на професията и накрая Харди успя да каже защо се обажда — във връзка с медицинския център „Йерба Буена“, защото Крейн го е препратил към него.

— Да, аз ги представям. Ако мога да ви помогна с нещо… но споменахте, че става дума за убийство?

Харди обясни.

— Уит? Уит? Не мога да кажа, че си спомням такъв човек, но пък стоя буден от четири дни и понякога забравям и собственото си име. — Засмя се уморено. — Така е, когато се занимаваш със сделки на кредит.

— Със сделки на кредит? — попита Харди невинно.

— Да, да. В кой век живеете, господин Харди? Дали ще се окажем в миналото или в бъдещето, зависи от политиката, която следваме или от парите, с които разполагаме.

— Едно и също е, нали?

— Не съвсем. Та за този Уит…

— Сигурен съм, че се е обаждал във вашата фирма миналия декември. Нямам представа с кого точно е разговарял.

— Вероятно с мен — призна Бакмън. — Но не си спомням. Ще помоля секретарката да погледне и ще ви се обадя, става ли?

— Разбира се. Благодаря ви.

— Дреболия. Всичко е наред.

— Най-после отново си самият себе си — каза Харди на приятеля си Ейб Глицки, който отвори вратата и застана на прага с клоунски костюм — големи шляпащи обувки, розов грим и малък червен нос. — Ще се опитам да позная…

Глицки го прекъсна:

— Джейкъб има рожден ден.

Обърна се и тръгна навътре, а Харди го последва. Дойде Фло, лепна му една целувка на бузата и го попита дали иска торта или сладолед. Около петнайсетина десетгодишни деца се тълпяха в кухнята, без да страдат от никаква нерешителност.

— Ейб изглежда добре.

Фло го изгледа.

— И ти ще го правиш. Само почакай.

Може би беше права. Все пак, в момента не беше в състояние да си се представи в ролята на клоун.

— Скоро ли ще свърши?

— Десетина минути — отвърна Фло. — Може би малко повече. Трябва да си изиграе ролята.

— Бих го гледал с удоволствие.

Фло сложи ръка на рамото му.

— Ще го смутиш и ще излезе сковано. По-добре изчакай в стаята на момчетата.

И тримата синове на Глицки спяха в една стая, при това не голяма. Двамата по-големи спяха на двуетажното легло, а малкият — на кушетка край отсрещната стена. Харди седна на него и се заслуша в смеховете откъм кухнята, предизвикани от инспектора в отдел „Убийства“ Глицки. Реши да се възползва и положи глава на възглавницата — само за малко.

— Съжалявам, че те будя, но малкият иска да си ляга.

Харди си погледна часовника. Беше спал близо час. Глицки, вече с нормални дрехи, му подаде чаша кафе.

— Сънувах, че си в клоунски костюм. Истински кошмар.

Глицки поклати глава и се обърна. Харди го последва в кухнята и седна на масата. Ейб наля гореща вода в една чаша и спусна вътре сребърна цедка с чай. Чуваше се как Фло подготвя момчетата за сън — миене на зъби, обличане на пижами и така нататък.

— Добре, стига празни приказки — каза Харди. — Научи ли нещо за Роумън?

Глицки извади цедката от чашата, спусна я пак, вгледа се в парата.

— Какво беше това? Нещо около Римската империя ли? Никога не съм бил добър по латински.

Харди отпи от кафето.

— Не е смешно, Ейб. Говоря ти за семейство Роумън, чиято дъщеря е покойна пациентка на доктор Лари Уит. Господин Роумън обвинява доктор Уит, че е убил дъщеря му, като й е направил аборт.

Чаят на Глицки стана черен като кафето на Харди, но Ейб продължаваше да топи и вади цедката.

— А, за това ли? Нищо не съм научил. Ако бях, предполагам, че щях да ти кажа. — Най-накрая той извади цедката и отпи предпазливо. — Смяташ ли, че ще опреш до него?

— Искам да знам дали господин Роумън, а и жена му, имат алиби.

Глицки кимна.

— Зле ли вървят нещата?

Харди му разказа какво се бе случило следобед, за показанията на Теръл и за това, колко важно е за защитата да открие поне един човек, който също е имал мотив и възможност да убие Лари Уит. От разкритието, че Дженифър и Лайтнър са били любовници, следваше, че Дженифър е имала и силен личен мотив да се отърве от мъжа си.

— Струва ми се, че човекът, когото търсиш, е самият Лайтнър. Той спи с дамата и би могъл да…

— И двамата отричат, че са били любовници.

Глицки го изгледа.

— Несъмнено.

Харди сви рамене.

— Това не е от голямо значение. Съдебните заседатели ще повярват, че са били.

— Значи и той има мотив.

— Само дето онази сутрин е бил на работа. В кабинета си. Пред очите на секретарката и помощниците си. Теръл е проверил.

Глицки отпи малко чай и впери разфокусиран поглед някъде над главата на Харди.

— Питам се, защо ли съм се заел да ти помогна да отклониш вниманието от заподозряна в убийство, която според мен е виновна. Ще ми обясниш ли? Все пак, аз съм ченге и съм от другата страна на барикадата, не забравяй.

— Бих могъл да ти кажа, че е в името на справедливостта, но ще вземеш да се закашляш или нещо такова.

— Нещо такова.

— Добре, няма да го кажа. Остава, защото сме добри приятели и някой ден и аз ще направя нещо подобно за теб.

— Не. Не става.

Харди стана, за да си налее още малко кафе.

— Ето какво… може да наденем примката на истинския убиец.

— Само дето вече знаем, че той е в съда.

— Добре де, представи си, че не е тя? Слушай, Ейб, семейство Роумън имат сериозна причина да мразят Лари Уит. Моля те само да разбереш дали на двайсет и осми декември са били на Хавай или някъде другаде, за да не се занимавам с тях повече.

— Само това, а? Да разбера какво е правил някой на еди-кой си ден преди десет месеца? Ти нали говори с тях? Защо не ги попита?

— Не се отвори подходяща възможност.

— Значи да отида и да разбера, така ли? Прекрасна идея. Като стана дума за добри идеи, защо не ми отрежеш малко торта, а? Ето я там.

Останките от тортата на Джейкъб бяха до мивката. Харди напълни с лъжицата една пластмасова чинийка и му я подаде.

— Виждаш ли какъв приятел съм аз?

Глицки гребна малко крем с пръст и го облиза.

— Добре.

Харди не можа да разбере какво точно иска да му каже.

Фримън не изпи две бутилки вино във френския ресторант. Вместо това, след като пресуши първата, реши да отиде при Дженифър и да разнищи докрай историята с любовната връзка.

Но не стигна до ареста, защото, когато пристигна, на широките стъпала пред съдебната палата срещна доктор Кен Лайтнър. Без миг колебание, Фримън скочи от таксито, като удари главата си във вратата и извика:

— Доктор Лайтнър, почакайте за секунда, моля.

Бръкна в джоба си, за да намери пари, хвърли на шофьора шепа монети и банкноти и тръгна към психиатъра.

— Господин Фримън, съжалявам, но е късно, а съм много уморен. За каквото и да става дума, ще трябва да почака.

— Няма да трябва нищо такова, господине. Искам да ми кажете истината и то веднага.

Лайтнър махна с ръка назад към сградата.

— Казах я там вътре, днес следобед.

Фримън не му обърна внимание.

— Може би предпочитате да стигнем до дъното на нещата утре при кръстосания разпит? Какво, между другото, правите тук? Бяхте на свиждане с клиентката ми ли?

— На свиждане с пациентката ми, господин Фримън. Моята пациентка.

— И любовница?

Лайтнър отговори внимателно:

— Отрекох това под клетва пред съда. Ще трябва да приемете този факт.

— Не го приемам — отсече Фримън. — Не го приемам и не го вярвам, а в такъв случай вие сте най-сериозният кандидат за заподозрян в убийствата.

— Аз!? Може би се шегувате.

Фримън заби показалец в ребрата му.

— Аха. Вие. И не се шегувам. Ако с Дженифър сте били в интимни отношения, мотивът ви да се отървете от мъжа й е не по-слаб от нейния. — Естествено, даваше си сметка, че говори без доказателства, но реши да опита. — Очаквам с нетърпение да застана пред вас утре в съда, така че ако сега сте уморен… — Фримън се обърна и тръгна към входа.

— Добре, само минута.

Фримън се обърна.

— Минута няма да е достатъчна, докторе. Или имате време, или не. Ако нямате, много добре. И аз не съм останал без работа.

Бяха на около десет метра един от друг. Фримън гледаше навъсено, като боксьор.

— Добре — съгласи се Лайтнър накрая. — Но не тук.

— Знам едно подходящо място. — И го поведе към бара на Лу Гърка. По това време там нямаше много посетители. Лу бършеше масите, телевизорът бе изключен. Няколко души пиеха бира на бара, двама влюбени се бяха увили един в друг в едно от сепаретата. Фримън поведе Лайтнър към едно свободно сепаре. Появи се Лу, но го отпратиха.

— Господин Фримън, единствената ми грижа е Дженифър. — Навън не беше кой знае колко топло, в бара също, но по челото на психиатъра имаше капчици пот. Изглежда не ги забелязваше.

— Добре, докторе, в такъв случай гоним една и съща цел. — Той чукна по масата и се провикна: — Хей, Лу, размислих. Я дай две студени. — Скръсти ръце на гърдите си и пак се обърна към доктор Лайтнър. — Е, слушам ви.

Той почеса брадичката си.

— Сложно е. Тя мисли, че е влюбена. В мен. Това се случва сравнително често. Пренасяне на чувствата, подсилено от ситуацията у дома й.

— Пренасяне? Там, където спите с нея?

Лайтнър поклати глава.

— Господин Фримън, слушайте, аз не съм психотерапевт, който спи с пациентките си. Не ме интересува дали ми вярвате или не. Това наистина би й навредило. Тя няма нужда от това и дори и да си мисли, че има…

— Но си мисли, че има, така ли?

Лу се върна с бирите, остави ги на масата и се отдалечи. Фримън обгърна с длан едната и я придърпа към себе си. Отпи, продължи да слуша. Лайтнър не обърна внимание на бутилката, мислеше.

— Седмицата не беше лека — каза той. — Там, в Коста Рика имам предвид.

Фримън пак надигна бирата.

— Значи не сте спали с нея. А защо не ни казахте за чувствата й?

Лайтнър поклати глава, сякаш поучаваше дете.

— Това би било доста глупаво.

— Защо?

— Защото съдебните заседатели щяха да разберат, че не е обичала съпруга си и щяха да мислят, че е търсила начин да прекрати брака си. Мислите ли, че това би й помогнало?

Фримън сви рамене.

— Докторе, сега всичко излезе наяве. Какво ще кажете?

— Излезе. Случайно. Има известна разлика. — Лайтнър говореше почти шепнешком. — Слушайте, мислите ли, че бих излъгал, ако смятах, че така ще помогна на Дженифър? Аз съм човек, в края на краищата. Съдбата на Дженифър не ми е безразлична. Аз също я обичам в известен смисъл. В практиката често се случва… Но терапевтът си дава сметка за чувствата си, овладява ги навреме. — Изглежда най-после забеляза бирата. Дръпна я към себе си. — Не разбирате ли? Тя разбира какво става, но от друга страна и е уверена, че няма да се възползвам от чувствата й по нечестен начин. Затова ми има доверие.

— Била е в една стая с вас.

— Беше уплашена. Искаше да е с мен. Може би съм допуснал грешка. Както вече казах, аз също съм човек, пък било то и психотерапевт. — Усмихна се и отпи от бирата си. — Това е всичко, господин Фримън. Можете да ми вярвате или да не ми вярвате. Не можех да й откажа. Човек сам си налага ограничения. Бяхме в една стая, но нищо повече.

Фримън въздъхна. Това не звучеше чак толкова невероятно.

— Така или иначе, можехте да ми го кажете по-рано.

— Не исках да се разчуе, не разбирате ли? Безпокоях се, да не навредя на Дженифър в това дело. Подобна интимна връзка би означавала още по-сериозен мотив да убие мъжа си… освен парите. Нали е така? Веднага щяха да погледнат на нея като на невярна съпруга.

— Това вече е факт. След показанията на Теръл.

Най-накрая Лайтнър изглежда изгуби търпение, защото удари с ръка по масата.

— На Теръл, не моите! Това не се случи по моя вина. Ако смятате, че ще помогнете на Дженифър, като ме изправите на свидетелската банка и ме накарате да повторя всичко това, много хубаво. Ще го повторя и ще наблюдавам реакцията на съдебните заседатели, когато се убедят, че Дженифър е имала и личен мотив да убие мъжа си, а защо не и детето си? За да избяга и започне нов живот с психотерапевта си. — Лайтнър направи гримаса. — Ако наистина смятате, че това ще й помогне… Но не ми се вярва. Най-доброто, което можете да направите, господин Фримън, е да забравите за връзката ми с Дженифър.

Фримън отпи от бирата и кимна.

— По този начин се измъквате и вие.

Лайтнър поклати глава отново, сякаш съжаляваше за това, което се канеше да каже:

— Господин Фримън, онази сутрин бях в кабинета си. Имам свидетели за това. Боя се, че вниманието ще се насочи към Дженифър, към нейния предполагаем мотив или мотиви, към факта, че не е обичала мъжа си, че е искала да сложи край на кошмарния си брак. Боже мой! Вие сте адвокатът! Мислите ли, че исках всичко това да се случи? Как бих могъл да ви го обясня?

Фримън завъртя празната бутилка между пръстите си. Очите му бяха тъжни, помръкнали.

— Току-що ми го обяснихте — отвърна той.

39

— Добро утро, дами и господа. Няма да ви отнема много време с встъплението си. Предполагам, че и без това вече ви е омръзнало да седите в тази зала. И така, от една страна не искам да ви отегчавам допълнително, а от друга — не искам да обиждам вашата интелигентност.

Все пак мисля, че ще е полезно да обобщим това, което се случи тук досега и най-вече представените факти, защото всъщност в съдебните дела ние се интересуваме единствено от тях. Доказват ли представените ни факти, извън всякакво разумно съмнение, че Дженифър Уит е убила съпруга и сина си? Като вземем предвид видяното и чутото в тази зала, дами и господа, а обвинението представи всичко, което би подкрепило тезата му, можем да дадем само един отговор — не.

Позволете ми да повторя: фактите, представени ни в хода на делото, не са достатъчни, за да заключим по категоричен начин, че Дженифър Уит е убила съпруга и сина си, а това е единственото условие, за да бъде осъдена тя.

Фримън стоеше на едно място, говореше с нисък и спокоен глас, с пестеливи жестове, но видимо бе доволен от ефекта на думите си. Дори не поглеждаше към съдия Вилърс или Пауъл — представлението беше предназначено единствено за съдебните заседатели.

— Фактите трябва да доказват, че Дженифър Уит е извършила тези ужасяващи престъпления. Те не трябва да допускат друго тълкуване. Не можем да си кажем: „Възможно е да е била там и да е стреляла“. Трябва да сме абсолютно убедени. Не трябва да имаме никакво съмнение.

— Ваша светлост — Дийн Пауъл изглеждаше натъжен, че се налага да прекъсне Фримън, — това е поучение, не встъпление.

Изненадващо, според Харди, Вилърс отхвърли възражението. Явно се стремеше да проявява търпимост към защитата, за да не дава основания за преразглеждане на делото при евентуално обжалване.

Фримън нямаше причини да се радва, знаеше го и затова продължи направо:

— Какво трябва да докажем ние, защитата? Трябва ли да доказваме, че Дженифър Уит не е била у дома си? Че не е стреляла? Че не е имала любовник? Че може би не е знаела за застраховката на мъжа си и клаузата за удвояване на сумата, в случай на насилствена смърт? Не, не сме длъжни да доказваме тези твърдения. Прокурорът е този, който трябва да доказва. Господин Пауъл — Фримън обърна глава към него — трябваше да докаже, че Дженифър Уит е извършила нещата, в които я обвиняват, но той не успя да се справи със задачата си.

Харди не можеше да не се възхити. Дейвид Фримън беше борец от класа.

— Първо — той вдигна пръст, — никой, абсолютно никой, не потвърди по категоричен начин, че Дженифър Уит е била у дома си, когато са проехтели изстрелите. Този факт вече е достатъчен, за да породи съмнение. Второ — още един пръст — и не по-малко съществено, обвинението не ни предложи възможен мотив или поне правдоподобна хипотеза, обясняваща смъртта на Матю Уит. От вас искат да повярвате, че Дженифър Уит, поради някаква неизвестна причина, е застреляла единственото си дете. Нямаше дори и опит да се докаже, че наистина го е направила или да се обясни защо.

Дженифър все още преживяваше тежко всяко споменаване на Мат. Наведе глава, преглътна с мъка. Посегна към чашата пред себе си и отпи вода.

— Трето, свидетелката, според чиито показания обвиняемата е била близо до местопрестъплението, госпожа Барбието, нямаше никакво понятие точно колко време е минало между караницата, която е чула у съседите си и изстрелите. Възможно е да са минали цели петнайсет минути.

Четвърто, господин Алварес ни каза, че е видял госпожа Уит да тича надолу по улицата около минута след изстрелите. Една минута. Да си припомним показанията на господин Алварес относно тази прословута минута. Той ни увери, че от стаята на жена си направо е отишъл до прозореца в коридора на втория етаж, откъдето се вижда улицата. Разстоянието е десетина метра. За това време, а то със сигурност е по-малко от минута, госпожа Уит вече се е оказала пред портата на къщата си, с гръб към него.

Това, мислеше Харди, вече е ясно. И беше много съществено. Дори и да е бягала, Дженифър не би могла да слезе от втория етаж, да премине през всекидневната, през двора, да излезе през портата и да я затвори, за същото време, за което Алварес е изминал десетте метра от стаята на жена си до прозореца.

Фримън направи кратка пауза, за да подчертае ефекта на думите си.

— Да се спрем на още един факт. Господин Алварес твърди, че е разпознал Дженифър Уит. Аз не казвам, че лъже. Искам от вас единствено да се замислите как е възможно да е толкова сигурен, след като не е видял лицето й. Това е голям фокус.

Вилърс се смръщи, но не се намеси — вероятно поради същата причина, поради която не се намеси и първия път.

— След това — продължи Фримън, — да отделим минута и за недоказаната интимна връзка между подсъдимата и доктор Кен Лайтнър, тъй като обвинението се впечатли твърде силно, когато стана дума за нея. Доктор Лайтнър отрече съществуването й под клетва. Можете да се съмнявате, разбира се, но не забравяйте, че твърдението на инспектор Теръл бе заличено от протокола като спекулативно. Това означава, че е недоказано. Съществуват ли каквито и да било доказателства, че Дженифър Уит и нейния психотерапевт са били в интимни отношения, когато и да било? Отговорът отново е „не“. — Фримън направи кратка пауза и добави: — Не, не и не. — След разговора си с Лайтнър би могъл да го твърди с пълна увереност.

Фримън отиде до масата на защитата и отпи глътка вода. След това вдигна поглед към публиката, сякаш за да се увери, че все още е център на вниманието. Кимна удовлетворено и вдигна пръст.

— Въпреки, че не сме длъжни да доказваме каквото и да било, ще ви демонстрираме колко лесно господин Алварес би могъл да сгреши при разпознаването на госпожа Дженифър Уит, което е и станало. Освен всичко това, най-накрая ще представим убедителни и неоспорими основания да смятаме, че Дженифър Уит не е могла да убие Лари и Матю, защото не е била в къщата, когато те са били застреляни. Не е възможно да е била там. Точно както нямаме достатъчно доказателства, че клиентката ми е убила първия си съпруг, Нед Холис, така нямаме достатъчно доказателства, че е убила и втория, както й, за Бога, собственото си дете! — Вдигна пръст към Дженифър. — Пред вас седи една жена, която е несправедливо обвинена. Жертва, а не престъпник! Но госпожа Уит е невинна не само в юридически смисъл. Тя е невинна и пред Бога, и пред съвестта си.

В по-мрачните моменти Харди се питаше дали нещо не витае във въздуха на Сан Франциско. Често бе чувал за някакви плесени или спори, носени от соления вятър над града, благодарение на които ставали някои от местните кулинарни чудеса — ръжените хлебчета или сухите италиански колбаси, например. Но той се чудеше дали въпросното нещо няма и по-мрачна страна — може би имаше някакъв неизвестен паразит или химикал, който неизменно попарваше надеждите във всяко едно начинание — дори футболните срещи. Любимият му отбор, „Джайънтс“, бе започнал сезона отлично, но съвсем малко не достигна, за да вземе титлата и изкушението за това да се обвини въздуха, бе огромно.

Беше октомври, а Харди не гледаше мачовете. В началото, с първите обнадеждаващи победи, той вярваше, че и делото на Дженифър ще мине по същия начин — че ще бъде оправдана. Сега чувстваше, че това ще е поредната провалена надежда — както при футбола. Защото въпреки опита и ловкостта на Дейвид Фримън, въпреки всичко, което самият той бе открил, въпреки победата по първото обвинение и отличния кръстосан разпит на Флорънс Барбието и Антъни Алварес, сега имаше чувството, че губят.

След като се заговори за интимна връзка между Дженифър и Лайтнър, въпреки опитите на Фримън да неутрализира лошите последствия, изглежда вятърът бе сменил посоката и вече не издуваше платната им. Разбира се, Фримън никога нямаше да се признае за победен предварително, дори нямаше да се съгласи, че съществува възможност да загуби делото, но колкото и да се опитваше да поддържа кораба в изправност, баластът — тежестта на всички очевидни лъжи на Дженифър — изглежда бе прекалено много. В залата се прокрадваше чувството, усещането, че всички пируети и аргументи на защитата не водят към истината, не служат на справедливостта.

Съдебните заседатели нямаше да гласуват за невинността на Дженифър, ако не ги убедяха, че съществува и друга истина — истина, която не са забелязали. Известно време и самият Харди вярваше в съществуването на такава истина. Вярваше, че и заседателите ще повярват, а нали тъкмо това е разумното съмнение?

Сега — може би действително се дължеше на някакво във проклятие въздуха — нещата не вървяха никак добре и ако не откриеше поне един убедителен „друг идиот“, след разкритията за отношенията между Лайтнър и Дженифър, състезанието можеше да свърши наистина зле.

В понеделник Дженифър влезе в съдебната зала, придружена от Дейвид Фримън и един пристав. За разлика от друг път, сега беше облечена в спортен екип, с маратонки. Косата й беше завързана на опашка на тила и Харди си помисли, че спокойно може да мине за седемнайсетгодишна.

Вилърс забеляза облеклото й веднага, щом зае мястото си и се смръщи.

— Господин Фримън, приближете се, моля.

Харди видя как Дейвид кима, жестикулира, обяснява. Не се чуха гласове. След малко Фримън се върна усмихнат.

— Нищо не можа да направи.

Призоваха Лайза Дженингс, облечена също като Дженифър. Публиката разбра за какво става дума и зашумя. Вилърс удари с чукчето, за да въведе ред.

Лайза не беше точно копие на Дженифър, но със спортния екип и прическата — Фримън й бе платил да намали косата си — между двете имаше безспорна прилика. Лайза беше малко по-слаба и няколко сантиметра по-висока, но това се забелязваше само, ако застанеха една до друга.

Според Харди Лайза не трябваше да дава показания — беше достатъчно да се призове Алварес отново и да се види реакцията му. Но Фримън просто не бе в състояние да се сдържи.

Въпреки всички предупреждения на Харди — защото Пауъл лесно би могъл да се справи с показанията на Лайза Дженингс — старият печен адвокат държеше на всяка цена да я разпита.

— Ще прозвучи правдоподобно — каза той на Харди. — Ще видиш.

Беше прав — показанията на Лайза прозвучаха правдоподобно. Чула изстрелите, спряла пред портата, след малко продължила да тича нататък. Проблемът, както Харди бе предвидил, се състоеше в това, че нямаше как да докажат, че това е станало на 28 декември. Пауъл не можеше да не се възползва от този пропуск.

— Госпожа Дженингс, колко пъти месечно бягате по „Олимпия Уей“?

— Няколко пъти седмично. — Лайза Дженингс се оказа приветлива и симпатична жена. Беше готова да помогне, с каквото може. — Може би петнайсет… двайсет пъти в месеца.

— А откога го правите?

— Повече от две години. Близо три.

— Значи сте минавали покрай къщата на семейство Уит колко… примерно двеста пъти?

— Нещо такова.

— А водите ли дневник за това, по кои маршрути минавате и в кои дни?

— Не. Просто бягам. — Лайза погледна Фримън, после се обърна към Пауъл.

— Значи не знаете, няма как да сте сигурна точно кога сте чули гърмежите на „Олимпия Уей“?

— Чух ги само веднъж.

— Бяха два последователни, като изстрели, така ли?

— Да.

Пауъл кимна. Не бързаше. Погледна към съдебните заседатели с озадачена физиономия.

— Аха. А след като чухте тези напомнящи изстрели гърмежи, съобщихте ли за тях в полицията?

— Не.

— А защо?

— Не знам. Реших, че не са изстрели.

На лицето на Пауъл се изписа удивление.

— О!? А защо решихте, че не са.

— Не съм сигурна… Тогава ми се стори, че може да са от ауспух.

— Можело е да са от ауспух?

Фримън се опита да възрази, но още преди да изложи аргументите си, Пауъл оттегли въпроса.

— Споменахте думата „тогава“. Кога стана това? На двайсет и осми декември миналата година ли?

— Не съм казвала това. — Лайза погледна Фримън.

— Така е. Затова и питам. — Пауъл се усмихна — самата любезност. — Не бързайте.

— Не мога да си спомня датата със сигурност.

Удивлението отново се появи.

— Но е било миналата зима, нали?

— Струва ми се, че да. Във всеки случай беше преди няколко месеца.

— А не може ли да е било повече?

— Ваша светлост, това е подвеждане на свидетеля. — Фримън стана, макар и да знаеше, че ще загуби. Така и стана.

— Не мисля — обади се Вилърс. — Продължавайте.

— Възможно ли е да сте чули гърмежите по-рано? — попита Пауъл благо.

Изведнъж Лайза повиши глас:

— Не знам кога беше! — Сякаш се стресна от избухването си. Погледна съдията, после Пауъл и повтори по-тихо: — Не знам кога беше.

— Благодаря ви, госпожа Дженингс. Нямам повече въпроси.

Краят наближаваше.

Първоначалното намерение на Фримън беше да призове Алварес и да му посочи двете жени — Лайза и Дженифър, за да демонстрира пред съдебните заседатели възможността да е сгрешил. Самото появяване на Лайза в спортен екип донякъде постигна тази цел, макар и ефектът да бе далеч от този, който Харди бе очаквал, докато дебнеше сутрин в колата си.

Сега, след като Пауъл се бе справил с възможността за обърканата самоличност, им оставаше единствено разликата във времето.

Макар и в понеделник следобед никой да не беше заспал, Харди не можеше да не признае, че съдебната зала прилича на някогашните следобедни уроци по физика в училище, които най-често прекарваше в дрямка.

Фримън се бе заел с Изабел Рийд — чернокожата жена от банката, която толкова бе харесала Глицки при посещението им преди повече от година. Бяха провели предварителен разговор с нея и бе станало дума за трите минути разлика в часовниците, но Фримън изрично бе настоял да не я споменава, ако не я попитат. Каза й, че ако фактът излезе наяве, би могла да си има неприятности.

Харди не беше склонен да приеме това, но отново мнението му не бе възприето. Фримън реши да повдигне въпроса само в случай, че прокурорът е научил. Все още имаше вероятност и да не се стигне до тези три минути.

Госпожа Рийд зае свидетелската банка и Фримън показа компютърната разпечатка. От нея ясно личеше, че в 9:43 Дженифър Уит е била пред банковия автомат, за да тегли пари.

На статив до свидетелката бе поставена увеличена карта на квартала. В петък Гейдж бе посочил най-краткия път от къщата на Дженифър до банката и той бе очертан с червено, за да го виждат съдебните заседатели. Червената линия описваше голям полукръг, покрай двора на местната болница.

Всъщност това нямаше нищо общо с възможните показания на госпожа Рийд, но Фримън видя начин да реши проблема. Не би могъл да допусне подобна дреболия да му пречи. Придаде си озадачен вид и заговори:

— Госпожо Рийд, моля ви да погледнете тази карта. Може би вече чухте, че според полицай Гейдж разстоянието от къщата на семейство Уит до вашия клон на банката е два километра и седемстотин метра.

— Да.

Фримън продължи да се мръщи.

— Той каза два километра и седемстотин метра. Това вижда ли ви се реалистично?

— Ваша светлост — Пауъл стана, — приемаме, че червената линия представлява разстояние от два километра и седемстотин метра.

— Продължавайте по същество, Фримън — обади се Вилърс. — Какво целите с това?

Вратата му бе отворена и той се усмихна.

— Ще се радвам да обясня, ваша светлост. — Обърна се към свидетелката и продължи: — Казахте ни, че госпожа Уит е изтеглила пари от сметката си точно в девет и четирийсет и три, нали?

— Да.

— Една от свидетелките, госпожа Барбието, потвърди, че е чула гласа на обвиняемата и две минути след това се е обадила в полицията, тоест в девет и четирийсет. Сигурна ли сте, че времето, което ни давате, е точно?

— Да. Било е девет и четирийсет и три. — Госпожа Рийд беше добре облечена, самоуверена, спокойна — почтен свидетел, при това с документ, от който бе видно, че Дженифър Уит наистина е изтеглила пари точно в 9:43.

— С други думи, госпожо Рийд, да обобщим. Това, ваша светлост — той се усмихна на Вилърс, — беше и целта ми. Оказва се, че Дженифър Уит е била в къщата си в девет и трийсет и осем, което е било, по думите на госпожа Барбието, две минути преди да се обади на полицията в девет и четирийсет. От нас се иска да повярваме, че пет минути след това се е намирала пред банков автомат на близо три километра разстояние?

Това оказа търсения ефект. Съдебните заседатели изведнъж осъзнаха за какво става дума. В залата се разнесе доволен шепот — или поне така се стори на Харди. Дори и Вилърс изглеждаше впечатлена, след като направи аритметиката в главата си. В края на краищата, може би не всичко беше загубено?

Твърденията на обвинението ставаха невъзможни — или Дженифър беше излязла преди да са били чути изстрелите и тогава очевидно не тя бе дръпнала спусъка, или, в противен случай, бе взела разстоянието до банката за нереално кратко време. Че е била в банката беше доказано. Следователно не беше убила никого.

— Дори госпожа Барбието да се е обадила на полицията десет минути след като е чула изстрелите — продължи Фримън, — те не са били произведени преди девет и трийсет и една, както потвърди шофьорът Фред Ривера.

Фримън продължаваше да говори разпалено, без да задава никакви въпроси на свидетелката, но по някаква причина Пауъл не реагираше. Харди погледна към масата на обвинението и сърцето му се сви — прокурорът се усмихваше!

Вилърс също продължаваше да слуша търпеливо. Дейвид продължаваше да не обръща внимание на свидетелката и да говори направо на съдебните заседатели, сякаш произнасяше пледоарията си.

— Нека допуснем дори, че Дженифър Уит си е била у дома, на горния етаж, когато е пристигнал Фред Ривера. Да приемем, че Лари и Мат са били застреляни минута след това, в девет и трийсет и две. Ако е тръгнала незабавно или минута след това, както твърди Антъни Алварес, клиентката ми е трябвало да измине разстоянието за десет минути. Това означава километър за около три минути и половина, а тази скорост е непостижима и за професионален лекоатлет. Дженифър Уит просто не би могла да го направи.

Вилърс, за момент заслушана в аргументите, се осъзна и погледна Пауъл с укор — несъмнено ядосана, че оставя защитника да се превъзнася. Но прокурорът отново не реагира. Най-накрая Фримън седна на мястото си, а Дийн Пауъл стана небрежно, пооправи сакото си, прокара пръсти през косата си, като човек на коктейл.

— Госпожо Рийд — започна той, — знаете ли дали часовникът на банковия автомат е точен?

Харди се наклони към Фримън.

— Той знае — прошепна му. — Откъде е разбрал?

Фримън поклати глава и стисна устни. Дженифър попита какво става и той я потупа по ръката.

Госпожа Рийд направи опит да се измъкне.

— Не съм сигурна, че разбрах въпроса. Точен? Дали измерва времето точно? Бих казала, че да.

— Нямах предвид точно това. — Пауъл й се усмихна и се обърна към съдебните заседатели. — В този процес чухме много неща за времето… според компютъра на пощенската служба, часовника на дежурния диспечер в полицията, на банковия автомат… Питам се дали всички те не са свързани с някакъв по-голям компютър или нещо друго?

Госпожа Рийд разбираше накъде бие, но не можеше да направи нищо. Каквито и неприятности да възникнеха, тя нямаше намерение да лъже под клетва.

Каза го.

Пауъл, естествено, се престори на потресен.

— Искате да кажете, че защитата е знаела за тази разлика от три минути? Че при вдъхновената си реч преди малко господин Фримън не е сметнал за нужно да я спомене?

На Харди му се стори, че Вилърс се усмихва. Побиха го тръпки. Пауъл си бе отмъстил.

— Да.

— А защо вие не ни казахте за нея? Сметнахте, че не е съществено?

— Не. Но господин Фримън ме предупреди, че мога да си имам неприятности.

— Господин Фримън ви предупреди, че може да си имате неприятности?

— Да.

— Какви неприятности?

— Не знам. Може би с полицията.

Харди закри очите си с длани. Мина му през ум, че така няма да направи добро впечатление, но поради липса на дупка, в която да потъне, просто нямаше друг избор.

Пауъл продължи:

— И така, с тези три минути разлика, стават общо тринайсет минути, нали? Това вече означава един километър за около пет минути, което също е доста бързо, но пък е постижимо. Не е нужно да си лекоатлет, за да постигнеш този резултат.

— Не знам… — Госпожа Рийд бе почти докарана до сълзи — от страх или от гняв, че е поставена в това положение.

— Възразявам!

Но Вилърс посочи чукчето си.

— Недейте, господин Фримън.

Пауъл изчака, доволен от последната реплика на Вилърс и продължи:

— След като разполагаме с тази карта, нека я използваме. Вие познавате района, нали?

— Да.

— Моля погледнете тук. Червената линия заобикаля двора на болницата, нали? Виждали ли сте това място?

— Да. Понякога обядвам там.

— Искате да кажете, че всеки може да влезе, така ли е?

— Да. Аз го правя всеки ден.

— Госпожо Рийд, бихте ли взели червения маркер, който използвахме? Очертайте моля ви пътя през двора, по който може да се мине, така че да го видят съдебните заседатели.

Всички впериха погледи натам. От „Олимпия Уей“ до банковия клон се получаваше почти права линия.

— И мястото е равно?

— Възразявам.

— Отхвърля се.

— Не, господине, наклонено е.

— Тоест, от „Олимпия“ се спуска към банката?

— Да.

— Така — завърши Пауъл, — ако човек мине през двора на болницата, разстоянието по права линия е само осемстотин метра, при това по наклон. Дори обвиняемата да е излязла от къщата си в девет и четирийсет, би могла да вземе разстоянието почти ходом.

До петък Харди имаше чувството, че ще полудее. Седеше в кабинета си, слизаше долу до кабинета на Фримън, отиваше до затвора, за да разговаря с Дженифър или зяпаше витрините на магазините. Очакването на присъдата беше особен вид ад.

Ако загубеха първата фаза, оттук нататък делото щеше да е негово и само негово. Фримън дори нямаше да присъства в съдебната зала — нямаше причина да е там. Щеше да подготвя обжалването, да опита да оспори процеса, но така или иначе, вече нямаше да играе активна роля в залата.

Когато Дейвид му бе предложил да се ангажира с втората фаза на процеса, Харди не си бе дал сметка какво означава това. А трябваше. Сега единствен той щеше да поеме отговорността да убеди същите тези съдебни заседатели, че Дженифър не бива да бъде изпращана в газовата камера, тъй като има смекчаващи вината обстоятелства. Негова работа беше да ги открие и да ги разясни на съдебните заседатели.

Но всичко това бе свързано с убеждението му, че Дженифър ще бъде призната за виновна. Въпреки, че обвинението не бе изнесло процеса блестящо, въпреки че и Фримън далеч не бе водил защитата слабо, макар и да имаше някои пропуски.

Не, ако съдебните заседатели признаеха Дженифър Уит за виновна, причината за това щеше да е, че я смятат за себична и коравосърдечна лъжкиня, която е имала наглостта да краде пари от мъжа си и да го мами, жена, която и в момента е изпълнена по-скоро с гняв, отколкото с разкаяние. Жена, която е напълно способна да извърши това, в което я обвиняваха. Съдебните заседатели нерядко вземаха решения на подобни основания, особено ако и двете страни не са били кой знае колко убедителни по време на процеса.

И най-голямата тревога за Харди бе фактът, че след като тези хора веднъж са повярвали, че Дженифър е безсърдечна кучка, едва ли след това ще са склонни да проявят милост към нея…

Обади се на Франи и я помоли да остави децата за час-два на Ерин, за да обядват заедно. Когато дойде, двамата застанаха пред приемната на Филис, за да изчакат Фримън. Телефонът иззвъня.

— Дейвид Фримън и сътрудници — изрече Филис стандартния отговор на всички позвънявания. После заслуша и присви устни. — Благодаря ви. — След това, сякаш забравила за присъствието на Харди и жена му, натисна бутона и каза:

— Господин Фримън, съдебните заседатели са готови с решението си.

Залата се препълни с журналисти за съвсем кратко време. Харди намери място за Франи при един познат репортер на втория ред.

Въведоха Дженифър и тя зае мястото си. Беше с бяла блуза, пола и обувки с ниски токове. Фримън я потупа по ръката, но тя сякаш не забеляза. Седна с безизразно лице, сякаш не изпитваше никакви чувства.

Когато Вилърс я подкани, тя стана. Харди и Фримън също. Съдията пое листа от служителя, прочете го и го върна.

— По първия пункт на обвинението намираме Дженифър Лий Уит за виновна в предумишленото убийство при особени обстоятелства на Лари Уит.

Харди почувства как стомахът му се свива. Обърна се към Дженифър, за да види реакцията й. Както очакваше, такава липсваше. Не, не съвсем. Едно-единствено мускулче на челюстта й помръдваше, но само толкова — все едно чакаше на кръстовище да се смени светофара. Погледна към съдебните заседатели — и те го бяха забелязали. Студена жена, може би си мислеха.

Залата зашумя, Вилърс призова към ред.

— По втория пункт на обвинението — продължи да чете служителят, — намираме Дженифър Лий Уит за виновна в предумишленото убийство при особени обстоятелства на Матю Уит.

Фримън я улови за лакътя. Тя нямаше вид на човек, който има нужда от помощ. Привидност и реалност.

Няма да рухна. Няма да позволя да ме пречупят. Удрят те, блъскат те, мачкат те всеки ден. За тях е удоволствие да те гледат как се мъчиш. Молиш ги да ти дадат още една възможност, обещаваш да си по-добра, каквото и да е… Променяш се и повече няма да си ти, стига да престанат да ти причиняват болка.

Сега това не престава. Особено след Мат.

Но няма да им позволя. Плачът не помага. Не ми помогна с Лари, не ми помогна с Нед, дори с Кен и адвокатите. Мислят си, че е преструвка. Не знаят как се чувствам, а дори и да знаеха, щеше да им е все едно.

Защо трябва да ги убеждавам? В какво? Че не съм чудовище? Защо ми е? Разбира се, признаха ме за виновна. Винаги са ме смятали за виновна…

И донякъде съм виновна. Затова, че стигнах дотук, затова, че съм такава — празна, употребена. Ако ги оставиш да те удрят прекалено дълго, преставаш да си ти. Човекът, който си ти изчезва, скрива се.

Повече няма да им доставям това удоволствие. Това е нещо… Може би ново начало?

— Наистина не вярвах, че ще я осъдят. — Стълбите пред съда. Вятърът развяваше косата на Фримън във всички посоки. Облаците бяха надвиснали като тежка сива пелена. Харди прегърна Франи през кръста, защото тя не се чувстваше добре.

Беше изчакала залата да се опразни, докато се върне Харди, който отиде при Фримън и Дженифър.

Но Дженифър не бе проявила желание да разговаря за каквото и да било.

Поне не с Фримън.

Каза му с гневна усмивка, че е имал късмет, защото я е накарал да му плати предварително. Ако знаела, че ще загуби… Нали бил най-добрият адвокат?

Фримън обясни, че не всичко е свършило, че реакцията й е нормална, че ще работи по обжалването. Имало основания…

Харди изслуша част от всичко това, извини се и излезе — щеше да поговори с Дженифър по-късно, насаме. Отиде при Франи. Тя искаше да се приберат вкъщи.

Фримън ги настигна на стъпалата. Искаше, нуждаеше се от… След дъжд качулка. Той все още оспорваше.

— Всичко стана заради тези три минути.

Харди почувства, че трябва да каже нещо.

— Вината за това беше моя.

Фримън го тупна по рамото.

— Глупости. Не се заблуждавай. Отговорността беше изцяло моя. След като е имало начин да стигне до банката за пет минути, вместо за единайсет, трябваше да го открия. Все едно. Мога да се опитам да възбудя ново дело. Вилърс трябваше да прекрати това, след като отпадна първото обвинение.

След дъжд качулка? Харди не вярваше, че Фримън желае да мине през всичко това още веднъж. Не мислеше, че има и законни основания. Но предпочиташе сега да не говори за тези неща.

— Може би трябваше да притиснеш Лайтнър — каза той вместо това. — Ако наистина са имали интимна връзка, можеше да твърдим, че и той има сериозен мотив да убие Лари.

Фримън поклати глава.

— Има много „ако“. Ако го докажем, ако нямаше алиби… Да не говорим, че успя да ме убеди до голяма степен, че не би направил подобно нещо. Не, Диз, Лайтнър само щеше да увеличи недоверието към Дженифър. Съдебните заседатели трябваше да го виждат колкото е възможно по-малко.

— Моля ви — обади се най-накрая Франи. — Дизмъс, не се чувствам добре. Извинявай, Дейвид, това не ми понесе. Дженифър не е стреляла по мъжа си и сина си. Току-що съдът извърши чудовищна грешка.

Фримън понечи да отговори, но поредният силен порив на вятъра му попречи. Замисли се, видя лицето на Франи, приближи се до двамата и ги прегърна.

— Хайде, прибирайте се. Починете си. Диз, заведи я вкъщи.

Качиха се в колата и Франи заплака. Харди пусна чистачките, защото започна да ръми. Франи улови ръката му и я стисна в скута си.

— Ти си по-разстроена, отколкото беше тя.

Франи поклати глава.

— Не. Тя просто се държеше така. Опитваше се да скрие какво всъщност изпитва.

— В такъв случай трябва да е свръхчовек. — Харди погледна косо към жена си.

Франи кимна.

— Тя не е убила Мат, Дизмъс. Не е убила и Лари. Вярвам й.

Стисна ръката й. Не знаеше какво да каже.