Тринадесетият съдебен заседател

40

Преди да разбере, че този ден съдът ще произнесе решението си, Франи бе направила някои планове за уикенда. Тя знаеше, че Харди ще предпочете да разговаря с Фримън, да разсъждава, да се тревожи. Това нямаше да е полезно за него.

Затова, когато взеха децата от баба им и се прибраха вкъщи, макар и още да чувстваше стомаха си свит, тя грабна най-необходимото, натовари Дизмъс на предната седалка и седна зад волана. Беше запазила две стаи в малък хотел на около сто и трийсет километра, където човек можеше единствено да поглъща огромни порции италианска храна, да пие в бара и да танцува под звуците на кънтри музиката, а през деня да ходи на разходка из гората, да гледа реката или да си играе с децата.

Въпреки собствените си чувства, тя остави на Дизмъс около трийсет и пет минути, за да излее собствената си душа и да се отърве от съмненията и безпокойствата си. След това трябваше да се отдаде изцяло на семейството си. Втората фаза на процеса щеше да се настани в живота им съвсем скоро. Франи си бе направила труда да организира всичко и го бе направила заради себе си, заради децата, заради мъжа си.

Останалият свят можеше да почака до понеделник.

Това бе една от причините, поради които Харди обичаше жена си — понякога правеше подобни неща.

Самият той предпочиташе да рови и да рови, докато не изкопае нещо. Франи бе успяла да му покаже, че понякога си струва да направиш крачка назад и да се огледаш. Може би ако леко промениш ъгъла, ще постигнеш повече?

Първоначално смяташе в понеделник сутринта да отиде най-напред при Дженифър, за да поговорят, но — освежен от добрата храна, от красивата природа и чистия въздух, макар и да не беше спал много — реши да отиде при Кен Лайтнър.

Психотерапевтът не беше точно трън в петата, но присъстваше неизменно от самото начало на процеса — във всеки случай не беше изключено да има още неизвестни около връзката му с Дженифър и Харди трябваше да направи всичко възможно да няма повече изненади. И не само това — отново се замисляше дали да не вкара в играта факта, че Дженифър е била пребивана от мъжа си — имаше чувството, че ще се наложи. Съдебните заседатели бяха решили, че Дженифър е убила Лари и Мат, но може би щеше да ги убеди, че тя не е закоравял убиец и не заслужава смъртна присъда. Ако знаеха колко често е я пребивал…

Струваше си да опита. Едва ли имаше други възможности.

Лайтнър го посрещна приветливо, дори с известно облекчение. Може би изпитваше угризения, че разкритата му връзка с Дженифър е спомогнала за осъждането й?

Кабинетът му се намираше в модерна тухлена сграда с големи прозорци, оградена с дървета. На полупразния паркинг имаше непропорционално много скъпи немски автомобили с повдигнати задници. Харди прецени, че наемите тук никак не са малки.

Въпреки че сутринта беше слънчева, есента се долавяше във въздуха. Харди паркира и остана за миг на място, запленен от миризмата на евкалипти и дим от огън, макар и да не бе в състояние да си представи откъде се е взел. Отдавна беше забранено да се изгаря каквото и да било.

Лайтнър изглежда държеше по-голямата част от задните модули на сградата. Харди натисна звънеца и мина по дълъг коридор, боядисан в меки тонове. Видя пет или шест неща, поставени в рамки. Произведения на изкуството!?

Едрото тяло на психотерапевта се появи в края.

— Господин Харди, здравейте — поздрави го той, когато се приближи.

Харди се ръкува с него и се запозна с Хелга — секретарката на Лайтнър. Приемната беше прекалено голяма, но въпреки това не изглеждаше неуютно. Две канапета, кресло, табуретки в оранжево, жълто, черно и синьо — единствените ярки цветове. Самата Хелга — предпочиташе да я наричат така, вместо госпожа Брун — беше на около четирийсет и не носеше брачна халка. Седеше зад малко черно бюро, върху което нямаше нищо. На малка помощна масичка отстрани стояха пишещата машина — нямаше компютър — и телефонът. Хелга ги попита дали биха искали кафе и двамата кимнаха утвърдително.

Лайтнър го въведе в кабинета си, който беше по-малък, но и по-топъл от приемната. Беше обзаведен с вкус — дърво с орнаменти, стъкло, кожа. Прозорците гледаха към някаква горичка и слънцето се процеждаше през листата на дърветата. Харди заобиколи кушетката за пациентите и се настани на едното от двете кожени кресла. Лайтнър остави вратата към приемната на Хелга отворена и седна на другото.

— Ще говоря направо по същество — започна Харди. — Заминахте за Коста Рика и прекарахте известно време с Дженифър. — Не се налагаше да казва повече.

Лайтнър се намръщи.

— Пак ли това? Помислих си, че уточних всичко с Фримън.

— Фримън? — Харди си даде сметка, че Дейвид не го е уведомил за такъв разговор, както не го бе уведомил и за смъртта на Нед Холис. Спомни си думите му след последното заседание, когато прочетоха решението на съдебните заседатели. Лайтнър успял да го убеди, че не би навредил на Дженифър или нещо такова. Колко типично за Дейвид Фримън!

Психотерапевтът кимна.

— Е, сега какво, господин Харди? Трябва да дам някакво доказателство, че не съм нарушил всички възможни правила, като съм спал с пациентката си ли?

През последните месеци на Харди му се бе насъбрало много — иначе едва ли би предприел такава отчаяна стъпка:

— Доктор Лайтнър, вашата пациентка и, доколкото разбирам, приятелка, ми каза друго. — Разбира се, че нямаше такова нещо, но беше длъжен да опита да открие някакъв изход…

Лайтнър го изгледа ужасено и тъжно.

— Господин Харди, трудно ми е да повярвам това. Съжалявам. Дори и Дженифър да е казала подобно нещо, налице са психологически причини, които… но вие ще сметнете, че се опитвам да се измъкна. Казвам ви веднъж завинаги — не съм бил в интимни отношения с Дженифър Уит. Дадох показания под клетва. Струва ми се, че Дейвид Фримън ми повярва.

Харди сви рамене. Обзе го неудобство заради това, което прави.

— И докъде стигнахме по този начин, господин Лайтнър? Вие искахте да помогнете на Дженифър и, повярвайте ми, аз най-много бих се зарадвал, ако можехте…

Лайтнър стана и прекоси кабинета, отвори вратата, която водеше на верандата и кимна на Харди да го последва. Навлязоха на няколко метра в гората и Лайтнър каза:

— Готов съм да се подложа на тест с детектор на лъжата, ако желаете. Знаете колко се безпокоя за Дженифър, но не мога да кажа, че съм имал интимни отношения с пациентката си и съм я използвал. Съжалявам, но ако е казала такова нещо, Дженифър лъже.

Най-накрая Харди се отказа.

— Съжалявам, докторе. Аз ви излъгах. Не биваше да го правя.

Лайтнър се поуспокои, макар че все още беше ядосан и с право.

— Добре, господин Харди, ето какво се случи. Вече казах на Фримън, че…

Той и Дженифър спали в една и съща стая в хотела в Коста Рика, защото тя се изплашила не на шега. Изведнъж решила, че не е избягала достатъчно далече, почувствала се ужасно сама и уязвима, притеснила се, че ще я открият по регистрацията в хотела. Това, според Лайтнър, беше глупаво обяснение, макар и да било истина. Все пак хората, включително и психотерапевтите, понякога грешаха, така че не беше изключено да е станало това, което твърдеше Лайтнър. Харди вече си даваше сметка, че ако иска да спаси живота на клиентката си, ще се нуждае от доктор Кен Лайтнър. Трябваше да очаква всичко — не можеше да разчита на обжалването на Фримън.

Върнаха се в кабинета. Хелга бе успяла да донесе кафе между телефонните обаждания и те седнаха на креслата, значително по-спокойни, макар и не съюзници. Лайтнър не беше във възторг от лъжата на Харди, но така или иначе целта им беше една и съща. Не беше нужно и да са приятели.

— Докторе — заговори Харди, след като взе чашата си, — каква според вас е истината?

— Моля?

— Какво смятате, че е станало в действителност?

— Вярвам й, господин Харди, но, както казах, ако го е направила тя, била е принудена. Това, струва ми се, може да бъде зачетено от съда. — Лайтнър остави кафето си на масичката пред себе си и се наведе към Харди с ръце на коленете. — Така и не можах да си обясня концепцията на господин Фримън…

— Той се подчини на желанието на клиентката си. Вие бихте постъпили по същия начин. — Харди нямаше желание да слуша упреци тъкмо от Лайтнър — той самият заслужаваше предостатъчно.

— Но фактът, че загуби, е налице. Загуби Дженифър. — Вдигна ръка. — Искам да кажа, че би могъл да призове няколко свидетели, включително и мен, които най-малкото да посеят семенцето. Срещнахте ли се с някои от предишните лекари на Дженифър? — Харди кимна и той продължи. — Добре, в такъв случай знаете, че е била малтретирана. Има и други хора… хора, с които аз съм разговарял… майка й, например. Тя също понася побоища от съпруга си, може би ви е известно. Дори и Хелга е виждала Дженифър да идва тук, залитайки от болка. С една дума, имаме класическа ситуация — Лари Уит е пребивал жена си до смърт.

— Но Дженифър помоли Фримън… нареди му… да не повдига този въпрос.

— Не е трябвало да я слуша. Той беше неин адвокат. Работата му е да я отърве, да не позволи да я осъдят. Господин Харди… Дженифър е жертва.

Харди повиши глас:

— Не разбирате ли, че тогава тя щеше да освободи Фримън? За нея да признае побоищата е равносилно на признаване на вината. — И тъкмо тази нейна позиция бе причина да я признаят за виновна, а може би щеше да я отведе и в газовата камера. При липса на достатъчно смекчаващи вината обстоятелства…

— А какво бихте правили вие? — попита Харди. — Да признае, че е била малтретирана, е равносилно на това да признае, че е убила мъжа си. Че е убила и сина си.

— А защо трябва да признава каквото и да е? — възрази Лайтнър. — Нищо не ви пречи да призовете всичките тези хора като свидетели, нали? Накарайте тях да говорят за всичко това, накарайте ги да кажат в какъв вид се е появявала Дженифър пред очите им. Аз мога да се явя в качеството си на експерт… случвало ми се е и друг път. Подобно отричане се среща сравнително често. Няма да се налага да разкривам конкретни неща, които ми е доверила пациентката ми. Просто ще дам разяснения за психиката на малтретираните съпруги, а съдебните заседатели ще направят нужните изводи.

— Че е убила Лари, защото я е биел?

— Вече я признаха за виновна. Можете да покажете на съдебните заседатели, през какъв ад е преминала. Това най-малкото може да ги накара да й съчувстват, да се опитат да я разберат. — Лайтнър говореше разпалено. — Господин Харди, тази жена е страдала през целия си живот. Може би вие ще успеете да сложите край на това!

Харди поклати глава.

— Не виждам как. Е, и ако не желае да ми помогне самата тя.

Лайтнър го придружи до колата и когато Харди отвори вратата, бръкна в портфейла си и му подаде визитната си картичка.

— Предполагам, че днес ще отида да поговоря с нея. Искам непременно да ми се обадите, ако сметнете, че мога да съм полезен с нещо. По всяко време. Може би ще успея да я убедя да се съгласи. Винаги съм тук.

— Не се ли прибирате у дома?

Лайтнър се засмя пресилено.

— Къщата остана за бившата ми жена и децата. Зад кабинета имам малък апартамент… стая, кухня и така нататък. Справям се. Сред нашата професия процентът на разводите е удивително висок. Често разбираме живота на пациентите си по-добре, отколкото нашия собствен.

— Господин Харди? — Гласът на Филис по интеркома. — Някой си Емет Кели иска да ви види.

Харди се усмихна и бутна папките настрана.

— Изпрати го при мен.

След минута фигурата на Ейб Глицки запълни рамката на вратата.

— Не можах да се сдържа — каза той. Отиде до прозореца и погледна надолу към улицата, после се върна и се изтегна на канапето, опрял глава на подлакътника. — Струва ми се, че ще си взема почивка днес следобед… За да поспя. Това се случва рядко на инспекторите от отдел „Убийства“. Трябва да опитвам по-често.

— Аха — кимна Харди. — Но междувременно…

Глицки седна.

— Междувременно се направих на задник заради теб още веднъж, макар че още в петък си дадох сметка, че ме караш да правя глупости. Все пак реших да се уверя напълно, така че отидох при въпросното семейство Роумън, под предлог, че имам да попълвам още някакви документи.

— И какво откри?

Глицки се ухили кошмарно и белегът на устните му побеля. В очите му нямаше радост.

— Открих, че и двамата нямат никаква представа какво са правили в понеделника след Коледа миналата година, което за теб е най-лошата новина.

— Защо?

— Защото — Глицки вдигна поучително пръст нагоре, — ако си бяха изфабрикували алиби, непременно щяха да си го спомнят и да ми го пробутат. Така се държат гузните хора. А те само се спогледаха с удивление. — Глицки стана. — Не успяха да си спомнят, Диз. Не се занимавай повече с тях. Нямат нищо общо.

Подобна новина вече не можеше да изненада Харди.

— Е, добре. Поне съм елиминирал една възможност. — После си спомни другото. — Ти написа доклад за онзи път, когато ходихме в банката, нали? Когато разбрахме за трите минути.

Глицки отиде до мишената, измъкна забитите в центъра стрелички и се върна до бюрото.

— Разбира се. Отидох там по служба. Помислих си, че Теръл може да го използва. Защо?

Харди сви рамене.

— Ей така. Питам.

Глицки хвърли първата стреличка и улучи стената под мишената.

— Тези са тежки — отбеляза той. — На моите хлапета са много по-леки.

— Двайсет грама. — Харди направи физиономия при вида на дупката в мазилката. — Със стоманени върхове. Хубави са.

Глицки хвърли и последната. Тя закачи ръба на мишената и отново изкърти стената. Инспекторът тръгна към вратата и спря, преди да излезе.

— Не знам — каза той. — Може и да се счупят.

И си тръгна.

Първият почти бе свършил, а му оставаха само още четири работни дни — Вилърс бе дала седмица почивка на всички, преди да започне втората фаза на процеса. Харди беше доволен, че има време, за да се подготви, но вероятната причина го тревожеше — изборите наближаваха и Вилърс може би даваше на Пауъл възможност да се окопити.

Разбира се, не би могъл да го докаже, но това не му пречеше да подозира.

Фримън го нямаше в кантората, което не беше лошо. Писнал му бе с театралниченето си. Беше писнал и сам на себе си, бесен, че се е поддал на настояванията на по-възрастния му колега, на обаянието му. Поне половин дузина пъти бе чувствал, че е прав и че би трябвало да настоява на своето, но донякъде пък му се и искаше Фримън да е прав. Ако беше спечелил, сега нямаше да се налага да измъква Дженифър от газовата камера, да поеме тази огромна отговорност. Дотолкова му се бе искало да се отърве от нея, че бе убедил сам себе си, че стратегията на Дейвид е правилна.

Укоряваше се заради собствените си пропуски. Няколко пъти бе минавал с колата от „Олимпия Уей“ до банката и се бе опитвал да открие пряк път.

Прекия път. Вярваше — никога не се бе съмнявал в това, — че Дженифър е бягала по маршрута, по който тя твърдеше, че е бягала. По асфалтираните улици. Беше проверил картата. Убедил бе сам себе си, че всичко е както трябва. Дори и Дженифър да бе минала по малко по-къс път, стига да се бе движила само по улиците, не би могла да стигне до банката и да убие Лари за това малко време.

Сега вече знаеше, че не е обърнал внимание на двора на болницата. Разбира се, че я беше виждал. Знаеше, че я има. Но не си бе направил труда да излезе от колата и да мине разстоянието пеша. На картата болницата бе нарисувана като квадрат, в който не се виждаха алеи, само правоъгълните постройки… приличаше на крепост, не на парк, през който би могъл да мине всеки. Имаше стена, а защо бе решил, че в нея няма портали? Защо не бе отишъл да погледне?

Защото беше прекалено умен, за да е полезен на себе си, на Фримън и на Дженифър. Всичките му внимателни изчисления и разсъждения около времето и разстоянието не струваха пет пари. Беше подвел Фримън и го бе натикал в лапите на Пауъл. Може би не трябваше да се упреква чак толкова, но така или иначе, болката и терзанията си оставаха.

Харди винаги бе смятал себе си, поне на теория, за привърженик на смъртното наказание. Но не смяташе, че то играе възпираща роля. Според него, екзекуцията премахваше възможността осъденият да убие още някоя невинна жертва — ако някога бъде амнистиран или дори в затвора, зад решетките.

Обичаше да дава примера с комара — ако те ухапе комар и го убиеш, поне ще си сигурен, че точно този комар няма да те хапе повече. Не беше нужно останалите комари да научават за това и да се въздържат — ако те ухапе още някой, убиваш и него. По този начин намаляваш и броя на комарите. Само че той познаваше Дженифър. Тя не беше комар. Можеше да си обясни защо е направила това, ако го беше направила тя, разбира се. И не смяташе, че трябва да бъде екзекутирана заради него.

Тук, разбира се, аргументите му не бяха особено добри — всеки убиец има познати. Някои от тях си дават сметка какво гадно детство е имал той или каква несправедливост е преживял, така че могат да си обяснят защо е извършил убийството. Само че и жертвите са хора, и те имат близки, които ги обичат. Тогава?

Ами самите жертви? Те не са искали да се превърнат в такива, нали? Най-често не… А тези като Дженифър? Двама съпрузи, които са я пребивали до смърт, които са превръщали живота й в ад…

41

На следващата сутрин, докато събираше нещата си и се готвеше да отиде в затвора, за да се види с Дженифър, телефонът иззвъня.

— Господин Харди? Обажда се Дона Белоуз от „Голдбърг, Мюлен и Роук“.

Още преди да чуе името, Харди позна гласа. Госпожа Белоуз, адвокатката, препоръчала на Дженифър фирмата на Дейвид Фримън, беше още една възможност, която не бе проследил докрай. Поздрави я донякъде троснато.

— През почивните дни научих за решението на съда и си спомних, че забравих да ви се обадя. Съжалявам. Предполагам, че вече е късно, нали?

— Никога не е късно, ако имате да ми съобщите нещо важно — отвърна Харди. — Сигурен съм, че в момента Дейвид Фримън обмисля аргументите за обжалването.

— Не мисля, че мога да ви съобщя кой знае какво.

Харди изчака малко и най-накрая каза:

— Каквото и да ми съобщите, ще влезе в работа. Открих, че „Крейн и Крейн“ са се занимавали с делата на медицинския център „Йерба Буена“, макар че не ми е ясно какво отношение има това към Лари Уит…

Дона Белоуз въздъхна.

— Аз си спомних къде съм чула името. — Харди чакаше. — Последните няколко месеца имах страшно много работа. Две секретарки напуснаха и в документацията ми цари пълен хаос. Преди две седмици реших да въведа ред. Намерих нещо, което би трябвало да е в папката на Лари Уит, но не беше. Във всеки случай, не мисля, че е нещо важно, но все пак…

— Какво е то?

— Циркулярна оферта. Лари ми я е изпратил, за да му отговоря на няколко въпроса във връзка с нея, но съм била в отпуск. Малко преди Коледа.

— Може би затова се е обаждал на Крейн? За да му отговори той?

— Обаждал се е на тях? Направо?

— Веднъж. От дома си.

— Добре. Така или иначе, когато видях офертата, той вече беше мъртъв. Имах много работа и просто я изоставих. Въпросите на Лари вече нямаха нужда от отговор… Все едно, струва ми се, че вече отговорих на вашия въпрос.

Харди се поколеба за момент и после реши да си признае, че всъщност не знае какво е циркулярна оферта. За да научиш нещо, трябва да попиташ.

— Ами… името подсказва. Това е тиражирана брошура, в която се предлагат акции. Конкретно в тази се предлагаха акции от центъра „Йерба Буена“, който трябваше да се реорганизира и да мине на самофинансиране. Лари е имал някои въпроси около тези акции и затова се е обърнал към мен. След като не ме е намерил, е отишъл направо при първоизточника.

— Под телефонния номер на „Крейн и Крейн“ беше написал „НЕ“, дебело подчертано.

— Вероятно е решил, че не бива да купува акции. Все едно, не ставаше дума за кой знае какви суми.

Толкова по въпроса.

Харди, който вече бе решил, че непременно трябва да довежда всичко докрай, помоли Дона Белоуз да му изпрати копие от офертата. За да я прегледа. Тя обеща да го направи следобед.

Пушеше цигара, облечена с червените затворнически дрехи. Косата й беше разрошена. В затвора на Сан Франциско пушенето беше забранено и това, разбира се, бе породило процъфтяващ контрабанден бизнес. Надзирателката стоеше облегната на вратата и пронизваше с поглед облаците тютюнев дим.

— И сега какво? — попита Дженифър.

— Мисля, че трябва да поговорим за изтезанията, на които те е подлагал Лари.

Тя присви очи, сякаш премисляше.

— Заради които съм го убила, така ли?

Харди кимна.

— Това е най-добрият ни шанс. От самото начало беше така. — Той направи крачка към нея. Тя го гледаше, без да каже дума. — Как я караш напоследък? — добави той тихо.

Дженифър се засмя. Смехът й прозвуча като лай на куче и я накара да се разкашля. Малката стаичка се бе изпълнила с дим.

— Добре я карам — отвърна. — Фантастично. Страшно ми харесва да съм тук. — Очите й се напълниха със сълзи. Не им обърна внимание, дори когато потекоха по бузите й.

Харди отново опита да се приближи, но тя вдигна ръка.

— Стой настрана. — Обърна се и тялото й се разтресе от ридания. Направи опит да се овладее. Цигарата падна на пода. — Не съм на себе си… — Това, най-накрая, не беше сцена. Тя говореше на самата себе си: — Не мога да повярвам, че стигнах дотук.

Харди не знаеше какво да каже. И какво да направи. Самият той също имаше чувството, че това, което става, е нереално, че е невъзможно да са стигнали дотук. Но бяха.

Една надзирателка се наведе към стъклото от другата страна и надникна в стаята с безизразно лице — като че ли двамата души там бяха част от мебелировката. Не обърна внимание на цигарения дим.

Би било безсмислено да настоява. Харди дръпна единия стол, обърна го с облегалката напред и го възседна. Опря ръце и зачака. Най-накрая Дженифър също седна и опря лакът на масата.

— Не знам защо трябваше да го прави.

— Кой?

— Лари. — Поклати глава. — Винаги съм се опитвала да бъда добра съпруга, добра майка. Само че аз знаех каква съм. Предполагам, че и той е знаел, дори по-добре от мен самата, защото се опитваше да ме предпази… от собствените ми грешки. И той не беше гаден като Нед. Дори и когато се ядосаше, не изпитваше злоба… правеше го, сякаш това е негов дълг.

— Да те държи в подчинение?

— Не ставаше всеки ден. През повечето време всичко беше нормално… спокойно. Изведнъж ме прихващаше нещо… чувствах, че ако не направя нещо за себе си, ще полудея… Мисля, че един-два пъти наистина полудях. Хвърлях предмети, чупех… Разбираш ли какво ти говоря? Давам си сметка, че звучи странно, но…

— Но не беше в състояние да го оставиш.

Дженифър удари с юмрук по масата.

— Не исках да го оставя! Обичах Лари и… Боже… и Мат! Не беше както с Нед. Изобщо. Искрено се надявах, че ще изгладим нещата… някой ден.

Това бе най-откровеното и най-тъжно нещо, което досега бе чул от нея. Но трябваше да продължи в този дух, иначе нямаше да има полза.

— Дженифър, съжалявам, че се налага да искам това от теб, но няма друг начин. Разкажи ми за Кен Лайтнър.

Тя кимна замислено, сякаш го бе очаквала.

— Говорих с него. Разбрах, че си го излъгал… Уж съм била казала, че съм спала с него. Няма да се преструвам, че не изпитвам силни чувства към Кен. Изпитвам. — Тя се вгледа право пред себе си. — Но нямаше да напусна Лари и Мат заради него. Говорили сме за това. Той ме разбра. Не че не исках… особено в началото. Но това бе резултат на пристъпите ми… Кен ми помогна да го осъзная. Желанието да правя неща, които знам, че не бива да правя, за да бъда наказана. Кен настояваше да разкъсам този омагьосан кръг, да престана да правя това, което не бива да правя. За да няма нужда от наказание…

— А неговите чувства? Смяташ ли, че гледа на теб не като на пациентка?

Дженифър сви рамене.

— Харесва ме. Казвал ми го е, така че да не си помисля, че иска да ме отблъсне. — Отпусна ръце в скута си, наведе глава. Гласът й едва се чуваше. — Мъжете ме намират за привлекателна, но след като веднъж ме опознаят… май не ме харесват чак толкова.

— Той е с теб през цялото време — обади се Харди. — Това не е без значение.

— Да… така е.

Харди пое дъх — сега беше моментът.

— След като говорим за тези неща… за Кен, да оставим настрана интимните ви отношения. Ако в съда кажеш това, което каза преди малко, може би ще имаме известен шанс.

Дженифър го гледаше. Той продължи тихо:

— Можем да вземем друг психотерапевт… дори и Кен, ако държиш… за да даде показания за непрекъснатия стрес, в който си живяла. — Тя поклати глава. — Какво ще кажеш?

— Не — отвърна накрая Дженифър. — Кен вече ме попита. Не искам.

Харди замълча. Чакаше.

— Това също значи да призная, че съм ги убила. Една сутрин просто съм превъртяла и толкова. — Дженифър изпъна рамене, вдигна глава, в очите й отново се появи живот. — Ако кажа това, вече наистина няма да има никаква надежда.

Нямаше ли чувството, че е преживявал вече съвсем същото? Десетки пъти? Нима Дженифър не разбираше, че ако не каже нещо ново, ще я осъдят на смърт?

— Никога, каквото и да се случи, няма да кажа, че съм убила Лари, защото не е истина.

Харди срещна погледа й — дързък, студен. Той забеляза, че не спомена Мат. Каза: „че съм ги убила“. Беше в състояние да произнесе името на Лари, но не и на сина си. Би могла да позволи на някого — Лари, Нед — да я контролира до някаква степен, но не повече. Забеляза и че се е променила през изминалата година — може би беше решила, че след Лари едва ли ще е в състояние отново да заживее с някой мъж. Беше станала по-уверена, като че ли покорството, поради което бе търпяла побоищата, вече го нямаше, макар и да продължаваше да чувства, че не е била достатъчно добра съпруга и майка.

Това осъзнаване не можеше да не радва Харди, но от друга страна моментът за него бе най-неподходящият възможен.

Какво щеше да пледира пред съдебните заседатели? Какво би могло да спаси живота й?

Тъй като беше в сградата, реши да се отбие при Дийн Пауъл на третия етаж, за да види дали е зад бюрото си, докато трае предизборната кампания.

Беше. Четеше някакъв полицейски доклад. При влизането на Харди се стресна, но само след част от секундата отново се превърна в сърдечен кандидат главен прокурор.

— Харди! Влизай, седни. — Надигна се, протегна ръка. Можеше да си позволи да бъде любезен. В края на краищата беше победил. — Как е Фримън? Не го преживява тежко, надявам се. Трябва да му се обадя, за да го поздравя за добрата борба.

Харди затвори вратата и влезе. Облегна се на нея. Не се възползва от предложения му стол пред бюрото.

— Дийн, искам да поговорим откровено за минутка. Неофициално. Имаш ли нещо против?

Усмивката остана, но лицето му леко се изкриви. Пауъл седна.

— Разбира се.

За Харди не беше лесно да отгатне какво мисли Пауъл. Не би могъл да обвини себе си за това. Дийн беше необикновено изпитание за него — от една страна толкова силно се нуждаеше от гласове, че беше мъчително да го гледа човек. От друга, беше негов опонент. Вероятно никак не е лесно, помисли си Харди, да ти се иска противникът да гласува за теб, да държиш да те харесва.

— Предполагам, че е във връзка с Дженифър Уит?

Харди кимна.

— Неофициално. Не искам да приемаш този разговор за някаква предварителна консултация. Не бих желал това, което ще ти кажа, да излезе от този кабинет.

— Имаш думата ми.

Би предпочел да чуе „разбира се“ или „добре“. „Имаш думата ми“ му се стори заредено с двуличие и неискреност. Но беше дошъл и трябваше да продължи.

— Исках да поговорим за смъртното наказание.

— Слушам те — подкани го Пауъл любезно.

— Не мисля, че е справедливо. — Харди се зачуди дали тази дума не звучи твърде странно в ушите на прокурора. В неговото царство тя едва ли представляваше ценност.

Пауъл чакаше.

— И двамата знаем, че има хора с досиета дълги по една миля, в сравнение с които Дженифър прилича на ангел небесен. Рецидивисти с по пет присъди получават десетина години затвор за кошмарни престъпления и излежават пет-шест.

— Така е — отвърна Пауъл. — Това е една от причините да се кандидатирам за поста главен прокурор. Това трябва да се прекрати. Нуждаем се от повече затвори. От по-сурови присъди.

Харди нямаше нужда от предизборни речи.

— Дийн, имах предвид, че да се осъди Дженифър Уит на смърт е прекалено.

Пауъл го изгледа.

— Жена, която е убила не един, а двама съпрузи? — Той вдигна ръка, за да накара накара Харди да мълчи. — Да не се формализираме, Дизмъс. Фримън спечели в съда, но тъй като разговорът ни е неофициален, можем да си кажем истината. Да не се заблуждаваме. Тази жена е премислила внимателно и е извършила две убийства, за да получи пари, а при втория случай дори е отнела живота и на сина си. Ако това не заслужава смъртно наказание, значи нищо друго не заслужава.

— А говорил ли си изобщо с нея? Насаме?

— Защо трябва да го правя?

— Може би, за да разбереш, че тя е човешко същество.

Пауъл се отпусна назад.

— Нека ти задам един въпрос. Опитвал ли си се да си представиш престъплението? В състояние ли си да ми кажеш що за жена е тази, която може да извади пистолет и най-хладнокръвно да застреля мъжа си, а после да се обърне и… — Пауъл избухна, изпълнен с възмущение. — И после да пръсне черепа на собственото си дете! Можеш ли да си го представиш!?

— Не го е направила. Не е станало точно така.

Пауъл удари с юмрук по бюрото и се надигна.

— Дрънкаш пълни глупости! Точно така е станало. Според съдебните заседатели също. Аз го доказах! Извън всякакво съмнение! — Овладя се, седна и продължи по-тихо: — Ако си в състояние да наречеш тази жена човешко същество, нямам нищо против, това е твой проблем. Но не очаквай, че ще ме разчувстваш. Или че ще проявя милост!

На вратата се почука.

Харди се отдръпна и отвори. Появи се Арт Драйсдейл, старият му наставник, административният шеф на прокуратурата.

— Всичко наред ли е при вас? Как си, Дизмъс?

— Всичко е наред, Арт — отвърна Пауъл монотонно. — Малък спор между професионалисти, това е всичко.

Драйсдейл изгледа единия, после другия и отново затвори вратата.

— Значи наистина мислиш, че го е направила тя? А известно ли ти е, че мъжът й, Лари, я е пребивал от бой?

— Е, и? За такова нещо не е ставало дума досега. Фримън си мълча.

— Не трябваше. Направи го по настояване на Дженифър, но тя не беше права да иска това от него. От нас. Мислеше, че така ще настрои съдебните заседатели срещу себе си. Че ще си помислят, че търси начин да се отърве. — Харди седна и разказа резюмето. — Бих искал да помислиш, дали не е било самоотбрана.

— Повдигни въпроса в съда и ще преценя. Аз не съм чудовище, Харди.

— Не мога да го повдигна. Току-що ти обясних защо.

— Не можеш? — Пауъл вдигна глава, вгледа се в тавана, прокара пръсти през косата си. Мъчеше се да проумее. Най-накрая възкликна: — Ще ме разплачеш.

— Не смятам да…

— Слушай, не се опитвай да ми пробутваш човешки същества и не знам какво още! Никак не беше лесно да се решим да искаме смъртно наказание, но вече е решено и играя по правилата от самото начало. Пет пари не давам какво си намислил. Знам само, че се опитваш да ме уговориш да заобиколим закона, да го нарушим и според мен това е неетично, меко казано. Смятам разговора за приключен. — Пауъл стана, отиде до вратата и я отвори. — Ще се видим в съда. Не преди това.

Първото усещане на Харди беше, че има нужда от нещо за пиене. Стомахът му се бе свил на възел, дишаше учестено и неравномерно. Отправи се към бара на Лу, влезе, но изведнъж се отказа. Все още беше рано следобед и едно питие сега би сложило край на работата му за деня. Имаше нужда от всяка минута, с която разполагаше.

Седна на бюрото и се зае да обмисли възможностите.

Предложението на Лайтнър да призове свидетели на тормоза над Дженифър не беше лошо и би могло да предизвика известно съчувствие. Но се опасяваше, че в момента, в който тя схване накъде духа вятъра — а това нямаше да закъснее — или ще изпадне в криза в залата, или ще стане и ще заяви, че не е била малтретирана.

Какво щеше да прави следващия понеделник при това положение? Ако можеше да се съди по реакцията на Пауъл, Дженифър не бе спечелила на своя страна много симпатии. Дори не бе дала показания — още едно съмнително решение на Фримън. През цялото време не бе помръднала от мястото си, хладна и с безизразно лице, облечена не както се обличат обикновените хора.

Пристигна пликът, изпратен му от Дона Белоуз. Харди го отвори, доволен, че има повод да се отърве за малко от мрачните си мисли. Вътре намери писмо от Лари Уит до Дона Белоуз, писмо, придружаващо офертата за продажба на акции и самата оферта.

Харди престана да чете.

Лари Уит, човекът, който държи на всяка цена да контролира положението, иска от адвокат, на когото плаща двеста долара на час, да се занимава с финансов риск, равняващ се на 18,40!?

Стори му се, че е прочел погрешно, че не е видял добре десетичната точка. Погледа листа пак. Не беше сгрешил. 18,40.

Харди поклати глава, изправи се и се замисли. Какъв идиот трябва да е бил този Лари Уит… Реши да приключи за деня и слезе в заседателната зала, за да гледа мача. Може би този път неговият отбор щеше да победи?

Франи седеше, вдигнала крака на канапето, със затворена книга в ръка. Гледаше Харди и полагаше усилия да не задреме.

— Слушай, това е интересно.

Тя поклати глава.

— Винаги, когато го кажеш, се оказва, че не е.

Харди остави вестника.

— Някога не беше толкова скучна.

Франи повдигна вежди.

— Слушай, нека се разберем. Седнал си във всекидневната в една спокойна октомврийска вечер, без дори да опиташ чудесната вечеря, която съм направила, без да изпиеш и глътка вино с нея, а през последните десет минути се опитваш и да ми четеш на глас някаква оферта за акции, която не струва пет пари, а след това заявяваш, че аз съм скучната?

Той кимна.

— Да. Не е възможно да съм аз.

Франи спусна краката си на пода и потупа мястото до себе си.

— Добре де. Ела тук.

Харди прекоси стаята и седна до нея.

— Какво ще правя, Фран? Тя продължава да упорства и да не ми дава да използвам единственото, което може да я спаси.

— Не мисля, че си прав. Не само това може да я спаси. Не са само побоищата. Животът на Дженифър със съпруга й е бил кошмарен, но тя не го е убила. Сигурна съм. Никога досега не ме е лъгала, дори не и за Нед. Тя не отрече за него. Просто не ми каза, че го е убила. А за Лари Уит отрече категорично. Няма никаква причина да ме лъже. Избегна го и за Нед.

Харди можеше да назове поне една причина Дженифър да излъже Франи. Тя беше негова жена, той беше адвокат на Дженифър. Би било по-добре да мисли, че не е убила Лари и Мат.

— Това не е само инстинкт — продължи Франи. — Или пък женска интуиция, макар че на твое място не бих я пренебрегнал. Това, което ти, Дизмъс Харди, човекът, а не адвокатът, трябва да направиш, ако наистина искаш да я спасиш, е да престанеш да се съмняваш в нея, да престанеш дори да мислиш, че може да е виновна.

— Франи, съдът я призна за виновна. Този въпрос е решен.

Беше му приятно да чувства върховете на пръстите й в косата си.

— Аз смятам, че не е.

— Аз пък не съм в състояние да го докажа. Убила е Нед…

— Онова е различно.

— Не чак толкова. Нед е мъртъв. Лари е мъртъв…

Франи стана и отиде до камината, където подреди малкото стадо месингови слонове, които обичаха да пасат там.

— Дизмъс, продължаваш да мислиш като адвокат. Търсиш аргументи.

— Това е професията ми, Фран.

Тя се обърна към него.

— Не те обвинявам. Просто ти казах, че тя не е убила никого. Това е реалността, а не закона. Каквото и да са решили съдебните заседатели.

— Това е твоята реалност, Фран.

— По дяволите, изслушай ме! Ако искаш да се караме за думи, продължавай. Само че забравяш нещо много съществено.

— Така ли? И какво е то?

— Чудесно. Побесней и се разкрещи. Тъкмо от това имаш нужда.

Харди наистина щеше да побеснее. Стана и стисна юмруци, затвори очи, пое дъх.

— Добре, извинявай. Кажи ми какво забравям.

— Щом като Дженифър не е убила Лари и Мат, значи го е направил някой друг. При това, защото е имал причина.

Харди поклати глава.

— Проверих всички възможности. С Теръл, с Глицки, с Фримън…

— Значи си пропуснал нещо.

— Възможността Дженифър да е виновна. Какво ще кажеш?

Франи не реагира.

— Не е. Сигурна съм и знам, че и ти си сигурен. Пауъл не е прав.

— Кой знае.

Франи тръгна към кухнята.

— Ще ми се да изпия чаша вино. Няколко чаши вино. Ако искаш, прави ми компания, все ми е едно.

— Наемен убиец?

Бяха се поуспокоили. Беше десет и половина, а бутилката шардоне бе почти празна. Харди беше изредил всички възможни хора с мотив да убият Лари Уит и най-накрая двамата стигнаха до извода, че някой от тях стои в дъното на всичко, че дори и да има алиби, този някой е наел убиец.

Харди поклати глава.

— Не мислиш ли, че един професионалист би използвал собствено оръжие? Чувала ли си наемен убиец да стреля с оръжието на жертвата?

Франи отпи глътка вино.

— Не знам. Не съм специалистка по тези въпроси.

— А как е влязъл? Как е излязъл?

— По нормалния начин. Има ли врата към задния двор? Прозорец? Все едно. Важното е, че има някой друг. Освен Дженифър.

— Франи, проблемът е, че ако се съглася с теб, трябва да се върна в самото начало, да започна от полицейското разследване.

— Може би Ейб…

Харди поклати глава.

— Ейб е добър човек, но повече няма да се занимава с това. Нито пък някой друг. Всичко е единствено в мои ръце.

— А ти не разполагаш с аргументи, които биха спасили живота на Дженифър, нали?

— Не, тя не желае да…

Франи сложи пръст на устните си, за да млъкне и му напомни, че вече е чула всичко това.

— Остава само едно — завърши тя.

— Целият съм в слух.

— Трябва да откриеш истинския убиец.

42

Харди усети, че Уолтър Теръл вече не му е приятел. Обади му се по телефона в службата малко преди девет, за да поговори с него. Каза му името си и че иска да му зададе един-два въпроса, а Теръл отговори:

— Върви да задаваш тъпите си въпроси на някой, който го е еня. — И затвори.

Харди дълго задържа слушалката. Добре, помисли си той, разбрах намека. Теръл беше първата индикация, но докато прелистваше протоколите от разпитите и полицейските доклади на бюрото си, си даде сметка, че вече никой не би му обърнал внимание, да не говорим да проведе с него обстоен разговор.

Том и Фил Дистефано… пълен абсурд. Нанси… примряла от страх и с основание. Семейство Роумън… би могъл да се заеме със Сесил, но дори и да разполагаше с по-сериозни улики — а не разполагаше, — нямаше как да го накара да проговори. За Сам — хомосексуалистът от клиниката — не си струваше дори да се замисля.

Харди слезе долу, погледа мача по телевизията, изпи чаша кафе, поговори с Филис. Дейвид Фримън тази сутрин беше в кабинета си, но при него бе влязъл клиент и секретарката не искаше да го безпокои. Не че Харди имаше нужда от него. Май пак някакво дело за убийство. Беше работил у дома, защото Филис вече преписваше първите страници на обжалването.

Вечно въртящите се колела на правосъдието го притиснаха и той се качи в кабинета си. Стреличките зачаткаха по мишената. Часовникът тиктакаше.

Оставаше само Али Сингх — администраторът от „Йерба Буена“. Харди реши да го покани на обяд в някой ресторант, за да поговорят на спокойствие, да се опита да открие още подробности за работата на Лари Уит. Може би е отнел пациентите на някой друг лекар? Просто му се струваше невероятно човек като Лари да е бил харесван от колегите си. Беше труден за понасяне, а на всяко работно място и без друго възникваха търкания. Струваше си да опита. Не че имаше друг избор.

Оказа се, че Сингх вече не работи там.

— Можете ли да ми дадете новия му номер?

Деловият глас отвърна, че не било позволено да дава такава информация. Харди го очакваше.

— Много е важно.

Гласът каза, че съжалявал, но не можел да направи нищо. Съдба.

— Добре тогава, ще ви оставя името и телефонния си номер. Моля ви да му се обадите и да го помолите той да се свърже с мен.

— Предполагам, че ще мога да го направя — отговори гласът. — Ще попитам.

Помощникът на главния прокурор и кандидат за поста му Дийн Пауъл и самият главен прокурор Крис Лок отидоха да обядват заедно в ресторанта на последния етаж на „Банк ъв Америка“, петдесет и два етажа над града. Пауъл бе помолил за това.

Поръчаха си специалитета на заведението. Пауъл реши, че трябва да има и бутилка вино, но Лок не искаше и да чуе, докато не я донесоха — след това се остави да го убедят, че една чашка няма да му се отрази зле. Не се чукнаха.

До изборите оставаха само две седмици и Пауъл водеше пред другите кандидати с четири процента, според последните социологически проучвания. След като поговориха малко за тях, Пауъл разказа за посещението на Харди — това, за което бе обещал да не споменава пред никого.

Когато свърши, Лок попита:

— От колко време е при Фримън, че да опитва с тези номера? Разбира се, той е способен да го измисли и сам.

Пауъл кимна.

— Ходът е прозрачен — продължи Пауъл. — Твърди, че клиентката му не искала въпроса да се повдига в съда, но това било самата истина, а аз съм кретен, ако не му повярвам.

— Все пак, Дийн, тези приказки витаят във въздуха от самото начало.

— Разбира се. Няма съмнение, че тази жена е отнесла някой и друг пердах. Само че черно на бяло го няма никъде.

— Има го, Дийн. Регистрирано е най-малкото веднъж.

— Но не и с втория съпруг. Не с Лари.

Донякъде раздразнен или може би само изгубил търпение, Лок го прекъсна:

— Знам кой е Лари Уит. А какво смята да прави Харди?

— Тъкмо за това става дума… Дженифър му била забранила да говори за побоищата в съда.

— Обясни ли защо?

Пауъл сви рамене.

— Било все едно да признае, че е убила мъжа си, а тя не го била направила.

— Постила си за обжалването. — Лок изпи виното си и Пауъл му наля още половин чаша. Областният прокурор не възрази.

— И аз мисля така. Тя не е глупава и знае какво прави.

— Струва ми се, че не е убила мъжа си за това, че я е биел.

— Така е. Направила го е заради парите. Два пъти. — Пауъл се загледа през прозореца към блещукащия град и отпи вино. — Просто исках да го знаеш. Да те предупредя, че можеш да очакваш посещение от господин Харди, за да те помоли да проявиш състраданието, с което основателно се славиш.

Лок, който не понасяше Харди от край време, се усмихна и попи устните си със салфетката.

— Ако е неофициално и не е включено в протокола, значи не съществува, Дийн. Това е моят принцип. Винаги е бил.

Пауъл беше удовлетворен.

— Да, знам.

Лок вдигна чашата си и Пауъл му наля последните капки вино.

Най-накрая Харди бе открил две неща, за които все още не се бе замислял и те му дадоха известна надежда.

Не че съдържанието на пакета, доставен от „Федерал Експрес“ малко преди убийството и неговия подател бяха от голямо значение. Но все пак… Дори и това „все пак“ му се струваше невероятно оптимистично.

Другото, което му хрумна, бяха колегите на Фил Дистефано. Глицки му бе разказал за посещението си в работилницата и Харди се замисли дали някой от хората там не си докарва допълнителни доходи като платен убиец. Това, разбира се, беше прекалено… Фактът, че онези хора са обикновени работници, не означаваше, че са убийци. Освен това водопроводчиците не бяха сред финансово притеснените обществени кръгове. Но с какво друго можеше да се заеме? Според Франи — а той вече също бе убеден в правотата на думите й, — беше пропуснал нещо.

Телефонът иззвъня и го стресна. Тъкмо разсъждаваше как да подходи към колегите на Фил: „Здрасти, струва ми се, че някой от вас убива хора в извънработно време. Чували ли сте нещо такова?“ Боже.

— Ало?

— Господин Харди ли е? — приятният глас на Али Сингх. Не че щеше да помогне кой знае колко.

— Малко късно е, но ако все още не сте обядвали, бих искал да се видим в някой ресторант. Ще хапнем и ще поговорим.

„Еднорогът“ доста се различаваше от ресторанта на петдесет и втория етаж на „Банк ъв Америка“. Това беше едно от тези заведения в Сан Франциско, които сякаш винаги са празни, но някак си съумяват да съществуват по двайсет-трийсет години и повече. Един плакат до входа обявяваше, че в сряда ще се състои поетична вечер, че през другите дни има музика, „микрофонът е ваш“ и така нататък. Прозорците бяха големи, но завесите бяха спуснати, така че вътре цареше приятен полумрак. Носеше се лек аромат на къри и свиреше цитра. На бара играеха шах брадат мъж по фланелка и дългокоса млада жена с черни дрехи.

Сингх махна с ръка от масата в дъното. Харди видя фигурата, макар и очите му все още да не бяха свикнали с мрака и се запъти нататък. Блъсна се в една маса и едва не настъпи някаква котка, която изсъска и скочи върху перваза на прозореца.

Харди стигна до масата и Сингх стисна вяло ръката му. Администраторът изглеждаше някак си смален и измъчен, макар и да се усмихваше. Когато Харди му благодари, че се е съгласил да се срещнат, Сингх отвърна:

— О, не, удоволствието е изцяло мое. Радвам се, че дойдохте. Тук няма много… — Замълча и посочи с ръка празното заведение.

— Този ресторант ваш ли е? — попита Харди. — Собствен?

Сингх се засмя.

— О, не, не. Тук е евтино. Понякога стоя по цял ден. По-добре е, отколкото да си у дома. Човек трябва да ходи някъде… както ходи на работа.

Мъжът, който играеше шах на бара, си сложи престилка и се приближи до масата им с менюто. Сингх попита Харди дали може да си поръча зеленчуково къри за 4,95 — най-скъпото ястие в менюто. Харди го увери, че всичко е наред и че след като го е поканил, ще плати сметката.

Келнерът си тръгна и Харди попита Сингх защо е загубил работата си. Той се усмихна тъжно.

— Виждате ли, новият климат… — Той отново замлъкна по средата на изречението. — Не, не е това. Мисля, че е заради алчността.

— Алчност?

— Не е почтено, не е както трябва. Може би това е само бизнес, но аз… работих в „Йерба Буена“ седем години и мислех, че…

— Какво се случи?

— Реорганизацията. Парите. — Сингх отпи глътка вода от чашата си. Без лед. — Не знаех, че ще стане така. Аз съм си виновен. Трябваше да го предвидя. За да печели една организация, трябва да се освободи от излишните тлъстини. Е, не смятах, че съм излишна тлъстина… бях полезен. Вършех някаква работа там. Сега вече разбирам.

Харди бе прочел циркулярната оферта няколко пъти и познаваше фактите — медицинският център „Йерба Буена“ трябваше да се превърне в печелившо, самофинансиращо се здравно заведение и трябваше да привлече капитал, за да може да е конкурентноспособно в привличането на пациенти. Но от друга страна, капиталът би дошъл, само ако се очакват печалби.

— Значи ви уволниха.

Сингх сви рамене.

— Сигурно са намерили някой, който да върши работата ми срещу по-малко пари. Може би не толкова добре, но… Пък и аз бях администратор, не лекар, така че… — Заключението беше очевидно. — Все едно. С какво мога да ви помогна? Не дойдохте тук, за да разговаряме за мен, нали?

Харди се отпусна назад.

— Нямам нищо против да чуя какво е станало с вас, господин Сингх. Исках да се срещнем във връзка с Лари Уит. Може би сте разбрали, че жена му беше призната за виновна от съда?

— Не, не съм. Не следя новините, откакто… жена му, казвате?

— Тя е моя клиентка. Има реална опасност да я осъдят на смърт и аз се опитвам да я спася.

— Аз съм против смъртното наказание. За мен то също е убийство, само че го извършва държавата.

— В такъв случай може би ще искате да ми помогнете.

— Стига да мога. Но, както вече казах, доктор Уит беше уважаван лекар.

Сервираха обяда. Сингх започна да се храни лакомо веднага, щом оставиха чинията пред него.

— Споменахте, че с доктор Уит сте имали някои разногласия около разходите.

— Вижте, бордът на директорите решаваше всичко, аз само изпълнявах решенията. Докторът го знаеше и не е имало конфликти на лична основа. Струва ми се, че искаше да упражнява по-голям контрол, да се чува гласът му. — Сингх престана да се храни за миг и се усмихна. — Понятие нямам какво би направил сега.

— Кога сега?

— Когато няма Али Сингх, с когото да спори. След продажбата.

— След като „Йерба Буена“ започна да се самофинансира?

— Не. — Сингх поклати глава. — Започна да се самофинансира миналата пролет. Имах предвид продажбата на акциите. Изкупуването им. Самият той не купи никакви акции… почти никой не купи. Но доктор Уит щеше да оспорва. Нямаше да остави нещата така.

Харди престана да се преструва, че се храни.

— Боя се, че не ви разбирам. Нали говорехме за това, че „Йерба Буена“ е започнала да се самофинансира?

— Да, така и стана. — Харди чакаше. — После… това е друго нещо… по-късно, това лято, центърът беше купен.

— Кой го купи?

Сингх приключи с кърито и бутна чинията си настрана.

— Хората, които ме уволниха. Застрахователната компания „Пакрим“. Платиха четирийсет милиона в брой.

Харди също бутна чинията си.

— Четирийсет милиона.

— Когато трябваше да се плати таксата по пререгистрацията — продължи Сингх, — а тя се определя според стойността на предприятието, въпросната стойност беше малко повече от половин милион. Предложението за четирийсет милиона изненада всички. Никой не беше предполагал, че „Йерба Буена“ може да струва толкова.

Но някой все пак е предполагал, помисли си Харди. Няма предприятие, което за по-малко от шест месеца да поскъпне от половин на четирийсет милиона.

Така или иначе, циркулярната оферта описваше финансовото бъдеще на организацията с доста мрачни краски. Не се предвиждаше външна разпродажба на акции, не се очертаваха потенциални купувачи. Всичко това се посочваше в офертата. Членовете на колектива не бивало да очакват никакви главозамайващи печалби. Човек можеше да си помисли, че не си струва дори да губи време, за да купи петцентовите акции — те едва ли някога биха стрували повече от това.

Започна да се досеща.

— Ако бях член на „Йерба Буена“ щях да купя акции — продължи Сингх. — Малко от членовете купиха, но аз щях. И сега всичко щеше да е доста по-различно.

— А членовете, които купиха — попита Харди, — какво стана с тях?

Сингх знаеше цифрите.

— На лекарите, членове на „Йерба Буена“, предложиха четирийсет и девет процента. Това прави сто и четирийсет хиляди акции по пет цента едната. Количеството, което имаше право да купи всеки, зависеше от стажа в организацията, но не биваше да превишава триста шейсет и осем, тоест осемнайсет долара и четирийсет цента.

Харди помнеше цифрата. По-малко от двайсет долара.

— Все още ми е трудно да повярвам, че това стана… Знаете ли колко струва една петцентова акция сега?

— Бих могъл да изчисля.

— Не е нужно. — Сингх пак се усмихна. — Вече го направих. Сто четирийсет и два долара и осемдесет и шест цента. За акция.

Харди подсвирна.

— Петдесет и две хиляди, петстотин седемдесет и два долара и четирийсет и осем цента — добави Сингх.

— Какво е това?

— Сумата, с която разполага всеки, който е купил триста шейсет и осем акции за осемнайсет долара и четирийсет цента.

— Интересно, ако е вярно, но какво от това?

Фримън беше на своя територия. За разлика от скромния му апартамент, кабинетът му беше обзаведен пищно — огромен персийски килим покриваше тъмния паркет на пода, в зареденото барче се виждаха чаши от оловен кристал, на стените висяха скъпи картини, рафтовете, пълни с книги, две кожени канапета, кресла. На прозорците имаше завеси, а не щори. Огромното бюро беше от безупречно полиран махагон.

Шест часът. Харди се бе настанил в едно от креслата. След разговора с Али Сингх се бе опитал да се свърже отново с Дона Белоуз, но безуспешно. Беше оставил съобщение и за Джоди Пакмън от „Крейн и Крейн“. После отново прочете циркулярната оферта. След наученото от Али Сингх, тя не изглеждаше по-различно.

— Какво от това? — учуди се Харди. — Как какво?

Фримън изсумтя, подаде му бутилка бира и продължи да търси нещо в барчето.

— Това са ужасно много пари — продължи да упорства Харди. — Ужасно много!

Фримън най-накрая измъкна бутилка червено вино.

— Съгласен съм. — Започна да я отваря. — Но пак те питам, какво от това? Шайка лекари са спечелили много пари. Случва се всеки ден.

— Не е шайка. Броят се на пръсти. Според администратора Сингх, не са били повече от петнайсет-двайсет.

Фримън извади тапата, помириса я и я остави върху барчето. После взе една кристална чаша, изля вътре четвърт от бутилката и я вдигна към прозореца, за да види цвета, бистротата.

Харди кръстоса крака.

— Дейвид, ако те отегчавам, кажи ми, става ли?

Фримън отпи от виното.

— Не ме отегчаваш. Ни най-малко. — Отпи пак, задържа го в устата си, преглътна, въздъхна. — Това бордо осемдесет и втора година наистина е фантастично. Защо не го опиташ?

Приближи се до съседното кресло, остави чашата върху мраморната масичка и седна. Харди упорито продължаваше да пие бира.

— Дизмъс — каза Фримън след малко, — наистина се опитвам да сглобя някакъв аргумент от всичко това, но не го виждам.

Харди се отпусна назад и се помъчи да организира мислите си. Това би било добра тренировка, преди да излезе пред Вилърс. Може би в края на краищата нещата не бяха чак толкова ясни, колкото му се струваше.

— Добре. Да проявим благородство и да кажем, че петдесет души от „Йерба Буена“ са купили акции. В центъра са членували около четиристотин.

Фримън слушаше с чашата в ръка.

— Е?

— Според мен, една година по-късно тази циркулярна оферта прилича на чиста измама.

— Преди една година още не беше започнал първото си дело — отвърна Фримън. — Още не работеше тук. Нямаше две деца. Не познаваше Дженифър Уит. Лари и Мат бяха живи. — Разклати виното и добави: — За една година могат да се случат много неща. Да настъпят промени.

— Мисля, че Лари се е свързал с адвокатката си и след това с фирмата в Лос Анджелес, защото е подозирал нещо нередно. Искал е да го предотврати, да посочи с пръст, когото трябва.

— Кого?

— Бордът на директорите, адвокатите… не знам. Който е замислил цялата шашма.

Рунтавите вежди на Фримън се повдигнаха.

— Сега пък стана шашма.

— Само ако е шашма, може да помогне на Дженифър.

— Дизмъс, не си мисли, че нещата стоят така, само защото искаш да стоят така.

— Струва ми се, че не го правя.

Фримън поклати глава.

— Искаш да е шашма, защото ако е, ще имаш шанс да помогнеш на Дженифър да се отърве. Ако го докажеш. Само че не виждам как ще го направиш. На този етап можеш само да се надяваш да заменят смъртното наказание. Тя е призната за виновна. Невъзможно е да предизвикаш преразглеждане на делото.

— Мога да накарам Вилърс…

— Говориш за съдия Джоан Вилърс от Върховния съд, предполагам? Дръж се сериозно. Няма да я накараш абсолютно нищо… По-скоро ще убедиш някое парче бетон.

— Нека убедя теб, тогава.

Фримън се облегна.

— Слушах те. Спомена нещо за някакви си петдесет доктори, които купили акции. Продължавай.

— Причината останалите триста и петдесет да не купят е самата оферта, която е написана така, че да я хвърлиш в кошчето, още щом я видиш. Освен това са я разпратили по празниците, така че да е съвсем сигурно, че почти никой няма да й обърне внимание.

— Дотук ми е ясно. Лари купил ли е акции или не?

— Лари е надушил нещо непочтено.

— И после?

— После е заплашил, че ще провали шашмата. Затова се е обадил в Лос Анджелес.

Фримън опря пръсти в слепоочията си и въздъхна.

— Опасявах се, че си намислил тъкмо това.

Но Харди не беше склонен да се остави Фримън да го разубеди — през последните няколко седмици го бе правил достатъчно пъти.

— Дейвид, съдружникът от фирмата в Лос Анджелес, която се е занимавала с това, е бил застрелян само месец след Лари Уит.

Фримън напълни чашата си.

— Това вече го спомена. Извинявай, но не виждам как подобно нещо ще намали присъдата на Дженифър, дори и да накараш Вилърс да те изслуша, което няма да стане. Искаш да ми кажеш, че е имало някакъв си мистериозен наемен убиец, за чието съществуване защитата, тоест ние, не си направи труда да спомене досега нито веднъж, понеже няма никакво доказателство?

— Това не означава, че не съществува.

— Мислиш ли, че съществува? Според теб Дженифър казва истината, така ли?

Харди отговори, че не е напълно убеден, но че съдебните заседатели можели и да повярват.

— Ще ги оставя да решат сами.

— Вилърс няма да ти позволи да развиеш теорията си. Дори и да ти позволи, Пауъл ще възрази и ще спечели, ако не представиш доказателства. С такива не разполагаш.

— И това означава, че Дженифър ще умре — отбеляза Харди.

Фримън шумно отпи от чашата си.

— Това се предполагаше от самото начало — промърмори той.

Но Харди не смяташе да се вслушва в съветите на Дейвид, дори и да са разумни. Оставаха му четири дни. Ако намереше доказателствата, за които говореше Фримън, можеше да накара Вилърс поне да го изслуша.

В края на краищата на карта бе поставен човешки живот. Нещата бяха сериозни, не ставаше дума за някакви теоретически спорове или политика. Трябваше да открие нещо реално.

Тогава, разбира се, възникваше въпросът дали такова реално нещо съществува, но Харди нямаше друг избор — трябваше да приеме, че съществува. Някъде.

43

На следващата сутрин разговаря с трима лекари от медицинския център „Йерба Буена“. Двама от тях не бяха купили акции, единият беше. Двамата се чувстваха като попарени, макар и да не смятаха, че са станали жертва на някаква конспирация — центърът се бе развил добре и те само можели да съжаляват, че са пропуснали шанса си, но пък и на времето всичко било лотария и никой не бил в състояние да предвиди какво ще стане.

Щастливецът, някой си доктор Сайдъл, беше от по-младите членове на центъра и имал право да купи само деветдесет и една акции. През декември платил за тях 4,60 и забравил. Миналия месец, когато му връчили 13 143,12 долара, си помислил, че всичко това е много хубаво. Но след като платил данъците, останали по-малко от десет хилядарки, с които платил дълговете си по кредитните карти и отново се върнал на нулата. Наистина извадил късмет, но пък не чак такъв, че да промени живота му.

Харди започваше да си мисли, че ще е трудно да убеди когото и да било с теорията за конспирацията, дори и себе си, ако не открие някой, който е спечелил значителна сума и следователно би имал интерес да запуши устата на канещия се да проговори Лари Уит.

Следобеда отиде до библиотеката и в справочния отдел намери имената на директорите от борда на „Йерба Буена“, но сред тях нямаше нито едно познато. Научи, че корпорацията е трябвало да задържи петдесет и един процента от акциите, а лекарите — четирийсет и девет, ако всички решат да купят акции. Зачуди се какво ли е станало с непродадените акции, предназначени за лекарите, но в публикувания проспект не се споменаваше за това.

Направи нужните изчисления и се убеди, че ако само десет процента от лекарите са купили акции, някъде са останали още 125 000 на стойност около седемнайсет милиона.

В петък сутринта влезе в кабинета си и веднага се свърза с полицията в Лос Анджелес. Все още не бе открил фактическа връзка между бизнес делата на центъра „Йерба Буена“ и смъртта на Лари Уит. Предната вечер още веднъж поговори с Дженифър за всичко това, но тя не си спомни мъжът й някога да е споменавал акции или нещо подобно. Харди се почувства изкушен да я накара да измисли нещо правдоподобно, но се сдържа. След това изведнъж му хрумна — в Лос Анджелес е имало две убийства, значи е имало и разследване. Знаеше, че полицаите са чувствителни на тема неразкрити престъпления и се надяваше да вдъхне малко ентусиазъм чрез предполагаемата връзка на едното престъпление с другото.

— Рестофър, отдел убийства.

Беше възрастен глас, но не уморен. Харди си бе пробил път през бюрократичната джунгла по-лесно, отколкото предполагаше. Може би и това означаваше нещо?

Представи се и обясни защо се обажда, като говореше максимално бързо, но и колкото се може по-ясно — каза, че е адвокат от Сан Франциско и че може би е открил някаква връзка между клиентката си и убийството на Симпсън Крейн.

Последва доста дълга пауза.

— Как казахте, че ви е името?

Харди повтори. Последва още една пауза.

— Един момент. Изчакайте малко.

Когато гласът на Рестофър се чу отново, шумът около него беше утихнал.

— Казахте, че се обаждате от Сан Франциско?

— Да.

— Слушам ви.

Харди разказа всичко, този път по-подробно.

— Това е доста съмнително, господин Харди — отбеляза Рестофър накрая.

Харди се съгласи. Инспекторът беше напълно прав. Симпсън Крейн управляваше юридическата фирма, която се занимаваше с делата на медицинския център „Йерба Буена“, чийто член беше Лари Уит. Крейн лично не беше адвокат на центъра, нито пък на Лари. Дори и Джоди Бакмън не беше личен адвокат на Лари.

Харди не продължи да настоява — според него това беше най-лесният начин да накараш едно ченге да престане да те слуша. Особено след като теорията му беше недоказана.

— Е — каза той, — помислих си, че трябва да съобщя на някого, защото не бях сигурен. Да не ми тежи на съвестта.

Това беше знак за Рестофър да затвори, ако иска, но той не го направи.

— Бяхме доста сигурни, че убийството е дело на профсъюзните босове, но не успяхме да открием никакви улики. Направили са го професионално.

— Тук, при нас също. Разликата е, че признаха клиентката ми, съпругата на Уит, за виновна. Уж го е убила заради застраховката.

— Вече са я осъдили?

— Миналата седмица. Моят проблем е, че няма никакви факти в нейна полза… Може само да повтаря, че не го е направила. Твърди, че е видяла на улицата някакъв човек. Може да е бил наемен убиец и затова реших да поровя малко, за да разбера на кой и защо Лари е бил неудобен. Мисля, че открих.

— Остават ми четири месеца до пенсия — отбеляза Рестофър след малко. — Не бих имал нищо против да приключа случая успешно. Крейн беше известен човек. Жена му също. Но в момента имам четири други случая… Кога да намеря време? — Това си беше негов проблем и Харди го остави да мисли как да го реши. — Разполагате ли с някакви документи? Каквито и да е?

Харди разполагаше само с циркулярната оферта и проспекта. Предложи да му ги изпрати, ако иска.

— За колко пари става дума?

— За около седемнайсет милиона.

— Седемнайсет милиона!

— Според мен това може да е сериозен мотив да видиш сметката на някого.

Рестофър изсумтя.

— Тук, при нас понякога стигат и седемнайсет цента. Добре де, изпратете тези неща. Ще им хвърля едно око.

Сега Харди би могъл да затвори, но не искаше да подвежда полицая. Искаше да му каже абсолютно всичко.

— Инспекторе… — започна.

— Името ми е Флойд. Да си говорим на „ти“.

— Добре, Флойд, има още нещо, което трябва да знаеш и което не подкрепя теорията за наемния убиец. Може да се окаже, че си си губил времето.

— Слушам.

— Не знам дали наемните убийци постъпват по този начин, но Лари Уит беше застрелян със собствения си пистолет.

Тишина. На Харди му се стори, че чува въздишка.

— Крейн също — каза той. — Изпрати онези неща.

Поне бе тръгнал по някаква диря, въпреки че подробностите не изглеждаха съществени. Като пакетът, доставен от „Федерал Експрес“, например. Докато Харди попълваше формуляра, с който искаше Али Сингх да бъде призован като свидетел, си спомни, че фактурата за пратката е сред веществените доказателства по делото и че е достатъчно да я погледне, за да види кой е подателят.

Оказа се, че е Нанси Дистефано. Харди си спомни, че Том бе ходил до къщата на Дженифър през седмицата преди убийството, за да занесе подарък на Мат. Нанси беше решила да даде своя лично, но след като посещението на семейство Уит у тях бе пропаднало, бе решила да го изпрати по пощата. Не беше важно какво е имало в пакета — вероятно бе потънало сред купчината играчки на Мат. Така или иначе, още един незначителен въпрос бе намерил своя отговор.

В разпродажбата на медицинския център „Йерба Буена“ имаше нещо гнило. Теорията на Харди не беше напълно разработена, да не говорим за доказана, но това, което подозираше, го привличаше неудържимо. Както и всяка друга възможност. Ами ако Симпсън Крейн и Лари Уит независимо един от друг се бяха натъкнали на някаква непочтена игра и са заплашили да я разкрият? Този, който я е започнал, е трябвало да премахне двете пречки — Лари и Симпсън, — за да продължи. Наел е някой, за да свърши мръсната работа и всичко е станало така, че следите да водят другаде — към профсъюзите в единия случай и към съпругата в другия. Любопитен паралел.

Неделя сутрин, пържени яйца с бекон в тигана. Франи, по хавлия, чете вестника в осветената от слънцето кухня. Ребека и Винсънт се радват на рядкото удоволствие да се занимават един с друг — Ребека помага на мама да храни бебето, като успява да напъха в устата му цели двайсет процента от банановата каша.

Харди наблюдаваше всичко това с ъгълчето на окото си. Ценеше тези моменти от семейния живот и им се наслаждаваше истински. От другата стая се чуваше симфонична музика — поредното влияние на Фримън. Той стана, прекоси кухнята и целуна Франи по челото.

Тя се обърна разсеяно и също го целуна. В този момент телефонът иззвъня — винаги ставаше така.

— Не вдигай — каза Харди. Стоеше до апарата и засега се справяше с изкушението успешно.

Но Франи вече бе станала.

— Сюзън е. Каза, че ще се обади. Може да е бременна. — Вдигна слушалката, намръщи се и каза: — Един момент. Сега ще се обади.

Изгледа я кръвнишки, но вече нямаше какво да направи.

Беше Флойд Рестофър.

— Имам добра новина и лоша новина. Лошата новина е, че съм отстранен от случая.

— Отстранен си от случая!? — Харди излезе със слушалката в коридорчето, за да чува по-добре. — Защо? Какво стана?

— Май е свързано с политиката. След като получих офертата в петък, поговорих с младия Крейн, Тод, сина на Симпсън. Попитах го дали има нещо против да поговоря с някои от съдружниците му и той каза, че не възразява. Не му обясних точно за какво става дума… само, че работим по нова версия. Попитах го дали баща му се е занимавал с „Йерба Буена“.

— И?

— Лично не е. Бил е Бакмън и неговите помощници.

— Добре.

— Поговорих с Бакмън. Стори ми се свестен човек. Искаше да помогне. — Харди също си спомняше разговора си с него. — Попитах го дали познава Уит. Каза ми, че е чувал името. После си спомни, че си му се обаждал и че той е забравил да те потърси, както бил обещал. Записа си, така че го очаквай. След това поговорихме за акциите и дали е възможно Симпсън да е бил замесен по някакъв начин. Бакмън не можеше да си го представи, аз нямах повече въпроси и всичко свърши. Останах с впечатлението, че името Уит не му говори нищо конкретно.

— Спомена ли пред него седемнайсетте милиона?

— Да. Според него цифрата била силно преувеличена, но щял да провери за всеки случай. Можело и да са си разпределили малко пари като премия, а и директорите си запазили правото да изкупят всички акции обратно, но това не било тайна за никого.

— Добре, а защо са те махнали от случая?

— Помолиха ме, това е всичко. Вчера ми се обадиха у дома.

— Кой?

— Заместник шефа ми. Но не ми нареди, а по-скоро ми предложи… Какво съм се бил захванал с убийство отпреди десет месеца, когато ми оставали четири месеца до пенсия? По-добре било да си разчистя бюрото и да не се занимавам с дивотии.

Харди се загледа през прозореца. Хрумна му нещо.

— А откъде е разбрал, че отново си се захванал с този случай? Ти ли му каза?

— И аз му зададох същия въпрос. Инициативата беше на шефа, който пък си поприказвал с господин Келсо.

— Кой е господин Келсо?

— А, да. Забравих, че не си оттук. Франк Келсо е един от видните ни граждани. Обадил се на шефа и се поинтересувал защо тормозим, употребил точно тази дума, защо тормозим един от стълбовете на гражданското ни общество, при това, когато е дълбоко опечален. Предполагам, че става дума за Тод Крейн.

Виден гражданин на Лос Анджелес. Започваше да става горещо. Така или иначе, бе докоснал оголен нерв и това го изпълни с надежди.

— И какво ще правим в такъв случай?

— Какво ще правя аз ли? Боя се, че няма да правя нищо. Положението ми е такова, че не искам да мътя водата. Щом като шефовете искат да се откажа, отказвам се и толкова.

— Наредиха ти да забравиш убийство?

— Случва се по веднъж на няколко години. — След секунда добави сериозно: — И аз зададох същия въпрос. Знаеш ли какво ми отговориха? Попитаха ме дали имам някакви сериозни улики или се опитвам да ловя риба в мътна вода. Аз споменах най-важните неща за клиентката ти и всичко останало и той заяви, че според него съм ловял риба. Аз възразих, че понякога и от това има полза, но той ме отряза, че сега моментът не бил такъв. — Рестофър въздъхна. — Това тук е лотария, а ме чакат четири нови случая, които трябва да приключа преди да се пенсионирам.

Харди изчака малко и опита пак:

— И можеш да си отидеш, като оставиш такава работа недовършена?

Беше смешен опит да събуди у него чувство за вина, но бе длъжен да опита всичко.

Рестофър се засмя.

— Знаеш ли колко неразкрити престъпления съм оставил зад гърба си? Не ти трябва да знаеш, но така или иначе, едно повече няма да промени нищо. Можеш да опиташ с някой частен детектив. Мога да ти препоръчам един-двама от тукашните.

— Флойд, трябва ми професионалист. Някой, който е вътре. — Може би комплиментът би свършил работа? Рестофър разполагаше със средства и опит, недостъпни за никакъв частен детектив.

— Не мога да ти помогна, Харди. Съжалявам.

— Разбирам, Флойд. Благодаря ти все пак.

Канеше се да затвори и зачака инспекторът да се сбогува, но вместо това той попита:

— Няма ли да ме попиташ за добрата новина?

— Питам те. — Макар че и лошата новина бе добра в известен смисъл — намесата на полицейски шефове и видни граждани означаваше, че не всичко е химера. Имаше нещо гнило. Някой искаше да го прикрие. — Каква е добрата новина?

— Добрата новина е, че снощи докато си мислех, че всичко това вони, реших днес да проверя някои работи. На едно място тук държим архиви с нещата, които правят баровците. Не са секретни, макар че понякога е трудно да се вредиш. Записва се кой с какво е допринесъл за еди-коя си кауза, все от тоя сорт. Реших да проверя делата на нашия господин Келсо, да видя дали някой от „Йерба Буена“ не разчита на него за някоя и друга услуга. Познай какво открих.

— Че има такъв.

Харди си го представи как кима.

— Маргарет Морънси. Стара фамилия от Сан Марино. Старо богатство.

— Тя ли е говорила с Келсо?

— Не мога да го докажа, но съм готов да се обзаложа.

— А не можеш ли да отидеш при заместник шефа си и да му кажеш, че с това играта излиза от сферата на риболова?

— Не е достатъчно, Харди. — Рестофър не желаеше да се занимава повече и толкова. Нямаше никакво намерение да си навлича неприятности няколко месеца преди да се пенсионира. Все пак Харди му беше благодарен.

— Без доказателства не може да се направи нищо — добави инспекторът.

— Знаеш ли нещо за тази Маргарет Морънси?

— Нищо особено. Членува може би в десет борда… тези хора си изкарват хляба така, нали? Участват в директорски бордове, пазят парите и срещу това получават неголеми суми. По този начин богатите си остават богати. Ей, слушай, след четири месеца отивам да живея край едно езеро в Монтана, в къща, която съм купил. Ще се махна веднъж завинаги от тази зоологическа градина. Защо да блъскам повече?

— Звучи добре.

— Ще бъде добре, и още как. Първата година само ще рисувам. Не съм рисувал, откакто бях малък. Някога обичах да го правя, но после така и не ми остана време.

— Аз пък правех разни неща от дърво. Без пирони — каза Харди.

— Е, живот… — въздъхна Рестофър след малко. — Все едно. Реших да ти се обадя и да ти кажа какво съм открил. Може и да имаш късмет.

— Благодаря ти, Флойд. Оценявам го.

— Слушай, ако ги заклещиш по-сериозно, обади се. Ще бъда на линия.

— Разбрах.

— Дочуване.

44

Харди се изкачи по стъпалата на съдебната палата. През нощта беше станало студено и сутрешното слънце грееше слабо, сякаш през марля, само колкото да хвърля дълги сенки.

И през ум не му бе минавало, че ще чувства отсъствието на Дейвид Фримън, но сега бе сигурен, че арогантното му, троснато и самонадеяно присъствие ще му липсва. Влезе в сградата, премина през металотърсача и слезе в кафенето, в което все още нямаше много хора. Поръча си кафе, седна на една маса и извади от чантата си нов бележник и черна химикалка.

Беше едва седем и четирийсет, а заседанието щеше да започне в девет и половина.

След разговора си с Флойд отдели цял час, за да прецени възможностите и в края на краищата реши, че вече не му е останало никакво време, за да търси каквото и да било в Лос Анджелес. Трябваше да защитава клиентката си в съда — Дженифър Уит щеше да бъде осъдена на смърт, ако не откриеше сериозни основания това да не стане.

И, разбира се, не можеше да използва най-добрия си аргумент.

Все пак втората фаза му даваше малко по-голяма свобода за действие, отколкото бе имал Фримън през първата. През първата фаза се отделяше повече внимание на тежестта на доказателствата, на фактите. При втората беше нужно да се изведат на преден план фактори, които могат да убедят съдебните заседатели в добрите човешки качества на обвиняемия. Харди би могъл да говори за всичко — за Дженифър като съпруга и майка, за детството и приятелите й, дори за домашните й животни. Бедата бе, че през последната седмица, въпреки ежедневните двучасови разговори с нея, не бе открил почти нищо повече в този дух от това, което вече му бе известно. Предполагаше, че онази част от живота й, за която бе упълномощен да говори, не би трогнала съдебните заседатели ни най-малко…

Лари Уит й бе забранявал да има приятели и тя се бе примирила. Дори не й бе позволявал да се занимава с живота на Мат в училище. Не бе посещавала брат си и родителите си. Нямаше дори домашни животни. Няколкото пъти, когато бяха излизали с Лари на вечеря или пък го бе придружавала на официалните коктейли, се бе държала като недостъпна красавица, като съпруга ловен трофей.

Продължаваше да не приема кошмарната реалност — че е призната за виновна. Харди продължаваше да я убеждава, че от гледна точка на съдебните заседатели, тя е жесток, безскрупулен убиец. Трудна за приемане истина, но истина. Дженифър я избягваше, както бе избягвала толкова много други истини в живота си.

Най-накрая постигнаха някакъв компромис — тя се съгласи Харди да изтъкне различни факти, които според него биха накарали съдебните заседатели да променят мнението си за нея, дори да пледира за живота й, все едно че наистина е виновна, стига да не споменава, че Лари я е малтретирал. В същото време Харди трябваше да продължи да търси нови версии за убийствата, защото надежда все още съществуваше, а откриването на друг евентуален извършител бе най-добрата защита. Независимо от реалността, Дженифър все още се надяваше, че истинският убиец ще бъде открит и тя ще бъде оправдана напълно.

И така, респектиран от предупреждението на Дейвид Фримън, Харди отдели по-голямата част от нощта, за да подготви и систематизира аргументите, подкрепящи твърдението, че става дума за наемен убиец, с определен мотив, свързан с непочтената игра в медицинския център „Йерба Буена“. За тази цел бе призовал като свидетел Али Сингх.

Усилията да се представи Дженифър като олицетворение на човечността и добротата се оказаха доста по-тежки. Тя просто не беше дружелюбната приятна съседка, която имат всички и никога не се бе преструвала на такава. Отраснала като трудно и неприветливо дете, тя се бе превърнала в трудна и неприветлива жена, както всички в съдебната зала бяха успели да видят — високомерна, хладна, прикрита, склонна към самоунищожение. Нямаше начин да се разбере какво се крие зад тази фасада. Съдебните заседатели не биха могли да изтълкуват правилно много от нещата, които бе направила след ареста, но Харди предполагаше, че са успели да научат всичко, което знаеше и той самият, и едва ли ще го забравят.

Отбеляза си фактите, върху които съдебните заседатели щяха да изграждат заключението си — след като е убила мъжа си и сина си, Дженифър е излязла да тича, за да си осигури алиби — банковият автомат за малко щеше да ги заблуди. После хитрото бягство от затвора, при което бе останала на свобода три месеца, през които не бе прекратила връзката си с психотерапевта (ето ти любяща съпруга).

Макар и съдия Вилърс да бе инструктирала съдебните заседатели да не вземат предвид първия пункт на обвинението, отпаднал поради липса на достатъчно доказателства, Харди не се съмняваше, че според тях Дженифър беше убила и първия си съпруг и този факт несъмнено щеше да натежи на везните, когато му дойдеше времето.

Да, Дженифър беше хубава. Може би някои мъже я намираха дори за красива. Но Харди подозираше, че даже и този факт може да се обърне срещу нея — цялото й високомерно поведение подсказваше, че тя е над тези неща… може би и над закона? Сълзите биха й помогнали в това отношение, но тя правеше всичко възможно, за да не ги види никой.

Харди отдели почти цял ден, за да формулира инструкциите, които съдия Вилърс трябваше да даде на съдебните заседатели, преди да се оттеглят, за да вземат решението си.

— Добро утро, дами и господа.

Пауъл застана на няколко метра от съдебните заседатели и се обърна с лице към тях. Говореше тихо, със спокоен глас. Като че ли демонстративно се стремеше да избягва всякакво театралничене. Може би долавяше, че на съдебните заседатели им е дошло до гуша от поведението на Фримън?

Проблем беше и фактът, че след почивните дни рейтингът на Пауъл бе скочил. Сега той водеше пред следващия кандидат със седем пункта и имаше реални шансове да бъде избран още на първия тур. Харди предполагаше, че някои от съдебните заседатели знаят това и следователно шансовете на Дженифър намаляваха още повече. Влиянието и авторитетът на Пауъл биха нараснали неимоверно, ако съдебните заседатели гледаха на него като на бъдеща най-важна фигура в прокуратурата, а не като на обикновен неин служител. Но и срещу това не можеше да се направи нищо.

Пауъл продължи:

— В нашата страна, в Съединените американски щати, средно по веднъж на всеки два часа се извършва убийство… всеки ден, всяка седмица, всеки месец. Допреди няколко години за такова престъпление се присъждаше смъртно наказание сравнително често. Дори и за така наречените по-леки престъпления като изнасилването и някои случаи на въоръжен грабеж.

В нашата „просветена“ епоха, вече не е така. Обществото ни осъжда на смърт само за най-вероломните убийства, при това ако са налице особени обстоятелства. Такива, според закона, както ви разясни съдия Вилърс, са отнемането на живота на няколко души, причакването на жертвата, убийство с цел лично облагодетелстване, убийство на полицейски служител.

Вие признахте Дженифър Уит за виновна в убийството на двама души, с цел финансово облагодетелстване. Това вече не подлежи на оспорване. През настоящата фаза на процеса аз ще ви покажа защо щатът Калифорния настоява за смъртно наказание.

Първо, погледнато строго юридически, според законите на щата, изброените престъпления влекат след себе си смъртно наказание. Разбира се, ние не можем да си затворим очите и пред нещо друго… пред личността на убиеца, личност, толкова лишена от милост и човешки чувства, че се е оказала способна да замисли и най-хладнокръвно да приведе в изпълнение плана си за убийството на мъжа си, при което жертва е станал и нейният син, нейният единствен син, плът от плътта й и кръв от кръвта й.

Харди очакваше подобно встъпление. Колкото и високопарно да изглеждаше то, несъмнено въздействаше силно и беше издържано юридически. Никой досега не се бе наел да твърди, че смъртта на Матю Уит не е била случайна, но беше ясно, че тя е настъпила като пряка последица и по време на извършването на друго „хладнокръвно“ убийство. Извършителят на едното, според прокурора, трябваше да е предвидил и възможността да извърши другото. В такъв случай юридически и двете убийства се квалифицираха еднакво или почти еднакво и Харди реши, че няма смисъл да възразява по този пункт, защото така само би накарал Пауъл да изреди горните аргументи.

Прокурорът замълча и се обърна към масата на защитата. Дженифър, която сега седеше отляво на Харди, сякаш вдигна гордо глава и се вторачи дръзко в него, без дори да премигне. Харди сложи ръка на китката й и почувства, че трепери. Стисна я, за да я предупреди — подобна демонстрация на хладнокръвие нямаше да е от полза.

Но досега синът й бе споменаван сравнително рядко и бегло — сега прокурорът използва силни думи, които я нараниха. Беше й трудно да понесе всичко това. Тя издърпа ръката си и каза гласно:

— Ти си задник.

Залата се взриви.

Пауъл остана на мястото си с провиснала челюст, но несъмнено му беше приятно. Защо да не я остави сама да си надене примката? Вилърс призова към ред, започна да удря с чукчето. Залата продължаваше да жужи зад гърба на Харди. Той се опита да притегли Дженифър към себе си, да я застави да млъкне веднага.

Вилърс се мъчеше да надвика шума, но безуспешно. Дженифър се надигна, искаше да каже още нещо. Харди стисна ръката й. Опитваше се да я успокои, да я спаси.

— Ох! Причиняваш ми болка! — извика му тя. — Пусни ме!

Изплъзна се и се обърна към съдията, после към съдебните заседатели. Двама пристави приближаваха, готови да я усмирят.

Харди скочи, улови я и в същото време се опита да направи знак на приставите, че не е нужно да се намесват. Съвсем тихо и настойчиво, започна да повтаря:

— Успокой се, всичко е наред…

Само че не беше. Дженифър се самоубиваше.

Вилърс се изправи, забравила за чукчето. Някой отзад повика Дженифър по име и тя се обърна. Доктор Кен Лайтнър си бе пробил път до парапета и тя се втурна към него, за да го прегърне. Започна да я гали с големите си ръце по косата, както се успокоява малко дете. Приставите не се приближаваха и чакаха. Кризата бе преминала само за няколко секунди и сега изглежда нямаше някаква реална опасност. Вилърс седна. Пауъл си придаде изненадан вид. Съдията удари с чукчето, обяви почивка и повика Харди в кабинета си.

Обикновено сивкавото лице на Вилърс бе станало аленочервено. Пауъл мълчеше.

— Няма да го направи пак, ваша светлост…

— Точно така, няма да го направи. — Каза го тихо, опряла се на ръце върху бюрото пред себе си. — Ако не я отстраня от залата и го направи, ще държа отговорен вас, господин Харди. Няма да спите у дома си цяла седмица.

Харди беше готов за упрека, но в тона на Вилърс долови някаква лична неприязън. Реши, че сега е времето да се увери дали това наистина е така.

— Ваша светлост, имате ли някакво лично възражение срещу мен?

— Имам възражения срещу поведението на клиентката ви в съда. Това е проблемът. Вие на различно мнение ли сте?

— Струва ми се, че има нещо друго.

Вилърс се изправи.

— Моля? — Присви очи към него и попита удивено: — Какво казахте?

— Казах, че според мен има нещо друго.

Очите на Вилърс се присвиха още повече. Гласът й стана дрезгав.

— Господин Харди, моята съдебна зала се смята за образцова във всяко отношение. Справедливостта се постига достатъчно трудно, така че нерядко правя салта, за да играя по правилата и за да съм обективна. Няма да допусна никой да твърди, че не е така.

— Не съм казал, че допускате личните си отношения в съдебната зала, ваша светлост, но все пак глобихте Дейвид Фримън за незачитане на съда, сега заплашвате мен с подобно нещо.

— Не се самоласкайте чак толкова. Ако имах повод, нямаше да се поколебая да постъпя така и с господин Пауъл. — Тя хвърли поглед към прокурора, който се бе слял с тапета. — Няма да позволя на никого да крещи безсрамия в залата. На никого! Фримън прекали, както често му се случва. И в наказанието няма нищо лично, както изглежда си мислите. Единствената причина да не отстраня клиентката ви от залата е, че това още повече би предубедило съдебните заседатели против нея. Наред с всичко друго, което си навлече сама. Така или иначе, вие гарантирахте за поведението й отсега нататък и ако днешния случай се повтори, ще предприема нужните стъпки. Против нея и против вас. Ясно ли се изразих?

— Съвършено.

Вилърс продължи да го гледа на кръв.

— Ваша светлост — добави Харди.

Встъплението на Пауъл отне още един час и стана време за обяд. Докато го слушаше, Дженифър нерядко впиваше нокти в ръката на Харди и той имаше чувството, че се забиват в кожата му през ръкава на сакото и ризата му.

Наред с всичко останало в речта на Пауъл се промъкна и намекът, че никак не било изключено подсъдимата да е планирала и убийството на сина си. Че това не е било никаква „грешка“. Че момчето може би не е попаднало пред цевта на оръжието й случайно, че майка му си е давала сметка, че може да се наложи да убие и него.

Харди имаше чувството, че Дженифър всеки момент ще скочи и ще се нахвърли върху Пауъл. Самият той едва се сдържаше. Обвинителят минаваше всякакви граници.

— А кой ще говори от името на жертвите? — каза той накрая. — И ако нашето общество не е в състояние да осъди на смърт един човек, който не заслужава да живее, защото е убил предумишлено собственото си дете, какво общество е то тогава? И кое е това наказание, ако не смъртното, което би могло да изравни везните на справедливостта?

Като по чудо Дженифър понесе всичко това външно спокойна. На няколко пъти от очите й избликваха гневни сълзи, но тя бързо ги изтриваше. В края изглеждаше напълно спокойна.

— Хайде, отрежи му топките на това копеле! — прошепна тя на Харди, когато Пауъл се върна на мястото си.

— Чухте какво каза господин Пауъл по отношение на клиентката ми… че не заслужава да живее, защото е извършила толкова тежки престъпления. Аз бих се съгласил с него… ако ги беше извършила наистина.

Пауъл вдигна ръка, без да става.

— Възразявам, ваша светлост. Вината на обвиняемата е установена.

— Признах това, ваша светлост. — Харди се надяваше да го оставят да продължи. Съзнаваше, че единственият му шанс, макар и минимален, да допуснат да се говори за други версии, беше да изясни докрай отношението си към решението на съдебните заседатели от първата фаза. Че не се опитва да го оспори, а просто да предложи възможни алтернативи.

Вилърс се замисли за миг.

— Това, надявам се, е изяснено. Продължавайте. — Не изрази ясно мнението си и Пауъл реши, че възражението му е отхвърлено и че ще се вкопчи във всичко, до което се добере.

— Представените през първата фаза аргументи и доказателства — продължи Харди, — ви убедиха извън всякакво съмнение, че обвиняемата Дженифър Уит е виновна. Сега обаче, от вас се иска да решите дали ще живее. Тук критериите са различни… Ако сега допуснем грешка, която да доведе до нейната екзекуция, няма да има връщане назад. Ако някога, в бъдеще се появят нови факти и доказателства, които я оневиняват или поне смекчават вината й, ще бъде твърде късно.

Законът признава понятието „продължаващо съмнение“ и съдията ще ви запознае с него, когато му дойде времето. Продължаващото съмнение не отменя основателността на вашето предишно решение, но предвижда ситуации, подобни на тази, в която се намираме ние в момента. Макар че признахте Дженифър Уит за виновна — Харди смяташе, че е по-добре да повтаря това словосъчетание, — няма да е лошо, ако се замислим за нещата, които не чухме и не видяхме в тази зала, за това, което призна и обвинението, и което един ден може да изправи съвестта ви пред много сериозни продължаващи съмнения.

Както и Пауъл, Харди започна встъплението си от средата на залата, но постепенно се придвижи пред съдебните заседатели. Слушаха го с цялото си внимание — в крайна сметка това беше първото му самостоятелно появяване и те изпитваха любопитство. Щеше му се да мисли, че има и нещо повече — че думите му постигат целта си.

Реши да забави малко темпото. Отиде до масата, престори се, че преглежда бележките си, отпи глътка вода.

— Първото от тези неща, дами и господа, е това, че няма свидетел, който е видял как Дженифър Уит стреля по когото и да било. Няма такъв човек. Нито един. Чухме господин Алварес да твърди, че е видял Дженифър Уит пред дома й веднага след изстрелите. Госпожа Барбието заяви, че я е чула да крещи преди тях. Но никой от двамата не я е видял да стреля. Ще ми се да ви припомня и фактът, че госпожа Барбието никак не беше наясно по въпроса за изтеклото време между виковете и изстрелите, и че съществува възможността — макар че не й бяха обърнали внимание при вземането на решението си — господин Алварес пред къщата да е видял друга жена и да си е помислил, че е Дженифър.

— Възразявам ваша светлост. Колегата оспорва показания.

— Само ги напомням на съдебните заседатели, ваша светлост.

— Това не е някаква дискусия около кръглата маса, господин Харди. Но възражението не се приема.

Спечели една точка и в същото време го плеснаха през пръстите. Макар че Вилърс беше точна до прекаленост в преценките си, това не означаваше, че в нейния съд човек лесно би могъл да се справи със задачата си.

— Благодаря ви, ваша светлост. — Харди отново се обърна към съдебните заседатели. — Какво още не ни беше обяснено? Истина е, че Дженифър Уит е трябвало да получи пет милиона долара от застрахователната полица на мъжа си и тази сума беше приета като мотив за убийството. Но ако това е истината, ако тези пари са я накарали внимателно да планира деянието си, къде са доказателствата за това планиране? За какво е бил скандалът, чут от госпожа Барбието? Ако Дженифър Уит е убила мъжа си, не е ли възможно да го е направила тъкмо, защото е била афектирана от този скандал? Без никакъв предумисъл? На тези въпроси представените ни доказателства не дават отговор. Ние не можем да дадем този отговор. — Направи кратка пауза, за да остави съдебните заседатели да обмислят чутото и продължи: — Съществуват още две неща, върху които искам да привлека вниманието ви. Най-напред, Дженифър Уит твърди, че не е извършила тези убийства. Ще кажете, че това е естествено. Добре. Но тя не престана да го твърди през цялото време още от самото начало, когато заяви, че не се признава за виновна. Тя не заяви нито веднъж, че не е била на себе си, например, че е станало неволно или пък — Харди пое дълбоко дъх, — че се е опитвала да избегне ударите на мъжа си. Би могла да твърди нещо такова — продължи той веднага, — с надеждата да я признаете за виновна в по-малко престъпление, например убийство по непредпазливост, дори да я оправдаете. Но тя не направи това. Нямаше фанфари и фойерверки, нямаше хитроумни ходове на защитата, които да спасят живота й… защото, повярвайте ми, колегата Дейвид Фримън е виртуоз в това отношение и щеше да се справи блестящо.

Харди се върна до мястото си и отпи още една глътка вода.

— Последното, дами и господа, е свързано с нещо много важно, което до този момент не е отразено в протокола на този процес… Имам предвид факта, че, тъй като никой не е видял с очите си как Дженифър Уит застрелва мъжа си и сина си, непременно би трябвало да съществува възможността това да е извършил някой друг.

Пауъл не се забави нито миг.

— Ваша светлост, имаме решение на съда!

Но възражението му и този път не беше прието. Харди не твърдеше, че има логическо противоречие и отново не оспорваше предишното решение, нито пък правеше догадки в точния смисъл на думата. Вилърс му позволи да продължи, но го предупреди да внимава, защото бил на ръба.

Харди кимна и се обърна към съдебните заседатели.

— Не съм се изправил пред вас, за да доказвам, че решението ви да признаете Дженифър Уит за виновна е погрешно. Вие положихте големи усилия, докато стигнете до него и аз ценя труда ви. Но въпреки всичко фактът, че не е невъзможно някой друг също да е имал мотив да убие Лари Уит и да го е извършил си остава налице. И така, през настоящата втора фаза на процеса ще чуете някои неща за самия Лари Уит — що за човек е бил, с какво се е занимавал и така нататък. Смятам, че някои от тези факти са убедителни и ще ви накарат да се усъмните. — Той пое дълбоко дъх и продължи: — Дами и господа, има и още един, много болезнен въпрос. Във встъплението си господин Пауъл надълго и нашироко се спря на…

Пауъл скочи.

— Възразявам, ваша светлост. Не е време защитата да влиза в спор с обвинението.

— Приема се — отсече Вилърс. Харди имаше чувството, че го предизвиква.

— Добре — кимна той и погледна към съдебните заседатели съучастнически, но вън от полезрението на Вилърс. — Сега трябва, трябва да кажа две думи и за смъртта на Матю Уит. — Направи пауза и този път не само заради драматичния ефект. Не можеше да позволи трагедията със смъртта на момчето, независимо по какви причини е настъпила, да бъде представена изопачено в съда. — Няма никакви доказателства или сведения, че Дженифър Уит е била лоша майка. Ако, например, някой лекар беше в състояние да твърди, че Матю Уит е бил малтретиран, не се съмнявайте, че вече щяхте да сте го изслушали като свидетел на обвинението. Няма такъв.

А защо? — Харди се обърна и посочи с ръка Дженифър. — Защото Дженифър Уит е била забележително добра майка. Никой не се нае да твърди, никой не се реши дори да намекне противното. Тя е обичала сина си. Смъртта му е била тежък удар за нея. Тя не е замисляла никакъв план, който дори и косвено би застрашил живота му. Това, дами и господа, е простата истина.

Харди погледна крадешком към Вилърс, защото очакваше Пауъл да възрази. Но прокурорът не реагира. Встъплението му беше пределно неконкретно, а и все още беше само началото. Въздъхна и прецени, че на този етап не може да направи нищо по-добро. Благодари на съдебните заседатели и се върна на мястото си.

Харди седеше на бара в „Шамрок“ и пиеше любимия си коктейл. Някога, като барман, се гордееше с него, но заместникът му Алън не умееше да го прави добре и питието имаше плосък, невзрачен вкус. Или това се дължеше на преживяното през деня?

След умората в съда, след емоционалното изтощение, Харди реши, че няма да е разумно, ако се прибере направо вкъщи. Никак не му беше лесно да превключи от напрегнатата, дори враждебна атмосфера в залата, на домашен режим и затова се обади на Франи, че има нужда да поотпусне малко нервите си, ако тя не възразява, разбира се.

Толкова рано в понеделник край бара имаше още само пет души. Две двойки седяха на масите в салона, а една наистина красива жена разговаряше с Алън в дъното. От уредбата долиташе гласът на Уили Нелсън, който пееше за това, колко пъти бил грешил, колко често се чувствал объркан. Харди му влизаше в положението.

Алън бе въвел нова мода в бара, от деветдесетте, както се изразяваше Моузес — къса коса, гладко избръснато лице, риза, панталон. Веднъж Моузес бе отбелязал, че откакто Алън е зад бара, идват много повече млади и неомъжени клиентки, отколкото преди. Харди се съгласи, но възрази, че сигурно са празноглави, щом се подлъгват по външния вид и че самият той държал повече на същността, на характера и дълбочината, на истинските неща. Моузес кимна и каза, че няма нищо против истинските неща, само че те не можели да продадат такива количества алкохол. Освен това, след като се запознал със Сюзън и той започнал да си пада по външния вид. Нещата се променят.

Красивата жена каза нещо и Алън се засмя. После се обърна към Харди и му се усмихна като младенец, който никога през живота си не е бил лъган. Може би това е всичко, каза си Харди, професията ми е такава, че през повечето време трябва да слушам лъжи.

Отпи още една глътка от учтивост, остави пари на бара и вдигна ръка, за да се сбогува. Външен човек в собствения си бар.

Беше се стъмнило. В къщата на Дистефано светеше само един прозорец — вляво. На алеята нямаше коли. Харди бе паркирал на съседната пресечка. В джоба си носеше призовка.

Изкачи се по стъпалата с разтуптяно сърце и се зачуди как ли би реагирала Франи, когато научи за тази част от времето му за разпускане. През осветения прозорец видя Нанси — правеше нещо в кухнята. На верандата спря и се ослуша. Не се чуваха гласове. Ако Фил си беше у дома, щеше да се наложи да действа грубо или поне да се опита.

Позвъни.

Крушката над главата му светна и Нанси се появи на прага.

— Здравейте — поздрави го тя и се огледа — зад гърба му, нататък по улицата.

— Фил у дома ли си е?

Тя поклати глава.

— Повикаха го по работа.

Харди отново се стъписа от факта, колко млада изглежда — Дженифър бе взела нейната фигура. Тъкмо тя й беше помогнала да намери двамата си съпрузи… значи може би красотата не беше чак такава благодат…

— Дойдох, за да ви помоля да дойдете в съда и да свидетелствате. За дъщеря си.

— Да свидетелствам? Какво искате да кажа?

— Колко я обичате.

Нанси преглътна мъчително.

— Аз наистина я обичам.

— Зная. Искам да го кажете на съдебните заседатели.

— Защо?

— Защото това може да помогне да спасим живота й. Защото е нещо човешко, нещо, което може да се види и почувства.

В очите й се появи тревога, както нерядко в очите на дъщеря й. Харди си помисли, че гледат така, когато очакват някой да ги удари за нещо, което са направили.

— Имам нужда от това, Нанси — продължи да настоява той. — Дженифър има нужда от това. Прокурорът се мъчи да я изкара по-черна от дявола.

— Знам. Гледах по телевизията. — Пак погледна към улицата. Мълчеше.

— Какво има?

— Безпокоя се заради него. — Харди почувства как по гърба му полазват тръпки.

— Не е възможно Фил да не иска дъщеря му да остане жива, Нанси. Не мога да повярвам такова нещо.

— Всичко това… Той е бесен. Бесен е, че всички знаят какво става с Дженифър и го гледат особено.

— Безпокои се как хората гледат на него!?

— Не само се безпокои. Казах ви, бесен е. Казва, че предпочитал да не се била раждала. Не ми позволява дори да мисля за нея, не да говоря.

— Нанси, а как ще се почувства, ако я екзекутират? Как ще се почувствате вие самата?

Умолителният поглед в очите й беше повече от красноречив… не ме питайте това… Тази жена обичаше дъщеря си и се страхуваше от мъжа си. Харди би могъл да се обзаложи, че в този момент тя най-много желаеше той да си тръгне.

Но Харди не беше дошъл, за да си тръгва толкова бързо. Извади призовката.

— Нанси, това е призовката за съда. Имам нужда от помощта ви. Някой трябва да каже пред всички, че Дженифър е обичала сина си, че тя не е безполезен човек, че си струва да живее. Съдебните заседатели трябва да видят, че някой се нуждае от нея. — Нанси притисна призовката към гърдите си. — Нанси, на колко години сте — попита Харди неочаквано.

Тя се опита да се усмихне, но не се получи.

— Четирийсет и осем.

— Още не е късно.

Нанси стисна призовката в юмрук и въздъхна почти разтреперана.

— Боя се, че е.

Телефонът иззвъня посред нощ. Фримън.

— Още ли не си разбрал? Никой ли не ти се е обадил?

Харди премигна и се опита да фокусира часовника — четири и половина.

— Не, Дейвид, никой не ми се е обаждал.

— Е, обадиха се на мен. Майката на Дженифър току-що се е опитала да убие мъжа си.

45

И двамата бяха в болницата „Шрайнърс“ — Фил в операционната на интензивното отделение, а Нанси в отделна стая, под охрана. Харди отиде там преди шест, преди да изгрее слънцето, преди всякакви други адвокати или репортери.

— Тя ще се оправи. За него не знам.

Инспекторът, Шон Маниън, бе прекарал безсънна нощ. Работеше в участъка до „Шамрок“ и се познаваше с Харди. Двамата се разбираха. Намираха се в коридора пред стаята на Нанси. Бяха й дали успокоителни и известно време нямаше да е в състояние да разговаря с никого.

— Какво се е случило?

Маниън беше здрав и набит, малко по-нисък от Харди, със сипаничаво лице, цепната брадичка и монашески бретон. Говореше бързо, вечно прегърбен, с ръце в джобовете и дъвка в устата.

— Този тип за пореден път се опитал да я пребие и на нея й се е видяло прекалено, предполагам. Грабнала някакъв нож и го наръгала. Четири пъти, ако не греша. Не. Пет.

— Зле ли е?

— Три от раните са по ръцете, но има и две в корема. Възможно е да е улучила и сърцето. Последния път, когато проверих, още не бяха сигурни. Тя ни се обади. Веднага.

— Ще я обвините ли?

Маниън продължи да дъвче замислено.

— Не знам. Питай в прокуратурата, но се съмнявам. В какво?

— Опит за убийство, например.

Маниън изсумтя.

— Не може. Било е самозащита. Трябва да видиш как изглежда тя самата. Кучият син направо трябва да умре. Ако оживее и някой бъде прибран на топло, ще е той.

— Шон, ти ли се обади на Дейвид Фримън?

— На кого?

— Няма значение. Може би го е направила тя, преди да стигнете до тях. — Харди махна с ръка към стаята. — В безсъзнание ли е?

Маниън кимна.

— Спи. Ела пак към обяд, ако искаш да говориш с нея.

— Не мога. Имам дело — отвърна Харди.

— Късметлия. — Инспекторът разпери ръце. — Е, все едно. Довечера още ще е тук, сигурен съм. В това състояние няма да отиде никъде.

— Толкова ли е зле?

Маниън кимна.

— Доста зле. Но все пак е жива. Имала е късмет.

Харди знаеше, че той е причината. Ако не му бе хрумнала тази идея, ако не бе отишъл при Нанси с призовката, ако не се бе опитал да я убеди да свидетелства… Фил явно бе разбрал и сега двамата бяха в болницата.

През нощта не беше спал и би трябвало да се чувства уморен, но когато влезе в малката стаичка за разпити на седмия етаж малко след осем часа, все още чувстваше притока на адреналин в организма си. Все едно, че беше изпил литър еспресо.

Дженифър все още не се бе облякла за съда. Доведоха я с червените затворнически дрехи.

— Е, какъв е днешният ти съвет? — попита тя. Държеше се, сякаш бе загубила надеждата си в него.

Каза й.

Стоеше в обичайната си поза — с кръстосани на гърдите ръце, облегната на вратата. Преди Харди да успее да довърши, тя се отпусна на стола, потресена.

— Дженифър?

— Да. Какво означава това?

— Според мен означава, че майка ти е искала да даде показания в твоя полза и баща ти е решил да я набие заради това.

— Но защо е рискувала? Тя го познава много добре!?

— Може би, защото те обича?

Дженифър се втренчи в него. Устните й помръдваха. След миг раменете й се разтресоха.

Харлън Пул, много нещастен, отново зае свидетелската банка. През двете седмици след първото му явяване в съда сякаш бе загубил двайсетина килограма от теглото си. Този път нямаше да прибягва до предположения и догадки.

Дийн Пауъл стана и се приготви. Изборите наближаваха и кандидатът навлизаше в ритъм.

— Доктор Пул, казахте ни, че след смъртта на първия съпруг на подсъдимата, сте решили да скъсате с нея, така ли е?

Пул потвърди. Вече се бе изпотил.

— Можете ли да ни кажете какво точно се случи между вас и Дженифър?

— Ние… аз просто се опитах да се отдръпна.

— Но тя работеше при вас и се виждахте всеки ден, нали?

Пул кимна.

— Работеше в приемната ми.

— Но въпреки това се наложи да се отдръпнете от нея?

— Аз… престанахме с интимните отношения.

Пул подръпваше яката на ризата си и сякаш искаше да погледне във всички посоки едновременно.

— Не можех да… с нея… — каза го едва чуто. — Може да ви се стори странно, но се страхувах от нея.

Харди стана и възрази, но възражението му бе отхвърлено. Не биваше да се повтаря. Рискуваше да го предупредят за неуважение на съда, но имаше и нещо по-опасно — рискът да загуби уважението на съдебните заседатели. С първото можеше да се справи някак, но второто щеше да обрече Дженифър на гибел. Седна.

Пауъл от своя страна нямаше намерение да рискува преразглеждане на делото и затова не попита доктор Пул защо се е страхувал, но и не се налагаше — съдебните заседатели несъмнено си спомняха Нед Холис. Бе тръгнал в достатъчно добра за обвинението посока и само трябваше да продължи.

— Какво се случи после?

— Опитах се да обясня на Дженифър, че нищо не се получава, че вече нещата не са същите, но тя… тя… — Вдигна очи към нея.

— Не бързайте с отговора си — успокои го Пауъл.

Пул се замисли как да се изрази.

— В края на краищата реших, че най-лесно ще скъсам с нея като я уволня. Така и направих.

Залата зашумя. Няколко души от съдебните заседатели се наклониха напред. Харди също. Това бе още нещо, което чуваше за първи път.

— И какво стана тогава?

— Ами… тя полудя.

— В какъв смисъл? Заплаши ли ви? Посегна ли ви по някакъв начин?

— И двете. — Пул млъкна и преглътна няколко пъти. — Не знам какво да кажа, господине, извинете ме.

Пауъл бе добре подготвен.

— Нападна ли ви физически?

— Да.

— С някакво оръжие ли?

— Да… с някои предмети от кабинета…

— Остри предмети ли? Медицински инструменти?

— Да.

— Нарани ли ви?

— Одра ме по ръцете и лицето. Доста дълбоко. — Пул поклати глава и добави: — Беше като луда.

Харди стана отново.

— Ваша светлост, свидетелят квалифицира клиентката ми като „луда“ вече втори път.

Вилърс се обърна невъзмутимо към съдебните заседатели и каза:

— Игнорирайте квалификацията. — Усмихна се ледено на Харди и каза: — Зачита се, господин Харди.

Пауъл продължи незабавно:

— Одрала е ръцете и лицето ви?

Харди пак стана:

— Свидетелят отговори, ваша светлост.

Пауъл се обърна към съдебните заседатели с безпомощно разперени ръце.

— Оставете господин Пауъл да разпита свидетеля, господин Харди.

Съдебните заседатели чуха за трети път, че Дженифър е одрала лицето и ръцете на доктор Пул. Пауъл попита:

— Освен това споменахте, че обвиняемата ви е заплашила. Каква заплаха използва тя?

Пул преглътна и отговори дрезгаво:

— Каза, че ако не я взема обратно на работа, ще ме убие.

— Ще ви убие — повтори Пауъл замислено.

— Да, господине.

— А смятахте ли, че ще го направи?

Харди не искаше да го прави, но нямаше начин — Пауъл се заяждаше с него. Не се наложи. Прокурорът се усмихна благородно и каза:

— Оттеглям въпроса. Свидетелят е ваш.

Едва сега почувства колко му пречи умората. Пауъл бе влязъл в ритъм, а той бе загубил своя. Все едно — нямаше какво да прави, освен да се бори.

— Доктор Пул — започна Харди, — кога Дженифър Уит се нахвърли върху вас? След като скъсахте с нея или след като я уволнихте?

— Ами… то стана по едно и също време.

— Така. Колко време преди това бяхте в интимни отношения с госпожа Уит?

— Около шест месеца, струва ми се.

— Не помните точно, така ли?

— Не, не помня.

Най-добрият отговор, който може да ти даде враждебно настроен свидетел. Реши да опита пак.

— Добре. Ще ни кажете ли какви оръжия използва тя срещу вас? Нещо остро, както споменахте преди малко?

— Ами… инструменти от кабинета ми.

— Да, казахте ни вече, но кои точно?

Пул се намръщи.

— Не помня. Замеряше ме с много неща.

— О, значи ви е замеряла! Значи скъсахте отношенията си с жена, която е работила при вас и от която сте се възползвали благодарение на положението си в продължение на шест месеца и…

— Възразявам — извика Пауъл.

— Не беше така…

Харди повиши глас възмутено и това не беше театър.

— … и я уволнихте в същия момент, а тя е започнала да ви замеря с предмети в гнева си. За такова нападение ли говорите?

Вилърс удари с чукчето.

— Ваша светлост, издевателство над свидетеля — обади се Пауъл.

— Приема се. Господин Харди, в този водопад от думи беше ли скрит някакъв въпрос?

Харди пое дъх и се обърна към съдебните заседатели с лека усмивка.

— Докторе, в състояние ли сте да ни назовете поне един от инструментите, които Дженифър е хвърлила по вас?

— Добре, да… искам да кажа, не. Но не стана така. Тя обърна кабинета ми наопаки. Поряза ме.

— Добре, да караме поред. Най-напред обърна кабинета ви наопаки, така ли?

— Напълно.

— Причини ли големи щети?

— За осем хиляди долара. Наложи се да не приемам пациенти цяла седмица.

— Осем хиляди долара. Би трябвало да сте съобщили за такава загуба в полицията.

Пул мълчеше.

— Доктор Пул, съобщихте ли за инцидента в полицията?

— Не исках да…

— Извинете ме, докторе, но въпросът ми изисква отговор с „да“ или „не“. Съобщихте ли в полицията?

Пул преглътна веднъж, после още веднъж.

— Не.

— Значи никъде не е документирано, че се е случило точно това, което казвате вие? Да или не?

— Не, не е документирано.

— Добре. Да се върнем на порязването. Тя го направи с някой от вашите инструменти, така ли?

— Не. Бяха няколко драскотини.

— О…!? — Харди погледна съдебните заседатели многозначително. — Значи не са били порязвания, а драскотини?

— Нахвърли се върху мен и изподра лицето и ръцете ми с нокти. Тези драскотини имах предвид.

— Добре, изяснихме въпроса. Казахте, че са били сериозни, нали? Консултирахте ли се с лекар за тях?

— Не, не исках да…

— Благодаря ви. Имате ли все още белези от това нападение?

Вдигна ръце към лицето си, сякаш там бе останал някакъв спомен.

— Минаха близо десет години.

— Това означава ли „не“?

— Да. Означава „не“.

— Благодаря ви. И един последен въпрос, докторе. Да се върнем на заплахата, за която споменахте преди малко. Спомняте ли си точните думи, които използва Дженифър?

— Не. Не помня точните думи. — Дишаше тежко. Изведнъж скочи на крака и посочи с пръст Дженифър. — Но тя каза, че ще ме убие!

Вилърс му направи забележка да се овладее и да седне.

— Опита ли се наистина да ви убие? Да ви е преследвала, да ви се е обаждала по телефона или да ви е тормозила по някакъв друг начин?

— Не. Нямаше нищо такова. След това не съм я виждал никога… докато не попаднах в тази зала.

— Не сте я виждали никога след това. С други думи, независимо какво ви е казала, когато е била разстроена и разочарована, само миг след като е била изоставена от вас и уволнена, тя е изчезнала от живота ви. Това ли е истината?

— Да.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.

Харди спечели рунда по точки, но се опасяваше, че победата му може да се окаже пирова. На съдебните заседатели им бе припомнен Нед Холис и независимо от всички инструкции да не се влияят от неговия случай, Харди не вярваше, че жив човек, който е сигурен, че Дженифър е убила Лари и Мат, няма да реши, че е убила и първия си съпруг.

Харди се безпокоеше и от отношението на Вилърс. Освен това, макар и много добре да бе показал какъв е бил мотивът за избухването на Дженифър, тя все едно бе избухнала пред Пул и се бе нахвърлила върху него. Пул можеше да бъде възприет като използвач, лигльо и подлец, но и мнението за Дженифър също пропадаше надолу — крайно неустойчива личност, представляваща опасност за околните. Нима не беше вероятно отново да прибегне към насилие?

По време на първата фаза Пауъл почти не използва снимките по делото, но по време на обедната почивка в знак на уважение изпрати младия си помощник Джъстин Морхаус при Харди, за да му съобщи, че следобедът смята да ги вкара в играта — за цветните от дома на семейство Уит щеше да дава показания специалист от криминологичния екип, а за черно-белите от моргата — доктор Страут.

Преживяването нямаше да е приятно, но пък от гледна точка на Пауъл беше нужно. Смяташе да докаже, че убийството е извършено хладнокръвно и преднамерено. Желаеше да подчертае каква ужасна смърт е сполетяла Мат, и Харди, който беше виждал снимките, знаеше, че ще постигнат тази цел много ефективно.

Джъстин беше атлетичен младеж, който следваше Пауъл като сянка през цялото време, без да обели дума и вършеше досадната работа, както повечето млади юристи. Имаше свежо, открито лице. Докато предаваше на Харди посланието, умишлено се накланяше назад, за да избегне позата, която някои върли прокурори приемаха за свой символ.

— Дженифър ще понесе това много тежко — отбеляза Харди. — Не би ли могъл да го подшушнеш на Дийн?

— Кое? — учуди се Джъстин.

— Снимките на мъртвия си син.

Младият прокурор запристъпва от крак на крак, сякаш му се ходеше до тоалетната.

— Тогава не е трябвало да го убива — отвърна той. Каза го някак си неохотно, сякаш не желаеше да изглежда безсърдечен, но от друга страна пък и не можеше да не изрази искрените си убеждения. Харди възприе това като знак.

За много хора в залата — а Харди смяташе, че за повечето — Дженифър беше двоен убиец, непокаяла се грешница, която може да нанесе нов удар, ако бъде предизвикана. Дори и Джъстин Морхаус — иначе приятен младеж — не изпитваше никакви угризения, че могат да я изпратят в газовата камера. Дори — макар че едва ли би го признал — нямаше нищо против да я погледа как се мъчи преди това, па било и само заради снимките.

Харди се опасяваше, че Джъстин би могъл много точно да отразява настроенията на съдебните заседатели и ако наистина беше така, Дженифър бе обречена. Защото, ако въпреки кръстосания му разпит, Морхаус бе останал с такива убеждения, можеше и да не си прави труд да го провежда.

Веднага след като залата беше призована към тишина след обедната почивка, Харди се изправи и поиска разрешение от Вилърс да се приближи до нея.

— Ваша светлост — каза той след това, — на днешното заседание господин Пауъл възнамерява да разпита свидетели във връзка със снимките по делото. Като вземем предвид емоционалното състояние на клиентката ми и възможната реакция, която вероятно снимките ще предизвикат у нея, моля да позволите тя да не присъства в залата, докато траят разпитите.

Вилърс смъкна полукръглите си очила малко надолу и го изгледа над тях.

— Господин Харди, в нашата страна подсъдимите нямат право да напускат залата, когато им скимне. Ще присъства.

Законът наистина беше такъв, но стриктното му спазване в случай като този намирисваше на изтънчена жестокост. Но нямаше аргументи.

— Тя може да припадне, ваша светлост. Преживяването ще е много тежко за нея.

Но реалността надмина и най-лошите му очаквания — някакъв емоционален изблик, дори гневен, би придал на Дженифър човешки облик в очите на съдебните заседатели. Вместо това тя изпадна в нещо като вцепенение и през цялото време, докато показваха на съдебните заседатели и на нея как е изглеждал синът й след като е бил застрелян — снимките бяха увеличени достатъчно, за да могат да се закрепят на статива до свидетелската банка — остана неподвижна, стиснала ръката на Харди, без да каже дума.

Половината от съдебните заседатели се просълзиха, а на някои направо им прилоша. Дженифър стоеше с каменно лице, уловила ръката на адвоката си, втренчена право напред.

Като безчувствена жена.

Макар и да не можеше да стои на краката си от умора, след заседанието Харди се отби в болницата. Над съдебната палата все още грееше слабото слънце, но само след пет минути навлезе в гъста мъгла и се наложи да кара бавно. Мъглата в Сан Франциско, помисли си Харди, не е като другаде. Пристига на огромни облаци откъм океана и поглъща всичко със скорост една пресечка за минута. Температурите паднаха с пет градуса след около километър разстояние, чистачките на колите работеха, вятърът бръснеше. Хората изведнъж решаваха да скочат от моста „Голдън Гейт“.

Мина покрай „Шамрок“ и се замисли дали да не се отбие, за да изпие едно, но си спомни, че предния ден го бе направил и от това животът му не бе станал по-добър.

Пред стаята на Нанси Дистефано нямаше охрана. Беше време за свиждане и Харди успя да влезе направо.

Майката на Дженифър седеше в леглото със затворени очи. Носът й беше превързан, цялото й лице бе отекло и насинено.

Харди се прокашля и тя се раздвижи.

— Лошият вятър духа — обади се Нанси.

— Да.

Тя се надигна и се обърна към него. Болеше я, защото направи гримаса.

— Казах на Фил, че ще се явя в съда и че си идвал.

Харди кимна.

— Да, предположих го.

— Как е той?

— Състоянието му е критично. — Беше се отбил при сестрата на входа и тя му каза.

Нанси въздъхна — облекчение? Разочарование? Но дъхът й изведнъж секна — изглежда имаше счупени ребра.

— Не помня. Какво съм направила?

— Някой се е опитвал да ви нарани и си е получил заслуженото.

— Не знам… страх ме е.

— От него ли?

— От това, което направих. Какво ще стане сега?

— Полицаите идваха ли?

Тя кимна. И най-малкото движение й причиняваше болка.

— Да. Разказах им какво стана. Но след това какво?

— Какво имате предвид?

Тя се засмя сухо и извика от болка.

— Боли, когато се смееш. Искам да кажа, след като наръгаш мъжа си с нож. След като бракът ти свърши. Не знам какво ще правя сега. Какво ще стане.

Харди не можеше да й отговори и смяташе, че е най-добре сама да реши. Според него беше поставила добро начало.

— Какво казаха полицаите? — попита той. — Ще ви обвинят ли?

— Не. Поне засега. — Тя погледна надолу към краката си. — Според тях, Фил е щял да ме убие. Според мен, той просто не си даваше сметка… — Млъкна. — Не, няма да постъпя така и този път. Стига. Той знаеше какво прави. Помолих го да престане, но не ме послуша…

— Това ли казахте на полицаите?

— Това е, което се случи. — Вдигна очи към него и попита: — Кога искате да свидетелствам?

— Кога ще ви изпишат от болницата?

Нанси Дистефано поклати дръзко глава. Напомняше му за Дженифър.

— След това… ще започна отначало… Кажете ми, кога Дженифър ще има нужда от мен. Ще дойда, дори и да се наложи да пълзя по корем.

46

Обвинението приключи в сряда следобед. През предишните четири дни Пауъл бе призовал солидни свидетели, които говориха удивително спокойно, като се вземе предвид, че показанията им трябваше да послужат за основание Дженифър да бъде осъдена на смърт.

Един от тях беше психиатърът, повикан от обвинението в качеството му на експерт. Той заяви — след три разговора с обвиняемата, — че през цялото време тя е останала неконтактна, че е непоправимо асоциална, безотговорна, агресивна и опасна.

Подобна психиатрична експертиза не би била допусната до съдебната зала, ако преди това Харди също не беше призовал експерт психиатър. Но на Дженифър й бе хрумнало да услужи на Пауъл, като се бе „нахвърлила“ върху неговия човек. При това положение показанията му просто нямаше как да не бъдат изслушани. При последния разговор тя бе угасила цигарата си в ръката му. („Едва го докоснах. Попита ме дали случайно не съм убила Мат, за да не кажел, че съм блудствала с него! Дали това не било възможност, която съм се опитвала да скрия! Дали ме било страх да го призная пред себе си!“)

После дойде Риа Томпсън, жената от затвора, която бе помогнала на Дженифър да избяга през пролетта. Харди подозираше, че Риа се е съгласила да каже каквото искат от нея, за да облекчи собственото си положение, но така или иначе, когато заяви, че Дженифър е заплашила да убие всеки, който се опита да й попречи да избяга, прозвуча убедително.

— Това беше шега, всеки ще го разбере — обясни Дженифър.

Ако у дома с двамата си съпрузи се е държала така, както се държи с мен, помисли си Харди, тогава… Не че бе в състояние да ги оправдае или да приеме тяхното поведение, но му се струваше, че Дженифър иска на всяка цена да се самоунищожи. Сякаш имаше нужда да губи, да постави себе си в такова положение, че да може да каже: „Видя ли, казах ти, че не ме бива за нищо“. И изглежда най-много я биваше да доказва тъкмо това.

Харди реши, че е крайно време за сериозен разговор върху реалността.

Намираха се в стаята, в която обикновено оставаха по време на почивките. След тази се канеше да призове Али Сингх.

— Дженифър, не си ли даваш сметка, че онези хора в залата се опитват да разберат коя си ти в действителност? За това става дума. И ти решаваш, че можеш да наречеш Пауъл „задник“ пред всички, че наетият от обвинението психиатър може да ти послужи за пепелник, че можеш да заплашваш всекиго с убийство, щом ти хрумне. Не разбираш ли, че по този начин убиваш себе си?

— А какво трябва да правя? Да се преструвам ли?

Понякога му се струваше, че тя прави тъкмо това. Не и сега.

— Да! Бих искал да се преструваш. Бих искал всички да видят една друга Дженифър, да доловят някаква деликатност зад грубата фасада. Или… по-скоро да престанеш да се преструваш на безчувствена, защото не си такава.

— Защо? Защо трябва да им показвам чувствата си?

Харди се наведе към нея.

— Моля те! Дженифър, остават ни броени дни. Не можеш ли да се опиташ да… Дявол да го вземе! — изруга той и се обърна настрани.

— Ядосан си ми.

Харди отиде до прозореца и се вгледа в отсрещните сгради, в сивото небе над хоризонта.

— Ядосан си ми.

— Да, така е. Ядосан съм.

Долови движението й. Тя застана зад гърба му, лявата й ръка го обхвана през корема, започна да се спуска надолу…

Той се обърна рязко.

— Какво, по дяволите, правиш?

Дженифър го гледаше в очите.

— Не ми се сърди — каза тя шепнешком. — Имам само теб.

Харди се опита да се отдръпне от нея, но нямаше накъде. Тя направи крачка напред, притисна се в него. Това нямаше да се случи. За миг му се стори, че стаята изчезва, че няма светлина. Когато дойде на себе си, си даде сметка колко силно е притиснал раменете й. Сега Дженифър отново приличаше на ударено животно. Пусна я.

— Никога не прави това. — Каза го колкото на себе си, толкова и на нея.

Тя се отдръпна.

Харди се обърна към прозореца — трябваше да погледне навън, към мъглата, сградите, небето. Пое дъх, за да се успокои.

— Просто… — прошепна Дженифър някъде отзад. — О, по дяволите, забрави го. Съжалявам.

Харди се обърна и тръгна към вратата. Щеше да я остави сама. Приставите щяха да я наблюдават, докато започнеше заседанието. Искаше да се махне от това място.

Вилърс отново ги повика в кабинета си. Пауъл остави Харди да разпитва Али Сингх в продължение на десет минути и настоя за този разговор. Вилърс се съгласи неохотно.

— Ваша светлост — Пауъл бе застанал до Харди пред бюрото, — обвинението изслуша търпеливо забележителните показания на господин Сингх, но съм длъжен да отбележа, че не виждам никаква връзка между тях и делото. Господин Харди твърди, че ще успее да покаже такава връзка, но аз се съмнявам в това.

Вилърс се замисли и след малко кимна.

— Господин Харди, склонна съм да се съглася. Ще ни обясните ли с каква цел правите всичко това?

Харди разказа за около минута съкратената версия — че и в двата случая жертвите са убити със собственото им оръжие, че става дума за много пари, че в Лос Анджелес подозират наемен убиец за смъртта на Симпсън Крейн и жена му. Когато свърши, Вилърс все още имаше озадачен вид.

— Да не би да искате да кажете, че въпросният Симпсън Крейн е бил убит с пистолета на Дженифър Уит?

Харди отговори, че Лари Уит е бил убит със собствения си пистолет и Крейн — с неговия.

Вилърс се обърна към Пауъл:

— Може би има нещо, което не схващам?

Пауъл се намеси веднага:

— Дори и да има…

Вилърс махна с ръка, за да замълчи.

— Господин Харди, съществува ли доказателствена връзка между двата случая?

— Това е правдоподобна алтернативна версия за тези убийства и ми се струва, че съдебните заседатели трябва поне да я чуят.

— Предполагам, че вие не сте чули мен. Попитах ви дали съществува доказателствена връзка.

— Да, разбира се.

След секунда Вилърс го попита дали би бил така добър да им обясни каква е тя.

— Лари Уит е работел в медицинския център „Йерба Буена“. Научил е за готвеното мошеничество с акциите и е заплашил да разкрие машинацията. Убит е, за да замълчи.

— От кого?

— От същия, който е убил и Симпсън Крейн.

Вилърс забарабани по бюрото.

— Откъде знаете това?

— Мисля, че мога да изложа убедителни аргументи.

Пауъл използва паузата, за да се намеси:

— Ваша светлост, това е нелепо. Сега нито му е времето, нито мястото да въвеждаме нови версии. Съдът вече призна Дженифър Уит за виновна. Ако защитата разполага с някакви доказателства, Фримън трябваше да ги представи през първата фаза.

— Открих всичко това едва в края на миналата седмица.

Пауъл разпери ръце.

— Това е или твърде лошо, или твърде удобно, нали?

Вилърс вдигна пръст.

— Господа, моля ви. Става дума за живота на една жена и ако искаме да има справедливост, не трябва да пропускаме нищо. Господин Харди, готова съм да ви изслушам по всяко време. Говорихме за Симпсън Крейн. Бил е убит…

— Случаят е разследвал инспектор Флойд Рестофър от полицията в Лос Анджелес. Мога да го призова като свидетел.

— Има ли заподозрян?

— Не, но са сигурни, че е дело на професионален убиец.

Вилърс замълча. Изглежда чутото не й допадна особено.

— Добре. Какво е открил Рестофър за медицинския център?

— Фирмата на Крейн е представяла интересите на центъра.

— Самият Крейн?

Харди се поколеба, но не можеше да промени нищо.

— Не лично. Един от съдружниците.

— Един момент — избухна Пауъл, — ваша светлост, да не би господин Харди да иска да каже, че този Крейн не е имал нищо общо с медицинския център?

— Надявам се да не е така — отвърна Вилърс. — Нали доказателствата ви не са това, господин Харди?

Не отиваше на добре.

— Не, засега никой не е обвинен, ако за това питате, но…

Лицето на Вилърс потъмня, тонът й стана рязък:

— Тъкмо за това питам. Инспектор Рестофър направил ли е разкрития, които засягат това дело или не?

— Случаят все още не е приключен.

— След десет месеца не е приключен? И какво прави Рестофър по това неприключено десетмесечно дело?

— В момента нищо, ваша светлост. Отстраниха го от него.

Харди си даваше сметка, че твърдението му звучи фантасмагорично. Може би — не, със сигурност — вредеше на професионалната си репутация с опитите си да го прокара, но какво друго му оставаше? Ако не успееше да измъкне нещо от шапката си, Дженифър щеше да бъде осъдена на смърт. Криеше ли се заек някъде там? Нямаше никаква представа, но в отчаянието си бе готов да настоява, дори да спори. Тоест, ако съдията позволи.

Бяха му нужни най-малко още десет минути, за да може поне да опита да обясни последното, което бе научил от Рестофър — че са го посъветвали да се откаже от делото, след като е разпитал Бакмън, богатата жена от Сан Марино, свързана едновременно с медицинския център и Франк Келсо. Надяваше се от това да излезе нещо… имаше нужда от десет минути насаме с Вилърс… за да я накара да го изслуша.

— Ваша светлост, бих искал да поговорим насаме.

Вилърс го изгледа.

— Не. В дело като това не може да има нищо неофициално. Никой няма право да се пазари, още по-малко на четири очи.

Раздразнението й беше осезаемо.

— Ваша светлост — намеси се Пауъл, учтиво, но твърдо. Вилърс се обърна към него. — Бих искал да предложа на вниманието ви една друга възможност, както прави господин Харди… Ето я: ако вашето решение по първия пункт на обвинението, ваша светлост, беше друго, искам да попитам адвоката на защитата, дали според него щеше да е нормално да пледира, че същият наемен убиец е ликвидирал и първия й съпруг Нед Холис преди десет години? И това ли щеше да е правдоподобна версия? — Пауъл се обърна към него и го изгледа ядосано. — Какъв абсурд! Дори е обидно!

Вече бяха налице всички признаци, че Вилърс няма намерение да слуша повече, но последната реплика на Пауъл улучи право в целта. Съдията кимна и се наклони напред.

— Съгласна съм. Господин Харди, изслушах ви с цялото си внимание. Позволих да се върнете към миналото, защото, както знаем, от това зависи животът на един човек. Сега категорично мога да заявя, че не виждам причина да допусна всичко това до залата.

— Ваша светлост, просто не може да няма връзка! — А вярваше ли наистина, че е така? Или говореше отчаянието? — Дайте ми няколко дни отсрочка, ще отида до Лос Анджелес и ще…

— Ваша светлост, моля ви…

Вилърс вдигна ръка предупредително. Нямаше нужда от напомнянето на Пауъл.

— Това няма да стане. Вече отнехме повече от два месеца от живота на съдебните заседатели. — Тя седна навъсено и продължи тихо, още по-властно: — Господин Харди, мъчех се да разбера що за човек сте. Разбрах, че сте били добър професионалист, когато сте били в прокуратурата. Приличате ми на честен и трудолюбив човек. Само че на няколко пъти, докато трае това дело, се убеждавам, че не желаете да се съобразявате с правилата, установени в този щат, а и във всички други, доколкото ми е известно. През последните две седмици ми се наложи да чуя най-напред, че изпитвам лична неприязън към вас и че това се отразява на решенията ми, после се появи призракът на семейния тормоз, който изоставихте, без да представите никакви доказателства, а днес, когато за първи път имате възможност да помогнете на клиентката си, да призовете някой свидетел, който да я защити в човешки план, да изтъкне миналото й или нещо такова…

— Ваша светлост…

Вилърс удари с длан по плота на бюрото, но гласът й остана спокоен.

— Господин Пауъл е прав. Вината по повдигнатите обвинения вече е установена. Играхме стриктно по правилата. Вашата страна загуби. Така е. Случва се. Но ако сме честни, ще приемем загубата с достойнство.

Харди изчака секунда, колкото да се увери, че няма да я прекъсне.

— Може да е било по правилата, ваша светлост, но съдебните заседатели сгрешиха… Дженифър не е убила мъжа си и сина си…

— Докажете го, когато приключим. Гарантирам ви, че ако посочите друг убиец, госпожа Уит ще бъде освободена незабавно. Междувременно обаче работата ви е да пледирате за намаляване на исканото от прокуратурата наказание. Искам да знам, дали сте подготвен за това или не.

Харди въздъхна.

— Основната ми цел е да покажа, че е възможно и някой друг да е извършил убийствата.

— При фактите, с които разполагате, мога уверено да твърдя, че това е лоша стратегия. — Вилърс пооправи тогата си и погледна часовника на стената. — Добре, господа, вече е четири и петнайсет. Ще се върнем в залата и ще приключим за днес. — Тя вдигна пръст и добави: — Господин Харди, утре очаквам от вас да доведете свидетели, които имат какво да ни кажат. Важни са единствено доказателствата. Нищо друго не е от значение.

Тя стана и се упъти към залата, на около пет крачки пред мъжете. Пауъл изчака малко, докато Харди се изравни с него и му прошепна:

— Желая ти успех.

Беше щастливо усмихнат.

Харди излезе от съдебната зала с наведена глава и увиснали рамене. Не виждаше нищо. Цялата постройка се бе срутила. Не само бе провалил клиентката си, беше ликвидирал и репутацията си, като не бе оценил правилно най-прецизния съдия, пред който би могъл да се яви. Играта определено беше честна.

С периферното си зрение зърна Пауъл пред телевизионните камери. Щеше да се възползва от възможността да покаже на телевизионните зрители колко добре изглежда, но нямаше да наруши нареждането на Вилърс да мълчи. В никакъв случай. Вместо това развиваше теории за огромната престъпност напоследък, за начините, по които той би се справил с нея и така нататък, и така нататък…

На Харди му беше дошло до гуша от Пауъл и изведнъж силно му се прииска да се прибере на спокойствие в кабинета си, но ненадейно на пътя му се изпречи Уолтър Теръл. Любителят на теориите. Не би могъл да го упрекне — самият той бе попаднал в същия капан. Ако е възможно нещо да се е случило, това не означава, че наистина се е случило. Или, най-малкото, че може да се докаже, че се е случило. Работата му беше тъкмо да доказва, а не да тъне в догадки. Беше допуснал да му се изплъзне очевидното.

— Изпратиха ме да те повикам — каза той тайнствено. — Един човек горе иска да те види.

Харди спря. Нямаше ли най-после да престанат? Дженифър? Какво ли й бе хрумнало сега? После се зачуди откъде накъде Теръл идва да го повика.

— На седми ли? — попита.

— На четвърти. — Отдел „Убийства“. — Разпитваме майката на госпожа Уит. Мъжът й умря преди два часа. Иска адвокат и Ейб Глицки й обеща да те открием.

Нанси беше отишла в полицията, без да я викат. Лейтенант Франк Батист от отдел „Убийства“, Глицки и Шон Маниън бяха на линия. Не смятаха да връчат на госпожа Дистефано официално обвинение за смъртта на съпруга й, макар че нямаше спор кой я е причинил. Имаха нужда само от писмените й показания, за да уредят формалностите.

Нанси седеше на тапициран с изкуствена кожа стол в една от стаите за разпит. Както бе облечена, с превръзката на носа и синините по лицето, би могла да мине за трийсет и петгодишна, точно както дъщеря й би могла да мине за двайсетгодишна.

Харди кимна сдържано на насъбралите се хора, заяви, че трябва да поговори с нея насаме пет минути, влезе и затвори вратата.

Нанси го посрещна с усмивка. Дишаше учестено, стори му се пребледняла.

— Добре ли сте? Трябваше ли да излезете от болницата?

Тя кимна.

— Изписаха ме тази сутрин. Чувствам се малко слаба, това е всичко. Може би тук ще се съвзема. Така или иначе, надявам се да видя Дженифър.

— Вероятно ще успеем да го уредим по-късно. Какво точно искат от вас полицаите?

— Не знам. Инспекторът… когото видях в болницата, Маниън, ако не се лъжа… първо ми каза, че нямало да ме обвинят официално, но после, когато Фил… — Тя въздъхна и продължи: — Когато Фил умря, по-младият дойде при мен и ме попита дали ще им сътруднича.

— Дали ще сътрудничите? Това ли ви попита?

Имаше нещо нередно. Независимо дали ще я обвиняват или не, нямаше никакъв смисъл да я държат тук толкова дълго в това състояние. Чудеше се и защо е цялото това събрание отвън — Батист, Глицки, Маниън, Теръл… Всички те чакаха, за да вземат показанията на Нанси Дистефано? При положение, че не искаха да я обвинят?

— Разговаряхте ли вече с тях? — попита Харди.

Но преди Нанси да успее да отговори, пред вратата се чу отчетлив шум. Станаха и Харди отвори. Бе дошъл самият Кристофър Лок, следван от Дийн Пауъл и половината телевизионни камери на Америка.

Нещата започваха да се проясняват.

Харди не удостои Лок даже и с поглед — отношенията помежду им бяха изяснени още преди година. Излезе във фоайето, заобиколи Лок и застана пред Пауъл.

— Дийн, знаеш ли, че това е възмутително? Да не казвам, че е обидно.

Теръл се отдели от глутницата и обясни на Пауъл:

— Нанси Дистефано поиска адвокат.

Откъде накъде Теръл трябваше да му обяснява?!

— Нямам представа за какво говориш — отговори Пауъл на Харди.

— Ще ти обясня за какво говоря. — Пространството продължаваше да се изпълва с помъкнали снимачна техника човешки същества. — Говоря за този цирк с медиите. Говоря за трагедията на тази жена — посочи я с палец, както беше застанала пред вратата, — за която искаш съдебните заседатели на дъщеря й да прочетат утре, докато си пият кафето и която искаш да използваш, за да се покажеш по телевизията поне още веднъж преди изборите.

— Това е нелепо!

— Не мисля. Мисля, че нарочно си изпратил Теръл да слухти край болницата и ако умре бащата на Дженифър, да покажеш майка й, убийцата по телевизията на целия свят. Каквато майката, такава и дъщерята, нали?

Франк Батист беше свястно ченге и макар в стаята да имаше по-големи от него в йерархията, си даваше сметка, че той отговаря за това помещение. Пристъпи към журналистите и извика:

— Моля да напуснете. Зад онази врата. — Разпери ръце и започна да ги изтласква. — Ето там, отзад, Благодаря ви. — Когато всички напуснаха, той затвори вратата и се усмихна. — Сигурен съм, че ще изчакат.

Лок реши да се намеси.

— Решението дали да се връчи обвинение или не взема прокуратурата, а не полицията.

Маниън, независимо от присъствието на главния прокурор, не смяташе да се предава, след като поставяха под въпрос професионализма му.

— Вижте какво, описал съм всичко с най-големи подробности. Ако смятате, че не е било самоотбрана, можете да ми вземете значката.

— Не съм казал, че не е. — Лок, както винаги, изчакваше, за да види накъде ще задуха вятърът. — Казах само, че решавам аз.

Харди не можеше да оспори това, но не то бе главното.

— Защо тогава Дийн е тук, Крис? Искаш ли да ми обясниш?

Лок се зачерви, но се съвзе бързо.

— Дийн Пауъл е мой помощник и има пълното право да е тук.

Батист отново взе думата:

— Няма спор, господин Лок. Значи сте решили да арестуваме тази жена, така ли? Да я качим ли горе, за да уредим формалностите?

Харди не познаваше Батист много добре, но реши, че е достоен за възхищение. В тона му нямаше никаква ирония или подигравка. Беше изключително коректен. Чисто и просто попита главния прокурор дали да предприеме следващата административна стъпка или не.

Освен това предизвикваше Лок да свали картите.

Лок остана на място, без да каже дума. Дори и без журналистите, фоайето бе пълно с хора и прекалено затоплено — Лок, Батист, Пауъл, Теръл, Маниън, Глицки, Нанси, Харди, трима други служители от отдела, попаднали случайно. Главният прокурор погледна за първи път Нанси Дистефано, която уморено се бе облегнала на стената със скръстени на гърдите ръце.

— Не съм прочел полицейския доклад — каза той накрая. — Когато го прочета, ще реша какво да правя.

Пауъл тръгна след него, като се провикваше „Без коментар“, докато не се измъкнаха от тълпата журналисти отпред.

Настъпи тишина. След малко Батист се обърна към Теръл:

— В прокуратурата наемат свои собствени следователи, Уолт. Защо не кандидатстваш направо? Ще дам ход на документите ти веднага. — И влезе в кабинета си.

Харди отиде при Нанси, която изглеждаше така, сякаш всеки миг може да припадне. Заведе я до стола, помогна й да се отпусне върху него. Беше изтощена. Дойде и Глицки.

— Каза, че иска да се обади на Фримън или теб. Обясних й, че ти сигурно си по-близо.

Харди сложи ръка на рамото му и леко го стисна за благодарност.

— Искаш ли да те закарам у дома, Нанси?

Нанси очевидно изпитваше болка, но вдигна очи и поклати глава.

— Бих искала да видя Дженифър. Ако е възможно.

След кратка почивка Нанси се възстанови достатъчно, за да стигне до асансьорите и да се изкачи до седмия етаж.

Когато излезе от кабината и видя дебелите решетки на затвора, тя притисна длан към устата си, сякаш се преструваше на ужасена. Само че не се преструваше, Харди бе сигурен. Долавяше се познатата миризма на метал и пот. Типичните звуци — асансьорът, ключалките, затръшването на решетки. Някъде далеч се чуваха приглушени гласове. Някой изпищя, нещо издрънча. Беше време за вечеря.

Нанси се вкопчи в ръката му.

— Не знаех, че… — Не довърши. Не беше нужно. Никой нямаше представа какво е тук, докато сам не попадне вътре. — Трябваше да дойда по-рано, но Фил… — Харди знаеше и това — Фил нямаше да я пусне.

Получи разрешение Нанси да влезе в малката стаичка за адвокатите и когато въведоха Дженифър, застана край вратата.

Нанси прехапа устни, лицето й се изкриви. Вратата се затвори.

— Казаха ли ти за… за баща ти?

Дженифър кимна, опряла ръце на хълбоците си. Нанси стана и направи крачка към дъщеря си.

— Джени… — едва го прошепна.

— Мамо…

Застанаха една срещу друга и Нанси протегна боязливо ръце, Дженифър я прегърна. Майка й изкриви лице от болка, но не се отдели, притисна я към себе си с всички сили.

— Трябва да го открия.

— Не, трябва да се откажеш — възрази Фримън.

— Не разполагам с нищо друго. Дженифър няма никакви приятели. Има майка, но това е единственият остатък от миналото й. Юридически тя е нормална колкото сме ние с теб. Нямам друг шанс. Трябва да опитам.

Бяха в кабинета на Харди. Наближаваше единайсет. Беше останал в стаята за адвокати в затвора цял час, като муха на стената, докато Дженифър и Нанси разговаряха или по скоро се опитваха да възстановят отношенията си. Срещата им бе напрегната, продължителна, но през цялото време си държаха ръцете и говореха само за свои лични неща — не споменаха делото нито веднъж.

След като излязоха от затвора и качи Нанси на такси, защото тя не искаше и да чуе да я закара той, дойде направо тук. Фримън, разбира се, и тази вечер бе останал да работи до късно — по ново дело за убийство и обжалването на Дженифър.

Сега слушаше по-младия си колега, който в безсилието си бе съборил всички папки от бюрото на пода и просто бълнуваше от умора.

— Знаеш ли с колко души разговарях през тези шест месеца? И какъв е резултатът? Налице са майката на Дженифър и онзи психар, само че съдебните заседатели не му вярват, това е. Това е, с което разполагам, за да спася живота на тази жена!

— Изпускаш самата Дженифър. — Фримън го биваше да забелязва дребните подробности.

— Прекрасна идея. — Харди се заразхожда напред-назад върху изпопадалите папки. — Да призова Дженифър, за да каже на съдебните заседатели: „Ако смятате да ме екзекутирате, можете да вървите да се шибате“. Ще омекнат веднага.

Фримън заобиколи бюрото и се настани на стола на Харди.

— Само това ли е?

Харди спря на място.

— Опитвам се да ти го кажа, Дейвид… Дженифър е напълно изолирана от света. Като че ли не го знаеш! Твърде красива е, за да й повярват другите жени, не прилича на почитателка на платоничната любов. Ако не се брои сина й, никой не може да каже, че обича децата. След като Нед е убил котката й, не е взела друга. Съдебните заседатели обичат хората, които обичат котки. Защо не си е взела друга? Истината е, че не съм в състояние да открия абсолютно никой, който да каже и една добра дума за Дженифър Уит. — Наведе се и започна да събира падналите папки. — Дейвид, наистина смятам, че съм прав. Симпсън Крейн е открил, че някой крои нещо мръсно.

— И смяташ, че заради същото са видели сметката и на Лари.

— Това е мотив.

— Както и абортът. Забрави ли, че вече разсъждавахме надълго и нашироко върху всичко това? А братът на Дженифър не е ли мразил Лари? А, от друга страна, профсъюзните машинации, не са ли също толкова добър мотив за премахването на Крейн, колкото и твоята идея? Не е ли по-вероятно да са го пречукали заради тях?

— Не знам. Трябва да разбера точно до какво се е добрал Рестофър в Лос Анджелес.

— Едва ли има значение, но е било достатъчно, за да поддържа интереса му през предварителното разследване, нали?

Беше съвсем ясно какво иска да каже Фримън, но Харди не бе в настроение да се вслушва. Даваше си сметка, че всяко събитие в живота би могло да се дължи на безкраен брой възможности, дори и на правдоподобни сценарии, но ако критерий беше само въображението. Съдебните дела никога не биха свършвали, ако беше позволено да се обсъжда какво би могло да се случи, без да е подкрепено от доказателства. Затова и съдилищата не търпяха догадки, измислици, недоказани теории.

При едно дело се налага да има факти, които могат да се видят, помиришат, докоснат. Някой трябва да се закълне в тях. Защото в реалността едно или друго събитие протича само по един-единствен начин. Работата на съда е не толкова да се грижи за справедливостта, колкото да се увери, че предлаганата версия е истинска, че е в синхрон с доказателствата.

Харди коленичи на пода и продължи да събира папките.

— Какво да правя, Дейвид?

— Преди малко не се пошегувах. На твое място бих изчакал малко, докато майката на Дженифър се възстанови, но бих разпитал и Дженифър.

— Но ти не го направи през първата фаза!

— Положението тогава беше по-различно. При мен ножът не беше опрял до кокала, а при теб е. Това е единственият ти шанс, последната ти карта. Съдебните заседатели трябва да получат възможност да видят що за човек е тя, да надзърнат в душата й…

— Пауъл ще я лапне на един залък.

— Възможно е. Възможно е сама да си подпише смъртната присъда. Има риск. — Фримън се усмихна. — Но пък и животът е риск, момчето ми. Ти на какво мнение си?

47

Децата още не се бяха събудили — цяло чудо. Минаваше шест и Франи четеше материала в сутрешния вестник. Макар и да не се предявяваха официални обвинения срещу нея, майката на признатата за виновна Дженифър Уит бе убила мъжа си и новината беше гореща. Пауъл, въпреки опита на Харди да му попречи, бе постигнал целта си — не само снимката му отново беше на първа страница, но и съдебните заседатели щяха да разберат как жените от семейство Дистефано решават проблемите със съпрузите си.

— Написано е с почти библейски тон — отбеляза Франи. — Като че ли е проклятие, което се предава от поколение на поколение.

Харди кимна уморено. Може би някога през живота си се бе чувствал по-изтощен, но не можеше да си спомни кога. Предишната вечер се бе прибрал малко след дванайсет, след това не успя да заспи повече от час.

— Само мога да се надявам съдебните заседатели да не погледнат на всичко това по същия начин.

Франи остави вестника. Нещо в гласа на мъжа й…

— Смяташ ли, че ще загубиш?

— Възможно е. — Биваше си го да подценява опасностите, поне на думи.

Франи се ужаси от обзелата я мисъл.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Какво например?

— Не знам. С нещо, каквото и да е. — Протегна ръка през масата и улови неговата. — Чувствам се ужасно, заради всичко това. Сякаш съм изоставила Дженифър, сякаш съм я предала. Признаха я за виновна. Какво трябва да мисля? Какво трябва да направя? Просто повече не мога да се преструвам, че…

— Франи, не е нужно да ми обясняваш каквото и да било. Тя има тежък характер. Отблъсква хората от себе си.

Франи прехапа устни, стисна ръката му.

— Какво ще стане… ако загубиш делото?

— Ако изберат Пауъл и той остане прокурор до края, шансовете й при обжалването ще намалеят значително. Той ще е главен прокурор, а присъдата й ще е негова рожба. Дори и да иска да й помогне, а той не иска, няма да е възможно да го направи поради поста, който заема.

— Това е ужасно порочно — въздъхна Франи.

Той я потупа по ръката.

— Все още има време.

Смяташе да призове най-напред Нанси, после и Дженифър.

От кабинета си Харди се обади в редакцията на лосанджелиския „Таймс“ и попадна на светската хроникьорка Люси Прат. Толкова рано сутринта там нямаше много хора и тя с радост се съгласи да разговаря за своята работа. Мнозина от колегите й искали да се занимават с новини, но тя обичала хората и била доволна от това, което върши. Не обичала насилието, световните проблеми и така нататък. Потвърди, че знае коя е Маргарет Морънси. Миналата седмица дори публикували снимката й. С годеника си организирала благотворителен търг, за да подкрепят библиотеката в Сан Марино.

— Бях останал с впечатлението, че е възрастна — отбеляза Харди. — Стара фамилия, старо богатство… това ми казаха за нея.

Госпожа Прат се засмя.

— Старото богатство не означава стар човек. Поне в случая е така. Не е навършила и трийсет. Мога да ви изпратя снимка по факса.

Харди не мислеше, че ще му е необходима.

— Сватбата ще е през декември — обясни Люси. — Целият град говори за това.

Харди не мислеше, че чак целият град се е развълнувал заради предстоящата сватба на Маргарет, но продължи да слуша. Реши, че преди да затвори ще е учтиво да прояви интерес и попита:

— А кой е годеникът?

— О, историята прилича на „Пепеляшка“ — възкликна Люси Прат. — Джоди е от бедняшки квартал, но сега…

— Джоди Бакмън, адвокатът?

— Да, той е щастливецът. Познавате ли го?

— Да. Всички адвокати се познават помежду си. Ние сме нещо като голямо братство.

Люси пак се засмя. Несъмнено беше любезна, но Харди остана с впечатлението, че не е разбрала шегата му.

Обади се на Рестофър и му остави съобщение на телефонния секретар, после тръгна пеша, въпреки студа, защото имаше нужда от време, за да мисли. Мина по най-дългия път и когато стигна до съдебната палата, взе Пауъл и веднага отидоха при Вилърс. За щастие я завариха сама в кабинета й, макар и да не беше във възторг, че ги вижда.

— Надявам се, че днес сте приготвили нещо, господин Харди — каза тя. — Няма да позволя никакво отсрочване. Все още ли искате да разговаряме?

Харди кимна, а Вилърс се върна зад бюрото, където пиеше сутрешното си кафе и преглеждаше вестника. Седна на стола и вдигна предупредително пръст.

— Времето за лично обжалване е след решението на съдебните заседатели.

Вилърс имаше предвид балетът, който понякога се разиграваше след произнасянето на смъртна присъда в щата Калифорния. След като съдебните заседатели гласуват най-тежкото наказание, защитата имаше право да поиска отлагане на изпълнението, като в същото време заведе ново дело на всякакво основание, без старото формално да се смята за провалено. В юридическите среди казваха, че съдията, в чиито ръце се оказваше окончателното решение, на практика се превръща в тринайсети съдебен заседател.

На практика обаче подобни опити рядко се оказваха успешни, тъй като съдия, който си позволеше да отхвърли веднъж гласувана присъда, рискуваше да остане без работа, защото прокуратурата имаше право да го отстрани. Все пак Вилърс имаше солиден авторитет и беше силна фигура във Върховния съд на щата.

Пауъл седна мълчаливо, готов да слуша, а Харди остана прав.

— Искам да чуя мнението ви по един въпрос — започна той и й разказа за годежа между Джоди Бакмън и Маргарет Морънси. Вилърс не го прекъсна. — И така, ваша светлост, Маргарет Морънси, член на борда на директорите на медицинския център „Йерба Буена“ е отстранила инспектор Рестофър от случая. Освен това е сгодена за адвокатът на центъра Джоди Бакмън. Струва ми се, че съдебните заседатели трябва да чуят тези факти.

Вилърс се облегна.

— По какъв начин тази жена е отстранила инспектора от случая?

— Обадила се е на някой си Келсо, който е влиятелен човек и той е говорил с шефа на полицията.

— Имате ли доказателства?

Харди знаеше, че няма да мине лесно.

— Маргарет Морънси е помагала на Келсо в последната изборна кампания. Знам със сигурност, че той се е обадил на шефа на полицията.

— Това не е доказателство — отбеляза Вилърс бавно.

— Целта ми е да предизвикам съмнение, ваша светлост. Във втората фаза изискванията не са така високи.

Вилърс чакаше още.

Харди продължи:

— Ваша светлост, това поне са факти, а не предположения. Симпсън Крейн е убит със собственото му оръжие. Лари Уит също. Между двамата съществува връзка — медицинския център, независимо, че е трудно да се установи с точност за какво става дума. Помежду им са Джоди Бакмън и огромна сума долари. Разследването по случая Крейн е прекратено. Годеницата на адвоката на медицинския център „Йерба Буена“ упражнява известен контрол над Келсо. Искам съдебните заседатели да чуят всичко това. Може би ще започнат да си задават въпроси. Не е само теория. Фактите са налице.

Вилърс остана замислена.

— Но това е конструкция от карти — отбеляза тя накрая.

— Ваша светлост… — започна Харди, но не успя да продължи.

— Позволете на мен, ваша светлост. — Вилърс кимна и Пауъл се изправи. — Вчера проявих твърдост към вас, господин Харди, но каквото и да си мислите, аз не съм кръвожаден звяр, който на всяка цена иска да постигне смъртно наказание. След като излязохме от залата вчера, аз си направих труда да се обадя в Лос Анджелес и да поговоря с шефа на отдел „Убийства“ и шефа на полицията. В отдела, цитирам, са твърдо убедени, че Симпсън Крейн е ликвидиран от човек, нает от профсъюзите, край на цитата. Случаят не е приключен, макар че въпросният Рестофър наистина е отстранен. С разследването са се заели хора от ФБР. Няма никакви подозрения, пак цитирам, че убиецът е свързан с медицинския център „Йерба Буена“, край на цитата.

— Но Рестофър е отстранен, така или иначе.

Вилърс слушаше внимателно, дори си записа нещо.

Пауъл въздъхна.

— Очевидно инспекторът се е подразнил заради намесата на федералните агенти. Когато е решил да рови отново, най-грубо е започнал да си пъха носа в неща, които не го касаят… Да не забравяме, че става дума за влиятелни хора. Махнат е, защото е досаждал и защото се е показал като лош полицай.

Вилърс се изправи. Без съдийската тога би могла да мине за нечия мила баба. И в гласа й нямаше раздразнение.

— Господин Харди, изслушах ви и този път. Сега аз искам да ви кажа нещо и се надявам вие да ме изслушате. Това, което казахте, може и да е истина. В Лос Анджелес може да се вихрят какви ли не финансови игри, но те нямат нищо общо с нашето дело. Това, което според вас е връзка, спокойно може да е и съвпадение. Лари Уит просто не е бил замесен във всичко това или ако е бил, нямаме доказателства.

— Обадил се е на „Крейн и Крейн“.

— За какво? Лично с Крейн ли е разговарял? Или с Бакмън? За какво? Можем ли да установим? — Тя поклати глава. — Съжалявам, господин Харди. Искрено съжалявам. Виждам, че полагате всички възможни усилия, за да смекчите присъдата, така и трябва, но няма да допусна в залата да се излагат с нищо неподкрепени хипотези. Това е положението.

Тя отиде до вратата, отвори я и зачака.

— А сега, моля да ме извините. За четирийсет и пет минути трябва да прегледам документи, за които са нужни два часа.

48

Явно мнозина в съдебната зала бяха чели сутрешните вестници или бяха гледали новините по телевизията. Когато Харди призова Нанси Дистефано, реакцията бе осезаема.

Седеше на първия ред, до доктор Лайтнър, точно зад Харди и Дженифър. Изправи се с усилие — очевидно изпитваше силна болка. Носът й все още беше с превръзката, синините се виждаха отдалеч.

Докато се придвижваше към свидетелската банка, проблеснаха няколко фотосветкавици. Вилърс нямаше намерение да го допусне — досега не беше забранила да се снима в залата, но при условие, че няма да се вижда. Търпението й се изчерпи и тя удари с чукчето.

— Достатъчно. Всички да седнат. От този момент нататък забранявам в залата да се внасят фотоапарати. Който има такъв, да напусне. Пристав, погрижете се за това.

В последвалата суматоха, докато фоторепортерите излизаха или предаваха апаратите си на своите сътрудници, за да ги изнесат, Нанси Дистефано застана за миг пред масата на защитата и стисна ръцете на Дженифър, без да каже дума. После зае свидетелската банка и положи клетва.

Харди застана на около пет метра от нея и започна:

— Госпожа Дистефано, каква е връзката ви с обвиняемата?

— Аз съм нейна майка.

Явно в залата имаше и хора, които не бяха чели пресата, защото се разнесе приглушен шепот. Вилърс не реагира, така че се наложи Харди да изчака, докато всичко утихне.

— Госпожа Дистефано, имате ли нещо против да ви наричам Нанси?

— Не.

Харди смяташе, че е най-добре да говори направо.

— Нанси, ще разкажете ли на съдебните заседатели за нараняванията си?

Пауъл скочи.

— Възразявам, ваша светлост. Не е по същество.

За всеобща изненада, преди да вземе решение, този път Вилърс поиска контрааргумент.

— Господин Харди?

— Ваша светлост, Дженифър Уит е израсла в дома на майка си. Характерът й се е оформил там. Съдебните заседатели би трябвало да добият представа за условията, при които това е станало.

Вилърс му позволи да продължи. Харди й благодари. Струваше му се, че между него и съдията се е установило някакво съгласие. Може би се дължеше на по-леките критерии в тази фаза на делото, но нещо се бе променило.

Приближи се до Нанси и продължи:

— Наскоро бяхте в болница, нали?

— Да.

— Ще ни кажете ли защо?

Нанси изреди счупените ребра, счупения нос, увредените бъбреци, синините по гръдния кош, бедрата.

— Как получихте тези наранявания?

— Съпругът ми ми нанесе побой.

Залата слушаше мълчаливо.

— Съпругът ви, Фил Дистефано, бащата на обвиняемата, нали?

— Да.

— За първи път ли ви нанася побой?

Когато чу това, Нанси сякаш се отдръпна — както правеше Дженифър. Или може би Дженифър правеше като нея? Тя поклати глава и се наложи Вилърс да й напомни, че трябва да отговаря с думи.

— Не — каза Нанси. — Не беше за първи път.

За да й даде време, Харди се приближи до съдебните заседатели и погледна към Дженифър. Мръщеше се. Очевидно въпросите не й харесваха. Харди се приближи до свидетелката.

— Често ли ви биеше съпругът ви?

Нанси пак поклати глава, спомни си и каза гласно:

— Да.

— Преди колко години дъщеря ви, обвиняемата по това дело, напусна дома ви?

— Около десет.

— Съпругът ви, нейният баща, удрял ли ви е, преди тя да напусне?

— Да, непрекъснато. Фил се напиваше, ядосваше се за нещо и се нахвърляше върху мен.

— Дженифър ставала ли е свидетел на тези сцени?

— Да.

— Някога удрял ли е нея?

Нанси поклати глава.

— Не. Заплаши я няколко пъти, но не бих му позволила да направи такова нещо. Винаги заставах между тях. Той я обичаше. — На очите й се появиха сълзи. — Просто излизаше от кожата си.

— Излизаше от кожата си — повтори Харди. Направи няколко крачки към съдебните заседатели и продължи: — Според вас, Нанси, тези побоища оказали ли са някакво видимо влияние върху поведението на Дженифър?

Нанси се бореше със сълзите, които сега се стичаха по бузите й свободно, но, както и Дженифър, говореше съвсем ясно.

— Не сме разговаряли.

Това не беше отговор на въпроса му, но беше придвижване в добра посока.

— За какво не сте разговаряли, Нанси?

— Тези неща се случваха и отминаваха… После всичко пак ставаше както преди.

— Криехте ли, че са се случвали?

— Да, преструвахме се, че всичко е наред.

— А Дженифър?

— Дженифър стана мълчалива. После отиде да живее другаде.

— Бихте ли казали, че е станала затворена в себе си, мрачна, недоверчива?

Това бе твърде далеч от същността на делото, но в тази фаза беше позволено и Харди се надяваше по този начин да обясни на съдебните заседатели защо клиентката му изглежда толкова студена и безчувствена.

— Да. — Нанси погледна дъщеря си. — Беше мило малко момиченце. Детето ми…

Макар и да се владееше, чувствата на госпожа Дистефано я бяха обгърнали като одеяло. Сълзите не преставаха да текат. Вилърс се наклони напред.

— Госпожа Дистефано, желаете ли да прекъснем за малко?

Продължиха.

— Нанси, дъщеря ви разказвала ли ви е някога за чувствата си към Мат?

— Мат беше всичко за нея.

— Мат беше всичко за нея. — Харди обгърна с поглед съдебните заседатели и пак се обърна към свидетелката.

— Тя обичаше ли сина си?

— Безкрайно. О, Боже, да, разбира се.

— Някога виждали ли сте по момчето признаци или следи от малтретиране или побой, нанесен му от майка му? Държала ли се е лошо с него?

— Не е имало нищо такова. Полагаше твърде много усилия, за да го предпази от всякакви неприятности. Дори го глезеше повече, отколкото би трябвало, но аз разбирах каква е причината за това.

— И каква беше тя?

— Ами… нещата, които беше виждала. Между мен и баща й. Лари беше същият… и той не можеше да допусне на Мат да се случи нищо лошо.

Прозвуча добре. Лари и Дженифър от една и съща страна. Дженифър плачеше беззвучно зад масата на защитата.

— Нанси — попита изведнъж Харди, — възможно ли е Дженифър да е убила Мат, своя син, дори и вследствие на трагична грешка?

Тя поклати глава.

— Не. Дори да го е направила без да иска, както казвате, след това би се самоубила.

Пауъл се изправи бавно. Даваше си сметка за емоционалното състояние на свидетелката и не искаше да изглежда безсърдечен, но все пак реши да възрази срещу подобна догадка. Вилърс прие възражението.

Но Харди бе постигнал целта си. Зададе последния си предварително подготвен въпрос, за да получи очаквания отговор, напълно искрен, според него:

— Какви чувства изпитвате към дъщеря си сега, Нанси?

— Обичам я. Тя е единственото, което ми остана.

Пауъл знаеше, че работата му е наполовина свършена, особено след като Вилърс отказа да даде почивка преди кръстосания разпит. Свидетелката беше емоционално и физически измъчена жена, а неговата задача беше да я дискредитира, да обори показанията й. За да го направи ефективно, трябваше да пипа бавно и внимателно.

Усмихна се, за да я предразположи. Не се съмняваше, че го помни от предишната вечер, но нямаше избор — не би могъл да я атакува фронтално. Трябваше да бъде неин приятел, който се стреми да уточни някои дребни подробности. Раменете й бяха отпуснати, изглеждаше уморена, но все пак му се усмихна в отговор. Добро начало.

— Госпожо Дистефано, с покойния ви съпруг имате и син, нали?

Въпросът като че ли я извади от равновесие.

— Да. Том.

— Том ставал ли е жертва на бруталността на съпруга ви?

— Фил го е удрял няколко пъти, когато беше малък, но това си беше по-скоро пердах. Никога не го е наранявал.

— А какви са отношенията между двамата мъже сега? Близки ли са помежду си?

Харди стана.

— Ваша светлост, господин Пауъл знае много добре, че господин Дистефано е покойник.

Каза го спокойно. Не спомена каква е причината да е покойник. Пауъл се извини.

— Случвало ли се е Том да присъства на побоищата, които ви е нанасял съпругът ви?

— Да.

— Както и Дженифър, нали?

— Да. До известно време.

— Какво стана след това?

— Когато Том порасна, се опитваше да ме защити и Фил гледаше да го няма наоколо, преди да започне.

— Но с Дженифър нещата не стояха по този начин, нали?

— Извинете ме, какви неща?

— Покойният ви съпруг ви биеше в нейно присъствие, нали?

— Понякога.

— И тя не се е опитвала да го спре?

— Не би могла да го спре. Фил беше много силен. Дженифър се криеше, струва ми се.

— Значи Дженифър се е криела и е гледала как баща й ви бие, без да се опита да му попречи по някакъв начин. Синът ви Том се е опитвал да го спре. Какви са отношенията ви с Том сега?

— Том е добро момче.

— Обичате ли го?

— Разбира се. Той е мой син.

— Майките обичат синовете си, нали?

— Да.

Пауъл направи пауза.

— Но вие казахте, че Дженифър е единственото, което ви е останало.

Нанси се огледа безпомощно, спря очи на Харди. Той кимна. Всичко беше наред.

— Така му е думата. Тя е единствената ми дъщеря.

— Близки ли сте с нея?

— Да. Много.

— Много близки. Разбирам. Можете ли да кажете на съдебните заседатели колко пъти сте посетили дъщеря си у дома й през годината преди да бъде арестувана?

Харди се улови за челото. Капанът щеше да щракне всеки миг. Дженифър го улови за лакътя. Нанси за първи път се поколеба. Секундите летяха.

— Госпожо Дистефано — подкани я Вилърс, — моля отговорете на въпроса.

Пауъл чакаше. Не я караше да бърза. Въпросът очевидно беше прост, а отговорът се бавеше. Едва ли Нанси би могла да забрави такова нещо.

— Миналата година не съм — отговори тя накрая.

— Значи миналата година не сте ходили на гости на дъщеря си.

— Не съм.

— А тя идвала ли е у вас? Във вашата къща?

— Не.

— Нито веднъж?

— Нито веднъж.

Пауъл се обърна на триста и шейсет градуса. Лицето му изразяваше дълбока изненада.

— Ами какво ще кажете за по-миналата година?

— Не, не се виждахме често. — Каза го троснато. — Лари беше… не ни позволяваше.

— Лари не ви е позволявал — повтори Пауъл. Добър човек, изпълнен със съчувствие, мъчещ се да й предложи изход от ситуацията. — В такъв случай, след като сте били близки, сигурно често сте разговаряли по телефона?

Нанси сведе очи.

— Тя беше много заета.

— Дъщеря ви е била заета? Работеше ли?

— Аз работех. И сега работя.

— Освен през почивните дни, нали?

Харди стана.

— Ваша светлост, това е издевателство над свидетеля.

— Не е.

— Госпожо Дистефано — попита Пауъл отново, — кажете ни приблизително колко често разговаряхте с дъщеря си?

Нанси продължаваше да гледа надолу.

— Всяка седмица? Веднъж месечно?

— Винаги се обаждаше, за да ме поздрави за рождения ми ден. Аз за нейния.

Пауъл остави думите без коментар. Кимна и отиде до масата на обвинението.

— Бих искал да изясня още нещо… казахте ни, че Мат е бил всичко за Дженифър, че тя дори го е глезила. Бих искал да бъдете малко по-конкретна.

Нанси погледна умолително Харди.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че след като не сте се виждали често с Дженифър и Мат, което току-що заявихте, не ми е ясно откъде знаете какви са били отношенията помежду им.

— Когато беше малък, бебе…

— Тогава ли беше всичко за Дженифър?

— Да.

— А сега?

— Да.

Пауъл все още се опитваше да изглежда мил и благороден. Приближи се до Нанси и каза тихо:

— Госпожо Дистефано, просто не мога да разбера. Помогнете ми.

Нанси остана мълчалива в продължение на петнайсет секунди, които й се сториха като час. Най-накрая Харди стана и попита дали е бил зададен въпрос. Пауъл изчака още малко, отбеляза, че май не е и освободи свидетелката.

49

Обвиняемата зае свидетелската банка след обедната почивка. Беше с тъмен костюм и пъстър шал. Харди не беше сигурен дали това е най-подходящото облекло. От една страна то още повече отделяше Дженифър от обикновените хора, каквито бяха повечето съдебни заседатели и това не беше добре. Тя се нуждаеше от тяхната симпатия, а не от завистта им. Но от друга страна — статистиката също го потвърждаваше — при делата, при които се искаше смъртно наказание, действаше един друг принцип. Естествена реакция, макар и не особено благородна. Съдебните заседатели биха гласували смъртна присъда единствено, ако са убедени, че престъпникът е някакво чудовище, изрод, който няма нищо общо с човешкия род. Дрехите на Дженифър биха могли да смекчат подобно впечатление, колкото и глупаво да е то. С тях тя добиваше човешки вид, ставаше личност, в никакъв случай не чудовище. Освен това беше забележително красива и Харди се надяваше, че мъжете не биха искали да превърнат тази красота в гниещ труп.

Най-голямото му притеснение беше, че още с отварянето на устата си, ще развали магията, създадена от външния й вид. И много добре си даваше сметка, че отвътре може да изригне нещо, което да настрои против нея дори и най-благосклонните.

Предварително я бе инструктирал да говори спокойно, с най-мелодичния си глас. Да покаже най-доброто от себе си. Опасността щеше да дойде при кръстосания разпит. Дотогава трябваше да стъпват внимателно.

— Дженифър, днес ти заемаш това място, за да се бориш за живота си. Има ли нещо, което би искала да узнаят съдията и съдебните заседатели?

Тя се обърна към тях.

— Преценихте, че представените факти са достатъчни, за да ме признаете за виновна. — Тя преглътна неспокойно и погледна към Харди. Той кимна. — Но не седнах тук, за да се боря за живота си, както се изрази господин Харди. Тук съм, за да ви кажа, че не съм извършила нищо от това, в което ме обвиняват. Не съм убила съпруга си и е абсурдно да се твърди, че съм убила единствения си син. — Преглътна отново и продължи: — Признавам, че може и да не съм била най-добрата майка на света, но обичах Мат… — Млъкна и прехапа долната си устна. После се съвзе и се насили да се усмихне. — Това е всичко.

Пауъл трескаво записваше нещо. Какво?

Харди възнамеряваше да й зададе няколко въпроса във връзка с Лари, но думите й бяха толкова красноречиви, че се изкушаваше да прекрати разпита с тях. Съдът я чу да отрича вината със собствения си глас — може би тъкмо от това имаше нужда или най-малкото, едва ли щеше да постигне нещо по-добро. От друга страна, обаче, съдебните заседатели нямаше да са далеч от мисълта, че е твърде лесно да се изимитира такова кратко изявление. Струваше му се, че е наложително да я накара да поговори още малко — независимо от риска.

— Ще ни разкажеш ли какво стана сутринта на двайсет и осми декември?

Пауъл стана.

— Ваша светлост, мястото на този въпрос беше в първата фаза на процеса.

Харди отговори веднага, за да изпревари решението на Вилърс:

— Това е разказът на Дженифър Уит и мисля, че съдебните заседатели трябва да го чуят, ваша светлост.

Вилърс се намръщи, както винаги, когато страните влизаха в спорове помежду си, но в края на краищата се съгласи с Харди.

— Разкажете ни за онази сутрин, госпожо Уит — обърна се тя към Дженифър.

Дженифър кимна.

— Станах рано, защото бяхме вечеряли късно и не бях измила чиниите. Лари щеше да си е у дома целия ден, всъщност цялата седмица, така че исках всичко вкъщи да е както трябва. След това смятах да изляза да потичам както обикновено, така че облякох екипа си и слязох долу. Беше доста късно, към осем и половина, но реших че след като няма да ходи на работа, Лари може да поспи. Мат също обичаше да спи до късно.

Хубав детайл, помисли си Харди безскрупулно.

— Както и да е. Лари четеше вестника си сутрин на закуска. Винаги го прави… правеше… Но онази сутрин слезе ядосан.

— Защо беше ядосан? — попита Харди.

Дженифър преглътна с усилие.

— Не бях облечена както трябва.

— Нали каза, че си била по спортен екип?

Кимна.

— Да, но трябваше да изляза след около час, разбирате ли? Предполагам, че съм изглеждала зле, като току-що станала от леглото… без грим, с неоправена коса…

— Но нали преди това си се занимавала с домакинска работа? Мила си чинии и така нататък.

Дженифър не желаеше да говори за побоищата на Лари, но нямаше нищо против да сподели другото. Светецът Лари трябваше да получи няколко солидни удара и Харди трябваше да накара Дженифър да ги нанесе.

— Да… така е… но не му харесваше.

— Разкрещя ли ти се?

— Не. Личеше си, че е ядосан. Познавах го.

— Добре, Дженифър — Харди хвърли поглед към съдебните заседатели, — какво стана после?

— Направих му кафе и се опитах да разтрия раменете му. Обичаше да го правя, когато се чувстваше напрегнат, но тогава той ме спря.

— Казваш, че те спря. Как те спря? Изблъска ли те? Приложи ли физическа сила?

Пауъл изглежда нямаше нищо против, че подсказва отговорите на свидетеля, но Дженифър отказа да върви нататък.

— Не. Просто ми каза да престана. Виждате ли, не му харесваше, че изглеждах така. Казах му, че ако иска, ще се кача горе и ще се преоблека.

— Въпреки че след час щеше да излезеш да бягаш?

Дженифър кимна.

— Ако беше поискал, щях да го направя. Нищо не ми коства. Само че той ми каза да не ходя. После ми каза, че бил буден от близо час и преглеждал сметките. Безпокоял се за парите. Около Коледа… знаете как е.

— И какво стана после?

— После заспорихме за семейния бюджет. — Тя погледна съдебните заседатели. — Всички от време на време се карат за такива неща.

— Добре, какво стана след това?

— Слезе Мат. Триеше очите си, както винаги, след като се събуди. Не исках да ни слуша, докато се караме, така че престанах и се заех да му направя препечени филийки. Много ги обичаше. После се качих да оправя леглата. Мислех си, че ще се размине.

— Е, размина ли се?

— Не… Когато слязох пак, Лари отново ме подхвана, задето изглеждам зле. Мислел, че съм се качила, за да се преоблека с нещо прилично. Казах му, че вече ще изляза да потичам, но той беше ядосан заради другото… за всичко. Пак се скарахме и Мат се разплака. Реших, че ако изляза, това ще престане и излязох.

— Отидохте да бягате?

— Да.

— В колко часа излязохте от къщата?

— Не знам. Първите две пресечки минах ходом, за да загрея… винаги правех така. После започнах да тичам.

Разказа го добре — отиването до банката, връщането, списъкът, в който не бе отбелязала, че пистолетът липсва, защото не се бе качвала в спалнята. Харди стигна до извода, че Фримън бе допуснал сериозна грешка, като не разпита Дженифър. Разказът й беше логичен, гласът й звучеше уверено, тонът й бе откровен. И така до самия край.

Въпросът беше дали ще се справи толкова добре и при кръстосания разпит след обедната почивка?

— Бих искал да започнем с едно разяснение, имате ли нещо против?

По време на обедната почивка Харди й бе дал възможност да вкуси насладата от частичната победа и след това се бе опитал да я подготви за атаката на Пауъл. Може би беше успял? Тя гледаше прокурора спокойно и открито. Кимна.

— Казахте, ще цитирам точно: „Не съм убила съпруга си и е абсурдно да се твърди, че съм убила единствения си син“. Смятате ли, че не е чак толкова абсурдно да се твърди, че сте убили Лари?

Въпросът трябваше да я извади от равновесие и беше добър за целта, но Харди нямаше намерение да го остави без последствия.

— Възразявам, ваша светлост. Каква е същността на въпроса?

Вилърс се съгласи. Дженифър нямаше да отговори, но се виждаше, че Пауъл е постигнал целта си. Улови погледа й и леко вдигна длан — знак да се успокои, да не се оставя да я извади от равновесие.

Пауъл й се усмихна и продължи:

— Ако не възразявате, госпожо Уит, бих искал да изясним една част от разказа ви, която не разбрах. Казахте ни, че след като сте оправили леглата и сте слезли долу за втори път, отново сте започнали да се карате.

— Да. Лари започна пак.

— А Мат се разплака.

— Да.

— И в отговор на това, вие, като майка, напуснахте къщата?

— Излязох, за да престане.

— Да, разбирам, но как точно се опитахте да го утешите? Прегърнахте ли го? Казахте ли му, че го обичате?

— Не. Знаех, че ще престане да плаче, когато с Лари престанем да се караме.

— Това беше целта, нали? Да го накарате да престане?

— Не. Искам да кажа, щеше да престане.

— И вие просто го оставихте и излязохте навън?

Харди стана.

— На въпроса вече беше отговорено, ваша светлост.

Кошмарно. Пауъл оттегли въпроса, преди Вилърс да реагира и се приближи още повече към свидетелската банка.

— Добре, госпожо Уит. Един друг въпрос… Споменахте, че със съпруга си сте се карали за парите… за семейния бюджет… както всички ние понякога, така ли е?

— Да.

— И че мъжът ви, господин Уит, е преглеждал някакви сметки преди да слезе да закусва?

— Да.

Харди разбра, че Пауъл е научил нещо. Не бързаше, беше напълно спокоен. Отиде до мястото си, взе някакъв документ от помощника си, върна се пред свидетелската банка.

— Ваша светлост, искам да представя копие от извлечението по сметката на Дженифър Уит в банка „Пайъниър“.

Лицето на Дженифър се изопна. Стомахът на Харди се сви. Когато Пауъл се приближи до него, за да му покаже извлечението, реши да спечели малко време.

— Ваша светлост, разрешете да се приближа.

Вилърс се намръщи.

— Какво има сега, господин Харди?

— Ваша светлост, документът не беше включен в списъка на веществените доказателства на обвинението.

В началото всяка от страните бе длъжна да представи на другата пълен списък на свидетелите, които смята да призове и на веществените доказателства, които смята да представи. Не беше задължително да се използват всички включени в списъка свидетели и доказателства, но по принцип не беше разрешено да се използват невключени, освен в особени случаи. Поне на теория в съда не трябваше да има изненади. На практика адвокатите и прокурорите просто умираха за тях.

— Не съм съгласен да се представи сега — добави Харди.

— Колегата греши — възрази Пауъл и махна на Морхаус да се приближи. Младият му помощник, явно предупреден да очаква такова нещо, взе една дебела папка и я даде на шефа си. Той извади отвътре нужния документ и даде по едно копие на Вилърс и на Харди. — Ред осемнайсети на първа страница, ваша светлост.

Харди прочете. Пишеше: „Финансови документи“.

Пауъл вдигна папката.

— Това са документите и предадохме на защитата копие от всички тях на… — Той погледна в папката и добави: — Първи август.

Харди и Фримън, разбира се, бяха получили копията. Несъмнено се намираха някъде в кабинета му сред останалите полицейски доклади, протоколи от разпити и други подобни, напъхани в седем големи кутии. Тъй като Пауъл не бе повдигнал въпроса през първата фаза, Харди си бе позволил да се надява, че прокурорът не е открил тайната сметка на Дженифър сред купа други книжа. Нищо подобно.

Финансовите документи, които Пауъл държеше в ръка сега, бяха накъде около петстотин страници — стари данъчни декларации, застрахователни полици, банкови извлечения, сведения за акции, анулирани чекове, фактури за повечето от нещата в къщата им. Документите бяха в пълен безпорядък и нямаше никакъв опис — петстотин страници, сред които бе скрита единствената, която би могла да навреди на Дженифър — извлечението от тайната й банкова сметка. Пауъл подаде едно копие на Вилърс и каза:

— Ето го, ваша светлост.

Вилърс се надигна, взе го, намести очилата си, кимна.

— Това е то, господин Харди.

Оказа се, че всичко е както трябва и Пауъл отново се спусна към Дженифър.

— А сега, госпожо Уит, моля погледнете това банково извлечение. Ваша ли е тази сметка?

От спокойствието й не бе останала и следа. В очите й се четеше страх. И Харди не можеше да й помогне — самият той също го чувстваше. Дженифър кимна утвърдително.

— Да, моя е.

— Съпругът ви знаеше ли за съществуването й?

Дженифър преглътна.

— Да, разбира се.

Харди не искаше да чува тази лъжа, макар и да разбираше на какво се дължи.

— Госпожо Уит, ще прочетете ли на съдебните заседатели какъв адрес е отбелязан в извлечението?

Дженифър погледна листа в ръцете си.

— Пощенска кутия 33449, Сан Франциско, Калифорния.

— Пощенска кутия? Извлеченията по тази сметка не бяха ли изпращани направо на домашния ви адрес?

— Не.

— Защо се налагаше това да е така?

Дженифър погледна към Харди с широко отворени очи.

— Не знам.

— Не знаете? — Пауъл повиши глас. — Не знаете!? — повтори той с удивление. — Истината не е ли, че съпругът ви не е знаел за тази сметка?

— Не…

— … и че е открил нещо нередно в домашния бюджет? Че го лъжете с парите, например?

— Не, това не е вярно…

Но Харди много добре знаеше, че е вярно.

Пауъл не беше свършил. Направи крачка назад, сниши отново глас и започна в друга посока:

— Госпожо Уит, получихте ли вече някаква сума от застраховката на покойния ви съпруг?

Може би Дженифър за миг си помисли, че най-лошото е минало. Отговори, че не е получавала.

— С Лари имахте ли голям спестовен влог?

— Не. Не беше голям. Около двайсет хиляди, нещо такова.

Пауъл погледна съдебните заседатели.

— За някои хора това са много пари, госпожо Уит, но ще приема думите ви.

— Имахме и влог за образованието на Мат. — Дженифър нямаше представа накъде я води Пауъл и реши да бъде услужлива. — И там бяха някъде около двайсет.

— Ами за къщата?

Харди скочи.

— Ваша светлост, каква е целта на всичко това?

Пауъл се обърна към него, после пак напред.

— Ще обясня каква е, ваша светлост. Тук ясно личи, че убийствата са извършени от алчност. — Вдигна нагоре банковото извлечение и се обърна към Дженифър. — Госпожо Уит, колко пари имаше в банковата сметка, чиито извлечения получавахте в пощенската кутия, в деня на ареста ви?

Дженифър се вгледа в ръцете си.

— Ако не си спомняте, ще ви кажа аз. Всичко е записано тук. Става дума за малко повече от триста хиляди долара, госпожо Уит. Това са парите, които сте успели да откраднете от съпруга си за седем години. Пари, от които сте лишили собственото си семейство.

Дженифър окончателно загуби самоконтрол.

— Ние никога не излизахме! — извика тя. — Не разбирате ли? Никога никъде не ходехме! Той не ми позволяваше да върша каквото и да било! Нямате представа какъв живот беше това, какъв беше той! Дори не разбра, че ги няма…

— Но онази сутрин е разбрал, нали, госпожо Уит? И вашият обичан Мат се оказа пред дулото на пистолета…

— Възразявам!

— Не, не сте сграбчили оръжието в гнева си от караницата… Планирали сте всичко най-внимателно…

— Ваша светлост, възразявам!

— Качили сте се горе, за да вземете пистолета…

— Възразявам! — Гласът на Харди бе отишъл няколко октави нагоре. Вилърс удари с чукчето. Пауъл не обърна никакво внимание и продължи да крещи на Дженифър:

— И тогава изведнъж е настъпил моментът да действате. Той ви каза, че ще си вземе онези пари, така ли беше? — Доближи се на сантиметри от лицето й и извика: — Затова ли го убихте?

Дженифър изведнъж стана, измъкна се от преградата и се хвърли към Пауъл.

— Не! Не съм го убила аз, копеле гадно!

— Седнете на местата си! Всички! Господин Пауъл… — Вилърс продължи да удря с чука.

Дженифър пищеше, извън себе си.

— Ред! Пазете тишина! Пристав!

Но приставите изчакаха Дженифър да се укроти сама и отново да седне.

Пауъл я гледаше втренчено. Раменете му увиснаха.

— Не можах да разбера само едно — каза той съвсем тихо. — Защо беше нужно да убивате Мат.

После се обърна и заяви, че няма повече въпроси.

Съдебните заседатели гласуваха два пъти и се съвещаваха два часа и седемнайсет минути. Бяха, както изискваше законът, единодушни. За смъртно наказание.