Тринадесетият съдебен заседател

—

Лари й даваше четирийсет и пет минути за сутрешния крос, което бе разумно. Той е разумен мъж, опитваше се сама себе си да убеди. Не искаше тя да пострада — ако случайно паднеше, докато тича, и нямаше ограничение за времето, щеше да лежи някъде и да се мъчи, а Лари щеше да е в неведение. Нямаше да може да се досети, че нещо не е наред. А така, ако закъснееше, той щеше да разбере и да й помогне.

Обичаше я. Това бе причината за всички ограничения.

За да води Мат до частното училище на шест пресечки от дома им, разполагаше с половин час. Това бе достатъчно, дори и при задръстване, но не стигаше за никакви разговори с другите майки. Така — и това беше разумно — тя не би могла да си навлече неприятности, като говори повече отколкото трябва, както правят някои други жени. Семейство Уит се ползваше с добрата си репутация в квартала, защото никой не беше в състояние да каже нищо лошо за членовете му. Лари в никакъв случай не би допуснал това положение да се промени — така предпазваше всички тях. Не само нея.

За пазаруването — стига да му се обади, когато излиза и веднага като се върне, преди още да е разопаковала покупките — проявяваше гъвкавост. А нея я биваше да пазарува — можеше да отиде до „Петрини“ на авеню „Оушън“, да напълни количката и да се върне за по-малко от час.

Понякога го лъжеше, но това беше защото в самото си сърце тя бе лош човек. Непокорен човек. Лари знаеше, че е в състояние да го лъже и затова бе определил правила, които да й пречат, които да премахнат изкушението. Но тя въпреки всичко ги заобикаляше — макар и да знаеше, че са за нейно добро. Такава беше.

Лари я обичаше, независимо от това, независимо, че знаеше каква е. И не го обвиняваше, когато от време на време й се нахвърляше. Тя самата сигурно отдавна би убила човек като себе си, ако беше на негово място. Понякога й се искаше да се самоубие, но нямаше да е честно спрямо Мат, а й спрямо Лари.

Като онзи път, когато се опита да избяга заедно с Мат. Какво беше това, ако не вик за помощ? И Лари я чу — не го бе споделила дори с доктор Лайтнър. Кой друг, освен Лари, се грижеше за нея толкова, че да си вземе почивни дни от работа, за да я последва чак до Лос Анджелес? Не можеше да му се сърди, когато й каза, че ако опита да направи такова нещо още веднъж, ще я убие. Не би могла да го изостави. Той се нуждаеше от нея, обичаше я. Тогава не го каза сериозно. Когато се прибраха у дома, не я удари нито веднъж цели два месеца. Нед почти я премаза от бой, когато постъпи по същия начин с него. Но Лари изглеждаше щастлив, че се е върнала.

За семейството й, разбира се, той беше прав. При първите им едно-две посещения се оказа, че нейните хора не харесват Лари, че не харесват вече и нея самата. Просто завиждаха. Лари заяви, че много съжалява за това, но нямало какво да се направи. Не можело да промениш хората и тя трябвало да го знае. Знаеше, че не е в състояние да промени майка си и баща си. И най-вече Том. Нищо не можеше да промени Том — той си беше зъл и гаден.

Нямаше никаква причина да се търпи това. Тя и Лари с нищо не бяха заслужили подобно отношение. Дадоха възможност на семейството й, но тези хора си останаха каквито си бяха. Мислеха, че Лари ги мрази и я е надъхал срещу тях. Но това не беше истина. Може би бе успяла да види нещата по-ясно, след като Лари й помогна да разбере, да долови обидните намеци за „надутостта“ й, за тяхното „възпитание“. Не, истината бе, че, колкото и да е тъжно, те бяха завистливи хора и нямаше да се променят. Безполезно бе да се виждат с тях и да се разстройват.

Онова с банката и Кен… доктор Лайтнър… просто я беше страх. Винаги се бе страхувала. Животът беше страшен. Или хората се променяха, или изведнъж всичко се вгорчаваше, така че да не можеш да го предвидиш или да реагираш. Искаше да разбере всичко това по-добре, затова бе отишла… бе избягала при Кен… И той знаеше повече за нея от Лари. Знаеше дори за Нед и искаше да й помогне. Беше убедена, че Кен иска да й помогне. За него тя не беше само пациентка. Разбира се, сега…

Но не трябваше да мисли прекалено много за това. То беше нещо друго.

И банката. Не че Лари нямаше да й даде парите, ако го бе помолила. Но не искаше да му поднася изненади, ако я попиташе за какво ги харчи. Поне така започна всичко. Банковата сметка. Много по-лесно беше да поиска от касиерката в магазина на Петрини да чукне най-напред двайсет долара повече, после петдесет, после двеста. Пазаруването бе нейна задача, а Лари никога не проверяваше сметките.

Понеже тя не работеше, той попълваше данъчна декларация само за себе си. Бяха семейство, но парите си бяха изцяло негови. Във формуляра вписваше „Женен, отделни данъчни декларации“. Разбира се, той беше сигурен, че тя не декларира приходи. През първата година бе много рисковано. После тя си нае пощенска кутия и й изпращаха формулярите там, така че нямаше проблеми.

Но така или иначе, човек никога не може да е сигурен. Ами ако някак си Лари загубеше всичките си пари? Можеха да го осъдят за лекарска грешка — нали непрекъснато го повтаряше? Не беше трудно да си представи изненадата и радостта му, когато му каже за спестените пари — те щяха да са тяхното спасение. Правеше го, за да спаси семейството си.

Понякога се замисляше… защо тогава избяга? Освен викът за помощ… искаше да се предпази, а Лари я удряше по лицето.

Кен успя да я накара да погледне нещата по друг начин — беше му повярвала. Известно време му вярваше — че Лари не е за нея, че тя също има воля и трябва само да я наложи, така се бе изразил. Да си отиде от Лари и да вземе със себе си Мат. Законът на Калифорния щял да я защити.

Но Кен не знаеше… как би могъл да знае? Тя се чувстваше… просто беше никоя без Лари. А ударите… тя самата си беше виновна, не той. Нима не го предизвикваше с лошото си поведение? Да, болеше я, но пък чувстваше, че и тя контролира нещо. Лари й го осигуряваше, нали? Нали?

Когато организираше празненството за петия рожден ден на Мат… Лари дори позволи да поканят на гости деца, което обикновено не му харесваше, защото… е, хлапетата не са виновни, но просто не уважават чуждата собственост. Лари твърдеше, че ако не искаш да ти развалят нещо, просто не трябва да им даваш тази възможност. Ако някое дете развали нещо, значи родителите му са виновни, не то. Как иначе? Все едно да пуснеш бик в стъкларски магазин… Кой може да обвини животното? То ли е виновно? Разбира се, че не.

Та за празненството. Кен я попита дали се безпокои, че Лари може да развали всичко, ако се ядоса заради децата.

— Слушай — отговори му тя, — положението е под контрол. Нали непрекъснато говориш за контрол? Е, аз контролирам всичко.

И беше права, защото знаеше, че Лари напоследък е много напрегнат — точно както преди да избухне. И точно три дни преди рождения ден — в сряда, а празненството щеше да е в събота — тя закъсня с вечерята, а Мат не си беше легнал и се наложи Лари да й помага след уморителния ден с пациентите си. И тя беше с онзи евтин пеньоар, който Лари не понасяше. Укори я, а тя му отговори нещо, после той избухна и си изля яда на нея. Няколко пъти я удари много силно.

Но пък от друга страна — това беше добрата част — с празненството всичко беше наред, нямаше никакви сцени и тя контролираше… изразът на Кен… положението. Така че да се твърди, че не можела да изразява волята си, докато е с Лари… не, Кен просто не виждаше как стоят нещата. Или не разбираше.

Е, ударите ставаха все по-лоши. Биеше я често. Това беше проблем. Трудно можеше да скрие следите — сега синините бяха по лицето й, не както преди — само по корема и краката. В последно време я удряше по лицето и това я тревожеше сериозно. Лицето й беше тя самата.

Като малка гледаше лицето си в огледалото с часове наред — изучаваше мимиките си, израженията, когато казва едно или друго. Сега всичко това й бе нещо като втора природа — цупенето, мръщенето, беглата усмивка.

Ударите по лицето трябваше да престанат. Наистина. Последният път беше, когато си бе отишла — избягала, честно казано, и Лари я бе хванал. И щеше да го направи пак, несъмнено. Дори я увери, че ще я убие, ако опита да избяга още веднъж.

Както и ако отиде при друг мъж — пак щеше да я убие.

Наистина ли? Може би. Беше силен и често преставаше да се владее. Можеше да се случи нещо непредвидено. Инцидент. Значи трябваше да направи нещо — да говори с него, може би веднага след това. Тогава я слушаше най-добре. Просто щеше да му каже да престане да я удря по лицето.

Тук Кен беше прав — тя не контролираше това. Сега вече дори мразеше Лари понякога. Мразеше го наистина и го знаеше — признаваше го пред себе си. Хващаше я страх.

Или пък, ако се нахвърлеше на Мат. Ако Мат се случеше наблизо, когато Лари е побеснял. Нямаше да му позволи да удари Мат, дори и Мат да застане помежду им или нещо такова. Ако го направеше, ако…

Каквото и да се случеше с нея, тя си го заслужаваше. Иначе защо ще се случи? Но с Мат не беше така. Той не се държеше лошо. Беше доверчиво и честно момче. Никога нямаше да позволи на Лари да му причини болка.

Но как би могла да го спре? Това беше въпросът — как би могла да му попречи?

14

В събота, 10 юли, Харди люлееше шестмесечния Винсънт на коляното си и му пееше почти с цяло гърло. Намираше се на десет метра над земята, край парапета, който ограждаше терасата на покрива на Моузес Макгайър.

Моузес напоследък не се престараваше в работата си. След като най-накрая реши да не чака повече Харди да се отегчи от правото и да се върне към барманската професия, нае на негово място един тип на име Алън Бланкард и сега разполагаше с предостатъчно свободно време, за да се занимава с хобито си — а то можеше да се изрази с две думи: Сюзън Уейс.

Беше ранния следобед, слънцето грееше на безоблачното небе, от изток подухваше лек топъл ветрец. Сюзън — челистка в симфоничния оркестър на Сан Франциско — седеше до Харди на парапета. Беше завързала гарвановочерната си коса на опашка и изглеждаше колкото Франи, макар и да беше осем години по-възрастна. Носеше шорти, впита памучна фланелка и сандали.

Моузес и сестра му печаха месо на скарата. Харди подаде бебето на Сюзън и тя започна да му гука. Франи я изгледа и отбеляза:

— Не я оставяй да се занимава с бебета твърде много. Така се започва.

Моузес отпи глътка бира направо от бутилката и отвърна:

— Започва се с това, че е ужасно хубава. Другото идва после.

— А от другото се раждат бебета. Знам го от сигурно място.

Моузес, нехарактерно за него, не отговори веднага.

— Фран, тя наистина ме кара да си мисля за тези неща.

Франи нямаше нищо против — харесваше Сюзън и признаваше, че е красива, а Моузес не беше в първа младост. Все пак трябваше да разбере.

— Май говориш сериозно. Права ли съм?

— Седнала — пусна типичния си бармански отговор той.

Франи намаза ръката му със сос. Изгледа големия си брат тревожно и попита:

— Това не е годежно тържество, нали?

— Не е. Дори не е и тържество, а най-обикновен обяд.

Харди и Сюзън станаха. Сюзън притискаше Винсънт към гърдите си и леко го люлееше. Франи чу, че тихо му пее.

— Предупредих те — каза тя на Моузес.

— За какво? — попита Харди и прегърна жена си през кръста.

— Не се отнасяше за теб. Говорех на Моузес.

Харди я целуна по ухото и я подкани:

— Е, за какво става дума?

— Мисли, че Сюзън ще поиска да си има свое бебе, защото държи вашето — намеси се Моузес.

Сюзън кимна.

— Може би е права. — Отдалечи Винсънт от себе си и му направи физиономия, на която той отвърна с лъчезарна усмивка. — Боже, каква кукла е! Не ми е чужда мисълта да си имам такъв сладур. — Облегна се на рамото на Моузес и добави: — Не е ли страхотен?

Моузес я прегърна и се вгледа в бебето.

— Не — поклати глава той. — Прилича на Харди. Виж, Ребека, племенничката ми, наистина е страхотна. Прилича на сестра ми, а тя пък прилича на мен.

Харди реши да се възползва от възможността на целуне жена си, но Моузес го спря.

— Не, не. Само да няма езици.

— Как така да няма езици? Мама и тате имат езици! — обади се Ребека, появила се неочаквано при възрастните. Тя погледна майка си и баща си разтревожено. — Какво ще стане с езиците им?

— Вуйчо Моузес говори глупости — каза Харди. — Лош вуйчо Моузес. Лош!

Моузес клекна.

— Беки, повечето народности ценят вуйчото по-високо от всички други роднини. Психическата травма, която баща ти се опитва да ти нанесе с тези безсмислици, ще бъде неизмерима, ако ги вземеш присърце. — Усмихна й се мило и я целуна.

— Въпреки всичко смятам, че Винсънт е страхотен — обади се Сюзън. — Може ли да го подържа още малко?

Франи изгледа брат си назидателно и заяви, че не възразява. Разнесе се писукане.

— Какво беше това? — попита Моузес. — Само не ми казвайте, че мой роднина има такава пищялка!

Харди извади пейджъра и отвърна:

— Още една семейна тайна излиза на бял свят. И престани да ме наричаш „роднина“. Франи ти е роднина. — Присви очи към изписания на дисплея телефонен номер.

— Зарежи го — каза Франи. — Обади им се в понеделник. Събрали сме се да празнуваме.

— Не да празнуваме, а да обядваме — поправи я Моузес.

— Глицки е. В събота. Сигурно е нещо важно.

— Дизмъс, остави за понеделник…

— Ще се върна след минута — възрази той и тръгна към вратата към стълбата. — Трябва да видя за какво става дума.

— Довиждане — каза Франи.

— Ще се върна веднага, обещавам.

Харди пристигна първи, както и предишния път. Само че сега щеше да дойде и Фримън. Навън все още беше светло, а в женския затвор беше горещо и цареше някаква странна тишина. Събота, късен следобед.

Полагаше усилия да овладее гнева си. На входа го бяха претърсили — обикновено беше достатъчно да покаже служебната си карта и го пускаха веднага. Сега, за да се види с Дженифър, най-напред го опипаха от горе до долу, а сега го караха да чака в горещата задушна стая.

Придружаваха я две надзирателки и беше облечена с червени дрехи, не жълти. На краката й подрънкваха вериги, а китките й бяха оковани с белезници за метална лента около кръста. Косата й беше орязана неравномерно на около сантиметър от черепа. Лицето й беше на петна, устните напукани, около очите имаше синини.

Харди — с джинси и памучна фланелка — стана и Дженифър залитна към него. Опита се да протегне ръце, но веригите й попречиха. Плачеше.

— Какво, по дяволите… — заговори той.

Едната от надзирателките дръпна Дженифър назад и я бутна на стола.

— Стига преструвки, мила.

— Оставете клиентката ми! — Надзирателката го изгледа кръвнишки. Другата държеше в ръка палка. — И двете отстъпете назад. Веднага!

От заплашителния тон на адвоката по джинси не им мигна окото, но пък и нямаше смисъл да тормозят арестантката пред него, така че неохотно излязоха.

Когато вратата се затвори, Харди попита:

— Те ли ти направиха това?

Дженифър поклати глава.

— Тогава кой?

— Там, долу… — промърмори тя с наведена глава. Сега не изглеждаше смутена, както преди — беше истински уплашена. Очевидно нещо й се беше случило.

От обаждането на Глицки бе разбрал някои подробности — как Теръл отлетял до Коста Рика, за да уреди екстрадирането й. Щял да се върне всеки момент и да я докара в затвора. Харди и Фримън можели да я видят веднага след това.

— Какво се е случило?

Дженифър бавно вдигна очи. В погледа й се четеше болка. Тя поклати отново глава и каза:

— Те направиха всичко. Всичко.

Върна се в притъмнялата си къща някъде към 11:45. Отиде в кухнята и отвори хладилника. Аквариумът с тропически рибки бълбукаше в спалнята. Седна на масата и отпи глътка бира.

— Това днес беше годеж. — Франи се облегна на вратата, все още облечена и с разрошена от съня коса. — Не беше обикновен обяд. Разбира се, теб те нямаше, но това е без значение.

— Франи, недей…

— Естествено. Не тревожете Дизмъс. Работата му е много по-важна от всякакви семейни глупости.

— Не говори така. Това не е моето мнение.

— Разбира се.

Той отпи още глътка бира.

— Искаш ли да поговорим или просто държиш да ми опяваш?

— Да ти опявам.

Той остави бирата на масата и погледна жена си. Животът не беше толкова прост, колкото си мислеше Франи. Като че ли тя не искаше да приеме, че на света има и по-важни неща от двете им малки деца и любовните приключения на Моузес.

— Не си справедлива.

— Аз не съм справедлива? Добре го каза. Много добре.

— Благодаря. Но трябва да знаеш, че това не е много добро време за мен. Не съм в настроение да слушам проповеди. Опитвам се да работя, за да печеля пари, така че да можеш да стоиш тук и да си живееш живота. Понякога дяволски съжалявам, че се налага да върша неща, които не влизат в плановете ти. Случват се и гадости, Франи, а аз трябва да се справям с тях.

— Горкия!

Харди се втренчи в нея. Глупава караница. Отстъпвай. Взе бирата си, отпи голяма глътка и тръгна по коридора към всекидневната.

Тя не го последва. Много добре. Взе една от възглавниците и я мушна под главата си на канапето — щеше да спи там.

15

На 7 юни — най-щастливия ден от годината — Харди се събуди на канапето във всекидневната със схванат гръб. Погледна часовника си и видя, че още няма шест. Къщата беше тиха, едва осветена.

Отвори пътната врата и взе неделния вестник, после се върна в кухнята както беше по чорапи, сложи малко бекон в чугунения тиган, който имаше още от студентските си години и го постави на печката.

Движеше се пестеливо и докато отваряше шкафовете и се суетеше около кафеварката, болката постепенно го отпусна. Беконът зацвърча, замириса приятно.

Седна на масата и си наля кафе.

През четирите месеца, когато не се знаеше къде е Дженифър, той бе работил в кантората на Фримън и не можеше да твърди, че това бяха най-добрите времена в живота му. Дейвид и сътрудниците му бяха прехвърлили няколко елементарни дела. От няколко се бе отказал. Две — оспорван бракоразводен процес и кражба от магазин — се влачеха като костенурки и имаше всички изгледи да се гледат до края на столетието.

Най-лошо от всичко беше скуката, досадата на рутинната работа. Имаше чувството, че все още е в прокуратурата, където се бе занимавал с дребни прегрешения, които трябваше да се прокарат през бюрократичната машина — само дето сега нерядко се оказваше, от негова гледна точка, на страната на виновните.

Другият проблем, и той никак не беше дребен, се състоеше в това, че съдът го бе одобрил и вече влизаше в списъка на адвокатите, подлежащи на служебно назначение. Лио Чоморо, съдията по делото на бившия му тъст Анди Фаулър, го бе нарочил като един от тримата защитници по дело за тежко убийство.

Лошото дойде, когато Харди прочете материалите и реши, че предпочита да гори в ада, вместо шест месеца да убеждава съдебните заседатели, че Лиън Ричмън не е седял в колата си с другите двама обвиняеми и не е изстрелял заедно с тях десетина ловни патрона в Деймън Лапиер, който по една случайност водел незаконно съжителство с бившата му приятелка.

Освен факта, че Лиън вече имаше присъда за убийство по непредпазливост и веднъж беше оправдаван по обвинение в предумишлено убийство, в багажника на колата му били намерени две рязани ловни пушки и една с цяла цев. Под седалката имало гилзи. Лиън се похвалил на приятелите си, че повече няма да видят Деймън, а четирима от посетителите на „Удшак“ го видели с другите двама обвиняеми да излизат от кръчмата, заедно с жертвата, която далеч не горяла от ентусиазъм да ги последва.

С една дума, Лиън беше виновен и Харди нямаше намерение да му помогне да отърве кожата. Точка.

Чоморо не се зарадва. Попита Харди дали в края на краищата иска или не иска да е в списъка на служебните защитници. Ако не иска, защо тогава губел времето на всички?

Харди без малко да заяви, че не обича да защитава доказани престъпници, но се въздържа в последния момент. Подобно изказване моментално би му създало слава на легендарен глупак. Вместо това, промърмори някакво оправдание в смисъл, че е ангажиран с други дела и всичко се размина. Но Харди си даваше сметка, че съвсем скоро пак ще изпадне в подобна ситуация и пак ще реагира по същия начин. Тази мисъл не беше утешителна.

Ребека застана до него и прекъсна мислите му.

— Здрасти, тате. Защо си станал толкова рано?

Той прегърна осиновената си дъщеря — от първия мъж на Франи, Еди Кокрън. Еди бе умрял в деня, когато Франи бе разбрала, че е бременна.

Харди я притегли към себе си. Не смяташе, че нещата биха изглеждали по-различно, ако имаше кръвна връзка с Ребека. Тя беше негова дъщеря. Вдигна я на коленете си и детето се задържа там около шест секунди, след което се измъкна от ръцете му и слезе.

— А ти защо си станала толкова рано? — попита той.

Въпросът беше сериозен и Ребека внимателно обмисли отговора си.

— Знаеш, че винаги ставам рано.

— И затова стана рано и днес?

Ребека кимна.

— Мама още спи — прошепна тя. Очевидно това бе поверителна информация.

— Ами тогава да я оставим да си поспи. Ще постоим малко само двамата. Искаш ли бекон?

— Може ли сироп?

— Добре, да бъде сироп.

Харди се наведе и я целуна по косата.

Франи и Харди седяха върху едно поръсено с трохи одеяло на сянка под надстройката на къщата си, която бяха добавили, когато разбраха, че Винсънт е на път. Дворът беше тесен и дълъг и от двете страни имаше четириетажни сгради, но на изток се виждаше градът. Не беше лош за шестте пъти годишно, когато бе достатъчно топло, за да се използва.

Ребека си играеше на пясъка, а Винсънт спеше в свалената специално за случая люлка.

Цяла сутрин и докато обядваха с децата не стана дума за снощната караница и сега, в топлия следобед, сянката й тегнеше помежду им. Харди се бе вторачил в далечината, Франи се зае да събере трохите.

Най-накрая тя сложи ръка на коляното му и каза:

— Просто не беше честно спрямо Моузес.

Той улови ръката й.

— Знаеш, че те обичам.

— Знам.

— Наистина нямах представа за плановете на Моузес и Сюзън. Той все повтаряше, че е най-обикновен обяд.

Франи замълча и след малко отбеляза:

— Искаше да ни изненада. Струва ми се, че се обиди.

— Ще му се обадя и ще му кажа, че е успял да ме изненада. Наистина ли ще се оженят?

— През септември.

— Значи ще имат деца и така нататък.

— Аха. — Тя се приближи до него. — Просто се разстроих.

Харди въздъхна.

— А какво можех да направя при това положение? Разбира се, не ми е безразлично какво правят близките ни, но понякога…

— Не, не започвай пак, моля те. Това каза и снощи. Не е нужно да зарязваш всичко и да хукваш всеки път, когато те повикат.

— Не правя това. Поне през последните четири месеца. От делото на Анди Фаулър.

— Но сега имаш ново дело за убийство и всичко започва отначало.

Харди замълча. Не искаше пак да се скарат. Конфликтите с Франи го караха да се чувства физически болен.

— Делата за убийство са сериозно нещо, Франи. Това не е само работа или кариера. В края на краищата става дума за човешки живот. Опознаваш клиента си и когато ти каже, че има нужда от помощта ти, какво можеш да направиш? Какво според теб трябва да направя?

Франи събра още няколко трохи от одеялото.

— Мислиш ли, че наистина си живея живота като гледам децата и не работя?

— Това ли е отговорът на въпроса „Какво според теб трябва да направя“?

Франи приглади одеялото.

— Не. Това е съвсем различен въпрос.

— Добре, най-напред ще ти отговоря аз. Краткият отговор е „не“. — Тя се прилепи към него. — Дългият е, че смятаме за по-добре, след като можем да си го позволим, децата да растат поне с единия си родител. Това си ти, докато го желаеш.

— Желая го.

— Знаеш, че когато ти омръзне, ще измислим нещо друго. — Стисна ръката й. — Може и аз да оставам у дома… — Франи го изгледа. — Слушай, това не е изключено. Работата е там, че има неща, които трябва да се свършат, когато се налага, а не когато е удобно. Вчера беше точно такъв момент. Мислиш ли, че предпочитам да прекарам събота следобед в затвора, вместо да се изтягам лениво на терасата на Моузес и да похапвам ребърца?

— Не.

— Точно така. Не предпочитам.

— Но ще продължиш да се занимаваш с това дело… с Дженифър Уит, нали? Въпреки че тя избяга. Въпреки че може и да е извършила убийство.

— Заплашва я смъртна присъда, Фран. Не мога да я обвиня, че е избягала, макар и да не мисля, че е постъпила умно. Съдът понякога греши, а в този случай една грешка ще е непоправима. Може и да е замесена… да, замесена е по някакъв начин, но така или иначе става дума за жив човек, не за някакво си дело.

— Вероятно тъкмо това ме тревожи, Дизмъс. Че е жив човек и вероятно е убила двама съпрузи. Плюс детето си. Ами ако намери някаква причина да убие и теб…

Харди я прегърна.

— Клиентите не убиват адвокатите си, Франи.

Този отговор не беше особено умен. Миналата седмица някакъв разочарован от адвоката си луд бе нахълтал в кантората му посред бял ден и бе започнал да стреля.

Франи го изгледа.

— Правилно ли чух? Че клиентите не убивали адвокатите си?

— Поне не често.

Ребека изведнъж стана и започна да тъпче с крака замъка, който бе построила. През отворения прозорец на съседната къща долиташе музика — певицата обясняваше на квартала, че умира от любов.

Харди каза на жена си, че изпитва същото.

16

— Защо предлагате споразумение точно сега?

Фримън изгледа Харди учудено. След бягството на Дженифър от затвора, двамата очакваха прокуратурата още повече да втвърди позицията си срещу нея, но най-неочаквано Дийн Пауъл се обади на Фримън и намекна, че е готов да приеме самопризнанията на клиентката им, като в замяна й гарантира, че няма да иска смъртно наказание.

Пауъл разпери добродушно ръце.

— Дявол да го вземе, Дейвид, винаги сме готови да разговаряме. — Вдигна пръст, за да подчертае казаното и добави: — Вратата ми е отворена и го знаете.

— Клиентката ми твърди, че не е извършила убийствата — възрази Фримън и продължи небрежно да прелиства спортното списание. Кабинетът на Пауъл беше типичната кутийка с площ пет квадратни метра — две метални бюра и закован прозорец, през който се разкриваше прекрасна гледка към новостроящия се затвор.

Колегата, който делеше кабинета с Пауъл, Пол Баргън, бе излязъл да пие кафе, така че ако не с достатъчно място за трима души, поне разполагаха с нужното спокойствие.

— Ако тя желае да се признае за виновна, за да получи доживотна присъда, разбира се, ще поговоря с шефа и той ще реши. Мога само да кажа, че ще обмислим предложението много сериозно. Чух — продължи Пауъл, — че клиентката ви се излекувала от амнезията си в Коста Рика и сега е готова да предаде съдбата си в ръцете на съда.

— Не мисля — обади се Харди. В началото седна на втория стол пред бюрото на Баргън, но единия му крак беше по-къс от останалите и се люлееше неприятно. Сега отново бе прав. — Просто не мисля така.

Пауъл сви рамене.

— На ваше място бих я попитал пак, за да съм сигурен.

Фримън разглеждаше една реклама за женски бански костюми. Показа страницата на Харди и се обърна към Пауъл.

— Мислех, че искаш да има процес. Между другото, ще гласувам за теб.

След първоначалните слухове, се бе оказало вярно, че Пауъл смята да се кандидатира за главен прокурор на града и областта. Усмихна се широко и показа белите си зъби. За миг на Харди му се стори, че прокурорът ще скочи на крака и сърдечно ще стисне ръцете им.

— Ужасно се радвам, Дейвид. Не мога да изразя благодарността си.

Вдигна очи към Харди, който се подпираше на металния шкаф и гледаше с безразличие. Фримън прелисти още една страница и се вторачи в заглавието.

— Значи няма да искате смъртно наказание? — попита той, без да вдигне очи. — Това ще е доста добра реклама.

— Така е, Дейвид, макар че честно казано, не се нуждая от нея. Ако трябва да съм искрен, предпочитам да отделя това време за кампанията си.

Харди забеляза, че Пауъл използва изразите „честно казано“ и „ако трябва да съм искрен“ в две последователни изречения. Лъжеше за нещо — явно не смяташе, че осъждането на Дженифър е толкова сигурно.

Но Фримън нямаше намерение да разкрива картите си току-така. Поглади небръснатата си челюст, въздъхна, прелисти на следващата страница.

— Зависи от клиентката ми. — Най-накрая остави списанието и погледна Пауъл. — Какво са направили с нея, Дийн? Твърди, че са я изнасилили. В ареста.

— Надявам се да не е вярно, Дейвид. Но не трябваше да бяга. Решила е да го направи, поела е риска…

— Би могъл… ей така, от човешко чувство, да се откажеш от смъртното наказание и без да се признае за виновна.

Пауъл не се изненада. В стратегическо отношение последните събития не бяха лоши за Фримън — клиентката му е била малтретирана, ако не и изнасилена. Пауъл я бе видял и си даваше сметка, че може да предизвика известно съчувствие. Всичко това мина през главата му за част от секундата.

— Не мога да изпитвам жалост към нея след онова, което е направила. Сама си е виновна за всичко.

— Сама си е виновна, че са я изнасилили, а?

Пауъл не би могъл да направи подобно изказване — би ликвидирал всичките си шансове да го изберат.

— Не казах това, Дейвид, и много добре го знаеш.

Естествено, че го знаеше. Харди се радваше, че е на страната на Фримън. Намекът, че би могъл да повтори думите на Пауъл пред репортерите — че Дженифър Уит сама си е търсела изнасилването, — можеха и да променят положението. Харди почти очакваше прокурорът да капитулира, да се откаже от смъртното наказание, да го замени със затвор, дори възможност за предварително освобождаване с изпитателен срок. При това положение нямаше да има втора фаза и Харди щеше да остане без работа.

Но Пауъл не се бе издигнал до поста, който заемаше — старши помощник главен прокурор — с мекушавост. Само се усмихна и заяви:

— Не си падам по рецидивистите убийци. А това, което й се е случило извън затвора, или извън страната… — Той разпери безпомощно ръце. — Не е наша работа.

— Ще разследвам какво се е случило в Коста Рика.

— Така и трябва. Аз също. Обади се, ако мога да ти помогна с нещо. В случай, че наистина е станало нещо, няма да го оставим без последствия.

Пак пози и политика. Харди взе списанието от скута на Фримън и го отвори наслуки. Вече не го интересуваше какво друго ще се изрече в този кабинет.

Медицинският център „Йерба Буена“ се помещаваше в няколко постройки на около километър от областната болница на Сан Франциско.

Харди стигна там малко след единайсет и се стъписа — за гостите, персонала и пациентите имаше безплатен паркинг. Навсякъде в града паркирането струваше четири долара на час, минимален престой два часа. По улиците нямаше места — за няколко метра пространство край бордюра вече се водеха престрелки.

Проследи указателните табелки през плетеницата от алеи и най-накрая стигна до дървена беседка, в която видя покрит със стъкло указател на отделенията и лабораториите със стрелка, указваща къде се намира той. Името на Лари Уит го нямаше, вероятно отдавна. Бяха изминали малко повече от шест месеца от смъртта му — Харди отбеляза мислено, че колелцата на съдебната система все още не са се завъртели и на един градус, което беше нормално. Нямаше и никакви изгледи нещата да се ускорят.

Бягството на Дженифър не бе настроило никой от полицията, съда и прокуратурата благосклонно към нея. Сега беше в ареста, със сериозно окастрени права на телефонни разговори и свиждания. Твърдеше, че дори храната й станала по-лоша. Правилникът не предвиждаше подобни мерки, но Харди и Фримън от опит знаеха, че след бягство от затвора, отношението към беглеца се променяше значително. Дори им обясниха, че „поради бюрократични усложнения“ във връзка с екстрадирането, Дженифър нямала да има право дори на среща с адвокатите си цяла седмица.

Хубавото време продължаваше и ефектът от климатичната инсталация бе приятен. Харди остана впечатлен. Представата му за здравеопазването — особено в града — беше потискаща. Анонимни лекари и медицински сестри се грижат за непознати хора в стерилна, безлична обстановка.

Стъклата в приемната бяха зеленикави, а по канапетата имаше меки възглавнички в жизнерадостни тонове — жълто, оранжево, синьо. На пода беше постлан дебел килим — не вездесъщите жълтеникави плочки, които Харди очакваше да види. Нямаше предварително уговорена среща, така че се налагаше да почака, но го увериха, че господин Сингх ще го приеме съвсем скоро.

Същото спортно списание, което видя в кабинета на Пауъл. Не 11 юни, а 12 юли май беше щастливият му ден. Замисли се дали да не си купи лотариен билет.

Али Сингх отговори на първите му въпроси достатъчно компетентно, но държеше малките си ръце на бюрото пред себе си с преплетени пръсти, сякаш се притесняваше по някакъв начин да не издаде нервите си. Беше с бяла риза, тясна кафява вратовръзка, спортно сако. Кимаше примирително.

— Виждате ли, вече идваха от полицията. Питаха ме същото.

Харди се наклони напред.

— Запознах се с всичко, което са иззели, господин Сингх. Докладите за разпитите и така нататък. Интересувам се повече от личните му взаимоотношения. С другите лекари, с медицинските сестри и така нататък.

— Това е малко… не знам. Аз не познавах доктор Уит лично. Тук имаме доста лекари и те рядко работят заедно.

— Значи изобщо не сте го познавали?

— Вижте, разговаряли сме по административни проблеми, но само толкова. Той вършеше своята работа, а аз моята. — Сингх повдигна вежди, разплете пръсти за секунда, пак ги сплете.

— Не сте имали никакви проблеми, така ли?

Сингх се усмихна.

— Човек има проблеми с всекиго. Докторите са доста своенравни и суетни, трябва да знаете. Винаги държат да стане както искат те, а пък аз трябва да балансирам, така че понякога имаме конфликти, но те не са сериозни.

— А с доктор Уит?

— Доктор Уит ми допадаше. Понякога… понякога спорехме за разходите, как да постъпим в един или друг случай.

— И как постъпвахте? Той повече ли се ядосваше от другите?

— Не. Точно това исках да кажа. Но Центърът… — Сингх описа кръг с ръка. — Центърът има планове. Сериозни планове. Обърнали сте внимание с какви хубави постройки разполагаме, нали? — Харди кимна. — И това не е случайно. Такава е философията на Центъра, на борда на директорите.

— Да осигурите приятна обстановка?

— Да, нали виждате? Но, разбира се, градините, обзавеждането, дори наемът тук изсмукват пари от бюджета, а…

— А доктор Уит е смятал, че те трябва да се дават на лекарите, така ли?

Сингх се усмихна със задоволство.

— Ето, че разбирате. Точно така е, точно така. — Разплете пръсти и се облегна назад. — Доктор Уит държеше думата му да се чува за тези неща… за много неща. Не го упреквам, не само той настояваше за това. Някак си искаше да знае, да чувства, че владее положението, че може да повлияе на политиката на Центъра.

Това поне потвърждаваше думите на Дженифър, мнението на Лайтнър, показанията на шофьора от пощенската служба. За Лари Уит можеше да се твърди, че е бил властен човек.

— А каква беше политиката на Центъра?

— Все още е — поправи го Сингх. — Центърът трябва да се превърне в печеливша организация. Досега не бяхме такава. Бордът на директорите смята, че ако искаме да сме конкурентноспособни на пазара на здравните услуги, е нужно да привлечем капитал. За да го направим, трябва да сме привлекателни… привлекателността, колкото и да е тъжно, до голяма степен зависи от външния вид… Може да си мислите, че качеството на медицинското обслужване е най-важното, но не е така. — Сингх въздъхна. — Това е реалността и персонала, лекарите, бяха помолени за кратко време да не искат увеличения на заплатите, да изтърпят личните си загуби. Разбирате ли?

Харди разбираше. Навсякъде имаше финансови притеснения, но те бяха най-сериозни за здравеопазването в Калифорния. Подобен ход в дългосрочен план изглеждаше разумен, но също така бе ясно и защо би събудил възражения — никакви повишения на заплатите, по-малко пари, стискай зъби и чакай. От това, което бе чул досега, съдеше, че Лари Уит не се е отличавал с особено развита способност да чака и търпи.

— Доктор Уит карал ли се е с някого за това? Да е правил скандали, да е излизал от кожата си?

— Доктор Уит? Боже мой! Той никога не излизаше от кожата си. Можете да попитате когото поискате тук. Винаги е бил внимателен и разумен, макар и да не отстъпваше. Нямаше за какво да вдига скандали, ставаше дума за дребни различия между професионалисти. Тук доктор Уит нямаше врагове. Хората го харесваха. Уважаваха го.

— Но някой го е убил. Възможно ли е да е имал тайна връзка с някоя от сестрите? Или със съпруга на колега?

Сингх поклати глава с удивена усмивка. Сега изглеждаше напълно спокоен.

— Господин Харди, повярвайте ми, не е бил никой от нашите хора. Мисля, че е жена му, разбирате ли?

— Това — каза Фримън, — се нарича клетвена декларация за връзване на собствените гащи, а това тук е чек за двеста хиляди долара.

Харди седеше в кабинета си с крака върху бюрото и се чудеше къде да закачи мишената, по която да се цели със стрелички. Даде си сметка, че е прекарал в този кабинет близо пет месеца и че покрай служебните грижи и нарастващите семейни отговорности, доста е занемарил тази игра.

Беше забил стреличките направо в стената и челюстта на Фримън леко увисна, когато ги видя.

— Ще замажа дупките и ще ги покрия с мишената — успокои го той и смени темата. — На нейно място бих похарчил повече в Коста Рика.

Фримън се приближи до прозореца и се загледа в улицата долу.

— Не е имала време, преди да тръгне.

— Може би.

— Освен това от банката са й дали само десет хиляди, защото за по-големи суми трябва да предупредиш предварително. Взела ги е и е хукнала. Мислела е да получи останалите по пощата. Доста глупава идея.

— Така ли са разбрали къде е?

Фримън кимна.

— Изглежда. Добрата новина е, че вече е изцяло с нас. Вече няма да има „елате в понеделник, после ще видим“.

Харди стана и разкърши рамене.

— Не знам. Имам лоши предчувствия, Дейвид.

Фримън се обърна и го изгледа. Не изпитваше жалост към Дженифър Уит.

— Защо не отидеш пак да поговориш с нея, като мен? Прекарах с Дженифър два часа тази сутрин.

Харди се намести на стола и сложи ръце на тила си.

— Разкажи ми.

— Няма да се признае за виновна. Няма да признае, че мъжът й я е биел. Не иска да каже кой й е помогнал да избяга… След всичко, което се случи, би могла да поомекне малко, да ни даде поне сламка, за която да се хванем. Но не и нашата дама. Точка по въпроса.

— А каква е тази декларация? — Харди я посочи с пръст.

— Декларацията ли? — Фримън отиде до канапето и седна. — Накарах Дженифър да подпише, че съм я посъветвал да каже в съда, че мъжът й я е биел…

— Че я е биел?

— Да, че я е пребивал от бой и че…

— Но ти не го вярваше!?

— Вярвам го. Вече. Ще я осъдят за убийствата, така че си мисля как да омекотя удара колкото е възможно повече. Опитах се да й го обясня, но какво постигнах?

— Нищо?

Фримън поклати глава. Никога не бе разбирал обикновените хора.

— Точно така. Чисто и просто. Не го била направила, нямала намерение да признава каквото и да било. — Той бръкна в джоба на изпомачканото си сако, извади пура и я мушна в устата си. — Опитах се да й обясня, че не е от голямо значение дали го е направила или не. Бих могъл доста да облекча положението й, просто ако каже, че я е пребивал. — Фримън пак поклати глава, стана и отиде до прозореца.

— Може би за нея това има някакво значение.

— Да, така изглежда. — Дейвид опипа джобовете си, намери кибрит и запали пурата.

— Знаеш ли — каза Харди, — трябва да я подържиш на няколко сантиметра над пламъка. И не бива да дърпаш веднага.

Фримън се втренчи в него през пелена от гъст дим.

— Само че, проклет да съм, ако позволя да обжалва присъдата на основание лоша защита от моя страна. Ако знам, че е била малтретирана и не го изтъкна в съда, вината остава у мен. Няма да се оставя да ми погоди този номер. Затова я накарах да подпише декларацията.

— А сигурен ли си, че е била малтретирана?

— Тя признава ли го? Не. Но няма значение. Това е защитна стратегия. Би могла да се измъкне, по дяволите! Или поне да увеличи шансовете си.

— Но това значи и да признае, че е извършила убийствата.

17

Госпожа Нанси Дистефано заяви, че не й било възможно да се срещне с Харди в работно време, но след това нямала нищо против, щом като според него можела да помогне на Дженифър.

Тъй като му беше на път и разполагаше със свободно време, той се отби в кабинета на Пико Моралес в сутерена на аквариума „Стайнхарт“ и му каза, че е надебелял, че трябва да се разхожда и да спортува повече. Пико възрази, че не е надебелял и че всъщност бил в чудесна форма, ако не се броял разширеният му стомах, но все пак се изправи.

Тръгнаха по алеите на Японската чайна градина, недалеч от концертните подиуми и на около двеста метра по права линия от „Литъл Шамрок“. На това място както обикновено нямаше много хора и цареше спокойствие. В изкуственото езерце лениво се поклащаше голяма птица, водата бълбукаше между покритите с мъх камъни и в малките водопадчета. Слънцето блестеше между кипарисите. Все още беше топло.

Пико изслуша разказа на Харди за банковия автомат и реши, че не му е особено ясно.

— Значи Лари Уит е бил жив в девет и половина, така ли? Сигурен ли си? В колко часа са произведени изстрелите?

— Някъде между девет и трийсет и пет и девет и четирийсет, предполагам.

— А кой ти каза за разликата във времето на банката и на полицията?

— Никой. Отидохме с Ейб и…

— Значи този прокурор… как му беше името? Твърдиш, че не знае? А ченгетата? — Пико направи още няколко крачки и забеляза, че Харди е спрял. Обърна се към него. — Какво има?

— Наистина съм глупак.

Пико кимна.

— Е, това вече е приказка.

Харди изреди мислите си на глас, за да види как звучат.

— Не, слушай. Прав си, забрави за времето на полицията. Дженифър е била пред банката в девет и четирийсет и три, нали? В девет и трийсет Лари доказано е бил жив. Оставяме две-три минути, за да може да се качи горе, значи е бил застрелян към девет и трийсет и пет, а може би и по-късно. Дженифър е пред банката в девет и четирийсет и три, не в девет и четирийсет и шест… това са осем, а не единайсет минути по-късно.

Пико поклати глава.

— Виждаш ли? Всичките ти безпокойства за истината… Ако прокуратурата знае за тези три минути разлика…

— Не съм сигурен дори дали знае, че е ходила до банката.

Пико разпери ръце.

— Е, това е. Печелиш.

— Няма начин да вземе близо три километра за осем минути, дори да бяга надолу.

— Вярвам ти. Аз самият, който съм по-бърз от летящ куршум, бих се справил, но обикновен двуног човек…

Нанси Дистефано не се появи.

Трябваше да се срещнат в 5:15 пред агенцията за недвижими имоти, където тя работеше като секретарка. Когато Харди пристигна, агенцията беше затворена. Провери отново адреса, времето, огледа околните пресечки. Никаква Нанси.

След петнайсет минути реши, че няма смисъл да чака повече, замисли се дали да не отиде до „Шамрок“, за да се извини на Моузес лично, отказа се, качи се на колата и подкара към дома.

— Искам да се срещна с нея.

— С коя?

— Знаеш с коя. Просто искам да се срещнем. — Червеникавата коса на Франи блестеше на вечерното слънце. Вървяха по „Клемънт“ — Харди носеше Винсънт на гърба си, а Ребека тичаше напред, като спираше на пресечките, както я бяха учили. Франи хвърли на мъжа си кос поглед. — Нали каза, че е човешко същество, а не някакво си дело? Просто ще се почувствам по-добре. Ребека!

— Не на улицата!

Ребека беше стъпила с единия крак на платното. Дръпна го обратно и се обърна усмихнато.

— Само, за да ви уплаша.

— Улицата не е място за игри. Опасно е. Пресичаме само хванати за ръка.

Ребека го знаеше, разбира се. Тя погледна майка си заговорнически и мушна малката си ръчичка в дланта на Харди.

— Не мисля, че идеята е добра — каза той.

— Какво?

— Мама и татко разговарят, мила.

— Можем да поговорим по-късно, Диз.

— Не. Сега. Не мислиш ли, че имаме право да поприказваме, без да ни прекъсват? Та, както казах, смятам, че идеята е добра. Дори не съм сигурен дали ще ти позволят свиждане. Или пък дали Дженифър ще иска да се срещне с теб.

— Коя е Дженифър?

Харди пусна ръката на дъщеря си.

— Сега вече можеш да тичаш напред.

— Ама коя е Дженифър? Познавам ли я?

— Дженифър е една клиентка на баща ти, мила.

— Тя не те ли обича?

— Дори не ме познава. Искам да се срещна с нея.

— Ей! — Харди направи жест като рефер. — Таймаут! Не се бъркай в чужди разговори, ако обичаш. Беки, не се шегувам!

— Няма нужда да й крещиш.

Той се опита да овладее гласа си.

— Не й крещя. Искам да я науча да не прекъсва другите. Това е полезен навик. — Винсънт изведнъж се размърда и заплака.

— Чудесно… — промърмори Харди. — Просто чудесно!

Ребека протегна ръце, изкриви устни и също се разрева. Вкопчи се в крака на майка си, за да търси утеха.

— Ето това е идея. Хайде наистина да ги дадем на Моузес и Сюзън за две седмици. — Харди пиеше джин горе-долу два пъти годишно и му се бе сторило, че тази вечер е подходяща за това. „Бомбайски сапфир“ с лед и две маслинки.

Бяха сложили децата да спят. Още нямаше осем, беше светло и топло. Седяха един до друг на стъпалата пред къщата и чакаха да им донесат поръчаните пици, уловили ръцете си. Вратата беше отворена, за да чуят, ако някой ги повика. Или — по-вероятно — се разплаче.

— Май две седмици няма да са достатъчни. — Франи държеше чаша бяло вино. Ревът на децата беше продължил близо час. — Ако наистина искат да разберат за какво става дума…

— Моузес живее наблизо — продължи да разсъждава Харди. — Ще можем да ги посещаваме, когато пожелаем. — Студеният джин беше толкова мек и приятен, все едно не пиеше нищо.

— Като стана дума за посещаване…

Харди поклати глава. Пак Дженифър.

— Не знам, Фран. Не виждам каква полза може да има. Какъв е смисълът?

— Ще се почувствам по-спокойна, ето какъв е смисълът.

— Нали не мислиш, че ще се опита да ми направи нещо? Същото беше и с Анди Фаулър.

— Аз познавах Анди, Диз. Поне ми беше ясно кой е той. Съдия, твой бивш тъст… Освен това го отърва. Тази жена… — Франи потрепери и отпи от виното. — За нея знам само това, което пишеше във вестниците… че е алчна и хладнокръвна рецидивистка, красива и кръвожадна…

— Не е чак толкова красива… Далеч не колкото теб…

Франи се облегна на рамото му и отвърна иронично:

— Е, добре, тогава е най-фотогеничната некрасива жена на света. Така или иначе, за мен тя не е истинско човешко същество, не е нещо, от което не се боя или което не ме тревожи…

— Ами ако не иска да се срещне с теб?

— Значи не иска и толкова.

Беше права. Ако Дженифър откажеше да се срещне с Франи, нямаше да говорят повече. Джинът, който почти не се усещаше, уверяваше тялото на Харди, че вечерта е станала по-мека, че е добила някакъв топъл отблясък… Увери Франи, че ще направи, каквото може. Не беше кой знае какво… Ако ще я накара да се чувства по-добре…

Как би могла да навреди евентуалната им среща?

Когато по-рано през деня се свърза с Нанси Дистефано, я помоли да му се обади по-късно, за да си уговорят среща, защото не беше наясно с разписанието си и й даде както служебния, така и домашния си телефон.

Тя се обади малко след девет. Гласът й беше дрезгав, хриптящ, едва се чуваше.

— Господин Харди?

Каза му къде се намира и помоли да отиде при нея веднага, защото можело и да няма друга възможност. Харди уведоми жена си, че ще излезе и тя не остана очарована.

Улица „Улоа“ беше тъмна.

Харди бе изпил мартинито си и сега ранният полумрак се смесваше с вътрешната топлина. Къщата на Дистефано беше само на две пресечки от студения океан. Спря отпред.

Беше с яке, по дънки и боса. Седеше на полутъмната веранда. Когато слезе от колата, тя стана и тръгна с нестабилна походка по бетонната алея, която разделяше моравата. Посрещна го по средата. Докосна го по ръкава и моментално дръпна ръката си, сякаш се опари.

— Той няма да ни чуе тук. Вече не би могъл. Слава Богу, изгуби свяст.

Трепереше. Харди се зачуди, дали не е пияна.

— Кой загуби свяст?

— Фил, разбира се. — Засмя се тихо, нервно. — Кой друг? Съжалявам за тази вечер… За срещата. — Не фъфлеше. — Помислих си, че можем… но Фил…

Харди махна с ръка. Очите му привикваха с полумрака. Единствената светлина идваше от лунното небе. Лицето на тази жена силно му напомняше за Дженифър — измъчено, все още привлекателно. Вадеше го от равновесие.

Тя пристъпваше от крак на крак, като че ли не си даваше сметка, че го прави.

— Помислих си, че може да е от полза за дъщеря ми.

— Възможно е. Не знам. Добре ли сте?

Жената се наклони някак странно и се улови за хълбока.

— По-добре да седнем.

Без да го чака, тя тръгна към малката веранда, оградена от ниска каменна стена. Облегна се на една от колоните.

— Госпожа Дистефано?

Направи му знак да мълчи. Дишаше тежко. Когато превъзмогна болката, която изглежда я измъчваше, отново се обърна към него и опита да се изправи. Очите й бяха влажни, но сякаш нямаше сили да заплаче.

Изправи се с видимо усилие, после се обърна към него. Вдигна глава, пое дълбоко въздух, отърси се от колебанието и отвори якето, с което беше облечена. Отдолу беше гола.

Тялото й — гърдите, ребрата, корема — бяха насинени и отекли на десетина места. Харди остана като парализиран на около метър от нея. Почувства как в гърдите му се надига гняв. Сини петна, разкъсани капиляри, следи от удари с юмрук. Пристъпи към нея, улови реверите на якето и внимателно ги затвори. Лайтнър бе прав за бащата на Дженифър.

Госпожа Дистефано се облегна отново на колоната и бавно се отпусна на плочите.

— Казах му… на Фил… че го правя за Дженифър. Че не е кръшкане. Той попита как така най-напред не сте се опитали да говорите с него…

Харди притисна слепоочията си с длани. Това бе повече, отколкото бе в състояние да си представи.

— Дженифър ме посъветва да говоря с вас. Ако беше казала да се обърна към него, щях да се съглася.

— Знам. Обясних му… поне се опитах.

— Нямах понятие, че ще ви навлека…

Тя отново докосна ръкава му.

— Не, не. Вината не е ваша. Това се случва непрекъснато.

Харди вдигна очи.

— Трябва да сложите край. Трябва да се оплачете.

Нанси Дистефано поклати глава. Продължаваше да трепери, да се мъчи да потисне болката. Очите й му казаха съвсем ясно, че не знае какво говори.

— Къде ще се дяна след това? Какво ще правя?

— Където и да е, каквото и да е! Просто трябва да сложите край на този ад.

Тя продължи да клати глава.

— Фил няма да ме остави. Никога. Дори няма да позволи да говоря с вас.

— Преместете се на друго място.

— Опитвала съм. И винаги се връщам. Светът навън е жесток, господин Харди. Тук поне някой се грижи за мен…

— Ако се грижеше, нямаше да постъпва така.

— Не се случва много често. Страхува се да не ме загуби, разбирам го. Казвам му, че няма за какво да се безпокои, но той е толкова ревнив… Не бих ви се обадила тази вечер, може би и не трябваше, но щом е за Дженифър…

— Той постъпвал ли е така и с нея?

— Фил? Не. Никога не е вдигал ръка срещу нея. Даваше си сметка, че ако го направи, ще го оставя. Не би го понесъл. Не… Това — тя посочи с жест тялото си — е между нас двамата. Няма нищо общо с дъщеря ни.

Харди се вторачи надолу в осветената от луната морава. Тази жена защитаваше мъжа, който я бе пребил от бой.

— Толкова е ревнив…

Опита да се съсредоточи.

— А сега какво, госпожо Дистефано?

Тя сви рамене.

— Дори нямах намерение да споменавам тези неща пред вас. Това е нищо.

— Добре, нека да е нищо.

— Искахте да говорим за Дженифър. Ако не беше станало така… Изглежда не трябваше да казвам на Фил, а просто да се измъкна за малко. Всъщност, аз съм си виновна.

Самоукоряване, повтаряне, отричане. „Аз съм си виновна.“ Така ли е било и при Дженифър? Отново си спомни Лайтнър. Попита я.

Тя кимна, видимо благодарна, че той изглежда я разбираше.

— Най-добре да оставим това и да поговорим за каквото искахте. Така е най-добре.

Харди се опита. Пое хладния нощен въздух и положи усилие да се съсредоточи достатъчно, за да заговори за Том. Не успя.

18

Както понякога се случваше, Ейб Глицки пристигна, без да се обади предварително. Когато Франи му отвори, той направи крачка назад и подсвирна. Тя беше със синя пола и бяла блуза, ниски обувки, найлонови чорапи. Сложила си бе руж, макар че едва ли се нуждаеше от него.

— За каквото и да си се нагласила така, успехът ти е в кърпа вързан.

Франи направи реверанс и се усмихна.

— Значи не мислиш, че е прекалено?

— Зависи какво смяташ да правиш? Да добиваш злато, да играеш футбол, да участваш в боксов мач?

Франи стана сериозна.

— Не. Имам среща.

— Тогава всичко е наред.

Тръгнаха към кухнята. Къщата приличаше на стара викторианска гара — дълъг коридор, от който се влизаше във всекидневната и трапезарията отляво, в банята вдясно. Отзад имаше няколко стаи — просторна кухня, спалнята на Харди и Франи с още една баня, стаята на Ребека (някогашният кабинет на Харди), стаята на Винсънт.

Харди излезе от спалнята с чаша топло кафе в ръка. Беше с панталоните на един от най-хубавите си костюми, бяла риза, италианска вратовръзка.

Глицки спря на прага.

— Май съм объркал къщата. Къде са децата?

— Взехме си почивен ден — отвърна Франи. — Дойде баба им и ги взе. Ще се върна веднага. Искаш ли чай или кафе?

Глицки кимна и отиде да си налее гореща вода за чай.

— Къде сте тръгнали?

Харди още беше потресен от срещата си с Нанси Дистефано. Когато се прибра предишната вечер, разказа на всичко на Франи, после остана сам във всекидневната и дълго не успя да заспи. Сега изневиделица се появи Глицки и искаше да разбере къде отиват. Ейб не би одобрил идеята Франи да се запознава с Дженифър Уит, защото, според него, умните хора не биваше да смесват семейния си живот със служебните проблеми. В момента на Харди никак не му се обясняваше защо бе капитулирал пред подобно искане на жена си, при положение, че знаеше колко глупаво е то.

— Ще закарам Франи някъде в града и после ще хапнем заедно. Какво те води насам?

Обяснението мина — умът на Глицки явно не беше в професионален режим, защото тогава малко неща убягваха от вниманието му.

— Трябва да поговоря с едно семейство, което е оставило у дома си пистолет, така че хлапето да си играе с него. — Присви устни. — На път ми е и реших да се отбия. Още ли си с Дженифър Уит?

Франи се върна и тримата поговориха двайсетина минути, докато Глицки изпие чая си, а те — по още една чаша кафе. Харди не спомена за разликата във времето по часовника на банката и този на полицията. Вече беше убеден, че това е важно сведение във връзка с делото и ако разкриеше, че смята да го използва в защитата, полицаят Глицки можеше да се почувства длъжен да го сподели с прокурора.

— Но коя сте вие? — Дженифър Уит я гледаше през плексигласовата преграда в общото помещение за свиждания.

Франи вече не беше сигурна. Жената срещу нея в момента определено не представляваше заплаха за никого. Почти изпаднала в летаргия, синини по лицето, неравно орязана коса, блуждаещ поглед. Тази жена, помисли си Франи, не вярва на никого.

— Аз съм… — Устата й беше пресъхнала. Наложи се да преглътне, за да продължи. — Изпраща ме господин Харди.

— Знам. Вече го казахте. Затова и дойдох тук. Но защо тогава не сме в другата стая?

Франи нямаше представа защо — смяташе, че са където трябва. Не знаеше, че съпругът й и Дженифър не разговарят в това продълговато помещение с плексигласова преграда и телефонни слушалки, за да се чуват по-добре.

— Вижте… понеже не съм адвокат… срещата ни не е официална и… — Даде си сметка защо Харди не бе дошъл, за да я представи лично. Какво би могъл да й каже? „Здрасти, отбих се да те покажа на жена си, за да престане да се безпокои. Тревожеше се, че ако един ден излезеш от затвора, можеш да се опиташ да ме убиеш.“

Почувства се глупаво и я обзе яд.

Дизмъс си бе направил шега, за да й даде урок — жесток урок, който би могъл да й спести, ако си бе направил труда да я разубеди.

После си даде сметка, че нямаше да се остави да я разубеди. Понякога бе в състояние да прояви забележителен инат. Беше решила, че трябва на всяка цена да се срещне с Дженифър Уит и нямаше да отстъпи нито на сантиметър.

Арестантката чакаше, вперила поглед в нея. Поглед, изпълнен с болка. Франи изведнъж си спомни за сина й Мат. Ами ако тази жена не беше убила никого? Ако беше загубила детето си? После… изнасилването и побоя в костариканския затвор…

— Зная, че е необичайно — заговори Франи най-накрая. — Аз… аз съм съпругата на Дизмъс Харди. Той ми разказа какво се е случило с вас и аз… просто се чудех дали няма начин да ви помогна по някакъв начин.

Общинската клиника „Мисионерски височини“ се намираше по средата на пътя между съда и медицинския център „Йерба Буена“ и не беше близо до никакви височини.

Харди застана от другата страна на натоварената улица и се вгледа в протестиращите. Имаше две отделни групи, ако се съдеше по плакатите, които носеха — едните протестираха срещу абортите, които се извършваха в клиниката, а другите бяха медицински работници, които не бяха съгласни с уволненията поради намаляването на общинския бюджет. Групите обикаляха в отделни кръгове и се гледаха враждебно — всичко това напомняше танц с внимателно изработена хореография.

През месеците, преди Дженифър да бъде заловена след бягството от затвора, борците против абортите се бяха активизирали. След разговора на Харди с Глицки беше загинала служителка на клиниката „Сънсет“, защото по една случайност останала в сградата след работно време. Може би онези, които бяха заложили бомбата, не бяха допускали, че при взрива наоколо ще има някой, може би целта им беше само да напомнят за себе си, но така или иначе това нямаше да съживи мъртвата.

Домовете на един лекар и две медицински сестри бяха пострадали — изпочупени прозорци, надраскани с камък или спрей по мазилката заплахи. Бяха налице поне шест доклада за нападнати на улицата след работа медицински работници, макар че никой не бе съобщил дали става дума за обикновени среднощни актове на насилие или за отмъщение, свързано с дейността на съответните клиники.

Лари Уит бе извършвал тук доброволно между два и пет аборта седмично, както смяташе Дженифър. Според нея Лари бил убеден привърженик на правото на аборт — хората не трябвало да раждат нежелани деца, тъй като най-сериозния проблем на света бил демографският бум и едно дете, родено в мизерия, почти нямало шансове да се измъкне от нея до края на живота си.

Харди осъзнаваше трагедията, но като бивш католик от ирландско потекло му бе трудно да разреши дори само за себе си моралната дилема за създаването на нов живот и за стойността на самия живот. Твърдо вярваше, че хората би трябвало да имат право на избор, но и не бе в състояние да одобри абортите по поръчка като средство за контролиране на раждаемостта. Най-малкото, смяташе той, всеки би трябвало да направи почтено усилие да си спомни това, което е забравил миналата нощ. Но, по същата логика, хората трябваше да положат почтено усилие и да запомнят, че не бива да се избиват едни други, но, уви, продължаваха да се избиват.

Прекоси улицата. Почувства се неловко с костюма си — наоколо не се мяркаше нито едно сако, нито една вратовръзка. Демонстриращите — мъже и жени — бяха облечени с дънки и памучни фланелки, спортни якета, маратонки, ботуши. Харди се промуши между тях и влезе в сградата без инциденти.

Вътре завари обстановка, каквато бе очаквал, но не бе видял в „Йерба Буена“ — пожълтели плочки, блестящи флуоресцентни лампи, типичната болнична миризма.

В главното фоайе се нареди на опашка и след двайсет и пет минути го изпратиха при секретарката на административния директор. Когато тя се върна от редовната си почивка и разбра, че Харди се интересува от документите за извършените напоследък аборти, най-любезно го уведоми, че е трябвало да се обади предварително по телефона, за да му кажат, че тази информация е напълно поверителна, така че да не си губи времето.

Ядоса се и понеже имаше на разположение цял час до срещата с Франи, спря за миг във фоайето, огледа се и тръгна по дългия кънтящ коридор, към който сочеше стрелката с надпис „Акушеро-гинекология“.

В чакалнята имаше осем момичета, които едва ли бяха навършили двайсет, а няколко приличаха на петнайсетгодишни. Две от тях бяха с приятелите си — може би — и им стискаха ръцете. Едно седеше между родителите си и плачеше. Останалите чакаха мълчаливо — дъвчеха дъвка, прелистваха списания или слушаха музика със слушалки. Отегчени и изпълнени с безразличие? Уплашени и стъписани? Не беше лесно да се прецени.

На приемното гише седеше приветлив млад негър с добре оформена брадичка и значка „Горд хомосексуалист“, на която бе изписано името „Сам“. Харди му подаде визитна картичка и го помоли да го изпрати при някой, който би могъл да му разкаже нещо за доктор Уит.

— Можеш да питаш мен — отвърна негърът. — Спомням си го много добре. Жалко, че се случи така.

Харди се съгласи и обясни, че целта му е да изясни тъкмо тази трагедия.

— Мислех, че го е убила жена му.

— Така казват всички.

— А ти мислиш, че не е тя?

— Тя твърди, че не е, така че съм тръгнал да обръщам камъните. Може би изпод някой ще изскочи змия.

— Тук? В клиниката?

— Отвън на тротоара видях цяла тълпа разгневени хора.

Сам махна с ръка.

— Онези ли? Зарежи ги. Те само там висят.

— Умряха хора, Сам. Няколко души от подобни клиники ядоха бой.

Сам се усмихна самоуверено.

— Ами бакалите? Автобусните шофьори? И те ядат бой от време на време. Такъв е животът в големия град.

Харди опита нещо друго.

— Добре, може да е било личен проблем. Някой от персонала, например. Не знам. Някой може да му е имал зъб.

— Ами. Няма начин. Това тук не е светски клуб. Лекарите доброволци идваха, вършеха си работата и си отиваха. Уит идваше най-често. Тук никой не им плаща, така че няма защо да се задържат. — Сам махна с ръка към чакалнята зад Харди и сниши глас. — Не сме увеселителен парк.

Явно нямаше да изкопчи нищо повече. Посочи визитната си картичка на перваза под гишето и каза:

— Ако се сетиш за нещо… каквото и да е… ще ми се обадиш, нали?

Харди проследи с поглед жена си, докато тя прекоси ресторанта и забеляза как седящите на бара обърнаха глави след нея. Един от проблемите му с нея в началото беше красотата й — почти прекалена. Знаеше, че е много лесно да се подлъжеш по хубаво лице. Беше му се случвало.

Макар и да познаваше Франи още от съвсем малка — сестричката на Моузес, — след като започна да се привързва към нея, когато я видя както трябва, си наложи да натисне спирачката. Не задълго, само колкото да се убеди, че онова, което обича у нея, не е отвън, а вътре. Така или иначе, три години по-късно не можеше да не признае, че голяма част е и отвън.

Приближи се келнера и задържа стола, докато тя седне. Дребните удобства.

— Защо се усмихваш?

— Аз съм повърхностен. Плитък. Питах се дали връзката ни не е чисто физическа.

Франи мушна изискано в устата си парченце калмар. Бяха до витрината и гледаха обления в слънце площад.

— Поне част от нея е.

Не бяха го обсъждали специално, но някак си и двамата чувстваха, че от време на време се налага да ходят на места като това — светли, хубави, безгрижни — за да измият тръпчивия вкус на сутрините.

Тя протегна ръка и прокара пръст по челюстта му. Взе чашата си и се вгледа във виното вътре.

— Два дни поред вино. Смяташ ли, че Винсънт ще се чувства добре? — Все още го кърмеше, макар че му даваше и бананова каша.

Харди я увери, че малкият няма да забележи разликата. Пък и майка му все още не се беше удавила в алкохол.

— Знам. Тревожа се. — Франи остави чашата и задраска с нокът по покривката. Не се тревожеше за Винсънт и Харди си даваше сметка за това.

— Много ли?

Тя кимна.

— Погледни тези хора тук… колко щастливи изглеждат. А там, в затвора… Човек започва да се пита кое е истинският свят.

Харди сложи длан върху нейната.

— Колко сами сме всъщност… — добави тя.

Келнерът прибра празната чиния от масата, после изчисти няколко несъществуващи трохи с четка. Някой засвири на пианото край бара — класическа музика. Сами? Беше склонен да се съгласи.

19

До петък Харди имаше чувството, че е проверил всичко възможно, но не бе открил нищо съществено. Когато съобщи на Фримън за разликата в часовниците на банката и полицията, той прие новината с обичайната си скептичност, макар и неохотно да се съгласи, че след време този факт може да се окаже полезен за тях.

Отношението на Фримън накара Харди да реши, че се поставяш в по-неизгодна позиция, ако смяташ клиента си за виновен. Самият той се опитваше да бъде обективен. Беше се уверил в правотата на Лайтнър за предаваната от поколение на поколение склонност към насилие в семейството от няколко публикувани и непубликувани източника. Майката на Дженифър бе търпяла побоищата вкъщи многократно, може би без да се оплаква пред децата си. Дъщеря й постепенно бе приела, че именно това трябва да очаква от семейния живот, че ако не е така, значи нещо не е както трябва, значи отношенията не са достатъчно интимни.

Излиза, че Лари редовно е биел жена си, мислеше Харди. Несъмнено така бе постъпвал с нея и първият й съпруг, Нед. Според теорията на Лайтнър, тя трудно би се омъжила за човек, който не се е държал поне донякъде грубо с нея, още докато я е ухажвал — не би го възприела като достоен за съпруг материал.

Независимо дали щеше да се докаже в съда или не, твърдението на Теръл, че Дженифър е инжектирала първия си мъж с атропин звучеше твърде правдоподобно, а ако е убила Нед, вероятно беше убила и Лари, нали?

Ако Дженифър наистина беше убила и двамата, едва ли някой щеше да отрече, че е имала сериозни основания да го направи, но пък и защитата би имала сериозни проблеми в съда, както винаги при предумишлено убийство. Клиентката им продължаваше да отрича, че е била малтретирана — единственият й шанс за смекчаване на вината. Дейвид Фримън беше бесен, въпреки клетвената й декларация.

Фримън се опасяваше, че ще загуби и че обжалването няма да даде резултат. Ръцете му бяха вързани — не можеше да се позове на побоищата, защото това означаваше да признае вината на клиентката си, независимо от собственото й упорито отричане.

Харди най-накрая бе открил брат й Том на един строеж. През деня не успя да се добере до него, но след работно време се върна, обул мръсни дънки и с кашонче бира в ръка, така че поговориха в продължение на двайсетина минути.

Том потвърди думите на майка си — Дженифър и Лари бяха престанали да посещават родителите й няколко месеца след сватбата си. По онова време той бил на седемнайсет. Личеше си, че това бе оскърбило някогашното момче, а сегашният мъж прикриваше раната с ругатни.

За последен път Том бе виждал семейство Уит на Коледа. Досега никой не беше споменал този факт и Харди попита защо.

Том сви рамене пренебрежително. Кой го е грижа? Отбил се при родителите си следобеда, изпил една-две бири и майка му започнала да се жалва за Джени и за внука, когото дори не била виждала. Купила на Мат подарък, а той нямало да дойде да си го получи.

Том се ядосал, яхнал велосипеда и подкарал към къщата на сестра си, готов да срита някого по задника, но когато пристигнал, си дал сметка, че няма да има голяма полза от това. Нищо нямало да се промени. Оставил своя подарък за племенника си — топка за бейзбол и бухалка — пожелал весела Коледа на Дженифър, казал й, че трябва да се отбие с Мат покрай баба му, така че малкият да получи подаръка си, и си тръгнал.

Те, разбира се, не отишли, което не изненадало никого.

Това обаче, помисли си Харди, би могло да е катализаторът, за който говореше Глицки. Том едва ли би хукнал да убива мъжа на сестра си без причина, но при подобно презрително пренебрежение…

Уолтър Теръл беше с тях, докато преглеждаха веществените доказателства и сравняваха компютърната разпечатка с описа им.

Окървавената риза на Лари. Останалите дрехи. Нещата от джобовете му — гребенче, швейцарско джобно ножче, ключове, няколко монети, включително и четвърт долар, намазан с лак за нокти.

— Лари висял ли е по баровете? — Харди все още не беше установил подобно нещо.

Теръл поклати глава.

— Няма такива признаци.

— Този четвърт долар е от някой бар. — Теръл и Фримън го изгледаха с недоумение. — За мюзикбокса — обясни Харди. — Боядисваш своите монети, за да не ти добавят към сметката за музиката.

Фримън не беше впечатлен.

— Значи е отишъл да пийне едно за Коледа. Може би. И при мен са попадали такива монети. Това е без значение.

Но имаше твърде малко неща, за които да се улови, така че Харди бе готов да се вкопчи във всичко.

— Два дни преди да бъде убит, всичко е от значение.

Фримън не отговори. Премести монетите встрани и придърпа един плик, който беше пълен като че ли с боклук.

— Какво е това? — Експертите бяха почистили стаята основно и бяха прибрали всичко, което им се бе сторило интересно — включително и съдържанието на кошчето за боклук — използвани салфетки, опаковки от подаръци, пликове. — Веществени доказателства ли са?

Теръл бутна към него още един плик и отговори отегчено.

— Знаеш какви са процедурите. Прибрали сме всичко това, за да го използваш, ако искаш. Ти ще решиш дали ти трябва или не.

Фримън придърпа плика към себе си и извади отвътре пистолета. Свери номера с този от описа, помириса цевта. След това се вгледа в доклада за отпечатъците от пръсти и вдигна въпросително поглед.

— По оръжието няма нейни отпечатъци?

— Пълнителят. — Теръл не изглеждаше ни най-малко изненадан. Бутна към тях още един плик. — Избърсала е пистолета.

— Някой го е избърсал. — Фримън го изгледа лошо.

Теръл сви рамене.

— Щом казваш… — Петък следобед, ставаше късно, помещението в сутерена на съда беше задушно.

Фримън изсипа новия плик. Очакваше отвътре да изпадне пълнителят, но пред очите им се появи още един пистолет.

— Какво, по дяволите, е това? Има ли го в описа?

Теръл поклати глава.

— Плик трийсет и седми. „Съдържание на контейнера за боклук.“ Искаш ли да видиш опаковките от яйца, който намерихме вътре?

— Добре, добре — отвърна Фримън. — Защо това е тук?

Теръл разпери ръце.

— Беше в контейнера. Сега е тук. Откъде да знам как е попаднало там?

— Но това е пистолет!

Теръл протегна ръка и го взе.

— Успокой се — каза той навъсено.

— Достатъчно спокоен съм. — Фримън се отпусна на облегалката. — Добре, синко, спокоен съм.

— Играчка е — обясни Теръл. — Прилича на истински, но е от пластмаса. Това е. Доколкото мога да преценя, няма нищо общо с веществените доказателства по делото.

— Тогава защо е сред тях? — Фримън умееше да се прави на глупак при нужда. Отговорът беше повече от очевиден.

— Защото беше в същия контейнер, в който и истинският. В началото си помислих, че може би си струва да го задържа.

— Същия контейнер ли?

Теръл кимна.

— И двата изпаднали на асфалта. Типът, който ги намерил, ни се обади, когато видял истинския.

— Боклукчията?

— Да.

— Каква е връзката? — попита Фримън. Той все още се опитваше да схване.

— Няма връзка. Тъкмо това се опитвам да ти кажа. Имах една теория и реших, че трябва да я проверя. Човек никога не знае какво ще се окаже съществено.

Харди знаеше, че това е методът на Теръл.

— И каква беше теорията ти?

— Ами… престъпникът влиза с този пистолет… той прилича на истински, нали? Може би се е занимавал с обири и с него е плашел хората. Влиза в спалнята, вижда истинския патлак, Лари и момчето го изненадват, той се паникьосва и… Бам! Това си мислех, преди да се сетя за Дженифър.

— А взеха ли отпечатъци от него?

— Разбира се. Но няма нищо. Реших, че трябва да има някаква връзка, но сгреших. Освен това онзи тип ми каза, че в боклука от всички играчки най-често се срещат пистолетите.

— В боклука?

— Така каза. Някои родители не искат децата им да си играят с пистолети и когато някой роднина им подари за Коледа или рождения ден, го изхвърлят. На второ място били куклите Барби. Можеш ли да повярваш? Кой би изхвърлил чисто нова кукла Барби?

— Можем ли да го задържим за делото? — Фримън се наведе напред, видимо заинтригуван.

Теръл сви рамене.

— Ако ти трябва, няма проблем. Ето, отбележи го в списъка.

Подаде играчката на Фримън, той я огледа и я подаде на Харди.

— Какво ще кажеш?

— Играчка пистолет, намерена на боклука.

Фримън се замисли за секунда и попита:

— Да си намерил още нещо в този боклук, което според теб няма връзка с делото, Уоли? — Фримън затършува из пликовете. — Боклук, играчки… — Поклати глава и добави: — А сега може ли да видим пълнителя?

След това Харди се отби в отдел „Убийства“ и накара Глицки да наминат към Лу Гърка. Фримън отиде някъде — в понеделник щяха да уточняват графика за делото в съда и вероятно се бе впуснал в някакви задкулисни машинации в тази връзка.

Седнаха в заведението и Харди се опита да убеди Глицки, че непременно трябва да прекара отпуската си в Хавай, а Глицки отговори, че явно не е наясно с положението на полицая напоследък, ако си мисли, че може да си позволи да прекара две седмици с трите си деца и жена си в някой къмпинг в Америка, да не говорим за друго. Завърши с предположението, че ще прекарат уикенда в Санта Круз, а през остатъка от отпуската вероятно ще боядисат апартамента.

— Ако останат пари за боя.

— Натясно ли си?

Глицки лапна парченце лед от чая.

— Бях натясно, преди петте процента доброволно самопожертвувание.

— Доброволно?

— Както всички, които получават повече от петдесет хилядарки годишно. Сега, след някакви си деветнайсет години служба, когато най-накрая достигнах тази височина, ме кастрят, че съм се качил там. — Ейб остави запотената си чаша на масата и се загледа през прозореца. — Онзи ден казах на Фло, че ще поискам да работя по два часа безплатно всяка седмица. Тя одобри идеята, защото и без това не ни трябват никакви пари, за да живеем. Знаеш ли какво направих? Отидох при шефа Франк Батист и поисках да ми намали заплатата с две хиляди долара, за да спестя малко пари на градската управа.

— И как реагира той?

— Каза, че нямало да го направи… Било кофти жест. Обясних му, че изкарвам петдесет и две хиляди. Като махнеш петте процента, стават четирийсет и девет хиляди и четиристотин. Ако махнат две хиляди и един долар, ще вземам четирийсет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет. Петстотин долара повече.

— На твое място бих настоял.

Глицки поклати глава.

— Не, не би настоял. Знаеш ли защо? Защото разликата е петдесет долара в повече на месец, а като се извадят данъците, остават някъде към трийсет и пет… два хамбургера седмично. Срещу това ще си спечелиш репутация на опърничав заядливец. След деветнайсет години служба! А знаеш ли какво се случва с опърничавите заядливци? Ще ти подскажа. Осемдесет и пет души отказаха да дават петте процента доброволно и ги изхвърлиха от работа.

— Осемдесет и пет? — Харди не би могъл да допусне подобно нещо. Как беше възможно да се уволняват полицаи? И без това бяха твърде малко. — Осемдесет и пет?

— Аха. За какво са й на градската управа ченгета?

— Или здравни работници. — Харди спомена за демонстрацията пред клиниката.

— Е, да. Но кметът все още има шофьор. Не би искал кметът на твоя град сам да кара колата си, нали? Какво ще кажат хората? Какво ще си помислят?

Харди отпи глътка бира.

— Е, поне е наясно с приоритетите си. На негово място и аз бих направил така… Ще си задържа шофьора и ще разкарам полицаите.

— Е, аз пък ще се погрижа сам за осигуряването си — поклати глава Глицки и се вгледа в нещо зад гърба на Харди. — Пристига първият кандидат.

Теръл мина зад гърба му и седна срещу Харди.

— Кандидат за какво?

— „Глицки. Охрана на дома.“ Въоръжена намеса три минути след сигнала.

Теръл отпи от бутилката бира, която донесе.

— Ще стреляме по хората? Без да им четем правата? Хващаме ги и ги пращаме по дяволите?

— Аха. И при това ще ни плащат.

Теръл вдигна глава.

— Идеята ми допада. Хващам се. — Отпи още една глътка и се вгледа в Харди. — Шефът ти може да е голям адвокат, само че… ф-ю-ю! Затова е голям, защото е ей така. — Обърна се към Глицки и добави: — Фримън.

— Как? — попита Глицки.

— Как? — повтори Харди тихо. — Пред инспектор Глицки можеш да говориш спокойно.

— Прибрах едно нещо, което можеше и да се окаже полезно за разследването, а той ми се разфуча. Казах му, ако иска, да го използва, ако не иска — не. Хрумна ми, че може да свърши работа, какво от това? Не свърши и толкова!

Заведението се пълнеше, стана шумно. Харди си проби път до бара, за да вземе по още едно питие. Когато се върна, чу нещо познато.

— … онова с Крейн си струваше да се разрови, но и оттам не излезе нищо.

— Какво? — намеси се Харди и остави двете бири за Теръл и чая с лед за Глицки.

— Разказвах му за онзи от Лос Анджелес, на когото си се обадил от къщата на Уит.

— Крейн. Онзи, когото са пречукали.

— Да, Крейн. Говорех му как понякога теориите се оказват полезни, а друг път — не.

— По-често не. — Ейб не спореше, просто съобщаваше факт. Веднага лапна новата бучка лед.

Харди имаше чувството, че ще полудее, но предпочете да не сменя темата. Ако Теръл бе открил някаква връзка със Симпсън Крейн, трябваше да разбере каква е тя. Но не беше в състояние и да се сдържи.

— Защо ти е било да ровиш? Нали си арестувал заподозряната?

Теръл не се обиди, а се усмихна пленително.

— Ей, аз обичам работата си. Ти каза, че е… съвпадение. Трябва да се провери, какво ще загубиш? При убийство няма излишни доказателства.

Тук всички бяха съгласни. Харди отпи бавно от бирата си. Не желаеше да личи, че е заинтригуван.

— И какво откри?

— Това, което ми каза ти. Няма връзка с Уит.

— Би трябвало да има някаква. Телефонният номер беше на бюрото му.

— Да, това да. Но имах предвид самото убийство. Знаят кой го е извършил или поне така си мислят.

— Е, кой е?

— Някакъв местен главорез. От Лос Анджелес. — Теръл се впусна да разказва. Държеше по бутилка бира във всяка ръка и отпиваше ту от едната, ту от другата. — Крейн е бил един от най-големите антипрофсъюзни дейци на деветдесетте години. Измъквал е някъде към половин милион годишно и винаги е прецаквал дребните хорица. Опитвали са да се организират, а той се е грижел като ги уволнят, да няма последствия за работодателя. Давал им е време да размислят. Те са се страхували от него и са отстъпвали. Казват, че президентът искал да го направи държавен секретар по въпросите на труда, но той отказал, защото не можели да му платят достатъчно.

— Да не би да работи и в Сан Франциско? — попита Глицки с усмивка. — Имам чувството, че и тук пипа някой такъв.

Теръл поклати глава.

— Сигурно е, че не е той.

— Защо са го очистили?

— Ликвидирал е няколко профсъюза… на месарите, на портиерите… дребни риби. Напоследък се е заел с машинистите.

— И това не се е харесало на някоя голяма клечка?

— Така ми се струва. — Теръл вдигна двете празни бутилки. — Не бяха ли по половин литър? — Надигна се и добави: — Така или иначе, свършили са работата чисто. Наели са професионалист. Никакви следи, никакви уличаващи документи. Аз черпя този път.

Тръгна към бара.

— За мен не — провикна се Глицки след него. Все още смучеше бучката лед. — Хитър си. Пускаш го по следата и той души вместо теб, без дори да си дава сметка.

Харди не се усмихна.

— Нали го чу? Обича работата си. — Отпи бира и продължи: — Все пак не ти ли се струва интересно? Две убийства и двама наемни убийци?

Глицки поклати глава.

— Според мен са три убийства и един наемен убиец. Лари Уит, хлапето и онзи тип Крейн.

— Ако държим на точността, убийствата са били четири. И жената на Крейн е сред жертвите.

Ейб не обърна особено внимание на последната реплика.

— Можеш ли да свържеш някой наемен убиец с Лари Уит?

Без отговор.

Глицки се измъкна от стола си, тупна Харди леко по рамото и му пожела приятно прекарване на почивните дни.

20

Основният график на Висшия съд щеше да се разглежда в понеделник, 9:30 сутринта. Беше 19 юли и името на Дженифър бе първо в списъка, забоден на таблото до голямата двойна дървена врата.

Тъй като екстрадирането на Дженифър Уит от Коста Рика бе отразено по телевизията, когато Фримън и Харди влязоха в съдебната зала малко след 9:00 репортерите бяха налице.

Харди знаеше, че Фримън не обича журналистите, но внимаваше това да не проличи — при делата с политическа окраска те можеха да са много полезни. Кандидатът Пауъл също не пропускаше шанс да се представи в благоприятна светлина пред медиите, за да измъкне възможните дивиденти, така че сега представителите на обвинението и защитата разговаряха съвсем добродушно с представителите на пресата в двата края на залата.

Пауъл говореше далеч по-искрено, отколкото преди няколко месеца — вероятно някой го бе учил как да се държи. Жестовете му също не изглеждаха репетирани.

— Вижте какво — говореше той от дълбините на сърцето си, — аз съм привърженик на смъртното наказание. При това дело са налице особени обстоятелства, които, ако бъдат доказани в съда, изискват… просто плачат тъкмо за смъртно наказание. Но, от друга страна, ако видя поне следа от разкаяние, ако обвиняемата признае вината си, дори ако ни призове да проявим милост… прокуратурата не е безчувствена. За мен подсъдимите не са бройки, а живи хора, човешки същества. Този процес не е част от кампанията ми за въвеждане на по-строги наказания. — Той се облегна елегантно на масата и продължи: — Обвиняемата по това дело е решила да рискува. Сметнала е, че може да убие, за да получи пари и да се измъкне безнаказано. Сгрешила е. Сгрешила е много сериозно. Не съм кръвожаден, но ако вината й се докаже, ще искам смъртно наказание. Това е правосъдието и Дженифър Уит сама е отговорна за последствията.

Фримън бе заобиколен от друга група журналисти.

— За нещастие това е типичният начин, по който функционира системата. Самият факт, че вие сте тук, вече ясно показва колко деформирано е всичко. Никой не споменава и дума за тежестта на представените доказателства, а тя е нищожна… смешно нищожна. Никога не би се стигнало дотук, ако за някои хора не беше толкова важно непрекъснато и на всяка цена да виждат имената си в пресата. Възможно е дори да не се стигне до процес, когато изложа аргументите си по надлежния ред.

— Смятате, че може да няма процес? — извика една жена с микрофон в ръка.

Фримън поклати глава.

— Съмнявам се, че ще има.

— Но обвиненията вече бяха потвърдени при предварителното заседание. — Друга ръка, друг микрофон.

Фримън се усмихна.

— Предварителното заседание винаги решава така, както иска прокуратурата.

— Но Дженифър Уит избяга от затвора, нали?

— Тя е находчива. И невинна. Освен това няма доверие в една система, която е позволила да се стигне дотук. На нейно място, струва ми се, и аз бих избягал от затвора, стига да можех да измисля добър начин.

Пауъл стоеше с ръка в джоба и се усмихваше победоносно. Фримън — сериозен и възмутен от несправедливостите на системата — пестеше силите си за съдията. Всички знаеха какво го очаква.

Харди мина по прохода между редовете и излезе в коридора. Все още оставаха двайсет минути.

Кен Лайтнър седеше на дървената пейка срещу вратата на съдебната зала и четеше някакви документи. Харди се настани до него.

— Искам да ви се извиня — каза той. — Бяхте прав.

Лайтнър вдигна очи.

— За какво?

— За това, че бащата на Дженифър е биел майка й.

Психиатърът кимна и прелисти документите. Явно не чуваше нещо неочаквано.

— Разочарован ли сте?

— Помислих, че сте открили нещо по-съществено… за самата Дженифър.

Харди поклати глава.

— Дженифър продължава да мълчи. Особено след неуспешното бягство. Фримън си скубе косата, защото почти няма за какво да се улови.

— И аз си скубя косата. Тя ми забрани да говоря за тези неща, така че трябва да се съобразя. Чудя се как е възможно.

— За кои неща?

— Истината. За това, че Лари я е биел. За защитата й. За всичко, което в момента преживява. Не ми е ясно как ще се справи. — Лайтнър приглади косата си назад с ръка.

— Значи сте се срещали с нея.

— Да. Посещавам я почти всеки ден.

— Вероятно се отразява зле на практиката ви. — Харди не възнамеряваше да го обвинява, но Лайтнър изведнъж се навъси.

— Аз се грижа за пациентите си, господин Харди. Опитвам се да съм при тях, когато съм им нужен. Предполагам, че и вие постъпвате по този начин с клиентите си.

Харди прие упрека. Лайтнър имаше право.

— Ще трябва да приемете още едно извинение, макар и да не го предвиждах.

Лайтнър сви рамене.

— Няма защо. Аз също съм под пара. Не че се зъбя на всеки, който се изпречи пред очите ми, но все пак не съм наясно какво да правя с Дженифър… с ирационалния й комплекс за вина, със стремежа й към самоунищожение… започвам да се съмнявам в собствените си преценки, да се питам дали изобщо съм в състояние да й помогна.

— Какво, според вас, би й помогнало?

— Не знам. Все още не знам. Бедата е, че даже не мога да я накарам да проговори за истинския си проблем. Дори не иска да признае съществуването на такъв.

— А за какво разговаряте при посещенията си при нея всеки ден?

Изражението на Лайтнър ясно подсказваше, че си дава сметка как ще прозвучи отговорът му при дадените обстоятелства.

— За самопреценката и самочувствието й. За това, че най-накрая е пораснала и трябва да поеме отговорност за самата себе си. За собственото й бъдеще.

— Собственото й бъдеще?

— Знам, знам. Не е препоръчително да обсъждам с нея такива неща, но тя не желае да говори за нищо друго. — Лайтнър остави документите, започна да трие дланите си една в друга. Вдигна очи към Харди и продължи: — Твърди, че най-накрая е осъзнала истината… Давала си сметка, че можела да се отърве, ако обвини за всичко Лари, но нямало да постъпи така. Той нямал никаква вина.

— Защото я е пребивал от бой? А не ви ли каза, че да се оплаче в съда от малтретиране у дома е все едно да се признае за виновна?

Лайтнър кимна.

— Боя се, че е така. Нещата са доста объркани. — Стана, взе куфарчето си, попита къде е тоалетната, дали има време преди началото и се отдалечи. Когато изчезна зад ъгъла, Харди погледна към пейката и видя, че е забравил два листа. На горния прочете името на Дженифър, подчертано с жълт маркер.

Документът беше регистрационен медицински картон от кабинета на доктор Лайтнър, издаден преди четири години. В него се описваха предишни заболявания, лекуващи лекари, алергии и така нататък. Харди се поколеба за миг и прибра листата в джоба си.

Първа от разпечатания на компютър списък призоваха Дженифър Уит и след това я въведоха — с оковани ръце и крака.

Стана нещо необичайно — съдия Оскар Томасино не бе забил нос в книжата пред себе си, а проследи с очи Дженифър, докато тя с куцане не застана на подиума пред него, между двама пристави.

Фримън вече я очакваше, но помежду им сякаш се долавяше някакво напрежение. Дженифър хвърли поглед зад гърба му към Харди, който седеше на масата на защитата и му кимна. В погледа й се четеше благодарност или поне задоволство, макар че той не можеше да си обясни защо, след като не я бе виждал цяла седмица.

Освен това не беше съвсем наясно защо е дошъл. Подсъдимата заставаше пред съдията за втори път и определено нямаше намерение да се признае за виновна. Може би, както полу на шега бе казал на Франи сутринта, съдебната зала му липсваше? Зачуди се дали няма зрънце истина в това твърдение.

Това сега беше една чисто административна процедура, която трябваше да определи на коя дата може да започне делото и, по-точно, в кой отдел ще се гледа. По-късно, в друг понеделник като този, щеше да бъде назначен съдия, а от тогава до истинското начало спокойно можеше да мине още половин до една година време.

Томасино започна с фалцова топка. Всеки съдия използваше различна техника, за да се пребори с процедурата. Харди знаеше, че преди да потъне в документите, Томасино ще разиграе някоя малка драма.

— Господин Фримън, добро ли е състоянието на клиентката ви? — Гледаше я съсредоточено — бледа, слаба, с неравно орязана коса.

Дийн Пауъл, който досега сякаш не обръщаше внимание на това, което ставаше в залата, изведнъж скочи на крака.

— Ваша светлост, приемаме твърдението, че е възможно госпожа Уит да е била малтретирана при престоя й в затвора в Коста Рика, но…

Томасино удари с чукчето и всички в залата се стреснаха.

— Съдът отправи въпрос към господин Фримън — каза съдията благо. — Доколкото си спомням, при последната ни среща, той все още не беше загубил способността си да говори. — Изражението му беше строго, но зад маската на строгостта се криеше насмешка. — Господин Фримън?

Вратата беше открехната и Фримън щеше да изневери на природата си, ако не беше пъхнал крак в пролуката.

— Ваша светлост, клиентката ми е понесла жесток побой и се нуждае от лекарски грижи. Случилото се я е ужасило дотолкова, че се бои да каже каквото и да било. Гражданските й права несъмнено са били накърнени. Целият процес е напълно опорочен поради начина, по който процедира обвинението…

— Един момент. Въпросният побой не е ли станал в Коста Рика?

— Вследствие на действие на нашата страна. Всичко това нямаше да се случи, ако…

Насмешката изчезна от погледа на Томасино.

— Всичко това нямаше да се случи, ако клиентката ви не беше избягала от затвора и след това не бе напуснала страната.

— Така или иначе, ваша светлост…

— Така или иначе, господин Фримън, графикът ми е претоварен, а и ми се струва, че и климатичната инсталация не е в ред. Ще може ли да продължим по същество? — Фримън веднага понечи да отговори, но Томасино се надигна от стола си. — Стига, Дейвид!

Дейвид потупа Дженифър по лакътя уверено, но тя не реагира.

Съдията се наведе над книжата си и записа нещо.

— Ако съдя по казаното досега, мога да заключа, че страните са готови да продължим. Така ли е?

— Да, ваша светлост.

— Господин Фримън?

Фримън имаше още един проблем. Обикновено, при реална опасност от смъртна присъда, адвокатът на защитата би направил всичко възможно да печели време, като протака колкото се може повече, но Дженифър не се бе съгласила и с това.

Пауъл искаше процесът да започне максимално бързо и да приключи преди изборите през ноември. По принцип Фримън никога не се съгласяваше с исканията на обвинението, но сега Дженифър беше вързала ръцете му. Намираше се в затвора, нямаше шанс да излезе оттам, докато не я оправдаят напълно, и искаше — разбираемо — делото да започне веднага, щом може.

Фримън й бе обяснил, че оправдаването й никак не е сигурно. Твърдеше се, че е убила предумишлено трима души, при особени обстоятелства и той си даваше сметка, че прокурорът не би предявил такова сериозно обвинение безотговорно, ако няма основания да се надява на успех. Освен това знаеше, че при представянето на аргументите си Пауъл няма да пропусне да спомене предполагаемия й мотив и коравосърдечието й, които най-несъмнено биха настроили съдебните заседатели срещу нея — убийство заради застраховка.

Искаше му се Харди да открие други възможни извършители. Искаше му се да има време, за да мисли, да крои планове, да предвижда. Искаше му се да се случи нещо друго — Пауъл да бъде избран и мястото му да заеме някой друг прокурор, който няма неговите способности.

— Господин Фримън? — повтори Томасино. — Защитата готова ли е да започнем?

— Да, ваша светлост. — Нямаше друг избор.

Томасино доби изненадан вид и имаше защо. Досега не бе имал случай дело за предумишлено убийство да бъде насрочено веднага, без никакви възражения. Насрочи го за понеделник, 13 август, отдел 25.

— Знаеш, че се доверявам на теб, не на него.

Преди да излезе от съда, Харди реши да отиде при Дженифър, за да сподели с нея някои свои впечатления. Освен това бе подготвил списък с въпроси. Седяха един до друг в малката стаичка до помещението на надзирателките. Дженифър недоволстваше от Дейвид Фримън.

— Той е глупак и освен това не ми вярва за нищо… дори и за изнасилването в Коста Рика.

Харди дръпна стола си встрани. Не бе усетил кога коленете им се бяха приближили толкова и не искаше тя да си вади погрешни заключения.

— Дженифър, тук става дума за професионализъм и мога да те уверя, че Дейвид е един от най-добрите. Няма нищо лично. Ако изнасилването можеше да облекчи положението ти по някакъв начин, той щеше да се вкопчи в него със зъби и нокти, само че не е така, защото ти избяга…

— Ако някога се измъкна, ще се върна там и ще убия онзи надзирател, кълна се!

Харди се огледа инстинктивно. Надяваше се помещението да не се подслушва. Наведе се напред и каза съвсем тихо:

— Най-добре ще е, ако през следващите няколко месеца сведеш заплахите за убийство до минимум, става ли?

Дженифър се усмихна.

— Не го казах сериозно.

— Знам, но понякога чувството за хумор тук е малко особено.

— Ще внимавам. — Тя се вгледа през стъклото в празната стая за надзирателките. — Жена ти ми допадна.

Харди кимна. Щеше му се да не говорят за това, макар и да си даваше сметка, че няма как. Може би тъкмо тази беше причината да се отбие сега — да се увери, че срещата между двете не е оказала особено влияние.

— Каза ми, че сте си поговорили.

Дженифър сви рамене.

— Да. Беше ми приятно. Преди всичко побъбрихме за женски работи, но никой не беше разговарял с мен като с нормален човек от толкова време, че…

— Нали доктор Лайтнър идва тук всеки ден?

Видя, че въпросът му я изненада. Не успя да разбере как тя оценява факта, че знае за посещенията.

— А, да… разбира се. Кен…

— Той не разговаря ли с теб като с нормален човек?

Най-неочаквано Дженифър се усмихна. Харди си помисли, че не би било зле да запише на видеокасета някои от разговорите им, за да се опита да разбере кое предизвиква тези усмивки. Имаше чувството, че резултатът няма да му хареса.

— Кен не се брои — отвърна тя. — Освен това за него никой не е нормален. Тази дума няма смисъл. Психиатричен жаргон.

Харди бе разговарял достатъчно с доктор Лайтнър, за да схване какво има предвид Дженифър.

— Ами в Коста Рика? Там с никого ли не разговаря?

Тя го погледна за миг, после отклони очи.

— Не. Реших, че ще е по-добре да не го правя.

— А с какво се занимаваше?

Празното помещение за надзирателките изглежда отново погълна вниманието й.

— Първите няколко дни бях в един хотел. Ходих на плаж, прочетох няколко книги.

Би могъл да я попита кои, но нямаше намерение да провежда разпит. Както и изнасилването, престоят й в Коста Рика нямаше връзка със събитията от миналия декември.

— Споменах ли, че се срещнах с майка ти? — попита той.

— Спомена, че имаш намерение да го направиш. Как ти се стори тя?

— Зле, Дженифър. Баща ти я беше насинил от бой. — Реши, че няма смисъл да съобщава повече подробности. Споменът за онази вечер все още не го оставяше на мира. — Дженифър наведе глава към масата и опря палец до устните си. — Казаха ми, че това… побоищата… често се предават от поколение на поколение.

Тя вдигна очи и го изгледа болезнено.

— Вече говорихме за това. — И няма да го правим пак, сякаш искаше да каже. Изведнъж стана делова, енергична и, странно, почти весела: — Нещо друго?

Харди извади бележника от чантата си. Предната вечер бе систематизирал бележките си от посещението в къщата на Дженифър, бе подготвил въпросите си.

Оказа се, че между трагедията и арестуването й е живяла там, но не е могла да събере сили да се качи на горния етаж. Влязла в спалнята само веднъж, за да си вземе дрехи и разни други неща, но толкова се разстроила, че повече не посмяла да го направи.

— Тогава откъде беше сигурна, че пистолетът е на мястото си?

— Обърках се. От долния етаж не липсваше нищо. Не бяха взели бижутата ми. Изобщо не се сетих за пистолета. Знам… това е голяма грешка.

— А възможно ли е да е имало и друг пистолет? — попита Харди.

— Какъв друг пистолет? Къде?

— Не знам. Където и да е. Може би Мат е имал пистолет? Играчка?

Тя поклати глава.

— Не. Не искахме да си играе с такива неща. И двамата с Лари бяхме против. Той казваше, че като лекар е виждал прекалено много нещастни случаи.

— Значи не е имало пистолет?

— Не. Защо питаш?

— Опипвам почвата. Кучето пазач е длъжно да лае.

Този път Дженифър въздъхна.

— Това ме уморява.

— Само още един въпрос. Може ли?

Тя кимна.

— Говори ли ти нещо „Крейн и Крейн“?

Дженифър направи гримаса.

— Не мога да се сетя. Какво е? Някаква игра?

— Адвокатска фирма. Чувала ли си за нея?

— Защо?

— Отговори ми.

Дженифър пак поклати глава.

— Не ми звучи познато. Не. Защо питаш?

— Вероятно Лари я е търсил за нещо. — Харди прибра бележките си.

Дженифър се замисли. Надзирателките се върнаха в стаята си с пакетчета пуканки.

— Нямам представа какво е това — каза най-накрая Дженифър. — Името не ми говори нищо.

21

Напоследък Харди се чувстваше по-добре в кабинета си — беше замазал дупките от стреличките, а мишената беше окачена. Беше рано следобед и той се упражняваше — опитваше се да улучи всички числа от най-малкото до най-голямото. Някога го постигаше с десет хвърляния. Сега беше стигнал осмото, но без никакъв успех.

Фримън влезе, без да чука. Харди отново не улучи.

— Това не се плаща.

— Мисля — обясни Харди. — Разсъждавам.

Фримън затвори вратата и седна на ъгъла на бюрото.

— И аз мисля. Мисля, че след два месеца имаме дело, така че Дийн Пауъл да има достатъчно време, за да се занимава с изборите си, а аз не мога да възразя, защото клиентката ми не ми позволява.

Харди хвърли за пореден път и този път улучи. Постепенно възвръщаше формата си. Взе още една стреличка, запрати я без да се цели и тя попадна в десетката.

— А когато отивам при най-добрия си помощник, за да проверя докъде е стигнал — продължи Фримън, — го заварвам да мята стрелички. Само аз ли се чувствам притеснен тук? Два месеца за дело за предумишлено убийство! Кой е чувал такова нещо?!

— От началото минаха пет.

— Какво от това? На кого му минаваше през ум, че ще я спипат в Коста Рика? Може би Томасино си мисли, че през това време сме се готвили за процес. Все едно, ти на чия страна си, дявол да го вземе?

— Както винаги, на страната на истината и справедливостта. Процесът няма да започне след два месеца. След два месеца ще започне изборът на съдебни заседатели.

Разбира се, Фримън знаеше това много добре, но също така знаеше, че процесът ще започне по-бързо, отколкото му се искаше, а той не можеше да промени нищо. Бръкна в джобовете си, отиде до прозореца и се загледа навън.

— Дявол да го вземе, Диз. Трябва ми помощник. Трябва ми нещо!

— А не те ли чух тази сутрин да казваш на едни репортери, че дори няма да се стигне до процес?

— От нещата, които съм казвал на репортерите, можеш да съставиш научнофантастичен роман. Ще ти хареса.

— Съмнявам се.

— Помагало ми е. Ако прокурорът е достатъчно смахнат, ще прочете във вестника, че съм скрил в ръкава някакво страховито тайно доказателство, което ще го закопае, и на следващата сутрин влиза в залата доста по-сговорчив. Обаче сега… — Фримън млъкна и поклати глава. — Сега налице е Дженифър, оръжието на Дженифър и мотивът на Дженифър. Имам нужда от някой друг, когото да обвиня.

— Знам, Дейвид. — Харди заобиколи бюрото и вдигна няколко листа. — С това се занимавам през цялото време, само че за жалост няма много кандидати. Между другото, не съм тук, за да убия времето. Имах среща с друг клиент. Трябваше да се състои преди петнайсет минути, но господин Франкъл закъснява.

Фримън се обърна.

— Кой е Франкъл?

— Пипнали са го да шофира пиян.

— Онзи с едно и шест промила? — В Калифорния максималното допустимо ниво беше 0.8 промила.

Харди кимна.

— Заяви, че е измислил начин да се отърве.

— Да се отърве? От това? Бих искал да науча как. Можем да забогатеем.

Телефонът иззвъня.

— Сигурно е той. Ще те държа в течение.

Фримън беше до вратата, когато Харди вдигна слушалката. Но не беше господин Франкъл. Беше Сам Бронкмън — негърът от клиниката. Оказа се, че току-що си е спомнил нещо за доктор Лари Уит, което можело да го заинтересува.

Малко по-късно Харди паркира в издължената сянка на клиниката. Излезе от колата и вятърът го блъсна. Протестиращите все още бяха там — същите хора, същото място, същия вятър.

В тъмната чакалня нямаше никой, а щорите зад гишето бяха спуснати. Харди почувства, че мускулите му се свиват. Беше готов да си тръгне, но нещо го накара да почука по стъклото. След като бе стигнал дотук, нищо не пречеше да провери.

Щорите се раздалечиха, Сам се усмихна през цепката и посочи страничната врата. Харди тръгна натам.

Сам отвори и показа глава като костенурка от черупката си. Хвана Харди за ръката и го поведе.

— Няма никой. Работим до четири и половина, иначе ще висят тук по цял ден и цяла нощ. Няма да повярваш.

Негърът продължи да бърбори, докато влязоха в малко служебно помещение — жълти пластмасови столове, метални маси, автомати за кафе, микровълнова фурна. Седнаха край една от масите.

— Трябваше да си го спомня още като беше тук, само че… — Сам щракна с пръсти във въздуха. — Понякога мозъкът ми хич го няма.

— Това е нормално, Сам. Важното е, че си спомни. Благодаря ти, че се обади.

Сам кимна.

— В неделя. Чете ли във вестника за сенатора, дето не искал дъщеря му да прави аборт? Все едно… Бях при Джейсън… един приятел… зачетох се и изведнъж ми мина през ума… ей така… — Размаха ръце, за да покаже. — Бам и готово.

Харди се усмихна.

— Какво, Сам?

— За доктор Уит. Същата работа.

— Имал е дъщеря?

— Не, не. Няма такова нещо. — Сам протегна ръка и тупна Харди по рамото. — Слушай, друго е, нали искаше нещо лично… Имаше едно момиче, Мелиса Роумън… Та майка й и баща й не даваха да прави аборт… забраниха… Не мога да ги разбера такива хора. — Дълбока въздишка. — Та тя се беше опитала да се оправи сама… да абортира де, само че стана лошо.

— Какво стана?

— Че какво може да стане? — Пак размаха ръце. — Докараха я тук. Случи се доктор Уит. Специалист по женските работи, доброволец… Та той веднага повика линейка, но преди да пристигне, момичето си умря.

— И родителите обвиниха доктор Уит?

Сам кимна.

— Че как иначе? Няма да обвинят себе си я. Трябваше да си го изкарат на някой, а Мелиса си беше отишла, нямаше да е честно да я изкарат виновна, нали? Та се захванаха с доктор Уит. Решиха, че той е виновен за всичко.

Подобно твърдение търпеше критика, но пък звучеше напълно правдоподобно за скърбящото семейство Роумън. Харди се наклони напред.

— И какво направиха? Кога се случи това?

Сам поклати глава, доволен от себе си.

— Днес проверих. Малко преди Деня на благодарността миналата година.

— Месец преди доктор Уит да бъде убит.

— Аха.

— И какво направиха родителите? Заплашиха го със съд? Какво?

Сам разпери ръце с дланите нагоре.

— Не знам всичко. Идваха тук два пъти. Втория път се наложи да повикаме охраната. Малко по-късно доктор Уит каза, че май щял да се откаже от доброволната работа. Много му идвало. Някой беше счупил стъклата на колата му и той беше сигурен, че е Роумън.

— А съобщи ли в полицията за това?

— Не знам.

Имаше законно право да изиска тази информация от Теръл или Глицки. Нещо се бе случило с жертвата само месец преди убийството.

Ако Лари се е оплакал.

— За другото… — продължи Сам, — … дали са го дали под съд или не, не знам. Не съм чул такова нещо, но искам да ти кажа друго. — Харди чакаше. — Ако смяташ да убиваш някого, не го даваш под съд, нали? Може би тъкмо затова не съм чул. Иначе защо чисто и просто не осъдиха клиниката?

Интересен въпрос.

Когато се прибра у дома, нямаше никой и той почувства как пустотата го обзема, как се вселява в него като до болка познатата студена градска мъгла.

Преди да се ожени за Франи бе прекарал в тази къща сам близо десет години и спомените му от онова време не бяха особено приятни — не му липсваше нищо от онзи пропилян период. Тогава къщата беше по-малка — нямаше я пристройката за децата, беше по-тъмно и по-студено. Чисто и просто по-студено.

Тогава се прибираше у дома след смяната в бара или нещо друго и сядаше в кабинета си отзад — сега там беше стаята на Ребека. Взимаше бутилка бира от хладилника, сядаше зад бюрото и четеше на светлината на лампата със зелен абажур, хвърляше стреличките си или чистеше неизползваните си лули. Понякога палеше огъня в камината.

Тогава правеше всичко сам, дори и когато наоколо имаше други хора. Не му бе минавало през ум, че е самотен. Не се чувстваше самотен, беше само сам. Сега си даваше сметка колко се е заблуждавал.

При разговора им сутринта, след срещата му с Дженифър, Франи не беше споменавала, че смята да излиза някъде. Може да бе отишла до магазина, макар че се бяха заредили с продукти за почивните дни.

Не знаеше къде е отишла с децата и въпреки здравия разум, започна да се безпокои. По пътя към къщи бе мислил за Дженифър и Лари, за семейство Роумън и медицинския формуляр, който Лайтнър бе оставил — дали не преднамерено? — на пейката в съда.

Сега тези мисли си бяха отишли. Погледна през прозореца на стаята на Винсънт, за да види дали въпреки вечерния хлад не са в двора. Нямаше ги. Нахрани рибките в аквариума, видя колко е часът, реши да отиде до „Шамрок“, отказа се, пак погледна часовника. Не знаеше какво да прави. Не бяха оставили бележка.

Не искаше да седи в очакване, без да предприеме нищо и да позволи на пустотата да го изпълни отново. Беше я оставил в миналото и внезапното й появяване го стресна. Всичко ли беше наред с децата? Може би Франи бе хукнала към болницата, без да има време дори да му драсне два реда? Отиде до пътната врата по коридора, върна се назад, каза си, че не търси по пода капчици кръв.

В спалнята свали костюма, облече къси панталонки и фланелка, обу си маратонките. Реши да направи обичайната си обиколка в парка — шест километра, които пробягваше за около четирийсет и пет минути.

Погледна часовника. Щеше да си е у дома в седем. Написа бележка и я остави под солницата на масата в кухнята. Франи поне щеше да е наясно къде е отишъл.

Жена му го посрещна в кухнята с целувка и продължи да разбърква соса за спагетите. Ребека наливаше вода в наредените по пода тенджери и тигани, а Винсънт я наблюдаваше от бебешкото столче. Прозорците бяха запотени от пара. Все още не се беше стъмнило. Нямаше никаква пустота, никакъв студ, нищо зловещо.

Харди влезе в банята, ужасен от параноята си, учуден, че е толкова остарял, толкова уплашен.

22

В сряда, малко след обяд, нещо издрънча в решетките на помещението за свиждане и падна на пода зад Дженифър. Франи се стресна и едва не скочи от стола. После се успокои и се усмихна.

— Неприятен звук. Стресна ме.

— Вече не обръщам внимание. Свикнах — отвърна Дженифър и погледна ръцете си. — Понякога Лари чупеше разни неща в яда си… Щом чуех шума, разбирах, че краят идва скоро.

— Как така?

— Напрежението… очакването да избухне, да излезе от кожата си. След това чувствах едва ли не облекчение.

Франи опря длан на плексигласовата преграда. Дженифър залепи своята от другата страна. Това беше някакъв знак за близост, опит за докосване. Срещаха се за трети път. Франи се втренчи в ръката си, в сватбения си пръстен. Лицето й пребледня.

— Какво ти е? — попита Дженифър.

— Не, нищо ми няма… Понякога само…

— Какво?

— Извинявай. Момент на слабост. Няма ми нищо. — После се усмихна уморено. — Не знам какво ми става.

— Изглеждаш тъжна.

Франи кимна.

— Май е така. Като че ли изведнъж всичко… — Направи пауза, за да потърси точната дума. — Сякаш изведнъж всичко замря.

— Може би е от раждането. Понякога тези състояния продължават по половин година след това. Когато се роди Мат… — Дженифър млъкна, изненадана заради името, появило се така неочаквано. Пое въздух, продължи: — След като родих Мат, най-напред изпаднах в някаква еуфория, после се появи черна дупка, която не искаше да си отиде…

Франи сви рамене.

— Може би си права. Не знам. На мен ми се струва, че не е това. — Свали ръката си в скута. — Исках да ти кажа… Знаеш ли, че и моят първи съпруг беше убит?

Франи разказа за двайсет и петгодишния Еди Кокрън — неин мъж и приятел на Харди. Харди бе помогнал да се открие убиеца, после двамата се сближиха… ожениха се. Спомена и за някои лоши моменти от съвместния им живот. Може би резултат от чувството за вина. От неподходящото време. Но тъгата сякаш не отслабваше с времето.

— Всичко стана някак си набързо.

Дженифър слушаше съсредоточено. Очите й блестяха. И другите имаха проблеми, страдаха. Все пак това беше някаква утеха — не беше чак толкова сама.

— В началото беше Еди, после само Дизмъс и аз. Роди се Ребека. После, без изобщо да се замислям за всичките тези промени, отново забременях и дойде Винсънт. Сега… Сега се замислям за миналото и имам чувството, че съм като човек, който бяга като обезумял, който иска да се спаси от нещо. Разбираш ли?

Дженифър кимна.

— Да. Понякога е най-добре просто да продължиш да бягаш, да не спираш, за да мислиш. Ако се замислиш…

Франи облегна лакти на плота пред себе си.

— Днес, докато хранех Винсънт, изведнъж се разплаках. Стана ми тъжно, не знам защо. Всичко в живота ми е наред, нали? Щастлива съм, с Дизмъс всичко е наред. Обичам децата си. Просто не разбирам.

— Може би ти липсва Еди.

— Донякъде. Но вече се примирих с това, че го няма. Свикнах. Няма как да се върне. Не е това. Имам чувството, че всичко е някак хаотично, объркано… Изведнъж се оказвам с две деца, омъжена… и дори не съм си дала сметка как съм стигнала дотук.

Дженифър драсна с нокът по грапавата повърхност на плота пред себе си.

— Да не си даваш сметка как си стигнала донякъде…

Франи се усмихна.

— Така е. Нямам никакво право да се оплаквам точно на теб.

— Все едно е — отвърна Дженифър. — Няма да съм тук вечно. Каквото и да стане, няма да съм тук.

— Не знам как издържаш.

Дженифър преглътна и също се усмихна.

— Нямам голям избор. Той… държи се добре с теб, нали? Не те удря?

Франи не разбра веднага за кого става дума.

— Кой?

— Мъжът ти.

— Дизмъс? Не… искам да кажа, държи се с мен много добре. Никога не ме е удрял. Обича ме.

Дженифър я изгледа учудено, сякаш не разбираше какво общо има едното с другото.

— А как беше с Еди?

— Да ме е удрял? Не, никога.

Дженифър се облегна назад и прокара пръсти през косата си.

— Аз съм била причината. Винаги съм смятала, че аз съм причината.

— Какво? За какво?

Дженифър се наклони напред, прегърбена, после вдигна ръка и долепи дланта си до плексигласа. Франи също вдигна своята. Имаше чувството, че усеща топлината на кожата й.

— Да ме бият.

На третия етаж Дийн Пауъл слушаше свой колега, който анализираше възможните алтернативи при поредното дело за побой.

Хората, които работеха в съдебната система, разговаряха на свой собствен език. Сан Франциско с право се славеше като най-съобразяващия се в политическо отношение град — всеки служител на местната власт можеше да бъде най-малкото уволнен, ако си позволеше да употреби и една дума, която не е официално одобрена — или е официално отхвърлена — от една или друга организация или група.

Полицията и прокуратурата бяха особено деликатни в това отношение и затова служителите им си бяха изработили най-сложния шифър. Посетителите можеха да прекарат цял ден из коридорите и в кабинетите и да останат със съвършено различно от действителността мнение за нещата, които са чули.

Дийн Пауъл, който се бе кандидатирал за поста главен прокурор, не биваше да прекалява с жаргона, но пък не се нуждаеше и от преводач.

— Ако питаш мен — продължаваше Тони Фини, — тук имаме класически пример за КТ. И двамата са канадци. Финансов спор. Професионалистка. Имам чувството, че и този път ще мине странично.

Фини искаше да научи мнението на по-опитния си колега по въпроса дали изобщо си струва да се връчва обвинителен акт на господин Дънкан Дънлап, който бе нанесъл побой на приятелката си Бина Луис — „професионалистка“.

„КТ“ означаваше „кучката си го е търсела“ — така наричаха случаите, при които побойникът, най-често шумно, заявяваше в полицията, че жертвата сама е предизвикала последствията. В сегашния случай Дънлап смятал, че Луис крие пари от него и че дори си търсела друг сводник. Според Фини тя щеше да „мине странично“ — да откаже да даде показания или дори да се отрече от вече дадените. Нарече ги „канадци“, тоест чернокожи, за да не се обиди някой, ако случайно го чуе.

Бина Луис беше обещала да свидетелства против Дънлап и при трите предишни случая, когато я бе пребивал, но и при трите после се беше отказала, защото той искрено се бил разкаял и само трябвало да му се помогне, защото я обичал.

Пауъл сложи длани на тила си.

— И се питаш защо продължаваме да го правим, така ли?

Фини не отговори. Седна срещу Пауъл, изпълнен с надежда, че няма да бъде забравен, ако Пауъл бъде избран.

— Много ли е пострадала този път? — Фини отвори папката и започна да вади снимки, но Пауъл го спря с жест. — Кажи го с думи. Зле ли е?

Снимките бяха направени в болницата, малко преди раните да бъдат превързани. Лявото око на Бина беше отекло, носът изглеждаше счупен, косата над едното ухо червенееше от кръв. Освен това в медицинското свидетелство беше отразено, че едната ръка е изкълчена.

— Ти какво мислиш?

Ако жертвата се съгласеше да свидетелства срещу Дънлап, щяха да предявят обвинението и да има дело. Ако обаче решеше да се откаже, което в подобни случаи ставаше често, всичко щеше да отиде по дяволите.

— Проблемът е, че има много „ако“. Когато са направили тези снимки — Фини посочи папката, — госпожица Луис е заявила, че веднага щом излезе от болницата, ще подаде оплакване и ще даде писмени показания, защото й било дошло до гуша.

— Да не би след това той да е отишъл да я види?

— Сигурно щеше да отиде, но все още е арестуван. Веднага, щом излезе под гаранция, ще купи цветя и бонбони, ще й се извини и така нататък… Тя няма да знае дали да му вярва, ала толкова се страхува от него, че…

— Добри разсъждения.

— Но — Фини вдигна пръст, — заяви, че ако й връчим призовка, ще свидетелства.

— И ме питаш как бих постъпил аз в този случай?

— Знам как би постъпил, Дийн. Просто се питам как би си го обяснил. Имаме трети побой, свидетелка, която заявява, че ще даде показания… Как мога да се откажа?

— Няма да се отказваш, Тони. Завеждаш дело, коткаш я и накрая гледаш да не се разочароваш прекалено, когато не се яви на делото.

Кабинетът на Дейвид Фримън беше на втория етаж на старинната сграда и гледаше към улицата. До него се стигаше по разкошно украсено стълбище. На приземния етаж имаше уютна приемна, заседателна зала и библиотека, която гледаше към вътрешния двор. При ремонта преди четири години Фримън бе направил основен ремонт и бе сложил много стъкло, така че се създаваше впечатление за просторност.

В горния край на стълбището, пред леговището на Фримън, беше приемната на Филис Уелс, чиято основна задача беше да държи кресльовците настрана. Кресльовци наричаха сътрудниците на адвоката.

Филис работеше при Фримън от трийсет и две години и през това време бе видяла много сътрудници да идват и да си отиват — идваха като ентусиазирани млади юристи, надяващи се да се уловят за пешовете на великия Дейвид Фримън и с негова помощ да стигнат до славата, да си изградят репутация в града и извън него, след шест-седем години да станат негови съдружници. Повечето не се задържаха и две.

Досега никой не бе станал съдружник. Работеха по дванайсет часа денем, нощем и през почивните дни, набираха професионален опит и си отиваха или за да открият собствени фирми, или за да напуснат правото окончателно.

Причината? Дейвид Фримън не искаше да има съдружници. Неслучайно беше нарекъл фирмата си „Дейвид Фримън и сътрудници“. Това положение нямаше да се промени.

Не обичаше да поверява работата си на други. Филис знаеше, че не е само това — просто беше неспособен да го прави. Затова, според нея, ситуацията с Дизмъс Харди беше малко необикновена — Харди се бе заел с неща, които Фримън винаги бе вършил сам. Шефът й дори изглеждаше доволен от резултатите. Това бе толкова необичайно за него, че Филис се тревожеше. Чудеше се дали не е болен. Дали би й го казал, ако е.

Не че тя имаше нещо против Харди — беше симпатичен човек. Малко грубоват, хубав, не прекалено слаб. Понякога може би избързваше с шегите, но пък през фирмата бяха минали и твърде много напълно лишени от чувство за хумор негови колеги. Беше й приятно, че край нея има някой, който не се взема чак толкова насериозно.

Фримън й бе наредил да пуска Харди при него винаги, когато той поиска. Разбира се, формално Дизмъс не беше „сътрудник“, дори не и консултант. Просто държеше кабинет под наем. Влизаше и излизаше когато си поиска и изглежда й имаше доверие. Естествено, можеше да й се довери, въпреки че в началото, когато Дейвид бе предложил да я използва като своя секретарка, тя не бе останала очарована. Но и този проблем се бе загладил. Кабинетът на Харди беше на четвъртия етаж и бе свързан с нея с интерком, но той рядко го използваше.

Във всеки случай за нея беше недопустимо да му даде каквато и да било информация, преди да се посъветва с Дейвид. Сега шефът й — за нея Фримън винаги щеше да си остане „шефът“ — беше в съда, а Дизмъс Харди искаше да знае кой е насочил Дженифър Уит към тяхната фирма. Филис бе смятала, че вече знае. Е, не било кой знае какво — Харди бе тръгнал нагоре по стълбата, после се бе сетил и се бе върнал при нея.

Дженифър Уит беше клиентка на Дейвид — тук нямаше никакво съмнение, — макар че тя си спомняше как в началото шефът й бе наредил да изпрати в затвора при нея Харди. Така или иначе, след трийсет и две години във фирмата Филис бе научила, че в тяхната работа информацията е най-ценната монета и че с нея може да разполага само този, който трябва.

— Мина ми през ум — обясни Харди, — че научих какво ли не за тази жена, а дори не знам как е дошла при нас. Първия път, когато отидох при нея, ме взе за Дейвид… значи не е познавала и него, нали?

Филис се усмихна и намести очилата си.

— Не попита ли нея?

Той се облегна на бюрото й.

— Доколкото си спомням, спомена нещо за адвокатите на мъжа си, но нямам представа кои са те.

— Не иска да ти каже, така ли?

— Ще ми каже, ако отида до съдебната палата, платя четири долара за паркинг, вляза в най-бавния асансьор в Америка и се оставя надзирателките да ме опипат, за да ме пуснат. После трябва да изчакам петнайсет минути, за да я доведат и чак тогава да я попитам. — Надяваше се да я очарова и донякъде успя. Но Филис не му каза нищо. Усмихна се и добави: — Филис, ти саботираш дейността ми, убеден съм в това.

Оказа се, че я е изпратила някоя си Дона Белоуз от „Голдбърг, Мюлен и Роук“. Харди й се обади от кабинета си, два етажа над Филис.

Беше средата на седмицата, следобед и се свърза веднага. Представи се и моментално долови хладината в добре овладяния, гърлен глас.

— Може би не ви е станало ясно в началото, господин Харди, но нашата фирма не се занимава с криминални дела. Освен това лично аз не бих искала да имам нищо общо с госпожа Уит, така че не съм склонна да ви помогна. Съжалявам.

— Познавате ли я лично? — Трябваше да говори, защото иначе щеше да му затвори телефона. Искаше да научи нещо.

— Не я познавам и не искам да я познавам. Съжалявам, но трябва да ме извините…

— Моля ви… само един въпрос. Можете ли да ми кажете нещо за „Крейн и Крейн“? Някаква връзка с доктор Уит?

Тишина. Обмисляне на решение. Харди знаеше, че той и госпожа Белоуз не са противници в истинския смисъл на думата. Може би тя искаше да остане лоялна към клиента си Лари Уит, но добрите адвокати освен това се стремяха и да спазват професионалната етика помежду си. Разчиташе на това. Чу я да въздиша, да събира сили за неприятния разговор.

— Добре, господин Харди. Съжалявам. Лари Уит ми допадаше. Четох вестниците и съм убедена, че жена му го е убила. Него и сина си.

— Само заради прочетеното във вестниците?

— Да. И заради други неща.

— Какви други неща?

Още една пауза, преценка, отказ?

— Да се върнем на въпроса, съгласен ли сте?

Не биваше да настоява повече, ако искаше да научи за „Крейн и Крейн“. Целия предишен ден бе гонил химери в търсенето си на друг възможен убиец — родителите на Мелиса Роумън, първата жена на Уит, Моли, някой си доктор Хефлър, записан във формуляра на Лайтнър. Все още не беше разговарял с никого от тях. Сега на телефона беше Дона Белоуз и от нея трябваше да научи това, което тя бе готова да му съобщи.

— „Крейн и Крейн“. Някаква връзка с Лари?

— Името ми се струва познато. Чувала съм го някъде, това е всичко.

— Това е юридическа фирма от Лос Анджелес.

— Възможно. Казахте, че Лари и…?

— Не знам. Обаждал се е на тази фирма няколко дни преди да умре.

— Преди да го убият. Той не умря просто така… беше убит. — Чу дишането й. — Аз бях финансов съветник на Лари. Струва ми се, че спомена за Крейн по някакъв повод. Преди около шест месеца. Така или иначе, едва ли е нещо важно. Не си спомням, но мога да проверя.

— Нали нямате нищо против да го направите?

— Честно казано, имам, господин Харди. Не обичам клиентите ми да загиват от пистолетни изстрели. И не желая да помагам на убийците им да отърват кожата. Но ще проверя. Обещах и ще го направя.

Харди й благодари.

— Ще ви се обадя. — И затвори.

„Тяхната вечер“ беше свободно мероприятие. Традиционният и свещен ритуал в сряда ги бе отвеждал — преди да се родят децата — чак до Лос Анджелес, Рино и Санта Фе. Вечерите нерядко продължаваха по няколко дни — тогава Харди се обаждаше на Моузес да му намери заместник в бара, а в това време той и Франи играеха в някое казино, разхождаха се из художествените галерии или се качваха на ферибота за Санта Каталина — романтичния остров.

И тази вечер бяха на ферибота — пресичаха залива на път за Сосалито. Около Алкатрас се появиха вълни, духаше вятър, слънцето се загуби в облака мъгла, обвил моста „Голдън Гейт“. Беше хладно.

— Ах, лято, лято — въздъхна Франи и вдигна очи към Харди. Стояха край парапета на горната палуба. Обливаха ги ситни водни капчици. — Средата на юли е най-доброто време да се отървеш от зимната депресия. — Тя се улови с две ръце за парапета и се облегна. — Може би е точно това… зимна депресия. — Погледна мъжа си и направи опит да се усмихне, но безуспешно. Харди я прегърна, зави я със сакото си и тя се притисна към него.

— Добре ли си?

Франи се замисли дали трябва да му каже, колко трябва да му каже. Имаше чувството, че го лъже, че го мами. Сега обаче не й се говореше за това. Моментът не беше подходящ. Щеше да се превърне в тема на вечерта, в дискусия, а сега точно тя нямаше нужда от това. Нямаше нужда да обсъжда всичко с Дизмъс. Обичаше го, но имаше свой собствен живот, свои собствени чувства.

На Франи й се струваше, че срещите с Дженифър по някакъв начин изваждат много неща на повърхността и това не бе лошо. Ако човек разбере с какво си има работа, му е по-лесно да се справи. Анализирането на собствените й чувства не би могло да заплаши отношенията между нея и Дизмъс или децата. Обичаше ги — мъжа и децата си. Не беше това.

Безпокоеше я онова, което бе започнала да казва на Дженифър — бяха се случили толкова неща, без да ги забележи, без да ги осъзнае. Имаше чувството, че не знае коя е, че не е наясно в какво се е превърнала Франсин Роуз Макгайър Кокрън (понастоящем Харди), че няма представа как е станало това. Не беше наясно със самата себе си.

Дали не беше само някакъв придатък към мъжа, с когото живееше, бащата на децата й? Всъщност с Дизмъс не се чувстваше по този начин. Нито пък с Еди. С Еди беше приключение. Малко преди да умре, искаше да се запише да учи. Пестяха пари за всичко. Откриваха нови места, откриваха себе си.

После изведнъж, без никакво предупреждение, Еди си отиде. Появи се Дизмъс. Не зае опразненото място на Еди, но все пак беше близо. Сега, две години по-късно — или пет минути? — тя беше домакиня и майка, без финансови проблеми, Дизмъс вече бе открил най-добрите заведения, бе взел повечето решения.

Като това например, да живеят в неговата къща — макар че се бе съветвал с нея. Беше много по-разумно, разбира се. Тя я обичаше. Но не в това бе проблемът — макар и да бе променила всичко по свой вкус, къщата си оставаше негова къща, къща на Дизмъс, не тяхна къща.

Всичките им приятели също така, а и жените им, бяха приятели на Харди. Ейб, Фло, Пико. Анджела. Дори Моузес — собственият й брат, беше приятел на Харди дълго преди тя да се появи на хоризонта. Не че не й харесваха тези хора — харесваха й и ги обичаше, но в живота й бяха влезли благодарение на Дизмъс.

А нейните собствени приятели? Хората, които срещаха с Еди? Нима те нямаха значение? Защо вече не бяха част от живота й? Заради децата? Заради Дизмъс? Заради самата нея?

Знаеше, че мъжът й не би одобрил посещенията й при Дженифър. Идеята й първоначално беше само да види що за човек е тя, за да се успокои.

Сега на повърхността излизаше нещо друго и то бе важно, нещо, на което не беше обръщала внимание от доста време. Може би като разговаряше с Дженифър, Франи щеше да й помогне, щеше да намери начин да я накара да види как би могла да се спаси. Струваше си, дори и Дизмъс да не знаеше за намеренията й.

Беше сигурна, че и той има някои тайни от нея. Не е нужно да съобщаваш на партньора си всяка своя мисъл, дума или постъпка.

А срещите с Дженифър бяха полезни за нея. Тя се превръщаше в нещо като нейна доверена приятелка и не беше необходимо Дизмъс да знае. Франи имаше право на свои собствени приятели, имаше право сама да взема решенията в живота си. Щеше да му каже по-късно. Може би след като измъкнеха Дженифър от тази каша. След процеса.

Беше независимо човешко същество, но някак си бе допуснала ежедневието да я завладее, да вземе връх. Започваше дори да се пита дали Дизмъс ще продължи да я обича, дали изобщо я обича. И беше уверена, че заслужава да бъде обичана. Казваше си, ако не обичаш себе си, как би могла да обичаш някой друг? Как някой друг би могъл да обича теб?

Фериботът навлезе в пристанището на Сосалито. Тук нямаше вълни.

Дизмъс я прегърна.

— Хей? Къде си?

Всъщност всичко това нямаше нищо общо с любовта им. Тя го обичаше — лицето му, тялото му, начинът, по който вършеше всичко. Просто трябваше да отделя малко повече внимание на самата себе си.

— Тук съм. — Целуна го по бузата.

23

— Моли.

Петък сутринта, във всекидневната на Фримън. Харди седеше на едно от кожените кресла, а домакинът, по хавлия, отбелязваше нещо с молив в бележника си на масата.

— През декември Моли не е била там. Дори не е чула, че е умрял. Иначе трябва да е по-добра актриса и от клиентката ни.

— Как го прие?

— Мисля, че бих се почувствал потиснат, ако някой приеме така топло вестта за смъртта ми.

Фримън повдигна вежди въпросително.

Харди продължи:

— Мрази го и в червата, въпреки че е минало толкова много време. И тя е яла пердах от него.

— Но не е биел Дженифър.

Харди не се разсмя.

— Нали това е защитата ни? Не я е биел. Така твърди тя.

Харди най-накрая бе разговарял с първата съпруга на Лари Уит, Моли. Беше консултант по професионално ориентиране и живееше във Фарго, Северна Дакота. Не се бе омъжила повторно и не беше виждала Лари от пет години. Не знаеше и за смъртта му.

— Може би трябва да проверим дали е била там за коледните празници. Но се обзалагам, че е била — при тази реакция, когато й казах за убийството…

Фримън остави молива и се загледа през прозореца.

— Хайде да помислим малко, Диз. Що за птица е бил този тип?

Харди се облегна назад и кръстоса крака. Не бързаше.

— По всичко личи, че е бил образцов гражданин, съвършен професионалист, грижовен баща и съпруг. По една случайност е биел жените си.

— Вярваш ли, че го е правил?

— Ти не вярваш ли?

— Не мога да разбера защо Дженифър се опъва и не го признае. Макар и да не е изрично посочено в закона, така би имала сериозен шанс съдебните заседатели да я оправдаят и никакъв шанс да получи смъртно наказание. Пауъл не би си и помислил да го иска.

Фримън имаше предвид факта, че законодателният орган на Калифорния, Калифорнийското събрание, наскоро бе отхвърлило законопроект, според който малтретирането на съпругата официално трябваше да се приеме за смекчаващо вината обстоятелство при убийство. Така или иначе, съдилищата негласно се съобразяваха с подобни факти и вече имаше установени прецеденти.

— Просто не мога да разбера защо упорства.

Харди би могъл да изложи всички разсъждения на доктор Кен Лайтнър, но в края на краищата всичко опираше до факта, че да признае за побоищата беше равносилно да признае, че е виновна, а Дженифър отричаше да е извършила убийствата.

— Но така има голяма вероятност да я оправдаят, по дяволите! — Фримън стана, протегна се и пак седна. — Сигурен ли си, че я е биел?

— Да. Напълно. Бил е тиранична натура. Биел я е и за най-малкото неподчинение.

— А тя не е била в състояние да си отиде? Трябвало е да стои при него и да търпи?

— Така е, Дейвид. Тъжно, но е факт. Опитвала е. Той я намира, взима детето. Заплашва, че ще я убие, ако опита пак.

— И тя го убива, за да го изпревари. С първия съпруг не е имала проблеми, би трябвало да няма и с този.

Харди въздъхна.

— Тя отрича.

— Да… — Моливът забарабани по масата. — Трябва да кажа, че през цялата си практика не съм имал по-ясно дело. Бих искал да видя как играе покер… дали блъфира?

— Може би е вулкан?

— Какво искаш да кажеш?

Харди се изненада. Нима Дейвид Фримън не беше гледал Стар Трек? Не знаеше, че вулканите никога не блъфират. Огледа се и си даде сметка, че вероятно е така. Нямаше телевизор.

— Все едно, Дейвид, това е дълга история. Искаш ли да продължаваме?

Барабаненето спря.

— Естествено.

След като излезе от жилището на Фримън, Харди тръгна пеша по улицата и влезе в някакъв ресторант да обядва. Искаше да е сам, за да има време да помисли.

В полицията не беше подавано оплакване за колата на доктор Лари Уит и това не бе изненадало Ейб Глицки ни най-малко — според него, населението започвало да разбира, че в Сан Франциско вече няма престъпления, които не са свързани с насилие. Случвали се лоши неща, несъмнено — като това с колата на доктор Уит, — но ако нямало физически пострадали хора, полицията не се занимавала. Да се наруши порядъка, за да се разследва някой, отмъкнал радиокасетофон за петстотин долара от някоя кола, било все едно да се разследва паднала шишарка, която ти е счупила предното стъкло. Нямали достатъчно хора за такива неща и те не били работа на полицията.

Поръча си сьомга и чаша бяло вино.

Безпокоеше се за Франи.

Напоследък с нея ставаше нещо, но тя не искаше да му каже. Може би заради Дженифър. Не би трябвало да очаква, че тревогите й ще се разсеят само от онази среща в затвора. А изглеждаше, че тя я е потиснала още повече.

Не обичаше да я вижда нещастна. Може би отделяше прекалено много време на работата си. Изглежда го обземаше цинизмът на Дейвид, който сякаш въобще не се интересуваше от това, дали Дженифър е виновна или не — целта му беше единствено да я отърве. Казваше, че така си вадел хляба. Наистина ли беше толкова студен човек? Зад така наречения професионализъм не се криеше нещо по-дълбоко? Харди не бе в състояние да отговори на този въпрос, не познаваше Дейвид толкова добре. Може би така искаше самият той. В този случай нищо не беше само черно или само бяло — нито Дженифър, нито Дейвид. Това го изтощаваше.

Нима си губеше времето, като търсеше други възможни извършители, докато в действителност Фримън не вярваше, че има такива? Защо тогава беше необходимо да измъчва Франи така? От друга страна…

Дойде келнерът и го попита дали храната му харесва. Не беше я докоснал. Предложи му да поръча нещо друго, ако желае…

Реши поне за днес да не търси „други извършители“. Най-важното за съда беше да се докаже, че Дженифър наистина е била малтретирана. След това можеше да се спори върху степента на вината й. Ако самата тя се съгласи, разбира се.

Все едно, с поведението си Фримън не би могъл да разклати вярата му в обективната истина, във фактите. Нещо се беше случило в определено време и по определен начин и ако държеше на правосъдието, трябваше да установи именно това.

Разполагаше с уверенията на Кен Лайтнър. Беше видял синините по тялото на госпожа Дистефано. Първата съпруга на Лари Уит, Моли, бе казала, че я е малтретирал. Дори и самата Дженифър бе заявила, че понякога „са се карали“.

Това бяха амуниции, но не и заредено оръжие.

Доктор Сол Хефлър фигурираше във формуляра, който Лайтнър „случайно“ бе забравил на пейката в съда. Докторът държеше частен кабинет в едноетажна постройка на половината път между къщата на Харди и центъра. След цяла седмица игра на криеница, адвокатът най-накрая реши, че е време да сложи край на това, дори и да се наложи да поседи известно време в чакалнята.

Боговете му се усмихнаха и намери място за паркиране непосредствено пред входа. Харди го прие като добро предзнаменование.

Сестрата вътре — блажено свободна от бюрократични занимания — го уведоми, че докторът ще може да му отдели известно време след около час.

Харди отиде до съседната пряка и изпи чаша еспресо с лед, за да се отърси от налегналата го след виното дрямка. След това купи на Франи обеци от някакъв уличен търговец.

Обичаше този квартал, въпреки всичките му превъплъщения — най-напред руска колония с пирожки и антикварни магазини, после свърталище на хипита с дъх на тамян и кафе, а сега — ориенталски базар с окачени по витрините пушени патици и миризма на готвено месо, сурова риба и боклук. Тръгна да се разхожда на яркото слънце и да разглежда магазините. В една витрина видя яркозелено детско кимоно. Купи го за Ребека. За Винсънт избра малка копринена ризка.

Трябваше да оправи нещата с Франи. Да промени положението. Не знаеше как точно, но нямаше никакво намерение да допусне нищо — нито Дейвид, нито Дженифър със страховете и проблемите й — да се вмъкне помежду им и да ги раздели.

Три минути след като отново влезе в чакалнята, сестрата му каза, че докторът го очаква.

В малкия, но добре осветен кабинет на доктор Хефлър, висяха три дипломи и около шестстотин мухи за риболов. Беше прехвърлил петдесетте, с посивяла коса и гладко лице (индианец?), с жилаво слабо тяло. Усмихваше се непринудено.

Харди обясни за какво е дошъл. Каза, че работата му е да осигури защитата на Дженифър и че всякаква информация от миналото й би могла да се окаже от полза. Показа му подписана от нея декларация, че е съгласна да се разгласяват данни от медицинските й документи. Харди я бе уверил, че това му е необходимо във връзка с премеждията й в Коста Рика. Доктор Хефлър отвърна, че ще му помогне с радост. Какво точно искал да научи? Харди му каза.

— Преди четири години? Или пет? Не я помня много добре. Ще помоля Джоуни да вземе папката. Имаме добър архив. Ще отнеме само две минутки.

Докато чакаха, заговориха за риболов. Оказа се, че на следващия ден докторът заминавал за Аляска, за да налови малко от едрата тамошна сьомга. Харди се улови за стомаха.

— Докторе, не споменавайте за сьомга пред мен. Мисля, че наистина прекалявам с нея.

Сестрата влезе, остави папката и излезе. Хефлър я отвори, прелисти няколко страници и лицето му помръкна.

— Ще ми се да вярвам на хората. Питам се, наистина ли ги познавам?

— Има ли нещо?

— Не знам какво разбирате под „нещо“. Може би е трябвало да забележа. Да се усъмня. Не знам.

Харди чакаше. Хефлър продължи да чете известно време, после затвори папката.

— Била е моя пациентка седем месеца. Никой не я е изпратил при мен. Заявила е, че току-що се е преместила тук от Флорида. Първия път беше паднала по стълбата на новата си къща.

— Първия път?

Докторът кимна и пак отвори папката.

— Три месеца след това си чупи ръката, докато кара ски. Мислела, че е само навехната, иначе щяла да отиде да я гипсират веднага, а не като се прибере у дома. — Хефлър прелисти още една страница и пак зачете. — Това… трябвало е да обърна по-сериозно внимание.

— Какво е то?

— Три месеца след ръката… доста регулярно, нали?… Три месеца след ръката идва след домакинска злополука… Чистела някакъв шкаф, един от рафтовете се откъртил и паднал върху гърба й заедно с всичко върху него. В урината има кръв. Отоци и наранявания по целия гръб, в областта на бъбреците. — Докторът затвори папката отново и вдигна поглед. — Не е възможно да не съм я разпитал. Просто няма как.

— И тя, естествено, не е признала.

— Намери друг лекар. — Пое дълбоко дъх, въздъхна. — Готов съм за отпуската си.

— Често ли се сблъсквате с такива неща?

— Често? Случва се. Идват хора с наранявания. Няма как да ходя в полицията всеки път, когато дойде човек със счупена ръка или насинено око. Няма да ми остане време за работа. — Пак взе папката, разлисти я нетърпеливо. — Ето още нещо… — Най-отзад имаше жълто листче от бележник с име и адрес. — Не знам защо това е тук.

Позвъни на сестрата и тя дойде.

— А, това ли? Такива бележки оставям, когато ми поискат данни от здравните картони.

Хефлър се наклони напред, намръщен.

— Може би това е следващият лекар, при когото е отишла.

Джоуни беше също толкова весела и оживена, колкото и доктор Хефлър в началото.

— Може би. Предполагам, че е така.

— Заявих, че няма да я лекувам, ако не позволи да уведомя полицията. Имаше нужда от помощ. Разбрах го още като я видях.

Намираше се в кабинета на доктор Хелена Замора. Краят на работното време наближаваше. Енергичната лекарка го покани любезно, но го уведоми, че след четирийсет и пет минути има среща, така че не може да му отдели повече от десет. Разказа й набързо какво беше научил от доктор Хефлър и какво се опитва да разбере.

— Дойде при мен с голяма синина под едната гърда и ми пробута някаква небивалица… че се спънала и се ударила в топката на парапета или нещо подобно. Усъмних се, поисках предишния й здравен картон, после й се обадих и повече не я видях.

Тя вдигна очилата над челото си.

— Обикновена, често срещана история. Твърде често срещана. Това ще ви свърши ли работа?

Харди кимна утвърдително и й благодари.

Доктор Замора свали очилата си.

— Най-накрая е убила животното, което се е държало така с нея, нали?

— Такива са обвиненията.

— Браво на нея.

Обади се на Дженифър в затвора от една телефонна кабина. Легенда е, че арестантите имат право само на един телефонен разговор. Поне в Сан Франциско по стените са монтирани монетни автомати и всеки може да ги използва. Преди време дори бяха разкрили мащабна мошеническа акция, чиито следи водеха към телефонните апарати на двата етажа на затвора.

— Дженифър? Обажда се Харди. Някога живяла ли си във Флорида? — Въздълга пауза. — Отговори ми. Искам да знам дали си живяла във Флорида, това е всичко.

— Не съм, защо?

— Нищо специално. Просто проверявам нещо. Ще поговорим по-късно.

Този петък бе хванал Дженифър в пет лъжи — падането по стълбите, счупената ръка, докато карала ски, падането на рафта, спъването край парапета, Флорида… Поне четири от тях бе изрекла, за да прикрие съпруга си. Нездраво желание, да, но пък съдебните заседатели…

Франи беше върху него и се поклащаше като спокоен океан. Беше я прегърнал. Завивките се търкаляха на пода. Беше си сложила новите обеци и той захапа едната.

— Внимавай.

— Ти внимавай.

— Аз внимавам.

— Не толкова бързо. Така ще забавиш темпото.

Тя впи зъби в рамото му.

— Ще забързам още повече, преди да свърша.

— Обещания, обещания.

— Тогава ме пусни и ще видиш.

24

— Познавах това момиче в училище — каза Моузес. — Рейчъл Манинг. Заедно учехме математика и реших, че няма да е зле да излезем някой път на танци или нещо такова. Съгласи се.

Висяха на дългата опашка за бира на стадиона за бейзбол и вече бяха пропуснали половината игра в очакване да си купят поредните бири за някакви си смешни четири долара, преди да затворят. На някой бейзболен шеф му беше хрумнало, че трябва да прекратяват продажбата на бира доста преди края на срещите, за да няма пияни шофьори след това.

Франи се бе съгласила да кара, а Моузес вече бе изпил седем и му личеше.

— Та, слушай! — продължи той гласовито. — Разчу се и типовете ме наобиколиха. Взеха да пъхат презервативи в джобовете ми, да ме тупат по гърба… взеха да разправят, че са чукали Рейчъл в колата си, в леглото на родителите й, зад ученическия клуб, под проклетото бюро на директора в неделя и къде ли не.

Мъжът зад тях потупа Моузес по гърба.

— Аз съм го правил под сергиите на стадиона тук, по време на бейзболен мач. Най-добрият секс в живота ми.

Харди и Моузес се съгласиха, че трябва да е било страхотно и се преместиха крачка напред. Харди му направи знак да говори по-тихо.

— Както и да е, реших, че се майтапят, защото Рейчъл Манинг не беше пачавра. Не се чукаше с футболния отбор. Беше готина — готини дрехи, готино семейство, чиста коса.

— Косата е важно нещо. — Харди се приближи до гишето. Трибуните изведнъж заехтяха от викове. Поредният интересен момент, който пропускаха. — И аз си падам по хубавите коси.

— Както и да е. Излязохме, а аз бях леко нервен, защото мислех… знаеш какво… Та още не съм изкарал колата на улицата и тя ми слага ръка, Бог ми е свидетел.

— Хубаво беше в училище. Мога да го изкарам още веднъж.

— Оказа се страхотна вечер. Май не се стигна до танци. Ако се е стигнало, не помня.

Взеха бирите си и тръгнаха назад към трибуната.

— Историята е вълнуваща, Моузес. Само че не долових каква е поуката. Нали говорехме за Дженифър Уит?

— Разбира се, че говорехме за Дженифър Уит. Ти си адвокат, а тя е твоя клиентка, така че за какво друго можем да говорим, говорим, говорим, говорим? Но — Моузес глътна наведнъж една трета от съдържанието на чашата, — ще го повторя, но, има някои хора, за които предварително не можеш да кажеш нищо и, жалко е, но е факт, повечето жени са такива. Такава е връзката между Рейчъл и тайнствената госпожа Уит. Ако я беше видял тогава, щеше да се обзаложиш на всичко, че това момиче е заклета девственица.

— Може и да е била.

Моузес се засмя.

— Поне на следващата сутрин определено не беше. Знам го от сигурно място.

— Кое? — попита Сюзън, дочула последното изречение от мястото си.

Моузес се намести и отговори без да му мигне окото:

— Стана дума за Дженифър Уит и за това, как лъжат някои жени.

Франи пое бирата си и неволно разля малко върху краката на Моузес.

— О, съжалявам, скъпи братко. — Почисти разляната бира демонстративно и добави: — Доколкото ми е известно, мъжете също лъжат.

— Така е, всеки лъже в един или друг момент, но говорех за друго… а в скромния си житейски път съм се сблъсквал с това явление по-често при жените, отколкото при мъжете. Имам предвид някои несъвместими личностни характеристики… Все едно двама души живеят в един, а околните въобще не могат да се досетят.

Франи се наведе към Сюзън.

— Още не си се омъжила. Имаш време да се отървеш.

Моузес беше защитил докторат по философия, но обичаше да казва, че го е надраснал. Но не беше надраснал любовта си към приказването. Думите му се лееха като река и, понякога, Харди имаше чувството, че дори ги е обмислил, преди да ги произнесе, но явно сегашният случай не беше такъв.

— Франи, нямам предвид теб и Сюзън. Всичко това отдавна е описано в литературата. Не е нужно да се обиждаш. Просто исках да кажа, че жените умеят да крият по-добре от мъжете. Още от малки се учат на това. Да бъдем честни, жените лъжат по-добре. Та това е комплимент!

— Мисля, че е крайно време да му спра бирата — заяви Сюзън и взе чашата на Моузес. — Все още те обичам, но наближаваш границата на допустимото. Жените лъжели по-добре!? Това било комплимент!

— Кой води в резултата? — намеси се Харди с надеждата да сложи край, но Франи не искаше и да чуе.

— А какво ще кажеш за мъжете, които най-редовно пребиват жените си, Моузес? Личи ли си какви са, като ги погледнеш? Смяташ ли, че това не е чудовищна лъжа?

Моузес се замисли за миг и отговори:

— Мисля, че си личи, ако ги опознаеш по-добре.

— Аха — намеси се Харди, — омъжваш се за такъв и като те пребие, започва да ти личи.

— Не е смешно — укори го Франи. — Не се шегувай с тези неща, Диз.

— Не се шегувам. На твоя страна съм, какъв ти е проблемът?

— Моят проблем? Това не е мой проблем! Брат ми току-що заяви, че всички жени са лъжкини и не мога да се съглася, че това е мой проблем!

— Не съм казал „всички жени“, казах…

— Знам какво каза! Аз пък казах, че това не е мой… гаден проблем!

Изведнъж Франи скочи на крака и се измъкна в прохода между седалките, като едва не падна върху Моузес и Сюзън. Харди я проследи безпомощно с очи. Сюзън стана и я последва.

— Ей, какво толкова казах? — учуди се Моузес.

Харди не отговори.

Когато най-накрая намериха място за паркиране на близката пресечка и изтощени взеха спящите деца на ръце, за да ги занесат до вкъщи, вече минаваше шест.

Фил и Том Дистефано ги очакваха на стъпалата пред входа по дънки и памучни фланелки.

Харди изруга под нос. Отвори портата и мина пред Франи.

— Моментът не е подходящ, господа — каза той. Ребека се размърда в ръцете му и той я улови по добре.

— Криеш някакви бебета и мацка, така ли? — Фил беше пиян. Много пиян. Погледът му беше разфокусиран и му беше трудно да пази равновесие.

— Не крия никого — отвърна Харди тихо. — Как разбрахте къде живея?

— Можеш сам да се досетиш, задник такъв! — Том явно беше разговарял с баща си, защото отношението му изглеждаше променено. При срещата им край строежа, беше навъсен, но не враждебно настроен. Сега дори стойката му бе красноречива. Беше готов да се бие, препречил пътя.

Харди ги изгледа с уморена, изтормозена усмивка.

— Хайде, време да е да си вървите. Извън границите на имота ми. Отместете се, за да минем.

Никой от двамата не помръдна.

— Идвал си вкъщи да тормозиш жена ми. Мислиш си, че ще ти се размине хей така? — изръмжа Фил.

— Остави детето, задник. — Този „задник“, който повтаряше като някаква мантра, започваше да му лази по нервите. Обърна се назад към Франи, стиснала Винсънт в ръце. Беше почти готов да ги върне назад към колата и да се обади в полицията от първия уличен автомат. Почти готов.

— Трябва да си голям смелчага, щом се криеш зад детето — каза Фил.

— Махайте се оттук! — извика Франи, която се бе отърсила от първоначалното стъписване. Направи крачка встрани, за да заобиколи Харди, но той протегна ръка и я спря.

— Прибираме се — каза той. — Върви след мен.

Опита се да размърда Ребека, да я събуди, за да я остави на земята, но тя спеше дълбоко.

— Особено силни думи в устата на човек, който пребива жена си. Това не го може всеки. Иска се кураж. Истински мъж.

— Остави детето и ще ти покажа аз истински мъж.

— Заедно с Том, нали? Двамата срещу един. Това ли ти е смелостта?

— А каква е твоята, задник? — намеси се Том.

Харди се обърна към него.

— Разбери сам. — Изгледа го, размисли, реши да не предприема нищо и мина напред. — Разкарайте се оттук моментално или ще съжалявате, че сте се родили.

— Колко е лош!

Харди кимна.

— Не ме предизвиквайте.

Тръгна напред, Франи го последва. Фил и Том направиха крачка назад, в тревата. Харди пусна Франи пред себе си, за да я предпази отзад. Храбреци като тези като нищо можеха да хвърлят и камък.

Ръцете й трепереха и не успя да отключи вратата, така че той я отмести и завъртя ключа. Преди да влезе се обърна.

— Когато погледна през прозореца, по добре да не ви виждам. Отидете да се наспите, преди да сте загазили сериозно.

Фил вдигна пръст и изръмжа:

— Ако още веднъж се приближиш до жена ми…

Франи се почувства зле — след цял ден на слънце, след кавгата на стадиона и неприятностите пред дома им. Харди я накара да вземе хладен душ и се зае с децата. Сложи ги да спят, после целуна за лека нощ и жена си. Навън все още беше светло.

Седна на един стол, пусна си класическа музика и се зачете в „Кратка история на времето“, препоръчана му от Моузес и Ейб независимо един от друг. Черни дупки, големият взрив, може би дори Бог.

Но не можа да се съсредоточи.

Не беше в състояние да се освободи от мисълта за конфликта. Все още беше бесен, а нямаше къде да отиде. Как бяха разбрали къде живее? Беше дал на Нанси домашния си телефон — грешка. Мина му през ума, че е достатъчно да познаваш някой от телефонната компания, за да научиш всичко дори и за незаписан в указателя номер, а тя беше най-големият работодател в щата. Глупаво.

Започна да обмисля варианти, сред които и няколко незаконни. Да отиде до къщата на Фил с пистолет, за да му обясни по-убедително, че не желае повече да му се мярка пред очите? Да отиде без пистолет? Да се обади в полицията и да съобщи за побоя над Нанси? Да се оплаче от заплахите тази вечер? Спомни си думите на Глицки, че полицията в Сан Франциско вече не се занимава с такива неща.

Зачуди се как ли ще постъпи Фил с жена си, когато се върне вкъщи, без да е изпуснал парата. Какво ще стане, след като Том си отиде?

Вдигна телефона и набра номера на близкия участък. Може би тази вечер нямаха толкова работа, може би някой младок ще реши, че си струва да се докара пред шефа си, като свърши нещо извънредно. Нищо не губеше, само би могъл да помогне.

— Ало? Не, няма да ви дам името си — каза Харди. — И не е нищо спешно. Имам опасения и няма да е зле, ако има как да изпратите кола…

В „Шамрок“ не беше мъртвило, но все пак животът течеше бавно. Неделя вечер. Зад бара беше новият — заместникът на Харди. Музиката свиреше непрекъснато, не много силно — обикновената смесица от стар рок и ирландски балади.

На втората бира Харди стана и отиде пред мишената, за да премери сили с един от местните типове, на име Рони. Рони беше пианист в някакъв оркестър и имаше почивен ден. Освен това илюстрираше детски книжки и явно беше талантлив. Определено беше и достоен съперник пред мишената. Притежаваше и големи запаси сиво вещество.

— Работата е там — заяви той, — че ми е трудно да си представя как може брат и баща да оставят дъщеря си и сестра си, особено дъщеря си, да бъде екзекутирана за престъпление, което са извършили те.

— Екзекуцията още е далече. Ако се отърве, ще си остане само с неприятните моменти, които преживява сега.

— Доста неприятни са наистина. Да те съдят за убийство…

— Опитай да живееш с тях. Да видим кое ще предпочетеш… Може би просто не са имали късмет. Не са предполагали, че ще я арестуват и сега чакат да видят какво ще стане. — Харди отпи глътка бира и въздъхна.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо — поклати глава Рони. — Възможно е да са се опитвали да убият и нея… цялото семейство… и по една случайност тя не си е била у дома. — Харди замръзна с вдигната нагоре ръка, стиснал стреличката. Рони беше умен. — Знаеш ли кой наследява всичко, ако от семейството не остане нито един жив? Мъжът й има ли други роднини? Които да са наследници?

— Не знам — поклати глава Харди. — Но това е дяволски хубав въпрос.

Запрати стреличката и тя се заби в очертанията на центъра.

— Добър изстрел — каза Рони.

— Не беше лош — съгласи се Харди.

25

— Той беше самият дявол!

Пени Роумън, майката на Мелиса — момичето, починало след несполучлив опит за аборт — вярваше в това. Не беше много възрастна, но някак си създаваше впечатление на много стара — сплъстена бяла коса, тежък грим. Беше с басмена рокля с дантелена яка, подходяща за ученичка, и както шляпаше с чехлите и с подноса за кафе в ръце, изглеждаше гротескно.

Мъжът й Сесил имаше подрязани мустаци, молив зад ухото и очила, беше със зелени памучни панталони.

— Пен — каза той, — може да е бил в ръцете на дявола, да е вършил работата на дявола, но…

— Беше дяволът.

Сесил сви рамене и поклати глава.

— За нас беше много тежко. Не можете да си представите.

— Съжалявам — каза Харди.

Още повече съжаляваше, че е дошъл тук, в този апартамент със стотина квадратни метра площ, чиито прозорци, както му се струваше, никога не бяха отваряни. Исус и Мария го гледаха от три репродукции в рамки, окачени на стената в малката претрупана и задушна стаичка, в която седяха. Харди и Сесил бяха на канапето, а Пени — на креслото срещу тях. От масата се усмихваше голяма снимка на дъщерята Мелиса, монтирана в гравирана рамка.

Семейство Роумън беше неизследван терен, който бе обсъдил с Фримън, само за да предизвика укорите му — Дейвид не беше в състояние да приеме скрупулите му по въпроса дали тези старци биха могли в действителност дори да си помислят да навредят на Лари Уит. Важното, според Фримън, беше не това, а дали може да ги посочи с пръст, дали биха могли поне отчасти да отклонят ударите на обвинението.

Освен това не му харесваше, че се бе наложило да отиде там под фалшив претекст — предишния ден се бе обадил и бе казал, че е полицай. Теръл и Глицки не можеха или не искаха да го направят…

Когато работеше в прокуратурата, си беше купил значка. Законът нито забраняваше, нито позволяваше да имаш значка — всички си даваха сметка, че понякога да имаш значка е от полза, особено когато си имаш работа с хора, които не знаят много добре езика, но пък знаят какво означава значката, независимо, че не е съвсем каквато трябва.

По телефона се представи като детектив Харди, а когато дойде, показа значката. Веднага го поканиха да влезе.

— Това е формалност, особено след толкова време. Опитваме се да се движим в крак с времето. Някой ден може би ще успеем. — Усмихна се окуражаващо, отпи малко кафе и отвори големия хартиен плик, който беше донесъл. Не беше полицейско досие за произшествието с колата на доктор Уит, както обясни, а копие от досието на клиента му Франкъл, който наивно беше решил, че ще може се измъкне безнаказано, след като е бил хванат да шофира в пияно състояние. Семейство Роумън не забеляза.

— Какво казва той за нас?

Сесил се опитваше да види нещо в папката, което изглежда му се струваше познато. Харди я дръпна настрана.

— Честно казано, обвинява ви, че сте откраднали радиото…

— Каква нелепица! — Пени разля кафе в чинийката си. — И е лъжец отгоре на всичко!

— Вече не е нищо, Пен. Мъртъв е.

— Да, знам. Разбира се. — Стисна устни, за да замълчи, но не успя. — И се радвам, че е!

— Пен! — Сесил протегна ръка през масата и улови жена си за коляното. — Трябва да сме християни. Да мразим греха, но да обичаме грешника.

— Не мога. Не мога така.

Сесил я потупа по коляното разсеяно. Обърна се към Харди, но не дръпна ръката си, така че остана седнал накриво.

— Доктор Уит беше грешник, но това не значи, че сме откраднали радиото от колата му. — Посочи с жест стаята и попита: — Приличаме ли на хора, които крадат? При това радио за кола? Какво бихме постигнали така? Нима щяхме да върнем дъщеря си?

Харди започваше да си мисли, че тези хора действително не биха разбили колата на доктор Уит. Ако изобщо някой я беше разбивал. Отбеляза си да попита Дженифър.

— Казвате, че доктор Уит е бил грешник. Познавахте ли го лично?

Харди видя как мускулите на лявата ръка на Сесил изпъкват. Стисна коляното на жена си с някакво ледено външно спокойствие, но тя не реагира.

— Доктор Уит правеше аборти. Той уби дъщеря ни.

Нататък всичко се разви, както Харди очакваше. Пени се разрида — безшумно, неподвижно. За тези хора случилото се представляваше типична илюстрация за това как злото влече след себе си ново зло — сластолюбието на дъщеря им, нейният грях, после отказа й да изпълни волята Божия и да износи плода в утробата си, най-накрая безразсъдството да се предаде в ръцете на убийците, извършващи аборти, които — Пени и Сесил не се съмнявали — в края на краищата убили и нея.

Харди затвори папката.

— Получил си е заслуженото — не се сдържа Пени. Ръката не Сесил отново се сви. — Естествено, прочетохме във вестниците какво е станало. Бог се грижи да има справедливост.

— Мисля, че някой друг се е погрижил за доктор Уит — възрази Харди.

— Той не беше от Бога. Беше самият дявол. Последният мъчител на дъщеря ни. Никога не сме виждали колата му. Не знаем каква е била. — Пени се разплака. — Не знаехме нищо за него. Сега се връща от гроба, за да ни накаже още повече.

Харди се изправи. Искаше да се махне от това място.

— Не, госпожо, не е така. Няма да ви наказва повече. Ще приключим разследването и ще забравим. Вярвам ви.

Постепенно огънят изгасна. Пени се отпусна изтощена и успя да промърмори едва чуто „благодаря“.

Сесил го изпрати до пътната врата и излезе на стъпалата отпред. Сутринта беше ясна, подухваше лек ветрец. Небостъргачът „Сутро“ проблясваше на слънцето на около километър от тях. Сесил се вгледа в него продължително.

— Хората получават каквото заслужават. Понякога.

— Надявам се да е така — отвърна Харди.

— Говоря за него… за доктор Уит. — Харди чакаше. — Знаете ли, след като уби Мелиса, преди и самият той да бъде убит, знаех че живее там горе в хубавата си къща, че печели големи пари благодарение на греховете си…

Харди се зачуди, дали Сесил знае, че Лари Уит е работел в клиниката на доброволни начала. Реши, че и да не знае, сега не е моментът да му го каже.

— Такъв е този свят… Грешниците се радват на просперитет. Но от време на време виждаме истината. Виждаме как справедливостта тържествува. На този свят.

— Да. — Харди кимна и стисна ръката му.

Едва когато стигна в центъра и паркира колата, си даде сметка какво му е казал Сесил. Пени може и да е била убедена, че не знае — че и двамата не знаят — нищо за доктор Лари Уит, но Сесил очевидно знаеше, че е живеел в хубава къща край небостъргача „Сутро“. И го е знаел преди да го прочете във вестниците.

Харди отиде при Дженифър и научи, че колата на Лари наистина е била разбивана, но той не е съобщил в полицията, защото, според него, тя нямало да направи нищо. Закарал я в сервиза да я поправят, купил си ново радио и толкова, така постъпвали всички. Застраховката покрила разходите.

Лари нямал братя и сестри, а родителите му били починали отдавна. Семейството му не поддържало връзки с никого, живеели съвършено сами. Затова и толкова се стремял да я опази — не я пускал никъде сама, искал да знае къде е и какво прави през цялото време. За да е сигурен, че всичко е наред, че семейството му е в безопасност.

И двамата с Лари били съгласни, че Фил и Нанси не бива да стават попечители на Мат, така че Лари помолил една своя братовчедка, някоя си Лори, която живеела в Ориндж Каунти, да поеме отговорността, ако някога се стигнело дотам. Но така или иначе, семейството на Дженифър — като най-близки роднини — щяло да наследи всичко, ако и тя била убита заедно с Лари и Мат.

След това, макар и да би бил много доволен, ако се окажеше, че Фил и Том имат пръст в двойното убийство или дори семейство Роумън, Харди си даде сметка, че това е малко вероятно.

След разговорите с лекарите на Дженифър, някакъв вътрешен глас му нашепваше, че тя наистина е извършила престъплението, в което я обвиняват. Струваше му се, както и на Фримън, че е убила и двамата си съпрузи, само за да престанат да я пребиват от бой. И че Мат е станал жертва на някаква трагична грешка.

Франи опря длан на плексигласовата преграда. Дженифър направи същото. Вгледаха се една в друга. Франи не беше възнамерявала да ходи при Дженифър точно сега. Остави децата на Ерин и тръгна да пазарува.

Може би заради срещата с баща й и брат й, може би искаше да се увери, че не са чак толкова страшни. Може би я гризеше съвестта, че е започнала нещо, което няма сили да доведе докрай. Не беше сигурна — освен във факта, че сега е тук.

Дженифър наруши мълчанието първа:

— Не изглеждаш добре. Да не си болна?

В началото бавно, после изненадана от собствения си водопад от думи, Франи й разказа за конфликта с Моузес, за неприятностите на Дизмъс, които сякаш започваха да живеят свой собствен живот, чувството й за вина, че пак е оставила децата при Ерин Кокрън, бабата на Ребека. Едва накрая разказа за заплахите на Фил и Том Дистефано предната вечер.

— Брат ми и баща ми са идвали при вас? Защо, по дяволите, са го направили?

— Струва ми се, че искаха да си разчистят сметките с Дизмъс. Или поне да го заплашат. Бяха много пияни. Уплаших се до смърт.

Дженифър вдигна очи към двете долепени до плексигласа ръце.

— Идиоти! Това няма да свърши никога. — Въздъхна и попита: — Защо го заплашваха?

— Бил тормозил майка ти. Дизмъс ми каза, че се е срещал с нея.

— Знам. След като баща ми я е пребил от бой за пореден път. Каза ми и това.

Тишина.

Франи изпитваше страх. Изпитваше го цяла сутрин, стряскаше се при най-малкия шум, при звъненето на телефона, представяше си как някой влиза в къщата, разбива вратата, чупи прозорците… Ядосана или смутена, а може би и двете, не бе имала желание да говори за това с Дизмъс преди да излезе.

— Току-що говорих с него… с мъжа ти. Искаше да му кажа някои неща за родителите си, но не спомена и дума за снощи.

— Идвал е тук?

Дженифър поклати глава.

— Обади се по телефона. За да стигне дотук трябва да мине през един куп формалности, а имаше само два въпроса. Не, ти и Дизмъс сте… отделно. Мъжете винаги са отделно. Така е. Казвам му това, което иска да знае. Задава ми въпроси, аз отговарям.

— Ами баща ти? Какво, според теб, ще направи?

— Не знам. Срещу друг мъж? Не знам. Нито пък брат ми.

— Възможно ли е да посегнат на децата? Ако ги докоснат с пръст… — Франи млъкна, неспособна да довърши.

— Ще ги убиеш?

Да, беше способна да убие човек, за да защити децата си.

— Това ли се случи? Лари посегна на Мат?

За миг й се стори, че Дженифър ще кимне и ще каже „да“, но тя изведнъж се отдръпна. Нещо в позата, в очите й едва доловимо се промени. Отдръпна ръката си.

— На твое място не бих се безпокоила. Баща ми няма да направи нищо. Освен това мъжете удрят само когато са сигурни, че няма да отвърнеш. — Дженифър кръстоса крака и се наклони напред. — Готова съм да убия човек за една цигара… Първият ми мъж един път реши, че зъболекарят ми е хвърлил око. Отишъл при него и го цапардосал веднъж, два пъти… или поне така ми каза. После се върна и наби мен. — Тя се усмихна тъжно, почти отчаяно. — Както винаги.

— А какво направи ти? — Франи се вгледа в нея напрегнато, без да сваля ръка от преградата. — Как си могла да търпиш това?

Дженифър въздъхна отново, скръсти ръце на гърдите си, вторачи се в пространството между тях.

— Кажи ми — подкани я Франи.

Дженифър протегна ръка към плексигласа. Лицето й помръкна, като че ли я връхлетя някакъв спомен. Впери поглед във Франи и прошепна:

— Не ти трябва да знаеш.

Харди го беше споменал повече или по-малко мимоходом — като повод за раздразнение преди всичко, — но на Ейб Глицки никак не му хареса факта, че Фил и Том Дистефано са си позволили да си показват рогата пред най-добрия му приятел. Не го безпокоеше самата закана — в края на краищата не беше извършено никакво престъпление. Фактът, че във Сан Франциско се разследваха само най-сериозните нарушения на закона, според него не означаваше, че нецивилизованото поведение е нещо, което трябва да се търпи. Все още не беше забравил, от дните, когато патрулираше по улиците, колко силно може да въздейства едно ченге върху индивидите, които имат нужда от урок по добро държание и самоконтрол.

Фил Дистефано беше водопроводчик в една неголяма фирма. Диспечерът каза на Глицки, че е отишъл да обядва и трябва да се върне след петнайсет минути, така че той реши да изчака.

Върна се по-скоро. Глицки стана и почувства, че белегът на устните му побелява под враждебните погледи на тримата работници. Само наполовина бял, понякога се улавяше, че мрази белите повече, отколкото всички, освен най-противните негри. Мислеше, че това е може би недостатък във възпитанието му. Някой ден трябваше да се заеме с това. Наистина.

Диспечерът каза нещо и най-едрият от тримата се обърна. Заговори учтиво, тихо:

— Аз съм Фил Дистефано. Някакъв проблем ли има?

Глицки вече беше показал значката си на диспечера и не се съмняваше, че Фил е разбрал с кого си има работа. Другите двама застанаха до него, но си личеше, че търсят повод да се върнат в работилницата или там, където чакаха да ги повикат, за да поправят тръби или отпушват канали. Показа значката си още веднъж.

— Ако може да ми отделите минутка, господин Дистефано.

Кимна към улицата, отиде до вратата, отвори я и излезе. Застана така, че слънцето да е зад гърба му и чак тогава се обърна. Фил го последва. Присви очи, започваше да се поти.

Глицки зачака да се изпоти по-хубаво.

Фил Дистефано издържа около десет секунди, които му се сториха ужасно дълги.

— Какъв е проблемът? Имам поръчки, чака ме работа, така че…

— Дизмъс Харди. — Каза го съвсем тихо, така че онзи да слуша внимателно.

— Кой?

Глицки обясни:

— Адвокатът на дъщеря ви. Онзи, когото сте посетили снощи.

Фил вдигна ръка.

— Един момент. Харди е идвал в моята къща! Не знам какво е наприказвал, но тъкмо той…

Фил продължи още известно време. Челото му заблестя от пот. Когато се изтощи, Глицки го попита дали е свършил.

— Не знам дали съм свършил. — Изглежда външното спокойствие на полицая му вдъхваше увереност — стоеше със скръстени ръце, не го прекъсваше. — Мисля си, дали да не подам оплакване? Ако смята да продължава да ме безпокои по този начин…

— Аз безпокоя ли ви?

— Не, не. Не, не. Не исках да кажа това. Не искам да идва у нас и да тревожи жена ми повече.

Достатъчно. Глицки смяташе, че другият му сериозен недостатък е това, че като малък не е изгорил достатъчно мравки с увеличително стъкло и все още му се иска да го прави. Кимна, сякаш премисляше чутото.

— Харди не е безпокоил жена ви.

— Как да не е? Идвал е и…

— И ако чуя, че сте го заплашвали пак, животът в този град ще ви се стори черен. Ще плащате глоби за превишена скорост и ще вдигат колата ви от улицата непрекъснато. Помислете за това.

Фил се изпълни с благочестиво възмущение.

— Заплашвате ли ме?

— Напълно възможно е да загубите и работата си. Шефовете не обичат хората им да се забъркват с полицията. Отразява се зле на бизнеса.

— Не съм длъжен да слушам всичко това. Как казахте, че е името ви? Няма да позволя това безобразие.

Белегът на Глицки заблестя още повече.

— Ще го позволите и още как. — Сниши глас и добави: — Казвам се Ейбрахам Глицки, сержант-инспектор. Искате ли да ви кажа как се пише? Ще ви дам и номера на значката си, ако искате.

Фил продължаваше да стои и потта се стичаше по лицето му. Глицки направи крачка към него.

— Харди е мой приятел. Препоръчвам ви да стане и ваш… Ако му се случи нещо лошо, ще се почувствам изкушен да мисля, че вие имате пръст в тази работа и това няма да ви се отрази никак добре.

Обърна се и остави Фил да се поти. Качи се в колата, чу ругатнята, но не й обърна внимание. Очакваше я. Беше казал каквото искаше. Беше го предупредил. Затова беше дошъл чак дотук.

26

Макар и да бе обещала, до петък Дона Белоуз не се беше обадила, за да му съобщи какво е открила за връзката между „Крейн и Крейн“ и Лари Уит. Фримън беше готов да се вкопчи и в най-малката сламка, която би могла да помогне за защитата, така че Харди, макар и да не вярваше, че между смъртта на Симпсън Крейн в Лос Анджелес и Лари Уит в Сан Франциско има нещо общо, реши да се обади пак.

Споменът за първия разговор не беше никак приятен и в действителност никак не му се искаше отново да преживява същото. Затова се бе надявал Дона Белоуз да го потърси — за да не се налага да преследва онзи призрак сам. Все пак, трябваше да си върши работата, да върви по следите, докато не се увери напълно, че не водят никъде. Освен това Фримън искаше да жонглира, да създава илюзии — както не един път в миналото, — които така да объркат съдебните заседатели, че и през ум да не им мине как са постигнати, въобще да не разберат, че пред себе си имат огледала.

Вижте това. А сега онова. Какво ще кажете? Е! Елегантен трик. Разсейвай, отвличай вниманието от същественото, от всичко, което може да закопае клиента.

Качи краката си на бюрото. Прозорецът и вратата бяха отворени и в течението се долавяше приятния аромат на залива. Докато телефонът в Лос Анджелес звънеше, взе една стреличка и я запрати по мишената. Заби се на около пет сантиметра от централния кръг.

Обади се телефонистка с монотонен глас, която му каза да почака. Докато чакаше, хвърли още една стреличка и този път улучи. Обади се някаква секретарка. Удивително официален тон.

— Господин Крейн в момента има среща. Мога ли да ви помогна аз?

Харди уважаваше секретарките, дори и стриктните като Филис, но не понасяше тези, които се вземаха за пазачи на портите към рая. Според него те губеха повече време, отколкото пестяха. Главните действащи лица трябваше да разговарят без посредници.

— Ако господин Крейн е там, ще изчакам. — Каза го максимално учтиво. — Става дума за нетърпящ отлагане въпрос, свързан с дело за убийство.

Чу се въздишка, после дълга пауза, накрая уморен мъжки глас.

— Тод Крейн, слушам ви.

Харди размаха победоносно юмрук, представи се, изказа съболезнованията си. Но Тод Крейн държеше да говорят по същество.

— Максин ми каза, че става дума за дело за убийство. С какво мога да ви бъда полезен?

Харди обясни за бележката с телефонния номер, която беше намерил на бюрото на Лари Уит.

— Боя се, че не мога да… Какво беше името на жертвата?

— Лари Уит. Доктор Лари Уит. — Хвърли още една стреличка. — Медицински център „Йерба Буена“? Говори ли ви нещо?

— Аха. Уит там ли е работел? Те са наши клиенти. С тях се занимава Джоди Бахман. Искате ли да ви свържа?

Телефонът — вероятно в кабинета на Джоди Бахман — иззвъня десетина пъти, преди да се чуе гласът по телефонния секретар. Харди продиктува името си, обясни накратко за какво става дума и разочаровано затвори.

Стана, хвърли последната стреличка от бюрото си и отиде до прозореца. Въпреки всичко се чувстваше донякъде окуражен. Най-накрая бе открил каква е връзката между Лари Уит и „Крейн и Крейн“. След като бе намерил листчето с телефонния номер, не се съмняваше, че има такава, но не бе успял да разбере точно каква е тя. Сега бе успял. Стана му приятно — както от течението в кабинета. Чувстваше се добре, когато откриваше факти.

Естествено, съвсем друг въпрос беше какво означават тези факти, какво могат да подкрепят или опровергаят, и понеже беше петък следобед, не бе в настроение да продължава в същия дух. Засега не бе намерил път, който да води към истината.

Къде щеше да го заведе новооткритият факт?

Според полицията в Лос Анджелес Симпсън Крейн и жена му бяха убити от наемник, макар и да нямаше преки доказателства за това. Фирмата на Симпсън — или един от нейните служители — се занимаваше с делата на медицинския център „Йерба Буена“, където бе работил Лари Уит. Дори и гений като Дейвид би се затруднил да каже какво точно означаваше това.

Така или иначе Харди беше доволен, че е свършил работата си. Очакваше Бахман да го потърси и да научи повече подробности преди да започне делото, до което щеше да мине още поне месец. Глицки се бе съгласил, макар и неохотно, да провери къде са били майката и бащата на Мелиса Роумън в деня на убийството. Би могъл да се срещне още веднъж и с Нанси Дистефано, да се опита да научи какво са правили Фил и Том.

Беше открил достатъчно възможни извършители. Засега обаче основната му работа беше да помага на Дейвид Фримън, да проучва юридическите проблеми, които неминуемо щяха да възникнат, да се готви за своя етап от процеса, ако Дженифър бъде осъдена.

Щеше да види какво може да постигне Дейвид Фримън с мозъка си, с пословичния си, но и нерядко руган талант.