Тринайсетата приказка

Писмото

Беше ноември. Въпреки че когато свих в пасаж Лоундрес все още не бе станало прекалено късно, небето вече тъмнееше. Татко бе приключил работата си за деня, беше загасил лампите в магазина и бе пуснал капаците; но за да не се прибирам вкъщи на тъмно, бе оставил лампата на стълбището да свети. През стъклото на вратата светлината й очертаваше неясната форма на триъгълна шутовска шапка върху мокрия паваж и точно тогава, докато стоях в този бял триъгълник, преди да вкарам ключа си в ключалката, видях писмото. Още един бял триъгълник. То лежеше върху петото стъпало от земята, така че не можеше да го пропусна.

Затворих вратата и оставих ключа за магазина на обичайното му място зад книгата „Модерни принципи на геометрията“ от Бейли. Бедният господин Бейли. Никой не искаше неговата дебела, сива книга вече тридесет години. Понякога се чудех с какво бе заслужил ролята си на пазач на ключовете за книжарницата. Не мисля, че точно тази съдба е имал предвид, когато е писал произведението си цели две десетилетия.

Писмо. За мен. Това беше повече от събитие. Пликът с чисти ъгълчета, издут от дебелото си съдържание, бе адресиран на ръка, което сигурно е създало на пощальона доста трудности. Въпреки че стилът на писане беше старомоден, с богато украсени главни букви и къдрави завъртулки, първото ми впечатление бе, че е написано от дете. Буквите изглеждаха неумели. Техните неравни срички или изчезваха в нищото, или се бяха отпечатали дълбоко в хартията. Между буквите, които образуваха моето име, нямаше връзка. Всяка бе отделена от другата — МАРГАРЕТ.

„Л-И-Й“ бе написано като ново и заплашително изречение. Но аз не познавах деца. Точно затова си помислих — това е ръката на някой болен.

Обзе ме странно чувство. Вчера или онзи ден, докато съм била по работа, спокойна и сама, някой неизвестен човек — някой непознат странник, си бе направил труда да изпише моето име върху този плик. Кой беше този човек, чието вътрешно око се бе спряло върху мен, а аз не съм подозирала нищо?

Все още облечена с палтото и шапката си, приседнах на стълбите, за да прочета писмото. (Никога не чета, без да съм сигурна, че съм в безопасно положение, откакто преди седем години, докато седях на една висока стена и четях „Деца на водата“, запленена и потънала в описанията на подводния живот, несъзнателно отпуснах мускулите си. Вместо да бъда подхваната и задържана от нежната прегръдка на водата, която ме заобикаляше така живо в съзнанието ми, аз се приземих на земята и здравата се ударих. Все още мога да напипам белега под бретона си.)

Отворих плика и извадих около половин дузина листове, всичките изписани със същия почерк. Благодарение на работата си имам достатъчно опит в разчитането на трудни ръкописи. Няма някаква особена тайна в това. Търпение и практика са всичко, което се изисква. Както и желание да култивираш в себе си вътрешно око. Когато четеш някой ръкопис, който е бил повреден от вода, пожар, светлина или просто от годините, окото ти трябва да изследва не само формата на буквите, но и други особености. Скоростта, с която се е движил моливът. Натискът на ръката върху хартията. Прекъсвания или пропуски в почерка. Трябва да си спокоен, отпочинал. Да не мислиш за абсолютно нищо. Докато не се събудиш в един сън, в който ти самият си перото, което тича по пергамента, а пергаментът, от своя страна, гъделичка повърхността ти при всяко докосване на мастилото. Тогава можеш да го прочетеш. Намерението на автора, мислите му, съмненията, колебанията, копнежите и дълбоката му същност. Можеш да четеш толкова ясно, сякаш си бил същата онази свещ, която е осветявала страницата, докато перото е тичало по нея.

Не че това писмо представляваше подобно предизвикателство. То започваше с лаконичното обръщение „Госпожице Лий“; след това йероглифите бързо се разтапяха в букви, сетне в думи, накрая в изречения.

Ето какво прочетох:

Колко време седях на стълбите, след като прочетох писмото? Не знам. Бях омагьосана. Имаше нещо в думите. Когато са в умели, ловки ръце, когато са сръчно манипулирани, думите могат да те направят свой заложник. Увиват се около крайниците ти като коприната на паяк и когато си така овързан, че не можеш да помръднеш, пробиват кожата ти, влизат в кръвта ти, вцепеняват мислите ти. Вътре в теб те продължават своята магия.

Когато най-накрая се пробудих и дойдох на себе си, можех само да предполагам какви процеси бяха протекли в тъмните дълбини на моето подсъзнание. Какво бе направило писмото с мен?

Знаех много малко за Вида Уинтър. Бях чувала различните епитети, които обикновено прикачаха към името й: най-обичаната английска авторка, Дикенс на нашия век, най-известният жив класик в света и т.н. Беше популярна, макар че, както установих по-късно, цифрите наистина бяха смайващи. Петдесет и шест книги, публикувани за петдесет и шест години, преведени на четиридесет и девет езика. Двадесет и седем пъти мис Уинтър бе обявявана от английските библиотеки за най-четения автор; по нейните романи бяха направени деветнадесет игрални филма. Според статистиките най-дискутираният въпрос бе: дали е продала повече книги от Библията? Трудността не беше в това да се пресметне колко книги е продала Вида Уинтър (една променяща се цифра в милиони, а да се получат достоверни и сигурни данни за Библията: каквото и да си мисли човек за словото Божие, известно е, че данните за неговите продажби са неблагонадеждни. Цифрата, която може би ме заинтересува най-много, докато седях в основата на стълбите, беше двадесет и две. Това беше броят на биографите, които поради липса на информация или недостиг на смелост, или след уговорки, предумване, а може би и заплахи от страна на самата мис Уинтър са били принудени да се откажат от опитите си да разкрият истината за нея. Но тогава не знаех нищо за тези неща. Знаех само една статистика и тя бе съвсем сигурна: колко книги на Вида Уинтър бях прочела аз, Маргарет Лий? Нито една.

Размърдах се на стълбите, прозях се и се протегнах. Идвайки на себе си, открих, че мислите ми се бяха преподредили. Всъщност от пренебрегнатия детрит1, който представлява паметта ми, бяха избрани и предложени на моето внимание две неща.

Първото беше малка сцена, разиграла се в книжарницата с участието на баща ми.

Разопаковаме пакет с книги от една частна колекция, в която има няколко книги на Вида Уинтър. В нашата книжарница не продаваме съвременна белетристика.

— През обедната почивка ще ги занеса в благотворителната книжарница — казвам и ги оставям встрани на бюрото. Но преди да е отминала сутринта, три или четири от книгите вече са продадени. Едната на един свещеник, другата на картограф, третата на военен историк. Лицата на нашите клиенти — с присъщата им външна бледност и вътрешния огън на страстен читател, сякаш светнаха, когато забелязаха ярките цветове на кориците. След обяд, когато сме приключили с разопаковането и каталогизирането, след като сме подредили всичко по лавиците и клиентите са си отишли, сядаме да четем, както обикновено. Навън е късна есен, вали и прозорците са замъглени. В задната част на книжарницата се чува съскането на газовата печка; чуваме звука, без да го осъзнаваме, с баща ми седим един до друг, заедно сме и в същото време ни делят километри разстояние. Потънали сме дълбоко в книгите си.

— Да направя ли чай? — питам.

Никакъв отговор.

Въпреки това го приготвям и слагам една чаша на бюрото пред него.

Час по-късно чаят е все още недокоснат и студен. Правя пресен и поставям димящата чаша до него. Той не забелязва нито едно мое движение.

Накланям лекичко книгата в ръката му, за да мога да видя корицата. Това е четвъртата книга на Вида Уинтър.

Връщам я в първоначалното й положение и се вглеждам в лицето на баща си. Той не ме чува. Не може да ме види. Намира се в някакъв друг свят и аз съм само един дух. Това беше първият спомен.

Вторият е образ. Профил в три четвърти, гравиран от светлина и сянка. Едно лице, извисяващо се над ежедневните, обикновени пътници, които чакат под него да хванат влака. Това е само един рекламен билборд, поставен върху оградата на железопътната гара, но за моето вътрешно око той носи безпристрастното величие на отдавна забравени кралици и богини, чиито лица са изрязани в скалите от древни цивилизации. Да съзерцаваш изключителната дъга на очите, широката, плавна извивка на скулите, безупречната линия и пропорции на носа, е все едно да се чудиш как случайността от човешко разнообразие е могла да произведе нещо толкова свръхестествено перфектно като това. Когато след много години археолозите открият подобни кости, те ще бъдат само като артефакт, като продукт, създаден не от грубите инструменти на природата, а получен в резултат на най-върховно артистично стремление. Кожата, която покрива тези забележителни кости, има опаловата прозрачност на алабастър; тя изглежда още по-бледа заради контраста със сложните къдрици и спирали от медноруса коса, която е подредена с невероятна прецизност около фините слепоочия и се спуска по силната, елегантна шия.

Ако тази екстравагантна красота не ви е достатъчна, погледнете очите. Подсилени чрез някаква фотографска хитрост до нечовешко зелено — зеленото на стъклописите по прозорците на средновековните църкви или на смарагдите, или на сварения грах, те гледат над главите на простолюдието с карти за градския транспорт с перфектно безразличие. Не мога да кажа дали другите пътници са чувствали същото като мен, дали са имали същото отношение към изображението като мен; те бяха чели книгите й, така че може би имаха различно виждане на нещата. Но аз, докато стоях загледана в големите зелени очи, не можех да се отърва от натрапчивия, често повтарян израз, че очите са огледало на душата. Спомням си, че докато гледах зелените невиждащи очи, си помислих, че тази жена няма душа.

Ето докъде стигаше моето познание за Вида Уинтър в нощта, в която получих нейното писмо. Не беше много. Но едва ли бе повече от онова, което всеки друг жител на земята знаеше за прочутата писателка. Защото, макар че всички познаваха Вида Уинтър — знаеха нейното име, лицето и книгите й, в същото време никой не я познаваше. Тя беше пълна загадка. Истинска тайна. Самата тя бе мистерия, известна с тайните си толкова, колкото и с разказваните от нея истории.

Сега, ако вярвах на писмото, Вида Уинтър сама искаше да ми разкаже своята история. Това само по себе си бе достатъчно любопитно, но още по-любопитна бе следващата ми мисъл: защо точно на мен?

Историята на Маргарет

Станах от стълбите и пристъпих в тъмнината на книжарницата. Нямах нужда от светлина, за да намеря пътя си. Познавах магазина така, както всеки човек познава местата от детството си. Миризмата на кожа и стара хартия ми подейства успокояващо. Прокарах пръсти по гърбовете на книгите като пианист по клавишите. Всяка книга имаше своя индивидуален глас: зърнестият гръб от лен бе на „История на картографията“ от Даниел; напуканата кожа бе на протоколите от заседанията на Картографското дружество в Санкт Петербург на Лакунин — една много изтъркана папка, която съдържаше неговите карти, нарисувани и оцветени на ръка. Можете да завържете очите ми и да ме поставите, където и да е, на един от трите етажа на този магазин, и аз ще ви кажа, благодарение на книгите под пръстите ми, къде точно се намирам.

В антикварната книжарница на Лий виждаме много малко клиенти, броят им не надвишава повече от половин дузина на ден. През септември, когато студентите идват да си купят книги за новата учебна година, има леко вълнение и повишена активност, и още веднъж през май, когато ги връщат обратно след изпитите. Баща ми нарича тези книги прелетни. През останалото време от годината има дни, когато в магазина не стъпва нито един клиент. Всяко лято ни докарва странния турист, който, отклонявайки се от отъпкания маршрут, е подтикнат от любопитството да излезе от обсега на слънцето и да влезе в книжарницата, където спира за секунда и мига, докато нагоди очите си към сумрака. В зависимост от това, колко е изморен от яденето на сладолед и наблюдаването на плоскодънните лодки по реката, той може да остане за малко на сянка и спокойствие, а може и да не остане. Обикновено посетителите на книжарницата са хора, дошли специално, защото са чули за нас от приятеля на техен приятел, или защото са се оказали близо до Кеймбридж. Когато влизат в магазина, върху лицата им е изписано очакване и нерядко извинение, че са ни попречили. Те са мили хора, толкова тихи и приятелски настроени, колкото самите книги. Но най-често тук сме само татко, аз и книгите.

Как тогава тези хора свързват двата края? — сигурно ще се запитате, след като имаме толкова малко клиенти. Но вие виждате само книжарницата, която е, така да се каже, странично занимание. Истинският бизнес е другаде. Ние изкарваме прехраната си чрез около дузина трансакции на година. Ето каква е схемата: Татко познава всички големи световни колекционери, както и най-значителните колекции в света. Ако го видите на някой търг или панаир на книгите, на които той ходи редовно, ще забележите колко често е заобиколен от спокойно говорещи, прилично облечени хора, които го дърпат настрани за разговор насаме. Техните очи обаче са всичко друго, но не и спокойни. Дали знае за… питат го те, или дали не е чул, че… И се споменава името на някоя книга. Татко отговаря неясно, уклончиво. Няма смисъл да поражда надежда, която обикновено не води доникъде. Но от друга страна, ако е чул нещо… А ако все още не е, той записва адреса на човека в малкия си зелен бележник. След това за известно време не се случва нищо. След време — няколко месеца по-късно, никой не знае колко — на някой друг търг или панаир, виждайки се с друг човек, той ще подпита много внимателно дали… и отново се споменава името на книгата. Много често всичко свършва дотук. Но понякога след разговорите може да започне размяна на писма. Татко прекарва много време в писане на писма. На френски, немски, италиански и понякога дори на латински. Девет пъти от десет отговорът е учтив отказ, състоящ се от два реда. Но понякога — около половин дузина пъти в годината — отговорът е прелюдия към едно пътешествие. Пътешествие, през което татко взема една книга оттук и я доставя там. Той рядко отсъства повече от четиридесет и осем часа. Шест пъти в годината. Това е нашият поминък.

Самата книжарница не носи никакви пари. Тя е място за писане и получаване на писма. Място, в което да се изчака следващият международен панаир на книгата. Според нашия банкер тя е една индулгенция, глезотия, нещо, което успехът на татко му позволява да направи. Всъщност в реалността — реалността на баща ми и моята; не претендирам, че реалността за всички е еднаква — та значи в реалността книжарницата е истинското сърце на работата. Тя е хранилище на книги, безопасно и сигурно място за всички томове, написани някога с толкова любов, които днес очевидно никой не желае.

Тя е също и място за четене.

Буквата „О“ е за Остин, „Б“ за Бронте, „Ч“ за Чарлз и „Д“ за Дикенс.

Научих азбуката в тази книжарница. Баща ми ме носеше на ръце покрай лавиците и ми обясняваше азбуката, като същевременно ме учеше да произнасям думите по букви. Научих се да пиша пак тук: преписвах имената и заглавията в картите за индексиране, които все още се намират в нашата кутия — тридесет години по-късно. Книжарницата беше моят дом и едновременно място за работа. Тя бе по-добро училище за мен, отколкото което и да е друго, а след това стана и моят частен университет. Тя беше моят живот.

Татко никога не сложи книга в ръката ми, нито ми забрани да взема някоя. Вместо това ме остави да бродя, да блуждая и да се докосвам до тях, правейки сама своя повече или по-малко подходящ избор. Четях кървави истории за исторически герои, които според родителите от деветнадесети век са били подходящи за деца; четях и готически страхотии, пълни с духове, които със сигурност не бяха подходящи; прочетох огромно количество страници за трудни и опасни пътешествия през вероломни и непознати земи, предприети от стари моми в кринолини, както и наръчници за декорация и етикет, предназначени за млади дами от добри семейства; прочетох книги с картинки и книги без картинки, книги на английски, на френски и на езици, които не разбирах; в тези случаи си измислях сама историите въз основа на шепа подразбрани думички. Книги. Книги. И пак книги.

Когато тръгнах на училище, понесох със себе си целия този книжен багаж. Частици от старовременен френски, който бях научила от старите граматики, намираха място в моите есета, но учителите ги приемаха за грешки на езика, макар че така и не можаха да ги изкоренят. Понякога някой урок по история докосваше дълбоките, но случайни семена на знанията, които бях събрала чрез безразборното четене в книжарницата на баща ми. Шарлеман2 ли? Мислех си какво, нима това е моят Шарлеман? От книжарницата? В такива случаи оставах мълчалива и онемяла от моментния сблъсък на два свята, които иначе бяха напълно разделени.

Между четенето помагах на татко в работата му. В девет сутринта трябваше да опаковам книги в кафява хартия и да ги адресирам до нашите най-далечни клиенти. В десет ми бе позволено да занеса тези пакети до пощата. В единадесет помагах на мама за единствената й работа в книжарницата — почистването. Опакована с кърпа за глава и домашна престилка срещу нечистотията, тя обикновено се разхождаше между лавиците с пръчката си за прах с пера, устните й бяха стиснати плътно и тя се опитваше да не диша. От време на време пръчката забърсваше облак от въображаем прах и мама се отдръпваше с ужас и кашляне. И всеки път задължително издърпваше бримки по чорапите си от щайгата, която с предсказуема недоброжелателност винаги се оказваше зад нея. Затова й предложих аз да бърша праха. Това беше работа, от която тя с радост се отърва; оттогава нямаше нужда да идва в книжарницата.

Когато бях на дванадесет, татко ми постави задачата да открия загубените книги. Първо определихме кои заглавия бяха в наличност според записите, но липсваха от съответните места по лавиците. Можеше да са откраднати, но по-вероятното бе да са оставени на погрешни места от някой разсеян читател. В книжарницата имаше седем помещения, обзаведени с лавици, които опасваха стените им от пода до тавана и бяха пълни с книги. Хиляди томове.

— И докато се занимаваш с това, провери и подреждането по азбучен ред — нареди ми татко.

Това беше работа, която щеше да продължи вечно; сега се чудя дали е бил напълно сериозен, когато ми е поверил тази непосилна задача. Трябва да призная, че тогава това нямаше голямо значение, защото я приех изключително сериозно.

Това отне всички мои сутрини през лятото, но в началото на септември, когато започна учебната година, всяка загубена книга беше намерена и всеки том бе поставен на правилното място. Не само това, но — и като погледна назад във времето, това ми изглежда много важно — пръстите ми осъществиха контакт, макар и кратък, с всяка една книга в магазина.

До момента, в който станах тийнейджърка, помагах толкова много на татко, че в спокойните следобеди двамата имахме съвсем малко работа. След като свършехме сутрешните си задължения — да подредим новите книги и да напишем писмата, отивахме край реката да изядем сандвичите си и да нахраним патиците с трохите, после се връщахме в книжарницата, за да четем. Постепенно моето четене стана по-целенасочено. Все по-често се озовавах на втория етаж — при литературата от 19 век, биографии, автобиографии, спомени, дневници и писма.

Баща ми забеляза насоката на моите интереси и започна да се връща от панаирите и разпродажбите с книги, които според него щяха да представляват интерес за мен. Оръфани малки книжлета, главно ръкописи, пожълтели страници, вързани с панделка или канап, понякога ръчно подвързани. Обикновените жития на обикновени хора. Аз не само ги четях. Аз им се отдавах, посвещавах им се, бях им предана. Докато апетитът ми към храната си остана незначителен, то гладът ми за книги беше постоянен. Това бе началото на моето посвещение.

Не съм истински биограф. Всъщност въобще не съм биограф. Написала съм, при това главно за свое удоволствие, няколко кратки биографични студии за известни хора от литературната история. Влечеше ме да пиша биографиите на неуспелите, на хората, които през целия си живот са останали в сянка и след смъртта си са потънали в дълбока неизвестност. Обичам да изкопавам съдби и животи, които са били погребани в неотворените дневници по лавиците на архивите за сто и повече години. Събуденият дъх от спомени, които не са били публикувани, ме очароваше и ми доставяше огромно удоволствие.

От време на време някое от моите произведения събуждаше известен интерес в местните академични издания, така че има няколко публикации от мое име. Не книги. Нищо толкова грандиозно. Само есета, просто няколко страници, захванати в корица. Едно от моите есета — Братската муза, посветено на братя Жулс и Едмонд Ландиер и на дневника, написан от двамата, привлече вниманието на един издател на историческа литература и бе включено в сборник от есета с твърди корици, посветен на произведенията им и на семейството им през деветнадесети век. Това трябва да е било есето, което е привлякло вниманието на Вида Уинтър. То е заобиколено от работите на академици и професионални писатели, сякаш аз бях истински биограф, когато всъщност съм само дилетант, един талантлив аматьор.

Животът — на мъртвите — е просто мое хоби. Истинската ми работа е в книжарницата. Работата ми не е да продавам книги — това прави баща ми, а да ги наглеждам, да се грижа за тях. Много често вземам някой том и прочитам страница или две от него. В края на краищата четенето също е грижа в известен смисъл. Не достатъчно стари, че да са ценни заради възрастта си, нито достатъчно важни, че да бъдат търсени от колекционерите, книгите са ми скъпи дори ако са почти толкова тъпи, колкото и външният им вид. Няма значение колко банално е съдържанието им. Винаги има нещо, което ме трогва. За някой, който вече е мъртъв, тези думи са били достатъчно важни, че да ги напише.

Хората изчезват, когато умрат. Техният глас, смях, топлината на дъха им. Тяхната плът. Евентуално костите им. Целият спомен за живота им престава да съществува. Това е ужасно и така естествено. Все пак за някои има изключение от подобна анихилация. Защото те продължават да живеят в книгите, които са написали. Ние можем да ги открием. Техният хумор, тонът на гласа им, настроенията им. Чрез написаната дума те могат да ви ядосат или да ви направят щастливи. Могат да ви успокоят. Да ви объркат и смутят. Да ви променят. Могат да направят всичко това, въпреки че са мъртви. Като фосили, като вкаменелости или насекоми в кехлибар, като трупове, замръзнали в леда, онова, което според законите на природата би трябвало да изчезне и да си отиде, благодарение на чудото на мастилото и хартията е останало съхранено. И това ако не е магия!

Както някои хора са привлечени от гробовете на мъртвите, така аз съм привлечена от книгите. Почиствам ги, правя някои дребни поправки, поддържам ги в добро състояние и ред. И всеки ден отварям том или два, прочитам няколко реда или страници, позволявайки на гласовете на забравените мъртви да отекнат в главата ми. Дали тези мъртви писатели чувстват, когато книгите им се четат? Дали в техния вечен мрак се появява кратък като пробождане на игла проблясък от светлина? Дали душата им се раздвижва от лекото докосване на друг разум, който чете техния? Надявам се, че е така. Защото сигурно е много самотно да си мъртъв.

Макар че тук засегнах най-съкровени си дейности, пропуснах същественото. Не ме бива много в откровенията: изглежда, в опита си да преодолея обичайната си мълчаливост и резервираност пиша какво ли не само и само да избегна написването на единственото нещо, което има значение.

И все пак ще трябва го напиша. „Мълчанието не е естествената среда за историите“ ми бе казала мис Уинтър. „Историите се нуждаят от думи. Без тях те стават бледи, рахитични, боледуват и умират. И след това те преследват.“

Съвсем правилно. Така че ето я и моята история.

Бях на десет години, когато разкрих тайната, която пазеше моята майка. Причината, поради която това има значение, е, че тя не беше нейна. Беше моя.

Същата вечер родителите ми бяха излезли. Те не излизаха често, а когато го правеха, ме изпращаха при съседката — да седя в кухнята на мис Роб. Съседната къща беше съвсем същата като нашата, но в огледален образ и това винаги ме караше да се чувствам зле. Така че, когато отново дойде време да излизат, аз започнах да споря и да ги убеждавам, че съм достатъчно голяма и разумна, за да бъда оставена сама вкъщи. Не се надявах на успех, но този път татко се съгласи. Мама позволи да бъде убедена с една уговорка — че мис Роб ще дойде да ме види в осем и половина.

В седем часа те излязоха и аз отпразнувах победата си, като изпих чаша мляко, при това я изпих на дивана, изпълнена с възхищение от собственото си величие. Маргарет Лий — достатъчно голяма, че да си остане вкъщи без бавачка. След млякото неочаквано се почувствах отегчена. Какво да правя със свободното си време? Тръгнах да скитам, маркирайки територията на моята нова свобода — трапезарията, коридора, тоалетната долу. Всичко си беше както винаги. Без особена причина си спомних един от моите детски страхове — за вълка и трите прасенца. Ще духам, ще духам и ще издухам твоята къщичка! Нямаше да представлява голяма трудност да се издуха къщата на родителите ми. Леките въздушни стаи бяха прекалено слаби и нямаше да устоят, а мебелите с тяхната крехка деликатност щяха да се срутят като купчина кибритени клечки, ако вълкът само ги погледнеше. Да, вълкът щеше да разруши къщичката с едно подсвиркване и ние тримата щяхме да му послужим за закуска за нула време. Започнах да мечтая да съм в книжарницата, където никога не се страхувах. Там вълкът можеше да духа и да духа колкото си ще; при всички онези книги, които удвояваха дебелината на стените, татко и аз щяхме да бъдем в безопасност като в крепост.

На горния етаж се погледнах в огледалото в банята, за да видя как изглеждам като пораснало момиче. Като наклоних главата си наляво, а после надясно, изследвах отражението си от всички ъгли, желаейки да се видя различна. Но единствената, която ме гледаше насреща, бях аз.

Собствената ми стая не обещаваше нищо. Познавах всеки сантиметър от нея, и тя ме познаваше; сега бяхме тягостна компания. Вместо това отворих вратата на стаята за гости. Гардеробът и голата тоалетна масичка признаваха без думи идеята, че можеш да срешеш косата си и да се облечеш тук, но човек някак си знаеше, че зад вратите на гардероба няма нищо и чекмеджетата са празни. Леглото, неговите чаршафи и одеяла, идеално опънати и пригладени, не подканяха да полегнеш. Тънките възглавници изглеждаха така, сякаш животът бе изтекъл от тях. Тази стая се наричаше гостна, но ние никога нямахме гости. Тук спеше майка ми.

Объркана и смутена, излязох от нея и застанах на площадката.

Това беше. Обредът на обиколката. Останала сама вкъщи, аз се присъединявах към порасналите деца: утре на детската площадка можех да се похваля: „Снощи останах съвсем сама вкъщи, без бавачка.“ Останалите момичета щяха да са смаяни. Колкото и дълго да бях искала това, сега, когато го бях постигнала, не знаех какво да правя. Очаквах автоматично да разширя опита си, да получа поне бегла представа за личността, която бях предопределена да стана. Очаквах, че светът ще загуби своя детински и познат вид и ще ми покаже тайните си, страната на възрастните. Вместо това се почувствах по-малка от всякога. Какво не ми беше наред? Щях ли изобщо някога да открия как да порасна?

Хрумна ми да навестя госпожа Роб. Но не! Имаше по-добро място. Пропълзях под леглото на баща ми.

Откакто за последен път бях тук, пространството между пода и рамката на леглото се бе свило и намаляло. В едното ми рамо се опираше твърдо куфарът за ваканции, толкова сив на дневна светлина, колкото и тук в тъмнината. Той съдържаше всички наши летни принадлежности: слънчеви очила, резервен филм за камерата, бански костюм, който майка ми никога не облече, но и не изхвърли. От другата страна имаше една картонена кутия. Пръстите ми опипваха под нагънатия капак, тършувайки и проправяйки пътя си сред заплетената гранка от коледни лампички. Напипах крилата на ангела, който окачвахме на елхата. Последния път, когато бях под това легло, все още вярвах в Дядо Коледа. Сега не вярвам. Това означаваше ли, че съм пораснала?

Въртейки се под леглото, изтиках една стара кутия за бисквити. Тя беше скрита наполовина под драперията. Спомнях си я много добре: стоеше тук от памтивека. Върху капака, който се отваряше трудно, имаше рисунка с шотландски пейзаж — скали и ели. Разсеяно се опитах да го отворя. Той толкова лесно поддаде под моите пораснали и по-здрави пръсти, че почувствах лека вълна от паника. Вътре видях паспорта на татко и различни парчета хартии с различни размери. Разни формуляри, наполовина напечатани, наполовина попълнени на ръка. На различни места имаше подписи.

За мен да видя нещо, означава да го прочета. Винаги е било така. Прегледах документите. Брачното свидетелство на родителите ми. Техните свидетелства за раждане. Моето собствено. Червено мастило върху кремава хартия. Подписът на татко. Сгънах го внимателно и го поставих при другите документи, които вече бях прочела, и преминах към следващия. Той беше абсолютно същият, напълно еднакъв с предишния. Бях изненадана. Защо имах две свидетелства за раждане?

И тогава видях. Същият баща, същата майка, същата дата на раждане, същото място, но името бе различно.

Какво стана с мен в този момент? Всичко в главата ми се разби на парчета и се подреди наново, но по различен начин, в едно от онези калейдоскопични пренареждания, на каквито е способен мозъкът.

Аз имах сестра близначка.

Без да обръщам внимание на нарастващата тревога, любопитните ми пръсти разгънаха следващата хартия. Смъртен акт.

Моята близначка беше мъртва.

Въпреки че бях зашеметена от откритието, не бях изненадана. Защото винаги бях имала някакво особено чувство, че има нещо (макар и прекалено познато, за да се нуждае от думи). По-различният въздух от дясната ми страна. Сгъстяване на светлината. Нещо особено, което караше празното пространство да вибрира. Моята бледа сянка.

Притискайки ръце до дясната си страна, аз наклоних глава, като почти допрях носа си в рамото. Това бе един стар жест, който правех винаги когато нещо ме болеше, когато бях объркана, смутена, когато върху мен оказваха каквато и да е принуда. Той бе прекалено познат, за да бъде обмислен, но сегашното ми откритие разкри значението му. Аз търсех своята близначка. Там, където би трябвало да бъде. От дясната ми страна, до мен.

Когато видях двата документа и когато светът се възстанови достатъчно, че да започне отново да се върти около оста си, размислих. И така, значи това беше. Загуба. Скръб. Самота. Имах едно усещане, което ме държеше встрани от другите хора и ме съпътстваше през целия ми живот, а сега, когато открих и документите, вече знаех какво е то. Моята сестра.

След доста време до мен достигна звукът от отварянето на кухненската врата долу. Въпреки игличките, които боцкаха в прасците ми, успях да стигна до площадката в мига, в който госпожа Роб се появи в основата на стълбите.

— Всичко наред ли е, Маргарет?

— Да.

— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш?

— Да.

— Добре, обади се, ако искаш нещо.

— Непременно.

— Те, мама и татко, няма да се забавят много.

Тя си тръгна.

Върнах документите в кутията и я бутнах обратно под леглото. Напуснах спалнята, затворих вратата зад себе си. Пред огледалото в банята почувствах шок от контакта, когато очите ми срещнаха очите на другата. Лицето ми пламна под нейния поглед. Можех да почувствам скелета под кожата си.

По-късно чух стъпките на родителите си по стълбите. Отворих вратата и татко ме прегърна на площадката.

— Чудесно си се справила — рече той. — Отличен по всичко.

Мама изглеждаше бледа и уморена. Излизането винаги й причиняваше главоболие.

— Да — похвали ме и тя. — Добро момиче.

— И така, как беше, съкровище? Да си сама вкъщи?

— Чудесно.

— И аз така си мислех — отвърна татко. След което, неспособен да се спре, ме прегърна още веднъж. Това беше една щастлива прегръдка с две ръце и целувка по главата. — Време е за лягане. И не чети до късно.

— Няма.

По-късно ги чух да се приготвят за лягане: татко отвори шкафчето с лекарства, за да извади хапчетата на мама, напълни чашата й с вода. Гласът му произнесе онова, което чувах често: „Ще се почувстваш по-добре след един хубав сън.“

После вратата на гостната стая се затвори. Няколко минути по-късно леглото в другата стая изскърца и чух как баща ми загаси лампата.

Аз знаех какво са близнаците. Една клетка, която би трябвало да се превърне в един човек, необяснимо как се превръщаше в двама еднакви човека.

Аз бях близначка.

Моята близначка беше мъртва.

В какво ме превръщаше това?

Под завивките притиснах ръката си към белега с формата на сребърно — розов полумесец върху тялото ми. Сянката, която сестра ми бе оставила след себе си. Като археолог на плътта изследвах своето тяло, за да открия доказателства за тази древна история. Бях студена като труп.

Все още с писмото в ръка, напуснах книжарницата и се качих на моя етаж. При всеки етаж стълбите се стесняваха заради книгите. Докато вървях и гасях лампите след себе си, започнах да си съчинявам учтиво писмо за отказ. Щях да кажа на мис Уинтър, че не съм подходящият библиограф. Нямах интерес към съвременните писатели и литература. Не бях чела нито една нейна книга. Чувствах се добре в библиотеките и архивите, но никога в живота си не бях интервюирала жив писател. Беше ми по-лесно с мъртвите и ако трябва да призная истината, живите ме изнервяха.

Макар че това последното не бе необходимо да го пиша в писмото.

Нямах желание, нито сили да си приготвя нещо за ядене. Чаша какао щеше да ми бъде достатъчна.

Очаквайки млякото да се стопли, застанах до прозореца. В нощното стъкло имаше едно лице — толкова бледо, че можех да видя чернотата на небето през него. Ние докоснахме бузите си — моята буза се залепи към студената стъклена буза. Ако човек можеше да ни види, щеше да разбере, че ако не беше стъклото, на този свят наистина нямаше нищо, което да ни раздели.

Тринадесет приказки

„Кажете ми истината.“ — Думите от писмото се бяха загнездили в главата ми, уловени в капан като птица, паднала в комина, както ми се струваше под наклонения покрив на моя мансарден етаж. Беше естествено молбата на момчето да ми направи впечатление; на мен, на която никога не ми бе казана истината, а бях оставена да я открия сама и тайно. „Кажете ми истината“. Цялата истина.

Но аз реших да изхвърля думите и писмото от главата си.

Почти беше станало време. Разбързах се. Насапунисах лицето си в банята и измих зъбите си. В осем без три минути бях облечена с нощница и чехли в очакване чайникът да заври. Бързо, бързо. Една минута до осем. Бутилката с гореща вода беше готова и аз напълних една чаша със студена от чешмата. Времето беше много важно. Защото в осем часа щеше да дойде краят на света. Тогава настъпваше времето за четене.

Часовете между осем вечерта и един или два след полунощ винаги са били вълшебни. На фона на сините чаршафи белите страници на моята отворена книга, осветени от светлия кръг на лампата, бяха порти към друг свят. Но тази нощ магията я нямаше. Нишките на интригата, които бяха останали опънати в напрежение през нощта, някак си бяха отслабнали през деня и аз открих, че не ме интересува дали ще се заплетат отново. Направих усилие да убедя себе си, но много скоро след като успях, се намеси един глас: „Кажете ми истината“, който разряза възела и отново остави нишките да висят свободно.

Тогава ръката ми се поколеба над любимите ми: „Жената в бяло“3, „Брулени хълмове“4, „Джейн Еър“…5

Нищо не стана. „Кажете ми истината…“

Четенето никога преди не ме е предавало. То винаги е било нещо сигурно. Загасих светлината и положих глава върху възглавницата, опитвайки се да заспя.

Ехо от един глас. Откъслеци от една история. В тъмното ги чувах още по-ясно и отчетливо. „Кажете ми истината…“

В два часа сутринта станах от леглото, обух някакви чорапи, отключих вратата, завих се с нощния си халат и се промъкнах по тесните стълби в книжарницата.

В задната част има една малка стаичка, не по-голяма от бюфет, която използваме, когато трябва да пакетираме някоя книга за пощата. В нея има маса, а на една лавица стоят ножици, листове кафява хартия и кълбо канап. Има също и обикновен дървен скрин, в който лежат около дузина книги.

Съдържанието на скрина рядко се променя. Ако днес можете да погледнете в него, ще видите онова, което и аз видях онази нощ: една книга без корици, лежаща на едната си страна, а до нея том с грозна кожена подвързия. Вдясно две книги на латински. Една стара библия. Три томчета по ботаника, две по история и едно по астрономия. Една на японски, друга на полски и няколко поеми на стар английски. Защо държим тези книги отделно ли? Защо те не са в своята естествена компания по подредените и чисто означени лавици? В този скрин пазим езотеричното, ценното, рядкото. Тези книги струват колкото съдържанието на целия магазин, че дори и повече.

Книгата, която търсех — малка книжка с твърди корици, около четири на шест инча, само на петдесет или почти толкова години, не бе съвсем намясто в компанията на тези антики. Тя се появи тук преди няколко месеца, поставена според мен по невнимание от татко, и аз смятам тези дни да го попитам за нея и да я сложа на подходящо място по лавиците. Но за всеки случай сега си слагам белите ръкавици. Държим ги в скрина и ги използваме винаги когато работим с тези книги, защото поради някакъв смешен парадокс, макар те да оживяват, когато ги четем, мазнината от нашите пръсти ги разрушава, когато отгръщаме страниците им. Както и да е, корицата на тази книжка беше цяла и непокътната, ръбчетата й не бяха огънати и тя самата бе в чудесно състояние. Беше от популярна поредица, произведена с доста високо качество от издателска къща, която вече не съществуваше. Наистина очарователно томче, първо издание, но в никакъв случай нещо, което човек би очаквал да открие сред съкровищата. На разпродажбите и селските панаири другите томове от тази поредица се продаваха за няколко пенса.

Корицата беше в кремаво и зелено; един повтарящ се мотив във формата на рибешки люспи оформяше фона, а в лявото поле бяха оставени два бели правоъгълника — единият за рисунката на русалка, другият за заглавието и името на автора. Тринайсет приказки за промяната и отчаянието от Вида Уинтър.

Затворих скрина, върнах ключа и фенерчето на мястото им и се качих обратно в стаята си с книгата в ръка, която все още бе облечена в ръкавица.

Нямах намерение да чета. Нищо подобно. Всичко, което исках, бяха само няколко фрази. Нещо достатъчно силно, достатъчно смело, за да успокои думите от писмото, които продължаваха да се въртят в главата ми. Огънят се загася с огън, казват хората. Няколко изречения, може би една страница, и тогава сигурно щях да успея да заспя.

Свалих прашната обвивка и нагласих книгата на специалната поставка, която пазех за подобни цели. Дори с ръкавици трябва да бъдеш абсолютно внимателен. Отворих книгата и вдъхнах. Миризмата на старите книги — толкова остра, така суха, че имах чувството, че мога да я вкуся.

Прологът. Само няколко думи.

Но преминавайки по първия ред, очите ми бяха приковани.

Все едно потънах във вода.

Селяни и принцеси, управители на имения и чираци при хлебаря, търговци и русалки, образи, които в същия миг ми станаха близки. Бях чела тези приказки стотици, хиляди пъти преди. Това бяха приказките, които всеки знаеше. Но постепенно, докато четях, близостта им изчезна. Те станаха непознати. Станаха нови. Тези герои не бяха цветните манекени, които си спомнях от детските книжки с картинки, механично играещи историята още веднъж. Те бяха хора. Кръвта, която капеше от пръста на принцесата, която докосна вретеното, беше мокра и остави вкус на метал върху езика й, когато тя облиза пръста си, преди да заспи за сто години. Когато докараха изпадналата му в кома дъщеря, сълзите на краля оставяха солени следи по лицето му. В приказките имаше непознато настроение. Всеки постигаше своето най-дълбоко и съкровено сърдечно желание: кралят получаваше своята щерка, върната към живота благодарение целувката на един непознат; звярът събличаше кожата си и оставаше гол като човек; русалката тръгваше да върви; но едва когато ставаше прекалено късно, всички осъзнаваха цената, която трябваше да платят, за да избягат от съдбата си. Всеки щастлив завършек, всяко „и били щастливи до края на живота си“ бе развалено, опетнено, покварено. Съдбата, която в началото бе толкова отзивчива, така готова за преговори и отстъпки, накрая искаше жестока отплата за щастието.

Приказките бяха жестоки, силни и сърцераздирателни. Влюбих се в тях.

Когато четях приказката за Малката русалка — дванадесетата по ред, — започнах да чувствам в себе си надигането на вълнение и тревога, които не бяха свързани със самата приказка. Бях объркана — палецът и показалецът ми изпратиха съобщение: „Няма повече страници“. Безпокойството ми нарасна и стана още по-настоятелно, когато прехвърлих книгата, за да проверя. Беше истина. Тринайсетата приказка би трябвало да е много кратка.

Продължих да чета, свърших дванадесетата и обърнах страницата.

Чиста, бяла страница.

Прелистих я напред, после назад. Нищо.

Нямаше тринайсета приказка.

В главата ми неочаквано нахлу вълна от кръв като гмурналия се в дълбокото плувец, когато изплува прекалено бързо на повърхността.

Отделните части от стаята постепенно се върнаха пред погледа ми и се настаниха по местата си една по една. Чаршафите, книгата в ръката, лампата, която все още светеше бледо на утринната светлина, промъкваща се през тънките завеси.

Денят започваше. Бях чела цялата нощ. Нямаше тринайсета приказка.

В магазина баща ми седеше на бюрото, хванал главата си в ръце. Той ме чу да слизам по стълбите и вдигна поглед. Лицето му беше побеляло.

— Какво се е случило? — втурнах се уплашено към него.

Той беше толкова стреснат, че не можеше да говори; ръцете му се вдигнаха в жест на отчаяние, преди да ги сложи бавно върху ужасените си очи. При това простена.

Ръката ми понечи да легне на рамото му, но аз нямам навика да докосвам хората, така че вместо върху него тя падна върху жилетката, която бе окачил на облегалката на стола.

— Може ли да направя нещо за теб? — попитах го.

Когато заговори, гласът му беше слаб и треперещ.

— Трябва да се обадим в полицията. Веднага. На минутата.

— В полицията ли? Защо? Татко, какво се е случило?

— Кражба — прозвуча като края на света.

Аз се огледах из книжарницата. Всичко си бе подредено и на мястото. Чекмеджетата на бюрото не бяха изтръгнати, по лавиците не бе тършувано, прозорците не бяха счупени.

— Скринът — продума той и едва тогава започнах да разбирам.

— Тринадесет приказки — произнесох спокойно. — Горе са, в моята стая. Аз ги взех.

Баща ми ме погледна. Изражението му бе смесица от облекчение, абсолютно объркване и изненада.

— Ти си ги взела?

— Да.

— Ти си ги взела?

— Да — /ях напълно объркана. Непрекъснато вземах книги от книжарницата, той знаеше това.

— Но Вида Уинтър…?

Тогава осъзнах, че трябва да дам някакво обяснение, защото аз четях стари романи. Причината е проста: предпочитам уместен край. Сватби и смърт, благородни саможертви и чудотворни възстановявания, трагични раздели и безнадеждни срещи, грандиозни падения и сбъднати мечти; тези събития според мен са предпоставка за край, който си заслужава да прочетеш. Те обикновено се случваха след авантюри, приключения, опасности, но всичко завършваше добре. Такъв край може да се намери обикновено в старите романи, а не в новите, така че аз четях стари.

Съвременната литература за мен е един малко познат свят. По време на всекидневните ни разговори баща ми често ми дърпаше ушите на тази тема. Той четеше колкото мен, но много по-нашироко и аз дълбоко уважавам неговото мнение. Описваше ми с точни, премерени думи прекрасната самота и безутешност, които чувства, когато затваря някоя книга, чието послание е, че човешкото страдание няма край, че всичко е търпение. Говореше за книги, които нямат край, но чието ехо оставало в паметта му по-дълго, отколкото най-силната и експлозивна развръзка. Обясняваше ми защо двусмислеността и неяснотата докосват по-отблизо сърцето му, отколкото смъртта или сватбата, които аз предпочитах като финал на романа.

По време на тези разговори слушах с най-тържествено внимание и кимах с глава, но всичко завършваше с това, че оставах вярна на старите си навици. Не че татко ме обвиняваше. Има нещо, с което и двамата сме съгласни: на света има прекалено много книги, които трябва да прочетеш само за един живот; затова се налага все някъде да теглиш чертата.

Веднъж татко ми каза за Вида Уинтър.

— Знаеш ли, има една жива писателка, която ще ти допадне.

Но аз така и не прочетох нищо от нея. Защо трябваше да го правя, когато имаше толкова много мъртви писатели, които все още не бях открила?

Докато не слязох долу тази вечер, за да взема тринайсет приказки от скрина. Така че сега баща ми се чудеше, при това с пълно основание, защо съм го направила.

— Вчера получих едно писмо — започнах обяснението си аз.

Той кимна.

— Беше от Вида Уинтър.

Татко вдигна изненадано вежди, но не каза нищо.

— Прилича ми на покана да я посетя. За да напиша биографията й.

Веждите му се вдигнаха с още няколко милиметра.

— Не можах да заспя, така че слязох да взема книгата.

Чаках баща ми да каже нещо, но той не го направи. Мислеше. Между веждите му се бе образувала малка бръчка. След известно време го попитах:

— Защо я държиш в скрина? Какво я прави толкова ценна?

Татко се откъсна от мислите си.

— Отчасти защото е първото издание на първата книга на най-известния жив писател на английски език. Но главно защото е дефектна. Всяко следващо издание се нарича Приказки за промяната и отчаянието. Никъде не се споменава тринадесет. Щом си я прочела, значи си забелязала, че приказките са само дванадесет.

Кимнах.

— Най-вероятно първоначалният замисъл е бил да са тринадесет, но явно са написани само дванадесет. Сигурно е станало объркване и книгата е била отпечатана с оригиналното заглавие, но само с 12 приказки в нея. Трябвало да бъде бракувана.

— Но твоят екземпляр…

— Се е промъкнал случайно в мрежата. Една партида е била изпратена по погрешка в книжарница в Дорсет, където един купувач си купил книга, преди да пристигне съобщението да ги опаковат и да ги върнат обратно в печатницата. Тридесет години по-късно той осъзнал, че книгата може да представлява ценност, и я продал на колекционер. Имуществото на този колекционер бе разпродадено на търг през септември и аз я купих. С приходите от Авиньонската сделка.

— От Авиньонската сделка? — бяха необходими цели две години, за да оформи и завърши тази сделка. Тя бе един от най-големите и доходни успехи на татко.

— Ти си сложи ръкавиците, нали? — попита глуповато той.

— За кого ме взимаш?

Баща ми се усмихна, преди да продължи.

— И всички тези усилия за нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— Да се бракуват всички тези книги заради едно сбъркано заглавие! А хората все още продължават да я наричат тринайсет приказки, макар че вече половин век я публикуват под другото заглавие.

— И защо така?

— Ето какво прави комбинацията от слава и тайнственост. При наличието на толкова оскъдна информация за автора, фактът, че първото издание на книгата е върнато и бракувано, придобива по-голяма важност, отколкото всъщност има. Става част от нейната митология. Тайната на тринайсетата приказка. Това дава на хората храна за спекулации и въображение.

Настъпи кратка тишина. След това, насочвайки погледа си някъде в пространството, каза съвсем тихо, но така, че да мога да чуя думите или да не им обърна внимание (това бе оставено на моя избор):

— А сега и биография… Колко неочаквано.

Спомних си писмото. Страхът ми, че на авторката му не може да се вярва. Спомних си настоятелността в думите на младия мъж: „Кажете ми истината“. Спомних си книгата тринайсет приказки, които ме завладяха още с първите си думи и ме държаха в плен цяла нощ. Исках отново да бъда неин заложник.

— Не знам какво да правя — казах на баща си.

— Това е по-различно от онова, което си правила досега. Вида Уинтър е жив човек. Ще интервюираш, а няма да се ровиш в архивите.

Кимнах.

— Но ти искаш да опознаеш човека, написал тринайсет приказки.

Отново кимнах.

Баща ми сложи ръце на коленете си и кимна. Той знаеше какво е да четеш. Как четенето те грабва и те прави свой роб.

— Кога иска да отидеш?

— В понеделник — отговорих.

— Ще те закарам на гарата, може ли?

— Благодаря. И…

— Да?

— Може ли да си взема няколко свободни дни? Длъжна съм да прочета повече, преди да се появя там.

— Да — отвърна той с усмивка, която не скриваше тревогата му. — Разбира се.

Тогава последва най-славното време в моя живот на възрастна. За пръв път на нощното ми шкафче имаше купчина нови книги с лъскави корици, купени от обикновени книжарници. Между и помежду от Вида Уинтър; Удвоеното е завинаги от Вида Уинтър, Натрапчиви мисли от Вида Уинтър; Извън дъгата от Вида Уинтър; Правилата на нещастието от Вида Уинтър; Рожденичката от Вида Уинтър; Куклено шоу от Вида Уинтър. Кориците, всички от един и същи художник, грееха с топлина и сила: кехлибарено жълто и алено червено, златно и тъмновиолетово. Купих си дори още едни „Приказки за промяната и отчаянието“. Корицата изглеждаше гола без думата тринайсет, което правеше екземпляра на баща ми толкова ценен. Бях го върнала обратно в скрина.

Когато четете непознат автор, винаги се надявате да откриете нещо специално. Книгите на мис Уинтър ми доставиха същия трепет, който изпитах, когато открих дневниците на братя Ландиер. Но сега той беше много по-силен. Аз винаги съм била читател; чела съм през всеки период от живота си и не е имало момент, когато четенето да не ми е доставяло най-голяма радост и удоволствие. И все пак влиянието му през съзнателните ми години на възрастна и като дете беше различно. Все още вярвам в приказки. Все още се самозабравям, когато съм по средата на някоя хубава история. И въпреки това сега не е същото. Трябва да кажа, че за мен книгите са най-важното нещо на света. Онова, което не мога да забравя, е, че имаше време, когато те бяха едновременно по-банални, но и по-съществени от всичко останало. Когато бях дете, за мен книгите бяха всичко. Така че в мен живее и винаги ще живее един носталгичен копнеж по загубеното удоволствие от четенето на книги. Това не е онзи копнеж, който очаквате някога да бъде удовлетворен.

Докато четях книгите на Вида Уинтър по цял ден и по цяла нощ, когато спях с разпръснати около мен книги, когато сънят ми беше без сънища и преминаваше като миг, за да се събудя и отново да чета — тогава загубената радост от четенето се върна при мен. Мис Уинтър възвърна у мен девствеността на начинаещия читател, тя ме плени и очарова с историите си.

От време на време баща ми чукаше на вратата в горния край на стълбите. Гледаше ме втренчено. Сигурно съм имала онзи замаян поглед, който човек придобива след усилено четене.

— Няма да забравиш да ядеш, нали? — питаше той, като ми оставяше храна и литър мляко.

Бих искала да остана в моята стая с тези книги завинаги. Но ако щях да ходя в Йоркшир, за да се срещна с мис Уинтър, имаше и още нещо, което трябваше да свърша. Прекъснах четенето за един ден и отидох в библиотеката. В стаята за периодичен печат прегледах всяка страница от всички национални вестници, излизали в дните непосредствено след публикуването на най-новия роман на мис Уинтър. За всяка нова книга тя канеше голям брой журналисти в един хотел в Харогейт, където се срещаше с тях един по един и им даваше (поотделно) онова, което наричаше своята житейска история. Трябва да имаше дузини такива истории, а може би стотици. Намерих половин дузина, без много да се ровя.

След публикуването на „Между и помежду“ тя беше незаконната дъщеря на свещеник и учителка; след една година, след излизането на „Натрапчиви мисли“, в същия вестник тя разказваше, че била избягалото дете на парижка куртизанка. След „Куклено шоу“ в различните вестници се бяха появили няколко различни истории — че била сираче, отгледано в швейцарско сиропиталище, че била улично дете от покрайнините на Инст Енд, или единственото момиче в семейство с десет буйни момчета, което било малтретирано и задушавано от тях. Особено много харесах онази история, в която тя, след като случайно била разделена със своите родители — шотландски мисионери в Индия, заработвала прехраната си по улиците на Бомбай, като разказвала приказки. Това били истории за борови дървета, които миришели като най-свеж кориандър, за планини, по-прекрасни и от Тадж Махал, за саздърма от агнешки дреболии, която е по-вкусна от всяка пакора6, продавана по уличните ъгли, и за гайди. О, звукът на гайдите! Той бил толкова прекрасен, че не подлежал на описание. Когато много години по-късно успяла да се върне в Шотландия — страната, която била напуснала като дете, — била жестоко разочарована. Боровите дървета въобще не миришели на кориандър. Снегът бил студен. Саздърмата била безвкусна. А колкото до гайдите…

Иронично и сантиментално, трагично и сериозно, комично и свенливо всяка една от тези истории беше истинско миниатюрно произведение на изкуството. За друг тип писател те можеше да бъдат върхът на постижението; за Вида Уинтър те бяха просто дребни, незначителни истории за изхвърляне.

Мисля си, че никой не би сбъркал да ги вземе за истина.

Денят преди заминаването ми беше неделя и аз прекарах следобеда в къщата на родителите си. Тук нищо не се беше променило; вълкът само с едно духане щеше да я превърне в отломки.

Майка ми се усмихваше с вечната си пресилена усмивка и говореше оживено, докато пиехме чай. Градината на съседите, ремонтът на улиците в града, новият парфюм, от който получила обрив. Лек, празен, нищо не означаващ разговор, предназначен да задържи мълчанието в ъгъла; мълчанието, в което живееха нейните демони. Това бе добро представление: нищо не разкриваше, че тя едва издържа да живее в тази къща, че най-дребното и неочаквано събитие й причинява мигрена, че не може да прочете и една книга, страхувайки се от чувствата, които ще открие в нея.

Баща ми и аз изчакахме, докато мама отиде да налее пресен чай, преди да заговорим за мис Уинтър.

— Това не е истинското й име — казах му аз. — Ако беше, много лесно можеше да се направи разследване. Но всеки, който се е опитал, се е предал поради липсата на информация. Никой не знае нищо, дори най-простия факт за нея.

— Наистина любопитно.

— Изглежда, сякаш е дошла от нищото. Сякаш преди да стане писател, въобще не е съществувала. Сякаш е измислила самата себе си едновременно с излизането на първата й книга.

— Знаем какво е избрала за литературен псевдоним. Това трябва да ни разкрие нещо — предложи баща ми.

— Вида. От „вита“. На латински значи живот. Макар че не мога да престана да мисля за френското значение на думата.

„Vide“ на френски означава „празен“. Празно пространство. Нищо. Но в дома на баща ми ние не използваме думи като тази, така че оставих той да си направи сам изводите и заключенията.

— Напълно те разбирам — кимна той. — А какво ще кажеш за Уинтър?

Уинтър. Зима. Погледнах през прозореца за вдъхновение. Зад призрака на сестра ми тъмните клони се протягаха голи в притъмняващото небе, цветните лехи бяха празни, а земята черна. Стъклото не бе защита срещу студа; въпреки газовата камина стаята изглеждаше изпълнена със сурово отчаяние. Какво означаваше зимата за мен? Само едно-единствено нещо: смърт.

Настъпи тишина. Когато стана необходимо да кажа нещо, но така че да не натоваря предишния разговор с непоносима тежест, казах:

— Доста бодливо име. „V“ и „W“. Вида Уинтър. Много бодливо.

Майка ми се върна. Докато слагаше чашките върху чинийки и наливаше чая, тя говореше. Гласът й се движеше така свободно в непроницаемия, охраняван парцел на живота й, сякаш той се бе разпрострял на цели седем акра.

Вниманието ми се отклони. Загледах се в единствения предмет в стаята, който можеше да бъде приет като декоративен. Върху полицата над камината стоеше една снимка. Въпреки че майка ми често повтаряше, че трябва да я прибере в чекмеджето, където щяла да бъде защитена от праха, баща ми я харесваше и тъй като той рядко й противоречеше, тя бе отстъпила. Снимката им като младоженци. Татко изглежда както винаги: доста хубав, с тъмни замислени очи. Годините не са го променили. Жената обаче трудно може да бъде разпозната. Ярка, сияйна усмивка, смях в очите, топлина в погледа, който е обърнат към баща ми. Тя изглежда щастлива.

Трагедията променя всичко.

Родила съм се аз и жената от сватбената снимка бе изчезнала.

Погледнах към мъртвата градина. Срещу угасващата светлина моята сянка докосваше прозореца, надничайки в мъртвата стая. Какво бе направила тя от нас? — зачудих се. Какво ли си мислеше за нашите опити да убедим сами себе си, че това бе животът и че ние настина го живеем?

Пристигането

Напуснах дома си в един обикновен зимен ден и километри наред влакът ми пътуваше под прозрачно бяло небе. После смених влаковете и облаците се сгъстиха. Колкото повече отивахме на север, те ставаха все по-плътни и по-тъмни, все по-подпухнали и заплашителни. Всеки момент очаквах да чуя първото потропване на капките върху прозореца. Но дъждът все още не идваше.

В Харогейт ме чакаше шофьорът на мис Уинтър — един тъмнокос, брадат мъж, който не бе настроен за разговор. Бях доволна, защото това ми даде свободата спокойно да разглеждам разкрилите се непознати гледки, след като напуснахме града. Никога преди това не бях идвала на север. Изследванията ми ме водеха в Лондон и веднъж или два пъти през Канала до библиотеките и архивите в Париж. Йоркшир беше провинция, която познавах само от романите, при това романите от други векове. След като оставихме града зад нас, от съвременния свят останаха малко следи и беше съвсем естествено да си представям, че докато пътувам към провинцията, пътувам едновременно и към миналото. Селата бяха много стари и имаха чудат вид със своите църкви, кръчми и каменни къщи; колкото по-далеч отивахме, толкова те ставаха по-малки, а разстоянията между тях по-големи, докато накрая само единични, самотни ферми се мяркаха из безкрайните голи зимни полета. Накрая оставихме зад себе си дори и фермите, които потънаха в настъпващата тъмнина. Фаровете на колата осветяваха откоси от безцветния, неподлежащ на описание пейзаж; нямаше огради, нито плетове, нито постройки. Просто един безкраен път, от всяка страна, на който се издигаше неясният, вълнист релеф на тъмнината.

— Това тресавища ли са? — попитах.

— Да — отвърна кратко шофьорът, а аз се наведох по-близо до прозореца, но единственото, което успях да видя, бе напоеното с вода небе, което притискаше клаустрофобично земята, пътя, колата. Полумракът поглъщаше дори светлината от фаровете и на малко разстояние пред нас не се виждаше нищо.

На един необозначен кръстопът завихме и заподскачахме в продължение на няколко мили по каменист път. Спряхме два пъти, шофьорът слезе, за да отвори и затвори една врата, после продължихме отново с клатене и подскачане около миля.

Къщата на мис Уинтър лежеше в тъмнината между две полегати възвишения, почти хълмове, които, изглежда, се сливаха и разкриваха наличието на долината и къщата едва при последния завой. Сега небето бе разцъфтяло във виолетово, индиговосиньо и барутно сиво, а къщата под него се протягаше дълга, ниска и тъмна. Шофьорът отвори вратата и аз излязох, за да видя, че той вече бе свалил куфара ми и бе готов, да го отнесе, оставяйки ме сама пред неосветената веранда. Прозорците бяха покрити с решетъчни капаци и не се виждаше никакъв, ни най-малък знак за човешко присъствие. Затворено в себе си, мястото, изглежда, бе отбягвано и от посетители.

Натиснах звънеца. Звънът му се разнесе странно беззвучно във влажния въздух. Докато чаках, наблюдавах небето. Студът се промъкна през подметките на обувките ми и аз натиснах звънеца отново. Все още никой не идваше. Тъкмо щях да позвъня за трети път, когато подскочих от изненада, понеже без какъвто и да е звук вратата се отвори.

Жената на прага ми се усмихна някак служебно и се извини, че ме е накарала да чакам. На пръв поглед изглеждаше съвсем обикновена. Късата й спретната коса имаше същия цвят като кожата, очите й не бяха нито сини, нито сиви, нито зелени. Въпреки това не липсата на цвят, а липсата на израз ги правеха да изглежда празни. Предположих, че ако имаше някаква топлинка от емоция в тях, биха могли да заблестят от живот; освен това, когато отговори на погледа ми с поглед, ми се стори, че поддържа своята безизразност с преднамерено усилие.

— Добър вечер — казах. — Аз съм Маргарет Лий.

— Биографката. Очакваме ви.

Какво е онова, което позволява на човешките същества да виждат зад преструвките на другите? Защото в този миг аз съвсем ясно осъзнах, че тя бе загрижена. Вероятно емоциите имат мирис или вкус; вероятно ги предаваме на другите хора, без дори да го осъзнаваме, чрез вибрациите във въздуха.

Както и да ставаше тази обмяна на чувства, знаех с абсолютна сигурност, че не я тревожех лично аз, а само фактът, че бях дошла и че бях непозната.

Тя ме въведе вътре и затвори вратата зад мен. Ключът се преобърна в ключалката без звук, нямаше го дори издайническото скърцане.

Застанала в коридора, облечена с палтото си, за пръв път осъзнах най-странното на това място. Къщата на мис Уинтър беше съвсем тиха.

Жената ми съобщи, че се казва Джудит и че е икономка. Попита как е минало пътуването ми и ме уведоми за часовете на хранене и за най-подходящото време да се ползва топлата вода. Устата й се отваряше и затваряше; веднага след като думите се отронеха от устните й, те биваха задушени от плаща на тишината, който ги поглъщаше. Същата тишина поглъщаше и нашите стъпки, както отварянето и затварянето на вратите, докато тя ме водеше през трапезарията, гостната, музикалната стая.

Тишината не се дължеше на магия, причината бяха меките мебели. Диваните бяха отрупани с кадифени възглавници; имаше тапицирани столове, кресла и лежанки; на стените висяха килими и гоблени, които бяха нахвърляни дори върху тапицираните мебели. На пода имаше килими, върху всеки килим имаше други килимчета. На прозорците висяха дамаски, те покриваха и стените. Точно както попивателната попива мастилото, така всичката тази вълна и кадифе поглъщаха звука. Разликата беше само в това, че докато попивателната попива само излишното мастило, тъканите в тази къща поглъщаха всяка дума, която произнасяхме.

Следвах икономката. Завивахме наляво и надясно, наляво и надясно, качихме се и слязохме по стълби, докато напълно се обърках. Бързо загубих всякакво чувство за ориентация, за това, как нагънатата вътрешност на къщата съответства на външния й план. Предположих, че с течение на годините къщата е била променяна, било е добавяно тук и там; вероятно бяхме в някое крило или разширение, което не се вижда отпред.

— Ще му хванете цаката — произнесе устата на икономката, виждайки изражението ми, а аз я разбрах, сякаш четях по устните й. Накрая завихме от една междинна площадка и спряхме. Тя отключи една врата, която се отвори към всекидневна. От нея водеха още три врати.

— Банята — каза жената, отваряйки едната от тях, — спалнята — отваряйки другата, — и кабинетът.

Стаите бяха натъпкани с възглавнички, завеси и килими, както и останалата част от къщата.

— Къде ще се храните — в трапезарията или тук? — попита тя, показвайки малка маса до прозореца с един-единствен стол пред нея.

Не знаех дали храненето в трапезарията означава да ям заедно с домакинята, и понеже не бях сигурна за положението си в тази къща (дали бях гост или наемен работник?) се поколебах, чудейки се как е по-учтиво — да приема или да откажа. Отгатвайки причината за моята несигурност и колебание, икономката добави, но аз долових, че се опита да преодолее навика си да бъде сдържана.

— Мис Уинтър винаги се храни сама.

— Тогава, ако за вас ще бъде все едно, ще се храня тук.

— Ще ви донеса сандвичи и супа веднага. Сигурно сте гладна след пътуването с влака. Имате всичко необходимо да си правите чая и кафето тук — тя отвори бюфета в ъгъла на спалнята, за да ми покаже чайник и други принадлежности и дори малък хладилник.

— Това ще ви спести тичането до кухнята — обясни, като ми подхвърли една засрамена усмивка, с която сякаш искаше да се извини, че не ме иска в своята кухня.

После ме остави да разопаковам багажа си.

Трябваше ми само една минута, за да извадя малкото дрехи, книги и тоалетни принадлежности, които носех със себе си. Бутнах чая и кафето встрани и ги замених с пакет какао, който бях взела от къщи. Сетне имах достатъчно време, преди икономката да се върне с една табла, да пробвам високото антично легло — то бе така щедро отрупано с възглавници, че дори под дюшека да имаше няколко грахови зърна, не бих разбрала това.

— Мис Уинтър ви кани в библиотеката в осем часа.

Тя направи всичко възможно това да прозвучи като покана, но аз разбрах и нямах никакво съмнение, че беше заповед.

Срещата с мис Уинтър

Дали по щастлива случайност или благодарение на късмета си, не мога да кажа, но намерих пътя до библиотеката цели двадесет минути по-рано, отколкото ми бе заповядано. Това не беше проблем. Какво по-добро място за убиване на времето от една библиотека? А за мен нямаше по-добър начин да опозная някого чрез избора и отношението му към книгите.

Първото ми впечатление от стаята бе като цяло и тя ме удиви с подчертаната си разлика с останалата част от къщата. Другите стаи бяха претъпкани с труповете на задушени думи: тук можеше да се диша. Вместо от тъкани, тази стая бе направена от дърво. Имаше под от дъски, дървени капаци на високите прозорци, а стените бяха опасани със солидни дъбови рафтове.

Стаята беше висока, много по-дълга, отколкото широка. От едната страна се извисяваха арките на пет прозореца, които стигаха от тавана почти до пода; в основата им бяха монтирани места за сядане. Срещу тях имаше пет еднакво оформени огледала, поставени така, че да отразяват пейзажа отвън, но тази вечер те отразяваха само гравираните панели на капаците, богато украсени с резби. Рафтовете се простираха от стените навътре в стаята, образувайки дълги коридори; във всеки от тях на малка масичка бе поставена кехлибареножълта лампа с абажур. С изключение на огъня в камината в най-далечния ъгъл на стаята това бе единственото осветление и то създаваше меки, топли езерца от светлина, в чиито краища редиците от книги се стопяваха в тъмнина.

Бавно се придвижих към центъра на стаята, оглеждайки нишите от дясно на ляво. Още при първия си бегъл поглед открих, че кимам одобрително. Това бе една отлична и добре поддържана библиотека. Категоризирана, подредена по азбучен ред и чиста, това беше библиотеката, която бих събрала сама за себе си. Всички мои любимци бяха тук заедно с голям брой редки и ценни томове, както и по-обикновени, многократно прелиствани и зацапани екземпляри. Не само „Джейн Еър“, „Брулени хълмове“ и „Жената в бяло“, но и „Замъкът на Отранто“7, „Тайната на лейди Одли“8, „Призрачната невяста“9. Бях развълнувана да мина покрай Доктор Джекил и мистър Хайд10, която бе толкова рядка, че баща ми дори не вярваше в съществуването й.

Възхищавайки се на богата колекция от книги на мис Уинтър, аз четях заглавията им по пътя си към камината. В последната ниша отдясно една по-особена група лавици изпъкваше и се забелязваше от известно разстояние: вместо меките, доминиращи главно в кафяво гърбове на по-старите книги, тази поредица блестеше със сребристосини, чаено зелени и розово-бежови корици от последните десетилетия. Това бяха единствените съвременни книги тук. Собствените произведения на мис Уинтър. Като се започне от най-ранните заглавия на най-горната лавица и се стигне до последните романи на най-долната, всяко произведение бе представено във всичките му различни издания и дори в преводите на различни езици. Не видях „Тринайсетте приказки“ — книгата със сбърканото заглавие, която прочетох в нашата книжарница, но под другото й заглавие като „Приказки за промяната и отчаянието“ имаше поне дузина различни екземпляри. Избрах си една от най-новите й книги. На първата страница възрастна монахиня пристига в малка къща в покрайнините на неизвестен град, който, изглежда, бе в Италия; тя е въведена в стая, където един надут млад мъж, за когото се подразбира, че е американец или англичанин, я поздравява с известна изненада. (Обърнах страницата. Още първото изречение ме привлече така, както всеки път, когато отворех книга на Вида Уинтър, и аз, без да се замисля, продължих да чета с нетърпение и любопитство.) Младият мъж първоначално не разбира онова, което читателят вече е разбрал: че посетителката му е дошла с важна мисия, която ще промени живота му по начин, по който нито е очаквал, нито е предвиждал. Тя започва своето обяснение и го прави търпеливо (обърнах страницата; бях забравила и библиотеката, и мис Уинтър, бях забравила дори себе си), докато той се отнася с нея със снизходителното лекомислие на младостта…

И тогава нещо проникна през четенето и ме откъсна от книгата. Едно жилещо усещане в основата на врата. Някой ме наблюдаваше.

Чувала съм от много хора, че усещането в основата на врата не е необичаен феномен; на мен обаче ми се случваше за пръв път. Както при повечето самотни хора, моите сензори са изключително фино настроени към присъствието на други лица и аз съм свикнала да бъда повече невидим шпионин в една стая, отколкото да бъда шпионирана. Сега бях сигурна, че някой ме наблюдава и не само това — бях наблюдавана от известно време. От колко ли време това усещане, което не можеше да бъде сбъркано, ме бе гъделичкало? Припомних си последните няколко минути, опитвайки се с помощта на спомена, свързан с книгата, която четях, да установя момента, в който се бе появило усещането. Не беше ли когато монахинята започна да говори на младежа? Или когато той я въведе в къщата? Или още по-рано? Без да помръдна нито едно мускулче на лицето си, с глава, наведена над книгата, въпреки че не виждах нищо от написаното, аз се опитвах да си спомня.

И тогава осъзнах.

Бях го почувствала още преди да отворя книгата. Понеже се нуждаех от един миг, за да се възстановя, обърнах страницата и продължих да се преструвам, че чета.

— Не можете да ме заблудите.

Властно, театрално, съдийски.

Нямаше какво да направя, освен да се обърна и да я погледна.

Външността на Вида Уинтър не бе предназначена да бъде скривана. Тя бе древна кралица, магьосница или богиня. Силната й фигура се издигаше величествено сред изобилието от пухени морави и червени възглавници. Около раменете й се спускаха гънките на тюркоазнозелена дреха, която обвиваше тялото й, без да омекотява твърдостта на конструкцията й. Яркочервената й коса бе подредена в сложна прическа от къдрици, масури и охлювчета. Лицето й — сложно прорязано с бръчки като карта, беше напудрено с тебеширено бяло и завършваше с дръзко алено червило. Ръцете й лежаха в скута и представляваха грозд от рубини, смарагди и бели кокалести пръсти; само ноктите й, изрязани ниско и квадратно като моите собствени и без лак, изпъкваха и привличаха вниманието. Бяха неуместни и нелепи.

Онова, което ме порази повече от всичко, бяха слънчевите й очила. Не можех да видя очите й, но тъй като си спомнях нечовешко зелените ириси от билборда, ми се струваше, че тъмните стъкла сякаш имаха силата на прожектор: имах усещането, че през тях тя прониква през кожата ми и стига право в душата ми.

Аз придърпах един воал върху себе си, маскирах се в неутралност, скрих се зад моята външност.

За един миг си помислих, че мис Уинтър се изненада, че не бях прозрачна, че не можеше да вижда през мен. Но моята домакиня се съвзе бързо, много по-бързо от мен.

— Много добре — рече язвително тя, а усмивката й бе предназначена повече за нея, отколкото за мен. — Да говорим по работа. От вашето писмо разбрах, че имате резерви по отношение на поръчката, която ви предложих.

— Ами, да… това е…

Тя продължи, сякаш въобще не бе забелязала, че я прекъснах.

— Бих могла да предложа увеличение на месечната заплата и на крайния хонорар.

Облизах устните си, търсейки точните думи. Преди да успея да проговоря, тъмните очила на мис Уинтър подскочиха нагоре и надолу, обхващайки моят равен кафяв бритон, правата ми пола и морскосиня жилетка.

— Но паричният интерес не е в природата ви. Колко старомодно — тонът беше сух. — Писала съм за хора, които не обръщат внимание на парите, но никога не съм очаквала, че ще срещна някой такъв — тя се облегна на възглавниците. — Освен това стигнах до заключението, че трудностите в живота се отразяват върху почтеността. Хора, чийто живот не е балансиран от здравословната любов към парите, страдат от ужасяваща мания по отношение на личната си почтеност и честност.

Тя махна с ръка, пренебрегвайки думите ми, преди още да са излезли от устата ми.

— Вие се страхувате да се заемете с една авторизирана биография, защото се опасявате, че ще се наложи да направите компромис с независимостта си. Подозирате, че ще искам да упражня контрол върху съдържанието на завършената книга. Запозната сте с факта, че в миналото съм отблъсквала биографи, и се чудите какво ме е накарало сега да променя мнението си. И отгоре на всичко — отново тъмният поглед зад слънчевите очила — се страхувате, че имам намерение да ви лъжа.

Отворих уста да протестирам, но открих, че няма какво да кажа. Тя беше права.

— Виждате ли? Нямате какво да кажете, нали? Затруднена сте да ме обвините, че искам да ви излъжа? Хората не обичат да се обвиняват едни други в лъжа. И, за Бога, моля ви, седнете.

Седнах.

— Не ви обвинявам в нищо… — започнах благо, но тя мигновено ме прекъсна.

— Не бъдете толкова учтива. Ако има нещо, което не мога да търпя, то това е учтивостта.

Челото й се набръчка, а едната й вежда се вдигна над ръба на очилата. Приличаше на черна дъга, която нямаше нищо общо с естествена човешка вежда.

— Учтивост. Ето поне една добродетел за бедния човек, ако изобщо съществува такава. Бих искала да знам кое е толкова възхитително в безобидността? В края на краищата тя се постига лесно. Човек не се нуждае от специален талант, за да бъде учтив. Напротив, да бъдеш мил е нещото, което ти остава, когато си се провалил във всичко останало. Хората с амбиции не дават пукната пара за онова, което другите мислят за тях. Трудно мога да си представя, че Вагнер е губил съня си, защото се е тревожил, да не би да е наранил нечии чувства. Но той е бил гений.

Гласът й се лееше безжалостно, безмилостно, припомняйки миг подир миг за гения и неговия близък другар, себичността, а докато говореше, гънките на шала й изобщо не помръднаха. Тя сигурно бе направена от стомана.

Най-накрая мис Уинтър реши да завърши лекцията си с думите:

— Учтивостта е добродетел, която никога не съм притежавала, нито съм оценявала у другите. Няма нужда се занимаваме с нея — и с вид, че е казала последната дума по този въпрос, тя спря.

— Вие повдигнахте темата за лъжата — осмелих се да кажа аз. — Това е нещо, с което бихме могли да се занимаем.

— В какъв смисъл? — през тъмните стъкла можех да видя само движението на миглите й. Те трептяха около очите й като дългите крачета на паяк.

— Дали сте деветнадесет различни версии за живота си на журналистите през последните две години. Това са само онези, които открих при едно бързо преглеждане. Има много повече. Вероятно стотици.

Тя сви рамене.

— Такава ми е работата. Аз съм разказвачка на приказки.

— Аз съм биограф. Работя с фактите.

Мис Уинтър поклати глава и твърдите къдрици се разклатиха като една.

— Колко ужасно скучно! Не бих могла да бъда биограф! Не мислите ли, че човек може да каже истината много по-добре чрез една приказка?

— Не и в историите, които сте разказали на света досега.

Мис Уинтър си позволи едно кимване.

— Госпожице Лий — започна тя. Гласът й беше по-тих. — Имах си причини да създам димна завеса около миналото си. Тези причини, уверявам ви, вече не са валидни.

— Какви причини?

— Животът е тор.

Аз премигах.

— Мислите, че това, което казвам, е странно, но е истина. Целият ми живот и всичкият опит, който имам, събитията, които са ми се случили, хората, които съм познавала, спомените, мечтите, фантазиите ми, онова, което някога съм прочела, всичко е захвърлено върху купчината боклук, където с течение на времето изгнива и се превръща в тъмна, богата, органична тор. Процесът на клетъчно разпадане прави тази маса хомогенна, неразпознаваема. Другите хора го наричат въображение. Аз мисля за нея като за купчина тор. Така че често вземам една идея, посаждам я в торта и чакам. Тя се храни с черния боклук, какъвто обикновено е животът, взема сили и енергия от него. Покълва, пониква. Пуска корени. Произвежда филизи. И така нататък, и така нататък, докато един хубав ден имам своята история, или приказка, или роман.

Кимнах, защото аналогията ми хареса.

— Читателите — продължи мис Уинтър — са глупаци. Те вярват, че всичко написано е автобиографично. И то в известен смисъл си е точно така, но не по начина, по който те го мислят. Животът на писателя се нуждае от време, за да изгние, преди да може да се използва за наторяване на някаква измислица. Трябва да му се позволи да се разложи. Ето защо не можех да позволя на журналисти и биографи да тършуват в миналото ми, да вадят парченца от него, консервирайки ги чрез свои думи. За да напиша моите книги, трябваше миналото ми да бъде оставено на мира, за да може времето да си свърши работата.

Обмислих въпроса и тогава попитах.

— И какво се е случило сега, че да промени нещата?

— Остарях. Болна съм. Съберете тези два факта заедно и какво ще получите? Краят на историята, така мисля.

Прехапах устната си.

— А защо не напишете книгата сама?

— Много дълго я отлагах. И освен това кой ще ми повярва? Прекалено често вих като вълк, нали? Аз съм лъжливото овчарче.

— Възнамерявате ли да ми кажете истината?

— Да — отговори тя, но аз долових колебанието в гласа й, въпреки че то продължи само част от секундата.

— И защо искате да я разкажете точно на мен?

Мис Уинтър направи пауза.

— Знаете ли, през последния четвърт час и аз си задавам същия този въпрос. Какъв човек сте вие, госпожице Лий?

Закрепих маска на лицето си, преди да й отговоря.

— Аз съм помощник-продавачка. Работя в антикварна книжарница. Любител биограф. Подозирам, че сте прочела есето ми за братята Ландиер?

— Не ми казвате особено много, нали? Ако ще работим заедно, ще трябва да знам малко повече за това, коя сте вие. Не мога да разкрия тайните от живота си на човек, когото въобще не познавам. Така че разкажете ми за себе си. Кои са любимите ви книги? За какво мечтаете? Кого обичате?

За миг се почувствах прекалено обидена, че да отговоря.

— Е, хайде де! Отговорете ми! За Бога! Аз съм тази, която приема един чужд човек да живее под покрива си, нали? Една непозната да работи за мен. Това не е разумно. Кажете ми, вярвате ли в духове?

Ръководена от нещо по-силно от разума, аз се надигнах от стола.

— Какво правите? Къде отивате? Стойте, почакайте!

Правех крачка подир крачка, опитвайки се да не хукна, внимавайки за ритъма на краката си, които потропваха по дъсчения под, докато тя викаше по мен с глас, в който се съдържаше лека нотка на паника.

— Върнете се! Ще ви разкажа една история! Една чудесна приказка.

Не спрях.

— Имало едно време една къща, която била обитавана от дух…

Стигнах до вратата. Пръстите ми обхванаха дръжката.

— Имало едно време една библиотека…

Отворих вратата и почти бях направила крачка в празното пространство, когато с глас, одрезгавял от нещо, което приличаше на страх, тя произнесе думите, които ме спряха.

— Имало едно време две близначки…

Изчаках, докато думите спряха да звънят във въздуха, и тогава, противопоставяйки се на самата себе си, погледнах назад. Видях задната част на главата й, а ръцете й — вдигнати и треперещи — скриваха лицето й.

Направих експериментално една крачка обратно в стаята. При звука на стъпките ми медените къдрици трепнаха.

Бях изумена. Застинах от удивление. Очилата бяха изчезнали. Две зелени очи, ярки като стъкло и точно толкова истински, ме гледаха с нещо като молба. За момент отвърнах на погледа й. Сетне един треперещ глас, глас, който беше и не беше на Вида Уинтър, произнесе:

— Госпожице Лий, защо не седнете, моля.

Притеглена от нещо, което бе извън силите ми и на което не можех да се противопоставя, аз приближих до стола и седнах.

— Не ви обещавам нищо — казах.

— Не съм в положение да изисквам каквито и да е обещания — дойде отговорът, произнесен с тих глас.

Примирие.

— Защо избрахте точно мен? — попитах отново и този път тя отговори.

— Заради биографията ви за братя Ландиер. Защото познавате света на роднините.

— И ще ми кажете истината?

— Ще ви кажа истината.

Думите бяха напълно недвусмислени, но аз усетих трепета, който ги подкопаваше. Тя имаше намерение да ми каже истината; не се съмнявах в това. Беше решила да разкаже всичко. Само че просто сама не си вярваше, че ще го направи. Нейното обещание за честност бе направено по-скоро да убеди нея самата, отколкото мен, и тя чуваше липсата на доверие в сърцето си толкова ясно, колкото и аз.

Така че направих едно предложение.

— Ще ви попитам три неща. Неща, които са предмет на публично регистриране. Когато си тръгна оттук, ще бъда в състояние да проверя онова, което сте ми казали. Ако открия, че сте ми казали истината, ще приема.

— Аааа, правилото на тройката… Магическото число. Три опита, преди принцът да спечели ръката на прекрасната принцеса. Три желания, предложени на стария рибар от златната рибка, за да я пусне. Три мечки за Златокоска и Три сърдити козлета. Госпожице Лий, ако ми бяхте задали два или четири въпроса, може би щях да успея да ви излъжа, но три…

Измъкнах химикалката от навитата спирала на бележника си и го отворих. Тя преглътна.

— Сигурна ли сте, че това е най-добрият начин за работа? Бих могла да ви разкажа приказката за един дух — твърде добра история, повярвайте, щом аз ви го казвам. Този начин може да се окаже подходящ, за да стигнете до сърцевината на нещата…

Поклатих глава.

— Кажете ми името си.

Купчинката от кокалчета и рубини в скута й се разшава; камъните проблеснаха на светлината на огъня.

— Името ми е Вида Уинтър. Преминах през всички задължителни и необходими правни процедури, за да получа правото да се наричам така законно и честно. Онова, което вие искате да узнаете, е името, с което бях известна преди. Това име бе…

Тя направи пауза, сякаш да преодолее някаква пречка дълбоко в себе си. После бавно, с равен тон, без всякаква интонация произнесе името, сякаш беше дума на чужд, непознат език, който никога не беше й се случвало да изучава.

— Това име беше Аделин Марч.

Сякаш да предотврати дори минималната вибрация, която името щеше да произведе във въздуха, тя продължи хапливо.

— Надявам се, че няма да ме питате за датата ми на раждане. Аз съм на възраст, когато е de rigueur11 тя да бъде забравена.

— Мога да мина и без нея, стига да ми кажете къде сте родена.

Мис Уинтър раздразнено въздъхна.

— Бих могла да ви кажа нещо много по-добро само ако ми позволите да го разкажа по моя си начин.

— Не, имаме уговорка. Три факта, които могат да бъдат проверени в публичните регистри.

Тя сви устни.

— Добре. В тях ще намерите записано, че Аделин Марч е родена в болницата „Свети Бартоломю“, Лондон. Трудно бих могла да дам някакви гаранции за верността на този детайл. Макар да съм изключителна личност, не съм чак толкова изключителна, че да помня собственото си раждане.

Записах си в бележника.

Сега беше ред на третия въпрос. Трябва да призная, че нямах приготвен трети въпрос. Тя не искаше да ми каже годините си, а аз не се нуждаех от датата й на раждане. Като знаех дългогодишното й творчество и датата на първата й книга, не можеше да е на по-малко от седемдесет и три — седемдесет и четири, а съдейки по външния й вид, колкото и да бе променен от болест и грим, не можеше да е на повече от осемдесет. Но неточността нямаше значение; с името и мястото на раждане можех да открия датата и сама. Вече имах информацията, която трябваше да потвърдя — че личност на име Аделин Марч действително съществува. Какво да питам? Бих искала да чуя как мис Уинтър разказва една приказка, затова, когато ми се предостави случай да разиграя своя трети въпрос като коз, аз се хванах здраво за тази възможност.

— Кажете ми — започнах бавно и внимателно. В приказките за магьосници винаги става така, че при третото желание всичко, което е било спечелено с преодоляване на безброй опасности, изчезва завинаги. — Кажете ми нещо, което ви се е случило в дните преди да промените името си, за което има запис в обществените регистри — като например някакъв успех в училище, мислех си аз. Спортни постижения. Онези дребни триумфи, които се записват за гордите родители и за потомството.

В мълчанието, което последва, мис Уинтър сякаш притегли цялата си външна същност навътре към сърцевината; пред изумените ми очи тя успя да се отдели от себе си и аз започнах да разбирам защо по-рано бях пропуснала да я видя. Просто бях наблюдавала черупката, учудена от невъзможността да разбера какво става под повърхността.

И тогава тя се появи пред мен, сякаш изплува.

— Знаете ли защо книгите ми са толкова успешни?

— Поради много причини, предполагам.

— Вероятно. Но главно защото имат начало, среда и край. Правилно подредени. Разбира се, всички приказки имат начало, среда и край; важното е да ги поставиш на точните им места. Ето защо хората харесват моите книги.

Тя въздъхна и размърда ръцете си.

— Ще отговоря на въпроса ви. Ще ви разкажа нещо за себе си, което се случи, преди да стана писателка, и което промени живота ми. При това от него са останали следи. Има записани факти. То е най-важното нещо, което някога ми се е случвало. Но не очаквах, че ще се окажа в положение да ви го разкажа толкова рано, в самото начало. Ще трябва да наруша едно от моите правила. Ще трябва да ви разкажа края на моята история, преди да съм ви разказала началото.

— Краят на вашата история? Как е възможно това, ако се е случило, преди да започнете да пишете?

— Много просто. Защото моята история — моята лична история свърши, преди да започна да пиша. Разказването на приказки беше само начин за запълване на времето, след като всичко приключи.

Чаках, а тя си пое дъх като шахматист, който открива, че най-важната му фигура е поставена в ъгъла.

— По-скоро не бих ви я разказала. Но обещах, нали? Правилото на числото три. То е неизбежно. Магьосникът би могъл да помоли момчето да не изпълнява третото му желание, защото знае, че това ще бъде катастрофа за него, но момчето ще трябва да има трето желание и магьосникът е длъжен да го изпълни, защото така е според законите на приказката. Вие ме помолихте да кажа истината за три неща и аз трябва да го направя заради правилото. Позволете ми обаче първо да ви поискам нещо в замяна.

— Какво е то?

— След това никакви прескачания, никакво препускане напред. От утре ще ви разкажа моята история, като започна от началото, ще продължа през средата и ще свърша с края. Всичко поред и на точното му място. Без измами, без лъжи. Без гледане напред. Без въпроси. Без надничане на последната страница, за да видим какво става.

Имаше ли право да определя условията на нашата сделка, смятайки, че вече съм я приела? Не съвсем. Но въпреки това кимнах с глава.

— Добре. Съгласна съм.

Мис Уинтър въобще не ме погледна, когато започна разказа си.

— Живеех в Ейнджълфийлд.

Гласът й трепна, когато произнесе името, и тя задраска нервно по дланта си с несъзнателно движение.

— Бях на шестнадесет години.

Гласът й се извиси рязко; плавността на речта я напусна.

— Имаше пожар.

Думите й бяха твърди и сухи, като камъни.

— Загубих всичко.

И тогава, преди да успее да го спре, от устните й се изтръгна вик.

— О, Емелин!

Има поверие в някои култури, че името съдържа цялата мистична сила на човека. Смята се, че то трябва да е известно само на Бог, на човека, който го носи, и на много малко привилегировани. Произнасянето му, независимо дали от самия човек или от някой друг, може да предизвика нещастие. Изглежда, това беше точно такова име.

Мис Уинтър притисна с ръка устните си, но беше много късно. По мускулите под кожата й премина трепет.

Сега знаех, че съм свързана с историята. Бях се натъкнала точно на сърцевината на приказката, която бях повикана да разкажа. Това беше любов. И загуба. Какво друго можеше да предизвика болката в това възклицание, ако не загубата на близък човек? В един кратък миг проникнах зад маската от бял грим и екзотични драперии. За няколко секунди ми се стори, че виждам право в сърцето на мис Уинтър, право в мислите й. Разпознах най-дълбоката й същност: как можех да сбъркам! Та нали това бе и моята същност? Ние двете бяхме осиротели близначки. С това откритие ремъкът на историята се стегна около китките ми и моето вълнение неочаквано бе прерязано от страх като с нож.

— Къде мога да намеря писмени доказателства за този пожар? — попитах, опитвайки се да овладея чувствата си.

— В местния вестник „Банбъри Хералд“.

Кимнах и го отбелязах в бележника си.

— Въпреки че — добави тя — доказателствата там са различни от онова, което сега ще ви покажа.

Вдигнах учудено вежди.

— Елате по-близо.

Станах от стола и направих една стъпка, преполовявайки разстоянието помежду ни.

Мис Уинтър бавно вдигна дясната си ръка и протегна към мен затворения си юмрук, който беше обсипан с трикаратови скъпоценни камъни в техните подобни на нокти обкови. С движение, което говореше за огромно усилие, тя обърна ръката си и я отвори, сякаш вътре имаше скрит някакъв изненадващ подарък и тя смяташе да ми го предложи.

Но там нямаше подарък. Изненадата беше самата ръка.

Никога досега не бях виждала такава плът. Нейните побелели ръбчета и яркочервени бразди нямаха нищо общо с розовите възглавнички в основата на моите пръсти и бледата долина на дланта ми. Разтопена от пожара, плътта й бе застинала в напълно неразличим пейзаж, като място, променено завинаги от поток лава. Пръстите й не лежаха отворени, а извити като лапа от изкривената стегнатост на белязаната от рани тъкан. В средата на дланта й, белег върху белег, изгаряне върху изгаряне, имаше отпечатък като гротескна картина. Той бе разположен толкова дълбоко, че с неочаквана погнуса се запитах дали случайно не стига до костта, която би трябвало да се намира точно под него. Белегът създаваше чувството за странно закрепване на ръката в китката, отпечатъкът тежеше върху дланта й — сякаш в нея нямаше живот. Той представляваше нещо дълбоко и кръгло, запечатано завинаги, и от него по посока на палеца тръгваше къса линия.

Сега, мислейки за това, осъзнавам, че белегът наподобяваше буквата „Q“, но тогава, в шока на този неочакван и болезнен акт на разкриване, той не бе толкова ясен и ме разтърси така, както ако бях открила на някоя страница, написана на английски, непознат символ от забравен, непознат език.

Обзе ме неочаквано главозамайване и аз посегнах към стола зад мен.

— Съжалявам — чух я да казва. — Човек така свиква със собствените си страхотии, че забравя как биха изглеждали в очите на другите хора.

Седнах и постепенно тъмнината в края на полезрението ми се разсея.

Мис Уинтър затвори пръстите на своята увредена ръка, извъртя китката си и върна обсипания със смарагди юмрук в скута си. С жест, изразяващ защита, тя обви пръстите на другата си ръка около нея.

— Съжалявам, че не искахте да чуете моята приказка за духа, мис Лий.

— Ще я чуя някой друг път.

Интервюто ни бе приключило.

По пътя към моите стаи си мислех за писмото, което ми бе изпратила. За напрегнатия и прилежен почерк, какъвто не бях виждала никога преди. Бях решила, че се дължи на болест. Артрит може би. Сега разбирах. От първата до последната си книга мис Уинтър бе писала с лявата си ръка.

В моя кабинет кадифените завеси бяха зелени, а стените — покрити с бледозлатист сатен с воден знак. Въпреки приглушената тишина, дължаща се на изобилието от тъкани, бях приятно изненадана и доволна от широкото дървено бюро и обикновения стол с права облегалка, които стояха под прозореца. Включих настолната лампа на бюрото и подредих хартията, което бях взела със себе си, и моите дванадесет молива. Те бяха от нов вид: неподострени червени пръчици, точно такива, с каквито обичах да започвам проектите си. Последното нещо, което извадих от чантата си, беше острилка за моливи.

Импулсивно се покатерих върху бюрото и потърсих зад сложните драперии корниза на завесите. Пръстите ми опипаха горния им край и аз почувствах закачените към тях кукички и ушички. Това беше трудна работа за сам човек завесите бяха дълги и стигаха чак до пода, набрани и подплатени, и тежестта им, прехвърлена през рамото ми, не беше никак малка. Но след няколко минути те бяха сгънати и прибрани в скрина, а аз застанах в центъра на стаята да огледам резултата от усилията си.

Прозорецът бе едно огромно пространство от тъмно стъкло и в центъра му, мрачно прозрачен, стоеше моят призрак и гледаше право в мен. Нейният свят не бе различен от моя: виждаха се бледите очертания на едно бюро от другата страна на прозореца, а по-назад и кресло, разположено в кръг от светлина, хвърляна от стандартна лампа. Но докато моят стол беше червен, нейният беше сив, и докато моят стол стоеше върху индианска черга, заобиколен от светлозлатисти стени, нейният се крепеше във въздуха в една неопределена, безкрайна равнина от тъмнина, в която сякаш се движеха и дишаха неясни форми, като вълни.

Двете заедно започнахме малкия ритуал по подготовка на бюрата си. Разделихме топчето хартия на малки купчинки и ги прелистихме, за да влезе в тях въздух. Подострихме моливите, въртейки дръжката на острилката и наблюдавайки как дългите навити стърготини се къдрят и провисват надолу към кошчето за хартия. Когато и последният молив бе идеално подострен, ние не го оставихме при останалите, а го задържахме.

— А сега — казах й аз — е време за работа.

Тя отвори уста, сякаш да ми проговори. Не можах да чуя какво ми казва.

Аз не мога да стенографирам. По време на интервюто просто си нахвърлях списък от ключови думи и се надявах, че ако веднага след това започна да пиша, тези думи щяха да са достатъчни, за да дадат тласък на паметта ми. Този подход наистина ми помогна. Поглеждайки от време на време в бележника си, запълвах купчината листи с думите на мис Уинтър, извиквайки образа й в главата си, чувайки гласа й, наблюдавайки маниерите й. Скоро почти не се налагаше да поглеждам в бележника си, а сякаш пишех диктовка под гласа на мис Уинтър.

Оставях широки полета. В лявото си отбелязвах маниерите, израженията и жестовете, за които ми се бе сторило, че добавят нещо към онова, което тя казваше. Дясното поле оставих празно. По-късно, препрочитайки написаното, щях да вкарам там своите мисли, въпроси и забележки.

Имах чувството, че бях работила часове наред. Станах да си направя чаша какао, но времето сякаш бе спряло и прекъсването не разстрои потока на мислите ми. Върнах се към работата си и продължих нишката на мисълта, сякаш не бе имало никаква пауза.

„Човек така свиква със собствените си страхотии, че забравя как може да изглеждат в очите на другите хора“ — написах най-накрая в средната колона, а вляво добавих една бележка, описваща начина, по който тя сви пръстите на здравата си ръка и с тях покри свития юмрук на ранената.

Подчертах с двойна линия последното изречение и се протегнах. В прозореца другата аз също се протегна. Тя взе моливите, чиито върхове се бяха изхабили, и ги подостри един по един.

Тя бе точно по средата на една прозявка, когато с лицето й започна да се случва нещо. Първо в средата на челото й се появи неочаквано петно, като мехур. На бузата й се появи друго, после под окото, върху носа, на устните. Всяко ново петно бе съпроводено от тъп звук, едно думкане, което нарастваше все по-бързо и по-бързо. За няколко секунди цялото й лице изглеждаше разместено. Но това не бе дело на смъртта. Беше само дъждът. Дългоочакваният дъжд.

Отворих прозореца, протегнах ръката си и я оставих да се намокри, сетне избърсах с нея очите и лицето си. Потръпнах. Беше време за лягане.

Оставих прозореца открехнат само толкова, колкото да мога да чувам дъжда, който продължаваше да вали с монотонна, приглушена мекота. Чувах го, докато се събличах, докато четох и докато спах. Той придружаваше сънищата ми като лошо настроено радио, оставено да свири през нощта, предаващо неясен бял звук, под който се чува едва различимият шепот от чужди езици и откъслеци от непознати мелодии.

И така започнахме…

В девет часа на другата сутрин мис Уинтър изпрати да ме повикат в библиотеката.

На дневна светлина стаята бе съвсем различна. Капаците на високите прозорци бяха вдигнати и позволяваха на светлината от бледото небе да нахлуе вътре. Градината, все още мокра от снощния порой, блестеше на утринното слънце. Екзотичните растения от вътрешната страна на прозорците сякаш докосваха с листа своите по-сурови и по-мокри братовчеди зад стъклото, а деликатните рамки на стъклата изглеждаха не по-тежки и солидни от блещукащите влакна на паяжината, проснала се от клонка на клонка през алеята в градината. Самата библиотека, по-лека, не така внушителна и значително по-тясна, отколкото ми се видя предишната вечер, се появи отразена като мираж от книги в мократа зимна градина.

В пълен контраст с бледото синьо небе и млечнобялото слънце, мис Уинтър бе цялата огън и жар — едно екзотично парниково цвете в северна зимна градина. Днес тя не носеше слънчеви очила, но клепачите й бяха гримирани във виолетово, очертани с плътна очна линия в стил Клеопатра и обрамчени със същите тежки черни мигли като вчера. На ясната дневна светлина видях онова, което не бях видяла предишната вечер: в основата на пътя, който разделяше меденочервените къдрици на мис Уинтър, имаше тясна ивица от чисто бяло.

— Помните нашата уговорка, нали? — започна тя, докато аз сядах на стола от другата страна на камината. — Начало, среда и край, в правилния ред. Без измами. Без прескачане напред. Без въпроси.

Бях изморена. Спах в непознато легло, на непознато място, и се събудих от тъп, разстроен, немелодичен звук, който звънеше в главата ми.

— Започнете откъдето вие желаете — отвърнах.

— Ще започна от самото начало. Макар че началото никога не е там, където човек си мисли. Нашият живот е толкова важен за нас, че ние имаме навика да си въобразяваме, че историята му започва с нашето раждане. Първо няма нищо и после съм се родил аз… Това обаче не е така. Човешките животи не са парчета канап, които могат да бъдат откъснати от кълбото, опънати прави и поставени настрани. Семействата са като паяжина. Съединителна тъкан. Не е възможно да докоснеш една част от нея, без да причиниш вибрации в останалата. Не е възможно да разбереш една част, без да имаш усещане за цялото.

Моята история е не само моя; тя е историята на Ейнджълфийлд. Селото Ейнджълфийлд. Къщата Ейнджълфийлд. И семейство Ейнджълфийлд. Джордж и Матилд, техните деца Чарли и Изабел; децата на Изабел — Емелин и Аделин. Тяхната къща, съдби, страхове. И техният дух. Човек винаги трябва да обръща внимание на духовете, нали, госпожице Лий?

Тя ме изгледа изпитателно и остро; направих се, че не забелязах.

— Раждането не е истинско начало. Нашият живот в началото не е истински наш, той е само продължение на нечия друга история. Вземете например мен. Като ме гледате сега, бихте си помислили, че раждането ми трябва да е било нещо специално, нали? Придружено от странни поличби и предзнаменования, в присъствието на магьосници и приказни феи. Нищо подобно. Всъщност, когато съм се родила, не съм била нищо повече от второстепенна сюжетна линия.

Чувам ви как си мислите — как и откъде знам историята, която предхожда моето раждане? Какви са източниците? Откъде е дошла информацията? Добре, ще ви кажа. Откъде в дом като Ейнджълфийлд би могла да дойде каквато и да е информация? Разбира се, от прислугата. В частност от Мисус. Не че съм научила всичко директно от нейните уста. Наистина, понякога тя си припомняше миналото, докато седеше и лъскаше сребърните прибори, и изглежда, забравяше за моето присъствие. Мръщеше се, когато си сещаше за селските слухове и клюки. Събитията, разговорите и сцените се лееха от устата й и сякаш отново се разиграваха около кухненската маса. Но рано или късно историята щеше да я отведе до места, които не бяха особено подходящи за едно дете, и тя неочаквано си спомняше, че бях там, прекъсваше описанието по средата на изречението и започваше да търка и лъска ножовете с такова ожесточение, сякаш заедно с петната искаше да изтрие и миналото. Но в една къща с деца не може да има тайни. Събирах липсващите части на историята по други начини. Когато Мисус говореше с градинаря по време на сутрешния чай, се научих да интерпретирам неочакваното мълчание, което прекъсваше на пръв поглед невинните им разговори. Правех се, че не забелязвам мълчаливите погледи, които някои думи провокираха между тях. А когато си мислеха, че са сами и можеха да си говорят тайно… те всъщност не бяха сами. По този начин научих историята на моя произход. И по-късно, когато Мисус вече не беше същата жена, когато възрастта я обърка и развърза езика й, тогава нейното лъкатушене из спомените потвърди пред мен историята, за която ми трябваха години, за да я скалъпя. Това е същата тази история, която бе стигнала до мен чрез намеци, погледи и мълчание, която сега имам намерение да облека в думи за вас.

Мис Уинтър прочисти гърлото си и се приготви да започне.

— Изабел Ейнджълфийлд била особена.

Гласът й сякаш се изплъзна от нея и тя изненадано спря. Когато заговори отново, тонът й бе по-внимателен.

— Изабел Ейнджълфийлд била родена по време на буря.

И отново стана същото — неочаквана загуба на гласа.

Дотолкова бе свикнала да крие истината, че за нея тя бе атрофирала. Мис Уинтър направи един фалстарт, после още един. Но като талантлив музикант, който не е свирил с години и най-сетне отново е взел своя инструмент, намери верния път.

И ми разказа приказката за Изабел и Чарли.

Изабел Ейнджълфийлд била особена. Изабел Ейнджълфийлд била родена по време на буря.

Не е възможно да узнаем дали тези два факта са свързани. Но когато двадесет и пет години по-късно Изабел напуснала дома си за втори път, хората в селото си спомнили безкрайния дъжд, който валял в деня на нейното раждане. За някои това сякаш било вчера, те помнели, че докторът закъснял, възпрепятстван от преливането на реката. Други си спомнили, макар и с известно съмнение, че пъпната връв била увита около врата на бебето и щяла да го задуши, преди да се роди. Да, това била трудно раждане, защото точно в шест, когато бебето излязло и докторът позвънил на вратата, майката си отишла от този свят. Така че, ако времето било хубаво, ако докторът бил дошъл навреме, ако пъпната връв не била лишила детето от кислород, и ако майката не била умряла…

И още ако, ако, ако… Но Изабел си била Изабел, и това е всичко, което може да се каже по въпроса.

Детето, едно бяло късче ярост, било сираче, без майка. И от самото начало, изглежда, щяло да бъде и без баща. Защото баща й — Джордж Ейнджълфийлд, изпаднал в депресия. Той се заключил в библиотеката и решително отказвал да излезе оттам. Това може да изглежда прекалено; десет години брак обикновено са достатъчни да излекуват съпружеското привличане, но Ейнджълфийлд бил странен тип и това е обяснението. Той обичал жена си — раздразнителната, мързелива, егоистична и красива Матилд. Обичал я повече, отколкото обичал конете си, и дори повече от кучето си. Колкото до сина им Чарли, момче на девет години, през главата на Джордж никога не била минала мисълта дали го обича повече или по-малко от жена си, защото всъщност той никога не бил мислил за Чарли.

Загубил Матилд, почти полудял от мъка, Джордж Ейнджълфийлд прекарал целия ден в библиотеката, без да яде нищо и без да се види с някого. Прекарвал нощите си също тук, без да спи, втренчил зачервените си очи в луната. Това продължило месеци наред. Неговите бледи бузи станали още по-бледи, той отслабнал, престанал да говори. Извикали лекари специалисти от Лондон. Викарият идвал и си отивал. Кучето чезнело от липса на внимание, а когато умряло, Джордж Ейнджълфийлд дори не забелязал. Накрая на Мисус й дошло до гуша. Тя взела бебето Изабел от люлката в детската стая и го занесла долу. Минала покрай иконома, без да обръща внимание на протестите му, и влязла библиотеката, без да почука дори. Отишла до бюрото и мълчаливо сложила бебето в ръцете на Джордж Ейнджълфийлд. Сетне се обърнала и излязла, като затръшнала вратата зад себе си. Икономът понечил да влезе, смятайки да вземе детето, но Мисус вдигнала заплашително пръст и просъскала: „Да не си посмял!“ Той толкова се стреснал, че се подчинил. Прислугата в къщата се събрала пред вратата на библиотеката. Всички се споглеждали и не знаели какво ще стане. Но убедеността на Мисус била толкова силна, че ги парализирала и те не предприели нищо.

Така минал целият дълъг следобед, в края на който една от прислужниците изтичала към детското крило.

— Той излезе! Господарят излезе!

Мисус спокойно слязла долу, за да чуе какво се е случило. Слугите стояли в коридора с часове, подслушвайки на вратата и надничайки през ключалката. Отначало техният господар седял и гледал бебето с мрачно и объркано изражение на лицето. Бебето се въртяло и гукало. Когато Джордж Ейнджълфийлд чул гукането и се усмихнал в отговор, слугите удивено се спогледали, но били още по-смаяни, когато по-късно дочули приспивна песничка. Бебето заспало и настъпила тишина. Баща й, така казали слугите, не откъсвал очи от дъщеря си. После тя се събудила и започнала да плаче. Виковете й ставали все по-силни, докато накрая вратата се отворила със замах.

И там стоял моят дядо с неговото бебе в ръце. Като видял слугите, които се мотаели без работа, той ги изгледал страшно и гласът му забумтял:

— Ще оставите ли това бебе да умре от глад?

От този ден нататък Джордж Ейнджълфийлд поел грижите за своята дъщеря. Той я хранел, къпел и приспивал, премествал кошарката й в своя кабинет, в случай че тя плачела самотно през нощта, измайсторил индианско седло, така че да може да я взема със себе си на езда, четял й на глас бизнес писма, спортните страници на вестниците и любовни романи и споделял всички свои мисли и планове с нея. Накратко, държал се така, сякаш Изабел била разумна и приятна компания, а не малко и все още невежо дете.

Вероятно външният й вид бил причината баща й да я обича толкова много. Чарли, пренебрегваното дете, което било с девет години по-голямо от Изабел, бил копие на баща си: тежък, тромав, блед, червенокос, с масивни крака и тъповато изражение. Но Изабел наследила гените и на двамата си родители. Червената коса като на баща й и брат й при нея имала цвят на лъскав кестен. Бледата кожа на рода Ейнджълфийлд била опъната върху фини френски кости. Тя имала по-хубавата брадичка на баща си и по-красивата уста на майка си. Наследила също така бадемовите очи и дългите мигли на Матилд, но когато ги вдигнела, то било, за да разкрие невероятно зелените ириси, които били емблемата на рода Ейнджълфийлд. Тя била — поне физически — самото съвършенство.

Домакинството се приспособило към необичайното състояние на нещата. Живеели според негласното споразумение да се държат така, сякаш е нещо съвсем нормално и естествено един баща да е изкуфял по дъщеря си. Никой нямал право да смята, че не е мъжко, джентълменско или най-малкото, че е смешно той да държи детето постоянно при себе си.

Но какво ставало в това време с Чарли, брата на бебето? Той бил глуповато, бавно съобразяващо момче, чиито мисли се въртели в кръг около малобройните му мании и занимания; дете, на което не било наложено да учи или да мисли логично. Той не обръщал внимание на бебето и посрещнал с радост промените, които неговата поява предизвикала в домакинството. Преди да се появи Изабел, имал двама родители, пред които Мисус можела да докладва за лошото му поведение; двама родители, чиято реакция не можело да бъде предсказана. Майка му била непоследователна в отношението си към него си: понякога го наплясквала за лошото му държание, друг път се смеела от сърце. Баща му, макар и строг, бил разсеян и често забравял наказанията, които възнамерявал да му наложи. Макар че когато видел момчето, имал неясното чувство, че е сторило нещо — някаква беля или постъпка, за които трябва да бъде наказано; затова обикновено го наплясквал с презумпцията, че ако момчето не го заслужава сега, то в бъдеще това е сигурно. Така че тази порция бой била в аванс за следващата беля. Това научило момчето на един много добър и важен урок: да стои далеч от баща си.

С идването на бебето Изабел всичко това се променило. Мама я нямало, а татко бил толкова зает с малката си дъщеря, че не обръщал никакво внимание на истеричните оплаквания на прислугата за мишка, изпечена заедно с неделния бут месо, или за карфици, набутани дълбоко вътре в сапуна от злосторни ръце. Чарли бил свободен да прави каквото си иска, а онова, което го забавлявало най-много, било да отмести дъските в най-горната част на стълбата, водеща към таванските помещения, и да гледа как слугините падат и си навяхват глезените.

Мисус често гълчала, но тя била само Мисус и в този нов свободен живот той можел да осакатява и да наранява до насита, колкото му душа иска, с ясното съзнание, че няма да бъде наказан. Твърди се, че последователното поведение на възрастните е полезно за децата. И наистина, последователното пренебрегване било добре дошло за това дете, защото в ранните години на своя полусирашки живот Чарли Ейнджълфийлд бил изключително и напълно щастлив.

Обожанието на Джордж Ейнджълфийлд към дъщеря му упорствало въпреки всички изпитания, които едно дете може да наложи на баща си. Когато тя започнала да говори, той открил, че е невероятно надарена — истински оракул, и започна да се консултира с нея за всичко, докато цялото домакинство трябвало да тича в съответствие с капризите на едно тригодишно хлапе.

В къщата рядко идвали посетители и тъй като домакинството шеметно се спускало от ексцентричността към хаоса, те ставали все по-редки. Прислугата започнала да надига глас и да се оплаква. Икономът напуснал, преди детето да навърши две години. Готвачката изкарала още една година въпреки нередовните часове за хранене, които капризната Изабел налагала, после дошъл денят, в който също подала оставката си. Когато си тръгнала, тя взела със себе си и кухненската помощница и накрая останала само Мисус, която трябвало да осигурява кейк и сладко в най-странни часове от денонощието. Домашните прислужници не се чувствали длъжни да изпълняват задълженията си: не без основание смятали, че малките им заплати не могат да компенсират срязванията, натъртванията, раните, навехнатите глезени и стомашни разстройства, причинени от садистичните експерименти на Чарли. Те напускали и били заменяни от цяла върволица временни работници, никой, от които не се задържал дълго. Накрая дори и те си отишли.

Когато Изабел станала на пет години, домакинството се състояло само от Джордж Ейнджълфийлд, двете деца, Мисус, градинаря и пазача на дивеч.

Кучето отдавна било мъртво, а котките, наплашени до смърт от Чарли, стояли далеч от къщата и търсели убежище в градинската барака само когато времето ставало студено.

Дори Джордж Ейнджълфийлд да е забелязвал тази изолация, както и домашната оскъдица, той не съжалявал. Нали имал Изабел: тя му стигала и той бил щастлив.

Ако слугите липсвали на някого, то това бил Чарли. Без тях момчето загубило обектите на своите експерименти. И докато търсел някого, когото да нарани, очите му попаднали на сестра му — нещо, което щяло да стане рано или късно.

Чарли не можел да я накара да плаче в присъствието на баща им и тъй като тя рядко напускала стаята на Джордж, Чарли се видял в чудо. Как да я прилъже и да я измъкне далеч от него?

С примамка, решил той. Шепнейки обещания за вълшебства и изненади, Чарли повел малката Изабел през страничната врата, покрай единия край на чворестата градина, между дългите синори, извън градината с дървета, изрязани в различни геометрични форми, и по алеята с букове, водеща към гората. Там имало едно място, което Чарли познавал. Един стар, влажен коптор без прозорци — прекрасно място за тайни занимания.

Онова, което търсел Чарли, било жертва, а неговата сестричка, крачеща след него — по-малка, по-млада и по-слаба, сигурно му е изглеждала идеална. Но тя била хитра и умна и нещата не се развили точно така, както той очаквал.

Чарли навил ръкава на сестра си и прекарал парче бодлива тел, оранжева от ръжда, по бялата вътрешна страна на ръката й. Тя загледала червените капчици кръв, които се появили по протежение на ивицата, сетне обърнала очите си към него. Зелените й очи били широко отворени от изненада и изпълнени с нещо като удоволствие. Когато протегнала ръката си за телта, той й я подал автоматично. Тя навила и другия си ръкав, пробила кожата си и много прилежно издърпала жицата надолу чак до китката си. Раните били много по-дълбоки, отколкото онези, които й причинил Чарли. Изабел въздъхнала доволно и облизала кръвта си. После предложила телта на брат си и с движение му показала да навие ръкава си.

Чарли бил объркан. Но забил телта в ръката си, защото тя искала това и се разсмял през болката.

Вместо жертва, той неочаквано открил своя най-странен съучастник.

Животът за семейство Ейнджълфийлд се влачел без приеми, без ловни срещи, без прислуга и без повечето неща, които хората от тяхната класа в онези дни приемали за естествени. Те обърнали гръб на съседите си, позволили имението да се обработва от арендатори и зависели от добрата воля и честност на Мисус и на градинаря за онези връзки със света, които са необходими за оцеляването.

Джордж Ейнджълфийлд забравил за света и за известно време светът също го забравил. Но минали години и хората си спомнили за него. За всичко били виновни парите.

В околността имало и други големи къщи. И други повече или по-малко аристократични фамилии. Измежду тях имало един мъж, който се грижел добре за парите си. Той слушал най-добрите съвети, инвестирал големи суми там, където му диктувал разумът, и малки там, където рискът да загуби бил голям, но печалбата — особено висока в случай на успех. Големите суми той загубил напълно. Малките също отишли, макар и умерено. Скоро той се оказал в плачевно състояние. Отгоре на всичко имал един мързелив син прахосник и една дъщеря с дебели глезени и опулени като на кукумявка очи. Нещо трябвало да се направи.

Джордж Ейнджълфийлд не се виждал с никого, така че не получавал финансови съвети. Когато адвокатът му изпращал препоръки, той не им обръщал внимание, а когато банката му изпращала писма, не отговарял. Като последица от това парите на Ейнджълфийлд, вместо да се харчат в преследването на една сделка след друга, си стояли на топло в банката и се умножавали.

Парите обаче не си мълчат. Тръгнали слухове, че е богат.

— Нямаше ли Джордж Ейнджълфийлд син? — попитала жената на почти разорения съсед. — На колко трябва да е станал вече? На двадесет и шест може би?

И ако не синът за тяхната Сибил, тогава защо не момичето за Роланд? — мислела си жената. Вече трябва да е станала на възраст за женене. Всеизвестно било, че баща й е луд по нея; значи тя нямало да дойде с празни ръце.

— Времето е чудесно за пикник — заявила тя, а мъжът й не могъл да открие връзката, както често се получава при съпрузите.

Поканата вехнела и избелявала на прозоречната рамка на гостната цели две седмици и може би щяла да си остане там, ако не била Изабел. Един следобед, понеже нямало какво да прави, тя слязла пуфтейки по стълбите, издула бузи от скука, взела плика и го отворила.

— Какво е това? — попитал я Чарли.

— Покана — отвърнала му тя. — За пикник.

Пикник? Мозъкът на Чарли заработил. Сторило му се странно. Но той свил рамене и забравил за това. Изабел станала и излязла.

— Къде отиваш?

— В стаята си.

Той направил опит да я последва, но тя го спряла.

— Остави ме сама. Не съм в настроение.

Чарли се ядосал, сграбчил косата й, прекарал пръстите си по тила й и намерил белезите, които бил оставил там последния път. Но тя се извъртяла и изтичала, като заключила вратата си.

Един час по-късно, като я чул да слиза, Чарли отишъл в коридора.

— Ела с мен в библиотеката — заповядал й той.

— Няма.

— Тогава в еленовия парк.

— Не.

Той забелязал, че се е преоблякла.

— На какво си се направила? — попитал. — Изглеждаш глупаво.

Тя била облякла една лятна рокля от тънка бяла материя, украсена със зелено, принадлежала някога на майка й. Вместо обичайните гуменки с оръфани връзки, била с чифт зелени копринени сандали — също на майка й, които били с един номер по-големи, и в косата си била прикрепила цвете с едно гребенче. Била си сложила и червило.

Сърцето на Чарли се изпълнило с мрак.

— Къде отиваш? — попитал я той.

— На пикника.

Той сграбчил ръката й, забил пръстите си в нея и я задърпал към библиотеката.

— Не!

Той я задърпал още по-силно.

Тя просъскала.

— Чарли, казах не!

Тогава той я оставил. Знаел, че когато каже „Не“ по този начин, трябва да я послуша. Изабел можела да бъде в лошо настроение дни наред.

Тя се обърнала и отворила външната врата.

Изпълнен с ярост и гняв, Чарли потърсил да хвърли нещо по нея. Но вече не било останало нищо, което можело да бъде счупено. Юмруците му се отпуснали; той последвал Изабел към мястото на пикника.

Отдалеч младите хора с техните летни рокли и бели ризи изглеждали като прекрасна картинка на брега на езерото. Чашите, които държали, били пълни с течност, която блещукала на слънчевата светлина, а тревата в краката им изглеждала достатъчно мека, че да вървиш бос по нея. В действителност всички те се потели под дрехите си, шампанското било топло, а ако някой събуел обувките си, рискувал да стъпи върху гъши изпражнения. Все пак всички се престрували, че се забавляват, с надеждата, че тази преструвка би могла да се превърне в истина.

Един млад мъж в края на групичката забелязал странната двойка, приближаваща се към тях — момиче с чудновати дрехи, придружено от мъж с тежка походка. Имало нещо особено в нея.

Той не отговорил на шегата на събеседника си, който се огледал, за да види какво е привлякло вниманието му, и също млъкнал. Групичката от млади жени, винаги бдителни по отношение поведението на младите мъже, дори когато се намират с гръб към тях, се обърнали да видят каква е причината за настъпилата тишина. Последвал ефектът на вълната — всички присъстващи се обърнали да видят новодошлите. И онемели, когато ги видели.

През ливадата вървяла Изабел.

Тя приближила групата, която се разделила да мине, както морето се разделило за Мойсей. Изабел преминала между тях и приближила брега на езерото. Там застанала на една плоска скала, която стърчала над водата. Някой приближил към нея с чаша и бутилка, но тя го отпратила с жест. Слънцето било ярко, пътят дотук — дълъг, и било необходимо нещо повече от шампанско, което да я разхлади.

Изабел свалила обувките си, окачила ги на едно дърво и като протегнала ръце напред, скочила във водата.

Групата надала възглас, а после, когато се показала на повърхността, водата се стичала от нея и тя приличала на картината „Раждането на Венера“.

Този скок във водата бил другото нещо, което хората помнели години по-късно, след като тя напуснала дома си за втори път. Те си спомняли и клатели глави в израз на съжаление и порицание. Момичето си е било смахнато през цялото време, смятали всички. Но в онзи ден това било отдадено на доброто настроение и всички й били благодарни. Изабел с лекота върнала настроението и събудила партито за живот.

Един от младите мъже, най-дръзкият, със светла коса и висок смях, изул обувките си, свалил вратовръзката си и скочил в езерото при нея. Последвали го трима негови приятели. За нула време всички младежи се озовали във водата, като се гмуркали, викали, крещели и се пръскали, демонстрирайки мускули и състезавайки се по атлетизъм.

Момичета видели, че има само един начин: окачили сандалите си по клоните, сложили на лицата си най-предизвикателните физиономии и също цопнали във водата. Като пискали, за да привлекат вниманието на момчетата, те правели и невъзможното, за да не намокрят косите си.

Усилията им били напразни. Очите на всички мъже били насочени само към Изабел.

Чарли не последвал сестра си във водата. Той стоял на известно разстояние и наблюдавал. С червената коса и бледата си кожа бил създаден за мъглите и дъждовното време на Йоркшир и за забавления на закрито. Лицето му веднага почервеняло от слънцето, а очите му започнали да щипят, когато потта от веждите му се стичала в тях. Но той дори не мигнал. Не можел да понесе мисълта да откъсне очите си от Изабел.

Колко часа минали, преди да се събере отново с нея? На него му се сторило цяла вечност. Оживен от присъствието на Изабел, пикникът продължил много по-дълго, отколкото били планирали, и въпреки това на всички гости им се струвало, че е минал като един миг и че биха могли да останат още, стига да можело. Партито приключило с утешителни мечти за други пикници в близкото бъдеще и цяла лавина от обещания, покани и мокри целувки.

Когато Чарли се присъединил към сестра си, на раменете на Изабел било наметнато сакото на млад мъж, а самият той я държал за ръката. Недалеч се мотаело някакво момиче, което сякаш не било сигурно дали присъствието му е желано. Закръглена, обикновена и женствена, приликата й с младия мъж ясно показвала, че е негова сестра.

— Хайде, идвай — рекъл грубо на сестра си Чарли.

— Толкова скоро? Мислех, че можем да се поразходим. С Роланд и Сибил — тя се усмихнала грациозно на сестрата на Роланд и Сибил, която се изненадала от неочакваната любезност и цялата засияла в отговор.

Ако си били вкъщи, Чарли хубаво щял да се разправи със сестра си по своя начин — както понякога правел, — като я набие, но на публично място не смеел, така че се подчинил.

Какво се случи по време на тази разходка ли? Нямало свидетели на събитията, станали в гората. Нямало и слухове. Поне в началото. Но не е необходимо човек да е гений, за да отгатне какво се било случило под балдахина на горския листак в онази лятна вечер.

Трябва да е било нещо такова:

Изабел намерила някакъв предлог да отпрати мъжете по-надалеч.

— О, обувките ми! Забравих обувките си на дървото! — и изпратила Роланд да ги вземе, а също и Чарли за шала на Сибил или нещо друго.

Момичетата се настанили върху меката земя. В отсъствието на мъжете те чакали в припадащата тъмнина, сънливи от шампанското, вдишвайки остатъците от слънчевата топлина и заедно с тях началото на нещо по-тъмно, гората и нощта.

Топлината на телата им започнала да суши влагата на роклите им и докато гънките на дрехите им съхнели, се отделили от плътта под тях и кожата ги засърбяла.

Изабел знаела точно какво иска. Да остане насаме с Роланд. Но първо трябвало да се отърве от брат си.

— Я ми кажи имаш ли си обожател? — попитала тя, докато се излежавали под едно дърво.

— Не, нямам — признала Сибил.

— А би трябвало — Изабел се обърнала на една страна, взела листенце от папрат и го прокарала по устните си. Сетне направила същото по устните на събеседничката си.

— Това гъделичка — промърморила Сибил.

Изабел го направила отново. Сибил се усмихнала с полузатворени очи и не спряла да се усмихва, докато Изабел прекарала нежното листо по шията и около деколтето на роклята й, обръщайки специално внимание на хълмчетата на гърдите й. Сибил изпуснала едно полуносово кикотене.

Когато листото продължило да слиза до кръста й и още по-надолу, Сибил отворила очи.

— Спри — оплакала се тя.

— Няма — отвърнала Изабел. — Но ти просто не можеш да го почувстваш през роклята — и тя вдигнала подгъва на роклята и продължила да си играе с папратовото листо около глезените й. — Така е по-хубаво, нали?

Сибил затворила очи.

Зеленото листо тръгнало от дебелите й глезени нагоре и намерило пътя си към едрото коляно. От устните на Сибил се откъснало нечленоразделно мърморене, макар че тя не помръднала, докато листото не достигнало най-горната част на бедрото й и тя не въздъхнала, а Изабел заменила листото със собствените си нежни пръсти.

Наблюдателното око на Изабел нито за миг не изпускало лицето на момичето и в момента, в който нейните клепачи трепнали, тя отдръпнала ръката си.

— Разбира се — рекла много сериозно тя, — ти имаш нужда от обожател.

Сибил, извадена така грубо от непълното изпадане в екстаза на удоволствието, бавно дошла на себе си.

— Трябва да знаеш, че гъделичкането — обяснила Изабел, — е много по-хубаво, ако го прави приятелят ти.

А когато Сибил попитала своята нова приятелка: „Ти откъде знаеш?“, Изабел имала готов отговор.

— От Чарли.

Докато момчетата се върнат с обувките и шала в ръце, Изабел вече била постигнала своята цел. Сибил, доста разчорлена, с раздърпана пола и фуста, гледала Чарли с жив интерес.

Чарли бил равнодушен към погледите й и гледал само Изабел.

— Знаеш ли колко са еднакви Изабел и Сибил? — рекла безгрижно Изабел. — Имам предвид звученето на имената. Почти не се различават, не мислиш ли? — тя отправила един остър поглед към брат си, опитвайки се да го накара да проумее. — Роланд и аз ще се разходим малко по-навътре, но Сибил е уморена. Ти ще останеш с нея — и хванала Роланд за ръката.

Чарли погледнал равнодушно Сибил и най-сетне забелязал раздърпаните й дрехи. Тя също го погледнала, очите й били широко опулени, а устата леко разтворена.

Когато се обърнал към мястото, където била Изабел, нея вече я нямало. Само смехът й се чувал в тъмнината. Нейният смях и ниското ръмжете на Роланд. О, той щял дай го върне по-късно! На всяка цена. Тя щяла да си плати за това. Но за момента трябвало по някакъв начин да даде отдушник на чувствата, които го измъчвали. И Чарли се обърнал към Сибил.

Лятото било изпълнено с пикници. А за Чарли — с момичета. Но за Изабел имало само Роланд. Всеки ден тя се измъквала от погледа на брат си, успявала да избяга от хватката му и изчезвала с колелото си. Чарли не успял да открие къде се среща двойката, бил твърде бавен да я последва, докато тя летяла с велосипеда. Колелетата се въртели бързо, косата се развявала зад гърба й. Понякога се връщала чак когато паднел мрак, понякога въобще не се връщала. Когато Чарли й се карал, тя се смеела и му обръщала гръб, сякаш не съществувал. Той се опитвал да я набие, да я осакати, но Изабел непрекъснато го избягвала, измъквайки се от ръцете му като вода през пръсти и той осъзнал, че игрите им досега всъщност са зависели единствено от нейните желания. Колкото и голяма да била силата му, нейната бързина и хитростта й помагали всеки път да му се изплъзне. Като глиган, разярен от пчела, Чарли бил безсилен.

Понякога тя великодушно отговаряла на молбите му. За час или два се подчинявала на неговата воля, позволявайки му да се наслади на илюзията, че всичко е както преди. Но Чарли скоро разбрал, че е само заблуда и отсъствието й станало още по-мъчително.

Той забравял болката си само временно, в обятията на различни момичета. Известно време сестра му проправяла пътя и уреждала срещите му, но посвещавайки се на Роланд, постепенно оставила Чарли да се оправя сам. На него обаче му липсвали изтънчеността и хитростта на Изабел; случил се един инцидент, който можел да се превърне в скандал, и обезпокоената и ядосана Изабел го нахокала и му казала, че би трябвало да си избере друга категория жени. Така че горкият Чарли се отказал от щерките на дребните аристократи и се обърнал към дъщерите на налбантите, фермерите и горските.

Колкото и често да се случвали, тези мигове на забрава били мимолетни и бързо отлитали. Шокираните, пълни със страх очи, насинените ръце и облените с кръв бедра се изтривали от паметта му в момента, в който се отвърнел от тях. Нищо не можело да докосне голямата страст в живота му: чувството му към Изабел.

Една сутрин към края на лятото Изабел прелистила белите страници на своя дневник и преброила дните. Сетне затворила книгата и я върнала замислено в чекмеджето. Когато взела решение какво да прави, слязла долу в кабинета на баща си.

Джордж вдигнал очи.

— Изабел! — бил приятно изненадан да я види. Откакто започнала да излиза по-често, той бил особено благодарен, когато идвала да го види както сега.

— Скъпи татко! — тя му се усмихнала.

Джордж доловил блясъка на нещо непознато в очите й.

— Има ли нещо?

Вдигнала поглед към тавана и продължила да се усмихва. Без да го погледне, Изабел му съобщила, че напуска къщата.

В началото Джордж не разбрал какво му казва. Почувствал как пулсът бие в ушите му. Зрението му се замъглило. Той затворил очи, но вътре в главата му избухвали вулкани, сблъсквали се метеорити и се взривявали с невиждани експлозии. Когато пламъците утихнали и във вътрешния му свят не останало нищо друго, освен тишина, една огромна опустошителна тишина, той отворил очи.

Какво бил направил?

В ръката си държал кичур коса с кърваво парче кожа в единия край. Там била и Изабел, гърбът й бил прикован към вратата, ръцете й — извити зад нея. Едното красиво зелено око било насинено и кърваво; бузата й изглеждала подута и червена. Струйка кръв, стичаща се от скалпа й, стигала веждата и се отклонявала край окото й.

Джордж бил ужасен от себе си и от нея. Обърнал се мълчаливо и излязъл от стаята.

След това седял с часове и въртял кичура коса, който открил в ръката си. Въртял го все по-стегнато и по-стегнато около пръста си, докато той се впил дълбоко в кожата му и станало невъзможно да го отвие. Накрая, когато усещането за болка най-сетне тръгнало бавно от пръста към съзнанието му, той заплакал.

Същият ден Чарли отсъствал и не се прибрал вкъщи преди полунощ. След като намерил стаята на Изабел празна, той тръгнал да обикаля къщата, предусещайки с някакво шесто чувство, че е станало нещастие. Когато не открил сестра си никъде, отишъл в кабинета на баща си. Един поглед върху посивялото лице на Джордж му разкрил всичко. Баща и син се изгледали за един миг, но фактът, че загубата им била обща, не ги обединил. На този свят нямало нищо, което можели да направят един за друг.

В своята стая Чарли седнал на стола близо до прозореца. Седял там с часове — един силует, очертан в правоъгълника от лунна светлина. По някое време отворил чекмеджето и извадил пушката, която бил получил чрез изнудване от един местен бракониер, и на два или три пъти допирал дулото до слепоочието си. Всеки път силата на гравитацията връщала оръжието в скута му.

В четири сутринта той оставил пушката и вместо нея взел дългата игла, която отмъкнал от кутията за шев на Мисус преди десет години и която оттогава често била употребявана. Чарли дръпнал крачола на панталона си, свалил чорапа и направил нова пунктура на кожата си. Раменете му треперели, но ръката му била стабилна, докато върху пищялната му кост се появила една-единствена дума: Изабел.

В това време Изабел била вече далеч. Тя се върнала в стаята си само за няколко минути и отново напуснала, като минала по задните стълби до кухнята. Тук прегърнала със странна и силна прегръдка Мисус, нещо неприсъщо за Изабел, измъкнала се през страничната врата и хукнала през градината към вратичката в каменната стена. Зрението на Мисус било отслабнало и замъглено от доста време, но тя преценявала движението на хората чрез вибрациите във въздуха и имала усещането, че за съвсем кратка част от секундата, преди да затвори вратата зад себе си, Изабел се поколебала.

Когато станало ясно, че Изабел си е отишла, Джордж Ейнджълфийлд се прибрал в библиотеката и заключил вратата. Отказвал да яде и да се среща с хора. Сега в къщата идвали само викарият и докторът, но и двамата били отпращани с викове: „Кажи на твоя Бог да върви по дяволите!“ и „Оставете раненото животно да умре на спокойствие!“ И това бил краят на техните посещения.

Няколко дни по-късно те се върнали и повикали градинаря да счупи вратата. Джордж Ейнджълфийлд бил мъртъв. Краткият преглед показал, че е умрял от отравяне на кръвта, причинено от пръстен човешка коса, впита дълбоко в плътта на безименния му пръст.

Чарли не умрял, макар че не разбирал защо. Той бродел из къщата като призрак. Направил пътека от стъпки в прахта и ги следвал неизменно всеки ден, тръгвайки от тавана и стигайки до долу. Минавал през таванските помещения, които не се използвали от години, през стаите на прислугата, крилата на семейството, кабинета, библиотеката, музикалния салон, гостната, кухнята. Било едно безкрайно, безнадеждно, неуморно търсене. През нощта излизал да обикаля из имението, краката му го носели без умора надалеч и все по-надалеч. През цялото време държал иглата на Мисус в джоба си. Пръстите му били кървава каша. Той страдал за Изабел.

Чарли живял така септември, октомври, ноември, декември, януари и февруари, а в началото на март Изабел се завърнала.

Той бил в кухнята, следвайки следите от своите стъпки, когато чул звука от кола, приближаваща къщата. Изругал и приближил до прозореца. Не желаел посетители.

Но когато от колата слязла една позната фигура, сърцето му просто спряло.

За един миг стигнал до вратата, прескочил стълбите — и там стояла Изабел.

Той я загледал.

Тя се разсмяла.

— Ето — казала му, — дръж! — и му подала един тежък вързоп, увит в плат. После се пресегнала отзад в колата и взела още един.

— И това също — той ги взел послушно под мишниците си.

— А сега онова, което ще ми хареса най-много на света, е едно голямо бренди.

Изумен, загубил ума и дума, Чарли последвал Изабел в къщата. Тя отишла направо до бюфета с напитки, извадила чаши и една бутилка. Наляла си щедро в едната чаша и изпила питието наведнъж, отмятайки глава назад и откривайки белотата на шията си. После напълнила отново своята чаша и още една, която подала на брат си. Той стоял като парализиран, онемял, ръцете му били пълни с плътно завързаните вързопчета. Смехът на Изабел продължавал да звучи в ушите му отново и отново и той имал чувството, че е застанал близо до някоя огромна църковна камбана. Главата му започнала да се върти, от очите му потекли сълзи.

— Остави ги — наредила му Изабел. — Ще вдигнем тост.

Чарли взел чашата и вдъхнал спиртните пари.

— За бъдещето! — той глътнал брендито на един дъх и се закашлял от непознатия огън.

— Дори не си ги видял, нали? — попитала тя.

Той се намръщил.

— Ето, виж! — Изабел обърнала вързопчетата, които бил оставил върху бюрото, отметнала меката тъкан и се отместила назад.

Чарли бавно обърнал главата си и погледнал. Вързопчетата били бебета. Две бебета. Близначета. Той премигал. През ума му минала неясната мисъл, че трябва да каже нещо, но не знаел какво.

— О, Чарли! Събуди се най-после! — сестра му взела и двете му ръце в своите и го задърпала в лудешки танц из стаята. Тя се въртяла наоколо отново и отново и когато спряла, взела лицето му в ръцете си и му казала:

— Роланд е мъртъв, Чарли. Сега сме само ти и аз. Разбираш ли? — той кимнал.

— Добре. А къде е татко?

Когато й казал, тя изпаднала в истерия. Мисус, която се появила от кухнята при пронизителните викове, я сложила в леглото в старата й стая и когато най-накрая Изабел се успокоила, я попитала:

— Тези бебета… как се казват?

— Марч.

Но Мисус вече знаела това. Новината за сватбата била стигнала до нея преди няколко месеца, както и новината за раждането (не било необходимо да брои месеците на пръстите си, но тя така или иначе го направила и свила устни.) Знаело се, че Роланд умрял преди няколко седмици от пневмония; знаело се също, че старите господин и госпожа Марч, отчаяни от смъртта на единствения си син и отвратени от равнодушието и безгрижието на своята нова снаха, сега отбягвали Изабел и нейните деца, желаейки да се отдадат единствено на скръбта си.

— А малките им имена?

— Аделин и Емелин — отвърнала сънено Изабел.

— И как ги различаваш?

Но детето вдовица вече било заспало. И докато сънувало в старото си легло, бягството и съпругът били забравени. Когато Изабел се събудила на сутринта, сякаш никога не било имало сватба, а самите бебета не били нейни деца (у нея не съществувал дори зародиш на майчинско чувство), а просто духове в къщата.

Бебетата също спели. В кухнята Мисус и градинарят се навели над техните гладки бледи личица и си говорели тихо.

— Кое от тях кое е?

— Не знам.

Стояли от двете страни на старата люлка и ги гледали. Две еднакви месечинки от мигли, две нацупени устица, две голи главички. Тогава едното от бебетата трепнало леко с мигли и отворило наполовина едното си око. Градинарят и Мисус задържали дъха си. Но окото се затворило и бебето заспало отново.

— Тази трябва да е Аделин — прошепнала Мисус. Тя извадила една раирана кърпа за чай от чекмеджето и отрязала две ленти от нея. Завързала червената около ръчичката на бебето, което се бе размърдало, а бялата около ръчичката на другото.

Икономката и градинарят ги гледали, докато накрая Мисус обърнала щастливото си и огряно от нежност лице към градинаря и казала:

— Две бебета. Ама че работа, Диг! На нашата възраст! Когато той вдигнал очи от люлката, видял сълзите, които премрежвали нейните кръгли, кафяви очи.

Мазолестата му ръка се протегнала над люлката. Мисус, усмихвайки се, сложила своята малка пухкава ръка в неговата. Той почувствал сълзите й върху пръстите си.

Под арката, образувана от сплетените им ръце, под трептящата дъга на техните погледи, бебетата сънували.

Когато приключих разказа за Изабел и Чарли, беше станало късно. Небето бе тъмно и цялата къща спеше. Целия следобед, вечерта и част от нощта бях прекарала наведена над писалището, докато моливът ми изписваше ред подир ред историята, която продължаваше да звучи в ушите ми. Страниците ми бяха гъсто изписани с потока от нейните думи. От време на време ръката ми отиваше вляво и си записвах бележка в полето, когато нейният тон или жест изглеждаха като част от самия разказ.

Сега бутнах последната страница встрани, оставих молива, стиснах и раздвижих схванатите си пръсти, които ме боляха. Часове наред гласът на мис Уинтър бе събуждал за живот един друг свят, бе възкресявал мъртвите, и аз не можех да видя нищо друго, освен кукленото шоу, което нейните думи създаваха. Но когато гласът й стихна в главата ми, образът й остана и аз си спомних за сивия котарак, който се появи сякаш чрез магия върху скута й. Той седеше тихо и мълчаливо под нейната галеща ръка, като ме наблюдаваше със своите кръгли жълти очи. Ако виждаше моите духове, ако виждаше моите тайни, не изглеждаше никак обезпокоен. Само премига и продължи да ме наблюдава индиферентно.

— Как се казва? — попитах.

— Шадоу12 — отвърна разсеяно тя.

Най-накрая си легнах, изгасих лампата и затворих очи. Все още чувствах вдлъбнатинката върху пръста си, която моливът бе оставил. В дясното си рамо усещах един стегнат възел от писането, който не можеше да се отпусне. Въпреки че беше тъмно и очите ми бяха затворени, виждах лист хартия и редовете, изписани от собствената ми ръка, с широки полета отстрани. Дясното поле привлече вниманието ми. Чисто, недокоснато, то светеше бяло и караше очите ми да сълзят. Това бе мястото, което бях запазила за моите лични коментари, забележки и въпроси.

В тъмнината пръстите ми хванаха един призрачен молив и потръпнаха в отговор на въпросите, които нахлуха в моята дрямка. Чудех се за тайната татуировка, която Чарли си бе направил. Името на сестра му, гравирано в костта. Колко време бе останал този надпис? Може ли една жива кост да се самоизлекува? Или е останала там до края на живота му? Дали името на Изабел се е показало в мрака, когато плътта му се е смъкнала от костта в ковчега, под земята? Роланд Марч, мъртвият съпруг, така скоро забравен… Изабел и Чарли. Чарли и Изабел. Кой беше баща на близнаците? Пред очите ми изплува белегът върху дланта на мис Уинтър. Буквата „Q“13 — като въпрос, обгорен и запечатан завинаги в човешката плът.

Когато започнах да записвам въпросите в съня си, полето сякаш се разшири. Хартията започна да пулсира от светлина. Тя се изду и ме погълна, докато осъзнах със смесица от вълнение и удивление, че бях затворена в строежа на хартията, бях вградена в бялата вътрешност на самата история. Цяла нощ бродих безтегловна из разказа на мис Уинтър, разчертавайки пейзажа, измервайки контурите му и преминавайки на пръсти покрай границите, надничайки в тайните, скрити отвъд неговите предели.

Градините

Събудих се рано. Прекалено рано. Монотонният фрагмент на една мелодия драскаше по мозъка ми. Имах повече от час преди Джудит да почука на вратата ми със закуската, така че си направих какао, изпих го горещо и излязох навън.

Градината на мис Уинтър беше нещо като лабиринт. Като начало самият й размер бе зашеметяващ. Онова, което на пръв поглед бях взела за граница — оградата от тисови дървета в единия край на правилните симетрични лехи, се оказа само някакъв вид вътрешна стена, която отделяше едната част на градината. А тя бе пълна с подобни огради от глог, от лигуструм, от меден бук, каменни стени, покрити с бръшлян, зимен повет и голите пълзящи стъбла на виещите се рози, плетове от изплетени или подредени върбови клони.

Следвайки алеите, преминавах от една секция в друга, но не можех да проумея плана. Живите плетове, които изглеждаха солидни, уж гледаха право напред и неочаквано разкриваха диагонална алея, когато ги погледнеш отстрани. Беше лесно да се влезе в храсталаците и почти невъзможно да се излезе. Фонтани и статуи, за които мислех, че съм оставила зад себе си, най-неочаквано се появяваха отново. Прекарах доста време неподвижна като пън, оглеждайки се объркано и клатейки глава. Самата природа бе създала лабиринт и определено искаше да ме обърка.

Когато завих зад един ъгъл, попаднах на мълчаливия брадат мъж, който ме бе взел от гарата.

— Викат ми Морис — представи ми се неохотно той.

— Как успявате да не се загубите тук? Има ли някакъв номер?

— Въпрос на време — отвърна той, без да вдигне глава от работата си. Беше клекнал над разровената почва, изравнявайки и притискайки земята около корените на растенията.

Бих могла да кажа със сигурност, че Морис никак не се зарадва на моята поява. Не се обидих, тъй като самата аз съм отшелница и предпочитам самотата. След тази среща винаги когато го видех, поемах в противоположната посока и мисля, че той споделяше тази моя дискретност, защото на няколко пъти, долавяйки движение с крайчето на окото си, поглеждах и виждах гърба на Морис да излиза през вратата или да прави неочакван завой. По този начин много успешно успявахме да не се срещаме и да живеем в мир. Имаше достатъчно място и за двама ни, така че можехме да се избягваме, без каквото и да е напрежение.

По-късно същия ден отидох при мис Уинтър, за да ми разкаже повече за домакинството в Ейнджълфийлд.

Името на Мисус било госпожа Дюн, но за децата в семейството тя била само Мисус и винаги била живяла в къщата. Това било голяма рядкост: персоналът идвал и си отивал бързо от Ейнджълфийлд и скоро дошъл денят, когато тя останала единствената прислужница в къщата. Формално била икономка, а всъщност вършела всичко. Търкала съдовете и чистела камините като слугиня; когато било време да се готви, била готвачка, а когато трябвало да се сервира — икономка. Все пак, когато близначките се родили, Мисус вече не била млада. Косата й била оредяла, погледът отслабнал и въпреки че не обичала да си го признава, имало много неща, с които вече не можела да се справи.

Мисус знаела как трябва да се отглеждат деца: редовно хранене, редовно спане, редовно къпане. Изабел и Чарли били пораснали едновременно презадоволени и пренебрегнати и сърцето й било разбито от онова, в което се били превърнали. Тяхното пренебрежение към близнаците бил нейният шанс да разбие модела, така поне се надявала Мисус. Тя имала план. Под носа им, в сърцето на целия този хаос, тя имала намерение да отгледа две нормални, обикновени малки момиченца. Три пъти ядене на ден, лягане в шест, църква в неделя.

Но се оказало по-трудно, отколкото го мислела.

Първоначално били битките. Аделин се нахвърляла върху сестра си, бъхтейки я с юмруци и ритници, дърпала косата й и нанасяла удари, където свари. Тя гонела сестра си с нагорещени до червено въглени, взети с машата от огнището, и когато я стигнела, опърляла косата й. Мисус не знаела за кое да се тревожи повече: дали за постоянната и безмилостна агресия на Аделин или за непрекъснатото и безропотно покорство на Емелин. Защото Емелин, въпреки че молела сестра си да престане да я измъчва, никога не й отвръщала. Вместо това навеждала глава и чакала ударите, които се изсипвали върху раменете й, да спрат. Мисус не знаела нито един случай, в който Емелин да е вдигнала ръка да се защити от Аделин. Тя носела добротата на двете деца в себе си, а Аделин — лошотията и на двете. Така поне си го обяснявала самата Мисус и в известен смисъл това отговаряло на истината.

След това идвал спорният въпрос за яденето. Когато станело време за храна, децата просто не можело да бъдат открити. Емелин обожавала яденето, но й липсвала дисциплинираност. Гладът й не можел да се приспособи към три яденета на ден: той бил нещо ненаситно, хищно, непостоянно. Десет, двадесет, петдесет пъти на ден той се появявал, отправяйки настоятелните си искания, и когато бил задоволен с няколко хапки, си отивал и храната отново бивала забравяна. Закръглеността на Емелин се поддържала от джоб, който постоянно бил пълен с хляб и стафиди, една преносима трапеза, от която тя хапвала, когато и където й дойдело на ум. Тя идвала на масата само за да допълни джобовете си, преди да отиде да се излежава край огъня или някъде из полето.

Сестра й била коренно различна. Аделин сякаш била направена от жица с възли за колене и лакти. Горивото й не било същото като на останалите смъртни. Храната не представлявала нищо за нея. Никой никога не я бил виждал да яде: като колелото на „перпетуум-мобиле“ тя била една затворена верига, работеща с енергия, доставена от някакъв вълшебен вътрешен източник. Но колелото, което се върти вечно, е мит, и когато сутрин Мисус забелязвала, че чинията, в която предишната вечер имало парче шунка, е празна, или че липсвал комат хляб или голямо парче месо, тя предполагала къде са отишли и въздишала. Защо нейните момичета не можели да ядат храна от чиния като всички нормални деца?

Може би тя щяла да се справи по-добре, ако била по-млада. Или ако момичетата били едно вместо две. Но кръвта на Ейнджълфийлд носела в себе си един код, който нито количеството храна, нито строгата програма можели да пренапишат. Тя не искала да види истината; опитвала се много дълго да не я забелязва, но накрая трябвало да я приеме. Близначките били особени, по този въпрос нямало две мнения. Те били изцяло странни.

Например начинът, по който говорели. Мисус ги гледала през кухненския прозорец — една размазана двойка форми, чиито устни сякаш не спирали да се движат. В момента, в който стигали до къщата, тя чувала откъслечен шум от говор. И после те влизали вътре. Пълна тишина.

— Говорете! — винаги им казвала. Но тя постепенно оглушавала, а те били боязливи; техните приказки били само за тях, не били предназначени за другите.

— Не ставай глупав — казала веднъж Мисус на Диг, когато той споделил с нея, че момичетата не говорят правилно. — Та те не спират да бърборят, когато са навън.

Истината я застигнала през един зимен ден. По изключение и двете момичета били вътре; Емелин успяла да придума Аделин да остане на топло до огъня, далеч от дъжда. Обикновено Мисус живеела като в мъгла; този ден обаче била благословена с неочаквана яснота на зрението, с една нова острота на слуха и когато минала покрай вратата на гостната, доловила звуци и спряла. Звуците плували между момичетата като топка за тенис; звуци, които ги карали да се смеят или да се кикотят, или да си отправят злобни погледи. Гласовете им се извисявали до писък и спадали до шепот. От разстояние човек можел да си помисли, че това е живото, свободно и безгрижно бърборене на обикновени деца. Но сърцето на Мисус се свило. Това не бил език, който някога е чувала. Не бил английски, нито френският, който трябвало да използва, когато била жива Матилд — жената на Джордж, и който Чарли все още употребявал в разговорите си с Изабел. Джон бил прав. Момичетата не говорели правилно.

Шокът от откритието я накарал да замръзне в коридора. И както понякога се случва, едно откритие отваря вратата на друго. Часовникът върху камината започнал да бие, и както винаги, механизмът под стъклото изпратил едно малко птиче да излезе от клетката и да задейства механичната верига, преди да влезе отново в клетката от другата страна. Веднага след като момичетата чули първия звън, те погледнали към часовника.

Два чифта големи зелени очи гледали, без да мигнат, докато птичето размахвало крилете си нагоре, надолу, нагоре, надолу във вътрешността на камбанката.

В тези погледи нямало нищо особено студено, нищо особено нечовешко. Това бил просто начинът, по който децата гледат неодушевените, но движещи се предмети. Той обаче смразил Мисус до мозъка на костите й. Защото точно по същия начин те гледали и нея, когато им се карала, викала или ги увещавала.

Те не осъзнават, че съм жива, помислила си тя. Те не знаят, че има и други живи същества, освен тях самите.

Благодарение на добротата си тя не ги сметнала за чудовища. Напротив, дори почувствала съжаление към тях.

Колко безкрайно самотни ли се чувстват, горкичките!

След което се обърнала и се отдалечила.

От този ден нататък Мисус ревизирала своите очаквания. Редовното хранене и банята, църквата в неделя, двете хубави нормални деца: всички тези мечти излетели през прозореца. Сега тя имала само една задача. Да запази момичетата живи и здрави.

Докато обмисляла всичко в главата си, Мисус решила, че разбира причината. Близнаци, винаги заедно, винаги двете. Ако в техния свят е нормално да са две, тогава как ли изглеждат в очите им другите хора, който идват на този свят не по двама, а сами? Сигурно ние им приличаме на незавършени половинки, решила тя. И си спомнила една дума, странна дума, както й се сторило навремето. Дума, която означава хора, които са загубили част от себе си. Ампутирани. Ето какви сме ние за тях. Ампутирани.

Нормални ли? Не. Момичетата не били и никога нямало да бъдат нормални. Но, уверявала сама себе си Мисус, неща, та са такива, каквито са. Това е положението. Когато децата са близнаци, вероятно тяхната странност е нещо нормално, природно, естествено.

Разбира се, всички ампутирани бленуват и жадуват за положението на близнаците. Обикновените хора, не близнаците, търсят сродната си душа, своята половинка, хващат си любовници, женят се. Измъчвани от своето несъвършенство, те се борят да станат част от двойка. В това отношение Мисус не била по-различна, от който и да е друг човек. И тя си имала своята друга половинка: Джон-да-диг.

Те не били двойка в традиционния смисъл на думата. Не били женени, дори не били любовници. Около дузина или петнайсетина години по-голяма от него, Мисус не била достатъчно стара, да му бъде майка, но все пак била доста по-стара от онова, което той би очаквал за съпруга. По времето, когато се срещнали, тя била на възраст, когато вече не се и надявала да се омъжи. Докато той, мъж в разцвета на силите си, очаквал да се ожени, но кой знае защо никога не го направил. Освен това, след като работел с Мисус, пиел чая си с нея всяка сутрин и седял на масата всяка вечер, Джон просто загубил навика да търси компанията на млади жени. С малко повече въображение те може би биха могли да прескочат границите, да излязат извън ограниченията на собствените си очаквания; може би биха разпознали своите усещания за онова, което искат: любов от най-дълбок и най-уважаван вид. Или поне единият би могъл да си представи как някоя петъчна вечер, след като изядат рибата и картофите, след плодовия пай и крем карамела, той е можело да хване ръката й, или тя неговата, и единият е можел да заведе другия в стеснителната тишина на едната или другата спалня. Но тази мисъл никога не минала през главите им. Така че те станали приятели по начина на старите брачни двойки след дълги години съвместен живот и се наслаждавали на онази нежна лоялност, която очаква щастливеца, след като премине от другата страна на страстта, без никога да са изживели самата страст.

Името му било Джон-да-диг. Джон Дигенс за онези, които не го познавали. Тъй като не бил добър в писането, след ученическите си години, които не били много, той изоставил последните букви от фамилията си, за да пести време.

Първите три букви му изглеждали напълно достатъчни: нима те не казвали на всеки кой е и какво прави? Така било по-честно, по-точно, отколкото цялото му име Дигенс. И така той свикнал да се подписва Джон Диг, а за децата се превърнал в Джон-да-диг. Джон Копача.

Джон бил колоритен мъж, с цветна външност. Две сини очи като парчета синьо стъкло, зад които свети слънцето. Бяла коса, която растяла права върху главата му като растенията, които се опитват да стигнат слънцето. И бузи, които ставали яркорозови от усилията, които полагал, когато копаел. Никой не можел да копае като него. Той имал специален метод на градинарство, съобразен с фазите на луната: садял, когато луната расте, измервал времето по нейните цикли. Вечер изучавал таблици с цифри, пресмятайки най-подходящото време за всичко така, както правели неговият прапрадядо и баща му. Джон поддържал това знание живо.

Семейството на Джон-да-диг винаги осигурявало градинари за Ейнджълфийлд. Преди години, когато къщата имала главен градинар и още седем помощници, неговият прапрадядо неволно изровил един чимшир и за да не загине, отрязал от него стотици филизи с дължина няколко инча. Посадил ги и ги отгледал в едно детско креватче, а когато стигнали височина десет инча, ги засадил в градината. Когато се хванали, подрязал някои като съвсем ниски храсти с остри ръбове, други оставил да израстат рошави и когато станали достатъчно буйни, взел ножиците и оформил от тях сфери. Някои обаче искали да бъдат пирамиди, конуси, цилиндри и той можел да предугади това тяхно желание. За да оформи зеления материал, този човек с големи, груби и мазолести ръце се научил на търпението и педантичната деликатност на плетачка на дантели. Той не създавал животински или човешки фигури. Пауни, лъвове или хора в естествен ръст на колело в неговата градина не можело да се видят, така както в други градини. Формите, които го радвали, били или строго геометрични, или сложни, объркани и деформирани абстракции.

През последните години от живота му подрязаната градина била единственото нещо, което имало значение за него. Той нямал търпение да свърши работата си за деня; всичко, което искал, било да отиде в „своята“ градина, да прокара ръцете си по формите, които сам бил създал, като си представял времето — след петдесет или сто години, когато неговата градина щяла да възмъжее.

След смъртта му ножиците минали в ръцете на сина му, а десетилетия по-късно и в ръцете на внука му. След това, когато и внукът му умрял, Джон-да-диг бил оня, който, след като завършил чиракуването си в една голяма градина на тридесет мили оттук, дошъл и поел работата на предците си. Въпреки че бил само помощник-градинар, оформянето на градината било негова отговорност от самото начало. Можело ли да бъде другояче? Той взел ножиците. Дървената им дръжка, изтъркана по формата на ръката на баща му, прилегнала на ръката и пръстите му като ръкавица. Джон се бил завърнал у дома.

В годините след като Джордж Ейнджълфийлд загубил жена си, когато голяма част от персонала напуснала или изчезнала така драматично, Джон-да-диг останал. Градинари идвали и си отивали и не били заместени от други. Въпреки че все още бил млад, той станал по необходимост главен градинар и в същото време бил единственият градинар. Работата и натоварването били огромни; работодателят му не проявявал никакъв интерес; Джон работел без благодарности. Имало и други места за работа, и други градини. Той можел да получи всяка работа, за която кандидатствал: човек трябвало само да го види, за да му повярва. Но Джон никога не напуснал Ейнджълфийлд. Как би могъл? Та нали след като скършел работата си в градината и върнел ножицата в кожения й калъф, когато светлината на деня започнела да угасва, нямало нужда да размишлява дали дърветата, които е оформил, са същите, които неговият прадядо някога е засадил. Нито да си задава въпроса дали установената практика и движения са същите, които цели три поколения от неговото семейство са изпълнявали преди него! Всички тези неща били толкова добре известни, че не изисквали размисъл. Той можел да ги приеме за даденост. Също като дърветата, които бил посадил, и неговите корени били тук, в Ейнджълфийлд.

Какви са били чувствата му през онзи ден, когато отишъл в градината и открил, че е опустошена? По стволовете на тисовите дървета зеели дълбоки рани, разкриващи чак кафявото дърво в сърцевината им. Рошавите им глави били обезглавени, сферичните им върхове лежали в краката им. Перфектният баланс на пирамидите бил изкривен, конусите били изпосечени, цилиндрите нарязани и оставени на парцали. Той гледал втренчено клонките, все още зелени, все още свежи, които лежали пръснати по поляната. Тяхното леко потръпване като ранени живи същества, тяхното изсушаване, тяхната смърт все още предстояла.

Зашеметен, тресящ се от главата до петите така, че чак земята под краката му треперела, Джон се опитал да разбере какво се е случило. Дали е било гръм от небето, който е ударил и подложил неговата градина на унищожение? Но каква е била тази странна буря, която връхлетяла толкова безшумно?

Не. Това било човешко дело. Човешка ръка била извършила това кощунство.

Завивайки зад ъгъла, той намерил и доказателствата: върху росната трева лежала захвърлена голяма ножица с разчекнати рамене, а близо до нея се търкалял трион.

Мисус се разтревожила, когато не отишъл да обядва, и тръгнала да го търси. Стигнала до градината и ужасена притиснала с ръка устата си, а сетне прихванала престилката си и влязла още по-забързано вътре.

Когато го открила, се опитала да го вдигне от земята. Той се подпрял тежко на нея и тя внимателно го повела към кухнята. Помогнала му да седне, направила чай, сладък и горещ, а той гледал с празен поглед в пространството. Без думи Джон вдигнал чашата до устните си и отпил от горещата течност. Най-накрая я съзрял и когато тя видяла отчаянието в очите му, почувствала, че сълзите й напират.

— О, Диг! Знам. Знам какво е станало.

Ръцете му я сграбчили за раменете и треперенето на тялото му се сляло с треперенето на нейното тяло.

Близначките не се появили целия следобед, но Мисус не отишла да ги търси. Когато се върнали чак вечерта, Джон все още седял на стола, пребледнял и измъчен. Той хвърлил един поглед към тях. Любопитни и безучастни, зелените им очи преминали по лицето му така, както гледали часовника в гостната.

Преди да сложи момичетата да спят, Мисус превързала порязванията по ръцете им, причинени от ножицата и триона.

— Не пипайте нещата на Джон в неговата барака — предупредила ги навъсено тя. — Те са остри, ще се порежете.

След което, макар да не очаквала да й обърнат внимание, не издържала и попитала.

— Защо го направихте? Защо беше необходимо? Вие разбихте сърцето му.

Тогава почувствала докосването на една детска ръчичка до своята.

— Мисус тъжна? — казало момиченцето. Била Емелин.

Изненадана, Мисус премигала, за да изчисти очите си от мъглата на сълзите, и я погледнала.

Детето повторило още веднъж.

— Джон-да-диг тъжен?

— Да — прошепнала Мисус. — Ние сме тъжни.

Момиченцето се усмихнало. Това била усмивка без злоба. Без вина. Просто израз на задоволство от това, че е забелязала нещо и го е определила правилно. Видяла е сълзите. Изненадала се е. Но вече била намерила отговор на загадката. Мисус плачела, защото била тъжна. Това било тъга.

Мисус затворила вратата и слязла долу. Това било пробив. Било комуникация, било вероятното начало на нещо по-голямо. Дали някой ден момичето щяло да разбере?

Тя отворила вратата на кухнята и отишла да се присъедини към Джон в болката и отчаянието му.

Тази нощ сънувах един сън.

Докато се разхождах в градината на мис Уинтър, срещнах сестра си.

Сияеща, тя разтвори огромните си златисти крила, сякаш да ме прегърне, и аз се изпълних с радост. Но когато приближих и надникнах в очите й, видях, че бяха слепи и не може да ме види. Тогава сърцето ми се изпълни с отчаяние.

Събудих се и се свих на топка, докато жилещата топлина върху тялото ми изчезна и се загуби.

Мерили и детската количка

Къщата на мис Уинтър бе толкова изолирана, а животът на нейните обитатели толкова самотен, че аз бях изненадана през първата седмица от престоя си тук да чуя пристигането на автомобил по чакълестата алея пред къщата. Надникнах през прозореца на библиотеката и видях вратата на голяма черна кола да се отваря, зърнах и висок, тъмнокос мъж. Той изчезна под навеса на портата и аз чух звънеца.

Видях го отново на другия ден. Бях в градината, може би на около десетина стъпки от верандата, когато чух свистене на гуми върху чакъла. Останах неподвижна, вглъбена в себе си. За всеки, който би си направил труда да погледне в моята посока, бях съвсем ясно видима. Но хората обикновено виждат онова, което очакват да видят. Така че мъжът не ме забеляза.

Лицето му беше сериозно. Тежката линия на веждите криеше очите му в сянка, докато останалата част от лицето му се отличаваше с неподвижна вцепененост. Той посегна и взе едно куфарче от колата, затръшна вратата й и изкачи стълбите, за да позвъни на вратата.

Чух, че тя се отвори. Нито той, нито Джудит произнесоха нещо, и посетителят изчезна в къщата.

По-късно същия ден мис Уинтър ми разказа приказката за Мерили и детската количка.

Близначките растели и откривали все повече и повече неща в околността. Отивали все по-надалеч. Скоро познавали всички ферми и градини в имението. Те нямали чувство за граници, нито разбирали какво означава собственост, така че ходели навсякъде, където пожелаели. Отваряли портите и не ги затваряли. Катерели се по оградите, когато те се изпречвали на пътя им. Опитвали се да отворят кухненските врати и когато успявали, както обикновено, защото хората в селото не затваряли вратите си, влизали вътре. Самообслужвали се с всичко, което им харесвало в килерите, когато били уморени, спели за час в леглата на горния етаж, задигали тигани и лъжици със себе, за да плашат пилците в полето.

Местните семейства се ядосвали и чудели какво да правят. При всяко обвинение все се намирал някой, който ги бил видял по същото време, но на съвсем друго място; най-вероятно или са видели само едната, или са си помислили, че са ги видели. И така хората си спомнили старите истории. Няма стара къща без история, няма стара къща без духове. А абсолютната еднаквост на момичетата допринасяли за тяхната призрачност. Всички били съгласни, че имало нещо в тези деца, което не било наред. Дали заради самите момичета или поради някакви други причини и възрастните и децата загубили желание да посещават старата къща. Всички започнали да я избягват заради онова, което биха видели там.

Но накрая поразиите на близначките вбесили жените и те пренебрегнали приказките за духове. На няколко пъти селянките хващали момичетата на местопрестъплението и им се карали. Гневът променял и изкривявал лицата им, а устните им се отваряли и затваряли бързо, което карало близначките да се смеят. Жените недоумявали защо се смеят, те не знаели, че скоростта, с която думите се леели, обърквали странните момичета. Били убедени, че това си е чисто дяволска работа, и викали още повече. Известно време близначките стояли и наблюдавали спектакъла на селския гняв, после обръщали невъзмутимо гърбове и си отивали.

Когато съпрузите им се върнели от нивите, жените се оплаквали и настоявали да се направи нещо, а мъжете отговаряли: „Забравяш, че те са децата на голямата къща.“ А жените отговаряли „Голяма или не, на децата не трябва да се позволява да правят така. Не е правилно! Нещо трябва да се направи!“ Мъжете седели мълчаливо пред чинията си с картофи и месо и клатели глави, но не смеели да направят нищо.

До инцидента с детската количка.

Имало в селото една жена, която се казвала Мери Джеймисън. Тя била съпруга на Фред Джеймисън, един от полските работници, и живеела със съпруга си и неговите родители в една от колибите. Те били младоженци и преди брака жената се наричала Мери Лий, което обяснява името, което близначките измислили за нея на своя собствен език; те я наричали Мерили и това било отлично име за тях. Понякога тя отивала да посрещне мъжа си от нивата и в края на деня двамата сядали в сянката на зида, докато той пушел цигара.

Фред Джеймисън бил висок, мургав мъж с големи крака и имал навика да прегръща жена си през кръста, като я гъделичка и духа в пазвата й, докато я разсмее. Тя се опитвала да се сдържа, за да го дразни, но наистина й било смешно и накрая винаги се предавала.

Мери била обикновена жена, с изключение на смеха й. Косата й имала мръснорус цвят, брадичката й била голяма, а очичките малки. Но притежавала този смях и звукът му бил толкова прекрасен, че очите й изчезвали заедно с едрата месечина на бузите й и при тяхното отсъствие човек неочаквано забелязвал устата й. Сочна, с червени като череши устни, с бели зъби — никой друг в Ейнджълфийлд нямал такива зъби — и малък розов език, който бил като на котенце. А звукът на смеха й! Тази прекрасна, лееща се от гърлото й музика, която се изливала като пролетна вода от подземен извор. Това бил звукът на радостта. Фред се оженил за нея само заради смеха й. А когато се смеела, гласът му ставал нежен и той докосвал с устните си шията й и произнасял името й отново и отново. Вибрациите от гласа му по кожата й я гъделичкали и карали да се смее още и още.

По някое време през зимата, когато близначките били далеч от градината и гората, Мерили родила бебе. През първите топли дни на пролетта тя излязла в градината да простре малките бебешки дрешки на въжето. Зад нея имало черна детска количка. Един бог знае откъде се била взела: количката не била нещо обикновено, за което и да е селско момиче: няма значение дали била втора или трета ръка, купена евтино от семейството (макар че изглеждала скъпа), за да се подчертае важността на тяхното първо дете и внуче. Във всеки случай, докато Мерили се навеждала да вземе друга фланелка или друга малка камизолка и да я окачи на въжето, тя си пеела и песента й, изглежда, била предназначена за красивата черна детска количка. Колелата й били сребристи и много високи, затова, макар че била голяма и черна, количката създавала впечатление за скорост и безтегловност.

Отзад градината граничела с нивите; двете пространства били разделени от плет. Мерили не знаела, че зад плета два чифта зелени очи били вперени в детската количка.

Бебетата изискват голямо пране, а Мерили била добра домакиня и майка. Всеки ден тя излизала в градината да простре прането и да събере изсъхналото. Докато перяла пелени и камизолки в мивката, тя наблюдавала от кухненския прозорец с едно око красивата детска количка, изнесена навън на слънце. На всеки пет минути тичала да нагласи гюрука, да сложи още едно одеялце или просто да попее на бебето си.

Мерили не била единствената възхитена от детската количка. Емелин и Аделин направо били омагьосани от нея.

Един ден Мерили се появила от задната портичка с кош пране в едната си ръка и какво да види — количката я нямало. Тя спряла рязко. Устата й се отворила, а тя плеснала с ръце по бузите си; кошът с прането паднал в цветните лехи, разпръсквайки блузки и чорапки върху шибоя. Мерили не погледнала ни веднъж към оградата и къпините. Тя въртяла главата си наляво и надясно, сякаш не можела да повярва на очите си, наляво и надясно, наляво и надясно през цялото време, докато паниката се надигала в нея и накрая издала един писък, един пронизителен висок звук, който се издигнал към синьото небе така, сякаш можел да го разцепи на две.

Три врати по-надолу господин Грифин вдигнал глава от парчето земя, което представлявало зеленчуковата му градина, и отишъл до оградата. Баба Стокс от съседната къща се намръщила над кухненската си мивка и излязла на своята веранда. Те загледали вцепенено Мерили, чудейки се откъде тяхната усмихната съседка е успяла да извади подобен звук, а тя ги погледнала диво в отговор и онемяла, сякаш викът изразходил всичкия й запас от думи за цял живот. Най-накрая успяла да произнесе:

— Бебето ми го няма а-а-а!

След като думите били произнесени, всички се втурнали. Господин Грифин прескочил трите огради на един скок, хванал Мерили за ръката и като я извел пред къщата, попитал:

— Няма ли го? Как така го няма? Къде е отишло?

Баба Стокс изчезнала в къщичката си и след секунда гласът й се разнесъл от предната градина, умоляващ за помощ. Тогава настанала истинска врява.

— Какво е станало? Какво се е случило?

— Откраднато е! От градината! Заедно с количката!

— Вие, двамата, вървете натам, а другите натам!

— Тичайте и доведете съпруга й! Бързо!

А отзад всичко било тихо и спокойно. Прането на Мерили се ветреело на ленивото слънце, лопатата на господин Грифин си почивала, забита в добре разровената почва. Емелин в захлас галела сребристите спици на колелата, а Аделин я бутала така, че да накарат това чудо да върви.

Дори имали име за него. То било „вуум“.

Те влачили количката покрай задните стени на къщите. Било по-трудно, отколкото си мислели. Преди всичко тя била по-тежка, отколкото изглеждала, и освен това те я дърпали и бутали по много неравен път. Краят на нивата бил леко под наклон и това затруднявало движението й. Биха могли да я подкарат по самата нива на равно, но там прясно разораната земя била по-мека и колелата потъвали в рохките буци пръст. Магарешки бодли и къпини се заплитали в спиците и забавяли движението, било цяло чудо, че след първите двадесет ярда количката все още вървяла. Но близначките били в стихията си. Бутали с всички сили, за да я закарат вкъщи. Пръстите им се разкървавили от опитите да издърпат бодилите и да ги отстранят от колелата. Докато вървели, Емелин не спирала да тананика песничката си на количката, като я галела тайно от време на време с пръстчетата си и я целувала.

Най-накрая стигнали до края на нивите и Ейнджълфийлд Хаус вече се виждал. Но вместо да тръгнат към него, те завили към склоновете на еленовия парк. Искали да си играят. С неизчерпаемата си енергия успели да избутат количката до върха на най-дългия и стръмен склон и я закрепили на място. Вдигнали бебето и го оставили на земята, а Аделин се настанила в количката. С брадичка, подпряна в коленете, с ръце, държащи се за страничните стени, тя седяла с пребледняло лице. При един сигнал на очите й, Емелин бутнала количката с най-силния тласък, който можела да произведе.

Първоначално количката тръгнала бавно. Земята била неравна, тук горе склонът бил с лек наклон. Но бързо набрала скорост. Профучала под лъчите на късното слънце като светкавица, колелата й се въртели бясно. Все по-бързо и по-бързо, докато спиците се превърнали в замазано петно, а след това дори не били и петно. Наклонът ставал все по-стръмен, а буците по земята карали количката да се тресе и клати на двете си страни и тя всеки миг заплашвала да се обърне.

Въздухът се изпълнил с един вик.

— Аааааааааааааааааа!

Това била Аделин, която пищяла от удоволствие, докато количката се търкаляла надолу по склона, размествайки костите и смущавайки усещанията й.

Неочаквано станало ясно какво ще се случи.

Едното от колелата се ударило в камък, който стърчал от почвата. От удара на метала с камъка блеснала искра и количката се оказала не на земята, а във въздуха, летяща към слънцето. Тя описала плавна крива на фона на синьото небе до момента, в който земята безмилостно посегнала към нея и я сграбчила. Тогава се чул болезненият звук от нещо счупено. След като ехото от веселия възглас на Аделин замряло в небето, всичко станало неочаквано много тихо.

Емелин затичала надолу по хълма. Едното колело гледало към небето и било изкривено и полусчупено, другото все още се въртяло, но бавно, цялата му нетърпеливост била изчезнала.

От счупената кухина на черната количка се подавала една бяла ръка, която висяла под доста странен ъгъл към каменистата земя. Върху нея се виждали червени белези от къпини и драскотини от магарешки бодли.

Емелин коленичила. Вътре в счупената, смачкана кухина на количката било тъмно. Но имало движение. Чифт зелени очи я гледали.

— Вуум — казала тя и се усмихнала.

Играта свършила. Време било да се прибират вкъщи.

Като изключим разказването на историята, при нашите първи срещи мис Уинтър говореше много малко. В първите дни, когато влизах в библиотеката, аз обикновено питах „Как сте?“, но тя отговаряше само „Болна. А вие?“, при това със зле скрито раздразнение в гласа, сякаш бях пълна глупачка, щом й задавах подобен въпрос. Всъщност никога не й задавах въпроси и тя не ги очакваше от мен, така че разговорите ни скоро приключиха. Обикновено влизах плахо, точно една минута по-рано, заемах мястото си на стола от едната страна на камината и изваждах бележника си от чантата. След това, без каквито и да е предисловия, тя започваше приказката оттам, където я беше прекъснала. Краят на тези сесии не бе определен по часовник. Понякога мис Уинтър можеше да говори, докато стигне до естествения финал или до края на епизода, който разказваше. Тя произнасяше последните думи и гласът й придобиваше някаква завършеност, която не можеше да бъде сбъркана. Това бе последвано от мълчание, толкова недвусмислено, колкото е бялото пространство в края на една глава. Аз правех последните бележки в моя бележник, затварях го, вземах нещата си и напусках. Друг път прекъсваше неочаквано разказа по средата на сцената, понякога дори по средата на изречението, аз вдигах очи и виждах побелялото й лице, стегнато в маската на издръжливост.

— Има ли нещо, което мога да направя за вас? — попитах първият път, когато я видях така. Но тя просто затвори очите си и ми показа с жест да си вървя.

Когато завърши историята за Мерили и детската количка, аз сложих молива и бележника си в чантата, станах и казах:

— Ще се наложи да отсъствам няколко дни.

— Не — беше съвсем сериозна.

— Страхувам се, че се налага. Очаквах, че ще остана тук само няколко дни, а вече съм повече от седмица. Нямам достатъчно вещи със себе си за продължителен престой.

— Морис ще ви закара до града да си купите каквото ви е необходимо.

— Нуждая се от моите книги…

Тя посочи с ръка лавиците на библиотеката.

Аз поклатих глава.

— Съжалявам, но наистина трябва да ви напусна.

— Госпожице Лий, вие, изглежда, си мислите, че разполагаме с всичкото време на света. Вероятно вие го имате, но позволете ми да ви напомня, че аз съм заета жена. Не искам да чувам повече приказки за това, че ще ходите някъде. Нека се разберем веднъж и завинаги по този въпрос.

Аз прехапах устни и за миг се почувствах уплашена. Но бързо се съвзех.

— Спомняте ли си споразумението ни? Три истински факта. Трябва да направя някои проверки.

Тя се поколеба.

— Не ми ли вярвате?

Не обърнах внимание на въпроса й.

— Три неща, които ще проверя. Вие ми дадохте думата си. Устните й побеляха от гняв, но тя се съгласи.

— Можете да напуснете къщата в понеделник. Три дни. Нито ден повече. Морис ще ви закара на гарата.

Описвах историята за Мерили и детската количка и бях стигнала до средата, когато някой почука на вратата ми.

Изненадах се, защото не беше време за вечеря, а и Джудит никога преди не бе прекъсвала работата ми.

— Бихте ли дошли в гостната? — помоли тя. — Доктор Клифтън е там и би искал да говори с вас.

Когато влязох в стаята, мъжът, когото вече бях видяла да пристига в къщата, се изправи на крака. Не си падам по стискането на ръце, така че се зарадвах, когато той очевидно реши да не ми предлага ръката си, но това ни затрудни да намерим някакъв друг начин, за да започнем разговор.

— Вие сте биографът на мис Уинтър, доколкото разбрах?

— Не съм сигурна.

— Как така не сте сигурна?

— Ако тя ми каже истината, тогава ще бъда неин биограф. В противен случай съм просто една секретарка.

— Хм — той направи пауза. — Това има ли значение?

— За кого?

— За вас.

Не знаех точно, но знаех, че неговият въпрос е нахален, така че не му отговорих.

— А вие сте докторът на мис Уинтър, предполагам.

— Да.

— Защо искате да ме видите?

— Всъщност мис Уинтър ме помоли да се видя с вас. Тя иска от мен да се уверя, че сте напълно наясно със здравословното й състояние.

— Аха, разбирам.

С професионалната точност на учен той започна своето обяснение. С малко думи ми каза името на болестта, която я убиваше, симптомите, от които страдаше, степента на болката и часовете от деня, в които тя е най-силна и най-слаба, ефективно туширана с лекарства. Докторът спомена и другите заболявания, от които страдаше и които сами по себе си бяха достатъчно сериозни да я убият, освен ако другата болест не направеше това първа. И очерта, доколкото може, вероятното развитие на болестта, необходимостта от повишаване дозировката на лекарствата, но така че да остане нещо и в резерв за по-късно, когато наистина ще се нуждае отчаяно от тях.

— Колко време? — попитах, когато обяснението му свърши.

— Не мога да кажа. Друг човек вече щеше да е победен. Мис Уинтър е направена от здрав материал. А откакто вие сте тук… — той прекъсна изречението с изражението на човек, който по невнимание е стигнал до нарушаване на конфиденциалността.

— Откакто аз съм тук какво?

Докторът ме погледна и, изглежда, се почуди малко, а после се реши.

— Откакто вие сте тук, тя изглежда по-добре. Казва, че се дължало на обезболяващото действие на разказването.

Не бях сигурна нито какво да кажа, нито какво да правя. Преди да успея да определя чувствата си, докторът продължи.

— Разбрах, че искате да напуснете къщата за известно време.

— Затова ли ви помоли да говорите с мен?

— Единствената причина е желанието й да разберете, че времето е много важно.

— Можете да я уведомите, че разбирам това.

Нашият разговор приключи, той държа вратата, докато излязох, после ме поздрави още веднъж и неочаквано прошепна:

— А тринайсетата приказка…? Не предполагам, че…

В неговото иначе безизразно лице успях да доловя краткия проблясък от трескавото нетърпение на страстен читател.

— Не ми е казала нищо за това — отвърнах. — Макар че ако беше го направила, не бих имала право да ви кажа.

Очите му станаха хладни и от устата до ъгълчето на носа му премина трепет.

— Приятен ден, госпожице Лий.

— Приятен ден, докторе.

Доктор Модели и госпожа Модели

В последния ден преди да замина, мис Уинтър ми разказа приказката за доктор и госпожа Модели.

Да оставяш отворени портите и да се разхождаш из къщите на хората е едно нещо, но да вземеш бебето с количката му — съвсем друго. Фактът, че когато бе намерено, бебето бе живо и здраво и, слава Богу, нищо лошо не му се бе случило, не бе важен. Нещата бяха излезли извън контрол; бяха необходими действия.

Селяните, явно, са чувствали, че не могат да се обърнат директно към Чарли по въпроса. Знаели са, че в къщата нещата са странни, но са се страхували да дойдат там. Трудно е да се каже дали Чарли, или Изабел, или призракът, неизвестният дух, ги е карал да стоят на разстояние.

Вместо това те отишли при доктор Модели. Това не бе докторът, чието закъснение може би станало причина за смъртта на майката на Изабел по време на раждането й. Този доктор обслужваше селото от не повече от осем-девет години.

Доктор Модели не бе млад, но все пак създаваше такова впечатление, въпреки че бе по средата на четирийсетте. Той не бе висок, нито много мускулест, но излъчваше виталност, нещо силно и енергично струеше от него. Краката му бяха прекалено дълги за тялото и той ги използваше, за да върви със страхотно темпо, при това без видими усилия. Е, може би вървеше малко по-бързо от другите и понякога откриваше, че си говори сам, а човекът, който вървеше с него, припкаше забързано на няколко крачки отзад, дишайки тежко в усилието си да не изостава. Тази физическа енергия съответстваше на огромната душевна енергия и живост на ума, които притежаваше. Очите му бяха тъмнокафяви и много ясни, като очите на птица, наблюдателни, съсредоточени, внимателни, със силни и елегантно извити над тях вежди.

Модели имаше таланта да пръска енергията си наоколо, което не е никак лошо за един доктор. Беше достатъчно пациентът да чуе стъпките му на пътя, почукването на вратата и вече се чувстваше по-добре. И не на последно място, хората го харесваха. Действал им тонизиращо, това твърдяха всички. За доктор Модели имаше значение дали пациентите му ще живеят или ще умрат, а когато оживееха, което ставаше почти винаги, за него беше важно дали живеят добре.

Болестите бяха един вид загадка за доктор Модели, нещо като пъзел, и той не спираше, докато не я разреши. Пациентите му бяха свикнали да се появява в къщата им на сутринта, след като бе прекарал цяла нощ, размишлявайки върху симптомите, за да им зададе още един въпрос. А след като определеше диагнозата, трябваше да реши какво да бъде лечението. Той ползваше книги, разбира се, и бе напълно запознат с всички известни терапии, но многократно се връщаше към нещо толкова просто като възпаленото гърло и го разглеждаше под различен ъгъл, като постоянно търсеше начин не само да се справи с възпалението, но и да разбере феномена на възпаленото гърло в напълно нова светлина.

Енергичен, интелигентен и приятелски настроен, той бе изключително добър лекар. Макар, че като всички хора и той си имаше своята мъртва точка — нещо, към което бе предубеден.

Делегацията от селски мъже включвала бащата на бебето, неговия дядо и кръчмаря — един уморен на вид мъж, който обичаше да бъде на всяка манджа мерудия. Доктор Модели приел триото и изслушал внимателно как двама от мъжете едновременно му разказали историята. Те започнали с оставените отворени врати, минали набързо през неприятните случаи на липсващи тигани и лъжици и след няколко минути стигнали до кулминацията на своя разказ: отвличането на бебето в детската количка.

— Те растат диви — казал най-накрая младият Фред Джеймисън.

— Без всякакъв контрол — добавил по-старият Фред Джеймисън.

— А какво ще кажете вие? — попитал доктор Модели третия мъж.

До този момент Уилфред Бонър стоял мълчаливо.

Господин Бонър свалил шапката си и си поел дълбоко въздух, при което гърдите му засвирили.

— Ми не знам. Аз не съм медицинско лице, но ми се струва, че момичетата не са у ред. Дъската им хлопа.

Той придружил думите си с многозначителен поглед, после за по-ясно почукал по голата си глава веднъж, дваж, три пъти.

Тримата мъже гледали тържествено и сериозно в краката си.

— Оставете на мен — рекъл докторът. — Ще говоря със семейството.

И мъжете си отишли, спокойни, че са направили онова, което трябвало да направят. Сега бил ред на доктора.

Макар че обещал да говори със семейството, онова, което докторът направил, всъщност било да говори с жена си.

— Съмнявам се, че са искали да направят нещо лошо — рекла жена му, когато той й разказал за случилото се с бебето. — Познаваш тези момичета. Много по-интересно е да се играе с истинско бебе, отколкото с кукла. Те не биха го наранили. Все пак трябва да им се каже да не правят повече така. Бедната Мари — и тя вдигнала очи от ръкоделието си и се вгледала в лицето на съпруга си.

Госпожа Модели бе изключително привлекателна жена. Тя имаше големи кафяви очи с дълги и извити мигли. Носеше тъмната си коса без нито един бял косъм прибрана назад с такава простота, с каквато само една истинска красавица би се отнесла към външния си вид. Когато се движеше, формите й подсказваха закръглена, женствена грациозност.

Докторът знаеше, че жена му е красива, но след толкова години съвместен живот това вече не му правеше впечатление.

— В селото мислят, че момичетата са умствено изостанали.

— Със сигурност не е така!

— Така поне мисли Уилфред Бонър.

Госпожа Модели поклатила учудено глава.

— Той се страхува от тях, защото са близначки. Бедният Уилфрид. Това просто е старомодно невежество. Слава Богу, че младото поколение е много по-умно и начетено.

Докторът знаеше, че статистически няма вероятност при близнаците да съществува ненормалност и умствена изостаналост, но въпреки това не я изключваше, докато не ги види. За него не бе изненада, че жена му приема приказките из селото за злонамерени клюки.

— Сигурен съм, че си права — промърморил неясно той, което означавало, че е сигурен, че тя греши.

— Какво смяташ да правиш? — попитала го тя.

— Ще отида да се видя със семейството. Чарли Ейнджълфийлд си пада малко отшелник, но ще му се наложи да се срещне с мен.

Госпожа Модели кимнала, което пък било нейният начин да покаже несъгласие с мъжа си, макар че той не знаел това.

— А майката? Какво знаеш за нея?

— Твърде малко.

И докторът се замислил, а госпожа Модели продължила ръкоделието си. След четвърт час той й казал.

— Може би ти трябва да отидеш, Теодора? Майката може би ще иска да види по-скоро жена, отколкото мъж. Какво ще кажеш?

И така, три дни по-късно госпожа Модели пристигна в къщата и почука на предната врата. Изненадана, че никой не й отваря, тя се намръщи — в края на краищата беше пратила съобщение, че ще ги посети, защо никой не я очаква, и заобиколи отзад. Кухнята беше пуста — само три ябълки на масата, кафяви, сбръчкани, започващи да загниват, почерняла от мръсотия кърпа за съдове близо до мивката, пълна догоре с мръсни чинии, и прозорец, през който не би могло да се види почти нищо. Тя сви устни, усетила тежкия въздух, изправи рамене, хвана здраво дръжката на чантата си от коруба на костенурка, и се отправи на кръстоносен поход. Минаваше от стая в стая, за да търси Изабел, но по пътя си срещна само мръсотия, бедност и запуснатост, които се таяха навсякъде.

Мисус се изморяваше лесно и не можеше да се качва по стълбите както преди, очите й недовиждаха и тя често се заблуждаваше, че е почистила, или мислеше да почисти, а после забравяше. Освен това знаеше, че на никого не му пука, така че основното й усилие бе да нахрани децата. Къщата беше мръсна и прашна, а когато картинката веднъж се влоши, тя си остава такава с десетилетия. И когато един ден Чарли не можа да намери кошчето за хартия в кабинета си, той просто хвърли хартията на пода на мястото, където то обикновено стоеше. Скоро му дойде наум, че е много по-лесно да го изхвърля веднъж в годината, вместо всяка седмица.

Госпожа Модели никак не хареса онова, което видя. Тя се навъси при вида на наполовина спуснатите завеси и въздъхна, като видя потъмнялото сребро, тенджерите на стълбите и нотните листи, които бяха разхвърляни навсякъде по пода в коридора. В гостната тя се наведе машинално, за да вдигне една карта за игра, която лежеше на пода, но когато се огледа наоколо, за да потърси остатъка от тестето, изпадна в отчаяние — толкова голям беше безпорядъкът. Поглеждайки безпомощно картата, тя видя прахта, която я покриваше, и като придирчива чистофайница я обзе желание да я остави някъде. Нетърпеливо се огледа да открие подходящо място, искаше й се веднага да прекъсне контакта между чисто бялата си ръкавица и мръсната, прашна, лепкава карта за игра. Накрая сви рамене и я остави върху дръжката на кожения фотьойл, после излезе от стаята с облекчение.

Библиотеката изглеждаше малко по-добре. Тя също беше прашна и килимът бе изтъркан и протрит, но книгите си бяха по местата, което все пак беше нещо. И точно когато бе готова да повярва, че в това мръсно, разхвърляно, хаотично семейство е останало, макар и нищожно чувство за ред, тя мина покрай някакво импровизирано легло. Забутано в един тъмен ъгъл, между две лавици, на него имаше само едно пълно с бълхи одеяло и мръсна възглавница. На пръв поглед госпожа Модели го взе за леглото на котката. После, като го огледа по-добре, забеляза ъгълчето на някаква книга да се подава под възглавницата. Издърпа я оттам. Беше „Джейн Еър“.

От библиотеката госпожа Модели прекоси музикалната стая, където цареше същият безпорядък, който бе видяла навсякъде, откъдето бе минала. Тук мебелите бяха подредени по странен начин, сякаш да улеснят някаква игра на криеница. Един стол лежанка бе обърнат с лице съм стената, друг стол бе наполовина скрит от шкаф, който бе издърпан от мястото си под прозореца — имаше широка следа върху килима зад него, където прахта не бе толкова дебела и зеленият цвят се виждаше доста по-отчетливо. Върху пианото стоеше ваза с почернели, изсъхнали стъбла, а около нея в идеален кръг лежаха изсъхнали листенца. Госпожа Модели посегна към едно от тях и го взе, но то се натроши и остави гадно жълто-сиво петно между пръстите й.

Обезсърчена, тя се отпусна на стола пред пианото.

Жената на доктора не беше лоша жена, тя наистина вярваше, че Бог вижда всичко, което прави, и чува всичко, което казва. Беше добронамерена и се опитваше да изкорени гордостта, към която бе склонна.

Какво ли е минало през ума й, седнала там на стола пред пианото, гледайки втренчено в пространството? Това са хора, които не могат да поддържат дори цветята във вазата си! Нищо чудно, че децата им нямат добро поведение! Същността на проблема, изглежда, неочаквано й се разкри чрез умрелите цветя, и тя разсеяно, с отсъстващо изражение свали ръкавиците си и докосна пръсти до черните и сивите клавиши.

Звукът, който отекна в стаята, бе най-дрезгавият звук, който човек може да си представи. Това отчасти се дължеше на пианото, което бе запуснато, разстроено и неакордирано от много години. Обаче имаше и друга причина — немелодичният звук на инструмента беше придружен от нещо като виещо съскане, едно раздразнено, диво скърцане, като котка, чиято опашка е била настъпена.

Госпожа Модели бе изтръгната от мислите си и се разтрепери цялата. Когато чу воя, тя загледа пианото с невярващи очи и се изправи, сложила ръце на бузите си. В своето объркване само един кратък миг успя да види, че не е сама.

Защото там, от стола лежанка се изправи една слаба фигура в бяло…

Бедната госпожа Модели.

Тя нямаше време да прецени, че бялата фигура размахва цигулка и че инструментът бе запратен много бързо и с голяма сила към главата й. Преди да успее да реагира, цигулката влезе в контакт със скалпа й, тъмнината се спусна над нея и тя падна в безсъзнание на пода.

С ръце, разперени някак си по старчески, и с бялата носна кърпичка, все още затъкната в каишката на часовника й, тя изглеждаше така, сякаш в нея не бе останала и капчица живот. Малките облачета прах, които се вдигнаха от килима, когато падна върху него, се уталожиха отново.

Тя лежа там около половин час, докато Мисус на връщане от фермата, където бе ходила да събере яйца, не погледна случайно през вратата и не видя някаква тъмна купчина.

От фигурата в бяло нямаше никаква следа.

Докато възстановявах в паметта си историята и я записвах, гласът на мис Уинтър сякаш изпълваше стаята, както изпълваше и библиотеката. Тя имаше такъв маниер на говорене, който оставаше в паметта, и бе надежден като записващо устройство. Но когато произнесе думите „От фигурата в бяло нямало никаква следа“, тя направи пауза и сега аз също направих пауза. Моливът ми се поколеба малко над хартията, докато размишлявах какво се бе случило по-нататък.

До такава степен бях погълната от действието, че ми трябваше един миг, за да пренастроя и фокусирам погледа си от фигурата на жената на доктора към самата разказвачка. Когато го направих, бях поразена. Обикновената бледност на мис Уинтър бе заменена от грозен жълто-сив оттенък, а изправената й стойка, която винаги бе стегната, в този момент сякаш се бе приготвила за някакво невидимо нападение. Устата й трепереше и аз предположех, че е на прага да загуби битката да държи устните си стиснати в тънка линия и всеки миг потисканата гримаса ще изкриви лицето й.

Станах уплашено от стола си, но нямах представа какво трябва да направя.

— Мис Уинтър — възкликнах безпомощно. — Какво ви е?

— Моят вълк — стори ми се, че чух, но усилието да говори само разтрепери устните й. Тя затвори очи, опитвайки се да уравновеси дишането си. Точно когато реших, че трябва да изтичам да намеря Джудит, мис Уинтър възвърна контрола над себе си. Повдигането и спадането на гръдния й кош намаля, треморът върху лицето й изчезна и макар че все още беше бледа като смъртта, тя отвори очи и ме погледна.

— По-добре съм… — прошепна едва чуто.

Аз бавно се върнах на стола си.

— Стори ми се, че казахте нещо за някакъв вълк.

— Да. Черният звяр, който гризе костите ми винаги когато му се удаде случай. През повечето време той се спотайва в ъглите и зад вратите, защото се страхува от тях — тя показа белите хапчета на масичката до нея. — Но действието им е кратко. Вече е почти дванадесет и те са изморени. Той души във врата ми. До дванадесет и половина ще забие зъбите си и ще започне да ме яде. Това ще продължи до един, когато ще мога да взема друга таблетка и той ще бъде принуден да се върне в ъгъла. Ние винаги се дебнем, той и аз. Обаче всеки ден той подранява с пет минути, а аз не мога да взема таблетките си по-рано. Те остават същите на брой.

— Но сигурно докторът…

— Разбира се. Веднъж седмично, или веднъж на десет дни, той коригира дозата. Само че никога не е достатъчна. Докторът не иска да бъде човекът, който ще ме убие, нали разбирате. И така, когато дойде времето, вълкът ще бъде този, който ще ме довърши.

Тя ме погледна замислено.

— Таблетките са тук. И чашата с вода. Ако исках, бих могла да сложа край. Когато сама избера. Така че не ме съжалявайте. Избрала съм този път, защото имам работа да върша.

Кимнах.

— Добре.

— Така. Тогава да се захващаме и да я свършим. Докъде бяхме стигнали?

— До жената на доктора. В музикалната зала. С цигулката.

И ние продължихме работата си.

Чарли не беше свикнал да решава проблемите.

А той имаше проблеми. Много проблеми. Дупки в покрива, счупени рамки на прозорците, гълъби, разрушаващи таванските помещения, но Чарли пренебрегваше всичко. Може би просто не ги забелязваше. Когато наводненията станаха прекалено много и последствията от тях прекалено лоши, той просто затваряше стаята и започваше да използва друга. Къщата бе достатъчно голяма в края на краищата. Дали в своя бавно подвижен мозък Чарли осъзнаваше, че другите хора поддържат къщите си? Но, от друга страна, разрухата, унищожението бяха неговата естествена среда. Той се чувстваше у дома си сред тях.

Все пак жената на доктора, която лежеше като мъртва в музикалната стая, беше проблем, който не можеше да се подмине. Ако бе някой от нас, както и да е… Но външен човек! Това беше друг въпрос. Нещо трябваше да се направи, въпреки че Чарли нямаше представа какво да бъде то и затова гледаше вцепенено жената, докато тя потръпна с ръце и простена. Чарли може да беше глупав, но знаеше какво означава това. Задаваше се бедствие.

Мисус бе изпратила Джон-да-диг да повика доктора и той пристигна. За кратко изглеждаше, че предчувствието за надвисналата беда е преувеличено, защото се оказа, че жената на доктора не бе ударена лошо, нямаше дори сътресение. Тя отказа чашката бренди, прие чая и след малко вече се чувстваше добре.

— Беше жена — каза тя. — Една жена в бяло.

— Глупости — намеси се Мисус, изведнъж напълно сигурна и категорична. — В къщата няма никаква жена в бяло.

Сълзите в кафявите очи на госпожа Модели заблестяха, но тя бе непреклонна.

— Казвам ви, една жена, някаква неясна фигура, беше на лежанката. Тя чу пианото, стана и…

— Ти добре ли я видя? — попита доктор Модели.

— Не, само за един миг.

— Ето на! Виждате ли! Не може да бъде! — прекъсна я Мисус. — Тук няма никаква жена в бяло. Сигурно сте видяла дух.

Тогава за пръв път се чу гласът на Джон-да-диг.

— Хората казват, че в къщата има дух.

За миг цялата група погледна към счупената цигулка, захвърлена на пода, и всички си помислиха за подутината, която се бе оформила върху слепоочието на госпожа Модели. В този момент на вратата се появи Изабел. Слаба и стройна като върба, тя носеше бледожълта рокля; косата й бе разчорлена, а очите й, макар и красиви, бяха луди.

— Може ли това да е човекът, когото си видяла? — попита докторът.

Госпожа Модели се вгледа в Изабел. Колко нюанса делят бялото от светложълтото? Къде точно е границата между тънка и слаба? Доколко един удар в главата може да въздейства върху паметта на човека? Тя махна с ръка, сетне загледа зелените като изумруди очи и откри пълно съвпадение със спомена си. Поне така реши.

— Да. Това е човекът.

Мисус и Джон-да-диг тайно размениха един поглед.

Докторът в това време насочи вниманието си към Изабел. Той я огледа отблизо, внимателно и любезно, с тревога, скрита в очите му, докато й задаваше въпрос след въпрос. Когато тя отказваше да отговаря, той не се смущаваше, но когато отговаряше — дяволито, глуповато, нетърпеливо, — той слушаше внимателно и кимаше с глава, докато си водеше записки в бележника. Когато взе китката й, за да измери пулса, той смаян забеляза белезите и раните от вътрешната страна на ръката й.

— Тя сама ли си причинява това?

Мисус промърмори неохотно, но честно „Да“, а докторът сви устните си с безпокойство.

— Може ли говоря с вас, сър? — обърна се той към Чарли, който гледаше отнесено, но докторът го хвана здраво за лакътя и го поведе навън от стаята. — Да речем, в библиотеката?

Мисус и жената на доктора изчакаха в музикалната стая, като се преструваха, че не обръщат внимание на звуците, които идеха от библиотеката. Първо се чуваше един-единствен глас, спокоен и уравновесен. Когато той замлъкна, се чу викът „Не!“, „Не!“, а после пак ниският, монотонен и спокоен глас на доктора. После известно време не се чуваше нищо, а след това чухме протестите на Чарли, преди вратата да се отвори и докторът да излезе, сериозен и потресен. Зад него се понесе вой на отчаяние и безпомощност, но докторът само премига и дръпна вратата зад себе си.

— Ще уредя формалностите с приюта — каза на Мисус той. — Оставете транспорта на мен. В два часа удобно ли ще бъде?

Разстроена, тя кимна с глава.

В два часа в къщата пристигнаха трима мъже и поведоха Изабел към двуколката, която чакаше на алеята. Тя се настани покорно на седалката и не обърна внимание, че конете запрепускаха бързо.

Близначките безгрижно рисуваха кръгове с краката си в чакъла на алеята. Чарли стоеше на стълбите и гледаше след отдалечаващата се двуколка, докато тя се смали. Той имаше вид на дете, чиято любима играчка е била изтръгната от ръцете му и то не може да повярва — все още не! — че това наистина се е случило. Мисус и Джон-да-диг го наблюдаваха с безпокойство, очаквайки да настъпи моментът на осъзнаването.

Кабриолетът стигна до портата при къщичката на портиера и изчезна през нея. Чарли продължи да гледа втренчено отворените врати три, четири, пет секунди. После устата му се отвори. Тя приличаше на див отвор, конвулсивен и тръпнещ — дяволско гърло, което разкри гърчещия се език, сочната червенина на глътката му, следите от слюнка, набраздили тъмната кухина.

Ние наблюдавахме омагьосани, очаквайки ужасния звук, който щеше да се появи от зейналата уста, но звукът не бе готов да излезе. Няколко дълги секунди той се събираше, акумулираше се вътре в него, докато изпълни цялото му тяло. Най-накрая Чарли се свлече на колене на стълбите и викът излезе от него. Това не бе слонският рев, който очаквахме, а едно носово, заглушено пръхтене.

За миг момичетата вдигнаха очи от кръгчетата, който рисуваха, сетне се върнаха безучастно към играта си. Джон-да-диг стисна устни, обърна се и се запъти към градината и работата си. Мисус отиде при Чарли, сложи ръка на рамото му и се опита да го накара да се прибере в къщата. Но той беше глух за думите й и само смъркаше и писукаше като обиден ученик.

И това беше всичко.

Това беше всичко? Думите странно смекчаваха изчезването на майката на мис Уинтър. Беше съвсем ясно, че тя не мислеше за родителските качества на Изабел: думата „майка“, изглежда, липсваше от речника й. И това бе напълно разбираемо: от всичко, което чух, става ясно, че на Изабел са й липсвали всякакви майчински чувства. Но коя бях аз, че да съдя за отношенията на другите хора с техните майки?

Затворих книгата, пъхнах молива в спиралата на бележника си и станах.

— Ще бъда тук след три дни — напомних. — Ще се върна в четвъртък.

И я оставих сама с нейния вълк.

Кабинетът на Дикенс

Приключих със записването на последния разказ. Бях изхабила цяла дузина моливи и се заех да ги подостря — един по един пъхах върха им в острилката. Ако въртите острилката бавно и равномерно, понякога може да получите спирала от къдрава стърготина, която се извива и клатушка по целия си път до кошчето за хартия. Но тази вечер бях изморена и стърготините се чупеха под собствената си тежест.

Мислех си за историята, която чух. Таях топли чувства към Мисус и Джон-да-диг. Чарли и Изабел ме изнервяха. Докторът и жена му имаха искрени мотиви, но подозирах, че тяхната намеса в живота на близначките нямаше да донесе нищо добро.

Самите близначки ме озадачаваха. Знаех какво мислят другите хора за тях. Джон-да-диг смяташе, че не могат да говорят правилно; Мисус вярваше, че не разбират живите хора; селяните бяха убедени, че нещо в главите им не е наред.

Онова, което не знаех, а то бе повече от странно, беше какво мисли самата мис Уинтър. Разказвайки своята приказка, тя бе като светлина, която осветяваше всичко, с изключение на себе си. Тя бе изчезващата точка в сърцето на разказа. Тя казваше „те“, по-рядко казваше „ние“; липсата на „аз“ ме смущаваше.

Знаех какво щеше да ми отговори, ако я попитам.

— Госпожице Лий, ние сключихме споразумение.

Вече й бях задавала въпроси за един или два детайла от историята и въпреки че от време на време тя отговаряше, когато не искаше да го направи, ми напомняше първата ни среща.

— Без измами, без прескачане напред. Без въпроси. Дълго време се примирявах с положението, но същата онази вечер се случи нещо, което хвърли известна светлина по въпроса.

Подредих бюрото си и започнах да си стягам багажа, когато на вратата се почука. Отворих и видях Джудит в коридора.

— Мис Уинтър пита дали имате време да се видите с нея за малко.

Не се съмнявах, че това беше учтивият превод на Джудит на много по-грубото „Доведи госпожица Лий“. Довърших сгъването на блузата си и слязох в библиотеката.

Мис Уинтър седеше в обичайното си положение на обичайното си място. Огънят в камината гореше, но въпреки това стаята тънеше в тъмнина.

— Бихте ли искали да светна? — попитах от прага.

— Не — отговорът й дойде от разстояние, така че прекосих пътеката между лавиците, за да отида до нея. Капаците бяха отворени и тъмното, осеяно със звезди небе се отразяваше в огледалата.

Когато я приближих, на танцуващата светлина от камината видях, че мис Уинтър бе объркана. Аз седнах мълчаливо до успокояващата топлината на огъня и се загледах в нощното небе. Мина почти четвърт час в мълчание, а аз търпеливо чаках.

Най-накрая тя проговори.

— Виждали ли сте онзи портрет на Дикенс в кабинета? Мисля, че художникът се казва Бас. Имам някъде една репродукция от него, ще я потърся за вас. Както и да е. Дикенс е изобразен, бутнал стола си назад от бюрото и дреме, очите му са затворени, брадата му опира в гърдите. Носи чехли. Около главата му се въртят и плуват като цигарен дим из въздуха книгите му: някои са се струпали над листовете хартия върху бюрото, други се носят зад него или се спускат надолу, сякаш вярват, че са в състояние да стъпят на краката си на пода. И защо не? Те са представени със същите ясни линии, както и самият автор, така че защо да не бъдат истински като него! Те са по-истински, отколкото книгите по лавиците, загатнати само с едва видими щрихи тук и там, които на места избледняват и се стопяват в призрачното нищо.

Сигурно се чудите защо ви говоря за тази картина. Помня я така добре, защото тя изобразява начина, по който преживях живота си. Аз затворих вратата си за света, изолирах се в кабинета си само с хората, създадени от моето въображение. Почти шейсет години подслушвах безнаказано живота на хора, които не съществуват. Надничах безсрамно в сърцата и тоалетните им. Навеждах се над раменете им, за да следвам движенията на пачите пера, докато те пишеха своите любовни писма, завещания и признания. Наблюдавах как любовниците се любят, как убиецът убива, как децата играеха на ужким нещата, които си представяха. Затвори и бордеи отваряха вратите си за мен; галеони и камилски кервани ме пренасяха през морета и пясъци; столетия и континенти падаха по мое нареждане. Шпионирах злодеянията на могъщите и свидетелствах за благородството на бедните и слабите. Навеждах се толкова ниско над спящите в техните легла, че те можеха да почувстват дъха ми върху лицата си. Виждах сънищата им.

Кабинетът ми е пълен с образи, очакващи да бъдат написани. Измислени хора, нетърпеливи за живот, които ме дърпат за ръкавите и викат: „Аз съм следващият! Хайде! Мой ред е!“ Трябва да избирам. А веднъж избера ли, другите си лягат кротко за десет месеца или година, докато стигна до края на историята и врявата започва отново.

И все пак често през всички тези години вдигах главата си от страницата — в края на приказката или за кратка пауза на размисъл, след някоя смъртна сцена или просто понякога само за да потърся най-правилната, най-точната дума и виждах едно лице зад тълпата. Едно познато лице. Бледа кожа, червена коса, сериозни зелени очи. Знаех абсолютно точно коя е тя и все пак бях изненадана да я видя. Всеки път тя успяваше да ме изненада, да ме хване неподготвена, когато бях беззащитна. Често отваряше уста, за да ми проговори, но от десетилетия бе твърде далеч, че да я чуя. И освен това скоро свикнах дотолкова с нейното присъствие, че можех да извърна погледа си и да се престоря, че не съм я забелязала. Мисля, че тя не разбра това.

Хората се чудят какво ме прави толкова плодовита. Ами ще кажа: тя е причината. Заради нея. Ще започна нова книга пет минути след като съм завършила последната, защото, ако вдигна очи от бюрото си, това значи да срещна нейните очи.

Годините минаваха, броят на моите книги в книжарниците растеше. И постепенно тълпата от персонажи, плуващи във въздуха на моя кабинет, започна да оредява. С всяка книга, която бях написала, врявата от гласове ставаше все потиха, чувството за суетня в главата ми намаляваше. Лицата, настояващи за внимание, изчезваха, но винаги в края на групата и все по-близо с всяка завършена книга стоеше тя. Тя неизменно беше там. Момичето със зелените очи. Тя очакваше мен.

Дойде денят, в който написах последния ред на моята последна книга. Написах последното изречение и поставих последната точка. Знаех какво следва. Моливът се плъзна от ръката ми и аз затворих очи.

— Е! — чух я да казва, или може би това бях аз. — Сега вече сме само ние двете.

Поспорих малко с нея.

— Това никога няма да стане — казах й. — Беше толкова отдавна. Бях само дете. Забравила съм — макар че само си измислях тези оправдания.

— Но аз не съм забравила — отвърна ми тя. — Помниш ли, когато…

— Дори аз разпознавам неизбежното, когато го видя. Помня.

Слабото вибриране във въздуха утихна. Обърнах очи към мис Уинтър. Нейните зелени очи гледаха в една точка на стаята, сякаш всеки момент щеше да види детето със зелените очи и медночервената коса.

— Момичето сте вие.

— Аз? — погледът на мис Уинтър бавно се отмести от призрачното дете и се насочи към мен. — Не, тя не е аз. Тя е… — сякаш се поколеба. — Тя е някой, който бях някога. Детето престана да съществува преди много, много време. Животът й свърши една нощ в пожара така сигурно, все едно че загина в пламъците. Човекът, когото гледате пред вас сега, е нищо.

— Но вашата кариера… приказките… романите…

— Когато човек е нищо, той си измисля. Това запълва празнотата.

След това мис Уинтър потъна в мълчание, наблюдавайки огъня. От време на време почесваше разсеяно ръката си.

— Вашето есе за Жулс и Едмънд Ландиер — започна след малко тя.

Аз се обърнах неохотно към нея.

— Какво ви накара да ги изберете като тема? Трябва да сте проявили някакъв особен интерес? Някакво лично привличане?

Поклатих глава.

— Нищо специално.

И тогава остана само мълчанието на звездите и пукането на съчките в огъня.

Трябва да бе минало около час, когато пламъците утихнаха и тя проговори за трети път.

— Маргарет — сигурна съм, че за пръв път ме нарече на малко име. — Когато тръгнете утре…

— Да?

— Ще се върнете, нали?

Беше ми трудно да преценя изражението й в премигващата, умираща светлина на огъня. Беше ми също толкова трудно да кажа доколко треперенето на гласа й беше вследствие на умората и болестта. Но в мига преди да отговоря „Да, разбира се, че ще се върна“, ми се стори, че мис Уинтър беше уплашена.

На другата сутрин Морис ме заведе на гарата и аз взех влака на юг.

Справочниците

Къде другаде да започна своето разследване, освен вкъщи, в книжарницата?

Бях омагьосана от старите справочници и алманаси. Откакто бях дете, всеки миг на отегчение, на безпокойство или на страх ме отвеждаше до тези лавици, да се поровя в страниците с имена, дати и анотации. Между техните корици, в няколко брутално невзрачни реда, бяха събрани безброй изминали животи. Това беше един свят, в който мъжете бяха баронети, епископи или министри в парламента, а жените бяха техните съпруги и дъщери. Нямаше нищо, което да подскаже дали тези мъже са хапвали бъбреци на закуска, кого са обичали и кой от страховете им е придобивал форма в мрака, когато са духнели пламъка на свещта през нощта. Нямаше нищо лично. Каква бе онази сила, което ме мотивираше да се ровя в тези оскъдни данни за живота на умрелите? Само това, че са били хора, че са живели, а сега са мъртви.

Докато ги четях, в мен се зараждаше възбуда. Онази част от мен, която вече бе преминала от другата страна, се събуждаше и ме галеше.

Никога не обясних на никого защо алманасите означават толкова много за мен; дори не признах, че ги харесвам. Но баща ми забеляза моето предпочитание и когато се появяваха на търговете, той правеше всичко възможно да ги купи. Така че имахме събрана пълна колекция за всички знаменити покойници в страната от много поколения назад и сега те се наслаждаваха на своето спокойствие в отвъдното върху лавиците на втория етаж. В моята компания.

Седях на втория етаж, свита в прозоречната ниша, и отгръщах страниците с имена. Намерих дядото на мис Уинтър — Джордж Ейнджълфийлд. Той не бе баронет, нито министър, нито епископ, но все пак фигурираше. Фамилията имаше аристократични корени — някога са имали и титла, но няколко поколения по-рано в семейството имало разцепление. Титлата бе отишла на една страна, а парите и собствеността на друга. Дядото бе от страната на собствеността. В алманасите се проследяваха само титулуваните особи, но все пак връзката бе достатъчно близка, за да си заслужи включването. Така че там пишеше: Ейнджълфийлд Джордж, дата на раждане, резиденция Ейнджълфийлд Хаус в Оксфордшир; женен за Матилд Моние от Реймс, Франция; един син, Чарли. Проследявайки името му в алманасите от по-късни години, едно десетилетие по-нататък открих добавка: син Чарли и дъщеря Изабел. След още малко прелистване на страниците намерих потвърждение за смъртта на Джордж Ейнджълфийлд и след като я потърсих като Марч, Роланд, открих и сватбата на Изабел.

За момент ми стана смешно — бях изминала целия път до Йоркшир, за да чуя историята на мис Уинтър, когато през цялото време тя е била тук, в алманасите. Но тогава се замислих — какво доказваше тази следа? Единствено и само, че хора като Джордж и Матилд и техните деца Чарли и Изабел са съществували. Нямаше нищо, което да докаже, че мис Уинтър не бе открила тези хора по същия начин като мен, чрез ровене в книгите. Тези справочници можеха да бъдат намерени навсякъде в библиотеките. Всеки, който искаше, можеше да ги прегледа. Защо тя да не е изкопала имената и датите и да не е скалъпила около тях една история за свое собствено забавление?

Покрай съмненията имах и още един проблем. Роланд Марч бе умрял и с неговата смърт следата за Изабел се губеше. Светът на алманасите беше странен. В реалния свят семействата, фамилиите се разклоняваха като дървета, кръвта, смесена чрез браковете, преминаваше от едно поколение в друго, създавайки още по-широка мрежа от връзки. Титлите, от друга страна, преминаваха от един човек на друг и това бе онази тясна, линейна прогресия, която алманахът обичаше да осветлява. От всяка страна на линията на титлата стояха няколко по-малки братя, племенници, братовчеди, които бяха достатъчно близо, че да попаднат в обсега на справочника. Това бяха мъже, които са могли да бъдат лордове и баронети. И въпреки че не бе казано, това бяха мъже, които все още можеха да станат такива, ако се случеше някаква трагедия или основната линия на титлата бъдеше прекъсната. Но след няколко разклонения на родословното дърво имената изпадаха и се стопяваха. Никакви комбинации от корабокрушение, чума и земетресение не бяха достатъчно могъщи, за да издигнат тези трети братовчеди до титлата. Алманахът имаше своите ограничения. Така беше и с Изабел. Тя беше жена; децата й бяха момичета; съпругът й (той не беше лорд) беше мъртъв; баща й (също не беше лорд) беше мъртъв. Ето защо алманахът я отрязваше и нейните бебета изчезваха, отплуваха някъде встрани; тя и те попадаха в огромния океан от обикновени люде, чиито раждане, смърт и сватби, както и техните любови, страхове и предпочитания за закуска, са прекалено незначителни, че да заслужат съхраняване за паметта на поколенията.

Чарли обаче беше мъж. Алманахът можеше да се протегне (просто ей така) и да го включи в себе си, макар че незначителността вече хвърляше своята сянка върху него. Информацията беше оскъдна. Име: Чарли Ейнджълфийлд. Роден еди-кога си. Живял в Ейнджълфийлд Хаус. Неженен. Не бе умрял. От гледна точка на алманаха тази информация бе достатъчна и задоволителна.

Вземах том след том и откривах отново и отново същия само загатнат полуживот. С всеки нов том си мислех: това ще да е годината, когато ще го изхвърлят. Но с всяка следваща година той продължаваше да присъства в алманаха — все още Чарли Ейнджълфийлд, все още в Ейнджълфийлд Хаус и все още ерген. Отново си помислих за онова, което мис Уинтър ми бе казала за Чарли и за сестра му, и хапейки устни, мислех какво означаваше неговото ергенство.

И тогава открих нещо изненадващо, когато трябва да е бил към края на четиридесетте си години. Отново името, датата на раждане, мястото на пребиваване и едно странно съкращение — ЮСА, каквото никога преди не бях забелязала.

Потърсих в таблицата за съкращения. ЮСА означаваше юридически смъртен акт.

Връщайки се към мястото, където бяха данните за Чарли, втренчено и дълго гледах листа, мръщейки се, сякаш ако гледах достатъчно дълго в структурата на хартията или във водния знак, щеше са се появи и разкритието на мистерията.

През тази година той е бил обявен юридически, законно, легално за мъртъв. Доколкото разбирах, един юридически смъртен акт беше документ, който се издаваше, когато някое лице изчезне, и след известно време на семейството му, главно поради причини, свързани с наследство, се позволява да го приеме за мъртъв, макар че за това няма доказателства, нито труп. Струва ми се, бях чувала някъде, че човекът трябва да е в неизвестност седем години, за да бъде обявен за юридически мъртъв. Той може да е умрял по всяко време през този период. Може дори да не е умрял, а само да си е отишъл, да е загубил паметта си или да се скита по света, далеч от всеки, който някога го е познавал. Мъртъв според закона, което не означаваше непременно, че е умрял. Какъв начин на живот беше това, зачудих се, който може да приключи по толкова неясен, незадоволителен начин? ЮСА.

Затворих справочника, върнах го на мястото му на лавицата и слязох в магазина да си направя какао.

— Какво знаеш за юридическите процедури, които трябва да се предприемат, за да се обяви някой човек за мъртъв? — попитах баща си, докато стоях над тенджерката с мляко на печката и го пазех да не изкипи.

— Не повече от теб, струва ми се.

Сетне той се появи на прага и ми подаде една от нашите карти за клиенти с кучешки ушички.

— Това е човекът, когото можеш да попиташ. Пенсиониран професор по право. Сега живее в Уелс, но идва тук всяко лято, за да чете и да се разхожда край реката. Хубав човек. Защо не му пишеш? Същевременно може да го попиташ дали иска да запазя тази Justitiae Naturalis Principia за него.

Когато приготвих какаото си, се върнах към справочника, за да видя какво друго можех да прочета за Роланд и за неговото семейство. Чичо му беше художник любител и когато отидох в частта „История на изкуството“, за да проследя тази линия, открих, че негови портрети, които сега се приемаха за посредствени, за кратък период от време са били на гребена на вълната. Много модерни. В книгата на Мортимър Портрети от Английската провинция беше включена репродукцията на един много ранен портрет на Левис Антъни Марч, наименуван „Роланд, племенник на художника“. Беше странно да гледам лицето на едно момче, което все още не беше станало мъж, и да търся в него чертите на една стара жена — неговата дъщеря. Няколко минути изучавах портрета, неговата плът, чувствените черти, лъскавата руса коса, мързеливия наклон на главата.

Сетне затворих книгата. Това си беше чиста загуба на време. Цял ден и цяла нощ да гледах, пак нямаше да намеря никаква следа от близначките, за които се предполагаше, че той е баща им.

В архивите на „Банбъри Хералд“

На следващия ден взех влака за „Банбъри“, за да посетя офисите на вестник „Банбъри Хералд“.

Един млад мъж ми показа къде са архивите. Думата „архив“ може да звучи твърде внушително за някой, който не е имал работа с тях, но за мен, която от години прекарвах ваканциите и свободното си време в подобни места, не бе изненада да ми покажат нещо, което всъщност бе един голям шкаф без стъкла в мазето.

— Интересува ме пожар в „Ейнджълфийлд Хаус“ — обясних накратко — преди шейсет години.

Момчето ми показа лавицата, където бяха наредени вестниците от този период.

— Ще вдигна кутиите вместо вас, става ли?

— И подвързаните статии също от преди четиридесет години, но не съм сигурна коя точно година.

— Подвързаните статии? Не знаех, че тук има такива — той премести стълбата, взе друга купчина кутии и ги сложи до първата върху дългата маса под ярката лампа.

— Заповядайте — рече бодро и ме остави сама.

Пожарът в Ейнджълфийлд, както научих, е бил причинен най-вероятно от инцидент. Не бе необичайно явление хората да трупат гориво в запас и точно това била причината пожарът да се разрасне толкова бързо. В къщата нямало никой, освен двете племенници на собственика, които се измъкнали невредими и били откарани в болницата. Самият собственик, изглежда, бил в чужбина. („Изглежда бил…“ почудих се аз. Отбелязах си датите: забелязах, че трябваше да минат още шест години, за да го обявят за ЮСА.) Колоната завършваше с няколко коментара върху архитектурната стойност на къщата и бе отбелязано, че в сегашното й състояние тя не била възможна за обитаване.

Копирах статията и прехвърлих заглавията на следващите броеве, в случай че имаше продължение, но не намерих нищо. Тогава оставих вестниците и се захванах с другите кутии.

„Кажете ми истината“ — беше казал той, младият мъж в старомоден кафяв костюм, който бе интервюирал Вида Уинтър за „Банбъри Хералд“ преди четиридесет години. И тя никога не бе забравила неговите думи.

От интервюто нямаше никаква следа. Нямаше нищо, което би могло да се нарече подвързани статии. Единственото литературно издание бяха случайно подвързани интервюта под заглавия „Може би искате да прочетете…“ от някаква критичка на име госпожица Дженкинсън. Очите ми на два пъти се спряха върху името на мис Уинтър. Беше ясно, че въпросната госпожица чете и харесва романите й. Оценката й бе ентусиазирана и точна, макар и изразена доста ненаучно. Но беше ясно, че тя никога не се е срещала с авторката и също толкова ясно, че не е мъжът с кафявия старомоден костюм.

Затворих последния вестник и го сгънах прилежно в кутията му.

Мъжът в кафявия костюм беше измислица. Начин да ме примами. Мухата, която рибарят закача на кукичката. Това можеше да се очаква. Вероятно потвърждението за съществуването на Джордж и Матилд, на Чарли и Изабел бе онова, което бе събудило надеждите ми. Те поне са били истински хора, мъжът в кафявия костюм не беше.

Сложих шапката и ръкавиците си и напуснах офиса на „Банбъри Хералд“. Докато вървях по зимните тротоари в търсене на кафене, си спомних писмото, което мис Уинтър ми изпрати, и думите на мъжа в кафявия костюм. Значи и мъжът в кафявия костюм беше само фрагмент от нейното въображение. Тя беше разказвачката на приказки, нали така? Тя бе човекът, който ги измисляше. Човекът, който скалъпваше фабулата. Лъжецът. А молбата, която ме мотивира: „Кажете ми истината“ бе на човек, който дори не съществуваше, не беше реален.

Нямах думи. Беше ми трудно да си обясня горчивината на моето разочарование.

Руините

Качих се на един автобус от Банбъри.

— Ейнджълфийлд ли? — попита ме шофьорът. — Нямаме маршрут дотам. Вече не. Когато бъде построен хотелът, може би пак ще пътуваме.

— Нима там се строи?

— Някаква стара съборетина, която разрушиха. Ще я правят модерен хотел. Може би тогава ще пуснат и автобус за персонала. Но засега най-доброто, което можете да направите, е да слезете при „Хеър и Хаундс“14 на Чинес Роуд и да вървите пеша. Около миля е, доколкото мога да пресметна.

Нямаше нищо интересно в село Ейнджълфийлд. Една-единствена улица, чиято дървена табела казваше с логична простота — „Улицата“. Подминах дузина вили, построени на двойки. Тук-там имаше отличителни белези — голямо тисово дърво, детска люлка, дървена пейка, но по-голяма част от къщите със спретнатите си красиви покриви от слама, с белите триъгълни фронтони и семплата, сдържана артистичност на тухлите си приличаха със съседните като две капки пода.

Прозорците им гледаха към нивите, оградени с плетове и огради и тук-там нашарени с дървета. По-надалеч се виждаха овце и крави, после рядка горичка, зад която според моята карта се простираше еленовият парк. Всъщност трябва да подчертая, че не видях никаква следа от човешко присъствие, докато не стигнах до сградата, в която се помещаваха пощата и смесеният магазин.

Две деца, облечени с жълти мушами, излязоха от магазина и затичаха по пътя към майка си, която бе спряла пред пощенската кутия. Тя беше дребна, светлокоса жена, която се опитваше да залепи марките върху пликовете, без да изпусне вестника, който държеше под мишницата си. По-голямото дете — момченце, посегна да хвърли опаковката от бонбона си в кошчето, което бе до пощенската кутия. То се наведе да вземе опаковката и на сестра си, но тя се възпротиви.

— Аз също мога! Мога и сама!

Момиченцето се надигна на пръсти, протегна ръчичка, пренебрегвайки протестите на брат си, хвърли хартийката към зейналата уста на кошчето. Вятърът я подхвана и я понесе по улицата.

— Видя ли! Казах ти!

Двете деца се обърнаха и се хвърлиха едно към друго, сетне внезапно спряха, защото ме видяха. Два руси бретона падаха над две двойки еднакви кафяви очи. Две устенца се отвориха от изненада. Не бяха близнаци, не. Но със сигурност бяха родени едно след друго. Спрях да взема хартийката и им я подадох. Момиченцето пристъпи напред, понеже искаше да я вземе. Брат й, по-внимателен и предпазлив, протегна ръка, да й препречи пътя, и извика „Мамо!“

Светлокосата жена погледна, за да види какво става.

— Няма нищо, Том. Остави я да я вземе.

Момиченцето взе хартийката от ръката ми, без да ме погледне.

— Кажи благодаря — извика майка й.

Децата го направиха с доста тихи гласчета, сетне се обърнаха и изтичаха. Този път жената вдигна дъщеря си, за да стигне до кошчето, оглеждайки фотоапарата ми със скрито любопитство.

Ейнджълфийлд не беше място, където бих могла да остана незабелязана.

Тя ми отправи една доста резервирана усмивка.

— Приятна разходка — каза и се обърна да последва децата си, които вече тичаха надолу по улицата.

Аз ги гледах как се отдалечават.

Децата тичаха и се въртяха, сякаш бяха свързани с невидима нишка. Те сменяха посоката най-неочаквано, правеха непредвидими промени в скоростта, но всичко ставаше с телепатична синхронизация. Това беше истинска, безхитростна и перфектна близост. Бих искала да ги погледам по-дълго, но се опасявах, че може да се обърнат и да ме хванат, че ги наблюдавам, затова си тръгнах.

След неколкостотин ярда пред мен се появи къщичката на вратаря. Двете крила на желязната порта не само че бяха затворени, но бяха като заварени към земята и едно към друго чрез виещите се филизи на дивия бръшлян, който се промушваше и излизаше през дупките на сложната като плетка метална врата. Над нея се извисяваше бледа каменна арка, страните й се разширяваха и преминаваха в две малки едностайни постройки с прозорци. На единия от прозорците бе прикрепено парче хартия. Закоравелият непоправим читател, каквато бях аз, не можеше да устои на изкушението: прекрачих през високата мокра трева, за да прочета какво пише. Това обаче бе призрачна бележка. Беше останало цветното лого на строителна компания, но под него имаше само две бледосиви петна с формата на снимки и едно малко по-тъмно, но не съвсем — следа от подпис. Имаше формата на нещо написано, но значението му бе заличено от месеците слънце.

Приготвих се да вървя доста дълго покрай стената, за да открия начин да вляза вътре. Но направих само няколко стъпки и стигнах до малка вратичка в стената, която бе затворена с най-обикновено резе. За секунда се озовах вътре.

Някога алеята е била посипана с чакъл, но сега камъчетата под краката ми бяха разпръснати и размесени с пръст и поникнала трева. Нейният дълъг завой водеше към малка каменна църква с покрита портика към църковния двор, сетне завиваше в друга посока зад обсега на дърветата и храстите, които скриваха изгледа. Двете страни на алеята бяха гъсто обрасли; клонките на различни храсти се бореха за пространство, а в краката им треви и плевели се промъкваха във всяко празно местенце, което можеха да открият.

Запътих се към църквата. Възстановена по времето на кралица Виктория, тя бе запазила скромността на средновековния си произход. Беше малка и спретната, острият връх на кулата й сочеше към небето, без да се опитва да пробие дупка в него. Църквата бе разположена във върха на чакълестия завой; когато отидох по-наблизо, окото ми бе привлечено от перспективата, която се разкри пред мен от другата й страна. С всяка измината стъпка изгледът се разширяваше все повече и повече, докато накрая пред мен изникна една бледолика каменна маса, която бе Ейнджълфийлд Хаус. И аз спрях като закована на пътя.

Къщата стоеше пред мен под неочакван ъгъл. Пристигайки откъм алеята, човек се озоваваше пред ъгъла й и въобще не му ставаше ясно коя страна е предната. Сякаш къщата е знаела, че трябва да посреща гостите с лице, но в последната минута не е могла да устои на импулса да се обърне и да погледне към еленовия парк и горите в края на терасите.

В резултат на това посетителят не биваше посрещнат с приятелска усмивка за добре дошъл, а с едно студено и враждебно рамо.

Чувството за несръчност се усилваше и задълбочаваше и от други аспекти на нейната външност. Тя имаше несиметрична конструкция. Три огромни ниши, всяка една с височината на четири етажа, изпъкваха по тялото й; техните дванадесет високи и широки прозореца предлагаха единствения ред й хармония на фасадата. В останалата част прозорците бяха подредени без всякакъв ред, всеки беше различен, никой не бе на същото ниво като съседния, независимо дали отляво или отдясно, отгоре или отдолу. Над третия етаж една балюстрада се опитваше да обедини несъответстващата архитектура в едно цяло, но някъде стърчеше камък, хлътваше частична ниша, неочаквано и не намясто се появяваше прозорец; неразборията изчезваше само за да започне отново от другата страна. Над балюстрадата се издигаше неравен покрив от кули, кулички, бойници и комини с цвят на мед.

Съборетина? Руини? Повечето златисти камъни изглеждаха толкова чисти и свежи, както в деня, в който са били докарани от кариерата. Разбира се, сложната каменна изработка на куличките и бойниците изглеждаше разбита, балюстрадата на някои места се бе изкривила, но въпреки това къщата трудно можеше да се нарече руина. Когато я видях, със синьото небе зад нея, с птиците, които летяха около кулите й и зелената трева наоколо, никак не ми беше трудно да си представя мястото обитаемо и населено с хора.

После сложих очилата си и осъзнах, че прозорците бяха слепи, нямаха стъкла, а рамките им бяха изгнили или изгорели. Онова, което бях взела за сенки над прозорците от дясната ми страна, бяха следи от пожар. А птиците, които се виеха в небето, не слизаха с пикиращ полет надолу зад сградата, а направо влизаха в нея. Къщата нямаше покрив. Това не бе къща, а черупка.

Отново свалих очилата си и сцената се превърна пак в недокоснатия дом Ейнджълфийлд. Можеше ли човек да добие чувството за надвиснала заплаха, ако небето бе боядисано във виолетово и луната неочаквано бе закрита от облаци? Вероятно. Но на фона на днешната безоблачна синева сцената беше съвсем невинна.

Една бариера бе препречила алеята. Към нея имаше прикрепена бележка. Внимание. Опасност. Стойте надалеч. Забелязвайки в оградата връзката, където секциите са били свързани една към друга, аз преместих един панел, промуших се вътре и го придърпах зад себе си.

Заобикаляйки студеното рамо на къщата, отидох пред лицето й. Между първата и втората ниша шест широки ниски стъпала водеха към двойна врата с ламперия. Стъпалата граничеха с двойка ниски пиедестали, върху които стояха две гигантски котки, направени от някакъв тъмен, гладък и лъскав материал. Тяхната анатомия бе така убедително изработена, че прекарвайки пръстите си върху едната, почти очаквах да почувствам козината й и бях стресната от студената твърдост на камъка.

Прозорецът на приземния етаж в третата ниша беше маркиран от тъмните езици на огъня. Кацнала на едно голямо парче от паднала зидария, аз се издигнах достатъчно, за да надникна вътре. Онова, което видях, ми причини дълбоко безпокойство. Имаше нещо универсално, нещо познато в цялата концепция на стаята. Макар моята спалня над книжарницата, моята детска спалня в къщата на родителите ми и спалнята ми при мис Уинтър да бяха съвсем различни, те споделяха известни елементи, които остават постоянни за всички спални и при всички хора. Дори едно временно жилище има нещо над главата си, което да го предпазва от капризите на времето, място, където човек да влезе, да се движи и да си отиде, и нещо, по което да определи разликата между вътре и вън. Тук нямаше нищо подобно.

Гредите бяха паднали, някои само в единия си край, така че пресичаха пространството диагонално и стигаха до купчините от зидария, дървения и други невъзможни за определяне материали, които пълнеха стаята до нивото на прозореца. Стари гнезда на птици бяха закрепени под всякакви ъгли и във всякакви кътчета. Сигурно птиците бяха донесли семената; снегът и дъждът им бяха помогнали и под благотворното влияние на слънчевата светлина те кой знае как бяха избуяли в тази развалина. Растенията бяха навсякъде: видях кафявите зимни стъбла на будлеята15, по-старите растения се протягаха нагоре, за да стигнат до светлината.

Бръшлянът се катереше по стените като шарка на тапет. Аз проточих врат и погледнах нагоре — беше като в тъмен тунел. Четирите високи стени все още бяха цели и непокътнати, но вместо таван имаше само четири дебели греди, разположени несиметрично, зад тях много празно пространство преди други няколко греди, и така отново и отново. В края на тунела имаше светлина. Небето.

Нито призрак, нито дух би оцелял тук.

Беше почти невъзможно да си представя, че някога е имало драперии, дамаски, мебели, картини. Че полилеи са осветявали онова, което днес бе осветено от небето. Каква е била тази стая — гостна, музикална зала, трапезария?

Огледах купищата боклуци, натрупани в стаята. В бъркотията на непознаваемите неща, които някога са били дом, нещо привлече вниманието ми. Отначало го взех за полупаднала греда, но не бе достатъчно дебела. И сякаш бе прикрепена към стената. Имаше и още едно. И още едно. На регулярни интервали тези дълги дървета сякаш имаха връзки, както ако други парчета дърво някога са били прикрепени към тях под прав ъгъл. Всъщност в ъгъла имаше едно от тях, там, където другите секции все още съществуваха.

Изведнъж в съзнанието ми просветна.

Тези греди бяха лавици. Тази джунгла от природа и разрушена архитектура беше библиотека.

В един миг се покатерих през прозореца без стъкла.

Внимателно си проправих път, опитвайки пода при всяка своя стъпка. Вгледах се в ъглите и в тъмните пукнатини, но там нямаше книги. Нищо от онова, което бях очаквала — те никога не биха оцелели при тези обстоятелства. Но не можех да си наложа да спра търсенето.

За няколко минути се концентрирах върху правенето на снимки. Снимах ослепелите прозоречни дупки без стъкла, снимах дървените талпи, които са били използвани, за да държат книгите, снимах тежката дъбова врата в нейната масивна рамка.

Опитвайки се да направя най-хубавата снимка на огромната каменна камина, се извих от кръста, леко накланяйки се встрани, и тогава спрях. Преглътнах, отбелязвайки слабото ускоряване на пулса си. Чух ли нещо? Или почувствах? Нима нещо се движеше дълбоко под натрупаните в краката ми отломъци? Не. Нямаше нищо. Въобразявах си глупости. Продължих да избирам внимателно пътя си до края на стаята, където имаше дупка в зидарията, достатъчно голяма, за да мога да престъпя през нея.

Попаднах в главния коридор. В единия му край бе солидната двойна врата, която бях видяла отвън. Стълбището, направено от камък, бе устояло на пожара. То представляваше широка, вита лента, водеща нагоре, парапетът и балюстрадите, на която сега бяха обвити в бръшлян. Здравите солидни линии на неговата архитектура бяха изключително чисти: то представляваше една грациозна крива, която в основата си се разширяваше в подобна на раковина спирала. Един модерен апостроф с главата надолу.

Стълбището водеше към галерия, която някога сигурно е заемала цялата ширина на входното пространство. Другата стена беше почти цяла. Следи от перила покрай галерията и после коридор. Един таван, целият опушен, но цял под, дори врати. Това бе първата част от къщата, която не бе напълно унищожена. Изглеждаше като място, където можеш да живееш.

Направих няколко бързи снимки и тогава, опитвайки и проверявайки всяка нова дъска под краката си, преди да стъпя върху нея с цялата си тежест, се придвижих предпазливо по коридора.

Първата врата се отвори към истинска пропаст, клони и синьо небе. Никакви стени, таван, под, нищо. Просто чист, свеж въздух.

Дръпнах вратата, за да я затворя, и продължих по коридора, решена да не се страхувам от опасностите, които криеше мястото. Внимателно пристъпвайки, стигнах до втората врата. Завъртях дръжката й и я оставих да се отвори.

Там имаше някакво движение!

Сестра ми?

Почти направих крачка към нея.

Почти. Тогава осъзнах. Беше огледало. Сенчесто и мътно от мръсотия, замазано от тъмни петна, то приличаше на мастило.

Погледнах надолу към пода и направих една стъпка вътре. Нямаше дъски, само пропаст от двадесетина метра, водеща към твърди каменни плочи.

Сега вече знаех какво бях видяла, въпреки че сърцето ми продължаваше бесния си бяг. Вдигнах отново очи и тя беше там. Едно бяло лице, безпризорно, изоставено, с тъмни очи, една мъглива, несигурна фигура, трепкаща вътре в старата рамка. Тя ме гледаше. Тя стоеше с вдигната в копнеж ръка и сякаш всичко, което трябваше да направя, бе да вляза вътре и да се приближа към нея. И не би ли било това най-простото решение — да направя това и най-накрая да се слея с нея?

Колко дълго бях стояла там, наблюдавайки я как ме очаква?

— Не — прошепнах, но ръката й продължаваше да ме подканва. — Съжалявам. Няма да дойда.

Ръката й бавно падна.

После тя вдигна фотоапарата и ми направи снимка.

Мъчно ми беше за нея. Съжалявах я. Снимките през стъкло никога не излизаха. Знаех това от опит.

Стоях с ръка върху бравата на третата врата. Правилото на числото три, беше ми казала мис Уинтър. Но вече не бях в настроение за нейната история. Нейната опасна къща със своя вътрешен дъжд и магически огледала изгуби интерес за мен.

Трябваше да вървя. Дали да не направя снимки на църквата? Не, дори не и това. Трябваше да отида в магазина в селото. Да се обадя за такси. Да отида на гарата и да, оттам да си отида вкъщи.

Трябваше да го направя веднага, на минутата. А всъщност исках да остана така, с глава, наведена към вратата, с пръсти върху дръжката, индиферентна към всичко, което е отвъд, и да чакам сълзите ми да преминат и сърцето ми да се успокои.

Изчаках.

И тогава под пръстите ми дръжката на третата стая започна да се завърта сама.

Добрият великан

Побягнах.

Прескачах дупките в дъските на пода, вземах по три стъпала наведнъж, изпотрепах си краката, загубих равновесие и се хванах за перилото за подкрепа. Награбих пълна шепа бръшлян, препънах се, но се спасих и продължих напред. Накъде? Към библиотеката? Не! По друг път. През прохода под арката. Клонките на бъза и будлеята закачаха дрехите ми и на няколко пъти почти щях да падна, когато краката ми се заплетоха в останките на разрушената къща.

Накрая естествено и неизбежно се строполих на земята и от устните ми се откъсна един нечовешки див вик.

— О, скъпа, миличка! Стреснах ли ви? О, Боже! Погледнах назад към арката. Наведен над площадката на галерията, видях не скелет, нито чудовището от моите видения, а един гигант. Великан. Той се придвижваше внимателно по стълбите, стъпвайки изискано и безгрижно през отломъците на пода, и разтревожен дойде до мен.

— О, божичко! Каква беля!

Трябва да беше поне шест фута и четири или пет инча. Беше огромен, толкова огромен, че къщата сякаш се отдръпна и сви.

— Не знаех… разбирате ли, само си мислех — защото бяхте тук от известно време и… Но това сега няма значение, защото важното е, скъпа моя, дали сте ранена?

Почувствах се смалена до размера на дете. Но въпреки своите великански габарити този мъж имаше нещо детско в себе си. Прекалено пълен, за да има бръчки, той имаше кръгло, херувимско лице и ореол от сребристоруси къдрици, които обграждаха почти голата му глава. Очите му бяха кръгли като рамки на очила. Те бяха много добри и прозрачносини.

Сигурно съм изглеждала замаяна и вероятно доста бледа. Той клекна до мен и взе китката ми.

— Боже, Боже! Ама здравичката паднахте! Ако само бях… Никога не бих… Пулсът ви е малко ускорен. Хммм.

Кракът ми беше одраскан. Посегнах да проверя през една дупка, зейнала на коляното на панталона ми, и пръстите ми се изцапаха с кръв.

— Скъпа, миличка! Кракът ви, нали? Счупен ли е? Можете ли да го движите? — аз извих крака си и лицето на мъжа бе олицетворение на облекчението.

— Слава на Бога! Сигурно никога няма да ми простите. Сега стойте тук, докато аз… Просто ще отида да взема… Връщам се след минута.

И той си отиде. Краката му танцуваха деликатно покрай стърчащите парчета дърво, сетне прескочиха стълбите, докато горната част на тялото му постепенно изчезна, сякаш не бе свързана със сложната дейност на краката по-надолу.

Поех си дълбоко дъх и зачаках.

— Сложих чайника — обяви великанът, когато се върна. Носеше със себе си истинска чанта за оказване на първа помощ, бяла с червен кръст на нея, и извади оттам антисептичен лосион и някаква марля.

— Винаги съм казвал, че някой ден в това порутено място някой ще се нарани. Пазя комплекта за първа помощ от години. По-добре подготвени, отколкото ранени, нали? О, миличка! — той се намръщи, сякаш него го болеше, докато притискаше памука върху срязаната ми кожа. — Ще бъдем смели, нали?

— Имате ли електричество тук? — попитах аз. Чувствах се объркана.

— Електричество ли? Но това е само една съборетина! Развалина — той ме загледа, изненадан от въпроса, сякаш се усъмни, че може да съм получила значително мозъчно сътресение при падането и да съм загубила разсъдъка си.

— Просто си го помислих, когато казахте, че сте сложили чайника.

— О, да, разбирам! Не! Имам портативен примус за къмпинг. Обикновено използвам термос, но… — той смешно намръщи носа си. — Чаят от термос нищо не струва, нали? Е, много ли щипе?

— Само малко.

— Добро момиче. Голям скок си беше! Сега чай — с лимон и захар, нали? Опасявам се, че нямам мляко. Тук няма хладилник.

— Само с лимон стига.

— Добре. Нека сега да ви наглася удобно. Дъждът спря, така че ще пием чая си навън — той отиде до огромната двойна врата в предната част на къщата и я отключи. Със скърцане, което бе доста по-слабо от онова, което човек можеше да очаква, тя се отвори, а аз започнах да се изправям на краката си.

— Не мърдайте!

Великанът грациозно дотанцува до мен, наведе се и ме вдигна на ръце. Почувствах, че съм във въздуха и че ме носят внимателно. Той ме постави да седна върху гърба на една от черните котки, на които се бях възхищавала преди час.

— Вие чакайте тук, а когато се върна, ще пием прекрасен чай! — нареди великанът и влезе в къщата. Огромният му гръб се изкачи по стълбите и изчезна във входа на коридора и в третата стая.

— Удобно ли ви е?

Аз кимнах.

— Прекрасно — великанът се усмихна, сякаш наистина беше прекрасно. — А сега, да ви се представя. Името ми е Лав. Аурелиус Алфонс Лав. Казвайте ми Аурелиус — той ме погледна очаквателно.

— Маргарет Лий.

— Маргарет! — целият засия. — Очарователно. Прекрасно. Наистина прекрасно. Хайде, яжте.

Между ушите на голямата черна котка великанът разгъна една салфетка, ъгълче след ъгълче. Вътре имаше тъмно и лепкаво парче кейк, много щедро отрязано. Отхапах от него. Беше превъзходният кейк за студени дни: пълен със стафиди, подправен щедро с джинджифил, сладък, и съвсем пресен. Непознатият наля чай в нежни, крехки порцеланови чашки. Предложи ми купичка с бучки захар, сетне извади синя кадифена кесийка от джоба на гърдите си, която отвори. Върху кадифето лежеше сребърна лъжичка с удължена буква А във формата на стилизиран ангел, гравиран на дръжката. Взех я, разбърках си чая и му я върнах.

Докато се хранех, моят домакин седеше върху втората котка, която бе приела неочаквано вида на малко котенце в сравнение с него. Той ядеше мълчаливо, чисто и ме наблюдаваше дали ще оценя храната.

— Беше много вкусно — казах. — Домашно приготвен, нали? Разстоянието между двете котки бе около десет крачки и за да разговаряме, трябваше да повишим малко гласовете си, което придаваше на разговора ни известен театрален ефект. Всъщност ние имахме публика. В измитата от дъжда светлина, близо до края на гората, стоеше неподвижно един елен и ни наблюдаваше с любопитство. Без да мига, нащрек, с присвити ноздри. Забелязах, че не се страхува и не прави опит да избяга.

Моят компаньон избърса пръстите си в кърпичка, сетне я изтърси и я сгъна на четири.

— Значи ви хареса? Имам рецептата от госпожа Лав. Правил съм този кейк още когато бях дете. Тя беше превъзходна готвачка. Въобще чудесна жена във всяко отношение. Разбира се, нея вече я няма. Замина си на преклонна възраст. Макар че човек можеше да се надява… Но не стана.

— Разбирам — макар че не бях никак сигурна, че разбирам. Беше ли госпожа Лав съпругата му? Той каза, че е правил нейния кейк, откакто бил дете. Сигурно нямаше предвид майка си? Защо ще нарича майка си госпожа Лав? Две неща бяха ясни — че я обича и че е мъртва. — Съжалявам — казах.

Той прие съболезнованията ми с тъжно изражение, но след това се оживи.

— Но това е подходящо за помен, не мислите ли? Кейкът имам предвид.

— Да разбира се. Преди колко време? Искам да кажа кога я загубихте?

То се замисли.

Почти двадесет години от тогава. Макар да ми изглеждат повече. Или по-малко. Зависи човек как гледа на тези неща.

Кимнах. Бях наясно.

Поседяхме няколко минути в мълчание. Сред дърветата се бяха появили още елени. Те се движеха заедно със слънчевата светлина през тревистия парк. Болката в крака ми беше изчезнала. Чувствах се по-добре.

— Кажете ми… — започна непознатия и аз почувствах, че събираше смелост, за да зададе въпроса си. — Имате ли майка?

Изненадах се. Хората почти не ме забелязваха, камо ли да ми задават лични въпроси.

— Имате ли нещо против? Простете ми, че попитах, но… Как можах да го изтърся! Семейството е нещо… Но ако нямате… Извинете ме.

— Всичко е наред — отвърнах бавно. — Нямам нищо против — действително нямах. Вероятно причината беше серията шокове, които получих, или тази странна среща, но кой знае защо ми се струваше, че каквото и да кажех за себе си тук, на този мъж, щеше да си остане на това място завинаги. Каквото и да ми кажех, нямаше да има последствия. Така че отговорих на въпроса му.

— Да, имам майка.

— Майка! И как… Ами как…? — в очите му се появи странно напрежение, тъга и копнеж. — Какво би могло да бъде по-хубаво от това да имаш майка! — възкликна накрая той. Това беше ясна покана да кажа нещо повече.

— Вие не сте имали майка, така ли? — попитах.

— Аурелиус, казвайте ми Аурелиус, моля ви — лицето му за миг се изкриви. — За нещастие да… Винаги съм искал… Или баща… дори братя и сестри. Някой, който наистина да ми принадлежи. Като дете често си представях. Измислих си цяла фамилия. Поколения наред! Щяхте да паднете от смях! — в лицето му нямаше нищо смешно, докато говореше — Но истинска майка… Разбира се, всеки има майка, нали така? Знам го. Въпросът е да знаеш коя е тя. И аз винаги съм се надявал, че един ден… Но това не подлежи на съмнение, нали? Така че никога не загубих надежда.

— Аха.

— Това е много тъжно нещо — той направи гримаса, която искаше да е небрежна, но не беше. — Бих искал да имам майка.

— Господин Лав…

— Аурелиус, моля ви.

— Добре, Аурелиус. Знаете ли, че с майките нещата невинаги са толкова приятни, колкото може би вие си представяте.

— Така ли? — това, изглежда, му донесе голямо облекчение. Той ме погледна по-напрегнато. — Караници? Разправии?

— Не съвсем.

— Неразбирателство — намръщи се той.

Поклатих глава.

— Още по-лошо? — беше объркан, слисан, изумен. Гледаше глупаво. Търсеше какъв би могъл да бъде проблемът в небето, в гората и накрая в моите очи.

— Тайни — казах му.

— Тайни! — очите му се разшириха и станаха като идеални кръгчета. Объркан, Аурелиус поклати глава в опит да проумее онова, което казвам. — Простете ми — предаде се накрая той. — Не знам как да помогна. Знам толкова малко за семействата. Съжалявам за тайните. Сигурен съм, че имате право да се чувствате така.

Съчувствието изпълни и стопли очите ми и той ми подаде една идеално сгъната бяла носна кърпичка.

— Съжалявам — казах. — Това трябва да е посттравматичен шок.

— Очаквах го.

Докато бършех очите си, той гледаше встрани, към парка. Небето бавно притъмняваше. Като проследих погледа му, зърнах проблясък на бяло: бледата козина на един елен, който скочи леко под прикритието на дърветата.

— Помислих си, че сте дух. Когато почувствах, че дръжката на вратата се върти. Или скелет.

— Скелет! Аз — скелет! — великанът изтри смеха от очите си и продължи: — Тук живее дух, знаете ли? Поне така казват хората.

Знам — почти щях да му отговоря. Видях я. Но той, разбира се, не говореше за моя дух.

— Виждал ли сте духове?

— Не — въздъхна той. — Дори и сянката на дух не съм виждал.

Поседяхме в мълчание минута, всеки от нас мислеше за своите собствени духове.

— Става хладно — отбелязах.

— Кракът ви по-добре ли е?

— Така мисля — плъзнах се по гърба на котката и се опитах да стъпя с цялата си тежест на него. — Да. Много по-добре.

— Чудесно.

Гласовете ни бяха като тих шепот в отслабващата светлина.

— Коя по-точно е госпожа Лав?

— Жената, която ме е прибрала и отгледала. Тя ми е дала нейното име. Тя ми даде и книжката си с рецепти. Всъщност тя ми даде всичко.

Кимнах. После взех фотоапарата си.

— Мисля, че трябва да си вървя. Ще опитам да направя няколко снимки на църквата, преди светлината съвсем да изчезне. Благодаря ви много за чая.

— Отне ми само няколко минути. Радвам се, че се запознахме, Маргарет. Ще дойдете ли пак?

— Вие всъщност не живеете тук, нали? — попитах с известна доза съмнение.

Той се разсмя. Смехът му беше тъмен и изпълнен със сладост, също като кейка.

— Пази Боже, не. Имам къща ей там — той посочи с ръка към гората. — Просто идвам тук следобед. За да… ами, да речем, за размишления.

— Скоро щели да я съборят. Предполагам, че знаете това?

— Знам — той погали котката, разсеяно, нежно. — Какъв срам, нали? Това място ще ми липсва. В действителност си помислих, че сте една от тях, когато ви чух. Инспектор или нещо такова. Но се оказа, че не сте.

— Не, не съм инспектор. Пиша книга за един човек, който някога е живял тук.

— Момичетата Ейнджълфийлд?

— Да.

Аурелиус кимна замислено.

— Те бяха близначки, нали знаете? Представете си само! За миг очите му се отнесоха някъде много далеч.

— Ще дойдете ли пак, Маргарет? — попита той, а аз вдигнах чантата си.

— Сигурно.

Той бръкна в джоба си и извади една картичка. „Аурелиус Лав, Традиционна английска кухня, кетъринг за сватби, кръщенета и приеми.“ Посочи адреса и телефонния номер.

— Телефонирайте ми, когато решите да дойдете. Трябва да ми гостувате и да ви почерпя с истински чай.

Преди да се разделим, Аурелиус взе ръката ми и я потупа леко. После масивната му фигура се понесе по широките стъпала и той затвори тежката врата зад себе си.

Слязох бавно до църквата. Мислех за непознатия странник, когото бях срещнала и с когото се бях сприятелила. А докато минавах през портата, изведнъж си помислих, че може би аз бях странницата. Това само моето въображение ли бе, или откакто срещнах мис Уинтър, не бях съвсем на себе си?

Гробовете

Бях закъсняла и за снимки и дума не можеше да става. Така че тръгнах да се разхождам из църковната градина и извадих бележника си за всеки случай. Ейнджълфийлд беше старо селище, но малко, и нямаше много гробове. Намерих Джон Дигенс — Преселил се е градините на Бога, и една жена, Марта Дюн — Вярна рабиня Божия, чиято дати на раждане и смърт съответстваха приблизително на онова, което очаквах за Мисус. Преписах имената, датите и надписите в бележника си. На един от гробовете имаше свежи цветя, пъстър букет от оранжеви хризантеми, и аз се приближих, за да видя кой беше човекът, за когото си спомняха с толкова обич и топлота. Беше Джоан Мери Лав — Незабравима.

Колкото и да търсех, не видях никъде името Ейнджълфийлд. Но това не ме изненада, фамилията от голямата къща едва ли щеше да има обикновени гробове в църковния двор. Техните гробници трябваше да са по-внушителни, украсени с изображения и с дългата история на рода, гравирана на мраморните плочи. И навярно бяха вътре в църквата.

Тя беше мрачна. Древни прозорците — тесни парчета от зеленикаво стъкло, издялани в дебелите каменни рамки на арките, пропускаха мъртвешка светлина, която едва осветяваше бледите каменни арки и колони, побелелите сводове между черните греди на тавана и гладко полираните дървени пейки. Когато зрението ми се приспособи към полумрака, се огледах за паметни плочи в малката капела. Всички Ейнджълфийлд, мъртви от векове, имаха своите епитафии тук, словоохотливи редове за възхвала, гравирани в скъпия мрамор. Някой ден щях да се върна, за да дешифрирам надгробните надписи на тези по-стари поколения; днес обаче трябваше да намеря само няколко имена.

Със смъртта на Джордж Ейнджълфийлд словоохотливостта на рода сякаш секваше. Чарли и Изабел — по презумпция се досетих, че те бяха решили така, изглежда, не бяха имали намерение да опишат живота и смъртта на баща си за поколенията с много думи.

„Освободен от земните неволи, сега той е при Спасителя“ — беше лаконичното послание върху камъка. Ролята, която Изабел бе изиграла на този свят, и нейното напускане бе събрана в най-обикновеното изречение: „Многообичната ни майка и сестра отиде на по-хубаво място.“ Записах всичко в бележника си и направих бърза сметка. Беше умряла по-млада от мен! Не така трагично млада като съпруга си, но все пак това не бе възраст за напускане на този свят.

Почти щях да пропусна Чарли. Тъкмо мислех вече да се предам и да се откажа, когато очите ми най-накрая забелязаха малък тъмен камък. Толкова малък и толкова черен, сякаш да остане незабележим или най-малкото незначителен. Нямаше златно покритие, което да придаде релеф на думите, и понеже не можах да ги разчета, аз вдигнах ръка и опипах надписа с пръстите си като Брайлово писмо, дума по дума.

Нямаше дати.

Почувствах неочакван хлад. Кой беше избрал текста? — зачудих се аз. Дали беше Вида Уинтър? И какво се криеше зад думите? Дали не бе скръбта от загубата? Или триумфалното сбогом на оцелелите, отправено към смахнатия калпазанин?

Напуснах църквата и тръгнах бавно по чакълестата алея към портата, когато почувствах, нечий лек поглед в гърба си. Аурелиус си бе отишъл, тогава кой беше? Може би духът на Ейнджълфийлд? Или изгорелите очи на самата къща? Най-вероятно беше просто елен, който ме наблюдаваше невидим от сенките на гората.

— Срамота е — сгълча ме същата вечер татко в магазина — да не си дойдеш у дома поне за няколко часа.

— Аз съм си у дома — протестирах с престорена небрежност. Но знаех, че майка ми бе тази, която го бе наговорила. Истината бе, че не можех да понеса нито тенекиения блясък, нито примитивната бледност на нейната къща. Аз живеех постоянно сред сенки, бях приятел със скръбта си, но знаех, че в дома на майка ми скръбта ми не бе добре дошла. Тя може би искаше една жива, весела, приказлива дъщеря, чиято жизненост щеше да й помогне да прогони своите страхове. Всъщност тя се страхуваше от моето мълчание. Предпочитах да стоя надалеч.

— Имам много малко време — обясних на татко. — Мис Уинтър е нетърпелива и ще трябва да съкратим работата си. И в края на краищата до Коледа остават само няколко седмици. Ще се върна тогава.

— Добре. Коледа наистина е скоро.

Той изглеждаше тъжен и разтревожен. Знаех каква беше причината и съжалявах, че не мога да направя нищо за това.

— Взех няколко книги със себе си. Оставих бележка върху картона с индексите.

— Добре. Няма проблеми.

През нощта ме събуди някакво притискане в ръба на леглото. Ръбата и ъгловата кост се допираше до плътта ми през чаршафите.

Това е тя! Най-после дойде за мен!

Всичко, което трябва да направя, е да отворя очи и да я погледна. Но страхът ме скова. Каква щеше да бъде? На какво щеше да прилича? На мен? Висока и тънка с тъмни очи? Или — и това бе, от което се страхувах най-много — тя идваше направо от гроба? Какво бе това ужасно нещо, с което щях да се съединя — да се слея отново?

Страхът се стопи. Събудих се.

Натискът през завивките го нямаше, сигурно бях сънувала. Не знам дали бях облекчена или разочарована.

Станах, събрах нещата си и в дрезгавината на зимното утро отидох на гарата, за да взема първия влак на север.