Тринайсетата приказка

Пристигането на Хестър

Когато напуснах Йоркшир, беше средата на ноември; когато се върнах, изтичаха последните му дни.

Декември ми носи главоболия и намалява и без това липсващия ми апетит. Той ме прави неспокойна, държи ме будна нощем със своя влажен, хладен мрак. Вътре в мен има един часовник, който започна да тиктака на първи декември, отмервайки дните, часовете и минутите, отброявайки ги до един определен ден — годишнината от деня, в който животът ми е бил даден и отнет — моят рожден ден. Не обичам месец декември.

Тази година към лошото ми предчувствие се прибави и лошото време. Над къщата заплашително висеше тежко небе, потапяйки ни в постоянен и неясен полумрак. Върнах се обратно тук и намерих Джудит да припка от стая в стая, за да събира лампите от бюрата, лампионите и лампите за четене, които никога не се използваха, и да ги подрежда в библиотеката, всекидневната и в моята стая. Всичко, което можеше да държи далеч мрачната сивота, която се спотайваше във всеки ъгъл, под всеки стол, в гънките на завесите и дамаската на мебелите, трябваше да влезе в действие.

Мис Уинтър не ми зададе никакви въпроси за моето отсъствие, нито пък каза нещо за развитието на болестта си, чието влошаване беше очевидно. Кашмирените шалове падаха в празни и свободни гънки около смаляващото се тяло, а върху пръстите й рубините и изумрудите сякаш се бяха разширили, толкова тънки бяха станали ръцете й. Тясната бяла ивица, която беше едва видима в основата на косата й, преди да тръгна, сега се бе разширила; тя пълзеше по всеки косъм, като разводняваше медните тонове и ги превръщаше в слаба сянка на оранжево. Но въпреки крехкостта си мис Уинтър изглеждаше изпълнена с някаква сила, в нея кипеше някаква енергия, която погазваше и стъпкваше всяка слабост, болест и възрастта. Когато отидох в библиотеката, преди още да седна и да извадя бележника се, тя започна да говори, подхващайки приказката оттам, където я бе прекъснала, сякаш не можеше да я задържи в себе си нито миг повече.

След като Изабел вече я нямаше, в селото решиха, че трябва да се направи нещо за децата. Те бяха на тринадесет години — възраст, в която трябваше да бъдат гледани и съпровождани. Момичетата се нуждаеха от женско напътствие и влияние. Дали да не ги изпратят в някое училище? Макар че кое училище щеше да приеме такива деца? Всички се съгласиха, че за училище и дума не може да става, затова решиха да наемат гувернантка.

Името й бе Хестър. Хестър Бъроу. Нито името, нито пък тя бяха особено красиви.

Доктор Модели организира всичко. Чарли, потънал в скръб, едва разбираше какво става, а до Джон-да-диг и Мисус, които бяха само слуги в къщата, никой не се допита. Докторът се свърза с господин Ломакс, адвокатът на семейството, и с помощта на банкера уточниха всички подробности.

Безпомощни и пасивни, всички ние споделяхме очакването, всеки със собствената си буря от емоции. Мисус беше раздвоена. Тя инстинктивно изпитваше подозрение към непознатата, която щеше да навлезе в нейната територия, и се боеше от онова, което щеше да бъде изисквано от нея — защото работеше от години и знаеше възможностите си. Но таеше и надежда, че гувернантката ще въведе някакъв ред у децата, ще възстанови добрите маниери и нормалността в къщата. Всъщност нейното желание за нормален живот бе толкова голямо, че още преди появата й започна да издава заповеди, сякаш ние бяхме деца, които ще отстъпят и ще ги изпълнят. Безсмислено е да споменавам, че изобщо не й обърнахме внимание.

Чувствата на Джон-да-диг не бяха така раздвоени, всъщност бяха напълно враждебни. Той не бе потънал в разсъжденията и догадките на Мисус как ще потръгне животът и с каменно мълчание отхвърляше оптимизма, който бе готов да се настани в сърцето му. „Ако тя е подходящ човек…“ или „Никой не знае как ще се оправят нещата…“ — казваше Мисус, но той гледаше упорито през кухненския прозорец и мълчеше. Когато докторът му предложи да вземе двуколката, за да посрещне гувернантката на гарата, Джон бе открито враждебен и дори груб.

— Нямам време да се мотая из окръга подир фустата на някаква си проклета даскалица — отвърна троснато той и докторът бе принуден лично да посрещне гувернантката. След инцидента с градината Джон не беше същият и сега, със задаващата се промяна, той прекарваше часове наред сам, размишлявайки върху собствените си страхове и грижи за бъдещето. Новодошлият означаваше още две зорки очи, още две наострени уши, в къща, където никой нищо не виждаше, нито слушаше от години. Джон-да-диг, свикнал с поверителността и тайните на този дом, предчувстваше неприятности.

Ние всички бяхме уплашени, но по различен начин. Всички, с изключение на Чарли. Когато дойде денят, само Чарли си беше такъв, какъвто винаги е бил. Заключен и далеч от погледите ни, неговото присъствие се усещаше само благодарение на блъскането и чукането, които се разнасяха от време на време и с които бяхме свикнали. В скръбта си по Изабел той не забелязваше нито дните, нито времето, а пристигането на гувернантката за него не означаваше нищо.

Онази сутрин ние мързелувахме в една от предните стаи на първия етаж, която би могла да се нарече спалня, ако леглото можеше да се види под купчината боклуци. Емелин чоплеше сребристите конци на бродерията върху завесите. Когато успя да измъкне една нишка, тя тайно я пъхна в джоба си, за да я добави към сврачето гнездо със съкровища под леглото й. Но и тя като всички бе заразена от чувството за очакване, което тегнеше в къщата.

Емелин първа чу двуколката, скочи и се приближи до прозореца. Видя как новопристигнала слезе, изтръска праха от полата си с два бързи замаха и се огледа. Първо към предната врата, после вляво, вдясно и накрая — аз отскочих назад, нагоре. Вероятно ни бе възприела като игра на светлината или може би е сметнала, че завесата е била раздвижена от вятъра през счупеното стъкло. Каквото и да бе видяла, това не можеше да сме ние.

Но ние я видяхме. Гледахме през новата дупка, направена от Емелин в пердето. Не знаехме какво да мислим. Хестър беше със среден ръст, със средно телосложение. Косата й не бе нито жълта, нито кафява. Кожата й имаше същия цвят. Палто, обувки, рокля, шапка: всичко в един и същ неясен, бозав оттенък. Гледахме я, докато очите не ни заболяха. Нейното обикновено дребно лице светеше. В дрехите и косата й нещо блестеше. От багажа й се излъчваше някакво сияние. Нещо хвърляше светлина около личността й, нещо я правеше екзотична.

Нямахме представа какво беше и никога преди не си го бяхме представяли.

По-късно открихме какво беше.

Хестър беше чиста. Изтъркана и измита със сапун, изплакната, полирана.

Можете да си представите какво си е помислила за Ейнджълфийлд.

Четвърт час след като влезе в къщата, тя изпрати Мисус да ни повика. Ние не й обърнахме внимание и изчакахме да видим какво ще стане. Чакахме. И чакахме. Нищо не се случи.

Тогава Хестър ни обърка за първи път, само че трябваше да се досетим. Целият ни опит в криенето щеше да бъде безполезен, ако не дойдеше да ни търси. А тя не дойде. И така ние висяхме в стаята, все повече и повече отегчени — беше ни скучно, после се разсърдихме заради любопитството, което пусна семена в нас въпреки съпротивата ни. Започнахме да се ослушваме за звуците, които идеха от долния етаж: гласът на Джон-да-диг, местене на мебели, някой ковеше и чукаше нещо. После настъпи тишина. На обяд пак бяхме повикани и отново не отидохме. В шест часа Мисус ни извика за трети път.

— Елате да вечеряте с новата си гувернантка, деца. Останахме в стаята. Никой не дойде. Тогава за пръв път у нас се породи чувството, че новодошлата беше сила, с която щеше да се наложи да се съобразяваме.

По-късно до ушите ни достигнаха звуците, подсказващи, че прислугата се готви да си ляга. Стъпки по стълбите, Мисус, която казва: „Надявам се да ви е удобно, госпожице“ и гласът на гувернантката като стомана, скрита в кадифе:

— Сигурна съм, госпожо Дюн. Благодаря за всичко.

— Колкото до момичетата, госпожице Бъроу…

— Не се тревожете за тях, госпожо Дюн. Всичко ще бъде наред. Лека нощ.

И след като стъпките на Мисус заглъхнаха по стълбите надолу, всичко утихна.

Нощта падна и цялата къща заспа. Освен нас. Опитите на Мисус да ни научи, че нощта е за спане, се бях провалили, както и всички нейни уроци, а ние не се страхувахме от тъмното. Отидохме пред вратата на гувернантката, за да подслушваме, но не чухме нищо, освен скърцането на мишка под дъските, така че слязохме долу при килера с храна.

Вратата му обаче не можеше да се отвори. Досега катинарът й не беше използван, но тази нощ той дори беше прясно смазан с олио.

Емелин търпеливо чакаше, сигурна, че след миг ще има хляб, масло и конфитюр.

Но нямаше нужда да изпадаме в паника. Джобът на престилката на Мисус. Ето къде трябваше да бъде ключът. Ключовете винаги стояха там: една връзка ръждиви неизползвани ключове за врати, катинари и бюфети из цялата къща.

Джобът беше празен.

Емелин се размърда неспокойно, чудейки се защо се бавя.

Гувернантката се очертаваше като истинско предизвикателство. Но тя нямаше да успее да ни хване по този начин. Щяхме да се измъкнем. Винаги можехме да влезем в селските къщи и да задигнем нещо за хапване.

Дръжката на вратата на кухнята се завъртя и спря. Никакво дърпане, бутане и натискане не можаха да я отворят. Беше заключена.

Счупеният прозорец в гостната беше преграден с дъски, а капаците в трапезарията бяха спуснати. Имаше още само един шанс. Коридорът и голямата двойна врата. Напълно объркана, Емелин вървеше след мен. Тя беше гладна. Защо беше цялата тази врява с вратите и прозорците? Колко време щеше да мине, преди да успее да напълни коремчето си с храна?

Един лъч от лунната светлина, обагрен в синьо от цветните стъкла на прозорците в коридора, бе достатъчен да освети огромните болтове, тежки и недостижими, които бяха добре смазани и пъхнати на местата им в горната част на двойната врата.

Бяхме заключени в затвор.

— Ам, ам — продума Емелин.

Беше гладна. А когато Емелин е гладна, трябва да бъде нахранена. Беше съвсем просто.

Бяхме в трудно положение. Мина много време, докато най-накрая бедният малък мозък на Емелин осъзна, че няма достъп до храната, за която копнееше. В очите й се появи недоумение, тя отвори уста и започна да вие.

Плачът й се изви по каменните стълби, зави по коридора наляво, изкачи още един завой на стълбите и се промуши под вратата на спалнята на гувернантката.

Скоро към него се прибави и още един звук. Не сляпото тътрене на Мисус, а точните, отсечени като метроном стъпки на Хестър Бъроу. Едно отчетливо, ритмично чук, чук, чук. Надолу по стълбите, през коридора, до галерията.

Потърсих убежище в гънките на дългата завеса, преди тя да се появи на площадката на галерията. Беше полунощ. Хестър стоеше на най-горното стъпало на стълбището — една стегната малка фигурка, нито слаба, нито дебела, спокойна и уверена. В своя пристегнат с колан халат и с прилежно сресаната си коса тя изглеждаше така, сякаш бе спала седнала и е готова за утрото. Косата й бе рядка и прилепваше плътно по главата, лицето й бе плоско, носът дундест. Тя беше обикновена, дори нещо по-лошо от обикновена.

Но тя привличаше очите.

Емелин, която хленчеше и скимтеше от глад само до преди минута в подножието на стълбите, след появата на Хестър спря да плаче и я загледа, очевидно омиротворена, сякаш пред нея се бе появил поднос, пълен догоре с кейк.

— Радвам се да те видя — каза Хестър и слезе по стълбите. — Ти коя си? Аделин или Емелин?

Емелин стоеше мълчаливо с отворена уста.

— Няма значение. Искаш ли да вечеряш? А къде е сестра ти? Тя ще иска ли нещо?

— Ам — продума Емелин и аз не знаех дали произнесе думата „вечеря“, или Хестър я бе провокирала.

Гувернантката се огледа, търсейки другата близначка. Завесата очевидно й се видя само завеса, защото след бърз поглед тя насочи цялото си внимание отново върху Емелин.

— Ела с мен — усмихна й се тя и извади един ключ от джоба си. Той беше чист, сребристосин, полиран до блясък и блещукаше примамливо. Това свърши работа.

— Свети — произнесе Емелин и без да знае какво беше това, нито магията, която го предизвикваше, последва ключа — и Хестър заедно с него — обратно по студените коридори към кухнята.

В гънките на завесата моят глад отстъпи място на гнева. Хестър и нейният ключ! Дяволите да я вземат! Емелин! Беше същото като с детската количка. Историята се повтаряше отново. Това беше любов.

В тази нощ Хестър спечели първата си победа.

Запуснатостта на къщата не повлия на свежестта и чистотата на нашата гувернантка по начина, по който човек би очаквал. Вместо това се случи друго. Няколкото лъча светлина, изцедени и прашни, който успяваха да се промъкнат през мръсните прозорци и тежките завеси, сякаш падаха постоянно и само върху Хестър. Тя ги привличаше и събираше върху себе си и ги отразяваше обратно в мрачината, съживени от докосването си с нея. Малко по малко блещукането се разширяваше от Хестър към цялата къща. Още през първия ден нейната стая бе променена. Тя свали завесите и ги сложи във ваната със сапунена вода. После ги простря на въжето, където слънцето и вятърът събудиха неочаквани и невиждани досега шарки от розови и жълти рози. Докато съхнеха, тя изми прозорците с вестник и оцет и светлината нахлу вътре. Когато вече можеше да вижда какво върши, изстърга стаята от пода до тавана. Докато падне вечерта, Хестър създаде едно малко райско кътче от чистота между четирите стени. И това беше само началото.

Със сапун и белина, с енергия и решителност тя наложи хигиената в къщата. Там, където поколения наред обитатели бяха задръствали и трупали безцелно, Хестър се появи като пролетно прочистващо чудо. В продължение на тридесет години ходът на живота вътре се измерваше с бавното движение на прашинките прах, хванати от случаен лъч уморена слънчева светлина. Сега малките крачета на Хестър отмерваха минутите и секундите и с енергичното забърсване на парцала за прах прашинките изчезваха.

След като почистването стана задължително, първото нещо, което щеше да претърпи промени, беше къщата. Нашата нова гувернантка направи щателна обиколка от мазето до тавана, цъкайки и мръщейки се на всеки етаж. Нямаше нито един шкаф или ниша, които да убегнат от нейното внимание; с молив и бележник в ръка тя проверяваше всяка стая, отбелязваше си влажните петна и дупките на мишките и плъховете, проверяваше врати и дъски за скърцане, опитваше стари ключове в стари ключалки и си отбелязваше кой за къде е. Тя оставяше зад себе си вратите заключени. Въпреки че това бе само първата й „обиколка“, нещо като подготвителен стадий за основен ремонт, Хестър направи промени във всяка стая, в която влезе: сгъна и остави спретнато на стола купчината одеяла, хвърлени в ъгъла; вдигна и пъхна под мишницата си книга, за да я върне в библиотеката; оправи линията на завесите. Всичко това бе извършено със забележителна бързина, но без да създава впечатление за стихийност. Сякаш трябваше само да хвърли едно око из стаята, и тъмнината се отдръпваше, хаосът се засрамваше и духовете започваха да бият отбой. По този начин всяка стая бе „Хестъризирана“.

Таванът беше онова, което я спря в похода, който бе предприела. Челюстта й увисна и тя гледаше слисано и ужасено състоянието на подпокривното пространство. Но дори пред лицето на този хаос Хестър бе непобедима. Тя се стегна, стисна устни и започна да драска в бележника си с още по-голяма енергичност. На другия ден дойде строителят. Познавахме го от селото: един бавен мъж с мудна походка. Като говореше, той разтягаше гласните, може би да даде на устата си почивка преди следващата съгласна. Винаги вършеше шест или седем неща едновременно и рядко довършваше някое от тях; прекарваше работните си дни в пушенето на цигари и в наблюдаване на работата с фаталистично поклащане на глава.

Майсторът изкачи нашите стълби с типичния си ленив маниер и след като прекара пет минути с Хестър, чухме чука му да блъска без почивка. Тя го бе ентусиазирала.

За няколко дни в къщата бе установено определено време за ядене, време за спане, време за ставане. След няколко дни вече имаше чисти обувки за вътре и чисти ботуши за навън. Не само това, но копринените рокли бяха почистени, закърпени, стегнати, така че да ни стават, и окачени за някакъв митичен „празничен момент“, а за всеки ден се появиха едни смешни нови роклички от син и зелен памучен поплин с бели колани и якички.

Емелин процъфтяваше в новите условия. Тя беше добре и навреме нахранена, позволено й бе да играе (под наблюдение с блестящите ключове на Хестър). Дори разви страст към къпането. Отначало се бореше и съпротивляваше, като викаше, крещеше и риташе Хестър и Мисус, които я събличаха и потапяха във ваната, но когато след банята се видя в огледалото, когато видя себе си чиста и със спретнато сплетена коса, завързана със зелена панделка, устата й се отвори от удивление и тя изпадна в поредния си екстаз.

Харесваше й да бъде блестяща. Да свети. Когато Емелин бе в присъствието на Хестър, тя обикновено изучаваше лицето й крадешком в търсенето на усмивка. Когато Хестър се усмихваше — това не бе чак толкова рядко явление — Емелин я гледаше с обожание. Не след дълго и тя се научи да се усмихва.

Другите членове на семейството също претърпяха промяна. Очите на Мисус бяха прегледани от доктора и въпреки оплакванията и жалбите й, бе заведена на специалист. При завръщането си отново можеше да вижда. Мисус бе толкова доволна да види къщата в новото й състояние, че всички години, които бе преживяла в сивия полумрак, изчезнаха, направо паднаха от раменете й и тя значително се подмлади и се присъедини към Хестър в този смел нов свят. Дори Джон-да-диг, който в началото се подчиняваше на заповедите на Хестър доста неохотно и се държеше далеч от нейните светли и всевиждащи очи, не можа да устои на положителния ефект от енергичната й дейност в къщата. Без да каже нищо на никого, той взе своите ножици и за пръв път след онази поразия влезе в градината.

Чарли бе най-малко повлиян. Той странеше от Хестър, което устройваше и двамата. Тя нямаше желание да върши нищо повече от работата си, а нейната работа бяхме ние. Нашите мисли, тела и души — да, но нашият попечител бе извън нейната юрисдикция. Така тя го остави на мира. Тя не бе Джейн Еър, а той не бе господин Рочестър. Чарли се оттегли в старото детско крило на втория етаж, зад здраво заключената врата, където той и спомените му гноясваха и се разлагаха в мръсотията. За него ефектът на Хестър се ограничаваше до редовно хранене и до една твърда ръка, която да управлява финансите му, които под честното, но лекомислено управление на Мисус се бяха стопили от безскрупулни търговци и продавачи. Той не забеляза нито една от промените в къщата, а ако ги бе забелязал, съмнявам се, че са му направили впечатление или че изобщо го интересуваше какво става в Ейнджълфийлд Хаус.

Но Хестър държеше децата под контрол и далеч от него; и ако се бе замислил за това, би трябвало дай бъде благодарен. При управлението на Хестър вече нямаше причини съседите да идват и да се оплакват от близначките, нямаше причина да ходи в кухнята, за да си взема сандвич, направен от Мисус, и на първо място — нямаше причина да напуска дори и за миг онзи въображаем свят, който бе населил с Изабел, само с Изабел, винаги с Изабел.

Онова, което загуби като територия, Чарли спечели като свобода. Той никога не чу Хестър; никога не говори с нея, не я видя нито веднъж; мисълта за нея никога не наруши мислите и не влезе в главата му. Нейното присъствие за него бе напълно задоволително.

Хестър триумфираше. Тя може да изглеждаше като картоф, но нямаше нещо, което това момиче да не може да направи, след като веднъж си го е наумила.

Мис Уинтър направи пауза, очите й се взираха в ъгъла на стаята и оживялото й минало. В ъгълчетата на устата и на очите й трепкаше злочестина. Усещайки колко тънка е нишката, която я свързваше с миналото й, аз бях едновременно обезпокоена да не я прекъсна и точно толкова нетърпелива да продължи разказа си.

Паузата продължи доста време.

— А вие? — попитах тихо. — Какво стана с вас?

— Аз ли? — тя премига разсеяно. — О, аз я харесах. В това беше бедата.

Беда? Какво искаше да каже?

Тя отново премига, размърда се в стола и ме погледна с един нов, остър и проницателен поглед. Беше прекъснала нишката.

— Мисля, че за днес е достатъчно. Сега можете да си вървите.

Кутията с животи

С историята за Хестър се върнах бързо към обичайния си ритъм и програма. Сутрин слушах мис Уинтър да ми разказва своята приказка, като вече не си правех труда да нося бележника си. По-късно в стаята си с купчинката хартия, моите дванадесет подострени молива и вярната ми острилка аз описвах онова, което бях запомнила. Докато думите се изливаха върху листа, те събуждаха гласа на мис Уинтър в ухото ми; по-късно, когато четях на глас онова, което бях написала, чувствах как лицето ми се променя и придобива нейното изражение. Лявата ми ръка си вдигаше и падаше с нейния жест, докато дясната лежеше в скута ми, сякаш бе осакатена. В главата ми думите се превръщаха в картини. Хестър, чиста и спретната, заобиколена от някакво сребристо сияние; ореолът около тялото й през цялото се време се разширяваше. Той обхващаше и завладяваше първо нейната стая, после къщата, накрая обитателите й. Мисус, превърнала се от бавно движеща се фигура в мрака в човек, чиито очи са ясни от възвърнатото зрение. И Емелин, която под очарованието на светлата аура на Хестър се бе превърнала от мръсно, зле възпитано дете в чисто, привлекателно, пухкаво малко момиче. Хестър хвърляше своята светлина дори върху градината с фигурите, където осветяваше осакатените клонки на тисовите дървета и караше да покълва свежа зеленина. Разбира се, там беше и Чарли, движещ се тежко в тъмнината извън кръга, чут, но невидим. И Джон-да-диг, градинарят със странното име, скитащ из своя периметър без желание да бъде изваден на светло. И Аделин, мистериозната Аделин, в чието сърце се таеше мракът.

За всички мои биографични проекти имах кутия с животи. Кутия с индекс карти, съдържащи подробности — име, професия, дати, местоживеене и всякаква друга информация, която изглежда необходима за всички хора, които са играли някаква роля и са имали значение в живота на моя субект. Никога не знаех какво да правя с тези кутии. В зависимост от настроението ми понякога те ми се струваха като хроника за развеселяване на мъртвите („Виж! — представях си как казват те, докато надничат през стъклото към мен. — Тя е написала тези картички за нас! Само като си помисли човек, че сме мъртви от двеста години!“.) Или когато стъклото бе прекалено тъмно и аз се чувствах изхвърлена и сама от другата му страна, картичките ми приличаха на картонени надгробни паметници, безименни и студени, а самата кутия бе мъртва като гробище. Описанието на образите от мис Уинтър бе ограничено, и докато ги размесвах в ръцете си, тяхната оскъдност и неубедителност ме поразяваше и плашеше. Получавах една история, но въпреки информацията все пак бях лишена от онова, което ми бе нужно.

Взех едно чисто картонче и започнах да пиша.

Спрях. Замислих се. Направих няколко сметки с пръстите си. Момичетата са били само на тринадесет. А Хестър не е била стара. С цялата тази енергия не би могла да бъде. Дали е била на тридесет? А ако е била на двадесет и пет? Само дванадесет години по-голяма от тях… Беше ли възможно това? — зачудих се. Мис Уинтър умираше на седемдесет. Но не бе задължително някой човек, по-възрастен от нея, вече да е умрял. Какви бяха шансовете за това?

Имаше само едно нещо, което трябваше да направя. Добавих още една бележка на картончето и подчертах написаното: „Да я намеря.“

Дали защото реших да търся Хестър, същата вечер я видях в съня си?

Една плоска фигура, облечена със стегнат с колан халат, стоеше на площадката на галерията и клатеше глава, свила устни при вида на овъглените от пожара стени, счупените подове и бръшляна, виещ се по каменните стъпала. Колко светло бе всичко около нея в средата на този хаос! Колко успокояващо! Приближих, привлечена като молец. Но когато влязох в нейния магически кръг, не се случи нищо. Бързите очи на Хестър шареха тук и там, виждаха всичко и спряха върху фигурата зад мен. Зад гърба ми. Моята близначка, или така си мислех в съня си. Но когато очите й минаха над мен, те не ме видяха.

Събудих се с един познат изгарящ мраз отстрани на тялото ми и преразгледах образите от съня си, за да разбера източника на моя ужас. В самата Хестър нямаше нищо страшно. Нямаше нищо тревожно в плавния й поглед, който премина през мен и моето лице. Значи причината да треперя в леглото си не бе онова, което съм видяла в съня си, а аз самата. Ако Хестър не ме виждаше, то сигурно означаваше, че бях дух. А ако бях дух, тогава значи бях мъртва. Как би могло да бъде другояче?

Станах и отидох в банята, за да измия страха си. Избягвайки огледалото, погледнах ръцете си под водата, но видът им ме изпълни с ужас. Докато съществуваха тук, знаех, че в същото време съществуват и от другата страна, където бяха мъртви. И очите, които ги гледаха, моите очи, на онова, другото място също бяха мъртви. Мозъкът ми, който мислеше тези неща, не беше ли и той също мъртъв? Обзе ме ужас. Какъв вид неестествено същество бях аз? Какво извращение на природата бе онова, което разделя една личност между две тела преди раждането, а после убива едното от тях? И какво бях аз, тази, която бях останала? Полумъртва изгнаница в света на живите през деня, докато през нощта душата ми се вкопчваше здраво към близначката си в едно сенчесто преддверие на ада.

Запалих рано-рано огъня, направих си какао и като се завих с халата и одеялото, седнах да напиша писмо на баща си. Как вървеше магазинът, как беше майка ми и как беше той, и как трябва да постъпи човек, ако иска да открие някого? Дали частните детективи съществуват в реалния свят или само в книгите? Описах му малкото, което знаех за Хестър. Можеше ли да се започне издирване с толкова оскъдна информация? Дали някой частен детектив щеше да се заеме с работата, която бях намислила? Ако ли не, кой би могъл?

Препрочетох писмото си. Кратко и разумно, то не издаваше нищо от страховете ми. Зората се пукна. Треперенето ми престана. Скоро щеше да дойде Джудит със закуската.

Окото зад тисовото дърво

Нямаше нещо, което новата гувернантка да не може да направи, ако си го бе наумила.

Поне така изглеждаха нещата първоначално.

Но след време на хоризонта започнаха да се трупат облаци. Появиха се трудности. Първо бе нейната кавга с Мисус. Хестър, след като почистеше и оправеше стаите, ги оставяше заключени. Скоро обаче с изненада откри, че някой ги отключва. Тя извика Мисус при себе си.

— Какъв е смисълът — попита строго тя — стаите да стоят отворени, когато никой не ги използва? Сама можеш да видиш какво става: момичетата влизат навсякъде и създават хаос там, където преди това вече съм въвела ред. Така моята и твоята работа се обезсмислят.

Мисус изглеждаше съгласна с нея и Хестър беше напълно удовлетворена. Но една седмица по-късно отново откри отворени вратите, които трябваше да бъдат заключени, и отново повика Мисус. Този път нямаше намерение да приеме някакво неясно обещание, а бе твърдо решила да стигне до същността на проблема.

— Въздухът е виновен — обясни Мисус. — Без въздух, който да циркулира, къщата ще стане ужасно влажна.

С прости думи Хестър изнесе на Мисус лекция за циркулацията на въздуха и влагата и я отпрати, този път убедена, че е решила проблема.

Една седмица по-късно обаче тя отново забеляза, че вратите са отключени. Този път не повика Мисус, а се замисли. Имаше нещо повече в тези отворени врати, което не се виждаше на пръв поглед. Тя реши да проследи Мисус и да открие какво точно става.

Вторият проблем включваше Джон-да-диг. Неговото подозрение към нея не убягна от вниманието й, но Хестър не направи въпрос от това. Тя беше непознатата в къщата и тя трябваше да покаже, че е тук за доброто на всички, а не да причинява неприятности. Знаеше, че с времето ще го победи. Въпреки че той вече малко по малко започваше да свиква с нейното присъствие. И един ден подозрителността му се прояви отново, но в нещо съвсем различно. Хестър потърси помощ от Джон за нещо съвсем обикновено. Била видяла в нашата градина — поне така твърдеше — дете от селото, което по това време би трябвало да е на училище.

— Кое е това дете? — искаше да знае тя. — Кои са родителите му?

— Защо ме питаш? То няма нищо общо с мен — отвърна така начумерено Джон, че тя сви знамената.

— Не казвам, че има нещо общо с теб — отвърна спокойно Хестър, — но детето трябва да е на училище. Сигурна съм, че ще се съгласиш с мен за това. Ако просто ми кажеш кое е, аз ще говоря с родителите и учителите.

Джон-да-диг сви рамене и понечи да си тръгне, но тя не беше жена, с която да се отнасят по този начин. Мина и застана пред него, като повтори въпроса си. Защо не? Той бе достатъчно разумен и тя го бе попитала напълно цивилизовано. Каква причина би имал човек да не й отговори?

Но въпреки това Джон мълчеше.

— Тук деца от селото не идват — беше единственият му отговор.

— Това беше дошло — настоя тя.

— Те стоят надалеч от страх.

— Глупости! Това са смешки! От какво се страхуват? Детето беше с шапка с широка периферия и мъжки панталони с отрязани крачоли. Видът му бе много очебиен. Ти трябва да знаеш кое е то. — Не съм видял никакво дете — дойде отговорът и Джон отново направи опит да си тръгне.

Хестър обаче бе особено упорита.

— Но ти не може да не си го видял…

— Човек трябва да има определена нагласа, госпойце, за да вижда неща, които не са там. Колкото до мен, аз съм разумен човек. Там, където няма нищо за виждане, не виждам нищо. Ако бях на ваше място, щях да направя същото. Пожелавам ви приятен ден.

С тези думи Джон си тръгна и този път Хестър не направи опит да блокира пътя му. Тя просто остана, клатейки в недоумение глава, чудейки се какво, по дяволите, бе накарало този мъж да се държи така. Ейнджълфийлд, както изглежда, беше къща, пълна със загадки. Все пак на света нямаше нищо, което тя да обичаше повече от умствените упражнения. Скоро щеше да стигне до дъното на нещата, закани се Хестър.

Интелигентността и вътрешното усещане на Хестър наистина бяха изключителни. Да вземем например навика й да оставя близнаците да блъскат главите си известно време, докато тя следва собствения си план. Първо ги наблюдаваше отблизо, вземайки под внимание умората им, наближаването на часа за ядене, начините, по които изразходваха енергията си или почиваха. Когато видя, че близначките спират за един час, за да се отдадат на тихо излежаване в къщата, тя ги остави на спокойствие. В един от тези случаи Хестър си бе наумила нещо специално. Докторът щеше да дойде и тя искаше да се срещне с него насаме. Имаше нужда от разговор с него.

Бедната глупава Хестър. Няма тайно място там, където има деца.

Тя го посрещна на предната врата.

— Днес е хубав ден. Искате ли да се разходим в градината?

Те тръгнаха към градината, без да знаят, че момичетата ги следват.

— Направили сте чудеса, госпожице Бъроу — започна докторът. — Емелин е напълно променена, просто е неузнаваема.

— О, не — отвърна Хестър.

— Да, да, уверявам ви. Силно съм впечатлен.

Хестър наведе глава и се обърна леко настрани. Приемайки отговора й за скромност, той замълча, смятайки, че тя е объркана от неговата отлична професионална оценка. Той бе така възхитен и погълнат от новите геометрични форми в градината, че не забеляза ироничния й поглед, иначе щеше да си даде сметка за грешката.

„Разбира се, че Емелин е променена! Като се има пред вид моето присъствие, как би могло да бъде другояче? В това няма никакво чудо.“

Докторът е единственият човек в Ейнджълфийлд, мислела си е тя, който би могъл да я разбере. Обаче дори той не я бе разбрал.

Тя се обърна към него и откри, че пред нея е гърбът му. Той стоеше с ръце в джобовете и гледаше натам, където тисовото дърво свършваше и започваше небето. Неговата спретнато подстригана коса сивееше, а на върха на главата му имаше един идеален розов кръг с диаметър около един инч и половина.

— Джон е поправил успешно пораженията, нанесени от близначките — отбеляза Хестър.

— Какво ги е накарало да го сторят?

— Що се отнася до Емелин, отговорът на този въпрос е лесен. Аделин е накарала сестра си да участва. Колкото до подбудите на Аделин, това вече е доста по-труден въпрос. Съмнявам се, че дори тя самата не знае защо. През повечето време Аделин е управлявана от импулси, които очевидно нямат смисъл. Каквато и да е била причината, за Джон резултатът е бил опустошителен. Неговото семейство се е грижило за тази градина няколко поколения наред.

— Безсърдечие. Най-шокиращото е, че иде от едно дете.

Хестър направи гримаса, без докторът да забележи. На нея й беше ясно, че той не ги познава добре.

— Да, наистина безсърдечие. Въпреки че децата са способни на особено голяма жестокост. Само че ние не обичаме да мислим за тях по този начин.

Те тръгнаха бавно, разговаряйки за работата на Хестър.

На безопасно разстояние от тях, но винаги така, че да ги чува, ги следваше ухото на малкия шпионин. Те се местеха вляво и вдясно, понякога се обръщаха с гръб един към друг, това бе като игра на криеница, един сложен танц.

— Доколкото разбирам, вие сте доволна от резултатите от положените усилия по отношение на Емелин, госпожице Бъроу?

— Да. Още някоя и друга година внимание от моя страна и не виждам причина Емелин да не се откаже от непокорството си завинаги и да се превърне в едно добро и сладко дете, което знае как да се държи. Тя няма да стане по-умна, но все пак не виждам причина, защо един ден да не води напълно приличен начин на живот отделно от сестра си. Може дори да се омъжи. Не всички мъже търсят интелигентността у жената, а Емелин е много привлекателна.

— Това е добре.

— При Аделин нещата обаче стоят различно — въздъхна тя.

— Аделин ме озадачава, доктор Модели. Ще оценя високо вашето медицинско мнение.

Докторът направи любезно лек поклон.

— Ще ви помогна с всичко, което мога. Какво ви тревожи?

— Не съм срещала досега толкова объркано дете — тя направи пауза. — Простете, че ще бъда обстоятелствена, но няма как накратко да се обясни нейната странност.

— Тогава започвайте. Аз не бързам за никъде. Докторът посочи една ниска пейка, зад гърба, на която имаше храст, подкастрен във формата на сложна извита арка. Те седнаха и откриха, че седят с лице към една от най-големите геометрични фигури в градината.

— Вижте, дванадесетоъгълник!

Хестър не обърна внимание на забележката му и започна своето обяснение.

— Аделин е враждебно и агресивно дете. Тя отхвърля моето присъствие в къщата и се противопоставя на всичките ми опити да въведа ред. Храненето й е ексцентрично и капризно; отказва храна, докато не прегладнее, и само тогава яде, но само няколко хапки. Трябва да бъде къпана насила и въпреки че е слаба, са необходими двама души, за да я държат във водата. Всяко топло чувство, което показвам към нея, се посреща с абсолютно безразличие. Тя изглежда неспособна да изпитва нормалния спектър от човешки емоции и, говоря ви съвсем откровено доктор Модели, аз се чудя дали е в състояние да се приобщи към обикновеното човечество.

— Интелигентна ли е?

— По-скоро лукава. Хитра. Но не може да бъде стимулирана да прояви интерес към нещо извън сферата на нейните собствени желания, намерения и апетити.

— А в уроците?

— Вие разбирате, че за момичета като тези класната стая не е онова, което е за нормалните деца. Няма аритметика, нито латински, нито география. Все пак, в интерес на реда и програмата, децата отделят по два часа два пъти на ден и аз ги уча, като им разказвам истории.

— Тя възприема ли тези уроци?

— Само ако знаех как да ви отговоря на този въпрос! Аделин е съвсем дива, доктор Модели! Трябва да бъде привлечена в стаята с измама, трик или нещо друго и понякога се налага Джон да я доведе насила. Тя прави всичко възможно, за да избегне това. Маха с ръце и крака и се запъва на вратата така, че не можеш да я вкараш в стаята. Да седи на чин е практически невъзможно. Много често Джон е принуден да я остави направо на пода. Тя дори не ме поглежда и не слуша, а се оттегля в някакъв свой вътрешен свят.

Докторът слушаше внимателно и кимаше.

— Тежък случай. Нейното поведение ви безпокои и се страхувате, че резултатите от вашите усилия може да не бъдат толкова успешни, както при сестра й. Но вашата констатация за поведението и състоянието на разума й е по-задълбочена, отколкото много студенти по медицина биха могли да направят при същите обстоятелства — усмихна се той чаровно.

Тя го изгледа.

— Все още не съм стигнала до смущаващата част.

— Аха.

— Има методи, които са били успешни при деца като Аделин в миналото. Имам свои собствени стратегии, в които вярвам и които не бих се поколебала да приложа, ако…

Хестър се поколеба и този път докторът бе достатъчно умен да я изчака. Когато продължи отново, говореше бавно и претегляше внимателно всяка своя дума.

— Сякаш в Аделин има някаква мъгла, която я отделя не само от човечеството, но и от самата нея. Понякога мъглата е тънка, понякога дори се вдига и тогава се появява друга Аделин. После мъглата се връща и тя отново е както преди.

Хестър погледна доктора, наблюдавайки реакцията му. Той се намръщи, но над намръщеното му чело, там, където косата му оредяваше, кожата му бе гладка и розова.

— Каква е през тези периоди?

— Външните белези са много малко. Няколко седмици не забелязах феномена, но дори след това изчаках известно време, за да се уверя достатъчно и да се обърна към вас.

— Разбирам.

— Преди всичко е дишането й. Понякога то се променя и аз знам, че макар да се преструва, че е в своя собствен свят, тя ме слуша. А ръцете й…

— Какво за ръцете?

— Обикновено те са разперени, напрегнати, ето така — Хестър му демонстрира как. — Но понякога забелязвам, че се отпускат ето така — и собствените й пръсти се отпуснаха. — Сякаш нещо в историята, която разказвам, е привлякло вниманието й и дотолкова е подкопало съпротивата й, че тя се отпуска и забравя, че трябва да показва отхвърляне и незачитане. Работила съм със страшно трудни деца, доктор Модели. Имам значителен опит в тази област. И онова, което съм видяла, ми показва, че въпреки всички странности в нея се забелязва процес на „ферментиране“.

Докторът не отговори веднага, но се замисли и Хестър, изглежда, бе благодарна за това.

— Има ли някакви модели, при които се проявяват тези знаци?

— Нищо, в което да съм съвсем сигурна. Но…

Той наклони главата си встрани, окуражавайки я да продължи.

— Може би не е нищо, но някои приказки…

— Приказки ли? Какви приказки?

— „Джейн Еър“ например. Няколко дни им разказвах съкратена версия на първата част и със сигурност го забелязах точно тогава. Дикенс също. Историческите приказки и моралните романи никога нямат този ефект.

Докторът се намръщи.

— И това е постоянно? Четенето на „Джейн Еър“ винаги ли води до промените, които описахте?

— Не. Там е работата.

— Хмм. Тогава какво смятате да правите?

— Има методи за справяне с егоистични и упорити деца като Аделин. Един строг режим сега може да се окаже достатъчен, за да я задържи извън стените на някоя институция по-късно в живота. Обаче този режим, включващ налагането на строга програма и лишаване от всичко, което може да я стимулира, ще бъде особено вреден за…

— За детето, което виждаме през пролуките в мъглата?

— Точно така. Всъщност за това дете нищо не би могло да бъде по-лошо и вредно.

— И това дете — искам да кажа момичето в мъглата… Какво бъдеще предвиждате за нея?

— Това е преждевременен въпрос. Достатъчно е да се каже, че в момента не мога да допусна тя да бъде загубена. Кой знае в какво може да се превърне.

Те седяха мълчаливо, загледани в листната геометрия срещу тях и съзерцаваха проблема, който Хестър бе поставила, а самият проблем, добре скрит в градината, ги гледаше през клоните.

Накрая докторът проговори.

— Не знам медицинско състояние със симптомите, които описахте. Обаче това може да се дължи на моето незнание — той изчака да чуе протеста й, тя обаче не каза нищо. — Хм. Би било разумно като начало да направя изследвания на детето, за да установя общото й здравословно състояние, както умствено така и физическо.

— Точно това мислех и аз — отвърна Хестър. — А сега… — тя бръкна в джоба си — ето бележките ми. Заповядайте. Ще намерите пълно описание на всеки случай, на който съм била свидетел, както и някои предварителни анализи. Може би след прегледа ще останете за половин час, за да споделите с мен първите си наблюдения. Тогава ще решим каква да бъде следващата ни стъпка.

Той я изгледа с известно учудване. Тя бе излязла от ролята си на гувернантка и се държеше така, сякаш бе негов колега и експерт!

Хестър долови грешката си.

Тя се поколеба. Можеше ли да отстъпи? Дали вече не бе прекалено късно? Тя взе решението си. Като кажеш „а“ трябва да кажеш и „б“.

— Това не е дванадесетоъгълник — рече му срамежливо тя. — Това е тетраедър16.

Докторът стана от пейката и пристъпи към геометричната форма. Едно, две, три, четири. Устните му се мърдаха, докато броеше.

Сърцето ми спря. Ами ако заобиколеше фигурата, пресмятайки равнините и ъглите? Направо щеше да се спъне в мен!

Но той стигна до шест и спря. Знаеше, че тя е права.

После настъпи един кратък любопитен момент, в който те се гледаха. Неговото лице изразяваше несигурност. Каква беше тази жена? Откъде бе този авторитет, с който му говореше? Тя бе просто една трътлеста, с лице като картоф, провинциална гувернантка. Ами да, точно такава беше!

Хестър мълчаливо го изгледа в отговор, парализирана от неувереността, изписана върху лицето му.

Светът сякаш се измести леко от оста си и те изглеждаха невъобразимо далеч.

— Говорехме за прегледа? — започна Хестър.

— Сряда следобед удобно ли е? — предложи докторът.

— Добре. Сряда следобед.

И светът отново се върна в нормалното си положение.

Двамата тръгнаха към къщата, а при завоя на алеята докторът се сбогува с Хестър и си тръгна.

Зад тисовото дърво малката шпионка си гризеше ноктите и си задаваше въпроси.

Петте ноти

Умората подлютяваше очите ми, мозъкът ми бе изтънял като хартия. Бях работила целия ден и половината нощ и сега се страхувах да заспя.

Мозъкът ли ми правеше номера? Стори ми се, че чух мелодия. Добре де, част от мелодия. Само последните ноти. Отворих прозореца, със сигурност откъм градината идеше звук.

Аз мога да разбирам думите. Дайте ми скъсано или повредено парче от текст и мога да определя какво е било написано. Но музиката не е моят език. Дали тези пет ноти бяха началото на приспивна песен? Или умиращият финал на оплакваща мелодия? Не бях в състояние да кажа. Без начало и край, които да ги оградят в рамка, без мелодия, която да ги съедини, каквото и да бе онова, което ги държеше заедно, то изглеждаше опасно несигурно. Всеки път, когато се извисеше първата нота, сякаш следваше момент на несигурно очакване. Дали нейната съседка все още беше там, или вече бе отплувала, изгубена завинаги в безкрая, издухана, отнесена от вихъра? Същото ставаше с третата и четвъртата. А при петата нота нямаше никаква решителност, само чувството, че рано или късно крехките връзки, които свързваха тази случайна подредба, щяха да се разпаднат така, както се бе разпаднала останалата част от мелодията и дори този последен празен фрагмент ще си отиде завинаги, подхвърлян и подмятан от вятъра като последното листо на зимно дърво.

Упорито неми винаги когато моето съзнание ги викаше, нотите идваха при мен незнайно откъде, когато въобще не мислех за тях. Когато вечер бях затънала в работата си, неочаквано осъзнавах, че от известно време те се повтарят в съзнанието ми. Понякога дори в леглото, носена от течението между съня и будното състояние, можех да ги чуя от разстояние, пеещи своята неопределена, неразличима, нищо не означаваща песен.

Но сега наистина ги чух. Първо една-едничка нота; съседката й бе погълната от дъжда, който тропаше по прозореца. Няма нищо, си казах и се приготвих да се върна в съня си. И тогава, в приспивния ромон на дъжда, над песента на водата се извисиха още три ноти.

Нощта беше много тъмна, дъждът се лееше и ударите му върху прозорците изпълняваха партията на ударната, ритъм на секция. Меките редки писъци бяха от свежия дъжд върху моравата. Капещият звук беше от водата, която се стичаше по капчуците. Чук-чук-чук. Водата падаше от листата на земята. И на фона на всичко това, зад него, под него, между него, ако не бях луда и не сънувах, се чуваха петте ноти. Ла-ла-ла-ла-ла.

Извадих ботушите и палтото си и излязох в тъмнината.

Можех да видя ръката си само ако я вдигнех пред лицето. Не се чуваше нищо, освен шляпането на ботушите ми по подгизналата морава. И тогава хванах следата му. Дрезгав звук, не от инструмент, а от фалшив, атонален, разстроен, но човешки глас.

Бавно и с чести спирания последвах гласа. Слязох покрай дългите огради, завих в градината с изкуственото езеро — поне мислех, че отивам там. Сетне сбърках пътя, вървейки слепешката през меката почва, и стигнах не до тисовото дърво, както очаквах, а до храсти с височина до коленете ми. Спрях, за да се ориентирам къде съм. Оставих се само на слуха си, като следвах нотите като нишка на Ариадна през лабиринта, който не познавах. Те звучаха на неравни интервали и всеки път, когато ги чуех, се отправях напред, докато тишината не ме спираше и аз застивах в очакване на нова пътеводна нишка. Колко дълго съм се препъвала след нея в мрака? Четвърт час? Половин? Всичко, което зная, е, че на края на този отрязък от време се намерих отново пред вратата, от която бях излязла. Бях направила един пълен кръг. Или бях водена?

Истинският финал беше тишината. Нотите умряха и на тяхно място се чуваше само дъждът.

Вместо да вляза вътре, седнах на пейката и сложих глава върху кръстосаните си ръце.

Започна да ми се струва страшно глупаво да преследвам в градината нещо така невеществено и почти успях да се убедя, че само собственото ми въображение ме е водило. Сетне мислите ми тръгнаха в друга посока. Чудех се кога ли баща ми ще ми прати съвет откъде да започна издирването на Хестър. Помислих за Ейнджълфийлд и се намръщих: какво щеше да прави Аурелиус, когато го разрушат? Замислих се за духа, който живееше в къщата, а това пък ме наведе на мисълта за моя собствен дух, за снимката, която бях направила, размазана в петно от бяло. Реших на другия ден да телефонирам на майка си, но никой не може да те накара да изпълниш решение, взето посред нощ.

И тогава почувствах предупреждение, тръпка на тревога в гръбначния стълб.

Присъствие. Тук. Сега. До мен.

Подскочих и се огледах.

Пълна тъмнина. Не виждах нищо. Всичко, дори огромният дъб, бе погълнато от мрака и светът се бе затворил в очите, които ме наблюдаваха, и дивото безумие на сърцето ми.

Не беше мис Уинтър. Не тук. Не и по това време на нощта.

Тогава кой беше?

Почувствах го, преди да го усетя. Докосването до тялото ми отстрани — съвсем бегло, беше тук и отново изчезна… Беше котаракът Шадоу.

Той отново ме бутна, отново се потърка в мен и издаде едно доста провлечено „мяу“, за да ми се представи. Протегнах ръка и го погалих, докато сърцето ми се опита да намери отново ритъма си. Котаракът измърка.

— Целият си мокър — казах. — Хайде, глупчо, ела. Тази нощ не е за разходки.

Шадоу ме последва в къщата, облизвайки козината си, за да се изсуши, докато аз увих косата си с хавлия. След това и двамата заспахме заедно на леглото. Спах дълбоко, без сънища, вероятно заради близостта на котарака. Следващият ден беше сив и мрачен. След редовното ми интервю с мис Уинтър излязох в градината. В унилата светлина на ранния следобед се опитах да възстановя пътя, по който бях вървяла през нощта. Началото беше много лесно: покрай дългите бордюри и в градината с езерото. Но след това загубих следите си. Споменът, че съм стъпвала в меката влажна почва на лехите, ме озадачи, тъй като всяка леха беше идеално изравнена. Все пак направих няколко случайни предположения, взех напосоки едно или две решения и преминах по грубо очертания кръгов маршрут, който може би повтаряше, а може би не, моята среднощна разходка.

Не видях нищо необикновено. Освен ако не броим факта, че минах покрай Морис и той неочаквано ме заговори. Беше клекнал над разровената пръст, изравнявайки и изглаждайки я. Той почувства, че стоя зад него на моравата, и ме погледна.

— Проклетите лисици — изръмжа. И се върна към работата си.

Аз се прибрах в къщата и започнах да записвам бележките си от сутрешното интервю.

Експериментът

Настъпи денят на медицинския преглед и доктор Модели дойде в къщата. Както обикновено, Чарли не се показа, за да поздрави посетителя. Хестър го бе информирала за посещението на доктора по обичайния си начин (с писмо, оставено на табличка пред вратата му) и след като не чу нищо по въпроса, прие съвсем правилно, че той не проявява никакъв интерес.

Пациентката бе в едно от нейните намусени настроения, но не се съпротивляваше. Тя позволи да бъде въведена в стаята, където щеше да се състои прегледът, и се подчини да бъде боцкана и тествана. Поканена да отвори устата си и да изплези езика си, тя не го направи, но когато накрая докторът пъхна пръстите си в устата й и с физическа сила отдели долната от горната челюст, поне не го ухапа. Очите й бягаха от него и инструментите му; тя изглеждаше уплашена. Не можеха да я накарат да каже и една дума.

Доктор Модели смяташе, че теглото й е под нормалното и че има въшки; иначе беше физически здрава във всяко отношение.

Психическото й състояние обаче бе доста по-трудно за определяне. Беше ли това дете умствено изостанало, както подхвърляше Джон-да-диг? Или поведението му се дължеше на хронично пренебрегване от страна на родителите и липсата на дисциплина? Това беше мнението на Мисус, която поне публично винаги бе склонна да оправдае близначките.

Това не бяха единствените мнения, които докторът имаше наум, докато преглеждаше дивата близначка. Предишната нощ в собствената си къща, с лула в устата и ръка върху камината, той бе размишлявал на глас върху случая (радваше се на вниманието на жена си, която го слушаше; това го вдъхновяваше към красноречие), изброявайки поразиите: системните кражби от къщите на селяните, унищожаването на градината с геометрично подрязаните храсти и дървета, насилието върху Емелин, пристрастеността към кибритите. Докторът размишляваше върху възможни обяснения, когато мекият глас на жена му го прекъсна.

— Не мислиш ли, че може просто да е лоша? Проклета? Зла?

За миг бе толкова изненадан от прекъсването, че не отговори.

— Това е само предположение — каза жена му с махване на ръка, сякаш да изтрие думите си. Тя говореше благо, но това нямаше значение. Фактът, че изобщо бе проговорила, бе достатъчен да придаде на думите й острота.

И освен това съществуваше и мнението на Хестър.

— Онова, което трябва да помните, е — беше му казала тя, — че при липсата на силна родителска привързаност и любов и без здравото ръководство от страна на друг източник развитието на детето до днес е било изцяло оформено от опита на двойствеността. Нейната сестра е тази, която е нещо неизменно и присъства постоянно в съзнанието й, затова целият й мироглед е бил оформен през призмата на тази връзка.

Тя беше съвсем права, разбира се. Той нямаше ни най-малка представа от каква книга бе прочела тези съждения, но сигурно бе чела много сериозно, защото доразвиваше идеята изключително разумно. Докато я слушаше, доктор Модели в известна степен бе поразен от странния й глас, който притежаваше нещо повече от мъжки авторитет. Хестър имаше изключителна артикулация. Тя притежаваше удивителния навик да изразява гледната си точка със същите премерени команди, както когато обясняваше теорията на някой авторитетен учен, която бе прочела. И когато правеше пауза, за да си поеме дъх в края на изречението, обикновено го поглеждаше за кратко (първия път това му се стори смущаващо, макар че сега вече го смяташе по-скоро за забавно), за да му даде да разбере дали му е позволено да говори, или тя възнамерява да продължи монолога си.

— Трябва да направя повече изследвания — призна той, когато се срещнаха след прегледа, за да обсъдят състоянието на Аделин. — И със сигурност ще се поровя по-дълбоко в значението на факта да си близнак.

Хестър кимна.

— Начинът, по който аз гледам на това, е следният — рече тя. — В много отношения близнаците трябва да се разглеждат така, сякаш са разделили характеристиките помежду си. Там, където един обикновен човек, един здрав човек ще изпита цяла гама от различни емоции и ще покаже разнообразие от поведение, близнаците, би могло да се каже, ще си разделят емоциите и поведението на две и всеки ще вземе своя дял. Единият близнак вероятно ще бъде див и склонен към физическо насилие; другият ще е мързелив и пасивен. Единият ще предпочита чистотата; другият ще копнее по мръсотията. Единият ще има безкраен апетит за ядене, другият може да гладува с дни. В нашия случай, ако тази полярност — може да поспорим по-късно доколко тя е била придобита или е вродена — е критична за усещането на Аделин за идентичност, то не е никак изненадващо, че тя потиска в себе си всичко, което според нея попада в обсега на Емелин, т.е. от другата страна на границата между тях.

Въпросът беше риторичен; тя не показа на доктора, че може да говори, а само си пое дъх и продължи.

— Да обсъдим качествата на момичето в мъглата. Тя слуша приказките, тя е в състояние да ги разбере и да бъда трогната от език, който не е езикът на близнаците. Това предполага желание да направи връзка с други хора. Но кой е този от близнаците, който е определен да се свързва с другите хора? — Емелин. И така Аделин трябва да потисне дълбоко в себе си тази част от своята личност.

Хестър обърна глава към доктора и го погледна с поглед, който означаваше, че чака отговора му.

— Това е любопитна идея — каза предпазливо той. — Аз би трябвало да мисля точно обратното, нали? Че би трябвало да се очаква близнаците да са по-скоро еднакви, отколкото различни?

— Но ние знаем от наблюденията, че този случай не е такъв — живо отвърна Хестър.

Докторът гледаше празната стена, потънал в мислите си, докато тя хвърляше обезпокоени погледи към него, опитвайки се да отгатне по лицето му дали теорията й е приета.

— Тази ваша идея е много интересна — той сложи на лицето си една усмивка, изпълнена със симпатия, за да смекчи ефекта от онова, което щеше да каже. — Но не мога да си спомня да съм чел някъде за подобно разделение на ролите при близнаците, в което и да е от уважаваните медицински издания.

Тя пренебрегна усмивката и посрещна погледа му сериозно.

— Защото не е в авторитетите издания, не. Ако е било написано някъде, то ще е било от Лоусън, но не е.

— Вие сте чела Лоусън?

— Разбира се. Не бих си и помислила да произнеса на глас мнението си по някой въпрос, без да съм сигурна първо в справките си.

— О!

— Има една справка в Харууд за перуанските близнаци17, която е подсказваща, макар че той се въздържа от цялостните заключения, които би могъл да направи.

— Спомням си примера, който имате предвид… О, разбирам връзката! Добре, чудя се дали изследването на случая Брасенбай е уместно?

— Нямах възможност да получа цялото изследване. Можете ли да ми го заемете?

И така се започна.

Впечатлен от съобразителността в наблюденията на Хестър, докторът й даде изследването на случая Брасенбай. Когато тя му го върна, към него имаше прикрепен лист със сбити бележки и въпроси. Междувременно той бе намерил голям брой други книги и статии за близнаци, неотдавнашни публикации, копия от изследвания на различни специалисти, които продължаваха и в момента, чуждестранни разработки. След седмица или две докторът откри, че може да си спести време, като ги даде първо на Хестър и после да прочете само нейните сбити, кратки и интелигентни разсъждения и резюмета. Когато прочетоха всичко, което можеше да се прочете, те се върнаха към собствените си наблюдения. И двамата бяха събрали купища бележки — той медицински, тя психологически; имаше анотации с неговия почерк в полетата на нейния ръкопис, а тя бе направила дори повече бележки от него и понякога прикачваше собствените си убедителни есета на отделни листове.

Те четяха, мислеха, пишеха, срещаха се, дискутираха. Всичко това продължи, докато научиха всичко, което можеше да се открие за близнаците, но все пак имаше едно нещо, което не знаеха, а то бе единственото, което имаше значение.

— Цялата тази работа — рече една вечер докторът в библиотеката, — всички тези книги. И все още не сме стигнали доникъде — той прокара раздразнено ръка през косата си. Беше казал на жена си, че ще се върне след седем и половина, а се очертаваше, че ще закъснее.

— Дали Аделин потиска момичето в мъглата заради Емелин? Мисля, че отговорът на този въпрос лежи извън границите на съвременното знание — доктор Модели въздъхна и запрати молива си върху бюрото, полураздразнено, полупримирено.

— Вие сте напълно прав. Това е точно така — доста сопнато му отвърна Хестър.

Имаше причина за раздразнителния й тон; беше му отнело цели четири седмици да стигне до заключението, което тя щеше да му предложи още в самото начало, стига да бе имал желание да я изслуша.

Доктор Модели се обърна към нея.

— Има само един начин да открием това — рече тихо тя.

Той вдигна вежди.

— Моят опит и наблюдения ме доведоха до убеждението, че имаме поле за едно оригинално изследване. Разбира се, като обикновена гувернантка трудно ще убедя някое подходящо списание да публикува каквото и да открия. Те ще погледнат квалификациите ми и ще си помислят, че съм някоя глупачка с идеи извън сферата на нейната компетентност — Хестър сви рамене и смръщи вежди. — И вероятно ще бъдат прави. Същевременно — тя вдигна срамежливо очи към него, — аз съм сигурна, че в този проект има много хляб за един мъж с подходящите знания и професия.

Докторът я погледна първо изненадано, сетне очите му се замъглиха. Оригинално изследване! Идеята не бе толкова нелепа! В този момент неочаквано му мина мисълта, че след всички неща, които бе прочел през последния месец, със сигурност беше най-начетеният доктор в страната по въпроса на близнаците! Кой друг знаеше повече от него? И освен това кой друг имаше под носа си такъв идеален случай за изследване? Оригинално авторско изследване? Защо не?

Хестър го остави да се отдаде няколко минути на мечтите си и когато видя, че предложението й е пуснало корени в главата му, промърмори:

— Разбира се, вие ще имате нужда от асистент. И аз ще бъда щастлива да ви помагам по всякакъв начин.

— Много мило от ваша страна — кимна докторът. — Разбира се, вие работихте с момичетата. Практически опит… безценен, наистина безценен.

Той си тръгна и плувайки върху облак, се прибра вкъщи и не забеляза, че вечерята е студена, а жена му — в лошо настроение.

Хестър събра статиите и листовете с бележки от бюрото и излезе от стаята; в леките й стъпки и в категоричното затваряне на вратата се долавяше задоволство.

Библиотеката изглеждаше празна, но не беше.

Изпънало се с цялата дължина на тялото си върху най-горната лавица, едно момиче гризеше ноктите си и мислеше. Оригинално изследване значи.

Дали Аделин потиска момичето в мъглата заради Емелин?

Не е необходимо да си гений, за да отгатнеш какво последва след това.

Те го направиха през нощта.

Емелин дори не се размърда, когато я вдигнаха от леглото й. Сигурно се чувстваше в безопасност в ръцете на Хестър. Вероятно бе познала миризмата на сапун в съня си, докато я изнасяха от стаята и я носеха по коридора. Каквато и да бе причината, онази нощ тя не осъзна какво се случи. Възприемането на истината настъпи след часове.

При Аделин беше различно. Бърза и пъргава, тя се събуди веднага щом усети отсъствието на сестра си. Втурна се към вратата, но тя вече бе заключена от Хестър. За един миг Аделин разбра всичко, почувства всичко. Раздяла. Край! Бяха ги разделили. Тя не се разпищя, не размаха юмруци, не заудря вратата, не впи ноктите си в ключалката. Цялата й борбеност сякаш изтече от нея. Аделин се свлече на пода, сви се като малка купчинка срещу вратата и остана там през цялата нощ. Голите дъски убиваха на стърчащите й кокали, но тя не чувстваше болка. В стаята нямаше огън, а нощничката й беше тънка, но тя не чувстваше студ. Не чувстваше нищо. Беше разбита.

Когато на другата сутрин дойдоха за нея, тя бе глуха за звука на ключа в ключалката, не реагира, когато вратата се отвори и я отмести встрани. Очите й бяха мъртви, кожата й бе останала без кръв. Колко студена беше! Можеше да бъде просто един труп, ако не бяха устните й, които се движеха безспир, повтаряйки една мълчалива мантра, която можеше да бъде само „Емелин, Емелин, Емелин“.

Хестър вдигна Аделин на ръце. Никакво съпротивление. Никаква трудност. Сега детето бе на четиринадесет, но бе само кожа и кости. Цялата й сила се коренеше в желанието и волята, а когато те изчезнаха, останалото нямаше значение.

Те я носеха надолу по стълбите, все едно носеха възглавница, която щеше да бъде изнесена на въздух за проветряване.

Джон караше мълчаливо кабриолета. Трудно можеше да се познае дали одобрява, или не одобрява онова, което ставаше. Тук Хестър вземаше решенията. Казаха на Аделин, че ще отиде да види Емелин, една лъжа, която дори не бе необходимо да си правят труда да изричат; можеха да заведат Аделин навсякъде и тя нямаше да се бие с тях, нито да се противи.

Тя беше загубена. Отсъстваше от самата себе си. Без сестра си тя бе нищо и никой. Беше останала само черупката на съществото, което докторът заведе у тях.

Когато се върнаха вкъщи, преместиха Емелин от леглото в стаята на Хестър обратно в нейното, без да я будят. Тя спа още един час и когато отвори очи, бе изненадана да открие, че сестра й я няма. Сутринта отмина; заедно с нея растеше и изненадата, която следобед се превърна в тревога. Тя претърси цялата къща. Градината. Отиде чак до гората и до селото.

Когато стана време за чай, Хестър я откри в края на имението, втренчена в пътя, който, ако тръгнеше по него, щеше да я отведе до къщата на доктора. Но тя не посмя да тръгне. Хестър сложи ръка на рамото й и я придърпа към себе си, сетне я поведе обратно към къщата. От време на време Емелин спираше, колебаеше се, искаше да се върна обратно, но Хестър хвана ръката й и я поведе твърдо към къщата. След чая тя застана на прозореца и се загледа навън. С падането на нощта страхът и отчаянието я изпълваха все повече и повече. И чак когато Хестър заключи всички врати и започна да я приготви за лягане, Емелин изпадна в истерия.

Тя плака цялата нощ. Самотни ридания, които сякаш щяха да продължат вечно. Онова, което се случи при Аделин за един миг, отне цели двадесет и четири агонизиращи часа, за да разбие Емелин. Но когато пукна зората, тя се успокои. Хленчеше тихичко и потръпваше в забрава.

Разделянето на близнаците не е обикновена раздяла. Представете си, че сте оживял след земетресение. Когато отидете на мястото, не можете да го познаете. Нищо не е останало от него. Хоризонтът се е преместил. Слънцето е променило цвета си. Колкото до вас, вие сте още жив. Но това не е същият живот. Нищо чудно, че оцелелите при подобни катастрофи често искат да загинат с останалите.

Мис Уинтър седеше, загледана в пространството. Великолепният меден цвят на косата й бе избелял до прасковен. Беше изоставила своята сложна прическа със спиралите и завъртулките, които й придаваха вид на мека безформена джунгла, една истинска бъркотия от коса. Но лицето й беше твърдо и тя се държеше твърдо, сякаш бе облякла нещо срещу хапещия вятър, който само тя можеше да почувства. Обърна бавно очите си към мен.

— Добре ли сте? — попитах. — Джудит ми каза, че не се храните добре.

— Винаги съм била такава.

— Но изглеждате бледа.

— Само малко уморена, може би.

Свършихме рано. Мисля, че никоя от нас не се чувстваше в състояние да продължи.

Вярвате ли в духове?

Следващия път, когато я видях, мис Уинтър изглеждаше различно. Тя затвори уморено очите си и й трябваше повече време от обикновено, за да извика миналото и да започне да говори. Докато събираше нишките, аз я наблюдавах и забелязах, че се е отказала от изкуствените си мигли. Но беше с обичайните си пурпурни сенки на клепачите и очна линия, очертаваща контурите на очите й в черно. Без приличащите на паяци мигли бе придобила неочаквания вид на дете, което си е играло с кутията за гримове на майка си.

Нещата не се развиха както очакваха Хестър и докторът. Те се бяха приготвили за една Аделин, която ще беснее, ще рита и ще се бие. Колкото до Емелин, и двамата разчитаха на влиянието на Хестър върху нея, надявайки се, че ще се примири с неочакваната загуба на сестра си. Предполагаха, че за кратко време момичетата ще станат същите, каквито бяха преди, ще се върнат към същия модел на поведение, само че разделени. Но бяха изненадани от колапса, в който изпаднаха близначките, превърнал ги в двойка безжизнени парцалени кукли.

Кръвта продължи да циркулира мудно из вените им, те преглъщаха супата, която пъхаха в устата им с лъжица — едната в кухнята на Мисус, другата при жената на доктора. Но гълтането е първичен рефлекс, а децата нямаха апетит. Техните очи, макар и отворени през деня, не виждаха, а през нощта, въпреки че бяха затворени, не получаваха спокойствието на съня. Те бяха разделени, бяха самотни, бяха в някакво преддверие на ада. Бяха като ампутирани, само че не бяха загубили крайник, а душите си.

Дали двамата учени се съмняваха в себе си? Дали помислиха доколко постъпката им е оправдана? Дали поклащащите се несъзнателно фигури на близначките хвърляха някаква сянка върху прекрасния им проект? Те не бяха злонамерени, нито нарочно жестоки, можете да сте сигурни в това. Само глупави. Заблудени от знанията, от амбициите, от собствената си слепота.

Докторът правеше тестовете. Хестър наблюдаваше децата. Двамата се срещаха всеки ден, за да сравняват бележките си. Да обсъдят онова, което първоначално наричаха прогрес. Зад бюрото на доктора или в библиотеката на Ейнджълфийлд те седяха заедно с глави, наведени над листовете, на които бе записана всяка подробност от живота на момичетата. Поведение, диета, сън. Бяха изненадани от липсата на апетит, от склонността към спане през цялото време. Сън, който не беше пълноценен. Имаха различни теории за промените в близнаците. Експериментът не се развиваше така, както бяха очаквали, всъщност бе започнал направо катастрофално, но те избягваха да мислят за това, предпочитаха да вярват, че заедно може би ще успеят да направят чудо.

Докторът получи огромно удовлетворение от възможността за пръв път от десетилетия да работи с един научен ум на високо ниво. Той се учудваше от способността на протежето си да схване принципа за миг и да го приложи с професионална оригиналност в следващия. Не след дълго бе принуден да си признае, че тя е повече колега, отколкото помощница. А Хестър бе развълнувана да открие, че най-накрая умът й е адекватно подхранван и предизвикван. Тя излизаше от техните всекидневни срещи разгорещена от вълнение и удоволствие. Така че тяхната слепота бе съвсем естествена. Как биха могли да разберат, че онова, което в техните очи изглеждаше толкова голямо добро, всъщност причинява страхотна вреда на децата? Освен може би вечер, когато всеки от тях сядаше сам да опише бележките си от деня. Може би поотделно са вдигали очите си към неподвижното, немърдащо дете с мъртви очи, седящо на стола в ъгъла, и са изпитвали съмнение. Може би. Но ако е било така, то не бе отбелязано в записките им, нито някой от тях го бе споменал на другия.

Двамата бяха станали толкова зависими от взаимното си начинание, че дори пропуснаха да видят как грандиозният им проект всъщност няма никакво развитие. Емелин и Аделин бяха като изпаднали в кома, а момичето в мъглата не се виждаше никъде. Липсата на открития обаче не ги спря и учените продължиха работата си: те правеха таблици и графики, предлагаха теории и разработваха сложни експерименти, за да ги тестват. При всеки провал се успокояваха, че са елиминирали поредното несигурно нещо в изследванията, и отиваха към следващата голяма идея.

Съпругата на доктора и Мисус също бяха включени, но само до известна степен. Те бяха натоварени с физическата грижа за момичетата. По три пъти на ден двете жени пъхаха лъжиците супа в несъпротивляващите се уста на своите питомци. Те обличаха, къпеха, решеха косите на близначките и перяха дрехите им. Всяка от тях имаше своите причини да не одобрява проекта; всяка имаше причина да запази мълчание за онова, което мисли. Колкото до Джон-да-диг — той беше аутсайдер. Никой не търсеше мнението му, не че това го спираше да направи своето ежедневно изказване пред Мисус в кухнята:

— Нищо хубаво няма да излезе от тази работа! Помни ми думата! Казвам ти! Нищо хубаво.

Дойде моментът, когато двамата учени може би трябваше да се откажат. Плановете им не доведоха доникъде и въпреки че измъчваха мозъците си, не можеха да измислят нещо ново, което да опитат. Точно в този момент Хестър установи малки признаци на подобрение в Емелин. Момичето обръщаше главата си към прозореца. Тя бе открила някаква светеща играчка и не искаше да се раздели с нея. Подслушвайки на вратата (което не е чак толкова осъдително, когато става дума за науката!) Хестър откри, че когато е само, детето си шепне нещо на стария език на близнаците.

— Емелин се самоуспокоява — докладва на доктора тя, — като си представя, че сестра й е с нея.

Докторът също реши да остави Аделин сама за няколко часа и да подслушва на вратата, въоръжен с бележник и молив. Но не чу нищо.

Хестър и той се окуражаваха взаимно за нуждата от търпение в сериозния случай на Аделин, и се поздравяваха за подобрението при Емелин. Те отбелязаха с възторг повишения апетит у Емелин, нейното желание да седне и първите няколко стъпки, които сама пожела да направи. Скоро тя отново се разхождаше безцелно из къщата и градината. „О, да! — съгласиха се Хестър и докторът — сега експериментът наистина се развива!“ Дали се досетиха, че онова, което наричаха „подобрение“, всъщност бе само завръщането на Емелин към навиците, които вече бе проявила, преди да започне експериментът? Това е трудно да се прецени.

Всъщност работата с Емелин никак не беше лесна. Имаше един ужасен ден, когато тя, следвайки своя нос, тръгна към един шкаф с парцали, които обикновено сестра й обличаше. Тя ги извади и задържа до лицето си, вдъхвайки остарелия им животински аромат, сетне се облече с тях. Беше доста гадно, но лошото тепърва предстоеше. Облечена по този начин, Емелин видя образа си в огледалото и приемайки отражението за сестра си, затича презглава към него. Сблъсъкът беше силен и звукът страшен, достатъчен да накара Мисус да изтича и да я намери хлипаща край огледалото, но не заради собствената си болка, а заради бедната си сестра, която бе счупена на няколко парчета и сега кървеше.

Хестър свали и отнесе дрехите със себе си, като накара Джон да ги изгори. Освен това нареди на Мисус да обърне всички огледала с лице към стената. Емелин беше объркана, но случки от подобно естество повече не се повториха.

Тя не говореше. Въпреки самотното си шепнене, което ставаше винаги зад затворените врати и винаги на езика на близначките, Емелин не можеше да бъде накарана да говори, да произнесе дори една-единствена дума на английски пред Мисус или Хестър. Това беше нещо, което трябваше да обсъдят. Хестър и докторът проведоха една дълга среща в библиотеката и накрая стигнаха до заключението, че няма причини да се тревожат. Знаеха, че Емелин може да говори, значи отново щеше да проговори, но трябваше да мине време. Отказът да говори, инцидентът с огледалото — това, разбира се, бяха разочарования, но науката е пълна с разочарования. А я вижте прогреса! Не беше ли Емелин достатъчно силна, че дай позволят да излезе навън? Ето че напоследък тя прекарваше по-малко време, размотавайки се на пътя близо до невидимата граница, зад която не смееше да пристъпи, гледайки по посока на докторската къща. Нещата щяха да тръгнат така, както се очакваше.

Прогрес ли? Не бе постигнато нищо повече от резултатите на Хестър при пристигането й. То бе всичко, което имаха. Вероятно вътрешно се чувстваха облекчени, защото какъв щеше да бъде резултатът от един евентуален успех? Той щеше да елиминира причината за тяхното сътрудничество. И въпреки че бяха слепи към този факт и не искаха да си го признаят, двамата не желаеха това да се случи.

Хестър и доктор Модели никога нямаше да прекратят експеримента по свое собствено желание. Никога. Трябваше да се случи нещо друго, нещо изключително, за да се сложи край на това. Нещо, което щеше да се появи изневиделица.

— Какво беше то?

Въпреки че бе време да приключим интервюто, въпреки че тя бе изтощена — видът й ставаше сиво-бял, както когато наближаваше време да пие лекарствата си, въпреки че бе забранено да се задават въпроси, не успях да устоя и да не попитам.

Независимо от болката, която очевидно изпитваше, мис Уинтър се наведе напред и в очите й проблесна зелена палава светкавица.

— Вярвате ли в духове, Маргарет?

Дали вярвах в духове? Какво можех да кажа? Кимнах. Доволна, мис Уинтър се облегна назад в стола си и аз имах усещането, че съм издала повече, отколкото си мислех.

— Хестър не вярваше. Нали беше учен. Така че понеже не вярваше в духове, тя имаше голям проблем, когато срещна един от тях.

Всъщност ето какво стана:

Един ясен ден Хестър, след като приключи своите задължения, напусна къщата рано и реши да отиде пеша по един обиколен път до къщата на доктора. Небето беше синьо, въздухът миришеше на свежо и чисто и тя се чувстваше изпълнена с енергия и сила, за които нямаше име, но които я караха да копнее за изнурителна работа.

Пътят през нивите се виеше по едно възвишение, което откриваше чудесен изглед към полето и земите наоколо. Тя бе изминала около половината път до докторската къща, вървейки енергично и стегнато, с разтуптяно сърце. Струваше й се, че би могла да полети, стига само да настрои мозъка си за това, когато видя нещо, което я накара да спре като закована.

На известно разстояние от нея, Емелин и Аделин си играеха заедно на полето. Не можеше да ги сбърка. Две гриви от червена коса, два чифта черни обувки; едното дете облечено в морскосиня поплинена рокличка, която Мисус бе облякла сутринта на Емелин, другото със същата, но зелена.

Това бе невъзможно!

Хестър беше учен. Тя ги виждаше с очите си, значи бяха там. Трябваше да има някакво друго обяснение. Сигурно Аделин е избягала от къщата на доктора. Сигурно апатията й я е напуснала така неочаквано, както я бе обзела, и възползвайки се от предимството на някой отворен прозорец или от връзката ключове, оставени на масата, тя е избягала, преди някой да забележи възстановяването й. Това беше обяснението.

Какво да прави? Да изтича при близначките беше безсмислено. За да стигне до тях, трябваше да премине през дълга просека в откритото поле и те щяха да я забележат и да избягат, преди да измине и половината разстояние. Така че тя продължи към къщата на доктора. Тичешком.

Задъхана започна да чука нетърпеливо на вратата. Отвори й госпожа Модели, стиснала недоволно тънките си устни при шума, който беше вдигнала, но Хестър имаше по-важни неща в главата си вместо извинения и затова се шмугна покрай нея право към вратата на лекарския кабинет. Тя влезе вътре, без да чука.

Докторът я погледна, изненадан да види лицето на своята сътрудничка, зачервено от напрежение, косата й, която обикновено бе спретнато сресана и прибрана, сега се бе измъкнала от фибите и стърчеше на всички страни. Тя бе останала без дъх. Искаше да говори, но за миг не можа да произнесе нито звук.

— Какво ви става? — попита той, надигайки се от стола си и заобикаляйки бюрото, за да сложи ръце на раменете й.

— Аделин! — едва произнесе като въздишка Хестър. — Позволили сте й да излезе?

Изненадан и заинтригуван, докторът се намръщи. Той мълчаливо завъртя Хестър за раменете, така че да погледне към другия край на стаята.

Там на един стол седеше Аделин.

Хестър се обърна обратно към доктора.

— Но аз я видях току-що! Беше с Емелин! В края на гората, под нивата на Оутс… — тя започна обяснението си, но гласът й замря, защото се обърка.

— Успокойте се, седнете тук, пийнете малко вода — каза загрижено докторът.

— Трябва да е избягала. Но как е могла да избяга? И да се върне толкова бързо? — Хестър се опитваше да проумее нещата.

— Аделин не е мърдала от тази стая през последните два часа. След закуска. През цялото време не е оставяна без наблюдение — докторът погледна Хестър в очите, а те бяха напълно объркани от емоциите. — Трябва да е било друго някое дете. Може би някое от селото — предположи той, поддържайки лекарската си репутация.

— Но… — Хестър поклати глава. — То беше облечено с дрехите на Аделин! Имаше нейната коса!

Тя отново се обърна да погледне Аделин. Отворените очи на момичето бяха индиферентни за света. Тя не бе със зелената рокля, която Хестър бе зърнала преди няколко минути, а с морскосиня, и косата й не бе пусната, а заплетена на плитка.

Хестър недоумяващо се обърна към доктора. Дишането й не бе стабилно. Нямаше никакво рационално обяснение за онова, което бе видяла. Това не бе научно! А Хестър знаеше, че светът е напълно и доказано научен. Можеше да има само едно обяснение.

— Сигурно съм полудяла! — прошепна тя. Зениците й се разшириха, а ноздрите се свиха. — Видяла съм дух!

Очите й се напълниха със сълзи.

Това предизвика странно усещане у доктора — да види как неговата сътрудничка и единомишленица стига до подобно състояние на объркани емоции. И въпреки че ученият първо се възхищаваше на Хестър за хладния й разум и за мозъка, които притежаваше, мъжът в него бе този, който отговори на нейното объркване напълно инстинктивно, като я прегърна и сложи устните си върху нейните в страстна целувка.

Хестър въобще не се възпротиви.

Подслушването на вратата, както вече отбелязахме, не е укорително поведение, когато се прави в името на науката, и жената на доктора бе просто един любопитен учен, който влезе да види собствения си съпруг. Целувката, която толкова изненада доктора и Хестър, не бе никаква изненада за госпожа Модели, която от известно време очакваше да се случи нещо подобно.

Тя отвори със замах вратата и влезе, а в кабинета избухна истински взрив от разярена справедливост.

— Ще ви бъда благодарна, ако напуснете дома ми моментално — обърна се тя към Хестър. — Можете да изпратите Джон с двуколката да вземе детето.

После се обърна към мъжа си.

— С теб ще говоря по-късно.

С това експериментът приключи. Както и много други неща.

Джон прибра Аделин обратно в къщата. Той не видя нито доктора, нито жена му, но чу от прислужницата за събитията от сутринта.

В Ейнджълфийлд Хаус той върна Аделин в старото й легло, в старата й стая и остави вратата леко открехната.

Емелин, която бродеше сред дърветата, повдигна глава, подуши въздуха и тръгна право към къщата. Тя влезе през кухненската врата, качи се по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж и се отправи без колебание към старата им стая. След което затвори вратата зад себе си.

А Хестър?

Никой не я видя да се връща в къщата, никой не я чу да си тръгва. Но когато Мисус почука на вратата й на другата сутрин, откри малката подредена стая празна.

Хестър си бе заминала.

Аз изплувах от магията на приказката и се озовах в очите на мис Уинтър и огледалната библиотека.

— Къде е отишла? — зачудих се.

Мис Уинтър ме изгледа леко начумерено.

— Нямам представа. Това има ли значение?

— Все трябва да е отишла някъде.

— Госпожице Лий, не е необходимо да се хващате за тези второстепенни герои. Това не е тяхната история. Те идват, отиват си и когато си отиват, това е завинаги. Това е всичко за тях — намръщено каза тя.

Мушнах молива в спиралата на бележника си и тръгнах към вратата, но когато стигнах до нея, се обърнах.

— Тогава откъде е дошла?

— За Бога! Та тя беше само една гувернантка! Не става дума за нея, казвам ви!

— Все трябва да е имала някакви препоръки. Предишна работа. Или поне писмо, молба с домашен адрес. Вероятно е дошла от някоя агенция?

Мис Уинтър затвори очи, лицето й изглеждаше измъчено.

— Господин Ломакс, семейният адвокат на Ейнджълфийлд, сигурно притежава всички подробности. Не че ще ви бъдат от някаква полза. Това е моята история. Щях да знам. Офисът му е на Маркет Стрийт в Банбъри. Ще му се обадя да отговори на всичките ви въпроси.

Писах на господин Ломакс още същата нощ.

След Хестър

На другата сутрин, когато Джудит влезе със закуската ми върху таблата, аз й дадох писмото до господин Ломакс, а тя извади друго писмо за мен от джоба на престилката си. Познах почерка на баща ми.

Неговите писма винаги ми носеха успокоение и това също не правеше изключение. Той се надяваше, че съм добре. Питаше върви ли работата ми. Бил прочел някакъв много интересен и приятен датски роман от 19 век, за който щял да ми разкаже, като се върна. На последния търг попаднал на връзка писма от 18 век, от които, изглежда, никой не се интересувал. Може би аз съм щяла да се заинтересувам? Купил ги за всеки случай. Частни детективи ли? Ами да, могат да се намерят, но дали едно генеалогично изследване не би свършило по-добра работа? Имал един негов познат, който притежавал необходимите умения, и освен това дължал на баща ми услуга: той понякога идвал в книжарницата, за да използва справочниците. В случай че имам намерение да продължа издирването си, ето адреса му. Накрая, както винаги, онези мили, но сухи думи. Пет думи: „Мама ти праща любовта си.“

Дали наистина беше казала това? Представям си следната картинка: Татко споменава: „Днес следобед ще пиша на Маргарет“ и тя казва — безразлично или топло? — „Предай й, че я обичам.“

Не. Не можех да си го представя. Това сигурно бе допълнение, направено от татко, без тя да знае. Защо го бе направил? За да ме зарадва? За да го превърне в истина? Заради мен или заради нея той правеше тези неблагодарни опити да ни сближи? Моята майка и аз бяхме като два континента, движещи се бавно, но безусловно отдалечаващи се; баща ми беше мостостроителят, който постоянно разширяваше крехката постройка, която строеше, за да ни съедини. Това беше непосилно тежка задача.

В магазина пристигнало едно писмо за мен; татко го бе прибавил към своето. Беше от професора по право, когото ми бе препоръчал.

Обърнах направо на копието, което професор Кодуоладр ми бе пратил. Имаше място за подписите на племенниците на Чарли. Както той бе казал, господин Ломакс се бе разписал от името на Емелин. Това доказва, че тя е оцеляла след пожара, най-малкото това. На втория ред беше името, което се надявах да намеря. Вида Уинтър. А след него в скоби думите: Известна преди като Аделин Марч.

Доказателството.

Вида Уинтър беше Аделин Марч.

Тя казваше истината.

С това доказателство в главата отидох в библиотеката за срещата си с нея, изслушах и записах в моя малък бележник спомените на мис Уинтър за последиците от заминаването на Хестър.

Аделин и Емелин прекараха първата нощ и първия ден в своята стая в леглото, с ръце, обвити около телата им, и с очи, които не се откъсваха от очите на другата. Между Мисус и Джон-да-диг имаше мълчаливо съгласие да се отнасят с тях така, сякаш са били болни и сега оздравяват. Всъщност в известен смисъл си беше точно така. Беше им нанесена рана. Така че те лежаха в леглото, опрели нос до нос, гледащи се кривогледо, защото бяха прекалено близо. Без думи. Без усмивка. Премигващи едновременно. А когато преливането, което се извърши през това двадесет и четири часово взиране приключи, връзката, която бе насилствено разрушена, се възстанови. Но като всяка излекувана рана, тя остави своите белези.

Междувременно Мисус бе в състояние на пълно объркване от онова, което бе станало с Хестър. Джон, който не искаше да я разочарова по отношение на гувернантката, не каза нищо, но мълчанието му само я окуражи да се чуди на глас.

— Предполагам, че е казала поне на доктора къде отива — завърши нещастно Мисус. — Ще разбера от него кога смята да се върне.

Тогава вече Джон трябваше да проговори и той каза грубо:

— Никъде няма да ходиш! Няма да го питаш въобще нищо! Освен това няма да го видим тук повече.

Мисус се отвърна намръщена от него. Какво им ставаше на всички? Защо Хестър не беше тук? Защо Джон бе разстроен? И докторът, който бе постоянен посетител в къщата — защо нямало да идва повече тук? Бяха се случили неща, които бяха извън обсега на нейното възприятие. Напоследък все по-често, и за все по-дълги периоди от време тя имаше чувството, че нещо в света не върви както трябва. Неведнъж сутрин се събуждаше, за да открие, че бяха минали цели часове, без да оставят следа в паметта й. Нещата, които очевидно правеха впечатление на другите хора, за нея бяха без значение. А когато задаваше въпроси, за да се опита да разбере какво става, в очите на хората се появяваше някакъв странен поглед, който те бързо прикриваха. Да. Ставаше нещо странно и необяснимото отсъствие на Хестър беше част от него.

Джон, въпреки че съжаляваше за нещастието на Мисус, бе облекчен, че Хестър си бе отишла. Заминаването на гувернантката, изглежда, свали голям товар от плещите му. Той идваше по-свободно и по-често в къщата, а вечер прекарваше повече часове в кухнята с Мисус. Според неговия начин на мислене загубата на Хестър въобще не беше загуба. Тя наистина бе допринесла животът му да се подобри, като го бе насърчила да се заеме с възстановяването на градината, но го бе направила толкова ловко, така неуловимо и дискретно, че за него бе просто и естествено да преподреди мисълта си така, че да си внуши, че решението е било изцяло негово. Когато стана ясно, че Хестър си е заминала завинаги, той извади ботушите си изпод навеса и седна да ги лъска до печката, с крака върху масата, защото кой можеше вече да го спре!

В детското крило яростта и гневът, изглежда, бяха напуснали Чарли, оставяйки след себе си само печална умора. Понякога човек можеше да долови неговите бавни, влачещи се по пода стъпки, а понякога, с ухо до вратата, можеше да го чуе как плаче с изтощените ридания на окаяно, нещастно двугодишно хлапе. Можеше ли това да се дължи на някаква дълбока мистерия, свързана с научния подход, с който Хестър му бе въздействала през затворените врати и бе задържала неговото най-дълбоко отчаяние на разстояние? Не изглеждаше невъзможно.

Не само хората реагираха на отсъствието на Хестър. Къщата реагира моментално. Първото нещо бяха настъпилите тишина и спокойствие. Нямаше го потропващото „чук-чук-чук“ от стъпчиците на Хестър нагоре и надолу по стълбите и коридорите. Сетне чукането и коването на покрива също спря. Майсторът, след като откри, че Хестър вече я няма, с основание си помисли, че след като няма човек, който да подаде фактурите под носа на Чарли, няма да има и кой да му плати за работата. Той събра инструментите си и си отиде, като се върна само веднъж за стълбата си. И никой повече не го видя.

От първия ден на тишина къщата избра и тръгна отново по своя дълъг, бавен ход на разпадане. Първо, дребните неща: мръсотията започна да се просмуква от всяка пукнатина върху всеки предмет; повърхностите се покриха с прах; прозорците се покриха с тънък слой от нечистотия. Всички промени на Хестър бяха повърхностни. Те изискваха ежедневни грижи и поддръжка. И тъй като Мисус престана да се старае в почистването, накрая то напълно отпадна и истинската, постоянната природа на къщата започна да се възстановява. Дойде времето, когато човек не можеше да вземе нещо, без да почувства старото лепкаво чувство за мръсотия по пръстите.

Нещата много скоро се върнаха в старото си русло. Ключовете бяха първите, които си отидоха. За една нощ те се измъкнаха от ключалките и връзките, сетне се събраха да си правят компания в кухината, под една разклатена дъска на пода. Сребърните свещници, които все още светеха благодарение лъскането на Хестър, отидоха от лавицата над камината в дневната, в гнездото на Емелин под леглото й. Книгите изоставиха своите места по лавиците в библиотеката и се качиха горе, където се настаниха в ъглите и под диваните. Завесите бяха дръпнати и спуснати. Дори мебелите използваха липсата на контрол, за да се разместят. Една софа беше преместена от мястото си до стената; един стол отиде две крачки вляво. Всички свидетелства за присъствието на домашния дух бяха налице.

Част от покрива, който бе в процес на поправка, се влоши, преди да се подобри. Някои от дупките, оставени от майстора, бяха дори по-големи, отколкото онези, които трябваше да поправи. Беше идеално да лежиш на пода под покрива и да усещаш слънчевата светлина върху лицето си, но дъждът беше неприятно нещо. Дъските на пода започнаха да омекват, водата се процеждаше и падаше на долния етаж. Имаше места, където не биваше да се стъпва, защото подът хлътваше под краката. Скоро той щеше да се срути и човек щеше да бъде в състояние да гледа право в стаята под него. И колко време подът на долната стая щеше да издържи, преди да се види библиотеката? А дали подът на библиотеката щеше да поддаде? Дали някой ден щеше да стане възможно да застанеш в мазето и като погледнеш през четирите етажа нагоре, да видиш небето?

Водата, също като Бог, се промъкваше по неведоми пътища. Веднъж влязла в къщата, тя се подчиняваше на земното притегляне, намираше си тайни пътища, заливчета, пропасти и пътечки, просмукваше се и кривваше в неочаквани посоки; събираше се на най-неочаквани места. Навсякъде из къщата имаше парцали да попиват влагата, но никой не си правеше труда да ги изстиска; тенджери и купи бяха поставени тук и там, за да събират капките, но те преливаха, преди някой да се сети да ги изпразни. Постоянната влага причини падането на мазилката от стените и разяде хоросана. На таванския етаж имаше стени, които бяха толкова нестабилни, че човек можеше да ги събори с една ръка като разклатен зъб.

А какво правеха близначките сред всичко това?

Раната, която Хестър и докторът им нанесоха, беше много сериозна. Нещата за тях никога нямаше да бъдат същите, винаги щяха да носят един белег, а ефектът от разделянето им нямаше да изчезне напълно. Въпреки това те чувстваха белега по различен начин. Аделин моментално бе изпаднала в състояние на безтегловност, когато бе разбрала какво са сторили Хестър и докторът. В момента, в който загуби сестра си, тя загуби себе си и нямаше спомен за времето, когато е била отделена от нея. В нейния мозък тъмнината, която се бе появила между загубата и намирането на близначката й, може би продължаваше една година или една секунда. Не че сега това имаше някакво значение. Тъй като тъмнината вече бе изчезнала, Аделин бързо се върна към живота.

При Емелин нещата бяха различни. Тя не получи облекчението на амнезията и страда по-дълго и по-тежко. През първите седмици всяка секунда за нея представляваше истинска агония. Беше като ампутирана, без упойка, плачеше от болка, изумена, че човешкото тяло може да страда толкова много и да не умре от болка. Но малко по малко, клетка по клетка, макар и изпълнена с болка, тя започна да се оправя. Дойде време, когато само сърцето й изгаряше от болка. А после дори сърцето й бе в състояние, поне от време на време, да чувства и други емоции, освен скръб. Скоро Емелин се адаптира към отсъствието на сестра си. Тя се научи как да съществува сама.

След това те се събраха и отново бяха близнаци. Макар че Емелин вече не бе същата близначка, както преди, и това бе нещото, което Аделин не разбра веднага.

В началото съществуваше само удовлетворението, че са заедно. Бяха неразделни. Където отидеше едната, другата неизменно я следваше. В градината с фигурите двете обикаляха около старите дървета и играеха безкрайните си игри на „сега ме видя, а сега не“ — едно повторение на неотдавнашното им преживяване на загубата, както и установяването за пореден път, че Аделин никога няма да се умори. При Емелин новостта постепенно започна да се изхабява. Промъкна се част от стария антагонизъм. Емелин искаше да върви по един път, Аделин по друг, така че те се биеха. И както преди, Емелин обикновено се предаваше. Но в своята нова, тайна същност тя вече осъзнаваше това.

Макар че Емелин бе харесвала Хестър, сега тя не й липсваше. По време на експеримента влиянието й бе намаляло. В края на краищата тя знаеше, че Хестър бе тази, която я бе разделила от сестра й. И не само това. Хестър бе толкова заета с наблюдения, записки и научни консултации, че може би, без да осъзнава, бе пренебрегнала Емелин. През това време, откривайки себе си в необичайна самота, Емелин бе намерила начини да се разсейва от тъгата. Тя откри развлечения само за себе си, с които се забавляваше сама. Игри, които нямаше намерение да изостави само защото сестра й се бе върнала.

Така че на третия ден след като се събраха заедно, Емелин изостави играта на криеница в градината и отиде в билярдната зала, където пазеше едно тесте карти. Легнала по корем в средата на покритата със сукно масата, тя започна играта си. Това бе една версия на пасианс, но по-проста, детинска игра. Емелин печелеше всеки път; играта бе направена така, че да не може да загуби. И всеки път беше доволна.

По средата на играта тя наклони глава. Не можеше да чуе точно, но вътрешното й ухо, което постоянно бе настроено към близначката й, й каза, че Аделин я вика. Емелин не й обърна внимание. Сега имаше работа, беше заета. Щеше да види сестра си по-късно.

След час Аделин влетя като ураган в стаята, очите й бяха присвити от ярост. Емелин нямаше как да се защити. Аделин се покатери върху масата и изпаднала в истерия от ярост, се нахвърли върху сестра си.

Емелин дори не извика, не заплака. Не издаде нито звук.

Когато яростта на Аделин се стопи, тя постоя няколко минути, наблюдавайки сестра си. Зеленото сукно бе опръскано с кръв. Картите бяха пръснати навсякъде. Емелин лежеше свита на топка, раменете й се повдигаха и спадаха с дишането й.

Аделин се обърна и излезе.

Сестра й остана там, където си беше — върху масата, докато часове по-късно Джон я намери. Той я занесе при Мисус, тя изми кръвта от косата й, сложи компрес на окото й и проми раните й с екстракт от уичхейзъл18.

— Това нямаше да се случи, когато Хестър беше тук — рече тя. — Бих искала да знам кога ще се върне.

— Няма да се върне — сопна й се Джон, опитвайки се да сдържи раздразнението си. Не му харесваше да гледа детето в това състояние.

— Но не разбирам как може да си тръгне така? Без да каже нито дума. Какво може да се е случило? Нещо спешно, предполагам. Нещо със семейството й…

Джон поклати глава. Беше чувал вече дузина пъти от Мисус, че Хестър щяла да се върне. Цялото село знаеше, че няма. Прислужницата на доктор Модели беше чула всичко. Тя твърдеше, че била видяла много повече, така че нямаше възрастен човек в селото, който да не знаеше факта, че плоската гувернантка бе завъртяла главата на доктора.

Беше неизбежно един ден клюките за „поведението“ на Хестър (това бе думата за лошо поведение в селото) да не стигнат до ушите на Мисус. Първоначално тя бе скандализирана. Отказваше да приеме мисълта, че Хестър — нейната Хестър би могла да извърши подобно нещо. Но когато сърдито съобщи на Джон какво й бяха казали, той просто го потвърди. Нали същия ден лично беше ходил в къщата на доктора, напомни й той, за да прибере детето. Беше чул всичко от устата на прислужницата. И освен това защо Хестър щеше да си тръгне така неочаквано, без предупреждение, ако наистина не се бе случило нещо необикновено?

— Заради семейството си — продължи да настоява Мисус. — Сигурно нещо неочаквано…

— Къде е писмото тогава? Ако има намерение да се върне, сигурно щеше да ни пише! Щеше да обясни. Получила ли си писмо?

Мисус поклати глава.

— Значи — завърши Джон, неспособен да скрие задоволството в гласа си — тя е направила нещо, което не е трябвало, и няма да се върне. Отишла си е завинаги. Запомни го от мен.

Мисус продължи да го обмисля отново и отново. Не знаеше на какво да вярва. Светът беше станал едно много объркано място.

Заминал!

Единствен Чарли не бе засегнат от заминаването на Хестър. Имаше промени, разбира се. Редовната храна, която при режима на Хестър се оставяше на табла пред вратата му за закуска, обяд и вечеря, се превърна в случайни сандвичи, студена пържола и домат, купа студени бъркани яйца, появяващи се през непредсказуеми интервали от време тогава, когато Мисус си спомнеше, че трябва да го нахрани.

Това не направи никакво впечатление на Чарли. Ако чувстваше глад и пред вратата му имаше ядене, той можеше да яде вчерашна пържола или сух комат хляб, но ако нямаше нищо, гладът не го тревожеше. Измъчваше го друг, много по-силен глад. Това беше същността на живота му, това беше нещо, което пристигането или заминаването на Хестър не можеха да променят.

Все пак за Чарли настъпи промяна, макар че тя нямаше нищо общо с Хестър.

От време на време в къщата пристигаше едно писмо и от време на време някой го отваряше. Няколко дни след коментара на Джон-да-диг за това, че от Хестър няма никакво писмо, Мисус мина по коридора и забеляза малка купчинка от писма, които събираха прах върху чергата под пощенската кутия. Тя ги взе и ги отвори.

Едното бе от банкера на Чарли: дали се интересувал от възможности за инвестиции?

Второто бе фактура от строителите за работата по покрива.

Дали третото не бе от Хестър?

Не. Третото писмо бе от приюта. Изабел беше умряла. Мисус загледа втренчено писмото. Мъртва? Изабел? Нима беше истина? Инфлуенца, така пишеше в писмото.

Това трябваше да се съобщи на Чарли, но Мисус се боеше от последиците. Затова реши първо да поговори с Джон и прибра писмата. По-късно обаче, когато Джон седна на мястото си на кухненската маса и тя му сложи чаша прясно сварен чай, в мозъка й не бе останала никаква следа за писмото. То бе попаднало при всички онези все по-често случващи се моменти на загуба на паметта, които не бяха записани в мозъка й и се загубваха завинаги. Въпреки това, няколко дни по-късно, минавайки по коридора с табла припечен хляб и бекон, тя механично сложи писмото върху таблата с храната, макар че в паметта й нямаше регистриран никакъв спомен за неговото съдържание.

След това дните продължиха да се нижат, сякаш нищо не беше се случило, освен че прахът ставаше по дебел, мръсотията върху прозорците по-плътна, а картите за игра продължиха да се промъкват от кутиите си в гостната. За обитателите на Ейнджълфийлд Хаус ставаше все по-лесно и по-лесно да забравят, че тук някога бе имало една Хестър.

Джон-да-диг беше човекът, който в тишината на дните осъзна, че се е случило нещо.

Той беше само полски работник и въпреки това знаеше, че чашите не може да се използват, без да бъдат първо измити, и също, че една чиния, в която има сурово месо, не може да бъде използвана направо за сервиране на сготвеното. Той виждаше какво става с Мисус; не беше глупак. Така че когато купът от мръсни чинии и чаши се натрупа неимоверно, Джон запретна ръкави и ги изми. Беше странно да го види човек пред мивката, обут с ботуши и шапка, несръчен с кърпата и порцелана, макар че с теракотените саксии и нежните растения беше толкова сръчен. Той забеляза също, че много чинии и чаши са изчезнали. Къде бяха липсващите съдове? Сети се как от време на време Мисус се качва на горния етаж с чиния за мистър Чарли. Но дали някога я бе виждал да връща някоя празна чиния в кухнята? Не, никога.

Джон се качи горе. Пред заключената врата чиниите и чашите бяха наредени в дълга редица. Храната, недокосната от Чарли, осигуряваше прекрасно пиршество за мухите, които бръмчаха над нея, и навсякъде се носеше силна, гадна, гнила миризма. Колко дни Мисус бе оставяла храна, без да забележи, че онази от предния ден е била недокосната? Той събра чиниите и чашите и се намръщи. Тогава разбра.

Джон дори не почука на вратата. Какъв беше смисълът? Трябваше да се въоръжи с едно достатъчно здраво парче дърво, което да използва като стенобойна машина. Звукът от блъскането на дървото срещу дъбовата врата, чукането, скрибуцането и скърцането, когато металните панти се откъснаха от дървото, бяха достатъчни да ни съберат всички, дори и Мисус, пред вратата.

Когато тя падна, наполовина счупена и висяща на пантите си, първо чухме бръмченето на мухите, после усетихме ужасна воня, която накара Емелин и Мисус да отстъпят назад. Дори Джон сложи ръка на устата си и пребледня.

— Стойте далеч — нареди той и влезе в стаята. Аз го последвах на няколко крачки.

Пристъпихме внимателно през остатъците от изгнила, развалена храна върху пода на старата детска стая, вдигайки облаци от мухи, които се разлетяха из въздуха, докато минавахме. Чарли бе живял като животно. Мръсни паници, покрити с мухъл, се търкаляха по пода, върху камината, по столовете и на масата. Вратата към спалнята беше открехната. С края на цепеницата, която все още държеше в ръката си, Джон внимателно я побутна и една уплашена мишка притича между краката му. Страховита, ужасяваща сцена. Още повече мухи, още повече развалена храна, и най-лошото: беше ясно, че Чарли е бил болен. Купчина от изсъхнало, почерняло от накацалите мухи повръщано, се виждаше върху чергата на пода. На масичката до леглото имаше цял куп кървави носни кърпички и старата игла за кърпене на Мисус.

Леглото беше празно. Само смачкани, мръсни чаршафи с петна от кръв и други човешки гадости.

Не говорехме. Опитахме се и да не дишаме, но когато по необходимост трябваше да поемем дъх през устата си, болният, отвратителен въздух стисна гърлата ни и ни се догади. Все още не бяхме стигнали до най-лошото. Имаше още една стая. Джон трябваше да се стегне, за да отвори вратата на банята. Още преди да бъде отворена напълно, ни обзе ужас. Преди миризмата да ме удари в носа, изглежда, кожата ми я почувства и по тялото ми изби студена пот. Тоалетната беше в ужасно състояние. Капакът бе спуснат, но не можеше да задържи преливащата маса, която уж трябваше да скрие. Но това не беше нищо. Защото във ваната — Джон отстъпи крачка назад и щеше да ме настъпи, ако в същия момент аз самата не отскочих — ваната беше пълна с тъмна помия от човешки изпражнения, чиято воня прогони мен и Джон през вратата, през курешките от плъхове и мухи, през коридора, надолу по стълбите и навън през вратата.

Стана ми лошо. Повърнах и купчината жълта течност върху зелената трева изглеждаше свежа, чиста, дори сладка в сравнение с видяното горе.

— Няма нищо — рече Джон и ме потупа по гърба с ръката си, която все още трепереше.

Мисус, която ни последва със забързаното си тътрене, дойде при нас на моравата, върху лицето й бяха изписани въпроси. Какво можехме да й кажем?

Намерихме кръвта на Чарли. Намерихме изпражненията на Чарли, пикнята и повръщаното. Но къде беше самият Чарли?

— Няма го там — казахме й ние. — Заминал е.

Върнах се в стаята си, мислейки върху чутата история. Беше любопитна в няколко аспекта. Изчезването на Чарли, разбира се, бе интересен обрат на събитията. То ме накара да мисля за справочниците и за странното съкращение ЮСА. Но имаше и още нещо. Дали тя знаеше, че го бях забелязала? Не показах с нищо, но забелязах. Днес мис Уинтър за пръв път каза аз.

В моята стая, върху таблата със сандвичи с шунка, намерих голям кафяв плик.

Мистър Ломакс — адвокатът, бе отговорил на писмото ми по пощата. Прикрепено към неговата кратка, но любезна бележка имаше копие от договора на Хестър, който прегледах и оставих встрани, и едно писмо с препоръки от някоя си лейди Блейк в Неапол, която пишеше похвали за способностите и уменията на Хестър, и най-интересното от всичко — едно писмо за приемане на предложената работа, написано от самата тайнствена работничка.

В главните букви на Хестър имаше твърдост, наклонът се отличаваше с последователност, забелязваше се едно плавно преливане в средните извивки на буквите „г“ и „и“. Писмото не беше много дълго: достатъчно късо за икономия на мастило и хартия и достатъчно дълго за яснота. Нямаше украси. Нямаше сложни извивки, спирали, цветенца или воланчета. Красотата на правописа идваше от чувството за ред, баланс и пропорция. Това беше уверена, сигурна ръка. Това беше самата Хестър.

В десния горен ъгъл имаше адрес в Лондон.

Добре, помислих си, сега ще мога да те открия.

Написах едно писмо до генеалога19, който татко ми препоръча. То стана доста дълго: трябваше да се представя, защото той едва ли предполагаше, че господин Лий има дъщеря; трябваше да засегна леко въпроса за алманасите, за да оправдая искането си; трябваше да изброя всичко, което знаех за Хестър: Неапол, Лондон, Ейнджълфийлд. Но същината на писмото ми беше проста. Намерете я.

След Чарли

Мис Уинтър не коментира връзките ми с адвоката, макар да съм сигурна, че е била уведомена, така както съм сигурна, че документите, които поисках, никога нямаше да ми бъдат пратени без нейното знание и съгласие. Чудех се дали ще го сметне за измама или за „прескачане из историята“ — нещо, което тя не одобряваше. Но в деня, в който получих писмата от господин Ломакс и изпратих молбата си за помощ до генеалога, тя не каза нито дума. Просто продължи разказа си оттам, откъдето го бе прекъснала, сякаш тази обмяната на информацията по пощата въобще не беше се случила.

Чарли беше втората загуба. Третата, ако броим и Изабел, макар че всъщност нея я бяхме загубили още преди две години, когато я отведоха в приюта, така че нямаше смисъл да я слагаме в сметката.

Джон беше повече разстроен от изчезването на Чарли, отколкото от това на Хестър. Чарли може да беше отшелник, саможив, ексцентричен, пустинник, какъвто щете го наречете, но той беше господарят на къщата. Четири пъти в годината, след шест или седем пъти молене, той надраскваше подписа си върху лист хартия и банката отпускаше средства, за да се поддържа домакинството. А сега Чарли го нямаше. Какво щеше да стане с къщата? Откъде щяха да се вземат пари?

Джон прекара няколко ужасни дни. Той настоя да почисти помещенията на Чарли: „В противен случай всички ще се разболеем.“ И когато не можеше повече да понася миризмата, сядаше на стълбите отвън и гълташе чист въздух на големи глътки като човек, който се е спасил от удавяне. Вечер вземаше дълги горещи вани, използвайки по цял калъп сапун, и търкаше ожесточено кожата си, докато не станеше розова. Сапунисваше дори вътрешността на ноздрите си.

И готвеше. Всички бяхме забелязали как Мисус губи нишката на мисълта си, докато се опитваше да приготви яденето. Понякога зеленчуците се варяха, докато се разкашкат, друг път дъното на тигана загаряше. Къщата никога не оставаше без миризма на прегоряла храна. Един ден намерихме Джон в кухнята. Ръцете, които познавахме мръсни и вадещи картофи от земята, сега миеха зеленчуци във вода, белеха ги, тракаха с тенджерите и тиганите на печката. Ядяхме месо или риба с много зеленчуци, пиехме силен горещ чай. Мисус седеше на стола си в ъгъла на кухнята, без никакви признаци да е засегната от това, че някой бе отнел нейните задължения. След като изми съдините, падна нощта и двамата седнаха на кухненската маса да поговорят. Неговите грижи и тревоги винаги бяха едни и същи. Какво ще правят занапред? Как ще преживеят? Какво щеше да стане с всички нас?

— Не се тревожи, той ще излезе от стаята — успокои го Мисус.

Да излезе? Джон въздъхна и поклати глава. Беше чувал това и преди.

— Той не е тук, Мисус. Отиде си. Забрави ли вече?

— Отишъл си е! — тя поклати глава и се разсмя, сякаш някой си правеше шега с нея.

В мига, в който научи за заминаването на Чарли, фактът бе докоснал съзнанието й за миг, но не бе намерил място в него. Пасажите, коридорите и стълбищата в нейния мозък, които свързваха мислите, но същевременно ги държаха разделени, бяха подкопани. Хващайки за единия край нишката на мисълта, Мисус я последва през дупките в стените, промуши се през тунели, които се отваряха под краката й, и стигна до неясни, полузагатнати стопове: „Нямаше ли нещо…? Не беше ли…?“ Мисълта за Чарли, заключил се в детското крило, полудял от мъка и любов по мъртвата си сестра, се промъкна през един капан на времето и се превърна в мисълта за баща му (още една загуба), който се бе заключил в библиотеката, за да скърби за загубата на жена си.

— Знам какво ще го извади оттам — рече тя с хитро намигане. — Ще заведа детето при него. То ще успее. Всъщност сега ще отида да видя как е бебето.

Джон не й обясни отново, че Изабел е умряла, защото това само щеше да доведе до изпълнена със скръб изненада и въпросите защо и как.

— В приюта ли? — щеше да възкликне изненадано Мисус. — Но защо никой не ми е казал, че мис Изабел е в приют? Като си помисля само за бедния й баща! Как само я обожава! Това ще го умори, ще го убие!

И тя щеше да се загуби с часове из разбитите коридори на спомените си, да се лута из лабиринтите на миналото, скърбейки за отдавна приключили трагедии сякаш се бяха случили вчера, без да се сеща за днешните мъки и проблеми. Джон беше изпитал всичко това вече много пъти и нямаше сърце да го преживее отново.

Мисус се надигна бавно от стола и като поставяше болезнено единия си крак пред другия, се затътри навън, за да отиде да нагледа бебето, което през годините, които паметта й бе затрила, беше пораснало, беше се омъжило, беше родило близнаците и бе умряло. Джон не я спря. Тя щеше да забрави накъде е тръгнала още преди да стигне до стълбите. Но зад гърба й той хвана главата си с две ръце и въздъхна.

Какво да прави? Какво да прави с Чарли, с Мисус, с всичко? Това бяха постоянната грижа и въпросите, който си задаваше. В края на седмицата детското крило беше чисто и от вечерите, прекарани в размисъл, в главата на Джон се бе оформил план. От Чарли нямаше никаква следа, не бяха получени никакви нареждания, от близо или отдалеч. Никой не го бе видял да си тръгва и никой извън къщата не знаеше, че го няма. Като се имат предвид неговите отшелнически навици, нежеланието му да излиза от стаята, едва ли някой щеше да открие отсъствието му. Беше ли длъжен, замисли се Джон, да информира някого за изчезването на Чарли? Докторът? Може би адвокатът? Той отново и отново въртеше този въпрос в главата си и всеки път отговорът, който намираше, беше „не“. Всеки човек имаше пълното право да напусне дома си, ако така реши, и да отиде някъде, без да казва адреса си на близките, на подчинените или на работниците си. Джон не виждаше никакъв смисъл и никаква полза да съобщава на доктора всичко това, защото неговата предишна намеса в къщата бе донесла само злини и нищо друго, а колкото до адвоката…

Тук мислите на Джон станаха по-сложни и по-бавни. Защото, ако Чарли не се върнеше, кой щеше да подписва тегленията на пари от банката? Той смътно се досещаше, че адвокатът вероятно щеше да се включи в тази дейност, ако отсъствието на Чарли се проточеше, но все пак… Колебанието му бе напълно естествено. В Ейнджълфийлд живееха от години обърнати с гръб към света. Хестър беше единственият външен човек, който бе влязъл в техния свят и бе видял какво става тук. Освен това той имаше вродено недоверие към адвокатите. Джон не таеше нищо лично към господин Ломакс, който при всяко свое появяване се бе проявявал като честен и разумен човек, но все пак не можеше да сподели трудностите на домакинството с един човек, чиято професия бе да си вре носа в тайните на хората. И освен това, ако отсъствието на Чарли станеше публично достояние, както вече бе станала неговата странност, щеше ли адвокатът да бъде съгласен да сложи подписа си под банковите документи просто за да могат Джон и Мисус да продължат да плащат сметките при бакалина? Не. Джон знаеше достатъчно за адвокатите, за да проумее, че това нямаше да стане така просто и лесно. Той се намръщи, като си представи как господин Ломакс идва в къщата, отваря вратите, рови из килерите и бюфетите, занича във всеки тъмен ъгъл и оглежда всяка внимателно отгледана сянка в света на Ейнджълфийлд. Това нямаше да има край.

И освен това на адвоката му бе необходимо само един път да дойде в къщата, за да види, че главата на Мисус не е в ред. След това щеше да настоява докторът да дойде и щеше да се случи същото, както с Изабел. Щяха да я отведат. Е, можеше ли това да бъде нещо добро?

Не. Те просто не трябваше да допускат никакви външни натрапници; сега не беше моментът да канят тук, когото и да било. Много по-безопасно бе да се справят с неволите си сами. Което значеше нещата да си останат такива, каквито си бяха досега. Той щеше да се справи сам.

Нямаше за къде да бърза. Последното теглене на пари бе само преди няколко седмици, така че не бяха останали съвсем без средства. Освен това Хестър си бе тръгнала така светкавично, че не си бе взела дори заплатата, така че парите, които имаха, бяха достатъчни, ако тя не пишеше да си ги поиска и нещата не се объркаха. Нямаха нужда от много храна; в градината имаше зеленчуци и плодове, с които да се изхрани цяла армия, а гората бе пълна с гъски и фазани. А ако станеше нещо, ако изникнеше някакъв спешен случай, някакво бедствие (Джон не знаеше какво точно означава думата бедствие — дали онова, което изпитваха в момента, не беше бедствие? Възможно ли бе да има нещо още по-лошо? Кой знае защо и това му минаваше през ума), тогава той познаваше един човек, който щеше да вземе тайно няколко каси кларет от тяхната изба и щеше да му даде някой и друг шилинг в замяна.

— Всичко ще бъде наред за известно време — успокои той Мисус, докато една вечер пушеше цигара в кухнята. — Може би ще се справим четири месеца, ако сме внимателни. След това не знам какво ще правим. Ще видим.

Това бе само успокояваща имитация на разговор; той не очакваше какъвто и да е смислен отговор от Мисус. Но навикът да говори с нея бе от толкова години, че така му бе по-лесно. Когато тя му отговаряше нещо, бръщолевейки безсмислици, което ставаше рядко, той се чудеше как да направи връзка между своя въпрос и нейния отговор. Но лабиринтът в нейната глава беше толкова сложен за него, че той не можеше да го следва, а нишката, която я водеше от една дума към друга, се изплъзваше в мрака.

Джон продължи да доставя храна от градината. Готвеше, режеше месо в чинията на Мисус и слагаше малки залъци в устата й. Вдигаше чашата й със студен чай и запарваше пресен. Не беше дърводелец, но закова нови дъски върху изгнилите тук и там, изпразваше легените в стаите и отиде на покрива да огледа дупките.

— Ще трябва да поправим това — каза той решително. Но точно сега не валеше много, нямаше и сняг, така че покривът можеше да почака. Трябваше да се свършат много други неотложни неща.

Така че той переше чаршафите и дрехите. Те съхнеха твърди и лепкави с остатъци от сапун по тях. Дереше зайци и скубеше фазани, след което ги печеше. Миеше съдовете и чистеше мивката. Джон знаеше какво трябва да се прави. Беше виждал Мисус да го прави стотици пъти.

От време на време прекарваше по половин час в градината, но не можеше да й се радва. Удоволствието да бъде там бе засенчено от тревогата за онова, което може да стане в къщата в негово отсъствие. И освен това, за да я поддържа както трябва, се изискваше повече време, отколкото той бе в състояние да отдели. Накрая единствената част от градината, за която продължи да се грижи, беше зеленчуковата, а останалата бе оставена на произвола на съдбата.

След като свикнахме с това, се оказа, че нашият нов начин на съществуване беше истински комфорт. Винарската изба на къщата се оказа постоянен и таен източник на финанси за домакинството и с времето нашият живот започна да става по-добър. Наистина по-добър, ако Чарли просто си останеше в неизвестност. Неоткрит — нито мъртъв, нито жив, той просто не създаваше неприятности и не правеше никому нищо лошо.

Така че аз запазих онова, което знаех, само за себе си.

В гората имаше една колиба. Неизползвана и необитаема от сто години, обрасла с тръни и заобиколена от коприва, тя беше мястото, където ходели Чарли и Изабел, когато били деца. След като Изабел бе отведена в приюта, Чарли продължи да ходи там; знаех, защото го бях виждала, хленчещ и драскащ любовни думи по костите си с онази стара игла.

Според мен това беше мястото, където се бе скрил. Така че когато той изчезна, аз отидох направо там. Промъкнах се през къпините и висящите растения, които закриваха входа, и влязох в нея. Въздухът бе изпълнен със сладка гнилост. И там го открих. В мрака на колибата, отпуснат в ъгъла, със свити крака и пушка, допряна до едната му страна. Половината му лице липсваше. Познах го по другата половина въпреки личинките. Беше Чарли.

Върнах се обратно, без да се пазя от тръните и копривата. Нямах търпение да се махна оттам, да избягам по-далеч. Но образът му остана с мен и докато тичах, ми изглеждаше почти невъзможно да избягам от празния му едноок поглед, който ме преследваше.

Къде можех да намеря утеха?

Знаех една къща. Обикновена малка къща в гората. Веднъж или два пъти бях крала храна оттам. И отидох там. Скрих се до прозореца, успокоих дишането си и знаех, че съм близо до обикновения начин на живот. А когато престанах да дишам тежко, погледнах вътре към жената, която седеше на стола си и плетеше. Въпреки че тя не знаеше, че съм там, нейното присъствие ме успокои като добрата кръстница от приказките. Гледах я и промивах очите си, докато видението за тялото на Чарли избледня и биенето на сърцето ми се възстанови и стана нормално.

Върнах се в Ейнджълфийлд. И не казах на никого. Бяхме си по-добре така. Нали ако кажех, това нямаше да промени нещата за него?

Той беше първият от моите духове.

Напоследък ми се струва, че колата на доктора е постоянно паркирана на алеята пред къщата. Когато пристигнах за пръв път в Йоркшир, той се обаждаше на всеки трети ден, сетне започна да идва на всеки втори, после всеки ден, а сега идваше по два пъти на ден. Внимателно огледах мис Уинтър. Знаех фактите. Тя беше болна. Същевременно, когато ми разказваше своите приказки, изглеждаше изпълнена със здраве, което не бе повлияно от болестта и годините. Обяснявах си този парадокс, като си казвах, че това е благодарение на постоянното внимание, което докторът й отделяше. То я поддържаше.

И все пак тя очевидно слабееше с всеки изминал ден. Как иначе можех да приема неочакваното обяснение на Джудит една сутрин? Ни в клин, ни в ръкав тя ми съобщи, че мис Уинтър не желае да ме види. Че за ден-два ще отложим нашите интервюта. Така че, ако съм нямала какво да правя тук, бих могла да си взема кратка ваканция.

— Ваканция ли? — възкликнах. — След врявата, която вдигна, когато отсъствах последния път, никога не бих си помислила, че ще ме пусне във ваканция! А и Коледа е само след няколко седмици!

Макар че почервеня цялата, Джудит не ми каза нищо повече. Нещо не беше наред. Досетих се, че просто ме отстраняват от пътя.

— Бих могла да ви събера нещата, ако желаете? — предложи тя. Усмихна ми се извиняващо, защото знаеше, че се досещам.

— Мога и сама — раздразнението ме караше да бъда груба.

— Днес Морис има почивен ден, но доктор Клифтън ще ви закара до гарата.

Бедната Джудит. Тя мразеше измамата и не бе никак умела с лъжите.

— А мис Уинтър? Бих искала да я видя за малко. Преди да тръгна.

— Мис Уинтър ли? Страхувам се, че…

— Не иска да ме види?

— Не може да ви види — облекчението сякаш нахлу в лицето й и искреността зазвънтя в гласа й, защото най-накрая бе в състояние да каже нещо вярно. — Повярвайте ми, госпожице Лий. Тя просто не може.

Каквото и да бе онова, което знаеше Джудит, доктор Клифтън също го знаеше.

— Къде се намира книжарницата на баща ви в Кеймбридж? Дали има книги по история на медицината въобще? — искаше да знае той.

Отговорих му кратко и отсечено, заета повече с моите собствени въпроси, отколкото с неговите, и след време опитите му за разговор замряха. Докато пътувахме към Харогейт, атмосферата в колата беше напрегната, изпълнена с непоносимото мълчание на мис Уинтър.

Отново в Ейнджълфийлд

Предишния ден във влака аз си представях, че ще намеря шум и оживена дейност; инструкции, извикани на глас, и ръце, пренасящи съобщения като настоятелен семафор; кънтящи и бавно движещи се кранове; камък, разбиващ се в камък. Но когато пристигнах пред големите порти и погледнах към разрушеното място, открих, че всичко беше тихо и спокойно.

Нямаше нищо за гледане — мъглата висеше във въздуха и правеше невидимо всичко, което бе на по-далечно разстояние. Дори пътят не се забелязваше. Краката ми в един миг бяха тук, а в следващия ги нямаше. Вървях като сляпа, опитвайки се да налучкам пътя, доколкото си го спомнях от последното си посещение тук и от описанията на мис Уинтър.

Картата в главата ми беше вярна: стигнах до градината точно както очаквах. Тъмните силуети на тисовите дървета се издигаха като неясно нарисувани декори на сцена, сплескани в две измерения от пустия, безрадостен фон. Като безплътни бомбета една двойка куполообразни форми плуваха в подобната на облак мъгла; стволовете, които ги поддържаха, избледняваха и изчезваха в белотата под тях. Бяха минали шейсет години, през които ги бяха оставили да прораснат и да се обезформят, но днес беше лесно да се предположи, че мъглата е виновна за омекотяването и замазването на формите им, и че когато тя се вдигне, градината ще се покаже такава, каквато е била тогава в цялата си математическа перфектност.

Половин век, толкова несъществен, толкова бързо отлитащ като водата, която не се задържа и виси във въздуха, беше готов да се изпари с първия лъч на зимното слънце.

Приближих китката си близо до очите и видях колко е часът. Имах уговорена среща с Аурелиус, но как да го намеря в тази мъгла? Можех да се лутам вечно, без да го видя, дори ако минеше на една ръка разстояние от мен.

Извиках: „Ехо!“ И един мъжки глас се върна към мен.

— Ехо!

Тъй като не бе възможно да кажа дали е далеч или наблизо, извиках пак.

— Къде сте?

Представих си как той се взира в мъглата, търсейки някакъв знак.

— До едно дърво — думите бяха замазани.

— Аз също — отвърнах. — Не мисля, че сте до същото дърво. Гласът ви звучи отдалеч.

— А вашият доста отблизо.

— Така ли? Защо не останете там, където сте, и не продължите да говорите, а аз ще ви намеря!

— Добре. Права сте. Отличен план! Макар че трябва да измисля за какво да говоря, нали? Трудно е човек да говори по нареждане, нещо, което изглежда лесно през останалото време… Какво гадно време! Никога не съм виждал по-мрачно време.

И така Аурелиус продължи да говори силно, докато аз пристъпвах внимателно и следвах нишката на гласа му.

Тогава я видях. Една сянка, която се плъзна покрай мен, бледа във воднистата светлина. Знаех, че това не е той. Неочаквано осъзнах биенето на сърцето си и протегнах ръка, полууплашена, полуобнадеждена. Фигурата се изплъзна и отплува далеч от погледа ми.

— Аурелиус? — гласът ми прозвуча стреснато дори в собствените ми уши.

— Да?

— Там ли сте все още?

— Разбира се.

Неговият глас идеше от съвсем друга посока. Какво бях видяла? Това не бе Аурелиус. Трябва да е бил някакъв номер, погоден ми от мъглата. Трик. Илюзия. Уплашена от онова, което може би щях да видя, ако изчакам, стоях неподвижно, втренчена в подобния на вода въздух, копнееща фигурата да се появи отново.

— Аха! Ето къде сте била! — избумтя един силен глас зад мен. Аурелиус. Той хвана раменете ми, когато обърнах лице към него.

— Мили Боже! Маргарет, вие сте бяла като платно! Човек би си помислил, че сте видяла дух!

Тръгнахме заедно из градината. Аурелиус изглеждаше дори още по-висок и широкоплещест, отколкото беше. До него, загърната в своя сив шлифер, аз се чувствах безплътна.

— Как върви книгата ви?

— За момента това са само бележки. Интервюта с мис Уинтър. И разследвания.

— Днес правите разследване, така ли?

— Да.

— И какво искате да знаете?

— Просто исках да направя няколко снимки. Но мисля, че времето не е на моя страна.

— Ще виждате по-добре само след час. Мъглата няма да трае дълго.

Стигнахме до нещо като пътека, обградена от двете страни с конуси, които се бяха разраснали толкова много, че приличаха повече на жив плет.

— Защо идвате тук, Аурелиус?

Пътеката свърши и навлязохме в пространство, където, изглежда, нямаше нищо, освен мъгла. Когато стигнахме до една стена от тисови дървета, висока колкото самия Аурелиус, тръгнахме покрай тях. Забелязах проблясък в тревата и сред листата на дърветата: слънцето се мъчеше да пробие.

Влагата във въздуха започваше да се изпарява и с всяка изминала минута кръговете видимост ставаха все по-широки. Оказа се, че нашата стена от тисови дървета прави пълен кръг около празното място; върнахме се обратно в същата точка, от която бяхме тръгнали, на същата алея, от която бяхме дошли.

Когато от задаването на въпроса ми мина толкова време, че дори не бях сигурна, че съм го задала, Аурелиус отговори.

— Тук съм роден.

Спрях неочаквано и рязко. Той продължи да върви, без да обръща внимание на въздействието на думите си върху мен. Трябваше да се затичам, за да го настигна.

— Аурелиус! — хванах ръкава на палтото му. — Вярно ли е това? Наистина ли сте роден тук?

— Да.

— Кога?

Той ми отправи странна, тъжна усмивка.

— На рождения ми ден.

Без да мисля, продължих да настоявам.

— Да, но кога е това?

— Някъде през януари. Може би февруари. Може и края на декември. Преди шейсет години, грубо казано. Страхувам се, че не знам много за това.

Намръщих се, спомняйки си какво си бяхме говорили за госпожа Лав и за това, че няма майка. Но при какви обстоятелства едно осиновено дете не знае почти нищо за себе си, дори и рождената си дата?

— Да не искаш да ми кажеш, че си бил подхвърлено дете?

— Да. Това е думата. Подхвърлен.

Загубих дар слово.

— Човек свиква с това — продължи той и аз съжалих, че трябваше да ме успокоява за собствената си загуба.

— Ти свикна ли?

Той ме огледа изпитателно, сякаш се чудеше какво и колко да ми каже.

— Не съвсем — отвърна накрая.

С бавни и тежки стъпки, като инвалиди, ние подновихме разходката си. Мъглата почти се беше вдигнала. Вълшебните форми на градината бяха загубили своето очарование и изглеждаха като запуснати храсти и дървета, каквито всъщност си бяха.

— Значи госпожа Лав е тази, която… — започнах.

— Ме е намерила. Да.

— А родителите ти…

— Нямам никаква представа.

— Но ти знаеш, че е било тук? В тази къща?

Аурелиус пъхна ръцете си дълбоко в джобовете. Раменете му се напрегнаха.

— Не очаквам някой да ме разбере. Нямам никакво доказателство. Но знам — той ми отправи един бърз поглед и аз го окуражих с очи да продължи.

— Понякога човек просто знае. Неща за самия себе си. Нещо от времето преди да помни. Не мога да го обясня.

Аз кимнах и той продължи да говори.

— В нощта, в която съм бил намерен, тук е имало голям пожар. Госпожа Лав ми каза, когато станах на девет. Тя мислеше така заради миризмата от пушек по дрехите ми, когато ме намерила. По-късно дойдох, за да огледам. И оттогава идвам всеки ден. След това потърсих и в архивите на местната преса. Но…

Гласът му придоби непогрешимата лекота на човек, който иска да каже нещо изключително важно. Една толкова скъпа история, че трябваше да бъде облечена в делничност, в обикновеност, за да се прикрие нейната значимост в случай, че слушателят реши, че нищо не струва.

— Но в минутата, в която дойдох тук, вече знаех. Това е моят дом — казах си. — Тук съм дошъл на бял свят. Нямаше никакво съмнение. Знаех го.

При тези последни думи гласът на Аурелиус загуби лекотата си. Той прочисти гърлото си.

— Не очаквам никой да ми повярва. Нямам никакви доказателства. Само съвпадение на датите и неясният спомен на госпожа Лав за миризмата на дим, както и собственото ми убеждение.

— Аз ти вярвам — казах.

Аурелиус прехапа устни и ме погледна предпазливо.

Неговата увереност и заобикалящата ни мъгла неочаквано създаде между нас един остров от интимност и аз бях на прага да кажа онова, което не бях казвала никога никому. Думите се оформиха в главата ми, мигновено се подредиха в изречения, дълги вериги от изречения, които се блъскаха да излязат от устата ми. Сякаш се бяха упражнявали за този миг от години.

— Аз ти вярвам — повторих, а езикът ми надебеля от всички думи, очакващи да бъдат произнесени. — Имала съм това чувство. Да познаваш неща, които не би могъл да познаваш. Да можеш да си спомниш за времето, преди да помниш.

И ето че отново се случи! Неочаквано движение в ъгълчето на окото ми, нещо, което беше там и в същия миг изчезна.

— Видя ли това, Аурелиус?

Той проследи погледа ми към пирамидите от храсти и зад тях.

— Кое? Не, не видях нищо. Изчезна. Или изобщо не е било там.

Обърнах се към Аурелиус, но мигът на признание също бе изчезнал.

— Имаш ли рожден ден? — попита той.

— Да, имам.

Всички мои неизказани думи се върнаха там, където бяха стояли през изминалите години.

— Ще си отбележа кога е, може ли? — рече весело той. — Така ще мога да ти пратя картичка.

Опитах да се усмихна.

— Той всъщност е съвсем скоро.

Аурелиус отвори малък син бележник, разделен на месеци.

— На деветнадесети този месец — казах му и той си записа датата с толкова малък молив, че приличаше на клечка за зъби в огромната му ръка.

Госпожа Лав оформя петата

Когато започна да вали, сложихме качулките на главите си и забързахме към навеса на църквата. На прага изтръскахме дъждовните капки от дрехите си и влязохме вътре.

Седнахме на една пейка близо до олтара и се загледахме в бледия, сводест таван, докато ми се замая главата.

— Разкажи ми как си бил намерен — помолих. — Какво знаеш за това?

— Знам само онова, което госпожа Лав ми е разказала — отговори той. — Мога да ти кажа само него. И, разбира се, моето наследство.

— Ти имаш наследство?

— Да. Не е нищо особено. Не е онова, което хората имат предвид, когато говорят за наследство, но в същото време… Всъщност бих могъл да ти го покажа по-късно.

— Би било чудесно.

— Да. Защото си мислех, че девет сутринта е доста скоро след закуската, за да те почерпя с кейк, нали? — това бе изречено с леко несигурна гримаса, която се превърна в проблясък при следващите му думи: — Така че реших — ще поканя Маргарет за единадесет. Кейк и кафе, как ти звучи? Ще можеш да хапнеш. И в същото време ще ти покажа моето наследство. Колкото и малко да има за гледане.

Приех поканата.

Аурелиус извади очилата си от джоба и започна да ги търка разсеяно с носната си кърпа.

— Добре — той си пое дълбоко въздух. И бавно го издиша. — Ще ти разкажа така, както ми бе разказано и на мен. Госпожа Лав и нейната история.

Лицето му прие пасивен, неутрален израз, знак, че в ролята си на разказвач той самият щеше да изчезне, за да даде път на самата история. Така той започна да говори и още в първите му думи аз сякаш чух самата госпожа Лав, извикана от гроба чрез нейната история.

Нейната история, на Аурелиус, и вероятно на Емелин.

Онази нощ небето беше черно като катран, а бурята назряваше в него. В короните на дърветата вятърът свиреше, а дъждът се опитваше да счупи прозорците. Аз плетях в този стол до огъня — един сив чорап, това беше вторият чорап от чифта и тъкмо оформях петата. Изведнъж… ами просто почувствах тръпки. Не че ми стана студено, нямам това предвид. Имах цяла камара цепеници в кошницата за дърва, които донесох днес следобед от навеса, и просто трябваше да поддържам огъня с тях. Така че не ми беше студено, но си помислих: „Господи каква нощ! Щастлива съм, че в нощ като тази не съм някоя бедна душа, останала навън, далеч от дома си“, и сигурно мисълта за тази бедна душа ме караше да треперя.

В къщата беше тихо, чуваше се само честото пукане на огъня, тракането на иглите за плетене и въздишките ми. Ще попиташ „Защо въздишки“? Ами да, въздишки. Защото не бях щастлива. Бях се отдала на спомените си, а това е много лош навик за жена на петдесет години. Имах огън, имах покрив над главата си, имах топло ядене, но бях ли доволна? Не. Така че седях, наведена над сивия чорап, докато дъждът продължаваше да вали. След време станах да си взема парче кейк от килера — вкусен и сочен кейк, напоен с бренди. Той ме ободри. Но когато се върнах и взех иглите за плетене, сърцето ми се преобърна. Знаеш ли защо? Бях оформила петата два пъти!

Това ме разстрои. Наистина ме обърка и натъжи, защото аз съм добра плетачка, а не небрежна като сестра ми Кити, нито наполовина сляпа като майка ми в края на дните й. Бях правила тази грешка само два пъти в живота си.

Първия път, когато се случи, бях прекалено млада. Беше слънчев следобед. Седях до отворения прозорец и се наслаждавах на аромата на цъфналата градина. Тогава плетях син чорап. За… ами за един младеж. Моят момък. Няма да ти кажа името му, няма смисъл. Така че плетях и си мечтаех. Разни глупости от рода на бели рокли, бели торти и други подобни. И когато най-неочаквано погледнах надолу, що да видя — бях оформила петата два пъти. Беше ясно като бял ден. Изплетена част за ходилото, пета, още малко изплетена част за ходилото и пак пета. Разсмях се на глас. Нямаше значение. Много лесно щях да го разплета и да го наплета правилно.

Вече бях измъкнала иглите от бримките, когато видях сестра ми Кити да тича по алеята на градината.

„Какво ли й става? — помислих си — защо толкова се е разбързала?“ Видях, че лицето й бе позеленяло. В мига, в който ме забеляза на прозореца, тя спря като закована. Тогава разбрах, че бързането не е свързано с нея, а с мен. Тя отвори устата си, но не можа да произнесе дори името ми. Плачеше. И след това ми разказа на пресекулки, хълцайки и преглъщайки думите.

Беше се случило нещастие. Той — моят момък, бил излязъл с брат си. Да стрелят по яребици. Там, където било забранено. Някой ги видял и те се уплашили. Побягнали. Даниел, брат му, стигнал пръв до плета и го прескочил. Моят момък, той беше прекалено припрян. Пушката му се закачила на плета. Това сигурно го е забавило. Чул стъпките да идват след него и се паникьосал. Дръпнал пушката си. Няма нужда да го казвам, нали? Можеш да предположиш какво е станало.

Разплетох наплетеното. Всички онези малки бримки, които си навързал една след друга, ред подир ред, за да изплетеш един чорап. Разплетох ги. Лесно е. Изваждаш иглите, дръпваш леко конеца и те се разпадат. Една след друга, ред подир ред. Разплетох втората пета и не спрях, а просто продължих. Ходилото, първата пета, наплетеното за глезена. Всички бримки, сякаш предеш вълна. След това не остана нищо за разплитане, само купчина синя прежда в скута ми.

Не отнема много време да изплетеш един чорап, а още по-малко трябва, за да го разплетеш.

Сигурно съм навила преждата на кълбо, за да изплета нещо друго. Не си спомням.

Втория път, когато наплетох два пъти петата, бе, когато започнах да остарявам. Кити и аз седяхме тук заедно, край това огнище. Беше една година след смъртта на мъжа й, почти година откакто тя дойде да живее при мен. Беше се пооправила, така поне си мислех. Усмихваше се повече. Проявяваше някакъв интерес към нещата. Чуваше името си, без да я викам по няколко пъти. Седяхме пак тук и аз плетях чифт хубави чорапи за спане. Бяха за Кити, от най-мека агнешка вълна, розови, за да подхождат на халата й — а тя държеше книга в скута си. Не може да е гледала в нея, защото неочаквано каза:

— Джоан, наплела си петата два пъти. Вдигнах плетивото и видях, че е права.

— Ами бях се отнесла нанякъде — обясних.

Тя ми каза, че ако това било нейната плетка, не би се изненадала. Винаги наплитала по два пъти петата или въобще забравяла да я изплете. Повече от веднъж била оплитала чорапи за мъжа си без пети, само с пръсти и ходило. Разсмяхме се. Но тя бе изненадана. Така ми каза. Не ми било присъщо да бъда толкова разсеяна.

Както ти казах, вече бях правила тази грешка и преди. Само веднъж. Напомних й онова, което току-що ти казах. Всичко за моя момък. Докато си припомнях на глас, внимателно разплетох втората пета и започнах да плета отново. Концентрирах се малко повече, пък и светлината намаляваше. Така че когато свърших историята и сестра ми не каза нищо, си помислих, че мисли за съпруга си. Нали разбираш, говорех за моята загуба отпреди толкова много години, а нейната беше съвсем скорошна.

Когато довърших правилно петата, беше съвсем тъмно. Така че оставих чорапа встрани и погледнах.

— Кити — рекох. — Кити? — не последва никакъв отговор. За миг си помислих, че може да е заспала. Но не беше.

Божичко, тя изглеждаше така спокойна! На лицето й имаше усмивка. Сякаш беше щастлива да бъде отново при него. Отново с мъжа си. Докато се бях взирала в чорапа в тъмнината, разказвайки своята стара история, тя бе отишла при него.

Така че в онази нощ с черно като катран небе бях силно разтревожена и объркана, когато открих, че съм наплела петата за втори път. Всеки път, когато го направех, губех някого. Първия път — моя момък. Втория път сестра ми.

Сега го правех за трети път. Вече нямах кого да загубя. Нямах никого, освен себе си.

Погледнах чорапа. Сива вълна. Нещо съвсем обикновено. Чорапът беше за мен. Значи аз бях на ред.

Какво от туй, казах си. На кого щях да липсвам? Никой нямаше да страда, когато си отида. Това беше благословия. В края на краищата поне бях имала живот, бях живяла, а не като моето момче, което си отиде толкова младо. Спомних си изражението върху лицето на Кити — толкова щастливо, умиротворено и доволно. Не може да е толкова лошо, помислих си.

Започнах да разплитам втората пета. Какъв беше смисълът от това, сигурно ще попиташ. Ами никакъв, но не исках да ме намерят с тази плетка.

Представях си как казват: „Глупава старица. Намерили я с плетка в скута и познайте какво? Била изплела петата два пъти.“

Не исках да говорят така за мен. Така че я разплетох. И докато го правех, се приготвях за оня свят, наум.

Не знам колко дълго съм седяла така. Но накрая един звук стигна до ушите ми. Идеше отвън, пред вратата. Плач, вик като на загубено животно. Бях се отнесла далеч в мислите си, не очаквах между мен и моя край да застане нещо, така че първо не му обърнах внимание. Но го чух отново. Сякаш ме викаше. Защото кой друг щеше да го чуе тук, в сърцето на нищото? И въпреки че се бях приготвила за среща със Създателя си, образът на това малко котенце, с мократа му козинка, ме разчувства. И аз си помислих: „Само защото умирам, няма причина да откажа на едно божие създание малко топлинка и нещо за ядене.“ И право да ти кажа, нямах нищо против да имам някое живо същество до себе си в този момент. Така че отидох до вратата.

И какво намерих там?

Скрито под стряхата, за да не го вали дъждът, лежеше едно бебе! Беше повито в пелени и мяукаше като коте. Бедното малко червейче. Ти беше студен, мокър и гладен. Не можех да повярвам на очите си. Наведох се и те вдигнах. А ти престана да плачеш в мига, в който ме видя.

Не се мотах дълго навън — ти искаше да ядеш и ти трябваха сухи пелени. Така че не стоях дълго на прага. Просто се огледах. Наоколо нямаше никой. Абсолютно никаква жива душа. Само вятърът блъскаше дърветата в края на гората и — много странно — от Ейнджълфийлд към небето се издигаше дим.

Притиснах те към себе си, влязох вътре и затворих вратата. Два пъти бях наплела по две пети на един чорап и двата пъти смъртта бе дошла близо до мен. Третия път животът дойде пред вратата ми. Това ме научи да не разчитам много на съвпаденията. След това така или иначе нямах време да мисля за смъртта.

Трябваше да мисля за теб.

И ние заживяхме щастливо.

Аурелиус преглътна тежко. Гласът му стана дрезгав и се пречупи. Думите излизаха от него като заклинания; думите, които бе чувал хиляди пъти като момче, които бе повтарял хиляди пъти в себе си като мъж.

Когато историята свърши, двамата седяхме мълчаливо и съзерцавахме олтара. Дъждът навън продължаваше да вали. Аурелиус все още седеше като статуя до мен, макар да подозирах, че мислите му не бяха никак спокойни.

Имаше много неща, които можех да кажа, но не казах нищо. Просто го чаках да се върне в настоящето, в своето време. Мина време преди да заговори.

— Работата е там, че това не е моята история. Искам да кажа, аз съм в нея, това е ясно, но тя не е моя. Тя принадлежи на госпожа Лав. Мъжът, за който искала да се омъжи, сестра й Кити. Плетката й. Сладкишите й. Всичко това е нейната история. И тогава, точно когато си е мислела, че всичко е свършило, се появявам аз и давам на история вместо край, ново начало. Но това не я прави моя. Защото преди тя да отвори вратата… преди да чуе звука в нощта… преди…

Той спря, останал без дъх, направи жест, сякаш да пререже изречението си на две и да започне отначало.

— Защото, за да намери някой бебе, ей така да го намери, съвсем самичко в дъжда, значи, че преди това… За да се случи това… е необходимо…

Още един обезумял жест с ръцете, очите му се въртяха диво из църквата и по тавана, сякаш някъде там щеше да намери глагола, който му трябваше и който щеше да му позволи да изкаже онова, което искаше:

— Защото, ако госпожа Лав ме е намерила, това може само да означава, че преди това някой друг, някой друг човек, някоя майка трябва да ме е…

Това беше. Глаголът.

Лицето му замръзна в отчаяние. Ръцете му, които се мятаха развълнувано във въздуха, замръзнаха в поза, която подсказваше молба или молитва.

Има моменти, когато човешкото лице и тяло изразяват търсенето, копнежа на душата толкова точно, че както се казва, все едно четеш в книга. Аз четях в Аурелиус.

— Трябва да ме е изоставила.

Докоснах ръката му и статуята оживя.

— Няма смисъл да чакаме дъждът да спре — прошепнах. — Сигурно ще вали цял ден. Снимките могат да почакат. Хайде да вървим.

— Да — отвърна с пресипнал глас той. — Можем да вървим.

Наследството

— Оттук по права линия е миля и половина — осведоми ме той, посочвайки към гората. — По пътя е по-дълго.

Прекосихме еленовия парк и почти стигнахме до края на гората, когато чухме гласове. Беше един женски глас, който плуваше през дъжда над чакълестата алея към децата й, и през парка чак до нас.

— Казах ти, Том. Прекалено е мокро. Те не могат да работят, когато вали така.

Децата спряха разочаровани при вида на неподвижните кранове и машинария. С качулките, нахлупени върху русите им главици, не можех да ги различа. Жената ги прибра и за миг семейството се сгуши на кратко съвещание под мушамите.

Аурелиус беше възхитен и погълнат от семейната картинка.

— Виждала съм ги и преди — казах. — Познаваш ли ги?

— Те са семейство. Живеят на „Улицата“. Къщата с люлката. Карън се грижи за елените в еленовия парк.

— Тук все още ли се ловува?

— Не. Тя просто се грижи за тях. Те са прекрасно семейство. Той завистливо гледаше след тях, сетне поклати глава, за да отклони вниманието си от Карън и децата й.

— Госпожа Лав беше много добра с мен и аз я обичах. Всичките останали неща… — и като направи жест, сякаш да изтрие нещо, се обърна към гората.

— Хайде. Да вървим към къщи.

Семейството с мушамите очевидно бе стигнало до същото решение.

Аурелиус и аз вървяхме в мълчаливо съгласие между дърветата.

Нямаше листа, които да пречат на светлината, и клоните, почернели от дъжда, се протягаха тъмни към мокрото небе. Като вдигна ръка, за да отмести надвисналите клонки, Аурелиус предизвика допълнителни дъждовни капки, които се прибавиха към онези, които падаха от небето. Прескочихме едно паднало дърво и като се наведохме, видяхме тъмната локва от дъждовна вода, събрала се в хралупата му, която бе превърнала изгнилата му кора почти в пух.

Тогава Аурелиус произнесе: „Това е моят дом“.

Беше малка каменна къщичка. Построена повече да издържи на времето, отколкото да бъде красива, тя въпреки това бе привлекателна със своите прости и солидни линии. Той ме поведе да я заобиколим. Дали беше на сто или на двеста години? Трудно бе да се определи. Не беше от къщите, които сто години могат да променят. Освен това отзад имаше голяма нова пристройка, почти толкова голяма, колкото самата къща, свързана с кухнята.

— Това е моето светилище — рече той и ме покани вътре.

Една голяма, масивна метална печка, бели стени, два огромни хладилника — това бе истинска кухня за сериозно готвене.

Аурелиус дръпна един стол и аз седнах до малка маса край шкаф за книги. Лавиците бяха претъпкани с издания по готварство на френски, английски, италиански. Една книга, по-различна от другите, лежеше на масата. Това всъщност беше дебел бележник, ъглите му бяха оръфани от годините, бе подвързан с кафява хартия, която бе станала прозрачна от десетилетията използване и отгръщане с мазни пръсти. На предната корица някой бе написал РЕЦЕПИТИ със старомоден ученически почерк. По-късно излишното И беше задраскано с друг, различен по цвят молив.

— Може ли? — попитах.

— Разбира се.

Отворих бележника и започнах да го разлиствам. Пандишпан „Виктория“, орехов хляб с фурми, кифлички, кейк със стафиди и джинджифил, пита „Придворна дама“, торта „Бейкуел“, плодов кейк… Изписването и почеркът ставаха все по-добри с всяка страница.

Аурелиус завъртя копчето на фурната, сетне, като се движеше грациозно и леко въпреки габаритите си, започна да изважда продукти. Когато подреди всичко на една ръка разстояние, той се захвана с приготвянето. Протягаше ръка за ситото или за ножа, без да погледне дори. Движеше се из кухнята по начина, по който шофьорите сменят скоростите на колата: ръката му се протягаше плавно и независимо, знаейки какво точно да направи и къде ще го намери, докато очите му не изпускаха купата, в която бъркаше продуктите. Той преся брашното, наряза маслото на парченца, изстиска портокала. Правеше всичко това естествено като дишането.

— Виждаш ли бюфета? — попита ме Аурелиус. — Там, вляво от теб? Би ли го отворила?

Смятах, че иска да му дам някакъв съд, и отворих вратичката на бюфета.

— Вътре ще намериш една торба, висяща на кукичка за закачане.

Беше нещо като чанта еднодневка, стара и със странна кройка. Страничните й парчета не бяха зашити, а просто подпъхнати. Закопчаваше се с тока и от всяка страна имаше прикрепена една дълга и широка кожена лента с ръждясала катарама, което позволяваше човек да я носи диагонално през гърдите си. Кожата беше суха и сбръчкана, а платът, който някога може би е имал цвят каки, сега бе просто с цвета на годините.

— Какво е това? — попитах.

Той вдигна за секунда очите си от купата пред себе си.

— Това е чантата, в която съм намерен. И се върна отново към бъркането.

Чантата, в която бил намерен? Очите ми се преместиха бавно от торбата към Аурелиус. Макар и наведен, той бе повече от шест стъпки висок. Спомних си, че когато го видях за пръв път, си помислих, че е великан от приказките. Днес кожената дръжка нямаше да обвие дори талията му, но преди шейсет години е бил толкова малък, че да може да се побере в тази торба. Замаяна от факта колко могъщо е времето, седнах отново. Кой е бил човекът, който е поставил едно бебе в тази торба преди толкова много години? Сгънал е брезента около него, затегнал е токите, за да го предпази от дъжда и вятъра, преметнал е колана през тялото си, за да го носи, и го е отнесъл до къщата на госпожа Лав през нощта? Прокарах пръстите си по местата, които тя бе докоснала. Брезентът, токата, дръжката. Търсех някаква следа от нея. Някакъв знак, нещо изписано на Брайловата азбука или с невидимо мастило, някакъв код, които моето докосване можеха да разгадаят, само ако знаех как. Но аз не знаех.

— Мъчително е, нали? — попита Аурелиус.

Чух го как пъха тавата във фурната и да затваря вратата, сетне го почувствах до себе си, надничайки над рамото ми.

— Отвори я, ръцете ми са изцапани с брашно.

Откопчах токата и разтворих гънките на брезента. Те образуваха плосък кръг, в центъра, на който лежеше някаква смачкана хартия и дрипа.

— Това е моето наследство — произнесе Аурелиус.

Нещата изглеждаха като купчина боклук за изхвърляне, но той ги гледаше с напрегнатост, като момче, което гледа съкровище.

— Тези неща са моята история — продължи той. — Тези неща ми казват кой съм аз. Въпросът е само… въпросът е само да ги разбереш — объркването му бе напрегнато, но смирено. — През целия си живот се опитвах да ги събера, да ги снадя заедно. Все още мисля, че ако успея да намеря конеца, нишката… всичко ще си дойде на мястото. Например да вземем това.

„Това“ беше едно парче плат. Ленен, някога бял, сега с годините беше пожълтял. Отделих го от останалите неща и го пригладих. Беше избродиран със звездички и цветчета също в бяло; имаше четири съвсем мънички перлени копченца; това беше бебешка дрешка или нощничка. Големите пръсти на Аурелиус преминаха с копнеж над малката дрешка, но не смееха да я докоснат, за да не я изцапат с брашно. Сега малките ръкавчета щяха да станат само на единия му пръст.

— С това съм бил облечен — обясни той.

— Много е старо.

— Колкото мен, предполагам.

— По-старо дори.

— Защо мислиш така?

— Виж тук и тук, зашито е. Било е закърпено повече от веднъж. И това копченце не е еднакво с останалите. Преди теб е било носено от други бебета.

Очите му прескачаха от ленената дрешка към мен и обратно, жадни да научат повече.

— А ето и това — той посочи лист напечатана хартия. Личеше, че е бил откъснат от книга и намачкан.

Взех го в ръката си и започнах да чета.

Аурелиус поде фразата и продължи, без да чете, а по памет.

Разбира се, че я познах. Как можех да не я позная, когато един Бог знаеше колко пъти я бях чела!“

— „Джейн Еър“ — казах удивено.

— Ти я позна? Да, точно от тази книга е. Попитах един човек в библиотеката. От Шарлот не знам коя си. Имала цял куп сестри.

— Ти чел ли си я?

— Започнах я. Беше за някакво малко момиченце. То бе загубило семейството си, така че леля му го бе прибрала при себе си. Мисля, че с мен е станало същото. Тази леля била много гадна, не като госпожа Лав. Един от братовчедите й е този, който хвърля книгата по нея. Но по късно момичето отива на училище, в едно ужасно училище, където храната е много гадна, но си намира приятелка — тук той се усмихна, спомняйки си прочетеното. — Само че тогава приятелката й умира — лицето му помръкна. — А след това, изглежда, съм загубил интерес. Не я прочетох до края. Не можах да разбера какво е станало — той сякаш се отърси от недоумението си. — Ти чела ли си я? Какво става с нея накрая?

— Тя се влюбва в своя работодател. Неговата жена, която е луда, живее в същата къща, но тайно — и се опитва да я изгори, така че Джейн си отива. Когато се връща, жената е мъртва, а господин Рочестър е сляп. Обаче Джейн се омъжва за него.

— Ах! — челото му се намръщи, докато се опитваше да проумее всичко. Но се предаде. — Не. Това няма смисъл, нали? Началото, да речем, малко. Момичето е без майка като мен. Но след това?… Бих искал някой да може да ми каже какво означава. Бих искал да има някой, който може да ми каже истината.

Той обърна откъснатия лист хартия.

— Вероятно книгата въобще не е важна. Може би е хартията. Може би има някакво тайно значение. Виж тук.

Вътре, на задната корица на неговия бележник с рецепти от детинството, имаше колони и редове от цифри и букви, написани с едър почерк от момчешка ръка.

— Мислех си, че може би е някакъв код — обясни той. — Опитвах се да го разшифровам. Опитвах първата буква на всяка дума, първата на всеки ред. Или втората. Сетне опитвах да сменя една буква с друга — той посочи различните опити, очите му бяха трескави, сякаш все още имаше някакъв шанс да види нещо, което му бе убягнало преди.

Знаех, че е безнадеждно.

— А какво е това? — вдигнах следващия предмет и не можах да спра треперенето си. Очевидно някога е било птиче перо, но сега беше само едно гадно и мръсно изглеждащо нещо. Мазнината в него бе изсъхнала, перцата се бяха отделили като твърди кафяви шипове по дължината на пукнатия ствол.

Аурелиус сви рамене и поклати глава в безпомощно пренебрежение, а аз оставих перото с облекчение.

Оставаше само още едно нещо.

— А сега това… — започна той, но не довърши изречението. Това беше парче хартия, грубо откъсната, с избеляло мастилено петно, което може би някога е било дума. Втренчих се отблизо в него.

Аурелиус посочи с пръст.

— Намокрило се е от дъжда, но тук, ето точно тук… — той ме заведе до прозореца, като ми посочи да вдигна хартията към светлината. — Има нещо като А в началото. А сетне и С, ето тук, накрая. Разбира се, малко е избеляло през годините, трябва да се вгледаш внимателно, но можеш да го видиш, нали?

Гледах втренчено петното.

— Не можеш ли?

Направих неопределено движение с глава, което не бе нито да, нито не.

— Видя го значи! То е очевидно, когато знаеш какво търсиш, нали?

Аз продължих да гледам, но буквите фантоми, които той виждаше, бяха невидими за моите очи.

— Ето така — продължи Аурелиус, — госпожа Лав ме е кръстила с това име. Макар че е можело да бъде много по-просто, като Алфонс да речем.

Той се засмя на себе си, тъжно, притеснено и се обърна.

— Единственото друго нещо вътре беше лъжицата. Но ти вече си я видяла — той посегна към предния си джоб и извади сребърната лъжица, която бях видяла на първата ни среща, когато ядохме кейка със стафиди, докато седяхме върху гигантските котки на стълбите на Ейнджълфийлд Хаус.

— И самата торба — довърших аз. — Каква е всъщност тази торба?

— Просто торба — отвърна разсеяно Аурелиус. Вдигна лицето си и я подуши деликатно. — Някога миришеше на пушек, но вече не мирише — подаде ми я и аз наведох носа си над нея. — Виждаш ли? Сега се е проветрила и не мирише.

Той отвори вратичката на фурната и извади тавата със златистите бисквити, които бе изпекъл. Сетне напълни чайника и приготви една табла. Чашки и чинийки, купа за захар, каничка с мляко и малки чинийки.

— Вземи това — каза, като ми подаде таблата. Отвори вратата, която водеше към всекидневна със стари удобни столове и възглавнички на цветя. — Разполагай се и се чувствай като у дома си. Ще донеса останалото след минута — той се обърна с гръб към мен с наведена глава, докато миеше ръцете си. — Ще се върна веднага след като прибера тези неща.

Отидох в гостната стая на госпожа Лав и седнах на един стол край камината, оставяйки го да прибере своето наследство — неговото безценно, неразгадано наследство, на сигурно и безопасно място.

Напуснах къщата, а нещо в мозъка ми човъркаше и драскаше. Дали беше нещо, което Аурелиус каза? Да. Някакво ехо или връзка викаше неясно и предизвикваше вниманието ми, отнесено нанякъде от останалата история. Няма значение. Щеше да се върне някой ден.

В гората имаше просека. Зад нея земята се спускаше стръмно и бе покрита с шубраци, преди да стане отново равна и да се появят дървета. Поради това тук се бе оформила една неочаквано удобна позиция, от която се виждаше къщата. На тази просека спрях, когато се връщах от къщичката на Аурелиус.

Гледката беше мрачна. Къщата, или онова, което бе останало от нея, изглеждаше призрачна. Едно сиво петно на фона на сивото небе. Горните етажи от лявата страна бяха напълно разрушени. Приземният етаж бе останал, рамката на вратата бе очертана от тъмния каменен трегер и стълбите, които водеха към нея, но самата врата липсваше. Не беше ден, в който да останеш под открито небе на произвола на природните стихии, и аз потръпнах заради полуразрушения дом. Дори каменните котки го бяха напуснали. Както и еленът, те бяха избягали, за да се спасят от мокрото. Дясната страна на къщата все още беше почти цяла, макар че, съдейки от положението на крана, тя щеше да бъде следващата, която щеше да бъде съборена. Беше ли наистина необходима цялата тази техника? — хванах се, че мисля. Защото изглеждаше така, сякаш стените сами се стопяваха в дъжда; останалите все още камъни, бледи като оризова хартия, изглеждаха готови да се стопят под моите очи само ако останех тук достатъчно дълго.

Фотоапаратът ми бе преметнат през врата. Измъкнах го изпод палтото си и го вдигнах до очите си. Беше ли възможно да уловя преходния външен вид на къщата през цялата тази влага? Съмнявах се, но исках да опитам.

Настроих лещите за далечно разстояние, когато улових слабо движение в единия край на обектива. Не беше моят дух. Децата се бяха върнали. Изглежда, бяха видели нещо в тревата и се бяха навели развълнувано над него. Какво ли беше то? Таралеж? Змия? Обзета от любопитство, настроих фокуса, за да виждам по-ясно.

Едното от децата посегна във високата трева и вдигна намереното. Беше жълтата каска на строител. С доволна усмивка то отметна назад качулката на якето си — сега можах да видя ясно, че бе момчето, и я сложи на главата си. Изправено неподвижно и мирно като войник, то стоеше с изпъчени гърди, с плътно долепени встрани на тялото му ръце, а лицето му бе напрегнато от усилието да запази прекалено голямата каска да не падне от главата му. Точно когато бе замръзнало в позата си, стана малко чудо. Една стрела от слънчева светлина намери пътя си през някакъв процеп в облаците и падна върху момчето, осветявайки го в неговия момент на слава. Аз натиснах бутона и направих моята снимка. Момчето с шапката, зад лявото му рамо жълта табела с надпис „Пазете си“, а зад дясното като фон къщата — едно безрадостно, размазано петно от сиво.

Слънцето изчезна, преместих поглед от момчето към фотоапарата, за да пренавия лентата и да прибера апарата на сухо. Когато погледнах обратно, децата бяха далеч надолу по пътя. Неговата дясна ръка държеше нейната лява, те подскачаха и се въртяха с еднаква стъпка, еднакво тежки, всеки от тях идеалният контрабаланс на другия. Полите на мушамите им се развяваха зад тях, краката им едва докосваха земята и те изглеждаха така, сякаш всеки миг щяха да се вдигнат във въздуха и да полетят.

„Джейн Еър“ и пещта

Когато се върнах обратно в Йоркшир, не получих обяснение за заточението ми. Джудит ме поздрави с напрегната усмивка. Сивата дневна светлина се промъкваше под кожата й и се събираше в сенките под очите й. Тя бе дръпнала завесите в моята стая с няколко инча повече, откривайки по този начин по-голяма част от прозореца, но с това не ставаше по-светло.

— Гадно време — обясни Джудит и аз си помислих, че изглежда на края на силите си.

Въпреки че ме нямаше само няколко дни, имах чувството, че е минала цяла вечност. Денят приличаше повече на нощ. Притъмнялото тежко небе ни караше да се чувстваме изхвърлени от времето. Мис Уинтър се появи на една от нашите сутрешни срещи много късно. Тя също бе с пребледняло лице; не знаех дали причина за притъмнелите сенки, спотаени под очите й, е споменът за неотдавнашната болка или нещо друго.

— Предлагам по-гъвкава програма за нашите интервюта — обяви тя, когато се настани в кръга от светлина.

— Разбира се.

От моите разговори с доктора знаех за нейните лоши нощи, можех да разбера кога лекарствата, които вземаше, за да контролира болката, отслабваха или не постигаха пълен ефект. Така че се съгласихме, вместо да се появявам всяка сутрин в девет, да чакам да се почука на вратата ми.

Отначало почукването беше между девет и десет. Сетне се премести по-късно. След като докторът промени дозировката, тя започна да ме вика по-рано сутрин, но срещите ни бяха по-кратки; после стана навик да се срещаме по два или три пъти на ден, в различно време. Понякога, когато се чувстваше добре, ме викаше и говореше дълго и с подробности. Друг път ме викаше, когато я болеше. Тогава онова, което желаеше, не бе толкова моята компания, а обезболяващия ефект на самото разказване.

Краят на моите срещи в девет бе още една котва във времето, която си отиде. Слушах нейната приказка, пишех нейната приказка, сънувах нейната приказка, когато спях, а когато бях будна, приказката й бе онази, която постоянно се въртеше в мислите ми. Това бе като да живееш непрекъснато в книга. Нямах нужда дори да излизам от стаята си за хранене, тъй като можех да седя на бюрото си и да чета бележките си, докато ядях донесената от Джудит храна. Кашата означаваше, че е сутрин. Супа и салата показваха, че е обяд. Пържола и пай с бъбреци маркираха вечерта. Спомням си как размишлявах дълго над една чиния с бъркани яйца. Какво означаваха пък те? Можеше да означават всичко. Изядох няколко лъжици и бутнах чинията встрани.

В този дълъг и неразличим ход на времето има няколко инцидента, които заслужават внимание. Отбелязах си ги отделно от историята и те заслужават да бъдат споменати тук.

Ето първия.

Бях в библиотеката. Търсех Джейк Еър и намерих почти цяла лавица от нея. Това беше колекцията на фанатик: имаше евтини, съвременни копия без никаква стойност; имаше издания, които излизаха толкова рядко на пазара, че беше трудно да им се постави дори цена; имаше книги, които попадаха между тези две крайности. Онова, което търсех, беше обикновено издание, макар и от началото на века. Докато се ровех из книгите и ги прелиствах, Джудит докара мис Уинтър и я настани в нейния стол край огъня. Когато тя си отиде, мис Уинтър ме попита.

— Какво търсите?

— „Джейн Еър“.

— Харесвате ли „Джейн Еър“!

— Много. А вие?

— Да.

Тя потръпна.

— Да засиля ли огъня?

Мис Уинтър сведе клепачи, сякаш върху тях натежа вълна от болка.

— Да, моля ви.

След като огънят се разгоря силно, тя каза:

— Имате ли един момент? Седнете, Маргарет. И след минута тишина каза:

— Представете си един конвейер, безкрайно дълга конвейерна лента и в края й огромна пещ. Върху лентата има книги. Тук се намира всяко копие на всяка книга, която някога сте обичали. Всички са подредени една след друга. „Джейн Еър“. „Жената в бяло“. „Вилет“20.

— „Мидълмарч“21 — добавих.

— Благодаря. Мидълмарч. Сега си представете ръчка с два надписа. „Включено“ и „Изключено“. В момента ръчката е на изключено. А до нея стои едно човешко същество с ръка отгоре й. Готово е да я обърне. И само вие можете да го спрете. Имате пушка в ръката си. Всичко, което трябва да направите, е да натиснете спусъка. Какво ще направите?

— Не, това е глупаво.

— Той завърта ръчката и включва лентата. Конвейерът тръгва.

— Но това е прекалено екстремно, прекалено хипотетично.

— Първо всички екземпляри на „Шърли“22 стигат до края.

— Не харесвам игри като тази.

— След това Жорж Санд пада в пламъците.

Въздъхнах и затворих очи.

— Сега е ред на „Брулени хълмове“. Ще я оставите ли да изгори?

Не можех да направя нищо. Виждах книгите, виждах как вървят неотлъчно към зейналата паст на пещта и се отдръпнах.

— Вие избирате. Тя замина. Следваща е „Джейн Еър“.

Джейн Еър. Неочаквано устата ми пресъхна.

— Всичко, което трябва да направите, е да стреляте. Аз няма да кажа. Никой няма да узнае — тя чакаше. — Ето че започнаха да падат. Само първите няколко. Но има още много копия. Имате един миг, за да вземете решение.

Потърках палеца си нервно върху грапавия ръб на нокътя си на средния пръст.

— Сега падат по-бързо.

Тя не отместваше поглед от мен.

— Половината вече ги няма. Мислете, Маргарет. Всички книги „Джейн Еър“ скоро ще изчезнат завинаги. Мислете!

Мис Уинтър премига.

— Вече две трети ги няма. Само един човек, Маргарет. Само един малък, незначителен дребен човечец.

Аз премигах.

— Все още има време, но съвсем малко. Спомнете си, този човек гори книги. Нима заслужава да живее?

Мигам. Мигам.

— Последна възможност!

Мигам. Мигам. Мигам.

Джейн Еър повече не съществува.

— Маргарет! — лицето на мис Уинтър се изкриви от раздразнение. Докато говореше, тя удари лявата си ръка в дръжката на стола. Дори дясната й ръка, ранената, се сви в скута й.

По-късно, когато описвах тази случка, си помислих, че това бе най-спонтанният израз на чувства, който бях видяла у мис Уинтър. Това бяха много емоции, вложени в най-обикновена игра.

А моите собствени чувства? Какво изпитвах аз? Срам. Защото бях излъгала. Разбира се, че обичах книгите повече от хората. Разбира се, че ценях Джейк Еър повече от неизвестния анонимен човек с ръка върху ръчката. Разбира се, че Шекспир струваше повече от един човешки живот. Разбира се. За разлика от мис Уинтър обаче аз се срамувах да го призная.

На излизане от библиотеката се върнах при рафта с Джейн Еър и взех един том, който отговаряше на моите критерии за онова, което търсех. Подходяща година на издаване, стара хартия, съответстващ на времето печат. В стаята си отгърнах страниците, докато намерих мястото.

Книгата беше цяла и непокътната. Не липсваше нито една страница. Това не бе томчето, от което е била откъсната страницата на Аурелиус. Но всъщност защо би трябвало да бъде? Ако неговата страница идваше от Ейнджълфийлд — ако беше наистина така, тогава книгата естествено би трябвало да е изгоряла заедно с къщата.

Известно време само седях и мислех за „Джейн Еър“, за библиотеката и за пещта, за пожара в къщата, но без значение колко ги комбинирах, подреждах и преподреждах, не можех да намеря някаква връзка.

Другото, което си спомням от онова време, е случката със снимката. Една сутрин върху таблата ми се появи малък пакет, адресиран до мен с наклонения почерк на баща ми. Това бяха моите снимки от Ейнджълфийлд. Бях му изпратила лентата, а той я бе промил и копирал за мен. Имаше няколко чисти и ясни снимки от първия ден: къпините, израснали върху развалините на библиотеката, бръшлянът, който се виеше по каменното стълбище. Стреснах се, когато видях снимката на спалнята, където се срещнах лице в лице с моя дух; над старата камина се виждаше само отразеният блясък на светкавицата. Все пак я извадих от купчинката и я пъхнах в бележника си.

Останалите снимки бяха от втория ден и повечето от тях представляваха озадачаващи композиции от тъмнина и мрак. Онова, което си спомнях, бяха сиви сенки, покрити със сребристо; мъглата се движеше като воал от газ; моето собствено дишане бе нещо средно между въздух и вода. Но апаратът ми не бе хванал нищо от това, а тъмните петна, които прекъсваха сивото, не беше ясно дали са камък, стена, дърво или гора. След половин дузина подобни снимки се отказах да ги разглеждам. Пъхнах купчинката в джоба на жилетката си и слязох в библиотеката.

Бяхме на средата на интервюто, когато забелязах настъпилата тишина. Отново се бях унесла, изгубена както винаги в нейния свят от детството на близначките. Възстанових звука на гласа й, спомних си промяната на тона, фактът, че тя се обърна към мен, но не можах да си спомня думите.

— Какво? — попитах.

— Джобът ви — повтори тя. — Има нещо в джоба ви.

— О… това са снимки… — в този безвремеви отсек по средата между приказката и живота, когато все още не можех да съобразявам бързо, аз се обърках и измънках. — Снимки на Ейнджълфийлд.

Докато се осъзная, те бяха в ръцете й. Отначало тя ги разгледа една по една, напрягайки се да види през очилата си размазаните форми. Тъй като един неразличим образ следваше друг, тя издаде една лека въздишка — запазена марка „Вида Уинтър“, която издаваше, че очакванията й са напълно оправдани, и устата й се стегна в критична черта. Със здравата си ръка започна да прехвърля купчинката по-бързо и повърхностно. За да покаже, че не очаква да намери нещо интересно, след бегло поглеждане тя хвърляше всяка снимка върху масата. Бях хипнотизирана от падащите на равни интервали снимки. Те оформиха разбъркано ветрило върху повърхността й, като падаха една върху друга и се плъзгаха по гладката им повърхност.

И изведнъж ритъмът спря. Мис Уинтър седеше напрегнато, държеше една снимка и я разучаваше с намръщено лице. Видяла е дух, помислих си.

След доста време, преструвайки се, че не усеща моя поглед върху себе си, я пъхна под оставащата дузина, прегледа другите, като ги хвърляше както преди. Когато онази, която бе привлякла вниманието й, се показа на повърхността, тя едва я погледна и я добави при останалите.

— Не бих могла да кажа дали е Ейнджълфийлд, но щом вие казвате — рече ледено, събра цялата купчина, но докато ми я подаваше, я изтърва.

— О, извинете ме. Ръката ми — промърмори. Аз се наведох да събера снимките, а тя продължи историята, откъдето я бе прекъснала.

По-късно разгледах отново снимките. Макар че редът им бе разбъркан, не беше трудно да кажа коя я бе поразила толкова силно. След купчината замазани, сиви образи имаше само една, която се открояваше. Седнах на края на леглото си, гледах снимката и си спомнях момента. Изтъняването на мъглата и топлината на слънцето се бяха комбинирали точно навреме, за да позволят на един слънчев лъч да падне върху момченце, което бе застанало мирно, с вдигната брадичка, с изправен гръб, с очи, издаващи страха и опасението му, че всеки миг голямата жълта каска на главата му ще се свлече и ще падне.

Защо тази снимка я бе заинтригувала? Разгледах внимателно фона, но къщата, която вече бе наполовина разрушена, представляваше само сиво петно зад дясното рамо на момчето. По-близо до него се виждаше решетката на бариерата и ъгълчето на табелата „Пазете се“.

Дали момчето бе привлякло интереса й?

Половин час се чудих, но не стигнах до никакво обяснение. Тъй като бях объркана, я пъхнах вътре в книгата до снимката на едно отсъствие в огледалото.

Освен снимката на момчето и играта на Джейн Еър и пещта, много малко други неща проникваха през покривалото, което приказката на мис Уинтър хвърляше върху мен.

С изключение на котарака. Той забеляза моите необикновени часове на работа и идваше да драска на вратата и да вдига врява в случайни часове от деня и нощта. Дояждаше яйцата или рибата от чинията ми. Обичаше да седи върху купчината листове, наблюдавайки ме как пиша. Часове наред аз пишех, бродейки в тъмния лабиринт на историята на мис Уинтър, но без значение колко се бях забравила, никога не губех чувството, че съм наблюдавана. А когато наистина се унасях, погледът на котарака бе този, който проникваше в объркването ми и осветяваше пътя ми обратно към стаята, към бележките ми, към моливите — към настоящето. През някои нощи той дори спеше с мен в леглото и аз оставях завесите отворени, така че ако се събуди, да може да седне на рамката на прозореца и да гледа как невидими за човешкото око неща се движат в мрака.

И това беше всичко. Освен тези детайли, нямаше нищо друго. Само вечния полумрак и приказката.

Катастрофата

Изабел си бе отишла. Хестър си бе отишла. Чарли си бе отишъл. И мис Уинтър започна разказа си за следващите загуби.

Горе на тавана се подпрях на скърцащата стена. Първо натисках силно гърба си към нея, за да я накарам да поддаде, след това отпусках. Отново и отново. Все едно изкушавах съдбата. Какво щеше да стане, ако стената паднеше? — питах се аз. Щеше ли покривът да се срути върху мен? Щеше ли да последва пропадане на дъските на пода? Щяха ли плочите, гредите и камъните да се изсипят през таваните върху леглата и кашоните, сякаш е станало земетресение? И тогава какво? Щеше ли да спре дотук? Докъде щеше да продължи пропадането? Натисках ли натисках, подигравайки се на стената, предизвиквайки я да падне, но тя не се даваше. Направо е удивително колко дълго една мъртва стена може да издържи, дори под натиск.

После, една нощ се събудих от страшен шум, ушите ми бучаха. Звукът вече беше спрял, но все още можех да го усетя как резонира в тъпанчетата и гръдния ми кош. Скочих от леглото и изтичах по стълбите, Емелин ме следваше по петите.

Пристигнахме на площадката, която водеща към галерията, едновременно с Джон, който спеше в кухнята и се появи в основата на стълбите. Всички зяпахме втрещено. В средата на коридора по нощница стоеше Мисус и зяпаше нагоре. В краката й имаше огромен каменен блок, а над главата й назъбена дупка в тавана. Въздухът беше изпълнен с прах. Той се надигаше и падаше във въздуха, сякаш се чудеше къде да се уталожи. Части от мазилка, гипс, хоросан и дърво продължаваха да падат от етажа над нас със звук, който наподобяваше драскането на мишка, и от време на време чувствах как Емелин подскача до мен, когато дъски и тухли летяха отгоре.

Каменните стъпала бяха студени, трески от дърво и парчета мазилка и хоросан се забиваха в краката ми. В центъра на отломъците от нашата разрушена къща, заобиколена от спирали прах, който бавно се стелеше около нея, като истински призрак стоеше Мисус. С посивяла от прах коса, с посивяло и прашно лице, със сиви гънки по дългата нощница. Гледахме през дупката в тавана, през нея в следващата дупка в следващия таван и накрая в още една дупка. Видяхме тапета на божури в спалнята горе, над него шарката като клонки на бръшлян в спалнята над нея и най-отгоре бледосивите стени на една малка таванска стаичка. А над всичко това, високо над главите ни, видяхме дупката в самия покрив и небето. Нямаше звезди.

Аз хванах ръката на Мисус.

— Хайде — казах. — Няма смисъл да стоим и да гледаме тук.

Поведох я и тя ме последва като послушно малко дете.

— Ще я сложа да си легне — рекох на Джон.

Бял като призрак, той кимна.

— Добре — отвърна, а гласът му бе дрезгав и натежал от прах. Не можеше да понесе гледката. Направи бавен жест към разрушения таван. Това беше движение на един давещ се човек, влачен от течението.

— А аз ще оправя тук.

Но час по-късно, когато Мисус вече бе почистена, облечена с чиста нощница и сложена в леглото да спи, той все още беше там. Точно както го бях оставила. Стоеше и гледаше към мястото, където бе стояла Мисус.

На следващата сутрин, когато тя не се появи в кухнята, отидох да я събудя. Но вече нищо не можеше да я събуди. Душата й бе излетяла през дупката в покрива и тя си бе отишла.

— Мисус вече я няма — казах на Джон в кухнята. — Мъртва е.

Лицето му не се промени. Той продължи да гледа в една точка, сякаш не ме чу.

— Да — прошепна най-накрая. — Да.

Имах само едно желание: да седна като Джон, неподвижна, загледана в пространството, без да правя нищо. И все пак времето не беше спряло. Чувствах сърцето си да измерва секундите, можех да почувствам как гладът расте в стомаха ми, а жаждата мъчи гърлото ми. Бях толкова тъжна, че си мислех, че ще умра. И все пак бях скандално и абсурдно жива — толкова жива, че кълна се, можех да чуя как растат косата и ноктите ми.

Заради цялата непоносима тежест, която притискаше сърцето ми, не можех като Джон да се отдам на нещастието. Хестър си бе отишла, Чарли си бе отишъл, Мисус си бе отишла, Джон, макар и по свой собствен начин, си бе отишъл, но се надявах, че ще успее да намери пътя обратно. Междувременно момичето в мъглата трябваше да излезе от сенките. Беше време да престане да си играе и да порасне.

— Ще сложа чайника — казах. — Ще ти направя чаша чай. Гласът не беше моят. Някакво друго момиче под кожата ми, по-разумно, по-способно, най-обикновено момиче, бе намерило своя път и ме водеше. Тя, изглежда, знаеше точно какво прави. Бях изненадана само отчасти. Нима не бях прекарала половината си живот, наблюдавайки как хората живеят своя? Наблюдавайки Хестър, Мисус, селяните?

Настаних се тихичко вътре в себе си, докато способното момиче сложи вода за чай, запари чаените листенца, разбърка ги и напълни чашите. Тя сложи две захарчета в чашата на Джон, три в моята. Отпих и когато горещият, сладък чай стигна стомаха ми, най-накрая престанах да треперя.

Сребърната градина

Още преди да се събудя напълно, имах чувството, че нещо бе различно. А след това, преди да отворя очи, вече знаех какво беше то. Беше светлина.

Сенките, които се криеха в стаята ми от началото на месеца, ги нямаше; нямаше ги мрачните ъгли и печалната атмосфера. Прозорецът представляваше един блед правоъгълник, от който навлизаше блещукаща светлина, която осветяваше всичко в стаята ми. Толкова отдавна не бях я виждала, че почувствах прилив на радост, сякаш не само нощта бе свършила, а и зимата. Имах чувството, че пролетта е на прага.

Котаракът седеше на ръба на прозореца и гледаше напрегнато към градината. Доловил, че съм се размърдала, той скочи долу и задраска с лапи по вратата, за да излезе. Облякох палтото си и се промъкнах тихичко с него надолу, към кухнята и градината.

В мига, в който прекрачих прага навън, осъзнах грешката си. Не беше ден. Не беше слънцето, а луната, която светеше, поръбваше листата със сребро и докосваше с нежни пръсти очертанията на скулптурните фигури. Застинах онемяла и загледах луната. Тя беше като идеален кръг, висящ в чистото небе. Бях хипнотизирана, можех да стоя там, докато съмне, но котаракът нетърпеливо се притисна към глезените ми, за да му обърна внимание, и аз се наведох да го погаля. Веднага след като го докоснах, той се отмести само за да спре на няколко ярда от мен и да ме погледне подканящо през рамото си.

Вдигнах яката на палтото си, пъхнах студените си ръце в джобовете и го последвах.

Той тръгна пъргаво пред мен по тревистата пътека. От лявата ни страна проблясваше живият плет от тисови дървета, от дясната ни страна плетът тъмнееше в сянка. Завихме към розовата градина, където подкастрените храсти приличаха на натрупани купчини мъртви клони, но сложните бордюри от чимшир, които ги заобикаляха в криволичещи елизабетински форми, се виеха на лунната светлина, показвайки се ту сребърни, ту черни. Щях да спра и да се наслаждавам на гледката, но не можех. През цялото време котаракът вървеше пред мене с целенасочена, равна стъпка, опашката му бе щръкнала като чадър на гид, който сигнализира „Оттук, насам, следвай ме“. В оградената със зид градина той скочи върху ниската стеничка, която ограждаше фонтана, и тръгна по нея, пренебрегвайки отражението на луната, което светеше във водата като ярка монета на дъното на басейна. Когато се изравни с входа под формата на арка, който водеше към зимната градина, скочи долу и тръгна към него.

Под арката котаракът спря. Погледна напрегнато наляво и надясно. Видя нещо. И незабелязано се промъкна към него.

Бях заинтригувана. Отидох на пръсти към мястото, където бе той, и се огледах.

Една зимна градина е многоцветна, когато я гледаш в подходящия час на деня и в подходящо време на годината. В основна степен всичко зависи от дневната светлина, тя е тази, която може да й вдъхне живот. Среднощният посетител трябва да гледа по-внимателно, за да види привлекателността й. Беше прекалено тъмно, за да забележа ниските, широко разперени листа на кукуряка на фона на тъмната почва; беше прекалено рано за сезона да се покажат кокичетата; и прекалено студено дивият люляк да разпръсне благоуханието си.

Имаше обаче уичхейзъл. Скоро клонките му щяха да се украсят с трептящи жълти и оранжеви пискюли, но засега само клонките му, нежни и голи, без листа, се увиваха безразборно и с елегантна сдържаност.

И в неговите корени, свита върху земята, се очертаваше силуета на една човешка фигура. Замръзнах.

Фигурата се размърда тежко, издавайки задъхано пуфтене и изпълнено с усилие хъркане.

За една дълга, бавна секунда мозъкът ми запрепуска, за да обясни присъствието на друго човешко същество в градината на мис Уинтър през нощта. Някои неща осъзнах мигновено дори без да мисля. Първо — това не беше Морис. Въпреки че бе най-вероятно да намеря него в градината, изобщо не ми мина през ума, че може да е той. Това не бе неговата жилава фигура, нито премерените му движения. Със сигурност не беше и Джудит. Спретнатата, спокойна Джудит с чисти нокти, перфектно подредена коса и лъснати обувки да се рови из градината посред нощ? Не, невъзможно! Нямаше нужда да мисля за тях двамата. Вместо това мисълта ми за миг претегли всички за и против между единствените две останали възможности.

Това беше мис Уинтър.

Не, това не можеше да бъде мис Уинтър.

Беше мис Уинтър, защото… ами просто защото беше тя. Можех да го видя с очите си. Можех да го почувствам. Беше тя и аз го знаех.

В същото време не можеше да е тя. Мис Уинтър беше крехка и болна. Мис Уинтър седеше винаги в своята инвалидна количка. Мис Уинтър бе прекалено зле, че да се наведе да скубе плевели, или да се свие на студената земя, разравяйки пръстта с подобни обезумели движения.

Не, не беше мис Уинтър. Но кой знае как, по някакъв невъзможен начин и въпреки всичко, беше тя.

Тази първа секунда бе неимоверно дълга и объркваща. Втората, когато най-накрая настъпи, беше неочаквана.

Фигурата замръзна… завъртя се… изправи се… и аз видях.

Очите бяха на мис Уинтър. Ярки, неестествено зелени.

Но не и лицето.

То представляваше замръзнала шарена плът, като патч уърк23 от различни парчета, цялото в белези, набраздено от пукнатини, по-дълбоки от тези, които годините могат да причинят. Две неравни купчини вместо бузи. Изкривени устни; една половина от идеална вежда, която говореше за предишна красота, другата — извит филиз от присаждане на бяла плът.

Това беше Емелин! Близначката на мис Уинтър! Тя беше жива и живееше в къщата!

В мозъка ми настъпи смут и бъркотия; кръвта заблъска в ушите ми; изненадата и шокът ме парализираха. Жената ме гледаше, без да мигне, и аз осъзнах, че и тя бе не по-малко стресната от мен. Но, изглежда, се намираше под същата магия като мен. Двете стояхме напълно неподвижни.

Тя първа дойде на себе си. С нетърпелив жест вдигна към мен една тъмна, покрита с пръст ръка и с дрезгав глас произнесе наниз от пилещи, безсмислени звуци.

Объркването забави отговора ми; дори не успях да произнеса името й, преди тя да се обърне и да забърза наведена напред, с прегърбени рамене. От сенките се появи котаракът. Той се протегна спокойно, пренебрегна ме и тръгна след нея. Те изчезнаха под арката и аз останах сама. Аз и парчето разровена земя.

Всъщност да, проклетите лисици.

След като останах сама, бих могла да убедя себе си, че съм си въобразила всичко. Че съм вървяла като сомнамбул и в съня си съм сънувала, че близначката на Аделин ми се е явила и ми е подшушнала тайно и невъзможно да бъде разбрано съобщение. Но аз знаех, че беше реалност. И въпреки че тя вече не се виждаше, можех да я чуя как пее, докато се отдалечава. Онзи същият дразнещ, безсмислен, без мелодия фрагмент от пет ноти — ла-ла-ла-ла-ла.

Стоях и слушах, докато звуците изчезнаха напълно.

След това, осъзнавайки, че краката и ръцете ми са замръзнали, се върнах в къщата.

Фонетичната азбука

Минали са много години, откакто научих фонетичната азбука. Това започна с една диаграма в някаква книга по лингвистика, която намерих в книжарницата на татко. Първоначално нямаше никаква причина за моя интерес, освен че през един уикенд нямах какво да правя и бях впечатлена от знаците и символите, които съдържаше книгата. Имаше познати и непознати букви. Имаше главни букви „X“, които не бяха същите като малките, и главни „Y“, различни от малките. Други букви като „p“ и „d“, „s“ и „z“ имаха прикачени смешни малки опашки и завъртулки и човек можеше да сбърка „h“, „I“ и „u“ сякаш бяха „t“. Харесаха ми тези фантастични хибриди: запълвах страници им, което се превръщаше в „j“, и „v“, което кацаше несигурно върху малко „o“, като кученца, които играят върху топки в цирка. Баща ми прегледа страниците, които бях изписала със символи, и ме научи на звуците, които вървяха към всеки един от тях. Открих, че чрез международната фонетична азбука човек можеше да пише думи, които приличат на математически символи, думи, които бяха като таен код, думи, които приличаха на отдавна забравени и мъртви езици.

Аз се нуждаех от мъртъв език. Такъв, с който да мога да комуникирам с мъртвите. Обикновено изписвах една специална дума отново и отново. Името на сестра ми. Като талисман. Сгъвах хартията във формата на сложно миниатюрно оригами и я пазех винаги близо до мен. През зимата тя стоеше в джоба на палтото ми; през лятото я пъхах в чорапа до глезена си. Нощем заспивах, като я стисках в ръката си. Въпреки цялото ми внимание и грижи невинаги успявах да запазя тези малки парчета хартия. Губех ги, правех нови, сетне намирах старите. Когато майка ми се опита да изтръгне едно от пръстите ми, аз го глътнах, за да й попреча да го прочете. Но когато видях баща ми да вади едно посивяло и оръфано парче хартия от боклука на дъното на едно чекмедже и да го разгъва, не направих нищо, за да го спра. Той прочете тайното име и лицето му сякаш се разчупи на части, а когато вдигна очите си към мен, те бяха пълни с тъга.

Разбрах, че иска да проговори. Отвори уста, но аз вдигнах пръст към устните си. Не исках да произнася името й. Нима не се беше опитал да я накара да мълчи? Нима не я беше заключил в тъмнината? Нима не беше поискал да я забравим? Нима не беше се опитал да я скрие от мен? Сега той нямаше право над нея.

Издърпах хартията от ръката му. Без да продумам, напуснах стаята. Отидох до прозореца на втория етаж, пъхнах парченцето в устата си, почувствах сухия му дървен вкус и го преглътнах. За десет години моите родители бяха погребали името й в мълчание, опитвайки се да я забравят. Сега аз щях да протестирам със собственото си мълчание. И да помня.

Освен че можех да произнеса неправилно „здравей“, „довиждане“ и „извинете“ на седемнадесет езика и да кажа гръцката азбука отзад напред (макар че никога не научих и една гръцка дума през живота си), фонетичната азбука бе един от онези тайни, случайни кладенци на безполезни знания, останали от моето книжно детство. Научих я само за свое собствено развлечение — нейното приложение в наши дни бе само лично, така че с годините не направих никакви усилия да я използвам и практикувам. Ето защо, когато излязох от градината и взех молива, за да запиша съскащите и фрикативни съгласни, преградните гласни и вибриращите звуци в настоятелния шепот на Емелин, трябваше да направя няколко опита.

След три или четири опита седнах на леглото и погледнах реда от завъртулки, символи и знаци. Съмнението започна да ме яде. Спомнях ли си съвсем точно звуците, след като загубих около пет минути, за да се върна обратно в къщата? Беше ли моето възстановяване с помощта на фонетичната азбука адекватно? Ами ако паметта ми ме подвеждаше?

Прошепнах онова, което бях написала на хартията. Прошепнах го още веднъж, настоятелно. Изчаках да се роди някакво ехо като отговор от спомена ми, което да ми каже, че не съм сбъркала, че съм го уцелила. Нищо не излезе. Това беше лоша имитация, пародия на нещо, което не бе чуто добре и затова бе запомнено само наполовина. Усилията ми бяха безполезни.

Написах вместо това тайното име. Заклинанието, очарованието, талисманът.

Но то никога не действаше. Тя никога не се появяваше. Все още бях сама.

Смачках хартията на топка и я запокитих в ъгъла.

Стълбата

— Моята приказка не ви досажда, нали, госпожице Лий?

На другия ден изтърпях много такива забележки, тъй като не бях способна да потисна прозевките си, не ме свърташе на едно място и търках очите си, докато слушах разказа на мис Уинтър.

— Извинете ме. Просто съм изморена.

— Само изморена? — възкликна тя. — Изглеждате така, сякаш смъртта е по петите ви! Може би едно хубаво хапване ще ви помогне. Какво всъщност ви има?

Свих рамене.

— Просто съм изморена. Това е всичко.

Тя сви устни и ме изгледа строго, но аз не казах нищо повече и тя продължи разказа си.

Нещата продължиха така шест месеца. Останалите обитатели на къщата се приютихме в една шепа стаи: кухнята, където Джон все още спеше нощем, дневната и библиотеката. Ние, момичетата, използвахме задните стълби, за да стигнем от кухнята до една спалня, която изглеждаше сигурна. Матраците, на които спяхме, бяха онези, които довлякохме от старата си спалня, леглата обаче бяха прекалено тежки, че да ги местим. Къщата изглеждаше прекалено голяма, след като домакинството бе намаляло по численост. Ние, оцелелите, се чувствахме по-свободно в сигурността на по-малките си жилищни помещения. Същевременно не можехме да забравим напълно останалата част от дома, загниваща бавно зад затворените врати.

Емелин прекарваше по-голяма част от времето си в изобретяване на игри на карти.

— Играй с мен! Хайде де, играй! — вадеше ми душата тя. Накрая се предавах и играех. Неизвестни игри с вечно променящи се правила; игри, които само тя разбираше и които винаги печелеше, което й доставяше постоянно удоволствие и удовлетворение. Тя се къпеше, любовта й към сапуна и горещата вода така и не изчезнаха. Прекарваше часове, блаженствайки във водата, която подгрявах за пране и миене на чинии. Не й завиждах. Беше по-добре, ако поне една от нас можеше да бъде щастлива.

Преди да затворим стаите, Емелин прерови шкафовете, принадлежащи на Изабел, и взе рокли, шишенца с парфюм и обувки, които натрупа в нашия лагер в една спалня. Все едно се опитвахме да спим в съблекалня. Емелин носеше роклите. Някои бяха излезли от мода преди десет години, други — принадлежали на майката на Изабел, бяха на тридесет и четиридесет години. Емелин ни забавляваше всяка вечер, като се появяваше драматично в кухнята в най-екстравагантни одеяния. Роклите я правеха да изглежда по-голяма от петнадесет; правеха я да прилича на жена. Спомних си разговора на Хестър с доктора в градината: „Няма причина един ден Емелин да не се омъжи.“ Спомних си също какво ми бе казала Мисус за Изабел и пикниците: „Тя бе от онези момичета, които мъжете не могат да гледат, без да поискат да ги докоснат.“ Почувствах неочаквано безпокойство. Но след това Емелин се настаняваше на стола в кухнята, вадеше тесте карти от копринената си торбичка и казваше съвсем по детски: „Играй на карти с мен, хайде, моля те“. Това почти винаги ме успокояваше, но все пак внимавах да не напуска къщата, докарана с нейните премени.

Джон беше апатичен и равнодушен. Той се сети да направи нещо немислимо: нае момче да му помага в градината.

— Всичко ще бъде наред — успокои ни той. — Това е просто момчето на стария Проктър, Амброус. Той е добър и тих момък. Няма да е задълго. Само докато се оправя с къщата.

Което знаех, че ще продължи вечно.

Момчето дойде. То бе по-високо от Джон и с по-широки рамене. Видях ги да стоят с ръце в джобовете и да обсъждат работата за деня, след което момчето започна. То копаеше с премерени и спокойни движения; плавното, постоянно проникване на лопатата в почвата действаше на нервите ми.

— Защо трябва да го наемаме? — исках да знам. — Той е външен човек като всички останали.

Но поради някаква причина момчето не бе външен човек за Джон. Вероятно защото идваше от неговия свят, от света на мъжете, който аз не познавах.

— Той е добър момък — отговаряше отново и отново Джон на моите въпроси. — И добър работник. Не задава много въпроси и не говори прекалено.

— Може да няма език, но има очи на главата.

Джон сви рамене и погледна загрижено някъде встрани.

— Няма да съм вечно тук — рече накрая. — Нещата няма да са винаги такива — той направи неопределен жест, който включваше къщата, обитателите й и живота, който водехме. — Един ден нещата ще се променят.

— Как ще се променят?

— Вие растете. Няма да бъде същото, нали? Едно е да сте деца и съвсем друго — да сте пораснали…

Но аз вече си бях отишла. Не исках да знам какво иска да каже.

Емелин беше в спалнята и чоплеше пайети от един вечерен шал от кутията си със скъпоценности. Седнах до нея. Тя бе толкова погълната от работата си, че дори не ме погледна, когато влязох. Нейните пухкави, заострени пръсти чоплеха безжалостно една пайета, докато тя излезе, сетне я пуснаха в кутията. Това беше бавна работа, но Емелин разполагаше с всичкото време на света. Лицето й бе спокойно, докато се навеждаше над шала. Устните й бяха стиснати. Погледът й бе едновременно напрегнат и отнесен. Клепачите й често се спускаха, закривайки зелените ириси, а след това, веднага след като докоснеха долния клепач, се вдигаха отново, за да разкрият непромененото зелено на очите й.

Наистина ли изглеждам така? — помислих си с почуда. О, аз бях виждала в огледалото колко много очите ми приличат на нейните. Знаех, че имаме една и съща извивка под тежката червена коса на тила на вратовете си. Знаех и впечатлението, което правехме на селяните в редките случаи, когато се разхождахме ръка за ръка по „Улицата“ в еднаквите си дрехи. Но все пак не приличах съвсем на Емелин, нали? Моето лице не можеше да изрази такова невъзмутимо съсредоточаване и концентрация. То щеше да се изкриви от разочарование или пакост. Аз щях да хапя устните си, да дърпам ядосано косата си и да я отхвърлям през рамо, пуфтейки от нетърпение. Не можех да действам спокойно като Емелин, щях да откъсна пайетите със зъби.

Ти няма да ме напуснеш никога, нали? — исках да й кажа. Защото аз няма да те напусна. Ние ще останем винаги заедно. Заедно. Каквото и да казва Джон-да-диг.

— Защо не поиграем?

Тя продължи мълчаливата си работа, все едно не ме чу.

— Хайде да си играем на сватба. Ти ще бъдеш булката. Давай! Можеш да облечеш… ето това — измъкнах едно жълто парче газ от натрупания куп премени в ъгъла. — То е също като воал, виж! — тя не го погледна дори когато го сложих на главата й. Просто го махна от очите си и продължи да си чопли пайетите.

И така, аз пренасочих вниманието си към нейната кутия за съкровища. Ключовете на Хестър все още стояха в нея и все още блестяха, макар че Емелин отдавна бе забравила предишния им притежател. Имаше парченца от бижутата на Изабел, цветни опаковки от бонбони и сладкиши, които Хестър й бе давала, опасно парче стъкло от счупена зелена бутилка, дълга панделка със златен край, която бе моя. (Мисус ми я бе дала преди много години). Под всичките тези боклуци все още стояха сребристите конци, които бе изскубнала от завесите в деня, когато пристигна Хестър. И полускрито под бъркотията от гумички, стъкълца и стари боклуци, имаше нещо, което не изглеждаше да принадлежи на Емелин. Нещо кожено. Наклоних главата си на една страна, за да видя по-добре. А! Ето защо го беше прибрала! Златни букви! НЕВНИК. Какво означаваше това НЕВНИК? Или кой беше този НЕВНИК? Накланяйки главата си на другата страна, зърнах още нещо. Мъничка ключалка. И мъничко ключе. Нищо чудно, че бе в кутията за съкровища на Емелин. Златни букви и ключе. Би трябвало да се досетя, че това бе нейното най-скъпоценно притежание. И неочаквано ме осени откритието. НЕВНИК. Дневник.

Протегнах ръка.

Бързо като светкавица — външният й вид можеше да бъде измамен, ръката на Емелин се стрелна и ме хвана за китката, спирайки ме да не докосна съкровищата й. Тя въобще не ме погледна. Отмести ръката ми с твърдо движение и сложи капака на кутията си.

Върху китката ми, там, където ме бе хванала, останаха бели следи от пръстите й.

— Имам намерение да се махна — казах за всеки случай. Гласът ми не прозвуча особено убедително. — И ще го направя. Ще те оставя тук. Ще порасна и ще живея сама.

След което, изпълнена с величествено самосъжаление, станах и излязох от стаята.

Към края на следобеда Емелин дойде да ме намери на подпрозоречното място за сядане в библиотеката. Бях дръпнала завесата, за да се скрия, но тя дойде право там и се огледа. Чух приближаващите се стъпки, почувствах движението на завесата, когато я вдигна. С притиснато към стъклото чело гледах капките дъжд, които падаха върху стъклото. Вятърът ги караше да треперят; те бяха постоянно заплашени да тръгнат по една от зигзагообразните пътечки, като поглъщаха всяка капчица по пътя си и оставяха кратка сребриста следа зад себе си. Тя дойде и сложи главата си на рамото ми. Аз я отхвърлих сърдито. Нямаше да се обърна и да говоря с нея. Тя взе ръката ми и сложи нещо на пръста ми.

Изчаках я да си отиде, преди да го погледна. Пръстен. Беше ми дала пръстен.

Завъртях камъка навътре към страната на дланта си и го приближих към прозореца. Светлината накара камъка да оживее. Беше зелен, същият цвят като очите ми. Зелен като цвета на очите на Емелин. Беше ми дала пръстен. Затворих пръстите около дланта си и направих от ръката си стегнат юмрук с камъка в сърцето му.

Джон събираше кофите с дъждовна вода и ги изпразваше; белеше зеленчуци в кухнята; ходеше до фермата и се връщаше с мляко и масло. Но след всяка работа бавно събираната му енергия, изглежда, се изразходваше до капка и всеки път аз се чудех дали ще има сили да вдигне мършавото си тяло от масата и да се заеме със следващата задача.

— Ще отидем ли в градината? — попитах го. — Можеш да ми покажеш какво да правя там.

Той не ми отговори. Сигурно не ме чу, помислих си. Няколко дни не го закачах и после попитах отново. И отново. И отново.

Най-накрая Джон отиде в бараката, където наостри градинарските си ножици със стария си плавен ритъм. Сетне двамата вдигнахме дългата подвижна стълба и я изнесохме навън.

— Ето така — каза ми той, показвайки как безопасно да поставя стълбата. Опря я върху солидната стена на градината. Аз повторих няколко пъти това упражнение, сетне се качих няколко стъпала по нея и слязох долу.

— Няма да се чувстваш сигурна, яко я подпреш на тисово дърво — обясни ми Джон. — Но ако я поставиш добре, ще бъде напълно безопасна. Трябва да я опиташ с крак.

След това отидохме в градината с фигурите. Той ме заведе до едно тисово дърво със средни размери, което бе обрасло и рошаво. Понечих да подпра стълбата на него, но той извика.

— Не, не! Много си нетърпелива.

Обиколи три пъти дървото. Сетне седна на земята и запали цигара. Аз седнах до него и той запали една и за мен.

— Никога не режи срещу слънцето — обясни ми Джон. — И никога в собствената си сянка — дръпна няколко пъти от цигарата. — Бъди предпазлива с облаците. Не им позволявай да изкривяват твоята линия, когато вятърът ги издухва. Намери нещо постоянно в линията си на полезрение. Покрив или ограда. Това ще бъде котвата ти. И не бързай. Три пъти мери, един път режи — през цялото време, докато говореше, не премести очите си от дървото, нито пък аз. — Трябва да имаш усещане за задната част на дървото, докато оформяш предната, както и за всички останали страни. И недей просто да режеш с ножицата. Използвай цялата си ръка. Чак до рамото.

Довършихме цигарите си и угасихме угарките с петите на ботушите си.

— И се опитай да запазиш образа му в главата си такъв, какъвто го виждаш сега от разстояние, когато отидеш до него.

Бях готова.

Той ме остави да поставя стълбата три пъти до дървото, преди да се увери, че е безопасно закрепена. После взех ножиците и се качих.

Работих три часа. Първо бях опиянена от височината, постоянно гледах надолу и трябваше да се насилвам да не направя още една стъпка по стълбата нагоре. И всеки път, когато я местех, трябваше да правя няколко опита, за да я наглася добре. Работата постепенно ме увлече. Почти не осъзнавах колко нависоко съм, съзнанието ми бе така погълнато от формата, която правех. Джон стоеше край мен и през цялото време мълчеше. Направи само няколко забележки: „Наблюдавай сянката си“ или „Мисли за задната страна!“, но главно наблюдаваше и пушеше. Чак когато накрая слязох от стълбата, почувствах колко изтръпнали са ръцете ми от тежестта на ножиците. Но това нямаше значение.

Отдалечих се, за да огледам работата си. Обиколих три пъти дървото. Сърцето ми подскочи от вълнение. Беше добре.

Джон кимна.

— Не е зле — рече той. — Ще се научиш.

Отидох да взема стълбата от бараката, за да оформя голямото бомбе, но не я намерих. Момчето, което не харесвах, беше в кухненската градинка с гребло в ръце. Отидох при него и му се озъбих.

— Къде е стълбата?

За пръв път говорех с него.

Той не обърна внимание на грубостта ми и ми отговори учтиво.

— Господин Дигенс я взе. Той отиде отпред, поправя покрива.

Взех си една от цигарите, които Джон бе оставил в бараката, и я запалих, хвърляйки замислени погледи към момчето, което ме гледаше завистливо. Сетне наострих градинарските ножици и тъй като остренето ми хареса, наточих и градинарския нож. През цялото време зад стърженето на камъка върху острието се чуваше ритъмът на греблото, с което момчето изравняваше почвата. После погледнах към слънцето и си помислих, че е късно да започвам да оформям бомбето. Затова отидох да потърся Джон.

Стълбата лежеше на земята. Двата й крака сключваха невероятен ъгъл като стрелките на часовник; металната пръчка, която бе предназначена да ги държи постоянно в положение на шест часа, бе изтръгната. До стълбата лежеше Джон. Когато докоснах рамото му, той не помръдна, но беше топъл, тъй като слънцето бе напекло изкълчените крайници и окървавената коса. Беше облещил отворените си очи право към ясното синьо небе, но синьото на очите му бе странно празно.

Разумното момиче ме напусна. Неочаквано останах само аз, просто едно глупаво дете, почти никой, въобще никой.

— Какво ще правя? — прошепнах. — Какво ще правя? — гласът ми ме изплаши. Какво…

Просната на земята, стисках ръката на Джон в моята и камъчетата от чакъла се забиваха в слепоочието ми. Гледах как времето минава. Сянката от нишата на библиотеката се простря върху чакъла и достигна до най-далечните стъпала на подвижната стълба. Стъпало след стъпало тя пълзеше към нас. Стигна чак до обезопасяващата пръчка.

Пръчката за обезопасяване. Защо Джон не бе проверил дали стълбата е подпряна безопасно? Той със сигурност би трябвало да е проверил това. Разбира се, че го е направил! Но ако го е направил, тогава как… защо?

Не можех да понеса тази мисъл. Стъпало след стъпало, след стъпало, сянката на нишата слизаше все по-близо и по-близо. Тя стигна до старите панталони на Джон, сетне до зелената му риза, сетне до косата му — колко оредяла беше косата му! Защо не бях се погрижила по-добре за него?

Не можех да понеса мисълта за това. И все пак как да не мисля? Забелязвайки оредяването на косата на Джон, забелязах също и дълбоките бразди, издълбани в земята от краката на стълбата, когато се е наклонила под него. Други следи нямаше. Чакълът не е пясък или сняг, нито дори прясно разкопана почва. Той не задържа следи от стъпки. Никаква следа, която да подскаже как някой е дошъл, как може би се е размотавал в основата на стълбата, как, когато е приключил онова, за което е дошъл, бавно се е отдалечил. От всичко, което чакълът можеше да ми каже, заключението бе, че сигурно е бил призрак. Дух.

Всичко беше студено. Чакълът, ръката на Джон, сърцето ми.

Изправих се и го оставих, без да погледна назад. Заобиколих къщата до кухненската градинка. Момчето все още беше там; бе оставил греблото и метлата встрани. Когато ме видя да приближавам, спря и ме загледа. И когато спрях (Не припадай! Не припадай! — наредих строго на себе си), то изтича към мен, за да ме хване. Гледах го, сякаш идеше от много, много далеч. Но не припаднах. Не съвсем. Вместо това почувствах един глас да се надига дълбоко в мен. Думите, които не избрах да кажа, сами намериха пътя си към моето свито на възел гърло.

— Защо никой не ми помага?

Момчето ме сграбчи под мишниците; аз се отпуснах върху него; то ме положи внимателно на тревата.

— Аз ще ти помогна — каза то. — Аз.

Със смъртта на Джон-да-диг, която все още беше съвсем ясна в паметта ми, със спомена за лицето на мис Уинтър, опустошено от загубата, все още доминиращо в мисълта ми, едва не пропуснах писмото, което ме очакваше в стаята.

Отворих го едва когато записах разказа.

Сложих писмото в чекмеджето, сетне взех палтото и ръкавиците си.

— Хайде тогава, да вървим — казах на котарака Шадоу.

Той ме последва по стълбите, излязохме навън и тръгнахме покрай къщата. Тук и там покрай стената бяха поникнали храсти, което караше пътеката да криволичи. Тя неусетно се отдалечаваше и водеше към примамващата, прилична на лабиринт градина. Устоях да не тръгна по нея и продължих направо. Да държа стената на къщата винаги от лявата си страна, означаваше да се промъквам под все по-разширяващия се храсталак от гъсто обрасли стари храсти. Чепатите им клонки закачаха глезените ми, посягаха към лицето ми и трябваше да завия шала върху него, за да не го одраскат. Котаракът ме придружи, сетне спря, уплашен от гъстотата на дивия пущинак.

Аз обаче продължих. И не след дълго открих онова, което търсех. Един прозорец, почти целият покрит с бръшлян, и толкова гъсти вечнозелени листа между него и градината, че блещукането на светлината трудно можеше да бъде забелязана.

Точно зад прозореца, на една маса, седеше сестрата на мис Уинтър. Срещу нея седеше Джудит. Тя подаваше пълни лъжици супа и ги пъхаше между закърпените устни, които приличаха на сурова рана. Неочаквано лъжицата замръзна на половината път между купата и устата; Джудит спря и погледна право към мен. Тя не можеше да ме види зад гъстия бръшлян, но сигурно бе почувствала присъствието ми. След минута отново се обърна и продължи. Но не и преди да забележа нещо странно в лъжицата. Тя беше сребърна с едно сложно гравирано А във формата на стилизиран ангел върху дръжката.

Бях виждала същата лъжица и преди. А. Ангел. Ейнджълфийлд24. Емелин имаше същата лъжица като Аурелиус.

Придържайки се близо до стената и със заплетени в косата ми клони, аз успях да се провра през къпинака. Котаракът ме следваше, докато почистих парченцата счупени клонки и мъртви листа от ръкавите и раменете си.

— Искаш ли да влезем вътре? — предложих му и той бе повече от щастлив да се съгласи.

Господин Дрейк не бе успял да открие Хестър. Затова пък аз бях открила Емелин.

Вечният полумрак

Записвах разказа на мис Уинтър в кабинета си, разхождах се в градината, галех котката в спалнята и държах далеч кошмарите си, като стоях будна. Осветената от луната нощ, когато бях видяла Емелин да се появява в градината, сега ми изглеждаше като сън, защото небето отново се бе затворило и ние отново се бяхме потопили в безкрайния вечен полумрак. Със смъртта на Мисус и Джон-да-диг в разказа на мис Уинтър се промъкна един допълнителен студ. Емелин ли бе онази стряскаща фигура в градината, която бе развалила стълбата? Можех само да чакам и да оставя историята да се развие сама. Междувременно с напредването на декември сянката, изписана на моя прозорец, стана още по-ясна. Нейната близост ме отблъскваше; разстоянието между нас разбиваше сърцето ми, всяко нейно появяване събуждаше в мен познатата комбинация от страх и копнеж.

Отивах в библиотеката преди мис Уинтър сутрин, следобед, или вечер — не знам, те всички си приличаха и бяха еднакви за мен — и заставах до прозореца да я чакам. Моята бледа сестра притискаше пръстите си към моите, приковаваше ме със своя умоляващ поглед, стъклото се запотяваше от нейния студен дъх. Трябваше само да го счупя и щях да се слея с нея.

— Какво гледате? — долетя зад мен гласът на мис Уинтър.

Обърнах се бавно.

— Седнете — сякаш излая тя. А сетне добави: — Джудит, би ли сложила още един дънер в камината? И после донеси на това момиче нещо за ядене.

Седнах.

Джудит донесе какао и препечен хляб. Мис Уинтър продължи разказа, докато аз пиех горещото какао.

— Аз ще ти помогна — каза момчето.

Но какво можеше да направи то? Беше само едно момче.

Изпратих го да повика доктор Модели и докато го нямаше, направих силен, сладък чай и изпих пълна чаша. Мислех бързо и практично. Докато стигнах до утайката на дъното на чашата, боцкането на сълзите в очите ми премина. Беше време за действие.

Когато момчето се върна с доктора, бях готова. В момента, в който чух стъпките им да приближават къщата, завих зад ъгъла, за да ги посрещна.

— Емелин, бедното ми дете! — възкликна докторът, като приближи. Ръката му се протегна в жест на симпатия, сякаш искаше да ме прегърне. Аз отстъпих една крачка назад и той спря.

— Емелин, ти ли си? — в очите му се появи несигурност. Нима беше Аделин? Не, това не бе възможно. Не можеше да бъде. Името замря на устните му. — Прости ми — промърмори той. Но все още не знаеше коя съм.

Аз не му помогнах да излезе от затруднението си. Вместо това се разплаках.

Не с истински сълзи. Моите истински сълзи (а аз имах много от тях, повярвайте ми) бяха всичко, което бях запазила. По някое време — тази вечер, или утре, или скоро, не знам точно кога, когато останех сама, щях да се наплача с часове. За Джон. За себе си. Щях да плача на глас, високо, безнадеждно пищейки и виейки по начина, по който плачех като малко момиченце, когато само Джон можеше да ме успокои, галейки косата ми с ръцете си, които миришеха на тютюн и градина. Това щяха да бъдат горещи, грозни, безнадеждни сълзи и когато дойдеше краят им, ако изобщо настъпеше, очите ми щяха да бъдат подути дотолкова, че щях да имам само две червени цепки, през които да виждам.

Но това бяха моите лични сълзи и те бяха само за мен, а не за този мъж. Сълзите в момента бяха фалшиви. От онези, които да украсят зелените ми очи, както рамката от диаманти украсява смарагдите. И те действаха. Ако успееш да замаеш един мъж със зелените си очи, той ще бъде толкова хипнотизиран, че няма да забележи как вътре в очите се е спотаил някой, който го шпионира.

— Страхувам се, че не мога да направя нищо за господин Дигенс — рече докторът.

Беше странно да чуя истинското име на Джон.

— Как се е случило? — той погледна към балюстрадата, където бе работил Джон, сетне се наведе над стълбата. — Нима пръчката за обезопасяване липсва?

Вече можех да погледна трупа без емоции. Почти.

— Може би се е подхлъзнал? — произнесох на глас. — Дали се е хванал за стълбата, докато е падал и я е повлякъл със себе си?

— Никой ли не го е видял да пада?

— Нашите стаи са от другата страна на къщата, а момчето беше в зеленчуковата градина.

Момчето стоеше встрани от нас и не гледаше към тялото.

— Хм. Доколкото си спомням, той няма семейство.

— Винаги е живял съвсем сам.

— Разбирам. А къде е чичо ти? Защо не е тук да ме посрещне?

Нямах представа какво е казал Джон на момчето за нашето положение. Трябваше да импровизирам.

Със сълзи в гласа казах на доктора, че чичо ми е заминал.

— Заминал? — докторът се намръщи.

Момчето не реагира. Значи нищо нямаше да го изненада. То стоеше, гледайки в краката си, без да смее да погледне трупа, и аз си помислих, че сигурно е мамино детенце, преди да отговоря:

— Чичо ми няма да се върне няколко дни.

— Колко дни?

— О! Ами че кога точно замина… — престорих се, че пресмятам дните назад. Сетне, като насила преместих очите си върху трупа, направих така, че колената ми да се разтреперят, и се олюлях.

Докторът и момчето скочиха към мен и ме хванаха за лактите от двете страни.

— Добре, добре. По-късно ще ми кажеш, скъпа.

Позволих им да ме отведат покрай къщата към вратата на кухнята.

— Не знам какво точно да правя! — казах, когато завихме зад ъгъла.

— За кое?

— За погребението.

— Няма нужда да правиш нищо. Аз ще го уредя с погребалното бюро, а викарият ще се погрижи за останалото.

— Ами парите?

— Чичо ти ще оправи сметката, когато се върне. Къде е той, впрочем?

— Но какво ще стане, ако закъснее?

— Мислиш ли, че може би ще закъснее?

— Той е… непредсказуем.

— Така е — момчето отвори вратата на кухнята и докторът ме въведе вътре, като придърпа един стол.

Аз се строполих на него.

— Адвокатът ще направи всичко необходимо, всичко, което трябва, ако се наложи. Сега, кажи ми къде е сестра ти? Знае ли какво се е случило?

Дори не мигнах.

— Спи.

— Чудесно. Да я оставим да спи тогава, а?

Кимнах.

— А сега, когато сте съвсем сами, кой ще се грижи за вас?

— Да се грижи за нас ли?

— Не можете да останете тук съвсем сами. Не и след случилото се. Било е безразсъдно чичо ви да замине толкова скоро след като загубихте икономката си и без да е намерил заместничка. Някой трябва да дойде тук.

— Това наистина ли е необходимо? — очите ми бяха плувнали в сълзи. Емелин не бе единствената, която знаеше как да се държи изкусително женствено.

— Добре, вие сигурно…

— Просто последния път, когато някой се грижеше за нас… Спомняте си нашата гувернантка, нали? — аз го ослепих с поглед, който бе толкова многозначителен и бърз, че той едва ли го е разбрал. Целият се изчерви и погледна встрани. Когато ме погледна отново, бях само смарагди и диаманти. Момчето се прокашля.

— Баба ми би могла да идва, сър. Не да остава тук, но да идва всеки ден, за малко.

Доктор Модели бе объркан, но се замисли. Това все пак беше някакво решение, а той търсеше начин да се измъкне колкото е възможно по-бързо.

— Добре, Амброус. Мисля, че това ще бъде идеалното временно разрешение. За кратко време поне. Без съмнение чичо ви ще се върне след няколко дни, при което няма да има нужда, както ти казваш… да… ами… да…

— Точно така — станах бавно от стола. — Така че, ако вие отидете да се срещнете с гробарите, аз ще отида да се срещна с викария — подадох ръката си. — Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.

Мъжът напълно загуби ума и дума. Той се изправи на крака и аз почувствах краткото докосване на пръстите му до моите. Те бяха мокри от пот.

Доктор Модели отново потърси името върху лицето ми. Коя бях аз — Аделин или Емелин? Емелин или Аделин? Затова избра единствения път за спасение.

— Съжалявам за господин Дигенс. Наистина, госпожице Марч.

— Благодаря, докторе — скрих усмивката си зад воал от сълзи.

Докторът кимна на момчето и затвори вратата зад себе си.

Изчаках доктора да се отдалечи, сетне отворих вратата и поканих момчето да влезе.

— Между другото — казах с глас, който показваше, че аз съм господарката на къщата — няма нужда баба ти да идва тук.

Той ми отвърна със странен поглед. Виж ти, значи имаше един човек, който бе видял зелените очи и момичето, скрито вътре в тях.

— Чудесно — отговори то, като учтиво докосна периферията на шапката си, — тъй като и без това нямам баба.

— Аз ще ти помогна — бе казало то, но беше само едно момче. Да, но въпреки това знаеше как се кара таратайката.

На другия ден момчето ни закара до адвоката в Банбъри — аз на предната седалка до него, Емелин на задната. След четвърт час чакане под зорките очи на секретарката най-накрая бяхме поканени в офиса на господин Ломакс. Той погледна Емелин, погледна мен и каза:

— Няма нужда да питам кои сте вие двете.

— Ние сме в нещо като затруднение — обясних аз. — Чичо ни изчезна, а градинарят ни е мъртъв. Беше нещастен случай. Трагичен инцидент. След като той няма семейство и е работил цял живот за нас, смятам, че семейството ни трябва да плати за погребението му, но имаме съвсем малко…

Очите му прескачаха от мен, върху Емелин и обратно.

— Моля да извините сестра ми. Не се чувства съвсем добре — Емелин наистина изглеждаше странно. Позволих й да облече нейните демодирани премени, а очите й бяха пълни с такава красота, че нямаше място за нищо толкова земно като интелигентност.

— Да — рече господин Ломакс и снижи гласа си с половин нота. — Чувал съм нещо за този ефект.

Отговаряйки на неговата любезност, аз се наведох над бюрото и споделих почти шепнешком:

— Моят чичо, ами вие сте говорили с него, така че знаете, нали? Нещата невинаги са много лесни там, така или иначе.

— Предложих му най-искрения си прозрачен взор — всъщност истинско удоволствие е от време на време човек да говори с някой разумен човек.

Той си спомни слуховете, които бе чувал за нас. Едната от близначките не е в ред, казваха, дъската й хлопа. Значи, заключи адвокатът, ясно е, че другата си е съвсем нормална.

— Удоволствието ни е взаимно, госпожице… ъ… Простете, но как беше името ви?

— Името, което търсите, е Марч. Но ние сме свикнали да ни наричат с майчиното ни име. Близначките Ейнджълфийлд, така ни знаят в селото. Никой не помни господин Марч, особено пък ние. Не сме имали възможността да го видим по понятни причини, нали разбирате? И нямаме нищо общо със семейството му. Често сме си мислили, че ще е най-добре да сменим фамилията си.

— Това може да бъде направено. Защо не? Процедурата е много проста, наистина…

— Но някой друг път. Днешната работа…

— Разбира се, разбира се. Да се върнем на въпроса за погребението. Значи вие не знаете дали чичо ви ще се върне скоро, така ли?

— Може да мине известно време — казах, което си бе самата истина.

— Няма значение. Ако се върне навреме, за да уреди сам разходите — добре. Ако ли не, аз ще ги уредя от негово име и ще уточним нещата, когато той се прибере у дома.

Превърнах лицето си в картина на облекчението, каквото той искаше да види, и докато все още бе подгрят от удоволствието, че е успял да свали такъв товар от гърба ми, го отрупах с дузина въпроси за това, какво ще се случи, ако момиче като мен, което носи отговорността за сестра като моята, има нещастието да загуби настойника си завинаги. С няколко думи той ми обясни цялата ситуация и аз съвсем ясно разбрах и запомних стъпките, които трябваше да предприема, и кога трябваше да ги направя.

— Не че някое от тези неща ще ви се наложи във вашето положение! — заключи адвокатът, осъзнал, че се бе поувлякъл, описвайки ми този стряскащ сценарий, и сякаш сега искаше да върне назад част от думите си. — В края на краищата чичо ви ще се върне след няколко дни.

— Дай Боже! — засиях насреща му аз.

Бяхме стигнали до вратата, когато господин Ломакс се сети за нещо много съществено.

— Случайно да ви е оставил някакъв адрес?

— Познавате чичо ми!

— При това доста добре. А не знаете ли приблизително къде е?

Харесах господин Ломакс, но това не ме спираше да го лъжа, когато трябваше. Лъжата беше втора природа за момиче като мен.

— Да… всъщност не.

Той ме изгледа сериозно.

— Защото, ако не знаете къде е той… — мозъкът му се върна към всички правни формалности, които току-що бе изброил.

— Ами, бих могла да ви кажа къде ми каза, че отива.

Господин Ломакс ме гледаше в очакване с вдигнати вежди.

— Каза, че отива в Перу.

Очите на господин Ломакс се окръглиха като на бухал, а устата му се отвори.

— Но, разбира се, и двамата знаем, че това е смешно, нали? — довърших лъжата аз. — Не може да е в Перу, абсурд!

И с моята най-убедителна и най-смела усмивка затворих вратата зад себе си, оставяйки го да се тревожи за моя сметка.

Денят на погребението дойде, а аз все още нямах удобна възможност да се наплача. Всеки ден нещо се случваше. Първо беше викарият, сетне дойдоха разтревожените селяни, искайки да знаят за венците и цветята; дори госпожа Модели дойде, учтива, но студена, сякаш някак си бях опетнена от престъплението на Хестър.

— Госпожа Проктър — бабата на момчето, е просто чудесна — съобщих й аз. — Благодаря на съпруга ви, че я предложи.

Макар да подозирах, че момчето Проктър ме наблюдава, не можах да го хвана.

Погребението на Джон не бе място за плач. Защото аз бях госпожица Ейнджълфийлд, а кой беше той? Само един градинар.

В края на службата, докато викарият говореше мило и безполезно на Емелин — дали не би желала да идва по-често на църква? Божията любов била благословия и утешение за всички създания — аз подслушвах господин Ломакс и доктор Модели зад гърба им, докато те си мислеха, че никой не ги чува.

— Много оправно, компетентно момиче — рече адвокатът на доктора. — Не мисля, че осъзнава напълно тежестта на ситуацията. Разбрахте ли, че никой не знае къде е чичо им? Но когато тя научи, не се съмнявам, че ще ни каже. Аз се погрижих за паричната страна на въпроса. Тя се притесняваше как ще плати погребението на градинаря. Доброто сърце върви ръка за ръка с умната глава на раменете.

— Да — отговори не особено убедено докторът.

— Винаги съм имал впечатлението… всъщност не знам откъде ми е дошло на ума… че двете са… ами че и двете не са съвсем нормални. Но сега, когато ги видях в кабинета си така ясно като бял ден, разбрах, че само едната от тях страда. Слава на Бога! Каква милост! Вие, разбира се, би трябвало да знаете по-добре като техен лекар.

Докторът промърмори нещо, което не чух.

— Какво, какво? — попита адвокатът. — Мъгла ли казахте? Не последва отговор, при което адвокатът зададе следващия си въпрос.

— Коя, коя е? Така и не разбрах, когато дойдоха да ме посетят. Какво е името на разумната?

Аз се обърнах навреме, но така, че да мога да ги виждам с крайчето на окото си. Докторът ме гледаше със същото изражение, което имаше по време на цялата служба. Къде беше тъпото безчувствено момиче, което бе обект на наблюденията му цели няколко месеца? Момичето, което не можеше да вдигне дори лъжица до устните си, нито да каже една дума, сега сама бе дала инструкциите за погребението и бе задавала интелигентни въпроси на адвоката. Разбирах причината за объркването му.

Очите му прескочиха от мен към Емелин, после обратно.

— Мисля, че това е Аделин — видях как устните му оформиха името и се усмихнах, тъй като всички негови медицински теории и експерименти се сгромолясаха в краката му. Бедният! Стана ми мъчно за него.

Забелязвайки погледа му, вдигнах ръка към двамата. Един грациозен жест на благодарност към тях за това, че бяха дошли на погребението на един човек, когото почти не познаваха само за да ми бъдат от полза. Ето как го прие адвокатът. Докторът може би го прие доста по-различно.

Минаха часове. Погребението свърши и аз най-накрая можех да плача.

Само че не можах. Сълзите ми, сдържани толкова дълго време, се бяха вкаменили. Бяха замръзнали.

Така щяха да останат завинаги вътре в мен.

Замръзналите сълзи

— Извинете започна Джудит и спря. Стисна устните си, след което размаха ръце — жест, който не й беше присъщ. — Докторът вече е тръгнал насам, но няма да успее да дойде преди час. Моля ви, елате…

Завързах халата си и я последвах. Джудит почти подтичваше на няколко крачки пред мен. Слязохме по извитото стълбище, завихме по коридори и пасажи, пристигнахме отново на първия етаж, но в част, в която не бях стъпвала досега. Накрая влязохме в поредица от стаи, за които предположих, че са личните покои на мис Уинтър. Спряхме пред една затворена врата и Джудит ме погледна разтревожено. Добре разбирах нейното объркване. Зад затворената врата до нас достигаха дълбоки, нечовешки звуци, мучене от болка, прекъсвано от накъсано дишане. Джудит отвори последната врата и ние влязохме вътре.

Бях удивена. Нищо чудно, че звуците така вибрираха и се усилваха. За разлика от останалата част от къщата с нейното претрупано обзавеждане, разточителни завеси и драперии, неподдаващи се на описание стени и тапети, тази малка стая беше бедна, гола и оскъдно обзаведена. Стените бяха бели, покрити само с хоросан, а подът беше от прости дъски. В ъгъла един обикновен шкаф за книги бе натъпкан с купчини пожълтяла хартия, а в другия ъгъл имаше тясно легло с проста бяла завивка. На прозореца една завеса от басма висеше отпуснато от двете страни на рамката и позволяваше на нощта да влезе в стаята. Превита на две над просто ученическо бюро, с гръб към нас, седеше мис Уинтър. Тя бе облечена в бяла риза с дълги ръкави и плачеше.

Едно дрезгаво, немелодично стържене на въздух, който минава през гласните струни и ги задейства. Дразнещ ушите вой, който преминаваше в страховити животински стенания. Раменете й се надигаха и спадаха, а тялото й тръпнеше; някаква сила се движеше през крехката й шия към главата, после по дължината на ръцете до самите длани, които се блъскаха в бюрото. Джудит забърза, за да нагласи една възглавничка под слепоочието на мис Уинтър; тя самата, напълно потънала в кризата, изглежда, не осъзнаваше, че ние бяхме там.

— Никога преди не съм я виждала такава — рече Джудит, като притисна с пръст устните си. И с паника в гласа продължи: — Не знам какво да правя.

Устата на мис Уинтър се отваряше и кривеше в диви, грозни форми от скръбта, която, явно, бе непоносима за нея.

— Всичко е наред — казах на Джудит.

Това беше агония, която познавах. Дръпнах един стол и седнах до мис Уинтър.

— Тихо, тихо. Знам — сложих една ръка около раменете й и привлякох ръцете й в другата си ръка. Обгърнах тялото й с моето, наведох ухо близо до главата й и продължих с успокояването. — Всичко е наред. Спокойно. Всичко ще мине. Тихо, дете. Не си сама — люлеех я и я успокоявах, като не спирах да говоря магическите думи. Те не бяха мои, а на баща ми. Думи, за които знаех, че действат, защото винаги действаха на мен. — Тихо, тихо — шепнех аз. — Знам. Ще мине.

Конвулсиите не спираха, нито плачът стана по-малко болезнен, но те постепенно намаляваха по сила. Тя имаше време между всяка нова конвулсия да си поеме отчаяна, тръпнеща глътка въздух.

— Ти не си сама. Аз съм тук, аз съм с теб.

Най-накрая мис Уинтър се успокои. Извивката на главата й притискаше скулите ми. Кичури от косата й докосваха устните ми. Усещах неравномерния й пулс, слабите конвулсии на дробовете й. Ръцете й бяха студени.

— Сега. Ето сега. Всичко свърши.

Тя остана мълчалива около минута. Придърпах шала и го увих около раменете й, за да я стопли, опитвайки се да разтрия ръцете й и да влея малко топлинка в тях. Лицето й бе опустошено. Тя виждаше трудно през подутите си очи, а устните й бяха напукани и възпалени. Зараждането на една синина отбелязваше мястото, където ръката й се бе блъскала в бюрото.

— Той е бил добър човек — казах аз. — Много добър човек. И те е обичал.

Тя кимна бавно. Устата й потръпна. Дали се опита да каже нещо? Устните й отново помръднаха.

Обезопасяващата пръчка? Това ли се опитваше да каже?

— Сестра ти ли беше тази, която я бе пипала? — сега този въпрос изглежда брутален, но тогава, при онзи поток от сълзи, които бяха измили етикета, прямотата ми беше съвсем на място.

Въпросът ми причини последен спазъм от болка, но когато отговори, мис Уинтър бе категорична.

— Не и Емелин. Не тя. Не тя.

— Кой тогава?

Тя присви очите си и започна да люлее и клати главата си на двете страни. Виждала съм това движение при животните в зоологическата градина, когато полудяват от това, че са затворени зад решетките. Понеже се боях да не би кризата да започне отново, си спомних какво правеше татко, за да ме утеши, когато бях дете. Нежно и внимателно започнах да галя косата й, докато тя сложи главата си на рамото ми.

Накрая се успокои напълно и Джудит успя да я сложи в леглото. Заспивайки, мис Уинтър като дете ме помоли да остана. И така аз останах при нея, коленичила до леглото й, наблюдавайки я как заспива. От време на време сънят й бе нарушаван от трепет и върху спящото й лице се появяваше израз на страх, тогава аз галех косата й, докато клепачите й отново се успокояха.

Кога баща ми ме бе успокоявал така? От дълбините на спомените ми изплува един инцидент. Трябва да съм била на около дванадесет. Беше неделя. Татко и аз ядяхме сандвичи край реката, когато се появиха близначките. Две руси момиченца с техните руси родители — туристи за един ден, дошли да се насладят на архитектурата на Кеймбридж и да се порадват на слънцето. Всички ги забелязваха, те сигурно бяха свикнали с погледите на минувачите. Видях ги и сърцето ми подскочи. Все едно погледнах в огледало и се видях цялата. Гледах ги с копнеж. С неистов глад в очите. Двете побързаха да се отдалечат от момичето с разкъсващия, поглъщащ ги поглед и посегнаха да хванат ръцете на родителите си. Видях страха им и една твърда ръка сграбчи и стисна дробовете ми, докато небето потъмня.

Следващото, което си спомням, бе по-късно, в магазина. Аз — седнала на подпрозоречната дъска, между съня и кошмара; той — свит на пода, галещ косата ми, мърморещ успокоителни думи.

— Тихо, тихо, сега ще мине. Всичко е наред. Ти не си сама.

Малко по-късно дойде доктор Клифтън. Когато се обърнах и го видях на прага на стаята, имах чувството, че може би е стоял там от известно време. Шмугнах се покрай него, а в изражението му имаше нещо, което не успях да разгадая.

Криптография под водата

Върнах се в моите стаи, краката ми се движеха бавно като мислите. Нищо нямаше смисъл. Защо бе умрял Джон-да-диг? Защото някой бе повредил обезопасяващата пръчка на стълбата.

Не може да е било момчето. Разказът на мис Уинтър му осигуряваше абсолютно алиби: докато Джон и стълбата му са паднали от балюстрадата, момчето е гледало жадно цигарата й, не смеейки да я помоли да си дръпне. Тогава със сигурност е била Емелин. С изключение на факта, че нищо не дава основание да се предполага, че Емелин е способна на такова нещо. Тя бе едно безобидно дете, дори Хестър бе установила така. И самата мис Уинтър не можеше да бъде по-ясна: „Не. Не и Емелин.“ Тогава кой? Изабел беше мъртва. Чарли го нямаше.

Влязох в стаята си и застанах до прозореца. Беше тъмно, нищо не се виждаше, но там стоеше моето отражение, една бледа сянка, през която можеш да видиш нощта. Кой? — попитах я аз.

Най-накрая се вслушах в тихия, но настоятелен глас в главата ми, който се опитвах да потисна. Аделин. Не — казах аз. Да, каза той. Аделин.

Не беше възможно. Нейният плач, мъката от загубата на Джон-да-диг идваха от сърцето й. Никой не може да жали така за човек, когото е убил собственоръчно, нали? Никой не може да убие някого, когото обича толкова много.

Но гласът в главата ми върна епизод след епизод историята, който знаех наизуст. Насилието и унищожението на градината с геометричните фигури, всеки удар на ножиците — удар по сърцето на Джон. Атаките върху Емелин, ритането, хапането, дърпането на косата. Бебето, извадено от детската количка и оставено най-безхаберно да умре или да бъде намерено. Едната от близначките не била нормална, дъската й хлопала — казвали в селото. Спомнях си и се чудех. Възможно ли беше? Дали сълзите, на които току-що бях свидетел, не бяха сълзи на вина? Сълзи на разкаяние? На угризения? Дали не бях държала в прегръдките си убийцата и не бях я успокоявала? Това ли бе тайната, която мис Уинтър криеше от света толкова дълго време? Едно неприятно подозрение започна да се надига в мен. Това ли бе основният момент в историята на мис Уинтър? Да ме накара да я съжалявам, да й симпатизирам, да я реабилитирам, да й простя? Потръпнах.

Поне в едно нещо бях сигурна. Тя го обичаше. Не би могло да е другояче. Спомних си как държах изтощеното й измъчено тяло до моето и знаех, че само една разбита любов може да причини подобно отчаяние. Спомних си детето Аделин, което бе проникнало в самотата на Джон след смъртта на Мисус, помагайки му да се върне обратно към живота, като го бе принудило да я научи как се прави градина с геометрични форми.

Същата градина, която сама бе унищожила.

О, може би в края на краищата не бях права!

Очите ми блуждаеха в тъмнината навън. Нейната градина. Дали не бе в памет на Джон-да-диг? Дългогодишното й покаяние за щетите, които бе нанесла?

Потърках уморените си очи и знаех, че трябва да си легна. Но бях прекалено уморена, за да заспя. Мислите ми, ако не успеех да ги спря, щяха да обикалят в кръг цялата нощ. Реших да се изкъпя.

Докато чаках ваната да се напълни, потърсих нещо, което да ме разсее. Една топка хартия, показваща се наполовина под масата, привлече вниманието ми. Разгънах я, пригладих я. Един ред, написан с фонетичната азбука.

После, в банята направих няколко опита да открия смисъл в изписаните символи. Подсъзнателно чувствах, че не съм хванала съвсем правилно изговора на Емелин. Представих си отново огряната от луната градина, контурите на храстите, гротескното, напрегнато лице; чух отново резкия й глас. Но колкото и да се опитвах, не можех да възстановя произношението й.

Прекрачих и влязох във ваната, като оставих парчето хартия на ръба. Водата, която чувствах гореща по краката, бедрата и гърба ми, очевидно бе по-хладка при допир до белега ми встрани. Затворих очи и се плъзнах под повърхността й. Ушите, носът, очите — всичко бе под водата. Тя звънеше в ушите ми, а косата ми се изправи от корените си като пипала на медуза.

Излязох, за да си поема въздух, сетне отново се потопих. Още въздух и отново вода.

Мислите ми започнаха да плуват по един отпуснат, безтегловен начин. Бях чела достатъчно за езика на близнаците, за да знам, че той не може да бъде напълно и изцяло измислен. Езикът, на който са си говорили Емелин и Аделин, би трябвало да е въз основа на английски и френски, или може би съдържаше елементи и от двата езика. Въздух. Вода.

Сигурно бе нарочно изопачен. Може би нарочно бе въведена променена интонация. Или гласни. А понякога и допълнителни късчета, прибавени повече за камуфлаж, отколкото да внесат смисъл.

Въздух. Вода.

Един пъзел. Загадка. Таен код. Криптография. Не би трябвало да е толкова сложен като египетските йероглифи или Микенското линейно писмо В25. Как би трябвало да подходя? Да разгледам всяка сричка поотделно. Тя можеше да бъде дума или част от дума. Първо да отстраня интонацията. Да си поиграя с ударенията. Да експериментирам с дължината, краткостта, сплескването на гласните звуци. След това — какво означаваха сричките на английски? А на френски? И какво щеше да стане, ако ги изоставим и си поиграем вместо това с всяка страна на сричката? Щяха да се получат множество възможни комбинации. Хиляди. Но не и до безкрайност. Един компютър можеше да свърши тази работа. Човешкият мозък също, но за година или две.

„Мъртвите отиват под земята.“

Какво? Направо седнах от изненада. Думите дойдоха и изплуваха от никъде. Те биеха болезнено в гърдите ми. Беше смешно. Не можеше да бъде!

Треперейки, посегнах към ръба на ваната, където бях оставила моите драсканици, и ги придърпах към себе си. Разгледах ги нетърпеливо. Бележките ми, символите и знаците, завъртулките и точките, всичко бе изчезнало. Те бяха отмити от водата и бяха отишли в канала.

Опитах се още веднъж да си спомня звуците, но те бяха изтрити от паметта ми. Всичко, което можех да си спомня, беше изплашеното й, напрегнато лице и последователността от пет ноти, които пееше, когато си тръгна.

Мъртвите отиват под земята.

Думите се появиха напълно оформени в съзнанието ми, без да оставят следа зад себе си. Откъде ли бяха дошли? По какви пътеки бе минала мисълта ми, за да извади тези думи от нищото?

Вярвах ли наистина, че това бе изречението, което тя ми каза, или?

Хайде, бъди разумна, напомних си.

Посегнах за сапуна и реших да оставя подводните видения да напуснат мозъка ми.

Косата

В къщата на мис Уинтър никога не поглеждах часовник. За секундите имах думи; минутите бяха линии, изписани с молив. Единадесет думи на линия, двадесет и три реда върху страницата бяха новият ми хронометър. На определени интервали спирах да завъртя острилката и да гледам как къдравите гирлянди от дървесина се люлееха по пътя си към кошчето; тези паузи маркираха часовете.

Бях прекалено заета и погълната от историята на мис Уинтър, така че нямах желание за нищо друго. Моят собствен живот — такъв, какъвто бе, изчезна в нищото. Мислите ми през деня и сънищата ми през нощта бяха населени с образи и фигури, но не от моя свят, а от нейния. Там бяха Хестър и Емелин, Изабел и Чарли, които бродеха и се скитаха из въображението ми, и мястото, към което постоянно се връщаха, беше Ейнджълфийлд.

В интерес на истината нямах нищо против да абдикирам от своя живот. Да потъна дълбоко в приказката на мис Уинтър, беше начин да обърна гръб на моята собствена история. Все пак човек не може просто да заглуши себе си. Дълбоко в дъното на съзнанието си, съвсем на ръба на съня, в белите полета на страниците, които изписвах, знаех, че декември отмерва дните, и чувствах, че годишнината ми приближа все по-близо и по-близо.

В деня след нощта на сълзите не видях мис Уинтър. Тя остана в леглото, като се видя само с Джудит и доктор Клифтън. Това положение на нещата ме устройваше. Самата аз не бях спала добре. Но на другия ден тя ме повика. Отидох в обикновената й проста стаичка и я намерих в кревата.

Очите й изглеждаха по-големи. Нямаше грим. Вероятно лекарството й бе на върха на действието си, но в нея имаше някакво спокойствие, което ми изглеждаше ново. Тя не ми се усмихна, но когато ме погледна, в очите й имаше благост.

— Нямате нужда от бележник и молив — каза ми тя. — Искам да ми направите една специална услуга днес.

— Каква?

В стаята влезе Джудит. Тя простря един чаршаф на пода, сетне взе стола от съседната стая и го донесе. Сложи го в центъра на чаршафа и го нагласи така, че мис Уинтър да може да гледа през прозореца. Сетне зави една хавлиена кърпа около раменете й и разпростря оранжевата коса върху нея.

Преди да напусне стаята, ми подаде една ножица.

— Желая ви успех — каза с усмивка.

— Но какво трябва да направя? — попитах мис Уинтър.

— Да подстрижете косата ми, разбира се.

— Да ви отрежа косата?

— Да. И не гледайте така! Няма нищо страшно.

— Но аз не знам как.

— Просто вземете ножицата и режете — тя въздъхна. — Не ме е грижа как ще го направите. Не ме интересува на какво ще приличам. Отървете ме от нея.

— Но аз…

— Моля ви.

Застанах нерешително зад нея. След два дни, прекарани в леглото, косата й се бе заплела и представляваше истинска джунгла от оранжеви, жилави косми. Беше суха на допир, толкова суха, че почти очаквах да се натроши, и цялата на твърди малки възелчета.

— По-добре първо да я среша.

Възелчетата бяха безброй. Въпреки че тя не произнесе нито дума, чувствах как се стяга и трепва при всяко минаване на четката. Оставих я; щеше да е по-лесно просто да изрежа възелчетата.

Колебливо отрязах първия кичур. Няколко инча от края на космите, до половината на гърба й. Ножицата преминаваше през косата и отрязаните кичури падаха на чаршафа.

— Още по-късо от това — рече мис Уинтър.

— Дотук ли? — докоснах с ръка раменете й.

— Още по-късо.

Взех един кичур коса и го отрязах нервно. Една оранжева змия се плъзна в краката ми, а мис Уинтър започна да говори.

Спомням си няколко дни след погребението, бях в старата стая на Хестър. Нямах някаква специална причина. Просто стоях до прозореца и гледах в нищото. Пръстите ми попаднаха на някакъв малък ръб в завесата. Дупка, която тя бе зашила. Хестър бе много умела с иглата. Но имаше малко конец, който се бе разхлабил в края. И доста разсеяно, отсъстващо и незаинтересовано аз започнах да го дърпам. Нямах намерение да го разплитам, нямах намерение за нищо конкретно… но неочаквано конецът се оказа в ръката ми. Конецът, набръчкан на зигзаг от спомена за бодовете. А дупката в завесата се отвори. Сега щеше да започне да се разръфва.

На Джон не му харесваше, когато Хестър бе в къщата. Беше щастлив, когато тя си отиде. Но фактът си оставаше: ако Хестър беше тук, той нямаше да бъде на покрива. Ако Хестър беше тук, никой нямаше да пипне обезопасяващата пръчка. Ако Хестър беше тук, онзи ден щеше да завърши както всеки друг ден и като всеки друг ден Джон щеше да се занимава с работата си в градината, а не на покрива. Когато нишата на прозореца хвърлеше своята следобедна сянка върху чакъла, нямаше да има нито стълба, нито стъпала, а Джон нямаше да лежи с разперени крайници върху земята, поел нейната студенина. Денят щеше да дойде и да си отиде като всеки друг и в края му Джон щеше да си легне в леглото и да спи шумно, без дори да сънува, че пада през празното пространство.

Ако Хестър беше тук.

Открих, че оръфаната дупка в завесата е просто непоносима.

Аз режех косата на мис Уинтър, докато тя говореше и когато стигнах до нивото на ушите й, спрях.

Тя вдигна ръка към главата си и провери дължината на косата си.

— Още — добави.

Взех ножицата отново и продължих.

Момчето продължаваше да идва всеки ден. То копаеше и садеше, плевеше и слагаше слама около корените на растенията. Предполагах, че продължава да идва заради парите, които му дължахме. Но когато адвокатът ми даде малко пари в брой: „Да имате, докато се върне чичо ви“, и аз му платих, то продължи да идва. Наблюдавах го от горните прозорци. На няколко пъти то погледна в моята посока и аз отскочих, за да не ме види, но веднъж то успя да ме зърне и ми махна с ръка. Не му отговорих.

Всяка сутрин момчето носеше зеленчуци пред вратата на кухнята, понякога одран заек или оскубана кокошка, а всеки следобед идваше, за да събере обелките за тор. То се подпираше на вратата и сега, след като му бях платила, доста често между устните му имаше цигара.

Бях изпушила цигарите на Джон и се дразнех, че момчето можеше да пуши, а аз не. Никога не казах нито дума по този въпрос, но един ден, подпрял рамо на рамката на вратата, той ме хвана, че гледам жадно пакета цигари в джоба на гърдите му.

— Разменям една за чаша чай — предложи момчето. Влезе в кухнята — влизаше тук за пръв път от деня, в който умря Джон, и седна на стола на Джон, с лакти, подпрени на масата. Аз седях на стола в ъгъла, където обикновено сядаше Мисус. Той изпи чая си мълчаливо и издуха дима от цигарата, който се виеше нагоре към мръсния таван на бавни, лениви облачета и спирали. Когато дръпна за последен път и смачка цигарата в чинийката, стана, без да каже нищо, излезе от кухнята и се върна към работата си. Но на другия ден, когато почука на вратата със зеленчуците в ръка, влезе направо вътре, седна на стола на Джон и бутна една цигара през масата към мен, преди дори да взема чайника.

Ние никога не говорехме. Но си имахме нашите навици.

Емелин, която никога не ставаше преди обяд, понякога прекарваше следобедите навън, наблюдавайки момчето как работи. Аз й се карах.

— Ти си дъщерята на къщата! А той е само един прост градинар. За Бога, Емелин! Осъзнай се!

Но това не променяше нещата. Тя се усмихваше със своята тъпа усмивка на всеки, който й харесваше. Наблюдавах ги внимателно, спомняйки си какво ми бе казала Мисус за мъжете, които не можели да видят Изабел, и да не пожелаят да я докоснат. Момчето не проявяваше никакви признаци, че иска да пипне Емелин, макар да говореше любезно с нея и да я караше да се смее. Аз обаче не се чувствах спокойна.

Понякога ги наблюдавах от горния прозорец. Един слънчев ден я видях да се изтяга на тревата, с ръка под главата, подпряна на лакътя си. Тази поза разкриваше извивката от кръста до бедрата й. Той обърна глава да отговори на нещо, което тя му каза, и докато я гледаше, тя се завъртя по гръб и вдигна ръка да премести един кичур коса от челото си. Това бе толкова чувствено, така премаляло движение, че ме накара да мисля, че Емелин няма да има нищо против момчето да я докосне.

После момчето се обърна с гръб към нея, сякаш не бе видяло предизвикателството, и продължи работата си.

На другата сутрин пушехме в кухнята. Аз наруших нашето обичайно мълчание.

— Не докосвай Емелин — казах тихо и заплашително. Той ме погледна изненадано.

— Не съм я докосвал.

— Добре. Продължавай да не го правиш.

Мислех, че това е всичко. Двамата дръпнахме по още веднъж от цигарите си и аз се приготвих отново да потъна в мълчание, но след като издуха дима, той неочаквано каза.

— Аз не искам да докосвам Емелин.

Чух го. Много добре чух какво каза. Тази странна лека интонация. Аз чух и разбрах какво искаше да каже.

Дръпнах от цигарата си и не го погледнах. Бавно издухах дима.

— Тя е по-добра от теб — рече момчето.

Цигарата ми не бе дори наполовина изпушена, но аз я смачках. Отидох до вратата на кухнята и я отворих със замах.

То спря на прага до мен. Стоях като закована и гледах право в копчетата на ризата му.

Адамовата му ябълка подскачаше нагоре и надолу, докато преглъщаше. Гласът му бе шепот.

— Бъди добра с мен, Аделин.

Ужилена до болка, вдигнах ядосано очи, смятайки да го изгледам свирепо. Но бях стресната от нежността, изписана на лицето му. За миг бях… объркана.

Той се възползва от предимството си. Вдигна ръка. Имаше намерение да ме погали по бузата.

Но аз бях по-бърза. Свих юмрука си и блъснах ръката му встрани.

Не го нараних. Не можех да го нараня. Но той изглеждаше объркан. Разстроен. Смутен. След това си отиде.

Кухнята беше много празна без него. Мисус си бе отишла. Джон си бе отишъл. Сега дори момчето си отиде.

— Аз ще ти помогна — бе казало то. Но това беше невъзможно. Как можеше едно момче като него да ми помогне? Как можеше въобще някой да ми помогне?

Чаршафът беше покрит с оранжева коса. Аз стъпвах по нея и в обувките ми влизаха косми. Боядисаната част бе напълно изрязана; редките кичури, които покриваха скалпа на мис Уинтър, бяха чисто бели.

Свалих кърпата и изтръсках кичурите от гърба й.

— Дайте ми огледало — помоли мис Уинтър.

Подадох й огледалото. С късата си коса тя приличаше на прошарено дете.

Тя погледна в него. Очите й срещнаха нейните очи, голи и тъжни, и тя се гледа доста дълго. Сетне остави огледалото на масата.

— Точно това исках. Благодаря ви, Маргарет.

Оставих я и докато вървях към моята стая, си мислех за момчето. Мислех за него и за Аделин, и после мислех за него и за Емелин. После мислих за Аурелиус, намерен като невръстно бебе, облечен със старомодни дрешки и завит в торба, с лъжица от Ейнджълфийлд и страница от „Джейн Еър“. Мислех през целия път, но въпреки това не стигнах до никакво заключение.

Нещо обаче ми дойде наум в едно от онези бездънни, неизмерими и невъзможни да бъдат разгадани странични разклонения на мисълта. Спомних си онова, което Аурелиус ми каза последния път, когато бях в Ейнджълфийлд. „Просто бих искал да има някой, който да ми каже истината.“ И открих ехото на тези думи „Кажете ми истината“. Момчето в кафявия костюм. Сега си обясних защо в „Банбъри Хералд“ нямаше нищо, никакъв запис, никаква следа от интервюто, за което техният млад репортер бе ходил в Йоркшир. Той въобще не е бил репортер. Това е бил Аурелиус.

Дъжд и кейк

На другия ден се събудих с мисълта: днес, днес, днес. Една биеща камбана, която само аз можех да чуя. Здрачът сякаш бе проникнал в душата ми; чувствах огромна умора и отегчение. Моят рожден ден. Денят на моето раждане. Денят на моята смърт.

Джудит ми донесе картичка от татко на таблата със закуската. Картина на цветя, неговите обичайни замъглени думи за поздрави и бележка. Той се надяваше, че съм добре. Той бил добре. Имал няколко книги за мен. Да ми ги изпрател ли? Майка ми не бе подписала картичката; той я бе подписал и за двамата. „С любов от татко и мама“. Това не беше вярно. Знаех го и той го знаеше, но какво можеше да направи?

Влезе Джудит.

— Мис Уинтър пита дали сега…

Пъхнах картичката под възглавницата си, преди тя да я види.

— Сега е чудесно — отговорих и взех молива и бележника си.

— Добре ли спахте? — искаше да знае мис Уинтър, а след това: — Изглеждате малко бледа. Не се храните достатъчно.

— Добре съм — уверих я, макар да не бях добре.

Цялата сутрин се борих с усещането за блуждаещи, случайни, заблудени прошепнати думи от един свят, които се просмукват през пукнатините на друг. Познато ли ви е чувството, когато започнете да четете нова книга, когато току-що сте приключили друга? Идеите и темите от предишната книга, дори образите и характерите са все още с вас, когато отворите новата книга. В момента бях в подобно състояние. През целия ден бях жертва на отклонения. Мисли, спомени, чувства, странични фрагменти от моя собствен живот си играеха и правеха поразии с концентрацията ми.

Мис Уинтър ми говореше нещо и изведнъж спря.

— Слушате ли ме, госпожице Лий?

Аз се стреснах и потърсих отговор. Слушах ли я наистина? Нямах представа. В този момент не можех да повторя онова, което ми бе казала, въпреки че сигурно някъде в съзнанието ми имаше място, където то се беше записало. Но в мига, в който тя ме стресна и ме извади от самовглъбяването, бях в нещо като ничия земя, някакво бяло, безлично и никому не принадлежащо място между световете. Нашето съзнание ни играе всякакви номера, прави всевъзможни трикове, изважда на повърхността всякакви неща, докато самите ние дремем в някаква бяла зона, което за целия околен свят, за всеки външен наблюдател изглежда като проява на невнимание. Загубена между думите, аз я загледах за миг, докато тя се ядосваше все повече, сетне произнесох първото смислено изречение, което се появи в главата ми.

— Имала ли сте някога дете, мис Уинтър?

— Мили Боже, що за въпрос! Разбира се, че не. Полудяхте ли, момиче?

— А Емелин имала ли е?

— Имахме уговорка, не помните ли? Никакви въпроси — след което, променяйки изражението си, тя се наведе напред и ме разгледа подробно и отблизо. — Да не сте болна?

— Не, не мисля.

— Тогава не сте в най-доброто състояние за работа.

Това беше край на работата ни за днес.

Като се върнах в стаята си бях объркана, отегчена и ядосана на самата себе си. След час седнах на бюрото с молив в ръката, но не започнах да пиша; почувствах студ и включих радиатора, сетне пък ми стана горещо, прекалено горещо и свалих жилетката си. Бих искала да си взема една вана, но нямаше топла вода. Направих си какао и сложих повече захар в него, но после ми се догади от сладостта. Книга? Дали щеше да ми помогне? Лавиците в библиотеката бяха пълни с мъртви думи, които не можеха да ми помогнат.

Тогава заваля. Капките на дъжда чукаха по прозореца и сърцето ми подскочи. Навън. Да, това бе, от което се нуждаех. И не просто в градината. Трябваше да отида надалеч. В тресавищата.

Главната порта винаги бе заключена, знаех го, а не исках да моля Морис да я отваря за мен. Затова тръгнах през градината към най-отдалечената й част, където имаше една вратичка в стената. Тя беше цялата обвита в бръшлян. Не бе отваряна от дълго време и трябваше да махна листака с ръце, преди да открия ключалката. Когато вратата се отвори, пред мен имаше още повече бръшлян, който също трябваше да отстраня, за да мога да пристъпя, леко разрошена, навън.

Свикнала съм да мисля, че обичам дъжда, но всъщност не го познавах. Дъждът, който обичах, беше нежният, внимателен градски дъжд, омекнал благодарение на всички препятствия, които е срещнал по пътя си от небето и затоплен от излъчваната от самия град топлина. По тресавищата, разярен от вятъра и ожесточен от студа, дъждът беше злобен. Ледени иглички пробождаха лицето ми, а над мен, върху раменете ми се изливаха цели ведра студена вода.

Честит рожден ден.

Ако бях в магазина, баща ми щеше да извади подарък изпод бюрото си, докато слизах по стълбите. Това щеше да бъде книга или книги, купени на разпродажба и сложени настрани, докато им дойде времето. Или плоча, парфюм, картина. През някой спокоен следобед, докато съм била на пощата или в библиотеката, той щеше да ги е опаковал на бюрото си. Щеше да е излязъл през обедната почивка, за да избере поздравителна картичка, и щеше да е написал: „С любов от мама и татко“. Сам, абсолютно сам. Щеше да отиде в сладкарницата за торта и някъде в книжарницата (никога не открих къде; това бе един от малкото му секрети, които така и не разгадах) имаше скрити свещи, които излизаха наяве на този ден всяка година, биваха запалени, а аз ги духах с толкова сполучливо изражение за щастие, колкото можех да възпроизведа. После ядяхме тортата и се отдавахме на спокойно храносмилане и каталогизиране.

Знаех какво му е било. Сега, когато пораснах, му беше по-лесно, отколкото когато бях дете. Помня колко тежки бяха рождените дни вкъщи. Подаръците, скрити в бараката през нощта не от мен, а от майка ми, която не понасяше вида им. Неизбежното й главоболие в тези дни бе нейният ревниво пазен обред, който правеше невъзможно други деца да бъдат поканени вкъщи за празника. Но също така бе невъзможно да я оставим, за да отидем в зоологическата градина или в парка. Игрите на моя рожден ден винаги бяха тихи. Тортите никога не бяха домашно приготвени, а остатъците от тях трябваше да бъдат освободени от свещите и глазурата, преди да бъдат сложени в тенекиена кутия за другия ден, вместо да бъдат раздадени на децата. Каквито всъщност нямаше.

Честит рожден ден ли? Татко прошепваше тези думи — честит рожден ден, весело, но в ухото ми. Ние играехме тихи игри на карти, на които победителят правеше весела физиономия, а загубилият гримасничеше и страдаше, но нищо, нито звук, нито смях можеха да се чуят от стаята над главите ни. Между игрите той се качваше и слизаше, моят беден татко, разкъсван между мълчаливата болка в спалнята и тайният рожден ден долу, променяйки по стълбите лицето си от веселие, към състрадание, от съпричастие отново към радост.

Не честит рожден ден. От деня, в който съм родена, на този ден винаги присъстваше скръбта. Тя се отлагаше като прах върху мебелите. Покриваше всичко и всеки; нахлуваше в нас с всеки дъх, който поемахме. Покриваше със савана си нашето собствено нещастие.

Само защото ми бе толкова студено, можех да понеса и да си припомня тези дни.

Защо тя не можеше да ме обича? Защо моят живот означаваше за нея по-малко от смъртта на сестра ми? Дали обвиняваше мен за това? Вероятно беше права. Аз бях жива само защото сестра ми беше мъртва. Всеки поглед върху мен й напомняше за нейната загуба.

Дали за нея щеше да бъде по-лесно, ако и двете бяхме мъртви?

Изумена, продължих да вървя. Крачка след крачка, отново, и отново, и отново, като хипнотизирана. Без да се интересувам накъде вървя. Без да гледам и без да виждам нищо. Просто бродех, препъвах се и залитах.

После се блъснах в нещо.

— Маргарет! Маргарет!

Беше ми прекалено студено, че да се стресна, прекалено студено, за да отговоря на огромната фигура, която стоеше пред мен, завита в приличаща на палатка зелена водонепромокаема дреха. Размърдах се и две ръце ме хванаха за раменете и ме разтърсиха.

— Маргарет!

Беше Аурелиус.

— Погледни се! Цялата си посиняла от студ! Бързо ела с мен! — той ме хвана за ръка и ме поведе безцеремонно. Краката ми се преплитаха зад него, докато стигнахме до някакъв път, до някаква кола. Аурелиус ме набута в нея. Чух тръшването на вратата, ръмженето на мотора и сетне топлинка, която обви краката и глезените ми. Той отвори един термос и напълни чашата с оранжев чай.

— Пий!

Пих. Чаят беше горещ и сладък.

— Яж!

Отхапах парче от сандвича, който ми подаде.

В топлината на колата, пиейки чай и със сандвич в ръка, ми стана още по-студено. Зъбите ми започнаха да тракат и аз се разтреперих неудържимо.

— Мили Боже! — възкликна Аурелиус, като ми подаваше миниатюрните сандвичи един след друг.

Храната сякаш възвърна малко разума ми.

— Какво правиш тук, Аурелиус?

— Дойдох, за да ти дам това — отвърна той и като се пресегна към задната седалка, вдигна кутия за торта и внимателно я промуши между седалките.

Поставяйки кутията в скута ми, той ми се усмихна лъчезарно и отвори капака й.

Вътре имаше торта. Домашно направена торта. А върху тортата с извити букви от крем бяха написани думите: ЧРД, Маргарет!

Беше ми прекалено студено, за да плача. Вместо това студът и тортата ме накараха да говоря. Думите излязоха от мен случайно, напосоки, като предмети, които ледниците изхвърлят, когато се топят. Нощно пеене, градина с очи, сестри, бебе, лъжица.

— Тя дори е познавала къщата — пелтечех, докато Аурелиус сушеше косата ми с хартиени салфетки, — твоята къща и на госпожа Лав. Тя е погледнала през прозореца и си е помислила, че госпожа Лав прилича на добрата кръстница от приказките… Не разбираш ли какво означава това?

Аурелиус поклати глава.

— Но тя ми каза…

— Излъгала те е, Аурелиус! Когато си отишъл да я видиш, облечен с кафявия костюм, тя те е излъгала. Призна ми това.

— Мили Боже! — възкликна Аурелиус. — Ти откъде знаеш за кафявия костюм? Трябваше да се престоря на журналист, нали разбираш — и тогава той започна да осъзнава онова, което му бях казала. — Лъжица като моята, казваш? И е познавала къщата?

— Тя ти е леля, Аурелиус! А Емелин е твоята майка.

Той спря да суши косата ми и се загледа през прозореца по посока на къщата.

— Моята майка — прошепна. — Там.

Кимнах.

Настъпи още тишина, сетне той се обърна към мен.

— Заведи ме при нея, Маргарет.

Аз сякаш се събудих.

— За съжаление тя не е добре.

— Болна ли е?! Тогава трябва да ме заведеш! Без отлагане!

— Не точно болна — как да му обясня? — Тя е пострадала по време на пожара, Аурелиус. Не само лицето й. Мозъкът, разумът й също.

Той попи новата информация, прибави я към своя склад от загуби и болка и когато заговори отново, беше още по-твърд.

— Заведи ме при нея.

Болестта ли бе онова, което диктуваше отговора ми? Или фактът, че днес бе рожденият ми ден? Може би това, че аз самата нямах майка? Липсата на собствената ми майка? Тези фактори може да имаха някакво влияние, но най-същественият от тях бе изражението на Аурелиус, който очакваше моя отговор. Имаше сто и една причини да кажа „не“ на неговата молба, но когато видях огромното, непреклонно желание, всички те се стопиха.

Аз казах „да“.

Срещата

Ваната в известна степен успя да ме размрази, но не направи нищо за успокояване на болката зад очите ми. През остатъка от следобеда зарязах всички мисли за работа и се промъкнах в леглото, придръпвайки допълнителни завивки върху себе си чак до ушите. Все още треперех. По време на лекия си, повърхностен сън видях странни картини. Хестър и баща ми, близначките и майка ми, картини, в които всеки имаше лицето на някой друг, в които всеки бе някой друг, макар и променен, и дори моето собствено лице бе смущаващо за мен, тъй като бе изкривено и различно, едновременно мое и чуждо, понякога аз, понякога някой друг. После светлата глава на Аурелиус се появи в съня ми: той, винаги той и само той — усмихваше се и фантомите изчезнаха. Тъмнината се спусна над мен като вода и аз потънах в дълбините на съня.

Събудих се с главоболие, боляха ме крайниците, ставите и гърбът. Една умора, която нямаше нищо общо с изтощението или с липсата на сън, тежеше и забавяше мислите ми. Тъмнината се бе сгъстила. Проспала ли бях часа на срещата си с Аурелиус? Мисълта ме ядеше, но някак си отдалеч и мина доста време, преди да мога да се изправя, за да погледна часовника си. Защото по време на съня в мен се бе оформило едно неясно чувство. Трепет? Носталгия? Вълнение? И то бе породило чувството за очакване. Миналото се бе върнало! Сестра ми бе някъде наблизо. В това нямаше съмнение. Не можех да я видя, нито да я помириша, но моето вътрешно ухо, настроено винаги и единствено за нея, долавяше вибрациите й и те ме изпълваха с тъмна и приспивна радост.

Нямаше нужда да отблъсквам Аурелиус. Сестра ми щеше да ме намери, където и да съм. Не беше ли тя моята близначка? Всъщност имах половин час, преди да се срещна с него при градинската порта. Измъкнах се несръчно от леглото и понеже ми беше студено и бях изморена, за да сваля пижамата си, навлякох дебела риза и пуловер направо върху нея. Опакована като дете в нощта на фойерверките, слязох долу в кухнята. Джудит ми бе оставила студено месо, но аз нямах никакъв апетит. Поседях десет минути на кухненската маса. Копнеех да затворя очите си, но не смеех, защото се страхувах, че ще се предам на вцепенението, което караше главата ми да се накланя към масата.

Като си оставих пет минутки в запас, отворих кухненската врата и се измъкнах в градината.

Откъм къщата не идваше никаква светлина, нямаше и звезди. Препъвах се в мрака, меката почва под краката ми и докосването на клонки и листа ми подсказваха, когато се отклонявах от пътя. От тъмното нищо една клонка издраска лицето ми и аз затворих очи, за да ги предпазя. Вътре в главата ми се оформяха полуболезнени, полуеуфорични вибрации. Разбирах ги изцяло. Това беше нейната песен. Сестра ми идваше.

Стигнах до мястото на срещата. Тъмнината се размърда. Беше той. Ръката ми се блъсна в него, сетне почувствах, че я стисна.

— Добре ли си?

Чух въпроса, но от разстояние.

— Имаш ли температура?

Думите бяха там, странното бе, че не означаваха нищо.

Бих искала да му кажа за прекрасните вибрации, да му кажа, че сестра ми е дошла, че всеки момент щеше да бъде тук с мен. Знаех това; знаех го от топлината, която белегът отстрани на тялото ми излъчваше. Но между мен и моите думи стоеше белият звук, излъчван от нея, и ме правеше няма.

Аурелиус пусна ръката ми, за да свали ръкавицата си, и аз почувствах дланта му, странно хладна в горещата нощ, върху челото си.

— Трябваше да си стоиш в леглото — каза той.

Дръпнах ръкава му, съвсем слабо, но достатъчно. Той ме последва през градината тихо и безшумно като статуя върху колелца.

Нямам спомен, че ключовете на Джудит са били в ръката ми, макар че сигурно съм ги взела. Навярно бяхме преминали през дългите коридори до покоите на Емелин, но това също е изтрито от паметта ми. Спомням си вратата, но картината, която присъства в съзнанието ми е, че когато я докоснахме, тя се отвори бавно — по свое желание, което знам, че е напълно невъзможно. Сигурно аз съм я отключила, но този откъс от реалността е загубен и е останал само образът, че вратата се отваря сама.

Спомените ми за онова, което се случи при Емелин през онази нощ, са откъслечни. Цели отрязъци от време са пропаднали или са се самопогълнали, докато други събития се повтарят отново и отново в забързана последователност. Лица и изражения се мержелеят ужасяващо огромни, сетне Емелин и Аурелиус се появяват като миниатюрни марионетки на огромно разстояние. Колкото до мен, аз бях обладана, заспала, замръзнала — и разсеяна по време на цялото събитие от собствената ми погълнатост: от сестра ми.

С помощта на логиката и причинността ще направя опит да наместя и подредя в разумна последователност образите, които съзнанието ми бе записало частично и разбъркано като събития, случили се по време на сън.

Аурелиус и аз влязохме в стаята на Емелин. Нашите стъпки бяха беззвучни върху дебелия килим. Минахме през една врата, после през друга, докато стигнахме до стая с отворена врата, водеща към градината. Застанала на прага с гръб към нас, стоеше фигура с бяла коса. Тя си тананикаше. Ла-ла-ла-ла-ла. Един счупен откъс от мелодия, без начало и без развитие, който ме преследваше неизменно, откакто пристигнах в къщата. Той се промъкваше като червей в главата ми, където си съперничеше с високочестотните вибрации на сестра ми. Аурелиус стоеше до мен и чакаше да го представя на Емелин. Но аз не можех да говоря. Вселената се бе редуцирала в непоносим вой в главата ми; времето се бе протегнало в една безкрайна секунда; аз бях онемяла. Вдигнах ръце към ушите си, отчаяно копнееща да спра какофонията. Като видя жеста ми, Аурелиус беше този, който заговори.

— Маргарет!

Чувайки непознат глас зад себе си, Емелин се обърна.

Беше изненадана. В зелените й очи се появи страдание и болка. Устата без устни оформи едно изкривено „О“, но тананикането не спря, само се превърна в пронизителен вой, който се заби като нож в главата ми.

Аурелиус се обърна стреснато от мен към Емелин и бе парализиран от разбитото лице на жената, която бе неговата майка. Звукът от устните й разряза въздуха като нож.

За известно време бях и заслепена, и онемяла. Когато отново можех да виждам, Емелин се бе свила на пода, виенето й бе преминало в хленчене. Аурелиус бе коленичил до нея. Ръцете й дращеха по него и аз не знам дали искаше да прегърне или да го отблъсне, но той взе ръката й в своята и я задържа.

Ръка в ръка. Кръв при кръвта.

Той е като статуя на нещастието. Монолит на скръбта.

Вътре в главата ми продължаваше мъчението от яркия бял звук. Моята сестра… моята сестра…

Светът се оттегли и аз се озовах съвсем сама в една буря от звуци и шум.

Знам какво е станало след това, макар че не мога да си го спомня. Аурелиус оставил нежно Емелин на пода, когато чул стъпките в коридора. Джудит възкликнала, когато открила, че ключовете й ги няма. Докато отиде да вземе резервната връзка — вероятно от Морис, Аурелиус се втурнал към вратата и изчезнал в градината. Когато най-накрая Джудит влязла в стаята, видяла Емелин на пода и с тревожен вик пристъпила към мен.

Но в онзи момент аз не знаех тези неща. Защото светлината, която бе моята сестра, ме бе обгърнала, превзела и освободила от съзнанието ми.

Най-накрая.

Всеки си има история

Една тревога, остра като зеления поглед на мис Уинтър, ме събужда безпричинно. Какво име бях произнесла в съня си? Кой ме бе разсъблякъл и сложил в леглото? Какво бяха прочели те в белега върху кожата ми? Какво бе станало с Аурелиус? И какво бях причинила на Емелин? Нейното обезумяло лице измъчва съзнанието ми повече от всичко останало, когато започва да изпълзява от съня.

Когато се събуждам, не знам кое време е. Джудит е до мен. Тя ме гледа как се размърдвам и поднася чаша до устните ми. Пия.

Преди да проговоря, сънят отново ме поваля.

Когато се събудих за втори път, до леглото ми бе мис Уинтър с книга в ръка. Столът й бе отрупан с кадифени възглавнички, както винаги, но с кичурите бледа коса около голото лице тя приличаше на непослушно хлапе, което се е покатерило на трона на кралицата за майтап.

Чувайки, че се размърдах, тя вдигна глава от четивото си.

— Доктор Клифтън беше тук. Имахте много висока температура.

Не казах нищо.

— Ние не знаехме, че имате рожден ден — продължи тя. — Не можахме да намерим картичка. Нямаме много рождени дни тук. Но донесох малко див люляк от градината…

Във вазата имаше тъмни клонки, голи, без листа, но с нежни пурпурни цветчета по цялата им дължина. Те изпълваха въздуха със сладка, опияняваща миризма.

— Откъде разбрахте, че имам рожден ден?

— Вие ни казахте, докато спяхте. Кога смятате да ми разкажете вашата история, Маргарет?

— Моята какво? Аз нямам история — отвърнах.

— Разбира се, че имате. Всеки има история.

— Не и аз — поклатих главата си. В нея чувах неразличимото ехо от думи, които може би съм казала в съня си.

Мис Уинтър постави панделката на страницата и затвори книгата.

— Всеки си има история. Тя е като семейството. Може да не знаеш кои са те, може да си ги загубил, но така или иначе те съществуват. Може да си се отдалечил или да си им обърнал гръб, но не можеш да кажеш, че ги нямаш. Същото е и с историите. Така че — заключи тя — всеки си има история. Кога смятате да ми разкажете вашата?

— Не смятам.

Тя наведе главата си на една страна и ме изчака да продължа.

— На никого не съм разказвала моята история. Ако изобщо има такава. И не виждам никаква причина да променям нещата сега.

— Разбирам — отвърна меко тя, кимайки с глава, сякаш, наистина разбираше. — Добре, това си е ваша работа, разбира се — мис Уинтър обърна ръката си в скута и загледа обезобразената си длан. — Вие сте свободна да не казвате нищо, щом така искате, но мълчанието не е естествена среда за историите. Те се нуждаят от думи. Без тях историите избледняват, разболяват се и умират. И след това те преследват — очите й се върнаха към мен. — Повярвайте ми, Маргарет. Аз знам това.

Спах дълго. А когато се събудих, до леглото ми имаше храна като за болен, приготвена от Джудит. Изядох една или две лъжици, не повече. Джудит влезе, за да прибере таблата, и не можа да скрие разочарованието си, но не каза нищо. Не ме болеше нищо — нямах главоболие, нито простуда, не ми беше лошо, — освен ако не се брои умората, изтощението и разкаянието, които тежаха в главата и в сърцето ми. Какво бях сторила на Емелин? А на Аурелиус? В будните си часове бях измъчвана от спомена за онази нощ; вината ме преследваше дори в съня.

— Как е Емелин? — питах Джудит. — Добре ли е?

Отговорите й бяха индиректни: защо ми трябвало да се тревожа за мис Емелин, когато аз самата съм била зле? Мис Емелин не била добре от дълго време. Мис Емелин била така от години.

Всъщност нейното увъртане и нежелание ми обясниха всичко, което исках да знам. Емелин не беше добре. Това беше моя грешка. Аз бях виновна.

Колкото до Аурелиус, единственото нещо, което можех да направя, бе да му пиша. Веднага щом бях в състояние да пиша, накарах Джудит да ми донесе лист и писалка, подпрях се на възглавницата и надрасках едно писмо. Не бях доволна, затова опитах още едно, после още едно. Никога не съм срещала подобна трудност при избора на думи. Когато постелята ми бе толкова отрупана с отхвърлени версии, че се отчаях, аз избрах напосоки един лист и направих чисто копие.

Това щеше да свърши работа.

Доктор Клифтън влезе в стаята ми. Преслуша сърцето ми и ми зададе куп въпроси.

— Безсъние? Нередовен сън? Кошмари?

Кимнах три пъти.

— Така си и мислех — той взе термометъра и ми нареди да го сложа под езика си, сетне стана и отиде до прозореца. Докато стоеше с гръб към мен, попита:

— А какво четете?

С термометъра в устата не можех да отговоря.

— „Брулени хълмове“? Това ли четете?

— Ъ-хъ.

— И „Джейн Еър“?

— Ъ-хъ.

— „Разум и чувства“26!

— Ъ-хъ.

Докторът се обърна и ме погледна сериозно и тъжно.

— И както предполагам, сте чели тези книги повече от веднъж?

Кимнах и той се намръщи.

— Четете и препрочитате? Много пъти?

Кимнах още веднъж и той се намръщи още повече.

— Още от детството си?

Бях объркана от въпросите, но принудена от строгостта в гласа му, кимнах отново.

Под тъмните вежди очите му се присвиха и станаха като цепки.

Тогава той се наведе към мен, за да отчете термометъра.

Отблизо хората изглеждат различно. Една тъмна вежда пак си е тъмна вежда, но човек може да види отделните косъмчета в нея и колко правилно са подредени. Последните кафяви косъмчета в края й, много фини, почти незабележими, се простираха по посока на слепоочията. В строежа на кожата му много нагъсто се виждаха наболите връхчета на брадата му. Ето отново: ноздрите му почти незабележимо се разшириха, ъгълчетата на устата му трепнаха. Винаги бях приемала това за суровост, за доказателство, че не мисли много-много за мен. Но сега, гледайки го от няколко инча разстояние, ми се стори, че той може би не ме одобрява. Беше ли възможно, помислих си, доктор Клифтън тайно да ми се присмива? Той извади термометъра от устата ми, скръсти ръце и произнесе диагнозата си.

— Вие страдате от болестта, която поразява дами с романтично въображение. Симптомите включват припадане, слабост, загуба на апетит, лошо настроение. Докато до известна степен кризата може да бъде приписана на бродене в ледения дъжд без защитата на водонепромокаем дъждобран, по-дълбоката причина вероятно се дължи на някаква емоционална травма. Обаче, за разлика от героините на любимите ви романи вашият организъм не е отслабнал от лишенията, присъщи на живота в по-раншни и по-сурови времена. Нямате туберкулоза, нито детски паралич, нито нехигиенични условия на живот. Ще оживеете.

Той ме погледна право в очите и аз не бях в състояние да отместя погледа си встрани, когато каза:

— Вие просто не ядете достатъчно, госпожице.

— Нямам апетит.

— L’appetit vient en mangeant.

— Апетитът идва с яденето — преведох аз.

— Точно така. Вашият апетит ще се върне. Но трябва да го чакате по средата на пътя. Трябва да желаете той да се върне.

Беше мой ред да се намуся.

— Лечението не е сложно: ядене, почивка. И вземете това… — той написа набързо нещо в бележника си, откъсна страницата и я сложи на нощната ми масичка. — Слабостта и умората ще си отидат за няколко дни — посягайки да вземе куфарчето си, той прибра писалката и бележника. Сетне, ставайки да си върви, се поколеба. — Бих искал да ви попитам за тези ваши сънища, но подозирам, че няма да искате да ми кажете…

— Не, няма.

Лицето му помръкна.

— Така си и мислех.

После ми пожела приятен ден и си отиде.

Посегнах към рецептата. Със стремителен почерк той бе написал: „Сър Артър Конан Дойл. Случаите на Шерлок Холмс. По десет страници два пъти на ден, до края на лечението.“

Декемврийски дни

Следвайки инструкциите на доктор Клифтън, прекарах два дни в леглото, като ядях, спях и четях Шерлок Холмс.

Признавам, че прекалих с предписаното ми лекарство, гълтайки един разказ след друг. Преди края на втория ден Джудит слезе в библиотеката за друг том на Конан Дойл. След припадъка ми тя неочаквано стана много мила с мен. Но не защото ме съжаляваше и й беше мъчно за мен, макар че тя наистина ме съжаляваше. Промяната се дължеше на факта, че сега, след като присъствието на Емелин вече не бе тайна в къщата, Джудит имаше свободата да покаже своите естествени симпатии, вместо непрекъснато да поддържа една защитна позиция.

— И тя никога ли не каза нищо за тринайсетата приказка? — попита ме един ден замислено тя.

— Нито дума. А на вас?

Джудит поклати глава.

— Не, никога. Странно е, нали? След всичко, което е написала, най-прочутата приказка от всички може да е тази, която дори не съществува. Просто си помислете: би могла да публикува книга с всички липсващи приказки и тя ще се продава като топъл хляб — и тогава с поклащане на главата, за да проясни мислите си, тя каза: — А вие? Какво сте сторили на доктор Клифтън, а?

Когато доктор Клифтън минаваше да ме види, очите му кацаха върху томчетата до леглото ми. Той не казваше нищо, но ноздрите му се свиваха.

На третия ден, макар да се чувствах крехка като новородено, станах. Дръпнах завесите встрани и стаята ми се изпълни със свежа и чиста светлина. Навън от хоризонт до хоризонт се простираше ярко, безоблачно синьо небе, а градината блестеше от скреж. Сякаш през изминалите дълги облачни дни светлината се бе събирала зад някой облак, а сега се изливаше наведнъж надолу, обливайки ни с безценна светлина. Почувствах как животът започна да се движи слабо по вените ми.

Преди закуска излязох навън. Бавно и внимателно пристъпвах из ливадата, докато Шадоу се мотаеше в краката ми. Под стъпките ми снегът хрускаше, слънцето блестеше и се отразяваше в леденото покритие. Заскрежената трева запазваше отпечатъка от подметките ми, но до мен Шадоу пристъпваше като изискан нежен дух, без да оставя следи. Отначало студеният сух въздух се забиваше като нож в гърлото ми, но малко по малко свикнах и се наслаждавах на ободряващата му свежест. Но само след няколко минути бузите ми започнаха да горят, пръстите ми порозовяха, а краката ме заболяха и аз бях щастлива да се върна в къщата, а Шадоу бе щастлив да ме последва. Първо закуска, после на дивана в библиотеката, край бумтящия огън в камината и с нещо за четене в ръка.

Можех да преценя колко по-добре съм от факта, че мислите ми не се обърнаха към съкровищата в библиотеката на мис Уинтър, а към нейния разказ. Изрових листовете, от деня на припадъка ми и се върнах към топлината на огнището, където с Шадоу до мен прекарах най-хубавата част от деня в четене. Четях, четях, и пак четях, откривайки историята наново, припомняйки си нейните загадки, мистерии и тайни. Но нямаше открития. Накрая бях толкова объркана, колкото и преди да започна. Беше ли виновен някой за смъртта на Джон-да-диг? Нарочно ли беше повредена стълбата? Да. Но кой? И какво бе всъщност онова, което Хестър е помислила за призрак? И още по-неочаквано от всичко останало, как Аделин, това непокорно и буйно дете, неспособно да комуникира с никого другиго, освен с бавно мислещата си сестра, и способно на разбиващи сърцето действия като унищожаване на градината, впоследствие бе станало мис Уинтър — самодисциплинираната авторка на дузини световноизвестни романи и създателка на изключителна градина?

Бутнах купчината листове на една страна, погалих Шадоу и загледах огъня, копнеейки за комфорта на една история, в която всичко е предварително планирано, където сблъсъкът е измислен единствено за мое забавление и където бих могла да измеря колко далеч е развръзката чрез опипване на дебелината на страниците, които ми остават. Нямах представа колко страници още трябваше да бъдат написани, за да свърши историята на Емелин и Аделин, нито дали щеше да бъде завършена навреме.

Въпреки че бях потънала в бележките си, не преставах да се чудя защо не виждам мис Уинтър. Всеки път питах Джудит за нея и всеки път тя ми даваше един и същи отговор: „Тя е с мис Емелин.“ И така до вечерта, когато икономката пристигна със съобщение от мис Уинтър: „Чувствала ли съм се достатъчно добре, за да й почета малко преди вечеря?“

Когато отидох при нея, видях на масичката една книга — „Тайната на лейди Одли“. Отворих я на отбелязаното място и започнах да чета. Но бях прочела само една глава, когато спрях, защото почувствах, че тя иска да говори с мен.

— Какво стана онази нощ? — попита ме мис Уинтър. — Нощта, когато припаднахте?

Зарадвах се, че най-сетне получих възможност да обясня.

— Вече знаех, че Емелин е в къщата. Бях я чувала нощем. Бях я видяла в градината. Открих стаите й. Но в онази нощ аз заведох един човек да я види. Емелин се стресна. Последното нещо, което исках, бе да я уплаша. Но тя бе изненадана, когато ни видя и тук гласът ми спря в гърлото.

— Това не е ваша грешка. Не се обвинявайте. Виенето и нервните припадъци — това са нещо, което аз, Джудит и докторът сме виждали много пъти и преди. Ако има някой, който трябва да бъде обвинен, това съм аз, че не ви позволих по-рано да узнаете за нейното присъствие тук. Имам този лош навик да бъда закрилница. Беше глупаво, че не ви казах — тя направи пауза. — Имате ли желание да ми кажете кой беше човекът, когото заведохте при нея?

— Емелин е имала бебе — казах. — Това е човекът, когото взех със себе си. Мъжът с кафявия костюм — докато казвах онова, което знаех, въпросите, чиито отговори не знаех, напираха на устните ми, сякаш моята откровеност и искреност можеха да я накарат да бъде открита и искрена в замяна на искреността ми — Какво търсеше Емелин в градината? Когато я видях там, тя се опитваше да изкопае нещо. Очевидно го прави често: Морис се опита да ме убеди, че било работа на лисиците, но аз знам, че не е истина.

Мис Уинтър не каза нищо и остана съвсем неподвижна.

— Мъртвите отиват под земята — цитирах аз. — Това ми каза тя. Кого си мисли, че е погребала? Детето си? Хестър? Кого търси тя под земята?

Мис Уинтър издаде някакъв звук като неразбираемо мърморене и макар че то беше леко, в същия миг събуди забравения спомен за дрезгавото изречение на Емелин в градината. Същите думи!

— Това ли беше? — попита мис Уинтър. — Това ли каза тя?

Кимнах.

— На езика на близнаците?

Кимнах отново.

Мис Уинтър ме загледа с интерес.

— Браво, Маргарет, много добре се справяте. По-добре, отколкото си мислех. Работата е там, че тази история се развива доста по-бързо, отколкото трябва. И излиза извън контрол. Избързваме и вървим пред собствените си стъпки — тя спря и загледа дланта си, сетне погледна право в мен. — Казах, че имам намерение да ви кажа истината. И ще го направя. Но преди да ви я кажа цялата, първо трябва да се случи нещо. То е неизбежно и ще се случи. Но все още не е.

— Какво…?

Но преди да успея да завърша въпроса си, тя поклати глава.

— Хайде да се върнем на лейди Одли и нейната тайна, какво ще кажете?

Четох й още половин час, но мисълта ми не бе в книгата, а и имах впечатлението, че вниманието на мис Уинтър също е някъде другаде. Когато Джудит почука на вратата, защото бе станало време за вечеря, затворих книгата и я оставих встрани. Неочаквано мис Уинтър каза:

— Ако не сте много изморена, защо не дойдете да видите Емелин тази вечер?

Сестрите

Когато стана време, влязох в стаите на Емелин. За пръв път бях там като гост и първото нещо, което забелязах още преди да вляза в спалнята, беше плътността на тишината. Спрях на прага — те все още не ме забелязваха — и осъзнах, че това бе техният шепот. На ръба на тишината триенето на дъха върху гласните струни създаваше вълни във въздуха. Меки съгласни, които изчезваха, преди да ги чуеш, заглушени гласни, които можеш да сбъркаш с шума на собствената си кръв в ушите. Всеки път, когато си мислех, че този затихващ шепот, който минаваше покрай ухото ми като молец, спира, той отново отлиташе надалеч.

Прокашлях се.

— Маргарет — мис Уинтър, седнала в инвалидната количка близо до сестра си, ми посочи един стол от другата страна на леглото. — Колко мило от ваша страна.

Гледах лицето на Емелин върху възглавницата. Бях виждала вече червеното и бялото от белези и изгоряла кожа, тя не бе загубила нищо от своята добре подхранвана пухкавост, косата й все още представляваше заплетено бяло гранче. Апатично и равнодушно погледът й блуждаеше по тавана, тя изглеждаше напълно индиферентна по отношение на присъствието ми. Къде беше разликата? Защото тя беше различна. В нея имаше някаква видима промяна, която трудно можех да определя. Обаче не бе загубила нищо от своята сила. Една ръка се протегна извън завивката и тя хвана ръката на мис Уинтър в здрава хватка.

— Как сте, Емелин? — попитах доста нервно аз.

— Не е добре — отговори вместо сестра си мис Уинтър. Самата тя се бе променила много през последните дни, но колкото повече болестта я изяждаше, толкова по-явна ставаше същността й. Всеки път я виждах по-тънка, по-крехка, по-прозрачна, а стоманената сърцевина в центъра се оголваше все повече.

— Искате ли да ви почета? — попитах.

— Да, моля ви.

Прочетох една глава. След това мис Уинтър промърмори: „Заспа“. Очите на Емелин бяха затворени, дишането й бе равно и спокойно. Беше отпуснала хватката върху ръката на сестра си и мис Уинтър я потърка, за да върне живота в нея. Върху пръстите й започваха да се появяват синини. Забелязвайки погледа ми, тя скри ръцете си в шала.

— Съжалявам за това прекъсване на работата ни — каза тя. — Вече трябваше да ви отпратя веднъж, когато Емелин беше болна. Сега също трябва да прекарвам повече време с нея, така че нашият проект ще почака. Но този път няма да е задълго. Пък и Коледа идва. Вие ще искате да отидете при семейството си. А когато се върнете след ваканцията, ще видите как са се подредили нещата. Очаквам — тук настъпи една много кратка пауза, — че тогава ще бъдем в състояние да продължим отново работата си.

Не разбрах веднага какво иска да каже. Думите бяха двусмислени, но гласът й ми каза останалото. Погледнах спящото лице на Емелин.

— Искате да кажете, че…?

Мис Уинтър въздъхна.

— Не се подлъгвайте от факта, че изглежда силна. Тя е болна от много дълго време. От години свиквам с мисълта, че ще доживея да я видя как си отива преди мен. После, когато се разболях, не бях толкова сигурна. А сега, изглежда, двете сме в надпревара пред финала.

Значи това бе, което очаквахме. Събитието, без което историята не можеше да свърши.

Неочаквано гърлото ми пресъхна, а сърцето ми се сви уплашено.

Емелин умираше.

— Моя ли е вината?

— Ваша? Как би могла да бъде ваша? — мис Уинтър поклати глава. — Онази нощ няма нищо общо с това — тя ми отправи един от нейните проницателни погледи. — Защо това ви разстройва, Маргарет? Моята сестра ви е непозната. За вас тя е чужд човек. Трудно ми е да разбера какво ви прави толкова нещастна. Състраданието към мен ли? Кажете ми, Маргарет, какъв е проблемът?

В известен смисъл тя не грешеше. Аз наистина изпитвах състрадание към нея. Защото вярвах, че знам през какво бе минала и какво бе преживяла. Тя се присъединяваше към мен в редиците на ампутираните. Разделените близнаци са половин души. Линията между живота и смъртта е тясна и тъмна, а лишеният от половинката си близнак живее по-близо до тази линия от всички останали хора. Макар че често бе в лошо настроение, макар че имаше опак характер, бях започнала да я харесвам. На практика всъщност харесвах детето, което е била някога, детето, което все по-често се появяваше напоследък. С късо подстриганата си коса, със своето чисто, негримирано лице, с крехките си ръце, оголени и беззащитни без тежките скъпоценни камъни, тя с всеки изминал ден все повече заприличваше на дете. В моето съзнание това бе същото дете, което бе загубило сестра си, и ето къде скръбта на мис Уинтър се срещаше с моята собствена скръб. Нейната драма щеше да се разиграе тук, в тази къща, през следващите дни. Но това бе същата драма, която бе захапала и моя живот.

Наблюдавах лицето на Емелин върху възглавницата. Тя вече бе достигнала онази граница, която ме бе разделила от моята сестра. Скоро щеше да я прекоси и щяхме да я загубим; щеше да бъде едно ново попълнение в онова, другото място. Бях изпълнена от абсурдното желание да прошепна в ухото й едно съобщение, едно послание до моята сестра, сигурна, че тя е човекът, който много скоро щеше да я види. Само че какво да й кажа?

Почувствах любопитния погледна мис Уинтър върху лицето си. Успях да възпра глупостта си навреме.

— След колко време? — попитах.

— Дни. Седмица може би. Скоро.

Тази нощ седях дълго с мис Уинтър. На другия ден отново бях до леглото на Емелин. Седяхме, четяхме на глас или мълчахме, само доктор Клифтън прекъсваше нашето бдение. Той, изглежда, приемаше моето присъствие като нещо естествено, защото ме включи в същата усмивка, с която дари мис Уинтър, докато говореше внимателно за състоянието на Емелин. Понякога присядаше при нас за около час, споделяйки нашето отшелничество, и слушаше, докато четях. Вземах книга от някоя лавица, отварях я на произволна страница, започвах или свършвах някъде, понякога по средата на изречението. „Брулени хълмове“ преминаваше в „Ема“, която правеше място на „Диамантите на Юстас“27, която пък заменях с „Трудни времена“28, която отстъпваше място на „Жената в бяло“. Откъси. Фрагменти. Нямаше значение. Изкуството въпреки своята цялост, форма и завършеност нямаше сила да утешава. От друга страна, думите бяха живот. Техният ритъм беше противовес на бавното вдишване и издишване на Емелин.

Денят преваляваше, а на другия ден беше Бъдни вечер. Денят на моето заминаване. Не исках да си тръгвам. Шепотът на тази къща, прекрасното усамотение, което предлагаше нейната градина, бяха всичко на света, което исках в момента. Книжарницата и баща ми изглеждаха много малки и много далеч, майка ми — както винаги — още по-далеч. Колкото до Коледа, тя бе толкова скоро след моя рожден ден, че майка ми не бе в състояние да понесе празника по случай рождението на детето на някаква друга жена, без значение колко отдавна се бе случило това. Мислех за баща ми, който отваряше коледните картички, изпратени от малкото приятели на семейството, и подреждаше върху камината само онези, на които имаше изрисувани светци, снежни сцени и червеношийки, а скриваше някъде онези, на които бе изобразена Божията майка с младенеца. Всяка година той събираше цяла колекция от тях: блестящо оцветени образи на майката, гледаща в унес и възторг своя единствен, перфектен, съвършен син; бебето, което я гледаше по същия начин; двамата, оградени в благословен ореол от любов и завършеност. Всяка година те отиваха в коша за боклук.

Знаех, че мис Уинтър нямаше да има нищо против, ако я помолех да остана. Може би дори щеше да бъде щастлива да има компания в дните, които предстояха, но аз не я помолих. Не можех. Видях влошаването на Емелин. Колкото повече тя отслабваше, толкова повече ръката върху сърцето ми стискаше по-силно и по-стегнато и нарастващата болка ми казваше, че краят не е далеч. Беше проява на страх от моя страна, но идваше Коледа и това бе възможност да избягам. Така че се възползвах от нея.

Вечерта приготвих багажа си и се върнах в покоите на Емелин, за да кажа довиждане на мис Уинтър. Шепотът на сестрите бе отлетял, полумракът висеше по-тежък, по-неподвижен отпреди. Мис Уинтър държеше някаква книга в скута си, но очите й наблюдаваха тъжно лицето на сестра й. Емелин лежеше неподвижно в леглото си, завивката на гърдите й се повдигаше и спадаше. Очите й бяха затворени и тя изглеждаше дълбоко заспала.

— Маргарет — прошепна мис Уинтър, посочвайки ми един стол. Изглеждаше доволна, че съм дошла. Заедно изчакахме светлината съвсем да изчезне, заслушани в приливите и отливите от дишането на Емелин — то идваше и си отиваше с плавен невъзмутим ритъм, успокоителен като шума на вълните на морския бряг.

Стоях мълчаливо, съчинявайки в ума си невъзможните съобщения, които бих могла да изпратя на сестра си чрез този пътник към другия свят. С всяко издишване стаята сякаш се изпълваше с все по-дълбока и непоносима тъга.

Един тъмен силует се размърда на фона на прозореца — мис Уинтър.

— Трябва да вземете това — каза тя и движението в тъмнината ми подсказа, че държи нещо и ми го подава през леглото.

Пръстите ми се сключиха върху някакъв правоъгълен кожен предмет с метална закопчалка. Нещо като книга.

— От кутията със съкровища на Емелин е. Повече няма да й бъде нужно. Вървете. Прочетете я. Когато се върнете, ще говорим.

С книгата в ръка прекосих стаята, намирайки пътя си чрез опипване на мебелите с ръце. Зад мен продължаваха да прииждат и да се отдръпват вълните от дишането на Емелин.

Дневникът и влакът

Дневникът на Хестър беше повреден. Ключалката липсваше, езичето бе толкова ръждясало, че оставяше оранжеви следи по пръстите ми. Първите три страници бяха залепнали една за друга там, където лепилото от вътрешната корица се бе разтекло по тях. На всяка страница последната дума се бе размазала в кафеникаво петно, тъй като дневникът е бил изложен едновременно на прах и влага. Няколко страници бяха откъснати, по оръфаните краища се виждаше мъчителна поредица от фрагменти: абн, кр, та, ист. Най-лошото от всичко бе, че дневникът, изглежда, известно време е престоял във вода, страниците му бяха нагънати, при затваряне беше издут.

Точно това ми причиняваше най-големите трудности. Беше ясно, че е ръкопис и че е написан от Хестър. Виждаха се нейните твърди възходящи чертички, балансираните нежни пръстенчета, спокойните наклони, икономичните разстояния между думите. Но думите бяха размазани и избелели. Това „л“ ли беше или „т“? Тази крива от „а“ ли е или от „е“? Или може би „с“? Дали това словосъчетание трябва да се чете като „влюбен“ или като „загубен“?

Оказа се истинска загадка. Впоследствие направих препис на дневника, но в този ден, в претъпкания празничен влак нямах търпение да извадя молив и бележник. Свих се на мястото си до прозореца с нос, забит в страниците, отдавайки се изцяло на тежката работа по дешифрирането. Първоначално разчитах една дума по три различни начина, но след това, когато се потопих в течението на мисълта й, думите започнаха да се появяват сами, сякаш искаха да ме посрещнат и да възнаградят моите усилия с щедро саморазкриване. В този влак, един ден преди Коледа, Хестър оживя.

Няма да изпитвам вашето търпение, като възпроизвеждам дневника й такъв, какъвто беше: на части и повреден. В духа на самата Хестър закърпих и подредих нещата, прогоних хаоса и бъркотията. Заместих съмнението с яснота, сенките с прозрачност. Може да съм сложила в нейните страници думи, които тя никога не е писала, но мога да се закълна, че ако съм направила грешки, те са съвсем дребни; внимавах много, оглеждах от всички страни, докато не се уверях, че съм разгадала оригиналния текст.

Тук няма да ви предложа целия дневник, само редактирана подборка от пасажи. Изборът ми бе продиктуван първо от въпросите за релевантност на моята цел, а именно да разкажа историята на мис Уинтър. И второ, от желанието ми да дам вярна представа за живота на Хестър в Ейнджълфийлд.

„Погледната отдалеч, Ейнджълфийлд Хаус е съвсем прилична къща, въпреки че е обърната и гледа в неправилна посока, а прозорците са зле позиционирани. Но приближавайки се, човек вижда разрухата й — части от каменния градеж са опасно остарели вследствие влиянието на времето, рамките на прозорците са изгнили. Изглежда, част от покрива е повредена от буря. Ще трябва да проверя подробно състоянието на таваните в таванските стаи.

На вратата ме посрещна икономката. Въпреки че направи опит да го скрие, веднага разбрах, че жената има трудности със зрението и слуха. Като се има предвид възрастта й, това не е изненада. То също така обяснява и неописуемата мръсотия, в която се намира къщата — но предполагам, че семейство Ейнджълфийлд не иска да я изгони, след като цял живот е слугувала тук. Мога да оправдая тяхната лоялност, макар че не виждам защо да не може чифт по-млади и силни ръце да й окажат помощ.

Госпожа Дюн ми обясни всичко за домакинството.

Семейството живеело тук от години с възможно най-малък брой прислуга. Каква е причината, все още не мога да разбера, но онова, което научих, е, че освен семейството, тук работят и живеят само госпожа Дюн и един градинар на име Джон Дигенс. В еленовия парк наистина има елени (макар че вече никой не ловува), но човекът, който се грижи за тях, никога не идва в къщата; той получава инструкциите си от същия адвокат, който ме нае, и който действа като управител на имота, доколкото изобщо съществува някакво управление. Всъщност госпожа Дюн е тази, която се оправя с ежедневните финанси на домакинството. Изказах предположение, че Чарли Ейнджълфийлд вероятно преглежда счетоводните книгите и фактури всяка седмица, но госпожа Дюн се разсмя и попита дали си мисля, че има очи да прави сметки на книга. Не мога да се отърва от мисълта, че това е много странно. Не защото смятам, че на госпожа Дюн не може да се вярва. От онова, което видях, тя създава впечатление на добросърдечна, искрена и честна жена и аз се надявам, че когато я опозная по-добре, ще бъда в състояние да припиша нейната сдържаност на глухотата й. Отбелязах си да покажа на господин Ейнджълфийлд предимството да се поддържат точни сметки и мисля, че мога да му предложа да се заема сама с тази работа, ако той е прекалено зает.

Размишлявайки върху всичко това, смятам, че е време да се срещна с моя работодател, и бях силно изненадана, когато госпожа Дюн ми каза, че той прекарва дните си в старото детско крило и няма навик да го напуска. След куп въпроси най-накрая се убедих, че той страда от някакъв вид разстройство на мисълта. Колко жалко! Има ли нещо по-тъжно от мозък, чиито нормални функции са били увредени?

Госпожа Дюн ми предложи чай (който от учтивост се престорих, че пия, но без да ме види, го изхвърлих в мивката, защото не бях сигурна доколко е чиста чашата, след като видях състоянието на кухнята) и ми разказа малко за себе си. Тя е на осемдесет години, никога не се е омъжвала и е живяла тук през целия си живот. Съвсем естествено нашият разговор премина към семейството. Госпожа Дюн познаваше майката на близначките от съвсем малко момиченце. Тя ме увери в онова, което вече бях разбрала: че неотдавнашното отвеждане на майката в приют за душевноболни бе ускорило моето наемане. Тя също така ми предостави толкова изопачено описание на събитията, които са ускорили задържането на майката, че не можах да разбера дали жената е атакувала съпругата на доктора с цигулката или не. Това всъщност няма голямо значение: беше ясно, че в семейството има случаи на нарушения на мозъчната дейност и аз трябва да призная, че когато разбрах това, сърцето ми заби бързо. Какво е удовлетворението на една гувернантка, ако трябва да даде насока на мислене, което вече си тече по чисти и гладки коловози? Какво е предизвикателството да се поддържа мисленето у деца, чиито мозъци са чисти и в добро състояние? Не само бях готова за тази работа. Бях прекарала години, копнеейки точно за нея! Тук най-накрая щях да намеря доказателства и да открия какво и колко струват методите ми!

Разпитах за семейството на бащата — въпреки че господин Марч бе починал отдавна, още когато децата са били бебета, и те никога не са го познавали, все пак неговата кръв беше и тяхна и естествено имаше влияние върху природата им. Госпожа Дюн не бе в състояние да ми каже много. Вместо това започна една серия от пикантни подробности за майката и чичото, които, ако трябваше да чета между редовете (а тя имаше точно това предвид, сигурна съм), съдържаха намек за нещо скандално… Разбира се, онова, за което намекваше, бе малко вероятно, поне в консервативна Англия, и подозирам, че жената си фантазираше. Въображението е здравословно нещо и много големи научни открития не биха могли да бъдат направени без него, но то трябва да е безвредно и безобидно, когато става дума за сериозни неща, ако искаме да доведе до нещо. Оставено да върви по своя си собствен път, понякога то води до глупост. Вероятно възрастта бе причина мисълта й да блуждае, защото тя изглеждаше добра душа и в никакъв случай не бе от хората, които си измислят сплетни и клюки. Във всеки случай категорично отхвърлих темата за кръвосмешение.

Докато пиша това, чувам шумове извън стаята ми. Момичетата са излезли от скривалището си и се промъкват из къщата. Като им се позволява да се държат така, не им се прави никаква услуга. Те ще имат огромна полза от режим, от хигиената и дисциплината, които имам намерение да въведа в къщата. Няма да отида при тях. Без съмнение те ще ме очакват, а това напълно отговаря на моите цели — да ги объркам на този етап.

Госпожа Дюн ми показа стаите на долния етаж. Навсякъде е неописуемо мръсно, всички повърхности са покрити с дебел слой прах, а завесите висят като дрипи, макар че тя сигурно не ги вижда и си мисли, че са такива, каквито са били преди години, по времето на бабата на близначките, когато тук е било пълно с прислуга. Има пиано, което най-вероятно е в безнадеждно състояние, но ще видя какво може да се направи. Има и библиотека, но трябва да се избърше дебелият слой прах, за да стане ясно какво има по рафтовете. Другите етажи разгледах сама, защото не исках госпожа Дюн да изкачва толкова много стълби. На първия етаж дочух боричкане, шепот и приглушен смях. Бях открила моите питомци. Те бяха заключили вратата и когато се опитах да отворя, се смълчаха. Извиках имената им само веднъж, после ги оставих. Имам си основно правило — да не преследвам питомците си, а да ги накарам сами да дойдат при мен.

Стаите на втория етаж бяха в най-ужасно състояние. Мръсни, но това трябваше да го очаквам. Дъждовната вода минаваше направо през покрива (нещо, което също очаквах) и върху някои дъски на пода имаше плесен. Това е много нездравословна среда, в която децата не бива да растат. На пода липсваха много дъски, които като че ли са били махнати нарочно. Трябва да се видя с господин Ейнджълфийлд във връзка с поправката им. Ще му подчертая, че някой може да падне долу и да се пребие или най-малкото да си навехне крака. Всички панти се нуждаеха от смазване, а рамките на вратите бяха изкривени. Където и да отидех, бях преследвана от скърцане на врати, люлеещи се на пантите си, от пукане на дъски на пода и от течение, което кара завесите да се люлеят, макар че човек не можеше да каже откъде точно духа.

Побързах да се върна в кухнята. Госпожа Дюн бе приготвила вечеря, но аз нямах намерение да ям храна, сготвена в тенджера, която бе толкова отблъскваща, като онези, които вече бях видяла. Накарах я да се заеме с огромния куп за миене (след като подложих мивката на най-ожесточеното търкане, каквото тя не бе виждала от десетилетие) и не свалих очи от нея, докато го правеше. Тя свърши каквото можа.

Момичетата не дойдоха да ядат. Извиках ги само веднъж. Госпожа Дюн искаше да отиде и да ги моли, но аз й казах, че имам свои методи и тя трябва да бъде на моя страна.

Докторът дойде за вечеря. Както можеше да се очаква, главата на къщата не се появи. Помислих си, че докторът щеше да се засегне от това, но той очевидно го намираше за съвсем нормално. Така че бяхме само двамата, а госпожа Дюн направи всичко възможно да остане на масата, но не получи голяма помощ от мен.

Докторът е интелигентен и възпитан човек. Очевидно изпитва искрено желание да види подобрение у близначките и е бил основният двигател за моето пристигане в Ейнджълфийлд. Той ми обясни подробно трудностите, с които вероятно ще се сблъскам, и аз го слушах с най-голямата учтивост и внимание, на които бях способна. Всяка гувернантка след няколкото часа, които аз бях прекарала в тази къща, щеше да има пълна и ясна представа за работата, която я очаква. Но той е мъж и поради това не може да види колко уморително и досадно е да обясняваш подробно на някого нещо, което той вече отлично е видял и разбрал. Моето неспокойно мърдане на стола и леката острота на един или два от отговорите ми напълно убягнаха от вниманието му и аз се страхувам, че неговата енергия и аналитични умения не съответстват на способността му за наблюдение. Не го критикувам за това, че очаква всеки, когото срещне, да бъде по-малко способен от него самия. Тъй като е умен мъж и дори повече от това, сигурно се чувства като голяма риба в малко езерце. Възприел е скромно държане, но аз мога да проникна достатъчно лесно в него, защото съм била отвратена по точно същия начин. Обаче ще се нуждая от неговата подкрепа за начинанието, което ще предприема, и ще направя всичко възможно да го превърна в мой съюзник въпреки недостатъците му.

Чувам шум от долния етаж. Вероятно момичетата са открили катинара, с който заключих вратата на килера за провизии. Ще бъдат ядосани и объркани, но как иначе да ги науча, че трябва да спазват часовете за хранене? А без точни часове за хранене как може да бъде възстановен редът?

Утре ще започна с почистването на тази спалня. Тази вечер забърсах праха с мокра кърпа и бях изкушена да почистя и пода, но се отказах. Така или иначе утре ще бъде необходимо да го направя отново, след като изтъркам стените и сваля завесите, които са натежали от прах. Така че тази вечер ще спя в мръсотията, но утре стаята ще бъде чисто нова. Това ще бъде добро начало. Защото аз имам намерение да възстановя реда и дисциплината в тази къща, а за да успея, първо трябва да си осигуря чиста стая, в която да мисля. Никой не може да мисли ясно и да постигне напредък, ако не е заобиколен от ред и чистота.

Близнаците плачат в коридора. Време е да се срещна с тях.

Толкова съм заета с организацията на къщата, че напоследък имам съвсем малко време за моя дневник, но е важно да записвам наблюденията си и разработването на методите ми.

С Емелин постигнах голям напредък и опитът ми с нея напълно отговаря на образците на поведение, който съм наблюдавала при други трудни деца. Тя не е, поне така мисля, толкова разстроена и объркана, както ми бе съобщено, и с моя помощ и под моето влияние ще стане добро дете. Чувствителна и устойчива е, научи се да цени предимствата и ползата от хигиената, храни се с апетит и може да бъде накарана да спазва инструкциите посредством внимателно и нежно придумване и обещания за малки награди и гощавки. Скоро ще започне да разбира, че добротата се възнаграждава чрез отдаване на почит към другите и тогава ще бъда в състояние да намаля случаите на подкупване. Тя никога няма да стане по-умна, но аз знам докъде се простират границите на моите методи. Каквито и таланти да имам, мога само да развия онова, което имам налице.

Доволна съм от работата си върху Емелин.

Сестра й обаче е много по-труден случай. Подобно насилие съм виждала и преди и не съм толкова шокирана, че Аделин мисли единствено чрез разрушителните си инстинкти. Обаче съм поразена от нещо: при други деца деструктивността, желанието за разрушаване, главно е страничен ефект от яростта, но не е основна цел. Актът на насилие, както съм го наблюдавала при други мои питомци, най-често се изразява само в случайно повреждане на собственост или нараняване на хора. Случаят на Аделин не отговаря на този модел. Някои неща видях с очите си, други ми бяха разказани, но, изглежда, при всички случаи разрушаването е било единственият мотив на Аделин, а яростта е нещо, което сама нищи и подклажда в себе си, за да си създаде енергията да руши. Защото тя е едно слабо малко същество, само кожа и кости, и се храни с трошици. Госпожа Дюн ми разказа за един инцидент в градината, когато Аделин е повредила много тисови дървета. Колко жалко, ако това е истина! Вижда се, че градината наистина е била много красива. Тя може да се оправи, но Джон е загубил желание и влечение за работа. Ще намеря време и начин да възвърна гордостта му. Ще бъде много полезно за външния вид и атмосферата в тази къща, ако той отново открие щастие в работата си и градината отново бъде сложена в ред.

Като пиша за Джон и градината, се сещам — трябва да говоря с него за момчето. Когато днес минах през учебната стая, случайно приближих до прозореца. Навън валеше и аз исках да го затворя. Рамката му вече почти се бе разпаднала. Ако не бях почти допряла носа си в стъклото, съмнявам се, че щях да го забележа. Но то беше там: едно момче, свито в цветната леха, което скубеше плевелите. Носеше мъжки панталони, срязани до глезените и захванати със скоби. Шапка с широка козирка криеше лицето му в сянка, така че не успях да получа ясна представа за възрастта му, макар че можеше да бъде на 11 или 12 години. Знам, че в селските райони е обичайна практика децата да помагат в земеделската работа, макар да мислех, че те по-скоро работят във фермите. Разбира се, че оценявам предимствата от това да се научат на труд в ранни години, но не обичам да виждам, което и да е дете извън училище по време на учебни занятия. Ще говоря с Джон за необходимостта по това време момчето да е в училище.

Но да се върна на темата за насилието на Аделин спрямо сестра й. Ревност и гняв между роднини е нещо обикновено, а при близнаците съперничеството често пъти е много по-силно. С времето ще бъда в състояние да намаля агресията, но междувременно е необходимо да проявявам постоянна бдителност, за да бъде предпазена Емелин от набезите на Аделин, а това ще намали темпото на развитие в положителна посока по другите фронтове, което е жалко. Все още не мога да разбера защо самата Емелин позволява да бъде бита (да й бъде дърпана косата и да бъде преследвана с машата от камината, в която Аделин носи горещи въглени). Тя е два пъти по-голяма и по-едра от сестра си и би могла да се защити много по-енергично. Вероятно е свикнала на ударите на сестра си, свикнала е да бъде малтретирана и бита; тя е една чувствителна, нежна и привързана душа.

Моята първа преценка за Аделин в началото бе, че може би никога нямаше да започне да живее толкова независим и нормален живот като сестра си, но можеше да бъде доведена до точка на равновесие и стабилност и изблиците й на гняв можеха да бъдат овладени чрез налагане на строга програма. Не очаквах, че мога да я накарам да разбере. Работата, която предвиждах по отношение на нея, бе по-усилна и тежка, отколкото за сестра й, но очаквах далеч по-малко резултати и благодарности, защото това щеше да изглежда много по-малко в очите на света.

Но бях стресната и трябваше да променя това мое мнение поради признаците на една мрачна и замъглена интелигентност. Тази сутрин Аделин дойде в класната стая, влачейки краката си без признаци за нежелание и след като зае мястото си, сложи глава върху ръцете си, както бях виждала да прави и преди. Започнах урока. Не бе нищо повече от разказване на приказка — първите глави от «Джейн Еър», една адаптация, която бях направила за тази цел върху история, нещо, което много допадаше на малките момиченца. Бях се концентрирала върху Емелин, окуражавайки я да следи разказа, одушевявайки го колкото ми бе възможно. Произнасях с един глас репликите на героинята, с друг на нейната леля, с трети на братовчеда и придружавах разказването с такива жестове и изражения, че да илюстрирам емоциите на героите. Емелин не откъсваше очите си от мен и аз бях доволна от ефекта.

С крайчето на окото си забелязах някакво движение. Аделин бе обърнала главата си в моята посока. Тя все още я подпираше на ръката си, очите й все още бяха затворени, но имах ясното усещане, че ме слуша. Дори ако промяната в положението бе незначителна (а тя не бе; винаги преди момичето се обръщаше с гръб към мен), то в начина, по който се държеше, имаше промяна. Когато спеше, тя обикновено се отпускаше върху чина, а днес цялото й тяло изглеждаше будно: положението на раменете й подсказваше напрежение. Сякаш бе привлечена от историята, но въпреки това се опитваше да създаде впечатление за дрямка.

Не исках да види, че съм забелязала нещо. Продължих да се преструвам, че чета само на Емелин, но през цялото време държах Аделин под око. А тя не само слушаше. Долових трепкане на клепачите й. Мислех си, че очите й са затворени, но не беше точно така — защото между клепачите си тя ме наблюдаваше!

Това е най-интересната промяна, настъпила в нея досега, и е нещо, което предвиждам да поставя в основата, в сърцевината на работата си тук.

След това се случи нещо съвсем неочаквано. Лицето на доктора се промени. Да, промени се направо пред очите ми. Това бе един от онези моменти, когато едно лице попада под нов фокус, когато чертите, същите каквито са били и преди, неочаквано са подложени на зашеметяващо изместване и се представят в нова светлина. Бих искала да знам какво е онова нещо в човешкия мозък, което кара лицата на онези, които познаваме, да се променят и да танцуват, както неговото лице. Изключих оптичните ефекти, изключих феномена, свързан със светлината и така нататък, и стигнах до заключението, че обяснението се корени в психиката на наблюдателя. Неочакваното преподреждане на неговите визуални черти приковаха погледа ми за няколко мига, което сигурно му се видя странно. В изражението му също имаше нещо странно, нещо, което не бих могла да измеря и проумея. Не обичам онова, което не мога да проумея.

Ние се гледахме няколко секунди, всеки се чувстваше толкова неудобно, колкото и другият, сетне той си тръгна.

Бих искала госпожа Дюн да не ми мести книгите. Колко пъти трябва да й казвам да не ги взема, докато не ги дочета. Какъв е смисълът да ги оставя на стълбището, вместо в библиотеката?

Имах интересен разговор с градинаря Джон.

Той е добър работник, доста по-въодушевен и жизнен сега, когато градината му е възстановена и присъствието му в къщата е полезно. Той пие чай и си бъбри с госпожа Дюн в кухнята. Понякога минавам покрай тях и чувам тихите им гласове, което ме кара да си мисля, че тя не е чак толкова глуха. Ако не беше нейната преклонна възраст, бих си помислила, че помежду им има любовен роман, но след като това не подлежи на съмнение, не мога да си обясня каква е тайната им. Попитах госпожа Дюн, защото между нас има приятелски отношения и се разбираме за по-голяма част от нещата и освен това мисля, че тя одобрява моето присъствие тук — не че щеше да има някаква разлика, ако не го одобряваше. Тя ми каза, че не си говорят за нищо особено, освен за домакинството, за пилетата, които трябва да бъдат заклани, за картофите, които трябва да бъдат изкопани, и други такива прозаични неща.

— Защо си говорите толкова тихо? — настоях аз и тя ми отвърна, че въобще не било тихо, поне не чак толкова.

— Но ти не ме чуваш, когато ти говоря тихо — казах, а тя рече, че й било по-трудно да чува новите гласове, отколкото онези, с които била свикнала. И ако разбирала Джон, когато той говори тихо, било, защото познавала гласа му от много години, а моят само от няколко месеца.

Бях забравила за ниските гласове в кухнята, докато Джон не прояви една нова странност. Преди няколко сутрини се разхождах в градината, когато отново видях момчето, което плевеше цветните лехи под прозореца на класната стая. Погледнах часовника си и отново установих, че е време за училище. Момчето не ме видя, защото се скрих зад дърветата. Наблюдавах го миг или два; то въобще не работеше, а се бе проснало на поляната, погълнато от нещо във високата трева, нещо, което лежеше точно под носа му. Носеше същата увиснала шапка, както и преди. Пристъпих към него с намерение да науча името му и да му изнеса лекция за важността от образованието, но като ме видя, то скочи на крака, нахлупи шапката си до уши и побягна по-бързо, отколкото бях виждала някой да го прави преди. Тревогата му бе достатъчно доказателство за вина. Момчето отлично знаеше, че трябва да бъде на училище. Докато тичаше, видях, че носи книга под мишница си.

Отидох при Джон и му казах точно какво мисля. Казах му, че няма да позволя деца да работят за него по време на училищните занятия, че е неправилно да се обърква образованието им само заради няколко пенса, които ще спечелят, и че ако родителите не възприемат това, ще отида да се видя лично с тях. Казах му, че ако е необходимо да се наеме допълнителна работна ръка, която да му помага в градината, аз ще говора с господин Ейнджълфийлд и ще наемем човек. Вече бях направила това предложение — да се наеме допълнителен персонал както за градината, така и за къщата, но Джон и госпожа Дюн бяха единодушно против тази идея и аз реших, че е по-добре да изчакам, докато разбера начина, по който се развиват нещата тук.

Джон поклати глава и отрече да знае нещо за детето. Когато го притиснах с доказателството, че съм го видяла с очите си, той каза, че сигурно е някое селско дете, дошло да се разходи тук, което се случвало понякога. Сетне допълни, че не бил отговорен за всички селски мързеливци, които бягали от училище и случайно се озовавали в градината. Казах му, че съм виждала детето и преди, в деня, в който пристигнах, и че го видях да работи. Той стисна устни и твърдоглаво повтори, че не познава никакво дете, че всеки, който иска, може да влезе и да плеви в неговата градина и че той никога не е виждал такова дете. Казах му малко ядосано и сопнато, за което не съжалявам, че имам намерение да говоря с учителката за това и че ще отида директно при родителите и ще уточня нещата с тях. Той просто махна с ръка, все едно ми каза, че не го интересува и да правя каквото си искам (и аз със сигурност щях да го направя). Убедена съм, че знаеше кое е момчето, и бях шокирана от отказа му да ми помогне. Не беше в характера му да създава спънки, но после предположих, че е започнал собственото си чиракуване още като дете, и затова си мисли, че това няма да навреди никому. Този начин на мислене отмира доста бавно в селските райони.“

Бях потънала в дневника. Четях бавно, опитвайки се да разгадая трудните места, като използвах целия си опит, знания и въображение, за да придам плът на призрачните думи. Избелелите полета, нечетливостта на почерка, замазаните думи сякаш пулсираха с изразителен, многозначителен, изпълнен с живот ритъм.

Докато четях погълната от повествованието, в друга част на съзнанието ми се оформи едно решение. Когато влакът спря на гарата, където трябваше да направя връзката за Кеймбридж, осъзнах какво следваше да направя. В края на краищата нямаше да се прибера вкъщи. Щях да отида в Ейнджълфийлд.

Влакът до Банбъри беше претъпкан с пътуващи за Коледа и нямаше място за сядане, а аз никога не чета права. При всяко поклащане, всяко блъскане и притискане до другите пътници чувствах дневника на Хестър да притиска гърдите ми. Бях прочела само половината от него. Останалото можеше да почака.

Какво е станало с теб, Хестър? — мислех си. На кой край на света си се запиляла? Къде те е отвял вятърът?

Разрушаване на миналото

През прозорците видях, че кухнята е празна, а когато заобиколих отпред и почуках на вратата, никой не ми отвори.

Може би той беше заминал някъде? През това време на годината хората ходеха на гости, пътуваха. Но те отиваха при семействата си, а Аурелиус нямаше такова, така че би трябвало да е тук. Сетих се за причината за отсъствието му със закъснение: може би доставяше кейкове и разнасяше торти по домовете за коледните тържества. Къде другаде би могъл да бъде един собственик на кетъринг точно преди Коледа? Трябваше да се върна по-късно. Пуснах картичката, която носех, в пощенската кутия и тръгнах през гората към Ейнджълфийлд Хаус.

Беше студено, всеки момент можеше да завали сняг. Под краката ми земята бе замръзнала и твърда, а небето бе заплашително бяло. Вървях бързо. Шалът ми бе завит около лицето чак до носа и скоро се стоплих.

При просеката спрях. Видях, че на мястото кипи необичайна дейност. Намръщих се. Какво ставаше? Фотоапаратът беше провесен под палтото на врата ми. Нагласих обектива за далечно разстояние и погледнах. На пътя беше спряла полицейска кола. Строителните машини и оборудване бяха неподвижни, а работниците стояха, събрани на куп. Сигурно бяха спрели работа малко преди това, защото пляскаха с ръце и тропаха с крака да се стоплят. Каските им бяха на земята или висяха на ремъците си през лактите им. Един мъж предлагаше пакет цигари. От време на време някой казваше нещо на останалите, но помежду им не вървеше разговор. Опитах се да разгадая изражението върху сериозните им лица. Досада? Тревога? Любопитство? Те стояха обърнати настрани, с лица към гората и моята увеличителна леща, но от време на време някой от тях хвърляше поглед през рамо към сцената зад тях.

Зад групичката мъже бе опъната бяла палатка, която покриваше част от мястото. Къщата я нямаше, но преценявайки от моето местоположение и къщичката на пазача, чакълестата алея и църквата, предположих, че точно там е била библиотеката. Освен това един от строителите и друг мъж, за когото реших, че е шефът им, говореха с двама други мъже. Единият от тях бе облечен с костюм и палто, а другият беше с полицейска униформа. Началникът говореше бързо и кимаше, но когато мъжът с палтото зададе някакъв въпрос, той се обърна към строителя, който отговори на въпроса, а тримата го загледаха съсредоточено.

Той, изглежда, не забелязваше студа. Говореше с кратки изречения; при неговите дълги и чести паузи останалите мълчаха и го наблюдаваха със съсредоточено внимание и търпение. В един момент той посочи с пръст по посока на машината и изобрази как нейната челюст с железни зъби захапва земята. Накрая сви рамене, намръщи се и прекара ръка по очите си, сякаш да изтрие образа, който току-що бе извикал.

Встрани на бялата палатка се отвори процеп. Оттам излезе пети мъж и се присъедини към останалите. Последва кратко, сериозно обсъждане и накрая шефът отиде до групата мъже и им каза няколко думи. Те кимнаха и започнаха да събират каските и термосите си и да се отправят към колите си, които бяха паркирани край голямата порта, до къщичката на вратаря. Полицаят в униформа застана пред входа на палатката, с гръб към процепа, служещ за врата, а другият поведе строителя и шефа към полицейската кола. Свалих бавно фотоапарата, но продължих да наблюдавам бялата палатка. Знаех мястото. Бях влизала там. Спомнях си опустошението в осквернената библиотека. Падналите лавици и рафтове, гредите, които се бяха счупили и лежаха на пода. Страхът ми, докато се промъквах под изгорелите и пречупени дървета.

В тази стая е имало тяло, погребано под овъглените страници, с шкаф за книги вместо ковчег. Един гроб, скрит и запазен половин век под падналите греди.

Не можех да прогоня тази мисъл. Търсех един човек и сега се оказваше, че вече е намерен. Съвпадението бе просто немислимо. Как да не направиш връзка? Но Хестър бе напуснала къщата една година преди това, нали? Защо би трябвало да се връща? И тогава ме осени мисълта, която бе толкова проста, толкова очевидна.

Ами ако Хестър никога не беше си тръгвала оттук?

Когато стигнах до края на гората, видях две русокоси деца да се препъват по пътя. Под краката им земята бе набраздена от криволичещи черни коловози, които тежките машини на строителите бяха издълбали, а децата не гледаха къде вървят. Вместо това непрекъснато се обръщаха назад към посоката, от която идваха. Момиченцето стъпи накриво и почти падна, когато обърна главата си и ме видя. То спря като заковано. Когато брат й ме видя, се почувства важен от онова, което знаеше, и заговори.

— Не може да отидете там. Забранено е! Така каза полицаят. Трябва да стоите надалеч.

— Разбирам.

— Направиха палатка — добави срамежливо сестричката му.

— Видях — отвърнах.

В този момент на портата се появи майка им. Тя беше леко задъхана.

— Вие двамата добре ли сте? Видях полицейска кола на „Улицата“ — след това се обърна към мен. — Какво става тук?

Отговори момиченцето.

— Полицаите направиха палатка. Не е позволено да се ходи там. Казаха ни да си вървим вкъщи.

Русата жена вдигна очи към мястото и се намръщи, като видя палатката.

— Не правят ли така, когато…?

Тя не довърши въпроса си пред децата, но аз знаех какво има предвид.

— Мисля, че точно това се е случило — отвърнах. Видях желанието й да придърпа децата по-близо до себе си, сякаш да ги предпази, но се възпря и само оправи шала на момчето и махна един кичур коса от очите на дъщеря си.

— Хайде — каза тя на децата. — Прекалено студено е за навън. Да вървим вкъщи и да си направим какао.

Децата хукнаха през портата към „Улицата“. Сякаш една невидима нишка ги свързваше, позволявайки им да се въртят едно около друго, или ако едното щукнеше в някаква посока, знаеше, че другото винаги ще бъде там, на другия край на нишката. Наблюдавах ги и почувствах космическа празнота и липса в едната страна на тялото си.

Майка им се помота около мен.

— И на вас едно какао ще ви дойде добре. Бяла сте като призрак.

Тръгнах с нея, следвайки децата.

— Казвам се Маргарет — представих се аз. — Приятелка съм на Аурелиус Лав.

Тя се усмихна.

— Аз съм Карън. Грижа се за елените тук.

— Знам. Той ми каза.

Пред нас момиченцето нападна брат си; той избягна удара, слизайки на платното, за да се спаси от нея.

— Томас Амброус Проктър? — извика моята спътница. — Върни се веднага на тротоара!

Името предизвика нервен спазъм в мен.

— Как казахте, че се казва синът ви?

Жената се обърна към мен. Беше изненадана.

— Простете любопитството ми, но питам, защото е имало мъж с фамилия Проктър, който е работил тук преди много години.

— Това е баща ми, Амброус Проктър.

— Амброус Проктър… момчето, което е работело с Джон-да-диг, е вашият баща?

— Джон-да-диг ли? Имате пред вид Джон Дигенс? Да. Той е наел баща ми на работа в къщата. Било е много преди аз да се родя. Баща ми е бил над петдесетте, когато съм се родила.

Аз тръгнах бавно.

— Ще приема поканата ви за какао, ако не възразявате. Имам нещо, което искам да ви покажа.

Извадих нещото, с което бях означила докъде бях стигнала в дневника на Хестър. Карън се усмихна в мига, в който спря очи на снимката. От нея я гледаше сериозното лице на сина й, изпълнено с гордост. Строителният шлем бе нахлупен до очите му, раменете му бяха изправени и сковани, все едно беше глътнал бастун.

— Спомням си деня, когато си дойде вкъщи и каза, че си сложил жълтата шапка. Ще бъде много доволен да има тази снимка.

— Вашата работодателка — госпожица Марч, виждала ли е някога Том?

— Том ли? Разбира се, че не. Те са две госпожици Марч, нали знаете. Едната от тях винаги е възпрепятствана. Така че другата е тази, която ръководи имота. Макар че и тя е малко саможива. Не се е връщала в Ейнджълфийлд от деня на пожара. Дори аз никога не съм я виждала. Единственият контакт, който поддържам, е чрез адвоката й.

Карън стоеше до печката, очаквайки млякото да кипне. Зад нея, през малкия прозорец се виждаше заснежената градина, а зад нея нивите, където някога Аделин и Емелин бяха завлекли детската количка на Мерили заедно с бебето в нея. Това беше пейзаж, който почти не се бе променил.

Трябваше да внимавам да не кажа прекалено много. Карън с нищо не показа да знае, че госпожица Марч от Ейнджълфийлд беше същата жена, известна като мис Уинтър, чиито книги зърнах на етажерката в хола, когато влязох в къщата.

— Аз също работя за семейство Ейнджълфийлд — обясних. — Пиша за тяхното детство тук. И когато показах на вашата работодателка някои снимки на къщата, останах с впечатлението, че тя го позна.

— Не може да бъде. Освен ако…

Тя посегна към снимката и я разгледа отново, сетне повика сина си от съседната стая.

— Том? Том, донеси онази снимка от лавицата над камината, моля те. Онази със сребърната рамка.

Том влезе, носейки снимката, сестра му вървеше след него.

— Знаеш ли — каза му Карън, — тази дама ти е направила снимка.

Усмивка на приятна изненада се появи върху лицето му, когато се погледна.

— Може ли да я запазя?

— Разбира се — казах.

— Покажи на Маргарет дядо си.

Момчето заобиколи масата от моята страна и срамежливо ми подаде снимката в рамка.

Беше овехтяла снимка на много млад мъж. Почти момче. Вероятно на осемнадесет години, а може и по-млад. Стоеше до една пейка, зад която се виждаха като фон подстригани тисови дървета. Веднага разпознах обстановката: това беше градината с геометричните фигури. Момчето бе свалило шапката си, държеше я в ръка, а със скритото в съзнанието ми око можех да видя движението, което бе направило — как сваля с едната си ръка шапката и забърсва челото си с опакото на другата. Беше отметнало леко главата си назад. Ръкавите на ризата му бяха навити над лактите и горното копче бе разкопчано, но ръбовете на панталоните му бяха идеално изгладени и то бе почистило тежките си градинарски ботуши специално за снимката.

— Работил ли е там, когато е станал пожарът?

Карън постави купите с какао върху масата и децата се настаниха около нея.

— Мисля, че малко преди пожара е отишъл в армията. Бил е далеч от Ейнджълфийлд дълго време. Почти петнадесет години.

Погледнах отблизо лицето на момчето от остарялата снимка, изненадана от приликата с внука му. Изглеждаше хубав.

— Знаете ли, той не обичаше да говори много за онези дни. Беше сдържан, мълчалив човек. Но има неща, които бих желала да знам. Като например, защо се е оженил толкова късно. Бил е в края на четиридесетте години, когато се е оженил за майка ми. Не мога да престана да мисля, че в миналото му трябва да е имало нещо — разбито сърце може би? Нещастна любов? Но когато сте дете, не се сещате как да зададете тези въпроси, а когато пораснете… — тя сви тъжно рамене. — Татко беше чудесен баща. Спокоен. Търпелив. Мил.

Винаги ми помагаше с нещо. И все пак сега, като възрастна, понякога имам чувството, че не съм го познавала истински.

На снимката имаше още един детайл, който привлече очите ми.

— Какво е това? — попитах.

Тя се наведе, за да види по-добре.

— Торба. За носене на дивеч. Главно за фазани. Можете да я прострете на земята и да сложите дивеча върху нея, после да завиете страничните парчета и да ги стегнете около него. Не знам защо е на снимката. Той никога не е бил пазач на дивеч. Сигурна съм.

— Обикновено е носел на близначките заек или фазан, когато са искали — отговорих и тя изглеждаше доволна да получи тази подробност от ранния живот на баща си.

Мислех за Аурелиус и за неговото наследство. Торбата, в която е бил оставен, беше торба за дивеч. Разбира се, че в нея имаше птиче перо — била е използвана за носене на фазани. Помислих си и за парчето хартия.

— Нещо като „А“ в началото — спомних си какво каза Аурелиус, докато държах синьото петно на прозореца. — А след това „С“. Ето точно тук, накрая. Разбира се, то е избеляло малко от годините, трябва да се вгледаш силно, но може да се види, нали?

Аз не можах да го видя, но той вероятно наистина можеше. Ами ако на парчето хартия не е било написано неговото собствено име, а това на баща му? Амброус.

От къщата на Карън взех такси до офиса на адвоката в Банбъри. Знаех адреса от кореспонденцията, която водех с него във връзка с Хестър.

Секретарката не искаше да прекъсне господин Ломакс, когато установи, че нямам предварително уговорена среща с него.

— Но днес е Бъдни вечер, моля ви!

Аз обаче настоях.

— Кажете му, че го търси Маргарет Лий във връзка с Ейнджълфийлд Хаус и госпожица Марч.

С изражение, което казваше „И какво от това! Много важно!“, тя занесе съобщението в офиса; когато се върна ми каза доста неохотно, че мога да вляза.

Младият господин Ломакс всъщност не бе чак толкова млад. Вероятно бе на годините на стария господин Ломакс, когато близначките са отишли в офиса му, за да искат пари за погребението на Джон-да-диг. Той стисна ръката ми с любопитен поглед в очите и половин усмивка на устните и аз разбрах, че според него ние двамата бяхме конспиратори. Години наред той е бил единственият човек, който е знаел истинската идентичност на своята клиентка, госпожица Марч. Беше наследил тайната от своя баща заедно с черешовото бюро, пълните с папки шкафове и картините на стената. Сега, след толкова години на тайни, при него идваше друг човек, който знаеше онова, което знаеше и той.

— Радвам се да ви видя, госпожице Лий. С какво мога да ви помогна?

— Идвам от Ейнджълфийлд. От мястото на къщата. Там имаше полицията. Намерили са тяло.

— О, Боже мой!

— Дали полицията ще иска да говори с госпожица Марч? Как мислите?

При споменаване на името очите му прескочиха дискретно към вратата, сякаш искаше да се увери дали някой не ни подслушва.

— Те ще настояват да говорят със собственика на имота, такъв е редът.

— И аз си помислих същото. Работата е там, че не само тя е болна. Предполагам знаете, че е болна, нали?

Той кимна.

— Но сестра й също умира.

Той кимна объркано, но не ме прекъсна.

— Според мен би било по-добре, като имаме предвид крехкостта й и здравословното състояние на сестра й, госпожица Марч да не научи новините за разкритието така грубо и неочаквано. Не бива да го чува от непознати хора. И не бива да бъде сама, когато информацията стигне до нея.

— Вие какво предлагате?

— Мога още днес да се върна в Йоркшир. Ако успея да стигна до гарата за един час, ще бъда там вечерта. Полицията сигурно е влязла в контакт с вас, нали?

— Да. Но аз ще се опитам да забавя нещата с няколко часа. Достатъчно време, за да стигнете. Мога да ви закарам и до гарата, ако желаете.

В този момент иззвъня телефонът. Ние си разменихме разтревожени погледи, докато той го вдигаше.

— Човешки кости? Разбирам… Тя е собственичка на имота, да… Една възрастна жена с крехко здраве… Сестра й, о, тя е смъртно болна… Има вероятност за неизбежния край… Може би е по-добре… При дадените обстоятелства. Случайно познавам човек, който ще отиде лично там тази вечер… Абсолютно доверие. Спокойно… наистина… непременно.

Той си отбеляза нещо в бележника и го бутна към мен през бюрото. Име и телефонен номер.

— Този човек би искал да му се обадите, когато стигнете там, и да го осведомите как стоят нещата със старата дама. Ако тя е в състояние, той ще говори с нея, ако ли не, можел да почака. Останките, както изглежда, били много стари. Е, колко време има до вашия влак? Трябва да вървим.

Забелязал, че съм потънала в мислите си, не толкова младият господин Ломакс караше в мълчание. Въпреки това бе съвсем очевидно, че го яде любопитство и възбуда. И накрая, завивайки към гарата, той не можа да се сдържи повече.

— Тринайсетата приказка… — каза замислено. — Не мисля, че…

— И аз бих искала да знам — прекъснах го. — Съжалявам.

Лицето му изрази разочарование.

Когато гарата се появи пред нас, зададох моя въпрос.

— Случайно да познавате Аурелиус Лав?

— Собственикът на кетъринг ли? Разбира се, че го познавам. Човекът е кулинарен гений!

— Откога го познавате?

Отговори, без да се замисли:

— В действителност ходехме заедно на училище… — и по средата на изречението в гласа му се промъкна трепет, изпълнен с любопитство, сякаш току-що осъзна подтекста на моя въпрос. Следващият ми въпрос не го изненада.

— Кога разбрахте, че госпожица Марч е мис Уинтър? Когато поехте бизнеса на баща си ли?

Той преглътна.

— Не — премига неловко. — Преди това. Все още бях ученик. Един ден тя дойде у нас. Да се види с баща ми. Беше по-лично, отколкото в офиса. Те имаха да свършат някаква работата и без да изпадам в конфиденциални детайли, по време на техния разговор стана ясно, че госпожица Марч и мис Уинтър са едно и също лице. Не бях подслушвач, не ме разбирайте погрешно. Това стана, така да се каже, случайно, а не нарочно. Вече се бях скрил под масата в гостната, когато те влязоха — имаше покривка, която падаше и ме покриваше като в палатка, и… ами аз не исках да разсърдя татко, като се появя неочаквано. Така че си останах там тихичко.

Какво бе ми казала мис Уинтър?

„В една къща, където има деца, не може да има тайни.“

Трябваше да спрем пред гарата и младият господин Ломакс обърна своите пораснали очи към мен.

— Казах на Аурелиус. В деня, когато той сподели с мен, че е бил намерен в нощта на пожара. Казах му, че госпожица Аделин Ейнджълфийлд и мис Вида Уинтър са един и същи човек. Съжалявам.

— Не се тревожете. Сега вече това няма значение. Само се чудех.

— Тя знае ли, че съм казал на Аурелиус коя е?

Помислих си за писмото, което мис Уинтър ми изпрати в самото начало, и за Аурелиус с неговия кафяв костюм, тръгнал да търси истината за своя произход.

— Ако е предполагала, било е преди десетилетия. Ако е знаела, мисля, че можете да бъдете спокоен — това вече не я интересува.

Сянката изчезна от веждите му.

— Благодаря, че ме докарахте.

И изтичах, за да хвана влака.

Дневникът на Хестър II

От гарата се обадих в книжарницата. Баща ми не можа да скрие разочарованието си, когато узна, че няма да се върна вкъщи.

— Майка ти много ще съжалява — отговори ми тъжно той.

— Нима?

— Но разбира се.

— Налага се да се върна, татко. Мисля, че може би открих Хестър.

— Къде?

— Намериха кости в Ейнджълфийлд.

— Човешки кости?

— Един от булдозерите ги изровил, когато днес разрушавали библиотеката.

— О, Господи!

— Те искат да се свържат с мис Уинтър, за да я разпитат. А сестра й умира. Не мога да я оставя точно сега сама. Тя се нуждае от мен.

— Разбирам — гласът му беше сериозен.

— Не казвай на мама — предупредих го аз, — но искам да знаеш, че мис Уинтър и сестра й са близначки.

Той остана мълчалив на другия край на линията. После каза:

— Ще се пазиш, нали, Маргарет?

Четвърт час по-късно се настаних във влака на моето място до прозореца и извадих дневника на Хестър от джоба си.

Бих искала да знам повече за оптиката. Един ден, докато седях с госпожа Дюн в гостната стая и обсъждахме менюто за седмицата, забелязах неочаквано движение в огледалото.

— Емелин! — възкликнах ядосано, защото тя въобще не трябваше да бъде в къщата, а навън и да прави своите ежедневни упражнения на свеж въздух. Грешката беше моя, разбира се, защото трябваше само да погледна през прозореца, за да видя, че всъщност тя е навън, сестра й също, и двете си играят чудесно. Онова, което бях видяла — наистина само за част от секундата, — трябва да е било отблясък на слънчев лъч, минал през прозореца и отразил се в огледалото.

След като обмислих нещата за отражението, реших, че причина за моето объркване, както и за всяка странност, наблюдавана в оптичния свят, е психологията на виждането. Тъй като бях свикнала да виждам близначките да бродят из къщата и на места, на които човек не очакваше да ги види, и по време, когато трябваше да бъдат някъде другаде, бях придобила навика да интерпретирам всяко движение извън обсега на окото си като доказателство за тяхното присъствие. Следователно проблясъкът на слънчевия лъч, отразен в огледалото, ми се видя, при това по много убедителен начин, като момиче в бяла рокля. За да се предпази от грешки като тази, човек трябва да се научи да гледа на всичко без предубеждение и предварителна нагласа, да изостави всички обичайни модели за мислене, с които е свикнал. По принцип има много неща в подкрепа на подобно становище. Свежестта на мисленето! Девственият поглед към света! Още повече, че науката има възможности да вижда наново и по съвършено различен начин онова, което вече е било видяно и обмислено и за което се смята, че е било разбрано през вековете. Обаче в обикновения живот човек не може да живее по силата на тези принципи. Представете си какво щеше да настане, ако всеки аспект на преживяното трябваше да бъде наново и подробно разглеждан всяка минута, всеки божи ден. Не, за да освободим себе от светското и земното, е необходимо да прехвърлим много от нашите представи за света към онази по-ниска плоскост на съзнанието, в която то работи с предположенията, с допускането, с вероятностите. Дори ако понякога това води до заблуда и ни кара да интерпретираме един лъч слънчева светлина като момиче в бяла рокля, макар че тези две неща са толкова различни, че повече от това не може и да бъде.

Понякога мозъкът на госпожа Дюн блуждаеше. Страхувах се, че тя бе запомнила много малко от нашия разговор за това, какво ще ядем, и утре трябваше отново да се върнем на същия въпрос.

Имах малък план, свързан с моите дейности тук и с доктора.

Бях му разказала надълго и нашироко за своята убеденост, че Аделин показва един вид умствено разстройство, с каквото никога преди не съм се срещала, нито съм чела. Споменах му статиите, които бях чела за близнаци и за подобни проблеми, и видях на лицето му одобрение. Мисля, че сега той ясно разбира моите способности. Споменах му за една книга, която той не бе чел, но аз му разказах в резюме аргументите и доказателствата в нея. Подчертах няколко сериозни противоречия, които бях забелязала, и казах, че ако това беше моя книга, щях да променя заключенията и препоръките.

В края на речта ми докторът се усмихна и се обърна към мен малко шеговито:

— Може би трябва да напишете ваша собствена книга.

Това ми даде възможността, която търсех от известно време.

Отбелязах, че Ейнджълфийлд Хаус предоставя идеалния случай за изследване, който би могъл да бъде предмет на подобна книга. Че аз бих могла да посветя по няколко часа всеки ден, за да записвам наблюденията си. Описах му накратко доста опити и експерименти, които трябваше да бъдат предприети, за да се провери моята хипотеза. И лекичко загатнах стойността, която една такава завършена книга би имала в очите на медицинските среди. След това наблегнах на факта, че въпреки моя опит, квалификацията ми не е достатъчна, за да изкуши някой издател. И накрая се оплаках, че съм жена. Казах, че не съм напълно сигурна, че ще бъда в състояние да изнеса сами такъв амбициозен проект. Един мъж, ако се намереше такъв — интелигентен и способен, учен и изследовател, със сигурност щеше да свърши по-добре тази работа, възползвайки се от моя опит и изследвания.

По този начин посях в главата му семената на една идея, чийто резултат беше точно онова, което исках и към което се стремях: да работим заедно.

Страхувам се, че госпожа Дюн не е добре. Аз заключвам вратите, а тя ги отключва. Аз вдигам завесите, а тя ги пуска. И книгите ми продължават да се местят! Тя се опитва да избяга от отговорност за действията си, като твърди, че в къщата имало дух.

По една случайност заговори за духове точно в деня, в който книгата, която четях и бях преполовила, изчезна и бе заменена с един разказ на Хенри Джеймс. Не подозирах госпожа Дюн за подмяната. Тя едва можеше да чете и не бе склонна към подобни шегички. Очевидно бе, че е някое от момичетата. Онова, което прави тази подмяна странна, е съвпадението, което всъщност едва ли е било замислено предварително. Защото разказът бе една твърде глупава история за някаква гувернантка и две деца, преследвани от духове. Страхувам се, че в този разказ господин Джеймс показва степента на своето невежество. Той знае много малко за децата и не знае нищо за гувернантките.

Направих го. Експериментът започна.

Разделянето беше болезнено и ако не знаех какво добро щеше да донесе той, щях да си помисля, че съм повече от жестока да ги измъчвам по този начин. Риданията на Емелин направо разбиваха сърцето ми. А какво ставаше с Аделин? Защото тя щеше да бъде най-засегната от промяната в нейния независим живот. Ще науча утре, когато проведем първата си среща.

Няма време за нищо друго, освен за изследвания, но аз успявам да отделя малко и за още едно полезно нещо. Днес разговарях с учителката пред пощата. Казах й, че съм говорила с Джон за мързеливеца, който бяга от училище, и че тя трябва да дойде при мен, ако момчето отново отсъства без причина. Тя ми отговори, че е свикнала да преподава на половин клас по време на жътва и когато децата отиват да копаят картофи на полето с родителите си. Но сега не бе време за това и детето плевеше. Учителката ме попита кое е било детето и аз се почувствах глупаво, че не мога да й отговоря. Шапката му пречеше да го разпозная. Бих могла да попитам Джон, но се съмнявам, че щеше да ми даде повече информация от последния път.

Напоследък не водя редовно дневника си. Откривам, че след като опиша до късно през нощта бележките, които водя всеки ден за прогреса на Емелин, често съм толкова изморена, че не ми стигат силите да запиша и своите собствени действия. А искам да го правя, искам да съхраня тези дни и седмици, защото с доктора се занимаваме с много важно изследване и след години, когато ще съм далеч оттук, може да поискам да погледна и да си спомня. Вероятно усилията ми с доктора ще отворят някоя врата за мен за бъдеща работа от този род, защото откривам, че научната и интелектуална работа са по-завладяващи от всичко друго, което съм правила. Тази сутрин например доктор Модели и аз проведохме най-стимулиращия разговор върху използване на местоимения от Емелин. Тя вече показва по-голяма склонност да говори с мен и способността й за комуникация се подобрява с всеки изминал ден. Все пак има един аспект от говора й, който не подлежи на развитие, и това е употребата на първо лице множествено число. „Ходихме в гората“ казва тя, а аз винаги я поправям: „Аз ходих в гората“. Като малко папагалче Емелин повтаря след мен „Аз“, но след няколко изречения казва „Видяхме котенце в градината“ или нещо подобно.

Двамата с доктора бяхме силно заинтригувани от тази особеност. Дали това е просто един дълбоко вкоренен навик, пренесен от нейния близнашки език в английския, навик, който ще изчезне от само себе си с времето или близначката й е така дълбоко свързана с нея, че дори в изразяването си тя се съпротивлява на идеята да бъде разделена от сестра си? Казах на доктора за въображаемите приятели, които много деца си измислят, и ние заедно обсъдихме изводите от това. Възможно ли бе зависимостта на детето от близначката й да е толкова голяма, че разделянето да причини умствено объркване, което да е толкова сериозно, че повреденият мозък да си осигурява утеха чрез създаването на въображаем близнак, на една измислена компания? Не стигнахме до никакво задоволително заключение, но се разделихме с взаимното убеждение, че в бъдещите си изследвания трябва да се занимаем и с друга област: лингвистиката.

Покрай грижите ми за Емелин, за изследването, основното поддържане на къщата, което трябва да правя, открих, че спя твърде малко, и въпреки запасите ми от енергия, които поддържам чрез здравословна диета и упражнения, мога ясно да видя симптомите вследствие нарушението на съня ми. Дразня се, защото слагам някъде разни неща и забравям къде съм ги оставила. А когато вземам книгата си вечер, установявам, че предишната вечер сигурно съм отгръщала страниците, без да чета, защото нямам никакъв спомен за прочетеното. Тези малки, досадни неприятности и постоянната ми умора са цената, която плащам за лукса да работя рамо до рамо с доктора по нашия проект.

Обаче не за това искам да пиша. Искам да пиша за работата ни. Не за откритията ни, които са документирани в статиите ни, а за начина, по който мислим, за флуидите, чрез които се разбираме без думи, за това, че нашето мигновено взаимно разбиране ни позволява да правим нещата почти без да си говорим. Когато и двамата сме заети с очертаване на промените в начина на спане на нашите два отделни обекта за наблюдение например, и той иска да привлече моето внимание върху нещо, не е необходимо дори да говори, защото аз чувствам очите му върху себе си, мога да усетя, че мозъкът му ме вика, и тогава вдигам глава от работата си, напълно готова да чуя онова, което ще ми каже, каквото и да е то.

Скептиците може да сметнат това за чисто съвпадение или да ме заподозрат в преувеличаване на случаен инцидент и в превръщането му в нещо значително благодарение на въображението ми, но аз мога да приема, че когато двама души работят заедно върху един и същ проект — двама интелигентни индивида, имам предвид — между тях се развива необикновена комуникативна връзка, която влияе благотворно върху работата им. Докато са заети с онова, което правят, те са силно чувствителни към най-малките движения на другия и могат да ги интерпретират съвсем точно. Дори без да ги видят. И това не води до разсейване в работата. Напротив, то е от полза. Ще дам един прост пример, дребен, но показателен за безброй други. Тази сутрин възнамерявах да запиша някои забележки, опитвайки се да разбера образеца на поведение в резултат на контактите му с Аделин. Посягайки към молива, за да напиша бележките си в полето, почувствах ръката на доктора да докосва моята и той пъхна молива в нея. Вдигнах глава, за да му благодаря, но той бе дълбоко потънал в онова, което четеше, и очевидно не осъзнаваше какво се бе случило. Ние работим точно по този начин: мозъците ни, ръцете ни винаги са в съзвучие, винаги предвиждат и предчувстват какво иска или мисли другият. А когато се разделим, винаги мислим за малките детайли, свързани с нашия проект, или дори за наблюденията ни върху по-широки аспекти от живота и науката, което е поредното доказателство за това, колко добре си пасваме.

Но сега ми се спи и въпреки че бих могла да пиша безкрайно за радостта от съавторството, наистина е време да си лягам.

Не съм писала почти цяла седмица и няма да се оправдавам, както обикновено. Причината е съвсем проста — дневникът ми изчезна.

Говорих с Емелин за това — внимателно, строго, с предложения за шоколад или заплахи за наказания (да, точно така — направих отклонение от методите си, но загубата на един дневник засяга човека лично), обаче тя продължи да отрича. То бе последователно и показва силна воля. Някой, който не познава обстоятелствата, със сигурност би й повярвал. Но аз я познавам добре и смятам, че кражбата е неочаквана, и ми е трудно да я обясня в светлината на големия прогрес, който тя направи. Емелин не може да чете и не се интересува от мислите на другите хора или от техния вътрешен живот, освен ако те не я засягат директно. За какво й е моя дневник? Защо ще го иска? Най-вероятно блясъкът на ключалката е представлявал изкушението за нея — нейната страст към блестящи неща не е изчезнала и аз не се опитвам да я изкореня или намаля; тя обикновено е безвредна. Но съм разочарована.

Ако трябва да съдя по отричането й и като имам предвид характера й, щях да сметна, че е невинна по отношение на кражбата. Но фактът си остава — не може да бъде никой друг.

Джон? Госпожа Дюн? Дори да предположа, че прислугата би поискала да открадне дневника ми, в което не вярвам нито за секунда, веднага си спомням, че по това време те бяха заети някъде другаде из къщата. За всеки случай ги разпитах какво са правели и Джон потвърди, че госпожа Дюн цялата сутрин е била в кухнята („вдигайки невъобразим шум“, както ми се оплака). Тя пък ми съобщи, че Джон е бил в конюшнята и е поправял кабриолета („шумна работа“). Не можеше да бъде никой от тях.

И така, след като елиминирах останалите заподозрени, длъжна съм да повярвам, че това е Емелин.

И все пак не мога да се отърва от съмненията си. Дори сега мога да видя лицето й — толкова невинно на вид, така объркано, защото я обвинявам — и се чудя дали има друг допълнителен фактор, който може би играе роля тук, а аз съм пропуснала да го взема под внимание? Когато гледам на нещата в тази светлина, се чувствам объркано и неудобно: неочаквано ме обзема предчувствието, че всички мои планове са обречени на неуспех. Нещо невидимо стои срещу мен още от мига, в който пристигнах в къщата! Нещо, което иска да осуети и да обърка всеки проект, всяко начинание, което предприема! Проверих неведнъж хода на мислите си, проследих всяка стъпка в логиката си; не мога да видя никаква пукнатина. И все пак откривам, че съм обзета от съмнения… Кое е онова, което пропускам да видя?

Четейки този последен параграф, съм удивена от нехарактерната за мен липса на увереност в тона ми. Сигурно умората е единствената причина за това. Неотпочиналият мозък е склонен да броди по неплодотворни пътеки; няма нищо по-добро от съня през нощта. Той е най-доброто лекарство.

Освен това вече всичко свърши. Ето ме отново тук, пишеща в изчезналия дневник. Заключих Емелин в стаята й за четири часа, на другия ден за шест, и тя знаеше, че на следващия ден ще бъдат осем. На втория ден, малко след като отключих вратата, намерих дневника върху бюрото си в класната стая. Тя трябва да се е промъкнала съвсем тихо, за да го остави. Не я видях да минава покрай вратата на библиотеката до класната стая, макар че нарочно я оставих отворена. Но дневникът беше върнат. Така че няма място за съмнение, нали?

Толкова съм изморена, че не мога да спя. Чувам стъпки нощем, но когато отида до вратата и погледна в коридора, там няма никой.

Трябва да призная, че мисълта за изчезването на дневника, макар и само за два дни, ме изнерви — и все още ме ядосва. Мисълта, че друг човек е чел моите думи, е ужасно потискаща. Не мога да престана да мисля за това, как някой би интерпретирал това, което съм написала. Защото когато пиша лично за себе си и знам отлично истината, вероятно не съм толкова внимателна в изразяването си и понеже мисълта ми тече бързо, понякога може да напиша нещо, което би могло да бъде разбрано криво от някой друг. Обмисляйки някои неща, които съм написала (за доктора и молива например — толкова незначително събитие, че не си струваше въобще да го отбелязвам), мога да си представя, че на други, непознати хора това би могло да се види в светлина, твърде различна от онова, което имах предвид, и се чудя дали да не скъсам тези страници и да ги унищожа. Само че не искам, защото това са страниците, които са ми най-скъпи и най-много искам да запазя, за да си ги чета по-късно, когато съм стара и съм далеч оттук. Чрез тях ще мога да се връщам към щастието от моята работа и предизвикателството на нашия грандиозен проект.

Защо едно научно приятелство да не би могло да бъде източник на радост? То не става по-малко научно от това, нали?

Но вероятно отговорът е да спра да пиша въобще, защото когато го правя, дори и сега, когато пиша това изречение, точно тази дума, имам чувството, че някой невидим, призрачен читател се е надвесил над рамото ми и наблюдава писалката, с която изписвам думите. Това изопачава мислите ми и ме кара да се чувствам неудобно в интимното пространство на собствените ми мисли.

Много е тежко и утежняващо вината обстоятелството да се поставиш сам в светлина, която е толкова различна от познатата, дори когато е ясно, че тази светлина е фалшива.

Повече няма да пиша.