Тринайсетата приказка

Призрака в приказката

Замислено вдигнах очи от последната страница на дневника на Хестър. Докато четях, много неща приковаха вниманието ми и сега, когато го свърших, имах достатъчно време да ги обмисля по-внимателно и задълбочено.

Я виж ти, така значи — помислих си първоначално.

Виж ти. Така значи.

И отново: Я виж ти! Така значи!

Как да обясня моята „Еврика“? Тя започна като едно блуждаещо „ами ако“, едно лудо предположение, една неправдоподобна идея. Това беше — добре де, не съвсем невъзможно, но абсурд! Но всичко подред…

Преди да започна да подреждам разумните контрааргументи, спрях като закована. Защото мозъкът ми, препускащ сам пред себе си, в един миг на предчувствие вече се бе подчинил на тази преработена версия на събитията. В един миг, в един момент на шеметно, калейдоскопично заслепение, историята, която мис Уинтър ми разказваше, се развали и пренареди сама със същите събития, със съвсем същите детайли — и все пак напълно и коренно различна. Както онези трикове, които ще разкрият пред очите ви млада жена, ако обърнете страницата по един начин, и стара баба, ако я обърнете по друг. Също както лист със случайни точки, в които са скрити чайници, лица на клоуни или катедралата в Руан, ако, разбира се, сте се научили да гледате. Истината е била през цялото време тук — само че аз едва сега я видях.

Последва един дълъг час на размишление. Разгледах всичко, което знаех поотделно, елемент по елемент, оглеждайки ги от всички възможни ъгли. Всичко, което ми бе разказано, и всичко, което сама бях открила. Да, мислех си. И отново да. Това, и това, и онова също. Новото ми познание вдъхна живот на историята. Тя започна да диша. Неправилните ръбове се изгладиха. Дупките се запълниха сами. Липсващите парчета се самоизградиха и създадоха. Загадките се изясниха и мистериите вече не бяха мистерии.

Най-накрая, след всички разказани приказки и разплитане на нишката, след задимени завеси, вълшебни огледала и двойни измами, аз знаех.

Знаех какво бе видяла Хестър в деня, когато си бе помислила, че вижда дух.

Знаех самоличността на момчето в градината.

Знаех кой е атакувал госпожа Модели с цигулката.

Знаех кой е убил Джон-да-диг.

Знаех кого търсеше Емелин в земята.

Парченцата попаднаха на местата си. Емелин, която говори на себе си зад затворената врата, докато сестра й е била в къщата на доктора. „Джейн Еър“ — книгата, която изчезва и се появява в историята като сребърна нишка в гоблен. Разбрах мистерията около изчезването на бележките на Хестър за отбелязване на страниците, появата на „Завъртането на винта“29 и открадването на дневника. Проумях защо Джон-да-диг бе решил да учи момичето, което някога бе разрушило неговата градина, как да се грижи за нея.

Установих кое е момичето в мъглата, разбрах как и защо е излязло от нея. Разбрах как дете като Аделин може да се разтопи и да остави на свое място мис Уинтър.

— Ще ви разкажа една история за близнаци — съобщи ми мис Уинтър в онази първа вечер в библиотеката, когато бях на крачка да си отида. Думи, които с неочакваното си ехо предизвикаха моята собствена история и ме привлякоха неудържимо към нейната.

Имало едно време две малки момиченца… Само че сега вече знаех.

Тя ме бе насочила в правилната посока още през онази първа вечер, само да бях знаела как да я слушам.

— Вярвате ли в духове, госпожице Лий? — беше ме попитала мис Уинтър. — Ще ви разкажа приказка за един дух.

А аз й бях отговорила:

— От време на време. Понякога.

И тя наистина ми бе разказала приказка за дух. Имало едно време две малки момиченца… Само че приказката не започваше така, а другояче: Имало едно време три малки момиченца.

Имало едно време една къща и тя била обитавана от дух.

Духът бил, както обикновено са всички духове, през повечето време невидим, макар и не съвсем. Имало затваряне на врати, които са били оставени отворени, и отваряне на затворените. Имало неуловимо движение в някое огледало, което те кара да погледнеш. Леко помръдване на завеса, когато нямало отворен прозорец. Малкият дух бил там, когато някоя книга мистериозно се движела от една стая в друга, а също и при тайнственото преместване на бележката от страница на страница. Неговата ръка била тази, която преместила дневника от едно място и го скрила на друго, и неговата ръка го върнала обратно. Ако завивайки по коридора, те споходи странното усещане, че току-що си пропуснал да видиш петата на една обувка да изчезва в далечния край, значи малкият дух е бил наблизо. И когато, учуден от чувството, че някой те наблюдава в тила, вдигнеш глава и откриеш, че стаята е празна, то можеш да бъдеш сигурен, че малкият дух се е скрил в празното пространство наоколо.

Неговото присъствие можело да бъде отгатнато по много начини от онези, които имали очи да ги видят. И все пак духът оставал невидим.

Той се движел леко. На пръсти, с боси крака, той не издавал никакъв звук: и все пак разпознавал стъпките на всеки обитател на къщата, знаел скърцането на всяка дъска и скрибуцането на всяка врата. Всеки тъмен ъгъл на къщата му бил познат, всяко кътче и всяка пукнатина. Духът познавал дупките зад шкафовете и между лавиците, знаел задните страни на диваните и скришните места под столовете. Къщата според него представлявала сто и едно скришни места и той знаел как да се движи между тях, без да бъде забелязан.

Изабел и Чарли никога не видели духа. Те живеели по техния си начин, без логика, отвъд границите на разума, и не били от хората, които биха се объркали или стреснали от необяснимото. Загубването, разбиването и преместването на разни предмети за тях било част от природата, от вселената. Една сянка, която падала върху килима, там, където не би трябвало да я има, не ги карала да спрат и да се огледат; подобни мистерии им изглеждали естествено продължение на сенките в техните глави и мозъци. Малкият дух бил просто движение в тяхното периферно зрение, непознат пъзел на дъното на мозъка им, постоянна сянка, прикрепена към живота им, без самите те да знаят. Духът като мишле събирал остатъците от тяхната храна, топлел се на въглените от техните огнища, след като те си лягали, изчезвал в нишите на разбитата къща в мига, в който някой се появял.

Духът бил тайната на къщата.

И като всички тайни той си имал пазители.

Икономката виждала малкия дух ясно като ден, въпреки все по-отслабващото си зрение. И слава Богу! Защото без нейна помощ никога нямало да има достатъчно остатъци от храна в килера, достатъчно трохи от филията за закуска, за да издържи малкият дух. Защото ще бъде голяма грешка, ако си помислите, че духът бил едно от онези безтелесни, въздушни създания. Не. Той имал стомах и когато коремчето му било празно, трябвало да се напълни.

Но духът заслужавал грижите, които пазителите му полагали за него. Защото колкото вземал, толкова и давал. Колкото ядял, толкова и се отплащал. Другият човек, който имал способността да вижда духове, както сигурно вече се досещате, бил градинарят. Той пък бил щастлив, че има допълнителен чифт ръце за помощ. Духът носел шапка с широка периферия и стар чифт негови панталони, срязани до глезените и захванати със скоби, и неговото бродене из градината било ползотворно. Картофите растели огромни и сладки под грижите на духа; над земята плодните дръвчета цъфтели и давали плодове, които неговите ръце събирали от ниските клони. Докосване на духа било вълшебно не само за плодовете и зеленчуците; розите разцъфтявали така, както никога преди не били цъфтели. С течение на времето духът научил тайното желание на чимшира и тисовото дърво, които искали да станат геометрични фигури. По негова заповед листата и клонките растели под ъгъл, във вид на криви или прави линии.

В градината и в кухнята малкият дух нямало нужда да се крие. Икономката и градинарят били неговите защитници, неговите телохранители и пазители. Те го учели и му показвали къщата и как да оцелее в нея. Те го хранели. Те го пазели. Когато в къщата дошъл един непознат човек с по-остро и наблюдателно око от останалите, с желание да изгони сенките и да заключи вратите, те се притеснявали за него. И най-вече, те го обичали.

Но откъде се бил взел малкият дух? Откъде бил дошъл? Каква била неговата история? Защото духовете не се появяват случайно. Те идват само там, където знаят, че са си у дома. А в тази къща малкият дух си бил у дома. В това семейство. Въпреки че си нямал име, въпреки че бил никой, икономката и градинарят знаели кой е той. Неговата история била написана в червената коса и зелените смарагдови очи.

Защото това е най-интересното нещо в цялата приказка. Духът притежавал най-необичайната прилика с близначките, които вече живеели в къщата. Как иначе би могъл да живее тук, без да бъде открит толкова дълго време? Три момиченца с медночервени коси, които падат на гърба им в преплетени къдрици. Три момиченца с удивително зелени очи. Странна е, не мислите ли, тази прилика, която близначките имали с духа и той с тях?

— Когато съм се родила — беше ми казала мис Уинтър, — не съм била нищо повече от второстепенна сюжетна линия — така тя започна разказа, в който Изабел отишла на пикник, срещнала Роланд и накрая избягала, за да се омъжи за него, пренебрегвайки тъмната и не особено братска страст, която изпитвал към нея брат й. Изоставен от сестра си, Чарли изпаднал в ярост и изпускал гнева, страстта и ревността, като си го изкарвал на другите момичета. Дъщерите на графове или бакали, на банкери или коминочистачи, за него нямало никакво значение кои са те. Със или без тяхното съгласие той се нахвърлял върху тях в отчаянието си и желанието си да забрави.

Изабел родила двете близначета в лондонска болница. Две момиченца, които нямали нищо общо със съпруга на майка си. Червени коси — също като на чичо си. Зелени очи — също като на чичо си.

Точно тук се появява второстепенната сюжетна линия: по същото време, в някаква плевня или в тъмната спалня на селска колиба, родила и друга жена. Тя не била дъщеря на граф, така мисля. Нито на банкер. Доброто има начини да се справи с лошото. Тя трябва да е била някоя неизвестна, обикновена, безсилна. Нейното дете също било момиченце. С червена коса. Със зелени очи.

Дете на гнева. Дете на насилието. Детето на Чарли.

Имало едно време една къща на име Ейнджълфийлд.

Имало едно време две близначки.

Имало едно време една братовчедка, която дошла в Ейнджълфийлд. Всъщност не била братовчедка, а най-вероятно половин сестра.

Седейки във влака с дневника на Хестър в скута ми, мощната вълна от симпатия, която бях започнала да изпитвам към мис Уинтър, намаля, когато се сетих за едно друго незаконно дете. Аурелиус. Защо го бяха разделили от майка му? Защо беше изоставен? Защо го бяха оставили да се блъска сам в света, без да познава собствената си история и семейство?

Мислех също за бялата палатка и за останките под нея, за които вече знаех, че не са на Хестър.

Всичко се свеждаше до нощта на пожара. Палеж, убийство, изоставяне на бебе.

Когато влакът пристигна в Харогейт и слязох на перона, бях изненадана да открия, че има сняг до глезените. Защото, въпреки че през последните два часа бях гледала през прозореца на влака, не бях видяла нищо навън.

Мислех, че съм разбрала всичко, когато ме осени моментът на просветлението.

Когато осъзнах, че в Ейнджълфийлд е имало не две, а три момичета, прибързано реших, че държа ключа към цялата история в ръката си. Но в края на размишленията си разбрах, че докато не разбера какво се е случило в нощта на пожара, всъщност не знам нищо.

Костите

Беше Бъдни вечер. Беше късно, валеше силен сняг. Двама шофьори на такси отказаха да ме закарат толкова далеч от града в нощ като тази, но третият сигурно бе трогнат от пламенната ми молба, защото сви рамене и ме пусна да вляза в колата.

— Ще се забавим заради снега — предупреди ме навъсено той.

Излязохме от града и снегът продължи да се сипе, трупайки с педантична постоянност снежинка по снежинка върху всеки сантиметър земя, върху всеки плет, върху всеки клон. След като подминахме последното село и последната ферма, се озовахме в една приказна бяла пустош. Пътят не се виждаше в бялата снежна пелена и аз се свих на седалката, като очаквах всеки момент шофьорът да се откаже и да обърне колата обратно. Само точните ми напътствия го убедиха, че се движим в правилна посока. Слязох сама, за да отворя първата порта, сетне се озовахме пред втората, главната порта на къщата.

— Надявам се, че ще намерите пътя обратно — казах.

— Аз ли? О, не се безпокойте, ще се оправя — отвърна той с поредното свиване на рамене.

Както и очаквах, портата беше заключена. Понеже не исках шофьорът да ме помисли за крадец, се направих, че търся в чантата си ключовете, докато той обърна колата. Едва след като се отдалечи на достатъчно разстояние, се хванах за решетките и се прехвърлих.

Вратата на кухнята не бе заключена. Свалих ботушите си, изтръсках снега от палтото си и го закачих. Прекосих празната кухня и се отправих към крилото на Емелин, където знаех, че е мис Уинтър. Изпълнена с обвинения, изпълнена с въпроси, аз поддържах гнева си. Беше заради Аурелиус и заради жената, чиито кости бяха лежали шейсет години в изгорелите останки на библиотеката на Ейнджълфийлд Хаус. Въпреки цялата вътрешна буря, която кипеше и бушуваше в мен, приближаването ми бе нечуто; килимът попи яростта на стъпките ми.

Не почуках, а блъснах вратата и когато тя се отвори, влязох направо вътре.

Завесите все още бяха спуснати. Мис Уинтър седеше мълчаливо край леглото на Емелин. Стресната от моето нахлуване, тя ме погледна, в очите й имаше изключителен, необикновен блясък.

— Кости! — просъсках към нея. — Намериха кости в Ейнджълфийлд.

Цялата бях очи и слух, очаквайки на тръни да дойде признание от нейна страна. Дали щеше да бъде дума, израз на лицето или жест, нямаше значение. Тя трябваше, тя щеше да го направи и аз щях да го разчета.

Обаче в стаята имаше нещо, което се опитваше да ме разсее от моето съсредоточаване.

— Кости? — произнесе мис Уинтър. Беше восъчнобледа и в очите й имаше цял океан, достатъчно огромен, че да удави всичката ми ярост.

— О! — произнесе тя.

„О.“ Какво богатство от трептения, какви нюанси от чувства можеше да съдържа само един звук. Страх. Отчаяние. Скръб и примирение. Облекчение от тъмно естество. И скръб — дълбока скръб.

И тогава онова настойчиво разсейващо чувство в стаята се промъкна така дълбоко в мозъка ми, че повече нямаше място за нищо друго. Какво беше то? Нещо външно, странично, което не беше свързано с драмата за костите. Нещо, което предхождаше нахлуването ми. За част от секундата се обърках, сетне всички незначителни неща, които бях забелязала, се свързаха и дойдоха на местата си. Атмосферата в стаята. Спуснатите завеси. Воднистата прозрачност на очите на мис Уинтър. Фактът, че стоманената сърцевина, която винаги е била нейна същност, сякаш просто се бе стопила и изтекла от нея.

Вниманието ми се съсредоточи върху едно нещо: имаше ли лекото спадане и повдигане от дишането на Емелин? До ушите ми не достигна никакъв звук.

— Не! Тя не е…

Паднах на колене до леглото и загледах втренчено.

— Да — произнесе тихо мис Уинтър. — Тя си отиде. Преди няколко минути.

Погледнах празното лице на Емелин. Нищо не беше се променило. Белезите продължаваха да са ужасяващо червени; устните й имаха същия изкривен наклон, очите й все още бяха зелени. Докоснах нейната изкривена, закърпена ръка и усетих, че кожата й беше топла.

Вярно ли бе, че си е отишла? Абсолютно, безвъзвратно? Изглеждаше невъзможно да е така. Със сигурност ли беше ни напуснала напълно? Със сигурност имаше нещо от нея, останало, за да ни крепи. Нямаше ли някакво заклинание, талисман, магия, която да я върне обратно? Нямаше ли нещо, което бих могла да кажа и което би стигнало до нея?

Топлината на ръката й бе онова, което ме накара да повярвам, че тя може да ме чуе. Топлината на ръката й бе причината всички тези думи да се съберат в гърдите ми, надпреварвайки се една през друга да излязат в нетърпението си да стигнат до Емелин.

— Намери сестра ми, Емелин! Моля те, намери я. Кажи й, че я очаквам. Кажи й… — гърлото ми бе толкова свито, толкова тясно, че думите не можеха да минат и се блъскаха една в друга, като скачаха, надигаха се и ме задушаваха. — Кажи й, че ми липсва! Кажи й, че съм самотна! — думите се изстрелваха стремително, изскачаха нетърпеливо от устните ми. Прекосяваха пространството между нас, опитвайки се да догонят Емелин. — Кажи й, че не мога да чакам повече! Кажи й да дойде!

Думите летяха и се блъскаха като птици в стена от стъкло.

— О, бедното ми дете — почувствах докосване от ръката на мис Уинтър по рамото си и докато плачех над труповете на моите счупени думи, ръката й остана там — лека и нежна.

Накрая сълзите ми пресъхнаха. Останаха само няколко думи. Думи, които се щураха наоколо, загубили своите стари дружки.

— Тя е моята близначка — казах. — Била е ето тук. Вижте.

Издърпах пуловера, вкаран в полата ми, вдигнах го нагоре и открих част от тялото си на светлината. Моят белег. Моята половинка от месечина. Блед, сребърно розов белег, седефено прозрачен. Линията, която разделя.

— Това е мястото, където е била тя. Тук сме били съединени. И те са ни разделили. Но тя е умряла. Не можела да живее без мен.

Почувствах лекия трепет от пръстите на мис Уинтър по кожата си, сетне видях нежното съпричастие в очите й.

— Работата е там (това щяха да бъдат последните ми думи, най-последните, след тях никога повече нямаше да имам нужда да кажа нещо отново), че аз не мисля, че мога да живея без нея.

— Дете — мис Уинтър ме гледаше. Държеше ме привързана към състраданието в очите си.

Не мислех. Повърхността на съзнанието ми бе абсолютно спокойна. Но под повърхността имаше вълнение и разбъркване. Почувствах силното вълнение на подводно течение. Защото от години един разбит потънал кораб бе заседнал в дълбините, едно ръждясало старо корито, носещо своя товар от кости. Сега то се размърдваше. Бях го разбутала и то създаваше вълнение, което вдигаше облаци пясък от морското дъно, песъчинки, въртящи се диво в тъмната развълнувана вода.

През цялото време мис Уинтър ме държеше вързана със зеления си поглед.

Сетне бавно, много бавно пясъкът започна да спада и да се утаява на дъното и водата възвърна своята спокойна неподвижност. Бавно, много бавно. А костите се върнаха в ръждясалата прегръдка на кораба.

— Вие ме попитахте веднъж за моята история — казах.

— А ти ми каза, че нямаш такава.

— Сега знаете, че имам.

— Никога не съм се съмнявала — тя се усмихна с нещастна усмивка, пълна със съжаление. — Когато те поканих тук, мислех, че вече познавам твоята история. Бях прочела есето ти за братята Ландиер. Много хубаво есе, наистина. Ти знаеше толкова много за роднинските връзки. Вътрешно познание, помислих си. И колкото повече гледах есето ти, толкова повече мислех, че имаш близначка. Така че се спрях на теб да станеш моя биограф. Защото, ако след толкова много години разказване на приказки се изкушах да те излъжа, ти щеше да ме хванеш.

— Аз наистина ви хванах.

Тя кимна спокойна, тиха, тъжна.

— Време беше. Какво знаеш?

— Онова, което вие ми казахте. Само второстепенната сюжетна линия, както я нарекохте. Разказахте ми историята на Изабел и нейните близначки, а аз не обърнах внимание. Вторичната линия беше Чарли с неговата ярост и изнасилвания. Вие ме насочихте по посока на „Джейн Еър“. Книгата за външния човек в семейството. Братовчедката сираче. Без майка. Не знам коя е била вашата майка. И как сте дошла в Ейнджълфийлд без нея.

Тя тъжно поклати глава.

— Всеки, който би могъл да знае отговора на тези въпроси, е мъртъв, Маргарет.

— Вие не помните ли?

— Аз съм човек. Като всички хора не помня раждането си. Докато се събудим, вече сме малки деца и нашата поява на бял свят е нещо, което се е случило преди цяла вечност, в самото начало на времето. Живеем както последните посетители, влезли в театъра: трябва да хванем каквото можем от пиесата, разграничавайки началото от следващите действия. Колко пъти съм се връщала назад до границата на паметта си и съм се взирала в тъмнината отвъд? Но не е само паметта, която покрива границата. Там са всички видове измислици, които населяват този свят, това царство. Нощните кошмари на едно малко дете. Приказките, приспособени от един мозък, жаден за истории. Фантазиите на едно изобретателно малко момиченце с развинтено въображение, нетърпеливо и жадно да обясни на себе си необяснимото. Каквато и история да откриех на границата на забравеното пред себе си, се преструвах, че е истината.

— Всички деца митологизират своето раждане.

— Точно така. Единственото нещо, в което мога да бъда сигурна, е онова, което ми е разказал Джон-да-диг.

— И какво ви разказа той?

— Че съм се появила като плевел между две ягоди.

И тя ми разказа историята.

Някой се бе промъкнал сред ягодите. Не бяха птици, защото те кълвяха и оставяха недоядени плодове. Не бяха и близначките, защото те тъпчеха безразборно растенията и оставяха следи от стъпки върху земята. Не, някакъв малък крадец с леки стъпки береше ягоди тук и там. Внимателно, без да стъпче растенията или да повреди нещо. Друг градинар дори нямаше да забележи. Същия ден Джон забеляза локва вода под градинския кран. Чешмата пропускаше, капеше. Той я завъртя, за да я стегне. Поклати глава и тръгна да си гледа работата. Но имаше едно наум.

На другия ден сред ягодите видя една дребна фигурка. Малко плашило с голи колене и прекалено голяма шапка, която бе паднала ниско над лицето му. То избяга, когато го зърна. Но на другия ден се появи отново и Джон трябваше да се развика, за да го прогони. След това той си даде сметка, че не знае кое е това дете. Кой в селото имаше дребосъче с такъв ръст, дребно и недохранено? Кой наоколо щеше да позволи на детето си да краде от чуждата градина? Беше затруднен с отговора.

Но установи, че някой беше посещавал и бараката за инструменти. Не бе оставял вестника в това положение, беше сигурен. А и тези щайги — те бяха подредени, той лично ги бе подредил.

За пръв път Джон постави катинар и заключи бараката, преди да се върне вкъщи.

Минавайки покрай крана в градината, забеляза, че отново капе. Стегна го здраво, без да се замисли. Сетне, като натисна с цялата си тежест, го завъртя още веднъж. Ето това беше.

През нощта Джон се събуди, разтревожен подсъзнателно от причини, които не можеше да определи. Къде би могъл да спиш, зачуди се той, ако не можеш да влезеш в бараката за инструменти и не можеш да си направиш постеля от вестници? И как би могъл да пиеш вода, ако кранът е затегнат така здраво, че да не можеш да го отвъртиш? Упреквайки се за своите среднощни глупости, той отвори прозореца, за да види каква е температурата навън. Беше прекалено късно за слани. Но все още беше хладно за това време на годината. А когато човек е гладен, му е много по-студено. И колко по-тъмно и страшно ти се струва всичко, когато си дете.

Джон поклати глава и затвори прозореца. Никой няма да изостави едно дете в неговата градина, нали така? Разбира се, че не. Въпреки това преди пет часа той се събуди и стана от леглото. Обиколи навсякъде, като огледа първо зеленчуците, после градината с геометричните фигури и планира работата си за деня. Цяла сутрин се оглежда за плоската шапка сред клоните на плодните дръвчета. Но не видя нищо.

— Какво ти става днес? — попита го Мисус, когато той седна в мълчание на кухненската маса, за да изпие чаша кафе.

— Нищо — беше отговорът.

Джон пресуши чашата и излезе обратно в градината. Стоеше и оглеждаше плодните дръвчета със зорко око. Нищо.

На обяд той изяде половин сандвич, откри, че няма апетит, и остави другата половина върху обърната саксия за цветя край градинската чешма. Казвайки си, че е глупак, остави и една бисквита до него. Завъртя крака на чешмата на обратно. Дори за него представляваше известно усилие да го направи. Остави водата да тече шумно в една тенекиена кутия, която изпразни в най-близката леха и я напълни отново. Шумът на течащата вода се разнесе из зеленчуковата градина. Той се постара да не се оглежда наоколо.

Сетне се отдалечи, наведе се над тревата с гръб към чешмата и започна да чисти някакви стари саксии. Това беше важна работа, трябваше да бъде добре свършена. Ако не почистиш саксиите, по насажденията може да се разпространят болести.

Зад него се чу лек звук от пускането на крана.

Той не се обърна веднага. Първо привърши със саксията, която чистеше и бършеше.

Сетне се обърна рязко и неочаквано. Беше по-бърз и от лисица.

Но нямаше никаква нужда да бърза.

Детето беше уплашено и се опита да избяга, но се препъна. Надигайки се, то се заклатушка още няколко стъпки, сетне отново падна. Джон го хвана и го вдигна — тежеше колкото коте, не повече — обърна лицето му към себе си и шапката падна.

Малкото човече бе една торба кокали. Изнемощяло от глад. Очите му бяха гурелясали, косата — черна от мръсотия и воняща. Имаше две горещи червени петна вместо бузи. Той сложи ръка върху челото на детето и установи, че гори. Когато се върна в бараката, видя краката му. Без обувки, издраскани, целите в струпеи и подутини, през мръсотията се процеждаше гной. Някакъв трън или нещо друго се бе забил дълбоко в крачето му. Детето трепереше. От треска, от болка, от глад или от страх. От всичко заедно. Ако намеря животно в това състояние, помисли си Джон, ще взема пушката и ще сложа край на мъките му.

Той го заключи в бараката и отиде да доведе Мисус. Тя дойде. Пристъпи, надникна, отиде малко напред и като долови миризмата, отстъпи.

— Не, не, не знам чие е. Може би, ако го поизмием малко…?

— Да го потопим в голямата бъчва, какво ще кажеш?

— Наистина в голямата бъчва! Ще отида и ще напълня ведрото в кухнята.

Те свалиха вонящите парцали от детето.

— Те са само за огъня — рече Мисус и ги хвърли в задния двор.

Мръсотията се стичаше по кожата; детето бе покрито с кора от нея. Водата от първото ведро моментално почерня. За да я изпразнят и да я напълнят отново, двамата вдигнаха и извадиха детето от нея, а то стоеше, треперейки на босите си крачета. Голо и капещо, цялото нашарено от браздите сиво-кафява вода, която се стичаше по него, ребрата и костите му се брояха.

Те го огледаха. После се спогледаха, после отново огледаха детето.

— Джон, може да недовиждам, но я ми кажи, и ти ли виждаш онова, което виждам аз?

— Ъхъ.

— Момченце, а! Да, ама не. Оказва се госпожичка.

Те кипваха чайник подир чайник, търкаха кожата и косата със сапун, изстъргваха вкаменилата се мръсотия изпод ноктите. След като вече бе чиста като стерилни пинсети, извадиха тръна от петата й — момиченцето се сви и намръщи, но не заплака — после почистиха и превързаха раната. Внимателно намазаха горещо рициново масло в подутите гурелясали ръбове на очите. Сложиха цинкова паста върху ухапванията от бълхи и комари, вазелин върху изпохапалите, сцепени устнички. Сресаха заплетените кичури дълга сплъстена коса. Притиснаха студена кърпа към челцето и горящите й бузки. Накрая я завиха в чиста хавлия и я сложиха да седне върху кухненската маса, където Мисус започна да я храни със супа, като слагаше лъжицата в устата й, а Джон обели една ябълка.

Гълтайки супата, сграбчвайки парченцата ябълка, момиченцето не можеше да ги преглътне по-бързо. Мисус отряза парче хляб и го намаза с масло. Детето го изяде лакомо, като невидяло.

Те я наблюдаваха. Очите й, почистени от гурелите и мръсотията, бяха като тресчици смарагдово зелено. Косата, която съхнеше, придобиваше цвета на яркочервено злато. Бузите изпъкваха остри и високи върху гладното й лице.

— И ти ли мислиш онова, което мисля аз? — попита Джон.

— Ъхъ.

— Ще му кажеш ли?

— Не.

— Но е от ясно по-ясно, че е от това семейство!

— Аха.

Те помислиха миг-два.

— Какво ще кажеш да повикаме доктора?

Розовите петна върху бузките на детето вече не бяха така ярки. Мисус сложи ръка върху челото й. Все още беше горещо, но не толкова.

— Ще видим как ще изкара нощта. Ще повикаме доктора утре.

— Ако е необходимо.

— Ъхъ. Ако е необходимо.

— И така се уредиха нещата с мен — продължи мис Уинтър. — Останах.

— Какво беше името ви?

— Мисус се опита да ме кръсти Мари, но не ми подхождаше. Джон ме наричаше Шадоу, защото се залепих за него като сянка. Той ме научи да чета с помощта на каталозите за семена в бараката, но аз скоро открих библиотеката. Емелин не ме наричаше никак. За нея нямах нужда от име, защото винаги бях там. Човек се нуждае от имена само за да обозначи отсъстващите хора.

Мислих за всичко това известно време в мълчание. Детето дух. Призракът без майка. Без име. Детето, чието съществуване беше тайна. Беше невъзможно да не почувстваш състрадание. И все пак…

— А Аурелиус? Какво ще кажете за него? Вие сте знаели какво е да пораснеш без майка! Защо е бил изоставен? Костите, които намериха в Ейнджълфийлд… Знам, че Аделин е тази, която е убила Джон-да-диг, но какво се е случило с нея след това? Кажете ми какво стана в нощта на пожара.

Ние говорехме в тъмното и аз не можех да видя изражението върху лицето на мис Уинтър, но тя, изглежда, потръпна, когато погледна към леглото.

— Дръпни чаршафа върху лицето й, моля! Ще ти разкажа за бебето. Ще ти разкажа за пожара. Но може би първо ще трябва да повикаш Джудит? Тя все още не знае. Трябва да се обади на доктор Клифтън. Има неща, които трябва да бъдат свършени.

Когато Джудит дойде, първата й грижа бе за живите. Тя хвърли един поглед върху бледото лице на мис Уинтър и настоя да я сложи в леглото и да се погрижи преди всичко за лекарствата й. Заедно я закарахме в стаята й, бутайки количката; Джудит й помогна да облече нощницата си, а аз сипах топла вода в бутилката и я завих в леглото.

— Ще телефонирам на доктор Клифтън — рече Джудит. — Ще останете ли с мис Уинтър? — но само няколко минути по-късно тя се върна отново в спалнята и ме повика с ръка навън.

— Не можах да говоря с него — рече ми шепнешком. — Телефонът е повреден. Снегът е скъсал жиците.

Бяхме откъснати от света.

Помислих си за телефонния номер на полицая върху парчето хартия в чантата ми и почувствах облекчение.

Разбрахме се аз да остана първа смяна при мис Уинтър, така че Джудит да отиде в стаята на Емелин и да направи онова, което е необходимо за нея. Тя щеше да ме смени по-късно, когато мис Уинтър трябваше да изпие следващото си лекарство.

Пред нас се очертаваше дълга нощ.

Бебето

В тясното легло тялото на мис Уинтър се забелязваше само благодарение на почти незабележимото повдигане и спадане на завивката. Тя предпазливо открадваше всеки дъх, сякаш очакваше всеки миг да попадне на засада. Светлината от лампата търсеше тялото й: тя бе сграбчила в хватката си скулите и бе осветила бялата дъга на веждите й, но очите й оставаха потопени в дълбока сянка.

На облегалката на моя стол лежеше златист копринен шал. Аз го сложих върху лампата, за да смекчи светлината да не пада така брутално върху лицето й.

Седях тихо и я наблюдавах, а когато тя проговори, едва дочух шепота й.

— Истината? Да видим…

Думите се откъснаха от устните й и заплуваха във въздуха; те висяха там трептящи, сетне намериха своя път и започнаха пътешествието си.

Не бях любезна с Амброус. Бих могла. В някой друг свят може би. Нямаше да бъде много трудно: той беше висок и силен, а косата му бе златиста на слънцето. Знаех, че ме харесва, и аз не бях безразлична към него. Но вкамених сърцето си. Бях свързана с Емелин.

— Не съм ли достатъчно добър за теб? — попита ме един ден той. Беше прям, направо хвана бика за рогата.

Направих се, че не съм го чула, но той настояваше.

— Ако не съм достатъчно добър за теб, кажи ми го в лицето.

— Не можеш да четеш — казах — и не можеш да пишеш!

Той се усмихна. Взе моя молив от дъската на кухненския прозорец и започна да пише букви върху едно парче хартия. Беше много бавен. Буквите бяха криви, но написаното се четеше съвсем ясно. Амброус. Написа името си и когато свърши, взе хартията и ми я подаде, за да видя.

Аз я грабнах от ръката му, смачках я на топка и я захвърлих на пода.

Той престана да идва в кухнята за своята почивка с чай. Пиех чая си сама, седнала на стола на Мисус; липсваше ми цигарата, докато се ослушвах за звука от стъпките му или за звъна на лопатата му. Когато идваше в къщата, за да донесе храна, той подаваше торбата без дума, с извърнати очи и замръзнало лице. Беше се отказал. По-късно, докато чистех кухнята, намерих парчето хартия с неговото име. Засрамих се от себе си, затова го взех и го сложих в торбата му, която висеше зад вратата на кухнята, така че да не се вижда.

Кога осъзнах, че Емелин е бременна ли? Няколко месеца след като момчето престана да идва в кухнята да пие чай. Разбрах, преди тя самата да разбере; тя трудно можеше да забележи промените в тялото си или да осъзнае последствията. Разпитах я за Амброус. Беше ми трудно да я накарам да проумее смисъла на въпросите ми, а тя не разбра защо съм ядосана.

— Той беше тъжен — това бе всичко, което ми каза. — Ти си прекалено лоша с него.

Емелин говореше много благо, изпълнена със съжаление към бедното момче, смекчавайки укора си към мен. Трябваше да я разтърся здравата.

— Ти разбираш ли, че сега ще имаш бебе?

По лицето й премина леко удивление и сетне то отново стана равнодушно. Изглежда, че нищо не можеше да наруши спокойствието й.

Уволних Амброус. Дадох му заплатата до края на седмицата и го освободих. Не го погледнах нито веднъж, докато говорих с него. Не му дадох никакви обяснения. Той не зададе никакви въпроси.

— Можеш да си тръгнеш веднага — казах, но той не го направи. Привърши лехата, която засяваше, когато го прекъснах, почисти инструментите си така, както Джон го бе учил, и ги прибра в градинската барака, където остави всичко почистено и подредено. Сетне почука на кухненската врата.

— А какво ще правиш с храната? Знаеш ли поне как да убиеш едно пиле?

Поклатих глава.

— Ела.

Той кимна с глава по посока на курника и аз го последвах.

— Не губи време — инструктира ме момчето. — Чисто и бързо, това му е цаката. Никакво замисляне.

Връхлетя върху една от птиците с меденозлатисти пера, която се мотаеше в краката ни, и я хвана здраво. Направи показно движение все едно чупи врата й.

— Разбра ли?

Кимнах.

— Направи го!

Той пусна птицата и тя запрехвърча по земята, където веднага бе заобиколена от съседките си; и аз не можех да я различа сред тях.

— Сега ли?

— А какво ще ядете довечера?

Слънцето блестеше по перата на кокошките, които кълвяха семена. Посегнах към една, но тя ловко избяга встрани. Втората се изплъзна от пръстите ми по същия начин. Сграбих здраво третата и този път я задържах, макар и несръчно. Тя крякаше и се опитваше да пляска с криле в паниката си да избяга, а аз се зачудих как момчето я държеше толкова лесно. Докато се борех да я задържа под мишницата си и същевременно да я хвана за врата с ръце, почувствах сериозните очи на момчето върху мен.

— Чисто и бързо — напомни ми то. Той се съмняваше в мен, можех да го усетя в гласа му.

Трябваше да убия птицата. Бях решена да я убия. Така че, като хванах врата й, го извих. Но ръцете не ми се подчиняваха. От гърлото на кокошката излезе приглушено уплашено кудкудякане и аз се поколебах за секунда. С последни усилия и размахване на крилата птицата започна да се изплъзва от ръката ми. Това се случи само защото бях парализирана от паниката, че все още я държа за шията. Като биеше с криле и дращеше диво с нокти във въздуха, тя почти щеше да се освободи.

Внезапно момчето я пое от ръката ми и с едно-единствено движение я довърши.

То ми подаде мъртвото тяло; насилих се да го взема. Беше топло, тежко, неподвижно.

Слънцето блестеше в косата му, докато ме гледаше. Погледът му бе по-лош от ноктите на кокошката и от биещите й криле. По-лош от отпуснатото тяло в ръцете ми.

Без да каже нито дума, той се обърна и си отиде.

Беше ли добро момчето за мен? Сърцето ми не бе мое, че да го дам; то принадлежеше на друг и винаги щеше да принадлежи.

Аз обичах Емелин.

Дълбоко в себе си вярвах, че тя също ме обича. Само че тя обичаше Аделин повече.

Много е мъчително да обичаш близнак. Когато Аделин беше там, сърцето на Емелин беше пълно. Тя нямаше нужда от мен и аз оставах встрани, изхвърлена, изоставена, излишна, просто наблюдател на близначките и тяхната еднаквост.

Само когато Аделин изчезнеше и тръгнеше да се скита сама, в сърцето на Емелин оставаше място и за някой друг. Тогава нейната мъка беше радост за мен. Малко по малко аз я примамвах от самотата й, предлагах й подаръци от сребърни нишки и блестящи дреболии, докато тя почти забравеше, че е била изоставена, и се отдадеше на приятелството и компанията, които аз й предлагах. Ние играехме карти край огъня, пеехме, говорехме. Бяхме толкова щастливи заедно!

Докато не се върнеше Аделин. Бясна от студ и глад, тя вилнееше из къщата и от мига, в който беше тук, нашият свят за двама свършваше и аз отново ставах излишната.

Това не беше честно. Макар че Аделин я биеше и скубеше косата й, Емелин я обичаше. Въпреки че я изоставяше, Емелин я обичаше. Каквото и да направеше Аделин, то не променяше нищо, защото любовта на Емелин беше безгранична и безусловна.

А аз? Моята коса беше меденочервена като косата на Аделин. Очите ми бяха зелени като нейните. В отсъствието на Аделин бих мога да заблудя всеки друг. Но никога не заблудих Емелин. Сърцето й познаваше истинската.

Емелин роди своето бебе през януари.

Никой не знаеше, че е бременна. Колкото повече наедряваше, толкова по-мързелива ставаше. За нея не бе изпитание да си стои в къщата. Тя бе истински доволна да е вътре, да се прозява в библиотеката, в кухнята или в спалнята си. Оттеглянето й мина незабелязано. И защо да не е така? Единственият посетител, който идваше в къщата, беше господин Ломакс, а той ни посещаваше в определени дни и часове. Беше много лесно да я скрия, когато почука на вратата.

Нашият контакт с другите хора бе повече от незначителен. Храната и зеленчуците си доставяхме сами — аз така и не можах да свикна с убиването на кокошки, но се научих да го правя. Колкото до останалите необходими провизии, отивах лично до фермата, за да взема сирене и мляко, а когато веднъж седмично от магазина пращаха едно момче на колело, за да донесе другите ми поръчки, аз го посрещах на алеята и занасях кошницата с провизии в къщата сама. Реших, че ще бъде разумна предпазна мярка от време на време някой да вижда и другата близначка. Веднъж, когато Аделин изглеждаше сравнително спокойна, й дадох една монета и я пратих да посрещне момчето с колелото.

— Днес беше другата — представях си как ще разказва, когато се върне в магазина. — Онази, лудата.

Чудех се какво ли щеше да си помисли докторът, ако описанието на момчето стигнеше до ушите му, но скоро стана невъзможно да използвам Аделин по този начин. Бременността на Емелин въздейства на близначката й много странно: за пръв път в, живота си Аделин проявяваше някакъв апетит. От съществото, което винаги е била — една торба кокали, тя се позакръгли, тялото й се наля и гърдите й се заоблиха. Понякога при полумрак и под определен ъгъл имаше моменти, когато дори аз не можех да ги различа. Така че от време на време в сряда сутрин трябваше да се маскирам като Аделин. Разрошвах косата си, покривах ръцете и ноктите си с мръсотия, поставях върху лицето си маска на раздразнение и отивах на пътеката да посрещна момчето с колелото. Гледайки как бързо се носех по чакълестата алея, за да го посрещна, той би трябвало да си мисли, че идва другата. Можех да видя как пръстите му стискат нервно дръжката на колелото. Оглеждайки ме изпод вежди, момчето ми подаваше кошницата, сетне прибираше бакшиша си и беше предоволен да си тръгне. Следващата седмица пак го посрещнах, но този път като мен самата и в усмивката му се забелязваше нотка на облекчение.

Криенето на бременността не бе трудно. Но през тези месеци аз се тревожех повече за самото раждане. Знаех каква опасност може да бъде то. Майката на Изабел не бе оживяла след второто си бебе и аз не можех да прогоня тази мисъл от главата си. Това, че Емелин щеше да страда, че животът й щеше да бъде изложен на опасност — за мен бе немислимо. От друга страна, докторът не беше наш приятел и аз не го исках в къщата. Той бе видял Изабел и я бе отвел оттук. Това не биваше да се случи с Емелин. Той бе разделил Емелин и Аделин. Това не можеше да се случи на Емелин и мен. Освен това как можеше да дойде, без да възникнат усложнения? И въпреки че бе убеден (макар че не разбираше как е станало това), че момичето в мъглата бе счупило черупката на нямата парцалена кукла Аделин (онази Аделин, която някога бе прекарала няколко месеца в неговия дом) и бе излязло от нея, ако неочаквано осъзнаеше, че в Ейнджълфийлд Хаус живеят не две, а три момичета, той щеше да разбере истината. За една-единствена визита — докато траеше самото раждане, бих могла да заключа Аделин в старото детско крило и да го излъжем. Но след като се разчуеше, че в къщата има бебе, посещенията нямаше да имат край. Нямаше да бъде възможно тайната да бъде опазена.

Много добре осъзнавах деликатността на моето положение. Знаех, че принадлежа на тази къща; знаех, че тук ми е мястото. Нямах друг дом, освен Ейнджълфийлд, нямах друг живот, освен този, въпреки че не си правех илюзии за това, колко нищожни щяха да бъдат твърденията ми в очите на другите. Какви приятели имах? Никакви. Не можех да очаквам докторът да говори в моя полза и макар че господин Ломакс беше любезен с мен сега, след като узнаеше, че през цялото време съм се преструвала на Аделин, отношението му без съмнение щеше да се промени. Привързаността на Емелин към мен и моята към нея нямаше да струват нищо.

Самата Емелин, невежа и невъзмутима, остави дните на своето затворничество да минат безпроблемно. За мен времето премина в агонията на нерешителността. Как да я опазя? Как да опазя самата себе си? Всеки ден отхвърлях решение след решение. През първите месеци бях сигурна, че решението ще дойде само, когато му дойде времето. Нима не бях решила всички други проблеми въпреки всичко? Тогава този също щеше да се уреди. Но моментът наближаваше и проблемът ставаше все по-належащ, а аз не бях стигнала по-близо до решението му. Лутах се. В един миг грабвах палтото си, за да отида до къщата на доктора и да му призная всичко, в следващия ме връхлиташе противната мисъл, че ако го направя, ще се разкрия, а разкриването щеше да доведе единствено и само до изгонването ми. Утре, казвах си, като оставях палтото на закачалката. Ще измисля нещо утре.

И тогава стана прекалено късно.

Една нощ се събудих от вик. Емелин!

Но не беше Емелин, която се сърдеше и дишаше тежко; ръмжеше като някое животно и се потеше; очите й бяха изпъкнали и тя бе оголила зъбите си, но не викаше. Тя преглъщаше болката и я превръщаше в сила вътре в себе си. Викът, който ме събуди, и всички следващи викове, които продължиха да се носят из цялата къща чак до сутринта, не бяха нейни, а на Аделин. И тя не млъкна, докато не се роди бебето на Емелин — момченце.

Денят беше седми януари.

Емелин заспа, усмихваше се в съня си.

Аз изкъпах бебето. То отвори очи, изненадано от допира на топлата вода.

Слънцето изгря.

Времето бе настъпило и си бе отишло, а аз не бях взела никакво решение. Но ние все още бяхме тук, от другата страна на бедствието, и слава Богу, бяхме живи.

Моят живот можеше да продължи.

Пожарът

Мис Уинтър, изглежда, усети появата на Джудит, защото когато икономката надникна в стаята, ни намери да седим в мълчание. Тя носеше на табла какао за мен и предложи да ме смени, ако искам да поспя. Аз поклатих глава.

— Добре съм, благодаря.

Мис Уинтър също отказа, когато Джудит й напомни, че може да вземе повече от белите таблетки, ако се нуждае от тях. Джудит си отиде, а мис Уинтър отново затвори очите си.

— Как е вълкът? — попитах.

— Свит в ъгъла и спокоен — отговори ми тя. — Защо да не е? Сигурен е в победата си. Така че доволно може да изчака благоприятния за него момент. Знае, че няма да вдигам шум. Договорили сме се за условията.

— Какви условия?

— Той ще ме остави да довърша историята, а след това аз ще го оставя той да ме довърши.

И тя ми разказа историята за пожара, докато вълкът броеше думите й.

Преди бебето да се появи, не мислех много-много за него. Бях обмислила практическите трудности от това да криеш едно бебе в къщата и имах план за бъдещето. Ако успеехме за известно време да го запазим в тайна, смятах по-късно да разкрия появата му пред света. Въпреки че без съмнение за него щеше да се говори какво ли не, то можеше да бъде представено като сираче на някой далечен роднина на семейството, а ако хората се чудят кои точно са родителите му, те бяха свободни да мислят каквото си щат. Не можеха да направят нищо, с което да ни накарат да разкрием истината. Когато правех тези планове, си представях бебето като трудност, която трябва да бъде преодоляна. Не вземах пред вид факта, че то бе от моята плът и кръв. Не очаквах, че ще го обичам.

То бе на Емелин и това бе достатъчна причина. То бе на Амброус. Това бе въпрос, върху който не се замислях много. Но то също така беше и мое. Удивлявах се на седефената му кожа, на розовите му устица, на некоординираните движения на мъничките му ръчички. Бях погълната от свирепостта на желанието си да го защитавам: исках да го защитавам заради Емелин, да защитавам нея заради него, да защитавам двамата заради себе си. Като ги гледах — бебето и Емелин, не можех да откъсна очите си. Те бяха прекрасни. Единственото ми желание бе да ги запазя живи и здрави. Да ги съхраня. А съвсем скоро разбрах, че те наистина се нуждаеха от някой, който да ги опази.

Защото Аделин ревнуваше от бебето. Ревността й беше много по-силна, отколкото към Хестър, дори по-голяма и от ревността към мен. Това трябваше да се очаква: Емелин харесваше Хестър, обичаше мен, но тези чувства не можеха да се сравняват с чувството й към Аделин. Но бебето… Ах, при бебето нещата бяха съвсем различни. Бебето узурпира всичко.

Не би трябвало да бъда изненадана от степента на омразата, която се породи у Аделин. Знаех колко ужасен може да бъде гневът й, бях свидетелка на яростта и насилието й. Все пак в деня, в който за пръв път разбрах докъде може да стигне, почти не можах да повярвам. Минавах покрай стаята на Емелин и тихичко бутнах вратата, за да видя дали тя спи. И открих, че вътре е Аделин, наведена над люлката край леглото. Нещо в позата й ме разтревожи. Чувайки стъпките ми, тя се стресна, обърна се и профуча покрай мен като дива котка. В ръката си държеше малка възглавничка.

Изтичах до креватчето. Бебето спеше, ръчичката му бе свита под ухото, дишаше леко, нежно, бебешки.

Беше живо!

До следващия път.

Започнах да следя и да шпионирам Аделин. Моите дни и опитът ми от времето на следене и криене из къщата отново ми бяха от полза, докато я наблюдавах, скрита зад завеси и тисови дървета. В действията й нямаше последователност; тя влизаше и излизаше ту навън, ту вътре, без да обръща внимание кой час на деня е и какво е времето, като се занимаваше с безсмислени, повтарящи се действия. Подчиняваше се на нещо, което й диктуваше мозъкът и което бе извън моето разбиране. Но едно повтарящо се действие привлече особено вниманието ми. Веднъж, два, три пъти на ден Аделин отиваше до пристройката за коли и всеки път излизаше от нея, носейки със себе си тенекиена кутия с бензин. Занасяше кутията в дневната, в библиотеката или в градината. След това сякаш изгубваше интерес. Аделин знаеше какво върши, но го правеше разсеяно, унесено, някак си в полузабрава. Когато не ме виждаше, аз изнасях кутиите. Как ли си обясняваше тя изчезването им? Сигурно си е мислела, че те проявяват някаква враждебност към нея, че имат крачета и могат да се движат, и затова я избягват. Или може би е приемала спомена си, че ги е донесла, като сън или план, който трябва да реализира. Каквито и да бяха причините, тя, изглежда, не се разтревожи, че не ги намира там, където ги бе оставила. Но въпреки своеволието на тенекиените кутии с бензин, тя продължи да ги носи и да ги крие на различни места из къщата.

Имах чувството, че прекарвам половината от деня си във връщане на тенекиени кутии в пристройката за коли. Но един ден, понеже не исках да оставя без защита Емелин и бебето, които бяха заспали, оставих една кутия в библиотеката. На най-горния рафт, така че да не се вижда, зад книгите. И тогава ми дойде наум, че може би това бе по-подходящото място. Защото, като ги връщах обратно в пристройката, всъщност осигурявах продължението на това действие до безкрайност. Една истинска панаирджийска въртележка. Ако обаче ги извадех от обращение, може би щях да сложа край на тази безсмислица.

Да я следя непрекъснато ме изморяваше, и още как! Но тя никога не се умори. Луд умора няма. Стигаше й съвсем малко сън, за да се възстанови. Можеше да е на крака във всеки час от денонощието. А на мен ми се спеше. Една вечер Емелин си легна рано. Бебето беше в кошарката си в нейната стая. Имаше колики и плака през целия ден, но сега сигурно се чувстваше по-добре и спеше.

Аз дръпнах завесите.

Беше време да отида и да проверя какво прави Аделин. Бях уморена вечно да бъда нащрек. Да гледам Емелин и детето й, докато спяха, да наблюдавам Аделин, когато са будни — почти не ми оставаше време за сън. Колко спокойно беше в тази стая! Дишането на Емелин ме успокояваше, както и дишането на бебето. Спомням си как се вслушвах, опиянена от хармонията, царяща помежду им. Мислех си колко прекрасно и спокойно е с тях, мислех си за начина, по който бих могла да опиша тази картина. Това бе единственото ми забавление — да обличам в думи неща, които съм видяла и чула.

Мислех си, че трябва да опиша как тяхното дишане проникна в мен, отне дъха ми, сякаш всички бяхме част от едно и също цяло — аз, Емелин и нашето бебе. Ние тримата дишахме като един човек. Тази идея ме покори и аз почувствах как се унасям заедно с тях в сън.

Нещо ме събуди. Бях постоянно нащрек като котка и будна, преди дори да отворя очите си. Не се помръднах, запазих дишането си равно и наблюдавах Аделин през миглите си.

Тя се наведе над креватчето, вдигна бебето и тръгна да излиза от стаята. Можех да извикам и да я спра. Но не го направих. Ако извиках, щеше да отложи плана си, а като я оставех, щях да открия какво възнамерява да прави и да я спра веднъж и завинаги. Бебето се размърда в ръцете й. Щеше да се събуди. То не обичаше да бъде в други ръце, освен в ръцете на майка си и никога не бе вземано от Аделин.

Последвах я надолу по стълбите до библиотеката и надникнах през вратата, която тя остави открехната. Бебето бе оставено върху бюрото, близо до купчина книги, които никога не се връщаха по полиците, защото аз ги препрочитах доста често. До тяхното спретнато купче забелязах движение в одеялцето, с което бе повито. Чух приглушеното му мъркане. Беше се събудило.

Аделин бе коленичила пред камината. Тя взе въглища от кофата, цепеници от коша до огнището и ги сложи напосоки в камината. Не знаеше как се подрежда правилно огън. Мисус ме бе научила как да подреждам хартия, подпалки, въглища и съчки. Когато Аделин кладеше огъня, всичко бе нахвърляно и рядко се случваше той да се разгори.

В един миг осъзнах онова, което възнамеряваше да направи, и направо се ужасих.

Но тя нямаше да успее, нали? В пепелта се таеше само слаба сянка от топлинка, която не бе достатъчна да разпали въглищата и съчките, а аз никога не оставях подпалки и кибрит наоколо. Това, което правеше Аделин в момента, беше лудост; този огън никога нямаше да се разпали, знаех го. Но не бих могла да бъда сигурна. При нея човек никога не можеше да бъде сигурен. Желанието й за пламъци бе единствената искра, от която се нуждаеше, и тя бе достатъчна. Всичко, което трябваше да направи, бе да погледне нещо, и то щеше да се запали. Подпалваческата магия, която притежаваше, бе толкова могъща, че можеше да запали огън и във водата, ако го искаше достатъчно силно.

Наблюдавах с ужас как поставя бебето върху въглищата, то все още бе завито с одеялцето.

Сетне Аделин се огледа из стаята. Какво търсеше?

Тя се отправи към вратата и я отвори, а аз отскочих назад в сенките. Но тя не ме забеляза. Търсеше нещо. Зави по коридора под стълбите и изчезна.

Изтичах до камината и вдигнах бебето от кладата. Завих бързо одеялцето около наядена от молци голяма възглавница, която взех от лежанката и я сложих върху въглищата на негово място, но нямах време да избягам. Чух стъпки по каменните плочи, чух шум, създаден от стърженето на тенекиена кутия за бензин по каменните плочи на пода и вратата се отвори точно когато успях да се скрия в една от нишите на библиотеката.

„Шъъът, тихо, само не плачи, моля те“ — молех се на бебето и го притисках съвсем близо до тялото си, така че да не му липсва топлината на завивката.

Аделин се върна при камината и с наведена на една страна глава оглеждаше кладата. Какво не беше наред? Дали бе забелязала някаква промяна? Очевидно не. Тя се огледа из стаята. Какво бе онова, което търсеше?

Бебето се размърда, замята ръчички, зарита с крачета и изпъна телцето си, което бе предвестник на плач. Аз го залюлях, като го притиснах към рамото си, чувствах дишането му във врата си. „Не плачи. Моля те, не плачи!“

То се успокои отново и аз се огледах.

Моите книги. На бюрото. Онези, покрай които не можех да мина, без да ги отворя заради удоволствието от няколкото прочетени думи — като едно бързо „здравей“. Беше нелепо и неуместно да ги видя в ръцете й. Аделин и книги? Глупости! Дори когато отвори корицата, си помислих за един дълъг, особен миг, че го прави, защото смята да чете…

Тя започна да къса страниците. Разпръсна ги върху бюрото, някои паднаха на пода. Когато свърши с късането, сграбчи пълна шепа от тях и ги сви на топки. Беше като вихрушка. Моите малки красиви книги неочаквано се превърнаха в планина от хартия. Като си помисли само човек колко много хартия има в една книга! Исках да викам, но какво? Всички думи, всички прекрасни думи бяха откъснати и смачкани, а аз стоях онемяла и не смеех да помръдна.

Тя взе наръч от хартиените топки и ги постави върху бялото одеялце в камината. Наблюдавах я как се върна три пъти до бюрото и обратно до камината с ръце, пълни с хартия, докато огнището бе напълнено със скъсаните страници от книги. „Джейн Еър“, „Брулени хълмове“, „Жената в бяло“… Топчета хартия се катурваха от върха на пирамидата, някои се търкаляха по килима, стигайки до онези, които тя бе изтървала по пътя си.

Едно стигна и спря до крака ми и аз мълчаливо се наведох, за да го взема.

О, колко жестоко бе усещането от смачканата хартия; думите бяха отнесени, летящи във всички посоки, безсмислени. Сърцето ми бе разбито.

В мен се надигна гняв, той ме понесе като парче отломък от корабокрушение, не бях способна нито да виждам, нито да дишам. Гневът ревеше като океан в главата ми. Може би трябваше да извикам, да скоча като луда от скривалището си и да я блъсна, но в ръцете ми бе съкровището на Емелин. Така че стоях и гледах, трепереща и виеща мълчаливо, докато сестра й унищожаваше моето съкровище.

Най-накрая Аделин, изглежда, бе доволна от кладата. Макар че откъдето и да го погледнеше човек, планината в огнището беше дело на луд човек. Самата тя беше лудост. „Всичко е с краката нагоре — би казала Мисус, — никога няма да се разпали. Хартията трябва да се сложи в основата.“ Но дори да я бе направила правилно, пак нямаше да има значение. Тя не можеше да я запали: нямаше кибрит. А пък ако бе успяла да се снабди с кибрит, пак нямаше да постигне целта си, защото момчето, бебчето, нейната жертва, беше в моите ръце. И най-голямата лудост от всичко: да предположим, че не бях тук, за да я спра? Да предположим, че не бях спасила детето и че тя го изгореше живо? Как изобщо е могла да си представи, че унищожавайки детето на сестра си, щеше да я върне за себе си?

Това беше дело на една луда жена.

В ръцете ми бебето се размърда и отвори уста да реве. Господи, ами сега? Какво да направя?

Зад гърба на Аделин аз се измъкнах тихичко и изтичах в кухнята.

Трябваше да занеса бебето на някое сигурно, безопасно място и след това да се върна, за да се справя с Аделин. Мозъкът ми работеше бързо, отхвърляйки план след план. Емелин никога повече няма да обича сестра си, когато разбере какво се бе опитала да направи. Ще останем само тя и аз. Ще кажем на полицията, че Аделин е убила Джон-да-диг и те ще я отведат. Не! Ще я заплашим, че ако не напусне Ейнджълфийлд, ще кажем на полицията… Не!

И тогава най-неочаквано открих какво трябваше да направим — ние щяхме да напуснем Ейнджълфийлд. Да, точно така! Емелин и аз щяхме да си отидем с бебето и да започнем нов живот. Без Аделин, без Ейнджълфийлд, но двете заедно.

Изглеждаше толкова просто, че се зачудих защо не бях се сетила за това по-рано.

На кухненската врата висеше торбата на Амброус за фазани. Разкопчах токите й, разстлах я на масата и завих бебето в нейните гънки. С бъдещето, което светеше така ярко пред мен, че изглеждаше по-реално и от настоящето, пъхнах страницата от „Джейн Еър“ в торбата, както и една лъжица, която бе на масата. Щяхме да имаме нужда от нея по пътя към нашия нов живот.

Сега накъде? Някъде далеч от тази къща, някъде, където никой нямаше да го нарани, където щеше да бъде на топло за няколкото минути, които щяха да ми трябват, за да се върна, да събудя Емелин и да я убедя да ме последва…

Не в гаража. Аделин понякога ходеше там. В църквата! Това бе място, където тя никога не ходеше.

Изтичах по алеята, през покритата порта на църковния двор и право в църквата. На предните пейки имаше малки възглавнички за коленичене. Подредих ги като легло и сложих бебето върху тях в неговата брезентова торба.

А сега, обратно в къщата.

Почти съм стигнала там, когато бъдещето ми се сгромолясва. Във въздуха летят парчета стъкла, един разбит прозорец, после друг, и една зловеща, жива светлина, която шари из библиотеката. Празната рамка на прозореца ми показва течен огън, който се разпространява в стаята, а кутиите с бензин избухват от топлината. И две фигури.

Емелин!

Тичам. Миризмата на пожар стига до ноздрите ми дори в коридора, макар че каменният под и стените са студени и огънят не е стигнал дотук. Но пред вратата на библиотеката спирам. Езиците на огъня се гонят и преследват нагоре по завесите, лавиците с книги са обгърнати в пламъци; камината се е превърнала в самия ад. За миг сред всичкия шум и горещина спирам като закована. Удивена съм. Защото Емелин, спокойната, хрисима, покорна Емелин, отговаря на удара с удар, на ритника с ритник, на ухапването с ухапване. Никога преди тя не е отвръщала на сестра си, но сега го прави. Заради детето си.

Около тях и над главите им избухват светлини като фойерверки, тъй като скритите от мен кутии с бензин експлодират, а огънят сякаш вали в стаята като дъжд.

Отварям уста, за да извикам на Емелин, че бебето е в безопасност, но първия дъх, който поглъщам, е изгарящ и аз се задавям.

Прескачам огъня, заобикалям го, избягвам пламъците, които се протягат към дрехите ми. Когато стигам до сестрите, не мога да ги видя, но въпреки че съм заслепена, посягам през дима. Докосването ми ги стряска и те мигновено се разделят. В един миг виждам Емелин, виждам я съвсем ясно и тя също ме вижда. Хващам ръката й и я дърпам през пламъците, през пожара, и ние достигаме вратата. Но когато осъзнава какво правя — че я извеждам навън, на безопасно място, тя спира. Дърпам я.

— Той е спасен! — думите излизат като грачене от устата ми, но са достатъчно ясни.

Защо не ме разбира? Опитвам отново.

— Бебето! Спасих го! То е в безопасност. Ела!

Дали ме чу? Със сигурност ме чу. Необяснимо защо се съпротивлява на дърпането ми и ръката й се изплъзва от моята. Къде е тя? Не виждам нищо, само тъмнина.

Препъвам се към пламъците, сблъсквам се с нея, сграбчвам я и я дърпам.

Тя не иска да остане с мен и отново се връща в стаята.

Но защо?

Защото е свързана със сестра си.

Защото тази връзка е неразривна, на живот и смърт.

Ослепяла и с горящи дробове, аз я следвам в дима. Ще разруша тази връзка!

Със затворени очи срещу горещината се хвърлям в библиотеката с ръце, протегнати пред мен. Търся я. Когато ръцете ми я намират в дима, не й позволявам да се откъсне. Няма да позволя Емелин да умре. Ще я спася. И въпреки съпротивата й я влача яростно към вратата и навън.

Вратата е направена от дъб. Тежка е. Няма да изгори лесно. Блъскам я да се затвори зад нас и секретната брава се заключва.

Зад мен Емелин се връща, за да я отвори. Има нещо по-силно от огъня, което я тегли към стаята.

Ключът, който стои в ключалката, неизползван от времето на Хестър, се е нагорещил. Когато го завъртам, той изгаря дланта ми. Нищо не ме рани през тази нощ, но ключът изгори ръката ми и мога да подуша обгорената си плът. Емелин също посяга да хване ключа и да отвори вратата. Металът изгаря и нея и докато се съвземе от шока, аз дръпвам ръката й.

Страшен вик проехтява и напълва главата ми. Човешки ли е? Или е звукът на самия пожар? Дори не знам откъде идва — дали от библиотеката или отвън? Той започва като гърлен вой, набира височина и като се извисява, достига пронизителен връх на интензитета си. И когато си мисля, че това трябва да е краят му, продължава — невъзможно нисък, невъзможно дълъг, един безкраен звук, който изпълва света, поглъща го и го задържа в себе си. След това звукът изчезва и остава само ревът на бушуващия пожар.

Навън. Вали. Тревата е подгизнала и мокра. Свличаме се на земята; търкаляме се върху мократа трева, за да навлажним димящите си дрехи и коси. Чувствам студената влага върху наранената си кожа. Лежим по гръб и си почиваме, притиснати към земята. Отварям уста и пия дъжд. Той пада върху лицето ми, охлажда очите ми и аз отново мога да виждам. Никога преди не съм виждала такова небе — тъмносиньо, индигово, с бързо движещи се нарисувани бели облачета. Дъждът пада отгоре като сребърни остриета, а сред него избухва и пада една китка, едно ветрило от яркооранжеви искри откъм къщата, като фонтан от огън. Мълния раздира небето на две, сетне отново и отново.

Бебето. Трябва да й кажа за бебето. Тя ще бъде щастлива, че съм го спасила. Това ще оправи нещата.

Обръщам се към нея и отварям уста, за да проговоря. Лицето й… О, Боже, лицето й!

Нейното бедно, красиво лице е черно и червено, цялото в сажди, кръв и огън.

Очите й — нейните зелени очи са невиждащи, неразбиращи, пусти.

Гледам лицето й и не мога да намеря моята любима в него.

— Емелин? — шепна. — Емелин?

Тя не ми отговаря.

Чувствам, че сърцето ми спира. Какво съм направила? Нима съм спасила…? Възможно ли е…? Не мога да понеса тази мисъл.

Не мога да понеса да узная истината. Но не мога да понеса и да не я узная.

— Аделин? Ти ли си? — гласът ми е като счупен.

Но тя — тази личност, този някой, тази или другата, това „може би да“ или „може би не“, тази скъпа моя любима, това чудовище, тази, която не зная коя е — тя не ми отговаря.

Идват хора. Тичат по алеята, гласовете им викат настойчиво и уплашено в нощта.

Надигам се, готова да скоча и да избягам нанякъде. Вървя ниско приведена, крия се. Те стигат до момичето на тревата и когато съм сигурна, че са я намерили, ги оставям. В църквата мятам торбата на рамото си, хващам бебето, притискам го до себе си и тръгвам. В гората е тихо. Дъждът, омекотен и забавен от навеса от листа, пада меко върху младата гора. Детето хленчи, после заспива. Краката ми ме завеждат до една малка къщичка в другия край на гората. Знам тази къщичка. Виждала съм я много пъти през годините, когато се скитах наоколо. Тук живее една жена, сама. Виждала съм я през прозореца да плете или да пече сладкиши и винаги съм си мислела, че изглежда добра и мила, а когато по-късно четях за добрите баби и кръстниците от приказките, си представях, че имат нейното лице.

Занесох бебето при нея. Погледнах през прозореца, както правех преди. Видях я на обичайното й място край камината, с плетка в ръка. Замислена и тиха. Разплиташе изплетеното. Просто си седеше там — извади куките и започна да дърпа бримките, а куките стояха върху масата до нея. На прага имаше едно сухо място за бебето. Аз го оставих и изчаках зад едно дърво.

Жената отвори вратата. Взе бебето. Когато видях изражението на лицето й, разбрах, че при нея то ще бъде в безопасност. Тя се огледа наоколо. Погледна и в моя посока. Сякаш бе видяла нещо. Дали не бях размърдала листата, издавайки присъствието си? През ума ми мина мисълта да пристъпя напред, да се покажа. Тя сигурно можеше да ми бъде приятел. Поколебах се и вятърът смени посоката си. Помирисах пожара в същия миг, в който го подуши и жената. Тя се обърна, погледна небето, ахна тежко при вида на дима, който се издигаше над мястото, където трябваше да бъде Ейнджълфийлд Хаус. И тогава върху лицето й се изписа изненада. Тя вдигна бебето до носа си и го помириса. По него също имаше мирис на дим, пренесен от моите дрехи. Още един поглед по посока на дима и жената влезе уверено в къщата си и затвори вратата.

Аз съм сама.

Нямам име.

Нямам дом.

Нямам семейство.

Аз съм никой.

Аз съм нищо. Вече няма къде да отида.

Няма никой, на когото да принадлежа. Няма никой, който да ми принадлежи.

Гледам изгорялата си длан, но не мога да почувствам болка.

Какво съм аз? Дали изобщо съм жива?

Бих могла да отида навсякъде, но се връщам обратно в Ейнджълфийлд. Това е единственото място, което познавам.

Появявам се откъм гората и приближавам към мястото на действие. Има една пожарна кола. Селяните с техните кофи и ведра стоят отзад, заслепени, изумени, с почернели лица, и гледат как професионалистите се борят с огъня. Жени, хипнотизирани от дима, издигащ се към черното небе. Линейка. Доктор Модели е коленичил пред една фигура на тревата. Никой не ме вижда.

Стоя невидима в края на цялата тази неразбория. Вероятно наистина съм нищо. Вероятно никой не може да ме види. Вероятно съм умряла в пожара, но все още не съм го осъзнала. Вероятно най-накрая съм онова, което винаги съм била — дух.

Тогава една от жените поглежда в моята посока.

— Вижте! — вика тя и сочи с пръст. — Тя е там! — и хората се обръщат. Гледат ме. Една от жените тича, за да каже на пожарникарите. Те се обръщат и ме поглеждат.

— Слава Богу! — казва някой.

Отварям уста, за да кажа… всъщност не знам какво. И не казвам нищо. Просто стоя, опитвайки се да оформя думи с устните си, но нямам глас, нито думи.

— Не се мъчи да говориш — сега до мен стои доктор Модели.

Гледам момичето на поляната.

— Тя ще оживее — казва докторът.

Поглеждам къщата.

Пламъците. Моите книги. Не мисля, че мога да го понеса. Спомням си страницата от „Джейн Еър“, топката от думи, която спасих от кладата. Оставих я зад себе си заедно с бебето.

Започвам да плача.

— Тя е в шок — казва докторът на една от жените. — Стоплете я и останете с нея, докато занесем сестра й в линейката.

Жената идва при мен, кудкудякайки своята загриженост. Тя сваля палтото си и ме завива нежно с него, сякаш облича бебе, като продължава да мърмори.

— Не се тревожи, ще се оправиш, и сестра ти ще се оправи, о, бедното ми дете.

Те вдигат момичето от тревата и го слагат върху носилка в линейката. Сетне помагат и на мен. Настаняват ме да седна срещу нея. Карат ни в болницата.

Тя гледа втренчено в пространството. Очите й са отворени, празни. След първия миг не я поглеждам. Мъжът в линейката се навежда над нея, за да се увери, че диша, а после се обръща към мен.

— Я сега да видим тази ръка.

Хванала съм дясната си ръка с лявата, без да осъзнавам болката в мозъка си, но тялото ми издава тайната.

Той взема ръката ми и аз му позволявам да разтвори пръстите ми. Дълбоко в дланта ми се е отпечатал изгорен белег. Ключът.

— Това ще го излекуваме, ще зарасне — казва ми мъжът. — Не се безпокой. Ти коя си? Аделин или Емелин?

Той посочва с ръка към другата.

— Това Емелин ли е?

Не мога да отговоря, не мога да чувствам, не мога да се движа.

— Не се безпокой — повтаря мъжът. — Всяко нещо, когато му дойде времето.

Мъжът се отказва да контактува с мен. Мърмори тихичко на себе си.

— Все пак ще трябва да ви наричам някак си. Аделин или Емелин, Емелин или Аделин. Петдесет на петдесет, нали? Всичко ще се изясни, като ви изкъпем.

Болницата. Вратите на линейката се отварят. Шум, врява и суетня. Гласове, които говорят бързо. Носилката, вдигната и поставена на количка, и подкарана с бясна скорост. Инвалидна количка. Нечии ръце върху раменете ми.

— Седни, скъпа — количката тръгва. Зад гърба ми един глас казва: — Не се тревожи, дете. Ще се погрижим за теб и сестра ти. Вече си в безопасност, Аделин.

Мис Уинтър заспа.

Видях нежната отпуснатост на отворената й уста, кичурите разчорлена коса, които стърчаха и не лягаха по скалпа й. В съня си тя изглеждаше стара, много, много стара и същевременно много млада. Всеки неин дъх караше завивката да се повдига и отпуска върху крехкото й тяло, а при потъването й поръбеният край на одеялото докосваше брадичката й. Тя, изглежда, не усещаше нищо, но въпреки това се наведох, за да прегъна края и да погаля косата й.

Не се размърда. Наистина ли бе заспала, зачудих се аз, или вече бе изпаднала в безсъзнание?

Не мога да кажа колко дълго я наблюдавах. Имаше часовник, но движението на стрелките му бе толкова незабележимо, колкото е вълнението по повърхността на море, нарисувано върху карта. От време на време ме заливаха вълна след вълна, докато седях със затворени очи, без да спя, но с бдителността на майка, която следи дишането на детето си.

Не знам какво да кажа за следващото нещо, което се случи. Трудно ми е. Възможно ли е да съм халюцинирала в умората си? Дали съм заспала и сънувала? Или мис Уинтър наистина бе проговорила за последен път?

„Ще предам съобщението на сестра ти.“

Отворих стреснато очи, но нейните бяха затворени. Тя изглеждаше дълбоко заспала, както и преди.

Не видях кога е дошъл вълкът. Не го чух. Случи се само това: малко преди зазоряване се събудих от тишина и осъзнах, че единственото дишане, което се чуваше в стаята, беше моето собствено.