Тринайсетата приказка

Снегът

Мис Уинтър умря, а снегът продължи да вали.

Джудит влезе и постоя малко с мен до прозореца. Гледахме свръхестествената осветеност на нощното небе. После, когато светлината ни подсказа, че е настъпило утрото, тя ме изпрати да си легна.

Събудих се чак към края на следобеда.

Снегът, който вече бе умъртвил телефона, сега стигаше до прозореца и бе затрупал вратата до половината. Той ни разделяше от останалия свят толкова успешно, колкото и затворът. Мис Уинтър се беше измъкнала; жената, която Джудит наричаше Емелин и която аз избягвах да назова, също. Останалите — Джудит, Морис и аз, бяхме хванати в капан.

Котаракът беше неспокоен. Сигурно снегът го плашеше, той не хареса тази промяна във вида на неговата вселена. Прескачаше от един прозорец на друг в търсене на своя загубен свят и мяукаше настойчиво към Джудит, Морис и мен, сякаш възстановяването му беше в нашите ръце. За него загубата на господарката му имаше по-малко значение и ако изобщо я бе забелязал, тя въобще не беше го разстроила.

Снегът ни блокира в един страничен коловоз на времето, в едно разклонение на четвъртото измерение и ние всички намерихме свой начин да го издържим. Джудит, необезпокоявана и невъзмутима, направи зеленчукова супа, почисти кухненските шкафове и след като приключи, си направи маникюр и маска на лицето. Морис, ядосан от затвора и принудителното бездействие, редеше безкрайни пасианси, но трябваше да пие чая си черен, без мляко, затова Джудит игра на думи с него, за да го разсее от горчилката.

Колкото до мен, аз прекарах два дни в писане на последните си бележки, но когато и това беше свършено, установих, че не мога да седна да чета. Дори Шерлок Холмс не можеше да стигне до мен в затрупаната от сняг провинция. Прекарах един час сама в стаята в изследване на меланхолията си, опитвайки се да дам име на онова, което мислех, че е нов елемент в нея. Осъзнах, че мис Уинтър ми липсва. След това отидох в кухнята, за да потърся човешка компания. Морис се зарадва да играе на карти с мен, въпреки че аз знаех само детски игри. После, докато ноктите на Джудит съхнеха, направих какао и чай без мляко, а след това тя лакира и моите нокти.

Така ние тримата и котаракът прекарахме дните, затворени с нашите мъртви и със старата година, която, изглежда, щеше да се проточи до края на времето.

На петия ден позволих да бъда потопена и удавена в безкрайна скръб.

Аз измих чиниите, а Морис ги изсуши, докато Джудит играеше солитер на масата. Всички бяхме доволни от тази промяна. Когато свърших работата си, напуснах компанията им и отидох в гостната. Прозорецът гледаше към онази част на градината, която бе на завет под къщата. Тук снегът не бе натрупал толкова високо. Отворих го и прекрачих в белотата на снега. Цялата скръб, която бях държала на почетно разстояние от години посредством книги, по-точно цели шкафове с книги, сега стигна до мен. Отпуснах се на една пейка, скрита на завет под високия плет от тисови дървета, и се отдадох на скръбта си — толкова огромна, дълбока и безгранична като самия сняг наоколо и точно като него толкова непокварена, чиста и неопетнена. Плаках за мис Уинтър, за нейния призрак, за Аделин и Емелин. Плаках за моята сестра, за майка ми и за баща ми. Най-много и най-силно плаках за себе си. Скръбта ми бе скръбта на бебето, разделено жестоко от другата си половина; на детето, надвесено над една стара тенекиена кутия, сблъскващо се с неочаквано и шокиращо откритие в няколко парчета хартия; на зрялата жена, седяща и ридаеща на една пейка в халюциногенната светлина и тишина на снега. Когато дойдох на себе си, до мен седеше доктор Клифтън. Той ме прегърна.

— Знам — каза тихо той. — Знам.

Не знаеше, разбира се. Откъде можеше да знае. Нищо не знаеше. Но все пак го каза и аз бях доволна да го чуя. Защото знаех какво има предвид. Всички ние носим нашите скърби и болки. И въпреки че точните им очертания, тежестта и размерите им са различни за всеки, цветът на скръбта е еднакъв за всички нас.

— Знам — каза той, защото беше човек и освен това в известен смисъл наистина знаеше.

Докторът ме заведе вътре на топло.

— О, скъпа — прошепна Джудит. — Да ти донеса ли какао?

— С глътка бренди в него — казах.

Морис дръпна един стол, за да седна, и започна да разпалва огъня.

Пиех бавно какаото. Имаше и мляко: докторът го бе донесъл, когато бе успял да стигне до нас с трактора на един фермер.

Джудит ме зави с шал, сетне започна да бели картофи за вечеря. Тя, Морис и докторът си разменяха най-обикновени реплики — какво ще вечеряме, дали снегът вече е намалял, колко време ще мине, преди да поправят телефонната линия. И с това те се опитваха да започнат отново трудния процес да се живее, след като смъртта ни бе спряла в своите коловози.

Слушах гласовете им, а след известно време и аз се присъединих към тях.

Честит рожден ден

Отидох си вкъщи.

В книжарницата.

— Мис Уинтър умря — казах на баща ми.

— А ти? Как си ти? — попита ме той.

— Жива.

Той се усмихна.

— Разкажи ми за мама — помолих го. — Защо е в това състояние?

И той ми разказа.

— Когато вие се родихте, тя беше много зле. Преди да ви разделят, дори не беше ви видяла. Никога не видя сестра ти. Направо умираше. Когато се оправи, вече ви бяха оперирали, а сестра ти…

— Сестра ми бе умряла.

— Да. Никой не знаеше какво ще стане с теб. Сновях от нейното легло до твоето… Мислех, че ще загубя и трите ви. Молех се на всеки Бог, за който някога бях чувал да се говори, да ви спаси. И молитвите ми бяха чути. Отчасти. Ти оживя. Майка ти не успя да се възстанови напълно.

Имаше още едно нещо, което трябваше да зная.

— Защо не ми казахте? За това, че съм имала близначка?

Лицето, което се обърна към мен, беше неутешимо и опустошено. Той преглътна трудно и когато заговори, гласът му беше дрезгав.

— Историята за твоето раждане е тъжна. Майка ти сметна, че е прекалено тежко за едно дете да я понесе. Аз бих я носил вместо теб, Маргарет, стига да можех. Бих направил всичко, за да те пощадя.

Седяхме в мълчание. Мислех си за всички въпроси, които бих могла да задам. Но сега, когато моментът бе дошъл, вече нямах нужда от тях.

Протегнах ръка към татко в мига, в който той протегна своята към мен.

Присъствах на три погребения.

На погребението на мис Уинтър имаше много хора. Цялата нация скърбеше за своята любима писателка и хиляди читатели излязоха, за да изразят своето уважение. Тръгнах си веднага щом можах, вече бях казала моето сбогом.

Второто погребение бе съвсем скромно. Бяхме само Джудит, Морис, докторът и аз, за да изпратим една жена, наричана по време на цялата служба Емелин. След това си казахме накратко довиждане и се разделихме.

Третото погребение беше още по-самотно. В крематориума в Банбъри бях единственият човек, който присъства, когато един чиновник с безразлично лице наблюдаваше как купчинката неидентифицирани кости бяха предадени в ръцете на Бога. В ръцете на Бога, макар че аз бях тази, която по-късно взе урната с пепел от името на семейство Ейнджълфийлд.

В Ейнджълфийлд имаше кокичета. Или поне първите признаци за тях, пробиващи си път през замръзналата земя и показващи своите зелени и свежи главички над снега.

Докато стоях, чух звук. Беше Аурелиус, идеше през портата на църковния двор. Снегът бе посипал раменете му, а той носеше цветя.

— Аурелиус! — защо бе толкова блед? И тъжен? — Ти си се променил! — казах.

— Изморих се на един лов за диви гъски — очите му — винаги добри и благи, имаха същия измит цвят като януарското небе, човек можеше да види право през тяхната прозрачност в разочарованото му сърце. — През целия си живот съм искал да имам семейство. Исках да зная кой съм. И накрая почувствах надежда. Мислех, че може би има някаква възможност да възстановя семейството си. Сега се страхувам, че съм сбъркал.

Вървяхме по една тревиста пътечка между гробовете, почистихме пейката от снега и седнахме, преди да успее да натрупа отново. Аурелиус бръкна в джоба си и отви две парчета торта. Подаде ми разсеяно едното и заби зъбите си в другото.

— Това ли ми носиш? — попита, поглеждайки урната. — Това ли е останало от моята история?

Подадох му я.

— Колко е лека! Като въздуха. И все пак… — ръката му се притисна до сърцето, той потърси жест, с който да покаже колко тежи сърцето му, и като не го намери, остави урната долу и отхапа още едно парче кейк.

Когато привърши и последната трошичка, проговори.

— Ако тя е била моята майка, защо не съм бил с нея? Защо не съм умрял с нея тук, на това място? Защо ме е занесла до къщурката на госпожа Лав и после се е върнала при горящата къща? Защо? Това няма смисъл.

Последвах го, когато тръгна по централната алея и намери пътя си в лабиринта от гробове. Той спря при един гроб, който бях виждала и преди, и сложи цветята на него. Камъкът беше прост.

Бедният Аурелиус. Беше толкова изморен. Не забеляза, че пъхнах ръката си в неговата. Но после обърна лицето си към мен.

— Може би е по-добре въобще да нямам история. По-добре, отколкото да имам такава, която да води до промени. Прекарах целия си живот в търсене и преследване на моята история и никога не успях да я стигна, нито да я хвана напълно. Тичах след нея, когато през цялото време имах госпожа Лав. Тя ме обичаше, нали знаеш.

— Никога не съм се съмнявала — тя е била добра майка. По-добра, отколкото която и да е от близначките би била. — Вероятно е по-добре да не знаеш — предположих.

Той погледна от надгробния камък към бялото небе.

— Така ли мислиш?

— Не.

— Тогава защо го предлагаш?

Измъкнах ръката си от неговата и пъхнах студените си ръце под мишниците на палтото си.

— Майка ми би казала така. Тя смята, че една лека история е по-добра от някоя, която тежи прекалено много.

— Така. Значи моята история е тежка.

Не казах нищо и когато тишината продължи прекалено дълго, му разказах не неговата, а моята история.

— Аз съм имала сестра — започнах. — Близначка.

Той обърна лице към мен. Раменете му бяха широки и солидни на фона на бледото небе и той слушаше озадачен приказката, която изливах пред него.

— Ние сме били свързани. Ето тук… — прокарах ръка по лявата страна на тялото си. — Тя не можела да живее без мен. Нуждаела се е от моето сърце, което да бие и за нея. Но аз не съм можела да живея с нея, защото изсмуквала силите ми. Затова са ни разделили и тя умряла.

Другата ми ръка се присъедини към първата върху белега и аз натиснах силно.

— Майка ми никога не ми каза. Мислела, че за мен е по-добре да не знам.

— Леката история.

— Да.

— Но ти знаеш.

Натиснах още по-силно.

— Открих го съвсем случайно.

— Съжалявам — произнесе той.

Почувствах как взема ръцете ми в неговата и затваря и двете в големия си юмрук. После с другата си ръка ме придърпа към себе си. През пластовете от дрехи и палта почувствах мекотата на корема му и някакъв шум достигна до ухото ми. Това беше биенето на сърцето му, помислих си. Едно човешко сърце. До мен. На такова приличаше. Заслушах се.

Сетне се разделихме.

— Е, и какво? По-добре ли е да знаеш? — попита ме Аурелиус.

— Не мога да ти кажа. Но след като вече знаеш, няма връщане назад.

— И ти знаеш моята история?

— Да.

— Истинската?

— Да.

Той се поколеба. Просто за един кратък миг, колкото да си поеме въздух, и сякаш порасна още повече на фона на зимното небе.

— Най-добре да ми я разкажеш — прошепна убедено накрая.

Разказах му я. И докато говорех, ние вървяхме, а когато свърших разказа си, застанахме на мястото, където кокичетата се подаваха през белотата на снега.

С урната в ръце Аурелиус се поколеба.

— Имам чувството, че е против правилата. И аз мислех същото.

— Но какво друго можем да направим?

— В този случай правилата не важат, нали?

— Нищо друго не би било по-правилно.

— Тогава, хайде!

Използвахме ножа за торта, за да изкопаем дупка в замръзналата земя над гроба на жената, известна като Емелин. Аурелиус сложи праха й в нея и я покрихме отново с пръст. Той натисна с цялата си тежест, а сетне подредихме отгоре цветята, за да скрием намесата си.

— Когато снегът се стопи, ще се изравни — каза той. И избърса снега от панталоните си.

— Аурелиус, има още от твоята история.

Поведох го към другата част на църковния двор.

— Сега знаеш за майка си. Но ти си имал и баща — показах му гроба на Амброус. — Помниш ли „А“-то и „С“-то върху парчето хартия, което ми показа. Това е било неговото име. И неговата торба също. Била е използвана, за да носи фазани в нея. Това обяснява перото.

Млъкнах. Щеше да му дойде много. Когато след време той кимна, продължих.

— Баща ти е бил добър човек. Ти приличаш на него.

Той мълчеше. Очите му бяха замъглени. Колкото повече научаваше, повече губеше.

— Той е мъртъв. Ясно.

— Но това не е всичко.

Той обърна бавно очи към мен и аз прочетох в тях страха, че историята за неговото изоставяне няма да има край.

Взех ръката му и се усмихнах.

— След твоето раждане Амброус се оженил. Той имал и друго дете.

Трябваше му само един миг, за да осъзнае какво искам да кажа. И когато това стана, вълнението върна живота в тялото му.

— Искаш да кажеш… че има… И че тя е… или той… или тя…

— Да! Имаш сестра!

Усмивката изгря върху лицето му.

Аз продължих.

— А тя пък има свои деца. Едно момче и едно момиче!

— Племенник! И племенница!

Взех ръцете му в моите, за да спра треперенето им.

— Семейство, Аурелиус! Твоето семейство. Ти вече ги познаваш. Те те очакват!

Трудно можех да поддържам темпото му, докато той премина през портата и продължи с големи крачки към къщичката на портиера. Не се обърна назад. Само при портата спря заради мен.

— Аурелиус! Почакай! Щях да забравя да ти дам това. Той взе плика и го отвори, объркан от радост. Извади от него картичката и ме погледна.

— Какво? Това не е истина, нали?

— Напротив. Истина е.

— Днес?

— Точно днес! — в този миг нещо ме облада. Никога преди в живота си не бях правила това и не очаквах да го направя. Отворих устата си и извиках с все сила „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!“

Трябва да е било лудост. Във всеки случай се почувствах леко объркана. Не че Аурелиус забеляза това. Той просто стоеше неподвижно, ръцете му висяха отстрани на тялото, очите му бяха затворени, а лицето обърнато към небесата. Цялото щастие на света падаше върху него под формата на сняг.

В градината на Карън снегът носеше отпечатъци като игра на шах, едни малки стъпчици следваха други — още по-малки, и се гонеха в широки кръгове. Децата не се виждаха никъде, но когато стигнахме по-наблизо, чухме гласовете им да идат откъм нишата под едно тисово дърво.

— Хайде да играем на Снежанка!

— Това е приказка за момичета.

— Каква приказка искаш да играем?

— За ракети.

— Не искам за ракети! Нека да е за лодки!

— Вчера играхме на лодки.

Като чуха щракането на вратата, те надникнаха зад дървото и заради качулките, които криеха косите им, трудно можеше да определим кой е братът и кой сестрата.

— Това е чичкото с тортите!

Карън излезе от къщата и прекоси поляната.

— Да ви кажа ли кой е това? — попита тя децата и се усмихна сияйно на Аурелиус. — Това е вашият чичо!

Аурелиус погледна от Карън към децата и обратно към нея, очите му станаха страшно големи, сякаш за да погълнат всичко, което той искаше. Беше загубил дар слово, но Карън му протегна ръката си и той я пое.

— Всичко е малко… — започна да пелтечи Аурелиус.

— Така е наистина — съгласи се тя. — Но ние ще свикнем, нали?

Той кимна.

Децата наблюдаваха с любопитство сцената, разиграваща се между възрастните.

— На какво играете? — попита Карън, за да ги разсее.

— И ние не знаем — отвърна момиченцето.

— Не можем да решим — допълни брат й.

— Ти знаеш ли някаква приказка? — попита Ема Аурелиус.

— Само една — отговори й той.

— Само една? — тя бе изумена. — Има ли жаби в нея?

— Не.

— А динозаври?

— Не.

— А тайни тунели и проходи?

— Не.

Децата се спогледаха разочаровано. Ясно — това не беше никаква приказка.

— Ние знаем купища приказки — каза Том.

— Ъхъ, купища — като ехо повтори сестра му. — За принцеси, жаби, омагьосани замъци, кръстници-вълшебници…

— Гъсеници, зайци, слонове…

— Всякакви видове животни.

— Всякакви.

Те млъкнаха, погълнати от споделеното обяснение.

Аурелиус ги гледаше така, сякаш бяха нещо свръхестествено. Видение. Мираж.

После те се върнаха в реалния свят.

— Милион приказки — рече момчето.

— Искаш ли да ти разкажа една? — попита го момичето.

Помислих си, че за този ден приказките му стигаха, но той кимна с глава.

Момиченцето вдигна някакъв въображаем предмет и го сложи върху дланта на дясната си ръка. С лявата се престори, че отваря корицата на книга. Огледа се, за да се увери, че е привлякла вниманието на всички от компанията. Сетне очите й се върнаха върху книгата в ръката и тя започна.

— Имало едно време…

Карън, Том и Аурелиус: три чифта очи се бяха вторачили в Ема и нейната приказка. Те щяха да бъдат добре заедно.

Незабелязана от всички, аз излязох през портата и тръгнах по улицата.

Тринайсетата приказка

Няма да публикувам биографията на Вида Уинтър. Светът може би е любопитен, възбуден и тръпне в напрегнато очакване за нейната история, но тя не е моя, че да я разкажа. Аделин и Емелин, пожарът и духът, това са истории, които сега принадлежат на Аурелиус. Гробовете в църковния двор са негови, както и рожденият ден, който може да отбелязва, ако поиска. Истината е достатъчно тежка и без допълнителният товар на световното любопитство да тежи върху раменете му. Оставени сами да вземат решение, той и Карън могат да обърнат страницата и да започнат на чисто.

Но времето минава. Един ден Аурелиус повече няма да го има; някой ден и Карън ще напусне този свят. Децата — Том и Ема, са доста по-отдалечени от събитията, които разказах тук, отколкото техният чичо. С помощта на майка си те ще трябва да започнат да коват своите собствени истории; истории, които ще бъдат силни, солидни и истински. Ще дойде денят, в който Изабел и Чарли, Аделин и Емелин, Мисус и Джон-да-диг, както и момичето-дух, момичето без име, ще бъдат толкова далеч в миналото, че техните стари кости няма да имат силата да причинят никому страх или рани. Няма да бъдат нищо повече от една стара приказка, неспособна да причини вреда или болка на някого. Когато дойде този ден — тогава самата аз ще бъда стара, — ще дам този документ на Том и Ема. Да го прочетат и ако решат, да го публикуват.

Надявам се, че ще го издадат. Но докато не го направят, духът на онова призрачно дете ще ме преследва. Тя ще броди из мислите ми, ще съществува в сънищата ми, паметта ми ще бъде нейната детска площадка. Той няма да бъде кой знае колко много — този неин посмъртен живот. Но поне няма да има забрава. Тя няма да бъде забравена. Той ще бъде достатъчен до деня, в който Том и Ема издадат ръкописа и тя ще бъде в състояние да съществува по-пълноценно след смъртта си, много повече, отколкото когато е била жива.

И така, историята за момичето дух няма да бъде публикувана дълги години, а може би никога. Това обаче не означава, че нямам нищо, което сега да дам на света, за да задоволя любопитството му за Вида Уинтър. Защото има едно нещо. В края на моята последна среща с господин Ломакс, тъкмо си тръгвах, когато той ме спря.

— Трябва да ви дам това — каза и отвори бюрото си, за да извади един плик.

Носех този плик със себе си, когато се измъкнах незабелязано от градината на Карън и се упътих към портите на портиера. Теренът за новия хотел бе изравнен. Когато се опитах да си припомня старата къща, успях да изровя единствено снимките от паметта си. Но тогава се сетих, че тя винаги бе гледала в неправилната посока, фасадата й бе обърната неправилно. Новата сграда щеше да е по-добре проектирана.

Отклоних се от посипаната с камъчета пътека, за да пресека покритата със сняг поляна към стария еленов парк и гората. Тъмните клони бяха натежали от сняг, който при преминаването ми под тях понякога падаше на меки откоси, като окосена лятна трева. Накрая стигнах до най-високото място на склона. Това бе удобна наблюдателница, оттук можеше да се види всичко. Църквата и нейният двор с гробове, венците от цветя, които искряха ярко на фона на снега. Църковната порта, тебеширенобяла на фона на синьото небе. Пристройката за коли, оголена от своето наметало от тръни. Нямаше я само къщата, тя бе напълно изчезнала. Мъжете с жълтите каски бяха превърнали миналото в бяла страница. Бяхме стигнали до последната точка. Утре, дори може би още днес, работниците щяха да се върнат и това място щеше да се превърне в строителна площадка. Миналото бе изличено, беше време да започнат да строят бъдещето.

Извадих плика от чантата си. Бях изчакала най-подходящото и най-точното време. Както и най-точното място.

Буквите върху плика бяха странно безформени. Неравните срички или изчезваха в нищото, или се бяха отпечатали дълбоко в хартията. Нямаше никакво усещане за плавност — всяка буква създаваше чувството, че е била изписана поотделно, а следващата е била започната като ново и неустрашимо занимание. Все едно бяха написани от ръката на дете или на много стар човек. Писмото бе адресирано до госпожица Маргарет Лий.

Отворих плика. Извадих съдържанието му. Седнах на едно паднало дърво, за да го прочета, защото, както знаете, никога не чета права.

Нямаше подпис. Нито име.

Но имаше приказка.

Това беше приказката за Пепеляшка, но такава, каквато никога досега не бях я чела. Лаконична, твърда, сърдита. Изреченията на мис Уинтър бяха като парчета стъкло, брилянтни, блестящи и смъртоносни.

В останалата част от приказката Пепеляшка ражда едно момиченце, отглежда го в бедност и мръсотия и след няколко години го изоставя в земите около къщата, принадлежаща на нейния насилник. Приказката свършва неочаквано.

И тук историята свършва.

Дали това бяха най-ранните спомени на мис Уинтър? Или беше просто приказка? Една история, измислена от въображението на дете, за да запълни празното място, където би трябвало да бъде майка му?

Тринайсетата приказка. Последната, прочутата, недовършената приказка.

Прочетох я и ми стана много тъжно.

Постепенно мислите ми се насочиха от мис Уинтър към самата мен. Моята майка може да не беше идеална, но поне имах майка. Дали бе прекалено късно да направя нещо за нас? Но това е друга история.

Сложих плика в чантата си, станах и избърсах дървесния прах от панталоните си, преди да се върна обратно на пътя.

Бях наета да напиша историята за живота на мис Уинтър и го направих. Наистина няма нищо повече, което трябва да сторя, за да изпълня условията на договора. Едно копие от този документ е депозирано при господин Ломакс, който ще го съхранява в един банков сейф и ще уреди да ми бъде изплатена доста солидна сума пари. Той очевидно няма намерение дори да провери дали страниците, които му давам, не са празни.

— Тя ви вярваше — каза ми господин Ломакс.

Ясно е, че ми вярваше. Нейните намерения в договора, който никога не прочетох, нито подписах, са напълно ясни и недвусмислени. Тя искаше да ми разкаже своята история, преди да умре; тя искаше аз да я запиша. Какво щях да правя след това с нея, си беше моя работа. Казах на адвоката за моите намерения по отношение на Том и Ема и ние постигнахме съгласие да направим моето желание в писмен вид за всеки случай. И това трябваше да бъде краят на всичко.

Но аз нямам чувството, че съм приключила.

Не знам кой или колко хора евентуално ще прочетат тази история, но без значение колко малко са те, без значение колко отдалечени ще бъдат във времето от този момент, чувствам отговорност към тях. И въпреки че съм им казала всичко, което трябва да знаят за Аделин и Емелин и за призрачното момиче, осъзнавам, че за някои това няма да бъде достатъчно.

Знам, че всичко това прилича на момента, когато приключиш с някоя книга и ден или седмица след това откриваш, че се чудиш какво е станало с иконома или кой е взел диамантите, дали вдовицата някога ще се сдобри с племенницата си.

Мога да си представя как читателите размишляват какво е станало с Джудит и Морис, дали някой е запазил прочутата градина, кой е отишъл да живее в къщата.

И така, в случай че се чудите, нека да ви кажа. Джудит и Морис останаха в къщата. Тя не беше продадена; в завещанието на мис Уинтър имаше условие къщата и градината да бъдат превърнати в нещо като литературен музей. Разбира се, градината беше онази, която имаше истинска стойност (тя бе наречена „едно неочаквано съкровище от ранното градинарско изкуство“), но мис Уинтър бе отгатнала, че именно нейната репутация на разказвачка щеше да привлича тълпите туристи и посетители, а не градинарското й изкуство. Така че щеше да има туристически посещения и обиколки из стаите, щяха да направят чайна, книжарница. Туристическите автобуси, които водеха туристи до музея на сестрите Бронте, след това щяха да идват и до „Тайната градина на Вида Уинтър“. Джудит ще продължи да бъде икономка, а Морис главен градинар. Първата им работа, преди да започнат кръстоносните походи, е да почистят стаите на Емелин. Те няма да бъдат отворени за посещения, защото в тях няма нищо за гледане.

Сега за Хестър. Това вече ще ви изненада: аз със сигурност бях изненадана.

Получих писмо от Еманюел Дрейк. Да ви призная честно, бях забравила за него. Той бавно и методично бе продължил изследванията си и въпреки всички пречки беше я открил почти в края на дните й. „Италианската връзка ме отклони от пътя — обясняваше ми в писмото си той, — докато се оказа, че вашата гувернантка е тръгнала по съвсем друг път — към Америка!“ Около една година Хестър бе работила като помощница и секретарка на един американски невролог и когато годината изтекла, познайте кой отишъл при нея? Доктор Модели! Жена му умряла (Спокойно! Нищо страшно и зловещо, най-обикновен грип, проверих това) и няколко дни след погребението той се качил на кораба. Това се нарича любов. Сега и двамата били покойници, но след дълъг и щастлив живот, преживян заедно. Имат четири деца, едно, от които ми бе писало, и аз му изпратих оригинала от дневника на майка му, за да го пази. Съмнявам се, че ще успее да прочете повече от една дума от десет; ако ме помоли за разяснение, ще му кажа, че майка му е познавала баща му тук, в Англия, по време на първия брак на баща му, но ако не ме пита, ще си мълча. В писмото му до мен той бе приложил един лист от съвместна публикация на родителите си. Те бяха направили открития и бяха написали дузина стойностни статии (не за близнаци: мисля, че са знаели кога да сложат точка) и ги бяха публикували заедно: доктор Е. и госпожа Х. Дж. Модели.

Х. Дж? Хестър си имаше бащино име: Джоузефин.

Какво друго искате да знаете? Кой се грижи за котарака ли? Ами добре, Шадоу дойде да живее при мен в книжарницата. Той седи на лавиците, навсякъде, където намери място между книгите, и когато покрай него минават клиенти, отвръща на техните погледи невъзмутимо и хладнокръвно. От време на време ще седне на прозореца, но не за дълго. Притеснява се от улицата, от колите, от минувачите, от отсрещните сгради. Показала съм му най-краткия път през алеята до реката, но той рядко го използва.

— Какво очакваш? — казва баща ми. — Една котка от Йоркшир не е свикнала с река. Онова, което търси, са безкрайните тресавища.

Мисля, че е прав. Изпълнен с очакване, Шадоу скача на прозореца, оглежда се, сетне обръща към мен дълъг и разочарован взор.

Не ми харесва мисълта, че може би страда от меланхолия.

Доктор Клифтън дойде в книжарницата на татко. Каза, че случайно бил в града и понеже си спомнил, че баща ми има книжарница тук, решил, че си струва да се обади (въпреки че това било само съмнителна възможност), за да види дали случайно нямаме една медицинска книга от осемнадесети век, която го интересувала. Оказа се, че я имаме. Той и татко си говориха приятелски за това доста време след като затворихме. За да ни се отблагодари и да ни се извини, че ни е задържал толкова до късно, той ни покани на вечеря. Беше много приятно. И тъй като щеше да остане в града още една нощ, татко на свой ред го покани на другата вечер на вечеря у нас. В кухнята майка ми каза, че той бил, цитирам я буквално: „Много хубав мъж, Маргарет. Много хубав.“ Следващия следобед беше последният му ден в града. Излязохме на разходка край реката, но този път бяхме само двамата — баща ми бе прекалено зает да пише писма, за да ни прави компания. Разказах му историята за призрака на Ейнджълфийлд. Той ме изслуша внимателно и когато свърших, продължихме да вървим бавно и в мълчание.

— Спомням си, че съм виждал тази кутия — рече накрая докторът. — Как е възможно да е оцеляла в пожара?

Спрях сепнато и сама се зачудих.

— Знаете ли, така и не я попитах.

— И сега никога няма да узнаете.

Той взе ръката ми и ние продължихме разходката си.

Както и да е. Да се върнем на моята тема, която е Шадоу и неговата меланхолия по дома. Когато доктор Клифтън посети магазина на баща ми и видя тъгата на котарака, той предложи да го вземе със себе си. Шадоу щеше да бъде много щастлив в Йоркшир, не се съмнявах в това. Но предложението, колкото и любезно да бе, ме постави в положение на болезнено смущение. Защото не съм сигурна, че ще понеса раздялата си с него. Шадоу, сигурна съм, щеше да понесе моята липса със същото самообладание и спокойствие, с които понесе изчезването на мис Уинтър, защото е само една котка; но аз съм човек и започнах да го обичам. Така че предпочитам, ако е възможно, да го запазя близо до мен.

В едно писмо споделих някои от тези свои мисли с доктор Клифтън. Той ми отговори, че ние двамата — Шадоу и аз, бихме могли да отидем и да останем за ваканцията. Покани ни за един месец през пролетта. За един месец всичко можело да се случи, пишеше докторът, и може би в края на този месец ще успеем да измислим начин да разрешим дилемата така, че да устройва всички нас. Не мога да спра да мисля, че Шадоу най-накрая ще намери щастието си. И това е всичко.