Трите дъщери на Ева

Чантата

Истанбул, 2016 г.

В един обикновен пролетен следобед, безкраен и задушен като всички пролетни следобеди в Истанбул, тя усети, че в душата ѝ зейва бездна и е способна да убие някого. Винаги беше подозирала, че дори и най-кротките и мили жени са склонни към насилие, когато са стресирани. Знаеше, че не е нито кротка, нито мила, затова смяташе, че потенциалът ѝ да губи контрол е значително по-голям. "Потенциал" е подвеждаща дума. Преди всички твърдяха, че Турция има голям потенциал, а видяхме какво стана... Успокояваше се с мисълта, че в крайна сметка и нейният тъмен и пагубен потенциал ще се окаже безполезен.

За късмет Съдбата, тази добре запазена извечна плоча, на която е изписано всичко минало и предстоящо, я пазеше от погрешни действия. Живееше достоен живот. Не беше навредила на никое човешко същество, не и умишлено, поне в последно време, като изключим безобидните клюки и одумвания по чужд адрес, които, изглежда, не бяха голям грях – в противен случай бездните на ада щяха да се пръскат по шевовете от прегрешили. Единственият огорчен от нея вероятно беше Бог, а Той, макар че беше силно докачлив и прочут със своенравието си, никога не се засегна. Да нараняваш и да бъдеш нараняван е присъщо на хората.

В очите на семейството и приятелите Наспери Налбантоглу, или Пери, както ѝ викаха всички, беше добър човек. Участваше в благотворителни акции и в кампании в помощ на болните от алцхаймер и на бедните семейства, прекарваше часове в старчески домове, за да участва в турнири по табла, където нарочно губеше, разнасяше храна на плодовитите улични истанбулски котки и често плащаше сметките за кастрацията им, редовно присъстваше на училищните представления на децата си, устройваше изискани вечери за шефа и колегите на мъжа си, постеше през първия и последния ден на Рамазан, като прескачаше другите дни, а на всеки Байрам даваше курбан с къносана овца. Никога не хвърляше боклуци на улицата, не се пререждаше в супермаркета и не повишаваше глас – дори когато се държаха лошо с нея. Прекрасна съпруга, прекрасна майка, прекрасна домакиня, прекрасна гражданка и прекрасна модерна мюсюлманка – такава беше тя.

Като талантлив шивач времето беше съшило без видими ръбове двете платна, с които бе обвит животът ѝ: в едното бе втъкано онова, което хората мислеха за нея, а в другото – онова, което тя мислеше за себе си. Представата на хората за нея и себевъзприятието ѝ се бяха слели в едно и вече ѝ беше трудно да различи какви са хорските очаквания за нея и колко от всичко това е по нейна воля. Понякога я обземаше непреодолимо желание да грабне кофа със сапунена вода и да измие улиците, площадите, правителството, парламента, бюрокрацията, като пътьом изплакне някоя и друга уста. Мръсотията беше навсякъде. Имаше толкова много счупено за поправяне и толкова много грешки за коригиране. Всяка сутрин, на излизане от къщи тя въздишаше и се надяваше, че с дъха си ще прогони боклука от предишния ден. Макар да поставяше под въпрос съвършенството на света и да не преглъщаше неправдите, тя беше решила преди няколко години да е доволна от онова, което има. Затова беше изненадана, когато един съвсем обикновен, невзрачен ден Пери, почитана, уважавана и на трийсет и пет, се улови, че се взира в бездната в душата си.

След време се успокояваше, че за случилото се онзи следобед виновен е бил трафикът. Боботещ, тътнещ, кънтящ, той напомняше бойните викове на хиляди воини. Целият град приличаше на гигантски строителен обект. Истанбул се беше разраснал неудържимо и продължаваше да расте – издута златна риба, погълнала повече от необходимото, но все такава лакома. Когато си спомняше за ужасния следобед, Пери си повтаряше, че ако не беше безнадеждното улично задръстване, веригата от заспали в паметта ѝ събития никога нямаше да се задвижи.

Пълзяха по улицата, частично блокирана от обърнат камион, притиснати сред превозни средства от всякакъв калибър. Пери потупваше с пръсти по кормилото и сменяше програмата на радиото през няколко минути, а дъщеря ѝ седеше отегчено до нея със слушалки на ушите. Като вълшебна пръчица в ръцете на зла вещица, трафикът превръщаше минутите в часове, хората – в грубияни и оскъдното благоразумие – в лудост. Това беше нормално за град като Истанбул, който разполагаше с колкото искаш време, грубияни и лудост. Един час повече или по-малко, един грубиянин в повече или един луд по-малко – идваше момент, когато всичко това беше без значение.

Безумието вилнееше по улиците като опияняваща дрога във вените. Всеки ден милиони истанбулци поглъщаха поредната доза, без да осъзнават, че откачат все повече. Вместо да споделят хляба, те предпочитаха да споделят умопомрачението си. И това им се струваше напълно нормално. С други думи, цареше повсеместна липса на разум: ако достатъчно много очи гледат една и съща халюцинация, тя се превръща в истина; ако достатъчно много хора се смеят на едно и също нещастие, то придобива облика на забавна шега.

– Престани да си гризеш ноктите! – избухна Пери. – Колко пъти трябва да ти казвам!

Дениз свали много бавно слушалките.

– Ноктите са си мои! – заяви тя и отпи от картонената чаша между седалките.

Бяха се отбили в "Старбюрек", турска верига кафенета, която беше неколкократно съдена от "Старбъкс" заради логото, менюто и подобното име, но продължаваше да съществува благодарение на вратичките в закона. Пери си избра диетично лате, което изпи набързо, а дъщеря ѝ си взе голямо фрапучино с шоколадови пръчици ѝ сметана. Дениз отпиваше бавно, глътка по глътка, като малко, болно птиче. Слънцето се топеше на хоризонта и последните лъчи боядисваха покривите на схлупените къщи, куполите на джамиите и прозорците на небостъргачите в еднакъв приглушено ръждив нюанс.

– А това е моята кола! Пускаш нокти и кожички по пода!

Пери съжали в мига, в който го изрече. Моята кола!!! Как може да се каже такова ужасно нещо на едно дете! На когото и да било всъщност. Да не би и тя да е станала една от онези отвратителни материалистки, чието самочувствие и място в обществото се основава на вещите, които притежават? Дано не.

Дъщеря ѝ не се засегна, а само сви слабичките си рамене, загледа се навън и ожесточено захапа следващия нокът.

Колата се придвижи няколко метра, спря и спирачките изсвистяха. Беше рейндж ровър с цвят монтекарловско синьо според каталога на дилъра. Другите предлагани цветове бяха: давоско бяло, ориенталско драконово червено, саудитско пустинно розово, гланцово ганайско полицейско синьо и матово индонезийско военно зелено. Пери недоумяваше, с присвити устни и поклащане на глава кой беше измислил тези имена и дали шофьорите бяха наясно, че скъпите, елегантни коли, с които се перчеха, са с цвета на полицейските униформи в Гана или на пясъчните бури в Сахара.

С такъв или онакъв цвят, Истанбул гъмжеше от луксозни коли, като много от тях изглеждаха някак ненамясто – приличаха на родени за хубав живот расови кучета, които са останали без дом и обикалят улиците. Състезателни кабриолети, които ревяха гневно в опит да наберат скорост, офроудъри, които дори и с вещи маневри не успяваха да се вмъкнат в миниатюрните паркоместа, ако случайно имаше някое свободно, скъпи лимузини, които можеха да се видят само в далечни страни и телевизионни реклами.

– Четох, че е най-ужасният в света – каза Пери.

– Кой?

– Трафикът в Истанбул. По-зле и от Кайро, представяш ли си. Дори и от Делхи!

Не че беше ходила в Кайро или Делхи, но като много граждани на Истанбул тя твърдо вярваше, че градът ѝ е по-цивилизован от тези отдалечени, диви и пренаселени места. Всъщност "отдалечени" беше относително понятие, а "диви" и "пренаселени" съвсем подхождаха на Истанбул. Но пък градът граничеше с Европа. Тази близост означаваше нещо. Европа беше на един хвърлей разстояние и Турция беше подпряла вратата ѝ с крак, напираше с всички сили, но пролуката беше толкова малка, че колкото и да се напъваше и да извиваше тяло, не можеше да се промуши. В същото време Европа натискаше все повече от другата страна.

– Яко! – възкликна Дениз.

– Кое му е якото? – учуди се Пери.

– Ами поне за едно нещо да сме на първо място!

Ето такава беше дъщеря ѝ напоследък – каквото и да кажеше, Дениз беше на противоположното мнение. Колкото уместни и логични да бяха думите на Пери, дъщеря ѝ ги приемаше с враждебност, граничеща с омраза. Пери разбираше, че тринайсетгодишната Дениз е в деликатна възраст и искаше да се откъсне от въздействието на родителите си и най-вече от влиянието матерфамилиас. Разбираше това. Само не можеше да си обясни гнева и никога, дори в далечните си тийнейджърски години, не беше изпитвала кипящата ярост на Дениз. Беше минала през пубертета с детинско недоумение и дори наивност. На възрастта на дъщеря си беше съвсем различна, макар че тактичността и съпричастността на майка ѝ трудно можеха да се сравнят с нейните. Странно, но колкото повече се измъчваше от непонятните избухвания на дъщеря си, толкова повече се дразнеше на себе си за това, че не се е ядосвала достатъчно на своята майка.

– Когато станеш на моите години, няма да имаш нерви за цялата тази лудница – промърмори тя.

– Когато станеш на моите години! – иронизира я Дениз. – По-рано не говореше така.

– Не говорех, но нещата стават все по-зле.

– Не е вярно, мамо! Ти сама се правиш на по-стара. Говориш като по-стара. Виж само как си се облякла.

– Какво ѝ е на роклята?

Дениз замълча.

Пери погледна лилавата си копринена рокля и шифонения жакет с бродерия и мъниста. Беше ги купила от един бутик в нов, бляскав мол, който като бебе в утроба се беше наместил в по-голям мол. Тоалетът беше доста скъп. Не скри изненадата си от цената и продавачката се подсмихна, сякаш искаше да каже: Ами като не можеш да си го позволиш, какво търсиш тук? Снизходителното ѝ отношение нервира Пери и тя заяви: "Ще го взема". Сега обаче забеляза, че цветът не е хубав, а роклята я стяга. На неоновите лампи в магазина лилавото излъчваше увереност и самочувствие, но на дневна светлина изглеждаше крещящо и претенциозно.

Напразно се ядосваше, тъй като нямаше време да се прибере и преоблече. Вече закъсняваха за вечерята в огромната крайморска къща на един неимоверно забогатял през последните няколко години бизнесмен. Бързото замогване не беше нещо необичайно. Истанбул изобилстваше от бедни и новозабогатели хора, както и от такива, които копнееха да се озоват от първата във втората категория с един бърз скок.

Пери не обичаше да ходи на вечери. Те продължаваха до късно и на другия ден страдаше от мигрена. Предпочиташе да си е у дома и да потъне в някой роман до среднощ – четенето беше нейната връзка с вселената. Ала усамотяването беше рядка привилегия в Истанбул. Винаги възникваше някакво изключително важно събитие, което да посети, или неотложно социално събиране, на което да присъства, сякаш културните ивенти бяха дете, страхуващо се от самотата, и всеки трябва да е сред компанията на други хора. Безкрайни забавления, огромни количества храна, политика, пури... Обувки и рокли, но преди всичко дизайнерски чанти. Жените парадираха с чантите като с трофеи, завоювани в далечни битки. Никой не можеше да каже кои са оригинални и кои фалшиви. За да не бъдат забелязани, че купуват ментета, дамите от истанбулската средна и висша класа не ходеха в съмнителните магазини във и около "Капалъчаршъ", а канеха търговците в домовете си. Ванове, пълни с "Шанел", "Луи Вюитон" и "Ботега Венета", с тъмни прозорци и кални, нечетливи табелки с номера (макар колите да бяха чисти и излъскани), сновяха между богаташките квартали и влизаха в гаражите през задните порти като в криминален филм ноар. Плащаше се в брой, без касови бележки и без въпроси. На поредната сбирка дамите взаимно оглеждаха тайно чантите си, за да видят дали марките са оригинални, или изкусни фалшификати. А това предполагаше взиране. Голямо взиране.

Жените сканираха всеки детайл и търсеха както видимите, така и скритите недостатъци у другите жени. Остарял маникюр, някое и друго килце в повече, провиснал корем, устни с ботокс, разширени вени, целулит напук на липосукцията, побелели корени на косата, пъпки и бръчки под пластове пудра... Нищо не убягваше на проницателните женски погледи, които забелязваха и разнищваха всичко до най-малките подробности. Колкото и безгрижни да пристигаха на събитието, струпването на твърде много жени на едно място постепенно ги превръщаше както в наблюдатели, така и в жертви.

Колкото повече мислеше Пери за предстоящата вечеря, толкова повече се ужасяваше.

– Трябва да се поразтъпча – каза Дениз, слизайки от колата.

Пери веднага запали цигара. Не пушеше вече повече от десет години, но напоследък носеше кутия цигари в чантата си и палеше при всеки удобен случай, макар че дърпаше само няколко пъти и ги загасяше. Всеки път хвърляше големите фасове с отвращение и с чувство на вина. Дъвчеше ментова дъвка, макар да не харесваше вкуса ѝ. Ако ароматите на дъвките бяха политически режими, за нея ментата винаги се отъждествяваше с тоталитарния, стерилен и жесток фашизъм.

– Мамо, не мога да дишам – оплака се Дениз, когато се върна в колата. – Нали знаеш, че цигарите убиват!

Дениз беше във възрастта, в която децата се отнасят към цигарите като към развилнели се вампири. В училище беше изнесла презентация за вредата от пушенето и беше изработила плакат с яркоцветни стрели "Дей-Глоу", устремени от пакет цигари към отворен гроб.

– Добре, добре – кимна Пери и махна с ръка.

– Ако бях президент, щях да затварям родителите, които пушат до децата си. Сериозно!

– Радвам се, че няма да се кандидатираш – каза Пери и свали прозореца.

Издуха дима и вятърът го понесе към отворения прозорец на спрялата до тях кола. Неизбежната близост на града... Всичко и всеки плътно един до друг. Пешеходците се носеха като едно цяло, пътниците на фериботите приличаха на сардели, а в автобусите и метрото прилепналите тела се блъскаха и бутаха в безтегловност, сякаш бяха спори на глухарче, носени от вятъра.

В съседната кола седяха двама мъже. Те ѝ се усмихнаха. Пери си спомни за Наръчника по патриархално възпитание за напреднали, в който пишеше, че ако жена издуха дим в лицето на мъж, това е знак за сексуална покана. Пребледня. Тя нерядко забравяше, че градът е бушуващо море с носещи се айсберги мъжественост, които трябваше да бъдат заобикаляни разумно и внимателно заради таящите се под повърхността опасности.

Жената не трябваше да гледа право в очите, а само навътре, към себе си, сякаш се взира в далечни спомени. Когато и където се налагаше, трябваше да свежда глава, за да създава недвусмислено впечатление за скромност. Това не беше никак лесно сред опасностите на градския живот, да не говорим за нежеланото мъжко внимание и сексуални подмятания. Женската бдителност беше задължителна навсякъде и по всяко време. Пери недоумяваше как може хем да си с наведена глава, хем да следиш какво става около теб. Тя хвърли цигарата и затвори прозореца с надеждата, че двамата в колата ще изгубят интерес. Светофарът светна в зелено, но нямаше никакво значение. Колите така и не помръднаха.

В този миг забеляза скитника по средата на улицата. Висок, длъгнест, кльощав като вейка, с ъгловато лице и преждевременно набръчкано чело, с червен обрив на брадата и белеща се като юфка екзема на ръцете. Може би един от милионите сирийски бежанци, побягнали от единствения живот, който познават, а може би местен турчин, кюрд, циганин или по малко от всичко... Колко хора в тази земя на безкрайни миграции и трансформации можеха да твърдят със сигурност и без да залъгват себе си – и децата си, – че произлизат от един-единствен етнос? Истанбул беше град на доста заблуди и измами.

Краката на скитника бяха в засъхнала кал, парцаливото му палто беше с вдигната и мръсна до черно яка. Той вдигна цигарата ѝ, по която имаше следи от червило, и запафка безгрижно. Погледът на Пери го обходи от устата до очите и забеляза, че мъжът я зяпа с любопитство. Позата му беше наперена и дори предизвикателна, сякаш беше актьор, който играеше скитник, доволен от представянето си и дори очакващ, овации.

Оказа се, че Пери трябва да избегне вниманието на не един и двама, а вече на трима мъже. Обърна се рязко, бутна чашата с фрапучино, тя се обърна и заля скута ѝ.

– О, не! – извика тя, докато тъмното петно пълзеше по скъпата рокля.

Дъщеря ѝ подсвирна, откровено наслаждавайки се на нещастието.

– Е сега вече прилича на тоалет на откачен дизайнер!

Пери не обърна внимание на думите ѝ и като се ядосваше на себе си, отвори чантата си – бледолилава съвършена имитация на "Бъркин", с изключение на грешния наклон на ударението на "Ермес". Турските търговци бяха майстори на фалшификациите, но хич не ги биваше в правописа. Извади носните кърпички, макар да си даваше сметка, че ако попие петното, то ще стане още по-голямо. Както беше улисана, направи голямата грешка, която никой шофьор с опит в Истанбул не бива да допуска – хвърли чантата на задната седалка при незаключени врати.

С крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Към колата се приближи слабичко момиче – просякинче на не повече от дванайсет години. Дрехите се вееха на слабичката му фигурка и то вървеше с протегната ръка, без изобщо тялото му да помръдва, сякаш се носеше по вода. Спираше пред всяка кола за десетина секунди и продължаваше към следващата. Може би беше преценило, че точно толкова време е необходимо за евентуалната проява на милосърдие. Състраданието никога не идва след размисъл – то е или спонтанно, или отсъства.

Момичето застана до рейндж роувъра, а Пери и Дениз автоматично извърнаха глави, все едно не я виждаха. Ала истанбулските просяци са свикнали да са невидими и са винаги добре подготвени. В мига, в който майката и дъщерята се обърнаха настрани, пред тях застана друго просякинче с протегната ръка.

За голямо облекчение на Пери светофарът светна зелено и колите се юрнаха като вода от градински маркуч. Тъкмо да натисне газта, задната врата се отвори и затвори с бързината на сгъваем нож. Тя зърна как чантата ѝ изчезва, и се развика:

– Крадци! Помощ! Откраднаха ми чантата!

Колите зад нея надуваха клаксони и напираха да тръгнат. Беше ясно, че никой няма да помогне. Пери се подвоуми, но само за миг. С рязко и умело движение завъртя волана, качи колата на тротоара и остави аварийните светлини да мигат.

– Какво правиш, мамо?

Не отговори. Нямаше време. Видя посоката, в която изчезнаха децата и трябваше веднага да хукне след тях. Инстинктът ѝ подсказваше, че ако ги настигне, ще може да си върне това, което по право ѝ принадлежи.

– Мамо, да вървим! Това е само една чанта, при това менте!

– В нея има пари и кредитни карти.

Дениз се притесняваше и дори изпитваше срам. Не обичаше да привлича внимание и предпочиташе да се слее с тълпата – като капка сивота в сивото море. Бунтарството ѝ беше насочено единствено към майка и.

– Не мърдай оттук! Заключи вратите и ме чакай! Веднъж поне ме послушай. Моля те! – нареди Пери.

– Ама, мамо...

Без да мисли, ама изобщо без да мисли, Пери се втурна след просякинчетата, като забрави, че е на високи токове. Събу се и хукна боса. Вътре в колата дъщеря ѝ я гледаше с ококорени от почуда и ужас очи.

Следвана от хорските погледи, със зачервено лице и понесла тежестта на възрастта си, съпругата-домакиня-майка (на три деца) тичаше в лилавата рокля, а гърдите ѝ подскачаха лудо, но нищо не можеше да направи, за да ги спре... Въпреки това беше обзета от странно чувство за свобода, навлизайки в някаква безименна, забранена зона, тичаше с всички сили, прекоси пътя и се насочи към вътрешните улици сред подигравателния смях на шофьорите и пронизителното грачене на гларусите над главата ѝ. Ако се поколебаеше и намалеше ход дори за секунда, щеше да е потресена от онова, което правеше. Възможността да стъпи на ръждив пирон, счупена бирена бутилка или урина на плъх щеше да я ужаси. Ала Пери тичаше. Понесени от своя собствена памет и някак, независимо от тялото, краката ѝ хвърчаха все по-бързо и по-бързо, напомняйки за времето в Оксфорд, когато в дъжд или пек тя тичаше по пет километра всеки ден.

Пери обичаше да тича. Но както много други радости в живота ѝ, тази също си беше отишла завинаги.

Немият поет

Истанбул, 80-те години

Когато Пери беше дете, семейство Налбантоглу живееше на улица "Ням поет", в квартал на по-бедната средна класа в азиатската част на Истанбул. Сред отлитащите дни от отворените прозорци се носеше букет от миризми на пържен патладжан, смляно кафе, топли питки и къкреща яхния с чесън, като уханието се просмукваше навсякъде, промъкваше се през решетките на канавките и беше толкова силно, че утринният вятър се обръщаше и хукваше в обратна посока. Но жителите не се оплакваха. Те не усещаха специфичния мирис, осезаем само за хора от други квартали, които рядко се вясваха тук. Къщите бяха безразборно подредени и стърчаха като надгробни паметници в запустяло гробище. Над всичко тегнеше пелена от отегчение, която се вдигаше само когато мамещите в някоя игра деца раздираха въздуха с виковете си.

За странното име на улицата се разказваха какви ли не истории. Някои казваха, че наблизо живял известен османски поет, който бил възмутен от малкото възнаграждение за изпратено в двореца стихотворение. Той се заклел, че няма да продума, докато не бъде възнаграден подобаващо от султана.

"Не се съмнявам, че Владетелят на земите на Цезар и Александър Велики, Господарят на три континента и пет морета и Божията сянка на земята би възнаградил с безмерната си щедрост своя скромен поданик. Ако ли пък не, това ще бъде знак, че стиховете ми са недостойни, и аз ще остана ням до деня на смъртта си. По-добре мъртъв, отколкото провалил се поет." Това били последните му думи, преди да се смълчи като среднощен сняг. Не го направил от суета. Той уважавал, боял се и се подчинявал на човека, когото смятал за свой господар. Но като представител на изкуството жадувал за повече внимание, хвалебствия и обич – е, няколко монети в повече щели да са добре дошли.

Когато историята на поета стигнала до ушите на султана, той бил развеселен от безочието му и решил да го възнагради. Като всички деспоти той също изпитвал смесени чувства към хората на изкуството. Не одобрявал непредсказуемостта и свободомислието, но пък се наслаждавал на присъствието им, стига да спазвали границите на приличие. Творците гледали необичайно на света, а това можело да е и забавно, освен когато не е. На султана му харесвало някои от тях да живеят в двореца, за да ги държи под око. Те имали свободата да казват онова, което мислят, при условие че не критикуват държавата, законите, религията, Всевишния и най-вече – суверена.

По ирония на съдбата, същата седмица, след заговор в сарая за свалянето на султана, той бил удушен с копринена тетива, за да не се пролива благородна кръв, и на престола се възкачил най-големият му син. Както в смъртта, така и в живота, османците държали всеки да си знае мястото и всичко да се изпълнява според правилата. Особите с благородническа кръв били удушавани, крадците – обесвани, бунтовниците – обезглавявани, разбойниците по пътищата – набивани на кол, местните сановници – смазвани до смърт в огромни хавани, а конкубините – хвърляни в морето в чували с камъни. Всяка седмица излагали отрязаните глави на стълбове край бесилките пред двореца – ако в устата имало натъпкан памук, главата била на висш служител; ако пък имало слама, провинилият се бил от простолюдието.

Поетът преценил, че ще бъде най-добре да остане верен на клетвата си, и живял в мълчание до последния си дъх.

Други разказваха различна версия на историята: когато поетът настоял да бъде щедро възнаграден, султанът се ядосал на наглостта му и наредил да отрежат, изпържат и раздадат езика му на котките в седем махали. Но нали бил изговарял много остри думи, езикът се оказал доста лютив – дори след като бил сготвен с овча опашка и пресен лук. Котките избягали. Жената на поета видяла всичко през решетките на прозореца, събрала парченцата, съединила ги с игла и конец, оставила езика на леглото и излязла да търси лекар, който да го зашие в устата на мъжа ѝ. Да, но един гларус влязъл през прозореца, грабнал езика и отлетял. В това няма нищо за чудене, тъй като истанбулските гларуси ядат всякакви боклуци, без значение какъв е вкусът им. Птица, която може да изкълве и погълне очите на два пъти по-голямо животно, е способна да погълне всичко. Поетът така си и останал ням като риба. Вместо него над главата му кръжала бяла птица и гракала стиховете, които вече не можел да рецитира.

Каквато и да била истината за странното име "Ням поет", къщата на Налбантоглу се намираше на тази стара сънлива уличка, чиито най-важни целомъдрия отразяваха трите агрегатни състояния. Твърдо – или с други думи, безпрекословно, крайно подчинение на Аллах и имамите. Течно – приемане на Божествената река на живота въпреки калта и затлачванията, които носи. Газообразно – пренебрегване на стремленията, тъй като в крайна сметка всички притежания и придобивки ще се изпарят яко дим. На улица "Ням поет" съдбите бяха предначертани и страданията неизбежни, включително и онези, нанесени от съседите при футболни свади, политически препирни и бой на съпругите.

Къщата им беше на два етажа и червена като вишна. През годините беше боядисвана няколко пъти в цвят на зелени осолени джанки, кафяво орехово сладко и лилава туршия от цвекло. Налбантоглу живееха под наем на първия етаж, а хазяинът – на втория. Семейството не беше заможно – богатството е относително понятие, според различните стандарти за време и място, но Пери израсна без лишения. Те дойдоха по-късно и подобно на всяко забавило се нещо се стовариха със страшна сила, като компенсация за миналото. Чак след време тя прогледна и видя несъвършенствата на семейството, в което беше израсла като обичана и закриляна дъщеря.

Пери беше най-малкото дете. Зачеването ѝ било голяма изненада, тъй като родителите ѝ вече имали двама сина тийнейджъри и според местните разбирания били твърде стари, за да имат още едно дете.

Всяко желание на закриляната и обгрижвана Пери беше не само удовлетворявано, а и предусещано, и тя прекара детството си в безметежно спокойствие. Въпреки това момиченцето долавяше в семейството напрежението, което се развихряше като буря, когато майка ѝ и баща ѝ бяха в една стая.

Те бяха несъвместими като таверна и джамия. Ядосаните им лица и гневните гласове ги оприличаваха не на влюбена двойка, а на противници в игра на шах. Двамата бяха настъпателни и със стратегия за следващия ход превземаха бойни кули, слонове и везири, устремени към крайна победа. Гледаха един на друг като на непоносимия тиранин в семейството и се надяваха един ден да кажат: шахмат, шах манад, край на владетеля! Бракът им беше дотолкова просмукан с взаимна омраза, че не се нуждаеха от повод, за да се чувстват непрекъснато онеправдани или гневни. Пери беше много малка, когато осъзна, че любовта не беше и вероятно никога не е била причина родителите ѝ да са заедно.

Всяка вечер баща ѝ седеше на масата с мезета и бутилка ракъ. Сарми с лозов лист, хумус, печени червени чушки, артишок със зехтин и любимата му салата с агнешки мозък. Ядеше бавно и опитваше всяко ястие като придирчив познавач, макар храната да беше необходима само за да не пие на празен стомах. Менсур обичаше да казва: "Aз не съм комарджия, не крада, не взимам подкупи, не пуша и не тичам след жените. Надявам се, че Аллах няма да ме накаже за тази малка слабост". Обикновено прекарваше дългите вечери с един-двама приятели и обезсърчени от положението в страната обсъждаха политиката и политиците. Както повечето местни хора, те говореха най-много за нещата, които харесваха най-малко.

– По света хората пият различно – твърдеше Менсур, който на млади години беше пътувал доста като корабен инженер. – В демократичните страни пияният мъж пита: "Какво стана с любимата ми жена?" а в недемократичните: "Какво стана с любимата ми страна?"

По някое време думите преминаваха в тонове – весели балкански мелодии, революционни песни от Черно море и накрая неизбежните анадолски балади за разбити сърца и несподелена любов. Като виещи се спирали на пушек се носеха турски, кюрдски, гръцки, арменски и шпаньолски песни.

Пери седеше в ъгъла със свито сърце. Чудеше се защо баща ѝ е толкова тъжен. Представяше си как мъката лепне и тегне като катран по подметките му. Не спираше да търси, но така и не намираше начин да подобри настроението му, макар че според мнението на всички в семейството тя беше любимката му.

От снимката в декоративна рамка на стената ги гледаше бащата на турците – Ататюрк, със сините си очи на златисти точици. Портретите на националния герой бяха навсякъде – Ататюрк с военна униформа в кухнята, Ататюрк с редингот в хола, Ататюрк с палто и калпак в спалнята, Ататюрк с копринени ръкавици и развяна пелерина в коридора. На националните празници и в дните на възпоменания Менсур слагаше знамето и снимката на великия турчин пред прозореца, така че всички да го видят.

– Ако не беше той, щяхме да сме като Иран – казваше той на дъщеря си. – Щях да пусна голяма брада и да си правя нелегално алкохол, докато ме разкрият и пребият с тояги на площада. А ти, душичката ми, макар и мъничка, щеше да си с чадор.

Приятелите на Менсур бяха учители, банкови служители, инженери и също така предани следовници на Ататюрк и принципите му. Те четяха, рецитираха и използваха всяко вдъхновение да пишат патриотични стихотворения, които си приличаха по ритъм и се повтаряха по същество, така че звучаха еднакво, като отекващо ехо. Въпреки това Пери обичаше да се мотае в хола и да слуша приятелското им бърборене, смяната на тона и ритъма на гласовете им, които се извисяваха с всяка следваща чаша. Гостите нямаха нищо против присъствието ѝ, а интересът ѝ към разговорите им сякаш ги подмладяваше и изпълваше с надежда за идното поколение. Тя седеше и пиеше портокалов сок от любимата чаша на баща си с изображение и цитат на Ататюрк: "Цивилизованият свят ни изпревари и ние нямаме друг избор, освен да го настигнем". Пери обичаше да докосва гладката повърхност на порцелановата чаша и всеки път, когато си изпиеше сока, съжаляваше, сякаш заедно с него изчезваха и възможностите за приближаване към цивилизования свят.

Тя обикаляше гостите като йо-йо – пълнеше кофите с лед, изхвърляше фасовете от пепелниците, печеше филийки, непрекъснато имаше нещо за вършене, особено след като майка ѝ неизменно отсъстваше в подобни вечери. След като Селма сложеше мезетата на масата, със сподавена въздишка се оттегляше в стаята си чак до сутринта. А понякога дори и до обед или дори по-късно. Вкъщи не споменаваха думата "депресия". Селма обясняваше отсъствието си с главоболие. То я измъчваше години наред и видът ѝ беше изтощен, а очите притворени, сякаш примижаваше срещу ярка слънчева светлина. Слабо тяло – чист ум, така казваше Селма. А нейният беше толкова чист, че съзираше поличба и в най-малкото нещо: в гукащата гугутка на прозореца, във внезапно изгорялата електрическа крушка, в листенцето чай в чашата. Усамотена в стаята си, тя лежеше и се вслушваше във всеки звук. То нямаше и как да не чува всичко – стените бяха тънки като кори за баница. Всъщност между нея и Менсур имаше друга, издигната преди много години стена, която с всяка изминала година ставаше по-висока.

Селма се беше присъединила към група суфи последователи тарика, водена от красноречивия в проповедите и непоклатимия в убежденията си Юзюмбаз ефенди, или Гроздето, когото наричаха така заради безмилостното му отношение към най-малките прояви на ерес или идолопоклонничество, които "щял да стъпче като чепка грозде". Не го притесняваше, че псевдонимът му навява мисли за правене на вино, а това беше грях, не по-малък от пиенето му, но проповедникът не се интересуваше толкова много от сочното грозде или бутилираното вино, колкото от самия акт на мачкане.

Гроздето оказа голямо влияние върху Селма. Тя спря да се ръкува с мъже и стоеше права в автобуса, ако преди нея на мястото беше седял мъж – та дори да беше станал, за да ѝ го отстъпи. Не носеше никаб като някои от най-близките си приятелки, но винаги беше със забрадка. Спря да харесва поп музика и започна да я определя като упадъчна и с лошо влияние. Забрани да купуват и ядат всякакъв вид бонбони, снакс, сладолед, чипс, шоколадови изделия и дори храни с етикет халал, тъй като Гроздето споменал, че може да съдържат желатин, който пък може да съдържа колаген, а той от своя страна – свинско. Селма се ужасяваше от досега, с какъвто и да е свински екстракт и вместо шампоан ползваше чист маслинов сапун, почистваше зъбите си с мисвак, а вместо свещи палеше топка масло с фитил. Отказваше да носи вносни обувки и съветваше всички да правят като нея, тъй като не се знаело дали използваното лепило не е направено от свински кокали. Сандалите бяха сигурна работа. И така, за смях на съучениците си, Пери ходеше години наред със сандали от камилска кожа и дебели чорапи от козя вълна.

В компанията на съмишленици Селма организираше излети до плажовете на и около Истанбул, за да убеждава жените по бикини да побързат да се разкаят, докато не станело късно да спасят душите си. "Всеки милиметър гола плът ще гори в ада." Раздаваха листовки с много правописни и граматически грешки, с изобилие на удивителни и липса на запетайки. Повтаряха безспир как Аллах не иска да вижда полуголите дъщери на Ева на публични места Нощем вятърът носеше разкъсаните мръсни листовки по опустелите плажове, а думите "прелюбодейство", "светотатство" и "вечно проклятие" се въргаляха в пясъка като сухи водорасли.

Общителната Селма стана още по-приказлива и убедителна в желанието си да привлече повече хора – и най-вече съпруга си – към лоното на праведните. Менсур обаче нямаше никакво намерение да се променя и домът на Налбантоглу беше разделен на нейна и негова територия: Дар ал-Ислам и Дар ал-харп, или зона на подчинение и зона на война.

Религията се стовари в живота им като метеор и зейналата пропаст раздели семейството на два воюващи лагера.

По-малкият син Хакан беше дълбоко религиозен, краен националист. Той застана на страната на майка си. По-големият – Умут, се опитваше да потуши конфликта и известно време запази неутралитет, макар от думите и постъпките му да личеше, че е с леви убеждения. Когато най-накрая се обяви за левичар, се оказа, че е убеден марксист.

Пери беше в неудобната ситуация между чука и наковалнята – майка ѝ и баща ѝ се бореха да я привлекат на своя страна и съревнованието на възгледите нямаше край. Момичето се вцепеняваше от мисълта, че трябва да направи окончателен избор между безкомпромисната набожност на майка си и безкомпромисния материализъм на баща си. Пери беше от хората, които се стараеха да не засегнат никого. Заобиколена от непримирими воини и безкрайни битки, тя се принуди да се държи мило, любезно и със самоналожено покорство. Никой не се досети как успя да потуши огъня в себе си и го превърна в пепел.

Бездната между родителите ѝ личеше най-много в хола. Над телевизора имаше два рафта с книги. На единия бяха книгите на баща ѝ – "Ататюрк: възраждането на нацията" от лорд Кинрос, "Великата реч" от самия Ататюрк, "Нещата, които не знаех, че обичам" от Назъм Хикмет, "Престъпление и наказание" от Достоевски. Доктор Живаго" от Борис Пастернак, сборник спомени на генерали и войници от Първата световна война и едно старо издание с разръфани от четене корици на "Рубаят" от Омар Хаям.

Вторият рафт беше съвършено друг свят. Години наред на него се мъдреха малки и големи разноцветни порцеланови кончета – понита, жребци и кобили със златни гриви и дъгообразни опашки подскачаха, галопираха и пасяха. Но те постепенно бяха изместени от книгите: "Хадитите", съставителство на Ал-Бухари, "Дисциплиниране на душата" от Ал-Газали, "Стъпка по стъпка – ръководство за молитви и молби в исляма", "Истории на пророци", "Наръчник на добрата съпруга мюсюлманка", "Добродетелите на търпението и благодарността", "Ислямско тълкуване на сънищата". Десният ъгъл беше запазен за двете книги на Юзюмбаз ефенди: "Значимостта на непорочността в аморалния свят" и "Шейтанът шепне в ухото ти". Всяка нова книга избутваше кончетата към края на рафта като към ръб на опасна скала.

Словесният и емоционален потоп в дома им объркваше невинната Пери. От всичко чуто беше ясно, че Аллах е единственият. Но тя не разбираше как свещените религиозни проповеди на майка ѝ са същите тези, срещу които негодуваше баща ѝ. Изглеждаше невъзможно да принадлежат на един и същи Бог. Ако Господ беше един, как така гледаха на Него по два съвършено различни начина? Нали бяха свързани – ако не вече с брачно ложе, то поне с брачни халки?

Винаги нащрек, Пери беше отстъпчив и любезен свидетел на безмилостните вендети на родителите си и още в крехка възраст осъзна, че няма по-болезнена кавга от семейната и че няма по-болезнена семейна кавга от кавгата за Господ.

Ножът

Истанбул, 2016 г.

Само след миг забеляза децата с чантата. Просякинчетата изчезнаха светкавично, ала тя тичаше бързо и ги приближаваше. Не можеше да повярва на късмета си – ако това беше късмет. Улицата беше тясна, сумрачна, с високи каменни дувари. Пери едва си поемаше дъх, но не спираше.

Момичетата стояха до скитника, който беше взел фаса ѝ. Спря пред тях. До този момент нямаше време да се замисли, но ето че изведнъж се стъписа.

Мъжът се усмихна спокойно, сякаш я беше очаквал. Отблизо изглеждаше различен – слабите му скули бяха симетрични, а дълбоко в очите му светеше младежко пламъче. Ако не изглеждаше толкова окаяно, в него можеше да се долови дори осанка на денди. Той стискаше чантата пред скута си и я галеше като отдавна изгубена любовница.

– Чантата е моя! – намери сили да извика Пери, като преглътна буцата в гърлото си.

Скитникът щракна закопчалката, обърна чантата и изсипа съдържанието: ключове, червило, молив за очи, писалка, миниатюрно шишенце с парфюм, мобилен телефон, пакетче носни кърпи, слънчеви очила, четка за коса, тампон... и кожен портфейл. Мъжът го вдигна внимателно и извади пачка банкноти, кредитни карти, дамска розова лична карта, шофьорска книжка и семейни снимки със скъпи спомени. Докато си подсвиркваше някаква весела, безгрижна мелодия като от музикална кутийка, той прибра парите и телефона. Тъкмо да хвърли портфейла, скитникът се загледа в полароидната снимка, която беше скрита в едно от отделенията. Стара реликва отпреди много години.

На снимката се виждаха мъж и три момичета. Професор със студентките си. Увити с шалове, палта и шапки, те стояха пред Бодлеанската библиотека в Оксфорд. Бяха се сгушили или заради студа, или по навик и така бяха увековечени в един от най-студените дни през онази далечна зима.

Мъжът вдигна глава и ѝ намигна, сякаш беше разпознал Оксфорд от някой филм или снимка във вестник. Или пък беше забелязал, че жената пред него е едно от момичетата на снимката напълняла и с бръчки, с по-къса и права коса, ала със същите, прикриващи тъга очи. Той захвърли полароидния спомен настрани.

Пери гледаше – само няколко секунди, не повече – как снимката лети във въздуха и след това се понесе към земята. Тя потрепери, сякаш снимката беше жива и щеше да я заболи.

Обзета от паника, тя ги заплаши, че всеки момент ще ѝ се притекат на помощ: полицията, жандармерията и съпругът ѝ. Размаха да покаже пръста с брачната си халка с горчивото съзнание, че момичето на снимката би ѝ се присмяло как парадира със семейното си положение, като че ли е някакъв амулет. Само че мъжът имаше достатъчно причини – а не само издайническото притеснение в гласа ѝ – да не ѝ вярва. Уличката беше пуста и сумрачна. Колко ли се беше отдалечила от главния път? Дочуваше колите, но шумът беше приглушен, сякаш идваше иззад стена. Обзе я страх.

Скитникът не помръдна за един мъчителен момент. Беше толкова тихо, че Пери би чула дори крачетата на някоя шмугнала се в близкия боклук мишка, която ровичка и тършува с разтуптяно, мъничко колкото шамфъстък сърце. Уличката беше далеч от царството на котките, далеч от границите на града, а в този миг и далеч от целия свят.

Съвсем спокойно мъжът извади от джоба си найлонова торбичка и изстиска в нея съдържанието на някаква тубичка. Наду торбичката и я оформи като малък балон. Усмихна се на творението си, сякаш беше идиличен стъклен глобус с перли и диаманти вместо снежинки. Покри носа и устата си, вдиша един път, два пъти и още веднъж, по-бавно. Когато вдигна глава, очите му гледаха отнесено, хем беше там, хем го нямаше. От лепилото. Чак сега Пери забеляза, че бялото им беше прорязано с червени жилки, които приличаха на пукнатини в пресъхнала земя. Вътрешният глас ѝ казваше да се върне при дъщеря си и колата, но тя стоеше, сякаш лепилото беше стигнало до краката ѝ, прилепвайки я към мястото.

Скитникът подаде торбата на едно от момичетата, което от желание почти я изтръгна от ръцете му и вдиша шумно. Другото дете чакаше нетърпеливо и нервно реда си. Лепилото беше любимо забавление на просяците и малолетните проститутки. То беше вълшебното килимче, което ги понасяше като светлина, като перца над покриви, куполи и небостъргачи в далечна страна, без страх и повод за страх, без болка, затвори и сводници. Те оставаха в този рай колкото може по-дълго, лапаха златно грозде и гризяха сочни праскови. Далече от глада и студа преследваха човекоядци, присмиваха се на великани и пъхаха джиновете обратно в бутилката, от която се бяха измъкнали.

Като всички сладостни преживявания, и това си имаше цена. Лепилото разтваряше мембраната на мозъчните клетки, атакуваше нервната система, разрушаваше бъбреците и черния дроб и ги унищожаваше.

– Ще се обадя в полицията – изкрещя Пери по-високо, отколкото се налагаше. Не биваше да казвам това, помисли си тя и викна още по-високо: – Всъщност дъщеря ми вече им се обади. Ще дойдат всеки момент.

Скитникът се изправи, сякаш последвал невидим знак. Движенията му бяха бавни и спокойни. Може би искаше да ѝ даде малко време да си помисли или да ѝ покаже, че онова, което предстои да се случи, няма да е по негова вина.

Двете деца бяха изчезнали. Пери не беше забелязала нито кога, нито къде. Те изпълняваха заповедите на просяка. Той беше султанът на улицата, императорът на боклуците и помийните ями, на всичко нежелано и изоставено – великодушен колекционер. Не чертите, а спотаената му сила ѝ напомни за един човек от миналото, когото си мислеше, че е забравила, и когото беше обичала както никого друг досега.

загледа се в полароидната снимка на земята. Тя беше една от малкото снимки от следването ѝ в Оксфорд и единствената с професор Азър. Не биваше в никакъв случай да я загуби.

В този миг забеляза, че носът на скитника кърви. Гъсти капки кръв капеха на гърдите му. Бяха яркочервени и приличаха на боя. Той се приближи, сякаш не забелязваше стичащата се кръв. Пери чу вик – собствения си вик, непознат за ушите ѝ, когато зърна блясък на метал и острие на нож.

Играчките

Истанбул, 80-те години

Дойдоха късно в петък вечерта. Като сови, тръгнали на лов след падането на черната мантия над града. Майката на Пери си беше легнала след полунощ, тъй като беше готвила един от специалитетите си – агнешко с джоджен, печено на бавен огън, и последна чу тропането на вратата. Докато стане, полицията вече беше в стаята на синовете ѝ. След нахлуването в онази нощ, сякаш не можеше да си прости, Селма загуби здравия си сън завинаги и се превърна в нощна птица.

Въпреки обстойното проучване на всеки един предмет, от поведението на полицаите стана ясно, че са дошли за по-големия брат – Умут. Накараха го да стои в ъгъла и му забраниха дори да вдига очи. Като го видя в това състояние, седемгодишната Пери се нажали толкова много, че почти изпадна в отчаяние. Не беше споделяла с никого, но Умут беше любимият ѝ брат. Очите му бяха големи, пъстри и когато се усмихваше, в ъглите им се появяваха бръчици. Заради голямото чело Умут изглеждаше доста по-мъдър за възрастта си. И той като Пери се изчервяваше лесно, но за разлика от нея беше винаги жизнерадостен и напълно оправдаваше името си, което означаваше надежда. Въпреки разликата в годините, Умут беше много близък със сестра си и понеже много я обичаше, винаги играеше с нея на детските ѝ игри. Правеше се на отвлечен от пиратски кораб прини, на изкусен вълшебник навръх планината Каф или на какъвто герой налагаше поредната игра.

Когато започна да следва инженерна химия, Умут се промени. Пусна си голям мустак като на морж и нареди на стената снимките на хора, които Пери не беше виждала: дядо с побеляла брада, мъж с кръгли очила с телени рамки и бръснато лице, друг мъж с бухнала коса и тъмна барета и една жена с вдигната коса и бяла шапка. Пери го попита кои са, и брат ѝ отвърна:

– Това е Маркс, до него е Грамши, а този с баретата е Че.

– О! – възкликна тя, без да знае що за хора бяха те, но вълнението в гласа му я накара да прояви любопитство. – Ами... жената?

– Това е Роза.

– Иска ми се и аз да се казвам Роза.

Умут се усмихна.

– Твоето име е по-хубаво, но ако искаш, ще ти казвам Роза-Пери. Може и ти да станеш революционер.

– Какво означава "революционер"?

Брат ѝ се замисли, търсейки точния отговор.

– Някой, който иска всяко дете да има играчки и да няма деца с твърде много играчки.

– Добре... – на Пери ѝ хареса само половината отговор, другата – не. – А колко много е твърде много?

Умут се засмя, разроши косата ѝ и въпросът остана да виси.

Полицаите свалиха от стената същите тези плакати и подхванаха книгите. Всичките бяха на Умут, тъй като Хакан не беше по четенето. "Комунистическият манифест" от Карл Маркс, "Положението на работническата класа в Англия" от Фридрих Енгелс, "Постоянната революция" от Лев Троцки, "За мишките и хората" от Джон Стайнбек, "Утопия" от Томас Мор, "Почит към Каталония" от Джордж Оруел... Полицаите разгръщаха изнервено страниците, вероятно търсеха бележки или писма. Не откриха нищо, но конфискуваха книгите.

– Защо четеш такива глупости? – попита полицейският инспектор и размаха към Умут "Целувката на жената паяк". – Ти си мюсюлманин и турчин. Баща ти също. Майка ти е мюсюлманка и туркиня. Седем поколения! За какво са ти тези чуждоземски боклуци, кажи!

Умут гледаше в босите си стъпала, сякаш търсеше помощ и закрила в притиснатите си един към друг кръгли палци.

– Проклетите западняци с техните проблеми! – продължи инспекторът. – В нашата страна всички сме щастливи. Тук няма класи. Дори не знаем какво означава това. Да сте чули някой да пита: "Извинете, коя е вашата класа?" Не сте! Всички сме мюсюлмани и турци. Една и съща религия, една и съща националност, едно и също всичко. Кое не ти е ясно?

Мъжът се приближи и се наведе към Умут, сякаш искаше да го подуши.

– На страната ѝ трябваха три военни режима, за да се сложи край на тези идиотщини. И хайде сега – пак! Мислиш ли, че ще го позволим? Книгите ти бъкат от лъжи. Написани са с отрова! Може и ти да си отровен, а?

Умут мълчеше.

– Питам те нещо, кретен такъв! Отровен ли си, или не си? – викаше полицаят с разширени от яд ноздри.

– Не съм – едва чуто отвърна момчето.

– Само че си. Имаш вид на отровен – закима убедено мъжът.

Полицаите обърнаха стаята наопаки – дюшеците, гардероба, чекмеджетата, провериха и печката. Нито едно ъгълче не остана непретършувано. Разгневиха се, тъй като не намериха онова, което търсеха.

– Проверете цялата къща! Скрили са го! – нареди инспекторът и продължи да тръска пепелта от цигарата си на пода.

– Извинете, но какво сме скрили? – осмели се да попита Менсур, както беше по пантофи, с разчорлена, оредяваща коса и омачкана раирана пижама.

– Ще ти го напъхам в задника веднага, щом го намерим. Какво се правиш, че не знаеш?

Пери се намръщи, когато чу грозните думи и стисна ръката на баща си. Тя не откъсваше поглед от Умут. Тревожеше се за него, защото беше пребледнял като чезнеща луна.

Полицаите претършуваха всички стаи, банята, тоалетната, килера с изсушената бамя и киселите краставички. Обърнаха чекмеджетата в кухнята, преровиха кутиите и изсипаха на пода приборите. От подредените рафтове с дантелени постелки не остана и следа. Измина час или повече. Първите слаби утринни лъчи се промъкнаха през оловното небе като пробиващо детско зъбче във венец.

– Проверихте ли играчките на момичето? – попита инспекторът, хвърли фаса върху килима и го загаси с петата на обувката си.

Без да вдига очи от килима с фаса, Селма подхвана:

– Ефендим, тук има някаква грешка. Нашето семейство е почтено. Ние всички сме богобоязливи хора...

Полицаят не ѝ отговори и се обърна към Пери.

– Къде са играчките ти, дете? Покажи ни.

Момичето ококори очи. Защо всички се интересуваха от играчките ѝ? И революционерите, и полицаите?

– Няма да ти кажа.

Менсур я дръпна за ръката.

– Шшт! Нека гледат. Ние нямаме какво да крием.

И без да поглежда никого, рече:

– Играчките са в сандъчето под леглото ѝ.

След няколко минути инспекторът се върна от стаята на Пери и изражението му я уплаши много повече, отколкото предметът в ръката му.

– Така, така... Я да видим какво намерихме...

Пери не беше виждала пистолет. За разлика от онези по телевизията, този беше малък и лъскав и тя се запита дали пък не беше от шоколад.

– Скрит под детското легло и под куклата. Колко удобно!

– Кълна се в светия Коран, ние не знаем нищо за това – каза Селма с плачлив глас.

– Ти, жено, не знаеш, ама синът ти знае.

– Не е мой – рече Умут с пламнало лице. – Помолиха ме да го пазя няколко дни. Утре щях да им го върна.

– Кои са те? – попита инспекторът с предоволен глас.

Умут пое дъх и не отговори.

Отвън се разнесе зовът на мюезина от близката джамия: "Няма друг Бог, освен Аллах. Молитвата е по-добра от съня".

– Добре, да тръгваме. Водете го! – заповяда инспекторът.

Менсур гледаше пистолета с вцепенено лице и нареждаше:

– Моля ви, станало е недоразумение. Моето момче е добро момче... Той не би наранил никого...

Полицейският началник се беше запътил към вратата, когато се обърна на токове.

– Все същите глупости! – прекъсна го полицаят. – Не държите под око децата си и те се забъркват с безбожните комунисти в какви ли не лайна. А когато е вече късно, хленчите и се молите. Моля ви се така, моля ви се онака... Защо правите деца, след като не можете да се грижите за тях, глупаци такива. Не можете ли да си го държите в гащите?

Инспекторът дръпна пижамата на Менсур до коленете и той остана по снежнобели, макар и поизносени гащи. Двама от полицаите се изсмяха, а останалите не реагираха. Пери усети как пръстите, с които баща ѝ я стискаше за ръката, се отпуснаха и олекнаха, като пръсти на мъртвец, подложен на аутопсия. Обожаваният от нея баща, нейният идол, на когото толкова се възхищаваше и когото обичаше безусловно от деня, в който беше произнесла първата си дума, нейният баща мълчеше и се срамуваше.

Той вдигна долнището на пижамата с треперещи ръце и полицаите си тръгнаха, отвеждайки брат ѝ.

Не видяха Умут седем седмици, които той прекара в строг тъмничен затвор. Обвиниха го, че е член на нелегална комунистическа организация, и след като беше съблечен гол, с превръзка на очите, вързан за металната рамка на едно легло и подложен на електрически шокове, той призна, че притежава пистолет. А когато закачиха електродите за тестисите му и удвоиха волтажа, призна, че е и ръководител на тайно ядро, което планирало убийството на държавници. Острата миризма на изгоряла плът, медният мирис на кръв и киселата воня на урина парела в очите, а главният инквизитор Маркуч Хасан (псевдонимът му идвал от изобретателната техника за мъчения с градински маркуч) дъвчел ли, дъвчел канелена дъвка...

Умут припадал и всеки път бил свестяван с ледена вода, после накисван в кофи със солен разтвор за по-голяма проводимост. Сутрин мажели раните му с мехлем, за да продължат да го мъчат отново. Маркуч Хасан втривал балсама и се оплаквал от ниската заплата и дългото работно време, от дъщеря си, която избягала с по-възрастен женен мъж с дете. Влюбените гълъбчета се върнали след шест месеца засрамени и без петак в джоба. Можел да ги убие, но пощадил живота им. Като много професионални инквизитори, той бил жалостив към близките си, уважителен към шефовете и безмилостен към останалите.

В почивките Умут чувал виковете на другите затворници. Те също чували неговите. От време на време по високоговорителите гърмял химнът. При един от електрошоковете забравили да пъхнат пешкир в устата му и той прехапал езика си на две. Дълго време не можел да дъвче и гълтал храната.

Говореше се, че ужасните мъчения в затворите, местата за задържане и институциите за провинили се младежи след преврата през 1980 г. бяха понамалели, но всъщност не беше така. Старите навици умират трудно. Не че не бяха настъпили някакви промени. Биенето по петите – фалака – беше заменено с по-изисканото висене: висиш с часове на ръцете си и след това няма белези. Гасенето на цигари в тялото и изтръгването на нокти или зъби бяха отживели мъчения. Виж, електрошоковете бяха бързи, ефикасни и почти без следи. Същото се отнасяше и за храненето със собствени изпражнения, пиенето на чужда урина и престоя в септичните ями. И да търсиш, няма да намериш белези от мъчения. Какво разочарование за непримиримите журналисти или борците за човешки права от запада, които се появяваха без предупреждение.

В крайна сметка Умут беше осъден на осем години и четири месеца без право на обжалване.

След обявяването на присъдата семейството му го посещаваше редовно в затвора в покрайнините на града. Идваха по двама, в зависимост от деня – Менсур с по-малкия син, Селма с дъщеря си или Менсур с дъщеря си, но никога Менсур и Селма заедно. Заедно с десетки други хора седяха на голяма пластмасова маса, по чиято повърхност личаха следите от безброй мъчителни и тъжни предишни срещи. Посетителите – от едната страна, затворниците – от другата. Ръцете трябваше да се виждат, за да не си подават каквото и да е. Опитваха да закърпят тишината с усмивки, които не стигаха до очите, и думи, които неочаквано се изплъзваха от устата.

Един ден, когато Умут се надигна да се прибира в килията, Менсур забеляза кръв на дъното на панталона му. Петно с големината и формата на върбово листо. "Кървава кока-кола" – така наричаха мъчението. Битите и голи затворници бяха принуждавани да седнат върху бутилка от кока-кола. Изтезанието беше специален "коктейл" само за политическите затворници, заподозрените гейове и транссексуалните.

На Менсур му премаля. Не можеше да откъсне поглед от петното. Опита да се овладее, ала от гърдите му се изтръгна сподавен вик и дъхът му секна. Добре че Умут беше вече далеч и не го чу. Но Пери стоеше до баща си и го чу. За нея случилото се беше поредица от картини – все едно ням филм, който остана запечатан в паметта ѝ. От този ден насетне Менсур не ѝ позволяваше да посещава Умут. Тя седеше у дома и пишеше писма на брат си. Разказваше му забавни случки с интересни подробности, за да го разведри. Пишеше с радост, която всъщност не изпитваше, за хора, които почти не познаваше, а събитията изобщо не бяха такива, каквито ги описваше. Умут сякаш прозираше измамата и никога не отговаряше.

Пери често го сънуваше и се събуждаше с вик посред нощ. Понякога отново заспиваше, а друг път ставаше и се скриваше в гардероба, опитвайки се да си представи какво е да си в килия. Сърцето ѝ туптеше в тъмното, тясно място, въздухът ѝ свършваше, но тя си представяше, че брат ѝ е до нея, и си поемаше дъх пак и пак, и пак...

Кошмарът, който преживяваше затвореният Умут, не само че не сближи майката и бащата, а още повече ги отчужди и те се превърнаха в отявлени врагове. Менсур обвиняваше жена си. Работел по цял ден и тя трябвало да държи под око сина им, вместо да си губи времето с фанатични проповедници, които ѝ обещавали вълшебствата на рая. Ето защо не друг, а тя била виновна за сполетялото ги нещастие. Мълчаливата, спотаила омразата си, мрачна Селма беше убедена, че виновен е мъжът ѝ. Менсур бил посял семената на безбожието в ума на сина им. Всичките му бръщолевения за материализма и свободомислието ги били довели до този ужас.

С годините празната шушулка на брака им се пропука и двамата се озоваха на два отдалечени полюса. Въздухът в дома им беше задушен и тегнеше, тъй като попиваше тъгата на обитателите. На Пери ѝ се струваше, че дори пчелите и пеперудите, които влитаха през отворените прозорци, веднага изчезваха навън. Оттеглиха се и лакомите комари, тъй като се бояха, че ще поемат нещастието на Налбантоглу заедно с кръвта им. В игралните и в анимационните филми, които Пери гледаше, паяците хапеха хората и стършелите ги жилеха, но след това се превръщаха в супергерои и живееха прекрасен живот. В техния случай ставаше обратното. След съприкосновението си със съпрузите, бълхите и дървениците заприличваха на хора, съкрушени от тегобите на чувствата.

Някъде по това време Пери започна да преосмисля връзката си с Аллах. Спря да се моли, преди да заспи, нищо че майка ѝ настояваше за това. От друга страна, въпреки съветите на баща си, тя не беше безразлична към Всевишния и превърна цялата болка и горчивина, които не смееше да изрази пред родителите си, в неспирен, отправен към небето монолог.

Започна да спори с Бог.

За всичко.

Задаваше въпроси, чиито отговори бяха трудни. Питаше тихичко, така че никой да не я чуе. За безотговорността му да позволява да се случват ужасни неща на хора, които не го заслужават. Чува ли Той какво става отвъд затворническите стени и решетки? Ако не, значи изобщо не е всемогъщ. Ако да и не прави нищо, за да помогне на нуждаещите се, Той е безмилостен. Така или иначе, Господ не беше онова, което твърдеше, че е. Той беше самозванец.

Пери събра гнева, който не можеше директно да насочи към майка си и гуруто ѝ Юзюмбаз ефенди, безсилието, което не можеше да изрази пред баща си и пиянските му навици, тъгата, която не можеше да сподели с Умут, и непоносимостта, която изпитваше към по-малкия си брат, омеси всичко това на лепкаво тесто и обгърна с него мислите си за Господ. Опече сместа във фурната на ума си, докато тя се надигна, напука се в средата и се препече в краищата. Приятелите ѝ бяха лекомислени и безгрижни като хвърчила, играеха на улицата, шегуваха се и така ден подир ден, докато Наспери Налбантоглу, едно необикновено умозрително и емоционално дете, не спираше да търси Бог.

Бог. Обикновена дума с неясно значение. Бог. Толкова близо, че е наясно с всичко, което вършиш – или дори възнамеряваш да извършиш, и все пак недостижим. Пери беше решена да намери отговор на терзанията си, тъй като поради някаква своя странна логика тя вярваше, че събере ли майчиния си Създател и бащиния си Създател, между тях ще се възкреси хармония. Постигането на споразумение за онова, което Бог е и което не е, би довело до намаляване на напрежението в дома на Налбантоглу, пък и на напрежението в цял свят.

Бог беше лабиринт без упътване, окръжност без център, пъзел с непасващи парченца. Ако Пери разрешеше тази загадка, тя щеше да даде смисъл на безсмислието, разум на безумието и ред в хаоса и може би щеше да се научи и как да бъде щастлива.

Тетрадката

Истанбул, 80-те години

– Ела, седни, миличко – кимна Менсур на дъщеря си в една от редките вечери, когато беше без приятели на масата.

Пери веднага се настани до него. Той ѝ липсваше много. Независимо че живееха в една и съща къща, напоследък той беше затворен, погълнат от собствените си мисли, като сянка на мъжа, който беше преди арестуването на Умут.

– Ще ти разкажа една история – подхвана Менсур. – Живял някога в Истанбул свирач на тръстикова флейта. Бил от онези, свободомислещите суфи. Зърнел ли някъде бутилка ракъ или вино, веднага сгълчавал хората около нея: "Не знаете ли, че и капка от това питие е грях?" После отварял бутилката, топвал пръст и след малко го изваждал. Пръстът капел и той заявявал: "Ето, измъкнах капката на греха. Сега можем спокойно да пием".

Менсур се засмя, ала смехът му беше тих и тъжен.

Пери го погледна и долови стаеното му недоволство, но срещу кого и срещу какво ли...

– Баба, може ли една глътка? – попита тя плахо.

– Какво? Ракъ?

Пери кимна. Никога не ѝ беше хрумвало преди, но сега, след като го каза, за първи път изпита желание да опита от питието на баща си. Така щяха да се сближат още повече.

Менсур поклати глава.

– Ти си само на седем. Изключено!

– На осем. Tози месец ставам на осем.

– Винаги е по-добре да опиташ алкохол за пръв път у дома, с родителите си, вместо да се криеш някъде навън, но бих искал да станеш поне на осемнайсет – размисли се Менсур. – Макар че тогава може и да няма алкохол заради религиозните фанатици. Нищо чудно да изложат една-две бутилки като експонати в музея на порочните предмети. Като нацистите! Така че ще е по-добре да ти дам една глътка, преди да е станало късно.

Менсур ѝ наля малко ракъ и я разреди с вода. Пери гледаше как алкохолът се разтваря, а баща ѝ я гледаше с умиление. После вдигна чашата си и каза:

– Виждаш ли как капките се размиват? Ето така се размиваме и ние с приятелите ми в океана на невежеството. Шерефе[1]!

Пери се зарадва, че се отнасят с нея като с голяма, и се усмихна.

– Шерефе!

– Ако майка ти ни види, жив ще ме одере.

Пери отпи глътка и лицето ѝ се изкриви. Какво ужасно питие! По-отвратително от всичко на света. Анасонът ухапа езика, погъделичка носа и насълзи очите ѝ. Как можеше баща ѝ да пие това ужасно нещо всяка вечер, и то с наслада!

– Обещай ми никога да не се връзваш на разни бабини деветини. Нали разбираш какво имам предвид? – рече Менсур, без да обръща внимание на намръщеното лице на дъщеря си.

– Разбирам – каза Пери, след като изпи чаша вода и хапна малко хляб, за да премахне миризмата на анасон в устата си. – Не прескачай дете, за да не спре да расте, не пукай кокалчетата на ръцете си, че така прекършваш ангелски криле, не свиркай нощем, че ще повикаш шейтана – такива неща, нали?

– Да. Всичките тези глупости. Има едно златно правило, което уважавам и искам и ти да следваш. Не вярвай на нищо, което не си видял с очите, чул с ушите, докоснал с ръцете и схванал с ума си. Дай ми обещание, че ще го следваш!

– Обещавам, баба – изчурулика Пери, тъй като много искаше да зарадва баща си.

Доволният Менсур вдигна показалец.

– Образованието ще ни спаси! Само то води към прогрес. Ти трябва да учиш в най-добрия университет в света – позамисли се кой да бъде той, и добави: – Само ти от децата ми можеш да го направиш. Учи усърдно! Спаси се от невежеството. Това е следващото ти, по-голямо обещание.

– По-голямото ми обещание, баба!

– Има един проблем обаче. Мъжете не харесват жени, които са твърде умни или твърде образовани, а на мен не ми се иска да останеш стара мома.

– Aз не искам да се омъжвам. Ще остана тук, при теб.

Менсур се засмя.

– А не, това не! Но поне обещай – и това ще бъде най-голямото ти обещание, – че няма да дадеш сърцето си на някой, който нехае за наука и знание.

– Добре, баба. Давам ти и най-голямото си обещание – Пери се замисли и попита: – Ами Бог? Не можем да го видим, да го чуем, да го докоснем. Тогава... как да му вярваме?

Менсур сбърчи вежди.

– Ще ти кажа една тайна. Като стане дума за Всевишния, възрастните са толкова объркани, колкото и децата.

– И все пак има ли Бог?

– По-добре е да има. Когато Го видя на оня свят, ще избързам да Го попитам къде е бил през всичкото това време. От памтивека ни е зарязал да се оправяме сами!

Той лапна парче сирене и задъвка ядосано.

– Баба, защо Аллах не помогне на Умут? Защо допуска това да се случва?

– Не знам, душичката ми – промълви бащата и адамовата му ябълка заподскача.

замълчаха. Пери сви пръстите на краката си и притисна пантофите към килима. По-добре беше да замълчи и да смени темата. Споменаването на по-големия ѝ брат помрачи като облак и без това невеселото настроение.

– А какво ще кажеш за рая и ада?

Беше чувала за ада. Много неща. Ужасяваше се, че баща ѝ може да бъде наказан да ври в казаните на грешниците, сред огън и жупел и сред лошите ангели – забани.

– Aз не ставам много за рая и ако Господ няма чувство за хумор, работата ми е спукана – отивам с експреса право в ада. Но ако има, има и надежда и тогава ще дойда при теб в рая. Там имало реки с най-хубаво вино!

Пери пошепна:

– Ами ако Аллах е строг и сериозен, какъвто го описва мама?

– Не се бой! Имам план Б! – отвърна Менсур. – Само не забравяй да сложиш кирка в гроба ми. С нея ще прокопая тунел – и готово!

Момиченцето се ококори

– Адът е много дълбок. Ако хвърлиш камъче, ще изминат седемдесет години, докато стигне дъното. Така казва мама.

– Не се съмнявам, че го е казала – въздъхна Менсур. – Но добрата новина е, че една година тук се равнява на една минута в отвъдното. И каквото и да става, аз ще те намеря! За малко да забравя – добави той с озарено лице. – Имам нещо за теб!

Бащата извади от кожената си чанта сребриста кутия със златна панделка.

– За мен ли е?

– Хайде, отвори я.

Вътре имаше тетрадка – красива, ръчно изработена тюркоазена тетрадка с пайети и огледална мозайка на корицата.

– Знам, че се интересуваш от Бог – каза Менсур замислено. – Aз не мога да отговоря на всичките ти въпроси. А и честно казано, никой не би могъл – нито майка ти, нито онова куку, проповедникът ѝ. – Менсур гаврътна чашата и добави: – Не изпитвам симпатии нито към религията, нито към религиозните, но знаеш ли защо все още обичам Бог?

Пери поклати глава.

– Ами защото е самотен, Периджим, миличката ми, като мен... като теб... Сам-самичък някъде там, горе. Няма с кого да разговаря... Е, може би наминава някой и друг ангел, ама колко забавна може да е херувимската компания? Милиарди се молят на Бог – дай ми успехи, дай ми пари, дай ми ферари, направи това, направи онова... Едно и също всеки божи ден, но никой не си дава труда да Го опознае.

Менсур напълни чашата си и продължи с тъжен глас:

– Помисли си само за реакцията на хората, когато видят катастрофа на пътя. Всички повтарят: "Да пази Господ!" Значи мислят за себе си, а не за жертвите, нали? Повечето молитви са едни и същи – пази ме, обичай ме, закриляй ме. Мен, мен и пак мен! Набожни били! За мен това е самолюбие и нищо друго.

Пери искаше да утеши баща си, но не знаеше как. Къщата тънеше в такава тишина, че и въздишка би могла да я събори. Момичето се запита дали майка му чува разговора им от стаята си и какво ли си мисли.

– Отсега насетне можеш да записваш в тетрадката всяка своя мисъл за Бог или за себе си.

– Нещо като дневник?

– Специален господодневник! – оживи се бащата. – За цял живот!

– Няма да ми стигнат страниците.

– Ами ще изтриваш предишните. Пишеш и изтриваш, душичката ми. Не мога да те науча как да избягваш лошите мисли. Аз самият не се научих. Но се надявам поне да можеш да ги изтриваш.

– И така до следващата лоша мисъл?

– Да. Новите лоши мисли са по-добри от старите.

Същата вечер Пери седна на леглото и отвори тетрадката, за да напише: "Мисля, че Бог ни се представя много малки частици в различни цветове. Мога да си построя ведър и вселюбящ Бог. Или гневен Бог, който наказва. Може и нищо да не построя. Бог е "Лего".

Градиш и разрушаваш. Пишеш и изтриваш. Вярваш и се съмняваш. Това ли имаше предвид баща ѝ? В крайна сметка нямаше никакво значение, защото, връщайки се назад в спомените си Пери беше сигурна, че е чула точно това. Съветът на Менсур само потвърждаваше онова, което беше подразбрала сама: някои хора бяха ревностни вярващи, други – ревностни невярващи, а тя винаги щеше да е по средата.

Полароидна снимка

Истанбул, 2016 г.

Скитникът замахна неочаквано бързо с ножа и Пери като по чудо успя да се дръпне. Острието мина на сантиметри от корема, но сряза дясната ѝ длан. Пронизителният ѝ вик кънтеше от болка. Кръвта рукна по китката и закапа върху лилавата копринена рокля.

Сърцето ѝ биеше до пръсване, а по челото ѝ се стичаше пот. Успя да блъсне мъжа с всички сили и той залитна, тъй като не беше очаквал съпротива. Пери използва мига, за да избие ножа от ръката му. Гневният му удар в гърдите ѝ за един ужасен миг я лиши от въздух. Помисли си за дъщеря си, която я чакаше в колата, за двамата си синове, загледани в любимото си телевизионно предаване у дома. Представи си мъжа си на вечерята, заобиколен от другите гости, притеснен от забавянето им, с тревожен поглед в часовника... Осъзна, че може никога повече да не види любимите си хора, и очите ѝ се напълниха със сълзи. Колко глупаво беше да умре по такъв нелеп начин. Някои умираха, сражавайки се за родината, за знамето и честта, а тя се биеше за менте чанта "Ермес" с грешно ударение. Всъщност може би и двете да бяха еднакво безсмислени...

Скитникът я удари в корема. Пери се закашля в търсене на глътка въздух и усети, че ѝ премалява.

Успя да събере малкото си останала сила и извика:

– Престани! Веднага престани!

Крещеше като на малко, непослушно дете. Трепереше. Тялото ѝ отказваше да чува заповедта на мозъка да не се паникьосва или поне да не го показва.

– Пише ти се лошо, само да ми направиш нещо! – заплашително прошепна тя. – Ще отидеш в затвора. И там ще видят сметката на... – Канеше се да каже "на наглостта ти", но вместо това изрече: – Там ще ти видят сметката!

Мъжът просъска:

– Курва такава! За каква се мислиш, а?

Никой никога не я беше наричал така и думата я проряза като ледено острие. Направи още един опит. Tози път да се спазари.

– Вземи чантата. И всеки по пътя си.

– Курва! – повтори той.

Лицето му потъмня и очите му заприличаха на цепки, докато си поемаше дъх. В далечината премина кола и фаровете ѝ осветиха за миг част от уличката, откривайки ѝ шанс за бягство. Пери отвори уста да извика за помощ, но колата отмина и отново настъпи сумрак. Тя направи крачка назад.

Скитникът я сграбчи за врата и я бутна на земята. Шнолата, която държеше косата ѝ, се изтърколи на улицата с тих металически звук и главата ѝ се удари в асфалта. Странно, но не я заболя. Небето изглеждаше невъзможно далеч и приличаше на бронзов похлупак – неподвижен, тежък и студен. Опита се да стане, ръката ѝ остави кървави следи от раната. Като в забавен каданс видя как мъжът легна върху нея и задърпа роклята ѝ. Устата му миришеше на кисело – на глад, цигари и лепило. Воня на разложение. На Пери ѝ се повдигна.

Плътта, която напираше да влезе в нейната плът, принадлежеше на труп.

Това се случваше непрекъснато в града на седемте хълма, двата континента и петнайсетте милиона гърла. Случваше се зад затворени врати и сред градини, в евтини мотели и луксозни петзвездни хотели, по тъмни доби и посред бял ден. Стига да имаше кой да слуша, бардаците можеха да разкажат безброй истории. Момичета на повикване, момчета "под наем", застарели проститутки... Бити, наранявани и заплашвани от клиентите, които ги унижаваха при най-малък повод. Транссексуалните никога не се оплакваха в полицията, тъй като там ги чакаха нови унижения. Имаше деца, които се страхуваха от роднини, млади булки, които се бояха от свекърите и деверите си, медицински сестри, учителки и секретарки, подложени на тормоз от вманиачени влюбени заради отказ да отидат на среща, съпруги, които мълчаха до гроб, защото в тази култура няма думи, с които да опишеш изнасилване от съпруг. Това се случваше непрекъснато. Сексуалното насилие беше добре познато на Истанбул, който се криеше под балдахина на мълчанието и тайните, опозоряващи жертвите и оневиняващи нападателите. В град, където всички се страхуваха от външните хора, насилието идваше почти винаги от тези, които познаваме и са близо до нас.

В последвалите няколко мига сред смълчания мрак Пери се сепна като от сън само за да се озове в капана на нечий друг кошмар. Случващото се я връхлетя като отделни пластове и тя започна да се бори с мъжа. Почувства се силна, но и скитникът не се даваше, въпреки че беше толкова слаб. Блъсна главата ѝ с глава и тя изпадна в несвяст за няколко секунди. Можеше да се предаде, болката беше толкова силна, че правеше желанието да се остави на отчаянието почти непреодолимо.

В този миг с ъгълчето на окото си съзря силует. Нежен, ефирен, твърде ангелски, за да е на човек. Позна го. Беше то. Бебето в мъглата. Розови бузки, ръчички с възглавнички, яки, пухкави крачета, златисторуси, все още непотъмнели къдрици. Сладко малко дете, само че не беше. Джин. Дух. Халюцинация. Фрагмент от свръхизостреното ѝ боязливо въображение. Това не беше първата им среща.

Скитникът не виждаше духа зад себе си и псуваше, докато дърпаше припряно връвта, която служеше за колан на панталона му. Държеше жената с другата си ръка и му беше трудно да развърже стегнатия възел.

Бебето в мъглата изгука доволно. През невинния му поглед Пери съзря абсурда и смехотворната пародия на положението, в което се беше озовала. Тя се изсмя високо и предизвикателно. Реакцията ѝ стъписа мъжа и той застина.

– Дай да ти помогна – кимна Пери към връвта.

Очите му заблестяха – полузамаяно и полуподозрително. На лицето му се изписа победоносно изражение. Беше я уплашил и знаеше от опит, че страхът може да накара всеки да се предаде и коленичи. Когато се отдръпна на сантиметър-два, за да я улесни в развързването на връвта, тя го блъсна с всички сили. Скитникът се стресна, залитна и падна по гръб. Пери скочи и мигновено го ритна в слабините. Той нададе вой на ранено животно. Тя не изпитваше нищо – нито жал, нито гняв. Човек винаги се учи от другите. Някои хора те подтикват към красиви дела, други – към жестокост. Може би лепилото беше въздействало на мъжа и го беше обезсилило, или пък някаква незнайна дива енергия беше обсебила тялото на Пери, но тя се чувстваше всемогъща. Неудържима. Опасна.

Събра всичките си сили и заби крак в лицето му. Чу се зловещото изпукване на счупен нос. Шурналата в изобилие кръв не я уплаши, а я предизвика да го удари още по-силно. Започна да го рита и блъска навсякъде.

Скитникът се хвана за корема, палтото му се разтвори, разкривайки торса му. Апатичен и слаб, той се остави да го бие, сякаш беше уморен от преследването, кражбата, борбата и незначителността на всичко това.

– Копеле такова! – нареждаше Пери през зъби.

През всичките години след Оксфорд не беше ругала и отново изпита някогашното чувство на облекчение и успокоение.

Бебето в мъглата се плъзна покрай нея. И се изгуби. Като въздишка. Малка фигурка от най-фина коприна и муселин. Вече не се усмихваше. Чертите на восъчното му лице с цвят на мед не трепваха. Сякаш не съдеше онова, което беше видяло, защото беше над него, в своите недостижими владения. Внезапно и за пореден път помогна на Пери и изчезна, без да остави и следа, видението потъна безследно в надвисващата тъма на нощта.

Пери спря да удря мъжа. Бризът разроши косата ѝ, а закръжилият над главата ѝ гларус – може би далечен потомък на онзи, който погълнал езика на поета – изкряка, ядосан на нещо или някого в този град на тълпи и бетон.

Скитникът дишаше на мъчителни, сподавени пресекулки. Лицето му беше в кръв, а горната устна – разцепена.

Пери за малко да каже "извинявай", но думите се спряха в гърлото ѝ. В този миг си спомни един любим и същевременно укоряващ я глас: "Мила моя, все така ли се извиняваш на всеки?"

Ако професор Азър я видеше отнякъде сега, сигурно отново щеше да ѝ зададе същия въпрос. Странно, но в този момент, когато безизходицата разкъсваше бреговете на настоящето, миналото нахлу като потоп – откъслечни спомени, потиснати тревоги, неизказани тайни и вина, много вина... Очите ѝ се замъглиха и светът се превърна в размазано петно. Потънала в безметежност и странна безчувственост – с изключение на болката някъде в тялото, – Пери бе обзета от спомени, които смяташе за безвъзвратно загърбен. Скитникът заплака. Край на уличния император, на просяка, на наркомана, крадеца и изнасилвача. Край на всичките му роли. На улицата лежеше едно малко момче и плачеше в тъмното за успокоителна ласка, която никога нямаше да получи. Въздействието на лепилото беше отминало и физическата болка беше заменила халюцинациите.

Пери се приближи, ужасена от онова, което беше направила. Кръвта бучеше в ушите ѝ и тъкмо се канеше да предложи помощ на мъжа, когато дотича дъщеря ѝ.

– Какво става, мамо?

Пери внезапно се обърна. Наложи си да се успокои и събере мислите си.

– Скъпа... защо не ме изчака в колата?

– Омръзна ми да чакам – троснато отвърна Дениз, ала съзря кръвта по роклята на майка си и враждебността ѝ тутакси се изпари. – Мили боже, ти кървиш. Какво се е случило? Добре ли си?

– Да, добре съм. Стана разправия и...

Скитникът се надигна в пълно мълчание и се оттегли в ъгъла на улицата, без да ги поглежда. Майката и дъщерята взеха чантата и събраха разхвърляните вещи.

– защо нямам нормална майка като всички други? – мърмореше Дениз с кредитните карти в ръце.

Пери не можеше да отговори на този въпрос и не се и опита.

– Да тръгваме – подкани я момичето.

– Един момент!

Пери се огледа за полароидната снимка, но не я видя.

– Хайде! Какво ти става!

Бързо се върнаха до монтекарловско синия рейндж ровър, който като по чудо не беше откраднат.

Останалата част от пътуването мина в мълчание. Дъщерята гризеше ноктите си, а майката внимаваше в пътя.

По-късно Пери се сети, че не бяха намерили мобилния телефон, и сега беше или в джоба на скитника, или се въргаляше на уличката, светеше и звънеше като поредния нечут вик в Истанбул.

Градината

Истанбул, 80-те години

Пери беше на осем години, когато видя за пръв път бебето в мъглата. Срещата я промени завинаги и се вплете като лоза във филизите на живота ѝ. Бе положено началото на поредица от преживявания, които не бяха изненадващи, тъй като си приличаха, но винаги я изпълваха със страх през годините.

Като повечето къщи в квартала, домът на Налбантоглу беше заобиколен с тучна градина. Повечето време прекарваха в задния двор. Там сушаха нанизи с червени чушки, патладжани и бамя, затваряха буркан след буркан с доматено пюре и варяха овчи глави на Айд ал-Адха (Курбан Байрам). Пери избягваше да поглежда към отворените и немигащи очи на овцата. Стягаше я гърлото при мисълта, че онзи, който изяде очите, ще погълне и ужаса на животното, преди да го заколят. Чувството беше двойно по-потискащо заради факта, че не друг, а баща ѝ щеше да изяде деликатеса с чашките ракъ вечерта.

На двора струпваха купища вълна, за да се проветри и измирише, перяха я, удряха я с тояги и като изсъхнеше, пълнеха с нея дюшеците. Наоколо хвърчаха пухчета и кацаха на раменете като перца от застрелян гълъб.

Когато Пери сподели, че вълната ѝ напомня на мъртви птици и че овчите очи я гледат укорително, Менсур се усмихна и я потупа по бузата.

– Не бъди толкова чувствителна, джанъмън ичи[2], не приемай живота толкова сериозно. – Сякаш той самият не беше същият...

Границата между задния двор и света представляваше дървена небоядисана ограда. Дъските бяха нарядко и тя приличаше на зейнала уста с окапали зъби. След игрите с децата Пери най обичаше прането на килими в двора и го чакаше с нетърпение. Това се случваше на всеки няколко месеца, в ден с подходящо – нито много сухо, нито много влажно – време, когато килимите бяха достатъчно мръсни и всички бяха в настроение за пране.

Рано сутринта килимите и чергите се навиваха на рула и се нареждаха на тревата като сардели. Ръчно тъкани, гладки или с възли, или фабрично произведени – бяха общо дванайсет. Децата на улица "Ням поет" се губеха във вселената от симетрични възелчета, скрити символи и централни "медальони", скачаха с писъци и се смееха върху летящите килимчета, докато прекосяваха океани на път към незнайни пристанища.

В ъгъла на двора, върху голям огън се вареше вода в чугунен казан. От него мъкнеха кофи с вода и я изливаха върху килимите, за да омекнат. След това ги насапунисваха, четкаха, търкаха и плакнеха. Пак и пак. Не всички жени участваха в уморителното пране. Майката на Пери стоеше отстрани, тъй като намираше прането за мърлява и отегчителна работа. По-работливите и усърдните запрятаха шалвари и поли. Лицата им пламтяха въодушевено заради предстоящата важна мисия. Сваляха забрадките и тъпчеха с боси крака рошавите килими сякаш газеха сред новоизбуяла нива с ечемик.

През това време децата правеха замъци от кал, затваряха мухи в кибритени кутийки, ядяха кайсии (и чупеха костилките), дини (и сушаха семките), правеха венчета от борови иглички и гонеха жълто-кафявата котка, която беше или дебела, или много бременна. По някое време се чудеха какво още да правят, а две трети от килимите бяха все още неопрани. Приятелите на Пери се прибираха по домовете си и по-късно идваха отново. Но тя си беше вкъщи и седеше до тъмно в градината.

Беше хубав топъл ден. Навсякъде се чуваха плясъци на вода, а жените клюкарстваха, смееха се и пееха. Някой разказа неприличен виц, който Пери не разбра, а за това, че беше неприличен, се досети по неодобрителното изражение на майка си.

Следобед перачките на килими седнаха да обядват. Бяха донесли сарми със зелеви листа, бюрек, кисели краставички, хумус, печени кюфтета, рулца с ябълков пълнеж На големия кръгъл поднос бяха наредени пити хляб и чаши айрян със снежнобели мехурчета, които приличаха на облачета, вероятно спуснати от щедра божия ръка.

Пери се протегна лакомо и взе парче бюрек. Едва беше отхапала, когато се чу силен вик. Улисаната ѝ майка се беше разсеяла и блъснала в кипящия казан. Добре че не го беше обърнала, но лявата ѝ ръка беше изгорена от лакътя до края на пръстите. Жените зарязаха всичко и хукнаха да ѝ помагат.

– Залейте я със студена вода!

– Паста за зъби! Намажете изгорялото!

– Оцет! Оцетът помогна на леля ми. Нейната рана беше по-лоша!

Всички се заеха да помагат на Селма и Пери се озова сам-сама. По лицето ѝ плъзна слънчев лъч, а наблизо зажужа бръмбар. Котката лежеше с присвити нефритенозелени очи под смокинята, от другата страна на улицата. Тя взе едно кюфте, за да я нахрани. Когато прескочи оградата, чу глас.

– Как се казваш, момиченце?

Пери се обърна и видя млад мъж с риза на червени и бели карета и сини дънки, които като че ли никога не са били прани. Баретата на главата му беше килната и всеки миг щеше да падне. Тя не отговори, тъй като знаеше, че не трябва да говори с непознати, но не си и тръгна. Загледа се в баретата, която ѝ напомни за снимката в стаята на Умут. Може би непознатият беше революционер. Може би знаеше за брат ѝ и участта му. Пери реши, че ако не му каже истината, той няма да научи коя е, и отвърна:

– Роза.

– За пръв път срещам момиче с името Роза. При това хубавица. Има да страдат по теб, когато пораснеш.

Пери не отговори, ала усети лек трепет – може би заченка на все още неразбудена женска чувственост, която я развълнува въпреки смущението от направения комплимент.

– Виждам, че обичаш котките – добави мъжът.

Гласът му беше плах и неуверен и след време, когато си спомняше за него, Пери го оприличаваше на скрито, пробиващо пътя си в мокрия памук набъбващо бобче, което държеше до прозореца. Също като бобчето, гласът на непознатия беше скрит, променлив, покълващ.

– Видях една котарана на ъгъла с пет новородени котенца – сладки и мънички като мишлета. Очите им са розови.

Пери се престори, че това не я интересува, и даде кюфтето на котката. Мъжът се приближи. Миришеше на тютюн, пот и влажна пръст. Клекна и се изравни по ръст с нея.

– Жалко, че майка им ще ги удави – усмихна се той.

Дъхът на Пери секна. По-надолу, в полето, където се скитаха бездомни кучета и пасяха няколко кози, имаше водоем. Никой не го използваше, защото само при пет сантиметра дъжд се затлачваше с канални нечистотии. Момичето погледна в тази посока, като едва ли не очакваше да зърне умрелите котенца на повърхността на водата.

– Така правят котките – въздъхна непознатият.

– защо? – не се стърпя да попита Пери.

– Не харесват розовите очи на котенцата. – Неговите очи бяха светлокафяви, сближени, кожата под тях – хлътнала, а формата на лицето – ъгловата. – Мислят си, че са родили странни същества, лисичета или нещо такова... И затова ги убиват.

Пери се запита дали лисичетата са с розови очи и какво ли мислят майките им за това. В нейното семейство само тя беше със зелени очи и слава богу, досега никой не бе помислил, че това е необичайно.

Мъжът забеляза учудването ѝ, погали котката по главата и се изправи.

– Ще ида да видя как са котенцата, че те имат нужда от грижи. Искаш ли да дойдеш с мен?

– Кой? Aз ли? – учуди се Пери.

Той стисна устни и се позамисли, сякаш тя желаеше да го придружи.

– Ами да. Само обещай да внимаваш, като ги пипаш, че са много мънички.

– Обещавам.

Някаква жена се развика от прозореца на сина си, че ако тутакси не се прибере за обяд, ще му счупи и двата крака. Мъжът като че ли се притесни, огледа се и каза заговорнически:

– Никой не трябва да ни види. Aз ще вървя напред, а ти след мен.

– Котенцата наблизо ли са?

– Да, но по-добре да отидем с колата. Тя е ей там, зад ъгъла – махна мъжът с ръка и тръгна, усилвайки ход.

Пери последва непознатия, който се оказа доста куц, но въпреки това вървеше бързо. Обзе я колебание. Това беше първото решение, което взимаше без участието на родителите си, и за първи път изпитваше нещо като чувство за свобода.

Мъжът погледна скришом зад гърба си, отвори вратата на колата, седна на шофьорското място и зачака Пери да седне до него.

Спря я не толкова интуицията, колкото появата на нещо силно осезаемо. Тя потрепери, сякаш докосната от леден вятър, и се зачуди на внезапно падналата мъгла, пелена от наслагващи се сиви пластове, като топовете плат в магазина за текстил. Мъглата я обърка. Къде отиваше и защо отиваше там? Виждаше белезникавия силует на близкото дърво, но отвъд него, включително и мъжа до себе си, не виждаше нищо.

Сред мъглата Пери съзря нещо много странно – бебе с кръгло, открито и доверчиво личице. На едната му буза имаше лилаво петно. От ъгъла на устата му се стичаше някаква течност, сякаш беше повърнало мляко.

– Пери, къде си? – майка ѝ викаше панически от вишневата къща.

Не можеше да ѝ отговори. Сърцето ѝ пулсираше във вдлъбнатинката на шията, а очите ѝ не се откъсваха от бебето в мъглата. Сигурно беше дух Джин... Беше чувала за тези същества от бездимен огън, дошли много преди Адам и Ева да паднат от райската градина и да се озоват на земята. Исторически погледнато, нашият свят им принадлежеше. Хората бяха дошли по-късно, като нашественици. Джиновете живееха в отдалечени райони – снежни планини, тъмни пещери и безплодни пущинаци, но често се появяваха в града и по-точно в смърдящите клозети, мръсните мазета и схлупените, вонящи тавани. Те се разхождаха свободно навсякъде и човек трябваше да внимава. Ако по погрешка настъпеше някой от тях, това със сигурност щеше да завърши зле, вероятно да се парализира. Може би точно това се е случило с нея? Тя не можеше да помръдне.

– Пери! Прибирай се! – крещеше Селма. Бебето в мъглата се сепна, сякаш позна гласа. Сивотата започна да се размива и то също започна да чезне малко по малко, като утринната омара под лъчите на изгряващото слънце.

– Тук съм, мамо! – отвърна Пери и хукна колкото може по-бързо към къщи.

По-късно разпита съседите за котенцата с розови очи. Никой не ги беше виждал.

След години си даде сметка, че за малко не беше станала героиня на поредната лоша новина. Безименна, с изключение на инициалите Н.Н. с черна лента на очите на снимката. Щеше да се нареди до съобщенията за смъртоносното нападение над мафиотски лидер в Истанбул, за сблъсъка на турската армия с кюрдските сепаратисти в град на югоизточната граница и за забраната на книгата "Тропик на Рака" от Хенри Милър. Всички хора щяха да прочетат за отвличането ѝ, да клатят глави, да цъкат и да чукат на дърво – благодарни, че не се е случило на тяхното дете.

Пери нарече спасителя си "бебето в мъглата", тъй като не можа, а и не пожела да разбере откъде се беше взело. Видението продължи да се появява в най-неочаквани моменти и не само когато беше в беда. Вкъщи или навън, сутрин или нощем, мъглата се спускаше и я заобикаляше, сякаш държеше тя да осъзнае – веднъж и завинаги – колко самотна е всъщност.

Когато беше на деветнайсет и замина да следва в Оксфорд, тя взе тайната в куфара си. Месото и млечните продукти от неевропейските страни бяха забранени за внос, но никъде не пишеше, че това се отнася и за детските страхове и травми.

Ходжата

Истанбул, 80-те години

След седмица Пери се осмели и разказа на баща си за видението. Той я изслуша със сгъната кръстословица в скута.

– Значи виждаш разни неща?

– Не неща, баба. А едно нещо. Бебе.

– И къде е то?

– Ами... носи се във въздуха – изчерви се тя.

Баща ѝ помълча, помълча, пък каза:

– Ти си моята умна дъщеря. Искаш ли да заприличаш на майка си, кажи? Ако искаш, продължавай все така, пълни си главата с глупости. Очаквах повече от теб.

Сърцето ѝ се сви. Решена никога да не разочарова баща си, тя отстъпи. Не беше толкова трудно. В крайна сметка не беше докоснала видението и макар да беше видяла бебето, а след време вече го и чуваше, тя не биваше да се осланя на сетивата си. Баща ѝ беше категоричен, че бебето в мъглата не съществува. Пери стигна до заключението, че всичко е в главата ѝ, но защо ли е там, защо...

– Цивилизованият свят, Периджим, не е изграден с необоснована вяра, а благодарение на науката, разума и технологията. Ти и аз принадлежим на този свят.

– Знам, баба.

– Тогава забрави за видението и никога не го споменавай пред майка ти.

Въпреки това беше неизбежно. Ако физиката на баща ѝ имаше своите универсални закони, същото се отнасяше и за човешката психика. В мига, в който кажеш на някого да не отваря четирийсетата врата или да не наднича в шкаф, вратата се открехва и шкафът зейва. Пери наистина спази обещанието си колкото може по-дълго, но щом зърна бебето за втори път, веднага изтича при майка си.

– Защо ми казваш чак сега? – разтревожи се Селма.

– Казах на татко – преглътна с усилие Пери.

– Какво ли пък разбира баща ти! Това нещо ми прилича на джин. Някои са добри, но други са истинско проклятие. Коранът ни предупреждава да внимаваме с тях. Правят какво ли не, за да откраднат някой човек – и най-вече някое момиче. Жените са предпочитаните им жертви.

Селма прибра кичур коса зад ухото на дъщеря си. Този най-обикновен жест на обич разтопи сърцето на детето.

– Какво да правя, мамо?

– Първо, винаги ми казвай истината. Аллах вижда лъжите. А родителите са очите на Аллах. И второ, ще трябва да отидем при заклинател.

На другата сутрин посетиха ходжата, който беше известен с прогонването на зли демони. Той беше внушителен мъж с малък черен мустак и хрипкав глас. В ръката си държеше броеница от оникс, която бавно прехвърляше. Голямата му глава не беше пропорционална на тялото – сякаш някой я беше боцнал набързо, без много да мисли. Ризата му беше закопчана чак до брадата и вратът му не се виждаше.

Ходжата се втренчи изучаващо в Пери и я разпитваше за ежедневието ѝ – игри, хранене, учене, спане и хигиенни навици. Тя се смути от наблюдателния му поглед, но седеше мирно на стола и се стараеше да отговаря искрено и точно. Попита я дали наскоро е убивала паяк, стоножка, гущер, хлебарка, скакалец, калинка, оса или мравка. Пери се поколеба за мравката – може и да беше настъпила някоя или, не дай боже, цял мравуняк. Ходжата обясни, че преобразяващите се джинове се явяват като насекоми и настъпиш ли ги, без да споменеш Аллах, мигом ще бъдеш обладан.

Ходжата смъмри майката.

– Ако я беше научила да казва Фатиха[3] преди да излезе, това нямаше да се случи. Имам пет деца и нито едно не е срещало джин. Защо ли? Ами много просто. Те знаят как да се пазят. Ти на какво си я научила, сестро?

Селма погледна ходжата, после дъщеря си и се заоправдава.

– Все я уча, ама тя не слуша. Баща ѝ не ѝ влияе добре.

– Той няма нищо общо... – възнегодува Пери, а после добави тихо: – А сега какво?

Вместо да отговори, ходжата я хвана за раменете, приближи лице до нейното, гледа я цяла вечност и изсъска:

– Каквото и да е името ти, аз ще го науча. И ти ще бъдеш мой роб. Знам, че си един от нечестивците. Злобно, проклето създание. Остави невинното момиче. Веднага!

Пери стискаше очи. Ходжата пусна раменете и напръска главата ѝ с розова вода, докато редеше молитви против злите духове. Накара я да погълне малки листчета с арабски букви и езикът ѝ синееше от мастилото дни наред. Не последва нищо. Когато се прибраха вечерта, по настояване на ходжата и на майка си Пери прекара цял час в градината. Трепваше при всеки шум и ѝ се привиждаха страховити силуети под уличната лампа. На сутринта я изпратиха да гони глутница скитащи кучета. Само че кучетата подгониха нея.

Отидоха пак при ходжата. Той държеше дълга пръчка от върбов клон.

– О, джин, давам ти последен шанс! – заяви заклинателят. – Или ще си тръгнеш по своя воля, или ще те накажа сурово!

Преди Пери да проумее чутото, мъжът замахна с пръчката и я удари по гърба.

Селма пребледня.

– Това налага ли се, ефенди?

– Няма друг лек. Джинът трябва да бъде сплашен. Заседи ли се в детето, ще стане още по-опасен.

– Да, но... няма да позволя това – осмели се да каже Селма. – Тръгваме си.

– Ваша работа – засегна се ходжата. – Да ти кажа, сестро, момичето го привличат тъмните сили. И да се отървете от този джин, ще се появи друг. Не я оставяй без надзор.

Майката и дъщерята побързаха да си тръгнат, уплашени повече от заклинателя, отколкото от джина, но не и преди да платят щедро.

– Не се тревожи, ще се оправя – каза Пери, когато застанаха на автобусната спирка.

Държеше ръката на майка си и се чувстваше виновна.

– Мамо, какво имаше предвид той, че тъмните сили ме привличат?

Селма се смути не толкова от въпроса, колкото от това, че не знаеше какво да отговори.

– Някои хора се раждат такива... Това обяснява нещата, които правеше като малка – просълзи се тя.

Пери реши, че е виновна за нещо много, много лошо, и само каза:

– Ще бъда добра, обещавам.

Още едно обещание, което се стараеше винаги да спазва. Постъпваше така, както се очакваше от нея, върна се назад, проследявайки всяка своя постъпка, за да открие къде се беше отклонила от правилния път, и внимаваше да не поднася никакви неприятни изненади, както и да не предизвиква съдбата. Държеше се по възможно най-безобидния и добронамерен начин.

– Джанъм[4] – целуна я майка ѝ по челото, – да се надяваме, че джинът ще изчезне, но внимавай да не се върне! Ако пак се появи, веднага ми кажи. Джиновете са отмъстителни.

Той се върна, ала Пери си беше взела поука и не каза на никого. Майка ѝ беше твърде суеверна, а баща ѝ – твърде рационален, за да ѝ помогнат в това сюрреалистично положение. За Селма и най-малкото свръхестествено явление се обясняваше с религиозни постулати, а за Менсур беше пълно безумие. Пери, от своя страна, не споделяше позицията нито на единия, нито на другия.

Колкото повече размишляваше, толкова повече осъзнаваше, че не трябва да говори изобщо за виденията си. Може и да я объркваха, ала тя ги възприемаше като част от живота, като кост, заседнала в гърлото, която не можеш нито да преглътнеш, нито да изплюеш и просто трябва да живееш с нея. И така бебето в мъглата, може би джин, може би нещо друго, се настани в нишите на ума ѝ като неразгадана гатанка.

След години, малко преди да замине за Оксфорд, написа в господодневника: "Няма ли друг път, някакво средно положение за нещата, които не принадлежат нито на вярата, нито на неверието – нито на чистата религия, нито на чистия разум? Трета пътека за хора като мен? За тези, които не искат да се вместят в такава двойственост, защото им се струва твърде сковаваща? Понякога имам чувството, че търся нов език. Самотен език, който никой, освен мен не говори..."

Аквариумът

Истанбул, 2016 г.

Майката и дъщерята стигнаха до крайбрежния конак в девет без петнайсет. Къщата беше истински палат – балкони от ковано желязо, бели мраморни стълби, фонтани с мозайки, високотехнологични камери, ограда с бодлива тел, електрически порти. Величествена цитадела, изолирала се от града, или пък обратното. Бяха взети всички мерки никакви амбулантни търговци, крадци, престъпници или нежелани ситуации да не престъпят прага на този дом.

Пери притискаше порязаната си ръка до гърдите и караше с лявата. По пътя спряха в една аптека и аптекарят, мъж на средна възраст с прошарен мустак, се погрижи за раната. Когато я попита как се е порязала, Пери беше готова с отговора.

– Режех зеленчуци. Така става, когато човек бърза и не внимава.

Мъжът се засмя. Истанбулските аптекари не са вчерашни – на тях не им минават никакви лъжи, макар да не задават неудобни въпроси. Проститутки, пострадали от клиенти, сводници или вследствие на собственото си отчаяние, жени, бити от съпрузи, шофьори, нападнати от други шофьори – всички им разказваха измислени истории и бяха спокойни, че дори и да не им повярват, няма да бъдат разпитвани.

Пери огледа превръзката и свъси чело, когато забеляза червеното петно на марлята. Предпочиташе да не е с превръзка на вечерята, за да избегне нежелани въпроси, но все пак се отби в аптеката. Раната кървеше и я болеше, а имаше опасност и от инфекция.

Щом спряха пред портите, пред тях застана едър, лъхащ на афтършейв охранител с тъмен костюм. Той паркира колата, а Пери и Дениз прекосиха идеално поддържаната градина с перголи, по които пълзяха лози. Лекият ветрец рошеше листата на чинарите.

– Скъпа, не трябваше да хуквам след оня мъж. Къде ми беше ума?! – най-сетне продума Пери и лекичко докосна дъщеря си със здравата ръка, сякаш момичето беше крехко, а гневът му към постъпката ѝ – от чупливо стъкло.

Преди бяха толкова близки, със свой собствен език на общуване. Пери не можеше да повярва, че това беше същото момиченце, което се тресеше от смях на глупавите ѝ шеги и стискаше ръката ѝ, когато героите на "Дисни" плачеха. На мястото на сладкото дете се беше появило непознато момиче. Въпреки десетките прочетени статии за все по-ранния пубертет при децата и особено при момичетата, трансформацията на дъщеря и я завари неподготвена. Стараеше се да има по-близки отношения с Дениз, отколкото самата тя е имала с майка си, но в крайна сметка всичко опираше до всеобщата надежда, че ще бъдем по-добри родители от родителите си и че съответно нашите деца ще бъдат по-добри родители от нас – и така, докато не открием, че несъзнателно повтаряме грешките на предишното поколение. Пери знаеше, че гневът много често прикрива страх, и добави тихо:

– Извинявай, миличко, сигурно те уплаших.

– Да, мамо, и то много. Оня тип можеше да те убие!

Дъщеря ѝ беше права. Да, можеше да я убие. Но Дениз не знаеше, че обратното беше също толкова вероятно, че и повече – тя можеше да убие скитника.

– Повече няма да правя така – каза Пери, преди да изкачат стълбите към къщата.

– Обещай!

– Обещавам, скъпа. Само не казвай на баща си, че ще се притесни.

Дениз спря и по лицето ѝ мина сянка на колебание.

– Той трябва да знае.

Пери се накани да каже нещо, но огромната дъбова врата с резбовани цветя и листа се отвори и на прага ги посрещна усмихната прислужница с черна пола и бяла шифонена блуза. Отвътре се чуваше глъчка и долитаха ухания – вечерята беше в разгара си.

– Добре дошли. Заповядайте! – каза жената със силен акцент.

Тя беше една от многото чужденки – молдовка, грузинка или украинка, които работеха в истанбулските домакинства, докато децата им вкъщи бяха отглеждани от роднини и приятели, а съпрузите чакаха да получат месечната издръжка.

Щом влязоха, Пери видя съпруга си. Вървеше право към тях, а на лицето му беше изписано нещо средно между укор и загриженост. Вталено сако с ореховокафяв цвят, снежнобяла риза, вратовръзка в синьо и светлобежово, лъснати до блясък обувки. Аднан държеше да изглежда добре. Семейството му беше най-обикновено, но той беше забогатял от покупко-продажба на недвижими имоти и често казваше, че дължи успеха си на всевишния Аллах. Пери уважаваше усърдния труд и бизнес нюха на съпруга си, но не разбираше защо Създателят бе предпочел точно него. Аднан беше седемнайсет години по-възрастен от нея и разликата личеше най-вече когато беше ядосан и бръчките на челото му се задълбочаваха. Като в настоящия момент.

– Къде бяхте? Обадих се петдесет пъти!

– Извинявай, скъпи, загубих си телефона – отговори Пери с възможно най-милия си глас. – Дълга история, после ще говорим.

– Татко, знаеш ли защо закъсняхме? – очите на Дениз заблестяха, когато видя баща си. – защото мама гони крадци!

– Какво?

Момичето отметна кичура коса в очите си. Тя беше наследила дългия орлов нос на баща си, както и самочувствието му.

– Питай я – добави Дениз и се запъти към едно момиче на нейните години, което явно скучаеше сред по-старите гости.

Време за обяснения нямаше, тъй като домакинът прекъсна разговора си с известен журналист и се приближи. Широкоплещест, набит и плешив, той имаше червендалестото лице на човек, който си попийва. Нямаше нито една бръчка и кожата му беше опъната от най-новите процедури за борба с остаряването. Когато се усмихваше, лицето му приличаше на маска, с изключение на едва забележима гънчица в ъгълчето на устните.

– Дойде! – радостно рече домакинът. Закачливите му сини очи я огледаха. – Какво е това на ръката ти? Да не би някой да е искал да те отвлече? Ти си виновна, защото не бива да си толкова красива!

Пери се усмихна, въпреки че шегата я накара да изтръпне. Надяваше се никой да не забележи разпрания подгъв на роклята ѝ и петното от фрапучино. Добре поне, че пръските кръв вече наподобяваха кафеникави шарка

– Имахме малко произшествие – обясни тя.

Аднан я погледна разтревожено.

– Какво произшествие?

– Нищо особено – увери го Пери и докосна лакътя му, което беше знак да не пита повече. После се обърна към домакина и възкликна: – Къщата е прекрасна!

– Благодаря, скъпа моя. Само че май ни е застигнало проклятие, тъй като бедите нямат край. Първо тръбите. Спукаха се и първият етаж се наводни. После падна гръм, повали едно дърво, а то падна право на покрива, представяш ли си! И всичкото това – през последните няколко месеца.

– Трябва ви назар бопджук[5] – предложи Аднан.

– Имаме нещо по-добро. Поканихме ясновидец!

– Наистина ли? – ахна Пери, тъй като това се очакваше от нея, макар изобщо да не се интересуваше.

Имаше усещането, че напоследък интересът към медиумите и гадателите е стигнал невиждани висини. Едва ли беше случайно, че в страна, където властваше нестабилността, се ширеше истинска мания по всякакви предзнаменования и поличби. В повечето случаи тълкуванията им се правеха от жени, но се срещаха и мъже. Истински или не, те се взираха в кристалните топки и сред хроническата политическа мъглявина и липса на прозрачност имаха социалната функция да превръщат несигурността в нещо, наподобяващо сигурност.

– Всички казват, че е страхотен – увери ги домакинът. – Той не само разговаря с джинове, ами ги командва и те му се подчиняват. Има съпруги джинове – цял харем! – пошегува се той и тъй като Пери дори не се усмихна, я попита: – Какво има? Изглеждаш така, сякаш вече си виждала джин?

Тя изтръпна. Много пъти се беше чудила дали хората забелязват, че има видения. За късмет, домакинът предпочиташе да слуша собствения си глас и продължи:

– Познавам брокери, които се консултират с него, преди да купят акции. Откачена работа, нали? Ясновидци и борса! Идеята да го поканим е на жена ми, която се побърка след онова, което ни се случи.

Преди шест месеца сто и двайсет метров товарен кораб с флага на Сиера Леоне се беше забил в крайбрежния им палат и разрушил дигата заедно с балкона с красиви орнаменти от последния век на Османската империя.

На този балкон кайзер Вилхелм II беше пил чай с пашата, известен с амбициите и възхищението си към немската култура и военна мощ. Същият този паша беше разпространил слуха, че кайзерът е мюсюлманин и че още преди да го сложат на майчината гръд, в ухото му били прошепнати началните думи на Корана. Та хаджи Вилхелм бил доживотен приятел и твърд поддръжник на исляма, което се оказало добре дошло в деня, когато османците влезли във войната на страната на Германия.

На същия този балкон млад турски наследник, лудо влюбен в избягала от болшевишката революция белогвардейска балерина, опрял пистолет в главата си и се гръмнал, тъй като семейството отказало да приеме любимата му. Куршумът минал през главата, надробил мозъка, излязъл от лявото ухо и се забил в пукнатина на стената, където останал незабелязан три десетилетия.

През бурната си история къщата била свидетел на величието и падението на герои, възхода и рухването на империи, разширяването и смаляването на граници и на мечти, превърнали се в прах, но никога не е била блъскана от кораб. Носът беше разцепил стената, пробол картина на Фахрелниса Зейд и като по чудо беше спрял пред полилея от муранско стъкло. От същия този полилей висеше малка фигурка на корабче, която да напомня за произшествието и да подсеща домакините да разказват на гостите за случката.

– О, ето те и теб! – чу се приповдигнато радостен глас. – Мислехме, че няма да дойдеш.

Съпругата на домакина вървеше към Пери. Беше видяла гостенката на излизане от кухнята, където даваше на готвача куп нови поръчки. Дизайнерската ѝ рокля беше смарагдовозелена, с висока яка и гол гръб до талията. На ръката ѝ проблясваше пръстен колкото лястовиче яйце със същия цвят. Червилото ѝ беше яркочервено, а косата ѝ прибрана на толкова стегнат кок, че Пери го оприличи на опънатата ярешка кожа на дарбука[6].

– Имаше задръстване – каза Пери и целуна домакинята по двете бузи.

Това извинение печелеше благоразположението, независимо колко си закъснял. Веднъж произнесено, то изключваше каквито и да е други обяснения. Пери огледа лицата на заобиколилите ги гости и се увери, че и този път беше свършило работа. Всички ѝ повярваха, с изключение на Аднан, с когото щеше да говори по-късно.

– Не се тревожи, мила, знаем как е – успокои я домакинята, докато оглеждаше роклята ѝ, подгъва и петната.

– Нямах време да се преоблека – обясни Пери, тъй като щателният поглед я накара да се почувства почти гола, но и същевременно доволна, че бе шокирала, макар и мъничко всички тези хора с ненужно скъпи тоалети и дизайнерски чанти.

– Спокойно, тук си сред приятели. Искаш ли да се преоблечеш? Ще ти дам моя рокля.

Като се има предвид колко ѝ вървеше тази вечер, Пери си представи как залива с доматен сок чуждата рокля, и поклати глава.

– Благодаря, няма нужда.

– Тогава ела да хапнеш. Сигурно си прегладняла.

– Какво да ти предложа за пиене? Червено? Бяло? – попита домакинът.

– Много благодаря, но първо ще отида до едно място – каза Пери и последва прислужницата, която я заведе до тоалетната, като през цялото време усещаше парещия поглед на Аднан в гърба си.

Заключи вратата, пусна капака и седна. Пое дълбоко въздух и разтри слепоочието с върха на пръстите си, тотално изтощена. Нямаше нито сила, нито желание да се забавлява, но се налагаше да се върне при гостите. Да можеше да избяга през прозореца на тоалетната...

Внимателно разви бинта. Ножът беше срязал дланта ѝ от край до край. Раната не беше много дълбока и нямаше нужда от шевове. Въпреки това при всяко мърдане я пронизваше ужасна болка и отново започваше да кърви. Раната пулсираше заедно със сърцето ѝ и Пери трепереше. Чак сега осъзна какво се е случило. Устата ѝ пресъхна. Уви отново бинта на ръката си.

Когато се надигна, за да измие лицето си, ахна от почуда. На стената пред нея имаше огромен рифов аквариум, а мивката и крановете бяха монтирани на стената му. Вътре плуваха десетки екзотични, жълти и червени риби. Това бяха цветовете на любимия футболен отбор на домакина. Той беше голям запалянко, имаше платена ложа на стадиона и обичаше да се снима с отбора. Възнамеряваше да стане президент на клуба и правеше тайни маневри в тази насока.

Пери гледаше нищо неподозиращите риби, които плуваха на спокойствие в изкуствената среда. От двете страни на аквариума, в гравирани тасове от хамам, бяха подредени рула с идеално колосани кърпи за ръце. На пода горяха свещи с дълги трепкащи фитили. Пери долови ароматния лъх на букет от възсладки като захарен сироп ухания, но и прокрадващия се остър мирис на почистващи препарати, от който ѝ се повдигна, тъй като ѝ напомни за лепилото на скитника.

Обзе я силно желание да извърши нещо откачено, като разбие аквариума. Стъкълцата щяха да се разхвърчат и зейналите риби щяха да се плъзнат по мраморния под и да запляскат с опашки, обладани от вълнението, че са на свобода. После щяха да се втурнат през коридора на зигзаг, покрай краката на гостите, а полилеят щеше да отразява блясъка на хрилете им. Когато се изнижеха през задната врата и стигнеха до ръба на терасата, точно преди да усетят, че смъртта им е неизбежна, щяха да се гмурнат в дълбокото море, където ги чакаха стари приятели и роднини, прекарали живота си в отегчение ден подир ден, в едни и същи води.

Новодошлите щяха да разкажат на другите риби за голямата къща над морето и как се живее в нея, далеч от безкрайната синя морска шир, но пък и без грижа за всекидневна храна. Много скоро бегълците щяха да бъдат погълнати от по-големи хищници, защото, разглезени в богаташкия аквариум, не биха оцелели в опасни води. Така или иначе, те не биха разменили дори и минутка свобода за всичките тези години на заточение.

Само да можеше да намери чук... Понякога собствените ѝ мисли я плашеха.

На закуска

Истанбул, 90-те години

затварянето на Умут беше като фенер, осветяваш тъмни ъгли и излагащ на показ слабостите и недостатъците на Налбантоглу, които криеха както от хората, така и от самите себе си. Те се правеха, че не забелязват зейналата бездна, ала всички, които ги познаваха добре, виждаха празнотата, причинена от отсъствието му в живота им. Съвсем не беше случайно, че Менсур започна да пие повече в този период, а лицето на Селма стана жълто и анемично от липсата на сън в безбройните нощи, в които се молеше, и от недояждането ѝ по време на дългите пости.

Сънищата на Пери станаха още по-страшни, а виковете ѝ – по-силни. Нощем не гасеше лампата и спеше с кехлибарена огърлица до леглото, защото беше прочела, че кехлибарът гони демоните. Нищо не помагаше. В сънищата си виждаше училища, които приличаха на затвори, и пазачи, напомнящи образите на майка ѝ и баща ѝ. Виждаше себе си покрита с личинки и изпражнения, с обръсната глава и осъдена за престъпление, което не беше извършила. Събуждаше се с разтуптяно сърце и ѝ трябваше време да дойде на себе си.

Менсур се промени. Вече не пиеше в компанията на приятелите, с които пееше стари балади и водеше политически спорове. Пиеше сам и най-верният му приятел беше мълчанието. Тялото му беше силно, той се чувстваше добре и с изключение на сенките под очите – тъмни полумесеци сред бледо небе, не показваше никакви признаци на влошено здраве.

Ала неизбежното дойде. Сутрин Менсур се събуждаше с кашлица, потънал в пот и изтощен, сякаш цяла нощ е трошил камъни. Понякога беше объркан и му се повръщаше. Стараеше се да прикрива треперенето, което разтърсваше тялото му, и не общуваше или пък говореше безспир. Пенсионираха го по-рано, тъй като стана ясно, че вече не може да работи. Заседя се у дома, а това не беше добре за жена му и по-малкия му син. Нервен, изтощен и избухлив, той наподобяваше разпростряла се империя, която се бие на два фронта: стария източен фронт, или битката с жена му, и новия западен фронт – битката с Хакан. Губещата страна и в двата случая беше Менсур.

Баща и син се караха непрекъснато, вдигаха страшна гюрултия и се обвиняваха безмилостно по време на закуска. Приличаха на пасажи мъртва риба след динамитен взрив. Отстрани изглеждаше, че се заяждат за дреболии – за грозна риза или сърбане на чай, но разривът беше много по-дълбок.

Винаги и без изключение Селма заставаше на страната на по-малкия си син. Не защитаваше и себе си така, както защитаваше децата си. Упорита и безпощадна, тя беше като сокол, който брани малките си от граблива птица. Бяха двама на един. Тоба подтикваше Пери да взима страната на баща си – ако не за друго, то поне да има равновесие. Въпреки това не държеше той да надделява в караниците. Просто искаше някакъв вид примирие, временно преустановяване на болката. Скоро след това Хакан, който така и не проумя значението на образованието, заяви, че се отказва от следването и че университетът бил тъп говедарник. За съжаление на родителите си, само за една нощ той запечата ума си още преди да го отвори. В очите му се четеше ненавист към живота му и към виновниците за неговото нещастие.

Дни наред се прибираше вкъщи само за да се наяде, преоблече и поспи. Носен като балон от вятъра, той се опита безуспешно да работи на няколко места и накрая намери смисъл в общество, наречено "Братята". Другарите му споделяха велики идеи за Америка, Израел, Русия и Близкия изток и навсякъде откриваха конспирации и тайни общества. Поздравяваха се с допир на челата и употребяваха високопарни думи като "чест", "преданост" и "правда". Цинизмът и песимизмът на новата среда допадаха на Хакан, той усвои идеите и с помощта на "Братята" намери работа в един ултранационалистически вестник. Познанията му по граматика и правопис бяха срамни, но пък го биваше в подбора на думи, показа талант в подстрекателската риторичност. Започна да пише под псевдоним и статиите му ставаха все по-крайни и агресивни в посланията си. Всяка седмица разкриваше предателите на народа – прогнилите ябълки, които трябваше да бъдат изхвърлени навреме, за да не развалят плодовете в кошницата. Евреи, арменци, гърци, кюрди, алевити – не можеше да се вярва на никой друг, освен на братята турци. Национализмът му стоеше като костюм по поръчка, а и го убеждаваше, че е гражданин на велика нация, че произхожда от висша раса и е предопределен за грандиозни дела, но не за себе си, а за народа си. Въплътен в тази идентичност, той се чувстваше силен, убеден и непобедим. Докато наблюдаваше трансформацията на брат си, Пери стигна до заключението, че нищо не напомпва егото така, както кауза, мотивирана от заблудата за илюзорно себеотрицание.

– Мислиш си, че имаш един син в затвора, нали? Aз също съм затворник в този дом! – викаше Хакан на баща си след поредния скандал на закуска. – Умут е късметлия, че не трябва да слуша дрънканиците ти всеки ден.

– Нещастник такъв, как може да казваш, че брат ти е късметлия! – изкрещя в отговор Менсур, като гласът му трепереше повече и от ръцете.

Пери слушаше с наведена глава и не помръдваше. Семейните свади приличаха на надвиснала лавина – една грешна дума и снежната грамада щеше да повлече и погуби всичко.

– Остави го на мира. Още е млад – едва чуто каза Селма на Менсур.

– Млад безотговорен мъж, който живее на гърба на баща си.

– Не искаш да ям хляба ти, така ли? Няма проблем! – Хакан запокити празното панерче за хляб в стената, то отхвърча като топка и трохите се посипаха. – Пък и кой ли иска да яде хляба на един алкохолик!

До този момент никой не беше произнасял тази дума. Да наречеш главата на семейството алкохолик беше немислимо. Невъзвратимо. Непоправимо. Хакан не можа да понесе настъпилата гробна тишина и изхвърча навън.

Селма заплака, като между риданията опяваше жално:

– Прокълнати сме... Цялото семейство... Това е проклятие!

После заяви, че нещастието на големия им син е наказание и предупреждение от Аллах, но тъй като не обърнали внимание на знака свише, тя беше убедена, че ги очакват и други злини.

– Това е най-голямата глупост, която някога съм чувал. Защо му е на Бог да наказва Налбантоглу? Няма ли по-важни дела?

– Аллах присъства в живота ни по различни начини. Искал е да ни поучи... да те поучи... да ти даде урок...

– Какъв урок?

– Урок, който посочва грешките ти. Не си ли вземеш бележка, никой от нас няма да има мира.

– Ако наистина вярваш, че нещастието на Умут е дело на Аллах и че Бог се нуждае от затвори и мъчения, за да поучава хората, или ти не си наред, или твоят Бог.

– Тевбе! Тевбе[7]! – замърмори Селма.

За да омилостиви гнева на Аллах, тя ядеше много малко седмици наред – пиеше вода и хапваше само хляб, кисело мляко и фурми. Това беше нещо като обет, дълбоко и много лично общуване с Всевишния. Спеше по малко и правеше единствените две неща, които я успокояваха: молене и чистене. Селма виждаше от леглото си и най-малката прашинка по мебелите. Чуваше как термитите гризат дървените шкафове, но защо ли другите не ги чуваха? Натрошен аспирин, бял оцет, лимонов сок, сода. Търкаше, четкаше, плакнеше, полираше, бършеше. Всяка сутрин се носеше мирис на препарати за чистене.

Селма миеше ръцете си толкова често и с такова ожесточение, че те миришеха на антисептик през цялото време. Кожата им беше напукана и понякога кървеше, което засилваше опасенията ѝ от зарази, затова отново ги миеше и търкаше още по-силно. За да крие ръцете си към хиджаба и дългото до петите широко палто, прибави черни ръкавици. Една вечер Пери и Селма се връщаха от пазара. Когато се обърна към майка си, за да ѝ каже нещо, изобщо не я видя – тя се беше сляла с мрака.

Менсур беше ужасен от вида на жена си и не желаеше никой да го вижда с нея. Пазаруваше сам, тя също. Облеклото ѝ въплъщаваше всичко, което той не одобряваше и ненавиждаше в Близкия изток. Невежеството на набожните. Презумпцията, че техните порядки са най-добрите – и това само защото се бяха родили в тази култура и без да се замислят, бяха възприели всичко, набивано им в главите. Как така бяха толкова сигурни, че тяхната истина е най-висша, след като не знаеха нищо или почти нищо за чуждите култури, философии и начини на мислене?

От друга страна, поведението на Менсур въплъщаваше всичко онова, което дразнеше Селма: снизхождението в очите му, категоричният тон, самоувереността на вирнатата брадичка. Арогантността на светските модернисти. Помпозността и претенциозната лекота, с която се поставяха вън и над обществото и гледаха отвисоко на многовековните традиции. Как така се наричаха просветени, като не знаеха нищо или почти нищо за собствената си култура и собствената вяра?

Селма и Менсур се разминаваха, настръхнали от ужас, че ще трябва да си продумат. Онова, което им липсваше като обич, беше напълно компенсирано от омраза.

Междувременно Пери намери утеха в литературата. Разкази, романи, стихотворения, пиеси... Поглъщаше всичко, което ѝ попаднеше в малката училищна библиотека. Ако нямаше друго, четеше енциклопедиите. От край до край – от "аардварк" до "зомби" – тя научаваше неща, които, ако не ѝ трябваха сега, можеха да са ѝ от полза в бъдеще. Така или иначе, тя продължаваше да чете, подтиквана от глад да научи колкото може повече за света.

Книгите бяха разкрепостяващи и изпълнени с живот. Пери предпочиташе "Книголенд" пред своя "Мамаленд". Не излизаше през уикендите от стаята си, ядеше ябълки и слънчогледови семки и четеше книга след книга. Осъзна, че както мускулите, така и умът се нуждае от все повече упражнения – в противен случай нямаше да се развие и да покаже пълния си потенциал. Училищните методи на заучаване не ѝ допадаха и тя изработи свои вербални и визуални начини за запаметяване на латинските имена на растенията, стиховете на английски, датите на войните, мирните договори и последвалите войни, които сякаш нямаха край в османската история. Беше решила да е първа по всеки предмет – от литература до математика, от физика до химия. Представяше си различните предмети като тропически птици, наредени една до друга в клетки с дупки, така че да могат да летят от една клетка в друга. Искаше ѝ се да види как математиката дружи с литературата, а физиката с философията. Кой е казал, че не могат да общуват?

Пери разбираше, че прекаленото учене я отчуждава от другите деца и събужда чувства на завист и враждебност. Но това я устройваше. И тя като всички Налбантоглу имаше склонност към самота. Нямаше против да я наричат любимката на учителката, не се засягаше, че училищните хубавици не я канят на рождените си дни, нито пък че харесваните от всички момчета не я водеха на кино. Просвещението. Идеалите. Обичта. Ето кое беше важно за Пери. Забавлението не беше по неин вкус.

Като всеки друг отшелник тя разбра много скоро, че всъщност не е сама. Във всеки клас имаше по двама-трима, които не бяха в синхрон с останалите по различни причини. Особняците веднага се разпознаваха един друг: кюрдското момче – обект на присмех заради акцента, съученичката с окосмено лице, момичето от по-долния клас, което не можеше да контролира пикочния си мехур по време на изпит, момчето, чиято майка била блудница... Пери беше добра приятелка с тях. Но най-свидната ѝ компания бяха книгите. Въображението беше неин дом, нейна родна земя, бягство и убежище.

И така, тя винаги беше първа по успех, срок след срок. Нуждаеше ли се от повече увереност, обръщаше се към баща си. Менсур я съветваше така: "Образованието, душичката ми! Само то ще ни спаси. Ти си гордостта на безрадостното ни семейство. Трябва да учиш на запад. В Европа има много добри университети, но аз искам да следваш в Оксфорд! Ще получиш много знания и ще се върнеш. Само младите като теб могат да променят съдбата на тази уморена, стара страна".

Като млад Менсур срещнал един студент от Оксфорд, бледолико хипи с раница на гърба, и много го харесал. Момчето смятало да обиколи Турция на колело и се хвалело, че крие парите в чорапа си, за да не го оберат на улицата или в хотелите. Менсур се притеснил за сигурността на наивния чужденец и настоял да го придружи. След като прекосили Анадолския полуостров, русият англичанин заминал за Иран. Менсур не знаеше какво се е случило по-нататък с пътешественика, но беше запомнил завинаги почудата, която бе изпитал, виждайки страната си през очите на западняка. За пръв път осъзнал, че обичайното за него, не било съвсем обичайно за чуждоземците. За пръв път осъзнал, че има "външен свят". Менсур искаше дъщеря му да се учи там. Това беше най-съкровеното му желание. Пери и стотици млади хора като нея – образовани, идеалистични и прогресивни, само те щяха да спасят страната от нейната назадничавост.

Пери разбираше и приемаше факта, че някои дъщери са родени с мисия: да спасят мечтите на бащите си. Спасявайки мечтите им, спасяваха и отечеството.

Танго с Азраел

Истанбул, 90-те години

Лятото, когато Пери стана на единайсет, майка ѝ тръгна на дълго мечтаното поклонение в Саудитска Арабия. Големият и брат беше още в затвора, малкият живееше незнайно къде и тя остана с баща си у дома. Готвеха си (кюфтета и пържени картофи за обяд, кюфтета и спагети за вечеря), миеха чиниите (по-точно ги изплакваха) и гледаха по телевизията всичко, което им харесваше. Все едно бяха на почивка, че дори по-хубаво.

В деня на местния пазар Пери се събуди с неприятно чувство в корема. Може би бяха виновни кюфтетата... Трябваше да сменят менюто. В банята забеляза тъмните петна по бельото си и веднага разбра, че е кръв. Майка ѝ я беше предупредила, че когато това се случи, ще трябва да внимава още повече с момчетата. Не давай да те пипат. Дойде и твърде рано. Беше дочула как по-големите момичета в училище се оплакват: "Леля ми е пак тук!" В такива дни се случваше да помолят приятелките си да огледат полите им: "Виж как съм отзад". В нейния клас имаше само едно момиче, което казваше, че му е дошло, но всички знаеха, че лъже. Пери беше първата между съученичките си. Последната година порасна бързо и колкото и да искаше, не можеше да скрие промените в тялото си. Всички ѝ казваха, че е красива, и макар да нямаше причина да се съмнява, тя мислеше за себе си другояче. Искаше да има черна като нощта коса, а не пепеляво светлокафеникава, не харесваше новонапъпилите си форми и предпочиташе да е несмутително плоскогръда. По-добре щеше да е, ако беше третият син на Налбантоглу. Ако беше момче, животът ѝ сигурно щеше да е по-лесен.

Наряза чист чаршаф на ивици. Щеше да ги пере, суши и използва отново – така правеха много жени и Селма нямаше да разбере поне до четиринайсетата ѝ година, възрастта, която ѝ се струваше подходяща за пръв цикъл. Господ беше направил грешка в божествените си сметки. И тя трябваше да я поправи.

Майка ѝ се върна след две седмици. Отслабнала и със загоряло от слънцето лице. Тръшна се на дивана и започна да разказва за Мека. Думите ѝ галопираха така, както биха препускали порцелановите ѝ кончета на рафта.

– Миналата година навалицата смачкала и убила повече от хиляда поклонници в тунел. Сега бяха взели мерки. Но болестите не можеш да спреш. Разболях се много и мислех, че ще умра.

– Радвам се, че не си умряла. Добре че се върна – каза Менсур.

– Благодаря на Аллах – въздъхна Селма. – Ако бях умряла, щяха да ме погребат в Медина, близо до Пророка, мир на душата му.

– Гробищата в Истанбул са с по-хубав изглед – пошегува се Менсур. – А и въздухът е хубав, морски. В Медина щеше да наториш палма с фурми. В Истанбул може да подхраниш я мастиково дърво, я липа, я клен... И най-хубаво – някой жасмин! Ще ухаеш на парфюм.

Думите на съпруга ѝ я жегнаха като парещи въглени. Пери се разтревожи, че двамата отново ще сплетат рога, и смени темата.

– Носиш ли ни подаръци, мамо?

– Донесох ви цялата Мека!

Лицата на Менсур и Пери грейнаха по детска. Започнаха да разопаковат пакетите, фурми, мед, мисвак, одеколони, килимчета за молитва, мускус, броеници, шалове и замам в малки бутилчици. Менсур разклати една и попита:

– Как така си сигурна, че това е светена вода? Може да са ти продали най-обикновена вода.

Селма отвори бутилчицата и я гаврътна на една глътка.

– Чист замзам! За разлика от мръсния ти ум!

– Добре, добре – сви рамене той.

Пери посочи една кутия.

– Мамо, а това какво е?

В кутията имаше бронзов стенен часовник – петдесет на четирийсет сантиметра, с махало и минарета от двете страни. Можел да се програмира да бие в часовете за молитва в хиляда града по света. Селма го окачи на стената в хола, която беше в посоката кибла и срещу портрета на Ататюрк.

– Не позволявам да има джамия под моя покрив – заяви Менсур.

– А аз трябва да деля покрив с безбожник, така ли?! – не се даваше Селма

– Да знаеш, че половината ми грехове са и твои. Ако не беше домъкнала това нещо, аз не бих богохулствал. Махни го!

– Няма! Избрах го, платих го и го носих през целия път от светата земя. За малко да умра там. Вече съм хаджийка, имай малко уважение!

Пери чу за пръв път майка си да крещи на съпруга си. Реакцията ѝ беше като взрив – Селма беше жена, чийто протест се изразяваше или в стоическо мълчание, или в ядовити, но едва чути, предъвкани думи. Макар без звук, часовникът остана на стената. Но това не удовлетвори нито едната, нито другата страна.

Менсур беше намусен чак до вечерта, когато спря токът. Той се настани на масата между Ататюрк и молитвения часовник и си наля ракъ. На светлината на свещта лицето му беше призрачно бледо. Каза, че не му е добре, сложи ръка на сърцето си, сякаш да поздрави невидимо същество, наклони глава и му прилоша.

Беше получил сърдечен удар.

В този миг нощта стана още по-тъмна. Баща ѝ се свлече като картонен манекен, удари челото си в масата, вдигнаха го и го занесоха на дивана, дойде линейка, сложиха го на носилка и го закараха в спешното и в операционната сред безброй бибипкащи машини. През цялото време Пери се питаше дали това не е божие наказание. Такъв въпрос не се задава на глас и тя го премълча. Помисли си дали да не попита плачещата си майка, но отговорът я плашеше. Така ли действаше Аллах? Първо разрешава да богохулстваш и да се шегуваш без мярка, после те изчаква да си платиш, като сториш грях, и те наказва с гнева си. Това не беше ли един вид отмъщение?

Имаше още нещо, което не ѝ даваше мира. Дълбоко в себе си Пери вярваше, че поради някакви неведоми, свързани помежду си причини сърдечният удар на баща ѝ е следствие на нейния цикъл. Защо ѝ дойде толкова рано, докато майка ѝ отсъстваше? Не беше редно да се превръща, в жената вкъщи. Не беше и редно, защото, както си мислеше, колкото по-бързо растеше, толкова по-скоро баща ѝ можеше да умре.

Пери и Селма седяха на изтъркан диван в чакалнята на болницата. През прозореца се промъкваше сноп лунни лъчи, които тънеха в натрапчивия блясък на неоновите лампи. Телевизорът беше пуснат без звук и някаква жена в червена рокля с пайети въртеше колелото на късмета. За голямо нейно съжаление то спря на "банкрут". Портиерът, едър мъж с рунтав мустак и единственият, който гледаше предаването, се засмя доволно.

– Ще отида да се помоля – каза Селма.

– Може ли да дойда с теб? – попита Пери. Селма се вгледа в дъщеря си, почти надявайки се да чуе този въпрос:

– Ще е добре, ако се помолиш. Аллах чува молитвите на децата.

Както се очакваше от добра дъщеря, Пери кимна и тръгна с майка си. С изключение на няколко наизустени за училище молитви, тя беше вярна на желанието си да е на страната на баща си по всички религиозни въпроси и никога не беше казвала Аалах. За разлика от жена си, Менсур се молеше набързо и без каквато и да е церемониалност. Рядко споменаваше думата "Аллах" и предпочиташе по-светското "Танръ". Но тази нощ Пери щеше да постъпи като майка си. Беше готова дори да измени на баща си, само и само да го спаси. В тоалетната измиха устите, лицата, ръцете и краката си. Водата беше студена, но Пери не се оплака, защото това беше задължителен увод към общуването с Бога. В болничното крило нямаше стая за молитви и те се усамотиха в ъгъла на чакалнята, встрани от телевизора и жената с червената рокля с пайети, която се бореше да спечели.

Нямаха молитвени килимчета и постлаха жилетките си. Пери повтаряше като закъсняло ехо всичко, което казваше майка ѝ. Селма кръстосваше ръце на гърдите си и Пери също; Селма се навеждаше, изправяше и опираше чело в пода, Пери я следваше. Само че устните на Селма се мърдаха, а на Пери бяха стиснати. По едно време ѝ мина през ума, че на Бог това едва ли ще му хареса. Мълчаливата молитва е като празно писмо, плик без нищо вътре в него. Никой, дори Създателят, не би искал да получи такова писмо, затова след известен размисъл Пери реши да каже нещо.

Пери се разположи на жилетката си, видя как майка ѝ завъртя глава надясно и наляво, потри лице с ръце и молитвата приключи. Пери беше повторила всичко след нея и беше запечатала завинаги поверителното послание.

На другата сутрин Менсур седеше в леглото и се шегуваше с посетителите си. След няколко дни го изписаха с голяма сметка и пейсмейкър в сърцето. Посъветваха го да спре да пие и да избягва стреса – сякаш стресът беше противен роднина, когото можеш да не каниш на вечеря. Във всеки случай Менсур не искаше да чува лекарските съвети и заяви, че след като е танцувал с ангела на смъртта Азраел, вече нищо не може да го уплаши.

Тези думи също намериха място в сънищата на Пери и тя си представяше призрачния образ на баща си, който танцуваше шантава джига със собствения си скелет.

Стихотворението

Истанбул, 2016 г.

Пери стоеше в тоалетната на крайбрежния палат и не откъсваше очи от голямото огледало с красива рамка. Привидното спокойствие, което си беше наложила в присъствието на дъщеря си, бе изместено от тревожност. Самотните риби в аквариума ѝ приличаха на анимационни герои, изоставени на необитаем остров, които обаче не мислеха за бягство. А тя дали можеше да избяга? Всекидневните навици се променят, личностите също, лоялността замира, приятелства се развалят, появяват се зависимости от какво ли не... Но най-трудно от всичко е да промениш привързаността си към някое място.

От хола се разнесе смях. Домакинът разказваше виц и гласът му гърмеше. Пери изпусна последното изречение, но по реакцията на гостите, вицът беше пикантен и неприличен.

– Ох, мъже! – полузакачливо и полуукорително рече една от дамите.

Пери стисна устни. Тя не беше от жените, които биха казали на всеослушание, с флиртуващ глас: "Ох, мъже!"

Пери винаги са я интригували хората, без значение мъже или жени, с трудно минало, невидими рани в душите и колебание в очите. Тя беше предана по природа и не щадеше време, за да се сприятелява с тях, предоставяйки им безусловна обич и вярност. Окажеше ли се в компанията на останалите хора, които всъщност бяха мнозинство, интересът ѝ бързо преминаваше в отегчение. А когато беше отегчена, единственото, което искаше, е да избяга – да се освободи от присъствието на човека, от разговора, от момента. Имаше чувството, че отегчението ще ѝ бъде компаньон тази вечер, и за да уравновеси нещата, си обеща да открие свои малки забавления, с които да се разведрява.

Бързо наплиска лицето си. Имаше нужда от малко грим, но кутията със сенки и смачканото червило останаха да се търкалят на уличката. Разреса косата си с пръсти и се погледна още веднъж. Лицето в огледалото беше бледо и неспокойно, сякаш беше пропуснала нещо, без да го осъзнава. Отвори вратата. За нейна изненада дъщеря ѝ беше на прага.

– Татко се чуди къде си.

– Трябваше да се измия. Ти каза ли му нещо?

Пери долови пламъче на обич в очите на Дениз, но само след миг то бе изместено от безразличие.

– Не.

– Благодаря, миличко. Да вървим.

– Чакай, забрави си това – Дениз държеше нещо в протегнатата си ръка.

Полароидната снимка. Беше я търсила навсякъде в забутаната уличка. Явно Дениз първа я е зърнала и прибрала в джоба си.

– защо не си ми я показвала досега? – настоятелно попита дъщеря ѝ.

Снимката с професора и трите студентки... Щастливи, изпълнени с надежда и готови да променят света, в блажено неведение за изненадите на утрешния ден. Пери помнеше деня, в който се бяха снимала Най-студената зима в Оксфорд от десетилетия. Спомняше си я много добре. Утрините бяха смразяващо студени, тръбите – замръзнали, улиците – в камари от изринат сняг, а тя... обзета от опияняващия еликсир на любовта. По-жива от всякога.

– Кои са тези хора, мамо?

Съвсем спокойно, дори съмнително спокойно, тя отвърна:

– Просто една стара снимка.

– И затова ли я носиш в портфейла си? До снимките на децата си? – усъмни се Дениз и настоя с нескрито любопитство в гласа: – Кои са, кажи!

Пери посочи момичето със завит на тюрбан цикламен шал и плътно очертани, чак до веждите пъстри очи.

– Това е Мона. Американка от египетски произход.

Дениз се вгледа в снимката, а майка ѝ посочи другото момиче, което изпъкваше с буйната си черна коса, силен грим и кожени ботуши с висок ток.

– А това е Ширин. От Иран. Семейството ѝ се беше местило къде ли не и тя твърдеше, че не е привързана към никоя страна.

– Как се запознахте?

Пери замълча за миг, преди да отговори.

– Следвахме заедно. Живеехме в една къща и учехме в един и същи колеж. Имахме и общ курс, макар не по едно и също време...

– За какво?

– За... Бог – усмихна се Пери и спомените нахлуха в главата ѝ.

– Гледай ти – рече Дениз, което означаваше, че не ѝ беше интересно.

Тя потупа с пръст високия мъж в средата. Тъмнорусата му коса беше дълга, разрошена и на вълни, чертите на лицето – мъжествени, а изражението – сериозно, но не и спокойно.

– А този кой е?

Пери усети тръпка на смущение, която беше почти незабележима, и отговори:

– Професорът ни.

– Сериозно? Прилича на студент бунтар.

– Беше професор бунтар.

– Има ли такива? Как се казваше?

– Азър.

– Странно име. И къде сте тук?

– В Оксфорд, Англия.

– Моля? Защо не си ми казвала, че си била в Оксфорд? – Дениз произнесе последната дума с подчертано оживление.

Пери се зачуди какво да ѝ отговори. Тя наистина не знаеше защо никога и с никого, включително и с децата си, не беше говорила за това. Подозираше защо, но точно сега не беше нито времето, нито мястото да разкрива причината.

– Бях за малко. Не завърших...

– Как влезе?

Дениз беше впечатлена, но Пери долови в гласа ѝ нотки на завист и негодувание. Дъщеря ѝ вече се притесняваше за изпитите в университета, макар да имаше още няколко години до тях. Образователната система насърчаваше младите да се съревновават и за ученици като Пери това беше нормално, но за свободомислещия дух на Дениз беше истинско наказание.

– Може да не вярваш, но през всички години в училище получавах само най-високите оценки. Татко искаше да следвам в най-добрия университет... в Европа. Помогна ми с попълването на формулярите и ме приеха.

– Кой, дядо?! – на Дениз и беше трудно да повярва, че треперещият старец, когото си спомняше, е бил такъв упорит радетел на науката

– Да, дядо ти – усмихна се майка ѝ. – Той се гордееше с мен.

Момичето се досети, че родителите на майка ѝ не споделяха едно мнение, и за да се увери, каза:

– А баба не, така ли?

– Баба ти се страхуваше, че ще се загубя в чуждата страна. За пръв път напусках дома си. Това е тежко за една майка.

Пери въздъхна, учудена от съжалението, което изпита към Селма.

Дениз се замисли и попита:

– Кога беше това?

– Около 9/11, ако знаеш какво е 9/11.

– Знам – отвърна Дениз. В очите ѝ тутакси проблесна пламъче от току-що направеното откритие и тя добави: – Значи си била там, преди да срещнеш татко! Спираш да учиш в Оксфорд, връщаш се в Истанбул, омъжваш се, отказваш се от ученето, раждаш три деца едно след друго и ставаш домакиня. Колко оригинално! Браво!

– Не съм искала да бъда оригинална.

Дъщеря ѝ прехапа долната си устна и продължи с въпросите:

– А защо напусна Оксфорд?

Пери не беше готова с отговор. Истината болеше.

– Беше ми много трудно. Лекциите, изпитите...

Дениз изгледа майка си с неприкрито съмнение. За пръв път ѝ мина през ума, че жената, която я е родила, която виждаше всеки ден и очакваше да откликва на всяка нейна нужда и каприз, може да е била друг човек преди раждането на децата си. Мисълта я разтревожи. Допреди малко майка ѝ беше terra cognita, с уютни долини, спокойни езера и ветровити планини, които познаваше. Излизаше, че част от този континент не беше на картата, и това не ѝ хареса.

– Може ли най-сетне да си взема снимката? – попита Пери.

– Един момент.

Миглите на Дениз уловиха светлината от лампата на тавана, тя приближи снимката до носа си и се вгледа още веднъж Очите ѝ почти се кръстосаха, сякаш търсеше да открие таен код. Обърна снимката и видя посвещението отзад, написано със стилен почерк и старание за четливост: От Ширин за Пери със сестрински чувства. Помни, мишле: "Aз не мога вече да се нарека мъж, жена, ангел и дори чиста душа".

– Кое е това мишле? – засмя се Дениз.

– Така ме наричаше Ширин.

– Това е последното име, с което бих те назовала.

– Вероятно съм се променила. Хайде, чакат ни.

Дениз беше все така озадачена.

– Какво означава "Не мога вече да се нарека мъж, жена, ангел..."? Вижда ми се безсмислено.

– Това е част от стихотворение. Върни ми снимката, миличко.

От хола се дочуваха окуражителни викове и ръкопляскане. Вероятно се шегуваха с някого или го насърчаваха да направи нещо. Възклицанията заинтригуваха Дениз и след миг колебание тя върна снимката на майка си и се върна в хола.

Сама в коридора, Пери държеше снимката с две ръце и усещаше топлината ѝ, сякаш беше жива. Не е за вярване, но моментите си отиваха, сърцата закоравяваха, телата остаряваха, обещанията загиваха и дори най-непримиримите убеждения излиняваха, а тази снимка, това двуизмерно отражение на действителността и на една лъжа беше останало непроменено и завинаги истинско.

Пери прибра полароидния спомен в чантата, като избягваше да поглежда хората на снимката, да се обръща към миналото и да се поддава на осъдителното мнение на младата Пери към жената, в която се беше превърнала. Изправи гръб, готова за срещата с гостите, повечето от които всъщност бяха просто непознати, и влезе бавно вътре.

Споразумението

Истанбул, 90-те години

Докато беше в гимназията, Пери минаваше през периоди на упование във вярата и периоди на съмнение. Баща ѝ не подозираше, но тя спазваше споразумението с Бог. Всяка вечер преди сън се молеше с внимателно подбрани, ревностни думи. Стараеше се от все сърце. Ако в името на обичта съумееше да потисне неверието си и успееше да бъде дълбоко религиозна – като запалените проповедници, които привличаха последователи под небето на Истанбул, Аллах щеше да е по-благосклонен към семейството ѝ и не толкова строг към баща ѝ. Доста ирационално споразумение, но не са ли всички споразумения с Всевишния такива?

Проблемът с молитвите беше, че трябва да са искрени, неизменни, изречени с уверен глас от начало до край. За съжаление, когато общуваше с Бог, в главата на Пери се настаняваше многолюдна група оратори – някои слушаха, други подхвърляха остроумни реплики, трети възразяваха. По-лошо беше нашествието на нежелани мисли за смъртта, мрака, насилието, геноцида и най-вече секса. Затваряше и отваряше очи, като се мъчеше да заличи преплетените голи тела във въображението си. Ужасена от невъзможността да контролира ума си и притеснена от омърсяващото им присъствие в молитвите, Пери започваше да се моли отначало и бързаше да приключи, преди нечестивите мисли да нахлуят в главата ѝ. Молитвеният ритуал започваше с нещо като скриване на боклуците и безпорядъка в килера, преди Бог да влезе в дома на ума ѝ. Стараеше се да се представи възможно най-добре, но осъзнаваше колко много е скрила от Неговия поглед.

Пери реши, че вместо да се моли сама у дома, ще е по-добре да го прави сред повече хора, за да потисне гласовете в главата си. С няколко близки приятелки свикнаха да посещават местните джамии. Възхищаваше се на ярката светлина от високите арки на прозорците, на полилеите, на калиграфията и на архитектурата на Синан.

Беше ѝ неприятно, че мястото на жените е или отзад, или зад завесите на балкона, но винаги в някой сбутан и далечен ъгъл. Веднъж, в един от кварталите, един мъж на средна възраст ги последва в джамията и после в двора.

– Момичетата трябва да се молят вкъщи – каза той и очите му обходиха очертанията на гърдите им.

– Това е домът на Аллах. Той е за всички – отвърна Пери.

Мъжът пристъпи крачка напред и изпъчи гърди, сякаш да напомни и предупреди, че помежду им има граница.

– Тази джамия не е достатъчно голяма. Дори мъжете се молят отвън. Тук няма място за ученички.

– Значи джамията принадлежи на мъжете, така ли? – не се предаваше Пери.

Той се изсмя, учуден, че момичето се беше усъмнило в този факт. Имамът мина край тях и макар да ги чу, за голямо нейно разочарование не ги защити.

Един ден в Юскудар, докато се молеха в заделената на балкона женска част, Пери дръпна завесите, за да виждат красотата на джамията. Възрастна жена, цялата в черно, веднага се пресегна и мърморейки през стиснати зъби, отново ги пусна. Не само мъжете искаха жените да са вън от полезрението им. Някои жени желаеха същото.

Пери наистина се стараеше, но между нея и изписаното вероизповедание на розовата ѝ лична карта зееше пропаст. На кого въобще му беше хрумнало тази информация да присъства на картата? Кой решаваше дали новороденото бебе е мюсюлманин, християнин, или евреин? Във всеки случай – не и бебето.

Ако имаше право сама да попълни квадратчето за религия, би написала: "Неопределена". Ако майка ѝ отидеше в рая, а баща ѝ в ада, нейното място щеше да е някъде по средата, може би в чистилището.

Въздържаше се да обсъжда терзанията си с онези, които бяха много набожни, защото веднъж усетили колебанието ѝ между съмнението и вярата, те се амбицираха да я приобщят към себе си. Неколцината атеисти, които познаваше, не бяха по-различни. Без значение дали е заради религията, или в името на науката, най-голямото задоволство на егото се изразява в успешното привличане на хората на твоя страна. Пери не желаеше. Защо никой не разбираше, че тя не желае решението ѝ да бъде направлявано от нечия чужда вяра и разбирания? Тя просто искаше да е в непрекъснато движение. Останеше ли при едните или при другите, щеше да се превърне в друг човек и това щеше да бъде краят ѝ.

Ето защо написа в господодневника: "За мен няма състояние на покой. Може би искам твърде много неща наведнъж и нито едно достатъчно силно".

100 В деня, в който завърши гимназия, тя и баща ѝ си приготвиха закуска. Нарязаха домати, накълцаха магданоз, разбиха яйца и направиха толкова лют менемен, че езиците им станаха на решето. Сготвиха заедно, един до друг, като си помагаха и се забавляваха. Пери забеляза с облекчение, че докато режеше лука, ръцете на баща ѝ трепереха по-малко от преди. Само че се беше изпотил и цялото му чело беше мокро. Ако беше сам, сигурно щеше да си е налял една чаша.

След закуска отидоха с колата до агенцията, в която се подаваха молби за следване в чужбина. Вече бяха ходили няколко пъти в задушния, мрачен офис, където ентусиазирани тийнейджъри стояха на опашка и не можеха да откъснат очи от радостните лица в брошурите на западните университети. Студентите на лъскавите снимки бяха от цял свят, едва ли не от всички страни на Обединените нации, и до един изглеждаха щастливи.

По пътя спряха на светофара до една османска джамия, която беше известна с това, че е построена в морето. Гларусите бяха накацали около купола и приличаха на перлен гердан.

– Баба, как така никога не си бил набожен? – попита Пери, загледана в джамията.

– Наслушах се на твърде много лъжливи проповеди и видях твърде много фалшиви гурута.

– А Бог? Вярваш ли все още, че го има?

– Разбира се, че вярвам – отвърна Менсур не особено убедително. – Но това не означава, че разбирам делата му.

В двора на джамията мъж и жена – европейци, правеха снимки. Жената беше покрила главата си с един от дългите шалове, които даваха на входа. Изглежда, някой я беше предупредил, че полата ѝ е твърде къса, и тя беше вързала още един шал на кръста си. Мъжът беше с шорти и сандали, но това, изглежда, не смущаваше никого.

Менсур ги посочи и каза:

– Ако бях жена, щях да критикувам религията два пъти повече.

– защо? – попита Пери, макар да се досещаше за отговора.

– Ами защото Господ е мъж... Така ни карат да вярваме... всичките тези благочестиви проповедници.

От спрялата до тях кола гърмеше "Сантана": "Спрете кражбите, спрете стрелбите... богатите богатеят, а бедните беднеят..."

– Да ти кажа, душичката ми – продължи Менсур, – аз харесвам традициите на бекташи, мавлави или малами суфите заради хуманизма и чувството им за хумор. Риндите не са били сковани от принципи, били са толерантни и без каквито и да е предразсъдъци, но някой да ги помни? Тази древна философия е изчезнала както в тази страна, така и в целия мюсюлмански свят. Потисната, заглушена, заличена. И защо? В името на религията те убиват Бог. Заради дисциплината и властта забравят любовта.

Светофарът светна зелено. Секунди преди това колите вече бибипкаха. Менсур натисна педала и промърмори:

– Идиоти такива, да се чудиш как са изтърпели толкова време в утробите на майките си!

– Баба, религията не ти ли дава чувство за сигурност? Все едно си със защитна ръкавица...

– Може би да, но аз нямам нужда от допълнителна защита. Пипам огъня и се изгарям. Държа лед и зъзна. Светът не е такъв, какъвто е. Всички ще умрем. Какъв е смисълът на сигурността сред хората? Раждаме се сами и умираме сами!

Пери се накани да попита нещо, но баща ѝ продължи:

– Когато беше малка, искаше да знаеш дали се страхувам от ада.

– И ти каза, че ще прокопаеш тунел, за да се измъкнеш.

Менсур се усмихна.

– А знаеш ли защо не си падам по рая?

– Не.

– Гледам хората, които ще отидат там, които се молят, постят и правят всичко така, както трябва. Много от тях не го правят искрено. Ако тези хора отидат в рая, аз искам ли да бъда с тях? Не. По-скоро ще се пека на спокойствие в ада. Може да е горещо, но поне няма лицемерие.

– О, баба, надявам се да не говориш така пред хората. Ще си докараш неприятности.

– Не се тревожи, аз се отпускам само пред теб. Или след няколко питиета, но фанатиците нямат място до моята чаша с ракъ, така че съм спокоен.

След малко стигнаха до двореца "Долмабахче" с часовниковата кула и красивите арки.

– Знаеш ли историята за рибата тук? – попита Менсур и заразказва за времето на султан Mypaд IV.

Седял си султанът в една бурна вечер и четял "Стрелите на съдбата", сборник от сатирически стихове на великия поет Нефи. Не щеш ли върху един от кестените в градината паднал гръм. Това било лоша поличба. Султанът се разгневил и не само хвърлил книгата в морето, а и написал писмо, с което давал право на враговете на Нефи да го накажат както намерят за добре. След няколко дни поетът бил удушен с примка и хвърлен в същите води, в които потънала поезията му.

– Ето ти пример за отровния коктейл от невежество и власт. Светът е пострадал много повече от ръцете на религиозните маниаци, отколкото от такива като мен, каквито и да ни наречеш!

Пери се загледа в сребристите гребени на блещукащите на следобедното слънце вълни. Надяваше се да зърне браздите на рибите, които диплеха повърхността им. Замисли се за съдбата на поета и си каза, че никога няма да забрави тази история. Тя се вживяваше в чуждата мъка така, сякаш беше нейна. Окачваше я на врата си като герданите от борови иглички, които си правеше като дете. Те я бодяха и дращеха, но тя не ги сваляше, докато не изсъхнеха и не станеха на прах.

Менсур проследи погледа ѝ.

– затова рибите в тази част на Босфора са черни. Погълнали са много мастило. Горкичките те, търсят ли, търсят думи от стихотворения и плът от поети... А то е едно и също, ако се замислиш.

Пери обичаше историите на баща си. Беше израсла с тях. Но меланхолията, с която бяха пропити, се впиваше в душата ѝ като треска под кожата, срастваше се и ставаше част от нея. Понякога ѝ се струваше, че има трески навсякъде по себе си, във всяко кътче на ума си.

– Ама защо изобщо говорим за тези неща? – попита Менсур с оживление. – Не се ли радваш, че ще учиш в Оксфорд?

Бяха подали молби в няколко университета в Европа, Щатите и Канада. Имената бяха толкова сложни, че не можеха да ги произнесат. Менсур обаче си знаеше едно – Оксфорд, та Оксфорд.

– Още не е сигурно, че ще замина да уча там...

– Ще заминеш! Издържа изпитите и интервюто, имаш и предложение.

– Баба, как ще си го позволим? – промълви Пери.

– Не се тревожи. Погрижил съм се за всичко.

Той щеше да продаде колата и единствената семейна инвестиция – нивата до Егейско море, на която се канеше да засади маслинови дръвчета. На Пери ѝ беше съвестно, че баща ѝ се отказва от мечтите си заради нея. И въпреки това, когато погледите им се срещнеха, в тях се четеше взаимно разбирателство. Тя не говореше за Англия, но истината беше, че няма търпение да замине.

– Баба, ами мама какво ще каже? Говори ли с нея?

– Още не. Ще му дойде времето и за това. Сигурен съм, че ще бъде много доволна – та дъщеря ѝ ще учи в най-добрия университет в света! Сигурен съм, че ще се зарадва!

Пери кимна, макар да знаеше, че баща ѝ лъже. Двамата щяха да мълчат и да съобщят на Селма в последния момент.

Тайната вечеря

Истанбул, 2016 г.

Пери влезе в огромната трапезария. Гостите седяха на масата, увлечени в разговори. Аднан говореше с техен общ приятел, изпълнителен директор на голяма инвестиционна банка. По израженията им личеше, че говорят или за политика, или за футбол – двете теми, по които мъжете изразяват открито мнението си. В двата края на масата седяха домакините – той разказваше някаква смешна случка от почивката им със самочувствието на човек, който е свикнал да го слушат, а жена му кимаше с безразличие. Пери се приближи, очаквайки всеки миг погледите да се обърнат към нея. За секунда се изкуши да се измъкне на пръсти до дъбовата врата и да си тръгне.

– Ела, мила, не стой там – провикна се домакинята.

Пери се насили да се усмихне и седна на запазения за нея стол. Докато беше в тоалетната, повечето, ако не всички, бяха разбрали за неприятната случка. Гостите я гледаха със съчувствие и любопитство и чакаха подробности.

– Как си, добре ли си? – попита една от дамите, която ръководеше фирма за връзки с обществеността. Косата ѝ беше в стил натруфен помпадур, а огромният фуркет с изкуствени камъни приличаше на шиш за кебап и ѝ придаваше опасен вид. – Разтревожихме се за теб.

– Какво е станало, скъпа? – попита изпълнителният директор.

Пери погледна съпруга си и забеляза притеснението в неизменно грижовния му поглед. Пред него имаше вече празна чиния и чаша вода. Той не пиеше – по здравословни и религиозни причини. Аднан беше набожен.

– Нищо, което си заслужава да бъде разказано на такава прекрасна маса – обърна се Пери към директора. – Много по-интересно ми е за какво разговаряхте толкова оживено.

– Обсъждаме подкупите и корупцията във Висшата лига. Някои отбори клонят към загуби. Питам се дали не им е платено за това... – директорът погледна недвусмислено към домакина.

– Глупости – отрече той. – Приятелю мой, ако си решил да отстраниш отбора ми, уверявам те, че ще се борим на живот и смърт, но ще спечелим.

Пери се облегна на стола, доволна, че смени темата поне за малко.

Останалите вече бяха приключили със супата; една прислужница поднесе на Пери нейната – бульон от червено цвекло и моркови с парче козе сирене. Някой напълни чашата ѝ, без да я попита. Червено, от Напа Вали. Преди да отпие, тя отправи мълчалив поздрав към покойния си баща.

Пери оглеждаше трапезарията, докато се хранеше бавно. Италиански мебели, английски полилеи, френски завеси, персийски килими, куп орнаменти и възглавници с османски мотиви. Макар да беше по-луксозна от другите богаташки къщи, тази също беше обзаведена в полуориенталски и полуевропейски стил. Картините по стените бяха от вече известни или тепърва изгряващи художници от Близкия изток. Според Пери някои от тях бяха купени или твърде скъпо, или твърде евтино, тъй като, за разлика от политиката, местното изкуство продължаваше да е в състояние на постоянна промяна.

В миналото Пери беше ходила на безброй вечери, на които консервативните мюсюлмани най-спокойно общуваха с либералните невъздържатели и любезно вдигаха наздравици с чаша вода. Религията в тази част на света беше колаж. Ако си пийвал през цялата година, но имаш угризения, разкайваш се в нощта на Кадр, когато греховете на човек се опрощават изцяло, ако искрено се покае за тях. Мнозина постеха по време на Рамазан – хем да възобновят вярата си, хем да отслабнат. Светите хора се сливаха с безбожниците. В такава хибридна култура и най-невярващите се замисляха за джиновете и държаха подръка синьо стъклено око, за да ги пази от злите сили. Междувременно и най-отдадените на религията гледаха новогодишното шоу по телевизията и пляскаха с ръце в ритъма на танцьорките на кючек. Малко от това, малко от онова Muslimus Modemus.

Но през последните години настъпиха големи промени. Започна да преобладава черно-бялото. Намаляха браковете като тези на родителите ѝ, в които единият беше дълбоко религиозен, а другият – не. Обществото се раздели на невидими гета. Истанбул заприлича по-малко на метрополис и повече на градска смесица от отделни общества. Хората бяха или с крайни религиозни, или с крайни светски възгледи. Онези, които бяха стъпили с по един крак в двата лагера и спореха с еднакъв плам както с Всевишния, така и със света, бяха или изчезнали, или тайнствено мълчаливи.

Затова тази вечеря, на която присъстваха представители от противниковите лагери, беше доста необичайна. Заради грандиозността и великолепието ѝ Пери я оприличи на ренесансова картина. Ако беше художник, щеше да я нарече "Тайната вечеря на турската буржоазия". Преброи хората на масата. Разбира се, че бяха тринайсет, включително тя.

– Не ни слуша – отбеляза пиарката.

Пери разбра, че става дума за нея, и се усмихна.

– Съжалявам, не чух за какво говорите.

– Дъщеря ти ни каза, че си учила в Оксфорд.

Веднага потърси с поглед Дениз, но тя вечеряше в другата стая с приятелката си.

– Скъпа, толкова си потайна – обади се домакинята. – защо не си ни казала?

– Може би защото не завърших.

– И какво от това? – намеси се журналистът. – Имаш пълното право да се изфукаш.

– Брат ми все това повтаря: "Когато бях в Оксфорд..." – рече пиарката. – Ти кога си учила там?

– През две хиляди и първа.

– Той също!

Аднан се присъедини към разговора и задълбочи притеснението на Пери, като попита:

– защо не им покажеш снимката, за която спомена Дениз?

Правеше го нарочно, подтикваше я и я предизвикваше пред другите. Беше го заболяло, че все още носи снимката със себе си. Съпругът ѝ знаеше по-голямата част от историята, макар и не всичко. Нали той събра разбитите парченца от нея, след като тя напусна Оксфорд.

– Покажи ни я! – извика въодушевено някой.

Смяната на темата едва ли щеше да проработи този път. Всички настояваха да видят как е изглеждала като студентка и колко се е променила.

Тя извади снимката и я остави на масата. На светлината на свещите можеха да се видят четирите фигури, усмихнати лица от загърбеното минало сред снежния двор пред Бодлеанската библиотека, зад тях ледени висулки се спускаха от корнизите на кулата на входа. Всеки един от гостите хвърляше бърз поглед на снимката и я подаваше нататък с коментар:

– Колко си млада!

– Каква коса само! Трайно къдрене, нали?

Пиарката сложи очилата си и се взря внимателно.

– Чакай... – каза тя и веждите ѝ се повдигнаха. – Tози мъж ми е познат.

Пери изтръпна.

– Ходех при брат ми всяка година. Сигурна съм, че той ми е показвал снимката му... къде беше...

Лицето на Пери застина.

– А, да, спомних си! Беше в някакъв вестник. Мъжът бил известен професор... бил опозорен... изгонили го от Оксфорд. Всички говореха за него. Имаше някакъв скандал – тя погледна Пери и добави: – Не може да не си чувала за случая.

Пери мълчеше, не искаше да лъже, но не искаше да каже и истината. За огромно нейно облекчение, в този миг се появиха сервитьорите с ордьоврите, които ухаеха приятно и вкусно. Докато поднасяха блюдата Пери успя да вземе снимката. Прибра я в чантата си, но ръцете ѝ трепереха толкова силно, че ги скри за малко под масата.