Трите дъщери на Ева

Университетът

Оксфорд, 2000 г.

В деня, когато току-що завършилата гимназия Наспери Налбантоглу пристигна в Оксфорд, я придружаваха загриженият ѝ баща и още по-загрижената ѝ майка. Планът на родителите ѝ беше да прекарат деня заедно. След като се уверяха, че дъщеря им се е настанила в новия си живот, вечерта щяха да вземат влака обратно за Лондон. Оттам двойката щеше да се качи на самолета за Истанбул, където бяха прекарали голяма част от трийсет и две годишния си труден брак, който приличаше на старо, разнебитено стълбище, но все още устояваше на опустошителното време. Но нещата се оказаха много по-сложни от очакваното. Селма се разрида два пъти, настроението ѝ варираше между тревога, самосъжаление и гордост. Току бършеше лице с крайчеца на забрадката си и тайно попиваше сълзите. Част от нея се възхищаваше на успеха на дъщеря ѝ. Никой от голямото семейство не беше следвал в чужд университет, камо ли в Оксфорд. Никой не бе и помислял за това – "там" беше толкова далеч от "тук"...

Друга част от нея обаче не можеше да се примири с мисълта, че най-малкото ѝ дете, при това момиче, ще живее само на друг континент, където всичко ѝ е чуждо. Стана ѝ много обидно, че Пери беше кандидатствала без нейно знание и съгласие. Селма знаеше, че зад свършения факт, fait d'accompli, стоеше мъжът ѝ. Двамата ѝ съобщиха за Оксфорд, след като всичко беше приключило, и единственото, което можеше да направи, е да промърмори неодобрително, за да не настрои Пери против себе си и да се отчуждят може би завинаги. Искаше ѝ се да имат в този странен град някой роднина или роднина на роднина, изобщо някой, стига да е мюсюлманин, сунит, турскоговорещ богобоязлив читател на Корана, на когото да повери Пери. Но никой не отговаряше на тези изисквания.

Менсур копнееше да види дъщеря си като успешна студентка, но в същото време страдаше, че щяха да се разделят. Даваше си спокоен вид, но говореше накъсано, объркано, с тон, с който би съобщавал за далечно земетресение. Той приемаше факта, но с много прикрита болка. Пери разбираше родителите си и в известен смисъл споделяше притеснението им. За пръв път се разделяха, за пръв път заминаваше далеч от семейството, дома и родината си.

– Вижте колко е красиво тук – каза тя и въпреки тежестта в гърдите усети как радостното нетърпение да се гмурне в новия живот я завладява.

Слънцето изпращаше топли лъчи между облаците, създавайки усещането, че лятото се връща, въпреки поривите на студения есенен вятър. С калдъръмените си улици, назъбени кули, усамотени арки, еркерни прозорци и резбовани колонади Оксфорд напомняше на Пери детска книжка с картинки. Всичко наоколо миришеше на история – дори кафенетата и магазините бяха част от многовековното наследство. Истанбул беше древен град, но жителите се отнасяха към миналото му като към посетител, който е злоупотребил с гостоприемството. В Оксфорд миналото беше почетен гост.

Семейство Налбантоглу обикаляше града до обяд. Възхищаваха се на градините зад старите, обрасли с бръшлян четириъгълни дворове на колежите, стъпваха внимателно по скърцащия чакъл, тъй като не знаеха дали е разрешено да минават оттам, а и нямаше кого да попитат. Някои части на града бяха толкова пусти, че ронещите се варовикови стени покрай старите алеи имаха умърлушен вид, сякаш копнееха за внимание.

Когато се умориха и огладняха, влязоха в един пъб на "Алфред Стрийт" – таванът беше нисък, дъските на пода скърцаха, а посетителите бяха шумни. Пристъпиха смутено и се настаниха на уютна маса до прозореца. Всички пиеха бира в чаши за великани, а сервитьорката беше с пиърсинг на долната устна. Менсур поръча риба с пържени картофи и бутилка бяло вино.

– Представяш ли си, това място е на няколко века... – загледа се той в дъбовата ламперия, сякаш искаше да разгадае невидим код.

Селма кимна, макар да беше забелязала и някои други неща – студенти, които се наливаха с бира в ъгъла, жена с възкъса, колкото фланелка рокля, татуиран мъж, който опипваше момиче с деколте, по-дълбоко от пропастта между нея и съпруга ѝ. Как да остави Пери сред такива хора? западната наука и образование бяха напреднали, но моралът им... За да не дразни мъжа си и дъщеря си, тя мълчеше и това я потискаше все повече. Устата ѝ се смръщи от усилието да преглътне язвителните думи, които едва се сдържаше да не изрече. Не беше честно да бъде винаги родителят с принципи, досадният родител.

Менсур беше наясно с безпокойството на жена си, но не му обръщаше внимание.

– Гордеем се с теб, Периджим! – обърна се той към дъщеря си.

Казваше ѝ го за втори път и пак я зарадва. Макар и с ограничени възможности, той беше вложил толкова много в образованието ѝ. Пери беше решена в никакъв случай да не го разочарова.

– Да вдигнем наздравица за нашата прекрасна дъщеря и за най-добрия университет в света!

Селма го изгледа и рече:

– Много добре знаеш, че Аллах не ми позволява да го направя.

– Ами добре! Нека аз бъда грешникът. Като умра, ще ми изпратиш пропуск от рая!

– Де да беше толкова просто. Ще трябва сам да си го заслужиш в очите на Аллах.

Менсур прехапа за миг устни. Умните проповеднически забележки на Селма му действаха като изрядно наредени плочки на домино. Не можеше да се сдържи да не бутне една.

– Ти да не си влязла в ума на Аллах? Говориш, сякаш четеш мислите Му! Откъде знаеш какво иска Той?

– защото го е казал в Корана, ако си направиш труда да го прочетеш – отвърна Селма.

– О, може ли поне един ден да не се карате? – помоли Пери и за да смени темата и намали напрежението, добави: – Хубавото е, че много скоро ще си дойда за сватбата.

Хакан щеше да се жени и макар че Умут (който след затвора се беше преместил да живее в град на Средиземно море) беше още ерген, по-малкият брат не спази традицията и отказа да чака реда си. Отначало решиха, че зад нетърпението се крие смущаващо обяснение, издутина, която булката трудно би скрила, но после стана ясно, че единствената причина бе характерът на младоженеца.

Довършиха обяда в мълчание.

Докато чакаха сметката, Селма хвана ръката на Пери и каза:

– Стой настрана от лошите.

– Знам, мамо.

– Образованието е важно, но за едно момиче има нещо много по-важно, нали разбираш? Ако го загубиш, никоя диплома няма да ти го върне. Момчетата нямат какво да загубят. Момичетата трябва да са изключително внимателни.

– Добре – въздъхна Пери и отклони поглед.

Девствеността. Старомодната, споменавана с недомлъвки отживелица не преставаше да присъства в разговорите между майки и дъщери, лели и племеннички. Тема, около която се пристъпваше на пръсти, сякаш беше сомнамбул, когото не бива да закачаш.

– Aз имам вяра на дъщеря си – обади се Менсур, който беше изпил бутилката почти сам и вече говореше леко завалено.

– Aз също. Но не вярвам на другите.

– Говориш глупости. Щом вярваш на нея, какво те интересуват другите?

Селма отново се нацупи.

– Човек, който се напива безпаметно всеки ден, може да нарича глупав единствено себе си.

Родителите ѝ отново кръстосаха шпаги, а нескончаемата битка продължи отново без победител. Пери се загледа през прозореца към сърцето на града, който през следващите три години щеше да стане неин университет, нейно убежище, неин дом. Стомахът ѝ се сви и в главата ѝ нахлуха мрачни мисли. Спомни си за шафрана – не за фалшивия, а за истинския, скъп шафран в малките стъклени тубички на пазара за подправки. Такъв беше и нейният оптимизъм: затворен, ограничен, нетраен.

Картата

Оксфорд, 2000 г.

– Привет! – каза някой зад гърба им, когато стигнаха до фоайето на колежа. Там ги чакаше второкурсничката, която трябваше да ги разведе и да им покаже града и университета.

Те се обърнаха и видяха високо момиче с достолепно излъчване, може би султанка в предишен живот. Полата ѝ беше розова, като любимите сладки на Пери като малка – "целувките" с розова вода. По изправения ѝ гръб падаха черни къдрици. На устните си беше сложила лъскаво, ярко червило, а на бузите имаше руж. Най-силно впечатление правеха очите ѝ – тъмни, раздалечени, с лилава очна линия и светлотюркоазени сенки. Гримът ѝ беше като знаме на нестабилна страна, обявяваща не само независимостта си, а и своята непредсказуемост.

– Добре дошла в Оксфорд – усмихна се тя и протегна ръката си с дълги, лакирани нокти. – Aз съм Ширин. – Името ѝ прозвуча с доста дълги и напевни и-та: Шиириин.

Според общоприетите стандарти тя не можеше да се нарече хубавица – носът ѝ беше гърбав, а брадичката издадена, – но излъчването ѝ беше толкова пленяващо, че я правеше красива. Пери бе очарована от Ширин, усмихна се широко и пристъпи напред.

– Здравей, аз съм Пери, а това са родителите ми – каза тя и си помисли, че поне за един ден ще се престорят на нормално семейство.

– Приятно ми е! Турци сте, нали? Aз съм родена в Техеран, но не съм се връщала там от малка – момичето махна с ръка, сякаш Иран беше зад ъгъла и я чакаше. – Готови ли сте за обиколката?

Пери и Менсур закимаха радостно, а Селма огледа неодобрително късата пола, високите токчета и силния грим на Ширин. Не ѝ приличаше на студентка, а още по-малко – на иранка.

– Що за студентка е това... – промърмори Селма на турски. Пери изтръпна при мисълта, че ирано-британското момиче може да разбира турски, и прошепна:

– Мамо, моля те!

– Да тръгваме! – подкани ги Ширин. – Обикновено започваме от нашия колеж, но аз никога не спазвам общоприетия ред, затова ще обиколим града и накрая ще се върнем тук.

Последва дълъг разказ за миналото на Оксфорд. Гидът им ги развеждаше из криволичещите улички на града и не спираше да говори. Весела и бъбрива, Ширин приказваше толкова бързо, че тримата Налбантоглу я разбираха с усилие, особено Селма, която не откриваше никаква прилика между старомодния си, базиран само на граматика и забравен със скоростта на светлината училищен английски, и този неясен словесен поток. Пери влезе в ролята на преводачка, като много внимателно смекчаваше, парафразираше и цензурираше всичко, – което не би допаднало на майка ѝ.

Ширин спомена, че оксфордските колежи са автономни, самоуправляващи се институции, които сами контролират дейността си. Факт, който силно смути Менсур.

– И все пак би трябвало да има президент, някаква власт над всичко – каза той на развален английски и се огледа, сякаш се опасяваше, че анархията скоро ще превземе града.

– Не съм съгласна – възрази Ширин. – Според мен властта е като чесъна – колкото повече ядеш, толкова по-силно миришеш.

Думите ѝ го слисаха, тъй като цял живот беше таял надежда за установяване на силна и стабилна, централизирана светска власт, която да спре възхода на религиозния фундаментализъм. За него властта беше като хоросан, който би запазил целостта на съвършения обществен ред. Без него тухлите щяха да изпопадат и всичко би рухнало.

– Не всяка власт е лоша – каза Менсур. – Ами правата на жените? Силният лидер ще ги защитава.

– Благодаря много, но аз мога сама да си ги защитавам. Жените нямат нужда висша власт да го прави вместо тях! – заяви Ширин и изгледа забрадката и дългото, безформено палто на Селма.

Пери интуитивно долавяше чувствата на околните и веднага разбра, че Ширин не одобрява вида на майка ѝ. Британоиранското момиче изпитваше презрение към жените, които покриваха главите си, и не желаеше да го крие.

– Ела, мамо – Пери внимателно я хвана за ръката, тази с белега от врялата вода, спомен от онзи далечен ден, когато праха килимите.

Двете поизостанаха. Спряха на стълбите на Ашмолския музей. Майка и дъщеря се загледаха в момче и момиче, които се целуваха прехласнато. Пери се изчерви, сякаш тя беше в прегръдките на момчето. С крайчеца на окото си видя как Селма се намръщи. Същата жена, която никога не беше разговаряла с нея за секса. Пери си спомни как като дете я попита в хамама за онова, което виси между краката на едно малко момченце. Вместо отговор Селма се развика на майката на детето и макар думите ѝ да бяха заглушени от шуртящата вода, по жестовете личеше, че е много ядосана. Пери изпита унижение, а също и вина, че е проявила любопитство към нещо, за което явно не е трябвало да пита.

Това не беше единствената ѝ проява на любопитство. Веднъж попита майка си не е ли мислила да абортира, след като разликата между нея и братята ѝ беше толкова голяма.

– Как да ти кажа, беше срамота, защото те родих на четирийсет и четири... – отговори майка ѝ.

– А защо не прекъсна бременността?

– Защото това е грях. Казах си: по-добре да се срамувам пред съседите, отколкото да сторя грях пред Аллах.

Пери не каза колко много я засегна отговорът ѝ. Очакваше да чуе: "Не съм и помисляла за аборт. Обикнах те още преди да се родиш". Или: "записах си час за аборт, но предишната нощ те видях в съня си – малко момиченце със зелени очи..." Но както се оказа, тя беше нещо като бебе сандвич между две орисани филии – на срама и на греха.

Посетиха колежа, където Пери щеше да живее – великолепна сграда, определена като първа категория в списъка на историческите забележителности, която в очите на Налбантоглу изглеждаше по-скоро като музей, а не общежитие. Пери беше слисана от високите тавани, дъбовите ламперии и старите традиции, но разочарована от малката си, семпла стая. Мивка, гардероб, легло, бюро и шкаф. Пълен контраст със зашеметяващия екстериор, но най-важното беше свободата да живее най-сетне сама.

Докато вървяха по тесните стълби и правеха място на минаващите студенти, Ширин намигна на Пери.

– Ако искаш по-бързо да намериш приятели, не затваряй вратата на стаята. Tози ще спре, онзи ще те поздрави. Затворената врата означава: "Не ме безпокойте!"

– Наистина ли? – прошепна Пери, защото не искаше родителите ѝ да я чуят. – И как ще уча на отворена врата?

Ширин се разсмя, сякаш глаголът "уча" беше най-смешното нещо на света.

Обиколката продължи покрай кръглата "Радклиф Камера" Шелдонския театър, Музея за история на науката със своите стари експонати. Спряха пред Бодлеанската библиотека, наричана от студенти и преподаватели Бод, и Ширин им разказа за дългите повече от сто и петдесет километра подземни рафтове с книги. В миналото се полагало и клетва, че няма да крадеш книги, а в някои колежи все още се придържали към средновековната традиция и по-ценните книги били вързани с верига.

Менсур посочи герба на стената.

– Какво означава това?

– Dominus illuminatio теа. Бог е моята светлина – преведе Ширин и отправи може би случайно, а може би присмехулно поглед към небето.

Селма не можа да разбере всичко, ала погледът към небесата ѝ подсказа смисъла на думите.

– Ако на някой турски университет пишеше нещо такова за Аллах, кой знае как щеше да беснееш – сръга тя Менсур. – Веднага щеше да го наречеш свърталище на фанатици! Лагер за терористи самоубийци! Тук обаче не се дразниш от религиозните надписи!

– В Европа религията е от друго естество – рече Менсур и я изгледа пренебрежително.

– И как по-точно? Религията си е религия! – не се предаваше жена му.

– Не е вярно. Някои са по-... религиозни – упорстваше Менсур, макар да усети, че говори като сърдито дете. – В Европа религията не се опитва да доминира над всичко и всички. Науката се радва на свобода!

– Науката е достигнала разцвета си в Ал-Андалус. Юзюмбаз ефенди, да бъде благословена душата му, ни го обясни. Кой, мислиш, е открил алгебрата? Вятърната мелница? Четката за зъби? Кафето? Ваксините? Шампоанът? Мюсюлманите! Когато европейците почти не се миели и къпели, ние сме имали прекрасни хамами с розова вода. Ние сме научили запада на чистота и хигиена, а сега те ни пробутват разни продукти.

– Много важно кой какво е изобретил преди хиляда години! Науката е важна, жено, науката!

– Татко, мамо, стига вече – прекъсна ги Пери, потънала от срам, че непознат човек присъства на спречкването между родителите ѝ.

Дали защото искаше да разпали кавгата, или просто случайно, Ширин спомена, че много от старите оксфордски колежи възникнали от някогашни християнски монашески общества. Пери прескочи този факт в превода.

Докато се изкачваха по стълбите на Бодлеанската библиотека, Пери спря, за да прочете имената на патроните, изписани върху позлатената плоча. От незапомнени времена богатите и властващите са поддържали великолепната колекция от книги. Пери се замисли с тъга в сърцето, че ако тази библиотека беше построена в Истанбул приблизително по същото време, тя щеше да е изравнена със земята поне няколко пъти, след което издигана всеки път с различна архитектура, различен стил и ново име, в тон с доминиращата идеология – и така до деня, в който бъде превърната в казарма и накрая в мол. Ширин чу въздишката на Пери и я попита:

– Всичко наред ли е?

– Да. Мислех си колко хубаво би било да имаме такива прекрасни библиотеки в Турция.

– Само можеш да си мечтаеш, сестро. Европа печата книги от Средновековието. Не знам кога точно са започнали да печатат в Близкия изток, ала знам, със сигурност, че не е толкова рано. Имам предвид, че да, Иран, Турция, Египет са богати култури, чудесна музика, вкусна храна. Но книгите, книгите са познание, а познанието е сила. Как се запълва такава бездна?

– Двеста осемдесет и седем години – каза Пери.

– Моля?

– Извинявай – добави Пери. – Пресата на Гутенберг датира от около 1440 година. В Италия са отпечатани само няколко арабски книги през XVI век. Добре че бил Мутеферика в Османската империя, за да започнат и мюсюлманите да печатат, разбира се, при много строга цензура. С други думи, разликата във времето е около 287 години!

– Ти си голям образ! – рече Ширин. – Да знаеш, че няма начин да не се справиш в Оксфорд.

– Мислиш ли? – усмихна се Пери.

Спряха да пият кафе в Покрития пазар. Пери и Ширин потърсиха свободна маса, а Менсур и Селма тръгнаха към тоалетните.

– Като заговорихме за разлики, тази между родителите ти е доста голяма. Баща ти е с леви убеждения, а майка ти...

– Убежденията му са по-скоро светски. Татко е кемалист, ако си чела нещо за Турция. А мама е... – Пери също не можа да довърши изречението.

Съвсем бавно отстрани невидима нишка от ръкава си и я направи на топче с пръстите си. За първи път разговаряше с толкова прям и безцеремонен човек, но кой знае защо не се почувства особено засегната. И все пак смени темата:

– Значи си родена в Техеран?

– Да. Aз съм най-голямото от четири момичета. Горкият баба! Толкова искал момче, ама уви, шейтанът се вмъкнал в леглото му. Баба пушеше като комин и ядеше като птиче. Това ме убива, повтаряше той, но имаше предвид режима в страната, не нас. Накрая намери начин да се измъкнем и заминахме за Швейцария. Мадарджан не искаше да заминава, но заради нас се съгласи. Била ли си в Швейцария?

– Не. Сега за първи път излизам извън Истанбул.

– Швейцария е хубава, дори прекалено хубава страна. Тъне в разтопен карамел. Четири години от живота ми минаха в задрямалия Сион. Веднъж чух в супермаркета едно момиче да се оплаква на баща си, че нямало достатъчно разнообразие от любимите ѝ горски плодове! Невероятно! Светът ври и кипи, Берлинската стена пада, а тя се лигави с някакви плодове! Бях дете и все пак разбираш, че нещо се случва. Обичам, когато падат стени. Животът в Швейцария беше хубав, но твърде скучен за мен. И оттогава не съм се спряла, за да наваксам за изгубеното време.

Пери я слушаше с любопитство и удоволствие.

– След това заминахме за Португалия. На мен ми хареса, но не и на баба. Не спираше да пуши и да се оплаква. След две години, тъкмо когато научих достатъчно португалски – изненада! Приготвяйте се, деца, заминаваме за Англия, кралицата ни чака! А аз бях на четиринайсет! Когато си на четиринайсет, важни са единствено собствените ти драми, а не семейните проблеми. В годината, в която пристигнахме, баба почина. Лекарят каза, че белите му дробове приличали на въглища. Лекар и метафора! За поет ли се мислеше или какво! – Ширин потропа с пръсти по масата и огледа маникюра си. – Англия беше мечтата на баба, не моята, но... ето ме – точно толкова англичанка, колкото типичната английска тарта с меласа, но в същото време и съвсем ненамясто, като сладкиш с плънка от фурми!

– А къде според теб е домът ти?

– Ами... – Ширин пое дъх – Ще ти кажа една велика истина. Домът е там, където е баба ти.

– Това беше хубаво – усмихна се Пери. – И къде е твоята баба?

– На два метра под земята. Умря преди пет години. Тя ме обожаваше. Бях първата ѝ внучка. Съседите казаха, че до последния си дъх се надявала, че ще се върнем. Ето там е домът ми! Погребан с мамани в Техеран. С други думи, аз съм бездомна.

– Съжалявам... – промълви Пери и осъзна, че не знае как да довърши мисълта си. Беше ѝ трудно да общува с екстровертни хора, а Ширин определено беше такава.

– Гробището в Техеран се казва "Красив рай" – всички гробища трябва да носят хубави имена, нали? За какво са му на Аллах Денят на страшния съд, кипящи казани и тънки като косъм, опасни мостове? Умираш, отиваш в рая – и край!

Пери беше както озадачена, така и очарована от думите ѝ. Новата ѝ приятелка беше на нейните години, но като че ли беше живяла два пъти повече и беше видяла много повече свят от цялото ѝ семейство, взето заедно. За пръв път чуваше някой да говори по този начин за отвъдното. Дори баща ѝ, който не криеше неодобрението си към вярата, не беше говорил така за оня свят.

След малко Менсур и Селма се върнаха. Родителите ѝ най-сетне споделяха едно и също мнение за нещо – Ширин. По различни, но еднакво силни причини момичето беше подразнило всеки от тях. И двамата възнамеряваха, макар и поотделно да кажат на дъщеря си да стои далече от англо-иранката. Със сигурност щеше да ѝ повлияе лошо.

След около час и още няколко главозамайващи кръга обиколката приключи пред Оксфорд Юниън. На раздяла Ширин прегърна Пери, сякаш бяха стари приятелки. Парфюмът ѝ беше с ухание на мускус и толкова силен, че на Пери ѝ се зави свят.

Ширин я посъветва да дружи със студенти от други държави или от смесен произход като нея, тъй като англичаните били възпитани и учтиви, но твърде резервирани и предпазливи към чужденците.

– Надявам се често да се виждаме – каза Пери.

Беше искрена. Колкото и да беше смутена от Ширин, тя се възхищаваше от безспирното ѝ бърборене, самоувереност и дързост. Хората винаги копнеят да имат онова, което им липсва.

– О, абсолютно! – отвърна англо-иранката и целуна Селма и Менсур по двете бузи, макар да стояха и да я гледаха като истукани. – забравих да ти кажа, че сме съседки! С общ двор! Стаята ти е до моята и само да вдигаш шум! Турция и Иран – съседки като на картата. Ще станем или добри приятелки, или големи врагове. Ако избухне война... Трета световна! То натам върви. Положението в Близкия изток е толкова прецакано, че шибаната война не ни мърда – ох, извинете за езика!

Селма и Менсур я гледаха слисано, а Ширин се обърна към тях и рече:

– Господин и госпожа... Наубаумътълу, не се тревожете за дъщеря си. Тя е в добри ръце. Aз ще се грижа за нея.

Тишината

Оксфорд, 2000 г.

След като родителите ѝ тръгнаха към гарата, Пери се върна на стълбите към предния двор на своя колеж с болезнено чувство на самота. Олекна ѝ, че повече няма да слуша заяжданията и караниците им, но те поне бяха нещо познато. Обзе я несигурност, сякаш някой е дръпнал килимчето изпод краката ѝ и се налагаше да продължи по неравен път. След гордостта и вълнението от деня я налегна дълбоко безпокойство. Осъзна, че за разлика от очакванията си не е напълно готова за този нов етап в живота. Вятърът духаше силно и беше съвсем различен от соления следобеден бриз в Истанбул. Пое дъх и бавно издиша. Нямаше ги познатите миризми на пържени миди, печени кестени, сусамови гевреци и агнешки дреболии на скара, аромата на див рожков през пролетта и дафинови листа зиме. Като побъркана вещица, която е забравила рецептите на отварите си, Истанбул смесваше какви ли не аромати в един и същи казан, от който лъхаше на гранясала лой, но и на нещо вкусно – хем ти се повдига, хем ти потичат лигите. А оксфордският мирис на смола изглеждаше неизменен и постоянен.

Пери изкачи тъмните дървени стълби към стаята си, извади дрехите от куфарите, закачи ги в гардероба, подреди чекмеджетата, сложи семейните снимки на бюрото и господодневника до леглото си.

Беше донесла някои от любимите си книги на турски и на английски. "Сляпата сова" от Садег Хедаят, "Любовта на една добра жена" от Алис Мънро, "Бели зъби" от Зади Смит, "Часовете" от Майкъл Кънингам, "Богът на дребните неща" от Арундати Рой, "Естествена история на разрушението" от В. Г. Зебалд, "Губещи" от Огуз Атай, "Невидимите градове" от Итало Калвино, "Художник на изменчивия свят" от Казуо Ишигуро.

Единственото гадже, което беше имала, я беше питало защо чете западни автори.

Тя беше в последния клас на гимназията, а той беше три години по-голям и студент по социология. Прикритото обвинение във въпроса я изненада. Всъщност Пери четеше и турска, и западна литература. Харесваше всяка книга, която грабваше въображението и събуждаше любопитството ѝ, независимо от националността на нейния автор. Но приятелят ѝ намираше нейния избор за твърде европейски. Той четеше предимно турски автори. Имаше няколко руски книги и няколко южноамерикански романа, които били некорумпирани, тъй като не били писани през изкривената призма на културния империализъм

– Ти си типична ориенталска интелектуалка – казваше той. – В конфликт с корените си и влюбена в Европа.

Пери така и не разбираше защо на корените се отдава такова голямо значение в сравнение с клоните и листата на дървото. Дърветата имаха многобройни израстъци и разклонения във всички посоки – както под, така и над древната земя. Щом дори корените отказваха да стоят на едно място, как да очакваш невъзможното от хората?

Въпреки това Пери беше влюбена в момчето и изпита чувство на вина. Тя беше по-запалена читателка от него, но едва ли не излезе, че си е губила времето из тесните улици и задни алеи в света на книгите, изкушена от неговите цветове и вкусове. За известно време спря да си купува произведения от западни автори, но това не продължи дълго. Хубавата книга си е хубава книга и авторът няма значение. Пери не разбираше реакционното отношение към четенето. В много части на света хората са това, което казват, което правят и което четат. В Турция, както и във всички други страни с проблеми с идентичността, хората са това, което отричат. И колкото повече говорят за някой автор, толкова по-вероятно е никога да не са чели нещо от него.

Връзката на Пери със студента приключи не толкова заради различията в литературните им вкусове, колкото заради противоречията в интимните отношения. В Близкия изток има един тип момчета, които се обиждат, ако отхвърлиш сексуалните им желания. А ако откликнеш на щенията им, губиш достойнството си. Лошо, ако кажеш "не", лошо, ако кажеш "да". И в двата случая си в губеща позиция.

След като приключи с подреждането на стаята си, Пери отвори прозореца, който изглеждаше много красиво – декоративна оловна решетка и множество малки стъкла. Загледа се в непокътнатата шир на моравите отвъд градината на колежа. Усещане за празнота се носеше във въздуха, размивайки очертанията на всяка видима форма в далечината. Погледът ѝ се спря на сенките на близките дървета и тя потрепери, сякаш дух или джин, съжалил самотата ѝ, я е докоснал леко и нежно. Дали не беше бебето в мъглата? Отдавна не го беше виждала. Може би беше английски дух. Оксфорд изглеждаше като място, където духове, непотиснати и не непременно страшни, можеха спокойно да се разхождат в мрака.

Първото нещо в Оксфорд, което изненада Пери, беше тишината. Месеци наред единствената странност, с която не можеше да свикне, беше липсата на шум. Истанбул вреше и кипеше денем и нощем. Дори при спуснати щори и пердета, с тапи в ушите и метната през главата завивка, глъчката, едва доловима, проникваше през стените и се просмукваше в съня. Последните викове на амбулантните търговци, грохотът на закъснелите камиони, сирените на линейките, корабите на Босфора, молитвите и ругатните, които зачестяваха след полунощ, всички те кънтяха, отекваха и никога не секваха. Истанбул, също като природата, мразеше вакуума.

Пери седна на леглото със свито сърце. Тревогата на родителите ѝ, макар и по други причини, завладя и нея. Имаше чувството, че мястото ѝ не е тук. Страхуваше се, че никога няма да успее тук, сред студенти, които със сигурност бяха много по-образовани и с далеч по-добър английски от нея. Училищният ѝ английски, подобрен със самостоятелно четене през дългите нощи, можеше да се окаже недостатъчен, за да се справи с някои от курсовете за напреднали в специалността ФПИ (философия, политика, икономика). Въпреки че положи огромни усилия да го прикрие, страхът на Пери от провал я ужасяваше. Гърлото ѝ се стегна. Изненада се колко бързо се навлажниха очите и сълзите, които потекоха, бяха топли, познати и в никакъв случай тъжни.

Силното почукване на вратата я стресна. Без да дочака отговор, Ширин отвори вратата и застана на прага.

– Здравей, съседке!

Пери подсмръкна и се усмихна, стараейки се да се успокои.

– Нали ти казах да не затваряш вратата – каза Ширин с ръце на кръста. – заради някое момче ли?

– Моля?

– Плачеш, тъй като си скъсала с гаджето си?

– Не.

– Добре! Никога не трябва да плачеш за мъж. Да не би да си скъсала с... любимата си?

– Какво? Не!

– Спокойно! – вдигна ръце Ширин в знак на фалшиво извинение. – Виждам, че си с по-правилна и от правилната ориентация, което невинаги важи за мен.

Пери ококори очи.

– Щом не плачеш за любим или любима, значи ти е мъчно за дома. Блазе ти!

– защо?

– защото това означава, че имаш дом някъде.

Ширин се тръшна на креслото до бюрото и извади от джоба си шишенце лак за нокти – толкова яркочервен, че сигурно няколко същества бяха дали кръвта си за направата му.

– Нещо против?

За пореден път не дочака отговор, събу чехлите и започна да лакира ноктите на краката си. Във въздуха се разнесе мирис на ацетон.

– Сега, след като твоите вече си заминаха, искам да те питам някои неща – започна Ширин. – Религиозна ли си?

– Aз ли? Не съвсем... – колебливо отвърна Пери, сякаш ѝ беше трудно да проумее въпроса. – Но обичам Бог.

– Хмммм, трябва ми повече информация. Например ядеш ли свинско?

– Не!

– А пиеш ли вино?

– Да, понякога с татко.

– Така и мислех. Ти си фифти-фифти.

– Какво имаш предвид? – зачуди се Пери.

Ширин обаче не я слушаше, защото търсеше усилено нещо друго в джобовете си. Не го намери и тръгна към стаята си, поклащайки се на пети, за да не размаже лака на ноктите.

Пери я последва и спря слисана на прага на широко отворената ѝ врата. Вътре беше невероятен хаос – кутии с грим, кремове за лице, дантелени ръкавици, парфюми, наръфани ябълки, обвивки от бонбони, празни опаковки от гризини, смачкани кенчета от кока-кола, книги, страници от списания... Някои изрезки висяха на стената, други – до плаката на "Колд Плей" и черно-бялата снимка на знойна чернокоса красавица, която четеше Форуг Фарохзад. От големия постер в другия ъгъл на стаята гледаше Ницше с големия си мустак. До него имаше увеличено цветно копие на персийска миниатюра с позлатена рамка. Под нея беше застанала Ширин, тършувайки в раницата си.

– Какво имаш предвид? – повтори Пери.

– Ще рече, че си наполовина модерно момиче и наполовина мюсюлманка. Не понасяш свинско, но си окей с виното, водката или текилата... схвана идеята. Бягаш от ограниченията по време на Рамазан, постиш тук-таме, със сигурност първия и последния ден, но не и между тях. Не се отказваш от религията, защото не знаеш, ако има живот след смъртта, по-добре да заложиш на сигурно. Не се отказваш и от свободата. Малко от това, малко от онова. Великият синтез на времето: Muslimus Modernus.

– Хайде да не се обиждаме – засегна се Пери.

– Muslimus Modernus винаги се обиждат – Ширин измъкна шишенце с прозрачен лак за горния пласт на маникюра и въздъхна. – Най-сетне го намерих.

– Aз съм такава, а ти каква си? – погледна я гневно Пери.

– О, сестро, аз съм скитник. Не принадлежа никъде.

Ширин сложи слой топлак на ноктите на краката си и започна да хули фанатиците, лицемерите, конформистите и "игнорамусите". Идеите ѝ се лееха като река, течни думи, сипеха се, щураха, клокочеха и кипяха. Според нея хората, които искрено вярвали или пък искрено не вярвали, били еднакво достойни за уважение. Не понасяла онези, които нямали мнение, и ги оприличавала на папагали.

В настъпилото мълчание Пери се луташе от една крайност в друга. Не ѝ допадаше нахаканата непримиримост на Ширин, която не спираше да се гневи, без да е ясно на какво – на родината си, на баща си, на религията или на иранските молли. От друга страна, ѝ беше приятно да я слуша, многословието ѝ напомняше на тирадите на баща ѝ. Във всеки случай не беше очаквала подобен разговор в първата вечер далеч от дома. Искаше ѝ се да говорят за предметите, преподавателите, кафенетата, местата за най-хубави сандвичи и изобщо за живота в Оксфорд.

заваля дъжд. Стаята се изпълни с тих ромон. Звукът очевидно имаше успокояващ ефект върху Ширин, защото, когато заговори пак, гласът ѝ, макар и все още изпълнен с емоции, звучеше по-меко.

– Извинявай, че те занимавам с всичките тези тъпотии. Не е моя работа в какво вярваш и в какво не. Не знам какво ми стана.

– Няма проблем. Добре че мама не е тук.

Ширин прихна. Смехът ѝ беше спонтанен, като на дете.

– Кажи ми за останалите студенти. Всички ли са много умни? – попита Пери.

– Да не мислиш, че всеки в Оксфорд е шибан Айнщайн? – Ширин наблегна на името. – Виж, студентите са като млечен шейк – с най-различни вкусове. Бих казала, че има около шест категории студенти тук.

Първа категория: социално ангажирани – природозащитници – права и свободи. Приказливи, сериозни, хапливи, улисани в кампании за спасяване на джунглите в Борнео или на преследваните монаси в Непал – обясни Ширин. – Провиснали пуловери, гердани с мъниста, шантави подстрижки, запретнати джинси. Лесно се разпознавали по целеустремените физиономии и готовността да събират подписи с химикалка и лист в ръка. Организирали нощни бдения, лепели листовки и участвали в разгорещени спорове. Обичали да карат колегите си да се чувстват виновни, че живуркат, вместо да са част от нещо по-смислено и значимо.

Втора категория: евробоклуци. Идвали от богати европейски семейства, които незнайно как се познавали един друг от години. Зиме ходели на ски в едни и същи курорти и се фукали с тена и снимките по пистите. Практикували изискана форма на ендогамия и се гаджосвали само помежду си. На закуска нагъвали филии с един пръст масло, но винаги били слаби. Обичали да се оплакват, че кроасаните са сухи и капучиното е менте, и не спирали да обсъждат времето.

Трета категория: възпитаници на частни училища. Социални личности на избирателен принцип. Образували клики според училищата, които били завършили. С преливаща енергия и самоувереност организирали извънкласни дейности, а в свободното време ходели на фехтовка, гребане, карали кану, участвали в пиеси, играели крикет, голф, тенис, ръгби, водна топка, тай-чи и карате. От цялата тази бурна активност ожаднявали и се събирали в клубове "другари по чашка", където се представяли в най-добра светлина, издокарани в смокинги и черни папийонки, давели се в алкохол, гуляели, изключвайки онези, на които им липсвали социалният произход и положение да станат членове на клубовете им. А за да станеш член, трябвало да те номинират и дори и перспективни кандидати получавали отказ.

Четвърта категория: интернационални студенти: индийци, китайци, араби, индонезийци, африканци... Повечето от тях оформяли две подгрупи. Едните се движели като слепени магнити – хранели се, учели, пушели, ходели на групички и говорели само на родните си езици. Другите пък правели точно обратното – стояли колкото може по-настрани от сънародниците си. Акцентите на последните непрекъснато се менели в усилието да звучат като англичани, а понякога и като американци.

Пета категория: зубъри, т.нар. нърдс. Прилежни, умни, любопитни, достойни за уважение и невъзможни за приятелство. В математиката, физиката и философията те никнели като гъби и предпочитали своите сумрачни ниши пред ярката светлина. Били обсебени от науката до състояние на невротичност. Вървели с нетърпеливи, бързи крачки от библиотеката до лекциите и обсъждали това-онова в коридорите, но били напълно доволни в уединението си и по-щастливи сред книгите, отколкото сред състудентите си в бара на колежа или в общата зала.

Пери слушаше с интерес, но и с безпокойство. Тя беше едновременно и готова, и уплашена да навлезе в този нов свят.

– Ширин, откъде знаеш всичко това?

– От гаджетата си – момчета и момичета, които принадлежат към някоя от шестте групи.

– Имала си гаджета... момичета?

– Абсолютно. Мога да обичам жена, мога да обичам и мъж. Пет пари не давам за етикетите.

– О... – смути се Пери. – Ами...шестата категория?

В очите на Ширин проблеснаха кехлибарени светулки.

– Това са онези, които пристигат едни, а завършват следването си други. Един вид – разцъфтяват! Грозни патенца, превръщащи се в лебеди, тикви – в кочияши. Пепеляшките – в героини. На някои студенти Оксфорд действа като магическа пръчка. Докосва те – и фокус-мокус! Жабата става принц

– И как става това?

– Амиии по няколко начина, но обикновено е благодарение на някого... преподавател може би. Някой, който те провокира да бъдеш това, което си.

Нещо в тона на Ширин заинтригува Пери.

– При теб така ли стана?

– Да, улучи! Aз съм от шестата категория. Преди година бях съвсем различна. Едно гневно кълбо!

– И какво се случи?

– Професор Азър се случи! – усмихна се Ширин. – Той ми отвори очите и ме научи да вниквам в нещата. Така станах по-спокойна.

Ако това беше спокойната Ширин, Пери изобщо не искаше да си представи каква е била преди.

– Кой е професор Азър?

Ширин млясна с устни, сякаш опитваше нещо вкусно.

– Не знаеш кой е той? Азър е жива легенда!

– Какво преподава?

– Бог – усмихна се Ширин.

– Наистина?

– Наистина. Той самият е като Бог. Написал е девет книги. Участва във всяка конференция или дискусия. Много е известен. Миналата година списание "Тайм" го определи като една от стоте най-влиятелни личности в света.

Вятърът се засили и някъде в сградата се чу тряскане на прозорец.

– Пълен кошмар е да си негов студент – продължи Ширин. – Направо луднах. Трябваше да четем какво ли не – поезия, философия, история. Не ме разбирай погрешно. Aз обичам да чета такива неща, иначе нямаше да избера хуманитарните науки. Само че той подбираше непознати, странни текстове и ни караше да ги обсъждаме. И все пак беше забавно. Часовете му ме промениха.

Започнеше ли да говори, Ширин продължаваше ли, продължаваше, като кола с развалени спирачки, която не може да намали, какво остава за спиране, освен ако не се намеси външна сила.

– Трябва да се запишеш в семинара му. Ако разбира се, се съгласи. По-скоро ще накараш камила да прескочи яма, отколкото да го убедиш да те вземе в групата.

– В Турция имаме същата поговорка – усмихна се Пери. – И защо е толкова трудно да попаднеш в курса му?

– Трябва да си подходящ кандидат. Това означава, че трябва да го обсъдиш с академичния си консултант. Ако той се съгласи, тогава се срещаш с Азър. Тук идва трудното. На този човек не може да му се угоди. Ще ти зададе куп странни въпроси.

– За какво?

– За Бог... за доброто и лошото... науката и вярата... живота и смъртта... – Ширин се замисли в търсене на дума – за всичко. Един вид, академично интервю. Така и не разбрах какво точно го интересува. Накрая подбира шепа хора.

– Значи си била една от късметлиите – отбеляза Пери и кой знае защо изпита завист.

– Точно така – отвърна Ширин с нескрита гордост.

Настана кратка тишина.

– Продължавам да го търся поне веднъж седмично за съвет. Всъщност си падам по него. Невероятно красив е. Не просто красив, секси е! – Ширин продължи да бърбори, тъй като не можеше да млъкне за повече от минута.

Пери не помръдваше на стола, не знаеше какво да каже. На пръв поглед и двете идваха от мюсюлмански страни с подобна култура. Но Ширин беше толкова различна – толкова освободена и непринудена, когато говореше за сексуалността си.

– Ти да не би да си влюбена в професора? – попита Пери и не се стърпя да не добави: – Това не е ли против правилата?

– О, да! Нейно величество може да ме арестува! – разсмя се Ширин и отметна назад коса.

Пери сви рамене, смутена от наивния си въпрос.

– Ами... предметът му е интересен, но аз трябва да се съсредоточа върху други неща.

– Е, да, не е лесно да си смъртен – каза Ширин и задържа острия си поглед върху лицето на новата си приятелка. – Бог ще трябва да почака.

Макар да беше шега, забележката на Ширин беше толкова неочаквана и убедителна, че Пери се смути. Погледна през прозореца към тъмносивото небе, от което си тръгваха последните лъчи на деня. Вятърът, дъждът, потракването на кепенците, зимният хлад във въздуха, въпреки че беше само ранна есен... Щеше да си ги спомня години наред. Това беше съдбовен момент в живота ѝ, но го осъзна едва след като бе отлетял завинаги.

Забавление

Истанбул, 2016 г.

Ордьоврите изчезваха бързо сред многословни комплименти към шеф готвача. Кьопоолу, пиле по черкезки с чесън и орехи, артишок с бакла, пълнени цветове от тиквички, грилован октопод със сос от лимон и масло. При вида на последното сянка премина по лицето на Пери. Тя отдавна не гледаше на октопода като на храна и леко го побутна с вилицата.

Вече приключили с клюките в света на футбола, гостите минаха на другата любима тема по време на вечеря – политиката. Неизбежният въпрос на трима и повече турци, седнали на една маса, беше: "Накъде сме тръгнали?"

Според Пери имаше нещо лицемерно в капиталистическа класа в тази част на света. Даваха си вид на строго консервативни и се държаха на положение, а всъщност бяха измъчвани от гняв и безсилие. Между личния и обществения им живот имаше слаба пресечна точка и представителите на елита, особено в бизнеса, винаги бяха нащрек. Публично те запазваха своите мисли само за себе си, както беше забелязала Пери, въздържаха се да говорят за политика, освен ако не се наложи – в тези случаи се ограничаваха с няколко неутрални коментара, нищо повече. Движеха се сред обществото с пълно безразличие, като купувачи, разхождащи се сред магазините без видим интерес. Натъкнеха ли се на нещо обезпокоително, а това се случваше често, затваряха очи, запушваха уши и запечатваха усти. Зад стените на техните домове обаче маската на безразличие падаше и те претърпяваха пълна метаморфоза. Апатията се превръщаше в избухливост, мърморенето – във викове, деликатността – в сприхавост. Срещнеха ли се на частни партита, представителите на истанбулската буржоазия бърбореха оживено за политика, сякаш искаха да компенсират мълчанието си навън.

В Оксфорд Пери научи, че западната буржоазия със своите индивидуалистични, либерални ценности и опозиция на феодализма е изиграла прогресивна роля в развитието на историята. Тук капиталистическата класа беше нещо като послеслов, епилог на все още неразказани хроники. Според Маркс буржоазията беше създала свят по свой образ и подобие. Ако "Комунистическият манифест" беше написан във и за Турция, това нямаше да е така. Известна с нагаждането си, местната буржоазия се беше поддала на заобикалящата я култура. Като неспирно махало тя се лашкаше между самодоволен елитаризъм и самообезличаващ се статизъм. Държавата с главно Д беше начало и край на всичко. Като буреносен облак държавната власт беше надвиснала над всеки дом – без значение бедна колиба, или богаташки палат.

Пери огледа гостите на масата. Богатите, кандидат-богатите и ултрабогатите бяха еднакво уязвими. Спокойствието им зависеше до голяма степен от състоянието на държавата. Дори най-силните на деня се страхуваха да не загубят контрол и дори най-богатите се бояха от финансови затруднения. Очакваше се всеки да вярва в държавата поради същата причина, която го караше да вярва в Бог – страхът. Въпреки разкоша и блясъка, буржоазията приличаше на дете, което се бои от баща си – вечния патриарх, Баба. Сред цялата тази несигурност, за разлика от европейските си колеги, представителите на турската буржоазия не притежаваха нито смелост, нито автономия, нито традиция, нито памет. Те бяха притиснати между това, което се очакваше да бъдат, и онова, което искаха да бъдат – също като мен, помисли си Пери.

В трапезарията витаеше мъгла от смесени ухания на горящи свещи и пикантни подправки. От терасата, където няколко мъже пушеха, подухваше хладен вятър, но вътре беше все така топло и задушно. Пери забеляза напрежението между някои от гостите. Политиката превръщаше приятелите във врагове. И обратното. Тя обединяваше хората, които нямат почти нищо общо, и враговете ставаха другари.

Следващите петнайсет минути преминаха в консумиране на още ордьоври, размяна на жестове и становища, замислени изражения и все по-сериозни усмивки. Сред възклицания, подсилващи убежденията, бе обсъдено положението в страната. Тъй като бъдещето на Турция беше свързано с това на земното кълбо, разговорът се насочи към Америка, Европа, Индия, Пакистан, Китай, Израел и Иран. Разбира се, на всички тях се гледаше с недоверие, макар и на някои с по-голямо от другите. Злонамерени лобита и техните марионетки в заговор срещу Турция, империалисти, манипулиращи лакеите си, скрита намеса, контролираща страната отдалеч. Гостите се отнасяха към международните отношения с бдителността, с която биха наблюдавали скитниците с лепилата и наркоманите на улицата, в очакване да бъдат нападнати и ограбени всеки миг.

Пери слушаше и мълчеше, макар да беше обзета от смесица от чувства. Как искаше да си е у дома, в леглото, с книга в ръка. Част от нея се чувстваше некомфортно заради това, че не умееше да се наслаждава на вечерта, на вкусната храна и хубавото вино. И че не обича да се забавлява достатъчно, както често ѝ повтаряше дъщеря ѝ. От друга страна обаче, искаше да се напие и да разбие аквариума. Все още помнеше разказа на баща си за мастиленочерните риби, които ръфат стихотворенията и очите на поета.

Ето така се чувстваше Пери тази вечер. Истанбул глозгаше душата ѝ.

Тичане

Оксфорд, 2000 г.

Оксфорд въздействаше на Наспери Налбантоглу по два различни начина. Първият беше кинематографичен. Старите, вътрешни дворове на колежите, спокойните градини, острите кули и назъбените стени, грандиозните трапезарии и великолепните параклиси – всички те внушаваха чувство за красота, искреност и значимост и като че ли всеки детайл беше част от умело изобразена панорама – филмов сюжет, в който Пери, студентка първа година, имаше своята роля. Изпълваше я въодушевление. Очакване да се случи нещо наистина важно.

Сутрини наред се събуждаше ентусиазирана, преливаща от енергия и амбиция, сякаш нямаше нещо, което да не може да постигне. След завършването на университета се надяваше да се занимава с преподавателска дейност или да намери работа в голяма международна организация. Искаше да събере пари и да купи на родителите си голяма къща до морето – на всеки по етаж, за да не се карат. За радост и гордост на баща си, вече виждаше как дипломата ѝ блести в рамка до снимката на Ататюрк в хола. Вечерната наздравица на Менсур щеше да е отправена не само към националния герой, а и към постиженията на дъщеря му.

Но Оксфорд ѝ въздействаше и по друг, коренно противоположен и клаустрофобичен начин. Новостите ѝ идваха твърде много и трябваше да разнищи нещата едно по едно. В такива дни тя се затваряше в себе си, самовглъбена, уплашена от трудните лекции или от общуването с преподавателите, които държаха на строгата официалност като задължителна основа на академичното образование.

Бързо разбра, че не е проява на добър вкус да притежава фланелки и плюшени мечета с името на университета – те бяха само за туристите, но не можа да устои и си купи чаша с надпис Оксфорд. Искаше да я подари на майка си, когато се върне за сватбата. Тя сигурно щеше да я сложи на рафта до кончетата и книгите с молитви.

Една ранна сутрин, луната беше още на небето, Пери наблюдаваше през прозореца едно момиче със слушалки и зачервени бузи, което тичаше в двора. Самата тя беше опитала няколко пъти в Истанбул, въпреки препятствията, които градът ѝ поднасяше по пътя. Тук беше привилегия да не се тревожиш от разбити тротоари, дупки по пътищата, сексуални подмятания и коли, които не спират дори на пешеходна пътека. По-късно същия ден си купи маратонки.

След известно лутане установи идеалния маршрут. Пресичаше при "Магдален Бридж", минаваше покрай "Мертън Фийлдс" и през моравата на "Крайст Чърч". Ако не беше уморена, се връщаше по "Адисън Уок". Заоблените камъни на настилката сякаш я поемаха и носеха и тя имаше чувството, че ще се озове в друг век. Най-трудно беше да влезе в ритъм, но улучеше ли темпото, можеше да тича цял час. След продължителния крос косата лепнеше на тила ѝ, сърцето ѝ препускаше почти до болка и имаше чувството, че е в друго измерение – на прага между света на живите и света на мъртвите. Пери установи, че макар и твърда млада, доста често мисли за смъртта.

Много хора тичаха в Оксфорд – преподаватели, студенти, служители. Веднага проличаваше кой тича за удоволствие и кой по принуда, защото е обещал на лекаря или на партньора си да се заеме с промяна към по-добро. Пери завиждаше на онези, които тичаха редовно, но като цяло беше доволна от себе си – през уикендите или седмицата, стараеше се да не пропуска нито ден. Ако трябваше да учи сутрин, тичаше следобед. Ако беше заета вечер, макар и с усилие ставаше призори. Няколко пъти направи нощен крос, за да прочисти главата си. Нощем беше толкова тихо, че докато прекосяваше центъра на града, не чуваше нищо друго, освен собственото си забързано дишане. Повтаряше си, че желязната дисциплина ще ѝ е от полза не само във физически, а и в емоционален смисъл.

Понякога, когато се засичаше с други тичащи, се питаше за какво ли си мислят. Може би за нищо. Това беше единственото време, в което Пери потушаваше безпокойството и отблъскваше страховете си. Тичаше през ливадите, вдишваше влажния въздух, който редовно донасяше дъжд, и усещаше неизпитвана досега лекота, сякаш Пери, Наспери, Роза никога не е трупала тревоги, както колекционерите събират лъскави обвивки или чуждестранни пощенски марки. Духът ѝ беше безгрижен, все едно нямаше минало и спомени.

Рибарят

Оксфорд, 2000 г.

Наричаха я Седмицата на първокурсниците, Фрешърс Уик. През октомври, преди Архангеловият семестър да започне сериозно, в рамките на няколко дни върху новопристигналите студенти се изсипваше рогът на изобилието от социални събития и забавления. Целта беше да опознаят университета, града и околностите, да намерят нови приятели – или вероятни врагове – и да се отърсят от нервността, както дървото гинко губи листата си при първия скреж. Барбекюта, срещи с преподаватели, съревнования по готвене и ядене, следобедни чайове, танци, караоке и купон с маски... С фланелка на първокурсник Пери обикаляше безцелно, спираше се и общуваше със студенти и служители. И колкото повече разговаряше с хората, толкова повече се убеждаваше, че всички имат ясна представа какво правят, но не и тя.

Научи, че отскоро е въведена система за отпускане на стипендии на кандидати с непривилегирован произход. Университетът искаше да промени облика си на оазис за малцинство от облагодетелствани и да създаде разнообразие в приема и в студентската общност. Пери беше забелязала не един и двама представители на различни етноси и националности, но не можеше да прецени финансовото им положение.

Сред шумотевицата и хаоса имаше и едва доловима размяна на погледи. Едно момче – високо, с мъжествена брадичка, много къса руса коса, широки рамене и наперена стойка – ѝ показа, че я харесва. Тя предположи, че е от отбора по плуване или гребане. Усмихна ѝ се така, сякаш беше гурме любител, зърнал изкусително екзотично ястие.

– Стой надалеч от него – прошепна някой в ухото и Пери инстинктивно се обърна. Видя момиче с хиджаб, изрисувани дъговидни вежди и с най-черния кол около очите. На носа имаше малка сребриста обичка във формата на полумесец.

– От отбора по гребане е. Тръгнал е на лов за първокурснички.

– Моля?

– Прави го в началото на всяка учебна година. После се фука колко риби е уловил за една седмица. Някой ми каза, че искал да подобри рекорда си от миналата година.

– И рибите са... момичета?

– Да. Проблемът е, че на някои момичета им е приятно да се отнасят към тях като към тъпи лъскави риби – в гласа ѝ се долови раздразнение. – Трудно е да счупиш оковите, когато някои обичат да са оковани.

Очите на Пери се разшириха и тя се зачуди как ли би изглеждала риба с окови.

– Питай хората наоколо кому е нужен феминизмът? – продължи момичето. – Ще ти кажат: "О, ами на жените в Пакистан, Нигерия, Саудитска Арабия, но не и на жените в Англия, вече не е интересно!" В Оксфорд със сигурност, нали? Само че действителността е друга. Знаеш ли, че успехът на момичетата в университета е драстично по-нисък от успеха на момчетата? Оксфордската първокурсничка се нуждае от феминизъм точно толкова, колкото и селянката в Египет! Ако и ти мислиш така, подпиши тази петиция.

Момичето връчи на Пери писалка и лист, на който пишеше: "Оксфордско феминистко сдружение".

– Значи ти си... феминистка? – учуди се Пери, която не можеше да свърже външния вид на момичето с убежденията му.

– Категорично да. Aз съм феминистка мюсюлманка и който мисли, че това е невъзможно, проблемът е негов, не мой.

Пери се подписа и се сети за бившето си гадже в Турция. То беше не само против четенето на европейска литература, но и против всички западни идеологии, начело с феминизма: "С него се отвлича вниманието на нашите сестри от истинския проблем: класовия конфликт". Женското движение било ненужно, след като краят на икономическия упадък щял да сложи точка на всякаква дискриминация. Еманципацията на жените щяла да дойде заедно с еманципацията на пролетариата.

– Благодаря – каза момичето. – Казвам се Мона. А ти?

– Пери.

– Е, радвам се, че се запознахме – рече Мона със сияеща усмивка и заразказва живота си.

Била египтянка, родена в Ню Джърси. Върнала се със семейството си в Кайро, когато била на десет. "Децата трябва да растат сред ислямска култура", решил баща ѝ. Само след няколко години осъзнали, че животът там е много по-труден, отколкото си представяли, или пък че в крайна сметка били станали истински американци, и се върнали в Щатите. Вече била втора година в Оксфорд, сменила специалността си, за да учи философия. Майка ѝ също ходела с хиджаб, но не и по-голямата ѝ сестра.

– Правим различни избори в живота.

Освен феминистка, Мона била доброволка към "Помощи за балканското общество", "Приятели на Палестина", "Изследвания на суфизма", "Проучвания на миграцията" и един от лидерите на Оксфордското ислямско дружество. Канела се да основе хип-хоп общество, тъй като обичала музиката. Черпела вдъхновение от различните култури и пишела текстове на песни с надеждата, че някой може да рапира с тях.

– Как намираш време за всичко това? – учуди се Пери.

– Въпрос на организация. Ето защо Аллах ни дава пет молитви дневно – за да внесем ред в живота си.

Пери не беше казвала нито една, да не говорим за пет (дори в молитвения си период след инфаркта на баща си), и затова промълви:

– Ти си доста наясно с религията.

– По-точно съм в мир със себе си. Е, трябва да вървя. Ще се виждаме тук-там. Нали обикалям да събирам подписи за различни добри каузи.

Стиснаха си ръце силно, в стила на Мона, и се разделиха.

Вечерта Пери написа в господодневника: "Някои хора искат да променят света, други – партньорите си, а трети – дори приятелите си. Малцина искат да поправят себе си. Aз лично много бих искала да променя Господ. Това би било велико. И добре за всички по света, нали?"

По принцип Пери не беше разговорлива, но в Истанбул се стараеше да се държи като екстроверт, често без успех, да се държи дружески и общуваше много повече, отколкото ѝ се искаше. В Оксфорд, вече освободена от подобна културна принуда, тя не просто се наслаждаваше, а дори обожаваше самотата. Интровертността не беше единствената причина да не участва активно във Фрешърс Уик. За някои събития (чая в общата зала и срещите с преподаватели) не бяха необходими пари, но за веганските капкейкове, бонбоните маршмелоу и вегетарианската пица се плащаше. За ограничения ѝ бюджет щеше да е по-добре, ако стоеше настрана от такива изкушения. Вместо това Пери се съсредоточи върху задълженията си: получаване на студентска карта, купуване на учебници (по възможност на старо), отваряне на студентска банкова сметка. Стараеше се да живее възможно най-скромно и непрекъснато сравняваше цените в магазините и супермаркетите.

Вероятно тя беше сред малцината студенти, които си отдъхнаха след края на изпълнената със забави и лудории седмица. Семестърът започна на другия ден. Беше доволна, че най-сетне ще я завърти рутина от лекции, семинари, писане на есета и четене на книги. Сред тази напълно непозната среда Пери се държеше здраво за ученето – своето спасително въже.

Ширин се появяваше и изчезваше в различни часове и след нея оставаше омайно ухание на тежък парфюм – магнолия и кедър. Всекидневните им навици нямаха нищо общо и въпреки това двете момичета започнаха все по-често да закусват и обядват заедно, да обсъждат лекции и преподаватели, а понякога и вечната тема за момчетата. Пери нямаше голям опит и докато слушаше многословните разкази на Ширин за изкуството на ходене по срещи, започваше да унива все повече. В компанията на врели и кипели приятели, за които флиртуването е нещо естествено, може да те обземе отчаяние и да се почувстваш като някакъв страничен наблюдател. Пери потърси курса, за който беше споменала Ширин. Намери го в списъка на философския факултет, сред внушителни и сложни заглавия като "Атомистическа критика на креатонизма", "Холизъм в стоическата школа на психологията и епистемологията", "Платон – философите крале", "Добрият живот и благородната лъжа", "Аквински: средновековните му критици и колегите схоластици", "Немският идеализъм и Кант за философия на религията" "Философски проблеми в когнитивните науки"...

Към края на списъка пишеше БОГ, със следното описание: "Базиран на дребни и съвременни източници, от филология до поезия, от мистицизъм до невронаука и от източните философи до западните им опоненти, курсът изучава това, което говорим, когато говорим за Бог".

Името на преподавателя Антъни Закариас Азър беше в скоби, а отдолу имаше бележка: "Ограничени места. Преди да се запишете, първо трябва да разговаряте с преподавателя. Внимание: този курс може да е подходящ за вас, но може и да не е".

Представянето на курса беше колкото привлекателно, толкова и обезкуражаващо. Пери реши да поразпита още малко, но се поддаде на суматохата на първите дни и забрави за намеренията си. Ширин беше права – "Бог" щеше да почака.

Черният хайвер

Истанбул, 2016 г.

Основното ястие – ризото с диви гъби и печено агнешко с шафран и сос с мед и джоджен – беше сервирано в големи сребърни блюда с гарнитура от зеленчуци на скара. Сервитьори с ливреи вдигаха капаците над димящото месо с такива превзети жестове, че някои от гостите ръкопляскаха, все едно бяха на театър. Деликатесите и виното повдигнаха настроението, а разговорите станаха още по-шумни и оживени.

– Честно казано, аз не вярвам в демокрацията – заяви един от гостите, архитект с късо подстригана коса и изрядно поддържана брада катинар. Фирмата му беше реализирала огромни приходи от строителни проекти из целия град. – Да вземем Сингапур. Успешна страна без демокрация. Китай – също. Светът се развива бързо. Решенията трябва да се взимат и прилагат светкавично. Европа си губи времето с дребнави дебати, докато Сингапур галопира ли, галопира напред. Защо? Защото следва целта си. Демокрацията е загуба на време и пари.

– Браво – похвали го вътрешната дизайнерка, която му беше годеница и бъдеща трета съпруга. – Винаги съм твърдяла, че в мюсюлманския свят демокрацията е излишна. Тя създава проблеми дори на запад. А тук е напълно неподходяща!

Домакинята се съгласи.

– Синът ми е с магистърска степен по бизнес. За съпруга ми работят хиляди души. Но семейството ни е с трима гласоподаватели. Братът на шофьора ни има осем деца в селото, където живее. Сигурна съм, че не са прочели нито една книга през живота си, но от неговото семейство ще гласуват десет души! Европейците са образовани. Демокрацията не може да им навреди. Близкият изток е друга история! Да даваш възможност за равен глас на невежите е като да даваш кибрит на дете. Пожарът е неизбежен!

Архитектът се почеса по брадата с кокалчето на показалеца си и каза:

– Aз не предлагам да зарежем гласуването. Как бихме го обяснили на запада, не знам... Но контролираната демокрация е добро решение. Бюрократи и технократи, ръководени от умен и силен лидер. Ако човекът на върха знае какво върши, аз съм за властта. Как иначе ще привлечем чужди инвеститори?

Всички се обърнаха и погледнаха към единствения чужденец на масата – американски мениджър на хедж фондове, който беше на посещение в Истанбул. Той се опитваше да следи разговора с помощта на спорадични преводи в ухото му. Под прицела на толкова много погледи, мениджърът се размърда сконфузено на стола и заяви:

– Никой не иска районът да се дестабилизира. Нали знаете, че във Вашингтон сме преименували Middle East на Muddle[8] East? Извинявайте много, но тук е такъв хаос, че...

Някои се засмяха, други се намръщиха. Хаос или не, това си беше техният хаос, те можеха да го критикуват колкото искат, но не и някакъв богат американец. Мъжът долови неодобрението им и замълча.

Между две хапки ризото архитектът отново взе думата.

– Това подкрепя още повече моята теория.

Той беше аполитичен години наред, но напоследък, макар и половин кюрд, беше започнал да залита по шовинизма.

– Целият район е на същото мнение – обади се пиарката. – След фиаското на Арабската пролет всеки разумен човек трябва да признае предимствата на силната власт и стабилността.

– Демокрацията е passe'! Може и да ви звучи шокиращо, но е така – обобщи архитектът, доволен, че възгледите му срещнаха одобрение. – Aз съм за незловредната диктатура.

– Проблемът на демокрацията е, че тя е лукс, хайвер от белуга – каза пластичният хирург, който имаше клиника в Истанбул, но живееше в Стокхолм. – Близкият изток не може да си я позволи.

– Дори Европа вече не вярва в демокрацията – рече журналистът и набоде на вилицата си парче агнешко. – Европейският съюз е пред разпадане.

– Държаха се като хрисимо котенце, когато тигърът Русия се развилня в Украйна – още по-високопарно заяви архитектът. – Харесва ли ви или не, това е векът на тигрите. Е, няма да те обичат, ако си тигър. Но ще се боят от теб, това е важното!

– Лично аз съм доволна, че не ни приемат в Европейския съюз – рече пиарката. – В противен случай щяхме да сме като Гърция.

За да предотврати злото, тя дръпна ухото си, цъкна с език и чукна два пъти на дървената маса.

– Гърците си мечтаят за османците, тъй като са били по-добре под властта ни... – засмя се архитектът, но смехът му секна в мига, в който зърна погледа на Пери. Той се обърна към Аднан и му намигна. – Съпругата ти май не одобрява шегите ми.

Аднан, който слушаше с подпряна на ръката си брада, се усмихна със сдържана любезност.

– Сигурен съм, че не е така.

Погледът на Пери се задържа върху студеното ризото в чинията. Можеше да се направи, че не е чула коментарите – все едно бяха дим от пура, който те дразни, но можеш някак да го изтърпиш. Но тя си беше обещала, още преди години, точно след като напусна Оксфорд, че вече никога и нищо няма да премълчава. Обърна се към Аднан, поклати отрицателно глава и заяви:

– Но е така. Този вид разговори не ми допадат. Демокрацията е черен хайвер, държавите са тигри... – Пери беше мълчала почти през цялата вечер и затова всички се обърнаха към нея. – Няма такова нещо като не зловредна диктатура.

– Защо? – попита архитектът.

– Защото няма такова нещо като малък бог. Когато някой започне да си играе на Бог, рано или късно, нещата излизат от контрол. През цялото време Пери си мислеше за професор Азър. Той самият е като Бог, така беше казала Ширин. Дали животът му нямаше да е по-друг, ако беше осъзнал, че и той като студентите си е просто човек...

– Погледни реално на нещата! – не се предаваше архитектът. – Тук не е превзетият ти Оксфорд! Става дума за истинска политика. Съседите ни са Сирия, Иран и Ирак, а не Финландия, Норвегия и Дания. В Близкия изток не може да има скандинавска демокрация.

– Вероятно не. Но не можеш да ми попречиш да мечтая за нея. Не можеш да спреш хората да желаят онова, което не им се дава.

– Желание! Каква дума! – каза архитектът и се наведе напред, ръцете му се опряха на масата. – Навлизаш в опасни води.

Пери поклати глава, припомняйки си, че според Наръчника по патриархално възпитание за напреднали на членовете на Клуба на благопристойните турски дами не е позволено да защитават публично каквито и да е "желания". Но тя толкова силно искаше да преустанови членството си – и щом не можеше да напусне по своя воля, да я изключат тогава. Внезапно мислите ѝ я отведоха към Ширин. Нейната непримирима приятелка Ширин нямаше да се остави на този архитект. Мисълта ѝ даде кураж и тя каза с мек тон:

– Ако искаш да ми кажеш, че трябва да приема нещата такива, каквито са... че нациите трябва да се откажат от мечтите... и бляновете си, като покорни и добри съпруги... то схващанията ти за международните отношения, а и за жените, не са толкова задълбочени, колкото предполагах.

Настъпи кратка, но осезаема тишина, в която всички онемяха. Домакинът вирна брадичка, изправи рамене, плесна с ръце като танцьор на фламенко на път към дансинга и забоботи с неизменно веселия си глас:

– Интересно какво ли ще бъде следващото ястие!

Люлеещите се врати се разтвориха и сервитьорите се втурнаха с табли в ръце.

Рожденият ден

Оксфорд, 2000 г.

Двадесетия си рожден ден Ширин честваше в "Търф Тавърн" – пъб на няколко века, с дървени греди, в тясна алея до старите градски стени. Пери закъсня и влезе забързана, с подарък под мишница. Дълго беше мислила какво да избере за приятелката си и накрая се спря на нещо, за което беше сигурна, че ще ѝ хареса: дънково яке с разноцветни лъскави мъниста. Струваше цяло състояние.

Когато Пери влезе в облицования с дъбова ламперия пъб, задушевната топлина на алкохол и смях я обгърнаха под ниския таван. Предвид популярността на Ширин, Пери очакваше да види голяма тълпа. Така и беше. Шумната компания се смееше в кръг около рожденичката, а новият ѝ приятел я беше прегърнал. Бившето ѝ гадже – втора година студент по физика, много умен и мил, беше оформил срещите им в график и това беше вбесило Ширин.

– Реших да скъсам с него, като видях седмичната му програма.

Сутрешни лекции, библиотека, фитнес, семинари и между 4:15 и 5:15 – Ширин. Петък вечер отново място, запазено за нея – Ширин.

– Можеш ли да си представиш, мишле? – негодуваше тя. – Включил ме е между 19:30 и 22:30. Вечеря, филм, секс.

Силният глас на Ширин я сепна и изтръгна от мислите ѝ.

– А, ето я и съседката ми! Здрасти!

Рожденичката изглеждаше възхитително в блуза с пришити перли и тесни бели дънки. Тя грабна подаръка си, прегърна и целуна Пери и я попита:

– Къде беше? Изпусна почетния гост! Току-що си тръгна.

– Кой беше почетният гост?

– Азър – отговори Ширин с блеснали очи. – Не мога да повярвам, че дойде. Страхотен е! Влезе, вдигна наздравица и си тръгна. Тя се канеше да каже още нещо, но я дръпнаха да духне свещите на тортата. Пери се огледа. Не познаваше никого от надвикващите се гости, които пиеха и говореха един през друг. Изненада се, когато на една от масите зърна Мона. С оранжева туника, с дълги ръкави, хиджаб в подобен цвят и панталон. Беше сама и стискаше чаша с кола

– Здравей, Мона.

– Радвам се да те видя – усмихна се тя, доволна, че най-сетне се появи някой, с когото да си поговори.

– Не знаех, че си приятелка на Ширин – каза Пери и седна до нея.

– Не сме точно приятелки, но ме покани и си помислих... – Мона замълча.

Пери се досети какво искаше да ѝ каже. Не беше лесно да не приемеш поканата на една от най-известните личности в университета, и все пак, колкото и да беше самоуверена и общителна, Мона не знаеше какво точно да очаква от рождения ден на Ширин. Сега, сред тълпа весели и невъздържани купонджии, които вдигаха невъобразим шум и се поклащаха в ритъма на някаква си тяхна мелодия, тя нито се чувстваше удобно, нито се осмеляваше да покаже притеснението си.

Докато Ширин и приятелите ѝ се смееха и забавляваха, двете момичета ядяха торта и разговаряха.

– Може ли да те попитам нещо? – престраши се Пери. – Ти спомена, че със сестра ти сте направили различен избор. Това означава ли, че... предпочиташ да си покриваш главата?

– Разбира се. Родителите ми са ни дали свобода сами да решаваме. Моят хиджаб е лично решение, доказателство за моята религия. Дава ми спокойствие и увереност. Макар непрекъснато да търпя упреци... – умърлуши се тя.

– Наистина ли?

– Да. Но това няма да ме откаже. Кой би се противопоставил на стереотипизирането, ако не аз с моя хиджаб? Искам да разбудя мисленето на хората, които гледат на мен като на пасивна жертва на мъжката власт. Е, аз не съм такава. Имам своята независимост и хиджабът никога не е бил пречка.

Пери слушаше с интерес, откривайки в това момиче по-млада версия на майка си. Същото неприкрито предизвикателство и решителност. Тези чувства ѝ бяха толкова познати... Беше свикнала да слуша всякакви разпалени и уверени изявления и не можеше да разбере с какво предразполага хората да разкриват душата и сърцето си. Беше странно, че изливаха пламенните си вярвания и убеждения точно пред нея, която беше объркана и ненаясно със себе си.

– Хип-хоп текстовете, които пишеш, религиозни ли са?

Мона се засмя.

– Хип-хопът е музика, в която има любов и поезия. Е, може и да има малко гняв – срещу несправедливостта и неравенството. Вдъхновяващ е, затова...

Силният смях на компанията прекъсна обяснението ѝ. Някой беше предизвикал гаджето на Ширин на състезанието "Един ярд ейл". Момчето беше надигнало дългата две педи чаша със заоблено дъно и гълташе ли, гълташе. По ризата му се стичаше бира, но той успя да гаврътне чашата с доволна усмивка. Всички заръкопляскаха и момчето залепи мокрите си устни върху устните на Ширин в дълга, щастлива целувка. Миг след това усети как бирата се връща и хукна навън.

– По-добре да си тръгвам – каза Мона.

– Aз също – рече Пери и се надигна.

За разлика от, Мона, тя не се смущаваше от пиенето или неприличното поведение. Притесняваше я нещо друго. Буйното веселие не я привличаше и попаднеше ли в такава среда, веднага се свиваше като таралеж. Това беше нейната самозащита срещу радостта.

Когато двете излязоха от пъба, навън грееше пълна луна. Минаха под Моста на въздишките и продължиха по мъждиво осветените улици.

– Aз наистина не разбирам защо Ширин ме покани – каза Мона.

Пери също недоумяваше.

– Ами... тя обича да има нови приятели.

– Не, причината трябва да е друга. – поклати глава Мона. – Вие се познавате от известно време, но аз винаги съм имала чувството, че не ме харесва... вероятно заради хиджаба.

Пери замълча, тъй като си спомни, че Ширин не одобри забрадката на майка ѝ.

– Пет пари не давам, ако е така. Защо ли иска да се сприятелим? – продължи Мона с гордо изражение. – Дали пък не развивам параноя?

– Не – отвърна Пери. – Имам предвид, да, малко. Сигурна съм, че може да сте приятелки.

– Ще видим. Тя ме убеждава да се запиша в курса на професор Азър.

– Наистина ли? – Пери усети как я обзема чувство на някаква все още неясна опасност, и добави: – Мен също. Все повтаря – иди на лекциите на Азър!

– Значи не съм единствената – умисли се Мона и посочи "Търл Стрийт". – Aз съм нататък

– Е, лека нощ.

– И на теб, сестро. Трябва да се виждаме по-често.

Мона хвана ръката на Пери с две ръце, стисна я силно и изчезна в нощта.

Останала сама, Пери потъна в мислите си и зави по "Броуд Стрийт". Някъде напред в тъмнината тя съзря една фигура, осветена от жълтеникавата светлина на натриевите улични лампи: бездомна жена, която буташе ръждива детска количка, препълнена с дрехи, картони и найлонови торби. Вечен пътник за никъде. Пери я погледна внимателно. Мръсните ѝ влажни дрехи висяха по тялото ѝ, а косата ѝ беше сплескана от мръсотия и засъхнала кръв. Един по един Пери забеляза още детайли: мазолите по ръцете ѝ, синината на дясната буза и подпухналите очи. Бездомниците в Истанбул се криеха в ъглите и избягваха минувачите, но повечето просеха храна, пари и внимание. Да видиш скитник в Оксфорд беше едва ли не шокиращо, в пълен контраст със съвършената изящност на града.

Сякаш водена от невидима сила Пери тръгна след жената, която ситнеше по улицата. Вятърът внезапно смени посоката и довя неприятна миризма. Смесица от урина, пот и изпражнения.

Жената си говореше сама с изнервен глас: "Колко пъти трябва да ти казвам, а?" Почака за отговор със свъсено лице, после се засмя, но гневът ѝ се възвърна и заяви: "Не, не и не, шибаняко!"

Сърцето на Пери се сви и тя се натъжи. Каква беше разликата между нея – студентка в Оксфорд с обещаващо бъдеще, и тази лишена от всичко жена? Имаше ли някаква граница, която изисканото общество се страхуваше да престъпи, като ръба на плоската земя, който в миналото изпълвал с ужас древните моряци? Ако беше така, къде е линията между разума и лудостта? Спомни си какво им беше казал ходжата, когато тя и майка ѝ го посетиха. Може би той имаше право. Може би наистина я привличаха тъмните сили...

Жената се обърна и погледна Пери.

– Мен ли търсиш, мила? – закиска се тя и пожълтелите ѝ от никотина зъби се оголиха. – Или търсиш Бог?

Пери пребледня. Поклати глава, но не можа да продума. Протегна ръка с няколко монети. Жената подаде пръсти изпод маншета на палтото си и ловко ги грабна, като език на гущер, налапващ насекомо от някой лист.

Пери се обърна и тръгна към къщи почти тичешком. Незнайно защо я обзе страх. Надяваше се всяка крачка да я отдалечава колкото може повече от бездомната жена и от ужасяващото подозрение, че двете са от един и същ свят.

Чете до късно. Ако беше погледнала през прозореца, можеше да види как Ширин събу високите си обувки на платформа, стъпи на сключените ръце на един не по-малко пиян приятел, прескочи триметровата каменна ограда на градината, като разпра и изцапа тесните бели джинси, падна в лехата, стана и почука на първия прозорец на партера, докато се смееше и пееше весела персийска песен.

Речникът

Оксфорд, 2000 г.

В Оксфорд имаше много подходящи за студентските възможности пъбове и места за хранене. Но Пери така и не прекрачи прага им. И макар клубовете и обществата, към които можеше да се присъедини, да бяха повече от сто, тя странеше и не членуваше в нито едно от тях, включително и "феминисткото сдружение". Повтаряше си, че трябва да стои далеч от тях и всичко друго би я откъснало от науката. Момчетата също. Влюбването – а още повече разлюбването – беше голямо главоболие и само разсейваше. Всички тези емоции, вечери, обеди, разходки, после караниците за дреболии и сдобряването... Изискваха се свръхусилия, за да приемеш някого като най-важен или почти най-важен в живота си. Тя нямаше време за това. Приятелствата също изискваха време и усилия. Случваше се да се запознае с някой, който много ѝ допадаше, но винаги се стараеше да не задълбочава връзката. В единственото ѝ мото през тези първи седмици в колежа – учи, учи и пак учи – имаше нещо роботизирано, закостеняло и почти догматично.

Пери беше свикнала да е отлична ученичка и страдаше от незадоволителните си постижения в Оксфорд. Нямаше проблеми с разбирането на лекциите, но изпитваше затруднения с писмените задачи и дебатите. Изразяването на мисли на чужд език беше истинско предизвикателство. Беше решена да не се провали и полагаше свръхусилия да се справи и да успее.

Осъзна, че за да оцелее в Оксфорд, трябва да подобри английския си. Умът ѝ се нуждаеше от думи така, както фиданката жадува за дъжд. Купи си разноцветни самозалепващи се листчета. На тях си записваше новите думи, на които попадаше, харесваше и възнамеряваше да използва при първа възможност, както правеше всеки чужденец тук, по един или друг начин.

Autotomy: отстраняване на част от тялото от животно в опасност

Cleft stick: в безизходна ситуация (Толкин, "Властелинът на пръстените")

Rantipole: див, безотговорен, скандалджия ("Легенда за сънната долина")

В първото си есе по политическа философия написа: "В Турция, където всекидневната политика е rantipole, всеки път, когато системата е в cleft stick, първа демокрацията пада в жертва като акт на autotomy."

Когато дойде редът ѝ и започна да чете есето, преподавателят я спря и попита учуден и развеселен:

– Това на английски ли е?

Пери потъна в земята от срам. Изречението ѝ се струваше толкова точно и стилно, а се оказа неразбираемо. Как така едни и същи думи звучаха по напълно различен начин за чужденеца и за местния? Въпреки всичко не се отчая и все така пристрастена към словесните нюанси, продължи да колекционира интересни думи. Те ѝ приличаха на загладените от безброй приливи и отливи спираловидни мидени черупки и розови корали, които събираше като дете по време на семейните излети до брега. Само че за разлика от тези красиви и бездушни морски дарове, думите дишаха и живееха.

Пери беше зле с ориентацията и често се губеше. Един ден, докато се луташе, откри книжарницата "Два вида интелигентност". Неравните дъски по пода на антрето скрибуцаха като че ли с разбиране и съчувствие. Рафтовете с книги бяха до тавана, над камината имаше репродукции на изгледи от някогашния Оксфорд, а двете стаички над дървеното стълбище бяха претъпкани с подбрани от собствениците четива, които подсказваха интересите им към философията, психологията, религията и окултните науки. На стените висяха снимки в рамки, по пода имаше възглавници в пастелни цветове за посетителите, които можеха да седнат и почетат с чаша безплатно кафе. Пери се влюби в книжарницата.

Собствениците (тя беше шотландка, той – пакистанец) се изненадаха, че Пери знае произхода на името на книжарницата. Беше заглавие на стихотворение от Руми. Тя дори помнеше няколко стиха: "Има два вида интелигентност, едната е придобита в училище, където детето учи и запомня от книгите и от учителите, а другата е... флуидна, фонтанът в теб, който извира навън".

– Браво на теб! – каза собственичката. – Ще се радвам да идваш често при нас.

– За да подхранваш интелигентността си. И двата вида! – добави съпругът ѝ.

Пери стана редовна посетителка на книжарницата. Взимаше си кафе, пускаше монета в кутията за бакшиши, настаняваше се на възглавница на пода и четеше, докато гърбът я заболи и краката ѝ изтръпнат. Често ходеше и в Бодлеанската библиотека. Сядаше в някой отдалечен ъгъл, струпваше повече книги, отколкото можеше да прочете, тихичко отваряше пакетче със солети и потъваше в морето от думи.

Купи си картички с изгледи от Оксфорд. Огрените от слънце средновековни улици, медените варовикови стени, сенчестите градини на колежите... Изпрати няколко на родителите си, а другите запази за Умут. Пишеше му непрекъснато и никога не се отказа, макар отговорите му да бяха редки и кратки. Пишеше само хубави и дори весели неща. Никога не спомена за страховете, мигрените, кошмарите и самотата, които бяха за нея едновременно и проклятие, и спътници. Вместо това Пери описваше странните привички на англичаните, прагматизма им, неподлежащата на съмнение вяра в институциите и шантавия им хумор.

Умут пишеше отговорите си на листове с редове, на картончета, откъснати от бисквитени кутии, календари или пазарски пликове. Веднъж ѝ изпрати картичка. Индиговосиньо море и червена рибарска лодка сред спокойния средиземноморски бриз и нежния като обещание пясък. Може би и той правеше опити в изкуството да симулираш щастие...

На официалната вечеря, която се проведе в тържествената зала от 1379 година, Пери седеше на вековна дъбова пейка, заобиколена от маслените портрети на бивши ректори. На масите бяха наредени старинни прибори, сервитьорите бяха с бели сака и тя имаше чувството, че е едновременно сюрреалистичен и романтичен персонаж в някаква картина. Имаше места в колежа, които си оставаха непроменени от векове, и Пери обичаше да докосва и да вдишва историята и вечността. Често седеше в старата библиотека само заради омайващия мирис на рафтовете с книги. В приземния етаж въртеше ръчката и ги местеше, за да стигне до желаната книга. Сред хилядите заглавия, до едно нейни убежища, тя се чувстваше завършена. Странно, но когато се потапяше в безкрайния океан на познанието, Пери често мислеше за Бог.

Това я озадачаваше, защото в никакъв случай не можеше да добави към качествата си "набожност" или пък "духовност". Никога не би го признала пред майка си, но имаше моменти, в които ѝ се струваше, че не вярва в нищо. По произход беше мюсюлманка. Обичаше Рамазан и Курбан Байрам. Те изпълваха сърцето ѝ с топлина и навяваха спомени за познати миризми и храни. За нея ислямът беше като спомен от детството – много личен и съкровен, но някъде далеч във времето и пространството. Като бучката захар в кафето – хем е там, хем я няма.

Пери винаги се беше чудила как така турците запомнят арабските молитви, без да знаят какво означават. Турски или английски, тя обичаше думите. Държеше ги в ръцете си като яйца, които се канеха да се излюпят, и малките им, изпълнени с живот сърчица туптяха в дланите ѝ. Проучваше скрития им и явен смисъл, проверяваше етимологията им. За безбройните вярващи думите на молитвите не бяха толкова обект на тълкуване, колкото на имитиране, нещо като ехо без начало и край, в което не мисленето беше важно, а повтарянето. В закътаната прегръдка на вярата някои намираха отговорите, като не задаваха въпроси, други продължаваха напред, като се предаваха.

Пери написа в господодневника: "Вярващите предпочитат отговорите пред въпросите и яснотата пред несигурността. Същото се отнася и за повечето атеисти. Странно, но когато стане дума за Бог, за когото не знаем почти нищо, малцина от нас казват: "Не знам".

Ангелът

Оксфорд, 2000 г.

Пери говореше редовно с баща си по телефона, като умишлено звънеше в часове, когато беше вероятно той да вдигне телефона. Днес се обади от улична будка и вдигна майка ѝ.

– Периджим! – зарадва се тя, но бързо смени тона. – Ще дойдеш на сватбата на брат си, нали?

– Да, мамо. Нали ти казах, че ще дойда.

– Тя е истински ангел, казвам ти.

– Кой?

– Как кой? Булката, глупаче.

Селма беше улисана в подготовката на сватбата и преувеличаваше достойнствата на бъдещата си снаха, което беше непонятно за Пери.

– Радвам се. Семейството ни има нужда от ангел – каза тя.

Пери долови намеците в комплиментите на майка си, като бонбони с гранясал вкус в лъскава опаковка. Момичето беше набожно, добродушно и послушно, тоест дъщерята, която Селма никога не е имала.

– Какво искаш да кажеш, Пери?

– Нищо.

Селма въздъхна.

– Трябва да си тук за къносването.

Сватбата се подготвяше от семейството на младоженеца, а къносването преди тържеството беше задължение на семейството на булката.

– Мамо, говорихме вече за това. Мога да дойда само за сватбата.

– Не може така. Хората ще ни одумват. Трябва да си дойдеш по-рано.

Пери въздъхна. Все още се учудваше на светкавичното умение, с което Селма разваляше настроението ѝ, сякаш само тя знаеше къде точно да стисне сърцето ѝ, за да закипи кръвта ѝ.

– Не мога да отсъствам от лекции – заяви категорично Пери.

Разговорът им съвсем се вгорчи заради взаимните обвинения в себичност. След като затвори, Пери усети надигащо се чувство на негодувание към всичко, което си бяха казали и премълчали, към това, което се бе прекършило завинаги.

През нощта спа на пресекулки. Събуди се с ужасно главоболие, предвещаващо мигрена. Прерови чекмеджетата, но не намери болкоуспокояващи. Разтри слепоочията си и притисна дъното на едно кенче към пулсиращото си дясно око. Това винаги помагаше. Легна и се сви на кълбо. Не очакваше да заспи, но скоро се унесе.

Градина с чворести дървета. Сама, с рокля, която се

вееше от бриза, Пери се разхождаше бавно сред тях. До

един поток тя видя огромен дъб. На един от клоните

висеше кошница с бебе с тъмно петно, закриващо

половината му лице. Пери с ужас забеляза, че дървото

гори, а пламъците пълзят нагоре.

Грабна една кофа и започна да я пълни на потока. Скоро

водата беше навсякъде, заля краката ѝ и се надигна като

въртоп. Погледна нагоре, но бебето вече го нямаше.

Буйният поток го беше отнесъл. Пери изкрещя, защото

осъзна, че е допуснала да се случи нещо ужасно,

необратимо лошо.

Чу се чукане. Тихо, но настойчиво. Пери отвори очи. Не беше сигурна дали все още сънува, или не. От коридора се чу глас:

– Aз, съм, Ширин! Изкара ми ума! Добре ли си?

Пери седна, мигайки объркано.

– Добре съм.

Гърлото я дереше като сухи листа. Беше уплашена, че е викала достатъчно силно, за да се чуе в съседната стая.

– Няма да си тръгна, докато не се уверя със собствените си очи.

Пери бавно се надигна от леглото и отвори вратата. Ширин беше с прасковена копринена пижама и с маска за сън в същия свят, вдигната на челото. Около негримираните ѝ очи имаше слой крем и те изглеждаха по-тъмни и по-малки.

– Викаше като във филм на ужасите. Нали ги знаеш ония неми героини, които, като видят психопат, тичат нагоре по стълбите, вместо да отворят вратата и да избягат оттам.

– Извинявай, че те събудих.

– Няма нищо – Ширин скръсти ръце на внушителния си бюст. – Често ли имаш кошмари?

– Понякога... – Пери се загледа в някакво петно на мокета, което не беше виждала преди. – Глупави сънища.

– Повтарят ли се?

– Ами... да.

Ширин прибра кичур коса зад ухото си и заяви с глас, който не търпеше възражение.

– Нагледала съм се на всякакви луди в семейството ми и аз самата съм куку. Така че картинката ми е ясна.

– Да не би да искаш да кажеш, че съм луда?

– Може и да нямаш диагноза, но викът ти беше доста страшен. Ако имаш психически проблем, трябва да се погрижиш за него.

– Нямам проблем!

– Ооо! – изстена Ширин, сякаш я прониза стрела. – Не разбирам защо хората се засягат от думата "психически"? Сигурно нямаше да реагираш така на думата "хемороидически".

– Хемороиден – поправи я Пери.

– Както и да е – Ширин се загледа в залепените на стената листчета с думи и отбеляза: – Момичето-речник!

Луната се промушваше през малките прозорчета и хвърляше сенки с форма на неправилни четириъгълници върху лицата им.

– Виж много мило, че дойде да провериш как съм, но вече съм добре – каза Пери. – Малко съм изнервена, защото ще ходя на сватбата на брат ми. Не мога да си позволя да пропускам лекции, но няма как, семейството е на първо място.

– Добре, отиди на сватбата, но като се върнеш, излизай повече. Трябва да се забавляваш, млада си!

– Aз не съм като теб – каза тихо Пери.

– Искаш да кажеш, че ти харесва да си нещастна.

– Не, разбира се.

– Има два начина да се справиш с меланхолията – отбеляза Ширин. – Или сядаш на волана и натискаш педала, без да обръщаш внимание на врещящата зад теб госпожа Депресия отзад, или ѝ даваш волана и се оставяш да те тормози.

– Какво значение има, ако така или иначе ще се забиеш в някое дърво? – попита Пери.

– Друго си е, сестро, ако ти караш! Няма да се даваш на дъртата Депресия!

Усещайки, че не може да обори този аргумент, Пери се опита да смени темата по единствения начин, за който се сети.

– Между другото, онзи професор, за когото ми спомена, Азър. Видях курса му.

– Да? – Ширин леко поруменя. – Голям чаровник, нали?

– Не съм била на лекция, само прочетох информацията за курса.

– О! И? Какво мислиш?

– Изглежда интересно.

– Мога ли да ти дам приятелски съвет? – каза Ширин и се запъти към вратата. – От иранка към сестра туркиня, пиши го като част от другарството на обречените. Ако успееш да се запишеш в курса на Азър, никога не използвай думата "интересно". Мрази я. Казва, че в нея няма нищо интересно.

Ширин излезе и затвори вратата след себе си, оставяйки Пери на кошмарите ѝ.

Музикалната кутия

Истанбул, 2016 г.

Десертите бяха в кристални чинии. Торта с лешников мус и шоколадов крем в средата и печени дюли с биволска сметана. Гостите избухнаха в хор – половината с комплименти, половината с оплаквания:

– Ох, сигурно съм качила едно кило тази вечер – потупа се пиарката по корема.

– Не се притеснявай, ще го свалиш, докато се прибереш – успокои я домакинята.

– Просто продължавай да спориш за политика. В тази страна така се изгарят калории – отбеляза журналистът.

Когато прислужницата се появи до нея, Пери прошепна:

– Не, благодаря.

– Добре, госпожо – отвърна тихо прислужницата с разбиране.

Но домакинята чу и се обади от своя край на масата:

– О, не, мила! Не се засегнах от противоречията в мненията ни, но ще се обидя, ако не опиташ тортата ми.

Пери отстъпи, както беше редно. Щеше да изяде и тортата, и дюлята. Не спираше да се учудва защо жените непрекъснато се насърчават да ядат и да дебелеят. Сигурно имаше общо със "закона за сравнителната естетика" – когато на едно място се съберат закръглени, закръглени всъщност няма. Вероятно е просто цинична. Сякаш чу отдавна забравените думи на Ширин: "Повярвай ми, мишле, не си достатъчно цинична".

След като домакинята остана доволна и насочи вниманието си към следващия гост, Пери надигна чашата с вино. Тази вечер пиеше повече от обикновено, но изглежда никой, включително и тя самата, не забеляза това. Граденият с години бент, който спираше пътя на нежеланите емоции към сърцето ѝ, се беше пропукал. През малкия отвор се промъкваше тъга, докато друга част от съзнанието ѝ беше нащрек за опасността и опустошителността, които можеха да последват. Трябваше бързо да намери начин да запуши пукнатината и всичко отново да дойде на мястото си.

– Нали щеше да идва някакъв гадател? – попита гаджето на журналиста с дрезгав глас на пушач.

Всички знаеха, че е притеснена от клюката в един уебсайт за романтичната вечеря на приятеля ѝ с бившата му жена и за намеците, че може би отново ще се съберат.

– Трябваше да дойде преди час – каза домакинът. – Сигурно има задръстване.

Американският мениджър побърза да се пошегува:

– Е, щом и ясновидците не знаят по кой път в Истанбул да минат...

– Той е страхотен, ще видиш – отговорът на домакина включваше и турски, и английски думи. – Говори се, че е предсказал финансовата криза!

– Май наистина всички трябва да се консултираме с ясновидци, след като политическите експерти са безполезни, а финансовите – още по-зле – включи се пиарката.

Водена от някакъв импулс, Пери стана от масата и помоли да я извинят.

– Да не би отново да те отегчихме? – попита архитектът над чашата с питието си, очите му блестяха.

Дребнав и заядлив по природа, той не беше забравил предизвикателните ѝ думи. Пери го погледна.

– Просто ще звънна по телефона, за да проверя как са децата.

– Разбира се – каза домакинът. – защо не отидеш горе в кабинета ми? Там ще говориш на спокойствие.

Пери взе мобилния телефон на съпруга си и се качи на първия етаж, чувайки през цялото време гласовете от трапезарията.

Кабинетът беше с прозорци от пода до тавана, от които се разкриваше великолепна гледка към Босфора. С кожена ламперия, дървен таван, огромна маса от махагон и мрамор, фотьойли с високи облегалки с цвят на жълтък, антични произведения на изкуството и скъпи картини, той приличаше по-скоро на частен салон на екстравагантен мафиотски бос.

В единия ъгъл бяха подредени снимки на бизнесмена – с политици, знаменитости и олигарси. Пери забеляза порцелановата усмивка на бивш диктатор от Близкия изток, който се здрависваше с домакина пред импозантна бедуинска палатка. От съседната снимка гледаше каменното лице на покоен централноазиатски автократ, известен с това, че украсил родния си град със собствените си портрети и че преименувал един месец на себе си и един на майка си. Пери пое дълбоко дъх и задържа въздуха, все едно беше цигарен дим. Какво правеше в този палат, построен от таен и сенчест бизнес? Почувства се като камъче в река, носено безспирно от течението. Ако професор Азър беше тук, щеше да се усмихне и да каже: "Няма мъдрост без любов. Няма любов без свобода. И няма свобода, ако не дръзнем да си тръгнем от онова, в което сме се превърнали".

Сякаш за да избяга от мислите си, Пери набра номера вкъщи. Облегна чело на прозореца и се зае да изучава гледката навън, докато чакаше майка си, която беше при децата, да вдигне. Зад стъклото, под невероятно яркия полумесец на луната, се простираше градът – къщите бяха склонили глави, сякаш си шепнеха тайни, улиците се виеха по стръмните хълмове, последните чайни затваряха и клиентите си тръгваха. Чудеше се какво ли правеха децата, които откраднаха чантата ѝ? Спяха ли вече, дали си бяха легнали гладни? Дали не сънуваха как ги гони – луда жена с високи обувки в ръка?

Селма вдигна на четвъртото звънене.

– Свърши ли вечерята?

– Не още – каза Пери. – Момчетата добре ли са?

– Разбира се, защо да не са? Прекараха си добре с баба и сега спят.

– Вечеряха ли?

– Мислиш ли, че ще ги оставя гладни? Сготвих мантъ[9] и излапаха всичко като невидели. Горките ми те, явно им е липсвало.

Пери не беше наследила кулинарните способности на Селма и долови упрека в гласа ѝ.

– Благодаря. Знам, че е било много вкусно.

– Няма защо. Ще се видим утре. Сигурно ще съм заспала, когато се приберете.

– Мамо, искам да те помоля за нещо.

Чу се шумолене – майка ѝ преместваше слушалката на лявото си ухо, с което чуваше по-добре. Видимо се беше състарила след смъртта на мъжа си. Странно, но въпреки всичките години на враждебност, Селма рухна в деня, в който Менсур умря, сякаш битката с него я беше поддържала жива.

– В спалнята, във второто чекмедже, има една тетрадка. Тюркоазена. С кожени корици.

– Онази от баща ти – в гласа на Селма се прокрадна горчива нотка.

Дори след толкова години тя все още се чувстваше засегната от връзката между баща и дъщеря. Смъртта на Менсур не промени чувствата ѝ. Човек може да завижда на мъртвите заради влиянието им върху живите.

– Да, мамо. Ключът е в долното чекмедже. Под хавлиените кърпи. На последната страница е телефонът на Ширин. Би ли ми го издиктувала?

– Не може ли да почака до утре? Нали знаеш, че вече не виждам добре.

– Моля те, трябва да се обадя тази вечер.

– Добре, почакай малко – въздъхна Селма.

– И мамо...

– Какво?

– Заключи пак тетрадката след това, моля те.

– Едно по едно – отговори Селма отегчено. – Не ме обърквай.

Пери чу изтракването на оставената слушалка и забързаните, тежки стъпки на майка си. Чакаше и дъвчеше долната си устна. Далеч, далеч, под Втория мост, морето беше синьозелено, цветът на очакването. Пери зърна отражението си в прозореца и се подразни от леко отпуснатия си корем. Все пак още беше далеч от бързото стареене, от което се страхуваше. Изглежда, имаше различни начини на стареене. При някои първо повяхваше тялото, при други – умът, а при трети – духът.

В мозъка има музикална кутийка, в която се съхранява паметта – напукан емайл, натрапчива мелодия. В нея се пазят всички неща, които умът не иска да забрави, но и не смее да запомни. В стресови или травматични мигове, а понякога просто ей така, без причина, кутийката щраква, отваря се и всичко се изсипва. Ето такъв беше този миг.

– Не можах да я намеря – задъхано рече Селма.

– Опитай още веднъж моля те, и ми кажи, като я намериш – настоя Пера

– Гледах телевизия – измрънка недоволно майка ѝ, но добави: – Е, добре, изчакай още малко.

Отношенията им се бяха подобрили заради липсата на онзи, който стоеше помежду им – Менсур. Присъствието му ги отчуждаваше, отсъствието му ги сближи.

– И още нещо – побърза да каже Пери. – Откраднаха ми телефона. Затова изпрати съобщение на Аднан, но само напиши "Обади се вкъщи". Aз ще ти звънна.

– Какво става? – подозрително попита Селма. – Ширин не беше ли онова несимпатично момиче в Англия?

Пери усети как сърцето ѝ се разтуптя.

– Защо искаш да говориш с нея? – настояваше майка ѝ. – Тя не ти беше приятелка.

Тя беше най-добрата ми приятелка. Тя, Мона и аз. Трите: Грешната, Набожната и Раздвоената.

– Мамо, това беше много отдавна. Вече сме възрастни хора. Няма за какво да се безпокоиш. Ширин е забравила вече всичко.

На Пери ѝ се искаше да повярва на думите си, но знаеше, че това не беше така. Ширин беше като нея и никога не би загърбила миналото.

Поясът на целомъдрието

Оксфорд – Истанбул, 2000 г.

Един следобед посред зима Пери пристигна в Истанбул за сватбата на брат си. Соленият въздух лъхаше на море и сяра. Родният град ѝ липсваше толкова много, че колкото и самотна да се чувстваше в него, далеч от него изпитваше още по-голяма самота. За да не се отдаде на тъжни мисли, тя остави куфара и тутакси се втурна по задачи – посещения при роднини, купуване на подаръци, домашни задължения.

Веднага долови пирамидата от напрежение, издигната, докато я нямаше. Въздухът в дома на Налбантоглу беше тежък и задушен. Размяната на свадливи и заядливи реплики не беше нищо ново, но повечето дрязги бяха скорошни и възникнали във връзка със сватбата. Семейството на булката настояваше за пищна сватба, достойна за дъщеря им. Наетата зала беше сменена в последната минута с още по-голяма, което означаваше повече гости, храна и разноски. В крайна сметка и двете семейства не бяха доволни. Разменяха си любезности и комплименти, но под маската на галантността се таеше взаимна враждебност.

Сутринта в деня на сватбата Пери се събуди от приятните миризми, които се носеха из къщата. Когато влезе в кухнята, тя видя майка си с престилка на жълти маргаритки да пече три вида бюрек: със спанак, със сирене и с кайма. С нечовешки устрем Селма не спираше да чисти, да бърше прах, да търка, лакира и пере.

– Кажи на тази жена, че ще се убие от работа – обърна се Менсур към дъщеря си, докато четеше на масата лявоцентристкия вестник, за който беше абониран от край време.

– Кажи на този мъж, че неговият син се жени. Това се случва веднъж в живота – отвърна Селма.

Пери въздъхна.

– Държите се като деца. Защо не си говорите?

Баща ѝ обърна страницата, а майка ѝ разточи следващата топка тесто. Пери седеше като буфер на стола между тях. По едно време се осмели да попита:

– Как мина къносването?

В очите на майка ѝ блесна пламъче.

– Трябваше да дойдеш!

– Казах ти, че имам лекции и не мога.

– Всички питаха за теб. И ни одумваха зад гърба ми – дъщерята я няма, сина го няма... Що за семейство е това...

– Умут няма ли да дойде?

– Обеща. Сготвих любимите му манджи и всички знаеха, че ще дойде. Но в последния момент се обади и каза: "Мамо, имам важни задачи". Какви важни задачи? За глупава ли ме взима? Не го разбирам това момче.

Пери обаче го разбираше. След затвора Умут предпочете спокойния живот в едно малко южно градче, където изработваше морски сувенири за туристите в колибата, която наричаше дом. Усмивката му беше мимолетна и по-крехка от мидените черупки, благодарение на които припечелваше. Беше винаги сдържан и учтив, все едно говореше с непознати. Живееше с разведена жена с две деца, която казваше, че Умут е добър човек, но понякога изпадал в мрачно настроение, ставал сприхав и раздразнителен, лежал с дни и не се надигал дори да си измие лицето. Случвало се да превърти и тогава трябвало да го наблюдава денонощно да не докопа бръсначите – не от страх за себе си и децата си, а защото се самонаранявал, а разрезите зараствали трудно. Налбантоглу не разпитваха повече, тъй като и това им се виждаше твърде страшно.

– Мамо, съжалявам, че не дойдох, но не можех – каза Пери без никакво желание да се кара с майка си. – Разкажи ми как мина.

– Нищо особено. Дано не се надяват да им се отблагодарим с диаманти.

Селма смяташе като педантична счетоводителка всичко похарчено от двете семейства, броеше колко хора е поканил младоженецът, колко булката и така нататък. Теглеше всичко с бакалска везна и следеше за баланса на двете страна Колкото дадеше едното семейство, толкова трябваше да отдели и другото. Беше като състезание по дърпане на въже и двата отбора я водеха изключително коректно. Пери се учудваше на умението на майка си да превключва от мрънкане и оплакване към ученически смях и шеги, когато говореше по телефона с майката на булката.

Въпреки големите разноски Селма наистина харесваше някои качества на булката. Едното беше набожността ѝ.

– Честно казано, ходжата, когото доведоха на къносването, беше превъзходен. Глас като славей! Всички плакаха. Семейството на булката е по-религиозно и от нашето. От седем поколения! В рода им има хаджии и шейхове! – последните думи бяха изречени гръмко и тържествено, с надеждата да стигнат до ушите на неблагочестивия ѝ съпруг.

– Прекрасно! – рече Менсур от своя ъгъл. – Това означава, че в тях тече кръвта на доста еретици. Пери, обясни на майка си закона на диалектиката. Отрицание на отрицанието. Всяка доктрина създава опозиция. Там, където има много светци, има и много грешници!

– Пери, кажи му, че говори глупости!

– Татко, мамо, хайде стига... Важното сега е, че брат ми си намери жена, която го прави щастлив.

Пери беше видяла булката няколко пъти. Доста стеснителна млада жена, с трапчинки и пъстри очи, които се кокореха за щяло и нещяло, и имаше слабост към златните гривни. Тя връзваше хиджаба си по дубайски. Пери разбра, че истанбулското забраждане подхождало на кръглите, дубайското – на овалните, а типичното за залива – на квадратните лица. Последната линия в ислямската мода или беше съвсем нова, или убягваше на Пери. "От котюр хиджаб", "буркини бански", "халал панталон" – това бяха новите тенденции в една голяма, разрастваща се индустрия.

За разлика от немалко хора със светски убеждения, включително и баща ѝ, Пери не се дразнеше от жените, които ходеха с хиджаб. Затова и се сприятели толкова бързо с Мона. Предпочиташе да преценява хората не по онова, което е на, а което е в главите им. В това се състоеше и голямата ѝ дилема. Беше ѝ трудно да го признае дори пред себе си, камо ли пред родителите си, че макар да нямаше възражения към външния вид на булката, тя я преценяваше като доста елементарна. Момичето не четеше. Последната книга, която е отваряло, сигурно е било в гимназията. Разговорите ѝ се въртяха около неща, които не интересуваха бъдещата зълва – нашумели телевизионни сериали и нискокалорични диети. Ако трябваше да бъде честна, булката не беше по-начетена от бъдещия си съпруг, към когото Пери се отнасяше със скрито снизхождение. Тя не си спомняше да е водила някога смислен разговор с по-малкия си брат.

Интелектуалният ѝ снобизъм беше насочен само към младите. Тя не се възмущаваше от необразованите възрастни хора, тъй като те не бяха имали достъпа до знания на новите поколения. Но към връстниците си, които се отнасяха към книгите като към декоративни предмети в тон с мебелировката, се отнасяше с умерено презрение.

Пери си обеща следното: "Ако някога се влюбя, ще се влюбя в умен мъж. Външният вид, положението и възрастта му ще бъдат без значение.

Грандзалата на петзвездния хотел беше с изглед към Босфора. Сатенени покривки, каскади от копринени цветя, столове със златни джуфки, осеметажна торта с куполи и ръчно изработени захарни листенца и кристално дърво с менящи се цветове в средата на всяка маса. Пери разбра, че пищната сватба беше погълнала голяма част от спестяванията на родителите ѝ. Нейните разходи в Оксфорд вече бяха нарушили бюджета им. Наблюдавайки заобикалящата я екстравагантност, тя реши да си намери почасова работа веднага щом се върне в Англия.

Скоро гостите започнаха да пристигат. Роднините, съседите и приятелите заемаха местата си на украсените с гирлянди маси в огромната бална зала. Младоженците изглеждаха притеснени. Той махаше на гостите, а тя гледаше надолу. Той беше твърде гръмогласен, а тя – прекалено тиха. Роклята на булката беше от дантела и тафта с цвят на слонова кост, дълги ръкави, сребърна бродерия и блестящи кристали. Стилът ѝ беше описан в каталога като "елегантен шик хиджаб". Роклята беше хубава, но натруфена и от притеснение, че е център на вниманието, булката вече се потеше. Младоженецът, облечен с черен смокинг, се държеше по-непринудено и свали сакото си, когато му стана горещо. Гостите поднасяха поздравленията си и окичваха булката със златни монети и банкноти (лири, долари, евро). Роклята ѝ натежа от нанизани пендари и банкноти, а когато застана за снимките, приличаше на съвременна скулптура на авангарден или луд майстор.

Любителският оркестър в дъното свиреше всичко – от анадолски фолклор до най-доброто от "Бийтълс", като от време на време включваха и свои нехармонични интерпретации. Въпреки неодобрението на семейството на булката, в единия ъгъл на залата сервираха алкохол. Менсур се беше заинатил и заплаши да не стъпи на сватбата, ако на нея не присъства дългогодишният му другар ракъ. Повечето гости пиеха безалкохолни напитки, но неправедният ъгъл съвсем не беше пуст. Странно, но сред пионерите на бара се оказа и чичото на булката. Предвид скоростта, с която обръщаше питиетата, не мина много време и той се напи – подробност, която Менсур с радост наблюдаваше.

Пери беше със синьо-зелена рокля до коленете и огромен кок, който ѝ пречеше да пази равновесие. Като домакиня трябваше да посреща гостите и да се усмихва. Бърбореше с децата, целуваше ръка на възрастните и слушаше връстниците си. По едно време забеляза, че някакъв младеж я зяпа. Погледът му не беше от онези, които целят да привлекат вниманието и спират дотук, а безсрамен, настоятелен, безочлив. Мъжът явно не разбираше, че само една лилипутска крачка дели настойчивостта от агресията. Когато погледите им се срещнаха, Пери се намръщи, надявайки се ясно да му покаже, че той не я интересува. Мъжът се ухили в отговор и посланието ѝ остана неразбрано.

След половин час Пери тръгна към тоалетната и той застана на пътя ѝ. Сложи ръка на стената и я спря.

– Приличаш на фея. Родителите ти са ти дали подходящо име.

– Моля? Нямате ли си друга работа?

– Aз не съм виновен, че си толкова хубава – каза той с похотлив глас.

Пери усети кръвта да нахлува в главата ѝ и отвърна със запъване:

– Оставете ме на мира. Нямате право да ме безпокоите!

Мъжът замига и с подчертано нежелание свали ръката си. Уверената му допреди малко усмивка изчезна от лицето и се смени в явна неприязън.

– Чух, че си надута. И наистина си такава. Какво си мислиш, че като учиш в Оксфорд, си нещо повече от нас?

– Това няма нищо общо с Оксфорд – отговори тя спокойно.

– Арогантна кучка! – изсъска мъжът и си тръгна.

Пери пребледня, слисана от светкавичното преминаване от ухажване към омраза. В царството на Изтока мъжкото сърце беше като топка на махало. Люлееше се от едната до другата крайност и над отломките от вчерашната страст преминаваше от пресилено обожание към пресилено презрение. Мъжете обичаха твърде много, беснееха твърде много, мразеха твърде много и изобщо всичко беше твърде много.

Булката и младоженецът танцуваха първия си танц под вперените погледи на десетките гости. Стояха като истукани, ръцете им бяха сковани, държаха ги, без да се докосват, и се поклащаха в такт – като два сомнамбула в капана на един общ сън.

Пери се почувства тъжна. Пропастта между човека, който беше, и този, който искаше да бъде, ставаше все по-голяма. Между средата, към която се стремеше, и средата, от която произлизаше, зееше огромна бездна без мостове. Тя не искаше да бъде такава булка. Не искаше да живее живота на майка си. Не искаше да бъде ограничавана, потискана и омаловажавана.

Една мисъл мина през съзнанието ѝ със скоростта на светлината: Никога няма да се омъжа за мъж от тази част на света! Това противоречеше на всичко, на което я бяха учили, и звучеше така възхитително погрешно, толкова неизказано богохулно, че Пери сведе поглед, да не би някой да отгатне по очите ѝ. Тя щеше да си избере мъж от възможно най-далечната и различна култура. Може би ескимос. На име Акбалибаактук.

Усмихна се, когато си представи как баща ѝ кани зетя инуит да пийнат по няколко с новото мезе от сурово китово месо, ферментирали тюленови перки и чорба от глава на риба. Майка ѝ щеше да настоява да го обрежат, да приеме исляма, Акбалибаактук да се превърне в Абдула и всичко останало. Хакан щеше да го подложи на бърз курс по турска мъжественост. Зетят щеше да седи с часове в чайната, да играе на карти и да пуши наргиле. След като прекара достатъчно време в лоша компания, той щеше да възприеме табиетите на местния мъжки прототип и да настоява за полагащите му се мъжки привилегии. Арктическата им любов щеше да се стопи в котела на патриархалните обичаи.

Тържеството приключи след полунощ. Един след друг гостите се сбогуваха, музикантите си тръгнаха и останаха само най-близките. На следващия ден младоженците трябваше да заминат на едноседмичен меден месец. Хотелът им беше в скъп курорт на турското средиземноморско крайбрежие и беше известен с противоречиви отзиви за прословутите си халал ресторанти, халал басейни и халал дискотеки, където мъжете и жените се забавляваха отделно. Бяха разделили плажа и дори морето на мъжка и женска част.

По настояване на Селма младоженците щяха да прекарат нощта преди заминаването в дома на Налбантоглу, който беше близо до летището. Родителите на булката живееха в другия край на града и бяха също поканени. Всички се натъпкаха във вана заедно с торбите, кошниците и един букет от копринени цветя, чиито плетени листенца се бяха смачкали и клюмнали.

Беше необичайно студено за това време на годината и вятърът блъскаше по прозорците на вана като лош дух. По едно време майката на булката извади яркочервен колан – "пояса на целомъдрието" – и го върза на кръста на дъщеря си. Пери се озадачи, макар да знаеше, че този обичай все още се спазва в някои части на страната. После реши да заговори Хакан, който седеше до нея, но той имаше уморен и разсеян вид, челото му беше облято в пот и не беше словоохотлив. Тя също се умълча, докато ванът приближаваше дома им по блесналите дъждовни улици.

Болницата

Истанбул, 2000 г.

Младоженците се оттеглиха в спалнята, а родителите на булката се настаниха в стаята на Пери. Селма и Менсур бяха принудени да спят на едно легло в стаята на сина си. Пери легна на дивана в хола и умората я надви в мига, в който сложи глава на възглавницата.

Дочу далечен шепот от нижещи се думи, който стихна след загасването на последната лампа. Някой се молеше. Не можеше да определи дали е мъж, или жена, дали е млад, или стар... Може би вече сънуваше. Тиктакането на часовника в коридора я унесе, дишането и се успокои и тя заспа, без дори да намери сили да стане и да си измие зъбите.

След около час или повече Пери се стресна и събуди. Помисли, че е чула звук, но не беше сигурна. Подпря се на лакът, седна и се ослуша. Напрегна уши в очакване, колебаеше се дали тя чува тъмнината, или е обратното. Задържа дъха си и започна да брои туптенето на сърцето си: три, четири, пет... отново чу звука. Някой плачеше. Между риданията се чуваше шум, който наподобяваше вятър в гора преди буря. Врата се отвори и затръшна – или случайно, или от ядосана ръка.

Пери инстинктивно усети, че се случва нещо тревожно, но се надяваше, че ще отмине, и отново легна. Само че звуците се увеличиха. Шепненето премина във викове, стъпки отекваха в коридора и в стаите, плачът премина в стенание, като зов на ранена душа.

– Какво става? – провикна се Пери и гласът ѝ стигна до другия край на къщата.

Когато застана на прага на стаята, в която спяха родителите ѝ, видя, че майка ѝ е бледа като платно. Баща ѝ крачеше напред-назад с разчорлена коса и сключени ръце. Хакан стоеше до тях, пушеше и издишаше дима с подчертано отчаяние. Пери ги гледаше и имаше чувството, че не познава тези хора – странници, приели облика на любимите ѝ същества

– Защо не спите? – попита тя.

Брат ѝ я изгледа с присвити като острие на нож очи.

– Прибирай се в стаята си!

– Ама...

– Казах да се прибираш!

Пери отстъпи крачка назад. Никога не беше виждала Хакан толкова ядосан. Той беше склонен да избухва и да ругае, но този път гневът му беше неконтролируем – като на див звяр, който не се поддава на опитомяване.

Вместо да се върне в хола, Пери се насочи към спалнята, вратата беше открехната. Булката седеше на ръба на леглото по нощница, с разпусната черна коса. Родителите ѝ седяха от двете ѝ страни със стиснати устни.

– Кълна се, че не е истина – мълвеше тя.

– А той защо твърди обратното? – изсъска майка ѝ.

– Ти на кого вярваш – на него или на дъщеря си?

Жената млъкна за момент и след малко рече:

– Ще повярвам на доктора.

Бавно, като в транс, Пери разбра причината зад всички тези звуци по-рано: брат ѝ е излязъл ядосан от спалнята, убеден, че жена му не е девствена.

– Какъв доктор? – попита булката.

Очите ѝ, зачервени и уплашени, се взираха през прозореца към града. Далеч на хоризонта оловносивото небе, с потулена зад облак луна, кървеше в лилави нюанси.

– Само така ще разберем истината – каза майката, стана, хвана дъщеря си за ръката и я дръпна от леглото.

– Мамо, моля те, недей – прошепна булката с глас на невидима буболечка.

Жената не ѝ обърна внимание и нареди:

– Взимайте си палтата!

Мъжът ѝ кимна по-скоро по навик, отколкото поради единомислие.

Пери усети как кръвта нахлува в главата ѝ и се втурна към родителите си.

– Баба, спри ги! Отиват в болницата!

В памучната си пижама Менсур приличаше на театрален герой, който е забравил репликите си. Той гледаше дъщеря си, после булката и майка ѝ със същата онази безпомощност отпреди години, когато полицията нахлу в дома им.

– Успокойте се – продума той. – Няма нужда да забъркваме разни непознати, нали сме вече едно семейство...

Майката на булката размаха ядосано ръка.

– Ако дъщеря ми е виновна, аз сама ще я накажа. Но ако синът ти лъже, Аллах ми е свидетел, ще го накарам да съжалява!

– Не бива с лошо – опита да я убеди Менсур.

– Да правят каквото искат – обади се Хакан и издуха дима от цигарата. – Aз също искам да знам истината. Да видим за каква жена съм се оженил. Пери зяпна.

– Как може да кажеш такова нещо!

– Ти мълчи! – заяви брат ѝ с равен глас, който не подхождаше на грубите му думи. – Нали ти казах да не се месиш!

След по-малко от половин час седяха на пейка в близката болница. Всички до един без булката.

Споменът за тази нощ щеше да се връща в съзнанието ѝ години наред. Пери така и не забрави напукания таван, който наподобяваше забравен континент, потропващите обувки на сестрата, вонята на дезинфектант, примесена с миризма на кръв и рани, зелената като мъх боя на стените, табелата "Спешно отделени" с липсваща последна буква. Не можеше да се отърси от натрапващата мисъл в главата си, че въпреки сюрреалистичната ситуация тя също може да се окаже в подобно положение, ако я омъжеха за човек, идващ от семейство с подобни традиции. Сърцето ѝ се сви.

Чувала беше ужасни неща за сватбените нощи. Но винаги си е мислела, че се случват на други хора – селяни в отдалечени села и забутани градчета със закостенели обичаи. Нейното семейство не би отишло в някаква жалка болница, за да види резултата от преглед за девственост. Още от малка родителите ѝ се отнасяха към нея като равна на братята ѝ, ако не и повече. Тя беше ценена, глезена, обичана и от баща си, и от майка си. И все пак тя израсна в консервативна махала – зад всяко дантелено перде имаше скрити очи, които гледаха и съдеха. Пери беше винаги нащрек да не престъпи границите на благоприличието – внимаваше какво ще облече, как ще седне и кога ще се прибере. През последната година в гимназията повечето ѝ съученици бяха обзети от дух на непокорство и неотстъпчивост. Тя успя да устои и запази високите си морални устои. Връстниците ѝ разчупваха табута и сърца с нестихващ плам, докато тя водеше съвсем спокоен живот. Но по-късно стана така, че се влюби, и кратката, но и смела любов разби добре пазените граници. Родителите ѝ така и не узнаха, че стигна до края с гаджето си левичар. Сега си даваше сметка колко крехко е положението ѝ на "любима дъщеря". Що за лицемерие беше това – седеше в болницата и чакаше резултата от прегледа за девственост на булката, а самата тя не беше девствена.

– Защо толкова се бави? Проблем ли има? – нетърпеливо попита бащата на булката, стана и отново седна.

– Разбира се, че няма – сряза го жена му.

Тя беше толкова ядосана, че дежурната сестра я помоли два пъти да говори по-тихо.

Мина час, или поне така им се стори. Най-сетне се появи лекарката – косата ѝ беше вързана, сивите ѝ очи проблясваха зад очилата. Погледна ги с нескрито презрение. Очевидно беше, че ненавижда онова, което е направила, но още повече ненавижда хората, които я бяха накарали да го направа

– След като толкова много държите да знаете, тя е девствена – заяви лекарката. – Някои момичета се раждат без химен, при други хименът се разтяга по време на секс или от физическа активност, но така и не прокървява.

Съвсем умишлено използваше медицински термини, за да ги смути и унижи. Така им отмъщаваше заради ужаса, на който бяха подложили булката.

– Вие съсипахте психиката на тази млада жена. Ако държите на нея, моят съвет е да я заведете на психотерапевт. А сега си тръгвайте. Имаме пациенти с истински проблеми. Такива като вас ни губят времето.

Лекарката се обърна и си тръгна. Цяла минута никой не продума. Майката на булката наруши мълчанието.

– Аллах е велик! – извика тя. – Искаха да опетнят дъщеря ми. Но Господ, моят Господ ги зашлеви и каза: "Как смеете да очерняте девица! Как смеете да прекършвате розова пъпка!"

С периферното си зрение Пери видя как баща ѝ сведе глава, погледът му беше втренчен в циментовия под, сякаш искаше да го погълне.

– Вашият син не е могъл да си свърши работата! Какво е виновна дъщеря ми, че не го бива като мъж, а? Него трябваше да заведете в болница, не нея!

– Успокой се, жено – промърмори мъжът ѝ, притеснен и несигурен, че това е правилният подход.

Забележката му още повече я вбеси.

– Защо да им спестя този срам? Защо, кажи!

Булката излезе от кабинета. Вървеше бавно, с отмерени стъпки. Майка ѝ се втурна към нея и заудря бедра с ръце, сякаш жалееше покойник.

– Розичката ми, пъпчицата ми, какво ти направиха, какво! Дано се удавят до един в калта, в която искаха да ни натопят!

С вирната брадичка булката подмина майка си, баща си и Налбантоглу, не погледна мъжа си, чийто крак така трепереше, че чак пейката се тресеше, и се запъти към изхода. Пери забеляза дългия маникюр и къносаните ѝ ръце, видя и червеникавите белези по дланите. Тази подробност я разстрои повече от всичко друго, случило се в тази ужасна нощ. Това бяха белези на момиче, забивало нокти, докато я преглеждат дали е девствена.

– Фериде, чакай!

За пръв път Пери произнесе името ѝ. Дотогава се обръщаше към нея с "тя" или "ти" или просто "булката".

Фериде намали ход, но не спря и не се обърна, докато излизаше през автоматичните врати на болницата, следвана от родителите си.

Пери усети как в гърдите ѝ се надига гняв към брат ѝ, чийто егоизъм и неувереност го бяха докарали дотук, към родителите ѝ, които не се възпротивиха на този унизителен преглед, към многовековната традиция, която търсеше достойнството на жената между краката и, но най-много се вбеси на себе си. Можеше да направи нещо и да помогне на Фериде, но не го направи. Винаги ставаше така. В моменти на стрес, когато трябваше да действа, да положи усилия и предприеме нещо, тя изпадаше в летаргия, сякаш побутвана от невидима ръка, и наблюдаваше света около себе си, който избледняваше и се размиваше в неясни очертания, а чувствата ѝ угасваха едно по едно като електрически крушки.

Налбантоглу се върнаха вкъщи сами в наетия за сватбата ван. Хакан караше, Менсур седеше отзад и гледаше през прозореца, а Пери се настани до майка си и попита:

– Какво ще стане сега?

– Нищо, иншаллах! – отвърна Селма – Ще купим сладки, бонбони, коприни и бижута... и ще се извиним. Ще се постараем да оправим нещата, макар че идеята да отидем в болницата не беше наша, а тяхна.

Пери помисли и попита:

– И как ще просъществува този брак след всичко това?

Майка ѝ се насили да се усмихне. Сенките от уличната лампа разделиха лицето ѝ на две половини – едната осветена, а другата в сянка.

– Повярвай ми, Периджим, много бракове са минавали през далеч по-лоши неща. Всичко ще бъде наред, иншаллах.

Пери гледаше майка си и като че ли за пръв път, наистина за пръв път в живота си, я видя. В този миг осъзна, че бракът на родителите ѝ вероятно не беше онова, което изглеждаше на пръв поглед, и че скъпият ѝ баща може би невинаги е бил джентълменът от нейните представи.

Спомни си за сватбената снимка на родителите си. Тя беше в рамка, но не на стената, а в шкафа. На нея и двамата бяха млади и слаби, не се усмихваха и стояха като вдървени, сякаш зашеметени от онова, което бяха сторили. Зад тях имаше ужасен декор с диви орхидеи и летящи гъски. Върху все още непокритата глава на Селма се мъдреше венец от маргаритки, чиято пластмасова красота беше толкова фалшива, колкото и щастието на младоженците.

По-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно Пери хвана ръката на майка си и нежно я стисна. Даде си сметка, че майка ѝ, която винаги ѝ се е струвала крехка и плачлива, може би крие неподозирана сила. Селма се справяше с душевните терзания по същия начин, по който се справяше с домакинството. Старателно внасяше ред в душата, както почистваше и подреждаше разместените си фигурки.

Сякаш отгатнала мислите на дъщеря си, Селма каза:

– Вярата ми помага. Може би е имало причина да преживеем и това. Ние не я знаем, но Аллах я знае.

По руменината на бузите и по пламъчето в очите ѝ личеше, че е искрена. Вярата – така, както я разбираше Селма – я зареждаше с примирение, което не предизвикваше слабост, а ѝ вдъхваше сила. Дали религията даваше кураж на жените с ограничени права в създадените от и за мъжете общества, или беше още едно средство за налагане на подчинение?

На другия ден Пери отлетя за Англия. Изгаряха я куп въпроси, но тя не беше сигурна дали да търси отговорите, или да ги остави необезпокоявани.

Нашественичката

Истанбул, 2016 г.

Пери затвори телефона и тръгна към трапезарията по украсеното с имитации на гръцки урни главно стълбище и излъскания до блясък мраморен под. Изпитваше разочарование, но и облекчение, че не можа да се обади на Ширин. Нямаше представа какво щеше да ѝ каже, а и дори да беше намерила точните думи, не знаеше дали приятелката ѝ щеше да я изслуша. След като прекъсна следването си и замина, Пери ѝ се беше обаждала няколко пъти, но Ширин беше толкова ядосана, че не желаеше да говори, раната беше твърде прясна. Въпреки изминалите години нямаше никаква гаранция, че Ширин ще е променила отношението си. Смехът на гостите дразнеше ушите ѝ. Пери влезе в трапезарията и видя, че пиарката стоеше до бара с напитки и я чакаше.

– Хей, обадих се на брат ми – подхвана тя с усмивка, която така и не стигна до очите ѝ. – Зарадва се, че сте били по едно и също време в Оксфорд. Сигурна съм, че сте имали общи познати.

Пери отвърна на проницателния ѝ поглед.

– Възможно е, но Оксфорд е голям град.

– Казах му, че имаш снимка на онзи скандален професор, и той много се изненада.

Пери стисна зъби, тъй като предусети следващия въпрос.

– Как му беше името? Брат ми спомена, но го забравих

– Азър – отвърна тя и името му сякаш прогори езика ѝ.

– Да! Странно име! – щракна с пръсти пиарката. – Ъъъ, брат ми беше любопитен... помоли ме да те попитам била ли си негова студентка?

– Не, не го познавах добре. Момичетата на снимката бяха негови студентки. Aз бях просто приятелка. Отдавна съм загубила връзка с всички тях.

– Ооо... – отвърна пиарката, разочарование помрачи лицето ѝ, но още не беше готова да се предаде. – Защо не ги потърсиш във фейсбук? Aз например успях да се свържа с всичките ми бивши състуденти, че дори и с някои съученици от основното училище. Събираме се да хапваме пилаф с боб, такива работи...

Пери кимна и изгаряше от желание да се отърве от тази жена, която беше нападнала личното пространство и миналото ѝ като нашественик. Никога не би ѝ казала колко пъти беше изписвала в Гугъл името на Азър, да види публикациите му, книгите му, снимките му, да прочете стотиците мнения за него и разбира се, за скандала, след който беше спрял да преподава, но продължаваше да дава интервюта.

– Брат ми каза, че си спомнял някакви слухове, които чул, имало някаква туркиня, негова студентка, и всички говорели за тях. Напрежението между двете жени се сгъсти и заприлича на мръсна локва.

– Какво намекваш? – Пери се учуди от студенината в гласа си.

– Нищо. Просто ми стана любопитно.

Образът на скитника изникна пред очите на Пери – мършавото тяло, пронизващия поглед и петната от екзема на ръцете му. Тази жена, макар да беше богата и с положение в обществото, беше не по-малко наркоман от него. Пери си я представи с пластмасова торбичка в ръце, пълна с нещастията и тъмните тайни на хората, в която тя пъхаше носа си и вдишваше в търсене на бягство от собствения си живот.

– Би ми се искало да можех да ти разкажа нещо по-интересно – каза Пери, като пое дъх на думата "интересно". Репликата ѝ, макар и насочена към тази интригантка, всъщност беше предназначена за нея самата. – Но аз бях от кротките студенти, които не се забъркват в скандали.

Пиарката стисна устни, сякаш ѝ съчувстваше.

– Следващия път, когато говориш с брат си, кажи му, че сигурно става дума за друго момиче.

– О, разбира се.

До края на вечерта Пери избягваше погледа на пиарката. Не съжаляваше, че излъга. Не желаеше да разкрива миналото си на някаква непозната, особено на лешояд, тръгнал на лов за клюки. Освен това не беше точно лъжа, като се замисли човек. В крайна сметка ставаше дума за друго момиче, за друга Пери, различна от жената днес, която някога е била любимата студентка на професор Азър и причината за неговия провал.

Тичане по здрач

Оксфорд, 2000 г.

Щом се върна в Оксфорд, Пери се потопи в лекции и учене. Сутрин си взимаше кафе – толкова различно от силното и сладко турско кафе, и наблюдаваше студентите и преподавателите, които бързаха от една сграда към друга, с вглъбени лица и притиснати до гърдите книги и тетрадки. Гледаше ги и се питаше колко ли от тях имаха друг живот, освен този тук. И колко лесно беше да приеме човек, че Оксфорд – или което и да е друго място – е центърът на света.

В сряда си тръгна от библиотеката по здрач. Беше чела почти три часа и главата ѝ преливаше от информация. Представяше си, че умът ѝ е криволичеща къща с много стаи, в които складираше всичко прочетено, чуто и видяно. Стаите се инспектираха, обработваха и регистрираха от малко човече – хомункулус, което беше изцяло на несъзнателните ѝ услуги. Въпреки всичко Пери вярваше, че човек може да скрие мислите си дори и от самия себе си.

Реши да излезе да потича. Отби се за малко, колкото да остави книгите от библиотеката и да се преоблече. Излезе на "Холиуел Стрийт" и постепенно усили темпото. Студеният вятър ѝ действаше като балсам.

Велосипедисти минаваха покрай нея и рефлекторите мигаха заговорнически в здрача. Тук всички караха велосипеди – до магазина, до ресторанта, на лекции. Любимата гледка на Пери беше преподавател с развяна тога на колело. Тя все още не можеше да кара добре и това беше едно от нещата, на които – също като щастието, трябваше да обърне повече внимание.

Отби се от обичайния си маршрут и се втурна по пустите алеи и улици. Вдишваше уханието на непознати зимни растения и тичаше. Зави зад ъгъла, спря да си поеме дъх и се зачете в обявата на близката стена.

Пери не можеше да повярва на очите си. Веднага провери часа и мястото – днес, 17 ч., Природонаучният музей.

Вече е започнал. Музеят беше поне на три километра, а тя нямаше нито пари, нито билет (ако разбира се, имаше билети). Нямаше никаква представа как ще влезе, и въпреки това, без да се колебае, смени посоката, пое си дълбоко дъх и хукна към музея.

Третият път

Оксфорд, 2000 г.

Докато стигне до музея, косата на Пери беше разрошена и вадички пот се стичаха по врата ѝ. Слънцето беше вече ниско в кехлибареното небе. Приближи се до сградата в неоготически стил, наричана "Катедрала на науката". Архитектурата в Оксфорд беше два вида: едната помнеше, а другата мечтаеше. Природонаучният музей съчетаваше и двата. Чакълестата алея под краката на Пери скърцаше и тя си помисли, че независимо от колекцията си, музеят изискваше от посетителите си уважение и почит.

При централния вход стояха двама обслужващи, момче и момиче, на пръв поглед студенти, с еднакви яркосини ризи и отегчени физиономии. Един от тях кимна в посоката, от която идваше.

– Тук съм за дебата – каза Пери, като едва си поемаше дъх.

– Имате ли билет? – попита момчето, дългуч с издадена долна устна и тясно чело под бухналата червена коса.

– Ами... не – неспокойно отбеляза тя. – Не си нося и портфейла.

– Няма значение, и без това билетите бяха разпродадени преди седмици.

– О, но аз тичах през целия път дотук – думите сами се изплъзнаха от устата ѝ.

Каза го толкова спонтанно, че момичето се усмихна с разбиране.

– Скоро ще свърши, закъсня.

Пери все пак таеше малка надежда и помоли:

– Може ли поне да надзърна?

Момичето сви рамене, нямаше нищо против. Но момчето не се съгласи и заяви с тон на човек, на когото беше дадена власт и всичко зависеше от него:

– Не е позволено.

– Дебатът се записва. По-късно ще има безплатна прожекция – каза момичето.

– Благодаря – отвърна Пери, макар да беше разочарована.

Обърна се с нацупено по детски лице и се замисли какво толкова я накара да влезе в залата. Вероятно инстинкт, тъй като нещо ѝ подсказваше, че много от въпросите, загнездили се дълбоко в съзнанието ѝ, ще намерят отговора си тук. Именно това убеждение я подтикна да не се откаже.

Вместо да се насочи към главния път, Пери започна да обикаля в търсене на странична врата. Нямаше нужда. Появи се друга възможност, когато забеляза, поглеждайки назад през рамо, че момичето на входа вече не е там. Момчето се повъртя няколко секунди и после изчезна в сградата.

Водена от някакъв импулс, Пери се възползва от неохранявания вход и влезе в музея. Вече вътре, тя се придвижваше предпазливо, сетивата ѝ бяха нащрек, сякаш очакваше всеки момент червенокосото момче да изникне иззад ъгъла и да я изхвърли. Но от него нямаше и следа. Следвайки табелите ДЕБАТ ГОСПОД скоро тя се озова в голяма претъпкана зала.

Студентите и преподавателите седяха плътно един до друг и не откъсваха очи от четирите фигури на сцената. Една от тях беше на модератора, известен журналист от Би Би Си, който обобщаваше дебата. Пери огледа професорите и се зачуди кой от тях е Азър.

Първият професор беше висок, изпит мъж, с извити надолу интелигентни очи, вече плешив и с прошарена брада, която подръпваше, ако имаше възражения. Носеше сив костюм, розова карирана риза и червени тиранти с метални катарами. Професорът често се усмихваше, но зад усмивката му се долавяше непримиримост. През цялото време не откъсваше поглед от ръцете си, сякаш в тях се криеше загадка, която се надяваше да разреши.

Вторият професор, най-възрастният от тримата, беше с широко и червендалесто лице, оплешивяваща побеляла глава и шкембе, което забравяше да прикрива, когато започнеше оживено да говори. Беше се привел на стола, сякаш кафеникавото сако го стягаше и му причиняваше неудобство. Погледът му беше леко отнесен и на Пери ѝ заприлича на мил дядо, който би се чувствал по-добре с внуците или със студентите си, вместо да седи на подиума и да обсъжда Господ.

Третият седеше встрани от другите, отляво на модератора. Тъмнорусата му коса падаше на красиви вълни над яката, а дължината на открояващия се нос беше на границата между привлекателността и грозотата. Когато поглеждаше към аудиторията с леко отегчена, уморена от живота усмивка, очите му проблясваха като обсидиани зад класическите, черни рогови рамки на очилата. Пери не можеше да прецени дали спокойствието му беше отражение на душа в хармония със себе си, или на добре замаскирано високомерие. Също толкова трудно беше да прецени възрастта му. Лекотата на движенията и изправената стойка подсказваха, че е по-млад от другите, а в жестовете му се долавяше жизненост, която не беше задължително да се свързва с относителната младост. Пери беше сигурна, че това е професорът, на когото се възхищаваше Ширин.

– Вярвам, че ще изразя всеобщото възхищение от дискусията ни и провокативните идеи, които тя породи – отбеляза модераторът.

Той изглеждаше изтощен и облекчен, че дебатът е към края си. Пери имаше чувството, че под лустрото на академичната любезност се таи мъртво вълнение, и се чудеше какво ли се е случило, преди тя да пристигне.

– Време е за въпроси от публиката. Напомням, че трябва да бъдат кратки и ясни. Моля да изчаквате реда си на микрофона и да се представяте.

Като вятър в житна нива през залата премина вълна на въодушевление. Няколко души, най-смелите и дръзките, вдигнаха ръце.

Едно момче се представи кратко и подхвана тирада за дихотомията на доброто и злото, като започна от Древна Гърция и Рим, та чак до Средновековието. Когато стигна до Ренесанса, търпението на присъстващите се изчерпа и модераторът го прекъсна:

– Господине, имате ли някакъв въпрос, или възнамерявате да изнесете проповед по секуларност?

Избухна смях. Студентът се изчерви и предаде микрофона с явна неохота.

След него стана свещеник в черно расо, може би англикански пастор, Пери не можеше да определи разликите. Той сподели, че дебатът му е харесал, но не разбирал твърдението на първия говорител, че религията не допуска свободна дискусия. В историята на християнската църква имало безброй примери за обратното. Семената на много европейски университети, включително и на техния, били посети от теологията. Атеистите имали право на мнение, но не бивало да изкривяват фактите, отбеляза той.

Свещеникът и професорът с брадата, който се оказа въпросният атеист, си размениха кратки реплики. Професорът заяви, че религията е доста далеч от свободната дискусия и от край време е неин враг. Когато Спиноза поставил под съмнение проповедите на равините, той не бил похвален за своя интелект, а бил изгонен от синагогата. Същият тревожен модел повтаряли християнството и ислямът. Накрая добави, че като посветен на науката човек със светски убеждения той не можел да се поддаде на влиянието на религията.

След това микрофона взе елегантна жена на средна възраст. Според нея науката и религията не можели да са в близки отношения и цитира философи и учени – от Изток и Запад, които през цялата история на човечеството били преследвани от религиозните власти. Критиката ѝ беше насочена към втория професор, който освен известен учен се оказа и дълбоко религиозен.

Той не беше толкова убедителен като своя колега атеист, говореше сдържано, със силен ирландски акцент и произнасяше думите бавно, сякаш вкусваше деликатес. Професорът смяташе, че между религията и науката няма конфликт и че те можели да вървят ръка за ръка, ако не гледаме на тях като на олио и вода. Познавал няколко учени, които освен експерти в науката били и дълбоко вярващи християни. Според Дарвин, който не се смятал за атеист, било абсурдно да се съмняваме, че човек може да бъде едновременно ревностен теист и еволюционист. Много учени, възхвалявани като "непоклатими атеисти", се оказвали теисти по душа.

Тъй като нямаше празни столове, Пери се облегна на стената и се загледа в Азър, който слушаше размяната на реплики. Косата му падаше на челото и той слушаше със загадъчно изражение, подпрял длан на брадичката. Това не продължи дълго. Следващият въпрос беше към него.

Една млада жена на първия ред стана, изправи рамене и конската ѝ опашка проблесна на светлината на лампите. Макар да беше с гръб, Пери веднага позна Ширин.

– Професор Азър, като човек със свободен дух аз имам проблем с религията на семейството ми. Не мога да понасям арогантността на така наречените "експерти" и "мислители" или баналните приказки на имами, свещеници и равини, обслужващи определени интереси. Извинете френския ми, но това е абсолютна charade. Когато чета ваши трудове, намирам отговор на гнева си. Красноречието ви при обсъждане на щекотливи теми е повече от убедително. Вие ме научихте как да бъда съпричастна на другите. Когато пишете, имате ли предвид конкретна публика?

Азър наведе глава настрани и на лицето му се появи ласкава и разбираща усмивка. Пери обаче я пропусна, тъй като зърна синята риза на младежа от входа и реши, че я търси. Залепи се за стената, но неговите очи бяха насочени към сцената. Той гледаше с нескрита враждебност и стиснати зъби един от говорителите: Азър.

След като Ширин седна, момчето забърза към подиума, заобикаляйки хората в публиката. Спря до Ширин, надвеси се леко и поиска микрофона. Пери не знаеше какви са отношенията им, но забеляза, че приятелката ѝ се сепна и се дръпна. Момчето грабна микрофона, обърна се към участниците в дебата и извика:

– Имам въпрос към професор Азър!

Лицето на професора помръкна и по начина, по който кимна, стана ясно, че се познават.

– Слушам те, Трой.

– Професоре, в една от по-ранните ви книги, ако не се лъжа "Да разбием дуалността", пишете, че не бихте влезли в спор с атеисти или теисти, но тази вечер правите точно това, освен ако не говоря с клонинг. Какво се промени? Тогава ли сте сгрешили, или грешите сега?

Азър отново се усмихна, но този път усмивката му беше друга – студена и самоуверена.

– Може да ме критикувате само ако ме цитирате правилно. Не съм казал, че никога не бих участвал в дебат с атеисти или теисти. А че... – той повдигна вежди. – Някой да има книгата? Трябва да проверя какво съм казал.

Шегата беше посрещната със смях.

Модераторът му подаде книгата. Азър бързо намери страницата, която търсеше, прокашля се, според Пери доста театрално, и зачете:

"Големият въпрос за съществуването на Бог подтиква към един от най-досадните, непродуктивни и безразсъдни диспути, в които участват иначе умни и интелигентни хора. Много често сме свидетели на това как нито теистите, нито атеистите са готови да напуснат Хегемонията на Сигурността. Привидното им разногласие се върти в кръг от рефрени. Думата "дебат" за подобна словесна битка е напълно неподходяща, тъй като участниците, макар и с различни убеждения, са с безкомпромисни становища. Там, където няма възможност за промяна, няма място за истински диалог."

Азър вдигна глава и огледа публиката, преди да затвори книгата.

– Участието в отворен дебат е като влюбването – той говореше спокойно, с много красноречиви и непринудени жестове. – Когато приключва, вече си друг човек. Следователно, приятели, ако не желаете да се промените, не навлизайте във философски спорове. Ето това съм искал и искам да кажа.

Последваха ръкопляскания и модераторът взе думата.

– Съжалявам, но нямаме време. Последен въпрос, моля!

Един възрастен мъж се възползва от поканата и взе микрофона.

– Бих искал да попитам уважаемите учени дали имат любимо стихотворение, посветено на Бог, без значение дали вярват в него, или не.

Всички се размърдаха и зачакаха отговорите с нетърпение.

Първият професор каза:

– Моите любими стихотворения се променят с годините... Но в момента се сещам за "Прометей" от лорд Байрон.

Вторият професор заяви, че не помни стихотворения наизуст, но ще се опита да каже нещо от Т. С. Елиът.

Беше ред на Азър, но той мълчеше. Мълчанието му продължи може би секунда повече, докато най-сетне каза:

– Aз ще цитирам великия персийски поет Хафез. Може малко да променя думите, защото, както знаете, всеки превод е любовна измяна.

Азър заговори толкова тихо, че Пери и още няколко души в залата се наведоха напред, за да го чуят.

Щом свърши, Азър вдигна очи и погледът му се зарея над публиката. Не гледаше никого конкретно и беше достатъчно далеч от обожателите и критиците си, но Пери имаше чувството, че думите му са насочени единствено към нея.

Модераторът погледна часовника си.

– Време е за последни реплики от нашите участници. Господа, бихте ли обобщили идеите си в едно изречение?

Професорът атеист каза:

– Ще цитирам Джон Ленокс: "Религията е вълшебна приказка за онези, които се страхуват от мрака".

Набожният професор с ирландското "р" веднага добави:

– И за да довърша цитата: "Атеизмът е вълшебна приказка за онези, които се страхуват от светлината!"

Всички се обърнаха към Азър.

– Всъщност много харесвам вълшебните приказки – подхвана шеговито той. – Но моите колеги са еднакво заблудени. Единият иска да отрече вярата, а другият – съмнението. Те не разбират, че аз, обикновеният човек, имам нужда и от вяра, и от съмнение. Несигурността, господа, е благословия. И ние не я унищожаваме. Ние я възхваляваме. И това е Третият път.

Модераторът скочи, тъй като се боеше, че думите на Азър ще предизвикат нова дискусия.

– Нека с това завършим нашата среща и благодарим на почитаемите участници в дебата.

Накрая добави, че разговорите тази вечер били съвършен пример за искрен, нецензуриран и открит дебат в стила на най-добрата английска и оксфордска традиция.

– А сега да изпратим професорите с ръкопляскания! И не забравяйте, че ще дават автографи на книгите, които ще закупите.

Аплодисментите продължиха дълго. Онези, които искаха автографи, се втурнаха към отрупания с книги щанд, други се приближиха до подиума с надеждата да разменят по някоя дума с професорите, а трети останаха на местата си, улисани в разговори. Имаше и такива, които се запътиха право към изхода.

Тримата професори се преместиха на масата за автографи. По идея на организаторите пред всеки имаше по една жълта роза.

Пери тръгна напред с тълпата, заслушвайки се в разговорите около себе си. Точно преди да излезе от залата, се обърна, сякаш искаше погледът ѝ да запомни всяка подробност. Видя как модераторът прибираше бележките си в чантата, как двамата по-възрастни професори разговаряха с читателите. И накрая видя струпалото се множество почитатели пред Азър, докато той постепенно изчезна в потока от тела.

Оптимизаторът

Истанбул – Оксфорд, 2001 г.

Първият семестър мина неусетно. Пери се върна за коледната ваканция, убеди се, че здравето на баща ѝ не се е влошило и че прекомерното хигиенизиране на майка ѝ не се е превърнало в мания. Цялата къща миришеше на белина и лимонова есенция. На всеки радиатор висяха мокри дрехи с избелели шарки от честото пране, а под тях, като сълзи по всичко отминало, се стичаха локвички вода.

Навръх Нова година баща и дъщеря седяха пред телевизора, хрускаха печени кестени и гледаха кючек – традиционният начин на Менсур да отбележи настъпването на новата година. Селма както винаги се беше оттеглила в стаята си, но не за да спи, а да се моли. Хакан и Умут живееха другаде и баща и дъщеря си правеха компания – само двамата, както преди години. Не говореха много, тъй като споделената тишина беше техният език. На Пери най-много ѝ липсваха техните ритуали – дългите разходки край морето, готвенето на менемен, играта на табла на масата за карти до кактуса на прозореца...

След седмица се върна в Оксфорд. Двете пътувания до Истанбул бяха нарушили бюджета ѝ и се налагаше да си намери някаква почасова работа. Беше решила и още нещо – да разбере повече за професор Азър.

Пролетният семестър започна с нови надежди и нови решения. Пери се срещна с академичния си ръководител. Доктор Реймънд беше нисък и с волева брадичка, носеше очила с телени рамки и имаше завеян вид, сякаш решаваше наум квадратно уравнение. Винаги насърчаваше студентите да изработят съвършен график за оптимизиране на интелектуалните си възможности. Затова го наричаха господин Оптимизатор.

Двамата разговаряха надълго за предметите, които ще запише през втората година на следването си. Не че имаше кой знае какъв избор. Програмата, малко или много, вече беше зададена, само с няколко незначителни възможности за промяна.

– Има един курс, който се надявах да мога да посещавам. Всички казват, че е страхотен – каза Пери на един дъх. – Е, не точно всички, но една моя приятелка със сигурност.

– И кой е той? – попита доктор Реймънд и свали очилата си.

Години наред беше свидетел как студентите си дават погрешни съвети. Онова, което се харесваше на едни, беше ужасно за други. Пък и младите хора сменяха предпочитанията си толкова често, колкото и любимите си топ песни. В началото на семестъра се прехласваха по някакъв курс, а към края го ненавиждаха. Като почетен член на колежа от двайсет и три години доктор Реймънд беше стигнал до заключението, че е най-добре студентите да не разполагат с прекалено много опции. Изборът и объркването бяха като сиамски близнаци.

Пери не се досещаше за мислите му и продължи:

– Семинарът за Бог на професор Азър. Познавате ли го?

Дружелюбната фиксирана усмивка на доктор Реймънд премина в почти незабележима гримаса. Само потрепването на веждата му издаваше, че въпросът го смущава.

– О, да, чувал съм за него. Кой не е!

Пери се съсредоточи върху тълкуването на интонацията му. Вече знаеше, че англичаните изразяват мненията си по индиректен начин. За разлика от турците, те не отвръщаха на омразата с омраза и на гнева с двойно по-голям гняв. Не, разговорите им имаха подтекст и най-голямото чувство на неудобство можеше да бъде изразено със сдържана усмивка. Правеха комплименти, когато искаха да укорят, и обличаха критиката в мъгляви хвалебствия. Пери си помисли, че ако беше лоша певица, в Турция щяха да я замерят с трънливи клони, а в Англия с рози, тъй като знаеха, че бодлите са достатъчни, за да подскажат неодобрението им. Абсолютно различни култури...

Доктор Реймънд мълчеше и размишляваше как да разреши деликатния проблем. Когато заговори, той наблягаше на всяка дума – все едно обясняваше неприятен факт на сърдито дете.

– Не съм напълно убеден, че това е подходящ курс за теб.

– Но нали казахте, че мога да избера всичко от списъка? А той е в списъка, проверих.

– Може ли да ми кажеш защо искаш да запишеш този курс?

– Темата... е важна за мен по семейни причини.

– Семейни причини?

– В нашата къща Бог винаги е бил предмет на спор. Или по-точно религията... Майка ми и баща ми са в противоречие. Затова бих искала да науча повече по темата.

– Тук имаме щастието да разполагаме с една от най-богатите колекции от книги в света. Може да четеш за Бог колкото искаш.

– Няма ли да бъде по-добре, ако го правя под ръководството на професор?

Доктор Реймънд предпочиташе да не отговаря на този въпрос. И не отговори.

– Професор Азър е учен с голяма ерудиция, но трябва да те предупредя, че неговият преподавателски метод е... как да кажа... неортодоксален и не допада на всеки. Семинарът му разделя студентите – едни го харесват, а други са дълбоко разочаровани. И ми се оплакват.

Пери не помръдваше. Странно, но вместо да я разубеди, Реймънд засили любопитството ѝ и желанието ѝ да се запише за курса нарасна още повече.

– Имай предвид, че класът е малък. Азър подбира студентите и държи да присъстват на всички лекции и семинари. Курсът му е доста тежък.

– Това не ме плаши – заяви Пери.

Последва дълбока въздишка и доктор Реймънд каза:

– Ами добре, разговаряй с него и поискай да ти покаже описанието на курса. – Поколеба се за миг, но не се сдържа и добави: – Ако разбира се, има такова.

– Какво искате да кажете?

По неизменно добронамереното изражение на Реймънд премина сянка. Тогава каза нещо, което никога не си беше позволявал през всичките тези години като оксфордски преподавател.

– Азър е странна птица. Той си вярва, че е гений, а гениите смятат, че правилата на обикновените хора не ги засягат.

– И така ли е?

– Кое дали е така?

– Наистина ли е гений?

Реймънд осъзна, че цинизмът му беше в негов ущърб и всяка следваща дума щеше да го притисне още повече в ъгъла. Изражението му омекна и той каза:

– Това беше шега.

– О! Ясно...

– Не бързай, помисли добре – заключи той и сложи очилата си, което беше знак за край на разговора. – Ако имаш съмнения, ела пак да поговорим. Винаги можем да намерим по-подходящ курс.

Пери чу само онова, което искаше да чуе, и стана бързо.

– Страхотно, благодаря, господине.

След като излезе, Реймънд сви устни в размишление. Ноздрите му затрептяха и той сключи ръце под брадичката си, която придоби още по-волеви вид. Постоя така, помисли и стигна до заключението, че е направил всичко, което се изисква от него. Ако това глупаво момиче реши да налапа повече от онова, което може да преглътне, вината щеше да е нейна и само нейна.

Младост

Истанбул, 2016 г.

Дениз застана зад Пери, целуна я бързо по бузата и пошепна:

– Мамо, искам да си ходя.

В лицето ѝ се отразяваха светлините на муранския полилей. Приятелката ѝ стоеше до нея и навиваше кичур коса около пръста си. Беше им скучно. Като повечето тийнейджъри, те искаха да са част от света на големите, но личеше, че го намират за досаден и еднообразен.

– Селим ще ни закара вкъщи – добави Дениз.

Тя не искаше позволение от майка си, само я информираше. Другото момиче също щеше да дойде – гостуване с преставане в последния момент. Вече имаха и план. Щяха да седят до късно, да слушат музика, да си разменят съобщения с приятелите си, да нагъват снакс, да се смеят на снимки в Инстаграм и на смешните клипчета с котка. Всичко това не означаваше, че Дениз няма да се оплаква – пак щеше да излее насъбралото се в гърдите ѝ негодувание, сякаш живееше в център за принудително задържане, а не вкъщи, при любящите си родители.

– Добре, скъпа – съгласи се Пери. Селим беше семейният шофьор, който работеше за тях от много години. – Може да си тръгнеш по-рано. С татко ти няма да закъсняваме.

Гостите се усмихнаха и някои повдигнаха вежди с разбиране. Това беше типичен разговор с деца в тийнейджърска възраст.

– Чао, момичета! – извика пиарката и махна с ръка.

– Ще ви изпратя – надигна се Пери.

– Скъпа, не ставай, аз ще ги изпратя – стана Аднан и погледна жена си с усмивка.

По всичко личеше, че вече не мисли за полароидната снимка. За разлика от Пери, той знаеше кога да спре, беше добър в това да приема нещата такива, каквито са. Усмивката му беше искрена и подсказваше, че вече се е овладял. Разумен и практичен, Аднан обичаше да разрешава проблемите, а ако не можеше да ги разреши, намираше начин да ги превъзмогне. Беше толкова различен от жена си. За нея проблемите бяха като ухапвания от насекоми, които чешеше и разчесваше безспир. Той обичаше да поправя счупени неща – и съкрушени хора. Как иначе да си обясня привличането, което той изпитва към нестабилността, мислеше си Пери, и привличането, което изпитва към мен...

Тя стана и целуна Аднан по устните, макар да знаеше, че някои гости щяха да го изтълкуват като проява на лош етикет, а други – като неприлично поведение.

– Благодаря, скъпи.

Когато му благодареше за малките неща, тя знаеше, че всъщност му благодари за големите, които беше по-добре да си останат неизказани. Пери наистина беше благодарна, че съдбата я събра с него. Но знаеше също, че благодарността не е любов.

"Мишле, мъжете са два вида: едните разбиват сърца, а другите ги поправят. Влюбваме се в първите и се омъжваме за вторите." Никак не ѝ беше приятно, че животът, нейният живот, доказа думите на Ширин.

С блеснали от нежност очи Пери се усмихна на дъщеря си. Тъкмо да я прегърне с две ръце, улови посланието в погледа ѝ: Мамо, моля те, недей, не пред толкова много хора!

– Обичам те – пошепна тя и Дениз отвърна след миг колебание:

– И аз те обичам. Как е ръката?

– Добре – Пери погледна бинта със засъхнала по ръбовете кръв. – До утре ще ми мине.

– Повече не прави така – рече Дениз, сякаш тя беше загрижената майка, а Пери беше непослушната дъщеря. После се обърна към масата и весело каза: – Приятна вечер! И да не пушите! Вредно е за здравето!

– Приятна вечер и на теб – отвърнаха гостите в хор.

– Ех, младост! – въздъхна домакинята. – Да можех да върна времето! Шейсет било новото четирийсет? Лъжа и измама.

– Говори за себе си – заяви мъжът ѝ. – Aз съм все още младеж! Внимавай да не се разведа и да си намеря млада манекенка!

Журналистът се покашля саркастично и подхвана:

– Ранното стареене е типично за Изтока. Вижте западняците! Сбръчкани и побелели, но не спират да пътуват. Да им се чудиш на всичките тези стари американци, които се тълпят в "Света София" и подскачат по камъните на Ефес. Побелелите пантери – нали така се бяха кръстили? А да сте видели седемдесетгодишни туристи от Близкия изток? Никога. Турци, араби, иранци, пакистанци... Идеите ни за света са велики, само дето не сме видели света!

Архитектът националист се намръщи.

Домакинята прочете набързо някакво съобщение на телефона си и възкликна:

– Най-сетне! Ясновидецът пристига след десет минути!

– Чудесно – зарадва се пиарката. – Имаме толкова много въпроси. Децата си тръгнаха, чашите ни са пълни, значи може да говорим, за каквото си искаме. Така ми се иска да разгадая някои тайни!

Тя намигна на Пери, но Пери не ѝ отвърна.

Колоритната чужденка

Оксфорд, 2001 г.

Пери никога не беше работила и не знаеше как да търси работа. Трябваше да се съобрази с голямата си заетост и със студентската виза, която ѝ разрешаваше само определен брой работни часове. Обърна се към изпълнената с ентусиазъм Ширин. Тя имаше мнение за всичко – дори за нещата, които не знаеше.

– Сигурно имаш автобиография, в която пише какво си работила.

– Но аз никога не съм работила.

– Ами измисли нещо! Кой ще седне да проверява дали си била сервитьорка в някоя пицария в Истанбул?

– Искаш да излъжа?

– О, ще ме убиеш с тази семантика! Така казано, звучи ужасно. Използвай въображението си, това казвам. Просто ще гримираш автобиографията си – и готово. Не ми казвай, че си против грима!

Двете впериха очи една в друга – Ширин беше цялата изрисувана, а на лицето на Пери нямаше капка козметика.

– Aз ще ти помогна – предложи Ширин.

На другата сутрин Пери намери под вратата си плик със съчинена от Ширин автобиография. Веднага почука на вратата ѝ и щом чу сънливото "да" на приятелката си, се втурна в стаята с автобиографията в ръка.

– Какво си написала? Aз не съм работила такива неща!

Ширин не измъкна глава изпод възглавницата, откъдето се чу приглушеният ѝ глас.

– Знаех си аз, няма благодарност за стореното добро.

– Оценявам помощта ти, но тук пише, че съм била барманка в известен бар в Истанбул, докато не изгорял в преднамерен пожар, и че съм била библиотекарка в хранилище с ръкописи за османските шутове и евнуси! Върхът на всичко е частният аквариум с октопод, за който съм се грижела!

Ширин седна в леглото в сатенена пижама с цвят на сьомга, свали маската за очи и се засмя.

– Май съм прекалила с октопода!

– Да беше само той! Мислиш ли, че всичко това ще ми помогне да си намеря почасова работа?

– Едва ли. Но пък ще се превърнеш в любопитно явление. Образованите англичани си падат по мултикултурализма. Без да се увличат, разбира се. На хора като теб и мен е позволено да са малко... ексцентрични. Така сме по-забавни. Ако чужденците не внесат малко колорит – и вкусна храна, кой би ги искал в Англия!

Пери мълчеше.

– Какво според теб знаят повечето англичани за Турция? Мислят си, че турците плуват с делфини, ядат калмари или носят бурки и възпяват исляма.

Пери премигна и галерия от картини нахлу в главата ѝ.

– Представите им са два вида – слънчев вариант и мрачен вариант. Първият е с пясъчни плажове, типично за Изтока гостоприемство, ей такива глупости, вторият е с ислямски фундаментализъм, полицейска бруталност и "Среднощен експрес". Ако искат да са любезни с теб, ползват първия, но ако искат да те предизвикат, прибягват до втория. И най-начетените не са имунизирани срещу клишетата – Ширин стана и изми лицето си. – Може да не ти харесва, сестро, но това е жестоката истина. Трябва да се противопоставяш на стереотипите.

– Как? Чрез фалшифициране?

– Ами това е един от начините – отговори Ширин, прокара мокри пръсти през косата си и по лицето ѝ се стекоха капки вода.

Макар да изпитваше угризения, Пери тръгна да търси работа с автобиографията в ръка. Оглеждаше витрините за обяви, но изглежда, никой не предлагаше почасова работа. Престраши се и влезе в магазин за сладки. Отказаха ѝ учтиво. Влезе в пъба, в който беше обядвала с родителите си. Пак отказ. Накрая се отби в любимата си книжарница "Два вида интелигентност". Собствениците не се изненадаха от въпроса ѝ. Студентите непрекъснато търсеха работа в книжарницата.

– Работила ли си преди, мила Пери? – попита съпругът.

– Не – отвърна тя след кратко колебание. – Но вие знаете колко много обичам книгите.

Жената се усмихна.

– Имаш късмет! Търсим някой да ни помага през следващите няколко седмици. Не можем да ти обещаем, че ще те задържим след това. Може би в бъдеще, когато сме много заети, пак ще имаме нужда от помощ.

– Звучи чудесно! – Пери почти не вярваше на ушите си.

Когато си тръгваше, видя "Рубаят" от Омар Хаям, любимия поет на баща ѝ. Красивото старо издание беше с много илюстрации и предговор от преводача Едуард Фицджералд. Не можа да удържи на изкушението и купи книгата, а за нейна радост ѝ я дадоха със специална отстъпка.

Навън ръмеше. Леките, марни капки я ободриха. Тя се усмихна, пъхна автобиографията в книгата и погледна часовника си. Имаше цял час до следващия семинар. Хрумна ѝ да потърси Азър и да вземе описанието на семинара за Бог. След всичко чуто от Ширин за него, да не говорим за обърканите ѝ чувства, докато гледаше дебата, Пери като че ли се страхуваше да се срещне с професора.

Тя отвори стихосбирката, която беше душата и сърцето на Хаям.

Четеше бавно и внимателно. Дали в стиховете имаше някакво предзнаменование? И какво ли беше то? Баща ѝ нямаше да е доволен, ако знаеше, че търси поличба в думите на живял преди хиляда години поет.

И все пак Пери вярваше, че не нарушава златното правило на баща си, като се допитва до Хаям. Ето защо обичам толкова много поезията, помисли си тя. Обичам я, защото мога да я докосна, видя, чуя, помириша и вкуся. С всичките си сетива наведнъж, повярвай ми, баба!

Значи беше време да се срещне най-накрая с прочутия професор.