Трите дъщери на Ева

Зрънцето

Оксфорд, 2001 г.

В новогодишния ден Пери беше толкова развълнувана, че не можа да свърши и половината неща, които беше запланувала. Сутринта тича, но трудно поддържаше темпото, пък и крампите в прасеца я измъчваха. Седна да чете, но не можа да се съсредоточи. Думите пълзяха като разгневени мравки по белия лист. Освен това беше ужасно гладна. Имаше навика да яде заради самото ядене и се страхуваше, че заради емоционалното си състояние започне ли веднъж, няма да може да спре. Затова яде ябълки. И слуша радиото. Това ѝ помогна, постоянният звук ѝ действаше успокояващо. Световни новини, местни новини, политически дебати, документално предаване на Би Би Си за империята на ацтеките. Но дори и предаването за ацтеките не трая вечно. Колкото и да се стараеше да не мисли за вечерта, тя не излизаше от главата ѝ. Олекна ѝ чак когато дойде време да се приготвя. Каквато и да беше вечерята с Азър, не можеше да е по-мъчителна от очакването ѝ.

Спирала на миглите, черен молив за очи, гланц на устните. Дотук. Огледа се и установи, че наследеният от майка ѝ нос е твърде топчест. Дали нямаше някакъв начин с помощта на козметиката да го направи да изглежда по-тънък? Ако Ширин беше тук, щеше да я попита. Но пък ако беше тук, сигурно нямаше да отиде у Азър. Не трябва да си сама в новогодишната нощ, така каза той. Надяваше се да не я е поканил от съжаление.

Големият въпрос беше какво да облече. Не че нямаше избор. Направи безброй комбинации и ги изпробва. Черната дънкова пола с широката блуза, блузата с дънки, дънките със зеленото сако... Не искаше да прилича на студентка, или още по-лошо – на момиче, което не иска да прилича на студентка. Накрая, сред камарата от дрехи на леглото, се спря на кадифена пола и небесносин пуловер, който беше толкова мек, че изглеждаше като кашмирен. Сложи си тъмносин гердан с мъниста от синьо око.

Беше предупредена да не носи нищо, но тя знаеше от майка си, че никога не се ходи на гости с празни ръце. Купи осем тарталети от кулинарния магазин на"Литъл Кларендън Стрийт", което беше грешка, тъй като струваха повече от цяла торта.

Застана на автобусната спирка. Автобусът пристигна след по-малко от пет минути. Тя стоеше там и гледаше как вратите се отвориха и затвориха. Видя как тръгва без нея, а тя се върна, за да смени дрехите си. Облече дълга черна рокля и обу ботуши. С тях изглеждаше по-добре.

Къщата на Азър беше на "Удсток Роуд" в Годстоу, на двайсетина минути път с автобус. През пролетта селцето тънеше в тучна английска зеленина и гледаше отвъд "Порт Медоу", към острите, замечтани кули на Оксфорд. Когато слезе от автобуса, отново започна да вали сняг, косата и палтото ѝ се покриха с големи пухкави снежинки. Пери не се изненада, че наоколо нямаше други къщи. Почти беше сигурна, че Азър е прикрит мизантроп.

Къщата беше внушителна и с двойна фасада, а възрастта ѝ, също като възрастта на собственика – трудна за определяне. Имаше вид на дом с минало и с много потайни истории. Вървеше внимателно по извитата пътека под голите дъбове. Вятърът я пронизваше. Тя трепереше от студ и от нерви. Обърна се към спирката. Как щеше да се прибере? У Азър сигурно имаше гости с коли и може би някой щеше да я закара до Оксфорд. Колко типично за нея – да се тревожи за края на вечерта още преди да е започнала.

От прозорците на първия етаж струеше топла и златиста като мед светлина. Стиснала тарталетите до гърдите си, Пери се заслуша във веселата глъчка, отекващия смях и долитащата музика. Нито тя, нито приятелите ѝ слушаха такава музика. Както в светлината, така и в музиката имаше нещо приканващо и същевременно заплашително.

Пери пристъпи към прага и в този миг чу съскане като свистене на далечна кола. На улицата нямаше нито кола, нито мотор, камо ли велосипед в това време. Една друга част от мозъка ѝ, по-бавна и по-разумна, я предупреди, че шумът идва много по-отблизо. Огледа се наоколо. Взря се в мрака и се загледа във високия жив плет. Замръзна на място и сърцето ѝ затуптя уплашено. Нищо не помръдваше. Не духаше вятър. И въпреки това беше сигурна, че нещо или някой я наблюдава.

– Кой е там? – инстинктивно извика тя.

От тъмния плет изникна силует.

Пери направи крачка напред.

– Трой, ти ли си?

Момчето се показа. Бледо и смутено.

– Боже мой, изкара ми ума! Следиш ли ме?

– Ти пък! Не следя теб – Трой кимна към къщата. – Наблюдавам дявола. А ти какво правиш тук?

Пери не отговори на въпроса.

– Защо следиш професора?

– Нали ти казах, че го съдя. Трябват ми доказателства.

Той е обсебен от Азър, помисли си Пери. Странно, сред толкова много мании, омразата и обичта бяха като два съседни цвята в палитрата на художник.

От къщата долетя смях. Момчето се втурна зад плета.

– Не казвай, че си ме видяла!

Пери се ядоса.

– Нямаш право да го следиш. Ще вляза и ще изляза след десет минути. Ако си още тук, ще кажа на Азър. И ако той не извика полиция, ще я извикам аз!

– Спокойно, спокойно! – вдигна ръце Трой. – Не стреляй!

Тя тръгна към входната врата, на която имаше витраж с кехлибарени, маслиненозелени и тъмночервени шарки. В средата беше изрисуван същият кръг, който беше видяла в кабинета на Азър и в стаята на Ширин. Развълнувана, Пери натисна звънеца и се разнесе подобен на птича песен звук. Но не песен на сладкопойно канарче или славей, а по-скоро крясък на папагал, който се присмива на госта на вратата. Глъчката в дома секна за миг и отново се надигна. Зад витража се появи сянка и се чуха стъпки. Може би трябваше да подсили гланца на устните си, но вече беше късно.

На прага застана висока, стройна и красива блондинка. Тя огледа Пери от главата до петите и на устата ѝ се появи усмивка, която можеше да мине за дружелюбна, стига да не излъчваше надменност. Жената съзнаваше, че е секси. Тъмносинята рокля без презрамки прилепваше и очертаваше тялото ѝ с форма на пясъчен часовник. Тя със сигурност не беше професор, помисли си Пери. Добре че не дойде с небесносиния пуловер. Не искаше да има нищо общо с тази жена. Дори и синия нюанс в облеклото.

Азър беше казал, че Спиноза е семейството му, но това не означаваше, че няма приятелка или съпруга. Той нямаше халка, но не всички мъже носеха венчални пръстени. Защо не ѝ беше идвало наум, че Азър си има някого? На неговите години всички си имаха по някого.

– Здравей, хубаво младо момиче – каза жената и грабна кутията с тарталети. – Ти си сигурно туркинчето.

Чуха се забързани стъпки и Азър се появи зад блондинката. Държеше неотворена бутилка вино, насочена към тях като корабно оръдие. Със сиво поло, цвят металик, и кашмирено сако в бордо, той ѝ заприлича на френския интелектуалец Дуй Алтюсер, преди да удуши жена си.

– Пери, ти дойде! – извика той, челото му блестеше на светлината. – Не стой на студа! Влизай, влизай!

Тя го – ги – последва в гостната. На стените в коридора висяха снимки в рамки на хора от цял свят и я гледаха вглъбено и високомерно, сякаш знаеха неща, които тя тепърва щеше да открива.

– Прекрасни снимки. Кой ги е правил? – попита Пери.

– Aз – отвърна Азър с намигване.

– Наистина ли? Сигурно сте пътували много.

– Не толкова много, но съм бил в Турция.

– В Истанбул?

Той поклати глава. Не в Истанбул, където всички ходели или искали да отидат някой ден. Азър беше посетил планината Немрут с гигантските статуи на древни божества, византийския манастир на стръмните скали в Сумела и връх Арарат, където е Ноевият ковчег. Пери преглътна, тъй като не беше ходила на тези места и се притесняваше, че професорът ще я разпитва за тях.

Две от стените във всекидневната бяха покрити с книги до тавана. Елегантните гости държаха чаши с шампанско или вино и разговаряха оживено.

Азър се обърна към един млад мъж и каза:

– Дарен, запознай се с Пери. Тя е сред най-добрите ми студенти.

Дарен се приближи и професорът изчезна. Момчето учеше втора година физика и беше много любезно. Учтиво ѝ предложи чаша шампанско и ѝ направи комплимент за "екзотичния" акцент – не че Пери беше допринесла, с каквото и да е за него. Попита я за семейството ѝ, но повече говореше за себе си, и то с такава бързина, сякаш се надпреварваше с времето. Дарен беше умен, амбициозен и копнееше за внимание. Искаше да я разсмее, като разказваше виц след виц. Вероятно беше чел, че жените харесват мъже с чувство за хумор. След всеки анекдот завърташе очи – може би, за да ѝ покаже, че не го смята за особено смешен. Симпатичен младеж каза си тя. От онези, които обичат и уважават приятелките си, а не се състезават с тях.

Но Пери беше сигурна, че между тях няма да има нищо повече от преходна искра. Макар да беше мил, приятен и на нейните години, Дарен не я привличаше. Тя копнееше тайно за професора, който беше възрастен, непознат, недостъпен и най-вече неподходящ за нея. Винаги се беше чудила защо не се вълнува и не изпитва интерес към щастието, към тази магия, превърнала се в сюжет на толкова много книги и обсъждана на семинари и в телевизионни предавания. Не искаше да е нещастна. Разбира се, че не. Просто не ѝ беше хрумвало да преследва щастието като висша цел в живота. Но как иначе би си позволила да търси като с факла мъж като Азър?

Пое си дъх. Усети как я обзема омайваща като силен парфюм и неизпитвана досега смелост. Дали заобикалящите го забелязваха? Зад учтивите думи и изкуствените усмивки на светското общуване имаше граница, която разделяше отговорните хора от неудачниците, търсещи конфликти, и авантюристите, търсещи приключения. Бариера, незабележима като въздишка, която пазеше скромните турски девойки от беди и грехове. Какво ли щеше да стане, ако се приближи до граничната линия, толкова близо, че да усети края на твърдата земя под краката си и началото на пропастта отвъд, да се отпусне и полети леко надолу?

Тя не беше нито смела, нито ексцентрична, но в младите ѝ гърди незабелязано се беше появило зрънцето на неортодоксалността, което само чакаше да подаде глава. Винаги възпитаната, уравновесена и внимателна Наспери Налбантоглу копнееше да престъпи границата и да сгреши.

– Всички на вечеря! – обяви Азър с подканваща усмивка и размаха огромната вилица за сервиране, сякаш беше копие, предназначено за някой нищо неподозиращ гост.

Нощта

Оксфорд, 2001 – 2002 г.

Гостите се отправиха към голямата, дълга маса, която приличаше на декор от средновековна пиеса. Пери си представи, че е заобиколена от рицари и лордове, а пред тях са наредени печени на шиш меса, пълнени пауни и лъскави желета. Само че масата на Азър беше с обикновени чинии и прибори, а не със сребърни подноси и златни бокали.

Камината беше с плочки майолика от двете страни на огнището, а над нея висеше черно-бяла снимка в рамка. Танцуващите пламъци привлякоха Пери и тя се приближи до лумналия огън. Изображенията на плочките бяха предимно на мъже. Имаше пророци, пратеници, светци. Някои бяха с имената си: цар Соломон, св. Франциск, Авраам, Буда, св. Тереза, Рамананда... Едни носеха вода, други пишеха на пергамент, говореха на последователите си или вървяха сами сред пустинен пейзаж. Беше ѝ странно да ги гледа наредени един до друг, сякаш бяха отишли на банкет. По-естествено би било, ако светите изображения не бяха наредени едно до друго. Тя потърси Пророка Мохамед и го видя – възседнал кон и поел към рая с воал на лицето и пламъци около главата. Така беше представян в старите персийски и турски миниатюри. Дева Мария беше изобразена с малкия Христос – бледа като сняг и съпроводена от крилати ангели. Мойсей пък сочеше с прът в земята, който беше наполовина змия.

Какво ли беше накарало Азър да нареди тези плочки около камината? Ако не бяха там за красота, дали отразяваха вярата му? И каква беше тя? Беше прочела няколко негови книги, но той си оставаше загадка. Пери не можеше да отговори на тези въпроси и затова се загледа в старата снимка на къщата над камината.

На нея се виждаха многогодишният дъб, който забеляза на слизане от автобуса, виещата се към входа пътека, буйна градина с цветя и над всичко – плътни, надвиснали бели облаци, докосващи покрива. Къщата изглеждаше различна и по-малка. Може би са я достроявали. Пролетният пейзаж показваше природата в най-прекрасния ѝ вид, но на Пери ѝ напомняше за изгубената Аркадия, за време на безвъзвратно отишли си безгрижие и радост.

С чаши в ръка, гостите стояха около масата и чакаха да бъдат настанени.

– Къде да седнем, Азър?

– Очаквате да е обозначил местата? В тази къща сядаме там, където ни хареса – обади се един доста пълен мъж Той беше професор във факултета по теология и религия и стар приятел на Азър. За да подкрепи думите си, теологът дръпна един стол и седна на масата.

Гостите го последваха. Дарен се настани до Пери. Красивата блондинка седна срещу тях, до Азър.

Дебелият професор се облегна на стола, заслушан в тихата музика. След малко вдигна чаша и каза:

– Вдигам наздравица за щедрия ни гост! Благодарим му, че в тази ледена нощ събра всички изгубени и самотни оксфордски души!

Азър се усмихна над железния светилник, чиито три свещи хвърляха гонещи се и пълзящи по стените сенки.

Пери оглеждаше гостите – смесена компания от преподаватели и студенти от всякакви дисциплини. Първото ѝ впечатление, когато влезе, беше, че колкото и различни да бяха, имаха една безспорна обща черта: интелигентността. За да са в компанията на Азър, те несъмнено надвишаваха средното ниво и по ум, и по чувствителност. Каква самонадеяност от нейна страна. Всъщност общото помежду им, преди Азър да се намеси и да ги събере като разпръснати черупки на далечен бряг, беше, че всеки от тях, по една или друга причина, е щял да празнува Нова година сам.

– Има и друга причина за наздравица към домакина – обади се друг възрастен професор. – Благодарим му за избора на музика – Бах. Ако слушаме Бах по десет минути на ден, броят на вярващите ще се увеличи.

Азър поклати глава.

– Внимавай, Джон! Знаеш много добре, че Бах е минирано теологично поле. Може да те накара да вярваш, но ако го слушаш по-дълго, може и да те накара да зарежеш Бог.

Няколко гости се разсмяха.

– Моля, заповядайте! – подкани ги Азър и те веднага се заеха с вечерята.

В средата на масата имаше три големи чинии. Едната – със задушен зелен фасул, другата – с черен ориз, а на третата се мъдреше огромна златисто препечена пуйка. Имаше и кана с рубиненочервено вино. Нямаше сосове, нито пък подправки. Семпла до претенциозност вечеря. Пери се усмихна, тъй като се сети за майка си. Селма би умряла, ако гостите ѝ седнат на такава скромна маса. Според нея формулата на успешната вечеря беше следната: две специални ястия за всеки гост, осем за четирима и десет за петима. На тази маса седяха дванайсет гости, а ястията бяха три. Майка ѝ щеше да е ужасена.

Всички си сипаха от големите чинии, а Пери дори по няколко лъжици, защото не беше яла цял ден.

Безименната блондинка се наведе към Азър.

– Ти ли сготви всичко?

Пери наостри уши. Щом го питаше това, не можеше да му е съпруга.

– Да, мила моя, дано ти хареса. Bon appetit! – обърна се Азър към всички.

На танцуващите пламъчета на свещите очите му бяха горскозелени, краищата на миглите проблясваха, а устните, които Пери се осмеляваше да загледа за пръв път, бяха с яркия цвят на виното в чашата.

Азър наклони глава и погледна Пери леко учудено, с притворени клепачи. Тя се изчерви, защото осъзна, че се е взирала в него твърде дълго. Веднага се обърна към Дарен. Добре че седеше до нея.

За десерт имаше коледен пудинг със сливи. Азър го заля с бренди и го запали. Сините пламъци лумнаха, завъртяха се весело и угаснаха с последния дъх на краткия си праведен живот. Професорът наряза десерта с умели движения и заля големите парчета с яйчен крем. Гостите гледаха мълчаливо представлението, а след първата хапка заваляха комплименти за кулинарните умения на домакина.

– Трябва да напишеш готварска книга – предложи професорът по физика. – Толкова е вкусно! Как успя да измайсториш такъв вкусен пудинг?

– Човек се учи... – рече Азър.

Тези думи даваха някакъв отговор на въпроса, който си задаваше Пера. По всичко личеше, че не е женен. Надяваше се някой да спомене нещо за личния му живот, но разговорът се насочи към инвазията в Афганистан. Настроението на масата се промени, когато един от гостите изрази несъгласие с Тони Блеър и похвали недоволството на Лейбъристката партия в парламента. Тонът беше спокоен, което учудваше Пери. Политическите спорове в Турция, без значение дали бяха между нейните приятели, или приятелите на баща ѝ, се ръководеха от Омраза, Гняв и Примиренчество. Обсъждаше ли се сериозен проблем, вълнението растеше без шанс да стихне, и първото, което се потъпкваше, беше добрият тон. Докато на коледната маса тази вечер стилът беше по-важен от думите. Пери потъна в размисъл за културните разлики и изгуби нишката на разговора. По едно време усети, че всички я гледат и се зачуди защо.

– Тъкмо споменахме, че Турция е интересна страна – притече ѝ се на помощ старият професор.

Пери помнеше предупреждението на Ширин за думата "интересен" и веднага погледна Азър. Той я наблюдаваше над рамките на очилата и явно чакаше да чуе нейния отговор.

– Надявам се да е така – рече тя.

– Културата не е ли ... различна? – попита блондинката.

– Не знам какво имате предвид под различна – отвърна Пери и усети сблъсъка на чувства в гърдите си.

От една страна, беше склонна да критикува Турция, в която я дразнеха безброй неща, но от друга, искаше тези хора да харесат родината ѝ. Внезапно я обзе желание да брани и закриля. За пръв път в живота си се почувства като представителка на колективна общност.

– Не смяташ ли, че религията е пречка? – обади се професорът по физика. – Не се ли безпокоиш, че Турция може да заприлича на Иран?

– Има такава опасност. Но в Иран държат на паметта и традицията. Ние, турците, сме известни с амнезията си.

– Според теб кое е за предпочитане? – заинтересува се Дарен. – Да помниш или да забравиш?

– Със сигурност второто – без колебание отвърна Пери. – Миналото е бреме. Какъв е смисълът да помним, след като не можем да променим нищо?

– Само младите притежават лукса да забравят – обобщи старият професор.

Пери наведе глава. Тя не искаше да оставя впечатление на млада, а поне на умна и разумна. Изненада се, когато забеляза, че Азър кима одобрително.

– Ако трябва да избирам, аз също бих избрал забравата. Чакам алцхаймера с нетърпение.

– Скъпи, не говори така – сепна се красавицата и сложи ръка върху неговата.

Пери отклони погледа си. Тя не познаваше тези хора. Не знаеше нищичко за миналото и за живота им днес. Можеше да тълкува по усет, но не разбираше неизказаното, темите, които учтиво се избягваха.

Малко преди полунощ поднесоха чай и кафе. Пери отиде до тоалетната и докато миеше ръцете си, вдигна очи към огледалото – оттам я гледаше млада жена, която за пореден път не съумяваше да се държи уверено и непринудено. Винаги се укоряваше, че не знае как да се радва. Сигурно беше направила нещо лошо, за да умножава нежеланото си нещастие. Но може би хората, които не издържат теста за щастие, не са виновни за това. Тъгата не беше доказателство за леност или самосъжаление. Може би тези хора просто са се родили такива. Да се стараеш да бъдеш по-щастлив е толкова безсмислено, колкото и да се стараеш да станеш по-висок.

Докато се връщаше в хола, Пери се загледа в една от снимките в коридора.

Жената на снимката – с високи скули, раздалечени очи и дебели устни, беше гола, само с пурпурночервен шал, вързан около кръста. Косата ѝ беше прибрана в небрежен кок, а бледите ѝ рамене блестяха като украшения от полирана слонова кост. Гърдите ѝ бяха големи, заоблени и зърната им стърчаха сред тъмни кръгчета. Пъпът ѝ беше леко изпъкнал, а ръката ѝ придържаше шала така, сякаш всеки момент щеше да го дръпне, за да оголи бедрата. Усмивката на устните подсказваше, че ѝ е приятно да я снимат. И че познава фотографа.

Пери се олюля. Имаше чувството, че е навлязла в забранена зона. Не можеше да помръдне. Някъде далеч тиктакаше часовник. Обзе я онова познато старо предчувствие, с което така и не можеше да свикне. С тревога усети присъствието на бебето в мъглата, много, много близо. Същото кръгло лице, доверчивите очи, лилавото петно на бузата. Бебето искаше да ѝ каже нещо за жената на снимката. Тъга. Тъга. Тъга. Наоколо имаше толкова много тъга. Дълбока. И недокосната. Пери не можеше да предени дали се е натъкнала на нея тук, или я е донесла със себе си.

– Махай се! – прошепна ужасена тя. Не можеше да понася това бебе. Не сега! И не тук!

То се нацупи.

– Какво искаш, кажи! Не може да идваш в дома на...

– На кого говориш, Пери?

Тя се обърна. Азър стоеше зад гърба ѝ. В очите му проблясваха златисти искри.

– На себе си. И я гледах... – тя кимна към снимката.

С крайчеца на окото си забеляза, че бебето започна да чезне като кълбо пара, и си отдъхна.

– Жена ми – каза професорът.

– Жена ви?

– Умря преди четири години.

– О, съжалявам.

– Пак ли? – попита той, погледът му скочи от жената на снимката към жената пред него. – Наистина трябва да престанеш...

– Чертите ѝ са на момиче от Близкия изток – побърза да каже тя, за да отклони разговора от забележката му.

– Баща ѝ беше алжирец. От берберите, като св. Августин.

– Той бербер ли е бил? Но нали е бил християнин?

Професорът я загледа – колко млада беше тя...

– Историята няма граници – поясни той. – Берберите са били евреи, християни, дори езичници. И мюсюлмани. Миналото е изпъстрено със случки и събития, които днес ни се струват странни, но някога са били напълно нормални.

Думите му не бяха насочени към нея, но изведнъж отвориха вакуум, някакво неизследвано пространство в душата ѝ. Нейният опит показваше, че не само миналото, а и настоящето беше изпълнено със случки и събития, които противоречаха на разума.

– Бледа си – каза Азър.

В следващия миг последва голямото откровение. Докато стояха на няколко крачки от веселите и шумни гости, Пери разказа на професора за "сюрреалистичните преживявания", които имаше от дете и които не можеше да си обясни. Баща ѝ ги беше нарекъл "суеверие", а майка ѝ се страхуваше, че е "обсебена от джин". И тъй като се боеше, че ще остане неразбрана, тя не споделяше с никого за това.

Азър я слушаше с растящ интерес

– Не мога да коментирам сюрреалистичните ти преживявания, но мога да те посъветвам да не се страхуваш да бъдеш различна. Ти си едно наистина изключително момиче.

От хола долетяха викове.

– Сигурно е полунощ! – предположи професорът и прокара пръсти през косата си. – Ще продължим разговора друг път. Мини някой ден в кабинета ми.

Той я целуна по двете бузи и каза:

– Честита Нова година!

После се обърна и отиде да целува гостите.

– Честита Нова година, професоре – прошепна Пери зад гърба му и усети топлина да плъзва по кожата ѝ.

Мини някой ден в кабинета ми. Тя беше сигурна, че го е казал просто ей така. В крайна сметка семинарите бяха в кабинета. И все пак репликата не беше случайна... Обзе я неочаквано вълнение. Професорът ѝ каза, че е изключителна. Наистина изключителна. Никой не прозираше в душата ѝ така, както той. Накрая почти успя да се убеди, че Азър също има някакви чувства към нея.

След полунощ гостите започнаха да си тръгват. Пери се сети за Трой чак когато излезе навън. Погледна притеснено към високия плет. Нямаше никой.

Всички, освен Пери и Дарен бяха с коли. Красивата блондинка обяви, че е горда трезвеничка, и предложи да ги закара до града.

След новогодишната глъчка в колата беше странно тихо. По радио 4 на Би Би Си вървеше предаване за любовните писма на Гюстав Флобер. Сантименталните слова породиха у пътниците чувство за самота и ги изпълниха с романтични въжделения. Пери се запита дали хората в миналото са разбирали по-добре любовта. Облегна глава на заскрежения прозорец и се загледа в пътя, който ту потъваше в мрак, ту се появяваше пред фаровете на колата. Замисли се за професора и жената на снимката. Какъв ли е бил сексуалният им живот? Пред очите ѝ беше Азър – как се усмихваше доволно на гостите, когато си сипваха отново, как стискаше с две ръце чашата кафе и парата галеше лицето му, как държеше палтата на жените (включително и на нея)... Толкова беше различен от онзи Азър в университета, толкова благоразположен, нежен и учудващо деликатен.

Стигнаха Оксфорд. Пери и Дарен слязоха от колата. Въздухът хриптеше, макар вече да не беше прерязващо студен като по-рано вечерта. Не спряха да говорят по пътя към временното жилище на Пери. Целунаха се под улична лампа. После в мрака. Пери беше замаяна не толкова от виното, колкото от силните емоции в новогодишната нощ. Тя затвори очи, разчувствана повече от неговото, отколкото от своето вълнение.

– Може ли да се кача горе? – попита той.

Пери видя малкото момче, което някога е бил – хванато за ръката на майка си, докато пресичат, и голямото момче, което знаеше как да се отнася към жените. Ако кажеше "не", знаеше, че той няма да настоява. Щеше да си тръгне вероятно разочарован, но без да е груб. Ако случайно се видеха на другия ден, щяха да са любезни един с друг.

– Да – каза тя, без да се замисля над импулсивния си отговор.

Знаеше, че на сутринта ще се измъчва от терзания. Ще изпитва вина, че е спала с мъж, който почти не я интересува, вина, че е разочаровала баща си и че е допуснала най-големия страх на майка ѝ да се превърне в истина. Те никога нямаше да научат за това, но съвестта ѝ нямаше да е чиста, когато говорят по телефона следващия път, а вероятно и дълго време след това. Докато отвръщаше на милувките и целувките на Дарен, Пери мислеше за друг. Тя съзнаваше, че професорът е този, когото желае.

Казват, че онова, което правиш в първите часове на новата година, ще даде тон на живота ти през останалите дни. Дано не беше така. За Пери първи януари беше ден на смут и объркани мисли. Надяваше се 2002 година да не бъде годината на вината.

Лъжата

Оксфорд, 2002 г.

Преди края на ваканцията Пери реши да отиде в Лондон на гости на Ширин. На гарата беше пълно със студенти и семейства с малки деца. В нейното купе – по погрешка си беше купила билет първа класа – имаше трима елегантни мъже на средна възраст, които бяха като тризнаци, и една жена на неопределена възраст с идеално фризирана кестенява коса. Пътниците изгледаха Пери, сякаш искаха да ѝ кажат: "Вие май не сте за това купе". Тя намери мястото си, отвори "Пълен сборник на мистичните произведения на Майстер Екхарт" и потъна в него.

Беше взела и господодневника, където написа: "Екхарт казва, че очите, с които гледам на Бог, са и очите, с които Той ме гледа. Ако се отнасям строго с Него, Той ще бъде строг с мен. Ако Го гледам с любов, и Той ще ме гледа с любов. Моите и Неговите очи са Едно".

Влакът потегли. Пери четеше, несъзнателно заслушана в ритмичното потракване на колелата. По едно време донесоха закуски и напитки на пластмасови подноси. Момчето, което буташе количката, каза, че предлагат кроасан с шунка и кашкавал или бъркани яйца със свинска наденица

– Няма ли нещо друго? – попиша Пери.

– Вегетарианка ли сте?

– Не, но заради свинското...

Момчето беше с тънка брада, а тъмните му очи бяха хлътнали. На табелката с името пишеше Мохамед.

– Ще проверя дали има нещо друго – каза той и след минута се върна с пилешки сандвич.

Даде ѝ го с усмивка и чак след като тръгна с количката към следващото купе, тя се сети, че това вероятно е неговият сандвич. Може би обядът му. Непознатите хора с обща религия или от една и съща националност бяха свързани с невидими нишки на солидарност и срещнеха ли се, бяха готови да си помогнат. Духът на задружност се проявяваше и в най-малките неща – усмивка, кимване или сандвич. Само че Пери се чувстваше като самозванец. Момчето я беше помислило за добра мюсюлманка, но дали беше така...

Родена в мюсюлманско семейство, тя принадлежеше към тази религия, но молитвите, които знаеше наизуст, се брояха на пръстите на едната ѝ ръка. Не практикуваше религията, но и не се смяташе за "негодна мюсюлманка", за каквато се определяше Ширин. В думата "негоден" има нещо, което напомня за яйца с изтекъл срок или гранясало масло. Макар да не беше практикуваща мюсюлманка, взаимоотношенията ѝ с исляма не бяха с "изтекъл срок на годност". Пери продължаваше да е все така объркана. Ако изобщо можеше да се причисли към някого, то мястото ѝ беше сред лутащите се. А ако Мохамед го знаеше, дали щеше да си вземе сандвича?

Когато беше малка, на всеки Ейд ал-Адха ставаха разправии. Менсур беше против жертвоприношението на животни. Според него парите за заколеното агне можеха да се дадат на бедните. Хем животните живи, хем гладните сити, хем богатите доволни, че са помогнали.

Селма не беше съгласна. Имало причина Бог да иска да е така.

– Ако прочетеш Корана, ще разбереш – уверяваше го тя.

– Чел съм го. Е, тази част... Но в нея няма никакъв смисъл.

– Защо? – ядоса се жена му.

– В Корана Бог не нарежда на Авраам да пожертва сина си. Човекът не го е разбрал

– Човекът?!

– Чуй, жено! Авраам просто сънува! Ами ако не е разбрал правилно съня? Според мен милостивият Бог е видял погрешното му тълкуване и за да спаси сина му, е изпратил агнето!

Селма въздъхна.

– Ти си като едно голямо гневно дете. Слава на Бога, че вече отгледах децата си. Нямам търпение да отглеждам още едно!

Тя държеше да купи животното и спестяваше пари. Щеше да го охрани в градината, да го къноса и след като го заколеха, щеше да раздаде месото на седем съседи и на бедните.

На един такъв Курбан Байрам – Пери беше около тринайсетгодишна – същите тези съседи решиха да съберат пари и да купят бик. Очакваха да им изпратят величествено животно, внушаващо страх. Бикът се оказа наистина огромен, но неспокоен и почти обезумял от страх. Не приличаше нито на кротко агънце, нито на божествена жертва, а на голямо разочарование.

Настаниха го в гаража, където съвсем полудя. По цяла нощ се мъчеше да избяга и мучеше отчаяно от дъното на душата си. Може би предугаждаше какво го очаква. На третия ден го изведоха и той успя да се измъкне. Хукна, блъсна случаен минувач и го повали на земята. Човекът успя да се надигне и скрие зад боклукчийската кофа. Зяпачите му се присмяха, а един дори го потупа по рамото. Децата се втурнаха да видят за какво беше цялата тази олелия. Пери се покатери на оградата и видя изпадналия в ужас бик, който разгонваше тълпата с насочени рога.

За разлика от агнетата преди заколение, бикът не се даваше, а се противеше. Двайсетина мъже го гонеха и не можеха да го укротят. Той хукна към магистралата сред армията от метални зверове. Гоненето продължи три часа, докато не изстреляха в гърба му транквилант и животното се успокои, преди да го заколят. Някои изразиха предупреждение, че месото му не е халал, тъй като транквилантът го бил замаял. Но накрая никой не се интересуваше от мнението им.

– Варварство! – възмути се Менсур. – Ислямът учи да не нараняваме никого, включително животните. Нещастното животно умря в страх. Измъчваха го. Няма да хапна от това месо.

– Ами не хапвай – рече Селма – Може и аз да не хапна. Но и не казвай нищо лошо. Имай малко уважение, мъжо.

Пери очакваше скандал и се учуди, че поне този път двамата стигнаха до споразумение. Техният дял от месото беше раздаден на бедните.

На вечеря баща ѝ не спираше да си налива ракъ.

– Какъв ден само – въздъхна той и добави позавалено: – Да гониш хората, които гонят бик... Не съм се уморявал толкова от времето, когато двамата ни държахте будни по половин нощ.

Пери за малко не разля водата, която наливаше в чашата си.

– Кои двамата?

Менсур прокара ръка по челото си. Сякаш осъзнал, че е изрекъл нещо, което не биваше да споменава, той се замисли дали да продължи, и накрая каза:

– Сигурно си спомняш.

– Какво да си спомням?

– Ти имаше близнак. Момченце. Но то почина...

Нещо като че ли трепна в дълбините на паметта ѝ.

– Как така?

– О, пчеличке, не питай! Беше толкова отдавна – отвърна Менсур, но само след миг попита озадачено: – Ти наистина ли нищо не помниш?

– Не знам за какво говориш, баба.

– Колко странно... Мислех си, че може би си спомняш нещо...

Отне ѝ години да разбере какво е имал предвид баща ѝ.

Влакът спря на "Падингтън Стейшън". Ширин я чакаше до автоматите за билети, издокарана с дълго до глезените, сребристо кожено палто. В центъра на Лондон тя приличаше на странно, дошло от степите същество.

– Колко животни са убити за това палто? – попита Пери.

– Спокойно, не е истинско – рече Ширин и я целуна по двете бузи.

Пери я изгледа.

– Лъжеш ме, нали?

– Ох, за пръв път ме хващаш! Браво на теб, мишле! Най-сетне ти се отвориха очите.

Пери знаеше, че Ширин се шегува, и макар да се засмя, нещо я жегна, защото осъзна, че приятелката ѝ я е лъгала и преди, и то много повече от веднъж, но за какво и защо, още не знаеше.

Кючек

Оксфорд, 2002 г.

Пери отвори прозореца и вдиша студения въздух. Колкото и да ѝ се искаше да има повече пространство, беше доволна, че е отново в стаята си. Седна на леглото със сбити към брадичката крака и книга в ръка. Азър искаше да прочетат една статия за идеята на Кант за Бог. При второто четене философът ѝ се стори по-неясен. Вече се досещаше защо теолозите го обсъждат толкова много. Но пък Ницше и Дарвин, общоизвестните мислители от срещуположния лагер, също можеха да бъдат свързани с него. Според Пери Имануел Кант беше многолик като Истанбул. Азър неслучайно го харесваше толкова много. Той също беше многолик – нещо като разнородна сплав от много Азъри. Самоуверен участник в дебати, актьор, който обича и всекидневно жадува за внимание, страшилище на семинарите, безпощаден инквизитор в кабинета си, но и мил домакин... Кой знае колко още лица криеше. Пери се замисли за новогодишната вечеря и нощта след това. Дарен ѝ се обаждаше непрекъснато, но тя го избягваше въпреки оставените съобщения, от които личеше, че е обезпокоен и дори засегнат. Ако не се налагаше да ходи на лекции, на работа в книжарницата, да говори с Ширин, която току се появяваше на прага ѝ, Пери би се затворила в стаята си, за да се отдаде на размисъл.

Не спираше да мисли за Азър и това я измъчваше. Когато беше в кабинета му, тълкуваше всяка негова дума и жест. Често грешеше, защото не можеше да е безпристрастна. Като некромант, който съзира божествени знаци, тя търсеше скрити послания в най-обичайните жестове и реплики. Учеше повече от всякога и искаше да му направи впечатление като интелигентна и умна. Но лелеяната възможност така и не се появи – тя се сковаваше в негово присъствие и стомахът ѝ ставаше на топка. Понякога изпадаше в другата крайност – обземаше я отчаяние и смелост и започваше да дискутира, да възразява, оспорва и предизвиква, след което отново потъваше в мълчание.

Тя не разбираше защо ѝ се случи всичко това – не беше от момичетата, които имат слабост към по-възрастни мъже и които вероятно търсят липсващия в живота им баща. Не можеше да обясни нито на себе си, нито на когото и да е друг с какво я привлича Азър. Щеше да запази чувствата единствено за себе си и като господодневника и бебето в мъглата професорът щеше да остане една грижливо пазена тайна. Всяка вечер, преди да заспи, взимаше негова книга, слушаше сантиментална музика и прокарваше пръсти по името на корицата. През деня се навърташе около колежа му и надничаше зад ъгъла, за да го види, купуваше кафе в кафенето, където той се отбиваше, но щом го видеше, се скриваше в тоалетната. Докато вършеше всички тези нелепости, една част от нея я наблюдаваше с възмущение и укор, но и с надежда, че това е временна лудост, която скоро ще приключи.

Чете, чете и тъй като не хареса дори собственото си мнение за Кант, обу маратонките и излезе да потича. Въпреки студа около нея витаеше обещание за радост като кристалчета роса. Липсата на шум, която я озадачаваше след пристигането ѝ от Истанбул, вече не я изненадваше.

На ъгъла на "Лонгуол Стрийт" видя телефонна будка. Сметна двата часа разлика и прецени, че по това време баща ѝ или пие сам, или с приятели у дома. Обади се и Менсур вдигна телефона.

– Ало?

– Баба? Удобно ли е да говорим?

– Пери, мила моя! Какво значи "удобно ли е"? Може винаги да се обаждаш. Ще ми се да звъниш по-често.

Дъхът ѝ секна, защото долови нежността в гласа му.

– Как си, добре ли си? – попита баща ѝ.

– Да. Мама как е?

– В стаята си е. Да я извикам ли?

– Не. Ще ѝ звънна друг път. Толкова ми липсваш – добави мило тя.

– О, пчеличке, ще ме накараш да се разплача.

– Чувствам се ужасно, че не можах да си дойда за Нова година.

– Нищо не си изпуснала! Майка ти препече пуйката и изгори пилафа. Ядохме сухо месо с изпепелен ориз. Играхме на лото. Майка ти спечели. Уж не лъжела, ама не ѝ вярвам. Гледахме и кючека по телевизията – по-точно аз гледах. И това беше всичко.

Но Пери знаеше и онова, което баща ѝ премълча. Селма се беше ядосала на пиенето му и че гледа полуголата кълчеща се танцьорка. И както винаги, се бяха скарали.

Сякаш прочел мислите ѝ, Менсур добави:

– Е, пийнах няколко чашки – на празник като на празник. Нали знаеш, че онова, което правиш в първите часове на новата година, ще даде тон на живота ти през останалите дни.

Сърцето ѝ се сви.

– Добре че не си дойде, Пери. Има време за празнуване. Училището е най-важното за теб сега.

Училището... Не университетът, не колежът, а училището – толкова важна дума с почти свято значение за безброй родители, които, макар и недоучени, вярваха в образованието и даваха мило и драго за бъдещето на децата си.

– Как е брат ми? – не се налагаше да уточнява за кого от двамата питаше, тъй като почти никога не говореха за Умут, а когато го споменаваха, тонът беше друг.

– Добре е. Ще имат бебе.

– Наистина ли?

– Да. Момче – гордо заяви баща ѝ.

От ужасната нощ в болницата беше изминала година, но Пери помнеше всичко. Мирисът на дезинфектанти, зелената като мъх боя, червените белези по дланите на булката. Но ето че Фериде беше бременна от него. Спомни си и думите на майка си: "Много бракове са минавали през далеч по-лоши неща".

– Aз не бих могла да го направя.

– Кое?

– Не бих се омъжила за човек, който се отнася зле с мен.

Менсур въздъхна през смях.

– Майка ти и аз те обичаме – подхвана той и замълча за миг, тъй като рядко говореше за двамата едновременно. – И винаги ще бъдем до теб. Важното е ти да си щастлива.

Очите ѝ се насълзиха. Беше по-уязвима, когато се отнасяха към нея със съчувствие, отколкото с враждебност.

– Какво има, душичката ми? Да не плачеш?

– Баба... ами ако ви посрамя... ще се отречете ли от мен?

– Никога няма да се отрека от моята дъщеря, каквото и да се случи. Стига да не ми доведеш някой брадат имам. Това ще ме убие! Надявам се и да не се залюбиш с някой музикант с татуировки на бицепсите. Как им казваха? Металхедс? Aз ще го преживея, но майка ти ще полудее. Има и много други, не само имами и металхедс, нали?

Пери се засмя. Спомни си как двамата седяха пред телевизора, как я учеше да свири с уста, да прави балон от дъвка и да хруска солените слънчогледови семки между зъбите.

– Е, кое е щастливото момче? – неочаквано попита Менсур.

Думата "момче" я порази. Баща ѝ не би допуснал, че обича някой, който не е на нейните години.

– Студент е. Нищо сериозно. Още съм млада...

– Да, Периджим – с облекчение каза той. – Ще мине и ще замине. Ти си гледай ученето.

– Добре, баба.

– Да не вземеш да кажеш на майка си! Няма защо да я безпокоиш.

– Разбира се, че няма да ѝ кажа.

След като затвори телефона, Пери тича цял час. Подхлъзваше се на заледения калдъръм, но не спираше. Когато се върна, краката ѝ пулсираха и гърлото я болеше при всяко преглъщане – първите симптоми на грип. Заспа моментално и сънува, че продължава да тича. Сънуваше и стискаше в ръка бележката, която Ширин беше оставила на леглото ѝ: "Пери, намерих идеалната къща за нас! Приготвяй се, ще се местим!"

Поврат във вечерта

Истанбул, 2016 г.

Чухте ли какво е станало? Какъв ужас! – ахкаше пиарката, която беше отишла до тоалетната, но се върна много бързо с пламнало лице.

– Какво е станало тoзu път! – заинтересува се един от гостите.

В света има два вида градове. Едните уверяват жителите си, че днес, утре, вдругиден и дните след това ще бъдат горе-долу едни и същи. Другите не спират да напомнят на гражданите си за преходността на живота. Истанбул е от втория вид. Нямаше място за самоанализа, събитията изпреварваха времето. Гражданите му се втурваха от една към друга гореща новина, препускаха, осмисляха набързо станалото и в следващия миг нещо друго поглъщаше вниманието им.

– Видях го в Туитър. Избухнала е бомба! – каза пиарката.

– В Истанбул? Кога? – попита домакинът.

Трите основни въпроса, винаги в един и същ ред: какво, къде, кога Какво: ужасна експлозия. Къде: в един от най-населените квартали в историческата част на града. Кога: преди около четири минути. Бомбата беше разрушила фасадата на сградата, в която е била взривена, изпочупила прозорците на къщите по цялата улица, ранила минувач, задействала алармите на колите и променила за кратко време цвета на нощното небе в ръждивокафяв.

Повечето гости начело с домакинята се втурнаха на горния етаж за да гледат телевизия. Пери бавно ги последва. Развълнуваната млада репортерка с дълга като пелерина коса говореше бързо и държеше микрофона с две ръце.

– Не знаем колко са убитите и ранените, но положението е сериозно. Много сериозно. Знаем само, че бомбата е била доста мощна.

Бомба. Думата лумна като отровен пушек насред стаята. Гостите сякаш се бяха надявали причината за експлозията да е била изтичане на газ или повреден генератор. Не че това би намалило щетите. Но бомба беше съвсем друго нещо. Тя означаваше не само трагичен случай, а и намерение за убийство. Нещастието плашеше. А нещастието в комбинация с преднамерено зло беше ужасяващо.

Въпреки това бяха свикнали да живеят с бомбите – или възможността за тях. Колкото и хаотични да бяха, терористите действаха по общи схеми. Не удряха нощем. Почти винаги избираха да е през деня, когато можеха да наранят възможно най-много хора за възможно най-кратко време, и бяха в заглавията на вестниците още на другия ден. Нощта, макар и тъмна и опасна, беше защитена от подобно насилие. Или така си мислеха.

– Как така бомба? Посред нощ? – чудеше се домакинята.

– Сигурно и терористите са попаднали в задръстване – пошегува се мъжът ѝ. – В Истанбул никой не идва навреме, дори Азраел. Последва кратък тъжен смях. Шегите по време на бедствия караха човек да се чувства омърсен и гузен, но разсейваха страха и намаляваха тежкото бреме на несигурността.

Зад репортерката се събра тълпа от мъже и деца, които се надяваха да бъдат интервюирани. Дванайсетинагодишно момче махаше на камерата.

Последва гледка от хеликоптер, който кръжеше над пострадалия квартал. Къщите бяха построени плътно една до друга и наподобяваха монолитен циментов блок. При вглеждане се забелязваше, че една от сградите прилича на жертва на гражданска война – избити прозорци, изгорени стени, счупени стъкла.

– Бяхме вкъщи и гледахме телевизия, когато чухме взрива. Земята се разтресе. Помислих, че е земетресение – говореше нисък, набит мъж по пижама. Човекът не можеше да прикрие вълнението и изумлението си, че преди минути беше гледал новините на същия телевизионен канал, по който в момента показваха него. Репортерката го попита как се е почувствал. В този миг на червена лента изписаха броя на жертвите и пострадалите.

Гостите се върнаха в хола с вестта за петима убити и петнайсет ранени.

– Броят може да нарасне. Някои от пострадалите са в критично състояние – съобщи журналистът, който се беше свързал с редакцията.

Така както си бяха подавали блюдата с мезета, така разменяха и страховитите подробности за кръвопролитието. На никого не правеше впечатление, че казват едно и също с различни думи или се повтарят. Колкото повече говореха, толкова по-поносимо изглеждаше всичко. Трагедията беше стока като всички други и също така предназначена за индивидуална и колективна консумация.

Приятелката на журналиста пое дълбоко въздух и каза:

– Значи са направили бомбата в апартамента си! Представяте ли си?! Подреждали са частите като някакво демонично "Него". Добрата новина е, че терористите са умрели на място. Лошата е, че и съседът на горния етаж е загинал. Пенсиониран учител.

– Горкият, сигурно е преподавал география – леко завалено рече домакинът. – Съвестен гражданин с износени костюми, цял живот поправял контролни и след години тежък труд най-сетне се пенсионирал и се отървал от малките келешчета. Да, ама идиотските терористи се нанасят на долния етаж, започват да майсторят бомба и – бум! Край на даскала. Вместо да преподава за долините и планините, да беше говорил на учениците си за гадориите на заобикалящата ги география.

Настъпи кратко мълчание.

– Знае ли се кои са терористите? – попита пиарката. – Марксисти? Кюрдски сепаратисти? Ислямисти?

– Богато меню! – засмя се архитектът.

Аднан се покашля и каза:

– Тероризмът е ужасен, няма спор, но защо свикваме толкова бързо с лошите вести... Малцина ще говорят утре за учителя. А след седмица никой няма да го помни.

Пери сведе поглед, тъгата в думите му стигна до сърцето ѝ и остана там като тлеещи въгленчета на догарящ дънер.

Лицето на другия

Оксфорд, 2002 г.

Навън ги чакаше такси. Мълчанието в колата беше нарушено от Пери, която кихна.

– Наздраве, мишле!

– Благодаря. Още не мога да повярвам, че ще живеем в една къща – въздъхна Пери и се загледа през прозореца.

Ширин не обърна внимание на нежеланието ѝ да се мести и продължи да търси място. Успя да получи съгласието на университетската администрация да се изнесат по средата на годината. Каквато беше енергична не ѝ отне дълго да намери подходяща къща. Неуморната пчеличка Ширин непрекъснато сновеше напред-назад. Плати наема, депозита и уреди колата, с която да пренесат скромния си багаж Организира всичко толкова бързо и перфектно, че Пери само взе палтото си и се качи в таксито.

– Отпусни се, славно ще си живеем тричките! – заяви Ширин.

Пери се сепна

– Кои три?

Ширин извади пудриерата си и се огледа, сякаш трябваше да провери как изглежда, преди да отговори.

– Ние двете и Мона.

– Какво? Защо ми го казваш чак сега?

– При съжителство трима е по-добре от двама – усмихна се Ширин, макар че не си вярваше особено.

– Трябваше да ме попиташ.

– Извинявай, забравих. Налагаше се да мисля за хиляда неща. Какво толкова? – смекчи тон тя. – Нали харесваш Мона?

– Харесвам я, но вие двете не се разбирате.

– Именно затова я поканих. Трябва ми предизвикателство.

– Какво означава това?

Може би Ширин имаше някакво обяснение, но не отговори. Пристигнаха на адреса в квартал "Йерихон". Къщата беше във викториански стил, с еркерни прозорци на приземния етаж с високи тавани и малко задно дворче.

Мона ги чакаше на стълбите, сред кашони и чанти. Махна им и се приближи. Изглеждаше притеснена. Тя също беше излъгана.

– Здрасти, Мона – каза Ширин, плати на шофьора и слезе.

Трите стояха смутено на тротоара. Видът им контрастираше с хармонията на къщите: Мона – с дълго тъмнокафяво палто и бежов хиджаб, Ширин – с всичкия възможен грим на лицето си, къса черна рокля и ботуши на висок ток, а Пери – с джинси и син шлифер.

– Ще си направим ключове – каза Ширин и разлюля връзката в ръка. – Екстра ще си живеем.

После отключи и се втурна в къщата, следвана от Мона, която влезе с десния крак и с молитва на уста: "Бисмилляхи Рахмани Рахим".

Пери кихаше, кашляше и вървеше след тях. Според обявата къщата беше обзаведена, но сега ѝ се видя полупразна. Съжителството я притесняваше. Щеше да бъде под един покрив с други хора и да общува с тях по всяко време на денонощието – без да са любовници, близостта им щеше да бъде интимна.

Опита да не се тревожи. Но не успя. Съдбата беше комарджия и залогът непрекъснато се вдигаше. Кой знае как щеше да приключи всичко – или щяха да останат най-добри приятелки, почти сестри, или да се разделят със скандали и сълзи.

Ако можеше да сравнява къщите с хора, тяхната ѝ приличаше на намусен тийнейджър, който не спира да се оплаква – стълбището скърцаше, дъските пукаха, пантите писукаха, кухненските шкафове грачеха, хладилникът стържеше, а кафе машината стенеше и неохотно пускаше капка по капка. И все пак къщата беше тяхна, докато плащаха наема. Само да се стоплеше, и можеха да канят гости на барбекю в дворчето.

Двете спални към улицата бяха еднакво големи, а задната беше по-малка и по-тъмна. Пери настоя да се настани в нея, тъй като финансовият ѝ принос беше много по-малък от този на другите момичета. Те не ѝ бяха казали, но сигурно се бяха споразумели да си разделят разноските. Ширин държеше на думата си и поемаше по-голямата част от сметките, за които щеше да помага и Мона, като нейният дял едва ли щеше да надвишава наема за стаята ѝ в колежа. Пери трябваше да се включва само в сметките за храна. Ето защо в никакъв случай нямаше да се съгласи да се настани в едната от големите стаи.

– Що за глупости! – възрази Мона. – Ще теглим чоп. Най-малката клечка е за най-малката стая!

Ширин поклати учудено глава.

– Гледай ти, оставяш се на съдбата!

– А ти какво предлагаш?

– Предлагам да се сменяме. Всеки месец в друга стая. Като номади. Като кротки хуни. Така ще бъде справедливо!

– Благодаря и на двете, но не съм съгласна. Или взимам малката стая, или си тръгвам.

Ширин и Мона се спогледаха. За пръв път я чуваха да говори така.

– Добре – склони Ширин. – Но да не говорим повече за пари. Животът е кратък. Един ден може да се окаже, че съм ти много задължена, защото си ми дала безценен урок!

Няколко часа разопаковаха багажите. Въпреки размерите и малкото мебели, Пери беше очарована от стаичката си. Най-голямата изненада беше старинното дървено легло с четири колони и със завеси. Лягаш, дърпаш ги и все едно си в карета. До прозореца имаше уютна ниша, в която сложи стол, и я нарече "Кът за четене".

По-късно Пери почука на вратата на Мона. Слязоха в кухнята, за да приготвят първата си обща вечеря. Ширин ги чакаше. На масата имаше бутилка вино, кутия с ябълков сок, чиния с маслини и три чаши.

– Трябва да го отпразнуваме – заяви Ширин. – Три млади мюсюлманки в Оксфорд! Грешната, Набожната и Раздвоената.

Настъпи кратко мълчание, в което Мона и Пери уточняваха кой епитет на коя отговаря. Накрая Пери вдигна чаша.

– За нашето приятелство!

– За общата ни екзистенциална криза! – каза Ширин.

– Говори за себе си – обади се Мона и отпи от сока.

– Отказваш да признаеш, но ние, мюсюлманите, преживяваме криза на личността. Особено жените. А най-вече жените като нас!

– По-точно?

– По-точно онези, които живеят сред повече от една култура! Ние задаваме важни въпроси. Можеш да ни завиждаш, Жан Пол Сартр! И то много! Попаднали сме в екзистенциална криза, за каквато не си чувал!

– Тези приказки не ми харесваш – рече Мона и седна на масата. – Защо мислиш, че сме по-различни от другите? Сякаш сме от друга планета.

– Сестро, стегни се, моля те! – възнегодува Ширин и бързо надигна чашата с вино. – Пълно е с луди, които вършат чудовищни неща в името на религията. На нашата религия! Може би не моята, но несъмнено твоята. Това не те ли тревожи?

– Какво общо имам аз? – вирна брадичка Мона. – Да не би да караш християните, които срещаш, да се извиняват за ужасите на Инквизицията?

– Щях да ги карам, ако живеехме през Средновековието.

– О, значи днешните християни и евреи са безкрили ангелчета? Минавала ли си през граничен пункт в Газа? Не си! Ами геноцидът в Руанда? Сребреница? Не бива да държиш отговорни всички християни за жестоките убийства и да обвиняваш всички мюсюлмани за сметка на шепа маниаци!

– Може ли да спрете? – успя да каже Пери и се закашля.

Имаше температура и гореше.

Ширин не се предаваше:

– Съгласна съм, че сред християните и евреите има всякакви луди и трябва да осъждаме фанатизма и на едните, и на другите. Но не можеш да отречеш, че в наши дни фанатизмът в Близкия изток е много по-разпространен, отколкото навсякъде другаде по света. Възможно ли е да се разхождаш сама в Египет, без да се страхуваш от сексуален тормоз? Изключено е да си на улицата по тъмно! Познавам жени, на които са посягали, докато са отивали на поклонение. На светите места! Посред бял ден! Пред очите на саудитската полиция! Жените си мълчат за тези неща, защото ги е срам. Защо мръсниците не ги е срам, а нас ни е срам? Хиляди въпроси, които се нуждаят от отговор!

– Aз непрекъснато си задавам въпроси – рече Мона. – Но те са свързани с историята. Политиката. Глобалната мизерия. Капитализма. Разликата в доходите. Изтичането на мозъци. Военната индустрия. Да не забравяме отвратителните последствия от колониализма. Векове наред ограбване и експлоатация. Ето защо западните страни са толкова богати! Нека оставим исляма на мира и да обсъждаме сериозните проблеми!

– Колко типично! – вдигна ръце Ширин. – Обвиняваме другите за нашите проблеми.

– Дали да не вечеряме? – обади се Пери, макар че не очакваше отговор.

Все едно беше с родителите си и с неспирните им недоразумения и гневни обвинения. Поне напрежението не беше толкова осезателно – Ширин и Мона не бяха Селма и Менсур, хванали се за гушите, и не се налагаше да играе ролята на посредник. Не се натоварваше емоционално и можеше да анализира разговора. Слушаше и тайно завиждаше на приятелките си. Въпреки огромните си различия двете спореха еднакво разпалено: Мона – благодарение на религията, а Ширин – на гнева си. Пери беше някъде по средата.

– Само казвам, че проблемите на мюсюлманите в наши дни са много по-големи, отколкото тези на будистките монаси или на мормонските проповедници – заяви Ширин. – Признай го!

– Нищо не признавам – не се предаваше Мона. – Ти си предубедена към собствената си религия и не мога да водя сериозен разговор с теб!

– Хайде пак! – повиши тон Ширин. – Кажа ли каквото мисля, и веднага се обиждаш защо младите мюсюлмани се засягат толкова лесно?

– Може би защото непрекъснато ни атакуват. Не съм направила нищо лошо, а все се оправдавам. Сякаш трябва да докажа, че не съм потенциален терорист самоубиец. Имам чувството, че съм сам-сама, под постоянно наблюдение.

Надвисналите от сутринта облаци я чуха и над града заваля пороен дъжд. Пери слушаше дъждовните капки, които удряха по прозорците, и мислеше за Темза. Реката беше наблизо, преливаше и искаше да избяга от коритото си.

– Ти сама? Моля ти се! – ахна Ширин. – До теб има милиони! Правителства. Официална религия. Средства за масова информация. Поп култура. Освен това вярваш, че Бог е на твоя страна – това не е никак малко. Още компания ли ти трябва? Знаеш ли кои са истинските самотници в нашия общ регион? Атеистите. Язидите. Гейовете. Драгкралиците. Природозащитниците. Целеустремените протестиращи. Те са низвергнатите! Ако не спадаш към техните категории, няма защо да се оплакваш, че си самотна.

– Какво знаеш ти! Тормозили са ме, наричали са ме с какви ли не имена, сваляли са ме от автобус и са се отнасяли към мен като към малоумна – само защото съм с покрита глава. Нямаш представа какво съм изтърпявала! Та това е просто парче плат!

– Тогава защо го носиш?

– По лични причини и избор! Твоят външен вид не ме дразни, ти защо се дразниш от моя? Коя от нас двете е с либерално мислене, а?

– Това е пълно невежество! Една се забражда, после десет, след това милиони. Преди да се огледаш, се озоваваш в република от хиджаби. Ето затова родителите ми напуснаха Иран, заради твоето парче плат сме изгнаници!

Пери се чувстваше все по-напрегната и не вдигаше очи от нащърбения ъгъл на дървената маса. От малка се вглеждаше в белезите и несъвършенствата на иначе гладките повърхности.

– Пери, ти какво мислиш? – попита Ширин.

– Кажи коя е права! – настоя Мона.

Гледаше ту едната, ту другата и се опитваше да намери подходящите думи. Най-накрая каза, че Ширин е права за някои неща, а Мона – за други. Съгласи се, че ако живееш в затворена мюсюлманска общност, а принадлежиш към културно, религиозно или сексуално малцинство, ще бъдеш обект на несправедлива дискриминация, но и не отрече проблемите на забулените жени в западния свят. За нея обстоятелствата бяха определящи и в зависимост от тях заставаше на страната на пренебрегнатите и на онези, които бяха в неравностойно положение. С други думи, не беше на ничия страна, освен на страната на по-слабите.

– Доста абстрактен отговор – промърмори Ширин и затупа нервно с пръсти по масата.

По изражението на Мона личеше, че двете най-сетне са на едно и също мнение и балансираният отговор на Пери не ги удовлетворяваше.

– Искам да сме наясно за едно – обърна се Мона към Ширин. – Нямам нищо против атеистите. Нито против гейовете или драгкралиците. Животът си е техен. Но не понасям ислямофобията. Ако ще ми говориш като неокон, веднага си събирам багажа.

– Aз – неокон? – Ширин тресна чашата с вино на масата и тя се разплиска. – Щом искаш да си ходиш, тръгвай. Но това е лесният начин да се измъкнеш. Трябва да опитаме да се зацепим и проумеем какво мисли едната и какво мисли другата.

Да се зацепим. Ще гледам да запомня този глагол, помисли си Пери.

– Съгласна съм – кимна Мона.

– И така, ще напишем Манифест на жените мюсюлманки. Прекрасно лого! МЖМ! Ще го прилагаме към всичко, което ни безпокои. Фанатизъм. Сексизъм...

– Ислямофобия – добави Мона.

– А аз настоявам най-сетне да вечеряме – намеси се Пери и трите се засмяха.

Поне за малко настъпи спокойствие. Дори дъждът намаля. Падна нощ. Луната грееше като перлен талисман на небесната гръд. Отвъд "Порт Медоу" Темза бушуваше в дълбоки въртопи и извиваше сребърна снага в тъмнината.

По едно време Мона въздъхна примирено и сякаш проумяла най-сетне нещо, което беше занимавало дълго мисълта ѝ, каза:

– Да знаете, че родната ви религия е велика и за водач имате знаменит Пророк, но вместо да се радвате на благословиите си и да се стараете да бъдете по-добри, вие само се оплаквате.

– Колкото до Пророка, аз имам известни... – подхвана Ширин.

– Само да си посмяла! – прекъсна я Мона с разтреперан глас. – Може да нападаш мен. И толкова! Няма да позволя на някой, който така и не знае нищо за моя Пророк да се опълчва срещу него! Критикувай мюсюлманския свят, но не и Пророка.

– Ти май забраняваш критичното мислене – разгневи се Ширин. – Не може така, особено в университетско обкръжение.

– Може, защото твоето критично мислене обслужва собствените ти безсмислици, защото ми е ясно какво се каниш да кажеш, и знам, че възгледите ти са нечисти, а познанията – опетнени. Не бива да съдиш VII век през очите на XXI век!

– Не бива, ама бива, тъй като VII век се опитва да господства и в XXI!

– Не знам дали би могла да се гордееш с това, което си. А ти знаеш каква си – себененавиждаща се мюсюлманка.

– Ох! – изохка престорено Ширин, все едно я заболя. – Никога не съм разбирала хората, които се гордеят, затова че са американци, араби, руснаци... християни, евреи, мюсюлмани... Защо трябва да съм доволна от нещо, което не съм избрала да съм? Все едно да кажеш, че се гордееш с ръста си. Или да се поздравя за гърбавия си нос. Та това е генетична лотария!

– Но пък си доволна от атеизма си – рече Мона.

– Бях войнстваща атеистка, ала вече не съм. Благодарение на професор Азър – заяви Ширин с театрален патос. – Работих усърдно върху скептицизма си. Вложих ум, сърце и кураж Изолирах се от тълпите и от молещите се общества! Не стана като с магическа пръчка и затова се гордея с постигнатото.

– Значи е истина, че презираш собствената си култура и... мен. За теб аз съм или назадничава, или мозъкът ми е промит. Потисната. Невежа. Но за разлика от теб, съм изучвала Корана. И го намирам за изключително убедителен, мъдър и поетичен. Изучавах и живота на Пророка. Колкото повече четях, толкова повече се възхищавах на личността му. Aз намирам покой във вярата си. Но това едва ли те интересува. Чудя се защо изобщо се съгласих да живеем заедно!

Мона излезе и затропа ядосано по стълбите към стаята си. Дъските заскимтяха под тежестта на чувствата ѝ.

Ширин запокити празната чаша в стената. Парченцата се посипаха като тъжни конфети. Пери се стресна, но стана и понечи да измете.

– Не пипай нищо. Aз ще изчистя – спря я Ширин.

– Добре. – Тя знаеше, че приятелката ѝ ще събере само големите стъкла. Малките щяха да останат между дъските, докато не се порежеха. – Качвам се горе.

– Лека нощ, мишле – въздъхна Ширин.

Пери тръгна, но се обърна и погледна посърналото ѝ лице.

– Той ме предупреди, че няма да е лесно – промърмори Ширин, като вече мислеше, че е сама.

– Кой те предупреди?

Ширин вдигна очи и замига.

– Никой – в гласа ѝ прозвуча остра нотка. – Ще говорим друг път. Сега трябва да се изкъпя. Беше много дълъг ден.

На Пери не ѝ се спеше и остана в кухнята. Наля си още една чаша вино. В главата ѝ се въртяха рояк мисли. Дали случайно не се беше натъкнала на някаква тайна? Резкият отговор на Ширин не ѝ даваше мира. По интуиция, а може би и по логически път тя заподозря, че майсторът манипулатор зад желанието на Ширин да живеят заедно беше Азър.

Спомни си за странната идея в една от ранните му книги за хората с дълбоки недоразумения и взаимни обвинения. Професорът предлагаше да бъдат затворени и принудени да се гледат в очите. Бял супермачист в една килия с черен затворник, миньор от мина за нефрит с природозащитник, ловец на трофеи с радетел за закрила на застрашените видове. Навремето не се беше замислила над тези редове, но сега осъзна, че е въвлечена несъзнателно в ръководена от чужд ум игра.

С изтръпнало сърце се качи в стаята си. Вратата на Мона беше затворена. От банята долиташе шуртенето на вода и тананикането на Ширин – някаква позната, натрапваща се мелодия. Влезе на пръсти в стаята ѝ. Багажът ѝ беше почти неразопакован. На един отворен кашон пишеше с големи букви КНИГИ. Само някои бяха оставени на рафтовете, тъй като сигурно ѝ беше омръзнало да ги подрежда.

Прерови ги и скоро намери онова, което търсеше: всичките книги на Азър. Отвори първата, която ѝ попадна, и погледна заглавната, разбира се, надписана страница.

Усети как ревността я пронизва, и веднага затвори книгата. Тя знаеше, че Ширин ходи в кабинета му поне два пъти седмично и че двамата са близки, но я заболя, тъй като по всичко личеше, че той я харесва и цени. Другите книги бяха също с автограф. Последната му книга беше с по-дълго посвещение.

Каква доведена сестра? Пери знаеше, че Ширин няма сестра. Освен ако това не беше метафора за "другата жена".

Осъзнала страшния заговор, Пери пое дълбоко дъх. Ширин мразеше религията и религиозните хора. Критикуваше всички вярвания, но беше най-безпощадна към своето. Не понасяше младите мюсюлманки, които носеха хиджаби по собствено желание, и твърдеше, че "моллите и моралната полиция налагат мълчание насила, но момичетата, които си покриват главите, за да не съблазняват мъжете, го налагат доброволно". Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Азър беше поставил Ширин в социална лаборатория, за да я накара да общува със своето "Друго" аз: Мона.

Но онова, което я разстрои още повече, беше мисълта, че не става дума само за Мона. Преглътна с усилие и за пръв път се видя през очите на Ширин. Несигурността си, колебанието, свенливостта, пасивността... Ширин ненавиждаше всички тези качества. Три мюсюлманки в Оксфорд: Грешната, Набожната и Раздвоената. Не само Мона беше избрана за социалния експеримент. Тя беше втората доведена сестра.

Остави книгата, затвори кашона и излезе. Как съжаляваше, че беше оставила спокойствието на стаята в колежа и се беше озовала в тази къща, където всеки неин жест щеше да бъде докладван на професор Азър. Почувства се като муха в буркан. На пръв поглед на топло и сигурно, но всъщност в капан.

Чакрите

Истанбул, 2016 г.

– Пенсионираният учител ще бъде забравен – повтори Аднан. – Вече нищо не може да ни изненада. Станали сме абсолютно безчувствени.

– Не си ли малко суров, мили мой? – попита домакинята. – Какво бихме могли да направим?! В противен случай ще полудеем!

Ясновидецът закима нетърпеливо.

– Също като хората, нациите имат зодиакални знаци – намеси се припряно ясновидецът. – Тази страна е родена на 29 октомври. Скорпион, управляван от Марс и Плутон. Кой е Марс? Богът на войната. Кой е Плутон? Богът на подземния свят. Планетите говорят вместо нас.

– Астрологически празнодумия – сряза го набожният вестникарски магнат. – Какви са тези "богове"? Всички вярваме само в един. Аллах!

Ясновидецът го погледна обидено.

– Близкият изток е с блокирани чакри – обади се журналистът.

– Естествено! – съгласи се домакинът. – Единствената енергия е петролът! Няма никаква духовна енергия.

– Според теб кои чакри трябва да бъдат отворени? – обърна се домакинята към ясновидеца, без да обръща внимание на думите на съпруга си.

– Петата. Тя е в гърлото. Потиснати мисли, неизказани желания. Започва в дъното на устата и притиска хранопровода и стомаха.

Няколко гости сложиха ръка на шията си.

– Което ми напомня, че гърлото ми е пресъхнало – рече домакинът.

– Казъм, донеси още уиски!

– Има начин за отблокиране на чакрите на нацията – не се предаваше ясновидецът.

– И той се казва демокрация – обади се Пери.

Пластичният хирург погледна часовника си.

– О, става късно! Ще тръгвам, че самолетът ми е рано сутринта.

Той живееше от години в Стокхолм, но се връщаше често в Истанбул заради бизнеса си и ако се вярваше на клюките – заради млада любовница, която можела да му е дъщеря.

– Браво на теб, заминаваш и ни оставяш да се оправяме с тукашния хаос – пошегува се пиарката.

Онези, които заминаваха да търсят по-добър живот в други страни, бяха едновременно обект на завист и пренебрежение. Без значение за кое място ставаше дума – за Ню Йорк, Лондон или Рим. Важна беше идеята да живееш някъде другаде. Местните хора също жадуваха за нови небеса. Докато закусваха и обядваха, правеха подробни планове за заминаване – и почти винаги в някоя западна страна. Само че плановете им се подриваха и постепенно изчезваха като пясъчни замъци под надигащия се прилив на домашния уют. Роднините, приятелите и споделените спомени ги закотвяха и полека-лека те забравяха за копнежа по други земи, докато не срещнеха някой, постигнал мечтата им, за да му покажат пренебрежението си.

Хирургът долови неприязънта и каза:

– Швеция също не е раят на земята.

Думите му изобщо не бяха убедителни. Рано сутринта заминаваше за Европа, а те оставаха с проблемите си. Той щеше да похапва канелени кифлички, а те щяха да живеят сред регионалната нестабилност, политическите вълнения и бомбите.

Пери му се усмихна с разбиране.

– Не е лесно да останеш, не е лесно и да заминеш.

Искаше ѝ се да обясни, че въпреки трудностите, тези, които остават, се радват на трайни приятелства и повече социални контакти, а онези, които заминават завинаги, са като незавършени пъзели с липсваща важна част.

– Голяма трагедия, че трябва да живее в Алпите! – подметна приятелката на журналиста, който я сръгваше от време на време, но тя продължаваше да пие.

– Алпите са в Швейцария, а не в Швеция – поправи я някой, но тя не му отговори. С пристегнат в тесния минижуп корем, тя скочи на крака и насочи лакиран пръст с полуизгризан нокът към хирурга.

– Вие сте дезертьори! Заминавате и си живеете живота, а ние трябва да оцеляваме сред екстремизъм, фундаментализъм и сексизъм... – жената се огледа, сякаш търсеше пример за още някой "-изъм". – Моята свобода е в опасност!

– Скъпи мой, като говорим за опасност, трябва да те разведа из къщата – обърна се домакинята към ясновидеца. – Само ти можеш да разбереш защо ни се случиха толкова много неприятности. Първо – наводнение. После – светкавица. Нали знаеш за кораба? Заби се право тук, все едно гледаш екшън.

Тя погледна мъжа си в очакване да добави нещо.

– Дървото! – подсказа той.

– О, да, върху покрива падна дърво! Прилича ми на урочасване.

– Вероятно е така. Не подценявай силата на завистта! Проверихте ли стаите на прислугата? Някой може да ви е проклел.

– Как биха посмели? Ще ги изхвърля на секундата при най-малко съмнение! – Домакинята усети, че я стяга гърлото и попита: – Откъде да започнем?

– От сутерена. Джиновете се крият в най-тъмните ъгли. В този миг Пери чу вибрирането на телефона. Пребледня.

Ширин връщаше обаждането ѝ.

Къщата в "Йерихон"

Оксфорд, 2002 г.

Скоро след нанасянето всяка съквартирантка си избра свое кътче. Ширин харесваше банята и по-точно ваната с извити крака. Беше си създала храм на удоволствието със свещи, специални соли, кремове и мазила. Всяка вечер изпълняваше свой си ритуал: пълнеше ваната до ръба с гореща вода, прибавяше омайваща смес от аромати, излежаваше се около час, четеше списания, слушаше музика, пилеше ноктите си и разпускаше.

Мона предпочиташе кухнята. Ставаше рано и се молеше. След обредното измиване постилаше копринено килимче – подарък от баба ѝ – и се молеше за себе си и за другите (включително и за Ширин, тъй като смяташе, че тя се нуждае от божествен стимул). Как щеше да се случи това, знаеше само Аллах. След молитвата правеше закуска за всички – палачинки, фул медамес, омлети.

Любимото място на Пери беше леглото със завесите. Ширин ѝ беше дала допълнителен комплект чаршафи от египетски памук, меки като пух и кътчето ѝ беше толкова уютно, че тя дори учеше в леглото. Вечер слушаше шума на вятъра в листата на елшата и далечния ромон на реката.

Сенките на стената танцуваха в ритъм без звук. Очертанията им ѝ напомняха карти на въображаеми и действителни страни, на земи, заради които се лее кръв и загиват хиляди хора. Изтощена от въображението си, тя заспиваше с успокояващата мисъл, че на другия ден светът ще бъде отново на мястото си.

Всяка сутрин Ширин ставаше късно, Мона се молеше, а Пери тичаше. Усилваше ход и не спираше да мисли за Азър. Какви бяха очакванията му, че беше накарал Ширин да събере трите на едно място? Колкото повече се опитваше да намери отговор на загадката, толкова повече се ядосваше и негодуванието ѝ се надигаше като жлъчен сок.

Разправиите се водеха предимно на масата в кухнята, сред уханието на печащия се във фурната хляб. Веднъж Ширин си тръгна с гръм и трясък, но се върна за вечеря. Друг път Мона каза, че ги напуска завинаги, но и тя остана. Караха се за Бог, за религия, идентичност и няколко пъти за секс. Мона държеше да остане девствена до сватбата си, като очакваше бъдещия съпруг да е със същия морал, а Ширин ѝ се подиграваше. Както обикновено Пери беше по средата, тъй като не се беше обричала на идеята за девствеността, но и не се чувстваше достатъчно сексуално разкрепостена.

В четвъртък следобед Пери завари Ширин и Мона да седят и да мълчат пред телевизора – сред виещите сирени камерата се местеше от разбити стъкла към окървавени тротоари. Терористи бяха нападнали синагога в Тунис. Камион с природен газ и експлозиви се беше взривил пред сградата и убил деветнайсет души.

Мона прехапа устни.

– Господи, моля те това да не е работа на мюсюлмани.

– Господ няма да те чуе – рече Ширин.

Мона я изгледа враждебно, а когато отвори уста, в гласа ѝ нямаше и следа от обичайната му мекота.

– Подиграваш ли ми се?

– Подигравам се на безсмислената ти молба. Да не би да се надяваш да промениш фактите, ако се помолиш повече? Станалото – станало.

Взаимната им неприязън растеше ли, растеше. Скандалът пред телевизора беше най-голямата им разпра досега.

Пери се качи в стаята, без да вечеря, хвърли се на леглото и запуши уши, за да не чува крясъците. Надяваше се, че на другия ден ще се срамуват от думите, които си бяха разменили.

И така до следващото скарване. От трите момичета само Пери не забравяше всеки техен жест и всяка обида. От малко дете запомняше и съхраняваше болезнените спомени като прилежен архивар. Отнасяше се към паметта с отговорност и уважение, макар да подозираше, че рано или късно тежкото ѝ бреме ще се окаже непосилно.

Като малка разбираше езика на вятъра, четеше стаените послания на полуожънатите ниви и на сипещия се от акациите сняг, пееше и песента на шуртящата от крана вода. Дори мислеше, че ако реши да опита, един ден може да види със собствените си очи и Бог. Веднъж се разхождаше с майка си и на пътя видяха прегазен таралеж. За ужас на Селма, Пери поиска да се помоли за душата му. Оказа се, че раят бил малък и с ограничен достъп за най-достойните. Там не приемали животни, увери я майка ѝ.

– Кой друг не може да отиде в рая?

– Грешниците, злосторниците, онези, които напускат религията ни и се отклоняват от правия път, а и... самоубийците. За тях няма дори заупокойна молитва.

Както нямаше и за таралежите... Хвърлиха животинчето в кофата на улицата, но вечерта Пери се измъкна от къщи и го извади от вонящия боклук. Не намери ръкавици и се разтрепери, тъй като ѝ се стори, че трупът откликна на докосването ѝ. Изкопа дупка, зарови го, направи паметна плоча от стара дървена линийка и се помоли. Постепенно това се превърна в нейна любима игра – да организира погребения: на умрели пчели, повехнали цветя, пеперуди със счупени крила, безвъзвратно строшени играчки или на всички, които не бяха добре дошли в дженнет.

С годините Пери се научи да прикрива странностите си. Благодарение на семейството, училището и обществото, всичките ѝ чудатости бяха разпръснати като с пулверизатор и се превърнаха в сив, невзрачен прах. С изключение на бебето в мъглата. Тя осъзнаваше, че е различна, и полагаше големи усилия да не ѝ личи. Непрекъснато се стараеше да изглежда нормална, а това я изморяваше толкова много, че понякога не ѝ оставаха сили да бъде каквато и да е друга, чувствайки се посредствена и безполезна. В някакъв неизвестен за нея момент самотата престана да е неин избор и се превърна в проклятие. Дълбока и постоянна празнота в гърдите ѝ, която можеше да сравни само с отсъствието на Бог. Да, навярно беше точно това. Тя носеше отсъствието на Бог в себе си. И това ѝ тежеше много.

Пионката

Оксфорд, 2002 г.

Пери буташе велосипеда си по "Радклиф Скуеър" с преметната на рамо чанта с книги и гроздето, което не беше изяла на обяд. Преди час видя Мона и Бруно в едно кафене. Седяха и се гледаха враждебно. Азър им беше дал задача за работа по двойки, която включваше и една нощ заедно в библиотеката. "Споделете храната и идеите си!" Верен на себе си, професорът накара известния с непоносимостта си към мюсюлманите Бруно да е в един отбор с богоотдадената Мона. Азър не разбираше, че колкото и благородни да бяха намеренията му за постигане на хармония между Бруно и Мона, те бяха осъдени на провал.

Пери се беше убедила, че в семинарите нямаше нищо случайно. Всичко беше подробно замислено. Всеки студент беше участник в умствена игра, в която професорът играеше единствено със себе си. Лицето ѝ пламваше при мисълта, че и тя беше само една пионка. Как мразеше Азър за това!

Пред "Радклиф Камера" зърна Трой. Седеше на пейка и разговаряше оживено с приятели. Когато я видя, той стана и се приближи.

– Здрасти, Пери! Още ли учиш при Азър?

– A ти още ли го шпионираш?

Свиването на устните му беше равносилно на отговор, но той отвърна:

– На него не трябва да му разрешават да преподава в такава уважавана институция. Той не дава пет пари за студентите. Интересува се само от себе си.

– Студентите го харесват.

– О, да. Особено момичетата. Например приятелката ти Ширин.

Трой поклати многозначително глава. Пери заби тока на обувката си в чакъла и попита:

– Какво... Ширин?

– Не се прави, че не знаеш. Aз ли да ти го кажа?

– Какво да ми кажеш?

В очите му блеснаха пламъчета.

– Азър има връзка с нея.

Настъпи неловка тишина. Но не задълго.

– Как така, тя е била негова студентка...

– Спеше с него по време на курса. Обзалагам се, че са пишели оценките ѝ в леглото.

Пери извърна поглед и изведнъж осъзна, че омразата на Трой към Азър беше подсилена и от ревност. Той несъмнено беше луд по Ширин.

– Понякога ходи в кабинета му. Заключват се за двайсет минути до половин час. Засякъл съм времето, защото я чакам отвън.

– Млъкни! – ядоса се Пери и цялата почервеня.

– Ти също го посещаваш. Виждал съм те!

– Ходя на семинара.

– Лъжеш! Tози семестър нямаш часове при него!

– Трябваше да му кажа нещо... важно.

Как да му обясни, че беше ходила при Азър, за да говорят за бебето в мъглата. Той я беше отрупал с въпроси за появата му и за реакцията на родителите ѝ, за страха, че е джин, за посещението при заклинателя и за писанията в господодневника. Разказа му всичко, като превърна детските си спомени в мост, по който се надяваше да стигне до сърцето му. Но в един момент Азър се наслуша, събори моста и спря да я кани в кабинета си.

– Не разбираш ли, че той е егоманиакален хищник. Храни се от млади умове и млади тела.

– Трябва да тръгвам – едва промълви Пери.

Измъчвана от ужасна мигрена, тя се отби в аптеката. Откакто беше пристигнала в Оксфорд, беше опитала всички възможни болкоуспокояващи. Мина покрай рафтовете и забави ход покрай предлаганите противозачатъчни. В Истанбул нямаше такова разнообразие на ярки цветове, чудновати дизайни на опаковките и привлекателни реклами. Ако родителите ѝ бяха използвали такова средство, нея нямаше да я има. Нито пък него: Нямаше да има страдание, нито пък вина. А само едно прекрасно нищо.

Минаха години, докато научи тайната, която криеха от нея. Бременността на Селма в напреднала възраст била изненадваща и тя родила не едно, а две деца. Момиче и момче. Пери и Пойрас: момичето – с името на златна фея, а момчето – с името на най-бурния североизточен вятър.

Двамата били четиригодишни, когато в един горещ сънлив следобед Селма ги оставила за малко на дивана и отишла до котлона в кухнята, за да погледне специалитета си – сладко от сливи. Били купили няколко килограма от местния пазар. Купата на масичката до дивана била пълна, а останалите чакали на кухненския тезгях да станат на сладко. Всичко наоколо било в лилаво.

На Пери ѝ доскучало, слязла от дивана, взела една слива, огледала я любопитно и я лапнала. Била много кисела. Извадила я от устата си и я дала на брат си. Той се зарадвал и само след секунди Селма заварила сина си бездиханен, с потъмняло като цвета на сливите лице. Пери била свидетелка на всичко. Застинала и недоумяваща.

– Защо не ме извика? – крещяла Селма пред роднините и съседите, които били у тях след погребението. – Как можа! Гледала си как брат ти издъхва, и си мълчала! Проклето дете!

Дистанцията между майката и дъщерята беше останала завинаги. Пери знаеше дълбоко в себе си, че Селма винаги ще я обвинява за смъртта на брат ѝ. Толкова ли е трудно за едно четиригодишно дете да изкрещи за помощ? Ако ме беше извикала, можех да го спася.

Безчувственост. Ето какво ѝ трябваше на Пери. Само да можеше да не помни и да не чувства нищо. Колкото и да се стараеше, миналото я навестяваше. И ѝ причиняваше болка. Споменът за онзи следобед се явяваше заедно с духа на брат ѝ. Вината, срамът и най-вече себеомразата бяха заседнали в гърдите ѝ като болезнена буца.

Вечерта след срещата с Трой, Пери завари Ширин да прави салата в кухнята. Тя следеше килограмите си, тъй като те варираха като настроението ѝ. Мона беше на вечеря с роднини, дошли на гости в Оксфорд, и щеше да се прибере късно.

- Трябва да те питам нещо – каза Пери.

– Давай!

– Това план на Азър ли е? Да живеем в една къща, дори да станем и приятелки?

Ширин повдигна вежди.

– Какво те кара да мислиш така?

– Моля те, не ме лъжи... повече. Това е негов експеримент. Социалната лаборатория на Азър.

– О, професорът е заподозрян в конспирация! – Ширин разбърка доматите в купата с маруля и прибави няколко маслини. – Какъв ти е проблемът с професора?

– Азър изпитва удоволствие да се меси в живота на студентите.

– Ами как инак би могъл да преподава? Майсторите са предавали знанията си на чираците, философите – на учениците си и така минавали годините в усърден труд и дисциплина. Само че сме забравили за всичко това. Университетите имат голяма нужда от финансиране и на студентите, които плащат, се гледа едва ли не като на знатни особи.

– Той не е нашият майстор и ние не сме неговите чираци.

– Aз съм – заяви Ширин, грабна големите щипки за салата и я разбърка. – Aз съм негов предан последовател. Пери замълча. Не знаеше какво да каже.

– Единственото ни общо нещо с Мона е уважението ни към Азър. Какво ти става? Мислиш, че харесваш професора.

Пери се изчерви. Мразеше се за това, че не умее да прикрива чувствата си.

– За съжаление, той очаква твърде много от нас и ние няма да успеем да задоволим изискванията му.

– Страх те е да не го разочароваш? – подсмихна се Ширин, взе купата и тръгна към стаята си. – Ами тогава недей!

– Един момент – спря я Пери. Устата ѝ беше пресъхнала. Боеше се от отговора на въпроса и все пак го зададе.

– Имаш ли връзка с него?

Ширин спря по средата на стълбите и се обърна. Очите ѝ пламтяха от гняв.

– Ако питаш, защото си параноичка, това е твой проблем. А ако питаш, защото ревнуваш, това пак е твой проблем.

– Нито съм параноичка, нито ревнувам! – Пери не успя да се овладее и закрещя.

– Не думай! – засмя се Ширин. – В Иран има поговорка: "Онзи, който се държи като мишка, ще бъде изяден от котката".

– Какво искаш да кажеш?

– Искам да кажа да не се бъркаш в живота ми, мишле, че жива ще те изям!

Ширин продължи нагоре по стълбището и остави Пери в кухнята с чувството, че е жалко нищожество.

Как мразеше Азър! Арогантността, небрежността и безразличието му към нея, докато флиртуваше с Ширин, а и кой знае още с кого. Зави ѝ се свят, сякаш вихър от омраза се надигна в душата ѝ и се въртеше неконтролируемо. А имаше такива големи очаквания за него. Със знанията и далновидността си той трябваше да я измъкне от ужаса на онова, което я измъчваше още от детството ѝ. Но той не го направи.

Всъщност най-много мразеше себе си. Мразеше затормозения си ум, който беше причина за кошмарите, мразеше непривлекателното си тяло, което влачеше насила всеки ден, без да може да му се наслаждава, както и милозливото си изражение, от което искаше да се отърве, като го размени... може би с това на близнака си... защо беше умрял? А тя беше жива? Не беше ли това поредната ужасна грешка на Бог?

Пери не можеше да е като Ширин – дръзка и уверена, нито като Мона – набожна и непреклонна. Беше уморена от себе си. Миналото я беше наранило и тя се страхуваше от бъдещето. С мрачен дух, лутаща се по природа и плаха като новородено тигърче, тя не съумяваше да отдаде значимото на дивото, което таеше в себе си. Никой не знаеше колко мъчително е да си Пери... да можеше да заспи и да се събуди като някой друг! Или още по-добре – изобщо да не се събуди.

През нощта бебето в мъглата отново се появи. Лилавото петно на лицето му беше по-голямо. То зарони лилави сълзи на леглото ѝ. Тъмният, наситен цвят на узрели сливи плъзна навсякъде. Бебето бръщолевеше на своя си език и я насърчаваше да направи нещо, което трябваше отдавна да стори. Кой знае, може би щеше да види отново таралежа. И щеше да се увери какво се случва с онези, които не са допускани в рая.

Преходът

Истанбул, 2016 г.

Пери излезе на терасата, за да говори с Ширин. В далечния ъгъл домакинът и банковият директор обсъждаха нещо сериозно.

– Какво смяташ да правиш? – попита директорът.

– Още не съм решил – отвърна домакинът и издуха дима от пурата си. – Но копелетата солено ще си платят! Ще разберат с кого си имат работа!

– Не бива да имаш документи в писмен вид.

Двамата не видяха Пери и тя се измъкна на пръсти. Беше слисана от това, което чу. Снимките в кабинета с диктатори от третия свят и корумпирани лидери, незаконното присвояване на обществени фондове и далаверите с мафиотските босове – всичко това беше част от бизнеса на домакина. Съмнителните му сделки вероятно бяха известни на някои от гостите, а може би и на съпруга ѝ, но те не биха позволили на някаква съмнителна репутация да засенчи приятната вечер с такъв богат и влиятелен мъж. Всъщност кога човек става съучастник в престъпление – когато участва активно в злодеянието или когато се преструва, че не знае нищо?

Между кухнята и хола имаше малко преходно коридорче с огледало на стената. Пери застана там и стисна телефона така, сякаш някой щеше да ѝ го вземе. От време на време надничаше в кухнята – главният готвач режеше чесън на ситно и ножът танцуваше фанданго по дъската. Мъжът имаше уморен и изнервен вид. Беше готвил часове наред, а сега трябваше да спази истанбулската традиция и да направи шкембе чорба против махмурлук.

Промърмори нещо на помощника си и той прихна. Пери беше сигурна, че цяла вечер бяха подслушвали разговорите на масата и им се присмиваха. Както стоеше в коридорчето зад затворената врата на светлата, оживена кухня, тя бе обзета от познатото чувство на страх. Да се осмелиш да направиш нещо, отлагано с години, е все едно да се хвърлиш в леденостудено море. Поколебаеш ли се само за миг, ще се откажеш. Бързо навъртя номера на Ширин. Тя вдигна след първия звън.

– Здравей, Ширин. Пери е.

Чу се силно поемане на дъх.

– Знам.

Гласът ѝ беше същият – рязък, звънлив и уверен.

– Отдавна не сме говорили...

– Да. Не можах да повярвам, когато чух съобщението ти. Бях репетирала какво да ти кажа, когато се обадиш, но сега...

– Какво искаше да ми кажеш? – попита Пери, премествайки телефона на другото си ухо.

– Повярвай, не ти трябва да знаеш. Защо не се обади по-рано?

– Притеснявах се, че още си ми ядосана.

– Бях. Все още не разбирам как се случи това, не разбирам теб. Защо постъпи така откачено и със себе си, и... с него... Дори не му каза, че съжаляваш.

– Бяхме се споразумели – Пери едва произнасяше думите. Имаше чувството, че и те като нея берат душа и ще се разпаднат всеки миг. – Той ме накара да обещая никога да не му се извинявам.

– Глупости!

Пери преглътна.

– Бях млада.

– Беше ревнива!

– Да... Бях. Кухненската врата се отвори и прислужницата изхвърча с голям поднос. От купите с шкембе чорба лъхна силен мирис на чесън и оцет.

– Къде си сега? – попита Ширин.

– На гости в един крайморски палат. Аквариуми, маркови чанти, дебели пури, трюфели... Всичко, което ненавиждаш.

Ширин се засмя.

– Днес беше ужасен ден – подхвана Пери и най-сетне заговори с лекота. – Обраха ме. За малко да убия крадеца.

Не спомена за това, че се беше опитал да я изнасили. Ако се беше случило на Ширин, тя щеше да го сподели без никакво притеснение. Но двете бяха и продължаваха да са много различни.

– Той намери снимката ни в портфейла ми...

– Носиш наша снимка? Коя?

– Пред Бод, снимахме се през зимата, може би помниш? – Без да чака отговор, тя продължи. – Ти, Мона, аз... професор Азър. През всичките изминали години мислех, че Оксфорд е зад гърба ми, но съм се заблуждавала.

– Така и не проумях защо изгуби интерес към науката. Ти беше блестяща студентка!

– Хората се променят. Сега съм майка, съпруга... домакиня, член съм на управителния съвет на благотворително дружество... организирам партита за шефа на мъжа ми... Изобщо онзи тип жена, от който винаги съм се ужасявала. Модерна версия на майка ми. Но ми харесва – почти през цялото време.

– Пила ли си? – попита Ширин.

– Повече, отколкото трябва.

Последва тих смях като шумолене на листа. Може би Ширин каза нещо, но Пери не чу, защото се загледа в ясновидеца и домакинята, които минаха наблизо под ръка в търсене на знак за урочасване. Той изгледа Пери така, сякаш знаеше с кого разговаря.

– Как са близнаците? – попита Ширин.

– Откъде знаеш, че имам близнаци?

– Чух.

Пери се досети кой беше източникът на информация. През всичките години двете поддържаха връзка с Мона.

– Растат. Дъщеря ми ми е обявила студена война. Засега тя побеждава.

Ширин въздъхна с разбиране. Пери не очакваше да е толкова мила.

– А ти как си? – попита тя на свой ред. Беше подочула някои неща и знаеше, че Ширин и приятелят ѝ, адвокат по защита на човешките права, непрекъснато се разделяха и събираха вече години наред.

– Добре съм. Ще имам бебе през май.

Това обясняваше всичко. Хормоните... Ширин щеше да става майка. В такъв период от живота е по-лесно да простиш, отколкото да си злопаметен. Трудно е да се връщаш към старите дрязги, когато си в очакване на нов живот.

– Честито! Прекрасна новина! Много се радвам. Момче или момиче?

– Момче.

– Намислила ли си име? – попита Пери и веднага се сети за отговора.

– Мисля, че знаеш как ще се казва. – Настъпи миг мълчание. Като пара от стар самовар в тишината се прокрадна лека неприязън. – Мразих те толкова време. Омразата ми се свърши.

– Той какво казва за мен сега?

Не беше говорила с него почти четиринайсет години. Споменът за професора беше избледнял и понякога се чудеше дали всъщност влиянието му в живота ѝ е било чак толкова решаващо.

– Защо не го питаш? Сигурно си е вкъщи Имаш ли химикалка?

Пери се изненада от въпроса и се огледа.

– Изчакай секунда.

Отвори вратата на кухнята и махна на готвача, като вдигна бинтованата си ръка с жест, наподобяващ писане. Той ѝ подаде автоматичната писалка от горния джоб на престилката си и лист от залепения на вратата на хладилника тефтер с бележки.

– Благодаря – пошепна Пери.

Ширин повтори номера не толкова че се налагаше, колкото, за да каже още нещо, и добави:

– Обади му се.

В този миг на външната врата на крайморската къща се позвъни. Една от прислужниците изхвърча от кухнята, като стискаше нещо за ядене в ръката си. Пери се запита дали персоналът беше опитал от вкусната храна и дали изобщо бяха вечеряли, или само прислужваха.

Чу се трясък на отворена със замах врата, която се блъсна в стената, последва приглушен вик и тропот от забързани тежки стъпки.

– Липсваш ми – каза Пери, без да се замисля.

– И ти на мен, мишле.

Пери видя как двама мъже с черни шалове на лицата се втурнаха в хола с пушки в ръце. Единият изкрещя:

– Ставайте! Всички! Веднага!

– Какво искате? – извика домакинята.

– Млък! Прави каквото ти казваме!

– Как може да ми говорите така! – сподавено рече тя и се огледа за мъжа си, който все още беше на терасата.

– Още една дума и ще съжаляваш!

Изщрака спусък. За втори път в живота си Пери виждаше оръжие толкова отблизо. За разлика от пистолета на Умут, пушките бяха големи и тъмнозелени.

– Чуваш ли ме, мишле? – попита Ширин.

Пери не можеше да отговори. Не можеше да продума. Съвсем бавно и неусетно, като мъглата, която пълзи от Босфора, тя затвори телефона.

Чаша шери

Оксфорд, 2002 г.

Сградата с приемната на декана заемаше цялата предна страна на четириъгълния двор от XV век. Азър се изкачи до излъсканата врата и позвъни. Възрастният старши скаут, който отговаряше за домакинството, отвори вратата и го поведе през просторното антре, по дъбовото елизабетинско стълбище и коридора с ламперия към кабинета.

Деканът подреждаше книжата си: спешните и важните – в кутията от слонова кост, важните, но не толкова спешни – в кафявата, и останалите – в жълтата. Правеше го винаги, когато му предстоеше нежелана среща. Разговорът щеше да е тежък и затова се опитваше да подреди мислите си. Започна да подрежда бюрото – кубчета със самозалепващи се листчета, стейплър, перлен нож със сребърна дръжка за отваряне на писма. Сложи идеално подострените моливи в кожената цилиндрична кутия, подарък от дъщеря му.

На вратата се почука силно и той се сепна.

Азър застана на прага. Сакото му беше с наситен цвят в елегантен лилав нюанс. Полото беше с един тон по-светло. А косата, както винаги, преднамерено разрошена.

– Добро утро, Лиo. Отдавна не сме се виждали.

– Радвам се да те видя, Азър – деканът говореше учтиво и любезно, но гласът му беше напрегнат. – Наистина мина доста време. Да пием чай или... колко е часът... по чаша шери?

Азър не беше възприел навика на преподавателите да пийват шери преди обед, но му се струваше, че в днешния ден ако не той, то деканът със сигурност имаше нужда от питие.

– Разбира се, защо не.

След секунди се появи още по-възрастен скаут с вкаменено от сдържаност и мълчание лице, с приведени от дългогодишната служба рамене. И той като портретите на стените и дъбовите столове в готически стил се беше сраснал с колежа и представляваше негова неразделна част.

Скаутът се наведе с ръка зад гърба и мъчително бавно наля шери с треперещите си пръсти. Сребърна гарафа, кристални чаши, солени бадеми.

Когато той си тръгна, деканът каза:

– Прочетох интервюто ти в "Таймс". Много ми хареса

– Благодаря, Лио.

Настъпи неловка тишина.

– Нали знаеш колко ти се възхищавам – подхвана отново деканът. – Голяма чест е, че си наш почетен член. Харесвах Аниса толкова много...

– Благодаря, но сигурно не съм тук, за да говорим за покойната ми съпруга. Познаваме се достатъчно и виждам, че си притеснен. Какво се е случило?

Лио заразглежда кубчетата с листчета. Беше ги подредил по цветове – оранжеви, зелени, розови.

– Има оплакване срещу теб – промълви той, без да вдига очи.

Азър го погледна. Прошарена над слепоочията коса, набръчкано чело, нервно потрепване на устните. Изглеждаше точно така и на предишния си пост като главен ковчежник.

– Не се налага да ми спестяваш подробностите.

– Разбира се, че не. Всеки път, когато те нападаха, а не е тайна, че имаше няколко такива случая – понякога заради теб самия, друг път заради начина ти на преподаване, аз те защитавах. Харесван си, но не от всички, знаеш го, нали?

– Така е – кимна Азър.

Лиo подреди кубчетата едно върху друго.

– Винаги бях на твоя страна, защото вярвах в интелектуалната ти неприкосновеност. Уважавах предаността ти към науката и обективността ти. Не разбирам защо... разстройваш хората?

При декана идваха разплакани студенти, получаваше писмени и устни оплаквания срещу Азър и метода му на преподаване, обвинения за прекалени изисквания, за униженията, които студентите понасят, когато изтъква недостатъците им, за претенциозната му полемичност, склонността му да обижда.

– Не знам защо ги засягаш... – въздъхна Лио.

– Трябва да се научат да не се засягат. Това не е детска градина. А университет. Време е да пораснат. Край на дундуркането и глезотиите. Студентите ни трябва да се справят с онова, което ги очаква в живота.

– Това не е твое служебно задължение.

– Мисля, че е.

– Твоята работа е да преподаваш философия.

– Точно така!

– Философията в учебниците.

– Философията на живота.

Деканът отново въздъхна.

– Не е редно да се чувстват обидени и претоварени със задачи. Оплакванията са твърде много. – Той бутна кулата от кубчета и добави: – Има и още нещо... важно.

– И какво е то?

– Става дума за една студентка.

Думите застинаха във въздуха.

– Говори се, че имаш връзки със студентки.

– Това не засяга никого, ако не се възползвам от тях или... те от мен.

– Моралността на думите ти е под въпрос.

– Ширин ли имаш предвид? Тя не е вече моя студентка.

– Ами... не, не е тя.

– А коя? – учуди се професорът.

– Студентката от Турция. В твоята група. Снощи е направила опит за самоубийство.

Азър пребледня.

– Пери? Господи! Добре ли е?

– Да. Нали е млада... Нагълтала се с парацетамол, но има здрав черен дроб и вече е добре.

– Не мога да повярвам. – Професорът се смъкна в стола и лицето му помръкна.

– Имали сте връзка и си я... изоставил.

Азър пое рязко дъх, като след удар в корема.

– Тя ли го твърди?

– Не съвсем. Сега не може да говори. Информацията е от Трой, който, знаеш, те съди. Заплаши, че ще уведоми медиите. Видя ми се доста ядосан. Имам писменото му изявление.

– Може ли да го видя?

– Съжалявам, но трябва да го предам на комисията по етика.

– Уверявам те, че между мен и Пери няма нищо. И знам, че тя ще го потвърди.

– Ти си чудесен преподавател и най-вече почетен член на колежа. Недопустимо е да бъде хвърлено петно върху неговата репутация. Тъй като през изминалите години си си спечелил доста врагове, ако случаят попадне в ръцете на кръвожадните журналисти, ще ни разкъсат.

– Какво предлагаш?

– Вземи си малко почивка. Спри да преподаваш известно време. Нека скандалът отзвучи и комисията приключи с разследването. Момичето ще даде показания и всичко ще бъде наред. Но дотогава се налага да проучим това... нещо...

– Лиo, познаваш ме от толкова време, и ти е ясно, че никога не съм бил неетичен – заяви Азър и се надигна. Деканът също стана.

– Виж...

– Трой си измисля, уверявам те. Нали знаеш какво казва Анаис Нин: "Ние не виждаме нещата такива, каквито са. Виждаме ги през своя светоглед".

– Моля те, Азър, при тези обстоятелства тя е последната писателка, която трябва да цитираш!

– Ще изчакам Пери да каже истината. Горкото момиче, защо ли е постъпило така...

С големи олюляващи се крачки Азър излезе и пое през усилващия се дъжд.

Божието отсъствие

Оксфорд, 2002 г.

Пери дойде на себе си в психиатричното отделение на "Джон Радклиф Хоспитал", но в първия момент не можа да разбере къде се намира. Цветовете бяха дразнещо агресивни: чаршафите – заслепяващо бели, а синята завивка – твърде жизнерадостна. Сивото небе зад прозореца ѝ заприлича на оловните топчета, които майка ѝ топеше против уроки. В главата ѝ отекнаха глухи брътвежи и безсмислени молитви. Опита се да затвори очи, като се надяваше да не чува досадните звуци, но шейсетинагодишната пациентка на леглото до нея настояваше да си говорят.

– Боже мой, ти отвори очи! Мислех си, че никога няма да се събудиш!

Жената заприказва, без да спира – била омъжена от четирийсет години и вече не помнела колко пъти лежала в болницата. Знаела имената на целия персонал. Гласът ѝ изпълваше стаята като растящ балон и ушите на Пери затуптяха.

– Ами ти? Била ли си тук преди, или си за първи път?

Пери се закашля и усети гадния метален вкус на лекарство в устата си. Нямаше глас. Поклати глава, потъна в завивката с глава към прозореца и започна да си спомня за случилото се предишния ден. Какво беше направила?

Замисли се за баща си и по лицето ѝ се плъзна сълза. Ти си моята умна дъщеря... Само ти от децата ми можеш да го направиш. Образованието ще спаси теб, а ти ще спасиш нашето непросветено семейство. Ти и другите млади като теб ще измъкнат страната ни от назадничавостта ѝ...

Детето мечта беше изпратено в Оксфорд, за да донесе гордост на Налбантоглу, а ето че им донесе разочарование и срам. Пери се разрида толкова отчаяно, че приказливата жена се уплаши и натисна бутона, за да извика сестрата. Дадоха ѝ да пие някаква течност с прасковен цвят, която нямаше вкус, но миришеше отвратително. Зарови глава във възглавницата и клепачите ѝ натежаха.

В бълнуването си виждаше само бебето в мъглата. Къде беше то, когато толкова се нуждаеше от него? И съществуваше ли вън от нея, или появата му беше само видение на прояденото ѝ от вина въображение?

На другата сутрин се срещна с психотерапевт за първи път. Той беше млад и се усмихваше мило и предразполагащо. Каза ѝ, че не е сама. Че ще действат в екип. Щял да ѝ помогне да намери новата Пери, която щяла да бъде архитект на душата си или свой собствен съзидател Лекарят имаше навик да прави паузи и да завършва изреченията с един и същи въпрос: "Какво ще кажеш?". Обясни, че лечението няма да заличи мислите за самоунищожение, но ще я научи как да ги преодолява, в случай че отново се появят. Все едно мисълта за самоубийство беше като времето – може да не вали, но може и да се излее проливен дъжд. Спасение няма, но всякак ще го преживееш, стига да знаеш как да останеш сух.

– И още нещо – добави психотерапевтът. – Не е бързо, но когато се почувстваш готова, може би ще ти зададат въпроси за един от професорите. Обвинен е в тормоз на студентите, включително и на теб. Университетът проучва случая, за да се увери, че ще бъде направено всичко необходимо в името на твоето добро и доброто на другите студенти. Но както казах, това не е бързо. Какво ще кажеш?

Пери усети ледени тръпки по гърба си. Обвиняваха Азър в опита ѝ за самоубийство. Беше слисана и въпреки това не възрази.

Китайската метасеквоя

Оксфорд, 2002 г.

Сутринта преди явяването пред комисията Пери седеше в ботаническата градина до "Магдален Бридж". Когато беше тук, се чувстваше спокойна, все едно беше сред любимо детско царство. Трийсетметровата китайска метасеквоя – тя харесваше много английското ѝ име dawn redwood – се извисяваше над пейката, на която седеше. Дървото беше възродено от вкаменелости, намерени в отдалечена китайска долина. Пери беше очарована от вълшебната история на ботаническото откритие.

Слънцето топлеше гърба ѝ. Потънала в странното спокойствие на редките растения и дървета, тя сви крака, опря колене в брадичката си и притисна топлата чаша с кафе до бузата си, все едно беше ласка на любим.

По едно време се замисли над думите на Ширин: "Мишле, защо си все така нещастна? Какво е това тъжно, унило лице? Приличаш на деветдесетгодишна баба. Кога ще се научиш да се забавляваш?"

Според Азър най-добрият начин да подходиш към "въпроса за Бог" беше не чрез религиозност и скептицизъм, а чрез самота. Ето защо всички аскети и отшелници търсеха духовност в пустошта. Професорът твърдеше, че когато е в компания, човек е склонен да общува не с Бог, а с дявола. Добавяше, че това е шега, макар че с Азър човек никога не беше сигурен.

Пери щеше да свидетелства в негова защита. Дължеше му го. Той несъмнено беше допринесъл за нещастието ѝ, тъй като никой не бленува за несподелена любов, но пък и не можеше да бъде обвиняван за опита ѝ за самоубийство. Всъщност тя му беше благодарна. Азър беше отворил други, нови измерения в съзнанието ѝ, които беше смятала за инертни. Професорът очакваше – доста настоятелно, – че студентите му ще разкрият личните си и културни предразсъдъци, докато ги заличат. Той беше изключителен преподавател и съвършен учен. Беше успял да я разтърси, мотивира и предизвика. Пери се стараеше най-много по неговия предмет. Азър ѝ показа поезията в мъдростта и мъдростта в поезията. Професорът се отнасяше към студентите като към равни, без значение от произхода или възгледите им. Ако за него имаше нещо свято, то това беше знанието.

Пери обичаше да гледа как последните слънчеви лъчи позлатяват косата и искрящите му очи, когато говореше за любима книга или обожаван философ. Възхищаваше се на обичта му към преподаването, която като че ли беше по-силна от всичко друго. Учебната програма може да оставаше една и съща, но той винаги импровизираше. В неговата вселена нямаше отъпкани пътища, а само рискове, които заслужаваха да бъдат предприети. Веднъж цитира Честъртън: "Животът изглежда малко по-математически и по-подреден, отколкото е. Точността му е очевидна, а неточността – скрита. Безумието му чака в засада".

Колкото и да беше очарована от професора, тя ненавиждаше обсебилите го като проклятие пренебрежение и високомерие. Той не се интересуваше от чуждите тревоги и налагаше на студентите собствените си възгледи, при това толкова безкомпромисно, че дори ги нараняваше.

Пери се терзаеше, когато си представяше ръката му в косата или на врата на Ширин... Как разговаряха, как се смееха и любеха... Всяка вечер, преди да заспи, бяха пред очите ѝ. Беше толкова близък с Ширин, а с нея се държеше резервирано и надменно. Прояви заинтересованост само когато чу за загадъчните появи на бебето в мъглата. Пери беше поредният му научен експеримент и обект на проучване. Като разглезено дете, което се отегчава от нова играчка, той загуби много бързо интереса си към нея. Тя ненавиждаше начина му да комбинира практицизъм с духовна любознателност, както и прикритата му зад научните изследвания суета. Не знаеше с кое я огорчава повече – с това, че спеше тайно с Ширин или че не бе пожелал да я обича по същия начин. Той беше нахлул в живота ѝ и беше оставил опустошителни следи. И да, тя би свидетелствала срещу него.

Ширин и Мона бяха потресени, когато чуха за опита ѝ за самоубийство. Отидоха в болницата веднага след като разрешиха свиждане. Бяха загрижени и я попитаха защо го е направила. Пери не знаеше какво да отговори. Ширин настояваше да се яви в съда в защита на Азър. Молеше я да спаси скъпия ѝ професор. Пери се запита дали го правеше, защото я смяташе за най-добра приятелка, или защото мишлето беше лесно за манипулиране?

Бъди обективна, повтаряше си тя. Не смесвай чувствата с фактите. Поне това дължиш на Азър. Не се поддавай на емоциите. Той те научи как да го правиш. Колкото до връзката му с Ширин, те бяха заедно по взаимно съгласие и никой не се възползваше от другия. А мотивите на Трой да му навреди едва ли бяха съвсем безкористни.

Пери седеше на пейката в ботаническата градина и всеки мъчителен въпрос, който си задаваше, водеше след себе си други, още по-заплетени. Психотерапевтът ѝ беше казал да не взима големи решения, преди да се почувства по-добре. Но как да го направи, как? Тя беше изгубена. Изтънялото въже, което я придържаше към земята, се скъса и Пери се понесе напосоки в неизвестността. След малко щеше да застане пред комисията, но не знаеше какво да им каже. Не знаеше и какво точно ще я питат. Чувствата ѝ се въртяха хаотично и не можеше да ги облече в думи – особено пред чужди хора и на чужд език.

Погледна часовника си. Сърцето ѝ щеше да изхвръкне, когато тръгна към сградата, в която щяха да обсъждат репутацията на професор Азър.

Потънал в тишината на кабинета, Азър седеше на бюрото и гледаше през прозореца. Стараеше се да не мисли за предстоящото решение на комисията. Тежеше му на съвестта, че щяха да бъдат наранени обичани от него хора. Знаеше, че щяха да измъчват Ширин с въпроси за връзката им. Тя щеше да отрича, за да го защити, но това нямаше никакво значение – той беше решил да каже истината, тъй като не беше сторил нищо нередно.

Трой щеше да изсипе куп лъжи, които наричаше истина. Никога не го е харесвал. В него имаше нещо непочтено. Добре че го изхвърли навреме от семинара. Политическите дефиниции и историческите възгледи на студентите и професорите често бяха в конфликт. Той не се смущаваше от разликите в мненията. Всяка година имаше трудни студенти, който искаха да покажат, че са изключително умни и над другите. В това нямаше нищо лошо. Но поведението на Трой в часовете беше нетърпимо – непрекъснато се налагаше, подиграваше се на всеки, който не беше съгласен с него, наричаше състудентите си с какви ли не имена и ги преследваше след часовете, за да им натрапва мнението си за Бог. В началото реши, че момчето ще провокира мисленето на другите, но много скоро стана ясно, че присъствието му е затормозяващо. След като го изхвърли от часовете, Трой се почувства низвергнат, започна да се държи враждебно и да търси отмъщение.

Азър знаеше, че скандалът беше зарадвал мнозината, които го критикуваха. Те потриваха доволно ръце, а някои открито завяваха, че трябва да бъде уволнен. Има хора, които се наслаждават на чуждото нещастие така, сякаш е храна, утоляваща собствения им глад за щастие.

Ами Пери... Хубавата, скромна, крехка и себеукоряваща се Пери... Какво ли щеше да каже тя? Той не се безпокоеше за нея – обвиненията, които се отнасяха до нея, бяха лъжа, тя щеше да постъпи честно и ако не защитеше него, то поне щеше да защити истината, а то беше същото.

Азър постави на въображаема везна всички "за" и "против". Против: налагането на задачи, които бяха тълкувани като нежелателни и дори възмутителни, а понякога причиняваха загуба на самообладание и нервни сривове. Към "против" спадаше и връзката му с неустоимата Ширин.

За: дългите години преподаване и научни изследвания, приносът му към интелектуалния и академичния живот, многото авторски книги и статии, а и фактът, че Ширин, единственият "морален" аспект в цялото разследване, не беше негова студентка по време на връзката им.

Въпреки усилията на Трой и съюзниците му, нападките им не бяха убедителни. Азър смяташе, че ако не знаеш как да поемеш удара, не знаеш и как да победиш, но въпреки всичко осъзна, че очакванията му са били напразни. Желанието му беше да представи Бог на език, който да бъде разбран ако не от всички, то поне от мнозина. Бог като обединяваща идея и всеобщо стремление, а не като отмъстителен съдник или племенен тотем. Можеше ли търсенето на лишения от догми и етикети Бог да се осъществи на неутрален и удовлетворяващ както атеистите, така и монотеистите терен? Можеше ли Бог да обединява не толкова като вяра, колкото като обект на изследвания, към които никой в объркания съвременен свят не може да остане безразличен? Той подхождаше към всичко като към мисловен експеримент. Ако Хафез е прав, че всички души допълват Бог, какво щеше да стане, когато в една стая се съберат несходни души, за да обобщят различните си схващания за Него? Азър съзнаваше, че понякога е взискателен и властен. И че използва семинарите като лаборатория. Но всичко беше в името на доброто.

На студентите им липсваха достатъчно познания, но те имаха предимството на възрастта и присъщата ѝ егоцентричност и прибързаност в преценките. На тях никога не им идваше наум, че и преподавателите имат свой живот и свои тайни. Азър ги беше използвал, за да построи Вавилонскакула, като ги товареше и предизвикваше до крайност. Но накрая се беше провалил.

Общуването с Пери беше голяма грешка. Тя предизвика интереса му, тъй като беше тиха, интровертна и в нея имаше нещо потайно, свързано с така наречената от него "мистичност". В сравнение с другите студенти, нейният личен спор с Бог беше много по-отявлен. Той ѝ отдели повече време, макар да забеляза очевидните чувства, които тя изпитваше към него. Пери беше твърде млада. Твърде наивна. Твърде затворена. Трябваше да е по-внимателен, но кога ли му се беше случвало за последен път?

Семейството на Азър не беше религиозно. Баща му беше богат английски предприемач, чието щастие зависеше само от успеха в бизнеса. Майка му беше талантлива чилийска пианистка, горчиво разочарована от невъзможността да постигне онова, което вярваше, че заслужава. Семейството имаше бизнес в Хавана, родния град на Азър. Баща му разказваше как е ловил акули с Хемингуей, но от забележителното им приятелство бяха останали само няколко снимки и написани на ръка бележки. Азър избра философията като бунт срещу семейните очаквания и задължения. Но за да са доволни родителите му, първата му специалност беше икономика – в Харвард.

Животът му се промени, когато през последната година в университета в Бостън започна да посещава лекциите на специалиста по Близкия изток професор Насим. Младият Азър за пръв път се сблъска с такова голямо предизвикателство. Професорът произхождаше от алжирско берберско семейство и преподаваше за различни култури, разясняваше всевъзможни възгледи и задаваше трудни въпроси. Той запозна Азър с мистиците – Ибн Араби, Майстер Екхарт, Руми, Исаак Лурия, Фаридудин Атар и "Съвещанието на птиците", както и с любимия му Хафез.

Един следобед Азър посети професора в дома му в Бруклайн, Масачузетс. И се запозна с по-малката му дъщеря Аниса. Големи пъстри очи, черна къдрава коса и неустоима, заразителна жизнерадост. Двамата разговаряха за книги, музика и политика. Тя мечтаеше да живее сама в крайбрежен дом.

Същия следобед го поканиха да остане за вечеря. За пръв път опита такава чудесна храна, но още по-хубава беше непринудената, изпълнена със смях атмосфера, както и арабската музика, която го очарова. Погледът на Аниса се плъзгаше по осветеното му от свещите лице и Азър изпита желание това семейство да е негово семейство. Спонтанността и ведростта на хората на масата бяха несравними с премерената учтивост, сред която беше израснал. И до ден днешен не знаеше дали се беше влюбил в Аниса, или в семейството ѝ.

След по-малко от седем седмици се ожениха.

И много скоро забелязаха голямото си несходство. Аниса живееше предимно в себе си. Крайно обсебваща и непоносимо ревнива, тя беше склонна и към предизвикани от най-глупави поводи емоционални сривове. Пиеше успокоителни от тийнейджърските си години.

По-голямата сестра Нур беше от първия брак на професор Насим. Мила и внимателна, тя слушаше разговорите и задаваше умни въпроси. Азър усети, че го привлича. Забеляза изкусителната ѝ усмивка, бляскавия поглед, фините пръсти и остротата на ума ѝ. Тя уважаваше възгледите му. Той уважаваше нейните. Никога не беше допускал, че уважението може да е източник на привличане.

Накрая на лятото престъпиха границата. Семейството разбра и изисканият стар професор крещя така, че вените на врата му се издуха и посиняха. Нарече любимия си студент шейтан, който се е вмъкнал в дома му, за да разруши спокойствието и извоюваната му с толкова труд репутация.

Азър и Аниса се изнесоха и се сдобриха. А когато решиха да заминат за Европа, жена му каза: "Срамът ти няма да ни последва. Не би могъл да преплува океана". Тя така и не престана да намеква и да подхвърля саркастични забележки за връзката му със сестра ѝ. Беше убедена, че и най-големите угризения от страна на Азър не биха могли да поправят счупеното. Странно, но Аниса изпитваше наслада от греха на съпруга си, която придаваше приятен вкус на чувството ѝ за морално превъзходство.

Пристигнаха в Оксфорд и намериха къща с изглед към речния бряг. Азър се чувстваше прекрасно, напълно в свои води, а обществото прие Аниса и тя като че ли свикна с новия живот. Никой не забеляза колко дълбок е мракът, който тегнеше в душата ѝ и я разяждаше. Когато беше щастлива, изпадаше в еуфория. Когато беше тъжна, беше съкрушена. В радост или тъга, Аниса неизбежно стигаше до крайност.

Когато изчезна, беше бременна в четвъртия месец. В една ранна утрин, сред полегналата ниско мъгла, тя тръгна към брега и не се завърна. След многократното претърсване на реката намериха тялото ѝ след двайсет и шест дни. В "Оксфорд Мейл" излезе статия със сватбената ѝ снимка, на която беше с бяла рокля и венче от пролетни цветя. Азър така и не можа да си обясни откъде бяха намерили снимката. Полицията определи причината за смъртта като "необяснима", версията престъпление беше изключена, окончателното решение на следователското разследване остана отворено, но Азър така и не престана да мисли за "необяснимата" причина.

Професор Насим го обвини за крайните настроения на Аниса и за изчезването ѝ. Семейството никога не му прости, както и той, дълбоко в себе си, никога не си прости, а само стана свръхчувствителен към извиненията. В живота има неща, за които и да искаш, не можеш да се извиниш, и всекидневните извинения за щяло и нещяло го възмущаваха. Между свободното мислене, с което беше израснал, и вярата на професор Насим намери своя ниша. От нея щеше да преподава за "необяснимото". От нея щеше да преподава за Бог.

Сутрешният вятър намаля и задуха лек бриз. Пери вървеше в унес. Краката ѝ бяха тежки и тромави. Слънцето се скри зад облак, над главата ѝ се стрелна бързолет и сякаш изведнъж настъпи нов сезон, съвсем различен от онзи в ботаническата градина, със закрилящата сянка на китайската метасеквоя.

Трой сновеше пред входа. Ширин седеше на стълбите със скръстени на гърдите ръце и подпухнали от плач очи. Двамата чакаха Пери, за да я привлекат на своя страна. В сградата ги чакаха членовете на комисията – хора с непроницаеми изражения и дръзки въпроси.

Къде ли беше Азър и какви ли мисли се въртяха в главата му? Как би искала да е до нея, в една от многото ѝ фантазии, в които бяха само двамата. Загърбили стоварилото се незнайно откъде злощастие, те щяха да подминат членовете на комисията, без да обръщат внимание на осъдителните погледи. Мечтаеше си да е вечер, той да ѝ говори за поезия, философия и парадокса Бог, а думите му да хвърчат като искри от лумнал огън. Само той и тя, склонила глава на рамото му, а над тях небе – може би небето над задрямал университетски град, може би над гъмжащ метрополис... Как искаше всичките им разлики във възраст, положение и култура да се изпарят, как искаше да целува устните ѝ и да повтаря името ѝ като припев, как искаше умът и сърцето ѝ да се слеят в острие, което да унищожи витаещия в него дух на Ширин... Отдавна не беше желала нещо толкова силно.

Студът я прониза и тя се загърна в палтото си. Ако свидетелстваше в негова защита, което трябваше да направи, той може би щеше да разбере колко държи на него... Може би... Дълбоко в себе си Пери знаеше, че това няма да се случи. Щяха да го оправдаят и той щеше да празнува с Ширин, която винаги получаваше онова, което искаше.

Усети, че силите я напускат, и се замисли за нещо друго. Не беше ли тя онова момиченце, което беше гледало как братчето ѝ се задушава, но не беше извикало за помощ? Неизменно някъде по средата, Пери се боеше да не привлече вниманието на другите и избягваше да взима страна, стараейки се да не засегне никого, но накрая всички се оказваха разочаровани. Въпреки опитите да се промени, тя не беше достатъчно силна, за да превъзмогне емоционалната парализа в душата си. Тя, Пери, Наспери, Роза, Мишлето, нямаше да свидетелства. Нито сега, нито после. Тя не беше актьор, а само зрител Това беше техен проблем. Тяхна глупава игра. Обърна се и си тръгна, сякаш ставаше дума за защитата на доброто име на някакъв непознат, а не на мъжа, когото обичаше, желаеше и за когото мечтаеше с цялото си същество.

Минаха години, преди да осъзнае, че пасивността ѝ допринесе активно за краха на този, когото обичаше. Изменяйки на Азър, тя измени на истината.

Гардеробът

Истанбул, 2016 г.

Появи се и трети мъж с вързана на лицето бандана. Начинът, по който говореше, подсказваше, че е лидерът им. Трябва да е чакал отвън в градината, докато другите двама нахлуват в имението и разчистват пътя пред него.

– Ще правите каквото ви кажем, или ще пострадате! – викаше той. – Гласът му не беше гневен, а леден и безкомпромисен. – Изборът е ваш!

Пери трепереше. Сърцето ѝ биеше до пръсване. Да се крие или да бяга? Кои бяха тези мъже? Мафиоти, крадци или терористи? Истанбул изобилстваше от престъпници. Може би искаха пари? Колко ли хора бяха пострадали от далаверите на домакина, докато беше трупал богатство и хорска завист? Затова и видът му беше толкова угрижен, докато разговаряше с директора на терасата. Пери погледна към кухненската врата. Ако минеше през нея, щяха да я видят. Както клечеше в коридора, тя се облегна на стената и опипа огледалото зад гърба си. То помръдна и се плъзна – беше врата на вграден гардероб.

Вътре имаше палта, обувки чадъри и кашони. Пъхна се вътре и вратата с магнитна заключалка тихо щракна. Сви се на топка. За пореден път се превърна в ужасен таралеж.

Някой затропа в коридора.

– Излизайте от кухнята! Веднага!

Дочу се уплашеният шепот на готвачите и прислужниците и топуркането на тежки стъпки. Пери изключи звука на телефона и изпрати съобщение на майка си: Обади се веднага в полицията. Знаеш къде съм.

После се сети, че Селма вероятно си е легнала и че нямаше да види съобщението до сутринта. Изпита безмерно облекчение, че Дениз си е тръгнала и е в безопасност. Но Аднан беше тук... там... Съпругът ѝ, най-близкият ѝ човек, най-добрият ѝ приятел... Без да иска, Пери изхленчи сподавено.

Чу се тъп звук от удар. Последва женски крясък. Вик, който премина в истеричен смях Приятелката на известния журналист врещеше:

– И как така не ги видя, че идват? Нали си ясновидец? Ясновидец – дръжки!

Пери не помръдваше. За какво бяха дошли тримата мъже? Да вземат полагащото им се от домакина или това беше едно от многото нападения без конкретна причина? Светът беше пълен с опасности. Отвсякъде дебнеха безредие и хаос. Беше ли Злото заслужено наказание за действията ни, или най-обикновена прищявка на съдбата? Но ако преобладаваше случайността, какъв е смисълът на усилието да станеш по-добър? Как се компенсират старите грехове, ако не чрез промяна? Тя беше добра – само не и към мъжа, когото беше обичала преди години и все още обичаше с едно недокоснато кътче на сърцето. Професор Азър ѝ беше казал, че несигурността е безценна. Но ако си непрекъснато раздвоен?

Със свит стомах тя завъртя номера на полицията. Дежурният я обсипа с въпроси, сякаш беше не свидетел, а участник в престъпление. Пери го прекъсна шепнешком.

– Има въоръжени мъже...

– Не ви чувам. Говорете по-високо!

Даде му адреса.

– Защо сте в тази къща?

– На гости съм – каза тя безпомощно. – Въоръжени са!

– Къде по-точно в къщата сте?

Последваха още безсмислени въпроси: как се казва, какво работи, къде живее. Тя беше добра и съвестна гражданка, но в базата данни беше дигитален знак или просто номер без живот.

Най-сетне полицаят каза:

– Ясноо... Изпращаме хора.

Пери погледна батерията. Оставаха ѝ петнайсетина минути или дори по-малко. Дали нямаше да я намерят и да я вземат за заложница заедно с другите в къщата? Дали атаката на полицията щеше да ги освободи, или щяха да ги убият? Може би докато батерията свърши, тайната вечеря на турската буржоазия щеше да приключи или добре, или зле. Животът понякога е несправедлив, но смъртта е по-голяма несправедливост. Кое беше по-трудно за проумяване – че някъде в цялата тази лудост има скрит смисъл или че въобще няма никаква логика и следователно никаква справедливост?

Ръката ѝ отново затуптя, сякаш имаше свой собствен живот. Ръката на октопод. Както седеше свита сред палтата и обувките, докато съпругът ѝ и другите гости бяха заложници, Пери набра номера, който ѝ даде Ширин.

Номерът на Азър.

В немилост

Оксфорд, 2016 г.

Всеки ден по здрач Азър излизаше на разходка. Изминаваше четири-пет километра по старите исторически пътеки и прекосяваше вековните гори, хълмове и поля. Беше се убедил, че макар да вървиш без конкретна цел, чистият въздух прояснява и съживява ума. Беше стигнал до твърдото заключение, че човешките създания са умствени хамелеони, които се адаптират дори към срама и позора. Знаеше го не от четене и наблюдение, а от собствен опит. Той беше унизен. Опозорен. Ако някой някога беше спрял младия, амбициозен и непоколебимо самоуверен Азър по пътя му нагоре в академичния свят и в обществото и му бе казал, че ще се опари от слънцето и ще се сгромоляса, той едва ли щеше да му повярва. Принципният млад Азър вероятно щеше да предпочете да умре, вместо да живее с този срам. Но ето че все още беше жив – и все още дълбоко наранен – повече от десетилетие след скандала.

Преди четиринайсет години беше принуден да напусне преподавателския пост. Връзката с колежа, негов дългогодишен академичен дом, остана като пъпна връв, която вече не беше източник на живот, но и не можеше да бъде прерязана. Не го поканиха да се върне да преподава, а и той не пожела, за да не опетни с името си репутацията на факултета или колегите. За него се изписаха много и най-различни неща, но една статия надмина останалите: бил мегаломан с мания за диктаторство, амалгама а ла фуко от власт и знание, която разяждала младите, невинни умове като гангрена. Авторът го наричаше еталон на злото, свързваше опита на Пери за самоубийство с изчезването на Аниса и твърдеше, че професорът е "причинил трагедии на всички млади жени, които е съблазнил интелектуално". Написаната с патос и основана на безспорни факти статия, разстрои Азър и той изпадна в такава депресия, че дори не си спомняше времето, когато не е бил потиснат. Въпреки всичко продължи да пише, сякаш знаеше, че ако спре, няма защо да очаква идването на следващия ден. Работата беше неговият инстинкт за самосъхранение.

Можеше да замине за Америка или Австралия и да започне нов живот. Но остана. Без административни и преподавателски задължения имаше много време за четене и писане. Заедно с новия огън, който гореше в душата му, той се отдаде на издаването на книга след книга. Новите заглавия му донесоха слава и признание, каквито не би постигнал, ако не беше загубил поста си. Вероятно Плутарх беше прав. Съдбата води тези, които я следват, а онези, които като него се опъват, влачи насила.

Все още живееше в същата къща с еркерния прозорец с изглед към гората. В градината садеше и отглеждаше подправки и зеленчуци. Виждаше се само с неколцина стари приятели. Готвеше си. Животът беше спокоен и подреден – такъв, какъвто му харесваше. Имаше любовници и вече нямаше значение дали жените, с които споделя леглото, са свързани с университета, или не. В публичните скандали имаше нещо парадоксално – може и да отнемаха обществените роли и достойнството на потърпевшия, но и действаха освобождаващо. Азър беше свободен като птица и почти толкова безгрижен. Но той знаеше, че птиците са обвързани с навиците си и следователно не са напълно свободни, пък и имаха доста грижи...

От време на време получаваше имейли или обаждания от журналисти за интервюта, а и от студенти, които пишеха дипломни работи върху негова книга. Понякога се съгласяваше, друг път отказваше – в зависимост от настроението си. В началото не допускаше никой да пристъпи и крачка в личното му пространство. Знаеше, че веднага ще го питат за скандала. Дори когато премълчаваха, той непременно се появяваше в статията, което беше още по-неприятно. Отказите за интервюта го правеха по-привлекателен в очите на читателите. Вярната му аудитория следеше, четеше и обсъждаше всичко написано от него. Според думите на един журналист той беше най-таченият сред най-компрометираните мислители на съвремието.

След смъртта на Спиноза не пожела да вземе друго куче. Но скоро промени решението си. Един ден на прага го чакаше двумесечно кутре – румънска овчарка със златна панделка на каишката. Подарък от Ширин за рождения му ден. Бялото кученце беше с гъста, пухкава козинка на сиви петънца и беше спокойно и умно животинче – порода, подходяща за планински живот. Азър го нарече съвсем уместно Чоран – на името на румънския философ, който гледаше мрачно на Бог и на всичко останало. А това беше в тон и със собственото му настроение. Така Чоран започна да му прави компания по време на разходките.

Tози следобед Ширин почука на вратата му. Коремът ѝ беше огромен, а лицето пламтеше. Бременността разкрасява някои жени и тя беше една от тях. Ако съществуваше грешен светец, то това беше Ширин.

– Ще дойдеш, нали? Моля те, не казвай "не"! Много ще ме ядосаш – заяви тя, докато почукваше с яркозеления си маникюр по масата.

Ширин беше направила успешна научна кариера. След скандала беше заминала за Принстън и почти всеки ден му пишеше. Когато се върна, стана преподавател в своя колеж. Въпреки разликата във възрастта и начина на живот, двамата с професора останаха добри приятели. Беше разумно и редно да не подновяват връзката си, но за Азър и някак тъжно – той си даваше сметка, че остарява.

– Tози човек е ужасен! Расист. Хомофоб. Ислямофоб. Горката Мона би получила сърдечен удар. Безсрамен тип! Твърди, че Бог говорел чрез него!

– Мнозина го твърдят – усмихна се Азър. – Трябва да свикнеш.

– Няма да стане. Ела, моля те!

– Скъпа, защо смяташ, че присъствието ми означава нещо за някого? А най-малко за него. В техните очи аз съм въплъщение на падението, пък и знаеш, че отдавна не обсъждам Бог.

– Изобщо не ти вярвам. Ела, моля те!

Ширин си тръгна, той си направи чай и седна до прозореца в кухнята. Между листата на чинара се процеждаше сноп слънчеви лъчи, които шареха по лицето му и подчертаваха мъжествения му овал. В сгънатия местен вестник под чашата имаше статия за въпросния холандски учен, известен с омразата си към исляма, бежанците, еднополовите бракове и съвременното световно положение. Той твърдеше, че има връзка с Бог – бил нещо като член на клуба на привилегированите. Оксфорд Юниън канеше от два века всякакви учени – някои бяха с обикновени, традиционни възгледи, други предизвикваха спорове и противоречия, но за пръв път се появяваше някой с толкова крайни и арогантни твърдения.

Азър вдигна чашата, а петното от дъното ѝ огради снимката на учения с ореол, придавайки му вид на светец, загледа се в нея и само след миг грабна сакото си и ключовете на колата.

След двайсетина минути приближи сградата. Група студенти стояха пред входа с плакати и настояваха за изгонването на лектора.

Едно момче, вероятно първокурсник, който със сигурност не го познаваше, му подаде лист с петиция. Английският му беше с акцент, но звучеше приятно.

– Господине, бихте ли се подписали? Това чудовище трябва да си тръгне.

– Не е ли малко късно? Лекцията му е след десет минути.

– Няма значение. Ако съберем достатъчно подписи, Оксфорд Юниън ще си помисли добре, преди да покани още някой като него. Смятаме да влезем в залата и да му попречим да говори.

– Съжалявам, но няма да подпиша.

– Съгласен сте с този фашист?

– Не съм казал, че споделям идеите му.

Студентът се обърна рязко и си тръгна. Азър се поколеба дали да замълчи, или да го настигне.

– Един момент! – извика той и се забърза след него.

Момчето спря изненадано.

– Мюсюлманин си, нали?

Последва сдържано кимване.

– Предполагам, че си чел Руми. Помниш ли какво казва той? "Ако всяко търкане ви дразни, как ще излъскате огледалото си?"

– Моля?

– Оставете го да говори. Идеите трябва да бъдат предизвиквани от други идеи. Книгите – с по-хубави книги. Каквито и глупости да чуваме, ние не можем да попречим на хората да говорят и да затворим устите им.

– Запазете тази висша философия за себе си. Никой няма право да обижда религията ми и онова, което е свято за мен.

– Само си представи колко свободен ще се почувстваш, ако се издигнеш над омразата на този човек! Нека отвърнем на обидата с мъдрост.

– Това пак Руми ли е?

– Това е Шамс, неговият приятел и...

– Оставете ме на мира – заяви младежът, застана до приятелите си и им пошепна нещо.

Всички се обърнаха и погледнаха Азър.

Защо не можеше да държи езика си зад зъбите, защо? Tози език му беше причинил толкова беди. Прокара пръсти през косата си и влезе в Оксфорд Юниън. На входа имаше плакат с темата на лекцията: "Запазете Европа за европейците".

В залата се усещаше напрежение. Някои бяха дошли водени от гняв, възмущение и ненавист към лектора, който беше изградил кариерата си върху презрение и обиди, а други – с прикрито задоволство, че сходните им идеи ще бъдат публично защитени.

Някои махнаха на Азър, а други се направиха, че не го виждат. Срамът беше като шапка невидимка. Вече не го болеше толкова от прибързаните заключения на хората, които се бяха дистанцирали, без да се замислят. В такива моменти се сещаше за Пери и се питаше какво ли прави в Истанбул. Ако неговата присъда беше доживотен позор, нейната би трябвало да е доживотно угризение. Кой би могъл да каже кое тежи повече?

Ширин го видя, стана с ръка на корема и му махна. Вълнението ѝ го разчувства и той се натъжи. Жалките му обвинители и опортюнистични врагове не го интересуваха, но онези, които въпреки всичко го обичаха, уважаваха и подкрепяха, го трогваха. Те търпеливо чакаха да изчисти името си. Но той не пожела. Беше убеден, че колкото повече защитаваш невинността си, толкова по-виновен изглеждаш в очите на другите. Пък и ровичкането в миналото би наранило Пери.

– Благодаря ти, че дойде! Знаех си аз!

– Ще постоя малко. Няма да изтърпя до края.

Тя кимна.

Лекторът беше без връзка и с кашмирен костюм в цвят електрик. Говори половин час за опасностите, грозящи западната цивилизация. Гласът му се вълнуваше в премерен ритъм и от време на време преминаваше в дрезгав шепот, подчертавайки думите, които внушаваха страх. Заяви, че не е расист. Нито пък ксенофоб. Собствениците на любимата му пекарна били араби, лекарят му бил с пакистански произход и най-хубавата му почивка преди години била в Бейрут, където шофьор на такси му върнал загубения портфейл.

Но... портите към Европа трябвало да бъдат залостени. Само така щяло да се сложи край на предизвикания от нашествениците хаос. Европа била дом, а мюсюлманите – чужди хора, и дори петгодишните деца знаели, че вкъщи не пускаме непознати. Всички завиждали на богатството на западния свят и то трябвало да бъде пазено както от чуждите хора, така и от Юдите в собствените му граници, които не проумявали, че размиването на културата, смесването на расите и оскверняването на наследството са недопустими. Недопустими! Смесените бракове между различни раси или религии нарушавали целостта на западното общество. Нямало нищо срамно в обсъждането на расовата, културната и религиозна чистота. Лекторът беше красноречив, с изискани маниери и като всички добри демагози знаеше къде и как да се пошегува.

Проблемът на европейците бил, че са изоставили Бог. Но те най-сетне започнали да осъзнават историческата си грешка. Време е да върнем Спасителя в университетите, в семейството, в обществото. Свободата не означавала безбожност. Европа си губела времето в обсъждане на глупости като еднополовите бракове, докато варварските орди се тълпели пред портите ни. Избралите да са гейове трябвало да носят последствията от решението си. И не бивало да имат претенции за сключване на брак, след като Бог е казал съвсем ясно, че това е съюз между мъж и жена. Съвременните проблеми – тероризмът, бежанската криза и ислямският екстремизъм в Европа – били изпратени от Бог, за да даде урок на европейците. Да ги накара да се огледат, замислят, преценят и да се поправят. В миналото сипел огън и жупел над грешните градове, а днес изпращал бежанци и терористи. За всяка епоха имал различни наказания.

– Приятели, Бог е тук, с нас. Опитаха да Го изгонят от университетите. Обиждаха Го. Но Той е тук в пълното си величие. Aз съм само Негов проводник, Негов скромен говорител.

Силният смях на Азър отекна в тишината. Всички се обърнаха към него, включително и лекторът.

– Кого виждам? Поласкан съм от присъствието на професор Азър, макар вече да не е професор...

Чу се шепот и всички протегнаха вратове да видят по-добре непокорния учен. Той стана. Ширин седеше до него с пребледняло лице.

– Точно така, вече не преподавам.

– Вестта стигна и до тихото ни кътче в Холандия – рече лекторът с фалшива усмивка на съжаление. – Но се радвам, че Бог ви е довел отново на светло, сред нас.

– Кой казва, че съм бил на тъмно?

– Ами то е ясно...

– Щом като е ясно, значи е и обнадеждаващо. Бил съм всичко, което смятате за несвято. Ако Бог може да въздейства на такива като мен, Той наистина е способен на чудеса и може да отвори и вашия закостенял ум.

– Радвам се, че се позовавате на св. Франциск. Вероятно защото ви е изгодно. Така правят всички. Някой ден ще си устроим дебат и ще бъде забавно.

Лекторът продължи с проповедта, а Азър остана прав в напразно очакване на спор.

Когато се върна от Оксфорд Юниън, къщата му се стори леденостудена. Снимките на стената, плочките около камината... Докато чакаше вчерашната лазаня да се стопли, чу телефона. Номерът беше непознат. Международен. Нямаше настроение и реши да не вдига. Звъненето спря, настъпи тишина и Чоран изскимтя до краката му. След миг телефонът отново зазвъня и нещо го подтикна да вдигне слушалката. В крайморския палат в Истанбул Пери събираше сили да проговори.

Трите страсти

Истанбул, 2016 г.

Вдишай. Издишай. За миг времето сякаш не съществуваше и в гардероба, напомнящ за килията на брат ѝ, тя се почувства като малката Пери, сепната от лош сън или затъваща в поредния кошмар. Гостите и персоналът бяха затворени в кабинета. Тя чу стъпките по стълбите, след което настана зловеща тишина. Стискаше мобилния на мъжа си и очакваше вдигането на телефона в Оксфорд.

– Ало? – каза Азър и гърлото ѝ се сви.

Познатият глас я просълзи. Устата ѝ пресъхна и сякаш се изпълни със зрънцата на угризението. Общото минало нахлу в тишината на настоящето със скоростта на течна болка и това я уплаши.

– Ало? Кой се обажда?

За малко да затвори – толкова бързо остана без думи. Но беше така уморена да бяга от себе си, че импулсивното желание да се изправи срещу страховете си надделя.

– Азър... Пери е.

– Пери... – повтори той, сякаш произнасянето на името ѝ обгърна в едно и лошото, и хубавото, и всичко помежду им.

Мислите ѝ бяха в пълен хаос. Пулсът ѝ препускаше. Но гласът ѝ звучеше спокойно.

– Трябваше да се обадя по-рано. Постъпих като жалка страхливка.

Азър мълчеше. Беше очаквал този момент, но не беше подготвен за него.

– Каква изненада – рече най-сетне той, накани се да добави нещо, но се отказа и само попита: – Как си, добре ли си?

– Не съвсем.

Не му каза за въоръжените мъже, нито за батерията, която беше на привършване, и разговорът им можеше да прекъсне всеки миг. Чу кучешки лай и се зарадва:

– Спиноза?

– Спиноза умря, мила моя. Надявам се да е на по-хубаво място.

Пери заплака без звук.

– Дължа ви извинение. Трябваше да свидетелствам пред комисията.

– Не се обвинявай – успокои я той. – Ти не беше в състояние да прецениш нещата. Беше твърде млада.

– Бях достатъчно голяма.

– Може би трябваше да съм... по-внимателен.

Тя се изненада, тъй като опасенията ѝ, че Азър я мрази, се оказаха напразни. Той обвиняваше себе си.

Изкушаваше се да му каже: Четох последната ви книга. Чела съм всичките ви книги след... Променили сте се. Станали сте по-циничен и... по-безчувствен. Не знам какво означава това – дали не сте изгубили неспокойния си, търсещ дух, с който очаровахте студентите и омайвахте залите... Надявам се, че не.

Чу стъпки на горния етаж. Кратка олелия. Някой изкрещя. Гръмна оръжие. Нещо тупна на пода. Тя настръхна и задиша на пресекулки.

– Какво става? – попита Азър.

– Нищо – пошепна тя.

– Къде си?

В един гардероб, в богаташка къща в Истанбул, нападната от престъпници. Усещам вкуса на страха и на трюфел с наименование "Оксфорд".

Азър не се досещаше за мислите ѝ и каза:

– Пери, когато се запознахме, си помислих, че носиш в себе си трите страсти на Бъртранд Ръсел: копнежа за обич, стремежа към знание и непосилното съчувствие към страданието на човечеството.

Тя го слушаше с натъжено лице.

– Твоята нужда за обич беше толкова голяма. Както и жаждата ти за знания. А чувствителността ти към другите граничеше със саморазруха. Бях съпричастен на чувствата ти, но и ти се ядосвах. Ти ми напомняше на една жена, която познавах.

– На жена ви?

– Не. Тази жена се казваше Нур. Боях се, че ще те нараня така, както нараних нея. Истината е, че навредих на всички жени, които се докоснаха до мен.

– С изключение на Ширин.

– Да. Тя не се поддаде. Беше млада, но силна и упорита. Роден боец. До нея човек няма за какво да се страхува. Нищо лошо не може да ѝ се случи.

– Търсили сте любов, лишена от чувство на вина.

– Може би. Не само ти се извиняваш на Бог.

Батерията на екрана стана червена.

– Бихте ли направили нещо за мен?

– Целият съм в слух.

– Искам една кратка лекция.

Азър се засмя.

– За какво?

– За прошката и за обичта. И за знанието. Но този път професорът ще бъда аз.

Настъпи кратко тягостно мълчание.

– Слушам те, скъпа.

– Днешната лекция е за Ибн Араби и Ибн Рушд – Авероес. Когато се запознали, Ибн Рушд бил известен философ, а Ибн Араби – млад и обещаващ ученик. Веднага се харесали, тъй като обичали книгите и знанията, а ортодоксалността не им допадала. Но те били и различни.

– В какво?

– Разликата им наподобявала несъответствието между Изтока и Запада. Ибн Рушд твърдял, че задълбочаването на себепознаването и светопознаването се осъществява чрез рефлективно мислене, обосноваване и изучаване.

– А Ибн Араби?

– Той вярвал в разума и в мистичното прозрение. Смятал, че хората са длъжни да задълбочават мъдростта си, но и твърдял, че отвъд границите на ума има нещо друго. Преди да се разделят, Ибн Рушд попитал Ибн Араби за последен път: "Не мислиш ли, че рационалното мислене разкрива истината?".

– И какво му отговорил Ибн Араби?

– "И да, и не. Между "да-тo" и "не-то", казал той, духът напуска своята материя, а умът – своето тяло." Той вярвал, че най-невежи били хората, които търсели Бог. И все пак единствено устремените към по-голяма и от самите тях истина, имали шанса да стигнат до нея.

– Защо харесваш тази история, Пери?

– Защото цял живот съм разкъсвана между "да" и "не". Вярата не ми е чужда. Но и съмнението ми е присъщо. Раздвоена съм. Колебаеща и лутаща се. Неуверена. Може би цялата тази несигурност ме направи такава, каквато всъщност съм. Превърнах се в своя най-голям враг. Не виждам как ще се променя. Нали ви казах за бебето в мъглата... Не бяхте чували за подобно видение, нали? Друг учен би ми се присмял, но не и вие. Винаги бяхте откровен с мен. Възхищавах ви се за това...

– Мислиш си, че само ти си объркана, но и много от нас са.

Нас... Дума-въздишка. Мъничка, но и огромна. Ние, обърканите.

– Възхищавах ви се твърде много. Сега вече разбирам, че когато сме влюбени, превръщаме любимия в наш бог. А това е опасно. Ако той не откликва на чувствата ни, отвръщаме с гняв, неприязън и омраза... В любовта има нещо, което напомня религията. И това е сляпата вяра. Най-омайната еуфория. Магията на единение с друго същество отвъд ограниченото ни, до болка познато аз. Ние губим разума си в любовта – или във вярата – и тя се превръща в догма, във фикс идея. Сладкото става горчиво. И тогава страдаме в ръцете на създадените от нас богове.

– Aз съм последният човек на земята, който може да бъде сравняван с бог.

– Създаденият от мен Азър беше различен от истинския. Той ми беше необходим, за да осмисля раздробеното си на фрагменти минало. Aз бях заслепена от моя професор Азър. Онзи, който беше сътворен от ума ми.

Пери продължи да говори. Стискаше мигащия телефон с превързаната ръка, гласът ѝ беше по-уверен, а очите ѝ привикнаха с тъмнината, докато изнасяше лекция на оксфордския професор и на търпеливото куче до краката му. А лесно можеше да е обратното: той да е в опасност, а тя не. Днес тя беше преподавателят, а той – ученикът. Бяха си разменили ролите, но думите не секваха. Животът беше кръг и всяка точка в този кръг беше на едно и също разстояние от центъра – без значение дали човек нарича този център Бог, или както там пожелае.

Сирените на полицейските коли се чуваха все по-близо. След няколко минути всичко щеше да се промени – ново начало или твърде подранил край. Телефонът избибитка за последно и угасна. Тя отвори вратата на гардероба и излезе.